Обръщайки се в Православието и приемайки монашески обети, аз имах благословенната възмжност да посетя обителите на Румъния и да живея в тях две години. Дълбоката ми любов към тази страна и нейните жители възрастваше в това време, и аз се научих на много неща, в това число възприех и духа на истинското християнско гостоприемство. Румъния била православна от самото начало, с евангелската вест е просветил св. ап. Андрей. Православната традиция се съхранявала тук в продължение на вековете. Аз се срещнах м смного хора, монаси и миряни, и тяхната святост, любов към Бога и ближните ми направиха силно впечатление и ме преобразиха.
Един от тези, с които се запознах и който ми оказа дълбоко влияние върху целия ми живот, беше о. Юстин (Първу). Когато се срещнах с него за първи път, той беше духовник в манастира Секу, в който живееха около 50 монаси. Дивният отец Иоаникий (Балан)1, автор на „Румънския патерик”, радушно ни прие, дошли да се запознаем с о. Юстин.
Виждайки отец Юстин аз заплаках. Нещо в дълбината на душата ми беше докоснато. Аз почувствах неговата святост и дълбочина, усетих притегляни и духовна любов към него и поисках да разбера колкото се може повече за него. Започнах да разпитвам хората за отеца и разбрах, че при комунистите той бил в затвора за 16 години (1948-1964). Казаха ми, че той никога не пали печка през зимата в своята килия и че се подвизава в пустинята, затова мнозина търсят съвет от него и търсят утешение и успокоение.
Аз реших да взема интервю от него, за което ми помогна Стефан, който превеждаше. Виждайки как хора от най-различни съсловия от всички краища на страната отиват в килията на отец Юстин, аз помислих, че по същия начин хората са бързали да видят светите и мъдри Оптински старци, да се посъветват и изповядат.
Чаках, както обикновено се чака пред вратите на келията му. Всички носеха подараци на батюшката, картофи, олио, хляб и др., а той подаряваше всичко на следващия посетител.
Отецът приемаше всички със съвършена любов. Духовните му чеда знаят много случаи, когато им е помагал. мнозина казват, че е светец.
На пръв поглед отецът изглежда простоват, в същото време се чувства че има нещо необикновено в него. Най-много ме порази безмерното страдание, възникнало в него заради Господа. Затова всяко бреме, възложено на плещите му, леко или тежко, отецът носи като свое собствено. Аз имах възможност да видя, как болката, скрита в думите на хората, го поразява в самото сърце.
Отец Юстин седи мълчаливо, слуша, а след това от устата му излиза точно това, което е необходимо за теб-просто и вярно.
В неговите очи винаги сияе утешаваща радост.
Сега о. Юстин живее в друг манастир, основан от самия него и наречен Петру Воде.
Когато моя приятелка от Букурущ прочете първото интервю, взето от о. Юстин в манастира Секу, тя също реши да вземе интервю за един букурущки православен вестник. Това е второ интервю. В третото о. Юстин ми разказа за едно чудо, случило се по времето, когато той бил политически затворник, разказа за греха на страхливостта и за изкуплението на този грях. Той ми го даде няколко нощи преди да си замина от Румъния.
Монахиня Нина (скит на Светия Кръст, манастир св. Паисий, Форествил, Калифорния, февруари 1994)
Монашеството в нашето време предполага напускане на уединението
арх. Юстин: Съвремения монашески живот напълно се различава от този, който е бил в миналото. В сегашното време монашеството е призвано да защити истината на вярата. От монаха се изисква да остави своето уединение и затвор.
Да си спомним за свети Василий. Своят свят живот той е прекарал срад човешките страдания. Болниците, основани от него, и другите му дела свидетелстват за това, че са му били известни много житейски страдаания.
Монахът това е единственото човешко същество, имащо следната привилегия: той винаги трябва да е готов да работи навсякъде, където е нужно, без да получава материално възнаграждение. Той се труди тежко за утешението и облегчаването на страданията и живота на хората-сам. Затова, това, което правят монасите се цени много малко.
