Молитвата на ст. Евмений Саридакис за един католик

Октомври 18, 2019 in Видео, Начална страница





Нашето спасение

Март 16, 2018 in Видео, Начална страница





„Иди и ти прави също така“

Февруари 26, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Веднъж в един православен храм влязъл протестантски проповедник с Библия в ръка. Точно тогава службата завършвала. Протестантът се приближил до свещеника и казал:

- Дайте ми 15 минути време и ще ви докажа с Библията, че не трябва да почитате иконите и че изобщо всичко това, което правите, е неправилно.

- Добре, ще ви дам! – отговорил свещеникът.

„Проповедникът“ си свалил сакото, усмихнал се и взел да разлиства Писанието доказвайки на хората, които били в храма „грешките“, допускани от православните. Минали 15, 20, 30 минути…

Накрая свещеникът го прекъснал и му казал:

- Знаете ли, хората са били цяла седмица на работа, а сега са стояли два часа на службата… По принцип им стана ясно всичко, каквото искахте да кажете. А сега искате ли и аз да ви докажа, опирайки се на Св. Писание, че сте длъжен да се обесите?

Трябва да споменем, че свещеникът бил достатъчно възрастен и е видял какво ли не в живота си.

- Какво? Как? Да се обеся? – объркано възкликнал протестантът. – И къде е написано това?

Свещеникът взел Библията, отворил я, посочил с показалец в текста и казал:

- Чети, какво е написано тук! – А там било написано: „… и той (Юда), излезе и отиде, та се обеси“ (Мат. 27:5).

След това обърнал няколко страници и прочел: „Иди и ти прави също така“ (Лука, 10:37)…

 

Източник: https://vk.com/orthodoxy_word

 

 

Старецът Паисий вразумява съмняващ се протестант

Януари 24, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

                    

 

Веднъж в един летен ден на 1991 г. в двора на килията на Стареца Паисий се събрали много поклонници. Сред тях бил и един грък, живеещ в Германия. Като ревностен протестант, той се обърнал към Стареца:

- Вие, православните, и особено вие, които живеете в Света гора, се кланяте на Дева Мария като на Бог, забравяте, че Тя е само една обикновена жена. Също така се покланяте и на иконите, като мислите, че могат да правят чудеса! А още по-лошо е онова, което правите с останките на вашите светии. Въпреки, че те повечето са тленни, вие, без да се гнусите, ги целувате! Всичко това показва, че вие, православните, сте в голяма заблуда!

 

Тогава Старецът, следвайки примера на светите отци на Църквата, които са приемали всички възможни клевети и обиди, отправени към тях самите без никакви възражения, но са противостояли дори до смърт на ересите, отговорил със строг глас на протестанта:

- Какво да ти кажа, бедни човече? Ти не си виновен за всички позорни думи, които изговори, виновна е майка ти, която ти е дала такова възпитание!

Като чул такива думи от Стареца за майка си, протестантът се ядосал и раздразнено отговорил:

- Слушай, монахо, не петни майка ми с устата си, ти не си достоен и да се сравняваш с нея!

Като очаквал именно такъв отговор, без да се смущава, Старецът му отговорил:

- Виждаш ли, ти се обиди само като споменах майка ти! А нашия Господ и ние, православните, нима не се обиждаме, слушайки как ти хулиш нашата Майка – Богородица? Ще те питам и още нещо. Ако майка ти те помоли да направиш нещо, което не представлява някаква трудност за теб, ще се съгласиш ли да го направиш?

- Разбира се, че ще съглася и ще го направя! – отвърнал протестантът.

- Така е и с Пречистата – ние молим Богородица да ни бъде Ходатайка пред Нейния Син и наш Господ, за да ни спаси. Но, моля те, кажи ми още нещо – имаш ли у вас снимки на твоите родители, братя, сестри, на жена ти, децата ти, на приятелите ти?

- Имам, разбира се!

- Ами, ето и ние, като нямаме „снимки“ на нашия Отец – Господ, на нашата Майка – Богородица и на нашите братя – светиите и мъчениците, гледаме към иконите им и възпоменавайки ги, молим им се и те ни помагат. А тъй като и самите тела на светиите са изпълнени с Божията Благодат, като ги целуваме, се приобщаваме с благодатната им сила. А ако светецът се е сподобил с нетленни мощи, толкова повече той притежава благодат. И като се кланяме на светите му мощи, ние я приемаме!

Протестантът не могъл да каже нищо повече и си отишъл много замислен. А Старецът взел да се моли, както обикновено постъпвал в такива случаи:

- Нека Всеблагия Бог да помогне и на този човек да открие истинския път на спасението!

 

източник:

Въпросът, който протестантите не задават

Септември 20, 2016 in В търсене на вярата, Външни

Когато ние, православните, говорим за вярата с протестант, от негова страна можем да чуем най-различни въпроси. И за иконите, и за кръщаването на младенци, и за почитането на светиите и т. н. Но има един въпрос, който самите те никога не засягат, въпреки че именно той е най-важният и в него се крие коренното различие между нас. Този въпрос е учението за Църквата.

 

 

Какво е Христовата Църква? Всеки протестант веднага ще каже, че деноминацията, към която принадлежи в последно време, е и Христовата Църква. Тогава следва въпросът: кога се е появила вашата деноминация? Диапазонът на отговорите ще бъде от миналата година до началото на Реформацията. Чудесно, но къде е била Христовата Църква до това време?

 

 

Много протестанти изповядват следния възглед за църковната история: имало е апостолски времена и тогава Църквата е била апостолска. А след това, може би от ІІ век нататък, се появили изкривявания в учението на Църквата. Мнозина направо казват, че Църквата е изгубила апостолското вероучение, тъй като е привнесла всякакви лъжливи практики и идеи в неговата чистота. Дори могат да кажат, че „истинската Църква била унищожена от езичеството”[1]. И ето, като се започне от ХVІ век, тоест от времето на Реформацията, именно те, протестантите, уж са върнали това чисто апостолско учение. Но тези от ХVІ век са „старите” протестанти: лутерани, калвинисти. А „новите”, като баптисти, адвентисти, петдесетници, са възникнали в още по-късно време.

 

 

Тъй като протестантите, както е известно, обичат да казват, че именно те и само тяхната деноминация по своята вяра точно следва Библията, то ние ще разглеждаме техните възгледи за Църквата именно през призмата на Свещеното Писание. Ще изследваме съответства ли на Библията тази протестантска идея за изчезналата Църква.

 

 

Господ Иисус Христос е казал: Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят(Мат. 16:18). Тоест Господ обещава, че силите на злото няма да победят Църквата, включително и чрез изопачени, неправилни учения за вярата. Тя винаги ще остане същата славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но е света и непорочна (Еф. 5:27), Божи дом… стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15), каквато я изобразяват апостолите в Писанието.

 

 

И разбира се, ако повярваме на протестантите, че създадената от Христос Църква се е осквернила от езически практики, изгубила е истината и се е отклонила в заблуди, в такъв случай трябва да кажем, че портите на ада са надделели над Църквата. И така да обявим Господ Иисус Христос за лъжец, показвайки, че Той е обещал, но не е изпълнил Своето обещание.

 

 

Има и друго обещание, което Господ е дал. Той е казал: И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат. 28:20). Господ не само обещава, че Църквата сама по себе си ще бъде устойчива: Той също така обещава, че Сам ще бъде със Своята Църква през всички дни до свършека на света. Тук, както виждаме, няма нито дума за това, че Господ смята да направи пауза от ІІ до ХVІ век. Или, още по-малко, след ХІХ век.

 

 

Уверенията на протестантите, че Църквата уж е изчезнала за цели петстотин години, пряко противоречат на казаното в Библията.

 

 

И апостол Павел от своя страна пише, че на Бога ще се отдава слава в църквата чрез Христа Иисуса във всички родове от века до века (Еф. 3:21). Тоест, създадената от Христос и разпространена чрез апостолите Църква ще съществува през всички следващи поколения и ще прославя Бога. Уверенията на протестантите в това, че тази Църква уж е изчезнала за цели петстотин години, пряко противоречат на тези библейски думи.

 

 

Също така си заслужава да напомним, че Христос е обещал на апостолите да даде Дух Свети и е казал: А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина (Йоан. 16:13), ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил (Йоан. 14:26). Кога е дошъл при апостолите Дух Свети, ние знаем – в деня на Петдесетница – който се смята и за рождения ден на Църквата. Тоест, Господ дава Дух Свети, и Дух Свети запазва Църквата. Запазва я от изопачавания и отклоняване от истината. Затова апостол Павел и нарича Църквата стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15).

 

 

Защото Духът на истината я наставлява, и Сам Христос, Който е Истина (Йоан. 14:6), невидимо пребивава в нея. Отделният човек или дори група хора, разбира се, могат да се отклонят в заблуда, и винаги е било така. Още апостолите са предупреждавали за това (вж.: 2 Петр. 2:1; Гал. 1:6-9). Но цялата Църква да се отклони в заблуда – това е невъзможно, тъй като то ще означава, че тя е престанала да съществува.

 

 

Ако Истинната Църква през ІV век вече не е съществувала, това лишава от авторитет и Библията, която е била съставена и съхранена от тази историческа Църква.

 

 

Тук възниква още един интересен въпрос към протестантите. Ето, вие казвате, че за вас е свята само Библията и че основавайки се уж именно на Библията, вие сте стигнали до убеждението, че от ІІ век истинната Църква е изчезнала, заразявайки се с езичество. А кой и кога е утвърдил канона на Новия Завет? Кой е установил, че от множеството паметници на древното християнство именно тези книги представляват Свещеното Писание, част от Библията? Отговор: това е станало през 364 г. на Лаодикийския Събор на същата тази Църква, която вие смятате за отклонила се в езичество, и чието историческо продължение е Православната Църква. Никой не може да посочи по-ранна дата на утвърждаването на канона на Новия Завет в този вид, в който го познаваме днес. Но ако по това време Истинната Църква вече не е съществувала, това лишава от авторитет и самата Библия, която била записана, съставена и съхранена от тази историческа Църква, от която по-късно, посредством католиците, са я получили протестантите.

Споменатите протестантски идеи не само противоречат на Библията, както вече показахме, но те и исторически не се потвърждават.

 

 

Например аз сам, когато пристъпвах към вярата, лично проверявах това. Отначало прочетох Новия Завет. След това започнах да чета други християнски документи, запазили се от края на І век. Например посланието на свети Климент Римски, ученик на апостолите.

 

 

След това преминах към онези документи, които са били написани през ІІ-рото столетие. И ги прочетох, включително и написаните непосредствено от учениците на апостолите, каквито са свети Поликарп Смирненски, свети Игнатий Богоносец. Тоест – ще подчертая – тези текстове са били написани от хора, които лично са познавали апостолите и от тях са възприели християнското учение.

 

 

После преминах към ІІІ век и прочетох всички християнски текстове от онова време. Продължих с ІV век и т. н. И се убедих, че през всички тези столетия Църквата е оставала една и съща в своето учение. Могли са да се изменят формулировките на вероучението, но самото вероучение и днес пребивава в Православната Църква такова, каквото е било във времената на апостолите и техните ученици.

 

 

Разбира се, аз никого не моля да вярва на думите ми. Ако ми се случи да беседвам с протестанти, им предлагам да проверят. Вземете текстовете и проверете. Има свободен достъп до всичко. Като правило, почти всички протестанти много слабо се ориентират в историята на Църквата и на практика изобщо не я познават. Това, което е било след описаното в Деяния на светите апостоли и преди възникването на тяхната деноминация, за тях е terra incognita. Макар че това е един огромен пласт в църковната история – и християнска, и общочовешка.

 

 

И ако протестантите намират в себе си смелост без предубеждения да разгледат този въпрос, то разбира се, ще видят истината. Не е трудно да се забележи, че Църквата, описана в документите от І-ІІ век, съвсем не прилича на това, което днес виждаме на протестантските събрания и при общото ни запознаване със съвременния протестантизъм.

Тази Църква от времето на апостолите обективно прилича на Православната Църква. И това не е само мое впечатление. Ще посоча за пример един случай, станал през 60-те г. на миналия век в американските градове Бен-Ломон и Санта-Барбара.

 

 

Група млади протестанти стигнали до извода, че всички протестантски Църкви, които са им известни, не могат да бъдат истинската Църква… И тогава тези млади хора решили да проследят историята на Църквата от времената на апостолите до наши дни, за да изяснят къде е отишла Църквата, която била описана в книгата Деяния. И тръгнали по същия път, по който по-късно вървях аз. Тоест те последователно изучавали всички исторически документи. При това в историята имало много разделения. И в Древната Църква имало различни ереси, които се отделяли от Православието. И на всяко такова разклонение протестантите непреднамерено гледали и  сравнявали: кое от тези учения – учението на Православната Църква или учението на отделилите се – най-добре съответства на онова учение, в което са вярвали преди тях? Кой именно е запазил апостолската вяра и кой е внасял нововъведения?

 

 

И в резултат на изследването, което било дълго и внимателно и в което нямало никакво участие на православни, общината се убедила, че именно Православната Църква е създала Библията. Именно тя е съхранила Библията за света. И първите стъпки на тази Църква са описани в книгата Деяния. Така през 1974 г. цялата тази протестантска община – повече от 2000 души – помолила да се присъедини към Православната Църква и била приета. Има разказани от тях описания на техните пътища към Православието; който желае, може да се запознае с тях. Например забележителната книга на Питър Гилкуист „Завръщане у дома”[2]. Ще си позволя да цитирам откъс от нея:

 

 

„В своето пътешествие през историята ние внимателно проследихме хилядолетна неразривна приемственост в Църквата. Излишно е да говорим, че потвърдихме представата за Църквата, изложена на страниците на Новия Завет. Открихме същата тази църква през втори и трети век, подложена на жестоки гонения, служеща литургия в домовете, катакомбите и дори на гробищата, и ръководена от епископи, които често завършвали жизнения си път като мъченици. Открихме я през четвърти век, защитаваща вярата в Никея, и през пети век – в Халкидон.

 

 

Ние я проследихме включително до осмото столетие, изучихме нейните велики Събори, обикнахме нейните апологети, светии, учители и това как са проповядвали Евангелието, как са се борели с еретиците и са утвърждавали почитането на светите икони. Бяхме поразени от това с каква смелост са посрещали в Църквата етичните и догматическите изопачения на вероучението и с какво постоянство са успявали да избегнат възможното разрушаване. Бог е бил с Църквата през девети и десети век…

 

 

Но след това настъпила 1054 г. и ние се оказахме изправени пред избор. Станал разкол. И досега помня физическото усещане, което имах, когато казах на своите единомишленици: „Изтокът е прав в съпротивата си срещу папизма и в отричане на допълнението filioque”. След това въздъхнах дълбоко. „Мисля, че това ни прави… православни”[3].

Известни са ми и други примери, макар и не толкова мащабни по численост, когато хората именно чрез изучаване на историята на християнството са се убеждавали в истинността на Православието.

 

 

Разбира се, далеч не всички хора са готови да пристъпят към такова сериозно историческо изследване, не всички имат тази възможност. Но в такъв случай за тях ще бъде достатъчно това, което казват за Църквата Господ Иисус Христос и Неговите апостоли, за да разберат, че истинната Църква не може да изчезне. И съответно, всички протестантски църкви, които пряко позиционират своя разрив с предшестващата християнска традиция и отчитат своята история от основаването на тяхната деноминация от смъртни хора, безусловно не могат да бъдат онази Църква, която без прекъсване съществува от апостолските времена и ще продължи да съществува чак до Второто Христово Пришествие.

Някои протестанти разбират този проблем. И за да се защитят, те казват друго: да, разбира се, през всички векове е имало Църква. Но тя, тази истинска Църква, е била невидима. Състояла се е от отделни праведници, които формално са могли да се отнасят към различни християнски деноминации, могли са да се намират сред православните, несторианите, монофизитите, католиците и т. н., но в душата си са вярвали правилно (тоест, както съвременните протестанти), и ето, от всички тях се е състояла тази невидима Христова Църква. А след съответната година тя станала видима в лицето на нашата деноминация. Много протестанти могат да кажат, че Църквата и сега пребивава невидима, и всички „правилни” от гледна точка на даденото направление хора от други конфесии уж влизат в нея. И че именно за тази невидима Църква Христос е казал, че портите адови няма да й надделеят и че Той ще бъде с нея.

„Теорията за невидимата Църква” била създадена за обясняване на кризата на протестантизма и продължаващо му раздробяване на нови и нови деноминации.

