Отец Георги Калчу – “За благодатната молитва”
Септември 26, 2014 in Видео, Начална страница
Септември 25, 2014 in Беседи
- Не зная какъв път да избера: манастир или брак. Какво да правя?
- Не съветвам нищо друго, освен усилена молитва и взискателно изследване на своето сърце. Сложи всичко пред себе си и бъди искрен: какво искаш? Но непременно избери едното. Недей да стоиш така. Както казваше отец Арсений (Папачок): „Състоянието на нерешителност е адско състояние.” Избери единия път.
Обаче не избирай както и да е. Сложи всички карти на масата искрено и избирай. Какво ще стане тогава? Както се казва в псалома: „Кой е човекът, който се бои от Господа? Нему Той ще посочи, кой път да избере” (Пс. 24:12). Кой избира? Човек. От текста е ясно, че човек избира пътя, но човек, който се бои от Господ. Искаш ли да избереш път, който да е угоден Богу? Избирай!
Добре, ти си го избрал. Бог ще ти даде закон на този път, ще ти постави някои знаци, защото ти си се клел, че това е пътят, който Бог е пожелал за теб. Даже и да не е така, това не е важно. След като си го избрал, Бог го приема и те приветства, като че ли това е точно този път, Който Той е предназначил за тебе. Върви по този път и спазвай следните условия: бой се от Бога и работи за Него, тогава по какъвто и път да тръгнеш, Той ще го изправи и ще те отведе точно там, където трябва.
- Аз искам да се оженя, но няма за кого. Какво да правя?
- Моли се и Бог ще ти изпрати човек. Не е възможно Той да не направи това.
- Как мога да победя страстта на блудството?
- Светите отци казват: „Колкото и да си свят, ти не можеш да победиш тази страст освен с бягство.” Нека никой никога да не се самозалъгва, че може да устои пред тази страст и да победи. Никога, никога, какъвто и светец да е. Така разбираме, че трябва да избягваме поводите към греха, надявайки се, че можем да устоим. Ние не можем да стоим лице в лице с поводите към блуда и да се борим, измамвайки се и да си казваме: „Това е нищо. Аз мога да се справя с това влечение, то няма да ме доведе до нищо…”
Мъжеството не е глупаво умуване, не е самоувереност, а самообладание. Ние се борим с причините, съблазните, които се надигат в нас, с желанията, които искат да вземат връх над нашето сърце. Но когато виждаме, че мястото, обстоятелствата, в които се намираме, дават повод към грях, тогава мъжеството се състои именно в това, да бягаме, подобно да праведния Йосиф, който оставил дори своята дреха.
Вторият много важен момент е, че трябва да се научим, при това бързо, да ненавиждаме греха с всички сили. Както е казано в псалома: „С пълна омраза ги мразя” (Пс.138:22). Ако ти не възненавидиш греха, той няма да те остави, ще се прилепва към теб като лепка. Така че бягай от него и го ненавиждай, колкото можеш.
След това прибягвай към помощта на Бога и особено на св. Богородица. Това е много важно. Не към помощта на друг, а на Майката Божия. Спомнете си Мария Египетска. Както знаем от житието й, тя не могла да влезе в църквата, когато поискала. След като три пъти подред не могла да влезе в храма, разбрала, че състоянието й съвършено не съответства на състоянието, което следва да има, за да влезе и се поклони на Кръста Христов. Какво направила тя тогава? Това е изключително. Обърнала се към Божията Майка. Тя, най-разпуснатата, отишла при Най-Чистата!
Защо ви казвам това? Когато при вас се появи изкушение от подобен род в ума, душата, тялото, първото, което трябва да направите, е да бягате към Майката Божия. Само тя може да ви помогне мигновено. Бесовете бягат от Нея, като не знам от какво.
Само Богородица наистина знае, какво е висотата на девството. Затова само тя може да ви помогне в тази борба. Когато имате такива изкушения, бягайте към нея. Както казвахме в армията: „Бегом марш!” Това означава повече от 370 стъпки в минута! Ех, да ви видя да бягате така!
- Трябва ли да отидем при духовника?
- Разбира се, трябва да се освободите от този грях при духовника. А какво да се прави, ако не попаднете на духовник? Попитали авва Пимен Велики: „Колко дълго грехът има власт над човека?” Той отвърнал: „Когато човек каже: “Съгреших, прости ми!”, грехът престава да властва над него.”
Тук има една разлика, за която трябва да знаете, защото ще ви е нужно. Едно е властта, която грехът има над тебе, а друго – присъствието на греха в теб. По думите на св. Пимен Велики, когато застанеш пред Бога и уточниш своята позиция и кажеш: „Господи, съгреших, нужен Си ми. Аз съгреших, прости ме!” от този момент грехът е загубил браздите, по които те е управлявал. Но не е изчезнал от тебе. Той ще изчезне тогава, когато отидеш на изповед и го откриеш. Но докато не си сторил това, ти се нуждаеш от този момент на изясняване на своята позиция пред Божието лице, от момента на трезвение и полагане отново на благо начало, в това отново да започнеш от нула: „Аз сгреших, но каквото станало, станало, давай да започваме отначало.”
- Какво означава да имаме мъжество? Как да го придобием?
- Само в отношенията си с Бога. Веднъж един старец бил попитан как да се придобие смирение и той отвърнал: „Пребивавай със смирен, живей редом до смирен.” Знайте, тези основни добродетели – смирение, любов, мъжество са много заразителни, защото идват от горе надолу, идват от Бога. Бъдете с тези, които имат тези качества и ще се „заразите” от тях. Иначе не става.
- Ние сме много разсеяни. Как да се съберем? Започваме нещо и не го довеждаме до края. Какво можем да направим?
-Св. Иоан Златоуст казва: „Ти никога няма да можеш да извършиш делото с необходимата сила и ревност, ако преди това не си убеден, че това е полезно за теб.” На първо място изследвайте себе си, бъдете много внимателни, съвършено уверени за какво правите това нещо, за какво ви е нужно, след това се захващайте и го вършете. Така можете да се съберете, когато сте по-внимателни; разсеяността означава отсъствие, означава, че ти не живееш.
- Къде е границата между това, трезвено да виждаш своите грехове, подобно на съдия, и да падаш в отчаяние поради тях?
- Границата е „прости ми!”. „Прости ми!” е като курсор: поставяш го или в началото или в края. Ако малко го отклониш, ето, отчаянието е готово. Когато започнеш да виждаш своите грехове, ако кажеш: „Прости ми!”, то за отчаянието вече не остава място.
- Искам да обичам ближния, но често забелязвам, че завиждам на тези, които са с мен. Защо?
- Защото ние още не сме вкусили от истинската любов, истинското смирение. Искаш да обичаш ближния? Докато ти не поискаш да възлюбиш ближния си така, както ни е заповядано, така, сякаш от това зависи твоят живот, няма да ти повярвам, че искаш да обичаш ближния. Когато искаш да направиш това, тогава се стараеш, молиш се, не си намираш място, докато Бог не ти даде отговор, докато не ти помогне да направиш това.
Когато започнеш толкова да безпокоиш Бога поради този проблем, тогава ще се случи същото, както в притчата за вдовицата и неправедния съдия: Той ще ти даде нужното, за да не идваш постоянно и да Го притесняваш (Лк. 18:1-8).
Искаш да обичаш ближния? Моли се за него и тогава ще видиш. Не преставай да се молиш за него, докато не се разреши проблемът.
- Ние винаги бързаме, не ни стига времето за молитва. Какво да правим?
- Митрополит Антоний Сурожки казва: „Така се молете, като че ли от това зависи цялата вечност с Христа”. Имаш само десет минути за молитва, защото трябва да отидеш на училище? Настрой си будилника, погрижи се от рано за това. И тези десет минути стой спокойно пред Христос, като че ли си във вечността. За разлика от това време, което ще се съкрати и въобще ще изчезне, ние винаги имаме вечността.
Прекарвайте своята вечност с Христос. Започвайте отсега да правите това, за да не се окаже после, че ще ви се наложи да я прекарате с някой чужд. Св. Симеон Нови Богослов казва: „Доколкото виждаме Христос в този живот, толкова ще Го виждаме и в другия.” Да не се случи така, че въобще да не Го видим в този живот.
източник: православие ру
Август 12, 2014 in Беседи, Начална страница
Протосингел Хризостом (Чучу) се подвизава в румънския манастир Путна, който с право се нарича румънския Йерусалим и където от цялата страна се стичат хора за духовно обгрижване и съвет. В тази беседа отецът разказва за любовта и влюбването, създаването и съхраняването на семейство, дава съвети на тези, които се борят с блудната страст.
- Отче, какво ще кажете за отношенията между ума и сърцето? Кой от тях трябва да ръководи?
- Аз имам приятел, който работеше в службата за защита и безопасност и беше в състава на охраната на няколко румънски президента. Попитах го: „Какво правите, когато президентът се отклонява от планирания маршрут?” Той отговори, че това се случва толкова често, че не им остава да направят нищо, не го спират. Но когато това се случи, те стават бдителни, предупреждават всички, и в момента, когато видят опасност – например някой изкарва някакъв предмет или иска да хвърли нещо - те се хвърлят към президента и го водят до място, което считат за безопасно. Тогава той нищо не може да им каже, той вече не е президент в тази минута.
Примерно така стоят нещата и с ума и сърцето: сърцето е президент, а умът телохранител. Сърцето ни ръководи, защото Спасителят казва, че сърцето е нашето съкровище и Царството Божие се вселява в него (Лк. 6:45; 17:21). То ни ръководи, направлява живота ни, наставя ни. То също е двигателят, който ни дава усърдие и мъжество да се предвижваме напред. Но умът трябва да е на стража. В момента, когато сърцето се отклонява от пътя и се оказва в опасност, ролите се сменят: умът взема върху си ръководството, а сърцето трябва да се подчини. А не обратното! Затова е нужно да се научите да изследвате своето сърце и да го познавате, да изучите неговите доводи. Иначе живота ни ще стане сух и печален. А животът не е печален, той е прекрасен!
- Любовта и влюбеността едно и също ли са?
- Когато се учих във военното училище, имахме преподавател, офицер, който ни преподаваше психопедагогика. В един момент той ни постави такъв въпрос: „Как мислите, какво се случва при влюбването? Аз ще ви обясня как стоят нещата!” И започна да обяснява. Докато ни обясняваше, ние започнахме да се съгласяваме, но накрая го намразихме, защото той опроверга всичко прекрасно и възвишено в любовта. Той казваше: „Процесът на влюбването е математически процес. Ти се срещаш с девойка и предизвикваш в нея определени чувства. Изкуството се състои в това, да знаеш, кое именно предизвиква в нея по-силно или по-слабо чувство. Ако ти се отдаде да предизвикаш в нея някои последователни чувства, то момичето ще разбере изведнъж, че е влюбена в теб, че вече не може без теб.”
Трябваше ми много време, за да разбера къде бърка той. Това не е истинска любов. Това е химически, психологичен процес, наречете го както искате. Във всеки случай той е телесен и нищо повече. Ти чувстваш, че се нуждаеш от някой, защото той е направил нещо определено за теб.
Телесният процес на влюбеност не може да направи първата крачка, да премине първия тест, който е доверието. Трябва да се престъпи прага на доверието, който много трудно се престъпва, защото е нужно да се откажеш от това, да очакваш нещо в замяна.
Ако някой ти позволява да го обичаш – това е голямо чудо. Лови този миг, не го изпускай, старай се да обичаш колкото може повече, и сърцето само ще намери път към другото сърце. Това вече не е никакъв химичен процес, механичен, математически и даже метафизически – това е Божествен процес: сърцето намира път към другото сърце.
- Как да разбера действително ли обичам този, с когото съм?
- Един отец отговори така на подобен въпрос: „Андрей, ти искаш да разбереш, какво да направиш, за да възлюбиш Мария?”, „Да!” , „Ти не искаш да превърнеш Мария в своя играчка?”, „Не!”, „Добре! Ако ти непременно искаш да узнаеш това, ще ти кажа така: ако искаш да възлюбиш Мария, прави това, което тя каже!” Как искаш да покажеш на девойката, че я обичаш, ако отначало не й покажеш, че за теб тя е важна, ако не й покажеш че й се доверяваш?
- Как да разбера, дали тази жена, с която съм сега е точно за мен? Как да се държа, какви чувства да имам към нея?
- Този практически, конкретен съвет, който мога да ви дам е следния: когато имате любовен порив към някого, не бързайте да го проявявате. Не се хващайте за телефона, не пускайте съобщения по електронната поща; подръжте този порив малко в сърцето си, за да съзрее, поносете този човек, този помисъл и вижте, какво ще стане. От него няма да остане почти нищо, защото ще изчезнат маса ненужни примеси.
