Протосингел Хризостом (Чучу) се подвизава в румънския манастир Путна, който с право се нарича румънския Йерусалим и където от цялата страна се стичат хора за духовно обгрижване и съвет. В тази беседа отецът разказва за любовта и влюбването, създаването и съхраняването на семейство, дава съвети на тези, които се борят с блудната страст.

- Отче, какво ще кажете за отношенията между  ума и сърцето? Кой от тях трябва да ръководи?

- Аз имам приятел, който работеше в службата за защита и безопасност и беше в състава на охраната на няколко румънски президента. Попитах го: „Какво правите, когато президентът се отклонява от планирания маршрут?” Той отговори, че това се случва толкова често, че не им остава да направят нищо, не го спират. Но когато това се случи, те стават бдителни, предупреждават всички, и в момента, когато видят опасност – например някой изкарва някакъв предмет или иска да хвърли нещо -  те се хвърлят към президента и го водят до място, което считат за безопасно. Тогава той нищо не може да им каже, той вече не е президент в тази минута.

Примерно така стоят нещата и с ума и сърцето: сърцето е президент, а умът телохранител. Сърцето ни ръководи, защото Спасителят казва, че сърцето е нашето съкровище и Царството Божие се вселява в него (Лк. 6:45; 17:21). То ни ръководи, направлява живота ни, наставя ни. То също е двигателят, който ни дава усърдие и мъжество да се предвижваме напред. Но умът трябва да е на стража. В момента, когато сърцето се отклонява от пътя и се оказва в опасност, ролите се сменят: умът взема върху си ръководството, а сърцето трябва да се подчини. А не обратното! Затова е нужно да се научите да изследвате своето сърце и да го познавате, да изучите неговите доводи. Иначе живота ни ще стане сух и печален. А животът не е печален, той е прекрасен!

- Любовта и влюбеността едно и също ли са?

- Когато се учих във военното училище, имахме преподавател, офицер, който ни преподаваше психопедагогика. В един момент той ни постави такъв въпрос: „Как мислите, какво се случва при влюбването? Аз ще ви обясня как стоят нещата!” И започна да обяснява. Докато ни обясняваше, ние започнахме да се съгласяваме, но накрая го намразихме, защото той опроверга всичко прекрасно и възвишено в любовта. Той казваше: „Процесът на влюбването е математически процес. Ти се срещаш с девойка и предизвикваш в нея определени чувства. Изкуството се състои в това, да знаеш, кое именно предизвиква в нея по-силно или по-слабо чувство. Ако ти се отдаде да предизвикаш в нея някои последователни чувства, то момичето ще разбере изведнъж, че е влюбена в теб, че вече не може без теб.”

Трябваше ми много време, за да разбера къде бърка той. Това не е истинска любов. Това е химически, психологичен процес, наречете го както искате. Във всеки случай той е телесен и нищо повече. Ти чувстваш, че се нуждаеш от някой, защото той е направил нещо определено за теб.

Телесният процес на влюбеност не може да направи първата крачка, да премине първия тест, който е доверието. Трябва да се престъпи прага на доверието, който много трудно се престъпва, защото е нужно да се откажеш от това, да очакваш нещо в замяна.

Ако някой ти позволява да го обичаш – това е голямо чудо. Лови този миг, не го изпускай, старай се да обичаш колкото може повече, и сърцето само ще намери път към другото сърце. Това вече не е никакъв химичен процес, механичен, математически и даже метафизически – това е Божествен процес: сърцето намира път към другото сърце.

- Как да разбера действително ли обичам този, с когото съм?

- Един отец отговори така на подобен въпрос: „Андрей, ти искаш да разбереш, какво да направиш, за да възлюбиш Мария?”, „Да!” , „Ти не искаш да превърнеш Мария в своя играчка?”, „Не!”, „Добре! Ако ти непременно искаш да узнаеш това, ще ти кажа така: ако искаш да възлюбиш Мария, прави това, което тя каже!” Как искаш да покажеш на девойката, че я обичаш, ако отначало не й покажеш, че за теб тя е важна, ако не й покажеш че й се доверяваш?

- Как да разбера, дали тази жена, с която съм сега е точно за мен? Как да се държа, какви чувства да имам към нея?

- Този практически, конкретен съвет, който мога да ви дам е следния: когато имате любовен порив към някого, не бързайте да го проявявате. Не се хващайте за телефона, не пускайте съобщения по електронната поща; подръжте този порив малко в сърцето си, за да съзрее, поносете този човек, този помисъл и вижте, какво ще стане. От него няма да остане почти нищо, защото ще изчезнат маса ненужни примеси.

В любовният порив има, да ги назовем така, много съставки, повече ли по-малко плътски, повече или по-малко психологични, повече или по-малко духовни. Те са силно примесени помежду си и са крайно заплетени и се стараят да те превземат насила. Предоставете възможност на сърцето си да избира, да направи разликата; дайте на сърцето да покаже своята сила на различаването – то обладава огромна сила, дайте му да я прояви!

По този начин ще обогатите сърцето си, и ще срещнете този човек там (в сърцето си). Именно там, в сърцето, за кратко време ще видите, каква е ситуацията на вашите отношения с този човек. Скоро ще си кажете: „Не, не си струва.” Или обратното, ако чувството нараства и просто прелива, тогава, дори да сте светец, все едно, вие не можете да устоите.

Обаче оставете на сърцето да реши това, защото там, ти оставаш насаме със своето аз, тогава сърцето се превръща в огнена пещ, която не търпи никаква излишна примес. Там се осъществява отношение на най-висше, в същото време на най-дълбинно ниво, започвайки с моментните неща, чувстваш дори тези потребности на другия, до тънки, духовни неща.

Постъпвайки така, вие също ще разберете, коя любов е истинска.  Ако ви се отдаде в своята съкровена, много лична молитва, да се помолите за някого, то този човек е важен за вас, за вашето сърце.

- Как да изследваме своето сърце?