 

 

Смело мога да предположа, че „теорията за невидимата Църква“ е била създадена и за това да обясни кризата на несъответствие между това, което днес се наблюдава в протестантския свят с неговото непрекъснато раздробяване на нови и нови деноминации, и това, което е било описано в книгата Деяния на светите Апостоли, където за Църквата се говори като за единен, цялостен организъм, единна реалност, единна структура, която може да си позволи да проведе апостолски Събор в Йерусалим и да пристъпи към изпълнението на решенията на този Събор (вж.: Деян. 15:6-31). В съвременния протестантски свят е просто немислимо да се проведе нещо подобно за всички деноминации. И самите протестанти признават това.

 

 

Съгласува ли се с Библията концепцията за „невидимата Църква“? Да си спомним думите на Господ Иисус Христос, с които Той посочва как да изобличим човека, ако е съгрешил. Той казва, че е необходимо да приведем свидетели. И ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар (Мат. 18:17). Ето съвет, който Господ дава на всички християни, на всеки, който иска да бъде Негов ученик. И този съвет предполага, че Църквата винаги ще бъде видима. Църквата не е нещо аморфно, умозрително, неопределимо, невидимо. Не. Тя представлява нещо съвсем конкретно, видимо и ясно отличимо от всички други общества. Тя е общество със свой ред, който дава възможност да се обръщаме към нея за разрешаване на недоумения. И така е било винаги в Църквата. Както в древни времена се е състоял първият апостолски Събор, така и впоследствие всички спорни въпроси в Църквата са се решавали от Съборите. Съществувал е и църковен съд, който е осъществявал властта на Църквата да излиза със съждения, да „свързва и развързва“ (вж.: Мат. 18:18). Само към такава видима Църква можем да се обръщаме за разрешаване на тъжби. А към „невидимата Църква“ как ще се обърнеш? Това е все едно да изпратиш пострадалия от разбойници да се обърне към „невидим съд“, за който никой не знае къде се намира и от кого се състои.

 

 

На други места от Свещеното Писание виждаме същата реалност, например когато се казва, чеГоспод всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха (Деян. 2:47). Това е напълно конкретна, видима Църква. Хората са знаели, че ако искаш да станеш християнин, трябва да пристъпиш към това общество и да се кръстиш, трябва да бъдеш заедно с всички. И колко хубаво се описва пак там как всички християни постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите (Деян. 2:42). И всъщност именно поради това, че апостолската Църква била видима, било възможно да бъде гонена – в ония дни се дигна голямо гонение срещу църквата (Деян. 8:1), и още необърналият се Савел прекомерно гонел Божията църква и я разорявал (Гал. 1:13). А как може да се подлага на гонение невидимата Църква?

 

 

Трябва да припомним и думите от Писанието за причастяването с Тялото и Кръвта Христови:колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той (1 Кор. 11:26). Тоест Евхаристията в Църквата ще се извършва от апостолските времена до Второто Пришествие на Христос включително, докле дойде Той. А преломяването на хляба, както се нарича Евхаристията в Писанието – е нещо, което се извършва видимо. И чашата, и виното, и хлябът, предложени за пресъществяване, и самото причастяване с Тялото и Кръвта Христови става по видим и осезаем начин. В „невидимата Църква“ това просто е невъзможно да се случи.

 

 

„Теорията за клоните” противоречи на думите на Господа, Който е казал, че в Него ще бъде едно стадо (Йоан. 10:16).

Трябва да кажем, че в протестантския свят има още една теория, която се опитва да реши проблема, за който говорим. А именно „теорията за клоните”. За разлика от „теорията за невидимата църква”, която се опитва да измисли някакво мистично единство на отделните индивиди въпреки разделенията между църквите, кйм които те принадлежат, „теорията за клоните” обявява и самите разделения и различия между християнските конфесии за незначителни и маловажни и твърди, че всички, които наричат себе си християни: и протестантите от различни течения, и католиците, и православните, и монофизитите – всички заедно съставят тази една Църква на Христос като клони на едно дърво.

 

 

Но и с тази концепция няма да можем да се съгласим, тъй като Сам Господ казва, че в Него ще бъде едно стадо (Йоан. 10:16). Колкото и да ни се иска, не е възможно да наречем всички изброени по-горе общества едно стадо. Тъй като в действителност – и това не е тайна за никого – те нямат никакво единство помежду си. Нямат нито единство на вярата, нито единство на тайнствата, нито единство по църковно-административните, канонични въпроси, нито единство в нравствените възгледи. Дори в средите на самите протестанти се твърдят напълно противоположни неща.

Например има протестанти, които твърдят, че хомосексуализмът е грях, но има и такива, които казват: нищо подобно, тук няма никакъв грях. Те дори имат пастири, които са открити хомосексуалисти и извършват така наречените хомосексуални „бракове”. Това е само един от примерите, има и други сериозни разлики, включително и от догматично-вероучителен характер. Къде е тук единството? Но привържениците на обсъжданата идея упорито казват: „Всичко това не е толкова съществено; разбира се, има разлики, но толкова важни ли са те? Главното е, че има нещо, което ни обединява”.

 

 

Но, както казва свети Йоан Златоуст, с всеки човек, дори и невярващ, ние можем да намерим нещо, което ни обединява – само с дявола нямаме нищо общо. Но това не значи, че с всеки човек принадлежим към една Църква. И ето, такава идея, че уж не е важно кой в какво вярва, стига да се нарича християнин, никога не срещаме у апостолите. Нещо повече, у тях намираме точно противоположните мисли.

 

 

Например апостол Павел казва: След заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си (Деян. 20:29-30). На друго място апостолът казва:Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях. Защото такива служат не на Господа нашего Иисуса Христа, а на корема си, и със сладки и ласкателни думи измамват сърцата на простодушните(Рим. 16:17-18). И още пише: Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде (Гал. 1:9).

 

 

Както виждаме, вероучителните различия се оказват толкова сериозни, че апостолът направо предписва такива хора да се предават на анатема, отделя ги от тялото на Църквата. Той описва, че самото внасяне на разделения е следствие от греха. И на друго място апостолът казва, че предаващият се на ереси няма да наследи Царството Божие (вж.: Гал. 5:20-22).

 

 

Затова не можем да говорим, че е все едно в какво вярваме и че, ако се наричаме християни, то всички сме една Църква. Това не е така. Тогава ние не сме единни нито във вярата, нито в нравственото учение, нито в Евхаристията. Писанието казва, че християните трябва да имат един Господ, една вяра, едно кръщение (Еф. 4:5). А в съществуващите конфесии и деноминации вярата съвсем не е една, тя е различна и поради това са възникнали разделения; тук за това учат така, а там иначе, а пък в трета „църква” съвсем по своему.

 

 

С това, че у всички така наречени „клони” няма една вяра, и протестантите няма да спорят, тъй като това е очевиден факт. А ето, за единството на Евхаристията трябва да поговорим по-подробно. За съжаление, нашите събеседници протестанти съвсем не разбират този важен момент, защото не вярват, че обредът, който те извършват, наричайки го причастие, действително им дава истинските Тяло и Кръв на Христа. Те казват, че това са просто символи. И са прави в това, че при тях това не са Тяло и Кръв на Христос, а наистина само хляб и вино. В това те са прави, но не са прави, когато мислят, че в причастието изобщо не е възможно да се съединим с истинските Тяло и Кръв Христови.

 

 

Нашият Спасител говорел за това не просто като за нещо възможно, но и като за необходимо: Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен… [той] пребъдва в Мене, и Аз в него (Йоан. 6:53-54, 56). Господ е казал, че без причастяването с Неговите Тяло и Кръв не е възможно да имаме вечен живот в себе си, тоест не е възможно да се спасим. И по-късно Той е показал как да изпълним тези Негови думи. Показал е това на последната Тайна вечеря, когато, както повествува Евангелието,Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове (Мат. 26:26-28). Христос не е казал: „вземете, яжте: това е символът на Моето Тяло” и „символът на Моята Кръв”. Той ясно е казал: това е Моето Тяло и това е Моята Кръв. Въпреки че апостолите продължили да виждат същите хляб и вино, но при това с Божията сила те станали това, което ги нарекъл Всемогъщият Господ, за Когото Писанието казва: Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви (Пс. 32:9).

 

 

И Господ извършил това чудо не само веднъж заради апостолите. Той, както знаем, е заповядал:това правете за Мой спомен (Лук. 22:19). И в изпълнение на тези думи, християните започнали да извършват Евхаристия още от първите дни на Църквата. В същата глава, където се описва, че апостолите в деня на Петдесетница започнали да проповядват и се обърнали три хиляди души, по-нататък пише, че те постоянствали… в хлеболомението (Деян. 2:42), тоест извършвали Евхаристия.

 

 

Протестантите казват: да, ние преломяваме хляб и пием вино, но за нас това е просто спомен за страданията на Христос. Тогава за какво изобщо е този ритуал?

 

 

Те казват още: да, и ние правим всичко това. Разбира се, преломяваме хляб и пием вино, но за нас това е просто спомен за Христовите страдания, нищо повече. Но в такъв случай за какво изобщо ни е този ритуал? Нали можем да си спомним за Христос и без хляб и вино. Да разгледаме била ли е Евхаристията за самите апостоли просто спомен за Христос? Ето, апостол Павел казва: Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? (1 Кор. 10:16). Както виждаме, апостолът не казва: това не е ли символ на Христовата Кръв? Или: това не е ли спомен за Христос? За апостола това представлява причастяване с истинските Тяло и Кръв Христови.

 

 

И в този случай причастяването придобива особен, дълбок смисъл, за който говори апостолът:Един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб (1 Кор. 10:17). И самата Църква също е тяло Христово (вж.: Еф. 1:22-23). За апостола всичко това е било реалност – и това, че Църквата е тяло Христово, и това, че причастието е Тяло Христово. И ние ставаме част от това тяло чрез причастието, чрез Евхаристията. Така ставаме част от едната Христова Църква.

 

 

И в Православието тази непрекъсната връзка две хиляди години се съхранява чрез Евхаристията. Например преди половин година, като бях на тържествата в Хонг Конг, по време на богослуженията се причастявах от една чаша с отец Михаил Ли – китайски православен свещеник, който сега е на 90 години. Самият отец Михаил като млад се е причастявал от една чаша със свети Йоан Шанхайски. А свети Йоан Шанхайски, на свой ред, като дете, се е причастявал от една чаша със свети Йоан Кронщадтски. И така от поколение на поколение тази жива връзка през вековете достига до времената на апостолите, които са се причастявали от ръцете на Самия Господ Иисус Христос. Посредством Евхаристията Църквата представлява един богочовешки организъм, който живее, без да се прекратява в продължение на две хиляди години, като се започне от самите апостолски времена.

Границата на Църквата е границата на Евхаристията. Който няма причастието в Църквата, той е извън Христовата Църква.

 

 

И затова не е чудно, че нашите светии казват: границите на Църквата – това са границите на Евхаристията. Който няма причастието в Православната Църква, който не е в общение с Православната Църква и не се причастява в нея, той се намира извън Христовата Църква[4].

 

 

Връщайки се към „теорията за клоните”, ние виждаме нейната несъстоятелност и в това отношение – защото не е възможно напълно разделилите се едно от друго общества, наричащи себе си църкви, всички в еднаква степен да имат истинското тайнство на Тялото и Кръвта Христови. Както пише апостолът: Нима Христос се е разделил? (1 Кор. 1:13). Христос е един и Неговото Тяло е едно. Затова и Евхаристията е една, извършваща се непрестанно в продължение на две хилядолетия в единствената истинна Христова Църква. Нашата задача е да намерим тази Църква, която е основал Господ Иисус Христос, и която от времената на апостолите запазва непрестанно и апостолската вяра, и тайнствата, включително и Евхаристията.

 

 

Тази Църква е истинната Църква. Останалите общности, наричащи себе си църкви, ако са отделени от нея – не са истински. Ние не можем да кажем, че всички църкви са създадени от Христос, защото Господ е казал: ще съградя църквата Си (Мат. 16:18), а не „Ще съградя църквите Си”. И апостолът е написал: Църквата е стълб на истината (1 Тим. 3:15), а не „църквите са стълбове на истината”. Църквата е една, запазваща своето единство през вековете в изпълнение на думите на Спасителя: да бъдат всички едно (Йоан. 17:21) и ще бъде едно стадо и един Пастир (Йоан. 10:16).

За уникалността, единството и неунищожимостта на истинната Христова Църква многократно говори и Свещеното Писание и, разбира се, Свещеното предание. И това не е нещо, което ние просто декларираме. Това е исторически факт. Всеки протестант може да се обърне към свидетелството на историята, за да види къде е истината.

 

 

И ето, именно това усещане за Църква, за съжаление, липсва на нашите събеседници протестанти. Те не разбират реалността на Църквата, не разбират какво е това изобщо. Те си я представят просто като някакво човешко събрание: „Ето, отишъл съм в някой град, намерил съм няколко единомишленици, започнали сме да се събираме заедно, да четем Библията, да се молим – и това е църквата”. Но това не е Църквата, а кръжок по интереси, който самият ти си създал. А къде е тази църква, която е създал Христос? Ела и виж, че това е тази Църква, която сега е известна под името Православна, тоест такава, която правилно слави Бога.

 

превод от руски: Татяна Филева
Източник: Добротолюбие

За единството на Христовата Църква

Октомври 10, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Ние, православните, вярваме в Една Църква, а всички сектанти не вярват в нея, те са зачеркнали и отхвърлили този член от Символа на вярата: “Вярвам в Една Света Съборна и Апостолска Църква”.

 

На какво се основава нашата вяра в Една Църква? Разбира се, на Свещеното Писание, защото св. апостол Павел казва в Посланието до Ефесяни, че Бог е поставил Господ Иисус Христос за Глава на Църквата, която е Негово тяло.  Помислете, една глава може ли да има много тела, дори безброй много? Ако всички секти се наричат църкви, то колко църкви има?

 

Бях ви казал, че само в Америка има повече от двеста църкви.

 

А Господ е говорил за Една Църква, Господ е казал на апостол Петър: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ù надделеят (Мат. 16:18). Той не е казал “ще съградя Църквите Си”, а: ще съградя Църквата Си – една-единствена Църква.

 

Господ Иисус Христос ни е говорил за Една Лоза, от корените на Която се храни Неговата Църква, и тази Гроздова Лоза е Сам Той. Той ни е говорил за една овча кошара. Какво, да не вярваме ли на Христовите думи? Да не вярваме ли в това, че една е овчата кошара, Една е Лозата – Христос?

 

А говорейки за Гроздовата Лоза, Господ е казал страшни за сектантите думи. Казал е, че на Нея ще има изсъхнали клони, които ще се отчупят от тази Истинска Гроздова Лоза, че ще ги съберат, ще ги хвърлят в огън и те ще изгорят. Не е ли страшно да бъдеш изсъхнала и отчупила се клонка, не е ли страшно да бъдеш изсъхнал и откъснал се лист от Гроздовата Лоза, който вятърът отнася в праха и калта? Това наистина е страшно! А сектантите не ги е страх.

 

Всяка секта нарича себе си църква, а сектите са изключително много. Какво, разделил ли се е Христос, станал ли е глава на много отделни секти? Не, разбира се; Едната Глава има едно тяло – Светата Съборна и Апостолска Църква. Това трябва да помним всички ние и всички онези, които могат да бъдат съблазнени от сектантски учения.

 

Сектантите казват: “Господ е казал: дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях (Мат. 18:20)”. Те казват, че можем да се спасим във всяка вяра, във всяка църква. О, колко лъжа и заблуда има в тези думи! Мисля, че и самите сектанти няма да кажат, че можем да се спасим и в мюсюлманската, и в иудейската църква. Говорейки така, те имат предвид своите секти. Те казват, че можем да се спасим във всяка вяра, а колкото секти има, толкова и вери, и тези техни вери са несъгласни една с друга. Това несъгласие достига до такава степен, че в Англия и Америка има секти, които отричат всички тайнства, дори Тайнството на кръщението. Такава е сектата на квакерите, или “приятелите”, както се наричат самите те. От цялото Евангелие квакерите запазват само нравственото учение на Господ Иисус Христос: те вършат много добри дела. Но и сред мюсюлманите има много добродетелни хора.

 

Нашата християнска вяра се отличава от всички други вери именно с това, че в основата ù стоят Тайнствата, установени от Самия Иисус Христос. Не Той ли е казал на Никодим: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие (Иоан. 3:5). А на Своите апостоли е казал същото с други думи: който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден (Марк. 16:16).

 

И така, отхвърлящият Тайнството на кръщението, не е християнин.

 

Не е ли казал Господ, че който не се причастява с Неговите Тяло и Кръв, който не вкусва Божия хляб, който слиза от небесата, той няма място в Царството Божие? (Иоан. 6:50-51). А квакерите отхвърлят Тайнството Причастие.