В любовният порив има, да ги назовем така, много съставки, повече ли по-малко плътски, повече или по-малко психологични, повече или по-малко духовни. Те са силно примесени помежду си и са крайно заплетени и се стараят да те превземат насила. Предоставете възможност на сърцето си да избира, да направи разликата; дайте на сърцето да покаже своята сила на различаването – то обладава огромна сила, дайте му да я прояви!
По този начин ще обогатите сърцето си, и ще срещнете този човек там (в сърцето си). Именно там, в сърцето, за кратко време ще видите, каква е ситуацията на вашите отношения с този човек. Скоро ще си кажете: „Не, не си струва.” Или обратното, ако чувството нараства и просто прелива, тогава, дори да сте светец, все едно, вие не можете да устоите.
Обаче оставете на сърцето да реши това, защото там, ти оставаш насаме със своето аз, тогава сърцето се превръща в огнена пещ, която не търпи никаква излишна примес. Там се осъществява отношение на най-висше, в същото време на най-дълбинно ниво, започвайки с моментните неща, чувстваш дори тези потребности на другия, до тънки, духовни неща.
Постъпвайки така, вие също ще разберете, коя любов е истинска. Ако ви се отдаде в своята съкровена, много лична молитва, да се помолите за някого, то този човек е важен за вас, за вашето сърце.
- Как да изследваме своето сърце?
- Това не е много трудно. Застанете на молитва, пред лицето Божие, без да правите нищо повече. Не трябва да казвате Иисусовата молитва, да четете молебни, акатисти, нищо. Седнете в креслото, на кревата, на стола, където вие повече се чувствате самите себе си, и останете така, без да правите нищо, но бидейки напълно уверени в присъствието на Бога. Останете такива каквито сте пред Божието лице. Ако искате да правите нещо – правете, важното е, да се намирате пред Божието лице. Прекарайте така, сами със себе си колкото може повече време и сърцето само ще започне да беседва с вас, да говори, да пита, да показва.
- Какво да правим с младежи, които искат да съжителстват с нас преди брака? Това правилно ли е?
- Отговорът е очевиден. Съжителството, ако се отстраним от това, че е тежък грях, предлага само някакъв сурогат на отношения. Удовлетворявайки плътската похот, ние заставяме душата да се подчини на тялото, подобно на робиня, дава на душата ролята на някакъв ненужен аксесоар. За каква любов, за какви отношения може да става дума тук? Не се задоволявайте с първото срещнато нещо, особено вие, момичета. Не се отказвайте от своето достойнство, не се потъпквайте сами. Вие сте много повече от всичко това.
- Можем ли да променим нещо в любимия си човек?
-Не. Казвам не, защото ние обикновено желаем само външни изменения, а това е крайно вредно в отношенията, защото ни заставя да забравим напълно за Божия образ в другия, за това „нещо”, което го прави особен. Ако ние го обичаме, даже няма да се опитваме да променим нещо в него. Митрополит Антоний Сурожки казва: „Любовта не е сляпа, а се характеризира именно с това – с прозрачност, със виждане; тя вижда всичко, особено недостатъците”.
Любовта вижда всичко, но се държи точно като ценител на икони, който е намерил много стара и силно повредена икона. Той умее, въпреки повредите и дефектите, да види изначалния образ на тази икона. Зад лошото, той вижда доброто и не само го вижда, но е готов и живота си да положи за да реставрира тази икона.
Често при мен идват женени хора с проблеми, които се обиждат помежду си, до там че вече няма накъде, упрекват се: тя – че той е много груб и и се присмива, той – че тя не слуша и твърде много приказва и т. н. Когато се успокоят аз ги питам: „Когато се жени за нея, не ти ли се струваше, че тя е такава и такава?” „Да!” „Защо тогава я взе? За да я възпитаваш или да я обичаш? Ти я взе, защото беше единственият, който можеше да види зад всичките й недостатъци този вътрешен образ, това прекрасно в нея, който никой друг не вижда! Ти си я взел такава, каквато е, не заради нещо друго. Защото такава каквато е, тя е най-прекрасна. Най-прекрасна за теб, разбира се, защото ти си могъл да видиш това в нея.”
Не вземаш някого за да го възпитаваш, а за да го обичаш такъв, какъвто е.
Все пак има едно направление, едно-единствено, в което не само може да се променя човека, но ти просто си задължен да го направиш по силата на същата любов. Става дума за словата на ап. Павел, който казва: “невярващ мъж се освещава от вярваща жена” и обратното. Тоест, ако изменението има място, то нека бъде в посока на нашето освещаване. А всичко останало ще се нареди от само себе си…
превод от руски
източник: православие ру
Юли 15, 2014 in Беседи, Начална страница, Сладкарница
Публикуваме статии свързани с живота на о. Георги Калчу, чийто нетленни мощи бяха открити в края на миналата година. Известният румънски свещеник се представи в Господа на 21 ноември 2006г. в клиника в американския щат Вирджиния на възраст 80 години.
„Година и половина след това стана друго мое докосване до нетварната Светлина.
Чаушеску изпитваше неприязън към мен и искаше да ме убие още в затвора. Не като ме осъди на смърт, тъй като моя случай беше известен по света, и затова нареди да ме хвърлят в една килия с углавни престъпници. Сложиха ме при двама такива мъже. Единият беше убил майка си. И то по най-жесток начин, с мъчения – дни наред рязал пръстите й, тялото й. Другият беше убил двама младежи по най-садистичен начин…
Двамата ми съкилийници още от първите дни взеха да ме тормозят, но не бяха жестоки. Просто имаше нещо човешко у тях. Правеше ми впечатление, че у всички тези бездушни хора – престъпници, крадци и всякакви други – прозираше нещо много мило и топло, нещо свято дори.
Всеки ден отвеждаха тези двама мъже в администрацията. Сигурно ги подлагаха на ругатни, задето не се бяха справили с мен. От тях се искаше да ме убият. Минаха около три месеца и един ден пак ги отведоха в администрацията. Когато се върнаха изглеждаха много объркани. Два пъти седмично ни позволяваха да излизаме навън в едно дворче пет на шест метра. И когато излязохме, те ми наредиха: „Стой тук.” После отидоха в другия ъгъл и взеха да си говорят нещо. Стана ми ясно, че е дошъл краят ми. Обърнах се с лице към стената. Започнах да се моля и да изповядвам на Бога греховете си. След десетина минути – толкова беше времето на разходката – те се приближиха и ми казаха: „Отче… – За първи път се обръщаха към с думата „отче”. – Отче, решихме да не те убиваме ние. Нека да го направят надзирателите.” Аз се разплаках. Не можех да повярвам, че са се отказали да ме убият. Върнахме се в килията и проведохме разговор. Разказвах им за себе си, за моя живот. И те споделиха много неща от своя живот, казаха, че вече знаят, че не съм лош човек. На другия ден приеха да отслужа Света литургия в килията.
Те проявяваха интерес да научат какво точно представлява литургията. В техните очи свещеникът беше човек, който използва хората и обира парите им. Сигурно го виждаха като някакъв магьосник. Не знаеха нищо за вярата. Бяха чували едно или друго за религията, за църквата, но литургията беше нещо напълно непознато за тях.
И така, в неделния ден аз започнах да приготвям хляба, водата, моята кърпа. Те само гледаха. Оставиха работата си, защото това беше свят църковен ден за нас. Стояха с враждебно вторачени погледи, сякаш се бояха, че ги използвам като някакъв инструмент в моето магическо дело. Започнах молитвите много тихо, защото надзирателите не позволяваха да се чува висок глас. Моите съкилийници застанаха по-близо до мен, за да чуват думите ми. С напредването на литургията огънят на моята вяра и опиянението на душата ми постепенно стигна до тях. Убеден съм в това. Те мълчаха. Не помръдваха. Цареше пълен покой. Не се отделиха от мен до края. Аз дори не поглеждах към тях, но след пресъществяването на Светите дарове и след причастяването аз се обърнах и останах изумен. Те стояха на колене и се молеха заедно с с мен, а около тях грееше Светлината. Тя ги обгръщаше целите. Светлина нетварна, но видима за очите ми. Бог ми беше дал да я видя в този момент: тя ги обгръщаше целите. Видях също, че цялата килия се изпълни със Светлина. И до ден днешен за мен остава тайна кога точно се е появила. Може би ни е обгърнала когато започнах литургията, но тогава вниманието ми беше изцяло съсредоточено върху светата служба. Може да е станало точно когато четях епиклезата – да е изпълнила килията чрез Тялото и Кръвта Христови. Може да се е явила тъкмо в момента, когато се обърнах към тях, а може да са били в Светлината през цялото време.
Душите на двамата се преобразиха от тази Светлина! Не от моите молитви, нито от това, че отслужвах Светата литургия. Бог изля над тях нетварната Светлина и с това преобрази душите им. Тя ни даде сили да се възлюбим един друг, да се молим и да чувстваме, че има нещо общо, което ни сближава. А то беше присъствието на Иисус Христос, нашия Бог.
Топлите чувства помежду ни се запазиха през целия ден, говорихме си за Христа. Те приеха за първи път да им говоря за Христос, за вярата, за любовта. Единият от тях ме попита: „Може ли аз да бъда обичан от Христос? Та аз убих майка си. Как тогава ме обича Той!” Другият също попита: „А аз съм убил двама младежи, как мен ще ме обича Христос? Ами ако убия други след това? Нима Христос ще ми прости за моето престъпление? Аз отвърнах: „Ще ти прости. Човешката правда няма да ти прости, но ако се покаеш, Бог ще ти прости. Ако се покаеш и се откажеш от престъпленията, Бог ще ти даде Своето Тяло и Своята Кръв.”
Чудеха се как да повярват. Беше им страшно трудно да го разберат, защото през целия си живот са били в конфликт с обществото, убивали, грабели, мамели, а обществото е търсило да ги стъпче. Това е нескончаема битка, в която няма любов. Единият намразил майка си и я убил. Другият намразил приятелите си и ги убил. У тях не е трепнала капка любов дори. Сигурно като деца са били обичани от родителите си. Но когато са пораснали, техният начин на живот е прогонил от душите им всякаква любов. Виждах обаче, че любовта им звучеше като нещо красиво. Не разбираха какво точно означава любовта – Христовата любов, – но я приемаха като някаква много приятна дума. През целия ден не спрях да им говоря за любовта: „Възлюбете един другиго…та да познаят по любовта ви, че сте Мои ученици…Обичайте враговете си. Благославяйте онези, които ви проклинат. Добро правете на ония, които ви мразят.” Те ми казаха: „Но това е невъзможно! Това не е човешко!” Аз отговорих: „Да, прави сте. Не е човешко. Но такава любов е възможна – вземете за пример мен.”
На другия ден ни разделиха в различни килии. Началниците видяха, че така няма да се справят с мен, защото тези мъже отказваха да ме убият, и затова ме оставиха в килията сам.
Не зная дали те двамата видяха Светлината, която видях в килията аз, но знам, че тя подейства на душите им и ги превърна в мои братя. В душите им на престъпници се вля святост чрез силата на Христовата енергия. За мен няма съмнение, че след това са изоставили престъпния живот. Убеден съм, че душите им са спасени, и не съм спирал да се моля за тях до ден днешен. И когато ги споменавам в молитвите си, те нямат за мен образ на престъпници. Сигурен съм, че са получили спасение.”
Дарът на Светлината
„С този разказ исках да ви покажа, че Бог дава Светлината Си не само на онези монаси, които подлагат себе си на усилни изпитания, отдават се на пълно съзерцание в тишината на своите килии, съединявайки ума с душата и подчинявайки ума на душата. Той дарява Своята Светлина не само за заслуга, дарява я също на хора, които не са Му дали нищо. И на мен Той я дари не защото бях заслужил, нито защото бях направил нещо за Него.
Бог ни дарява със Своите дарове не като награда. А само от любов към нас. Вече ви казах, че сред онези хора аз бях най-големият грешник, но въпреки това Бог избра мен. Защо? Няма обяснение. Двама мъже до мен бяха престъпници, но Бог ги възлюби в Светлината Си. Защо? Сигурно защото искаше да преобрази душите им. И Той наистина ги преобрази.”
Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков
Юли 5, 2014 in Беседи, Семейство
Отец Константин Коман (1953г.) е доктор по богословие, ученик на гръцкия учен Сава Агуридис, професор в катедрата по библейско богословие на Букурещкия богословски факултет „Патриарх Юстиниан”. Провежда мащабна научна, преводаческа, мисионерска и пастирска работа.