- Това не е много трудно. Застанете на молитва, пред лицето Божие, без да правите нищо повече. Не трябва да казвате Иисусовата молитва, да четете молебни, акатисти, нищо. Седнете в креслото, на кревата, на стола, където вие повече се чувствате самите себе си, и останете така, без да правите нищо, но бидейки напълно уверени в присъствието на Бога. Останете такива каквито сте пред Божието лице. Ако искате да правите нещо – правете, важното е, да се намирате пред Божието лице. Прекарайте така, сами със себе си колкото може повече време и сърцето само ще започне да беседва с вас, да говори, да пита, да показва.

- Какво да правим с младежи, които искат да съжителстват с нас преди брака? Това правилно ли е?

- Отговорът е очевиден. Съжителството, ако се отстраним от това, че е тежък грях, предлага само някакъв сурогат на отношения. Удовлетворявайки плътската похот, ние заставяме душата да се подчини на тялото, подобно на робиня, дава на душата ролята на някакъв ненужен аксесоар. За каква любов, за какви отношения може да става дума тук? Не се задоволявайте с първото срещнато нещо, особено вие, момичета. Не се отказвайте от своето достойнство, не се потъпквайте сами. Вие сте много повече от всичко това.

- Можем ли да променим нещо в любимия си човек?

-Не. Казвам не, защото ние обикновено желаем само външни изменения, а това е крайно вредно в отношенията, защото ни заставя да забравим напълно за Божия образ в другия, за това „нещо”, което го прави особен. Ако ние го обичаме, даже няма да се опитваме да променим нещо в него. Митрополит Антоний Сурожки казва: „Любовта не е сляпа, а се характеризира именно с това – с прозрачност, със виждане; тя вижда всичко, особено недостатъците”.

Любовта вижда всичко, но се държи точно като ценител на икони, който е намерил много стара и силно повредена икона. Той умее, въпреки повредите и дефектите, да види изначалния образ на тази икона. Зад лошото, той вижда доброто и не само го вижда, но е готов и живота си да положи за да реставрира тази икона.

Често при мен идват женени хора с проблеми, които се обиждат помежду си, до там че вече няма накъде,  упрекват се: тя – че той е много груб и и се присмива, той – че тя не слуша и твърде много приказва и т. н. Когато се успокоят аз ги питам: „Когато се жени за нея, не ти ли се струваше, че тя е такава и такава?” „Да!” „Защо тогава я взе? За да я възпитаваш или да я обичаш? Ти я взе, защото беше единственият, който можеше да види зад всичките й недостатъци този вътрешен образ, това прекрасно в нея, който никой друг не вижда! Ти си я взел такава, каквато е, не заради нещо друго. Защото такава каквато е, тя е най-прекрасна. Най-прекрасна за теб, разбира се, защото ти си могъл да видиш това в нея.”

Не вземаш някого за да го възпитаваш, а за да го обичаш такъв, какъвто е.

Все пак има едно направление, едно-единствено, в което не само може да се променя човека, но ти просто си задължен да го направиш по силата на същата любов. Става дума за словата на ап. Павел, който казва: “невярващ мъж се освещава от вярваща жена” и обратното. Тоест, ако изменението има място, то нека  бъде в посока на нашето освещаване. А всичко останало ще се нареди от само себе си…

превод от руски

източник: православие ру

Близки теми:

За да намериш съпруг, първо намери себе си Мъжеството не е самоувереност, а самообладание За вмешателството на родителите в семейния живот на децата Любовта не е чувство, любовта е сила Как можем да се борим със стреса?

Публикуваме статии свързани с живота на о. Георги Калчу, чийто нетленни мощи бяха открити в края на миналата година. Известният румънски свещеник се представи в Господа на 21 ноември 2006г. в клиника в американския щат Вирджиния на възраст 80 години.

„Година и половина след това стана друго мое докосване до нетварната Светлина.

Чаушеску изпитваше неприязън към мен и искаше да ме убие още в затвора. Не като ме осъди на смърт, тъй като моя случай беше известен по света, и затова нареди да ме хвърлят в една килия с углавни престъпници. Сложиха ме при двама такива мъже. Единият беше убил майка си. И то по най-жесток начин, с мъчения – дни наред рязал пръстите й, тялото й. Другият беше убил двама младежи по най-садистичен начин…

Двамата ми съкилийници още от първите дни взеха да ме тормозят, но не бяха жестоки. Просто имаше нещо човешко у тях. Правеше ми впечатление, че у всички тези бездушни хора – престъпници, крадци и всякакви други – прозираше нещо много мило и топло, нещо свято дори.

Всеки ден отвеждаха тези двама мъже в администрацията. Сигурно ги подлагаха на ругатни, задето не се бяха справили с мен. От тях се искаше да ме убият. Минаха около три месеца и един ден пак ги отведоха в администрацията. Когато се върнаха изглеждаха много объркани. Два пъти седмично ни позволяваха да излизаме навън в едно дворче пет на шест метра. И когато излязохме, те ми наредиха: „Стой тук.” После отидоха в другия ъгъл и взеха да си говорят нещо. Стана ми ясно, че е дошъл краят ми. Обърнах се с лице към стената. Започнах да се моля и да изповядвам на Бога греховете си. След десетина минути – толкова беше времето на разходката – те се приближиха и ми казаха: „Отче… – За първи път се обръщаха към с думата „отче”. – Отче, решихме да не те убиваме ние. Нека да го направят надзирателите.” Аз се разплаках. Не можех да повярвам, че са се отказали да ме убият. Върнахме се в килията и проведохме разговор. Разказвах им за себе си, за моя живот. И те споделиха много неща от своя живот, казаха, че вече знаят, че не съм лош човек. На другия ден приеха да отслужа Света литургия в килията.

Те проявяваха интерес да научат какво точно представлява литургията. В техните очи свещеникът беше човек, който използва хората и обира парите им. Сигурно го виждаха като някакъв магьосник. Не знаеха нищо за вярата. Бяха чували едно или друго за религията, за църквата, но литургията беше нещо напълно непознато за тях.