Събитията ни изпреварват. Ние, изглежда, не разбираме, с какво духовно убожество се сблъскват нашите братя в света. Монахът е длъжен напрегнато да пребивава в монашеството, в същото време трябва да се грижи и за света. Той трябва да е молещ се свидетел, горяща светлина за хората, мъченик, принесен в жертва за истината на християнството.
Манастирът-това действително е място за молитва. Но нашите манастири са загрижени и заети с това, самите монаси да подържат в себе си състояние на молитва. А ние сме хладни и нямаме съответния живот, не сме молитвеници от тази гладна точка. Как тогава можем да помогнем на хората в света, търсещи истината, които стават все повече и повече?
Разбира се, миряните искат да видят в монасите тук святост, сега, на тази земя. И не трябва въобще да ги измамваме. Ние, монасите, не можем само да им говорим, че Бог съществува и в Него е нужно да се вярва. Трябва да сме молещи се икони, изгарящи от жажда за Бога, светилници, защото хората, които идват при нас, са много подготвени интелектуално (образовани и културни) и търсят истината.
Ние нямаме вярата и храбростта на светите отци.
Чудото на земята е в това, да се живее свят живот сред толкова неща, от които трябва да се откажем.
Ние, румънците, действително, сме живяли някак изолирано, без да сме особено причастни към голямото благосъстояние и технологии, и тази ситуация е била благоприятна на нивото на духовната мъдрост. Например, семейният живот; здрав семеен живот е необходим на всяко човешко същество. Искам да кажа, че когато не сме били щастливи от материална гледна точка, не сме били по-малко добри християни. На Запад християнската духовност е отслобнала много поради силното технологично развитие, започнало особенослед Френската революция.
Ще ви кажа, какво е монашеството-това е единственото оръжие на нацията, което винаги трябва да се сражава на първата линия на фронта. Вярно е, че ние, монасите, днес сме слаби и средствата ни са оскъдни. Такива сме станали след Първата световна война, когато франкмасонството е изпълнило нашата страна. Църквата ставала все по-покорна. Карол ІІ2 е имал продажен характер. Той е избил най-видните хора в страната, насъскал една против друга политическите партии и ги заставил да действат против интересите на страната.
Църквата винаги е била политически покорна, подчинена на политическите действия и капризи. Нашето религиозна образование беше оскъдно. Действаше само една семинария за монаси-в манастира Черника, но и тя беше закрита след 1940 г. по политически мотиви.
Прикривайки се зад словата „подчинявайки се на властите, ние се подчиняваме на Бога”3 нашата иерархия се покори на цезарите на мира сего. Това подрива самото ни съществуване. Аз не искам да кажа, че трябва да сме непочтителни, но подобно изопачаване на библейския стих ни е поробило, нас монасите, на политиците. За нещастие ние не обладаваме вярата и храбростта на нашите свети отци, които излизали от манастирите и местата за отшелничество и отивали по улиците и пазарите на Константинопол, за да не допуснат унищожението на светите икони с цената на собствения си живот. Ако имахме частица от тази вяра на светците в Господа нашего Иисуса Христа, ние безусловно, бихме могли да изменим съдбата на нашата страна.
Вие виждате, ние мълчахме твърде дълго, ние прекалено много се правехме, като че не виждаме и не чуваме нищо. Ние все още спим. Не дай Боже, да отговаряма пред Господ като предатели на вярата!
Най-интересния жизнен опит е да познаеш себе си
Монахиня Нина: Отче, моля ви разкажете, за годините, проведени от вас в затвора.
Арх. Юстин: Драги мои, това беше период на ужасни страдания, години, в които да се живее беше много трудно. За да се успокоя душевно и да отговарям на въпроси би ни потрябвало година.
Разпитите, които тогава се провеждаха, засегнаха много хора. Например, ако аз в 1945 г. говорех с някого 10-15 минути и после след половин година отново сме се срещнали с този човек, то неговото име се появяваше на разпитите.
Ние трябваше да отговаряме на въпросите така: „Да, аз разбира се, имах с него кратък разговор”, и следователите питаха: „За какво говорехте? Как да организирате съпротивата?” Ние отговаряхме: „Не, нищо подобно, ние говорихме за обичайни неща”, и тогава ни биеха и въздействаха на нашата психика, докато ние не подпишем документ, в който беше написано, че ние знаем за всичко и сме престъпници. Така получавахме по 10-15 години присъда.