- Какви са основните предубеждения и грешки в отношенията с духовника? Какво може да се изисква и очаква от духовника?
- Това наистина е много сложна и изключително важна тема. Ще се спра на два момента, които веднага ми идват на ум и които смятам, че оказват голямо влияние на отношението ни с духовника.
Първото касае различията, които сме длъжни да отчетем между – свещеника, който приема изповядването на греховете и даващ им опрощение от името на Бога, и – духовния отец. Много често става смесването на тези две различия. Ако ние виждаме в свещеника, при когото се изповядваме, по-скоро духовен отец, тогава нашият диалог е съсредоточен върху обсъжданията на проблеми и решения, които очакваме от него. В този случай се минимализира собствено съдържанието на Тайнството Света Изповед, което е ясно изповядване на греховете, съпроводено със съжаление и обещание повече те да не се повтарят. Това по-често се случва в случаите с младите. Ако ние виждаме в свещеника само служител на Църквата, който приема изповедта на греховете и им дава опрощение – въпреки, че това не е малко нещо и е много по-важно, отколкото всеки съвет от духовника – тогава ние можем да пренебрегнем духовните отношения на наставничество и послушание. Тези две лица в повечето случаи се съчетават в личността на един свещеник, макар че могат да бъдат и разделени. В монашеските общини, например, можеш да се изповядваш при един, а пред друг да подчиняваш своята воля, и да възложиш върху него бремето на отговорността за твоето духовно обгрижване.
Моето предложение се заключава не в това, ние да имаме духовен отец, различен от този, при когото се изповядваме, а в това, да можем да направим разликата между тези две служения.
Разбира се най-действеният съвет е този, който се дава при изповед. Но съвет може да се даде и по всяко друго време. Да си спомним историите в патериците, където монасите са ходили при старците само за съвет. Може би за нас най-добре би било да можем да различаваме собственото изповядване на греховете, на което трябва да отделяме максимално внимание без да протакаме самата изповед чрез дълги дискусии с духовника, от една страна, и от друга – духовните наставления.
Другият проблем, свързан с духовника, който аз съм видял от своя личен опит, е рискът да се стовари върху духовника бреме, което не се отнася към неговото положение като духовник. Духовникът понякога става заместител или идеална проекция на това, което не достига на вярващия. Ако младият вярващ няма баща, съществува риск да замени духовника с такъв, което не е правилно. Случвало ми се е да се сблъсквам с такива тежки подмени. Ако жената няма такъв мъж, който да и харесва, съществува риск тя да пренесе своето отношение към мъжа си върху духовника. Това е най-големият и най-често срещаният проблем. Имам в предвид, пази Боже, не нечисти чувства, а отношението на женската природа към мъжката. Този риск се подхранва от факта, че мъжът би трябвало да представлява човек, който да бъде опора на жената във всички ситуации, но много скоро съпругът показва явно своите немощи. В този случай, в очите на жената, духовникът представлява идеалната проекция на мъжа. Имам в предвид преди всичко потребността на жената да се обръща към авторитета на мъжа.
Нужно е да се отчете често срещаната предразположеност при жените да витаят в облаците. В подобни ситуации от духовника се очаква да вземе върху себе си координацията на живота на съответния вярващ във всички негови детайли, да дава решения на всички ежедневни проблеми.
Тук възниква още един деликатен въпрос: до каква степен духовникът може да вниква в живота на вярващия и да взема върху себе си решения, които касаят ежедневието му. Може ли да решава дали да се жени и за кого, в кой университет да постъпи, каква работа да избере, с какви неща да се занимава, да вземе ли кредит от банката и т. н.?
Моята гледна точка е такава, че духовникът не трябва да решава вместо другия човек и всяка човешка личност, въз основа на своята свобода и отговорност, трябва да взема всяко свое решение. Духовникът може да помогне на човека по-добре да разбере ситуацията, и най-главното, да разгледа духовните последствия на всяко решение. Духовникът може да помогне на вярващия по-добре да разбере своите вътрешни мотивации, подбуди, скрити намерения, които могат да доведат до едно или друго решение. Но не мисля, че за свещеника е добре да взема решения вместо другия човек.
превод от руски
Православие ру
Юни 14, 2014 in Семейство
Отец Константин Коман (1953г.) е доктор по богословие, ученик на гръцкия учен Сава Агуридис, професор в катедрата по библейско богословие на Букурещкия богословски факултет „Патриарх Юстиниан”; провежда мащабна научна, преводаческа, мисионерска и пастирска работа.
- Моделът „удачна професионална кариера” толкова раздут от средствата за масова информация и получил разпространение в обществото, в което живеем, влиза в противоречие с брака, първо като го отлага в бъдещето, второ като го задушава. Какъв може да е изходът за нас?
- Това е вярно, днешната младеж се сблъсква с това предизвикателство, както младежите, така и девойките. Аз съм голям традиционалист. Израснал съм в село, в среда, силно вкоренена в старите порядки. А след това опитът потвърди, че приоритет в живота е изпълнението с голяма яснота на нашето специфично призвание – мъжко, от една страна, и женското, от друга. Преди всяко професионално призвание ние сме длъжни да отговорим на зова на нашата собствена природа.
От тази гледна точка, ако отложим настрана изключенията, то естествено за мъжа и жената е първостепенно изпълнението на тяхното призвание – съответно мъжко и женско. И това изпълнение се реализира в съчетанието на двете, от което се получава семейство. Това е приоритет, отнасящ се към самото естество. Останалите призвания в живота са вторични по отношение на това, те са му подчинени.
Разбира се, има и изключения. Например монашеството, от една страна, или изключително призвание за някаква професия… Абсолютно необходимо е да имаме чувство за йерархия на ценностите и чувство за мяра, за да преодолеем изкушението на конфискация на човешката личност от професия или служение. Необходима е разсъдителност и мъжество, за да приемем и активираме дара на самовластието на човешката личност. Човек не трябва да отстъпва на нещо, което може да го пороби. Не е нужно фаталистки да се позоваваме на контекста. Бог идва към нас съответно на дръзновението, в което има чувство за самовластие на човека над обстоятелствата, колкото и важни да изглеждат.
- Какво е необходимо, за да имаме щастлив семеен живот?
- Бях по-оптимистичен в младостта си. Сега съм песимистичен. Опитът от няколко десетилетия семеен живот, а особено духовният контакт с огромно количество семейства, съществено намали юношеския ми ентусиазъм. Ще отговоря така: за да имаш щастлив семеен живот, нужно е преди всичко, с всички сили да искаш това.
Може би ви изглежда натрапчиво моето настояване за това, но от своя опит ви казвам, че съпрузите по-скоро искат справедливост в семейството, отколкото щастие. Аз им предлагам на изповед да кажат на глас, че искат щастлив брак, и в болшинството си те дори не могат да кажат това.
Аз имам предвид тези, които са смазани от рутината и инерцията на семейния живот. Преди брака и в самото му начало всички казват, че желаят щастлив семеен живот, и даже действително го искат. А когато се сблъскат с конкретиката на съпружеството, бързо биват обхванати от натрапчивото желание да излязат прави в спора с другия, да се оправдаят. Като следствие не виждат щастието иначе, освен при условие, че всичко става по тяхната воля и ако другия се откаже от своята правота, да се поправи и да стане такъв, какъвто искат да го виждат.
Успехът на семейния живот зависи от нивото на лична самореализация, а той от своя страна е зададен от мярката на способността ни към саможертвеност.
Семейният живот предполага отговор на най-важното призвание, предизвикателство на живота – да обичаш другия. Или: любовта към другия предполага самопожертване. Огромното предизвикателство се състои не в това да имаш другия, а в това, да му се отдаваш! Ако тази логика е преобърната, то с това се анулира всеки шанс за самореализация в семейния живот и той става безполезна мъка.
Животът на човека това е велик дар, огромна тайна, възхитителна вселена, непристъпна дълбина, чудо. Затова отговорността на човека е огромна. Ние влагаме цялата си воля за да реализираме много неща в живота си, понякога просто незначителни, но дори и капка воля не полагаме, за да обичаме. Измамваме се с това, че любовта е нещо идващо само по себе си. Преди всичко я бъркаме с плътското влечение. Но няма нищо по-погрешно! Въпреки това болшинството от нас попадаме в този капан. Обаче този, който е неопределен, неосъзнат, който живее на нивото на първичните инстинкти, не може да е способен да обича. За да обичаш е необходимо максимално душевно, духовно трезвение, необходимо е чисто чувство.
Друг аспект, по-практичен и достъпен, е твърдото пребиваване в своята природа. Съчетаването на мъжа и жената ще е толкова по-успешно, доколкото мъжът е утвърден в мъжката си природа, доколкото се явява мъж, и доколкото, жената е утвърдена в своята женска природа, доколкото тя се явява жена.
Ако някой попита, какво означава да пребиваваш твърдо в своята собствена природа, то с това само доказва, че в него няма чувство и съзнание за собственото естество, и това за него е проблем. Придобиването на собственото естество започва с запознанството с него. Познанството започва с анатомия, но не завършва с нея, защото мъжката природа е мъжка във всички аспекти и като единно цяло, също както и женската.
Преди всичко проблем в семейния живот възниква от объркването, царящо във всеки от субектите, относно спецификата на собствената му природа. Сега не е време подробно да обсъждаме този въпрос. Ще кажа само, че що се касае до съчетаването с жената, мъжът е надарен с такова естество, което да служи на специфичния дар на неговата природа – специфичен по отношение на жените – а именно да властва над жената, а жената е надарена с естество, което да служи с покорност на мъжа. Това може да бъде доказано започвайки от най-малките части на тялото и завършвайки със съвкупността от специфичните проявления на естеството.
Мъжествеността, както казахме по-горе, се проявява в способността да властваш, която пък започва със самообладанието. Кризата на днешното семейство произтича не от отпадането на жените от условието да се подчиняват на мъжете, а от факта, че мъжете не достигат до активация на своя дар на самообладание. Първият, който чувства, че мъжът не е господар на себе си, а значи не може да осъществи власт над нея, е съпругата.
В този случай на жената е много трудно да се подчинява на немощен, слаб, незрял мъж. Изходът ще е в това, двамата добре да изучат своите възможности и немощи и да си помагат един на друг да ги преодоляват. Тук основополагащо е взаимното разбиране. Прояви разбиране по отношение на другия.
- Да имаш деца днес се е превърнало в нещо нежелано: това подразбира болка, грижи, умора, стрес, финансови усилия. Какво ни дава детето?
- Аз не съм съгласен с вашата теза. От своя опит мисля, че днес хората малко по малко се завръщат към раждането на няколко деца в семейството. Мисля, че са малко тези, които съвсем не искат да имат деца по причините, които изброихте. Невъзможно е да се загуби естественият инстинкт за раждане на деца. В моето обкръжение са ми известни семейства, не само с две, но и с три, четири и повече деца. С детето са свързани грижи, умора, най-различни трудове, но то се вписва в естеството на живота.
Който се отказва да ражда, застава в позицията да осъжда собственото си раждане. И него не би го имало, ако родителите му мислеха така. Бог е създал света такъв, ние да се раждаме и да раждаме.
Детето внася пълнота, радост, вкус на чистота, невинност, красота, непорочност. Не мисля, че е необходимо да се борим за раждането на деца. Това е нещо подразбиращо се.
Детето много съдейства за заздравяване на семейството. То обединява съпрузите. Детето е желано и защото призовава двамата родители да излязат от своя егоизъм заедно. Заедно сега те могат да се отнасят към някого трети, в който намират себе си в равна степен, към нещо много свое, което обаче представлява отделна личност.
При все това е необходимо да се каже, че съюзът на двамата представлява самият брак като такъв, а детето е плод на семейния живот. Когато децата пораснат големи, те се отделят от родителите, и двамата съпрузи остават заедно и занапред, до края. Казвам това, защото съществува много разпространено изкушение да се превърнат отношенията с детето в заместител на отношенията с другия съпруг. Има много такива родители, които емигрират в отношенията с децата, опитвайки се по този начин да избегнат трудностите, и особено изискванията към другия съпруг.
- Защо е нужно да имаме повече от две деца?
- От моя опит, единственото дете израства с голям недостатък, от който не се избавя през целия живот – да търпи всячески натиска, идващ от страна на родителите, обкръжаващата среда и самия живот. Това, което би се изляло на две, три или повече деца, сега се излива върху едно: мечтите и очакванията на родителите, опасенията, рисковете, тревогите от бъдещето, дилеми, варианти и т. н. Тези преси обикновено се превръщат за него в явно затруднение при вземането на решение. Единственото дете с голям труд приема решения, то постоянно балансира между противоположни решения, между възможни варианти. Знам много такива случаи.