И така, в неделния ден аз започнах да приготвям хляба, водата, моята кърпа. Те само гледаха. Оставиха работата си, защото това беше свят църковен ден за нас. Стояха с враждебно вторачени погледи, сякаш се бояха, че ги използвам като някакъв инструмент в моето магическо дело. Започнах молитвите много тихо, защото надзирателите не позволяваха да се чува висок глас. Моите съкилийници застанаха по-близо до мен, за да чуват думите ми. С напредването на литургията огънят на моята вяра и опиянението на душата ми постепенно стигна до тях. Убеден съм в това. Те мълчаха. Не помръдваха. Цареше пълен покой. Не се отделиха от мен до края. Аз дори не поглеждах към тях, но след пресъществяването на Светите дарове и след причастяването аз се обърнах и останах изумен. Те стояха на колене и се молеха заедно с с мен, а около тях грееше Светлината. Тя ги обгръщаше целите. Светлина нетварна, но видима за очите ми. Бог ми беше дал да я видя в този момент: тя ги обгръщаше целите. Видях също, че цялата килия се изпълни със Светлина. И до ден днешен за мен остава тайна кога точно се е появила. Може би ни е обгърнала когато започнах литургията, но тогава вниманието ми беше изцяло съсредоточено върху светата служба. Може да е станало точно когато четях епиклезата – да е изпълнила килията чрез Тялото и Кръвта Христови. Може да се е явила тъкмо в момента, когато се обърнах към тях, а може да са били в Светлината през цялото време.

Душите на двамата се преобразиха от тази Светлина! Не от моите молитви, нито от това, че отслужвах Светата литургия. Бог изля над тях нетварната Светлина и с това преобрази душите им. Тя ни даде сили да се възлюбим един друг, да се молим и да чувстваме, че има нещо общо, което ни сближава. А то беше присъствието на Иисус Христос, нашия Бог.

Топлите чувства помежду ни се запазиха през целия ден, говорихме си за Христа. Те приеха за първи път да им говоря за Христос, за вярата, за любовта. Единият от тях ме попита: „Може ли аз да бъда обичан от Христос? Та аз убих майка си. Как тогава ме обича Той!” Другият също попита: „А аз съм убил двама младежи, как мен ще ме обича Христос? Ами ако убия други след това? Нима Христос ще ми прости за моето престъпление? Аз отвърнах: „Ще ти прости. Човешката правда няма да ти прости, но ако се покаеш, Бог ще ти прости. Ако се покаеш и се откажеш от престъпленията, Бог ще ти даде Своето Тяло и Своята Кръв.”

Чудеха се как да повярват. Беше им страшно трудно да го разберат, защото през целия си живот са били в конфликт с обществото, убивали, грабели, мамели, а обществото е търсило да ги стъпче. Това е нескончаема битка, в която няма любов. Единият намразил майка си и я убил. Другият намразил приятелите си и ги убил. У тях не е трепнала капка любов дори. Сигурно като деца са били обичани от родителите си. Но когато са пораснали, техният начин на живот е прогонил от душите им всякаква любов. Виждах обаче, че любовта им звучеше като нещо красиво. Не разбираха какво точно означава любовта – Христовата любов, – но я приемаха като някаква много приятна дума. През целия ден не спрях да им говоря за любовта: „Възлюбете един другиго…та да познаят по любовта ви, че сте Мои ученици…Обичайте враговете си. Благославяйте онези, които ви проклинат. Добро правете на ония, които ви мразят.” Те ми казаха: „Но това е невъзможно! Това не е човешко!” Аз отговорих: „Да, прави сте. Не е човешко. Но такава любов е възможна – вземете за пример мен.”

На другия ден ни разделиха в различни килии. Началниците видяха, че така няма да се справят с мен, защото тези мъже отказваха да ме убият, и затова ме оставиха в килията сам.

Не зная дали те двамата видяха Светлината, която видях в килията аз, но знам, че тя подейства на душите им и ги превърна в мои братя. В душите им на престъпници се вля святост чрез силата на Христовата енергия. За мен няма съмнение, че след това са изоставили престъпния живот. Убеден съм, че душите им са спасени, и не съм спирал да се моля за тях до ден днешен. И когато ги споменавам в молитвите си, те нямат за мен образ на престъпници. Сигурен съм, че са получили спасение.”

Дарът  на  Светлината

„С този разказ исках да ви покажа, че Бог дава Светлината Си не само на онези монаси, които подлагат себе си на усилни изпитания, отдават се на пълно съзерцание в тишината на своите килии, съединявайки ума с душата и подчинявайки ума на душата. Той дарява Своята Светлина не само за заслуга, дарява я също на хора, които не са Му дали нищо. И на мен Той я дари не защото бях заслужил, нито защото бях направил нещо за Него.

Бог ни дарява със Своите дарове не като награда. А само от любов към нас. Вече ви казах, че сред онези хора аз бях най-големият грешник, но въпреки това Бог избра мен. Защо?  Няма обяснение. Двама мъже до мен бяха престъпници, но Бог ги възлюби в Светлината Си. Защо?  Сигурно защото искаше да преобрази душите им. И Той наистина ги преобрази.”

Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков

първа част на разказа

Близки теми:

Едно изживяване от детството Обожествяването в съвременния опит Мисля, че съм недостоен да съм православен Усмивка от Рая Цербери на Светия Потир или пазители на Причастието?

Отец Константин Коман (1953г.) е доктор по богословие, ученик на гръцкия учен Сава Агуридис, професор в катедрата по библейско богословие на Букурещкия богословски факултет „Патриарх Юстиниан”. Провежда мащабна научна, преводаческа, мисионерска и пастирска работа.

- Какви са основните предубеждения и грешки в отношенията с духовника? Какво може да се изисква и очаква от духовника?