 

Има секти, които отричат дори троичността на Бога.

 

Помислете, могат ли да се спасят подобните на тях сектанти, църква Христова ли са те, тяло на Иисуса Христа ли са, Господ ли оглавява тяхната секта? О, не, не.

 

В своето отричане на Църквата сектантите се позовават на думите на Свещеното Писание, които сега ще ви прочета: истина… ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях (Мат. 18:19-20). Те казват: “Защо трябва да ходим в Църквата, защо са ни вашите храмове, защо са ни вашите свещеници и епископи? Господ не е ли казал, че където са събрани двама или трима в Негово име, и Той е посред тях?” Имат ли право да говорят така? Вникнете в тези думи и вижте към кого са насочени те. Тези думи са били предшествани от други Христови думи, отправени непосредствено към Неговите апостоли: истина… ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен. Това се отнасяло за апостолите. Ако двама от вас, Моите апостоли, Моите братя, Моите приятели се съгласят да просят нещо от Небесния Отец, то ще им бъде дадено.

 

Нима можем да мислим, че молитвата на двама или трима нечестиви и грешни хора, събрали се в името на Иисуса, ще има същата сила, каквато има молитвата на двама или трима апостоли – Христови приятели? Не, разбира се. Става дума за истинските чеда на Христовата Църква.

 

А какво значат думите: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20)? Нима тези думи значат, че няма нужда да ходим в храма, нима чрез тях се отрича Христовата Църква? О, съвсем не, разбира се.

 

За кого говори тук Господ? Тези думи са били отправени пак към апостолите. Но в тяхно лице Той е говорил на всички, които следват светите апостоли, които принадлежат на Светата Съборна и Апостолска Църква. Говорил за това, че ако двама или трима християни се съберат в някой дом в Негово име, за да четат Свещеното Писание и да се поучават в словото Божие, то и Той ще бъде сред тях.

 

Ще кажа още нещо, мога да разширя тълкуванието и разбирането на тези Христови думи. Ще кажа, че ако някой от нас, християните, беседва с невярващи за Христа, за извършеното от Него спасение на човешкия род, то Христос ще бъде ли посред вас? Това не значи ли, че вие сами ще бъдете Христова Църква? Не, разбира се. Нелепо е да тълкуваме така тези Христови думи. С тях Христос просто е искал да каже, че където говорят за Него, където вършат дела в Негово име, и Той е там.

 

Ще кажа още нещо: зная, че и сред мюсюлманите, и сред евреите има много благочестиви и добри хора. Мюсюлманите имат свои, почитани от тях светии, имат и разкази за тези светии. Какво, ще кажем ли, че Христос е напълно безразличен към тях, че Христос няма нищо общо с тях? Не, няма да кажем; не можем да кажем така, защото знаем думите на св. Петър, на които се позовават и самите баптисти. От десета глава на Деяния апостолски знаем такива думи, казани от апостол Петър: „Петър проговори и рече: наистина, признавам, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е” (Деян. 10:34-35).

 

Къде е казал тези думи апостол Петър? В дома на римския стотник Корнилий, езичник, чиито молитви Бог чул и си спомнил многото извършени от него милостини. Веднъж по време на молитва той видял Ангел, който казал: “Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога. И сега, прати човеци в Иопия и повикай Симона, наречен Петър: той е на гости у някой си усмар Симона, чиято къща се намира при морето; той ще ти каже думи, чрез които ще се спасиш ти и целият ти дом” (Деян. 10:4-6). И при него дошъл Петър, който проповядвал Христовото Евангелие, кръстил го с целия му дом и казал тези току-що прочетени от мен думи. А сектантите се позовават на тази глава, като казват, че Църквата съвсем не е необходима, че можем да се спасим и извън нея, както се спасил стотникът Корнилий. Но нима в това няма дълбоко недомислие? Нима не е ясно, че на стотника Корнилий, чието благочестие и добри дела били приятни на Бога, не достигало много: не му достигало кръщение, не му достигало просвещение със Свещеното Писание, не му достигало познание за Господ Иисус Христос, не му достигало причисляване към Светата Съборна и Апостолска Църква? И ако не беше дошъл Петър, неговите молитви, неговият пост, неговите добри дела не биха били достатъчни, за да го спаси. Виждате ли как сектантите изкривяват Свещеното Писание?

 

Ще ви прочета и страшните Христови думи: „мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Мат. 7:22-23). На Страшния съд ще застанат и сектантите, поругавали се над Христовата Църква, ще застанат и ще Му кажат: не ли в Твое име се събирахме и преломявахме хляб; не вършехме ли добри дела, не проповядвахме ли Твоето Евангелие? Но Господ ще им каже: “Не ви познавам, защото вие раздрахте Моята дреха, извършвайки тежкия грях на църковния разкол.”

 

В предишната беседа ви говорих колко страшен е този грях, как са го оценявали светите Отци, как са говорели, че грехът на църковния разкол и отстъплението от Църквата е толкова голям, че не може да бъде умит дори и с мъченическа кръв. Те няма ли да се страхуват да застанат на Христовия Съд? Това е тяхна работа; а наше дело е да вярваме в Светата Апостолска Църква.

 

За нас е достатъчно да знаем, че ние сме листа, пръчки от Гроздовата Лоза, Която е Сам нашият Господ Иисус Христос. Да помним за едната овча кошара, да помним за едното тяло, чиято Глава е Сам Христос. В Своята велика първосвещеническа молитва Господ Иисус Христос се молел така: Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние (Иоан. 17:11). Христос просел от Своя Отец всички християни да бъдат едно, както Той е едно със Своя Отец.

 

Сектантите не искат и да чуят за това, те раздират Христовата дреха, Едната Църква не им е необходима, за тях не е страшно, че техните секти са безброй. Те не се замислят над това, че сами постъпват като тръстика, люляна от вятъра, защото ние знаем, че сектантите, особено баптистите, често преминават от една секта в друга. Баптистите преминават от секта в секта, като има такива, които кръщават децата си, и такива, които не кръщават децата си. Знаем, че и самите баптисти са се разделили. А където има разделение, там не е Христос, защото разделението е от дявола.

 

 

Всяка секта смята за истинно и правилно само своето учение, всяка критикува и отхвърля учението на другите. Нима истината не е една? Нима е възможно истината да се е разделила на стотици отделни малки истини? Гордостта, самопревъзнасянето, самонадеяността карат сектантите да отстъпват от Светата Църква. Те дори не могат да се обединят помежду си, защото как да се обединят баптистите с адвентистите, с петдесетниците, с йеховистите или със съботяните? Те не могат да се обединят, но винаги остават разделени.

 

Ние знаем, че истината е една, че Христос не се е разделил, че не могат да съществуват хиляди отделни църкви, че Господ е основал Една Света, Съборна и Апостолска Църква.

 

Ето, разказах и разясних защо ние, православните, изповядваме единството на Църквата, и ще продължа да говоря за това защо Църквата се нарича не само Една, но и Света и Апостолска. Трябва още много да се говори за това, което е твърде важно: нито една секта няма свои законни епископи и свещеници; те имат единствено самозвани презвитери. Но за това може много да се говори и аз не мога да ви откъсвам от вашите задължения и грижи.

 

Да вразуми всички вас Господ, молил се всички ние да бъдем едно, както Той е едно със Своя Небесен Отец. Амин.

 

Ако не видя чудо, няма да повярвам

Юли 21, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

От един извор се наливат два съда с вода. Над единия чете молитва свещеник, извършващ водосвет. След това двата съда се оставят на открито.

 

Какво става в резултат на това? В неосветената вода започват да се появяват мехурчета, постепенно тя започва да се разваля.

 

Водата, която е била осветена по време на водосвета, даже и оставена на открито, взета от същия източник, в същия момент, остава чиста и свежа, като че току що е налята.

 

Седемдесет годишният свещеник от Епир о. Г. П. през 1980г. разказал следното: „Неотдавна ние съборихме къщата, която моят дядо е построил още през миналия век. Във фундамента на дома намерихме поставени на четирите ъгъла запечатани бутилки със светена вода. Водата беше останала напълно чиста.”

 

И тази вода се намирала в затворена бутилка, останала под земята в продължение на поне сто години. В тази вода не е имало никакви консерванти, но тя не се е развалила, издържайки неблагоприятните условия за съхранение.

 

Няма съмнение в това, че осветената вода не може да се развали сама по себе си. В нея има нещо, което не и дава да се развали. Тя съдържа силен и устойчив „консервант” – невидимата Божествена благодат, правеща естественото – свръхестествено, а тленното – нетленно.

 

Тази Божия благодат обладава още една способност – тя източва прекрасен свят небесен аромат. С други думи Божествената благодат, въпреки всичко прави така, че осветената вода благоухае.

 

Херцеговинският митрополит Атанасий Йевтич разказва: „В една къща живеела майка със своя син. Веднъж майката извикала местния свещеник да направи водосвет. Извършвайки това, свещеникът си заминал. Следобед нейният син, двадесет годишен юноша, уморен се върнал от работа.

 

- Майко, откъде идва този аромат, какво се е случило?

 

- Дойде свещеник, детето ми, и извърши водосвет. Иди да хапнеш. Ти си гладен!

 

- След малко, мамо, бих искал да се насладя на аромата на светената вода!

 

Той живеел скромно и душата му почувствала благоуханието на освещаващата благодат на светената вода.”

 

Водосвет извършват и католиците. Но водата, която освещават техните свещеници не се отличава от обикновената и се разваля.

 

През 18 век в Румъния се случило събитие, което поразило християните. Католиците казвали на православните: „При нас е истината, а у вас – заблуждението.” Същото казвали православните на католиците. Настанали големи спорове. В резултат на това се срещнали главите на църквите – православният архиепископ и католическият кардинал. „Необходимо е да направим нещо, за да успокоим народа.” Решили всяка от страните да направят водосвет. Така всеки отделно извършил молебен, след което купелите със светената вода били запечатани.

 

Православният архиепископ казал на кардинала: „Ако нашата вода се развали, а вашата не, значи ние сме в заблуждение, а вие сте в истината. Ако вашата вода се развали, значи вие се заблуждавате.” Католикът се съгласил и те се уговорили, че купелите с вода ще се отворят след 40 дни.

 

Но не изминали и десет дена, когато на православния архиепископ се явила Света Богородица и му заповядала: „Тичай при кардинала и отидете в църквата да проверите осветената вода.” Те направили, както било наредено.

И какво видели? Водата на католиците миришела отвратително, докато водата на православните останала абсолютно чиста.”

 

Това велико събитие е изобразено на стенопис в Румънската патриаршия в Букурещ.

 

Някои казват: „Докато не видя чудо, няма да повярвам в Бога.” Ти им отговаряш: „Да не би светената вода да не е чудо, защо тя не се разваля?” Те отвръщат: „Цялата работа е в босилека или в сребърния кръст, който се потапя от свещеника.” Ти им възразяваш: „Потопи и ти босилек и сребърен кръст.” Но те не правят това. И ти им повтаряш: „Направи химически анализ на водата.” Те не правят това и продължават да твърдят: „Докато не видя чудо, няма да повярвам в Бога.”

 

Народната мъдрост гласи: „Който го мързи да замеси тесто, пет пъти пресява брашното.” Така този, който не иска да вярва, прави всичко, за да не повярва.

 

Превод от руски

 

Пемптусия

 

С моите собствени очи

Май 24, 2014 in Беседи, В търсене на вярата

 

Списание “AGAIN” отличи Ричард Вурмбранд   през септември 1987г. Вурмбранд е бил дълбоко впечатлен от вярата и отдадеността на православните християни, които е срещнал в Румъния. До неотдавна отец Дамаскин Христенсен прекарваше известно време с Ричард Вурмбранд почти до края на неговия живот. Спомените на отец Дамаскин от тези срещи показват как привързаността на Вурмбранд към православната вяра се запазва и задълбочава през последните му предсмъртни дни.

 

Самият  Вурмбранд и тези, чиито истории той разказва, са блестящи примери за това как верните християни могат не само да оцелеят, но и да бъдат осветени чрез страшните страдания на затворничеството.

 

Свидетелски разказ на един лутеранин за живота в затвора

 Ричард Вурмбранд:

Аз съм християнин от православна държава – Румъния. След като сам бях в затвора 14 години за своята вяра, моята мисионерска работа сега е да помагам на преследвани християни в комунистически държави. Бих искал да ви разкажа историите на няколко православни християни, с които имах честа да общувам по време на престоя си в затвора. Техният пример и делата им бяха през годините постоянен извор на кураж за мен.

 

 

Винаги се радвай

 

Първият човек е един свещеник, който беше затворен на 70 години. Името му беше Сурьоану. Когато беше докаран с голямата му бяла брада и бяло теме, някои пазачи на входа му се подиграха. Единият попита: „Защо доведоха този стар свещеник тук?“ А друг отговори с присмех: „Сигурно за да изповяда всички.“ Това бяха точните му думи.

 

Свещеникът имаше син, умрял в съветски затвор. Дъщеря му беше осъдена на двадесет години затвор. Двама от племенниците му бяха с него в затвора – единият беше в неговата килия. Внуците му нямаха храна; бяха принудени да ядат от боклука. Цялото му семейство беше унищожено. Бе загубил църквата си. Но този човек имаше такова сияещо лице – винаги имаше красива усмивка на устните си. Никога не поздравяваше с „Добро утро“ или „Добър вечер“, а вместо това с думите „Винаги се радвай“.

 

Един ден го попитахме: „Отче, как можеш да казваш “винаги се радвай” – ти, който си изживял такава ужасна трагедия?“

 

Той отговори „Да се радваш е много лесно. Ако изпълним поне една дума от Библията, писано е: “Радвайте се с ония, които се радват.” Сега, ако човек се радва с всички, които се радват, винаги има достатъчно причини за радост. В затвора съм и се радвам колко много хора са свободни. Не ходя на църква, но се радвам с всички онези, които са в църква. Не мога да взимам Свето Причастие, но се радвам с всички, които се причастяват. Не мога да чета Библията или духовни книги, но се радвам с хората, които ги четат. Не виждам цветя (нито веднъж не видяхме цвете или дърво през тези години. Бяхме под земята, в подземен затвор. Не виждахме слънцето, луната, звездите – много пъти забравяхме, че тези неща съществуват. Не виждахме никакви цветове, само сивите стени на килията и нашите сиви униформи. Но знаехме, че такъв свят съществува), но се радвам с хората, които виждат дъгите, виждат многоцветните пеперуди.“

 

В затвора миризмата не беше много хубава. Но отецът казваше: „Други имат аромата на цветя около себе си. Други пък ходят на пикници; други имат своите семейства и деца около себе си. Не виждам моите деца, но други имат деца. И човекът, който може да се радва с всички, които се радват, може винаги да се радва. Винаги мога да съм радостен.“ Затова той имаше толкова красиво изражение на лицето си.

 

Той беше винаги толкова щастлив. Когато ни извеждаха за разходки, в двор, където нямаше нито цвете, нито трева, той поставяше ръката си на рамото на някой християнин и питаше: „Кажи ми твоята история?“

 

Обикновено хората започваха да говорят за това колко лоши са комунистите. „Те ме биха и ме измъчваха и правиха ужасни неща.“

 

Той ги изслушваше внимателно; след това казваше „Разказа много за комунистите; кажи ми сега за теб. Кога последно се изповяда?“

 

„Ами, преди 40 години.“

 

„Нека да седнем и да забравим комунистите и да забравим нацистите. Защото и ти си грешник. Кажи ми твоите грехове.“

 

Всички се изповядаха при него – аз също се изповядах при него и помня, че докато се изповядвах, колкото повече грехове изповядвах, толкова по-красиво и изпълнено с любов ставаше лицето му. Отначало се страхувах, че като чуе такива неща ще ме презре. Но колкото повече аз казвах лоши неща за себе си, толкова по-близко той сядаше до мен. И накрая ми каза „Синко, ти наистина си извършил много грехове, но едно мога да ти кажа. Въпреки всички тези грехове, Бог все още те обича и ти прощава. Помни, че Той е дал Своя Син да умре за теб и се опитвай един ден по малко, и на следващия малко, да подобриш своя характер, така че да е угоден Богу.“

 

Преживяванията ми с този свещеник са сред най-красивите познанства в живота ми. Той вече не е на този свят. Той беше пример за Православието, за това какво точно представлява истинското Православие. Съществува такова Православие. Не виждам голям смисъл лутеранин или баптист или който и да е друг да стане православен, освен ако не иска такова Православие … Той беше отличен православен, чист православен. Бог да ни помогне да бъдем наистина православни, по примера на толкова много светци, които са изобразени на иконите и по примера на толкова много светци живи и днес.

