Добрата почва дава добри плодове

Април 10, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

 

 

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

Блаженопочившият наш духовен отец, архимандрит Клеопа (Илие), е роден в община Сулица, жупания Ботошани, на 10 април 1912 година.

Неговите родители Александру и Ана Илие били жив пример за християнски живот, преминаващ в любов към Бога, Църквата и децата им. Те никога не изоставяли светите богослужения, давали милостиня, молели се много, заедно с децата, и водели чист в Христа живот. Къщата им била като църква, както разказваше и самият отец Клеопа: „Имахме една стая, цялата в икони. Нещо като параклис. Там се молехме. Дори и в полунощ ставахме и четяхме молитви”. Всекидневният живот течал спокойно като бистра изворна вода, както бил наследен от прадедите им. Такава била и християнската традиция в обкръжението им.

Макар че домът на семейство Илие бил като жива църква, той не заменял селския храм, където служел прочутият свещеник Георге Кириак. Както казваше сам старецът Клеопа, жителите на село Сулица слушали своя свещеник като самия Христос и не предприемали нищо без неговия съвет и благословение. Затова, всекидневният живот течал естествено, църквата била пълна с вярващи, а многобройните деца украсявали селото.

Такива били румънските села в първите десетилетия на двадесети век.

Бащата

За своя баща – Александру – отец Клеопа казваше следното: „Бог да прости моя баща. Беше висок човек, плешив, с голяма бяла брада, много набожен. На всеки празник отиваше в храма, заедно с нас, децата, и помагаше на сираците. Никога, никой не го е виждал пийнал или да пуши, или да прави нещо друго подобно.

Сутрин, когато тръгвахме на училище, майка ни казваше да хапнем или да си вземем нещо за ядене в торбичките. Но татко казваше: „Не! Остави ги, бабо, няма да умрат!”. Когато се връщахме от училище, вземахме света нафора и едва след това ядяхме. Моите братя, особено брат ми Михай, не хапваха нищо, докато не завършат четенето на Псалтира.

Докато не бяхме се молили един час, татко не ни даваше да ядем нищо. Дори и когато не беше пост, казваше: „Не се яде сега. Когато се върнеш от училище, на обед. Не си свиня, та да ядеш от сутринта”.

Не беше грамотен, но имаше страх Божи. Да се случи някой от нас да си легне вечерта без да се помоли, или да седне на масата без да е казал „Отче наш”? Или да не отиде в неделя на Църква? Или, не дай Боже, да се чуе, че е псувал или пушил или е откраднал нещо? Такива неща от него никога не бяхме виждали. Имаше един каиш, наричаше го „Свети Никола”. Само да те хване в нещо – пази Боже! Казваше: „Вижте „Свети Никола”! Захващай се за молитвата! Родил съм те с две очи, грамотен си, чети Псалтира и молитвите!”

Веднъж, на връщане от училище, намерих на пътя хамут. Взех го радостен и го занесох у дома. Щом ме видя, баща ми ме попита откъде съм го взел. А аз му казах: „Намерих го на пътя и помислих, че може да ни бъде от полза”. Но татко решително каза: „Отиди и го върни обратно, защото не ти си го оставил там!” Той беше светилник в нашия дом. Беше господар над нас.

Майката

Ана Илие, майката на отец Клеопа, се родила в семейство на земеделци и добри християни. През 1902 година встъпила в брак с Александру и в този брак им се родили десет деца, от които две починали като малки. Пет от останалите осем – четири сина и една дъщеря – поели пътя на монашеския живот.

Ана била простодушна жена, дребна на ръст, неграмотна, но с изключителна памет. Често плачела, защото имала дара на сълзите. Най-голямата й болка била, че всичките й деца починали млади. Единственият, който доживял до дълбока старост бил отец Клеопа. Но Бог я укрепил със Своята благодат, за да носи кръста си.

След като овдовяла, през 1943 година, отец Клеопа я довел в манастира и след това била замонашена в „Старата Агапия” с името Агапия. След повече от двадесет години, през 1968 година, схимонахиня Агапия се преселила във вечността на 92 годишна възраст.

Децата

Мария

Най-голямата дъщеря в семейство Илие. Родена е през 1903 година. Като най-голяма тя се грижила за своите по-малки братя, давайки им добро възпитание. Омъжила се и родила дъщеря. Рано останала вдовица. Не след дълго починала и дъщеря й.

Василе

Второто дете в семейството. Роден е през 1905 година. Заедно с двамата си по-малки братя, Георги и Константин (бъдещия отец Клеопа), пасял овцете на семейството в околностите на близкия скит „Козанча”. През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, Нямц. След двегодишно подвизаване и послушание при овцете се упокоил през лятото на 1931 година.

Георге (Монах Герасим)

Роден е през 1907 година. Бил много кротък, благочестив и мъдър, но и много строг към себе си. Образовал се духовно в скита „Козанча”, бидейки послушник на йеросхимонах Паисий Олару. След това встъпил в братството на скита „Сихастрия” и бил замонашен под името Герасим. Най-големият подвижник между своите братя. Много постел и се молел непрестанно. Знаел Псалтира наизуст и го повтарял всекидневно, докато пасял кравите на скита. След шест години монашески живот предал духа си в Божиите ръце през есента на 1933 година.

Порфира

Родена е през 1910 година и не е встъпвала в брак. Носела бремето на семейството, трудейки се на полето и грижейки се за по-малките си братя.

Веднъж, докато копаела на нивата се почувствала зле. Помолила своя брат Константин (Клеопа) да чете Псалтира и докато той четял, предала своя дух в ръцете Господни.

Константин (в монашество Клеопа)

Роден е на 10 април 1912 година като пето от десетте деца на семейство Илие. Посещавал седем годишното основно училище в родното си село. Подобно на майка си, имал изключителна памет. Повече от три години се ползвал от наставленията на йеросхимонах Паисий Олару, пустинник от скита „Козанча”.

През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, заедно с по-големия си брат Василе.

До 1935 година пасял овцете на скита заедно със своя брат. След това го взели във войската. Върнал се в скита през 1936 година и на 2 август 1937 бил замонашен с името Клеопа. Получил послушание да се грижи за овцете на скита, което изпълнявал до лятото на 1942 година.

През 1942 го върнали в скита и го назначили за заместник на игумена Йоаникий Морой, който бил болен.

В края на 1944 година бил ръкоположен за йеродякон, а на 23 януари 1945 – за йеромонах, след което официално го определили за игумен на „Сихастрия”.

През 1947 година, скитът „Сихастрия”, който имал повече от шестдесет монаси и послушници, получил статут на манастир, а протосингел Клеопа Илие, с благословението на патриарх Никодим, бил въведен в сан архимандрит.

През 1948 година, поради гонения от комунистическата власт, се оттеглил за шест месеца в горите край „Сихастрия”.

През 1949 година, по решение на патриарх Юстиниан, бил определен за игумен на манастира „Слатина” , Сучеава и преминал там, заедно с тридесет монаси от братството на „Сихастрия”.

В манастира „Слатина” основал братство, наброяващо повече от 80 души. Тъй като бил следен от Държавна сигурност, между 1952 и 1954 година, той се оттеглил в планината Станишоара, заедно с монах Арсений Папачок. След две години пустиннически живот се върнал в манастира по повеля на патриарх Юстиниан.

През 1956 година се върнал в мястото на пострижението си, а през пролетта на 1959 година за трети път се оттеглил в планината Нямц, където се подвизавал повече от пет години.

През есента на 1964 година се върнал в „Сихастрия” като духовник на цялото братство и поучавал непрестанно както монасите, така и миряни в продължение на 34 години до 2 декември 1998 година, когато предал своя дух в ръцете Христови.

Екатерина

Третата сестра на стареца Клеопа е родена през 1914 година. След като завършила основното училище в родното си село, постъпила в манастира „Стара Агапия”, където се подвизавала като послушница повече от година. След това се оттеглила в манастира „Агафтон”, жупания Ботошани, където млада се преселила във вечността.

Михай

Четвъртият брат на стареца Клеопа е роден през 1917 година. През 1934 година бил приет за послушник в манастира „Дурау”, където се подвизавал няколко години. След това се оттеглил в скита „Козанча” и починал в Господа през 1940 година.

Харета

Родена е през 1920 година. Учила в основното училище в селото и помагала на своите родители в полската работа. Както и останалите свои братя и сестри, се преселила в Господа в ранната си младост, за да се радва непрестанно с ангелските чинове.

Другите две деца

Анна Илие родила още две деца, чиито имена не са ни известни. Те умрели рано и са погребани на гробищата в родното си село.


(…)

С овцете в скита „Козанча”

Всяко лято Александру Илие правел бачия* за овцете си по хълмовете и поляните в околностите на скита „Козанча”, на около 5 километра от селото. След това поверявал стадото на тримата си по-големи сина: Василе, Георге и Константин, които още от деца познавали добре тези благословени места. Там се намирала и килията на пустинника Паисий Олару, техния духовен отец.

Този йеросхимонах бил роден в община Лунка, Ботошани през 1897 година. През 1922 година встъпил в братството на скита „Козанча”. Тук се подвизавал в малка пустинническа килия в продължение на 26 години, денонощно славейки Бога и утешавайки много души.

Старецът Паисий много обичал братята и те често посещавали скита. Стараели се да пеят на певницата, да обработват градината и да донасят това, което било необходимо на старите отци от скита.

Така Бог отредил тези млади издънки от малки да се подготвят за великия монашески подвиг, който им предстоял. Щом ги сполитало някакво изкушение те бързали при пустинника Паисий и искали от него душеполезно слово. А той ги съветвал да пазят мълчание, постоянно да казват Иисусовата молитва, всекидневно да правят поклони, а вечер, след доенето на овцете, да четат Псалтира и Богородичния акатист.

Братята, бидейки послушни, никога не погазили думата на стареца. Но дяволът ги нападал все повече и повече, не можейки да търпи някакви си деца да го поразяват, прогонвайки го със силата на псалмите. Затова им създавал много изкушения.

Веднъж, когато си играели и се боричкали, по дяволско действие, един от тях бил ударен така, че всички го помислили за мъртъв. Друг път дяволът ги обезпокоявал по време на молитва. Понякога, когато се молели нощем, бесовете вдигали силен шум на тавана и грухтели като свине. Отначало Константин, който бил най-малък, питал братята си: „Чувате ли?” Тогава по-големият брат Василе казвал: „Спокойно! Не обръщай внимание! Остави го, защото само това може!”

Виждайки, че братята го изгарят с молитва и пост, неприятелят им създал още по-голямо изкушение. Късно една вечер, когато тримата се молели на колене и четели Псалтира около огъня, изведнъж видели някаква непозната птица, нещо като орел, да лети покрай тях. Най-малкият брат Константин оставил Псалтира и казал: – Каква хубава птица!

– Мълчи, моли се и не говори повече! – отвърнал му Василе, по-големият брат.

Докато Константин гледал тази чудна птица, която всъщност била неприятелят, тя изведнъж се хвърлила в огнището, предизвиквайки голям шум и, като разпръснала цялата жарава, запалила бачията. В огъня изгорели много овце. С големи усилия братята угасили пожара и събрали разпръснатото стадо. След това се затекли при пустинника Паисий и му разказали какво са изпатили от дявола.

Старецът поръсил овцете и бачията със светена вода, а тримата братя окуражил да не се плашат, защото Христос е свързал дявола и той няма власт да убива хора.


* бачия – оградено място, извън село, дето доят овцете и обработват млякото

източник: svetosavlje.org

Да бъдеш милостив – означава да бъдеш с Христос

Март 20, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ако си милостив към един или към друг, очевидно е, че ти си с Христос. А ти дори не усещаш, че този, на когото помагаш, може да бъде Христос. Той не протяга ръка, за да му дадеш, той протяга ръка, за да ти даде Царството Небесно, а ти дори не забелязваш това. И обикновено хората търсят най-дребната монета в джоба си.

 

 

Братя мои, помнете, че бедните – това са библейски персонажи! И ти си минал покрай твоето спасение толкова леко! А още по-страшно е, че ти си се отнесъл с презрение към този просяк. Бедните никога не загиват. Те се събират заедно в края на пътя и поделят, това, което са им дали, и казват: „Това е от този – помени го Господи в Твоето Царство!“ И това има значение. Спасителят, за да ни ентусиазира, казва: „Получете стократно!“ Искате ли да забогатеете? Раздайте всичко, което имате! И ще получите стократно! Тези думи ги казвам не от себе си.

 

 

Ако познавахте живота на свети Йоан Милостиви, бихте се уплашили! Свети Йоан, когато пристигнал в архиепископията, попитал: „Колко злато има в архиепископията?“ Отговорили му: „Един килограм злато!“ – „Раздайте го на бедните!“ Когато чули това икономите, казали, че ще обеднеят. Но всичко се върнало стократно – без това, което е дал. Отново давал, отново се връщало сто пъти повече. Икономите винаги се оплаквали. Виждате ли: човек не забелязва, когато получава, но забелязва, когато дава. Но се върнало стократно – до точност! Има едни слова в Светото Писание. Аз не смея да им противореча. И свикнете с авторитета на словата от Светото Писание. Тайнствата на Църквата са основани върху словата от Свещеното Писание.

 

 

Източник: https://duhovnyj.ru

 

От добър корен добро дърво

Март 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

 

Как дяволът изкушавал брат Георге

През 1927 година Георге отишъл при пустинника Паисий в скита „Козанча”. Станал послушник на стареца, работел в градината, пеел на певницата и постоянно повтарял Иисусовата молитва, като се хранел един път дневно. Понякога отивал и в скита „Сихастрия”.

Веднъж, по изкушение от дявола, и следвайки съвета на своя ум, той излязъл от килията, като оставил на масата следното писмо: „Прости ме, отче Паисий, отивам за пет дни в гората да се покая!”

Вечерта, като прочел писмото, старецът си помислил: „Това е дяволско изкушение и няма да бъде от полза на брат Георге, защото е отишъл без благословение!” Около полунощ някой захлопал по вратата на неговата килия:

– Благослови, отче Паисий, и прости мен, грешния!

– Кой си ти? – попитал старецът.

– Брат Георге, грешник!

– Как е възможно това? Брат Георге отиде за пет дни в гората да се покае.

– Прости ми, отче Паисий, съгреших!

– Бог да ти прости, брате Георге! Влез и ми разкажи какво се случи.

– Отче Паисий, отдавна имах желание няколко дни да се моля сам в гората. И така, взех Часослова, Псалтира, няколко свещи и кибрит и се скрих в гората, в една пещера. Почнах да правя поклони и да се моля със сълзи. Около полунощ, чух край себе си някакъв ужасяващ глас: „Какво правиш тук?” Обърнах се леко и виждам някакъв огромен черен арапин, със страшен вид. Беше бяс. След това ми казва: „Къде си тръгнал без благословение?” Тогава, обзет от голям страх, грабнах Часослова и побягнах! Моля ти се, отче, Паисий, прости на мен, грешния, и ме приеми обратно!

От този момент брат Георге не правел нищо без благословение.

Василий и Константин отиват в манастир

През зимата на 1929 година, след празника на св. Николай, Василе и Константин взели решение да отидат в скита „Сихастрия”, за да посветят целия си живот на Христа. След като дълго се молили с пост и поклони, взели благословение от селския свещеник и съобщили на своите родители за намерението си.

При раздялата най-тежко било на майка им Анна, която постоянно плакала. Но баща им казал: „Бабо, пусни ги, нека вървят! Защо ние нямахме техния ум, когато бяхме на техните години? Ето, утре ще отидем при Господа и каква ни беше ползата от този живот?”

Братята приготвили багажа си. Взели със себе си само две торби, в които поставили малко дрехи, Свещеното Писание, Житията на светиите, Часослов, Псалтир и две големи икони, които много обичали: иконата на свети Георги и иконата на Божията Майка, която била проплакала в къщата им.

След това, като коленичили, се помолили на Бог да благослови пътя им и да ги удостои да се подвизават духовно. Родителите им, Александру и Ана, ги съпроводили до края на селото, като проливали сълзи на естествена любов за своите деца. Но синовете ги окуражавали и им говорели за Христос и за вечния живот.

Виждайки, че родителите им не могат да се отделят от тях, по-големият брат, Василе, започнал да пее кондака от Акатиста на Пресладкия Иисус „Поборниче Воеводо и Господи, Победителю на ада, като се избавих от вечната смърт, аз, Твоето създание и Твоят раб, принасям Ти похвални песни. Но понеже имаш неизказано милосърдие, освободи от всякакви беди мене, който викам: Иисусе, Сине Божий, помилуй ме!” След това направили поклон, целунали ръка на родителите си и поели към скита „Козанча”. Александру и Ана паднали ничком и заридали.

В „Козанча” прекарали един ден при своя добър наставник схимонах Паисий, който постоянно им разказвал за пустинниците от планината Нямц, а на сутринта тръгнали към Сучава, като взели със себе си и своя брат Георге, който бил на посещение в „Козанча”.

Постъпване в манастира и послушничество

На път към скита „Сихастрия”, братята спрели да починат в манастира на свети Йоан Нови в Сучава. Поклонили се на мощите на светеца, взели участие в светата литургия, прочели Богородичния акатист и пренощували.

Продължавайки пътя си към „Сихастрия”, спрели да се отморят в манастира „Нямц”, където се поклонили на чудотворната икона на Божията майка. Навлизайки в долината Секу, се поклонили в манастира, съграден от Нестор Уркеа и привечер пристигнали в „Сихастрия”. Възнесли слава на Бога и благодарили на Божията Майка, че е насочила стъпките им към тези благословени планини, където в продължение на векове се подвизавали стотици пустинници.

В манастира ги посрещнал монах Иларион, икономът на скита:

– Какво желаете, братя? – попитал ги той.

– Искаме да останем в манастира, отче, и да станем монаси.

– Искате да посветите живота си на Христос?

– Да, с Божията помощ, преподобни отче.

– Почакайте тук, докато съобщя на отец игумена.

Когато настоятелят научил за пристигането на братята, казал на иконома: „Отведи ги в страноприемницата, дай им да хапнат нещо и от утре сутринта три дни и три нощи да стоят пред манастирската порта, да удрят с тоягите си по пъновете пред портата и постоянно да изговарят Иисусовата молитва. Храна не им давайте до третия ден. Ако имат търпение, ще ги приемем в манастира”.

Икономът се върнал при братята и ги отвел в страноприемницата, където си починали. В полунощ отишли на утреня, а на сутринта били отведени при манастирската порта и през целия ден се молили, удряйки с тоягите си по един елов пън. Когато удряли пъна, казвали и молитвата „Господи Иисусе”. Монасите и братята минавали покрай тях, но никой нещо не ги питал. Вечерта икономът дошъл и ги попитал:

– Е, братя, дървото каза ли ви нещо?

– Не! – отговорили те.

– Дървото не е ли гладно?

– Не! – казали те.

– Ето така трябва да търпи монахът в манастира! Отидете в страноприемницата и като извършите правилото си и канона, починете малко. След това елате на утреня.

Следващите два дни преминали по същия начин. На третия ден вечерта игуменът Йоаникий Морой дошъл при манастирската порта, благословил двамата братя, отвел ги в църквата и им казал да се поклонят на чудотворната икона на Божията Майка.

След това се изповядали, започвайки от детството си, приели малко Богоявленска вода и малко храна, а на следващия ден се причастили с Пречистите Христови Тайни.

Дадено им било послушание при овцете, а брат Георги продължил, както и дотогава, да пасе кравите на скита. В продължение на три месеца те не посмели да се видят и да разговарят един с друг.

Така били приети в манастира тези благословени от Бога и от Божията Майка братя.

В продължение на пълни три години послушникът Василе, най-големият брат на стареца Клеопа, имал послушание на бачията*. Той бил така кротък и изпълнен с любов, че го обичали всички, дори овцете, кучетата и небесните птици.

Неговият подвиг бил такъв: ядял един път дневно, в три часа след пладне. Знаел наизуст Псалтира, седем Хвали и много акатисти и ги казвал ежедневно, вървейки гологлав след овцете. През нощта правел петстотин поклона и четял житията на светиите, размишлявайки постоянно за Божиите съдби.

Друг подвиг на тази христолюбива душа била грижата за отшелниците, живеещи в гората. По това време около „Сихастрия” и около скита „Сихла” се подвизавали над 40 отшелници – монаси и монахини. Брат Василе бил техен приятел. Когато срещал някой от тях по планините и горите, дори и да не го познавал, правел поклон пред него и му казвал: „Благослови ме, отче, и се моли на Бога за мен, грешния! Дали имате нужда да ви донеса нещо за ядене от бачията?”

Ако пустинникът се съгласявал, на другия ден брат Василе му донасял сирене, картофи, сол и брашно. Бил опознал множество отшелници и ги посещавал в землянките им.

Веднъж попитал един постник:

– Отче, какво да правя, за да се спася?

– Брат Василе – казал старецът – моли се постоянно, извършвай послушанието си с любов и имай смирение. Ако пазиш тези трите, със сигурност ще се спасиш.

Пророчеството на светия епископ Йоан

През есента на 1930 година послушникът Василе пасял овцете заедно с брат си Константин из падините на планината Сихла. Василе вървял пред овцете и се молел, а Константин вървял след стадото. В този час от там минал един свят и чуден отшелник – епископ Йоан, съпроводен от дякон. Той бил избягал от Киев през 1918 година заради атеистическите гонения. След като благословил и двамата, епископ Йоан, който бил прозорлив, казал на по-малкия брат чрез дякона, който знаел румънски:

– Брате Константине, кажи на брат Василе да се приготви, защото го чака дълъг път.

Дяконът превел тези думи на брат Константин. След това блаженият епископ тръгнал към „Сихла” при своя духовник йеросхимонах Васиан, който се подвизавал като отшелник близо до пещерата на света Теодора. Константин не разбрал значението на казаното от епископа. Но като се срещнал със своя брат, който вървял пред овцете, му предал думите на светия пустинник.

Брат Василе разбрал пророчеството на епископ Йоан, а именно: че трябва да се подготви за часа на своята смърт, който се приближавал.

Чудесната кончина на брат Василе

През пролетта на 1931 година смиреният послушник брат Василе се разболял и бил доведен в скита. Веднъж, когато бил излязъл от храма след светата литургия и се молел пред църквата, той имал страшно видение. Започнал да плаче и да вика с пълен глас:

– Пресвета Богородице, помогни ми, защото бесовете ме бият! Не ме оставяй!

А на отците, които се стекли около него, казал:

– Поклонете се, отци! Поклонете се, защото ето – нашата Владичица дойде! Божията Майка е тук със Спасителя на ръце! Ето Я над нас!

– Отче Василе, защо викаше така силно? – попитали го монасите.

– Отци, докато се молех пред църквата, изведнъж се появи цяла чета много страшни бесове с огнени тояги в ръце и започнаха ужасно да ме бият и да викат: „Напразно се молиш, защото не си се спасил! Наш си, защото си грешен!” Тогава с надежда завиках към Божията Майка. В тази минута от небето се спусна бял облак, изпълнен със светлина и застана над църквата. А в облака видях Божията Майка с Младенеца на ръце да ми казва: „Не се бой, защото отсега имаш още три дни и после ще дойдеш при нас!” След това Спасителят благослови всички ни и облакът се издигна към небето… Отци, голяма смелост и сила има Божията Майка пред нашия Спасител Иисус Христос и Той твърде много се вслушва в Нейните молитви.

Игуменът Йоаникий му казал:

– Брате Василе, да не те измами врагът! Внимавай и пази своя ум, защото неговите клопки са многобройни!