Ние вече не говорим за отсъствието на навик да споделяш с другите предмети, подаръци. Това фактически е едно и също! Второто дете идва с важното решение: всичко ще се дели на половина. Тук остава рискът от възникването на спора „ти или аз”. И само третото дете (останалите също в равна степен) извежда двамата от ситуацията на спор: „Вече не е само аз и ти, но вече има и друг”.
Християнското богословие утвърждава битието в Троица в качество на съвършено битие. Хората са създадени по образа на Пресвета Троица. Отец Думитру Станилоае на страниците на своите достопаметни трудове показва важността на разбирането на света по образа на Божествената Троица. Отношенията между мене и тебе са непълни, ако в тях няма свидетел, в който те да се отразяват, който да ги потвърждава и да свидетелства за тях.
превод от руски
източник: http://www.pravoslavie.ru
Май 24, 2014 in Беседи, В търсене на вярата
Списание “AGAIN” отличи Ричард Вурмбранд през септември 1987г. Вурмбранд е бил дълбоко впечатлен от вярата и отдадеността на православните християни, които е срещнал в Румъния. До неотдавна отец Дамаскин Христенсен прекарваше известно време с Ричард Вурмбранд почти до края на неговия живот. Спомените на отец Дамаскин от тези срещи показват как привързаността на Вурмбранд към православната вяра се запазва и задълбочава през последните му предсмъртни дни.
Самият Вурмбранд и тези, чиито истории той разказва, са блестящи примери за това как верните християни могат не само да оцелеят, но и да бъдат осветени чрез страшните страдания на затворничеството.
Свидетелски разказ на един лутеранин за живота в затвора
Ричард Вурмбранд:
Аз съм християнин от православна държава – Румъния. След като сам бях в затвора 14 години за своята вяра, моята мисионерска работа сега е да помагам на преследвани християни в комунистически държави. Бих искал да ви разкажа историите на няколко православни християни, с които имах честа да общувам по време на престоя си в затвора. Техният пример и делата им бяха през годините постоянен извор на кураж за мен.
Винаги се радвай
Първият човек е един свещеник, който беше затворен на 70 години. Името му беше Сурьоану. Когато беше докаран с голямата му бяла брада и бяло теме, някои пазачи на входа му се подиграха. Единият попита: „Защо доведоха този стар свещеник тук?“ А друг отговори с присмех: „Сигурно за да изповяда всички.“ Това бяха точните му думи.
Свещеникът имаше син, умрял в съветски затвор. Дъщеря му беше осъдена на двадесет години затвор. Двама от племенниците му бяха с него в затвора – единият беше в неговата килия. Внуците му нямаха храна; бяха принудени да ядат от боклука. Цялото му семейство беше унищожено. Бе загубил църквата си. Но този човек имаше такова сияещо лице – винаги имаше красива усмивка на устните си. Никога не поздравяваше с „Добро утро“ или „Добър вечер“, а вместо това с думите „Винаги се радвай“.
Един ден го попитахме: „Отче, как можеш да казваш “винаги се радвай” – ти, който си изживял такава ужасна трагедия?“
Той отговори „Да се радваш е много лесно. Ако изпълним поне една дума от Библията, писано е: “Радвайте се с ония, които се радват.” Сега, ако човек се радва с всички, които се радват, винаги има достатъчно причини за радост. В затвора съм и се радвам колко много хора са свободни. Не ходя на църква, но се радвам с всички онези, които са в църква. Не мога да взимам Свето Причастие, но се радвам с всички, които се причастяват. Не мога да чета Библията или духовни книги, но се радвам с хората, които ги четат. Не виждам цветя (нито веднъж не видяхме цвете или дърво през тези години. Бяхме под земята, в подземен затвор. Не виждахме слънцето, луната, звездите – много пъти забравяхме, че тези неща съществуват. Не виждахме никакви цветове, само сивите стени на килията и нашите сиви униформи. Но знаехме, че такъв свят съществува), но се радвам с хората, които виждат дъгите, виждат многоцветните пеперуди.“
В затвора миризмата не беше много хубава. Но отецът казваше: „Други имат аромата на цветя около себе си. Други пък ходят на пикници; други имат своите семейства и деца около себе си. Не виждам моите деца, но други имат деца. И човекът, който може да се радва с всички, които се радват, може винаги да се радва. Винаги мога да съм радостен.“ Затова той имаше толкова красиво изражение на лицето си.
Той беше винаги толкова щастлив. Когато ни извеждаха за разходки, в двор, където нямаше нито цвете, нито трева, той поставяше ръката си на рамото на някой християнин и питаше: „Кажи ми твоята история?“
Обикновено хората започваха да говорят за това колко лоши са комунистите. „Те ме биха и ме измъчваха и правиха ужасни неща.“
Той ги изслушваше внимателно; след това казваше „Разказа много за комунистите; кажи ми сега за теб. Кога последно се изповяда?“
„Ами, преди 40 години.“
„Нека да седнем и да забравим комунистите и да забравим нацистите. Защото и ти си грешник. Кажи ми твоите грехове.“
Всички се изповядаха при него – аз също се изповядах при него и помня, че докато се изповядвах, колкото повече грехове изповядвах, толкова по-красиво и изпълнено с любов ставаше лицето му. Отначало се страхувах, че като чуе такива неща ще ме презре. Но колкото повече аз казвах лоши неща за себе си, толкова по-близко той сядаше до мен. И накрая ми каза „Синко, ти наистина си извършил много грехове, но едно мога да ти кажа. Въпреки всички тези грехове, Бог все още те обича и ти прощава. Помни, че Той е дал Своя Син да умре за теб и се опитвай един ден по малко, и на следващия малко, да подобриш своя характер, така че да е угоден Богу.“
Преживяванията ми с този свещеник са сред най-красивите познанства в живота ми. Той вече не е на този свят. Той беше пример за Православието, за това какво точно представлява истинското Православие. Съществува такова Православие. Не виждам голям смисъл лутеранин или баптист или който и да е друг да стане православен, освен ако не иска такова Православие … Той беше отличен православен, чист православен. Бог да ни помогне да бъдем наистина православни, по примера на толкова много светци, които са изобразени на иконите и по примера на толкова много светци живи и днес.
превод от английски
източник: списание AGAIN, септември 1987 година.
Май 14, 2014 in Беседи, Начална страница
Съвети към вярващите младежи
- Как може да се запази умът, особено в града, където ни обкръжава толкова много зло?
- Необходима е борба, необходим е подвиг. Като християнин, ти прекрасно знаеш, какво ти принася вреда, нали така? Затова се постарай да не го правиш. Ти прекрасно знаеш и това, кое може да ти е от помощ – добродетелите. Извършвай ги и ще се спасиш с тях. Затова смятай, че си като на война, като войник, който отдясно и отляво отблъсква противника, не давайки му да се движи напред. Така и ние християните ще се сражаваме със страстите, причиняващи ни вреда, с враговете на нашите души и ще се стараем да извършваме добродетели.
Но даже и да се стараем, човекът винаги е слаб, той не би могъл да изпълни своето желание, ако не помогне Бог. Ако Бог види, че склонността на сърцето не е фалшива, тогава непременно ще ти помогне, невъзможно е да не ти помогне. И ако се стараем, то разбира се, Бог помага.
- Как може да се води свят живот в света, където на всяка крачка има изкушения за слуха и зрението?
- Е-е-е! … Дълготърпението има духовна решимост в душата си. Кажи си: „Аз знам какво е грях. Защо да гледам с похот на това момиче само затова, че тя е толкова красива, а после да си нараня сърцето?” Виждаш ли какво казва Свещеното Писание: “Когато си погледнал на жена с пожелание, то ти вече си прелюбодействал с нея в сърцето си.” Затова трябва да се стараем да имаме духовно мъжество в душата си. Да си казваме така: „Тази девойка е красива, но тя е творение Божие. Ако на този свят несъвършеният човек обладава такава красота, то какви ли са Божиите ангели?” Насочи своя ум към ангелите и красотите, които са у Бога на небесата, и тогава няма да изпитваш страст. Но е необходимо, както казах, духовно мъжество и Бог ще помогне. Във всяка секунда и всяка минута казвай: „Боже, помогни ми!” – и всеки миг Той ще ти помага: знаеш, Бог не е далеко, Той е навсякъде и е вечен.
- Какъв съвет ще ни дадете на нас миряните относно сърдечната молитва? Какво да правим, за да се молим?
- Старайте се, старайте се, това е добро нещо. Няма по-добро нещо от това. Но ви трябва подготовка, за да можете да задържите сърдечната молитва. Това не е невъзможно, но се иска много търпение. Бог ще помогне: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12).
Преди всичко да изхвърлим от нашето сърце и глава егоизма – да се стараем да разберем, че сме нищо. И когато изхвърлим своето его от себе си, ще се считаме пред Бога за най-грешните на този свят. Тогава знай, че ще имаш голям напредък и прогрес. А ако имаш егоизъм в душата и сърцето, то ти се подвизаваш напразно. Старай се поне малко да се потрудиш, за да имаш полза. Ако достигнеш до това, че по всяко време да имаш умната молитва, то това е велика Божия благодат.
Виждаш ли какво казват светите отци: ако се осениш веднъж с кръстното знамение със страх Божий и смиреномъдрие, то това се записва на небесата. А защо е записан този един кръст? Врагът дявол вечно записва всички наши неизправности, всичкото наше зло, което извършваме. Така и Бог и нашият ангел-хранител записват всичко, което правим, даже най-малкото добро дело, за да има какво да показва ангелът ни, за да се избавим от митарства.
- Отче, ние нямаме голямо желание да се молим. Постоянно отлагаме: После, по-нататък, утре, първо ще свърша това и това, вдругиден, ще започна от следващата седмица…
- Това е действие на изкусителя. Никога не казвай: „Ще направя това утре”, защото тази секунда, в която сме, е наша, а другата секунда, другата минута, която е после, тя не е наша. Ние не знаем, ще я доживеем ли или не – ето човекът е като трева. Ние не можем да кажем: „Да, добре, ще направя това после.” Да поставим пред себе си тези думи; „Ако Богу е угодно да ми помогне утре да отида на църква, да се изповядам и да бъда внимателен към това, което ще ми каже духовникът. Той има благодатта на Светия Дух и каквото ми каже, ще се старая да изпълня, за да придобия Небесното Царство.”
- А ако свещеникът е по-грешен от този, който се изповядва?
Колкото и да е грешен, не действа той, а благодатта на Светия Дух. Даже и да е недостоен, ти ще се спасиш, а той ще попадне в ада. Това се случва стотици, хиляди пъти, защото и свещеникът е облечен в плът. И ако пастирят не внимава над себе си, то ще свърне по левия път, когато ние трябва да вървим по десния път на истината.
- Вие говорите за безмълвието, а как можем ние в безмълвие да се доближим до Бога, когато имаме толкова проблеми? Повечето от нас живеят в столицата: телефони, ежедневни грижи… Много е трудно да се говори за безмълвие в условията на градовете.
- Ако ние не можем да запазим безмълвие, то да правим това, което можем. Да се стараем, да не бъдем безгрижни, безгрижността е най-голямата опасност за душата на всеки един от нас. Ти казваш: „Добре, това е нищо, сега е пост, но нека да хапнем блажно” или „Да, не трябва да правя това срамно нещо, но Бог знае защо…” Това се нарича безгрижност, която в някои случаи се нарича безнадежност. Сгрешил си – и какво? Ти сам не жалиш своята душа. Значи в това се крие опасност.
Но колкото можем – да се стараем. И в Букурещ има хора, близки Богу и търсещи спасение. На тях им е тежко, но има такива. И ако даже те станат малко, то и заради немногото Бог пази цялото човечество… Помните ли какво е питал Аврам за Содом и Гомор? „Господи, ако там има тридесет праведника, ще накажеш ли града?” – „Не”. –„А ако има двадесет?” – и така, докато не стигнал до десет. Така че и в света има хора, които са близко до Бога. Да.