 

превод от английски

 

източник: списание AGAIN, септември 1987 година.

 

 

 

Истинската Църква

Март 27, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

След въплъщението на Христос в света вече налице е съществуването на Църквата. Тя е духовното пространство, в което се възприемат плодовете на Христовото идване. Също можем да кажем, че тя е лечебницата, в която Лекарят Христос изцелява всеки един, който влиза. Разбира се, съществуват и такива, които са влезли в болницата и са умрели, но това е било само по тяхно желание. В духовната болница, който иска, не умира. Докато в другите болници, ако часът ти настъпи, искаш или не искаш, ще умреш, или пък както се случва, ако попаднеш на доктор, който не познава добре своята професия, може да умреш по погрешка. В духовния живот това е изключено. Но пък има множество хора, които не искат да съработничат с Бога, не са Го оставили да влезе и да ги изцели, не са приели духовните лекарства и са умрели. За щастие имаме и хора, които са станали съвършено здрави и дори сами са станали лекари. Това са хората, които Бог изявява в Църквата като духовни отци, които сами имат опит от процеса на боледуването и изцелението. Това именно са светците. Фактът, който потвърждава автентичността на апостолското приемство, е наличието на светците. Не е само правотата на догматите на вярата, защото ако и да имахме правилни догмати, но погрешен етос и нямахме светци, то тогава непременно тази църква би била мъртва – права теоретически, а практически мъртва.

 

 

Един ученик ме попита за разликите между различните религиозни теории. Искам да ви кажа, че отците на Църквата са били против религията и Православната Църква е против религията. Защото религията е дело на човека, тя е резултат на неговото сеуверие. Т.е. човек, намиращ се в природата и имащ силно чувство за Бога, е създал различни теории за Бога поради разни природни явления или някакви други състояния. Църквата Христова със сигурност не е религия, защото движението е обратното – не е налице някакво човешко действие, което да създава някаква теория, а имаме Бога, действен в света. Но дори това не стига, защото някой може да каже, че това е възможно и на други места.  Не само, че имаме Бог в света, но и Неговото свидетелство в света, както и свидетелството на сродния духовен опит от първия човек до днес. Този факт потвърждава автентичността на Църквата. Т.е. – опитът на един съвременен светец е същият, който са имали светците преди 200 или 500 години, по времето на Христос, преди Него, при пророците, съдиите, патриарсите и Адам. Един и същи опит продължава, с единствената разлика, че преди Христос сме имали по-бегло познание за Бога, нямали сме Боговъплащението. Докато след Христос имаме съвършеното познание на Бог Слово, Който дойде в света.

Знаем, че такива теории и такива религии съществуват изключително много. Но ако искаме да ги изследваме истински, съществуват и изключително много критерии. Когато изпратил Своите ученици, Христос казал, че в негово име ще стават много чудеса – ще възкръсват мъртви, ще се изцеляват болни. Именно тези чудеса са знак и личба. Разбира се, не са само те. Най-голямото доказателство е самото обожение на човека, това че човекът става бог. Ако този факт на обожението се наблюдава в някое друго пространство извън Църквата, тогава сме готови да кажем, че тази наша църква не е по-различна от другите религиозни теории. Ако обаче този факт не се наблюдава на другите места, тогава не сме фанатици, задето казваме, че Църквата е изключително мястото за действието на Светия Дух. Когато казваме Църква, нямаме в предвид ересите, например римокатолиците, протестантите, англиканите, или свидетелите на Йехова, а едната, свята съборна и апостолска православна Църква. В която дори исторически може да бъде проследена апостолската приемственост. Освен благодатното състояние на светците и чисто исторически може да се установи коя е апостолската Църква.

 

Но знаете, че въпросът не е в това да убедим другия, защото ако той не иска, по никакъв начин не може да бъде убеден. Христос е правел толкова чудеса пред очите на хората и въпреки това те не се убедили. И защо да говорим за другите – самите апостоли, които били свидетели на всички действия на Богочовека, самите те забравили всичко. Човекът е бездна. Разбира се, чудеса има на много места – един прост пример са събитията от Стария Завет, където се споменава, че когато Моисей отишъл при фараона и извършил чудесата, които били от Господ, в същото време египетските магове също правили чудеса. Не са били възпрепятствани от Бога. Освен съществуването на Бога имаме и съществуването на други духове, противящи се Нему. Макар и творение на Бога, те са отхвърлили взаимодействието, съработничеството със своя Създател. Демоните също са способни да извършват чудеса, дори Сам Христос ни е предупредил, че в последните времена този, който ще се представи за Христос, ще прави такива пред света.

 

Сещам се за една случка в Света Гора. Преди няколко години там дойде един млад грък – Георги, който беше израснал в Тибет. Първо отиде в Симонопетра и там направил първото си чудо – на трапезата чиниите и приборите направо започнали да танцуват. Монасите за първи път виждали такова нещо на своята трапеза. Разяснили на Георги, че това не е от Господ и за какво става въпрос, но той настоявал, че прави това с помощта на Божията сила. Твърдял също, че го постига със силата на мисълта. Те го завели при стареца Паисий и му разказали за нещата, които прави Георги в манастира. Беше лято, юни месец, събирахме бадеми на Света гора, тогава това момче дойде и каза да го оставим да ги събере сам. Да ги събере, очисти и да ги сложи в чувалите. Не знам дали можеше да го направи, но когато отиде при стареца Паисий, бях там и бях очевидец. Бяха дошли отците от Симонопетра, които и сега са живи. Георги взе един тежък камък, седна срещу него с кръстосани крака и буквално разпръсна камъка, направи го на прах. Ние присъствахме. Младият човек попита стареца дали може да направи подобно нещо. Старецът му каза:

 

- Виж, детето ми, аз не съм факир, не съм дошъл на Света Гора да чупя камъни, но мога да те накарам да не го правиш.

Георги го попита:

- Как ще направиш това?

- Ще ти покажа нещо, изчакай две минути!

Старецът имаше градина, в която гледаше домати, извади една буца пръст, която беше мокра, стисна я в ръцете си и сложи върху нея знака на честния Кръст.

- Айде сега направи същото. Това е пръст, онова беше камък, не е нужна много голяма сила, за да я разбиеш.

Той не можа да направи това много по-лесно нещо, защото силата Божия е непобедима.

 

Виждал съм и други случаи, когато индийските учения не могат да постигнат нищо. Ще ви кажа още един случай, който ми разправи о. Захарий от Есекс. Заедно с други монаси те учели във Франция в “Св. Сергий”, бил и о. Кирил, игумен на манастира. Тогава във Франция тръгнала шумна реклама, че в страната ще дойде някакъв голям гуру и ще изнесе лекция. В Париж се вдигнала голяма шумотевица, а те били студенти и решили от любопитство да отидат да видят какво ще направи гуруто. Също имали и голямо желание да го провокират и притиснат. Купили билети и влезли в театъра, седнали всички монаси в една редица и чакали да започне. Излязла неговата ученичка и помолила хората да изчакат 5 минути, да запазят мълчание и да се съсредоточат, за да се създаде подходяща атмосфера, та да може да дойде гуруто  да говори. За него сложили един килим, където щял да седне. Накрая той дошъл, а монасите решили да казват постоянно Иисусовата молитва и извадили своите броеници. Когато гуруто излязъл, няколко хиляди души очаквали със затаен дъх да видят какво ще каже. Той седнал в положение за медитация и опитвал да намери нещо да каже, но вместо това внезапно станал и си тръгнал. Прибрал се в статия си. В залата настъпил шок – какво се случва, къде е отишъл? Неговата ученичка се втурнала назад, за да види какво става, защото хората започнали да протестират. Накрая излязла и казала: “Извинявайте, всички ще си вземете обратно парите от входа, защото учителят днес не може да комуникира, има духове, които са му противоположни.” Е, кои бяха тези противоположни духове – малките молитви, които казваха тези младежи! Искам да кажа, че действията на вражеските духове се унищожават от действието на Божията сила. Отците от техния опит са ни предали точно критериите, елементите, с които можем да разберем откъде е дадена енергия. А че съществува демонична енергия, това е ясно, но ние имаме силата да изследваме дали дадена сила е от Бога, или не.

 

превод от гръцки

 

 

 

Макар и да са свине, но са мои

Ноември 11, 2013 in Сладкарница

 

Този текст е от проповедите на св. Николай Могилевски митрополит Алма-Атински и Казахстански

 

В Пролога се разказва такъв случай. Двама пияни монаси минавали покрай параклис, където имало икона на Майката Божия. Въпреки всичко те решили да я почетат: отишли до образа, поклонили се, но тъй като не се държали здраво на краката си и двамата паднали един върху друг. Минаващ оттам езичник ги осъдил: „Виж какви свине!” И изведнъж в това време загърмял гръм и той ясно чул глас: „Макар и да са свине, но са Мои!”

 

Ето и аз сега стоях на акатиста и мислех: „Ние всички сме по-зле даже от свине, почти сме изгубили Божия образ! Но все пак ние се обръщаме за помощ към Богородица, почитаме Я. Нима тя няма да се съжали над нас, своите деца?! Коя земна майка ще захвърли своето дете без помощ? Още повече няма да ни остави Небесната Майка, по нейните свети молитви Господ да ни преведе всички към спасение! Амин.

 

превод от руски

 

 

Компромисът

Октомври 14, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Всъщност от православните днес светът иска да станем протестанти, които единствено са успели, хем да нахранят вълка, хем агнето да  остане цяло. Успели са без жертва да “следват” Христос. Искат от нас да превъзмогнем “тесногръдието” си и да обикнем човека заедно с греха в него. Задачата е да се интегрира грехът в живота ни, да се успи изключително изкусно съвестта на съвременния, отворен за всичко нестандартно и иновативно, човек. Искат да ни убедят в неуниверсалността на евангелските истини, и че трябва да ъпгрейднем вярата си, за да се впишем в съвременния живот.  Някои православни, които нямат Духа, лесно биват претопени. Братя, без лична жертва и себеотрицание ние не може да сме истински Христови последователи. Не може да сме в мир със света и да се спасяваме, защото светът лежи в зло и грехът е въздигнат на пиедестал. Ако се вписвате добре, развивате се и процъфтявате в Адамовото царство, замислете се доколко сте Христови. Православието е и болка и радост едновременно, защото няма нищо по-сладко от това да страдаш за Христа.

 

 

Старецът Паисий за свети Спиридон

Октомври 12, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

Един човек попитал стареца, може ли свети Спиридон да поиска от Бога да прекрати нетлението на светите му мощи.

 

-Не, как може да моли за подобни работи? Светиите не търсят такива неща. Бог така е устроил, да остави нетленните св. мощи, за да бъдат в помощ на човеците. И вие сами виждате как помага Бог!

 

Тъй като островите Керкира, Кефалоня и Закинтос са близо до Италия и за да не се подмамят хората по католицизма, който е на отсрещния бряг, постави преграда – свети Спиридон (Тримитунтски), свети Герасим (Кефалонийски) и свети Дионисий (Закинтски).

Искам да стана православен

Септември 10, 2013 in Начална страница, Сладкарница

 

Един друговерец взе решение да стане християнин и искаше да се запознае с християнството, за да направи своя избор.

 

Намери един православен, един протестант и един католик и им каза за своето намерение. Те се съгласиха да покажат всеки своята църква.

 

Първата неделя, друговерецът отиде с протестанта. Като се огледа, видя хората, облечени с хубави дрехи, всеки седнал на мястото си и държащ по един Нов Завет. Хорът изпълняваше химните хармонично, навсякъде светеше от чистота. След като свърши службата, всички се разотидоха с изисканост.

 

През следващата неделя се срещна с католика, за да отиде в неговия храм. Влезе вътре, изми си ръцете, хвърли монета, вместо да запали свещ и седна. Навсякъде лъхаше на ред и учтивост. Изслуша енцикликата на папата, видя портретите му, които преобладаваха вътре в храма. След като свърши  службата, почерпиха го добре, обърнаха му внимание и след това го изпратиха.

 

За третата неделя се уговориха да отиде в православната църква.

 

След като влезе вътре, видя по време на литургията много хора, повечето прави. В единия край си приказваха помежду си, а в другия една госпожа се караше с клисаря, че е угасил бързо свещта, която запалила. Чу деца да пищят, без никой да ги наблюдава. По едно време свещеникът от олтара извика на певците да спрат “терирема”, и т. н. След като свърши литургията, започна панахида, като при това едни излизаха, други влизаха, вдигайки шум и врява и създавайки бъркотия.

 

Православният се разочарова от това, което показа на друговереца.

 

През следващата седмица всички се събраха, за да разберат какво решение е взел техният близък.

 

-В протестантската църква видях голям ред и учтивост. При католиците видях голяма преданост към техния духовен лидер и уважение към свещеника. При православните видях голяма бъркотия.

 

Православният се начумери разочарован, докато другите двама се окуражиха.

 

-Ще стана православен!

 

-Но защо? – попитаха го другите.

 

-Чуйте ме, вашите аргументи са външни – ред и дисциплина. Докато в православието виждам Божието присъствие, защото при такава бъркотия само Бог ако е с теб, може да оцелееш повече от 2000 години.

 

превод от гръцки

 

 

Превъплащаващите се „християни”

Юли 21, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Днес си спомних за двамата свети пророци – Моисей и Илия, – явили се и беседвали с Христос по време на Неговото Преображение, за да поясня православната гледна точка относно индуистката теория за преселението на душите, с други думи-теорията за реинкарнацията. Необходимост от това има, защото даже и в църковна среда, а понякога и в селските енории, колкото и да е печално се срещат случаи, когато в беседа на свещеника със енорияш, считаш се за православен християнин, изведнъж се открива, че той (или тя) вярва, че човек не живее само един път на земята, а както учат индийските религиозни системи, може да се връща отново и отново в този живот.

 

Такива хора,-които даже и езикът ми не се обръща да нарека православни,- вярват, че душата на човека напуска една тяло, за да влезе след това в ново- в мъничкото тяло на зародиша, който се намира още в майчината утроба. По този начин, човек като че ли се ражда отново, незнайно защо забравяйки за всички предходни въплащения. Така много пъти той идва и си отива от тази земя, постоянно усъвършенствайки се и достигайки накрая до Нирвана, т. е. пълно сливане с Абсолюта, а още по-точно-до пълно небитие.

 

Безусловно, тази лъжлива теория, проникнала при нас от Индия, сама по себе си поражда много въпроси, например: как са възникнали разумните самоосъзнати личности (т. е. душите на хората), ако самия бог на индусите е само някакъв жизнен принцип, а не разумно осъзната личност ( т. е. богът им е безличен)? Кой в края на краищата е създал и определил количеството на изначално съществуващите души? Откъде се вземат новите души, необходими за новите човешки тела, появяващи се в резултат на демографския ръст на населението на земята? Защото ако следваме логиката на това учение, нейното население следва да е постоянно: колкото души са се освободили от телата в резултат на смъртта, толкова нови тела (не повече) могат да получат душите, за да станат човеци. Има и много други въпроси, но най печалното се заключава в това, че псевдохристиянските поддръжници на идеята за превъплащението с помощта на Библията и цитати от Писанието се опитват да докажат обективността на тази наистина дяволска теория.

 

В подобни случаи обикновено се позовават на девета глава от Евангелието от Марк, където се разказва за това, как трима апостоли веднага след чудото на Преображението, свидетели на което станали, спускайки се заедно с Учителя от Таворската планина, питали Христос: „а защо книжниците казват, че първом Илия трябва да дойде?…Но казвам ви, че и Илия дойде, както е писано за него, и сториха му, каквото си искаха.” (Мк. 9:11-13) Обяснявайки това място, лукавите „превъплащенци” казват: „Ето, вижте! – значи пророк Илия се е превъплатил в ново тяло! Неговата душа се е преселила в тялото на Иоан Кръстител, за който Христос казва, че Илия дойде, и постъпиха с него така, както искаха”! Защото именно Иоан, наречен Предтеча, е дошъл преди Христос, проповядвал, а след това бил убит”.