След това казал на останалите братя:

– Ако след три дни брат Василе си отиде от нас, значи наистина му се е явила Божията Майка! Ако ли не, тогава бесовете са го измамили!

След три дни, точно в същия час, послушникът Василе починал мирно, с молитва на уста.

Кой знае колко свети отшелници в този час се молили за упокоение на душата му!

Подвига и кончината на монах Герасим Илие

Монах Герасим Илие бил по-голям брат на отец Клеопа. Той пасъл кравите на скита четири години. Бил голям подвижник и обичал усамотението. След като приел монашеска схима, отец Герасим усилил своя подвиг. Всекидневно казвал Псалтира и седем Хвали, които знаел наизуст, а през нощта извършвал стотици поклони с Иисусовата молитва. Бил много ревностна, светотайнствена душа и имал велика почит към Божията Майка. Говорел малко и имал дара на сълзите.

Със себе си постоянно носел икона на света Богородица. Загръщал я в чиста кърпа, поставял я в торбата си до Житията на светиите и изкарвал кравите на паша. В гората закачвал иконата на дънера на някое дърво, четял Акатиста на Благовещение и правел поклони.

Този млад Христов воин имал и друг таен подвиг. Винаги размишлявал за часа на смъртта и за Страшния съд. Когато чувал, че някой отец е тежко болен, отивал при него, молел се, четял му от Светите книги, а след това започвал да пролива сълзи.

– Защо плачеш, отче Герасиме? – питал го болният.

– Плача, защото приближава смъртният ми час, а аз още не съм се подготвил!

Понякога монах Герасим отивал през нощта на гробищата и там се молел и плачел край гробовете на отците. В килията си, вместо легло, бил поставил ковчег, в който си отпочивал по няколко часа.

За него старецът Клеопа разказваше:

„Възлюбеният ми брат Герасим знаеше Псалтира, заедно с Мойсеевите песни, поменика и Молебния канон на Богородица от край до край. Три години вървеше след кравите. Знаеше целия Псалтир – от „Блажен оня човек…” до края. Голяма борба водеше, бедният. Чувал съм го как се кара с бесовете. Те му вземаха броеницата, влачеха го за косата и му викаха: „Какво имаш ти с нас? Изгаряш ни с тези псалми!” А той плачеше. През нощта, когато сънят го оборваше, той си удряше плесници и казваше: „Не спи! Гледай ковчега!” Не спеше. До сутринта извършваше петстотин поклона и казваше до десет катизми.

Аз спях. Не обичах да извършвам толкова молитви. Само чувах: „Ставай! Хайде на утреня!” Той не спеше до утренята. След нея лягаше в ковчега върху малко слама, подлагайки под главата си дърво. Един ден някой от отците му каза: „Колко такива ковчези ще изгният докато умреш, свети отче!” А той отговори: „Вярвам в благия Бог, че този ковчег ще ми бъде вечен дом!”

Спеше три, най-много четири часа след утренята. Аз отидох при игумена и му казах: „Отче игумене, не мога повече да живея с Герасим! По цяла нощ си удря шамари, плаче! Понякога плаче по два часа, цял се тресе и то след много други подвизи. „Море дете – каза старецът – остави го! Той си има свой подвиг. Ти не знаеш какво се случва с него. Той има велик подвиг с Псалтира. Води борба”.

Затова не живя дълго, нито той, нито брат Василе, нито Костандие Урикару. И той знаеше Псалтира наизуст. Знаеш ли защо? Чуй какво се казва в Паримийника: Взети бяха, да не би злоба да измени разума им…!**

Така живял брат Герасим. Веднъж се разболял и игуменът му казал:

– Да доведем лекар?

А той със сълзи му отговорил:

– Простете ме, отци! Аз се молих на Бог със сълзи да ми даде неволя и болест, само и само да се спася. И ако Той ми е сторил милост, нима сега да му се възпротивя? Оставете ме на Божията воля, защото болестта ми е за спасение!

Бидейки болен, брат Герасим не можел повече да отива в храма. Но не изоставял светата литургия. Отците го донасяли на одеяло и го слагали в притвора на църквата.

– Отче Герасиме – казвали му останалите – защо не останеш в килията си, докато не се почувстваш по-добре?

– Отци, простете ме, грешния. Дойдох да чуя още една света литургия. Може би тя ще бъде последната в живота ми. Нито една служба не е така необходима за нашето спасение, както светата литургия.

Починал един стар монах. Тогава отец Герасим със сълзи казал: „Знайте, отци, че след отец Василе е мой ред да си отида от този живот”.

И наистина, на 14 септември 1933 година, на Въздвижение на Светия Кръст, добрият подвижник Герасим предал душата си в Христовите ръце, лежейки в ковчега, който сам си бил направил. Под възглавието му било намерено следното писмо, адресирано до по-малкия му брат:

„Възлюбени мой брате Константине, знай, брате, че теб Бог ще държи в този живот по-дълго. Моля те да не забравяш мен, грешния, в светите си молитви. Защото и аз с много сълзи се молих за теб и за всички братя, Бог да ви приведе на пътя на спасението!”

Чудесните видения на брат Константин

Когато се навършвали 40 дена от смъртта на неговия брат Герасим, Константин четял Псалтира и постел, молейки се за неговото спасение. В един момент задрямал малко и видял гроба на неговия брат на старото гробище край църквата да се отваря и капакът на ковчега да пада настрана; а от светия олтар към гроба започнал да тече извор с вода, бистра като кристал. Тогава Герасим се пробудил сякаш от сън и казал: „Брате Константине, молитвите на Църквата ме спасиха…”

Същата година, след преселването на неговите братя при Господа, Константин бил много нажален заради тяхната толкова ранна кончина. Той със сълзи се молил на Бога да му открие къде са душите им. И ето, една вечер заспал в килията си и спал непробудно до сутринта. След като се събудил, душата му била много спокойна и удовлетворена. Той отишъл при игумена на скита и му разказал видението, което имал през тази нощ. Казваше, че се срещнал с братята си Василе и Герасим, както и със сестрите си, които били починали, в някаква чудна градина пълна с цветя и благоухание, с дървета, отрупани с плодове, където небесни птици възхвалявали Бога. Цялата тази нощ те прекарали заедно, разхождайки се из тази райска градина и пеейки с голяма духовна радост. Накрая братята му се сбогували с него и, като му обещали да се молят да бъде заедно с тях, окуражили го да върши послушанието си и непрестанно да се моли, защото след известно време ще стане наставник на много души и едва след това ще дойде при тях. След това се отдалечили, подскачайки от радост, а Константин се пробудил от дълбокия си сън.

 

* бачия – оградено място, извън село, където доят овцете и обработват млякото /бел.прев/
** виж Прем. 4:11 /бел.прев./

източник: svetosavlje.org

 

 

Съвест, кажи ми!

Февруари 27, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Старецът Прокъл е роден на 13 ноември 1928 г. в румънското село Митоку Белан, област Нямц. На дванадесетгодишна възраст той постъпил в манастира Сихастрия и след осемгодишно послушничество, през 1948 г., приел монашески постриг. Монах Прокъл бил духовно чадо на архимандрит Клеопа (Илие) и през целия си живот свято следвал неговите наставления. През 1959 г. в Румъния започнала кампания по закриване на манастирите, откъдето изгонили всички монаси, ненавършили пенсионна възраст, в това число и монах Прокъл. Тогава той бил на 31 години. По благословението на стареца Клеопа той се върнал в родното си село и там, затваряйки се в бедна селска къща започнал да води отшелнически живот. В този подвиг отец Прокъл прекарал петдесет и осем години и на 27 януари 2017 г., на 89 годишна възраст, мирно се упокоил в Господа.

Нека всичко правим от любов!

Радвам се, че търсите Господ Иисус Христос. Който се държи за Църквата, ще намери рая. Комуто Църквата е майка, на него Бог ще бъде Отец. В противен случай ние напразно се молим с молитвата „Отче наш”. Който възнася молитвата „Отче наш”, трябва да приема Църквата като майка.

Стигайки до мястото, където се казва: „И ни прости прегрешенията, както и ние прощаваме на нашите длъжници”, трябва да помислим не сме ли огорчили някого с нещо без да попросим прощение? И дали някой не ни е помолил да му простим за някаква негова грешка, а ние не сме му простили? Ако не правя това, за което се говори в молитвата, значи когато се моля, аз лъжа, значи аз не съм родно чедо на Бога.

„Отче наш” може да казва този, който прощава на всеки, който му е причинил скърби, трудности или с нещо е съгрешил пред него. Който не прощава – не знам как може да възнася тази молитва. Такива хора жестоко се заблуждават.

Най-голямата беда на нашето време е враждата. Сърцето, имащо в себе си злоба, не приема Светия Дух!

Когато злопаметността ни бори, сърцето ни се изпълва със злоба и душата ни се чувства така, сякаш е в ада. Нека, доколкото можем, да не отмъщаваме на огорчаващите ни. Да не помним злото, а ако някой ни смути, да се помолим за него: „Господи, прости на смутилия ме!”

Най-добре е да побеждаваме дявола с търпение. Докато търпим и не отмъщаваме, духът на мира ни успокоява. По мярата на това доколко ще се молим за враговете си и ще поемаме вината върху себе си, ще чувстваме дълбок мир в душата си. А ако помисълът ни говори: „Виновен е и този и този, не само аз” и ние го приемаме, Тогава Светият Дух ни напуска и ние започваме да изпитваме тежест в душата и повече не можем да търпим.

Ако човек няма смирение, след много наказания, удари и скърби започва да осъзнава, че е не нещо друго, а животно, добиче, а понякога е по-ниско и от животното. Тогава той започва да търси Истината, да търси Светлината и го обхваща срам, че е съгрешил. И ако има още дни, той започва да се кае, а ако няма… Боже, опази!

Скърбите и трудностите ни помагат да придобием дара на безстрастието и смирението. Дарът на безстрастието придобиват най-вече тези, които не искат да отмъщават.

Ако искам да помогна на някого, трябва да му помагам с милост, трябва да имам към него милост и всичко, което ще му кажа, да му го казвам с милост. Нищо няма да постигна скърцайки със зъби, понеже Божията заповед е да правим всичко с любов.1

Осъждането на ближния прогонва действието на Светия Дух

В тежки случаи, какъвто е затворът, много помагат нощните молитви. Нека от все сърце да се молим на Благия Бог. И в това време, за да бъде молитвата ни чута, да не задържаме в душата си зло против когото и да било, а ако някой има нещо лошо против мен, при него нищо няма да се получи, стига само аз да нямам нищо лошо против никого и тогава нашата молитва ще бъде приета от Бога. Велико дело е да се молим, нямайки никакви неприятности с никого. Нощната молитва е много ценна.

При мен идват някои хора и казват:

– Еди кой си ми направи магия и дяволът влезе в мен. Аз се мъча, правих си елеосвещение, ходих на Църква, но няма никаква полза.

А аз отговарям:

– Виж, тези молитви много помагат, дойде ли време за сън, не заспиваме с разсеян ум, а с молитва и не храним зло към никого.

Докато смятам, че някой ми е направил магия, молитвата ми няма сила. Светият Дух помага тогава, когато не храним зло към никого.

Ако се е случило да осъдя някого или да кажа за него нещо лошо, мога да поправя това прегрешение, като прибягна до Изповед, като се моля за него и не злословя по негов адрес.

Ако виждаме, че някой ни гледа като вълк, трябва мислено да се помолим за него, да го умири Благият Бог. Това много помага да придобием онзи, който враждува против нас. Врага можем да придобием с подарък и добра дума. Тогава Светият Дух прогонва духовете, които са го обхванали и той се успокоява.

Съвестта престава да изобличава онзи, който не иска да ходи на Църква и да полага добро начало и Бог го напуска. А тогава, тъй като Светият Дух го е напуснал, дяволът насилствено взема връх над него и той може да потъне във вода или да попадне под кола, или дори да се обеси.

Не трябва да воюваме с човеците, трябва да воюваме с духовете на злобата. Нашата бран е такава: със свои сили не можем да направим нищо, но Светият Дух ни помага, ако се молим със смирение.2

1. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Йоан 13:35); „Всичко у вас да става с любов” (1 Кор. 16.14).
2. Из книгата: Монах Прокъл (Никеу). „Съвест, кажи ми” (Monah Proclu Nicău. Conștiință, spune-mi tu. Sfânta Mănăstire Putna, 2016).

Талантите ни са дадени за да ги умножаваме, а не за да ги крием

Октомври 4, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

„Той даде на всеки според силите Му“, се казва в Евангелието.
 
На някой Той даде пет таланта. Предполагам, че това е според броя на качествата, които Бог, отпуска на всеки от нас според нашите човешки сили.
 
На някой Той даде два таланта, а на други само един талант. Така че, всеки е получил по нещо. Няма нито един човек на света, който да не е получил нещо от Бог. Без значение, колко се оплакваме или си мислим, че няма благодат или дарове от Бога, на нас ни се дарява по нещо. И талантът не означава само подарък, защото той е монета с голяма стойност. Разбира се, някой получава по-малко, а друг повече. Но всеки получава достатъчно за себе си.
 
Какво означава да се умножат талантите?
 
В тази притча ни е казано, „да ги внесем, за да придобием лихва.“ Това означава да използвате вашите дарове по предназначение, за което Бог ви ги е поверил. Всеки един от нас живее в някакво общество, част е от общност или от църквата. Всички се стремим да направим нещо за църквата, за общността или за нашите приятели. Така работим за даровете си, които Бог ни е поверил и можем да ги удвоим.
 
Вече има някой, който ще каже: „Бог ми даде дар, какво да правя с него? Мога да го запазя и да Му го върна в Съдния ден, да Му върна Неговото.“

Това са хората, които живеят по инерция. Според нашето християнско разбиране, злото не съществува само по себе си, а само доброто.
 
Когато доброто отсъства, злото заема неговото място. Така че, никой не може да каже: „Не ме интересува дали правя добро, все пак аз не вредя никому. Не ме е грижа, каква борба за оцеляване води съседът ми, нали и аз не го моля за помощ“.

Да не правиш добро, означава да вземеш страната на злото, защото когато доброто отсъства, водеща роля започва да играе злото.

Ако ти не се интересуваш, че съседът ти е болен, ти изпълняваш желанието на дявола. Когато не те е грижа, че твоят съсед живее в бедност или не му оказваш онази малка помощ, за да го изкараш от нея, ти подпомагаш злото.

В битката между доброто и злото, спасението или загиването, няма неутрална позиция, защото всички ние сме Божии създания и Той иска да бъдем Негови съработници.

Християнството е религия на действеността. Иисус Христос е бил действен. Той е дошъл в света, за да спаси всички нас. Той дал на всеки, от каквото се е нуждаел – Той се е грижил за душата, но също така и за тялото. Той е изцелявал болния, възвръщал зрението на слепия, очиствал прокажения, възкресявал умрелия, вдигал от леглото на страданието грешника и парализирания. Той разговарял с грешницата и митаря. Той всички призовава към спасение. Това означава, че няма човек на света, на който да не е дал талант или да не е призовал към спасение. Ако някой не се е спасил, то това е, защото не го е пожелал.
 
Всеки е призван да служи на църквата, да служи на Господ. Всеки един от нас е получил талант и Бог ще го пита как го е използвал. Длъжен си да го умножиш чрез добри дела за твоето духовно израстване и твоето спасение. Да спечелиш Неговата любов, с която Той дойде на света и бе разпнат заради нас.

Така че, питам всички вас как съдействате на църквата чрез вашите добри дела, чрез вашите думи и молитви. Да проповядваме Божието слово извън църквата, да се противопоставяме на сектите, които се стремят да разрушат истинската Божия Църква, да се обичаме един друг и да живеем в единство.

Нека не се караме! Нека не се мразим! Нека не се осъждаме!

Всеки от нас може да бъде почитан, но и да стане предмет на осъждане. Нито да хвалим, нито да осъждаме, но да следваме Христа в истинско единство, както ап. Павел казва: „Църквата е мистично тяло на Христос. Главата на църквата е Христос и ние сме нейни членове. Ако един член страда – цялото тяло ще страда. Ако един член се радва – цялата църква ще се радва.“

Това е твоят талант. Това са петте таланта, които сме получили от Нашия Спасител и трябва да ги умножим. Църквата принадлежи на всички нас, не е само работа на свещениците, но аз искам да се жертвате за Църквата, да принасяте плодове, да използвате талантите, които Бог ви е дал и така Църквата да расте и да стане онази световна свята Църква, където Бог обитава и където всеки може да се спаси. Амин!

Източник: stjohntheforerunnerblog

 

Братя, без Бога не можем дори да мигнем!

Септември 20, 2017 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Пътувах веднъж с влак от Пашкан до Баку. За да не съм във вагоните където се пуши, си купих билет и се качих в последния вагон на влака. Отидох сам във вагона и не знаех кои ще бъдат другите пътници с мен. Точно преди отпътуването на влака, влезе група висши офицери. Те пътуваха към някое военно училище. Бяха моряци, полковници, а сред тях и един възрастен сержант със съпругата си.

 

Ето ти и монах в офицерски вагон… Това беше през 1957 г.
Един от тях, обаче за да не мълчат, пожела да се пошегува, като каза:

 

- Аха, гледайте! Влакът ще върви добре, защото имаме и поп тук!

 

Знаете ли, това беше суеверие: поп – късмет! Ако видиш поп, тогава горко ти! Аз мълчах и не отговарях на закачките.

 

- Бре, чуваш ли, ако попа е тук, тогава не е ли добре да разкаже онази история за Бога? Казват, че някакво “старче” сътворил небето и земята, и звездите и планините и моретата! Слушайте само! “Старче”!

 

Аз продължавах да мълча… Но един от тях дойде и седна точно пред мен.

 

- Отче, не се ядосвайте, от къде сте?

 

И какво да кажа, от Сихастрия?

 

- От манастира Нямц.

 

- Какъв сте? Свещеник, преподавател, професор, какво сте?

 

- Напротив, обикновен монах. Пътувам и аз за Баку.

 

- Чуйте, тези моите са любопитни, разкажете ни нещо за Бог? В Библията се казва, че Бог сътворил небето и земята, целия свят, а ние пък имаме друго разбиране за света.

 

- Не се сърдете, аз съм обикновен монах и ако започна разказвам за Бога, тогава ще трябва този влак три пъти да обиколи страната, та все още няма да мога да го завърша, това е много дълга история.

 

- Искаме и ние да я знаем! Вие сте монах, ние офицери и така или иначе всички заедно ще отидем до Баку. Може ли отче?

 

Стана един майор и каза:

 

- Отче, ето гледайте каква е работата, искам нещо да ви кажа. Не е ли абсурдно да вярваме в нещо, което не се вижда? Вие казвате, че Бог съществува, но дали някога някой Го е видял? Лудост е някой да вярва в това, което не е виждал!

 

- Господа, но първо давате ли честна дума? Тъй като започваме сериозен разговор!

 

- Е, слушайте го сега пък попа! Даваме, отче, как не!

 

- Виждам, че сте умни хора, аз пък съм глупав, но ще започнем “разказа” за Бога, така както умея. Господа, аз ще кажа, че всички вие, които сте в този вагон – сте луди!

 

- Вижте го сега пък, този поп ни направи луди!

 

- Ами сигурно! И ако не съм прав, тогава на първата гара ме предайте в полицейския участък! Но първо ще ви покажа, защо ви наричам луди.

 

- Да, да, голяма лудост е да вярва някой в нещо, което не се вижда! Кой е видял Бога?

 

- Вие чухте, че вашият приятел каза, че е голяма лудост да вярваш в това, което не се вижда. Но най-напред какво казва Светия Дух в началото на Псалтира в 13 и 52 псалм в: “И рече безумникът в сърцето си: Няма Бог! И второ, ти каза, че е лудост да вярваш в това, което не се вижда?

 

- Да, казах го!

 

- Ами аз ви казах, че никой от вас няма ум. Всички сте луди. Имам пълно право да ви наричам луди.

 

- Защо?

 

- Защото аз никога не съм виждал ничий ум! Ами тогава, не е ли лудост да вярвам, че имате ум, ако не съм го виждал?

 

- Гледайте бре, как ни напада попа!

 

Тоест, сменихме си ролите.
Разговорът беше хубав, сериозен и шеговит.

 

- Е, как да вярвам, че имате ум, ако аз от както съм роден не съм видял ничий ум? Нито у вас, нито у себе си: какъв е? Бял, черен, червен или зелен? С каква форма  е? Квадратен, правоъгълен или шестоъгълен? Господа, с каква форма и цвят е? Дали е осезаем или не? Ако ми обясните тези особености на ума, тогава ще ви кажа, че имате ум: ако пък не, тогава изобщо нямате!

 

Виж го ти попа! Можеш ли сега нещо да му кажеш? Ето, когато не си държа устата затворена. Глупак, не го зададе добре въпроса!

 

Те започнаха да се наричат един другиго глупаци.

 

- Освен това, дали целият свят по земното кълбо вярва, че хората имат ум? Вярват, ама на невижданото. Ето аргумента, че целият свят вярва, че хората имат ум! И вие вярвате, и аз, но умът – не се вижда. А дали пък някога сте виждали живота? Нима някой, някога е виждал живота на човека? И все пак, кой казва, че е мъртъв, когато е жив и има живот? Дали животът се вижда?

 

- Не.

 

- Не е ли лудост да вярваме, че хората имат живот? Ако не го виждаме.

 

- Но животът се проявява, отче!

 

- Много добре. Според неговото проявяване се смята, че съществува, въпреки, че не го виждаме. Така е и с Бога. Какви са Неговите проявления в света?

 

И започнах да изброявам силите на душата.

 

- Имате ли фантазия?

 

- Да.

 

- Дали някога сте я виждали? Не! Имате ли гняв? Дали някога сте го виждали? Имате ли мислене, мнение? Дали някога сте ги виждали? Имате ли страст? Имате, защото това са силите на душата – гняв и страст. Освен това, вие имате душевни сили като например: мисленето, избора, решението, недоволството, скръбта, радостта, дали някога сте ги виждали, защото това са душевни сили? На нас пък, Писанието ни казва, че човекът е образ и подобие на Бога. Но не според външния вид, а според душевния. Ето колко сили има душата! И всички те съществуват. И  световната философия ни учи, че тези душевни сили ги има. А дали някога сте виждали душата?

 

- Не защото не съществува!

 

- Как не съществува? Ако нямаш душа, тогава не би разговарял повече с мене! Ти не би могъл нито веднъж да мигнеш, ако няма живот в теб. И виждате ли колко много са те? И животът и ума и свободната воля и разума, и гнева, и радостта и скръбта, и страстта – в които вярва целия свят, а не се виждат. Всички свойства на душата са невидими, всички нейни сили са според Божия характер и подобие, защото Бог е невидим. Човекът е икона на Бога на земята, по отношение на душата: ум, слово и дух.

 

- Бре! – каза един от тях – по-добре   е да беше мълчал. Въпросът не го зададе добре! Този поп би трябвало да бъде някакъв управител на Семинарията!

 

Постоях така още малко и започна един лекар:

 

- Отче, нека върви по дяволите! Аз съм майор лекар. Оперирам и се движа с хирургическия нож по червата на човека, режа му врата, режа му краката, оперирам вече 30 години и не съм попадал на душата! И как да вярвам, че съществува, когато не съм попадал на нея с хирургическия нож!

 

- А ти и другуте лекари вярвате ли, че болката съществува на този свят?

 

- Вярваме, отче!