Превод от руски
Източник: Православие ру
Април 11, 2014 in Видео, Начална страница
Старецът Петроний Танасе е роден през 1914г. във Фаркаса, област Нямц, Румъния. Жаждата му още от младини да стане монах упътва стъпките му в светата обител в Нямц, където приема монашеското си пострижение. По-късно се премества в светата обител „Св. Антим” в Букурещ, тъй като се обучавал в Богословския факултет в града. През 1978г. заминава за Света Гора. Отец Петроний отива там с второто поколение монаси, изпратени от Румънския патриарх за духовно възраждане на скита “Св. Йоан Предтеча”. От 1984г. той става и изповедник и библиотекар на скита. На 22 февруари 2011г. старецът Петроний се представя в Господа.
Март 13, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница
От ляво надясно: йеромонах Герасим, игумен на манастира „Свети Герман“ в Аляска, пастор Вурмбранд, йеромонах Дамаскин и майка Нина
Нашият манастир „Св. Герман“ и братството в него отдавна изпитват огромно уважение и признание към живота, свидетелските разкази и работата на пастор Ричард Вурмбранд, евреин, обърнал се към християнството, който страда 14 години в комунистически затвори в Румъния заради своята неспирна християнска дейност. През 1979г. нашият съосновател отец Серафим Роуз говори за пастор Вурмбранд на семинаристите и поклонниците в манастира Света Троица в Джорданвил, Ню Йорк. През следващите години ние си пишехме с пастор Вурмбранд, изпращахме му православни материали и се срещахме с него на някои от неговите беседи.
През 1996г. нашето братство осъществи личен контакт с един човек, който е бил в комунистически затвори в Румъния по същото време като пастор Вурмбранд и поради същата причина – румънския православен свещеник отец Георге Калчу. Отец Серафим също ни беше говорил за голямата духовна висота на отец Георге и за това как сърцато е проповядвал за Христос в Румъния. Ние бяхме извън себе си от радост да се запознаем с него тук, в Америка, да се поучим от неговата вяра и да получим полза от мъдростта и преживяванията му.
Скоро разбрахме, че пастор Вурмбранд и отец Георге са приятели. Отец Георге ни разказа, че пастор Вурмбранд се е изповядвал при него много пъти в Съединените щати – не като тайнство, тъй като пастор Вурмбранд беше лютеран – но по-скоро като пред православен свещеник и приятел. Преди тези разговори, при които той е разкривал своята духовна борба, пастор Вурмбранд винаги се прекръствал.
Пастор Вурмбранд също така се е изповядвал при православен свещеник много години преди да дойде в Америка, когато е бил в комунистически затвор. Той е казал на отец Георге за това, когато се е срещнал с него в Пенсилвания през 1989г. В скорошно писмо отец Георге ни информира за това какво му е казал пастор Вурмбранд:
Пастор Вурмбранд беше в затворническа болница със смъртоносно заболяване. Повечето от хората в този затвор трябваше да умрат.
Един ден новопостъпили затворници пристигнаха в лагера. Между тях беше един много смирен селски православен свещеник. Той изглеждаше толкова простодушен, че стражите си правеха всякакви шеги и подигравки с него. Затворниците бяха в двора – специално място заобиколено с ограда – и пазачът довеждаше вътре новодошлите, целите облечени в дрипи.
Пазачът им каза: “Вижте, хора, това е свещеник. Той беше изпратен тук от затворническата администрация да чуе вашата последна изповед – на всички вас.” Той намекваше, че всички те трябва да умрат, включително и свещеникът.
Пастор Вурмбранд каза: “Той (пазачът) предрече: за по-малко от 6 месеца, всеки дойде при този свещеник и се изповяда. Аз бях между първите.”
През 1998г. пастор Вурмбранд беше в критично състояние в болница в Южна Калифорния. Той не се беше хранил от десет дена и изглеждаше като че ли вече умира. Когато бил попитан кой пастор иска да бъде повикан помолил за отец Георге Калчу. Отец Георге беше известен по телефона и се беше приготвил да дойде, но опасността премина и пастор Вурмбранд се почувства по-добре. Все пак той беше в такова състояние, че трябваше да бъде под наблюдение в частна болница – католическа частна болница в Торънс, Калифорния.
През юли 1998г. отец Георге отиде да види пастор Вурмбранд. Скоро след това посещение той ни изпрати следното съобщение:
Пастор Вурмбранд беше много развълнуван да ме види. Той е в частна болница, съвсем слаб. Не може да преглъща нищо, дори собствената си слюнка. Аз го намерих заспал, защото той не е искал да бъде изморен за посещението ми, за да може да говори по-дълго с мен. След половин час се събуди и го заведоха с инвалидната му количка в малък двор, където имаше статуя на Божията Майка. Говорихме няколко минути всички заедно: неговата съпруга Сабина, две жени румънки, Николае Попа и един млад човек.
После всички оставиха Ричард и мен сами. Ние започнахме да си спомняме за времето, прекарано по затворите и той си спомни за нещо много трогателно. Ето какво ми разказа: “Аз бях в затвора с различни хора: православни, католици, румънци, унгарци, немци и така нататък. И забелязах, че възхвалната църковна песен към Божията Майка съществува на всички езици с изключение на еврейския. И реших да композирам този химн на еврейски, защото Мария е еврейка и еврейският е бил нейният език.” Той започна да пее с неговия слаб и треперещ глас възхвалната песен на еврейски. Мелодията беше съвсем еврейска, съставена от него. Аз бях дълбоко развълнуван. Статуята на Божията Майка беше там, гледаше ни и ни благославяше… Той ми каза, че в сърцето си обича православието, но смята себе си за недостоен за него и ето защо не успява да се превърне в напълно православен.
Ако отидете при Ричард и говорите с него, помолете го да изпее “Аве Мария”. И бъдете готови да направите запис на песента. Той много обича Божията Майка и аз съм сигурен, че ще бъде много щастлив в сърцето си да остави тази песен като доказателство за неговото тайно православие. Аз не бях подготвен и пропуснах подходящия случай.
Мислейки, че това може да бъде нашата последна възможност да се срещнем и да поговорим с пастор Вурмбранд, ние тръгнахме да го видим едва ли не веднага след получаването на писмото на отец Георге.
Йеромонах Герасим, майка Нина (която прекара две години в манастир в Румъния) и аз пристигнахме в частната болница в утрото на 28 юли. Пастор Вурмбранд ни приветства с любов и беше щастлив да ни види. Ние и той в инвалидната количка отидохме в същия двор, в който двамата с отец Георге бяха говорили.
Неговата първа грижа беше какво може да направи за нас. Ние бяхме трогнати от това как той самият е толкова слаб и изтощен, а жадува да се раздава за другите.
Аз го попитах как да посрещна гоненията, ако и когато те дойдат. Той ни каза да не се страхуваме от преследванията. “Преследванията трябва да дойдат при всички християни”, каза той, “но не се страхувайте”.
Майка Нина го попита как да понася страданията. Той каза, че винаги се е страхувал от тях, но след това е започнал да изпитва радост в страданието. “Бъди изпълнена с радост! – възкликна той – скачай от радост!” Както майка Нина отбеляза по-късно, казвайки това, неговите очи изглеждаха като море от светлина, отворени към вечността.
Майка Нина го попита за песента, която той е композирал за Божията Майка на еврейски. Той незабавно я изпя за нас и ние я записахме на лента както отец Георге ни беше заръчал да направим.
Майка Нина плачеше. Когато изпя песента, пастор Вурмбранд каза, че Мария е най-близката до Иисус и е единствената, която може да промени Неговата Воля. (Очевидно той говореше за чудото на Христос да превърне водата във вино. Според обясненията на Свети Кирил Александрийски, в този случай Божията Майка наистина убеждава Своя Син да направи нещо, което Той не желае. Той го прави от послушание към Нея.) Ние можехме да видим, както отец Георге ни беше казал, че пастор Вурмбранд много обича Богородица.
Скоро се присъединихме към приятелите на пастор Вурмбранд: една румънка, нейните две сестри и нейния американски съпруг. Краката на пастор Вурмбранд започнаха да го измъчват. Той трепереше от болка и помоли да бъде върнат обратно в леглото. (Както научихме по-късно, болката е била поради сериозно напредналата невропатия на краката, която се е усилила и зачестила през трите му години на самотно затворничество, когато е бил принуждаван да стои прав безкрайни часове, държан на гладна диета.)
Щом беше поставен в леглото си, той отново запя за нас своята песен към Божията Майка: първо на английски и след това на еврейски. Разказа ни за обстоятелствата, при които я е композирал (това също записахме): ”Бях в много лошо положение в затвора” – каза той. “В затвора не винаги беше зле. Понякога имаше по-добри времена, понякога по-лоши. Но тогава положението беше наистина много лошо. И аз се помолих нещата да се променят, но те не се промениха. Тогава обещах, че ако положението се промени към по-добро за затворниците, ще преведа тази песен на еврейски. За пет минути ситуацията се промени.”
Ние започнахме да пеем православни химни с пастор Вурмбранд: “Христос възкръсна” и “Свети Боже” на румънски. Въпреки че му беше трудно да пее и се задавяше и кашляше, той изпя химните от цялото си сърце.
Аз го попитах дали желае да бъде помазан с миро и той с радост се съгласи. Помазвайки три пъти неговата глава, ръце и крака с миро от мощехранителницата на Свети Иоан (Максимович) от Шанхай и Сан Франциско, аз казах на висок глас молитвата за благословение към нашия Господ Иисус Христос, молейки се за ходатайството на Свети Иоан. След помазването пастор Вурмбранд изглеждаше по-спокоен и изглеждаше, че вече не изпитва болка.
Останахме почти три часа. Отидохме отново вечерта и се срещнахме със Сабина Вурмбранд, която излъчваше същата радост като съпруга си. Тя беше много щастлива да ни види, особено майка Нина. Сабина е била в комунистически затвор три години заедно с православни монахини.
По време на нашето второ посещение, пастор Вурмбранд ни помоли да се съберем по-близо до него и настоятелно ни молеше за “слово”. Той беше извънредно заинтересуван да чуе за мисионерската дейност на нашето братство.
Аз бях впечатлен от неговото смирение. Когато, като пример, му споменах за отец Георге Калчу, той каза: “Отец Георге е велик човек. Той обича грешниците. Ето защо той ме обича.”
Той помоли Сабина да му даде тяхната чекова книжка, тъй като желаеше да направи дарение за предстоящото пътуване на майка Нина до Румъния. Ние го уверихме, че не е необходимо да си създава излишни грижи, но той категорично каза: “Ние трябва да показваме нашата християнска любов чрез конкретни дела.” (По това време чековата книжка не беше у Сабина, но скоро след това тя изпрати на майка Нина писмо с подобаващо дарение, което после беше дадено на едно православно издателство в Румъния.)
След време Сабина започна да се безпокои, че нейният съпруг е започнал да се изморява твърде много и ни каза, че все пак всички би трябвало вече да тръгват и да го оставят да си почине. Но пастор Вурмбранд не искаше да си тръгваме и се опитваше да отложи нашето заминаване колкото е възможно повече. Най-накрая, когато времето за посещения изтече, ние си тръгнахме. Той ни благодари и гледаше след нас с копнеж докато излизахме от стаята.
Ние самите бяхме наистина благодарни за тази среща. Успяхме съвсем пряко и осезаемо да почувстваме любовта на пастор Вурмбранд към Бога и към ближния, която е била подложена на изпитание и проверена в тежки страдания за нашия Господ Иисус Христос. Бяхме станали свидетели и на неговата любов към Пречистата Божия Майка и на уважението и почитта, които той имаше към Православната църква и нейните традиции.
Февруари 22, 2014 in Отечески съвети
Архимандрит Теофил (Переян) е роден на 3 март 1929 година в градчето Сибиу, в семейството на обикновени селяни. Още като младенец той ослепява, вследствие на болест. През август 1942 година 13- годишният Йоан (това е светското име на отец Теофил) идва в манастира Бринковяну Симбета де Сус, където на умна молитва го учи йеромонах Арсений (Бока). През 1948 година, завършвайки училището за незрящи, той постъпва в Синиуския богословски институт, защитавайки през 1953 г. диплома на тема „ Спасението на Новия Завет”, той веднага постъпва в скъпия на сърцето му манастир Бринковяну Симбета де Сус. Но наставникът му вече не е там: отец Арсений вече 5 години откакто служи в друг манастир. В същата година Йоан приема монашески подстриг, а през 1960 г. е ръкоположен за йеродякон и едва след 23 години – за йеромонах; през 1986 г. той става протосингел, а през 1988 г.- архимандрит. Започвайки от 1922г. до края на живота си, отец Теофил неуморно изнася проповеди както в Румъния, обикаляйки почти всички градове на страната си, така и извън нея, а също по радиото и телевизията. Вярващите се отнасят към него с изключително благоговение, хвърляйки в краката му своите дрехи, за да може той, настъпвайки ги, да ги освети. Любимата аудитория на архимандрит Теофил били младежите, сърцата на които той можел винаги да покори. В своите проповеди учел младите хора на вяра, молитва, духовен живот и вярност на Православието – вярата на предците. Цяло поколение млади хора, хиляди членове на „ Асоциацията на студентите – православните християни на Румъния са израснали с проповедите на отец Теофил (Переян). За младежите той написва повече от 30 книги, радващи се на голямо търсене, сред които са: „От съкровищата на моето сърце”, „Елате и приемете радостта”, „Мислете красиво”.