Всичко това означаваше много в моя живот. И когато всички тези разпити приключиха, в живота ми настъпи период на покой; фактически всички ние, заключените, преминахме през този период. Той започна, когато ни се отдаваше да влезем вътре в себе си. Това е най-важния опит, който въобще можем да имаме в живота: да познаем себе си.
След това следваше период на укрепване по пътя на страданието, благодарение на който ти се отдава да познаеш себе си. Това беше съвършенно просто-това, че откривахме самите себе си в тези часове на одъра на болестта: това беше зов.
След 15 години аз срещнах един от бившите затворници, той стана епископ и също се отдели в манастир. Той ми каза: „Отче, аз знам, че ти много си изстрадал. Не ти ли се струва, че не би трябвало да влизаме в политиката?”-„Преосвещени, с ваше позволение, това не е политика. Това е наше право и дълг-да бодърстваме и защитаваме себе си и християнската истина. Ние трябва да говорим и указваме на хората за опасностите, с които се сблъсква християнството в наши дни”.
Епископът не беше доволен от този отговор.
Разбирайки защо сме попаднали в затвора, ние започнахме да се съпротивляваме. След това последва период, когато ние си въобразявахме, че ще дойдат американците и ще ни освободят, но после се избавихме от тези илюзии. А хората горяха от надежда. Този слух си беше чиста проба пропаганда. Това беше метод на комунистите, с помощта на който те залавяха още повече жертви, още повече хора ставаха затворници.
След това последва истинското духовно укрепване. То беше много силно и почти необяснимо, доколкото ние бяхме съвършенно изолирани в такива крепости, като Аюд и Герла. Те бяха в буквалния смисъл на думата фабрики за производство на мъченици.
Ние бяхме свидетели на деградирането на самото си тяло. В определен стадий ние вече не чувствахме нищо, това приличаше на дълбок покой. Можеш да чувстваш само гръбнака си. Единственото, което държеше тялото беше силата на мускулите. Когато бяхме в този период на нас ни оставаше само да очакваме смъртта и да се готвим за нея; да живееш постоянно в тази реалност и винаги да имаш пред очите си смъртта беше просто ужасно. Дотам, че вече не се удивляваш, когато твоя брат от съседния нар, за нещастие вече не отговаря на твоя зов. Той може вече да е мъртъв, така внезапно имаше много починали. От крайното изтощение цялото тяло започваше да отича: краката, палците, главата. Ние се питахме: защо сме такива подпухнали? Сред нас имаше доктори, и те ни обясняваха, че когато тялото остава без сили, то не е в състояние да извежда течностите от мускулите.Ние натискахме с палците си кожата, и тя не се връщаше в предишното състояние. Това състояние означаваше, че смъртта беше въпрос на часове.
Всички ние бяхме много млади: от22 до 35 години. Когато влизаш в тази фаза, можеш да загубиш контрол над себе си, вече не си даваш сметка, какво говориш и правиш.
Тези дни бяха жертвоприношения и самопожертвования, изключителни, уникални
Какво можех да направя аз като свещеник в тази ситуация? Аз започнах да изповядвам тези хора, особено в постите: през Великия пост, Рождественския, Успенския, Петровия. Но аз можех да изповядам само по трима-четирима, измъчващи се в една камера с мене. А какво можех да направя за останалите, страдащи в съседните камери и над нас? Как де се сдобия с Тялото и Кръвта на Господа Иисуса?
Тази отговорност да се измени духовния живот на хората стана главната радост в моя живот. Лично аз вече не чувствах болка. Имайки това свое дело, аз там бях по-щастлив, отколкото когато се намирах на свобода, в света. Това се случваше и затова, че нашия духовен живот ставаше все по-дълбок, много повече, от преди затвора.