 

- А когато режеш човека с хирургическия нож и той крещи и се мъчи да се освободи от лапите на смъртта, не я ли виждаш болката?

 

- Не, тя не се вижда!

 

- И, искаш да видиш душата? Болката е една от телесните, естествени свойства на човека и е смесена с душевните. И тъй като не можеш да видиш болката, не можеш да видиш и душата. Особено, защото душата е духовно същество.

 

- Аха, гледай, гледай, и на тебе ти затвори устата! Бре, на дявол попаднахме!

 

Тогава един друг започна:

 

- Отче, знаем, че Църквата винаги се противопоставя на науката. Ето, руснаците вече са направили спътник, който три пъти е обиколил земята, заедно с Юрий Гагарин, и ето, приземи се успешно!

 

- И какво от това?

 

- Това са плодовете от напредъка на науката за разлика от религията.

 

- Нищо не са направили!

 

- О, ето, той е против науката! Този е като ония, които съдеха Галилей!

 

- Почакайте да ви кажа! Знаете ли какво са направили? Ако пчелата излезе от рояка и обиколи кошера в който живее, дали тя може да има претенции, че знае какво има по целия свят? Ето, толкова е направил човека до сега! Едва са излезли от кошера и са  обиколили кошера, в който живеят и си мислят, че са направили голямо нещо!

 

- Аха, нима?

 

- Науката още не е направила дори колкото полета на бръмбара от тази пръст до другата! И това всички учени по света го знаят и от Запада и от Изтока. И почакайте, тъкмо сега ни започна разговора.

 

- Хубав е господине, този разговор!

 

- И да е хубав и да е горчив, и да е сладък, аз от сега нататък ще ви разкажа всичко до края, колкото и да трае това разказване!

 

- Ето, наближава гарата на Баку. Господа, дали знаете за Голямата и Малката Мечка и за Зорницата на небето?

 

- Да!

 

- Ето за какво става дума! Астрономията и науката, т.е. най-големите учени сред астрономите казват, че Голямата Мечка, която представлява група от звезди, които свързани с мислени линии в най-ярката си част наподобяват формата на кола на небето, са на 1300 светлинни години разстояние от нас, а светлината се движи с 300.000 км/сек. Това е оста на Голямата Кола. За да стигнеш от едното колело до другото, е необходимо да пътуваш 1300 години със скоростта на светлината. А колко още ти трябват да стигнеш до предното колело и колко до теглича на Пропела?

 

- А какво е това Пропела?

 

- Някаква звезда там! А колко е дълга цялата кола, кажете ми?

 

- Интересно! Кой казва това?

 

- Камил Фламарион. Имах Камил Фламарион под ръка „Бог в природата“. Той е голям френски астроном от миналия век. Да, вие виждате една звезда, която изгрява вечер и ви се струва, че трепти, това е Алфа Кентавър. Цялата астрономия показва, че Алфа Кентавър е звезда съседна на нашета Слънчева система. Слънчевата планета се състои от 9 планети, заедно със Слънцето – 10. И до нашата съседка, до най-близката, им кой знае колко светлинни години път има. Моля, господа, да изчислите какво е направил Юрий Гагарин.

 

- Нищо не е направил, отче!

 

- Освен това Земята има диаметър от 36.000 км. Значи със своя Спутник той е преминал 36.000 км, а междузвездните разстояния какви са?

 

- Господине, това не може да се изчисли.

 

- Изчакайте да ви кажа нещо друго по-сериозно. Бог показва Своето действие не само в голямото, но и в малкото, както казва Св. Никодим Агиорит. Хайде помислете, че в ухото на иглата има 8 секстилиона атома, 1 секстилион е единица следвана от 21 нули. За да изброи човека атомите в ухото на иглата, би трябвало да живее 250 години и да брои повече от 1 милиард в секунда. И ви моля да ми кажете колко атома има в ухото на иглата и как биха се разположили! Колко е прекрасен Бог, та в ухото на иглата да се настанят толкова много атоми. Тогава, какво е направил човека със своята наука?

 

- Това е немислимо!

 

- Чакайте да ви кажа още нещо по-чудно. На върха на иглата има 16 милиарда йони, които с телата си са много по-малки от тези на атомите. И за тези йони, които не може да си представи човешкия ум, какви уреди са необходими за да се забележат? Защото, ако бихме имали такъв уред, с чиято помощ да може да видим бълхата, която ще ни изглежда по-голяма от планината Чеахлау, все пак в атмосферата не бихме забелязали нито един йон! И ето, установено е, че йоните се държат за ръка и като момчета играят, имат живот в себе си! Камил Фламарион казва, че Бог е във всяка трева, а аз бих казал, че Бог е във всяка трева и във всяко тяло. Но да го кажем по друг начин: Да, Бог наистина е в цялото Свое творение. И върху най-малкия зародиш на материята под небето е Божията ръка и съществува живот, който Бог е създал! И сега искам да ви кажа. Когато гледаме Божията сила, която в миниатюра извършва толкова много неизказани и за човешкия ум невъобразими чудеса, и когато гледаме, че и там има живот, в онези части на материята, които никога не могат да се видят с голо око, да не се страхуваме от пантеизма, бих казал, че Бог е душата на природата, на цялата природа. Но, не е така. Бог същесттвува и както казва св. Апостол Павел, всичко е от Него и чрез Него.

 

И така да се каже, видях, че се приближавахме до гарата на Баку и аз трябваше да слизам. Имаше още много за говорене.

 

- Братя, без Бога не можем дори да мигнем!

 

- Но, защо отче?

 

- Животът е от Бога, Животодателя, и ако си мъртъв, хайде, ако можеш мигни с очи! Можеш ли да мигаш, ако си мъртъв?

 

Накратко ви разказах, както беше. Това беше разговор от два часа.

 

- Господа, много съжалявам, че се разделяме.

 

- Отче, искаме да ти пишем, но да ни кажеш какво си завършил, изглежда да си някой ректор или преподавател в Семинарията.

 

- Ще ви кажа, но ако искате ми вярвайте! Аз съм само един овчар и паса манастирските овце.

 

- Брей, чуйте го! Ами това е чудо! … Прости сме! Ето какво ни разказа този поп!

 

Казах им много за звездите, за движението на Орион; казах им колко ветрове духат на земното кълбо и как се нарича всеки от тях и как възникват ветровете, според св. Йоан Дамаскин; за съзвездията и колко градуса е всяко съзвездие, колко Слънцето се задържа на всеки градус. Спомням си, че говорих дълго, според св. Василий Велики, от „Шестоднева“…

 

Накратко ви казвам както си беше. Наистина ви казвам, някои ме целунаха по бузата, някои ми дадоха цветя, някои бонбони. Дадоха ми и поменици.

 

Разделихме се с болка в сърцето…

 

източник: Блогослов мк

 

 

Стареца Георги Лазар (1846 – 1916)

Юни 15, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 


 

Неговият живот

 

Георги Лазар е един истински вярващ християнин, прототип на истинския румънски поклонник. Неговият добродетелен живот е един уникален феномен в духовния живот на нашата Румънска Църква през последното столетие.

 

Старецът Лазар, както го наричат и досега, е роден в община Сугат, в областта Алба, в 1846 г. Когато навършил 24 години, родителите му го оженили и го оставили за наследник на тяхното имущество. С жена си живял около 20 години и били благословени от Бога с пет деца. Те водели свят християнски живот, с благоразумие в работата, в пост и молитва, и милостиня. Основна негова грижа била придобиването на добродетели.

 

През 1884 г. отишъл да се поклони на Гроба Господен и живял в манастирите в Йорданската пустиня, както и в Синай, повече от една година. След това се подвизавал около една година и половина на Света Гора и се върнал в родината си. Живял още много години със семейството си и подсигурил децата си, всичко до 1890 г., когато заминал като поклонник в молдовските манастири.

 

След като се поклонил на всички свети места, се заселил най-после в град Пятра в областта Нямц. Там старецът Георги Лазар се установил като един истински отшелник в камбанарията на Стефан Велики, която се намира сред града. На това място пребивавал около 26 години до неговото блажено упокоение. Там живял в пост и молитва, устоявайки на различни атмосферни влияния.

 

Така, благодарейки и прославяйки Бога, той предвидил своята смърт и се упокоил мирно в своята килия, на 15 август 1916 г., и бил погребан в градските гробища. През лятото на 1934 г. неговите мощи били преместени в двора на манастира Варатек.

 

Дела и поучителни слова


Верният християнин Георги Лазар бил през живота си човек на молитвата. Много често четял Псалтира. От най-ранна възраст го носел със себе си и подражавайки на живота на пустинните отци, винаги четял псалмите, докато не ги научи наизуст.

 

С огромното си желание да се поклони на Гроба Господен, през пролетта на 1884 г. сложил Евангелието и Псалтира в торбата, уредил всичките си семейни дела, взел си бастуна в ръка и заминал за Йерусалим. До Констанца вървял пеша, а след това с кораб, повтаряйки непрестанно Давидовите псалми. Накрая стигнал до Божи Гроб и се помолил с голяма вяра и сълзи, предизвиквайки възхищение у всички. Останал в Йерусалим 40 дни.

 

По-късно учениците му разказваха, че разпален от копнеж да се запознае с подвига на монасите от Йордан, отишъл и се поклонил във всичките манастири в Юдейската пустиня и по долината на Йордан. Първо отишъл с други поклонници при един известен исихаст, който се подвизава в пещерата на Свети Ксенофонт. Тогава исихастът давал храна на един лъв пред пещерата. След това, пускайки лъва свободно в пустинята, повикал стареца Георги по име и му казал:

 

- Брате Георги, ела и не се страхувай. Моля се да имаш пред себе си вяра в Христос и твоите молитви да достигнат до ушите на Господ Савааот. Познавам любовта и ревността на твоето сърце, с които служиш на Господ през целия си живот. Поклони се за известно време във всички манастири на Палестина в пост и молитва и когато Светият Дух те извести, ела пак при мен.

 

С благословението на исихаста старецът Георги обиколил всички манастири в Палестина за една година. Във всеки манастир оставал около един месец. През целия ден помагал за поливане на градините, а нощем четял Псалтира и казвал умната молитва. След това отивал в друг манастир. Така се подвизавал старецът, в пост, молитва и мълчание, непознат за другите. След това се върнал при своя добър учител – исихаста.

 

Исихастът го приел с любов и го попитал:

 

- Брате Георги, как се чувства духът ти?

 

- Добре, с твоята молитва, отче.

 

- Да знаеш, братко, ти не си призван да станеш монах, а да се подвизаваш по-трудно от един монах. Ходейки от място на място с молитва и пост, много зло ще изпиташ. Но ще имаш постоянно в себе си Бог. Неговата благодат ще бъде винаги с теб и ще побеждаваш всички демонски изкушения. Имот в света не придобивай. Почитай свещениците и монасите, поучавай миряните, помагай колкото можеш на бедните, моли се в църквата ден и нощ и така ще се спасиш.

 

- А как бих могъл да изпълня всичко това, когато съм безсилен?

 

- Отиди в пустинята, където няма човешко око, което да те види и пости 40 дни. А за слабостта на твоята природа вземи малко хляб и вода. Но бъди много внимателен, защото ще претърпиш много изкушения и дяволски фантазии. Когато изтърпиш тези дни, ще приемеш голяма благодат от Бога и ще победиш всички капани на лукавия дявол.

 

Добрият подвижник преминал Йордан само с Евангелието и Псалтира в торбата си, постил в пустинята 40 дни, с непрестанна молитва и понякога укрепвал тялото си с малко храна. Но в тези дни претърпял много изкушения. Понякога врагът го плашел с измислени зверове и отровни змии. Друг път го мъчел с глад, жажда, горещини, и особено с комари и най-различни насекоми. Но той с Божията помощ се избавил от всичко.

 

Един ден демонът му хвърлил шапката, която носел, за да му попречи на молитвата. Тогава той обещал на Бога, че ще живее останалата част от живота си с непокрита глава. Друг път му взел ботушите и изчезнал. Оттогава истинският подвижник ходел през целият си живот бос. Веднъж му се явил сатаната в образ на човек и му казал:

 

- Старче Георги, виждаш ли я тази бразда?

 

- Да, виждам – отговорил подвижника.

 

- Права ли е?

 

- Да, права е.

 

- Да, такава е и твоята вяра към Бога, – му казал неприятелят, искайки по този начин да го хвърли в греха на гордостта.

 

Но старецът Георги се прекръстил със знака на Честния Кръст, и дяволът изчезнал от лицето му.

 

След като изминали 40 дни, старецът Георги отново отишъл при исихаста в пустинята. Тогава пустинникът го целунал и му казал:

 

- Брате Георги, тъй като ти победи врага и той не те излъга с неговите капани, ето Бог ти дава благодатта на чистата молитва и духовна сила в твоята борба. През целия си живот ще ходиш бос и без шапка на главата, но нито от студ, нито от болест ще страдаш.

 

След това старецът подвижник се поклонил пред своя учител и се върнал в Йерусалим, поклонил се на Гроба Господен, приел Светите Тайнства и заминал за Светата Атонска Гора. Тук постоял още известно време, поклонил се на всички свети места и търсел преподобни монаси от манастирите и пещерите. След като взел благословение от всичките, се завърнал при своето семейство.

 

Учениците му разказваха, че старецът Георги не останал дълго време в Сугаг – неговото родно място. Уредил семейните си задължения и отишъл като поклонник в манастирите и скитовете. Облечен с кожух, бос, без шапка, с Псалтир под мишница и бастун в ръка, добрият поклонник ходел от село в село, от манастир в манастир, казвайки умната молитва и Давидовите псалми. Денем вървял, а през нощта оставал на едно място близо до селската църква. След като си починел няколко часа, влизал в църквата и се молел насаме с умната молитва до сутринта. След това продължавал напред. Така се подвизавал старецът Георги три години, преминавайки Трансилвания и Мунтения, молейки се в църквите и манастирите, като един истински поклонник на нашата Православна църква.

 

През 1890 г. старецът Георги отишъл и се поклонил в манастирите в Молдова и останал във всеки за известно време. След това се заселил най-накрая в църквата Свети Йоан Предтеча, която се намира в село Пятра, в областта Нямц, построена от владетеля Стефан Велики. Живял в камбанарията на църквата 26 години при сурови условия, извършвайки големи подвизи, като един истински стълпник и исихаст, в центъра на светското общество, обичан от всички и молитвеник за всички.

 

Подвизите на стареца Георги, според свидетелството на учениците на архимандрит Мина и протосингел Дамаскин Трофин от манастира Нямц, се състояха в следното: сутрин тръгвал с бастун в ръка и с Псалтира под мишница и ходел в различни семейства, които го викали да ги посети, казвайки наизуст псалмите. От парите, които му давали като милостиня, купувал много топли хлябове от фурните и следобед, когато се връщал, давал хляб на бедните и просяците от града, които чакали пред камбанарията. На едни им давал хляб, а на други пари, и приемал всички вярващи с много любов. След това се качвал на камбанарията сам със своя Псалтир. Там се занимавал с Исусовата молитва до вечерта. След залез слънце ядял варени зеленчуци и си почивал.

 

В 11 през нощта старецът слизал от кулата, заключвал се в църквата и се молел там сам, непознат за всички, винаги до разсъмване. След това излизал от църквата и отивал да намери пари, за да купи хляб на бедните.

 

Псалтирът му бил най-любимата книга за молитва. Знаел го целия наизуст и го казвал редовно всеки ден. По пътя рецитирал псалмите на глас, бавно, казвайки: “Сега да продължим, възлюбени, с молитва от втората катизма!” Така продължавал до края на Псалтира. После раздавал милостиня и се качвал към кулата.

 

Ученици на стареца разказваха, че всички хора от града получавали полза от неговия свят живот. Млади и стари, бедни и богати, всички го наричали “дядо Георги”. Когато минавал през селото или по пътя, някои целували Псалтира, някои му давали милостиня, за да се моли за тях, а децата оставяли игрите си, животните в полето спирали за известно време заради струпването на народа, а кучетата никога не лаели пред него. Много християни го придружавали, ходейки с благоговеене зад него и слушайки псалмите, които пеел.

 

Неговите ученици разказват още, че на стареца най-умилителната молитва била нощната, която изричал в църквата 30 години. Това правило спазвал където и да отиде с голямо благоговеене. Огнена била неговата молитва и я извършвал тайно, без да го знае народът.

 

Неговият ученик, протосингел Дамаскин Трофин от манастира Нямц, разказваше следното: “Тъй като произхождахме от едно село със стареца Георги, той често идваше при нас. Един ден, тогава бях на 15 години, старецът каза на баща ми:

 

- Възлюбений, пусни детето да се помоли в църквата, заедно с мен.

 

- Пускам го, старче Георги.

 

И тръгвахме заедно във владетелската църква на Свети Йоан. През нощта в 11 часа влизахме в църквата и я заключвахме отвътре. Мене ме изпращаше да чета от аналоя, а той оставаше в притвора на храма. Стоеше там неподвижно, бос на каменния под, с вдигнати ръце и се молеше два часа. Аз гледах тайно как се моли, но не разбирах какво говори. След това казваше някои катизми от Псалтира на глас, после го оставаше и за всеки светец от Часослова казваше тази кратка молитва: “Свети и преподобни отче, моли Бога за мене грешния.” След това започваше да споменава хората, които са му дали милостиня предния ден, без да пропусне някого, независимо, че ги споменаваше по памет наизуст. За всяко едно име правеше по един поклон и казваше следната молитва: “Пресвета Троице, помилуй (името на човека), който се смили над мен грешния!”

 

После си оставаше кожуха, Псалтира и бастуна на аналоя и почваше да прави поклони казвайки Иисусовата молитва повече от един час. И когато приближаваше да се съмне, идваше към мен и ми казваше: “Е, сега, мили мой, нека да тръгваме!”

 

През зимата снегът и ледът се топял от неговите голи крака, а през лятото страдал от страшна жега. И все пак, дядо Георги, както го наричаха отците, не се разболявал никога, защото Божията благодат била винаги с него.

 

Когато бил в Трансилвания, зимата се изкачвал на Карпатските планини, в скита Иаломичиоара. Когато видял, че в църквата няма печка, казал на игумена:

 

- Как издържате в църквата без топлина?

 

- Нямаме пари, за да купим кюмбе, – отговорил игумена.

 

Тогава старецът Георги веднага купил кюмбе, отвътре зидано с глина, от Синая и го донесъл в скита.

 

Когато минавал през едно село през зимата, го видели хората, че е бос и му казали:

 

- Старче Георги, искаш ли да ти купим един чифт обувки?

 

- Оставете, възлюбени, – им отговорил стареца – моите крака са много топли, като вашите.

 

Във всеки манастир, който посещавал, оставал една седмица, спазвайки своя типик непроменен и разговарял с преподобните отци. Любимите му манастири били Бистрица, Нямц, Сихастрия, Сихла, Агапия, Варатек и Некит.

 

Слухът за неговите подвизи стигнал чак до крайните граници на Молдова. Затова при него идвали много за да получат полезни съвети, други, за да го помолят да се моли за тях, а някои му искали милостиня. А старецът, кротък човек, със сладък глас, мъдър на ум и думи и смирен по сърце, успокоявал всички и ги подкрепял духовно.

 

При стареца идваха също и младежи от Трансилвания и Молдова, които желаеха да служат на Христос. А той, надарен с дара на прозорливостта, изпращаше някои в манастирите в Молдова, други на Света Гора, а някои връщаше в техните домове. Мнозинството от неговите ученици бяха от Нямц, а монахините бяха в манастирите Агапия и Варатек. И всички негови духовни чеда станаха свети монаси.
Веднъж един млад мъж от Зарнец го попитал:

 

- Отче Георги, искам да стана монах. В кой манастир да отида?

 

- Слушай мили мой, ако искаш да се спасиш, отивай там, където има много изкушения.

 

Друг път неговият ученик от Пиятра Нямц го попитал:

 

- Отче Георги, реших да отида на Света Гора. Какъв съвет ще ми дадеш?

 

- Мили мой, не можеш да отидеш на Света Гора. Можеш и тук да бъдеш добър монах. Отиди в скита на Сихастрия. Там има един добродетелен игумен, а братята имат големи духовни подвизи.

 

Ученикът го послуша и по-късно се удостои да стане прочут духовник.

 

Други двама ученици на стареца – Йоан и Константин Павалука, които бяха земеделци от община Брецку, го попитаха:

 

- Отче Георги, искаме да станем монаси. Ще дарим на манастирите нашия имот, който се състои от 500 овце. В кой манастир да отидем?

 

- Мили мои, отидете в манастира Нямц. Там ще намерите вашето спасение.

 

Няколко пъти ходел в манастира Сихастрия, където бил игумен един от неговите ученици, протосингелът Йоаникий Морой. През нощта четял псалтира на едно скришно място в планината Тациуне.

 

Веднъж старецът Георги се изкачил в скита Сихла с много отци от Сихастрия. Старецът вървял напред, казвайки тайно умната молитва. Изведнъж се спънал и за малко щял да падне долу. Тогава се обърнал към отците и им казал:

 

- Виждате ли какво ми се случи? Само за малко оставих молитвата и Божията благодат веднага ме напусна. Слязох с моите мисли надолу в земните работи и бях в опасност да падна. Затова ума винаги трябва да е горе при Бога.

 

За чудесното извършване на молитвата не казвал нищо на никого. Само неговата голяма дъщеря Ана я научила, докато живеела с неговото семейство. За тази молитва дъщеря му казвала:

 

- Повтарях винаги молитвата “Господи Иисусе Христе…” както ме е научил моят татко, но не можех да я казвам с внимание. Умът ми винаги се разсейваше, не се молех цял ден. Поради това бях тъжна и молех Бог да ми даде дара на молитвата. Веднъж минавайки покрай Разпятието, се поклоних пред него с голяма вяра. В този момент усетих, че една сила влезе в сърцето ми. Оттогава умът ми влезе в сърцето и се моля винаги с неизказана радост и топлина.

 

Ученици на стареца Георги разказват, че някога когато се молел според неговия обичай в църквата, се явил сатаната пред него и с гняв го попитал:

 

- Какво правиш ти тука?

 

- Моля се на Бога, – отговорил старецът спокойно.

 

- Добре правиш – му отговорил неприятелят и изчезнал.

 

Веднъж старецът казал на своите ученици:

 

- Една неделя, когато се връщах от църква, видях в селската кръчма много хора да пият и между тях много дяволи, които съм виждал преди и на друго място.

 

За него казваха, че ако някой му дава милостиня по-голяма от една лея, не искал да я вземе и с кротост им казвал:

 

- Мили мои, дайте ги на сиромасите, защото така ни е заповядал Бог.

 

Веднъж дошла при него една вдовица, и му рекла, плачейки:

 

- Старче Георги, аз съм сама жена вдовица, имам пет деца, които ходят на училище и нямам нито една стотинка.

 

- Колко ти трябват? – попитал стареца.

 

- Трябват ми 100 леи.

 

Тогава той дал всичките пари, които имал събрани от милостиня от хората през този ден.

 

Старците от неговия край, казваха, че през зимата какъвто и студ да има, стареца Георги вървял бавно по пътя в снежните преспи и виелици, рецитирайки Псалтира наизуст. Когато минавал покрай хлебарите, влизал вътре и доближавал краката си до огъня, за да стопи леда от пръстите си. И след това продължавал да върви с молитва.

 

Веднъж неговите ученици го попитали:

 

- Кога ще умреш, старче Георги?

 

- Мили мои, знаете ли кога? Когато настане голяма бъркотия по света, ще бъде голям празник и ще бият всички камбани в страната, тогава ще умра.