 

Лукавството тук, драги братя и сестри, се заключава, както винаги в преднамерено лъжлива трактовка на цитати, изкарани от общия контекст на Свещеното Писание. Но св. Църква учи, че за правилното разбиране на един или друг труден текст е необходимо да се разгледат всички аналогични места от Писанието, говорещи за същото. Само тогава ще стане ясно, за какво става дума. И така, каква се говори, например за Иоан Кръстител и за пророк Илия в Евангелието от Лука? Отваряме първа глава: „А Ангелът му рече: не бой се, Захарие, понеже твоята молитва биде чута, и жена ти Елисавета ще ти роди син, и ще го наречеш с името Иоан; и ще имаш радост и веселие, и мнозина ще се зарадват за раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа….. и ще върви пред Него в духа и силата на Илия” (Лк. 1: 13-17). От прочетени текст ние узнаваме, че не пророк, и даже не ангел, а сам ангел Божий (по учението на Църквата това е бил архангел Гавриил) напълно развенчава митическата теория за преселението на душата на пророк Илия в ново тяло.

 

От думите на Архангела става съвършено очевидно, че новият пророк, който трябвало да се роди, ще има такава духовна сила, каквато преди е имал пророк Илия, ще придобие същия Дух Божий. Но освен този текст ние трябва да вземем под внимание и това пророчество, което било изречено много преди Рождество Христово от пророк Малахия за бъдещото служение на Пророк Илия, който във времето на Малахия отдавна бил взет от Бога от материалния свят и преместен в духовния. От пророчеството на Малахия става ясно, че пророкът ще се появи на земята непосредствено преди свършека на земния живот на човечеството, т. е. преди края на света и настъпването на Страшния Съд. Именно за това говори Създателят с устата на пророка: „Ето, Аз ще пратя при вас пророк Илия, преди да настъпи денят Господен-велик и страшен. И той ще обърне сърцата на бащите към децата, и сърцата на децата към бащите им, та, след като дойда, да не поразя земята с проклятие”(Мал. 4:5-6).

 

Това пророчество, както вече се каза по-горе, напълно се съчетава с Откровението на Иоан Богослов и именно така се разбира от цялата пълнота на Божията Църква. Така,  ние виждаме, първо, че пророк Илия се пази от Бога за дните на Второто пришествие в предишното, макар и изменено тяло, второ, че за всичките преминали до сега векове неговата душа не се е преселвала, а и не може да се пресели и трето, че той ще дойде в същото тяло. Но и със Своето Преображение Христос ясно говори за същото. В кого –кажете ми, стоящи тук „превъплащенци”-се е вселявала душата на Божия пророк Илия, ако той сега, на Тавор, стои редом с Христос и говори за предстоящите Му кръстни мъки, за болките и страданията на кръста?…

 

Но ето ви и още едно доказателство за лъжливостта на теорията на реинкарнацията, която вие се опитвате да оправдаете с помощта на Евангелието. Редом с Христа апостолите виждат на планината Тавор още един пророк-Моисей. Следователно, за петнадесет века, минали от смъртта му до Рождество Христово той така и не се въплатил в никой човек!? Иначе до Христос не би стоял Моисей, а съвсем друг човек! Интересно е само кой по ред би бил, започвайки от Моисей? Неговата душа за петнадесет века би трябвало да смени множество телесни обвивки, всеки път без да знае нищо за своето предходно въплащение. Обаче Моисей на Тавор осъзнавал себе си все пак като Моисей! И апостолите разбрали, че това е Моисей. Как разбрали това? Чрез Духът Божий, естествено. По този начин явяването на Божиите пророци Илия и Моисей по време на Преображението на Господ Иисус Христос отчетливо ни показва, че никакви превъплащения никога не са съществували и не съществуват. Това е абсолютно лъжлива теория. На кого е нужна тя?

 

превод от руски

източник http://www.pravoslavie.ru

 

 

 

 

Глупаво е да се очаква светлина от там, където слънцето залязва

Юли 13, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

Фотиос Кондоглу

Фотиос Кондоглу с жена си Мария – автопортрет


Православните църковни изкуства – това са богословски изкуства, и произведенията, които те раждат отразяват в себе си Божието слово.

 

Тези изкуства изразяват тайнствената същност на нашата религия, и са обърнати към нашите чувства. Химнографията и музиката – към слуха, архитектурата, иконописта, църковната утвар, одеждите и т. н. – към зрението. Третото чувство – обонянието – издига и освещава каденето с тамян. Четвъртото и петото чувство, вкуса и осезанието, като най материални остават извън вратите на този духовен пир.

 

Двете най-благородни чувства – зрението и слуха най-вече се хранят и се освещават от духовните изображения и песнопения.

 

И така произведенията на църковните изкуства, както беше казано по-горе отразяват в себе си словото Божие. Това, което вижда и чува в храма молещия се човек, извиква в неговия ум и сърце тайнствени религиозни образи. Всичко, което се вижда в храма има такава форма, която възнася човека в тайнствен свят, духовна радост и блаженство: самото здание на храма, светите икони, иконостаса, хоругви, свещения потир, свещници, полиелеи, амвона, иерейското одеяние, резбата, богослужебните книги, купела, архиерейския трон, и даже стасидиите – със своята смирена аскетическа форма.

 

Това става и със звуците, които човек слуша в храма: песнопенията, където са съединени в едно словото и музиката, молитвите, умилително произнасяните възгласи и свещената проповед. въпреки, че проповедта не трябва да има светски характер, не трябва да бъде празна, отблъскваща хората с красноречие, (набожно празнословие), по думите на един архиерей. Тя доколкото е възможно е длъжна да се приближава към литургическото хармонично слово, защото само в такъв случай тя ще бъде уместна и няма да нарушава хармонията на песнопенията и службата като цяло. Всичките слова, които са написани от светите Отци са литургически хармонични, затова светоотеческата проповед е най прекрасното допълнение към Литургията, което не може да се каже за болшинството произнасяни днес от амвона речи, които разрушават хармонията на службата, прекъсват и намалят духовното горене, умилителното състояние, предизвикано в хората от свещените изображения и песнопения. Болшинството на произнасяните от съвременните проповедници думи не са нищо друго освен прозаични, скучни и безсмислени бръщолевеници, “благочестиво (а може и нечестиво) празнословие.

 

Църковните изкуства по своята природа са богослужебни, литургически, духовни, извисяващи, а не светски, т. е. не материални, чувствени и тщеславни, имащи за цел да услаждат .чувсвата. Древните гърци са казвали “изкуството е наслаждение”, затова тяхната религия е била просто “красива лъжа”. Тогава духовния елемент бил чужд на древния свят.

 

Всички православни църковни изкуства (т. е. изкуствата на Едната Света Съборна и Апостолска не претърпяла изменения Църква), изразяват едни и същи духовни истини -всяко с различни средства. Така например произведенията на иконописта изразяват с тайнствени образи и цветове абсолютно същите духовни понятия, които изразяват тайнствените гласове на музиката или свещените срички на богослужебните текстове.

 

 

Всичко това е само в Православната Църква. При протестантите църковни изкуства просто не съществуват, а в папистката църква те са изкривени и от църковни са се превърнали в светски и мирски. Протестантизма е искал да премахне чувствата, унищожавайки това, което е обърнато към чувствата, но с това е оголил религията, лишавайки я от литургическия покров на обреда и богослужението, превръщайки я в някаква неопределена и бездушна вещ, в някакъв мътен теизъм. Докато в това време Православието е съхранило в обреда това, което е получило от древната Църква, която се е стремила не към премахване на чувствата, (доколкото ние живеем в материален свят и имаме тяло, това е безсмислено), но към тяхното освещение, посредством църковните изкуства, което прави самите чувства органи на общението на вярващия човек с Царството Божие. Чрез църковните изкуства ние осезаваме това Царство (като в огледало).

 

Папската църква е допуснала изопачаване на църковните изкуства (и обреда като цяло, превръщайки го в някакво театрално представление), принасяйки ги в жертва на своите мирски интереси. Изглежда, че Църквата, имайки авторитет всред своите последователи и привърженици, в края на краищата се ръководи от настроението на своето паство, като му натрапва своите изопачени идеи за обреда. В това се състои причината за тези изопачения, които са претърпели църковните изкуства на Запад. Този процес започва преди шестстотин – седемстотин години и достига своя апогей в епохата на италианското Възраждане, обхващайки целият останал Запад.

 

Мирския дух с неговата свободна импровизация е променил богослужебния и литургически дух. Изкуствата в папско-римокатолическата църква постепенно са се лишили от своя литургически характер, превръщайки се в светски, т. е. материални. На Запад няма повече иконопис – има само живопис (т. е. изкуство, възпроизвеждащо определен сюжет, както например така наричаната историческа живопис). Няма псалмопения, но има музика – творения на мирски композитори. Ако, както беше казано по-горе, църковните изкуства са призовани към това, да отразяват в себе си Божието слово, да извикват в душите на вярващите умиление, а не плътско услаждане и желание, то можем да си представим що за умиление изпитва човек, молещ се пред икона, на която е изобразен плътски образ. Например мадони, нарисувани от платени хора, които позират, лицемерни жени, любовници на развратени живописци, рисувайки своите работи под песните и истеричните викове на бродещи комедианти. Ако това е молитва, то молитва може и да се нарече и това, което правят пред своите идоли, направени във вид на голи черни жени, дивите африкански племена танцувайки като бесновати под звуците на тамтама. “Роденото от плът е плът и роденото от Дух е дух”.

 

И така, само в православната Църква даже до ден днешен съществуват църковни изкуства, водещи до духовно съзиждане (в освещаване на чувствата). Но това е непонятно нито на болшинството наши клирици , нито на богословите, задачата на които е да доведат до съзнанието на всички православни хора тази мисъл, стояща в забрава в техните сърца, като свещен залог, запазил се до ден днешен, благодарение на православната традиция, но постепенно изчезваща под ударите на глупавите демагогски слова на полуобразованите проповедници, вопиющи от амвона за необходимостта от църковно “обновление”. Получава се, че обновлението се състои в това да вземем от Запада фалшиви мъниста, хвърляйки от себе си истински елмази и драгоценните перли на иконописта и тайнствената музика.

 

Запада – това е място на утилитарния дух, затова там така е развита науката. Но за вярата е глупаво да се очаква светлина от там, където залязва слънцето. Слънцето изгрява на Изток, и духовното Слънце, Господа нашего Иисуса Христа (е направил Себе си пример за нас), дошъл е от Изток, т. е. оттам, където ние с вас живеем. Чрез светия убрус, подарен на цар Авгар, чрез песнопенията, които на Тайната Вечеря Господ е изпял заедно със своите ученици, Той ни е преподал образа на църковните изкуства.

 

Нека да пазим неизопачени тези безупречни образи.

 

превод от руски

източник:http://www.agionoros.ru


Протестант в Чернобил

Юни 22, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

                                      

                          МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА?  V част                                          

И отново за Чернобил.

 

Вече споменахме за група от хора, които знаят всички инструкции по използването на новото лекарство, но не са го приемали. Те считат, че ако докторът не се сърди на пациента, то значи болният от това става здрав.

 

Така считат протестантите: по тяхното мнение, източникът на нашата болест е в отношението на Лекаря към нас и нашите грехове. Тъй като със сигурност е известно, че Бог вече не ни се сърди (бидейки удовлетворен от жертвата на Христос), то, веднага след като разберем за промяната в отношението на Бога към нас, изведнъж ставаме здрави и спасени.

 

Е какво, да си представим, че инженерът по чиято вина е станала чернобилската авария, се оказал подсъдим. Да предположим, че след някое време, предвид тежкото състояние на неговото здраве, му обявят амнистия. Тази хартия много ли ще облекчи положението? Той носи в себе си най-тежкото наказание за своя грях. Той сам е пропит от радиация. Той умира. И никакъв съд, никаква апелационна инстанция не могат да го защитят от нарастващата болка и поглъщащата слабост.

 

За разлика от западното християнство, склонно да описва драмата на грехопадението и изкуплението в юридически термини, източното християнство осмисля отношенията на човека с Бога в органически термини.

 

За православието греха е не толкова вина, колкото болест „грехът ни прави по-нещастни, отколкото виновни”, – казва преподобни Иоан Касиан, а преподобни Исаак Сирин сравнява грешника с псе, което лиже пила и не забелязва вредата, която си нанася, опиянявайки се от вкуса на собствената си кръв. В чина на изповедта свещеническата молитва ни увещава: „Дошъл си във врачебницата, да не си отидеш неизцелен”.

 

Малко е да се обяви на човека, че Бог вече не му се сърди.

 

Трябва да му се даде реална защита от смъртта, да му се даде реална възможност да диша с Бога. Не Бог удържа хората далеч от Себе Си. Хората са отделени от Него, както от собствените грехове, така и от блокиращите духовни посредници.

 

Трябва да се даде лекарство. Нужно е лекарство против смъртта. Лекарството от смъртта може да бъде само Безсмъртието. Безсмъртие има само Бог. Значи Господ, който е бил далечен, трябва да открие живот вътре в човека. „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий…Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света…Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха мана в пустинята, и умряха; а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре…хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света…ако не ядете плътта на Сина Човеческий и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Ин.6:27-53). Причастието с Кръвта и Тялото Христови е това антикосмическо лекарство на безсмъртието, което е донесъл Спасителят. Христос ни е поканил на „вечеря на безсмъртието”. (Климент Александриски. Стромати 7,3)

 

Самият Христос е установил именно такъв способ на общение със своите ученици. Не просто чрез проповед, не просто чрез молитви или химни, не просто чрез обреди, а чрез Тайнството на Причастието.

 

Хората, които казват, че е достатъчно да четем за Тайната вечеря и да си спомняме за нея, хората, по чието уверение самото лекарство на безсмъртието за нас днес е недостъпно, не са разбрали замисъла на Спасителя.

 

Тези хора са протестанти23,24.

 

По тяхното мнение, „единственото, което може да спаси човека е Евангелието, радостната вест за спасение чрез Иисуса Христа и изкуплението на Голгота. Задачата на Църквата е проповедта на Евангелието, чието слушане открива за хората път към спасението”25. Човек утолява жаждата си с информация за водата, а не със самата вода. Човек се храни със „символа” на хляба, а не със самия хляб. Спасява ни „вестта за спасението”, „информационният бюлетин за добри новини от йерусалимското отделение на ВВС”, а не реалната благодат Христова.

 

Протестантите приличат на човек, който пътува на джип из пустинята и изведнъж вижда умиращ от жажда пътник. Отивайки към него и усмихвайки му се, по холивудски неотразимо, с всичките си 49 зъба, мисионерът започва да разказва на умиращия за ползата от водата. Три часа той говори за това, какви забележителни свойства има тя, че без вода не може да има живот, че тялото на човека се състои от 80% вода (впрочем в тебе вече са останали само 60%), че водата е универсалният разтворител, че тя при замръзване увеличава своя обем, че трябва да се борим за чистотата на източниците и водоемите…А накрая пита: „Нима ти искаш още да пиеш? Нима не ти е достатъчна добрата новина за водата? Искаш самата вода? Е, точно нея нямаме. Ние пием „символа на водата”, ние даваме на хората „възпоменание за водата”. Само невежествените православни и католици считат, че течността в техните литургически съсъди, е действително Водата на Живота, Кръвта Христова. А ние, считаме, че водата, това са слова за Христос. Тези слова ние ти преразказахме. Защо искаш още да пиеш? Ти си чувал – задачата на Църквата е проповедта на Евангелието, а съвсем не Причастието с Тялото и Кръвта на Христос; ти си чувал, че слушането открива на хората път към спасение, а съвсем не съединение с Богочовека. Е какво, приискало ти се е да пиеш? Аз ти оставям формулата на водата. Вземи от мен като подарък тази книжка с надпис H2O. И помни, че някога е имало вода на земята! Гледай, ако оттук минава православен свещеник с чаша, в никакъв случай не пий от нея!

 

В Причастието ние се приобщаваме към Пасхалната, Възкръснала плът на Христос. Това е начало на ново битие. Частиците на новия космос, в който е победена ентропията и смъртния разпад. Чрез Причастието ние отново се оказваме в състояние като в Едем. Греховното минало не тежи върху нашата личностна воля, ние сме в състояние свободно да правим своя избор, без да изпитваме инзвънредния натиск на греха, на свободното си минало, навиците на нашата природа, изкривена от  греха.

 

 

Пътят на изцелението се състои в това, че Христос в Себе Си, в Своята Божествена Личност е изцелил възприетата от Него човешка природа и вече излекувана ни я дава в Причастието, за да може чрез изцелението на самата природа да излекува личността на всеки от нас.

 

Там, където тази нова човешка природа живее, там е Христовото Тяло, там е Църквата. Именно битието на Църквата като Тяло Христово апостол Павел определя като: „Тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му”, която е Христос във вас (ср. Кол.1:26).

 

Затова и няма спасение от света на падналия космос извън Христовата Църква. Там, където няма Причастие, не съществува новата реалност на Новия Завет. Там няма Причастие към вечния живот. И по старому „смъртта и времето царят на Земята”…

 

Ние казваме: „Приидите и вкусите”

 

А нас ни наричат „нетърпими”. Затова, че ние искаме да предадем на хората великия Дар Христов, нас ни считат за „жестоки”.