Веднъж аз лежах в изолатора с хепатит. Тогава свърши последната частица от Свето Причастие – не остана и трохичка. Там лежеше и един 28 годишен мъж, Шербан Константин от Констанца. Той страдаше от цироза, в него започваше стадий на разложение. Целия ден нощ той крещеше, стенеше и плачеше. Не беше приемал Причастие четири години, а у дома оставаше жена с две деца. Какво можеше да направя? Нощта и ранното утро, между 4 и 5 часа, аз го изповядвах по пет минути, защото охраната следеше през шпионката. Те ходеха от единия край на коридора до другия и поглеждаха в шпионката във всяка врата: не стоиш ли ти на колена и не се ли опитваш да се молиш за някого?
Какво можехме да направим тук? Ние се уговорихме да поговорим и аз казах: „Момчета, ние трябва да отидем да ни прегледа лекар, защото сме много слаби и имаме право на малко вино”.
И така започнах: с малко парченце хляб, който имах, и с всички молитви които знаех, в ъгълчето, което се намираше извън зоната на видимост на шпионката, сам. И ако понякога ми се отдаваше да извърша св. Литургия, тогава имаше св. Причастие. Тогава бяха дни на жертвоприношения и самопожертвования, изключителни, уникални.
Беше много болно да се гледа, как човек умира пред очите ти. Това е истинско мъчение. Така ми се отдаде да преподам св. Причастие на този мъж от Констанца, който умря след три дена и го отнесоха от камерата.
Изповядвах хора от други камери с помоща на морзовата азбука. Всеки знаеше как да общува през стените. Какво да се прави? Да се водят беседи не ни беше толкова лесно, особено когато ги инициираха тези, които сътрудничеха с властта. Ти може да кажеш нещо в разговора, това се записваше на магнитофон и след това се използваше против тебе.
Всички имахме големи присъди: по седем, осем, девет, десет и повече години. Когато имаше възможност ние криехме по няколко трохи хляб в шевовете на дрехите. Вярно е, че ни проверяваха, но не много старателно. Така че ако ни се отдадеше да скрием по 20-25 грама хляб, това беше достатъчно да се приготви Свето Причастие за стотици хора.
Единственото място за срещи за нас беше тоалета. Можеше да съобщим с помоща на морзовата азбука, че в еди-кое си място в тоалета изповядания човек ще намери Свето Причастие. Или можеше да предадеш Причастие, когато минавахме покрай камерите и бяхме убедени, че охраната няма да те разбере.
Това бяха светли и радостни дни, животът беше наситен. Това беше най-доброто място за религиозно възпитание. Но после охраната ни разкри и веднага се постараха да ни разпръснат по разни места. Изпратиха ни в солните мини, без разлика между здрави и болни хора.
Ние празнувахме Възкресение Христово на дълбочина 800 метра под земята
Последваха две седмици тежък труд. Трябваше да носим гигантски чук 15-20 кг. И да разбиваме с него големи късове сол. Долу в шахтата температурата беше ок. 35-40 градуса и потта се лееше от нас като река.
Спомням си как един свещеник, отец Шербан, Бог да го прости, в един момент не можеше повече да държи чука в ръцете си и ни каза: „Слушайте, аз възнамерявам да им кажа, че се отказвам да извърша самоубийство по този начин”. На следващия ден на преброяването той направи крачка напред и проговори: „Гоподин началник, аз повече не мога да се спускам в кладенеца; ако искате дайте ми горе някаква друга работа”.
Началникът му отговори: „Добре, ще видим, а сега се спускай в шахтата”.
Макар да не му се понрави това, което му казаха, той се спусна в шахтата. На следващия ден, началникът му каза: „Шербан, ти оставаш горе”.
В лагера имаше дълга висока няколко метра ограда, обкръжаваща известен участък земя. На нас не ни се разрешаваше да се приближим до това място. Поставиха Шербан в кухнята да чисти картофи. Дежурният войник заповяда на Шербан да вземе коша с боклук и да го изнесе от кухнята. А тя беше точно до оградата.
„Аз не трябва да го нося там”- „Давай, изхвърли боклука там”.
Той взел коша, изсипал го, обърнал се, и в този момент го застреляха. Това се случи в 9 ч. сутринта.
В 1954 година ние празнувахме Възкресение Христово на дълбочина 800 метра под земята в солната мина. Всичко тогава се правеше по съветски образец, целия живот се строеше по него: празниците, музиката, всичко. Даже на охраната това им дойде до гуша, те ни помолиха: „Изпейте ни румънска песен. Искаме да чуем за живота на румънците, ние сме си вкъщи”.