 

На 15 август 1916 г., когато се празнува Успение на Пресвета Богородица, в момента когато звънарят от владетелската църква на Свети Йоан в селото на Пятра Нямц се изкачил на камбанарията, за да бие камбаните за обща мобилизация, старецът Георги Лазар бил на земята в килията си с Псалтира до себе си. В този миг благочестивият поклонник Георги предал своята душа в ръцете на Иисуса Христа.

 

източник: амвон.мк

 

Чудният начин, по който манастира Сихастрия приел новия календар

Май 3, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Историята на манастира Сихастрия след 1909 г. е тясно свързана с настоятеля Йоаникие Морой (1859 – 1944), който за четвърти път възродил манастира от разрухата. Той бил наследен през 1944 г. от великият румънски Старец на 20 век – Клеопа Илие, който превърнал манастира Сихастрия в един от големите духовни центрове на съвременна Румъния.

Едно от големите изпитания на настоятеля Йоаникие Морой, когато той управлявал Сихастрия било свързано с промяната на календара през октомври 1924 г.

 

През този период политическата обстановка в Молдавия била напрегната, тъй-като комунистическа Русия оказвала голям натиск върху местното население да се откъсне от Румъния и да се присъедини към тях. Една от основните им пропаганди била преоблечени като монаси агенти да проповядват, че сега, когато са приели новия календар християните няма да се спасят и са попаднали под проклятие. Затова най-добре би било цялата област да премине в новата Руска държава, в която Църквата е по стария стил.

 

Близо три години игуменът не искал да приеме смяната на календара и да следва новия. Страхувал се, че това е голяма грешка. Под въздействието и съветите на много монаси и духовни отци той решил да не приеме новия календар.

Веднъж той бил повикан в манастира Нямц, където митрополит Никодим Мунтяну, игумен на Лаврата му казал:

- Отче Йоаникие, защо не искаш да окажеш послушание? На теб ти бе представено решението на Светия Синод. Или ще приемеш новия календар, или ще бъдеш низвергнат и братството ще бъде разтурено. Избери едно от двете.

- Ваше Високопреосвещенство, аз съм покорен на послушанието, но и се страхувам от промяната на календара. Не мога да направя това, докато не се уверя, че е правилно. Благословете ме първо да изкарам четиридесетдневен пост.

- Четиридесет дена са много. Пази пост толкова, колкото можеш. Но след това искам ясно да ми кажеш решението си.

Игуменът се върнал в Сихастрия натъжен.

- Братя, с нас е свършено. Или ще приемем промяната на календара или братството ни ще бъде разпуснато. Знайте, че от понеделник започвам четиридестдневен пост. И вие правете същото. Молете се с всички сили в килиите си, Господ да ни научи какво да правим. Не позволявам никой да влиза в моята килия. Ако някой влезе, ще му наложа незапомнена епитимия.

Минала една седмица, след това друга, но игуменът не давал никакви признаци на живот, и цялото братство било в тревога. Те искали да влязат в килията му, но се страхували от наказанието на игумена. След като минали 21 дена, йеродяконът Гликерий, подчинен на игумена, казал на братята:

- Нашият баща е в голяма опасност. Не можем да го оставим да умре. Ако искате да пазите послушание, добре. Аз обаче ще вляза. Благословете ме да разбия вратата!

Братята не казали нищо, освен това:

- Ние не искаме да покажем неподчинение на нашия игумен.

След това йеродяконът почукал на прозореца и на вратата.

- Благослови, святи отче!

Никакъв отговор.

След това той разбил първата врата.

- Благословете ме, братя, да мога да разбия и втората врата.

Те стояли онемели от страх.

- Предпочитам да бъда прокълнат, отколкото да оставя игумена да умре – казал йеродякон Гликерий. Прекръстил се и казал: „Господи, помогни ми!“

И така, и втората врата била разбита. Всички братя влезли в килията. Игуменът лежал на пода по лице с ръце разперени встрани. Очите му били полуотворени. Псалтирът лежал до него, а кандилото било разлято.

- Благослови, отче игумене – казали всички.

Но той не помръднал. Тогава братята сменили настроението си и заплакали.

- Горко ни! Светият отец е мъртъв!

- Не, той не е мъртъв. Очите му са отворени. Изглежда, че мърда очите си, но не може да говори. Съвсем е отпаднал. Мога дори да почувствам пулса му.

Те бързо донесли Светите Дарове.

След това йеромонах Памбо го причастил и му дал да пие топла вода. Дали му малко да яде, в началото само трохи и два дена по-късно духовният им пастир бил способен да стане на крака. Още не можел да говори, само шепнел.

След още една седмица, старецът влязъл в общата трапезария. Всички чакали да им каже нещо, да им даде някакъв съвет или знак относно смяната на календара. И след като много го молели, той казал:

- Благодаря на Бога, че издържах това изпитание. Положих огромни усилия, изкушенията бяха много, но Господ не остави своя слуга. До десетият ден можех да стоя прав и да коленича, четейки Псалтира. След това постепенно отслабнах, погледът ми се размъти, паднах долу и повече не можех да стана, докато дойдохте. Но през цялото време бях способен мислено да се моля и да очаквам Божията милост.

Междувременно много пострадах от демоните. Те се надхвърлиха върху мен с голяма ярост – биеха ме, блъскаха ме, заплашваха ме, и ме горяха с нещо като горящи пръчки. В един момент четири демона, облечени в дълги черни дрехи с червени фесове на главите се хвърлиха върху мен с остри мечове в ръцете си.

- Хайде да нарежем този старец на парчета, защото той иска да стане светец – казаха си те един на друг.

След като ме прободоха в ребрата и гръдния кош с техните мечове се приближиха до ушите ми и засъскаха:

- Кой ти е казал, че е възможно да станеш светец?

- А кой ви е казал, че това не е възможно? – отговорих им.

Започнаха да ме мъчат с по-голяма сила, с техните пламтящи пръчки. Отново ме удариха силно и мислех, че ще умра. След това извикаха с обезумял глас над мен:

- Постил си за нищо. Сега ще умреш от нашите ръце.

- Надявам се на Божията милост, няма да се дам в ръцете ви – отговорих им.

Минаха няколко дни, не знам колко, станах и започнах да се моля усилено и изведнъж видях покривът на килията ми да се отмества и видях ясно звездното небе.

- Какво е това? – запитах се.

След това видях лъч светлина от небето над мен. В този лъч аз видях трима йерарси, облечени в пъстри бляскави одеяния. В средата ми се струваше, че беше и епископ Теодосий Римски, мой небесен покровител. Изпитах голяма радост в душата си и не знаех дали да вярвам. Но се молих със сълзи на Нашия Господ Иисус Христос и на Светата Приснодева Богородица да ме спасят от капана на враговете. Тези трима йерарси, които вероятно бяха свети Йоан Златоуст, свети Василий Велики и свети Григорий Богослов се спряха над мен, на около десет стъпки и онзи в средата с мелодичен глас като от тръба ми заговори:

- Йоаникие, защо се съмняваш и не искаш да се подчиниш? Не знаеш ли, че непослушанието е голям грях? Не си ли чел, в Свещеното Писание, че послушанието е по-голямо от жертвата? Прояви послушание, защото каквото и да говориш, няма да проумееш значението на смяната на календара.

След тези думи, тримата йерарси положиха ръцете си кръстовидно на гърдите ми и всеки един от тях ме благослови. После започнаха да се издигат към небето в същият лъч светлина и аз повече не ги видях. Внезапно съзрях отново покривът на моята килия, иконите и кандилото.

От този момент братството в Сихастрия приело новия календар без повече възражения. След тази случка много вярващи и монаси от околността, разбрали за това чудо, оставили стария календар и приели новия, през времето, когато Йоаникий бил техен духовен отец.

 

източник: от книгата на йеросхимонах Йоаникие Морой – игумен на Сихастрия

 

 

Любовта не е чувство, любовта е сила

Октомври 10, 2016 in Външни



Иеромонах Пантелеймон-Шушня е роден в Тимишоара, Румъния. Завършил е Факултета за изящни изкуства в Западния университет (Universitatii de Vest) в родния си град.

Днес той служи в Манастира Оаша (Manastirea Oasa), в подножието на планината Шуряну, близо до град Сибиу. Иеромонах Пантелеймон е великолепен иконописец и фотограф, но и изключителен събеседник, чиито слова са напоени с благодат…

* * *

Защо ни е така необходима голямата любов? Как да я намерим и да не я изгубим? Защо любовта преминава? Какво да направиш, ако не отговарят на твоите чувства? Как да преживееш мъката от несподелената любов? И въобще, съществува ли неразделна любов? Как, посвещавайки живота си на другия, да не изгубиш себе си?

Пътят към вашия манастир е утъпкан от стотици млади хора, идващи да се изповядат. Чувствате ли, според техните откровения, че у тях нещо се изменило по отношение на любовта?

- Бих казал, че ние, монасите, много по-добре познаваме хората, отколкото те познават себе си. Защото ги виждаме не повърхностно, а отвътре. Затова моето мнение е следното: у днешните младежи има огромен духовен потенциал, но те нямат компас. Младите хора, преди всичко, не знаят какво всъщност е любовта. Бъркат я с влюбването. И не умеят да я изживяват. Те гледат различни филми и живеят по шаблон. Всички мечтаят за голямата любов, като на кино. Наготово, с безупречен партньор, който би ги разбирал, каквото и да се случи. И не разбират защо с тях това не се получава.

Любовта от книгите и от филмите е утопия, в реалния живот тя не съществува. Това се усеща у всички, които идват да се изповядат – това е непрестанно търсене, желание да изпиташ дълбока, съвършена любов.

Защо имаме такава силна потребност да се реализираме в голямата любов?

- Търсейки любовта, в действителност ти търсиш Бога. Дори да не си даваш сметка за това. Дори и да не си примерен християнин, но всеки път, когато обичаш и си обичан, ти по някакъв удивителен начин усещаш, че там, в любовта, е истината. Ти търсиш Любовта цял живот, тя ти е необходима и дори когато се затвориш, сякаш повече я няма у теб, ти безусловно я усещаш, чувстваш, че сякаш всичко вече е казано, но въпреки това отново започваш отначало. Привлича те и през цялото време се стремиш да я достигнеш, защото чувстваш, че там са пълнотата и щастието.

Любовта е основата на нашето съществуване. Бог е любов и всичко на този свят жадува за любов. Бог е създал всичко по Свой образ и подобие, по Свой образец, образец на Троичните отношения. Ние сме създадени като хора, за да участваме в радостта на отношенията си в Бог и с Бог. За да изпитваме любов. За да бъдем заедно. Затова и се казва: Раят – това е общение с всички, а адът – невъзможността повече да обичаш.

Макар и Бог да е в нас, ние все пак чувстваме, че без друг до себе си сме несъвършени, незавършени. Нужен ли е друг, за да бъдем щастливи?

- Бог е създал хората незавършени именно заради това, за да се нуждаят един от друг. Ако Той ни беше създал съвършени, то ние бихме си били самодостатъчни. Разбира се, има хора, които дават повече, и хора, които дават по-малко, но не трябва да се спираме само на отношенията си с един човек, трябва да се научим да обичаме всички хора, да заслужим плода от отношенията с всеки, не само от партньора си в живота. Всеки човек е потенциален дар за нас, с който можем да се обогатим.

Ние мечтаем – почти всички – за голямата любов, която да продължи цял живот. И все пак реалността показва, че любовта умира и то по-често, отколкото ни се иска да вярваме. Защо угасва любовта?

- Тя умира, защото в това уравнение няма Бог. А това означава, че ние няма с какво да се презареждаме, да възраждаме нашата любов. Без Бог няма начало, генериращо любов. Човекът е ограничено същество. А благодатта го прави безкрайно дълбок. Благодатта е от Бога. Свети Йоан Златоуст казвал, че непреображените отношения дегенерират. Тях ги потребяват.

Без благодатта човек е паднал. Същото е и с любовта – угасва, ако не получава отговор. Ако ти я насочиш към Бог и хората, тя получава отговор от безкрайността на Бога. Ако я насочиш към себе си, към тялото си, към материята, тя ще се изразходва, защото тези неща са ограничени. Затова е необходима венчаването. Венчаването – това е свързване на двама с трети: с Бога, Който е безкраен.

За съжаление, това че се венчаваш в църква, не ти гарантира пълно щастие…

- Трябва да се научим да виждаме Бога в другия. Не трябва да се отнасяме към човека като към нещо вече завършено. Всяка личност е безкраен източник, но не е застрахована от неуспехи.

Чрез любовта, с Божията помощ, ние можем да преодолеем неуспехите, за да може другият да даде ход на своята същност, вложил целия си нравствен и духовен потенциал, както и потенциала на своята любов. Затова всеки човек е много повече от това, което виждаме.

Любовта идва и активизира в другия неща, за които той дори не е имал и понятие, че ги има у него.

Ти се нуждаеш от другия, който би ти дал мярката. В отношенията между двама души човек постоянно се развива. И вече не може да се насити, да скучае, да превърне това съжителство в рутина. Защото всеки провокира другия да се развива. Всеки разцъфтява като цветна пъпка, след това като цвете, и това цъфтене е безкрайно.

Много хора сякаш са неспособни на дълбоки чувства. Това е така, защото те, на свой ред, не са били обичани, за да разцъфтят. Обаче всичко това е невъзможно без Бога. И без усилията на всеки да активира в другия Неговия потенциал, Божествената благодат. Трябва да обичаме – с Бог в себе си – Бога в другия.

Как трябва да обичаме, тогава? Къде грешим, защо през цялото време ни се налага да започваме отначало?

- Ние не умеем да отдаваме себе си. Ние нямаме навика на себеотдаването. Съвременното общество учи хората да обръщат внимание най-вече на своите желания, да обичат преди всичко себе си, да се стремят към собствената си реализация. И любовта по такъв начин се превръща в някакъв аксесоар, способстващ тяхното собствено щастие. „Аз имам кариера, дом, храна и своя любима!” Обаче ние не обичаме истински, ако не се опитваме да излезем от себе си и не започнем да се упражняваме в отдадеността, да тренираме своята сила да обичаме.

Да обичаш, означава да гравитираш като планета около самореализацията на другия. Да мислиш, как да помогнеш на другия, как да го посрещнеш, как да го успокоиш, как да го защитиш от трудностите, как да му доставиш радост, как да му приготвиш вкусна храна, когато е уморен. Трябва да се учим да живеем с другия и за другия.

Любовта означава много действия, много постъпки. Намеренията, мислите сами по себе си не означават нищо, ако липсват действия. Светът е пълен с намерения. Извършвайки различни постъпки, ти проверяваш самия себе си – можеш ли да обичаш истински… Това е Любовта – да даваш, дори когато целият си изчерпан, когато не са ти останали никакви сили. Да нямаш никакви оправдания затова, че да даваш.

Когато ти даваш от онези неща, които имаш в излишък, когато ти е добре и ти е лесно да даваш – това не струва нищо. А когато вече не можеш, но все пак искаш да направиш нещо за другия, в теб избухва енергия, за която дори и не си предполагал. Получаваш сила от Бога и правиш повече от това, което си мислил, че можеш да направиш.

Отдавайки себе си, когато вече не можеш, тогава ти действително се свързваш с другия и му даваш възможност и той да се разкрие, и на свой ред да дава. В любовта трябва да даряваме това, което нямаме в излишък. И тогава, както в Евангелието, това нищо се преобразява, и хлябът, и рибата, стигат за всички.

Бъдни Вечер в манастира Оаша

Докога можеш да отдаваш себе си, така че съвсем да не се превърнеш в нула?

- Самоотдаването е доброволна постъпка, това не е зависимост от другия, не е робство. От теб не се изисква да я извършваш. Чрез самоотдаването аз не се самоунищожавам, а намирам себе си отново и се обогатявам чрез битието на другия. А само притежавайки – аз се самоликвидирам. На някои хора им е по-удобно да позволят да ги притежават. Така е при много от съвременните жени, които стигат до там, че позволяват да бъдат поробени. Мъжете им се отнасят зле с тях, те страдат, но се боят да изберат друг път, предпочитайки сигурността. Те изпитват абсурдното страдание, което дори не е спасително. Това е някаква разновидност на леността. Те се отказват от отговорността за своите решения и предпочитат само да изпълняват. Но по този начин тези жени никога няма да се развият, да еволюират.

Не всички имат необикновена любов. Това ли е нашата вина? Да изпитаме голямата любов – от нас ли зависи или тя е дар от Бога?

- У Бог има ясна посока за всеки. Съвпадения няма. Да срещнеш конкретен човек, това зависи от волята Божия. Но това, това как реагираме на тази среща, зависи от нас. Всеки човек, когото срещаме по пътя си, е дар от Бога, и ние всеки път трябва да се питаме: „Защо ми е отсъдил Бог да срещна този човек? Какво мога да направя с тези отношения? Какво трябва да разбера? Каква полза да имам?”

Но не бива да бъркаме влюбването с любовта. Когато Бог ти изпрати влюбването, това още не означава, че Той те изпратил и голямата Любов. Влюбването е задатък от Бога. Ако ти го изразходваш неразумно, то вече никога няма да достигнеш до истинската Любов.

Възможно е, първоначално любовта да не ти се стори голяма, но ако работиш върху нея, тя все повече ще нараства. Любовта – това не е чувство, а сила. Бог не е плът, и все пак нарича Себе си Любов. И така – любовта не е плът!

Разбира се, и тази – плътската, влиза в любовта, но като цяло тя не е се отнася към нея. Любовта, това е огромната сила на човека, получена свише, сила, която всеки по отделно трябва да освободи и да култивира. Аз казвам „да освободи”, защото преди всичко ние обичаме себе си, и тогава любовта е затворена в нас, тя се движи в кръг. Тази любов е егоистична, тя е обърната към себе си, вместо да бъде свободна и да не търси нищо в замяна.

Истинската любов винаги ли е свободна?

- Да, истинската любов утвърждава свободата на другия. Не се опитва да го овладее. Но тук се допуска най-голямата грешка – когато единият се опитва да промени другия, да го преобрази по свой вкус. Когато обичаш, трябва да излезеш от себе си в смисъл да се постараеш да почувстваш другия, да разбереш другия, да видиш света през неговите очи. Ако ти ограничиш неговата свобода, у него ще се задейства инстинктът му за самосъхранение. И той ще се затвори в себе си. Ще се пази от теб, ще се почувства, като че го стъпкват.

В отношенията трябва да има равновесие между сближаването и дистанцираността. Трябва да се съхранява тайната пътека. Не бива да се завираме във всички ъгълчета в душата на другия, да се мачкат цветята с багер. Грубостта и наглостта ще унищожат тайната на другия.

Този опит за излизане от себе си понякога е болезнен: това означава да напуснеш безопасната позиция, да излезеш от комфорта на собствения си способ на съществуване, да приемеш способа на съществуване на другия. Но само така ти ще можеш да разшириш, да обогатиш и да преобразуваш любовта в път на познанието. Ако ти останеш в себе си, то ще останеш много беден. Още повече, в някакъв момент ще се окаже, че си се отвърнал от себе си и се превръщаш в самотник.

Трябва ли тогава да увеличаваме толерантността в любовта?

- Ние трябва да се упражняваме в различността, а не в толерантността. Толерантността е някакъв вид снизходителност към това, което не ти допада: ти предполагаш, че другия има някакви недостатъци, които великодушно обгръщаш с внимание. Т.е. толерантността предполага гордост. Между другото, в любовта на теб не ти е дадено правото да смяташ, че твоят способ на съществуване е по-добър от този на другия, ти не трябва да изискваш от другия да се променя, а трябва да изискваш от себе си да търпиш и подкрепяш другия.

В любовта не трябва да се грижиш за собственото си благо – ти трябва да отдаваш себе си в служба на другия, твоята грижа трябва да бъде неговото развитие като личност. Неговата цел не е да те украсява, не да прави така, че да се чувстваш по-красив и по-добър. Правилно изживяната любов, във всеки случай променя всичко около себе си към по-добро. Това, че аз напълно отдавам себе си, че съм жертващ се, подбужда и другия да поправи себе си, да се осъзнае, да се промени към по-добро.

Архимандрит Теофил (Переян) казва, че любовта никога не пресмята и, че любовта винаги пресмята. Как да разберем това? Нали тя никога не пресмята, какво дава, за привлече вниманието на другия: „Ето виж, колко аз направих за теб, а сега и ти дай за мен също толкова”. И в същото време постоянно пресмята, колко получава, за да може да даде повече. Тази любов е истинска.

Понякога, колкото и да правиш за другия, той остава безразличен и не дава за теб нито късче любов. Как да разберем, кой заслужава толкова, че да му дадеш всичко от себе си?

- В естествения ред на нещата: не влизай в отношения, докато не си уверен в тях. Потенциалът на чувствата, любовта трябва да бъде пазена, докато не намериш човека, с когото действително да сте сходни, с когото ще подхождате един към друг преди всичко духовно, а не плътски.

Когато нормалният човек срещне друг нормален човек и жертва себе си докрай, той ще „победи” другия с любовта си, дори другият да обича по-малко. Любовта на единия, със своята устойчивост, може да спаси любовта на другия. Зная много случаи на чудесно възстановени отношения, които доскоро са били на границата на разпада, а след това са ставали по-здрави и по-дълбоки отпреди. Хората трябва да се научат да ценят кризите.

Тук обаче има и уловка. Ако ти се спреш на човека, рискуваш да загубиш всичко. Но ако винаги в твоя ум е Бог, то наоколо ще намериш достатъчно хора, заслужаващи да им отдадеш всичко, без да се страхуваш, че ще изгубиш. Нито един човек, сам по себе си, не заслужава да му отдадеш всичко. Затова този човек не е крайна реалност, но Бог, Който е в него – Е. Всъщност чрез човека, ние даряваме себе си с Бог.

А в какво е смисълът на семейния живот?

- Отношенията, семейният живот са само рамка, в която ние проявяваме себе си, усъвършенстваме се. Ние се упражняваме в любовта, в способността да излезем от себе си, за да станем прозрачни, за да може Бог да прояви Себе си в нас в пълна сила, а достигнем ли до взаимопроникването един в друг, ние ще можем да обичаме още повече. Само ако се упражняваме в откритост, ще се превърнем в съдинка, която може да поеме многократно повече отколкото другия. И тогава аз, с неговото посредничество, ще мога да обичам всички хора и цялата природа, ще мога да вместя в сърцето си
цялото Боже творение.

Съществуват ли души – като друга половинка? Хора, с които всичко се случва много по-лесно?

- Съществуват, но те са малко. Не съществува само един-единствен човек, с когото ти е съдено да бъдеш заедно. На света има и други, с които вие бихте си подхождали много добре. Това, че си срещнал един от тях, и по неведом начин, любовта ви се е изчерпала, не означава, че за цял живот ще останеш сам. Така, както и това, че се си срещнал душа – твоята друга половинка, не гарантира, че любовта ви ще бъде продължителна. Ако хората не вървят един към друг, любовта е невъзможна. Съвпадението на половинките е само искра. Тя не гарантира, че чувствата ще са вечни. Ти не заслужаваш онова, заради което не си се потрудил! (Смее се.)

Обратното, често се случва, че именно тази любов се изчерпва по-бързо, защото там всичко е наред и никой не полага никакви усилия. Постига се някаква удовлетвореност, доколкото другият отговаря на моите потребности, а аз – на неговите, и тогава всеки обича себе си, с посредничеството на другия.

Така се раждат ревността и чувството за собственост?

