Светоусещането на въцърковения и невъцърковения човек се отличават по въпроса какво е грях и какво добродетел. Но те са еднакви в едно – любовта е нещо прекрасно, дадено от Бога чувство, забележително свойство на неговата душа. А може ли любовта да бъде страст или пристрастие, своеобразна болест на духа? Относно това беседваме с Покровския и Николаевски епископ Пахомий

- Владико, как да разбираме думите – „Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик“ (Лк. 14, 26). Как може Бог, името на Когото е Любов, така открито да призовава към ненавист?

- По мое виждане – това е един от основните нравствени ориентири в християнството. Именно с това изречение Христос определя приоритетите в живота на човека – как е длъжен да се отнася към себе си, към Бога и към ближния си. Тук става въпрос не за ненавист в прекия смисъл на думата, а да се отречеш от привързаността към земното заради Христа, за един жизненоважен избор. Човек е длъжен да постави на първо място Бог в своите мисли, постъпки, всекидневни грижи и стремежи. А всичко останало да разпредели в една окръжност около Бога. Когато поставим в центъра на живота си едно или друго, а Бог остане някъде в периферията, тогава е невъзможно да постигнем духовно съвършенство.

Затова човек е длъжен да възненавиди и да отхвърли човешката привързаност и да последва Христа. Защото, възлюбвайки от все сърце Господа, той започва да обича и тези хора, които се явяват Божий образ, Негово творение. Виждаме съвършено друга картина, когато човек, макар и да вярва в Бога и да Го обича, но на първо място слага ближните си, а по-често даже и не тях, а себе си.

Така че, в този откъс се говори за това, че на човек се налага да прави всеки ден избор между Христос и ближните, всъщност между греха и добродетелта. За това е и казано: „И врагове на човека са неговите домашни“ (Мат. 10,36). Често нашата любов към ближния не се явява като такава във висшия смисъл на думата, а като проява на страстта на самолюбието, тщеславието и гордостта. Или тези страсти се проявяват в живота на ближните ни, когато те искат нещо от нас. Когато ни молят за помощ, разбира се, трябва да ги послушаме и да им помогнем. Но когато става дума за нещо греховно, трябва да бъдем безкомпромисни и да постъпим според Христовите заповеди.

- В светската литература нерядко могат да се срещнат разсъждения за светостта на майчината любов, която може да прави велики чудеса. Кажете, дали тази любов е свята сама по себе си, или в нея има и нещо несъвършено?

- В даден смисъл майчината любов наистина е свята. Тя, навярно, е най-преданата, безкористната, готова на саможертва. Заради децата си жената е готова на всякакъв подвиг, дори на смърт, забравяйки себе си.

Но, от друга страна, и в любовта на майката към децата й може да се съдържа егоизъм, гордост, тщеславие. Както във всяко чувство, което не е основано на любовта към Бога, майчината любов може да се превърне в страст. Понякога виждаме, че именно от беззаветната любов на майката към син или дъщеря израстват истински чудовища. Защото любовта на майката е готова да покрие всичко, дори и греха.

Има прекрасни примери за истинска жертвена любов, например в житието на мъчениците Кирик и Юлита. Жената, имайки един единствен син, избрала за себе си и за своето дете смъртта, но не се отрекла от Христа. А за майката това е най-страшното. Защото едно е, когато страдаш ти, но да гледаш страданието на другите е много по-тежко. И нейният избор не е безчувствен, студен, а избор на истински вярващ. Нали всички ще умрем. Въпросът е как – дали ще опазим достойнството си? Това е особено важно.

- В страниците на Св. Писание намираме и заповед за любов към родителите си. Но идва време, когато човек, образно казано, отлита от семейното гнездо. Този момент е болезнен и за децата, и за родителите. Как е длъжен да се отнася християнинът към това?

- В Св. Писание е казано: „Почитай баща си и майка си , за да живееш дълго на земята, която Аз, Господ Бог ти давам“ (Изх.20,12). Това е общочовешки принцип на живота. Но също така срещаме и друго изречение: „Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си“ (Мат. 19,5). Като достигне определена възраст, човек оставя дома на своите родители, тяхното семейство и създава свое. Това е болезнено. Но този родител, който има правилно отношение и обича детето си с любов, а не със страст, страдайки малко, го пуска и след време получава плодовете на любовта си. Вижда внуците си, грижите на децата си към него. Много важно е да дадеш на децата си да направят този избор, който си направил и ти на времето си. А ако изборът ти е бил грешен, помогни на любимите си, за да не сгрешат и те.

- По какво се отличава любовта от страстта?

- Критерият може да бъде само един – ако нашите постъпки и добродетели съответстват на Христовото учение, на Св. Писание. Понякога при свещеника идва някоя млада двойка и казва, че се обичат. А се оказва, че това е просто влюбеност, страст.

Прочетете описанието на любовта в гл. 13 от Първото послание на св. ап. Павел до Коринтяните, на светите отци. Навсякъде ще видим, че любовта – това е самопожертвование, способно да не търси своето, да търпи, да вярва.

А в живота често става така, че мислим, че това е любов, а когато не срещаме взаимно чувство, тази любов бързо се превръща в ненавист. Често мислим, че любовта е – да са длъжни да ни обичат. А в Евангелието никъде не е казано, че ще ни обичат. Любовта е тази добродетел, която сме длъжни да родим в сърцето си, и да я отдаваме на окръжаващите ни хора.

- Получава се, че християнинът трябва да създава семейство с хладно сърце и благочестиви намерения?