Долу, в шахтата, ние се трудехме рамо до рамо с цивилни граждани, но нас ни наричаха „специална работна сила”. Не ни позволяваха да се обръщаме един към друг по име, носехме номера: 2121, 400 или 200. Можеш ли да си представиш това?
Ние, затворниците, бяхме заедно с тези хора, цивилните миньори и те се стараеха да ни покажат, как трябва да работим, и ни научиха. Сътрудниците на „Секуритате” без значение дали са облечени в униформа или са цивилни, все едно бяха от охраната, -казаха на работниците, които работеха с нас, че те ще работят с много опасни затворници, углавни престъпници и с последните не бива да се говори извън най-необходимото, защото ние иначе ставаме много агресивни и можем дори да убием.
Ние носехме тези железни инструменти, които се използват в шахтите, много тежки. Не измина и месец и цивилните разбраха, че престъпниците са удивително мирни. Те започнаха да се обръщат към нас с: „господин професор” и „отче”. А след това си задаваха въпроса: „Как така? Що за престъпници са тези момчета?”
След това започнаха да ни пренасят информация от земята: изрезки от вестници и тем подобни. Не можете да си представите, какво означаваше това за нас, особено за интелектуалците. За тях беше смъртно наказание да не знаят какво става в обществото.
Трябва да имаш много здрава психика, за да се смириш с това, да спасиш душата, сърцето, ума, да ги съхраниш в цялост и неизменност. Действително се стараеха да разрушат точно това в нас, стараеха се да умъртвят душата, ума, сърцето и волята. Така че можете да си представите какво благословение за нас беше, когато тези цивилни ни носеха някакви новини, информация.
Веднъж ние намерихме такава записка: „Стоп на ръста на изработката. Властите искат да ни заставят да работим колкото може повече, а ние не можем! Готвят се да ни урежат заплатите, а ние имаме семейства, които трябва да храним”.
Ние работехме интелигентно, знайте това, сред нас имаше много умни хора, образовани, макар и външно това да не се забелязваше. Но когато разбрахме, защо отношението към нас се променя, „сменихме плочата”. Ние, затворниците, бяхме твърде честни, но цивилните ни научиха какво трябва да правим: запълвахме вагонетката с камъни, а отгоре насипвахме руда. Така че вместо 50 вагонетки излизаха 70. Излизаше, че ние работим по-производително, и началството започна да уволнява цивилните.
В същото време някои от тях с велика предпазливост започнаха да носят в ръцете си вестници. Сред нас имаше хора с най-различни политически възгледи, точно както сега. Прочитайки вестниците, даваха дълбоко прозорливи политически коментари. След това започнаха да се появяват фрагменти от Свещеното Писание. Но в края на краищата всичко беше разкрито, тъй като сред нас имаше агенти. Всеки трети беше агент.
След това последва цяла година истинска изолация. Ние бяхме толкова отделени от света, че не можеше да разберем времето когато започваше Светата Пасха. Особено в Аюд бяхме объркани: точно в 24 часа в реформаторската църква звънеше камбана, а ние чакахме, кога ще се чуе и от православния храм, бяхме се превърнали в слух, само да не пропуснем този зван.
„Смееш да кажеш, че вярваш в Бога”
Самият аз бях един от тези, които бутаха вагонетките, използвани в шахтата за превоз на руда, така че работата ме беше основно да ходя много. Мнозина от нас се трудеха заедно. Как да отпразнуваме Пасха? Събрахме всички метални останки от фреза за скалите и ги окачихме на въженце. Те изкарваха чудесен звук. Аз прекарвах по тях метална пръчка.
Времето на сбора беше назначено за 2. 30. Това беше този момент, когато ние влязохме в подемника и започна тарарам. Беше удивителен момент в живота ни, когато почувствахме как от духовен възторг ни спира дъха. Ние, свещениците, запяхме всичко, което знаехме, силно, дълбоко, с такава смелост. Като че ли бяхме извън себе си. Никой не се боеше от опасността; сега или никога. Влизайки в подемника, ние пеехме: „Христос Возкресе” После чухме спускащата се от повърхността в шахтата смяна и тяхното пеене в дълбината на шахтата.