- Това наистина е много сложна и изключително важна тема. Ще се спра на два момента, които веднага ми идват на ум и които смятам, че оказват голямо влияние на отношението ни с духовника.

Първото касае различията, които сме длъжни да отчетем между – свещеника, който приема изповядването на греховете и даващ им опрощение от името на Бога, и – духовния отец. Много често става смесването на тези две различия. Ако ние виждаме в свещеника, при когото се изповядваме, по-скоро духовен отец, тогава нашият диалог е съсредоточен върху обсъжданията на проблеми и решения, които очакваме от него. В този случай се минимализира собствено съдържанието на Тайнството Света Изповед, което е ясно изповядване на греховете, съпроводено със съжаление и обещание повече те да не се повтарят. Това по-често се случва в случаите с младите. Ако ние виждаме в свещеника само служител на Църквата, който приема изповедта на греховете и им дава опрощение – въпреки, че това не е малко нещо и е много по-важно, отколкото всеки съвет от духовника – тогава ние можем да пренебрегнем духовните отношения на наставничество и послушание. Тези две лица в повечето случаи се съчетават в личността на един свещеник, макар че могат да бъдат и разделени. В монашеските общини, например, можеш да се изповядваш при един, а пред друг да подчиняваш своята воля, и да възложиш върху него бремето на отговорността за твоето духовно обгрижване.

Моето предложение се заключава не в това, ние да имаме духовен отец, различен от този, при когото се изповядваме, а в това, да можем да направим разликата между тези две служения.

Разбира се най-действеният съвет е този, който се дава при изповед. Но съвет може да се даде и по всяко друго време. Да си спомним историите в патериците, където монасите са ходили при старците само за съвет. Може би за нас най-добре би било да можем да различаваме собственото изповядване на греховете, на което трябва да отделяме максимално внимание без да протакаме самата изповед чрез дълги дискусии с духовника, от една страна, и от друга – духовните наставления.

Другият проблем, свързан с духовника, който аз съм видял от своя личен опит, е рискът да се стовари върху духовника бреме, което не се отнася към неговото положение като духовник. Духовникът понякога става заместител или идеална проекция на това, което не достига на вярващия. Ако младият вярващ няма баща, съществува риск да замени духовника с такъв, което не е правилно. Случвало ми се е да се сблъсквам с такива тежки подмени. Ако жената няма такъв мъж, който да и харесва, съществува риск тя да пренесе своето отношение към мъжа си върху духовника. Това е най-големият и най-често срещаният проблем. Имам в предвид, пази Боже, не нечисти чувства, а отношението на женската природа към мъжката. Този риск се подхранва от факта, че мъжът би трябвало да представлява човек, който да бъде опора на жената във всички ситуации, но много скоро съпругът показва явно своите немощи. В този случай, в очите на жената, духовникът представлява идеалната проекция на мъжа. Имам в предвид преди всичко потребността на жената да се обръща към авторитета на мъжа.

Нужно е да се отчете често срещаната предразположеност при жените да витаят в облаците. В подобни ситуации от духовника се очаква да вземе върху себе си координацията на живота на съответния вярващ във всички негови детайли, да дава решения на всички ежедневни проблеми.

Тук възниква още един деликатен въпрос: до каква степен духовникът може да вниква в живота на вярващия и да взема върху себе си решения, които касаят ежедневието му. Може ли да решава дали да се жени и за кого, в кой университет да постъпи, каква работа да избере, с какви неща да се занимава, да вземе ли кредит от банката и т. н.?

Моята гледна точка е такава, че духовникът не трябва да решава вместо другия човек и всяка човешка личност, въз основа на своята свобода и отговорност, трябва да взема всяко свое решение. Духовникът може да помогне на човека по-добре да разбере ситуацията, и най-главното, да разгледа духовните последствия на всяко решение. Духовникът може да помогне на вярващия по-добре да разбере своите вътрешни мотивации, подбуди, скрити намерения, които могат да доведат до едно или друго решение. Но не мисля, че за свещеника е добре да взема решения вместо другия човек.

превод от руски

Православие ру

Близки теми:

Има ли щастие в брака? Какво трябва да помним, когато се готвим за изповед Усмивка от Рая Мъжеството не е самоувереност, а самообладание Посрамване на неизповядал се

Отец Константин Коман (1953г.) е доктор по богословие, ученик на гръцкия учен Сава Агуридис, професор в катедрата по библейско богословие на Букурещкия богословски факултет „Патриарх Юстиниан”; провежда мащабна научна, преводаческа, мисионерска и пастирска работа.

- Моделът „удачна професионална кариера” толкова раздут от средствата за масова информация и получил разпространение в обществото, в което живеем, влиза в противоречие с брака,  първо като го отлага в бъдещето, второ като го задушава. Какъв може да е изходът за нас?

- Това е вярно, днешната младеж се сблъсква с това предизвикателство, както младежите, така и девойките. Аз съм голям традиционалист. Израснал съм в село, в среда, силно вкоренена в старите порядки. А след това опитът потвърди, че приоритет в живота е изпълнението с голяма яснота на нашето специфично призвание – мъжко, от една страна, и женското, от друга. Преди всяко професионално призвание ние сме длъжни да отговорим на зова на нашата собствена природа.

От тази гледна точка, ако отложим настрана изключенията, то естествено за мъжа и жената е първостепенно  изпълнението на тяхното призвание – съответно мъжко и женско. И това изпълнение се реализира в съчетанието на двете, от което се получава семейство. Това е приоритет, отнасящ се към самото естество. Останалите призвания в живота са вторични по отношение на това, те са му подчинени.

Разбира се, има и изключения. Например монашеството, от една страна, или изключително призвание за някаква професия… Абсолютно необходимо е да имаме чувство за йерархия на ценностите и чувство за мяра, за да преодолеем изкушението на конфискация на човешката личност от професия или служение. Необходима е разсъдителност и мъжество, за да приемем и активираме дара на самовластието на човешката личност. Човек не трябва да отстъпва на нещо, което може да го пороби. Не е нужно фаталистки да се позоваваме на контекста. Бог идва към нас съответно на дръзновението, в което има чувство за самовластие на човека над обстоятелствата, колкото и важни да изглеждат.