- Ревността – това е любов към себе си с посредничеството на другия. Ако ти си ревнив, то ти не обичаш другия истински, а смяташ, че имаш права над него, но на които някой посяга. Боиш се, сякаш, всеки момент някой ще дойде и ще ти го отнеме, но никой няма право да „конфискува” другия от теб! Това е порочна любов с ревност и страдание, която заслепява човека и го лишава от разсъдък – демонична любов. Тя по своему омагьосва, тя е много емоционална, обладана е от извънреден еротизъм, но причинява неимоверно много страдания, и обезценява личността. Ти смяташ, че си пожертвал себе си, страдайки, но всъщност ти си объркан, обзет си от гняв и от страх.

Истинската любов, Божествената, утвърждава, а не разрушава. Тя е като ясно небе. В нея няма тревожност и мъгли.

манастира Оаша

Днес все повече хора избират свободната форма на любов. Вече не се женят, а понякога дори не живеят заедно, но въпреки това се обичат и живеят в хармония. Грешно ли е да се постъпва така?

- Любовта, която не предполага отговорност и жертва, не е истинска. Тази любов е конюнктурна, незряла. В действителност, в този случаи хората не достигат до любовта, а остават на фазата на влюбването. Ако нещата не стигнат до венчавка, това означава, че Бог е бил изключен от уравнението. Без Божествената благодат човек е краен и неговата любов ще продължи само известно време. Избралите този път искат такава любов, в която нищо не трябва да се изгуби, а само да се печели. Те искат да вземат нещо, нещо, което се получава лесно, и остава винаги свободно, дотогава, докато се появи нещо по-привлекателно.

Когато имаш нещастна любов, ти често мислиш, че би могъл да намериш някого, който ще те обича повече, ще те разбира по-добре…

- Този възглед е следствие от техничарски начин на мислене. „Продуктът остарява нравствено в този момент, когато излезе по-добра версия” (Смее се.) Т.е. той излиза от употреба. Но хората не излизат от употреба, те постоянно се развиват. Необходимо е съществуващите отношения да бъдат усъвършенствани, за да станат по-дълбоки. И дори да се появят възможности за по-добри отношения, дори да познаваме хора, които ни се струват по-подходящи, ние не трябва да изоставяме другия. Не е необходимо да започваме хиляди пъти, защото така никога няма да стигнем до края.

Ти не можеш до безкрайност да преправяш себе си по образец на другите жени или мъже, защото ти ще се износиш като някакъв детайл, ще изгубиш своята форма. Смяташ, че когато имаш много любовни отношения, придобиваш опит, че обогатяваш своя начин на съществуване, но в действителност ти изгубваш себе си и вече не знаеш кой си всъщност. В любовта, в работата си,
е важно да бъдем постоянни.

Не можеш три години да бъдеш лекар, след това три години да бъдеш актьор, а след още три години да започнеш да тренираш, за да станеш футболист. Трябва да вървиш напред. Затова безизходицата, в която си попаднал в отношенията си с другите, най-напред е твоя и тогава на другите. Бог е определил тази безизходица за теб, за да превъзмогнеш себе си, за да еволюираш. Като измениш на човека до теб, ти бягаш от себе си, бягаш от своето усъвършенстване. Същото препятствие ще се появи отново, но в друг вид, независимо кой е до теб.

Защо верността е така важна? Аз познавам хора, които казват, че обичат своите партньори, въпреки че от време на време им изневеряват, но твърдят, че това няма никакво значение, тъй като в тези връзки не става въпрос за чувства.

- Те заблуждават себе си. Това е много лошо – да използваш другите за своите плътски потребности. Реално погледнато, ти използваш себе си. Ти си в застой. Без вярност ти не можеш да достигнеш до по-дълбоки нива в общуването. Човек може да се развива само чрез верността. Между другото, ако ти си позволиш някакви алтернативи, това означава, че ти не си в състояние да преодолееш заграждението, а просто искаш да го заобиколиш.

Ако ти се отказваш от алтернативите, тогава ти вече не се колебаеш, преодоляваш кризата и виждаш какъв потенциал има и в теб, и в другия. И ти си получил повече, станал си по-богат, отколкото си бил преди. Достигнал си друго ниво на любовта – тази любов е пречистена и много дълбока, а не отнася само да някаква плътска привързаност, влюбеност.

Малкото усилие означава малко развитие, това означава да бягаш от самореализацията си. Вижте, нищо не се случва без жертва, без Принципа на Кръста. Жертвата на Кръста е прозорец към Възкресението. На нас не ни се дава нищо, ако ние нищо не жертваме.

И в любовта също е жертва. Ти жертваш своето „аз”, за да приближиш към себе си „аз”-ът на другия. Това е отказване от себе си. Жертвата придава дълбочина на всякакви отношения. Тя скрепява любовта.

Да се влюбиш е лесно, но да обичаш е трудно. Бягаш ли от Кръста – бягаш от Възкресението, бягаш от радостта, бягаш от истинската любов! Без Кръст не бива. Без Кръст пътят е лек, удобен. Но като не умеем да страдаме с радост, да изпълваме страданието със смисъл, в действителност ние бягаме от живота. И всичко, което получаваме е „втора ръка” – second hand. Всичко, което чувстваме е бледо.

Игуменът на манастира Оаша архимандрит Юстин (Мирон) и иеромонах Пантелеймон (Шушня)

Защо любовните страдания са едни от най-болезнените?

- Защото човек, когато обича, разкрива себе си и става дълбок. И тогава той получава удари направо в сърцевината на своето същество.

Ако любовта му е била заедно с Бога, но другият все пак си отиде, Бог не остава в дълг. Той идва и запълва тази празнина, защото ти не си обичал само този, който си е отишъл, но и Бога в него. Ти можеш да бъдеш наистина разбит след раздялата, но само ако у теб не го е имало Бог.

Понякога, след голяма любов, у нас не ни остава дух да вървим нататък, да разкриваме своята душа отново. Как да излекуваме раните, нанесени от любовните страдания?

- Отец Теофил (Переян) казва, че страданието е голяма тайна. Ти можеш да си я обясниш теоретически детайлно, но сърцето ти продължава да боли, а всеки външен съвет си остава все така външен. Само Бог може да заличи такива рани, ако сметне за необходимо.

Все пак някои рани така и не трябва да бъдат заличавани. Понякога се случва, че твоето сърце може да понесе безкрайно много открити рани. Способността на човека да страда е много голяма. Не е необходимо да искаме раната да се затвори напълно, за да забравим всичко. Несполуките в любовта не бива да ни унищожават емоционално. Ти можеш да поддържаш други отношения и с рана в сърцето. По някакъв начин Бог ти дава сила да обичаш отново. Трябва да се върви напред, да имаш смелостта да се разкриеш отново, да приемаш [рани] отново. Не трябва да спираш.

На някои хора сякаш им е дадено само да страдат, цял живот…

- Трябва да се разбере, че това е като игра между теб и Бог. В страданията всъщност се крие любовта на Бог към теб. И тогава ти намираш смисъл във всяко страдание. Без Бог всичко завършва абсурдно. И най-малкото страдание те удря през краката. Ти вече не разбираш нищо и стигаш дотам, че започваш да мислиш за края. А с Бог и най-голямото страдание е изпълнено със смисъл и винаги е съпроводено с радост. Никога не бива да се забравя, че Бог те обича и те изпитва.

Изпитва те, защото иска да ти даде нещо. Но на някаква цена! Трябва да заслужиш този дар, трябва да се издигнеш на ниво, на което ще можеш да приемеш Неговия дар. На следващото ниво на играта. Във всеки случай, дарът е много по-голям от страданието, през което преминаваш, за да го достигнеш.

Бог не може да ни дава безпрепятствено, защото тогава би ни задушил със Своята любов, ще раздели нашето същество, няма да ни позволи да разцъфтим. Бог, когато ни обича, ни изкушава… Защото иска да извлече от нас чистата ни същност.

Какво да направим, за да бъдем щастливи?

- Трябва да търсим истината на любовта, да я търсим с всички сили. Не трябва да я търсим на повърхността, а да се отдадем напълно, на всички хора и, чрез тях, на Бог. Да се отдаваме през целия си живот. Истинското щастие съществува. Тук, на земята.

Щастието не е нещо различно, то е като път, по който вървим напред. Само във величината, в която умеем да даваме, ние и ще получим. Защото Бог понякога ни измъчва, но и дава свръхмерно. Играе с нас, провокира ни да търсим голямото, да искаме за себе си голямото, да се случва нещо голямо.

Щастието, това не е даденост, не е лека печалба, не е вкаменелост, която изведнъж се стоварва върху теб. Статичното щастие би ни смазало със своята страшна скука. Щастието се заработва, то трябва да се заслужи – всекидневно. Щастието е постоянно изкачване, динамика, която през цялото време се адаптира към нашите потребности. Щастието е усъвършенстване, развитие.

* * *

Източник

Ако съм храм на Светия Дух

Май 13, 2015 in Беседи

 

Обожение

 

- Виждам, вие сте много заети. Бих могъл да кажа много неща, ако беше нужно да говоря, но мисля, че в този живот е важно да се подвизаваме заради другия живот. Бог ни е дал времето и живота, за да стигнем при Него подготвени. А не знаем, защото не ни е дадено, нито мига, нито часа, когато ще отидем при Господа, за да дадем отчет. Бог не ни е създал без цел. А целта Той я е обявил в самото начало на книга Битие, глава 1:26: „рече Бог: да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие”. А следващият стих гласи: „сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори”, за подобието вече нищо не се споменава, защото то трябвало да бъде осъществено от Адам.

 

И така, това е целта на нашия живот  – обожението, защото е писано: „Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец” (Мт.5:48).

 

Молитва и святост

 

- Ние не знаем  как изглежда Бог, както пише св. Иоан: „Бога никой никога не е видял”(Ин. 1:18). Това е истина, но ние можем да се срещнем с Него по време на молитвата. Влез в своята стая, в своето сърце и преди всичко си помисли хубаво, с Кого ще говориш, а после кажи това, на което ще те науча, аз старият човек: “Господи, благодаря ти, че ми даваш да говоря с Тебе, на мен… най-грешния човек!” След това стани и говори с Бога.

 

Какво иска от нас Бог? Да изхвърлим отвътре всички грехове, които ни оскверняват. В полунощ или даже на обяд, влез в стаичката на душата си и беседвай с Този, Който „очиства всички твои беззакония” (ср. Пс. 102:3). И кажи тогава: “Прости ми Господи, прости ми, защото не знам, че върша всичко това пред Твоите очи! Аз бях безчувствен и не мислех за Тебе”. И прави това ден след ден, учи се да стоиш пред Бога, защото така ще се очистиш и ще се приготвиш за бъдещия Съд.

 

Така ще видиш своята нищожност и множеството си грехове, но и великодушието на Бога, Който не иска смъртта на грешника, а да се обърне и бъде жив (ср. Иез. 33:11).

 

Всички молитви са красиви и е добре, че четете от Часослова и молебен канон към Пресвета Богородица, но ако имате малко време, застанете пред Бога, както ви казах, и говорете с Него от цялата пълнота на вашето сърце. Правете така и ще започнете да усещате Бога! Ще започнете да осъзнавате, че всичко което правите, го правите пред Господ!

 

Спомняйте си, че когато молитвата ви се прекрати, тогава започва грехът! Самото прекратяване на молитвата е грях, защото Бог е казал: “Бъдете свети!”, а за светии, които нямат молитва, аз не съм чувал. И ап. Павел казва да се молим непрестанно! А не от време на време.

 

В началото не е имало нито свещеници, нито църкви, нито монаси – съществувала е само общината на вярващите сред езическия свят. На тях апостолът е казал да се молят непрестанно, това увещание подхожда и на нас, нямащите време за молитва, защото и живеещите в апостолските времена също не знаели, колко време ще имат за молитва, защото били преследвани постоянно.

 

Болестта на душата

 

– Сега да погледнем на това и по друг начин, ние ще напуснем този свят. Ще умрем за него. И сега нещо все ни боли – и тук боли и там боли, и когато почувстваме болка ние бягаме към лекаря и се грижим за телата си. А болестта на душата? Защо не се грижим въобще за нея? Може душата ти да е болна, а ти да не знаеш от какво страда. Когато се разболее тялото, ти веднага бягаш при лекар. По същия начин, когато те боли душата, ти трябва да търсиш утешение и изцеление при духовника.

 

Знайте, че истински здравият човек винаги има Бога в сърцето си. В Евангелието от Лука, 17:21 е написано „Царството Божие вътре във вас е”. Откриваме и в посланието на ап. Павел до коринтяни, глава 3:16, друг текст, потвърждаващ това: „Нима не знаете, че сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?

 

Виждате, че ап. Павел поставя въпросителен знак: „Нима действително не знаете, че Бог живее във вас?” Тоест тялото е храм на Светия Дух. Затова телата на някои светии не се разлагат и издават благоухание, защото през целия си земен живот са прославяли Бога в себе си. През целия си живот се стараели да се осветят.

 

Любов и милосърдие

 

– Вие знаете, че Бог е любов, ап. Иоан в своето първо послание пише: „който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов” (1 Ин. 4:8). А в Лука, 6 глава е написано: „бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден” (Лк. 6:36). Любов и милосърдие – това е, което Бог иска да открие в човешкото сърце. И ако ги открие, тогава Царството Му пребъдва в това сърце.

 

Всеки трябва да помисли: Царството Божие в мен ли е? Има ли в мен толкова любов и милосърдие? И ако нещата стоят така, а те стоят точно така, защото Бог не лъже, тогава следва човек да се запита: какви мисли трябва да излизат от моя ум, ако съм храм на Светия Дух?

 

Затова пазенето на помислите е велико дело в борбата с противника. Злобата не би могла да достигне сърцата ни, ако те бяха пълни с любов и милосърдие, защото Господ казва: „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Мт. 5:44). Какво зло би могло да ви опечали, ако обичате своите врагове?

 

Би следвало да знаете обаче, че във второто послание към Тимотей, глава 3:12, е написано, че „всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени”. И така, трябва да очаквате скърби и печал, ако желаете Царството Божие, а за гонещите ви, Спасителят казва да се молите.

 

превод от руски

източник: православие ру

 

 

 

Не копирайте старецът Силуан

Март 3, 2015 in Отечески съвети

 

„Дръж ума си в ада и не се отчайвай” – мисля, че тези думи не са само думи-пътеводители за о. Силуан (Атонски), нашият велик и преподобен отец, а веднъж чух, че това е законът на духовния живот и виждам, че това се отразява върху целия живот на човека.

 

Попитаха ме, какво означава умът да се държи в ада. На тази тема един старец (Софроний Сахаров) ни е казал: „Не смейте да подражавате на стареца Силуан, и не се опитвайте да си представяте ада и да се задържате там, защото, първо, това е въображение, и второ, не сме на неговото ниво.” На мен ми хрумна отговор, че за нас е по-важно да разберем, какво означава да не се отчайваме. „Не се отчайвай” в никакъв случай не е забрана. Може би си спомняте момента, когато в отчаянието си о. Силуан казал: „Виждаш, Господи, искам да се моля с чист ум, но бесовете не ме оставят.” След петнадесет години изключителни подвизи той за първи път получил отговор: „Горделивите винаги се измъчват така от бесовете.” Силуан казал: „Господи! Ти си милостив, душата ми Те е познала, кажи ми как да се смиря”, и получил този отговор: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай.”

 

Както разбирам, думите на Господа са: „Ти си казал, че Съм милостив, тогава Аз ще ти кажа – не си мисли, че си нещо по-различно от това, което виждаш – ти не можеш в продължение на 15 години да избегнеш дяволите, ти се намираш в дълбочината на ада и никога няма да може да излезеш оттам, никога. Но дръж себе си в това разбиране, знай, че това е реалното ти състояние, знай, какво значи грехопадение, какво означава, че твоят праотец е пропаднал в греха; че цялото човечество е такова – мъчи се от ада и няма никакъв изход оттам во веки веков. Но ти каза, че Съм милостив, и Аз ще ти кажа – ако мислиш така, няма никаква нужда да се отчайваш. Ти каза, че Аз съм милостив, ти знаеш, че Аз също така съм Вседържител, тогава не се отчайвай, само ясно виждай пред себе си своето състояние, изповядвай се в себе си, а когато има възможност, и пред други братя и пред Бога.” Ти си такъв, но все пак не трябва да се отчайваш за нищо, защото знаеш, че Твоят Бог е Вседържител и знаеш как Той те обича.

 

И старецът Силуан разбрал, как трябва да живее според това слово от Бога, и започнал да прави така, както го е научил Господ. И любимата му песен станала: ”Когато умра, ще сляза в ада и тук ще бъде душата ми вовеки сама.” Както казал старецът: „Никой друг не осъждах в ада, само себе си – само аз вечно ще плача: къде си, Господи Бог мой, къде си, Живот мой, къде си, Моята Светлина? Отец Силуан свидетелствал, че започнал да прави така (значи едва започнал да прави), и умът му веднага се очистил, и Светият Дух свидетелствал в сърцето му, че е спасен.

 

Какво значи спасен? Ами както ние пеем: „… със светиите упокой”, значи, той е със светиите. Какво означава да бъдеш със светиите – означава, че си свят като тях. Значи, връщайки се към думите „Дръж ума си в ада…”, това не значи, да си въобразиш нещо, а да разбереш сегашното си състояние. Никога не трябва да се съмняваме в Божията любов. Казвам това, защото днес сме толкова далеч от Бога, че ако чуем това като заповед, ще се уплашим и ще си помислим, че трябва да правим още нещо, а няма да можем. Но казвам, че не това е смисълът на заповедта – това, че няма нужда да се отчайваме, е откровение; но трябва да бъдем реалисти. Да не си въобразяваме, да не мислим, че можем да спасяваме себе си. Аз, Господ Бог твой, ще правя нещо; Аз не ти казвам, какво ще правя – ти няма да можеш да разбереш; но направи така, както ти кажа – не се отчайвай. Виж, какво представляваш, и не се отчайвай.

 

Вижте, думите „дръж ума си в ада” са заповед да не се отчайваме. Човек не знае – какво ще бъде? Защо да не се отчайва? Но ако в човека има достатъчно любов, достатъчно разбиране, че Бог по Своята любов просто не може да изгуби човека, не може да навреди по никакъв начин на човека, тогава той се оставя в Божиите ръце.

 

Помните ли, какво Господ казва на кръста: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил…”, но веднага след това казва: ”В Твоите ръце предавам душата си.” Значи, сякаш са Го оставили, и не само сякаш, а наистина е било, че Господ Го е оставил; но не изгубил доверието: „Отче, в Твоите ръце предавам душата Си.” Значи, ако имаме доверие в Бога – сега, когато не знаем нито какво да правим, нито какво ще стане, но Бог знае и ние Му имаме доверие. Господи! Дай ни доверие, защото го нямаме.

 

И вижте, за мен реалността е да виждам себе си такъв, какъвто съм, че аз съм син на ада и няма никакъв изход! Адът е вечен за мен, а Бог е предвечен; и Бог може това, което не можем да си представим. Затова, дай ни, Господи, послушание в любовта.

 

Мисля, имаше друг момент на кръста Господен – благоразумният разбойник. В неговото покаяние му се открива, че този Човек е Цар. Не знам, какво е разбрал тогава, какво, като разбойник, е знаел за този невинен Човек. Мисля, че може би поради неговото смирение и изповед, че е грешен разбойник, а този, другият Човек е невинен, му е била открита благодатта, че Този е Месия, Синът Божи. И тогава той извикал: „Спомни си за мен, Господи, когато дойдеш в Царството Си…” Не знам кога ще бъде това, може би няма да е скоро, но когато и да е, спомни си за мен, Господи, и не забравяй мене, грешния. И получил отговор: „Истина ти казвам, още днес ще бъдеш с Мен в рая.” Йоан Златоуст е казал: „Крадецът откраднал и рая”, и отишъл там преди Богородица – Тя влязла в рая след разбойника.

 

Ето каква невероятна милост и любов Господня – както разбойникът още днес се срещнал с Господа в рая, така и отец Силуан свидетелствал: „Аз започнах да правя така, както Господ ми каза, и умът ми изведнъж се очисти, и Духът свидетелства, че съм спасен.”

 

Защо казах, че това е законът на духовния живот и се отразява върху целия живот на човека. Когато отиваш да се изповядваш, какво ще изповядаш на духовника? Какво можем да изповядаме на духовника, освен „отче, грешен съм като блудния син – съгреших против небето и пред теб”. Какво значи, против небето и пред теб? Две заповеди ни е дал Господ: да обичаме Бога и да обичаме ближния, и цялата ни съвест трябва да бъде пред Бога и пред човека. Затова се изповядваме не само пред Бога: изобщо не е нужно да има човек, за да ни чува Бог, мога и мислено да кажа; но трябва и пред човека.

 

Има разни мисли, които (вие знаете), са написани в молитвеника, но трябва да имаме и тази мисъл: и пред човека. Моля Бог да ми прости; и теб, моя брат, моя отец, и вас, братя, ви моля да ми простите. Защо? Защото ако всички ние трябва да сме в рая, Бог трябва да ми прости, и аз трябва да получа прошка от Бога, но и от вас, за да живеем заедно в любов.

 

Ще отида да се изповядам, че съм грешен човек, и очаквам от Бога прошка на греховете ми, и от свещеника, и чрез него от цялото човечество. Знаете, че в началото изповедта е била пред всички, не като тайнство; но човек не можел да понесе такова състояние на любовта, и сега, за да не съблазни хората, които не могат да понесат изповедта му без съблазън, изповедта се извършва тайно.

 

Това, че отивам на изповед с мисълта, че съм грешен, и се надявам на покаяние – какво означава? Означава, че държа ума си в ада (колкото мога). Ето, отче, преядох, гледах телевизия, пуших, приемах лоши мисли и т.н. Не казвам, че съм прав или че нещо не успях, не – осъждам себе си, държа се в ада. В степента, в която го виждам, но се надявам да получа прошка, надявам се, без да се отчайвам. В този малък пример се вижда, че и в нас действат тези думи.

 

Има много случаи в живота, когато тези думи действат, но трябва да завърша отговора и мисля да кажа, какво е най-накрая. Отец Софроний, както и Силуан, са казали, че тези думи не са по наша мярка; но все пак, сигурно, ще дойде времето, когато само и единствено тези думи ще спасяват хората, ако ги разбират правилно. Мисля, че това време вече е настъпило. Всичко е срещу нас – няма нито духовници, нито ред, сякаш е изчезнало преданието, всичко е разрушено, ние сме лениви, намираме се в тъмнина, ние сме синове на този тъмен век – всичко е срещу нас. Какво спасение? Скъпи братя, ще ви кажа, никакво спасение не е възможно.

 

Донякъде мога да разбера, че има хора, които ще завършат със самоубийство. Само че знам, че това в никакъв случай не е решение – това е опасност да вкарат себе си във вечно отчаяние. Но ние имаме думи от самия Бог, че няма нужда от отчаяние. При нас сега спасението е невъзможно, но го чакаме от Теб, Господи, чакаме да видим, какво ще е нашето спасение.

 

Един жител на Франция искал да открие манастир, отишъл при един старец и му казал: „Искам да открия манастир във Франция (той бил православен), а старецът му казал: „Манастир? В наше време това е невъзможно. Отивай си с Бога и направи.”