 

За това, че ние възвестяваме Новия Завет, ни наричат „остарели”.

 

За това, че ние призоваваме да се мисли и разбере Божието Откровение, нас ни наричат „безсмислени фанатици”.

 

Ние говорим за възможността за спасение в Христос и затова ни наричат „несправедливи”.

 

„Къде е справедливостта?- Справедливостта би изисквала да бъде обречен на гибел целият човешки род, т. к. той целият, като massa perdutionis (маса на погиналите)… я  заслужава; ако пък на Бога в Неговата  неизповедима милост  Му е било угодно неговата (на човешкия род)  добра част, по Своя избор, да спаси и удостои с висшето блаженство, то кой ще се осмели да види тук нарушение на справедливостта?”26. „Езичниците ги възмущавала проповедта относно ада за тях. Чувайки такива речи, те питали: „Защо? С какво ние сме толкова лоши и с какво вие сте по-добри от нас?” Те не могли да разберат, че християнското учение счита погиващите не за лоши, а преди всичко за нещастни, а християните не за по-добри, а за помилвани и облагодатени”27.

 

Спасение в Църквата има – елате.

А извън Църквата…

 

Още в 3 век свещеномъченик Киприан Картагенски е казъл: „Комуто Църквата не е майка, на него Бог не е Отец”. Нехристияните били съгласни с това, действително за тези, които живеят извън християнството, Бог не е Отец. Той е „Господар”, „Единна Енергия”, „Карма”, „Нирвана”, „Божествен Принцип” „Безличен Брахма”…

 

Само Христос е казал: „Отче…Аз открих Твоето име на човеците” (Ин. 17:5-6). Името на Бога е Отец. Ние сме се съединили с Него, в Неговия Син – в Христос, чрез Неговото Тяло, което е Църквата, в това Тяло ние влизаме чрез Неговия Вечен Дух, Който изхожда от Отца, а не от космоса и почива в Сина, а не в „астрала”. Христос ни е дал не само правото да се обръщаме към Бога – с Отец; Той ни е дал Духа, Който света не може да приеме.

 

Светът много се разсърдил за това на Христос и на християните. Обидил се още докато бил жив Христос. И даже две хиляди години след Неговото наказание, така и не му простил за яснотата на Неговото свидетелство, затова, че Пътят на спасението е само един.

 

За какво са разпънали Христос? В частност за това: „Всички, колкото са идвали преди Мене, са крадци и разбойници; но овците не ги послушаха. Аз съм вратата, който влезе през Мене, ще се спаси”(Ин. 10:8-9).

И още едно слово на Христос, което сега въобще не обичат да си спомнят: „Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а – раздяла”(Лк. 12:51)28.

 

„Истинското Слово, когато дошло, показало, че не всички мнения и не всички учения са добри, но едни са добри, а други лоши, – след сто години е казал Юстин Философ, който до срещата си с християнството опитно е познал езическите мистерии и философии29. Философът Юстин станал Юстин Мъченик. Наказали го, както и неговият учител свщеномъченик Поликарп, епископ Смирненски. Екзекутирали го за това, че не оказал почит към езическите практики и доктрини.

 

И досега езическият свят, светът на „подобрителите” и „прогресистите”, не разгледали Новия Завет, изисква от нас: „Кажете ни, че ние също ще се спасим”. Да, ще се спасите. Ако дойдете при Христос, ако приемете Евангелието изцяло, а не на парченца. Ако чуете Неговото обръщение: „Покайте се…приемете…това е Моята Кръв… за вас и за мнозина проливана, за опрощаване на греховете...(вж.:Мт.26-28).

 

 

БЕЛЕЖКИ:

  1. Ратцингер Й. Въведение в християнството. Брюксел 1988, с. 54-55.
  2. Додс Е. Р. Гърците и ирационалното. СПб., 2000, с. 448.
  3. Смагина Е. Б. Коментарии/ Глави. Коптски манихейски трактат. М., 1998, с.300-301.
  4. Додс Е. Р. Пос. Съч., с.166.
  5. Светител Атанасий Велики. Житие на преподобния наш отец Антоний. 22
  6. Рьорих Н. К. Изгаряне на тъмата. Поздрав за младите/ Рьорих Н. К. Душата на народите. М., 1995, с.101.
  7. Преподобни Максим Изповедник. Творения. М., 1993, ч.1, с. 187.
  8. Светител Йоан Златоуст. Творения. СПб., 1896, т.2, кн.1, с. 438.
  9. 1899, т.5, кн.1, с. 158
  10. Светител Йоан Златоуст. Творения. СПб. 1896., т.2, кн.1, с. 16.
  11. Диадох Дамаски. За първите начала. СПб., 2000, с. 371 и 939
  12. Светител Йоан Златоуст. Творения. СПб. 1896., т.2, кн.1, с.392.
  13. Честъртън Г. К. Книга Иов/ Избрани произведения. М., 1995, т.5, с.174.
  14. Eisenberg J., Abecassis A. A Bible ouverte. Paris, Albin Michel, 1978, p. 101-102.
  15.  Соловьов В. С. Три разговора/ Съчиненя. М.,1988, т.2, с. 717.
  16.  Иоан Мосх. Духовни полета. Сергиев посад, 1915, с.247.
  17. Лосев А. Ф. Самото само// Лосев А. Ф. Мит. Число. Същност. М., 1994, с. 363-367.
  18.  Писма на Елена Рьорих. 1932-1955. Новосибирск, 1993, с. 415.
  19. Светител Григорий Богослов. Творения. М., 1994, т. 2, с. 12.
  20.  Соколов М. Поетическиэ воззрения россиян на историю. Разыскание. М., 1999, ч.1, с. 164-165.
  21. Диакон Андрей Кураев. Сатанизъм за интилигенцията. М., 1997
  22. Голубович Т. Кришнаит извършил ритуално убийство/ Комерсант. 2000, 22 март.
  23.  Преподобни Иоан Касиян. Събеседване. 23,15. М., 1892, с. 599.
  24. Преподобни Исаак Сирин. Творения., Сергиев Посад, 1911, с. 262.
  25.  Догматика. Заочные библейские курсы ВСЕБХ. М., 1970, с.262.
  26.  Диакон Андрей Кураев. Към протестантите за православието. М., 1997.
  27.  Экман У. Доктрини. Основи на християнското вероучение. М., 1996, с. 208.
  28.  Зелински Ф. Ф. Съперниците на християнството. СПб., 1995, с.367.
  29. Мелиорански Б. М. Лекции по история на древната църква (1-8в.) СПб., 1910, с.66

 



 

Истинското Християнство

Юни 21, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

беседа с игумен Никон (Воробьов)

 

 

Господ е казал: “Искайте, и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори” (Мт.7;7). По какъв начин? Ако човек би искал скромно: “Господи, искам, но не мога,-или заради леност, по нерадение, поради липса на силно упование, ето стоя и нищо не правя. Господи, бъди милостив, възбуди в мен ревност. Помогни ми, не допускай да остана и загина, и умра с тази моя вехтост.”

 

Нали ветхия човек е подобен на дявола. “Вие сте деца на дявола”-казва Господ  (Ин.8:44). И ние сме сега деца на дявола, а не деца Божий. Как може децата на дявола да преминат на другата страна, за да станат деца Божий? За това трябва да вярваме в Господа, да изпълняваме заповедите, което можем да правим, а ако не можем-да просим от Господа сили.

 

А ние не искаме, започваме да се оправдаваме. Какво са направили на Запад? Приспособили са Евангелието към себе си, направили са го много удобно, въвели са някои нравствени правила, или морал, при това този морал е така изгладен, че на човека става много лесно, всичко най-трудно е премахнато. А изправяне, очистване от вехтоста няма. Те не вникват в същността, не се борят, при тях това го няма.

 

Те говорят, че човека го спасява само вярата. И ние така казваме, но го казваме тогава, когато вече преминем пътя на борбата, когато познаем колко е немощен човек. Ние се опитваме  да направим нещо, но в края на краищата всичко прави Господ-ако ние се стремим, ако просим, ако плачем за греховете. Да се разбере това, да се разбере цялото значение на слизането на Господа на земята, на Неговото Въплъщение, може само тогава, когато човек се сблъска с нечистотията, бори се със себе си, и нищо не може да направи. Тогава припадаме пред Господа: “Господи, само Ти можеш да ни спасиш.” Ето какъв път преминаваме.

 

Евангелието дава образ на новия човек в заповедите и в самия живот на Спасителя. Ние сме длъжни да следваме заповедите, да ги внедрим в себе си.

 

В какво се състои същността на християнството? Защо Христос е дошъл на земята? Той е дошъл, за да спаси човечеството, достигнало до крайно нравствено и всякакво падение, което е извратило абсолютно всичко. И Господ е поставил задача да изведе човека от това състояние.

 

Често ние не можем да възпитаме едно или две деца, да ги направим добри, порядъчни членове на семейството и обществото. Често израстват пияници, чревоугодници, пушачи, развратници, жестоки хора и тем подобни. А на Господ е било нужно да превъзпита, да преправи цялото човечество, което дошло до такова ужасно състояние.

 

Всеки човек е до крайност повреден. Каква е била целта на сътворяването на първия човек? Да бъде участник в Божествената дейност. Но в лицето на Адам и Ева хората са тръгнали по друг път. По най-лекият, лек в смисъл на себеугаждане. И най-низък, затова и лек. Сега казват: “Ще познаем всичко, ще свалим тайните завеси на природата, ще станем безсмъртни, ще покорим целия космос, цялата вселена, и ще бъдем богове. Ние сме богове.” Тоест хората вървят по съвършено друг път, път на нагло отношение към природата, те свалят печата от нейните тайни, не с цел познание истината, а с цел да се използва всичко за себе си.

 

А Господ предлага друг път. Какъв? Трябва да се очистим от всякаква мерзост: чревоугодие, пиянство, пушене, разврат, гняв, злоба, ненавист, тщеславие, гордост и така нататък. Трябва всичко това да се унищожи. Господ е дошъл на земята и е донесъл вечно Евангелие-в Апокалипсиса е казано: “Ангела имаше вечно Евангелие” (Откр.14:6). Вечно Евангелие, а не за някакъв определен например, четвърти, пети или дванадесети век. Затова всички разговори, че Евангелието за нас не е закон, или че не е осъществимо-са бесовска мисъл. Евангелието е дадено завинаги.

 

Какво представляват евангелските заповеди? Това са свойства на новия човек. Тези свойства са изразени или под вид на евангелски заповеди, или в примера на Самият Спасител. Господ призовавал да се постъпва така, както е постъпвал Сам Той. “Научете се от Мене”, е казал Господ (Мт.11:29). И в наше време всеки човек е длъжен да знае Евангелието и да положи всички усилия за да го осъществи в своя живот, тоест той е длъжен чрез изпълняване на Божийте заповеди да се промени.

 

Мнозина считат себе се за познаващи Евангелието. Например, протестантите са го научили отлично, тяхната работа е да го познаят теоретично. Те казват: “Ние живеем съгласно онзи възглед, който имаме, според нашия мироглед”. Но заповедите не изпълняват!

 

Евангелието достатъчно ясно говори за всичко. То казва: не съдете, не осъждайте, не се гневете, не прелюбодействайте, не давайте свобода на очите, ушите и т.н., не замърсявайте душата си с никаква суета, не отегчавайте сърцата си с преяждане, пиянство, житейска суета. Всички тези заповеди всеки човек при желание би могъл да ги изпълни. А ние започваме нещо да измисляме само за да се оправдаем и да не направим необходимото. И в края на краищата се получава, че ние нищо не можем: не можем да опазим очите, не можем да удържим езика, за да не празнословим, за да не лъжем, да не се преструваме, да не клеветим ближния и т.н.

 

От нас не се иска това, което са правили древните подвижници. Те са прекарвали цели денонощия в молитва, в трезвение, работили са, сами са се прехранвали, занимавали са се с ръкоделие, например плетели са кошници. През нощта не са спали. Подпирали са се на нещо или се облягали на лактите някъде и будували цяла нощ. Господ не изисква от нас свръхсложното, а изисква по силата на човека, иска човек да осъзнае своето падение, да разбере че е негоден, да разбере, че ако иска да бъде с Господа, е длъжен да се промени. Човек се променя не с помощта на някакви фокуси, а чрез изпълняване на заповедите.

 

Защо са установени постите? Те убиват в човека чревоугодието, пиянството и т.н. Защо Господ изисква даже да не се поглежда жена? Защото този, който е погледнал с пожелание, вече е прелюбодействал в сърцето си (Мт.5:28) ако се е докоснал, ще последва друго, ако не е удържал погледа, вече започва да разглежда, иска да се насити, възникват разни пожелания. Това е все едно спускайки се от планината с шейна, да пожелаеш да спреш по средата. Това се отнася и за всички останали заповеди. Бог е казал, че почти всички заповеди са напълно достъпни за всеки човек, Той не изисква нито особен пост, нито хиляда поклона на ден, нито неспане през нощта, а изисква това, което е по силите, а най-вече човек да се смири, да познае своята прекомерна гордост, да се отнася към ближния ако не с любов, то просто като с човек, с известно съжаление, с каквото може да му помогне. Тези свойства са естествени за човека, дори са заложени в него. Оттук, от любовта към ближния, от такова човешко, милостиво отношение към него се развива и любовта към Бога.

 

А ако е трудно нещо да се направи, то затова винаги е готова помощта Божия: човек не трябва да се надява само на себе си, само на своите сили. Затова е дошъл и Господ на земята, за да помогне. И в голямото и в малкото винаги ни съдейства Божията помощ; което можеш да направиш –прави, само не се гордей с това. Което не си могъл да направиш, в каквото си съгрешил, нарушил си заповедите, покай се, т.е. осъзнай вината си. Не се оправдавай. Да се оправдаваш, казвайки, че Евангелието не е за нас-тази работа е най-опасна, бесовска.

 

Чрез осъзнаването на греха, чрез покаянието, човек сякаш изтиква от себе си, изравя онова, което се е вкоренило в душата му. Например, ако е излязъл цирей, никой няма да оправдава това и да казва, че това е прекрасно. Не, циреят се стараят да го унищожат и излекуват. Така и всеки вътрешен грях не трябва да се оправдава, а да бъде изнесен навън и да бъде излекуван. Защото сме призвани към съвместен живот с Ангелите, със светиите,  призвани сме да бъдем участници в божествения живот. Казано е : ”Всички вие сте богове и синове на Всевишния (Пс.81:6), и Дух Божий живее във вас, ако сте истински християни.

 

Необходимо е да се очисти храма Божий от всякаква мерзост. Ако в храма пуснат машини, то храма би престанал да бъде храм. Трябва всичко това да се премахне, да се очисти храма, да се направи дом за молитва и покаяние. Нашата душа е храм Божий. Амин

 

превод от руски

Из “Нам оставлено покаяние”, Москва 2002г.

Апостолската нетърпимост

Юни 3, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

                                                         МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА?     ΙV част

 

Днес често Църквата бива обвинявана в топлохладност, в това, че тя съвсем не прилича на апостолската Църква, на пламенната община на първохристияните. Това е истина. Но ние приличаме на първите християни именно в това, което най не се харесва в нас от „всерелигиозните” хора.

 

В каквото искаме можем да противопоставим  първите християни и нас. Но само не и в едно. Не можем да противопоставим съвременната „православна нетърпимост” с „търпимостта на апостолите”, защото последната просто не е съществувала.

 

Апостолите не преследвали никого, както и православните днес. Те просто твърдо стояли на своето: няма спасение извън Христа, затова не можете да пиете „Господня чаша и бесовска чаша”(1Кор.10:21). Няма връщане в миналото, когато „не знаехте Бога, служихте на богове, които по естество не са богове” (Гал.4:8).

 

Твърде добре са знаели и апостолите и първите християни света на езическите мистерии, философии, света без Христа. Те не проповядвали в атеистичен свят, а в свят, в който всеки човек, всяко семейство вече е имало своя религиозна традиция. На този свят те донесли новото.

 

Съвременният свят, не познава Новия Завет, също е отвикнал и от истинското езичество, предполага, че Евангелието може да  се „обнови” като му се добави езически окултизъм.

 

И ето – от дванайсет апостоли на Христос, десет били убити за своята проповед освен Иуда Искариот и апостол Иоан, който след много заточения и арести си отишъл ненасилствено от този свят. Убит бил и апостол Павел. Всички те предпочели да отидат на смърт, но не се преклонили пред боговете на народите21.