- Какво е необходимо, за да имаме щастлив семеен живот?

- Бях по-оптимистичен в младостта си. Сега съм песимистичен. Опитът от няколко десетилетия семеен живот, а особено духовният контакт с огромно количество семейства, съществено намали юношеския ми ентусиазъм. Ще отговоря така: за да имаш щастлив семеен живот, нужно е преди всичко, с всички сили да искаш това.

Може би ви изглежда натрапчиво моето настояване за това, но от своя опит ви казвам, че съпрузите по-скоро искат справедливост в семейството, отколкото щастие. Аз им предлагам на изповед да кажат на глас, че искат щастлив брак, и в болшинството си те дори не могат да кажат това.

Аз имам предвид тези, които са смазани от рутината и инерцията на семейния живот. Преди брака и в самото му начало всички казват, че желаят щастлив семеен живот, и даже действително го искат. А когато се сблъскат с конкретиката на съпружеството, бързо биват обхванати от натрапчивото желание да излязат прави в спора с другия, да се оправдаят. Като следствие не виждат щастието иначе, освен при условие, че всичко става по тяхната воля и ако другия се откаже от своята правота, да се поправи и да стане такъв, какъвто искат да го виждат.

Успехът на семейния живот зависи от нивото на лична самореализация, а той от своя страна е зададен от мярката на способността ни към саможертвеност.

Семейният живот предполага отговор на най-важното призвание, предизвикателство на живота – да обичаш другия. Или: любовта към другия предполага самопожертване. Огромното предизвикателство се състои не в това да имаш другия, а  в това, да му се отдаваш! Ако тази логика е преобърната, то с това се анулира всеки шанс за самореализация в семейния живот и той става безполезна мъка.

Животът на човека това е велик дар, огромна тайна, възхитителна вселена, непристъпна дълбина, чудо. Затова отговорността на човека е огромна. Ние влагаме цялата си воля за да реализираме много неща в живота си, понякога просто незначителни, но дори и капка воля не полагаме, за да обичаме. Измамваме се с това, че любовта е нещо идващо само по себе си. Преди всичко я бъркаме с плътското влечение. Но няма нищо по-погрешно! Въпреки това болшинството от нас попадаме в този капан. Обаче този, който е неопределен, неосъзнат, който живее на нивото на първичните инстинкти, не може да е способен да обича. За да обичаш е необходимо максимално душевно, духовно трезвение, необходимо е чисто чувство.

Друг аспект, по-практичен и достъпен, е твърдото пребиваване в своята природа. Съчетаването на мъжа и жената ще е толкова по-успешно, доколкото мъжът е утвърден в мъжката си природа, доколкото се явява мъж, и доколкото, жената е утвърдена в своята женска природа, доколкото тя се явява жена.

Ако някой попита, какво означава да пребиваваш твърдо в своята собствена природа, то с това само доказва, че в него няма чувство и съзнание за собственото естество, и това за него е проблем. Придобиването на собственото естество започва с запознанството с него. Познанството започва с анатомия, но не завършва с нея, защото мъжката природа е мъжка във всички аспекти и като единно цяло, също както и женската.

Преди всичко проблем в семейния живот възниква от объркването, царящо във всеки от субектите, относно спецификата на собствената му природа. Сега не е време подробно да обсъждаме този въпрос. Ще кажа само, че що се касае до съчетаването с жената, мъжът е надарен с такова естество, което да служи на специфичния дар на неговата природа – специфичен по отношение на жените – а именно да властва над жената, а жената е надарена с естество, което да служи с покорност на мъжа. Това може да бъде доказано започвайки от най-малките части на тялото и завършвайки със съвкупността от специфичните проявления на естеството.

Мъжествеността, както казахме по-горе, се проявява в способността да властваш, която пък започва със самообладанието. Кризата на днешното семейство произтича не от отпадането на жените от условието да се подчиняват на мъжете, а от факта, че мъжете не достигат до активация на своя дар на самообладание. Първият, който чувства, че мъжът не е господар на себе си, а значи не може да осъществи власт над нея, е съпругата.

В този случай на жената е много трудно да се подчинява на немощен, слаб, незрял мъж. Изходът ще е в това, двамата добре да изучат своите възможности и немощи и да си помагат един на друг да ги преодоляват. Тук основополагащо е взаимното разбиране. Прояви разбиране по отношение на другия.

- Да имаш деца днес се е превърнало в нещо нежелано: това подразбира болка, грижи, умора, стрес, финансови усилия. Какво ни дава детето?

- Аз не съм съгласен с вашата теза. От своя опит мисля, че днес хората малко по малко се завръщат към раждането на няколко деца в семейството. Мисля, че са малко тези, които съвсем не искат да имат деца по причините, които изброихте. Невъзможно е да се загуби естественият инстинкт за раждане на деца. В моето обкръжение са ми известни семейства, не само с две, но и с три, четири и повече деца. С детето са свързани грижи, умора, най-различни трудове, но то се вписва в естеството на живота.

Който се отказва да ражда, застава в позицията да осъжда собственото си раждане. И него не би го имало, ако родителите му мислеха така. Бог е създал света такъв, ние да се раждаме и да раждаме.

Детето внася пълнота, радост, вкус на чистота, невинност, красота, непорочност. Не мисля, че е необходимо да се борим за раждането на деца. Това е нещо подразбиращо се.

Детето много съдейства за заздравяване на семейството. То обединява съпрузите. Детето е желано и защото призовава двамата родители да излязат от своя егоизъм заедно. Заедно сега те могат да се отнасят към някого трети, в който намират себе си в равна степен, към нещо много свое, което обаче представлява отделна личност.