Ние започнахме да пеем долу, под земята, и продължихме и на земята. В банята също влязахме с пеене. След като се измиехме обикновено ни даваха чай, но в този ден началството вместо чай ни затвори в бараките за два дена.
След два дена ни строиха пред началника на лагера: „Вие знаете, защо са ви затворили, нали? Какво ви се … в главата, като че ли вие се намирате тук за превъзпитание? Кога ще се вразумите? Слушайте, ей, отрепки! Вашия живот е наши ръце, ние решаваме какво ще става с вас. И ние решихме, че не ставате за нищо. Ще ви разстреляме всички! А сега всичи свещеници да застанат отдясно!”
Там бяхме 20 свещеници, както православни, така и униати. Аз не излязах, останах с миряните. Началникът започна отново: „Погледнете ги внимателно! Виждате ли? Ето кои ви учи на своите идеи. Това са убийци, набиващи в главите ви мисълта за Бога. Аз не знам откъде свещениците са взели тази идея. Ей, вие! Все още смеете да говорите, че вярвате в Бога?! Който казва, че вярва в Бога, крачка напред, веднага!”
Какво да правя? Първо не направих крачка напред, но сега бях длъжен да направя. В този момент не ми достигаше храброст, но аз си казах, че е необходимо да кажа: аз вярвам в Бога. И излязах напред. Началникът ме познаваше много добре: „Кажи, откъде си?” аз му казах откъде съм и той ме попита: „Ти действително вярваш, че Бог съществува, не е ли така?”-„Да!”-„Има ли друг освен тебе? Да съберем всички”.
И събраха всички свещеници. Лагерният двор беше целият в дълбоки ами, пълни с вода. Началниците ни гонеха по тези ями в течение на два часа. Накрая нито в една яма нямаше вода, а целия двор се превърна в кално блато.
За нас настъпиха тежки времена. Те се бояха, че ние организираме група за съпротивление. Отначало започнаха да ни разпитват. Но слесдтвието беше без пристрастие, може да се каже даже цивилизовано. Просто началството вече знаеше всичко за нас; ние бяхме там вече много години, по време на разпитите ни слушаха внимателно, да видят, какво ще кажем.
Сред нас имаше хора от различни категории: университетски професори, инженери, лекари, съдии и свещеници. всички се учеха един от друг. Това беше такава школа, дълбок жизнен университет. Там аз научих немски и италиански. Имаше богослови, те ни учеха на догматика, молитви, славословия, акатисти, всичко. Всички се учеха взаимно. Така се съхраняваше искрата на живота, ето така останахме живи.
Можеше да слушаш пчелар и за дългите години да узнаеш в детайли всичко за пчеловодството и добиването на мед. Едновременно можеше да станеш винар и географ. След затвора можеше без труд да постъпиш във всеки университет, ако имаш желание. Всичко това се случваше в ситуация, когато нямаш дори хартия и молив. Но можеше да научиш френски, драскайки букви на земята или на стената с гвоздей или с нокти. Преподавателят по френски, когото аз познавах, пишеше на стената думи и цели текстове.
Ние от дън душа считахме, че би било абсолютна грешка да не се съпротивляваме заедно, не изпълнявайки своя дълг-да принасяме себе си в жертва.
Всичко започна в 1917 г., с руската революция, т. е. с комунизма. Ние можехме ясно да видим заплахата, четяхме вестници, не е ли така? Само че не очаквахме, че тази катастрофа ще ни връхлети след 1944 г., и даже после ние не бяхме обединени против комунизма. Ние нямахме сила и поради причината, за която казах по-рано, Църквата предпочиташе да не се вмесва в политиката, беше склонна да се подчинява на държавата. Но тогава тя не е Църква! Какво ще остане в нея от Църквата? Къде ще е нейната сила? Комунистическият режим знаеше, как да се сдружи с тези, които се покоряват…
Комунистите прекрасно знаеха, че най-голямата опасност представлява Църквата
Стефан (румънски преводач): Отче, аз мисля, че в нашия народ всъщност няма нищо общо с идеите на комунизма.