 

Така че, братя, помнете и неделното Евангелие, където апостол Лука и Клеопа говорили натъжени, но дошъл един чужденец и попитал: „Защо сте тъжни?” И казали: „Ти си чужденец и не знаеш какво е било тук.” „А какво е било?” Чужденецът не знае, те започнали да Му разказват. Но разберете тяхното недоумение и в някакъв смисъл отчаяние, ако този Пророк е велик не само на думи, но и на дело – преди една седмица Той е възкресил един човек не от клиническа смърт, както може да бъде днес, а от тление! Мирисът му бил вече развален, нямало възможност за връщане, но Той се обърнал към него: „Лазаре, излизай оттам, и възкресни като човек.” Ако Този не е бил Месия, както казват нашите свещеници, Църквата и т.н., на кого можем да се доверим сега? Кой, ако дойде като Месия, може да ни покаже по-силни знаци от този Човек и на думи и на дело? Той е бил най-силният, а ако Той е бил Месия, как са Го победили силите на злото? Какво – бесовете са победили Вседържителя Бог? Но вижте, в какво недоумение, в каква тъмнина са били те, когато мироносиците им казали, че видели празен гроб, а Ангелът казал, че Той е възкръснал – те се уплашили.

 

И когато започнал да им говори този Чужденец, който не знаел какво се било случило в Йерусалим, започнал да богословства по друг начин, разгорил техните сърца и те така Го обикнали, че искали да го задържат у дома си и казали: „Ела с нас, защото денят свършва и скоро ще бъде нощ”, и когато Той преломил хляба, те разбрали, че този Чужденец е Самият Христос. Той говорил с тях, но те тогава нищо не разбрали.

 

И понякога си мисля, че това е образът на последните дни от нашата история. Не знам дори как да кажа: да се подготвим (Господ ще ни подготви, а ние чрез изповед и причастие ще се подготвим) да виждаме с очите си съвсем невероятни, непонятни неща, сякаш Бог е победен. Не знам какви ще бъдат дните на антихриста, но както се казва в апокалипсиса, на него му е дадена власт да се бори срещу светците и да ги победи. Какъв ужас! Но вижте, как нежно е победил Христос. Той е дошъл като непознат човек, като Чужденец, който нищо не разбира и не знае какво се е случило там; и без шумотевици и възражения просто е победил смъртта!

 

За Бог не само това е възможно. Това, което за нас е съвсем неразбираемо, невероятно, за Бог е лесно, защото Той е Вседържител. И аз мисля, че когато настъпи това време, ще има голяма вълна тъмнина и ужасни неща, и не знам точно какво и как; но ние помним, колко леко, тънко и изящно Господ е победил смъртта.

 

Ангелите не са разбрали кога Господ е бил заченат в утробата на Дева, войниците не са разбрали кога е било Възкресението. Има една лъжеикона (в католическата църква), която показва Христа, излизащ като победител от гроба, а до него войниците падат от страх. И Ангел отмества камъка, като че ли Вседържителят не може без Ангела да отмести камъка и да излезе от гроба. Не, това е лъжа. Войниците са паднали, когато видели да идва Ангелът, а не защото са видели Христа. Те не са видели Христа, не са знаели, че са пазели празна пещера,  че гробът е бил празен, смъртта – ако може така да се каже – останала, запазила своето девство.

 

Той е първороден от мъртвите, и смъртта е победена, но ние все още умираме като нашите отци. Но това, че смъртта е победена, виждаме в много мощи, други знаци и удивителни чудеса, които са ни явени. Ако отидем в Печьори,  там ще видите много мощи – няма повече смърт. Но ние все пак всички ще умрем, както Адам, сякаш нищо не е станало.

 

Мисля, че и накрая ще има война и смущения, но Бог няма да побеждава, защото Той вече е победил преди 2000 години. Цялото това смущение е само дим, лъжа на отеца на лъжите, както го е нарекъл Господ. „Дерзайте, Аз победих света.” На гръцки език „свят” – това е „космос”. Виждаме, как Той е победил космоса, значи е победил всичките сили. Не само света, не само всички зли човеци, но и всички тъмни сили в космоса, които изпълват цялото поднебесно пространство, както е написано в книгата на Йов.

 

Всичко това е победено и каквото и да правят, те могат да ни излъжат само защото не живеем в смирение – а значи, не живеем в тази реалност, на която ни учи Господ чрез отец Силуан. Дръж ума си в това, което си, виждай ужаса, който е в теб, но не се отчайвай! По-важното е, че виждам греха, отколкото величината на греха, който виждам. Виждам ужаса в мен, може би малък ужас; още не виждам, както старецът Силуан, целия ад – виждам, че съм глупав човек, за това ми е страшно неудобно, но трябва да го приема. И виждам още по-лоши неща, но най-важното е, че виждам, защото виждането започва да действа в мен. Старецът е казал, че виждането на собствения грях е начало на съзерцанието, значи Божията Светлина вече действа в мен, и сега виждам своята тъмнина. Но ще дойде ден, ако продължавам да живея в това покаяние, когато ще видя тази Светлина, която сега ми показва целия ужас на моята тъмнина. Но това вече е друга тема и може би трябва да спра дотук. Простете ми, отци и братя – срам ме е, че след толкова години, прекарани със стареца, толкова лошо владея руски език, но мисля, че любовта говори от сърце на сърце. Надявам се, че тя ще оправи грешките. Простете и благословете, и да се помолим един за друг!

 

Валаамски манастир 20 юли 2007 г.

 

Страданието е най-големият дар, който Бог може да даде някому

Февруари 9, 2015 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Интервю на Весела Веселинова с Михай Козмей – световният шампион по конна стрелба с лък

 

Странен е пътят, по който Бог ни доближава до себе си. Световният шампион по конна стрелба с лък Михай Козмей е роден в православна Румъния. По-късно се преселва в Унгария, където 15 години е будистки монах и инструктор по айкидо преди да открие Христос. Той има двама братя. Единият преподава йога, а другият е монах в православен манастир. „Винаги сме усещали любовта на баща ни, въпреки че, понякога, под въздействието на алкохола беше груб“, споделя Михай. Когато разказва за средния си брат, който е монах, в очите му се появяват сълзи, но щом описва как настойчиво го е убеждавал да започне религиозна практика, усмивката озарява лицето му.

 

- Какво Ви обърна към православието и кога стана това?

 

- Към Иисус ме привлече руската книга „Откровени разкази на един странник пред неговия духовен отец”. В нея се говори за Иисусовата молитва. Когато я четях, практикувах бойни изкуства – айкидо, и си мислех, че те са толкова важни, защото зад тях се крие тайната на нещата, уменията, нужни и в живота.

 

- Как се обърнахте към православието?

 

- Интересът ми се роди преди около 20 години – практикувах айкидо за час, но исках нещо постоянно. Има много различни религии, исках да знам тук и сега какво е най-добре да следвам. Книгата за Иисусовата молитва е точно за това – с всяко вдишване казваш: „Господи Иисусе Христе“, докато задържаш въздуха си казваш: „Сине Божий“ и издишвайки завършваш: „Помилуй ме, грешния!“. Казах си: „Аз дишам 24 часа в денонощие до смъртта си, ако мога да казвам постоянно тази молитва, това е съвършенството на живота ми“. Нямах проблем да казвам: „Господи Иисусе Христе“, но когато, задържах въздуха, ми беше трудно да произнеса „Сине Божий“. Не можех да приема, че той е Бог от Бога, но бях привлечен от Иисусовата молитва. Тогава реших да я посъкратя – да казвам само на вдишване: „Господи Иисусе Христе“ и на издишване: „Помилуй ме!“. Започнах да практикувам тази молитва като бойно изкуство – твърдо, решително и категорично, но имах вътрешни притеснения, защото знаех, че съм изхитрувал. Разбрах, че ако наистина не вярвам, че Иисус Христос е Бог Истинен от Бог Истинен, молитвата няма да проработи за мен. Много завиждах на руския поклонник, но нямах неговата вяра. В Дзен практиката има подобна отговорност към всеки един момент, но не искат да вярваш. Влюбих се в Дзен и за мен това беше решението – там има само правилно дишане. Четях паралелно две книги – за Дзен и за руския поклонник, и двете много ме впечатлиха. След това 15 години практикувах Дзен – до толкова искрено, до колкото мога да бъда, следвайки учител от друга страна. През това време брат ми стана православен монах, 2-3 пъти се срещах с него. Той никога не ми казваше, че съм на погрешен път. Просто казваше: „Трябва да се грижим за духовния, а не за външния живот, за душите си.“ Сигурен съм, че се е молил за мен Бог да ме насочи в правилния път.  С времето у мен се породиха съмнения в практикуването на Дзен. Разбрах, че без външна помощ (не от страна на учителя), Егото не може да излекува само себе си, защото его срещу его… Усещах противоречие – как мога да превъзмогна егото си като практикувам чрез него. Разбрах, че съм ограничен, че възможността да стана свободен човек е илюзия. Дзен е изкуство да превъзмогнеш себе си. Нуждаех се от посока – в каква посока да отдам себе си. Мислех, че посоката е да следваш учителя, но разбрах, че това не е истина. Понякога, по време на медитация, когато беше болезнено и умът беше горещ, несъзнателно започнах отново да казвам Иисусовата молитва. После си казах: „Каква е тази глупост, защо повтарям тези неща?“ Опитах се чрез отношението на Дзен да открия нещо, продължих търсенето си. Беше Великден 2009 година, около 10 часа сутринта. Съпругата ми, която е католичка, с цялото семейство беше на църква, бях сам в къщата на родителите й. Въобще не ме интересуваше, че е неделя, поправях някакви пръстени за стрелба с палец, чаках ги да се върнат, за да имаме голям обяд с вино. В един момент като станах от стола, жестока болка ме промуши в гърба. На практика бях парализиран. Усещането ми беше, че сякаш някой ме пробожда в сърцето, знаех, че е от Иисус Христос. Вътрешно знаех причината: „Великден е, всички Ме празнуват, а теб не те интересува, че съществувам.“  Лежах в леглото, всички празнуваха, а аз бях прикован.  Исках нещо да чета, взех православна книга, която брат ми ми беше подарил пред 12 години и аз не я бях отварял, но и не я бях изхвърлил.  Вярата е дар от Бога. От този момент за мен въпросът дали Иисус Христос е Бог истинен от Бог истинен отпадна. След като имаш вяра, остава само да се грижиш за нея да не я загубиш.

 

- Как става това?

 

- Приех сериозно думите, че вярата без праведни дела е мъртва, но и добри дела без правилното отношение също са мъртви. Ясно е, че си по-привлечен от това да си с приятели, да пийнете, да се шегувате. След такива моменти винаги трябва да се връщаш към вярата, да се молиш на Бога да не ти отнема този дар. Някои си казват: „Християнин съм, имам си вярата“ и не ги интересува много какво правят. Ти си получил вярата като семе и от теб се очаква да го отглеждаш и то постоянно да расте. В християнския живот е така – желанието непрекъснато да даваш, особено, ако си свързан с хора по време на работа, на тренировки. Но когато си сам и можеш да се молиш, трябва да се обърнеш навътре в себе си и да се погрижиш тази вяра да расте. Молитвата е като поливането на цвете. Бог ще направи така, че растението да расте, но от теб се иска да му даваш по малко вода. След това, когато общуваш с другите, да им дадеш вярата с любов.  Може да дойде момент, когато да видиш своята празнота и тогава нищо не можеш да направиш. Трябва да се грижиш за това, което е вътре в теб и да го подредиш.

 

- Как брат Ви стана монах, какви са Вашите взаимоотношения?

 

- Той получи вярата си така, както аз я получих. Винаги е бил добросърдечен и с чисто сърце, здрав и силен. Внезапно се разболя от много тежка болест – спондилоза (сковава костите и прегъва гръбнака на две). Първите признаци започнаха, когато беше 23-24 годишен, завършваше университета. По това време аз станах дзен-монах, големият ни брат беше йога-инструктор, струваше ни се, че той нищо не прави, беше обикновен човек, който ходи на работа.  След много години на страдания, ние му казвахме: „Това е карма, болест на духа, заради която страдаш.“ Започнахме да го затрупваме с книги – Дзен, Йогананда… От уважение той внимателно ги изчете и каза: „Много добри книги, благодаря.“ Заяви: „Признавам, явно болестта ми е духовна, но не знам коя точно религия да практикувам.“ Той опита много неща от прочетеното – две седмици беше само на вода. Ожени се, стана учител по математика и вегетарианец, защото така бе по-добре за болните му кости. Ние, двамата братя, не харесвахме особено жена му. Той казваше: „Аз съм болен, благодаря на Бога, че въобще имам съпруга. Вижте в какво състояние съм, не съм съвършен, за да имам претенции. Жена му изглеждаше много православна, ходеше на черква, искаше благословия. Заведе и брат ми на черква, а той се срамуваше, защото не беше вярващ в сърцето си. Веднъж учениците на брат ми отишли на екскурзия до манастир, както е модерно в православните страни. Когато влезли, той останал в двора на манастира, а жена му директно се насочила към килията на игуменката. Възрастната монахиня й казала: „Не искам да говоря с теб, но навън е мъжът ти, с него искам да говоря.“ Тя довела брат ми. Серджо много учудено отворил вратата. В същия миг монахинята казала: „Въобще не трябва да се оплакваш. Бог ти изпрати тази болест, защото толкова много те обича и иска да се обърнеш.“ От този момент той стана вярващ, а не чрез четене на книги.

 

- Необходимо ли е човек да демонстрира своята вяра?

 

- Серджо ми каза: „Бъди дискретен в тези неща. Молитвата е между мен и Бога, не е арена със зрители, където могат да ме видят.“ Него никога не можеш да го видиш с броеница в ръка да казва Иисусовата молитва, другите монаси или носят броеницата си или отброяват. Работи всичко, което може, и много сериозно се моли. С брат ми имаме общ духовник, когато отивам на изповед и причастие, оставам в неговата килия. През първите години, докато той спеше, аз го гледах. Той се моли и на сън. Когато го питам, той сменя темата, не иска никой да мисли хубаво за него. Личното му общуване с Бог е толкова голяма мистерия, че винаги казва: „Аз съм в Божиите ръце.“ Във всяко едно негово действие може да разпознаеш това Присъствие.

 

- Как се постига това?

 

- Той имаше своя тежък опит. Като монах знаеше, че трябва да реши в себе си проблема със смъртта, да е готов във всеки един момент да умре. Това е православна традиция. Брат ми счита, че е голям дар от Бога да помниш смъртта. Ако го имаш, тогава се оставяш в Неговите ръце – нищо не се случва, без Бог да го допусне, дори да е болка, болест. Той така приема всичко и се радва за всичко, случило се с него. Всяко едно от тези малки неща е директно общуване с Бога. Това са плодовете на неговата молитва. В първите му години като монах той се считаше за най-низшият, защото нямаше този дар. Казваше: „Какъв глупак съм, не се сещам за смъртта, живея така, сякаш вечно ще ме има.“ Правеше всичко според правилата, но нямаше чувството, че може да умре във всеки един момент. Веднъж се закани да си направи ковчег, в който да спи. Никога не го направи, но ми беше ясно, че води вътрешна борба. Считаше се за най-лошия в света, казваше: „Що за монах съм, всичко е само на повърхността?! Ако не съм готов да умра и да се срещна с Бога, каква е ползата от всичко това?“ Мисля, че за този му стремеж, му се случиха много неща. Бог му даде този дар по един особен начин. На външен поглед всичко е болка и страдание, но той е много благодарен на Бога.

 

- Разкажете как стана това.

 

- Имал инфекция на белия дроб, подобно на туберколоза и го завели в болница. От силните лекарства загубил съзнание и паднал по стълбите. Гръбнакът му бил счупен по средата на гърба и на врата. Лекарите открили едната фрактура, но дори не помислили, че може да са две. Гипсирали му цялото тяло, без да им хрумне, че може да е счупен и врата, а той не можел да различи от къде е болката. От детството знам, че брат ми е клаустрофоб. Когато с другия ми брат му мятахме одеало на главата или го затискахме с възглавница, после той беше пребледнял, не знаеше къде е от страх. Така че да го закопчаят в тази голяма пластмаса, в която не може да диша, бе същото като да го сложат жив в ковчег. Цяла една година беше застопорен и доби реалното усещане какво е да си в ковчег. Каза ми: „Бог ме научи как да се моля, без този труден, но чудесен опит само си мислех, че се моля. Мислех си, че молитвата ми е от цялото ми сърце, но тя е като пожар. Никога не можеш да си го представиш, ако не ти се случи.“ Това състояние продължаваше. Въпреки, че го държаха в този пластмасов ковчег, това не можеше да го излекува, защото имаше голямо разстояние между счупените прешлени. После откриха счупването и в шията и му сложиха и там корсет. Този ад продължи година и половина. Той имаше много духовни опитности по време на това страдание, разказа ми за някои от тях. Имал е и опитност, каквато Христос преживява на кръста: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ Според него, без да преживееш богооставеността и да разбереш колко струваш, че до дълбочината на костите си ти си под нулата, е трудно да изскочиш. Тази духовна опитност предизвиква такъв стремеж, че молитвата ти е като огнен стълб от теб към небесата. Моментите на страдание са най-големият дар, който Бог може да даде на някого.

 

- Това е трудно за разбиране.

 

- Ясно може да видим, че повечето християнски светци са страдали. Брат ми много обича Свети Серафим Саровски, на когото крадци са счупили гръбнака. Така стана и с брат ми Серджо, сякаш животът му повтори случката. В подобен момент хората започват да се жалват: „Господи, какво съм сторил, че така стана?!“ и полека-лека вярата им започва да намалява и те отпадат. Ясно е, че мнозина са ентусиазирани, молят се с години, но след 20 г. не са същите, не напредват наистина. Другите, които виждат, че трудностите са най-големият Божи дар и ги приемат като дар, тяхната вяра нараства. Когато отида в манастира, другите монаси ми казват, че молитвата на брат ми е много силна. Сигурен съм, че там стават разни неща, за които им помага с молитвите си, но той никога нищо не ми казва.

 

- Как е брат Ви сега?

 

-  С него станало чудо. Един ден почувствал, че се е излекувал и казал на стареца си: „Отче, дай ми някаква работа!“  Той не му повярвал. И двамата се изповядваме при един и същ отец. По това време говорех по телефона с изповедника ни и той ми каза: „Брат ти пак си е въобразил, че е здрав и иска да му давам работа.“ Отецът казал на брат ми, че според лекарите дупката между прешлените му не може да се излекува. Първоначално не са искали да го заведат на преглед.  Направили радиография и брат ми видял как медиците започнали да жестикулират и да говорят емоционално. Когато сравнили двете радиографии, гръбнакът му изглеждал така, сякаш никога не е чупен. Лекарите казали: „Не го разбираме, от научна гледна точка не е възможно. Двете кости бяха на няколко сантиметра, няма как да зараснат. Ако това е станало, трябва да има натрупване от страни, но тук не се вижда“. Разбира се, това не излекува предишната му болест, която го преви на две. Изглежда, че той получи дара на помнене на смъртта, защото се молеше от сърце и е много благодарен, че го получи. За всеки друг, счупването на гръбнака е пълна трагедия. За него е различно.

 

- Кой е Вашият модел за подражание?

 

- Ако говорим за модели, това е моят брат-монах. Не мислете, че той ме е учил или ми е казвал нещо директно. Търся съвети от него, разказвам му, че се опитвам да да бъда смирен с жена си, да запазя тишина, но това още повече я вбесява. Той ми каза: „Ако го направиш с чиста любов, в един момент тя ще ти повярва, така че продължавай. Тя ще продължава да се ядосва още повече до тогава, докато твоето чувство не стане истинско.“

 

- В този материален свят хората се стремят към пари, власт, успех. Във филма за Халил Джубран „Пророкът“ мъдрецът казва, че всичко в ежедневието ни е религия, вяра. Как се намира баланса между духовно и материално?

 

- Всяко действие се отразява на вярата. Трябва да внимаваме в действията си, например изричането на определени думи, това е действие. Може да се случи да кажеш добри думи. Трябва да изпълниш словото с чувствата си според вярата си. Не става да проповядваш на улицата: „Ела, стани християнин“, а с всички действия да го показваш. Ако се грижиш за вярата си, тя ще сияе чрез делата ти. Когато направиш едно и също действие, но с различно отношение, то вече не е същото. Вътрешното отношение променя значението на едни и същи думи. Например, получавам съобщение във Фейсбук: „Здравей, любов моя!“ Може да е шегичка в стил: „Да се позабавляваме“, но може и да е нещо дълбоко – „Здравей любов, отдавна не сме се виждали.“ Същото е валидно и за стрелбата с лък. Хората, които имат вяра, ще се обърнат към себе си и ще внимават как правят нещата. Не е нужно да търсиш специални ситуации и хора, с които да практикуваш вярата си. Всеки път, когато срещнеш някой човек, имаш възможност да проявиш някоя от 10-те Божии заповеди. Чувал съм да казват: „Тази общност не ми харесва“ и да си тръгнат.

 

- Не е ли най-трудна практиката в нашето семейство, сред най-близките ни хора?

 

- Явно е така и очевидно така трябва да бъде.

 

- Защо?

 

- Защото там лесно можеш да видиш, че Бог присъства в мистерията на семейството. Не става дума само за позитивните аспекти. Точно обратното, търпиш, защото обичаш.

 

 - Ако ти самият си спрял любовта от сърцето си към другия човек?

 

- Не, защото това е основата на вярата ми. Семейството е мистерия, Бог присъства в нея. Когато се случи напрежение в дома, убеден съм, че Той ще ми даде сила да реша проблема по начин, по който Бог иска от мен. Не като демонтстрирам своето превъзходство пред жена ми, но като й помогна в момента на слабост. Баща ни имаше склонност към чашката и ставаше груб тогава, но дори в тези моменти не сме се съмнявали в неговата любов. По-късно ми каза: „Сине, не бъди като мен.“

 

- Ако единият стои физически в дома, но сърцето му е далеч?

 

- Не смятам, че семейството е само физическо привличане между две личности. Бог иска чрез семейството наистина да ни обърне към себе си. Случва се в семейството само единият да е православен или двамата да са на много ниско ниво. Тогава започва напрежението, липсата на любов, проблемите. Всички тези трудности са, за да те обърнат и да решиш въпроса, а не да си извън семейството. Голямото напрежение се появява в семейството. Бог те обръща в мистерията на брака. Не е грешка, ако хората не искат да се обърнат, това е нашата воля. Случва се в някои семейства атмосферата да стане същински ад, защото никой не иска да подкрепи другия в слабостта му, не се опитват да решат въпроса чрез любов, а чрез това кой е прав и кой – не. И в нашето семейство жена ми може да каже: „Помниш ли преди 10 г. как ме нарани?“ В общуването може да има много спомени, много боклук и човек трябва да се справя с тях. Ако се опиташ да решиш проблема с боклука чрез това кое е правилно и кое – не, ще й кажеш: „О, преувеличаваш, не беше така“ и ще започнеш да й доказваш чрез други спомени и други дискусии и се почва една… Някой път можеда кажеш: „Права си, сглупих!“ и виждаш, че ефектът е изненадващ – тя замлъква. Но може и да си помисли, че я забаламосваш и още повече да се нахъса. Проблемите са тест как да проявиш истинското си отношение.

 

- Каква е ролята на прошката?

 

- Имало голямо приятелство между свещеник и негов ученик. По времето, когато гонели християните, и двамата били заловени. Свещеникът преминал много изпитания, но отпаднал на последното, защото не могъл да прости някакъв грях на своя ученик. Мъчителите му били изумени, те били свидетели на неговата храброст преди това. Той казал – Иисус ме защитаваше до сега, за това бях силен, но непростимостта отдалечи неговата помощ. Много е важно да имаме милост. Това е малка стъпка – да имаме милост към тези, които нямат милост към нас, да простим на тези, които са ни наранявали. Останалите големи стъпки Бог ще ги направи, за да се срещнем. Когато тази мъничка стъпка не искаме да я направим, срещата няма да се случи.