При все това е необходимо да се каже, че съюзът на двамата представлява самият брак като такъв, а детето е плод на семейния живот. Когато децата пораснат големи, те се отделят от родителите, и двамата съпрузи остават заедно и занапред, до края. Казвам това, защото съществува много разпространено изкушение да се превърнат отношенията с детето в заместител на отношенията с другия съпруг. Има много такива родители, които емигрират в отношенията с децата, опитвайки се по този начин да избегнат трудностите, и особено изискванията към другия съпруг.

- Защо е нужно да имаме повече от две деца?

- От моя опит, единственото дете израства с голям недостатък, от който не се избавя през целия живот – да търпи всячески натиска, идващ от страна на родителите, обкръжаващата среда и самия живот. Това, което би се изляло на две, три или повече деца, сега се излива върху едно: мечтите и очакванията на родителите, опасенията, рисковете, тревогите от бъдещето, дилеми, варианти и т. н. Тези преси обикновено се превръщат за него в явно затруднение при вземането на решение. Единственото дете с голям труд приема решения, то постоянно балансира между противоположни решения, между възможни варианти. Знам много такива случаи.

Ние вече не говорим за отсъствието на навик да споделяш с другите предмети, подаръци. Това фактически е едно и също! Второто дете идва с важното решение: всичко ще се дели на половина. Тук остава рискът от възникването на спора „ти или аз”. И само третото дете (останалите също в равна степен) извежда двамата от ситуацията на спор: „Вече не е само аз и ти, но вече има и друг”.

Християнското богословие утвърждава битието в Троица в качество на съвършено битие. Хората са създадени по образа на Пресвета Троица. Отец Думитру Станилоае на страниците на своите достопаметни трудове показва важността на разбирането на света по образа на Божествената Троица. Отношенията между мене и тебе са непълни, ако в тях няма свидетел, в който те да се отразяват, който да ги потвърждава и да свидетелства за тях.

превод от руски

източник: http://www.pravoslavie.ru

Близки теми:

Отец Георги от село Жегларци – За семейството Послушанието на жената към мъжа е Господен закон Какви основни грешки се допускат в отношението с духовника Бракът не е сделка Любовта не е чувство, любовта е сила

Съвети към вярващите младежи

- Как  може да се запази умът, особено в града, където ни обкръжава толкова много зло?

- Необходима е борба, необходим е подвиг. Като християнин, ти прекрасно знаеш, какво ти принася вреда, нали така? Затова се постарай да не го правиш. Ти прекрасно знаеш и това, кое може да ти е от помощ – добродетелите. Извършвай ги и ще се спасиш с тях. Затова смятай, че си като на война, като войник, който отдясно и отляво отблъсква противника, не давайки му да се движи напред. Така и ние християните ще се сражаваме със страстите, причиняващи ни вреда, с враговете на нашите души и ще се стараем да извършваме добродетели.

Но даже и да се стараем, човекът винаги е слаб, той не би могъл да изпълни своето желание, ако не помогне Бог. Ако Бог види, че склонността на сърцето  не е фалшива, тогава непременно ще ти помогне, невъзможно е да не ти помогне. И ако се стараем, то  разбира се, Бог помага.

- Как може да се води свят живот в света, където на всяка крачка има изкушения за слуха и зрението?

- Е-е-е! … Дълготърпението има духовна решимост в душата си. Кажи си: „Аз знам какво е грях. Защо да гледам с похот на това момиче само затова, че тя е толкова красива, а после да си нараня сърцето?” Виждаш ли какво казва Свещеното Писание: “Когато си погледнал на жена с пожелание, то ти вече си прелюбодействал с нея в сърцето си.” Затова трябва да се стараем да имаме духовно мъжество в душата си. Да си казваме така: „Тази девойка е красива, но тя е творение Божие. Ако на този свят несъвършеният човек обладава такава красота, то какви ли са Божиите ангели?” Насочи своя ум към ангелите и красотите, които са у Бога на небесата, и тогава няма да изпитваш страст. Но е необходимо, както казах, духовно мъжество и Бог ще помогне. Във всяка секунда и всяка минута казвай: „Боже, помогни ми!” – и всеки миг Той ще ти помага: знаеш, Бог не е далеко, Той е навсякъде и е вечен.

- Какъв съвет ще ни дадете на нас миряните относно сърдечната молитва? Какво да правим, за да се молим?

- Старайте се, старайте се, това е добро нещо. Няма по-добро нещо от това. Но ви трябва подготовка, за да можете да задържите сърдечната молитва. Това не е невъзможно, но се иска много търпение. Бог ще помогне: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12).

Преди всичко да изхвърлим от нашето сърце и глава егоизма – да се стараем да разберем, че сме нищо. И когато изхвърлим своето его от себе си, ще се считаме пред Бога за най-грешните на този свят. Тогава знай, че ще имаш голям напредък и прогрес. А ако имаш егоизъм в душата и сърцето, то ти се подвизаваш напразно. Старай се поне малко да се потрудиш, за да имаш полза. Ако достигнеш до това, че по всяко време да имаш умната молитва, то това е велика Божия благодат.

Виждаш ли какво казват светите отци: ако се осениш веднъж с кръстното знамение със страх Божий и смиреномъдрие, то това се записва на небесата. А защо е записан този един кръст? Врагът дявол вечно записва всички наши неизправности, всичкото наше зло, което извършваме. Така и Бог и нашият ангел-хранител записват всичко, което правим, даже най-малкото добро дело, за да има какво да показва ангелът ни, за да се избавим от митарства.

- Отче, ние нямаме голямо желание да се молим. Постоянно отлагаме: После, по-нататък, утре, първо ще свърша това и това, вдругиден, ще започна от следващата седмица…

- Това е действие на изкусителя. Никога не казвай: „Ще направя това утре”, защото тази секунда, в която сме, е наша, а другата секунда, другата минута, която е после, тя не е наша. Ние не знаем, ще я доживеем ли или не – ето човекът е като трева.  Ние не можем да кажем: „Да, добре, ще направя това после.” Да поставим пред себе си тези думи; „Ако Богу е угодно да ми помогне утре да отида на църква, да се изповядам и да бъда внимателен към това, което ще ми каже духовникът.  Той има благодатта на Светия Дух и каквото ми каже, ще се старая да изпълня, за да придобия Небесното Царство.”