 

Ако в тяхната представа Христос бил въплащение на един от многото йерарси или духове, или поредния „аватар”,- те не биха се отказали с цената на живота си  от почитането на другите „синове божии”.

 

Ако Богът на Библията се възприемаше като един от многото други богове, като една от многото еманации на единия, наред с Него би било естествено да се почитат други божества. Както е писал апологетът на езичеството Целс: „който почита няколко богове, с това е приятен Богу, доколкото той почита нещо от великия Бог. Затова, ако някой почита и боготвори всички приближени на Бога, то не Го оскърбява, защото те му принадлежат… Истина е, че този, който, говорейки за Бога, утвърждава, че само един можем да назовем Господ, постъпва нечестиво, тъй като с това разделя царството Божие, създава в него раздор, като че ли в него съпребивават две партии и има някой друг, противостоящ на Бога” (Против Целс 7,2 ;8,11)

 

Но библейските пророци, по-късно и християните точно така считали, че духовният свят се е разделил. Затова дружбата с езическите духове е вражда против Бога.

 

Може би, някой езически ритуали, образи, мистерии сами по себе си да не са толкова лоши; далеч не всичко в езическия религиозен живот може да бъде оценено като внушение на сатаната. Но когато дошла Светлината, когато се открила възможността за пряко общение с Бога, вече не трябва да се остава в света на езическите двусмислености.

 

Да се отвръщаме от Христос, дошъл при хората, и да се обръщаме към предишните езически заклинания – означава да се противим на Господ, да се отричаме от Него.

 

И пророците и апостолите са признавали, че другите народи имат свои божества, но решително са отказвали да признаят за боговете на езичниците статус на истинен Творец (между впрочем и самите езичници не настоявали на това особено). Оттук думите на ап. Павел: „Колкото за ядене на идолски жертви знаем, че идолът е нищо в света и че други бог няма, освен Единаго Бога. Защото, макар и да има само по име богове, било на небето, било на земята ( както и има много богове и много господевци),- ние обаче имаме един Бог Отец, от Когото е всичко, и ние сме у Него, и един Господ Иисус Христос, чрез Когото е всичко и ние сме чрез Него.”(1Кор.8:4-6).

 

Ако тази фраза би звучала като: „Знаем, че има много богове и господевци; но ние имаме един Бог Отец” – това би бил манифест на обикновено езичество: ние избираме своя бог от  сонма на много владици и уважаваме правото на другите религии да имат общение с други богове (ако аз слагам парите си в банка А., то това не означава, че отричам правото на другите хора да слагат парите си в банка Б. Но незабавно добавената богословско-метафизическа натовареност рязко променя ситуацията: „ние имаме един Бог Отец, от Когото е всичко”. Не просто „ние имаме Бог, от когото произхождаме ние, нашето племе, нашата вяра”, но „от Когото е всичко” (т.е. – от този Източник всичко е получило своето битие), а също „от Когото е всичко” (т.е. и досега е всичко, което е, съществува по причастност към това Истинно Битие.

 

Християните са убедени, че тези, които влагат своите сърца и пари в свои езически банки, са твърде близко до крах. Не от злоба към тези хора, а защото им желаели доброто апостолите отново и отново предупреждавали – идете си от вашите богове, докато не е късно. Обърнете се към Единния Вечен Творец.

 

Отказа от завета с личния Бог, Който извън Себе Си е създал вселената, означава разтваряне в космоса, подчинение на своя живот и съдба на безличен и безсмислен, несъстрадателен  закон на космоса (например, законите на кармата и астрологията).

 

Да, в езичеството има отблясъци на правдата. Както във водата също присъства разтворен кислород. Но ако водолазът се помисли за риба и пробва да диша този въздух, той ще загине. Ако му дадат въздуховод от повърхността и той започне да вдишва един път от него, и веднъж пускайки водата в своите дробове, то скоро ще загине от такива упражнения. Но смъртта на душата не е толкова очевидна. „Всерелигиозните”, „търпимите”, „откритите” окултисти носят в своите тела агонизиращи, отровени от космическите енергии разпадащи се души, но при това уверяват християните, че болни сме именно ние – болни от нетърпимост.

 

Аз не говоря това от книгите. Всеки православен свещеник може да разкаже десетки истории за хора, които са посяли в себе си духовни болести, опитвайки да съвместят християнството с източните учения. Понякога  отзвук от тези катастрофи се показва даже на страниците на вестниците22..

 

превод от руски, източник:http://lib.eparhia-saratov.ru/books/10k/kuraev/anathema/contents.html

 

 

Богословието на Чернобил

Май 25, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА   ΙΙΙ част

                                                                                              

 

Отново да се върнем към Чернобил.

 

Хората, живеещи около него, не са виновни за своята беда. И все пак смъртта се е поселила в техните домове. Ето, че идва лекар и казва: „Аз намерих лекарство за вашата болест. Ампулите са в мен. Елате, ще ви ги дам безплатно.” Лекарят се установил в село Малка Ивановка. Но жителите на Горна Ивановка, разбирайки за това, заявили с шумен протест: „Ние няма да се лекуваме при този лекар, защото той не е отседнал при нас, а при нашите съседи. Сами няма да отидем и децата си няма да пуснем…”

 

Да, Христос не се е въплатил в Калуга или по бреговете на Инд. Но въпросът, „ще се спасят ли индийците”, които не са стигнали до Христос, се оказва толкова абстрактно-моралистичен, както и въпроса за това, ще се спасят ли селяните, обидени от това, че лекарят не е отседнал при тях. Докторът не е сторил това от злоба или от несправедливост. Той пристигнал в зоната на смъртоносно поражение (макар, че можел да не го прави) и се поселил там, където можел най-бързо да намери първите пациенти.

 

А за жителите в Нова Черемушка ситуацията се е оказала още по-сложна; те биха отишли при лекаря, но пощальоните не са стигнали до тях, а радиовръзката не работела… Никой и не се досещал, че в това затънтено място живеят хора. Те ще боледуват и умират преждевременно. Виновен ли е затова лекарят, пристигнал в Малка Ивановка? Индусите са чували за Христос и не са го приели. Много векове ацтеките не са и чували за Него. Виновен ли е Христос, че не всяка планина е направил планината на Преображение?

 

Имало и такива, които и чули и даже отишли да видят лекаря и неговите помощници, но така и не могли да разберат, защо е нужно това? Защо всички говорят за опасност? Всичко си е както винаги. И слънцето си свети и цветята растат. Макар и понякога да се раждат странни прасета – нали за това има ветеринари, а защо ни са на нас лекарства? Ние сме здрави. Открай време сами сме се лекували. И този доктор не е по-добър от нашите бабки. И вашият Иисус не е по-добър от нашите махатми…

 

Някои са готови да приемат и лекарството, но казват: „Само от ръцете на лекаря. Ние не се доверяваме на неговите помощници. Ако ми се беше явил лично, да кажем, днес след обед, аз бих вечерял с него, а после и лекарството бих приел…

 

В „Духовни полета” Иоан Мосх разказва за свят старец, които извършвал Литургия, употребявайки еретически Символ на вярата. Въпреки това, на него му съслужавали Ангели. Срещайки възражение от страна на православен, старецът попитал ангелите, защо те не са го предупредили за опасността. „Виждаш ли, Бог така е устроил, хората да се научават от хора”,- бил отговорът16. Също и човешките ръце, с които е написано Словото Божие и чрез които то се разнася из хората,- на мнозина не се харесват. Гнусят се.

 

Има и други, които са слушали, и са дошли, но не са разбрали предупреждението на лекаря. Да кажем, оказало се, че лекарството не трябва да се пие с водка. А тези пациенти излезли от болницата и веднага обърнали стъпките си към най-близката кръчма: „Е какво, юнаци, трябва да полеем излекуването!.. Да пием и за доктора – това е свято дело!.. Да не забравяме и сестрата!.. И за тези, които са в морето!” Накрая повърнали приетото лекарство. Виновен ли е лекарят, че не бягал след всеки?

 

Намерили се и такива хора, които приели лекарството и спазвали всички правила за ползването му. Но никак не можели да ги уговорят да стоят по-далеч от епицентъра на взрива. На тях все им се струвало, че там има нещо по-екзотично и, че опасността от радиацията е преувеличена. Те ходили и в християнски храм, и до Шамбала летяли всяка вечер чрез „астрала”. На Христос те дали високо звание в Космическата Йерархия (Полковник на Планетарния Логос), но не считали за осъдително да общуват и с лейтенантите и генералите Фохати.

 

Накрая, се показали и такива, които слушали наставленията на лекаря с извънредно благоговение и запомнили наизуст всички неговите инструкции. Те знаели как да използват лекарството, с какво е несъвместимо, и какво напротив, помага за неговото по-добро усвояване. Но така и не пробвали самото лекарство.

За последните две групи си струва да се поговори отделно.

 

Защо не може да се смесва служението на Христос с „контактьорство” и почитане на други богове?

 

От гледна точка на езическата философия, Божеството, Абсолютната Реалност се намира не просто извън човешкото познание. То пребивава извън всякаква връзка със света на хората. От Абсолюта към света върви йерархия, стълбица на световете (еони, еманации, духове) и само тези от низшите степени, които съседстват непосредствено с нашия свят, могат да са достъпни за религиозното дръзновение на хората. Божеството е непознаваемо и неоткриваемо, следователно религиозният импулс трябва да се отправи към тези инстанции, които са достъпни и са близко до земята-светът на боговете.

 

Радостта на Библията (както на Стария, така и на Новия Завет) се състои в това, че Абсолютът, Източникът на всяко битие Сам е създал света на хората. Не го е поръчал на някои от подчинените духове, но е открил Своята любов с това, че се е смирил до създаването на нашия свят. Плътният кръг на олимпийския пръстен от духове и божества, които на много слоеве пленявали съзнанието на езичниците, бил разкъсан с простите думи: „В началото Бог сътвори небето и земята”(Бит.1:1). Бог е съвършено различен от света. Бог не е космос. Бог не е човек. Бог е непознаваем и неизречен. Въпреки това именно Той е създал нашия свят и Се е открил в него. Оказало се, че Висшето и непостижимо битие ни обича, а ние в отговор също можем да обичаме точно Него (а не космически посредник) и можем да се обръщаме към Него като към Личност. За разлика от безличния Брахма на индийската философия, в Библията откриваме ясен личностен Лик на Бога. Човекът получава право да казва на Абсолюта – „Ти”.

 

Християнството прекрасно знае и дълбоко преживява непостижимостта на Бога. „Никаква будистка литература, никакъв гръцки неоплатонизъм, никаква западна мистика, средновековна или нова, не може да се сравни с Ареопагитиките по интензивността на трансцедентните чувства” – пише А. Ф. Лосев. Това не е риторика, а някаква мистическа музика, където не се чуват отделни слова, а само прилива и отлива на някакво море на трансцедентност… На първо място, пред нас е не толкова философия и богословие, колкото химни, възпяване. Ареопагит така се и изразява, вместо „богословстване” – „пееш химни”. Второ, несъмнено това възпяване се отнася само към Личност, – наистина, абсолютно-трансцедентна и с нищо не сравнима, но задължително към Личност. Цялата тази необичайно напрегната мистика от химни е възможна само пред някое Лице, пред Лик, макар незнаен и непостижим, но обезателно към Лик, който може да бъде видян с очи и почувстван със сърце, който може да бъде предмет на човешко общение и който може да докосне човешката личност със своето интимно и изгарящо докосване. Цялата тази апофатическа музика е като упоение с благодат, извираща от тази неведома, но интимно-близка Личност, когато човек изпитва жажда вечно да я възпява и възхвалява, без да е в състояние да се насити от никакви химни и никакви молитви. Това се отличава от будистката жажда за самоприспиване с огромната потребност да се достигнат положителните основи на битието, положителни до там, че се общува вече не със сляпото възникване на нещата, даже не със самите неща, живи или мъртви, но само с Личност, която ясно знае себе си и е способна на разумен живот и човешко общение. Такова съзнание вече няма нужда от отвлечена философия. Дедукцията на категориите за него е твърде нищожно и скучно занятие. Обладавайки колосалната мощ на антиномиката, синтетичните устремления, то никак не се интересува от самите категории, а просто възпява висшето битие с всички негови антиномии и синтези в такава непосредствена форма, като че тук въобще няма никакви антиномии. В неоплатонизма самото битие, в което се фиксират антиномии, е много по-хладно и абстрактно. В Ареопагита има абсолютна самост, в която се фиксират антиномии, дотолкова живи и лични, богато-жизнени, че съзнанието на философа е заето само с тихо и живо общение с нея, така че само някой отстрани може да наблюдава и систематически да отбелязва всички възникващи тук антиномии, но самия философ няма кога да се занимава с това… Ако ние бихме търсили, къде в историята на философията има учение или система, което да е скрило в отвлечена мисъл съдържанието на ареопагитския апофатизам, то не бихме намерили друго по-значително име, от Николай Кузански: „Господ и Бог мой! Помогни на търсещия те. Аз те виждам в началото на рая – не зная, какво виждам, тъй като аз не виждам нищо видимо. Аз зная само едно: зная, че не зная, какво виждам и никога няма да узная. Не умея да Те назова, защото не зная, какво си Ти. Ако някой ми каже: това или друго Твое име, то още поради това че той дава име, аз вече зная, че това не е Твоето име. Тъй като всяко обозначение на този или друг смисъл на имената е стена, по-горе от която аз те виждам. Ако някой дава понятие, с което Ти можеш да бъдеш разбран, аз зная, че това не е понятие за Тебе, защото всяко понятие намира своята граница в пределите на рая. И във всеки образ и сравнение, с помощта на които са започвали да те мислят, аз зная, че това не е съответстващ на Тебе образ. Който иска да се приближи до Тебе, трябва да се издигне над всички понятия, граници и ограничения. Следователно, интелектът трябва да стане незнаещ и да се потопи в тъмнина, ако иска да те види. Но какво, Боже мой, е това незнание на интелекта? Не е ли просветено това неведение? Затова към Тебе, Боже мой, Който си безкраен, може да се приближи само този, който знае, че не те познава.” (Николай Кузански. За виждането на Бога 13)17.

 

Това още не е всичко. В Новия Завет се открива, че любовта на Бога към хората го направила човек. Най-великата радост на християнството е в това, че този, Който е дошъл да ни спаси, е Същият, Който някога ни е създал. В Христос ние срещаме самата вечност … в нашето време.

 

Нито една религия не може да мечтае, да подари нещо повече на човека. Всички опити да се примири Евангелието с Езичеството неизбежно водят до загубата на тази радост. Христос се оказва само един от учителите (някъде между Питагор и Джордано Бруно). Но, ако Той е само човек, ако Той не е Бог, значи с Бога, хората така и не са се срещнали.

 

Понякога неоезичниците (неоезичеството е езичество след Христа) утвърждават, че Христос е „аватар”  на Божествения Дух. Но тогава Самото Божество се оказва безлично, а Христос се превръща в не повече от маска, сложена на Брахмана. Той не е бил Човек, значи не е страдал, на Голгота е имало само спектакъл, целящ да предизвика сълзи на скръб и покаяние от хората18,19.

Накрая в някои неоезически школи се твърди, че Христос е повече от човек, но все пак е по-малък от божеството – „Планетарен Логос”.

 

Ако Христос е в действителност Този, Който Сам се назовал Съществуващия отначало и какъвто го познава Православната Църква, то какво да искаме в другите религии?

Самият Бог, Самата Вечност е дошла при нас и ни е показала спасителните пътища- а ние искаме да я „допълним” със зле разбрани остатъци от будизма и езичеството? Господ Сам оценява такова поведение, още в старозаветната епоха: това е прелюбодеяние.

Библейската формула „Бог е един” (Изх.20:2-3) е ексклузивистка, изключваща формула.”Ако се дигне сред тебе (някой) пророк, или съновидец, и ти покаже личба или чудо, и се сбъдне тая личба или чудото, за което той ти е говорил, па и каже: „да вървим след други богове, които ти не знаеш, и тям да служим”, – ти не слушай думите на такъв пророк, или на такъв съновидец; понеже чрез това Господ, Бог ваш, ви изкушава, за да узнае, обичате ли вие Господа, вашия Бог, от всичкото си сърце и от всичката си душа”( Втор.13:1-3).

 

Когато Бог казва на Мойсеи първата заповед „Бог е един”, Той няма предвид, че с това открива на пророка езотерическа тайна – имената на боговете са много, а в действителност всички религии говорят за Един и Същи Бог. „Моисей, ако искаш Ме наричай Кришна. А ти, Аарон, можеш вторниците да ме наричаш Зевс, а петъците Астарта. Ако имате желание се молете така: „О, Карлсон, който си на покрива!”