арх. Юстин: Нямаше, това е истина. Ние никога не сме вярвали в техните идеи. Комунистите знаеха, как да прокарат свои хора в тези или други места. Какво още можеха да направят? Заключиха много хора. Вземаха по седем-осем човека от всяко село, елита; свещеника, учителя, най-знаещите и уважаваните. Останалите се подчиняваха безропотно.
Въведоха в училищата химна на републиката вместо „Отче наш”, вкараха най-значимите хора и учителите в затвора и ги замениха с тези, които едва можеха да четат и пишат без грешка, ето на кого дадоха властта. Комунистите изтикаха напред, във властта най-низшите елементи, хора без вяра и без Бог. Обешаха им материални блага и им ги дадоха, т. к. те бяха много бедни. Така те станаха членове на комунистическата партия. А това не беше и комунизам. Това беше гротескна комедия на комунизма и национализма.
Комунистите знаеха съвършенно точно, че най-голямата опасност представлява Църквата. През цялото време гоореха за това: „Как може да сте толкова глупави и да вярвате на поповете? Вие, не виждате ли, че сега те станаха наши? Те нямат нищо общо с Църквата. Не виждате ли, че те вече не служат на Църквата?”
В това време аз говорех с охраната направо, без страх. Те не можеха да ме накажат повече-аз и така бях осъден пожизнено. И мен действително ме слушаха. В даден момент те даже се поколебаха: „Не е ли по-добре да повярваме на него, защото той страда заради нас?” Но те, разбира се, не можеха да избягат от комунистите, както им се искаше. Казваха ми: „Ти се прав, тук ти си престъпник, макар в теб да няма нищо общо с престъпниците”.
Заедно с нас имаше осъдени и истински престъпници: крадци, разбойници, осъдени за 10-15 години. Беше страшно даже да ги гледаш.
„Защо на нас не ни давате дори и половината от това, което давате на тях?”
На нас ни забраняваха да се виждаме с роднини, да поддържаме преписка, в същото време криминалните и крадците пишеха, получаваха колети от дома, всичко каквото искаха.
На това служителите от охраната неизменно ни отговаряха, че ние сме действително опасни престъпници, поради начина ни на мислене. „С вашия начин на мислене вие можете да убиете целия народ, докато те (криминалните) убиват тек и там по един човек. Опасността е – вие с вашите идеи и умове. Затова не ви разрешаваме да говорите даже с роднините”.- „Това е защото, ние ще ги убедим в това, за което и ти самия знаеш, че е благо и истинно. Така че ако ти не приемаш това, то е против собствената ти съвест”.
Така говорех, без да се боя.
Това наричам обезобразяване на хората.
Ние не знаем, как да защитим своето същество, нашите сърца и души. Това е действително важно нещо, това е дълбинната ни реалност, която ние, като човешки същества сме длъжни постоянно да поддържаме и защитаваме. А ние никога не сме умеели да защитаваме своята душа. Ние възставахме, когато материалното ниво падаше, но никога не възставахме, когато нападаха и разрушаваха душата ни.
Църквата е длъжна да се върне към своя дълг
Стефан: Мислите ли, че религиозният живот може да ни помогне сега?
Арх. Юстин: Да, разбира се. Тя може да ни помогне съществено. Но за нещастие, ние имаме все същата корумпирана иерархия, каквато беше и 45 години при комунистите. Иерарсите, несъмнено, знаят своя занаят, знаят как да нарушават, така че почти цялата ни иерархия има отвратителни, уродливи петна на своята съвест. А петното не излиза дълго време.
Аз ги разбирам. Да грешиш е човешко. Но да оставаш в греха и да продължаваш да грешиш е дяволско дело. Аз не мога да приема тази измамна позиция на Църквата, свещениците и епископата, на всеки, по време когато е необходимо да бодърстваме и да се борим, когато нацията и вярата са в опасност.