- А ако свещеникът е по-грешен от този, който се изповядва?

Колкото и да е грешен, не действа той, а благодатта на Светия Дух. Даже и да е недостоен, ти ще се спасиш, а той ще попадне в ада. Това се случва стотици, хиляди пъти, защото и свещеникът е облечен в плът. И ако пастирят не внимава над себе си, то ще свърне по левия път, когато ние трябва да вървим по десния път на истината.

- Вие говорите за безмълвието, а как можем ние в безмълвие да се доближим до Бога, когато имаме толкова проблеми? Повечето от нас живеят в столицата: телефони, ежедневни грижи… Много е трудно да се говори за безмълвие в условията на градовете.

- Ако ние не можем да запазим безмълвие, то да правим това, което можем. Да се стараем, да не бъдем безгрижни, безгрижността е най-голямата опасност  за душата на всеки един от нас. Ти казваш: „Добре, това е нищо, сега е пост, но нека да хапнем блажно”  или „Да, не трябва да правя това срамно нещо, но Бог знае защо…” Това се нарича безгрижност, която в някои случаи се нарича безнадежност. Сгрешил си – и какво? Ти сам не жалиш своята душа. Значи в това се крие опасност.

Но колкото можем – да се стараем. И в Букурещ има хора, близки Богу и търсещи спасение. На тях им е тежко, но има такива. И ако даже те станат малко, то и заради немногото Бог пази цялото човечество… Помните ли какво е питал Аврам за Содом и Гомор? „Господи, ако там има тридесет праведника, ще накажеш ли града?” – „Не”. –„А ако има двадесет?” – и така, докато не стигнал до десет. Така че и в света има хора, които са близко до Бога. Да.

Превод от руски

Източник: Православие ру

Близки теми:

За разсъдителността Да бъдеш милостив – означава да бъдеш с Христос Страданието е най-големият дар, който Бог може да даде някому Бързайте да правите добро! Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

Публикуваме статии свързани с живота на о. Георги Калчу, чийто нетленни мощи бяха открити в края на миналата година. Известният румънски свещеник се представи в Господа на 21 ноември 2006г. в клиника в американския щат Вирджиния на възраст 80 години.

Отец Георги ни разказа и за едно друго докосване до нетварната светлина – когато бил дете. Осемгодишен, той стоял загледан в нивата на своите родители и се питал как ли Бог е създал света. Тогава цялото поле изведнъж се изпълнило със Светлина. „Не разбрах какво е това – разказваше той. – В тази светлина нямаше и следа от сянка, нямаше как да бъде описана. Сигурно защото бях свикнал с гледката на нивата при естествена светлина, сега виждах всичко до най-малката му подробност, само и единствено в светлина. Дълго време стоях в пълно изумление и когато се съвзех, цялото поле отново си беше както преди. Не казах за това нито на моя брат, нито на сестра ми. По- късно, когато вече бях ученик в гимназията, споделих с майка ми. Тя не показа никакво учудване. Сякаш знаеше за какво става дума, но направи кръстния знак върху мен. После съвсем неочаквано целуна ръката ми. Тогава не ми стана ясно какво значи това, но по-късно разбрах, че тя е целунала не моята ръка, а тялото на детето, което е видяло Божията Светлина.”

Първото подобно изживяване в затвора

По време на втория си престой в затвора отец Георги имал други две изживявания, свързани с тази Светлина. Първото било през 1980 г., когато се намирал в затвора „Аюд” в северна Трансилвания. Един затвор с ужасни условия, където той бил поставен в изолация седем месеца. Не виждал никого – само надзирателите, които имали заповед да го бият и ругаят, без да го жалят. Отец Георги сподели, че един от надзирателите бил невъобразим садист: този човек от сутрин до вечер не се насищал да подлага затворниците на бой и изтезания.

Била е нощта срещу Пасха*. В полунощ камбаните на околните църкви звънели. „Дочувах тихо звука на камбаните и в моята килия – спомня си отец Георге. – Беше невероятна красота, сякаш усещаш Рая. Именно там, в самотата на килията, аз за първи път разбрах колко прекрасен е звукът на камбаните. Останах буден през цялата нощ. Лежах и си припомнях пасхалните празници от предните години: от времето на детството ми, от времето на ученическите ми години, предишната Пасха в затвора. И не спирах да си припявам: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на всички от гробовете живот подари.” Изпълваше ме невероятна радост!

В седем часа дойде новата смяна от надзиратели. Щом влязоха в коридора, те отвориха вратите на килиите. Ние бяхме длъжни да застанем с лице към стената и да не гледаме към тях, докато не чуем заключването на вратата. Това беше старо правило. Но в този ден на радост от Христовото Възкресение аз не се обърнах към стената. Младият пазач, най-жестокият от всичките, влезе, а аз вдигнах поглед право към него и казах: „Христос Воскресе!” Той ме погледна , но без гняв, после погледна към другите надзиратели, защото беше забранено да не стоиш с лице към стената. След това се обърна към мен и отговори: „Во истину Воскресе!” Аз останах поразен. Гледах го напълно вцепенен. Нима е възможно той да каже „Во истину Вискресе!” За мен стана ясно, че това не е той – това беше неговият ангел.

После излезе и заключи вратата, а аз бях като окаменял от думите, които чух от него. И тогава, бавно и постепенно , видях себе си потопен в светлина. Няма думи, с които да опиша щастието, което ме изпълни. Нямам и обяснение. То просто се случи. И не защото бях заслужил това. Едва ли имаше по-голям грешник от мен в затвора, но въпреки това Бог ми даде тази Светлина. Като дете тя ми беше дадена от Него навярно заради чистотата на детското ми сърце, но пък защо точно на мен, а не на друго дете? В квартала имаше толкова много деца, сигурно даже с още по- чисти сърца. Ето защо не мога да отговоря защо. Той избра да даде това тъкмо на мен.