 

Пантеистическата формула „Бог е един” е напротив, инклузивна: тя събира в себе си най-различни форми на духовно движение.

Заповедта на Моисей има смисъл на един, като единствен. „Няма други богове!” Богът на Библията се нарича „Един”, защото изключва другите богове. „Богът” на съвременния религиозен кич се назовава един, защото включва всички богове.

 

Има много странности в съвременната интелигенция. Например, тя не познава Библията, не вярва в нея и не признава нейната боговдъхновеност. При това обаче тя свято вярва в това, че Православната Църква неправилно разбира Библията и я е повредила.

 

Още по-занимателно е това, че заради очакваното „примирение на религиите”, тя е готова да ги унищожи всичките и да ги превърне в безрелигиозна моралистика…

 

За последната мечта на руската интелигенция забележително се е изказал съвременният публицист Максим Соколов: „Членът на Политбюро на ЦК на  КПСС, „бащата на перестройката”, академик А. Н. Яковлев, проникнат от будисткото учение, с голяма лекота е съумял да синтезира будизма и християнството – последното било очистено от повреждащите го наслоения. Ако будизмът, по мнението на академик Яковлев, последователно провежда великия принцип на ненасилието, то християнството (т. е. Христос) с фрази от типа: „Не донесох на земята мир, а меч”, постоянно отстъпвало от този принцип, което и довело до печални исторически последствия. На академикът му се струва, че най-близко до истинските идеали на християнството е Толстой, а отлъчването на Толстой е очевиден грях, или в крайна сметка, огромна грешка на Църквата. Във всеки мъдрец има достатъчно глупост. Ако бившия шеф-идеолог е възприел  учението на Гуатама Буда, то, разбира се, вольному воля, спасенному рай (за своевоеволния – неговата воля, за спасения – рая).  Но въобще не е понятно защо той, по навик от предишната си служба, се чувства задължен да разясни различието между християнството и будизма, не може направо и достойно да се назове будист, а възхвалявайки Буда, веднага започва да очиства християнството от наслоенията. Бедата не е в това, че човек добросъвестно не вярва в Христа – пътищата на Господа са неизповедими – а в това, че назовава учението си християнско, без да има необходимите основания. Преди Яковлев с това се е занимавал и граф Толстой. Причина за това, вероятно е, че съвременният интилигент е склонен да търси в християнството етическата страна, той я намира и тя му изглежда превъзходна и възвишена. Предполагайки, че именно в това е солта на Христовото учение, той, като човек образован, не може да не вижда, че превъзходни етически принципи се съдържат и в другите религиозни учения, – оттук е и естественият стремеж да се отчлени главното в Новия Завет и сродяващото го с другите велики книги, т. е. етическите заповеди, а това което няма непосредствено отношение към правилата за щастлив живот, (възкресението на Христос например) е подложено на благо премълчаване. Християнската етика е насочена към достигането на пълнота на съвършенното битие с Бога. Толстоевската етика е насочена към достигане на блажено небитие. Богът на християните е Този, Който в неизречаната си любов ни дарува вечния живот. Богът на Толстой – е някой, който от незнайно къде, без да дава нищо на никого, раздава общополезни указания.”20

Въпросът за времето на появата  на „повредите” и „късните наслоения”, с които уж православната традиция е изцапала чистия лик на „първоначалното християнство”, се решава достатъчно просто: с обръщането към историческите източници.

 

превод от руски, източник:http://lib.eparhia-saratov.ru/books/10k/kuraev/anathema/contents.html

 

 

Изгубеното Безсмъртие

Май 18, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

                                      МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА?  ΙΙ част        

Вътре в самия човек няма източник на Вечeн Живот. Човекът по природа е нито смъртен, нито безсмъртен. Тъй като ако Бог го бе сътворил в началото безсмъртен, то човекът би бил Бог, и обратното, ако го бе сътворил смъртен, то би се оказал Сам виновник за смъртта му. И така, Той го е сътворил способен и към едното и към другото (виж: св. Теофил Антиохийски. Към Автолик. 2, 27).
Сам по себе си човек няма необходимост да умре, нито пълнотата, необходима за безсмъртието. Той обладава само някаква  потенция: към какво той „прислони” своето битие – такъв и ще стане.
Когато човекът диша с Бога – тогава той става безсмъртен.
Но ако се затвори в самия себе си и в света на невечните творения – той ще умре.
Човекът, какъвто го вижда Православието, прилича на водолаз, който получава въздух по шланг от кораб. И ето, този водолаз с невнимателно движение прищипва шланга и се задушава. Безполезно е да му се вика отгоре, да се ругае, или напротив, ласкаво да му се съобщи за това, че капитанът не му се сърди за повреденото имущество. Нужно е, някой да скочи отгоре и да донесе нов шланг с живителен въздух, за да даде на неудачника да вдиша. Плачът на хората от Стария Завет е за това, че „нямаме посредник” (Иов. 9:33). Някой трябва да донесе на потъващия човек Горното Дихание.
Началото на човешката история било опалено от космическа катастрофа. Чрез греха в света влязла смъртта. Можем да кажем, че се е взривил Чернобил.
Същността не е в това, че Бог ни се сърди и наказва поколение след поколение за престъплението на Адам. Просто ние самите сме сътворили смъртта. Ние сме виновни за това, че целия свят, целия космос, започнал да се подчинява на законите на разпада и тлението.
Напротив, Бог търси как да ни спаси от радиацията на смъртта.
Външно в Чернобил всичко е спокойно. Но човек, пиещ от тамошното мляко, – пие смърт. Дишайки горския въздух – вдишва смърт. Той събира гъби – и събира смърт… Защо не трябва да бягаме в центъра на Москва? Защото колкото по-интензивно е дишането, толкова повече въздух ще прекарва човек през дробовете си, – толкова повече мръсотия ще засяда в тях.
Така и в света след грехопадението: колкото повече „космически енергии” пропусне човек през себе си, толкова повече продукти на разпада ще засядат в неговата душа…  Всички „космически откровения” и „екстрасензорни контакти”, всички включвания към „космическата енергия” и към „неизвестните ресурси на човечеството” са изпълнени с разрушителна енергия…
Затова езичеството има в Библията още едно определение: робуване на пустите и суетни светски стихии. „Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света… а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите” (Гал. 4:3-9).
В гръцкия текст „начала” – са „стихии”, т. е. на езика на гръцката мисъл, тези първоначала от които е създаден космоса. Стихиите световни (вж. Кол. 2:20). От общуването с космическите стихии трябва да се отклоняваме, т. к. „вие с Христа умряхте за стихиите световни” (Кол. 2:20).
За отклонението от играта със „стихиите” (т. е. религиозно разбирани „космически енергии”) има твърде основателна причина: те не са вечни. Веднъж създадени, „разгорелите се стихии ще се стопят” (2Пет. 3:12). Душата, пропита с техните енергии и приела ги вместо силите Божии, ще изгори заедно с тях.
За да придобие безсмъртие душата трябва да се промъкне през легиони от космически „енергии” и да се причасти с Единия Безсмъртен (вж. 1Тим. 6:12). Така че, за това, да избегне печалното бъдеще, трябва в настоящето да строи религиозния си живот не по влеченията на космоса.
Въобще с нито една от своите  части, космосът не може да даде безсмъртие. Той може да се разбира като безкраен, като вечен в своята цялостност. Но всяка, от съставните му части е въвлечена в кръговрата на стихиите, затова съчетанието, което в дадения момент съставя тази конкретна част от „проявеното битие”, рано или късно ще се разпадне. Човекът – много бързо; камъкът – по-бавно…
Само ако в човека има надкосмическа опора на битието, т. е. ако в нас има надкосмически произход от Надкосмическо Същество, което не е засегнато от потока на времето, ние имаме шанс на лично безсмъртие. Ако има личен Бог, свободен от космоса, личен и трансцендентен по отношение на света Бог, за когото космоса е свободно творение ( и затова космическите цикли, създадени от Него, не могат да подчинят на себе си своя Творец) и ако човек е образ на такъв Бог, само тогава в човешката личност има защита от космическото премахване на границите, от унищожение в космическата стихийност.
Ако човекът не е стигнал до Бога, объркал се е в „небесата”, „плановете” и „астралите”, Господ не може да му предаде Своето безсмъртие.
С грехопадението на първите хора в структурата на мирозданието е станала промяна, която прекъснала животворящата връзка на човека с Бога.
В самата природа на човека станала мутация, направила го неспособен за истинско богообщение. Даже след смъртта праведникът не се съединявал с Бога.
До Христа, Царството на Радостта още не можело да побере в себе си света, и никой от света не можел да го вмести в себе си.
Ето, кое е важно да се отбележи за разбирането на християнството: фонът на който прозвучало като „Радостна Вест”, като Евангелие, бил достатъчно мрачен. За никого нямало никаква надежда. Светът бил отрязан от живота. Двете най-известни равинистични школи на античността – на Хилел и Шамай, провели три години в диспут на тема „Не напразно ли е създаден човекът”. Стигнали до общ извод: по-добре човек да не се появява на света14.
Тук е време да забележим изходната разлика между християнското мировъзприятие и това, което владее умовете днес.
Единствено християнството познава идеята за прогреса; било е много лошо, било е „вехто”, и ето пробляснала зарята на обновлението на цялата твар.
Светът на рационализма, просветителството, светът на позитивизма и хедонизма от последните векове макар и да се кланя във вярност на идеята на прогреса, в действителност, в най-главното не вижда и не признава прогрес.
Не разбирайки единствено важният Прогрес в пробива от Вехтия Завет към Новия, нашият век е разменил великата идея на Новото за разни малки „подобрения”. Прогрес в техниката на войната, прогрес в експлоатацията на земята и „човешките ресурси”, подобрения в бита и грижата за тялото…
„Нима културният прогрес си поставя  такива задачи, като унищожението на смъртта? – Зная, че не си поставя, ето защо и самия той не бива да се поставя много високо”, – казва в своето завещание Владимир Соловьов15.
Съвременният свят предполага, че по принцип винаги всичко е било добро. В космическото хазяйство – всичко е в порядък, само недостатъчната просветеност на хората пречи всичко да се вкара в класацията на „общочовешките ценности”.
Главното – макар и да няма никакъв Творец, все пак човекът е създаден (от космоса, не от Бога!) за щастие, като птица за полет. И всяка религия, всяка философия и политика са длъжни да оправдаят претенциите на човека за неговото право на щастие.
Радикалните атеисти (екзистенциалисти), които твърдели, че в света няма разум, затова проблясъка на самосъзнание в човека е страшна и болезнена грешка на безсмисления космос, са обявени за несъвременни, също както и християните.
В мирозданието цари подобренческа еволюция: жизненото равнище трябва да расте не само в този живот, но и в бъдещия.
Оттук изискването на масовото съзнание към християнството: „Утешете ни, кажете, че можем да живеем по стандартите на потребителското общество, можем ежедневно да изповядваме практически материализам, а за това Иисус заедно с Буда ще ни въведат, след раздялата с тялото, в по-богати, по-красиви и щастливи светове. Позволете ни без всякаква ирония да припяваме песничката на Борис Гребенщиков: „Буда броди по Голгота и крещи: Аллах акбар!”
И преди всичко – избавете ни от необходимостта да мислим, да избираме и въобще съзнателно да израстваме душевно.
Ние нищо не знаем за света на религиите – затова за нас всички са равни, затова сме и много веротърпими. Вие, богословите, не смущававайте ентусиазма ни, позволете ни да се считаме за християни, без значение на нашия окултизъм. Не ни пречете да се считаме за духовни („езотерически”) християни, въпреки че сме прелиствали Евангелието само веднъж и не сме го изпълнявали никога.
Тук мога да кажа само едно нещо: ние можем да избираме духовните пътища, можем да следваме или не духовните закони.
Но самите тези закони са толкова независими от нашето желание, колкото и законите на астрономията. „Ето, аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло…Избери живота, за да живееш ти и потомството ти” (Втор. 30:15-19),- предава Мойсей на хората закона на Твореца.
Ние не можем да предложим на Бога маршрути, по които би ни се искало да вървим. Той е открил за нас духовния път, на който можем да Го открием, и ни е предупредил за това, в какви случаи Царството Божие не се наследява от хората.
Ето в какво е разликата между апостолите и съвременните богостроители; апостолите са знаели,че „цял свят лежи в злото” (1Ин. 5:16) и затова се радвали, че Господ е открил възможност за спасението на някои. (1 Кор. 9:22).
Съвременният свят е убеден в това, че всички космически пътища са отворени и са добри, че в религиите няма нищо опасно, че всички хора ще бъдат спасени, затова възприемат като скандал напомнянето за евангелското свидетелство, че пътищата на хората необратимо ще се разделят.
За разлика от подобренческата идеология на съвременността, християнството е религия на спасението.
Спасяват този, на когото вече не може да се „помогне”.
Спасяват там, където не можем да се ограничим със „съвети”.
Спасяват не от недостатъци.
Спасяват от смъртта.
Християнството е Новият Завет.
Това значи, че предишния образ на религиозността се е оказал недостатъчен и безпомощен.
Това означава, че извън Новия Завет хората не са могли да се приближат към истинския Бог – затова Господ не усъвършенства някоя налична философска традиция, а дойде Сам, и в Своята кръв, а не на папирос, сключи с нас Нов Завет.
Повече от това, след като на хората бил даден Нов Завет, предишният закон станал не просто остарял. Той станал, меко казано, пречка. Апостол Павел казва: „пазете се от псетата, пазете се от злите работници, пазете се от лъжеобрязване…аз ..от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин…по правдата на закона – непорочен. Но това, що беше за мене придобивка, поради Христа счетох го за вреда. па смятам, че и всичко е вреда, поради пръвъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа. (Фил. 3:2-8) (…)
Но, ако ап. Павел казва това за старозаветния Закон, – то още повече се отнася за езичеството. Колкото и потенциално светло да е било до Христа, сега то е смет и вреда.
Често християните биват наричани жестоки хора – поради тяхното свидетелство за това, че извън Христа няма спасение. Представете си, че се включва службата за оповестяване на гражданска отбрана и обявява: „Граждани, тревога! Върху нашия град е нанесен ракетно-ядрен удар. След десет минути ракетите ще бъдат над нас. Във вашия район най-близкото убежище се намира еди къде си… Който успее да се добере до него – има шанс да се спаси”… Кажете, кой е жесток в тази ситуация: говорителят на гражданската отбрана или този, който е нанесъл ядрения удар по града?
Светител Иоан Златоуст веднъж се обърнал към родителите, които се възмущавали от проповедите на монасите. Извинявайте, подрастващите деца, вместо да помагат на бащите си в търговията или в занаятите, се събират в храма, слушат монасите и даже отиват в манастири… Златоуст предлага сравнение: ако някой през нощта ви запали къщата, и минаващия наблизо влезе в него, чука по всички врати, събужда хората и ги принуждава да избягат от огъня – кого ще назовете виновник за нощното безпокойство? Подпалвача или спасителя? Ето така, ако в нашите градове можеше да защитим своята душа в огъня на греховете, – нямаше да има нужда от манастири. Не монасите са запалили с грехове градовете ви. Ако те учат децата ви на защита от греха – в какво е вината им?
В света и космоса е разпръсната смъртта. Ние сами нищо не сме направили за нейното преодоляване. Но на нас ни е дадено лекарство от нея, „лекарство на безсмъртието”, противоотрова. Вечният Бог стана Човек, за да ни привлече към Себе Си и с това да ни защити от последствията на нашите беззакония. Ето – чашата на безсмъртието. Това е чашата на живота. Приидите и вкусите….
Жесток ли е лекарят, уверяващ болните, че без донесеното от него лекарство, те няма да оживеят?
Жесток ли е проповедникът говорещ, че извън Причастието, човек няма да намери Живот….
В тази ситуация съвсем не е очевидно, че разликите между християнството и езичеството могат да се пренебрегнат.
Християнството казва: „Премини през болката на покаянието и се стреми към Бог”.
Езичеството ни уверява, че не трябва нито това, нито друго, а само да „разширим своето съзнание”. За тази цел са пригодни и наркотици, и ЛСД, и „ребьофинг” – модна техника за регулиране на дишането, при което в мозъка, доведен до кислороден глад, възникват халюцинаторни видения „райски планети” (понякога, напротив, този ефект дава техниката на хипервентилация на мозъка, чувството на еуфория се достига чрез пренасищане с кислород). А, ако е нужно да се срещнем с някого, то въобще не е с Бога, а просто с някого от космическите жители….

 

превод от руски, източник:http://lib.eparhia-saratov.ru/books/10k/kuraev/anathema/contents.html