Стефан: Оптимист ли сте? Мислите ли, че Румъния…
Арх. Юстин: Ако Румъния сега дойде на себе си, ако стане по-честна и се бори за своя живот и права, то, разбира се, може да победи. Но за това е нужно всички да се поддържаме един друг, да се държим заедно до края. Аз трябва да кажа, че хората са такива, каквито сме ние, свещениците, учим ги да са такива, каквито сме сами. Ние се виждаме в хората, като отражение във вода.
Църквата трябва да се върне към своя дълг, защото нейното значение и влияние са огромни. Патриархът е длъжен да вземе всичко в свои ръце и да разбере, в какво е дълга на днешните хора. Това не означава, че всички трябва да се включат в политиката. Трябва да се занимаваме с това, което ни е учил Иисус Христос.
Стефан: Как виждате развитието на монашеския живот?
Арх. Юстин: Трудно е да кажем докога ще страдаме от този болен манталитет. Монашеството страда от същата болест, както и обществото. Но когато монашеския живот отново стане здрав, обществото също ще оздравее. Монашеският живот сега се намира в упадък.
Много ме тревожат тези жертви, които протестанския прозелитизъм започна да събира в нашата страна. Православната вяра е разбират само с материални стимули, не виждате ли? северната част на Молдова е изпълнена с материализъм. Отиват и купуват молдованите с материални блага; цигари, джинси и още незнам какво. Нашият добър православен християнин съвсем е пропаднал, нещастния. Материалните блага-това е единственото, което го интересува така. Молдова е била една от най-духовните области на страната. А сега там е отявлено материално възприятие.
Стефан: Мислите, че още може да се открие войнстващия характер на нашето монашество? В какво се състои той? Добре е да чуем за това.
Арх. Юстин: Православният устав е вторичен елемент в сравнение със същността на нашата истина, с истинското призвание и мисия. Уставът е дело човешко. Това не е догмат, не е доктрина. Разбира се, важно кога и как четеш вечернята или дали извършваш св. Литургия по чинопоследованието. Но действително важно е ние да изкристализираме, да развием в себе си дух на жертвеност, саможертвата е сърцевината на нашите прояви. Аз говоря за способността да разберем времето в което живеем сега и нашата роля в изповядването на провославната истина.
Осъзнава ли монашеството мисията, пред която е поставено? Защото монашеството, както аз го разбирам, движи света, то съхранява пламъка на живота и истината в света. В монашеството е геният на християнството. Не съм уверен, че четенето на тропари, вечерни, бдения, ставането в полунощ за четене на акатист правят човека щастлив. Бих искал да видя, как геният на човека обновява монашеския живот, в този смисъл, той да се изпълни с творчески сили. Това е което искам. Но засега такова нещо не се забелязва.
Не виждаме, че върху Православието от всички страни са се нахвърлили атеизъм, неопротестантизъм, равнодушие и др. Очите ни са обърнати от тези заплахи, и ние продължаваме да даваме все същият отговор: “Дайте да постим, да се молим, да се изповядваме”. Всичко това е вярно и необходимо. Но ние и това не правим в действителност. Защото ако го правехме, то бихме могли да видим резултат-духовното обновяване на нашата вяра, живот, изпълнен с жертва.
Монашеството е най-високото призвание в настоящето време. Само то със своята светлина и енергията на своята жертвеност е способна да преодолее съвременната криза. Но, за съжаление, работата не стои така. Хората често казват: “Аз видях Агапия4. Какъв красив и мил манастир, какъв голям! какви удивителни работилници и предмети!”
Е, и какво? Вие не можете ли да видите това и в света? Ние не се нуждаем от реклама. Ние се нуждаем от Живот, който ще остане след нас.
Ние сме в криза, не е ли така? В най-голямата за цялата история на Църквата! Ако продължаваме да живеем така, то няма да минат и 50 години и ще изчезнем като нация. Моето мнение е такова: това е най-страшната криза за цялата история на християнството! А вярващите, бедните хора, все продължават да питат: къде са нашите духовници, къде са нашите свещеници, къде са нашите манастири? какво да правят те?
1. Архимандрит Иоаникий Балан бил много близък с арх. Юстин, даже били родени на един и същи ден – 10 февруари.
2. карол ІІ бил крал на Румъния от 1930-1940 г.
3. Има се предвид Рим. 13:2
4. Агапия – манастир в област Нямц