Светлината скоро изчезна, но радостта в мен остана още дълго време.”

Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков

Близки теми:

Второто подобно изживяване в затвора Обожествяването в съвременния опит Мисля, че съм недостоен да съм православен Цербери на Светия Потир или пазители на Причастието? Усмивка от Рая

През 1997 г. един от нашите манастири в Северна Калифорния беше посетен от забележителен човек, отец Георги Калчу, у когото отблизо видяхме не само Нетварната Божия енергия, но най-висшата форма на проявление на тази сила: обожествяването на човека. Отец Георги е около седемдесетгодишен православен свещеник. Двадесет годишен той е бил изпратен в комунистически затвор в Румъния, където го държали шестнадесет години. Там бил подложен на научния експеримент „Питести” – безумно чудовищна система за изтезания, целяща да унищожи човека като личност и да го превърне в „новия човек” на комунизма. По-късно в спомените си той казва: „Това беше смесица от всевъзможни изтезания, душевни и физически.”

През тези години отец Георги с дълбоко покрусена душа извървял дълъг път на покаяние, намерил душевната смелост да обърне живота си към Христа и се изпълнил с необикновената сила да прощава на враговете си и да ги обича. Излязъл от затвора на тридесет и шест години, изпълнен с пламенна любов към Бога и към цялото творение, защото духът му бил очистен, изцелен и претворен от Божествения огън в условия на неописуеми страдания. Впоследствие станал свещеник и започнал да проповядва сред румънската младеж, израснала със заблудите на материализма, с желание да я върне към идеята за истинската цел на живота. Той не се отказвал от своите публични проповеди независимо от постоянния тормоз и заплахите от страна на комунистическата власт. В крайна сметка го арестували повторно и го хвърлили в затвора за още шест години. Това били изключителни години в живота му, защото именно тогава той от личен опит окончателно се убедил в божествената енергия на Христос.

По време на престоя му в нашия манастир ние виждахме как душата на отеца прелива от неземно благодушие и пречиста радост. Той беше доста младолик човек – нещо наистина удивително, като се има в предвид не само възрастта му, но и фактът, че цели двадесет и две години е живял сред нищета, епидемии и пълна мизерия в подземните затворнически килии. Той действително беше постигнал това, за което ни говори в учението Си Христос, а също и Лао Дзъ: той „беше станал дете”. И с усмивка, дори със смях разказваше за мъченията, на които са го подлагали. В сърцето му нямаше нито омраза, нито негодувание – той беше простил за всичко и това го изпълваше с душевен мир.

Последната вечер преди да си тръгне от нашия манастир отец Георги ни разказа за проявите на Божествената енергия в личния му опит. Това беше нещо съвсем непредвидено, защото никога дотогава не бе споделял публично за тези неща. На една от лекциите в нашия манастир отецът чу да се говори за Нетварната светлина и тогава реши да ни разкаже какво е почувствал сам той, когато усетил прилива на тази Енергия.

Отец Бенедикт Гиус

„Ще ви разкажа какъв е моят опит. Винаги съм обичал манастирите, още преди да ме арестуват. При всяка удобна възможност отивах в манастир. Близо до Букурещ има един много известен манастир, наричан „Черница”. Един от учениците на Паисий Величковски* донесъл в манастира Христовата молитва на душата. Оттогава, близо две столетия, всеки монах в „Черница” изпълнява тази молитва. Дори по времето на Чаушеску те никога не изоставили молитвата.

Една неделя, заедно с други монаси, аз отслужих Света литургия в храма на „Черница”. Там беше и отец Бенедикт Гиус, един голям монах на духовното благочестие. Той беше духовният водач на движението „Горящата къпина” в Антимовския манастир – една група на ревностни молитвеници, формирана в името на най-известните интелектуалци в Букурещ по време на комунистическия режим. Участниците в „Горящата къпина” бяха арестувани и изтребвани, много от тях умираха като затворници. И отец Гиус беше сред арестуваните, но го освободиха през 1965 г., когато бях освободен и аз. Той се отказа от всичко в света и отиде в манастир, за да се отдаде на Иисусовата молитва. И Бог му даряваше цялата Си любов. Аз никога не видях в този човек скръб или гняв.

Поради напредналата си възраст той не служеше. Когато започнахме литургията, той седна неподвижно на един стол в олтара. В един момент усетих, че там става нещо странно. Погледнах към лявата си страна, в ъгъла, където стоеше отец Гиус, взе да се появява Светлина. Тя го покри целия, но не се простря в олтара. Обгръщаше само неговото тяло. Сигурен съм, че отецът не съзнаваше присъствието на тази светлина. Другите монаси виждаха същото, което и аз, но без учудване, защото за тях беше станало нещо познато. Тази гледка те познаваха отдавна и я приемаха за естествена. Аз обаче бях изумен. А светлината не изчезна до края на литургията. Когато отец Гиус се приближи за Светото причастие, ръцете му бяха Светлина. Аз се поклоних пред него, а той ужасно се смути, сякаш се чувстваше недостоен за такава почит. После мълчаливо си тръгна, без да поглежда към никого. Видях как светлината изчезна, когато излезе от олтара, и той отново стана съвсем обикновен човек.

Просто си седеше неподвижен на стола в олтара. И даже нищо да не знаете за Иисусовата Светлина, нетварната Светлина, пак щяхте да видите изпълненото му със Светлина лице още с първия поглед към него.

*Св. Паисий Величковски (1722-1794) е допринесъл за преоткриването и възстановяването на антологията от древни текстове „Добротолюбие” – Б.а.

Из “Христос, вечното Дао” изд. Дамян Яков

Близки теми:

Едно изживяване от детството Второто подобно изживяване в затвора Мисля, че съм недостоен да съм православен Цербери на Светия Потир или пазители на Причастието? Усмивка от Рая