Архимандрит Теофил се представя пред Бога на 29 октомври 2009 година на 80-годишна възраст, от които 56 отдадени на служение на Бога в един и същи манастир.
- Отче, колко важно е да искаме прошка от ближния, и какво означава да простим на ближния?
- Да простим на ближния е въпрос на християнски живот. Христос Бог ни е оставил молитвата , за да се обръщаме с нея към Небесния ни Отец, и сред прошенията в молитвата „ Отче наш” има едно, което е формулирано от Христа нашия Господ по следния начин: „ И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си.” Така че, Христос Бог изисква от нас да прощаваме греховете един другиму, давайки прошка на хората, съгрешаващи против нас. От това как е формулирано това прошение, следва, че Бог ни прощава, ако и ние прощаваме, когато прощаваме и както прощаваме, т.е. Той ни задължава да прощаваме. Завършвайки молитвата „Отче наш”, както ни е представена в Светото Евангелие от Матея, в гл.6:14-15 Христос Бог отново се връща само към едно от прошенията и казва , че ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Прошка е нужно да даваме от душата си, и това разбираме от притчата на Спасителя, която четем в светото Евангелие от Матея, гл.18, където Христос Бог отговаря на въпроса на св. апостол Петър: „Колко пъти да прощавам на брата си, когато съгрешава против мене?” така: ”Не ти казвам до седем , а до седемдесет пъти по седем”, а след това разказва притчата за двамата длъжници. Накрая Той прави извода от притчата , че прошка е нужно да даваме от сърце, а ако не прощаваме от сърце, то и Бог не ще прости нам прегрешенията ни. Преди началото на Великия пост, в неделята, която предхожда началото на поста, се четат от Евангелието от Матея, глава 6, следните думи: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да ви прости съгрешенията ви”, значи ние започваме подготовката към светото Възкресение с дълга да прощаваме. А в самия ден на Възкресението и през цялата Светла седмица, в храма се пее песен, част от която гласи: „Ден на Възкресение е, да присияем от тържеството на празника и един други да се прегърнем. На тези, които ни ненавиждат да кажем: братя! И всичко да простим заради Възкресението и така да възкликнем: “Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта победи. И на тия, които са в гробовете, Живот подари”. Тези думи са и за наша проверка, защото в началото на поста сме били настроени да прощаваме, а сега проверяваме себе си, взели ли сме присърце този дълг да прощаваме, и изпълнили ли сме го; в състояние ли сме да обичаме и да прощаваме на онези, които съгрешават по отношение на нас. Така, че през Светлата седмица ние трябва да прощаваме всичко заради Възкресението. Прошката е нещо, което е нужно да помним не само на Възкресение, не само през Светлата седмица и не само по време на поста, но и през всички дни на нашия живот.
- Ние знаем, че Бог е любов. Как любовта, която изливаме върху онези, които съгрешават по отношение на нас, или върху враговете ни, действа в тях?
- Скъпи мой, има закоравели хора, които не може да покори нито човек, нито Бог! Но ето го и предимството на нашето положение: ако ние обичаме онези, които са ни причинили зло, онези, които съгрешават по отношение на нас, онези, които враждуват с нас, то ползата е на наша страна, не толкова на тяхна, колкото на наша: ние се наслаждаваме на любовта, която се излива, и колкото повече обичаме, толкова по-щастливи сме! Христос Бог ни е дал заповедта да се обичаме – даже враговете си да обичам е- за наша полза, за наше благо, за наше удовлетворение, за наше щастие, което се достига чрез любовта.
- Отец Теофил, що е това жажда за Бога, как се ражда тя и как става така, че човек може да се храни с жаждата за Бога?
- Скъпи мой, жаждата за Бога е реалността на човешкото битие: Бог е създал човека така, че той да има жажда за Бога – човек не я достига, Бог я дава. Човек използва това качество, търси Бога, стреми се да се приближи до Него, да изпълнява волята Му според своето разбиране, според силата си, и така се осъществява възрастването му и в любовта към Бога, и в приближаването към Бога – чрез жаждата за Него.
- Как да достигнем познанието за Бога? Кой път на духовното познание е най-високият?
- Познанието за Бога ние можем да достигнем чрез чистотата на сърцето. Христос Бог е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” И ние трябва да се стремим да имаме чисто сърце, за да познаем Бога, трябва да изтръгваме от сърцето си, от съществото си всичко негативно и да поощряваме всеки добър помисъл.
- А как да очистим сърцето си от страстите?
- Скъпи мой, много просто. Сърцето се очиства от страстите чрез контрола над помислите, контрола над ума. Това означава, че ние трябва в съзнанието си да имаме хубави мисли, да имаме в душата си светлото желание да служим на Бога. В „Добротолюбие”, книга с духовни наставления, се казва: „Както огънят не ще пребъде във вода, така и злият помисъл не ще пребъде в сърце, любещо подвиг.” Та, ако душата се стреми към доброто, злото няма сила. А ако тя не се стреми към добро, човекът може да бъде обсебван на пристъпи от всяко зло. Кой е висшият дар, който е нужно да принесем на Бога? -Нашето съществуване.
- Коя добродетел, считате за най-велика?
- Скъпи мой, не съществува „най-велика” добродетел, а и не може да се каже коя добродетел е най-велика, защото всяка добродетел е хубава, когато е на своето място. Едни казват, че молитвата е добродетел, други – любовта, трети – смирението. А в действителност, най-великата добродетел е делото, което можеш и вършиш в името на Бога.
- А любовта?
- Любовта е богословска добродетел, една от най-непоклатимите добродетели, така че от нас се иска само да насочваме любовта – към Бога, към ближния, към нас самите.
- Може ли човек да се спаси без смирение?
- Не може да се спаси, защото не се уподобява на Бога. Ако Синът Божий стана Човек, смирявайки себе си, то никой не може да се уподоби на Сина Божий, ако не се смирява.
- Защо някои свети отци наричат човека”нов ангел”?
-Човекът е новият ангел, защото има склонност и към ангелския живот, но и към земния също.
- Как християнинът може да се избави от самолюбието, егоизма и високомерието на нашите дни?
- Братко, от това не можем да се избавим, не можем да се спасим по друг начин, освен с Божията помощ, чрез молитвата, усърдието, чрез отстраняване на негативното от душата и чрез искрено желание да служим на Бога.
- Кой от монасите е по-близко до Бога, отче Теофиле? Онзи, който безмълвно се подвизава в пустинята?
- Свети Йоан Златоуст казва: ”Адам, бидейки в рая, падна, а Лот в Содом се спаси. Саул не се спаси в царския дворец, а Йов се спаси на купчина боклуци.” А това означава, че ако човек отсече своята воля и желания, ще се случи волята Божия и за него не ще се намери вече място, нито дело, което да попречи на спасението му.
- Къде отиват душите на умрелите след смъртта?
- В онова място, което са си приготвили през живота си.
- Може ли Църквата да помогне на душите на вярващите след смъртта им?
- С молитва и милостиня.
- Какво е нужно да правим ние християните, за да получим милост в деня на Страшния съд?
- Самите ние да имаме милост.
- Какви наставления давате на вярващите, отче, за да ги укрепите в трите богословски добродетели: вяра, надежда и любов?
- Скъпи мой, този въпрос не е простичък, защото вярата, надеждата и любовта са нещо, което се случва не на мига, а във времето. А тогава, всичко укрепващо вярата са делата на вярата, които я умножават. Върши дела на вярата, за да преуспяваш в нея! Който има вяра, той трябва да я проявява чрез живота, който води. Ако ходи в храма – проявява своята вяра, ако пости – проявява своята вяра, ако е доброжелателен – проявява своята вяра, ако съчувства на немощите на другите – той проявява своята вяра и с това сам възраства в нея. Що се касае до надеждата, тя винаги е свързана с вярата, защото който вярва, той се надява. Молитвата пък, както казва св. Йоан Лествичник, е „изтребление на отчаянието и проява на надеждата”. Човек проявява надеждата си, когато се моли, когато вярва, че Бог ще приеме молитвата му, когато се устремява към доброто. А любовта е най-всеобхватната добродетел и тя трябва да се укрепява с дела на любовта. Св. апостол Павел в първото послание до Коринтяни, в 13 гл. описва добродетелите, които се градят върху любовта, а имено казвайки: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада…” – по този начин, всяка от тези добродетели се съдържа в любовта, укрепва я! Така че, аз убеждавам вярващите, да търсят добродетелите, да ги придобиват, да ги имат, да живеят чрез тях и да ги проявяват.
Превод от руски език: Йоанна Калешева
Сп.”Амвон”,бр.1 (год. 8) април, 2012
Февруари 17, 2014 in Беседи, Начална страница
Публикуваме статии свързани с живота на о. Георги Калчу, чийто нетленни мощи бяха открити в края на миналата година. Известният румънски свещеник се представи в Господа на 21 ноември 2006г. в клиника в американския щат Вирджиния на възраст 80 години.
Отец Георги ни разказа и за едно друго докосване до нетварната светлина – когато бил дете. Осемгодишен, той стоял загледан в нивата на своите родители и се питал как ли Бог е създал света. Тогава цялото поле изведнъж се изпълнило със Светлина. „Не разбрах какво е това – разказваше той. – В тази светлина нямаше и следа от сянка, нямаше как да бъде описана. Сигурно защото бях свикнал с гледката на нивата при естествена светлина, сега виждах всичко до най-малката му подробност, само и единствено в светлина. Дълго време стоях в пълно изумление и когато се съвзех, цялото поле отново си беше както преди. Не казах за това нито на моя брат, нито на сестра ми. По- късно, когато вече бях ученик в гимназията, споделих с майка ми. Тя не показа никакво учудване. Сякаш знаеше за какво става дума, но направи кръстния знак върху мен. После съвсем неочаквано целуна ръката ми. Тогава не ми стана ясно какво значи това, но по-късно разбрах, че тя е целунала не моята ръка, а тялото на детето, което е видяло Божията Светлина.”
Първото подобно изживяване в затвора
По време на втория си престой в затвора отец Георги имал други две изживявания, свързани с тази Светлина. Първото било през 1980 г., когато се намирал в затвора „Аюд” в северна Трансилвания. Един затвор с ужасни условия, където той бил поставен в изолация седем месеца. Не виждал никого – само надзирателите, които имали заповед да го бият и ругаят, без да го жалят. Отец Георги сподели, че един от надзирателите бил невъобразим садист: този човек от сутрин до вечер не се насищал да подлага затворниците на бой и изтезания.
Била е нощта срещу Пасха*. В полунощ камбаните на околните църкви звънели. „Дочувах тихо звука на камбаните и в моята килия – спомня си отец Георге. – Беше невероятна красота, сякаш усещаш Рая. Именно там, в самотата на килията, аз за първи път разбрах колко прекрасен е звукът на камбаните. Останах буден през цялата нощ. Лежах и си припомнях пасхалните празници от предните години: от времето на детството ми, от времето на ученическите ми години, предишната Пасха в затвора. И не спирах да си припявам: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на всички от гробовете живот подари.” Изпълваше ме невероятна радост!
В седем часа дойде новата смяна от надзиратели. Щом влязоха в коридора, те отвориха вратите на килиите. Ние бяхме длъжни да застанем с лице към стената и да не гледаме към тях, докато не чуем заключването на вратата. Това беше старо правило. Но в този ден на радост от Христовото Възкресение аз не се обърнах към стената. Младият пазач, най-жестокият от всичките, влезе, а аз вдигнах поглед право към него и казах: „Христос Воскресе!” Той ме погледна , но без гняв, после погледна към другите надзиратели, защото беше забранено да не стоиш с лице към стената. След това се обърна към мен и отговори: „Во истину Воскресе!” Аз останах поразен. Гледах го напълно вцепенен. Нима е възможно той да каже „Во истину Вискресе!” За мен стана ясно, че това не е той – това беше неговият ангел.