 

- Роден сте в православна страна, но по времето на социализма, когато ходенето на черква беше забранено. Посещавал ли сте храма като дете?

 

- Бях 5-годишен, когато баба ми ме заведе на черква. В Румъния вярващите в храма са на колене. Когато видях героите на селото, най-силните мъже на колене, то беше силен удар за моята гордост. Казах си: „Ако религията така унижава хората, никога няма да я приема.“ Има една дума, която не обичам, защото е измамна, това е думата „Достойнство“. Наричах гордостта си достойнство, сигурен съм, че мнозина са в такова положение. Толкова години ми трябваха, за да разбера, че залъгвам сам себе си. В една от най-известните съвременни книги за конна стрелба с лък се казва, че има две позиции на стрелеца. Едната е, когато изтегляш лъка към себе си – позицията на Царя, и другата – когато ти се навеждаш напред – на слугата. Наведен съм, защото това е мястото на срещата. В православието се казва, че Бог иска да се срещнем с него и Той иска крачка и от наша страна. Не се очаква от нас да извървим целия път, но поне крачка, за да бъде истинска среща.

 

- Роден сте в деня на Свети Орест, който е бил велик воин…

 

- Да, той и Свети Евстатий. Нормално името ми трябва да е Евстати. Бях много впечатлен от неговото отношение като воин. Той е живял в период на гонения срещу християните, видял страданията на мнозина. Някои са били силни и са станали мъченици, други са проявили слабост и са отпаднали от вярата. Харесвам отношението му, защото е искрено. Той бил силен воин, признат от всички, но не знаел какво трябва да бъде неговото отношение. „Може би си мисля, че съм смел, но ако ме изтезават, може и да не издържа. Дали да обявя своята вяра или тайно да продължа да вярвам“, си казвал. Той попитал Бога чрез своя духовник и получил знак, че трябва да стане мъченик. Евстатии дори не попитал духовника си как да постъпи, той помолил отговора да дойде от Бога чрез духовника. В другите религии много говорят с учителя, обсъждат. В Православието духовността е мистерия, в която Бог присъства. Често духовникът е само свидетел. Бях много впечатлен от това.

 

- В последните години се наблюдава възраждане на Румънската Църква.

 

- По едно преброяване преди 6 години при нас има около 15 000 свещеника, 400 манастира с около 20 000 монаси. За сравнение в Сърбия нямат още 1000 монаси. Населението на Румъния е около 19 млн. души, защото около 4-5 милиона са извън родината. Първо се изнесоха циганите и бандитите . Сега в Италия има голяма общност на румънци, които са работещи, имат православна Църква с много добър епископ. Тази общност стана образец за румънците, те са като първите християни. Интересно е, че понякога хората напуснат страната си, но се оказва за добро. Ако Бог иска от нас да проповядваме, ние, православните може и да не видим. Дори да не искате, Бог може да ви сложи в положение, което да проповядвате. Сега милиони руснаци, румънци са по света и те могат да бъдат добър или лош модел за православието.

 

- В България Църквата по-често се появява в медиите чрез различни скандали, така ли е и в Румъния?

 

- Да и по определен начин това е нормално. В началото борбата срещу християните е директна и те стават мъченици. За  злото този път не е добър, защото виждайки техния пример, другите или стават по-добри, или пропадат. В днешно време изглежда по-лесно нещата да се случват в Църквата. Очевидно е, че в православната Църква има доста, които не са православни – масони и други, които явно влизат в нея, за да я поведат в лоша посока. Какво става? Строят се нови манастири, но се опитват да размекнат монасите, да им създадат повече материален комфорт. Това е най-голямото изкушение, защото борбата не е директна, а подмолна.

 

- Като воин и ездач коя е най-голямата Ви битка?

 

- Да си запазя вярата – това винаги е най-голямата битка. Това не означава, че имам съмнение, а по-скоро стремеж да я направя жива. Това е битка, която не престава и тя ще бъде до края. Не да си мислиш: „Аз съм вярващ, вярата е в мен“ и да си спокоен. Да опазя вярата.  Много харесвам отец Сергий, много добър приятел с отец Софроний. Отец Сергий е бил като брат ми – мълчалив, стеснителен, но когато става дума за вярата бил като огън. Той е казал: „Сутрин като се събудиш и скочиш от леглото, все едно сядаш на коня си като боец. И така до края на живота ти. Той вижда християнина като воин на кон, който се сражава да запази вярата си и да я отглежда. Да не критикуваш хората около теб, погледът ти да е насочен навътре в теб. Навън никакви скандали, всичко е твоето вътрешно отношение. Бях силно впечатлен от думите, че скачаш от леглото на коня. Защото има много изкушения, както в града, така и в манастира. Години след като остана в светата обител брат ми ми призна, че много го е било страх да не почне да гледа другите монаси, че не са на едно ниво. Той го признава: „Така е, бройката в Църквата е голяма, но въпросът за качеството е лична работа.“ И през ум не му е минавало, че лошите хора трябва да се махнат от Църквата. Това е нашият начин – признаваме проблемите. Имаме седемте тайнства и щом те съществуват, не ме интересува дали ги получавам от чисти или от мръсни ръце. Мнозина казват: „Свещеникът не е съвършен, защо трябва да приемам от него тайнството?“ Всъщност аз съм в мистерията, искам да действам така, както Иисус иска да действаме. Мисля, че това е състоянието на православната черква навсякъде – аз и Бог, свързани чрез тайнството. Ако се оглеждам наляво и надясно да гледам другите, ще пропусна най-важното. В черквата съм за Божиите тайнства. Ако ти е добро отношението, то може да повлияе така и на хората. Ако правиш скандали в посока на истината, скандалите се увеличават. От гледна точка на мюсюлманите, които са свързани с политика и външни неща, за тях това е глупаво и нелогично. Смятам, че християнският път е общуване на личност с личност и да бъдат пример за другите. Смятам, че начинът не е да влияеш директно на хората. Светците са ни казали истината, в миналото хората са били силни, постили са. Сега същността на християнската практика е да не бъдем повлияни от изкушенията.  Вече не сме силни да бъдем добър пример за другите – ядем много, пием много, но поне да приемаме болестите и изпитанията. Не е наша работа да критикуваме другите. Разбира се, ако аз съм старец, мой дълг е да кажа на всекиго къде греши. Ако съм обикновен монах, но се занимавам с това кой какво прави и защо, след време ще си тръгна от манастира и ще си кажа, че тук няма истинско духовенство. Това означава, че ще изгубя своя шанс, защото съм дошъл тук за Бога. Това може да е положението в някои манастири.

 

 

Там, където небето се среща с хората

Декември 9, 2014 in Беседи, В търсене на вярата

 

В манастира Оаша има 25 монаси и всички са млади, образовани, завършили ВУЗ-ове. Излезли са от света, за да основат манастир тук, на върха на планината Шуряну, да живеят всички заедно, молейки се за благото на човечеството. Най-близкият населен пункт е разположен на 45 километра в долината, това е село Шугаг. Някои от братята не стъпват в него по цели месеци. Нямат време.

 

Манастирът е със строг, светогорски ред, с непрестанна  молитва и богослужение от 3 часа през нощта до 8 сутринта, след това работа, вечерня, и отново молитва. Най-голямата радост е да вършиш всичко това заедно с братята.

 

Самият игумен има две висши образования, той е близък ученик на големия духовник Теофил (Переян) и е един от лидерите на румънската православна младеж. На 42 години – той е забележителен богослов на Трансилвания, съдейки по огромния брой хора, които идват при него да се изповядват. Преди всичко млади хора вървят по пътя към Оаша. Множество подрастващи се изкачват на планината седмица след  седмица, само за да се запознаят с него. Мнозина от тези, които по-рано са били атеисти, рокери или антихристи са намерили своя път в живота още след първата беседа с игумен Юстин…

 

“Страна” на върха на планината

 

Той казва, че манастирът трябва да служи като образец за всички хора, живеещи „в подножието на планината”. Буквално да служи като пример за водене на стопанство и организация. Защото манастирите са „държава в миниатюра” във всеки един исторически момент, те са ориентирът, по който ръководителите на страната винаги могат да се сравнят .

 

- Да, манастирът може да служи като образец за обществото, за страната. Веднъж при нас дойде един прочут духовник от Света Гора и каза, че ако ние, румънците, искаме да се спасим като народ, трябва да се обърнем с лице към своите манастири.

 

Защото те могат да се превърнат в решение. Убеждаваше ни да не се оглеждаме към Атон, а да намерим за себе си ориентира в нашите манастири. Той ме удиви, казвайки това, защото аз даже не се бях замислях. И  разбрах, че и ние тук фактически също сме „страна”. Защото имаме своя администрация, много работа, всякакви професии, които биха могли да представляват „образец за икономиката”, имаме и културен живот, духовен, всичко. И, което надвишава всичко, манастирът – това е образец за съвместен живот.

 

Затова ние взехме реда  на светогорските манастири. За да подчертаем нашите румънски ценности, а не да подражаваме на гръцките, ние взехме само някои елементи от устава. Защо? Защото забелязахме, че още започвайки от нашите предци – даките, в нас, румънците, има два големи недостатъка: липсата на организираност и на единство. Даже Херодот казвал за тракийците през V-ти век преди Рождество Христово, че, ако бяха обединени, те щяха да бъдат най-силните на света. Те били смели, духовни, войнствени, най-многобройни след инките. А ние, даките, сме най-представителни от цялата тази огромна тракийска мощ.

 

Същият Херодот казвал обаче, че „те никога няма да могат да се обединят под  ръководството на един човек и затова винаги ще си остават слаби”. Ето, това е всичко. Това е нашата слабост, с която ние трябва да се борим и днес.

 

Но основа за единството има. Трябва да разберем, че за  нас, румънците, да бъдем „по-близо до Православието” фактически значи да бъдем по-близо до самите себе си. По-близо до своята реалност. Образът Божи – това в действителност е твоят образ. Затова Господ Христос се нарича още „огледало”.

 

Отец Теофил казваше, че преди да се срещнеш с Бога, се срещаш със самия себе си. Тоест ти търсиш въплътения Бог и намираш себе си. Той служи като огледало, показва те, какъвто си.

Повечето от нас, съвременните хора, не познаваме себе си. Не познаваме своята идентичност, мисия. Оттук произтича драмата на цялото човечество.

 

Пътят към небето

 

-  Отче, а как Вие открихте своето призвание, мисия?

 

- Когато открих за себе си за първи път манастира, Симбтета де Сус, бях студент във факултета по Електроника в Тимишоара. Нито веднъж дотогава не бях посещавал манастир и не вярвaх в Бога. Бях твърде рационално същество, харесваха ми математиката, науките и мога да кажа, че  бях добър студент. Нo в края на краищата, разсъждавайки логически, все се питах: какъв е смисълът на това, което ни заобикаля? Как е възникнало? Еволюционизъм… Теорията за големия взрив, в коятo се твърди, че в началото имало хаос от частици прах, които след това се съединили помежду си… Честно казано, всичко това не ме удовлетворяваше. Питах се: „Как е възможно да има хаос, а сега изведнъж да се появи ред?  Как може хаосът сам по себе си да създаде ред? Това е невъзможно” – винаги си казвах. От хаоса не може да се премине към нищо, освен към друга форма на хаос.

 

А аз, като селянин, разсъждавах така, по-стопански: „Как е възможно, аз да съм оставил  в градината си хаос, въобще да не се намесвам и изведнъж да видя, че царевицата сама по себе си на редове покарва в нея? Во веки веков няма да поникне, ако не се намеси личност, която да въведе ред!”

 

Редът предполага наличието на личност. Той е невъзможен сам по себе си.

 

Това наистина съществува

 

- Така започнах да си задавам все по-дълбоки въпроси. А когато за пръв път попаднах в манастира  Симбета, не можех да повярвам на това, което видях. Друг свят. Хора, които живееха заедно. Които се обичаха помежду си. Които се молеха непрестанно за другите… При които всичко беше общо, никой нямаше нищо свое. Свободни, като птици небесни, които нямат какво да губят. Нищо лично – никаква придобивка, даже парченце конец.

 

Не можех да повярвам: каква необикновена общност! Струваше ми се, че това ми се присънва. Бяха ми нужни три дни, за да мога да дойда на себе си. Казвах си: „Това е реално! Такова нещо действително съществува!” И тогава в мен се пробуди онова, което вече го имаше, онова, с което съм се родил – призванието.

 

- Тоест, вие считате, че всеки човек се ражда с определено призвание, което съществува в него изначално?

 

- При монасите да, уверен съм. Казват, че мнозина са станали монаси по причина, че в  живота им нещо се е случило. Защото са имали някакво нещастие – бедност, болест, неуспех в любовта и т. н. При мен нямаше нищо подобно. Някак си откриваш своето призвание и без тези нещастия. Нещастието не създава призванието. В действителност Бог те обръща, но само тогава, когато си достъпен и приготвен.

 

Например великият светец Антоний Велики, основателят на монашеството в целия свят, пребивавал в изкушение почти 40 години. Мислел, че такъв и ще бъде неговият живот до края. Единствено изкушения и изкушения. Но след 40 години му се явил Господ Иисус Христос. Той Го попитал: „Господи, а къде беше Ти досега?” А Христос се обърнал и казал: „Антоний, през цялото време бях с теб”. По този начин Бог през цялото време бил с него, но предоставял на него да гледа и да избира.

 

Вие виждате, Господ Иисус Христос е по-близо до всеки от нас, отколкото ние до самите себе си. Вижте колко смирен е Той, как деликатно се смесва с мислите на човека, с всички негови изкушения, с неговите празни работи и немощ. Той слиза там, отива в тази бедност на нашата душа, само за да ни обърне към Себе Си. И веднага би възвърнал всички нас, ако едновременно не правеше нещо много фино – ако не уважаваше нашата свобода.

 

- Можете ли да кажете, че сте се почувствали свободен в онзи ден, когато се отрекохте от света, когато избрахте този уединен живот, пълен с лишения и ограничения?

 

- Още от юношеска възраст считах, че съм свободен човек. Тоест правех в своя живот само това, което исках. Преди да отида в манастира, бях влюбен в една девойка, ходех по вечеринки, на екскурзии по планините, правех само това, което исках. Но има едно нещо, което разбрах по-късно, а именно: че всяка добра инициатива, всяка добра мисъл, която идва при теб, е от Бога.

 

Инициативата за доброто в живота на човека винаги принадлежи на Бога. Ти казваш: „Това е моя мисъл. Това е мой порив!” Да, обаче не е твоя. Бог я е вложил в теб.

 

Е, и тогава си казах, когато попаднах в Симбета: „Щом съществува този манастирски свят, толкова чист, красив, а аз съм свободен човек, то какво ми пречи да избера този път? Има ли нещо, което може да ме спре?” Тогава се реших. Завърших ВУЗ-а, поговорих с моите родители, оправих си всички сметки със света. А след това тръгнах по своя път.

 

Най-трудното е да направиш от няколко един

 

- Във вашия манастир се чувства мир и хармония. Не навсякъде е така. Някои монаси си признават, че и в манастирската среда проникват завистта, клеветата, изкушенията. Как успявате да държите в ръцете си такава разнородна и голяма община?

 

- Това действително е трудно. Особено, когато в манастира се появяват и стотици поклонници. Ние сме най-многобройната община в архиепископията Алба. В Трансилвания няма такива големи манастири, както в Молдова. Както казваше отец Арсений (Бока), най-трудното е да направиш от няколкото един. Нужно е да разкриеш ценността на всекиго, за да остане той самият себе си. Единна връзка, в която обаче всеки запазва своята уникалност.

 

Манастирът трябва да бъде симфония. В хората още има толкова много добро, че даже не си представяте, колко богати бихме били, ако бяхме по-открити един към друг… Например, ето ние говорим сега с вас. Беседваме, за да се обогатя с всичко, което имате.

 

Какво неоценимо богатство е скрито в нашия диалог! Но вие не ми давате този дар за пари. Просто предлагате себе си. Ние общуваме. А представяте ли си какво би било, ако можеше да се приобщим  с всички останали – с всички! Какви богати бихме могли да бъдем с всички тези прости радости?

 

Защо се крием в действителност? Поради гордостта, надменността. Само за това. Между това, църквата би могла да е мястото, където Небето се среща с хората.

 

При нас в манастира има много образовани монаси. За кравите се грижат двама послушници с висше образование. Много ценни монаси. Може да се запитаме: защо тези хора не деградират? Защото  преживяват единението с Бога във всичко. Във времето, когато монахът се труди при кравите, в него се извършва единението с Бога – чрез това, което той прави.

 

Съработничеството с Бога е нещо удивително . Заедно с Бога те хранят добитъка, заедно с Бога метат двора, заедно с Него правят всичко. Така ти можеш да се осветиш, даже метейки през целия си живот. Тази идея е толкова слаба – че уж трябва да се занимаваме с високи дела, за да бъдем високи. Не е вярно. И чрез най-низките работи можеш да се обожиш.

 

- Може ли една от причините за глобалната криза, която плаши всички, да е именно изгубването на тези прости радости – на общуването и душевната откритост?

 

- Може и даже е главната причина. Вие виждате,че в последните години при нас се настани потребителският манталитет. Живеем в общество на потреблението. Живеем, като че ли само, за да потребяваме.

 

Между другото от  духовна гледна точка тази криза ни помага. Навсякъде се ширеше разпиляване. Ние сякаш се бяхме побъркали, престанахме да познаваме себе си. Разпиляване на материалните ценности. Но в края на краищата разпиляване на хората. Твърде много хора бяха изгубени.

 

Тук идват състоятелни хора, с голямо богатство. Беседвам с тях. Те се изповядват пред мен. Но ако знаехте, какви проблеми са имали и имат… в техния живот, с техните семейства. Ако можехте да видите, какъв меркантилен манталитет имаха техните деца: винаги са искали да имат  пари, казваха, че родителите им никога не ги разбират,  нужен им е и еди-какъв си джип, и еди-каква си дреха… Родителите вече не можеха да им удържат юздите. А сега – могат: криза!

 

По този начин те използват кризата, за да възпитават своите деца, да ги държат в норма. Знам, че днес има много страдания в света. Но кризата има и една добра страна – с нейна помощ ние можем да си върнем  душите. <…>

 

Чудесата на Майката Божия

 

- Могат ли да направят нещо манастирът, вярата, за да спасят тези ценности?

 

- През цялото време приемаме тук стотици млади хора, ученици и студенти. Постоянно, целогодишно. Считаме, че единствената надежда за възраждане на народа са тези нови хора. Ние ги настаняваме, храним , разполагаме с лагери за тях с няколкостотин места. И учим тази младеж, изкачваща се при нас в планината, че би било добре, ако  идват облечени по румънски.

 

Тук се създаде  „движение”, насочено към запазване на старинното облекло. Те го купуват от селяните, които вече се срамуват  да ходят с него. А гражданите го носят с гордост.

Представяте ли си, те идват тук отдалече, от цялата страна, извървяват такъв път. А защо правят това? Нали никой не ги кара да го правят. Стотици и стотици млади хора отново намериха вярата в Бога, идвайки тук. И аз мога да ви приведа безброй случаи.

Затова ни бяха нужни добри монаси. Да се занимаваш с младежите е трудна мисия. Нужно е да им отделиш време, да говориш с тях, да си в състояние да разрешиш техните проблеми. И най-вече трябва да ги обичаш. Именно да ги обичаш, защото с тях не минава да се преструваш, да си официален. Те веднага чувстват, кога не се обръщаш към тях от цялата си душа.

 

Нужна ти е деликатност, нужна ти е сила. Аз забелязах, че румънското монашество не винаги строи отношенията си със света по подобаващ начин. Ние живеем по древния образец, както са били и нашите предци, тоест ние сме много открити. Манастирът е открит, дверите са отворени, хората са открити. Монахът трябва да освещава цялото място, в което живее. Да посреща хората с цялата си любов.

 

Неотдавна манастирът Оаша получи от Света Гора икона на Пресвета Богородица. Тя нито веднъж преди това не беше извършвала чудеса. И започна да чудотвори едва тогава, когато се помолихме пред нея ние, тукашните монаси. Изцеления, изпълняване на желанията. Може би  мислите, че преувеличавам, но за нас, монасите, тези чудеса са най-естественото нещо. Ние съвсем не се учудваме, когато видим, че стават чудесни изцеления. Радваме се за хората, но не се учудваме, не се изумяваме.

 

А на практика, това е най-конкретната помощ, която манастирът може да окаже на човека – да му отвори очите, че светът е пълен с чудеса. Когато виждам в човека, дошъл в Оаша, тази промяна, очите ми се пълнят със сълзи. Щом е успял в това, какво значение има кризата, нещастията, лишенията?.. Той се чувства силен, защото винаги вижда на своя страна силата на молитвите и знае, че неговите желания могат да се изпълнят.

 

Тук,  горе, в планината, по-лесно е да разберем, че всичко, което те заобикаля, е чудо Божие. А когато се спускаме и връщаме у дома, можем да отнесем със себе си най-големия дар, който изобщо може да съществува – самия себе си. Своя собствен образ, в който се отразява образът Божи.

 

превод от румънски: Зинаида Пейкова

 

превод от руски, източник : православие ру

 

 

 

 

 

Неумираща любов

Ноември 27, 2014 in Беседи, В търсене на вярата

Архимандрит Герасим Иску (21.01.1912 – 26.12.1951)

 

Когато бях в затвора се разболях много, много тежко. Имах туберкулоза на цялата повърхност на двата бели дроба; четири прешлена също бяха атакувани от туберкулоза. Имах също и чревна туберкулоза, диабет, сърдечна недостатъчност, жълтеница и други заболявания, които даже не мога да си спомня. Бях близо до смъртта.

 

От дясната ми страна беше свещеник, който се казваше Иску. Той беше игумен на манастир. Този човек, може би в четиридесетте си години, бе толкова измъчван, че бе на умиране. Лицето му обаче бе ведро. Той говореше за своята надежда за рая, за любовта си към Иисус Христос, за вярата си. Излъчваше радост.

 

От лявата ми страна бе комунистът-мъчител, който бе измъчвал до смърт този свещеник. Той бе арестуван от собствените си другари. Не вярвайте на вестниците, когато пишат, че комунистите мразят само християни или евреи – не е вярно. Те просто мразят. Мразят всички. Мразят eвреите, мразят християните, мразят анти-семитите, мразят антихристите, мразят всички. Единият комунист мрази другия. Разправят се помежду си и когато един комунист се сдърпа с друг, вкарват другия в затвора и го измъчват все едно е християнин, пребиват го.

 

И така се случи, че комунистът-мъчител, който бе измъчвал този свещеник почти до смърт, сам беше подложен на мъчения от своите другари. И умираше до мен. Душата му беше в агония.

 

Посред нощ ме събуждаше и ми казваше: „Пасторе, моля те моли се за мен. Не мога да умра, извършил съм такива ужасни грехове.“

 

Тогава видях чудо. Видях агонизиращият свещеник да вика други двама затворници. И облягайки се на раменете им, бавно-бавно, той мина покрай леглото ми, седна на леглото на този убиец и го погали по главата – никога няма да забравя този жест. Видях убит човек да гали своя убиец! Това е любов – намери ласка за него.