- Разбира се, че не. Когато се създава семейство, между хората трябва да има и влюбеност, и взаимно привличане, и обща сфера на интереси. Хората трябва да си подхождат, да се интересуват един от друг.

Другото нещо, което трябва да е кристално ясно, и за това свидетелства опита на всички семейства, е, че до края не знаеш как ще бъде. Както се казва, за да опознаеш един човек, трябва да изядеш една торба сол с него.

Влюбеността не е нещо лошо. Лошото е, когато зацикляш на нея и я превръщаш в идол. Трябва да се разбира, че любовта не възниква от само себе си. Това е добродетел, която се формира с търпение и труд, с работа над себе си, с взаимно уважение и взаимно смирение един към друг.

- Един от най-близките хора в живота на християнина е духовника. На него му се доверят такива тайни, които не се казват дори и пред най-близките роднини. Естествено, това доверие поражда сърдечно разположение. Къде е границата, разделяща уважението от болезненото пристрастие?

- Сложно е за обяснение. Когато говорим за хора, до край не можем да отделим Божията любов от човешката. Но критерият трябва да е все този – за Христа ли го правим, или заради себе си? Човек трябва да си отговори на този въпрос – какво иска от духовника? Това любов към духовника ли е , или към себе си – дайте ми, изслушайте ме, утешете ме. Кога човек иска да постави свещеническия подвиг в служба на собствения си егоизъм.

Истинската любов към свещеника се проявява в послушание, в изпълнение на Христовите заповеди, в опита да се подражава на свещеническите добродетели, в неговото умение да прощава, да не забелязва човешките му немощи.

Жената е по-сложно, сърдечно същество, на нея й е свойствено да се прилепя към мъжа си, към духовника си, към децата си. Но да има мярка и да не си губи разума. Важно е да изпитва съвестта си, да постъпва трезво. Та нали в повечето случаи, когато правим едно или друго, грешим, или не. Съвестта ни го подсказва.

Духовникът е длъжен да вижда, какво изпитват духовните му чеда – страст, човешка привързаност, или любов към Христа. Духовникът с много опит вижда това и къде ще утеши, ще съжали, а къде и ще вразуми, както се казва, с жезъла. Това е естествено, нали така се възпитават и децата?

- Има и хора, които по природа са си студени. На тях им е много лесно, да отхвърлят и забравят когото си искат.

- Знаете ли, срещал съм всякакви хора в живота си – и горещи, и любвеобилни, и студени, и егоисти. Тук, мисля, е много важно да видиш как човек се отнася към себе си. Да видиш, какво движи човека – добродетел ли, да направи нещо заради Христа, или от самолюбие? Ако той е взискателен по отношение към хората, но същевременно е суров и към себе си, подвизава се, то това може да се разбере и понесе. Но в повечето случаи се оказва, че по отношение на другите е взискателен, а към себе си не толкова.

Важно е да се четат светите отци, защото пред нас се открива един удивителен свят, от който можем да почерпим множество примери, как са постъпвали в тази или онази ситуация. Например, запитали Пимен Велики: „Трябва ли да се буди заспалия по време на службата брат“? А той отговорил: „ Бих взел главата му на коленете си и бих го успокоил“. Нали по аналогия може да се разреши всяка ситуация. Например, да се надхвърлиш ли върху някое момиче, влязло в храма с панталони, или по-добре да я успокоиш, да споделиш с нея своите знания, любовта си? Може, като видиш някой хулиган, да му креснеш. А ето старецът Паисий казва: „Ако видиш сираче, преди да го накажеш или поучиш, първо го стопли. Защото то, като таралежче, трябва първо да скрие бодлите си“.

- А любовта към Бога винаги ли е съвършена, или може да има някакъв друг характер?

- Когато човек идва в храма съзнателно, когато започне да се опитва да заживее църковен живот, то той е длъжен постоянно да си задава въпроса: „Кого търся?“ В Православието, независимо от разнообразните форми на църковен живот, главното е човек да търси Христос. Затова трябва да се запиташ: „Какво да направя? Кое е важното в този случай за мене – красивото кандило, възвишената богословска мисъл, уставната особеност или Христос?“ По уставната особеност трябва да разбудиш спящия брат, а ето, Пимен Велики е готов да го успокои…

- Владико, а има ли „ лекарство “ за пристрастното отношение към някого?

- Както е казал праведния Йоан Кронщадски: „По-добре да сгрешиш в любовта, отколкото в ненавистта“. Когато вярваш в Бога, когато се мъчиш да направиш нещо заради Христа, случва се, разбира се, и да паднеш, и да сгрешиш, но жив е Господ, Той ще те води, ще те направлява. Често ние дори и не забелязваме това, но веднъж посветили се на това дело, Господ ще ни поправя. Той понякога ни спира, изпраща ни болести, смиряващи обстоятелства, които не ни дават, слава Богу, да бъдем победени от тази или от онази страст, в това число и от пристрастие.  

http://pravpokrov.ru/

Сподели:

Send this article by email

What is your name?

Please indicate below the emails to which you want to send this article: Винаги ли е свята любовта

Enter one email per line. No more than 5 emails.

Send

Close

Близки теми:

Посрамване на неизповядал се Как да не лишим детето от детство и в същото време да го научим на любов към богослужението Святият човек се отличава не със своите чудеса, а с любовта си към Бога и хората Целта на брака не са щастието и децата, а сключване на вечния съюз с Жениха Христа Саванът няма джобове