После излезе и заключи вратата, а аз бях като окаменял от думите, които чух от него. И тогава, бавно и постепенно , видях себе си потопен в светлина. Няма думи, с които да опиша щастието, което ме изпълни. Нямам и обяснение. То просто се случи. И не защото бях заслужил това. Едва ли имаше по-голям грешник от мен в затвора, но въпреки това Бог ми даде тази Светлина. Като дете тя ми беше дадена от Него навярно заради чистотата на детското ми сърце, но пък защо точно на мен, а не на друго дете? В квартала имаше толкова много деца, сигурно даже с още по- чисти сърца. Ето защо не мога да отговоря защо. Той избра да даде това тъкмо на мен.
Светлината скоро изчезна, но радостта в мен остана още дълго време.”
Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков
Февруари 10, 2014 in Беседи, Начална страница
През 1997 г. един от нашите манастири в Северна Калифорния беше посетен от забележителен човек, отец Георги Калчу, у когото отблизо видяхме не само Нетварната Божия енергия, но най-висшата форма на проявление на тази сила: обожествяването на човека. Отец Георги е около седемдесетгодишен православен свещеник. Двадесет годишен той е бил изпратен в комунистически затвор в Румъния, където го държали шестнадесет години. Там бил подложен на научния експеримент „Питести” – безумно чудовищна система за изтезания, целяща да унищожи човека като личност и да го превърне в „новия човек” на комунизма. По-късно в спомените си той казва: „Това беше смесица от всевъзможни изтезания, душевни и физически.”
През тези години отец Георги с дълбоко покрусена душа извървял дълъг път на покаяние, намерил душевната смелост да обърне живота си към Христа и се изпълнил с необикновената сила да прощава на враговете си и да ги обича. Излязъл от затвора на тридесет и шест години, изпълнен с пламенна любов към Бога и към цялото творение, защото духът му бил очистен, изцелен и претворен от Божествения огън в условия на неописуеми страдания. Впоследствие станал свещеник и започнал да проповядва сред румънската младеж, израснала със заблудите на материализма, с желание да я върне към идеята за истинската цел на живота. Той не се отказвал от своите публични проповеди независимо от постоянния тормоз и заплахите от страна на комунистическата власт. В крайна сметка го арестували повторно и го хвърлили в затвора за още шест години. Това били изключителни години в живота му, защото именно тогава той от личен опит окончателно се убедил в божествената енергия на Христос.
По време на престоя му в нашия манастир ние виждахме как душата на отеца прелива от неземно благодушие и пречиста радост. Той беше доста младолик човек – нещо наистина удивително, като се има в предвид не само възрастта му, но и фактът, че цели двадесет и две години е живял сред нищета, епидемии и пълна мизерия в подземните затворнически килии. Той действително беше постигнал това, за което ни говори в учението Си Христос, а също и Лао Дзъ: той „беше станал дете”. И с усмивка, дори със смях разказваше за мъченията, на които са го подлагали. В сърцето му нямаше нито омраза, нито негодувание – той беше простил за всичко и това го изпълваше с душевен мир.
Последната вечер преди да си тръгне от нашия манастир отец Георги ни разказа за проявите на Божествената енергия в личния му опит. Това беше нещо съвсем непредвидено, защото никога дотогава не бе споделял публично за тези неща. На една от лекциите в нашия манастир отецът чу да се говори за Нетварната светлина и тогава реши да ни разкаже какво е почувствал сам той, когато усетил прилива на тази Енергия.
Отец Бенедикт Гиус
„Ще ви разкажа какъв е моят опит. Винаги съм обичал манастирите, още преди да ме арестуват. При всяка удобна възможност отивах в манастир. Близо до Букурещ има един много известен манастир, наричан „Черница”. Един от учениците на Паисий Величковски* донесъл в манастира Христовата молитва на душата. Оттогава, близо две столетия, всеки монах в „Черница” изпълнява тази молитва. Дори по времето на Чаушеску те никога не изоставили молитвата.
Една неделя, заедно с други монаси, аз отслужих Света литургия в храма на „Черница”. Там беше и отец Бенедикт Гиус, един голям монах на духовното благочестие. Той беше духовният водач на движението „Горящата къпина” в Антимовския манастир – една група на ревностни молитвеници, формирана в името на най-известните интелектуалци в Букурещ по време на комунистическия режим. Участниците в „Горящата къпина” бяха арестувани и изтребвани, много от тях умираха като затворници. И отец Гиус беше сред арестуваните, но го освободиха през 1965 г., когато бях освободен и аз. Той се отказа от всичко в света и отиде в манастир, за да се отдаде на Иисусовата молитва. И Бог му даряваше цялата Си любов. Аз никога не видях в този човек скръб или гняв.
Поради напредналата си възраст той не служеше. Когато започнахме литургията, той седна неподвижно на един стол в олтара. В един момент усетих, че там става нещо странно. Погледнах към лявата си страна, в ъгъла, където стоеше отец Гиус, взе да се появява Светлина. Тя го покри целия, но не се простря в олтара. Обгръщаше само неговото тяло. Сигурен съм, че отецът не съзнаваше присъствието на тази светлина. Другите монаси виждаха същото, което и аз, но без учудване, защото за тях беше станало нещо познато. Тази гледка те познаваха отдавна и я приемаха за естествена. Аз обаче бях изумен. А светлината не изчезна до края на литургията. Когато отец Гиус се приближи за Светото причастие, ръцете му бяха Светлина. Аз се поклоних пред него, а той ужасно се смути, сякаш се чувстваше недостоен за такава почит. После мълчаливо си тръгна, без да поглежда към никого. Видях как светлината изчезна, когато излезе от олтара, и той отново стана съвсем обикновен човек.
Просто си седеше неподвижен на стола в олтара. И даже нищо да не знаете за Иисусовата Светлина, нетварната Светлина, пак щяхте да видите изпълненото му със Светлина лице още с първия поглед към него.
*Св. Паисий Величковски (1722-1794) е допринесъл за преоткриването и възстановяването на антологията от древни текстове „Добротолюбие” – Б.а.
Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков
Декември 21, 2013 in Начална страница
Архимандрит Клеопа (Илие) подчертава огромната важност на сериозната подготовка за Тайнството св. Причастие, той пише: “Често ли, рядко ли някой ще се причастява със светите Тайни, но ако той не се старае да се причастява със задължителната подготовка и изпълняването на условията, необходими за това тайнство, такъв се причастява за свое осъждане, а не за полза”.
Ноември 27, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница
Веднъж старецът Клеопа пътувал с влак и в купето с него имало двама военни. Те били атеисти и започнали да му задават въпроси, като го провокирали и казвали, че няма Бог, тъй като Той не се вижда. Старецът отговорил:
– А тока, който не виждате, да не би да не съществува, или времето, което тече, да не би да се вижда?
Те се затруднили да отговорят и казали:
– Е да, обаче сега Гагарин като обиколи земята и видя, че няма Бог!
– Абе момчета, може ли пчелата, която е обиколила около кошера да има претенциите, че е видяла цялата вселена!
След тези мъдри слова, военните го попитали:
– Отче, ти какъв си?
– Аз съм монах от един манастир.
– А какво правиш там?
– Овчар съм.
Военните се спогледали и възкликнали:
– Представяме си какво би било, ако говорехме с игумена на манастира!
Ноември 19, 2013 in Начална страница, Отечески съвети
Относно Причастяването със светите Тайни, ние не не можем да се откажем от свещените канони и от хилядолетния опит на Църквата. Нека да ходим по пътя на нашите отци и предшественици, по каноничния път на свещената традиция. Не честото причастяване ни води към съвършенство, а покаянието със сълзи, честата изповед, прекратяването на греховете и молитвата от дълбочината на сърцето.
Настояването на някои за често причастяване е признак на гордост и слаба вяра, а не на духовно преуспяване. Нашето изправление и преуспяване по пътя на спасението започва с честа изповед и продължава с постене, молитва, прекратяване на греховете, милостиня, примирение с всички и смирение. Чак след като направим всичко това, ние може да се причастяваме по-често, както указват свещените канони и църковната традиция. Иначе как ще приемем Господа на небето и земята в дома на своята душа, когато твоята душа е нечиста, неизповядана, поробена от страстите и най-вече пълна с гордост? Ние преди всичко се нуждаем от сълзи, молитва и честа изповед, и чак след това ще ни се придадат останалите дарове.
Нашите манастири са се придържали в средния царски път. Нека да следваме техните обичаи и да се придържаме към техните съвети.
Източник: православие ру
Октомври 11, 2013 in Видео, Начална страница
Архимандрит Софиан (Богиу), в св. Кръщение Сергий, се родил през 1912 г. в благочестиво селско семейство, живеещо в околностите на гр. Белци (Молдова). На 14-годишна възраст постъпил в скита Руг, близо до гр. Сорока, и бил 11 години послушник. През 1932 г. постъпил в монашеската семинария на манастира Черника (Букурещ). През 1937 г. приел монашество, през 1939 г. бил ръкоположен за йеродякон, през 1940 – 1945 г. следвал в Букурещката художествена академия, а през 1942–1946 г. – в Букурещкия богословски факултет. През 1945 г. бил ръкоположен за йеромонах в Букурещкия манастир Антим, през 1950 г. станал негов настоятел, а през 1954 г. — настоятел на манастира Плумбуита, също в Букурещ. През 1958 г бил арестуван и осъден на 15 години изправителен труд за участие в духовното движение „Неопалима Къпина» („Rugul Aprins”). След 6 години затвор бил освободен при всеобщата амнистия на политзатворниците. Излизайки на свобода, отец Софиан останал под бдителния надзор на спецслужбите. Бидейки професионален иконописец, той изрисувал 25 храма в Румъния, включително скита Дарвар, манастирите Агапия и Раду-Воде; манастира Деир-ел-Харф в Ливан; катедралния събор в Хомс и църква в Хам (Сирия); реставрирал и много църкви. Архимандрит Софиан прекрасно познавал не само гръцката, но и руската аскетична литуратура – св. Игнатий (Брянчанинов) и св. Теофан Затворник, св. праведен Йоан Кронщадски. Той бил един от най-почитаните и любими румънски духовници, когото наричали „Букурещкия апостол”. Отец Софиан (Богиу) се упокоил на 14 септември 2002 г. в манастира Келдерушан (Новонямецки Възнесенски манастир – Молдова-б.пр.) , на 90-годишна възраст.
Август 28, 2013 in Беседи, Начална страница
На 25 юли 2013г. около 11часа, в деня, в който се навършват 40 дена от успението на стареца Юстин, в килията му, в която той утешаваше толкова човешки души, където прекара последните три години от живота си, и където и почина, стана чудо.
Килията на стареца беше отворена за посетители от 25 юли. В креслото, където обикновено седеше и приемаше за изповед, благословение или утешение, е поставена една голяма снимка – фотография. По времето, когато някои монаси и миряни са се молили в килията му, от фотографията е започнало да изтича свето миро – точно от мястото, където се намира благославящата му десница. Това се повторило и следващата сутрин, когато някои от поклонниците са се молили в килията му. Това е едно знамение от този светия, показващо на тези, които се намират там, и го търсят, че молитвата им се чува.
Отец Юстин (Пъирву): биография на светостта
15 юни 2013г. е денят, в който отиде при Господа архимандрит Ютин (Първу), един от най-известните румънски старци на нашето време. Той се ползва с огромна любов и се почита не само в цяла Румъния, но и далеко зад нейните предели. На вашето внимание е представена една от първите биографии на стареца, написана след смъртта му.
Отец Юстин се е родил на 10 февруари 1919г. село Петру Воде в семейството на много вярващи православни румънци и бил кръстен с името Йосиф. Той от малък обичал красотата на християнската вяра. В 1936г. постъпил в манастира Дуреу, в 1936г. приел монашески постриг, след което започнал обучение в семинарията в манастира Черника. Тук той усвоява догматите в светоотеческото тъкование и изучава литургика, типик, псалмопеене, апологетика.
Пребъдвайки винаги в съвършено единодушие с Църквата, той никога не оставял своята жажда да се учи, така че и на 94 годишна възраст четял всички издавани книги, не само светоотечески, но и за култура, история, философия и политика, вниквайки в сложни проблеми, които той със своята изключителна памет бързо резюмирал в изречения, изпълнени със съчувствена безметежност (но в същото време и с нотки на шеговитост), характеризирайки християнския дух на румънския народ.
Той поставил пред себе си идеал – да изпълнява всички заповеди на Новия Завет, от които любовта е над всичко, и Бог му помагал да осъществи това свое стремление, така че любовта към Бога и към хората станала негова основна черта. Той приемал Кръщението като призив да изпълнява Евангелието и да служи за спасението на всички. Възприемал като хармония единството между всички членове на Тялото Христово – Църквата.
Именно за това, както и милиони румънци, които по това време се присъединяваха заради патриотизма си и благородните си християнски чувства към Легионерското движение, (“Легион на Архангел Михаил”, масово патриотично и националистическо движение за Православие, румънизъм, монархия и антисемитизъм. Движението е възникнало през 1920г. и било забранено през 1941г.), отец Юстин постъпвайки в семинарията в манастира Черника и откривайки, че преподавателите и учащите са членове на това движение, също постъпил в него. Негови съмишленици били много велики духовници и архиереи, като например патриарх Теоктист, митрополит Вартоломей (Анания), архимандрити Софиан (Богиу), Григорий (Бебуш), Иоасаф (Попа) и Герасим (Иску).
Увлечението му по богословието го направили един от най-добрите студенти и впоследствии в края на 1960г. служейки като преподавател в Нямецкия манастир, той поразявал студентите със своите познания по догматика, древногръцки, френски и немски езици.
След закриването на семинарията от маршал Антонеску, отеца продължил богословското си образование в град Римнику – Вилча. През 1941г. в Яш той бил ръкоположен за свещеник от епископ Валерий, викарий на Яшката митрополия.
През 1942г. отец Юстин се отправил като свещеник – мисионер на Източния фронт; в армията той служил Литургия до 23 август 1944г., когато се върнал заедно с отстъпващата румънска армия.
От 1946г. отец Юстин продължил своето обучение в семинарията в град Роман. Промяната на политическия режим го поставила в двусмислената ситуация, когато той, като най-старши студент от семинаристите, бил принуден да изпълнява длъжността председател на семинарското Общество на румънско – руската дружба. Тези обстоятелства, при които той не подписал нито една от болшевишките инициативи, и провеждал занятия, възпитавайки християнски и национален дух, довели до неговия арест на 14 май 1948г. и присъда 12 години затвор.
През 2008 г. отец Юстин говорил с един журналист: ”Легионерството не беше секта, то във всичко следваше Апостолската Църква, учението за православната вяра и самоотвержено служeше на Христовата Църква, за която са отдали своя живот много мъченици, посвещавайки себе си без остатък на Църквата и народа. Аз лично познавах в затвора хора, които даваха своя последен къшей хляб и последната дреха на по-немощните, не можейки да понесат страданията на своите братя; на тях им било по-лесно да умрат сами, отколкото да виждат как умират техните братя. Те обладавали такава сила на изповядване на вярата – православната вяра – че много от надзирателите, трогнати от тяхната любов, се обезоръжавали от твърдостта на тази вяра.”
Годините в затвора за отец Юстин били непрекъснато мъченичество ради Христа, а режима използвал за това всички възможни средства: глад, студ, мъчения, унижения, лишаване от сън, светлина, въздух, общуване. Когато е било особено тежко, отеца се предавал на молитва и аскеза и в течение на 17 години носел подвига на мълчанието; и в тези години неговите знаменити събратя по присъда и страдане за Христа, съставляващи интелектуалната сила на страната: Петре Цуця, Мирча Вулканеску, Константин Нойка, Данаил Теодореску, Димитриу Станилоае (професор по богословие), Иларион Феля, Джордже Ману, Никифор Крайник и много други, – елита, който са изтребвали пред очите му, изливал своята любов над своите съзатворници , четейки им своите университетски лекции.
Винаги в мълчание, но слушайки всички, отеца се научил преди всичко да плаче тайно в своето сърце и да се потопи в дълбочината на смирението, за което нашият език не е способен да свидетелства. Тези години станали време на неговото затворничество. Тогава започнало цялостното му горене за Бога и тогава душата му била запечатана с някаква величествена тайна, която се откривала най-вече в чудесата, извършени от Бога чрез него и тогава, и впоследствие, през годините на свободата, под покровителството на Майката Божия, на Която той посветил своите ктиторски трудове.
Неговото ходене по мъките в антихристиянските тъмници било удивително и по това, как той съумявал да превръща ужасните и демонични събития в повод за християнско усъвършенстване. Когато имало и най-малка възможност, той извършвал Литургия на своите гърди, причастявайки със Светите Тайни множество затворници, които понякога били на прага на смъртта.
До 1946г. го държали в затвора на Сучава. След това той бил преместен в Аюд – комунистически затвор за интелигенцията. Тук той останал до1951г., след това е бил изпратен в лагер за принудителен труд в Бая Спире. Тук е бил до 1954г., след това е преместен в затвора в Герла, след това е преместван ии по други затвори. От затвора в Герла той си спомнял това: “Аз вече не бях личност, а бях номер 267. Даже не ни разрешаваха да се обръщаме помежду си с имена; всички носехме номера. Можете ли да си представите това?”
През 1960г., когато му изтекла присъдата, дадена му за това, че вярвал в Христа, бил попитан, с какво ще се занимава когато го освободят, и той отвърнал:
“Ще се върна да служа на Църквата, от която ме откъснаха!”
За такъв отговор получил още четири години затвор без всякакво обжалване и ги изкарал в страшния лагер Периправа, на делтата на река Дунав.
Отец Юстин не би понесъл раздялата със своите братя во Христа, които Бог е призвал при Себе Си в мъченичество, ако не му било открито от Пресвета Богородица, че му предстои да извърши още едно дело, преди да приеме мъченическа кончина. Това дело било да се пробуди мъченическо и изповедническо съзнание във всички християни, и този успех му се отдал, за което свидетелства неговия авторитет в целия християнски свят.
Не малка част от това важно дело на отец Иустин било укрепването на монашеството: той възродил общежителната традиция на свети Василий и свети Пахомий, съвместявайки любовта към хората, катехизацията и духовната работа.
Проповедите за покаяние, приближаването на Господнето Пришествие и края на света били постоянно повтаряни от пророците, апостолите, от всички светии и от Самия Спасител, и отеца заедно със словото Божие непрестанно повтарял, особено в последните години, това увещание за покаяние.
Православността на наставлението на отеца, (преподавано непосредствено на народа или по негово благословение предавано от учениците му),е също така безукорно, както и благородството на неговата саможертва принесена за народа, затова да замлъкнат множеството враждуващи против истинния служител Божий, не намирайки нищо, в което да го обвинят.
След връщането му в родителския дом на 14 май 1964г., когато бил пуснат на свобода, майка му Анна, за която сам е казвал, че е свята, не след дълго, се преселила при Господа, и нейната памет и досега се почита в местния храм.
След освобождението не му позволили да се върне в манастира, и отеца работил в лесничейството до 1966г., когато по инициатива на смия офицер, който водил над него наблюдение, той отново се върнал към монашеството. Отеца постъпил в манастира Секу, в Нямска област, и негови духовници тук били отец Епифаний (Акатриней) и отец Антим (Геине), подвижник със свят живот, починал през лятото на 1974 година в ръцете на отец Иустин. Отеца винаги го е посочвал за пример на висок истински монашески живот.
През 1975 година му се отдало да получи разрешение да посети Светата Атонска Гора. Там го убеждавали да остане, но той предпочел да се върнал в родината, и за това властите го преместили в манастира Бистрица, недалеко от град Петра Нямц. Тук заедно с други велики духовници на това време, той се грижел за душевното благосъстояние, християнско и национално възпитание на всички християни, които го търсели. Много от тях тогава избрали пътят на монашеството и свещенството.
Славата на прекрасен духовник и искусен наставник водело на отец Юстин много скърби от властите на атеистичния режим, но го направили известен не само във всички краища на неговата родина но и по целия православен свят.
През есента на 1991 година, пребивавайки кратко в манастира Секу, той се върнал родното си село Петро Воде, за да основе по благословението на високопреосвещенния митрополит Даниил (сега Патриарх на Румъния), мъжки манастир в чест на светите Архангели.
През 1995 година в Петру Воде по благословението на викарийния епископ на Яшката архиепископия бил въведен Атонски устав. Отец настоятеля имал желание да посвети манастира за поколенията, на падналите жертви за Христа в затворите, чиито останки се покоят в храма в раки, и на манастирското гробище, като свещеник Георги Калчу, свещеник Стефан Марку, поет Раду Гир, Тудор Попеску и други. Спомняйки си светите затворници на комунистическите затвори, отеца казвал: “Аз така скърбя за тях и така се радвам при мисълта, че отново ще се видим! Радвам се повече, отколкото при мисълта, че ще се видя с моите родители.”
Петру Воде в скоро време станал огнище на монашеско жителство и мисли, които обновяват и ободряват целият румънски живот, истински оазис на християнска свобода. Непокътнатото съблюдаване на учението на православната вяра и пазене на историческата истина на румънският народ правят този манастир чист проводник на волята Божия, проповядвана и изпълнявана от настоятеля отец Юстин. Най-много от всичко той се стараел Христос да се отобрази в нас, неговите чеда, обединени в духовно родство. Любовта на отец Юстин към нас, учениците, се явяваше подобие на Божията любов към неговата святост.
Във всички свои ктиторски и благотворителни служения отеца особено се грижеше, те да бъдат извършвани по устав и с благословението на Църквата. За финансиране той използвал пожертвованията на вярващите, така, че в строителството на манастира участвала цялата страна – в знак на победата на Светия Дух, на всеобщото литургическо единство, на което той служил с любов.
Отеца активно вниквал в детайлите и принципиалните страни в румънския православен живот. Той правел това като духовник, но също и като дарител на множество скитове, манастири и градски храмове из цялата страна. Строителството на манастира “свети Юстин Философ и свети румънски мъченици”, се е осъществило благодарение попечението на отеца и на трима бивши затворници на комунистическия режим, на мястото на трудовия лагер Поарта Алба (Канал), където са загинали толкова свещеници, му доставило най-високо душевно удовлетворение, защото по такъв начин Румъния отсега ще може достойно да почита своите мъченици.
През 1999 година той започнал да издига женски манастир Палтин, близко до Петру Воде, отначало занимавал се изключително с благотворителни дела (тук се основал дом за престарели с болница, школа интернат за деца, лаборатория за направа на лекарства от растения, медицински кабинети), а по размер като манастир станал най-големия общежителен манастир в страната, наброяващ 170 населници. Той станал също и център за проповеди на православното слово, където излизали на бял свят светоотечески книги и апологетически издания, като например списанието “Позиция”.
Той по всякакъв начин и във всяка минута се стремил да достигне Небесното Царство – и вътре в себе си, и вътре във всеки, с когото се срещал лице в лице и за когото се е молил. Най-много от всичко отец Юстин ценил чистата вяра, преживявяна в чистото сърце, и никога не отделял правомислието от светостта на ежедневието, за да може целият живот да стане изпълнение на Евангелието на Бог Слово. Той се следил за това, да изпълнява Писанието с дела, и всичко от неговия живот да служи за спасението на хората, както чрез труда на изповядване на думи, така и чрез строг и постоянен подвиг – подвиг свръхестествен, който носеше до края на своя живот.
В годините на настоятелството всекидневната програма на отеца беше такава:
- Задължително присъствие на света Литургия;
- От 14 до 18 часа на ден служение на вярващите, дошли от целия свят с разни скърби, за които той винаги намирал подходящо лекарство.
- Строг пост и чак късно вечерта вкусване на храна в малки количества.
- Четене на правилата и книгите на светите отци;
- Отдих по два-три часа през нощта.
Чудесата, явени от Бога чрез отец Юстин са несметни, започвайки с най честите случаи на изцеление на рак, изцеления от безплодие, изгонване на бесове в най тежка форма, избавление от продължителни и тежки страсти, пълно преображение на най злобните характери, а също и дар на прозорливост и пророчества. свидетелствата за тези чудеса чак сега могат да бъдат записани и публикувани, дотолкова, че отеца поради своето съвършено смирение, не можеше да чуе и дума за себе си за похвала, докато е бил в тяло. Но сега без съмнение на много хора им се иска чрез разгласяването им да се прослави Божието име за радост на всички.
Християнското мирозрение и благодатни дела, думи и живот на отец Юсстин, показаха на всички, че Църквата – това е ковчег, жив и вечен и фундамент на румънското общество, доколкото отеца извикваше в народа благоговение, подобно на великите светии в историята на Църквата, и оказал обединяващо и утвърждаващо във вярата влияние на нашата страна и на целия румънски народ, подобно на великите православни предводители.
Небесния и проникнат със Светия Дух негов лик на святост, завинаги ще остане в сърцата на тия, които са познавали отец Юстин – най високата и най святата личност, която е сподобил Бог нашият народ.
превод от руски
източник:http://www.pravoslavie.ru