 

Свещеникът каза на човека: „Ти си млад; не си знаел какво правиш. Обичам те с цялото си сърце.“ Но той не просто каза тези думи. Можеш да кажеш „обичам“ и това да е просто дума от шест букви. Но той наистина обичаше. „Обичам те с цялото си сърце.“

 

После продължи: „Ако аз, който съм грешник, мога да те обичам толкова много, представи си Христос, който е Въплътената Любов, колко те обича Той! И всички християни, които си измъчвал: знай, че ти прощават, обичат те, и Христос те обича. Той желае да се спасиш много повече от колкото ти го искаш. Чудиш се дали греховете ти могат да бъдат простени. Той желае да прости греховете ти повече от колкото ти искаш греховете ти да бъдат простени. Той желае ти да бъдеш с Него в рая много повече, отколкото ти искаш да бъдеш в рая с Него. Той е Любов. Нужно е само да се обърнеш към Него и да се покаеш.“

 

В тази затворническа килия, в която няма възможност за усамотение, аз чух изповедта на убиеца пред убития. Животът е по-вълнуващ от роман – никой автор не е писал такова нещо. Убитият – на прага на смъртта – прие изповедта на убиеца си. Убитият произнесе разрешителна молитва за убиеца си.

 

Те се молиха заедно, прегърнаха се и свещеникът се върна на леглото си. И двамата мъже умряха същата нощ. Беше вечерта на Рождество Христово. Но това не беше Рождество Христово, в което просто си спомняхме как преди две хиляди години Иисус се е родил във Витлеем. Беше Рождество Христово, по време на което Иисус се роди в сърцето на един комунистически убиец.

 

Това са неща, които съм видял със собствените си очи.


Публикувано в списание AGAIN, септември 1987 година.

 

превод от английски

Кога възниква депресията

Ноември 18, 2014 in Беседи

 

Той е напуснал света и се подвизава в подножието на планината Шуряну в пост и молитва, в радостта на пребиваването със своите братя в Христа. Завършил Художествена академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон е и удивителен разказвач, чиито слова, напоени с благодат, са извели хиляди млади хора от душевната криза.

 

Никой не може да се реализира извън любовта

 

Днес, повече от когато и да било, изглежда, че сме стигнали в задънена улица. Статистиката свидетелства, че всеки десети румънец страда от депресия. Какво ни казва това за времето, в което живеем?

 

– Светът, засегнат от депресията, е лишен от радост и любов. Този свят е самотен и отчужден, ненавистен, загубил своите ориентири, свят, в който е изчезнало вертикалното измерение и човек се развива само по хоризонтала на съществуването, в безкрайно и пусто разнообразие. Това е свят, на който няма какво да кажеш. Свят, лишен от Бога, в който радостта често се бърка с удоволствието. Докато истинската радост е свързана с много по-дълбоки механизми, тя, на първо място, е реализацията ти като човек и е тясно свързана с преуспяването в духовния живот. Депресията възниква тогава, когато хората не разбират своето предназначение, смисъла на своето съществуване на тази земя.

 

- Никой от хората, страдащи от депресия, не се е избавил от натрапчивата мисъл, че животът е лишен от смисъл. Ние не избираме да се раждаме или не, както не избираме кога да умрем.

 

- Единственият смисъл на живота е спасението. Само че хората често си мислят, че спасението е нещо такова, което ни се дава след някаква окончателна присъда, ако сме направили някакви добри дела. Спасението е блаженство, това е рай.  Раят това не е някакво място. Раят е състояние на взаимоотношение с Бога, което се преживява още тук, на земята. Трудно е да се възлюби идея. Затова Бог е станал Човек, за да ни научи, че ние можем да Го обичаме, обичайки тези, които са до нас.

 

Спасението е динамика на взаимоотношения на любов с всичките ѝ възходи и падения. Никой не може да се реализира извън любовта, извън някакво взаимоотношение. Хората забравят, че Бог не е сам, Бог е взаимоотношение (Троичност), а ние сме създадени по Негово подобие. Радостта иска да бъде споделена, тя не се изпитва в самота. Затова казват, че най-голямото щастие е да обичаш и да бъдеш обичан.

 

- Вие сте и свещеник. Търсят ли страдащите от депресия утешение в манастира?

 

- Мнозина идват, за да намерят покой в манастира, но това не означава, че те с лека ръка разкриват своята душа. Те могат да се разпознаят по външния вид. Нещастният човек е човек без сияние в погледа. Той е подтиснат, прегърбен, мрачен и често агресивен. Когато човек е недоволен от себе си, е агресивен. Той е като ранен звяр, който страда, опасен е и не дава да му се помогне. Но в болшинството от случаите зад насилието не се крие злоба, а страдание.

 

Бог никога не предава

 

- Животът никога не е бил толкова лек, както сега. Въпреки това страданията в света стават все повече. Откъде идват?

 

- Депресията е състояние на падение. Тя възниква поради това, че душата няма мир сама със себе си, с Бога и с хората.Това е състояние на конфликт, вътрешен разрив между душата и разума. Отсъствие на равновесие. Депресия на първо място означава отсъствие на любов. Хората страдат, когато не могат да намерят за себе си приют в душите на другите. Когато хората не могат да открият безкористна поддръжка от страна на себеподобните, те се обезкуражават и в отношенията с Бога, те трудно могат да си представят любящия Бог. Обаче дори и хората да предават, тъй като са немощни, то Бог е единственият, Който не предава никога.

 

Все пак е много трудно да се достигне такава мяра на взаимоотношение с Бога, без да имаме отношения с хората. Ние се нуждаем от потвърждение от страна на себеподобните, че не сме безполезни в този свят. Затова е невъзможно избавлението от депресията без тази безусловна любов, която не търси нищо в замяна, която не съди и не обвинява, а приема и успокоява.

 

- Обичайки истински отчаялите се, можем ли да им помогнем да се излекуват?

 

– Ние следваме да сме един за другиго Бог, да ги успокояваме, да обнадеждаваме и даваме приют като пристанище по време на буря. Да ги покровителстваме и да бъдем убежище за тях. Когато храниш другия, ти в действителност храниш Бога; когато го прегръщаш, той като че ли се облича с тебе и на него вече не му е студено.  Когато му говориш, той се сгрява от думите ти.

 

Любовта е единственото спасение. Аз съм срещал хора, които преодоляха в себе си състояния, близки до патологията. Те не бяха мирни, защото не можеха да простят, това състояние ги пречупваше, вътрешно ги разрушаваше. Когато успяваха да простят, да се примирят, да приемат в сърцето си тези, които са сгрешили спрямо тях, тогава поразително се променяха.

 

Само трябва да имаме търпение. Единствено встъпвайки във взаимоотношения на любов с другите, можем да утолим жаждата на човека. Когато човек намира покой в някаква връзка, той идва на себе си. Но за това трябва да се избавим от обсебването със своето „аз”.

 

Тоест да се откажем от егоизма?

 

– Егоизмът, собствената воля са нашите най-големи врагове. Те тиранизират и нас, и другите. Ние не можем да имаме дълбоки взаимоотношения с другите, без да отхвърлим себе си. Ако аз не отхвърля себе си, то ще изисквам от другия той да прилича на мен, тоест, да се настройва като мен в мисленето, чувствата, да вижда света точно така, както и аз. Това значи да го поробиш, да го лишиш от свобода. Тогава изравнявам неговото същество с нула и той повече не може да се развива.

 

Той започва да се защитава и да се отдалечава от мен, защото чувства, че се старая да го  премахна, дори ако компенсирам това с нещо външно. Давам му подаръци, но фактически аз го овладявам, поробвам го, превръщам го в аксесоар, с който мога да се украся. В края на краищата се чувствам отново толкова самотен.

 

Когато си освободен от собствената си обсебеност и от служението на собственото аз, ти започваш да мислиш истински за другия. Мислиш какво да направиш за него, без да чакаш той да те помоли. Да го чакаш вкъщи с някаква вкусна храна? Да му донесеш чаша вода? Да му дадеш място? Кое може да е по-прекрасно, от това да отидеш да го завиеш с одеялото, за да не изстине, когато заспи?

 

Парадоксът е в това, че само когато отхвърлиш себе си, ти се откриваш, намираш и другия. Ти го покоряваш, когато се отказваш да го покориш. Колкото по-силно искаш да подчиниш и контролираш, толкова си по самотен. Колкото повече се отдаваш в услуга на другите, толкова повече си обкръжен от хората. Хората би следвало да приличат на свещи, които, изгаряйки сами, светят и сгряват другите.

 

Ти си щастлив не когато събираш, а когато даряваш

 

- Неудовлетвореността от това, което имаш, също предизвиква депресия. Мнозинството от хората вечно се измъчват по нещо „друго”. Животът им постоянно е на друго място. Защо те не намират своето място и смисъл?

 

- Зад множество търсения на човека в действителност е скрита неговата потребност от Божественост. Хората търсят състоянието на Бога. Те страдат от своето безсилие, чувстват, че биха могли да бъдат нещо повече от това, което са. Те обикновено пренасят това нещо извън себе си, вместо да го акумулират навътре. Стремят се да имат, а не да бъдат. Стремят се да владеят, вместо да даряват.

 

Неправилно ориентирана към ценностите на този свят, тази мъка започва да се смесва с фрустрация (емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания или лишен от възможност да постигне силно желана цел-бел. прев.), защото крайните неща не могат да удовлетворят душата.

 

Някои хора имат всичко, което им е нужно: работа, която са искали, достатъчно пари за целия им останал живот и дори известност… Въпреки това, те са дълбоко нещастни. Какво не им достига?

 

– Тези хора имат предметите, които са искали, купили са си и кръг от хора, но са изпуснали взаимоотношенията с другите. Те са зависими от материалните неща именно поради своята неувереност в съществуването на друга реалност. Ако си наясно, че има вечност, с лекота се отказваш от материалните нужди. Вече не събираш отчаяно. Не се боиш за утрешния ден, придобиваш увереност, което значи, придобиваш вяра.

 

Материята сама по себе си не може да донесе щастие, също както и художествената или интелектуална слава.  Не ставаш щастлив когато събираш, а когато даряваш. Ценностите, без значение дали са материални, духовни или интелектуални, трябва да се събират, за да бъдат подарени. Материята е нужно да се преобрази, тя трябва да придобие духовна ценност посредством нашите добри и щедри постъпки.

 

Човекът, когато се пресилва да натрупа материя с егоистична цел, да събере имущество, просто го изземва от неговия естествен оборот –да бъде на служба във взаимоотношенията между хората. Но материята е винаги една и съща, тя не се умножава. Удивително е, когато се замислиш, че водата, която пием, е една и съща, в същото количество, както и преди хиляди години. Това е същата вода, която циркулира, която не е напуснала планетата. Един и същи дар за всеки от нас.

 

Аз забелязвам в много съвременни младежи някакъв нещастен мазохизъм. Те преживяват страданието със сладострастие, като че ли се хранят с него. Сами си свиват гнездо в депресията.

 

– Съществува едно извратено, меланхолично удоволствие, човешка болка с романтичен произход – да се наслаждаваме на някакви страдания само защото те засягат в нас нещо от другата страна на инстинктите, дават на човека да почувства своята душа жива и вибрираща. Неспособни да поемат по спасителния път на радостта (което предполага извършването на добродетелите), те избират удобния път на неспасителното страдание, което ги обрича на това, во веки да не излязат от това състояние.

 

Да изпитваш удоволствие от болката, това е аномалия на душевното развитие. Това е удоволствие, не радост!

 

Това услаждане от страданието е също способ за самоутвърждаване на слабите хора. Много по-лесно е да се самоутвърждаваш разрушително! Това е форма на изход от анонимност, потребност от съчувствие, това е несъзнателно измолване на внимание.

 

Не може да сме щастливи всяка минута

 

Където и да погледнеш, отвсякъде се пропагандира моделът на успешния, вечно усмихващ се човек. Щастието е императив, а депресията позор, срамно клеймо. На фона на подобен натиск от страна на обществото, невъзможността да се радваш потапя някои хора още по-силно в отчаяние.

 

– Предпоставката, че трябва да сме щастливи всяка минута от своя живот, е в основата си погрешна и поражда твърде много фрустрации, защото хората встъпват в състезание с нереален, утопичен модел. Животът – това не е постоянно щастие, също както не е и постоянно усилие. Животът е преплитане между страдания и радост, а радостта често идва като награда за усилието, идва от изпълването на някакъв дълг, обязаност, от това как работиш с тези таланти, които са ти дадени. Бог се е трудил шест дни, а на седмия починал.

 

Обсебеността от щастие на всяка цена е пагубна. Това значи, че твоите желания са те изпреварили в живота и са станали неестествени. Главното е да не искаш това, което е невъзможно и да се радваш на това, което имаш: и на хубавото и на лошото, да намираш смисъл във всичко, което се случва с теб. Да изпълваш със смисъл всяко изпитание в своя живот.

 

Ако премахнем жизнените тежести и усилия, то ще отстраним и радостта. Безметежен живот прекаран в удоволствия, е живот, в който изпускаш възможността да се самореализираш. Само опитите, платени с дискомфорт и жертва, оставят следа в съществото на човека.

 

Мислейки за ползата, която получаваш, ти вече не гледаш със страх на трудностите и страданията в живота. Ако погледнеш на състоянието на нещата от гледна точка на вечността, то от този свят ние ще излезем само с това, което сме станали.

 

Попадайки в ръцете на психолозите, депресията се лекува като болест. Предлага се даже методи за изход от депресията в десет стъпки… Можем ли да преодолеем душевните страдания по рецепта?

 

– Въобще няма да дойдеш в добро състояние без духовен подвиг. Радостта не идва иначе, освен от своя източник, който е Бог, не идва по друг начин освен преживявайки любов. А за това е нужно да очистим очите си и да видим в другия Божи образ. Да преминем от негативите (негативите не се отнасят до дълбините на съществото,  а са нещо случайно в него) и да погледнем по-дълбоко.

 

Когато обичаш някого, казваше отец Юстин, настоятел на манастира Оаша, ти си като в скафандър, с който проникват до дълбините на океана и изнасят на повърхността съкровища. Когато обичаш някого, ти го въодушевяваш, активизираш в него сили, за които той е нямал понятие, че съществуват в него. Сили, скрити на дъното на океана.

 

Нашето ставане като човешки същества е невъзможно без любов към другите. Всеки човек разкрива в нас някакъв друг аспект на нашето битие в света. Ние можем да сме много различни в зависимост от това, колко дълбоки отношения активираме в себе си. Само чрез преживяване на взаимоотношения ние разкриваме себе си и се придвижваме напред към нашия истински образ, който е неизчерпаем, който е Бог в нас. Но, за съжаление, ние разкриваме един другиму само 1 % от това, което бихме могли. Ние преживяваме силно умалена форма на себе си. Ние сме много стиснати със себе си, не си даваме право на живот, на ставане. Ние не се обичаме както следва.

 

Някои хора се пречупват даже от незначителни изкушения, а други, макар да ги постигат безкрай трудности, вървят по живота с вдигната глава. Защо едните имат сила да противостоят, а другите не? Нима тестото, от което сме направени, е толкова различно?

 

– Че животът на едни е много тежък, не е поради това, че животът е такъв само по себе си, а поради това, че те не са разположени да виждат и светлата страна на жизнените трудности. Затова главното е да намериш смисъла на всяко изкушение или страдание, с което се сблъскваш. Ако го напълниш със смисъл, то ще намериш сила и невъзмутимост, за да вървиш напред с изправена глава. Ако не намериш в него смисъл, то ще се стигне до това, то да те пречупи.

 

Ако човекът не се сблъскваше със страдания, той би бил крайно повърхностен. Само жизнените изкушения го заставят да мисли по-дълбоко. Когато всичко при него е добре от всички гледни точки, той стига до застой, живее на повърхността, не живее с цялото си същество.

 

Не трябва да се боим от страданието. Христос ни е научил как да се освобождаваме от него. Той Го е изгонил от Своя земен живот, преминавайки през страха от глада, неспането, болката, даже страха от смъртта, който ни държи в робство. Стоейки по-горе от страха, Той бил свободен.

 

Страхът от тежките жизнени изкушения ни блокира и ни възпира и ни пречи да сме нещо повече от това, от което сме. Трябва да имаме мъжество да мислим за по-величествен живот. Трябва да имаме мъжество да мечтаем и да виждаме себе си по-горе от нашите страхове и немощи.

 

Действително щастливите хора не знаят, че са щастливи

 

Отче, вие живеете в рая на земята.  А в градовете безумието и депресията се чувстват като у дома…

 

– Истинският свят е този, който е създаден от Господ, а не този изкуствен, който е създал човекът. Монасите, казват, оставят света. А ние обичаме да казваме, че ние сме влезли в света, докато гражданите са излезли от него. Какво щастие само е да чувстваш ритмите на природата, да усещаш пролетното пробуждане на пръхкавата, влажна земя, да виждаш как са напукали пъпките!

 

В града, сред толкова комуникационни интерфейси, се е загубила красотата на живота, тази обредна красота на поведението, на жестовете и словата, чрез които ти отдаваш чест на намиращите се с теб. Тя е заменена от велика наглост и велика дързост. Селянинът е умеел да изпълва всичко с красота и смисъл, включително до дрехите, които обличал. Всяка шевица имала значение. Инструментът му също бил украсен. Ако отивал в полето, пеел, за да направи своя труд по-приятен.

 

Днес човек не се радва на труда си, защото за него той е само средство за получаване на пари. Този утилитаризъм, толкова натрапчив в града, е довел до загуба на духовното измерение на живота. В творението вече няма тайнство, във взаимоотношенията ние вече не виждаме тайната на другия, гледаме на него от гледна точка на неговата производителност и експлоатация. Ние експлоатираме един другиго и сме готови да експлоатираме даже Бога.

 

Какво можем да направим, за да преодолеем тези недостатъци, да се изцерим душевно?

 

– Всеки от нас може да се издигне над живота, ако напълни със смисъл всичко, каквото прави, ако чрез всичко, което върши се приближава до Бога. Освещаваш се не само чрез молитвата или ходенето на църква, но и с всяко свое дело и жест. От това, как стоиш, до това как работиш, как се готвиш за храна, до това как садиш цветя, как говориш с човека, как лягаш да спиш – всички наши ежедневни жестове трябва да се преобразят. Чрез любовта, която носим. Нужно е да изпълним всичко с богоприсъствие, смисъл, тайнство, красота и радост.

 

Казват, че истинската радост е дълбока, но при все това, тя се оказва преходна. Защо не можем да я зафиксираме, да я спрем на място?

 

– Не трябва да гледаме на радостта като на наркотик, чрез който да забравим за страданията на този свят, не трябва да я търсим като бягство. Не трябва въобще да я търсим! Хората, които действително са щастливи, не знаят, че са щастливи, защото измерват своето щастие с щастието на другия. Те са излезли от себе си и живеят за другия. Щастието идва само. И идва като дар за тези, които умеят да търсят другия и Бога.

 

Всички тези възвишаващи ни пикове на щастие са точно нещо избухващо в течението на живота – това са промеждутъчни степени. Това е отдих, награда за всяка премината степен, след която не бива да спираме. Под сянката им Христос ни дарува мир, който никой няма да ни отнеме. Той ни дарува мир и тази постоянна радост, която премахва нашите окови и ни прави свободни.

 

превод от руски

източник: православие ру

 

Да мислим красиво

Ноември 11, 2014 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

 

Преди пет години, на 29 октомври 2009 година, си отиде един от любимите румънски духовници – архимандрит Теофил (Переян). Сляп почти от рождение, старецът не знаеше какво е физическата светлина, но виждаше всичко с очите на ума. Мъдър наставник, с проповедите си той обиколи цяла Румъния, а също и част от Европа, възпитавайки цяло поколение млади християни, които сега са опора на румънското Православие. Той е написал множество духовни книги; в една от тях, наречена: „Елате, приемете радост”, ние откриваме следните поучения:

 

Да сложим порядък в своя ум

 

Всичко в човека започва с неговата мисъл. В живота на хората не става нищо, което да не преминава през мисълта. Затова и цялата грижа на този, който желае да очисти своята душа, трябва да е в това  – да очисти своя ум от лошите мисли и от всички лоши представи, които има в ума.

 

В това е ключът на целия духовен живот и ключът към очистването на душата, а именно – да сложим порядък в своя ум. Който прави така, слага ред в своя живот.

 

Нашият ум е подобен на мелница

 

Би следвало да обогатим своя ум с по-голямо количество мисли, угодни на Бога, съгласни с Божията воля. Такива мисли на първо място ще намерим в Свещеното Писание, след това в духовно назидателните книги, а най-вече и преди всичко в свещените богослужения. Така че е много важно да вземаме участие в службите и да заучаваме текстовете на свещените богослужения, за да се подобри нашето мислене и в нас да се образува съкровищница на благи мисли, които след това ще изтичат от нашето сърце.

 

В  4-ия том на „Добротолюбие”, има едно писание, което се нарича „за авва Филимон”. В това писание между другото се говори, че авва Филимон, който бил отшелник, бил попитан от ученика си:

 

- Отче, защо от всички книги на Писанието, ти преди всичко четеш Псалтир?

 

Преподобният отговорил:

 

- Брат, в моят ум така силно са се запечатали мислите от псалмите, като че ли аз сам съм ги създал, като че ли тези мисли са дошли от мен.

 

Такива трябва да станем и ние – да се обогатим със свещените мисли от божествените богослужения, от Свещеното Писание и винаги да ги имаме под ръка, като своя ум, който е подобен на мелница: тя смила, каквото сложиш в нея; така и нашият ум да приема само благи мисли и мисли по Божията воля.

 

Паденията и възходите стават в ума

 

Свети Марк Подвижник казва, че „в ума на трудолюбивия лошите мисли нямат сила, те угасват, както угасва огънят във вода”. Духовните отци говорят, че „лошата мисъл в началото е подобна на мравка, и ако я оставиш да расте, крепне и се превръща в лъв”, затова неприязнените мисли се наричат мраволъв (мравка-лъв). Мравката, доколкото в началото се проявяват като мравка,  можеш да премахнеш дори с пръст, а ако пораснат и получат сила посредством страстите, то ти вече не можеш да ги премахнеш даже с голям труд.

 

Всичко произтича от мислите, и доброто и лошото имат началото си в мисълта. Възходът и падението се извършват в ума.

 

Молитвата и дисциплината на ума

 

Ключът на духовния живот е дисциплината на ума, а способът за неговото дисциплиниране е непрестанната молитва.

 

Как да предотвратим разсейването на мислите по време на молитва, когато то се е превърнало в навик? Разсейването по време на молитва може да се предотврати само като се насилваме да бъдем неразсеяни и тогава, когато не се молим. В „Патерика” се казва: „Монах, който се моли, само когато се моли, въобще не се моли.”

 

Човек не трябва да чака молитвата, за да не се разсейва, не бива да се разсейва и когато не се моли.

 

Разсеяността е въпрос, касаещ живота на човека въобще. Човешкият ум е устроен така, че не се спира на едно, не се застопорява. Ти едновременно можеш да мислиш и за нещо друго, да имаш още някакво впечатление, освен главното, и в този случай е важно да се съсредоточаваме върху словата, които произнасяш, без да се плашиш, ако се случи нещо друго. Например фактът, че при теб идват помисли, които те разсейват, не трябва да те занимава, освен толкова, че да се стараеш да си по-усърден, за да се намалят тези помисли.

 

Помисълът е фундамента на духовния живот

 

В „Патерика” се разказва, че при авва Пимен дошъл послушник и казал:

 

- Какво да правя, отче? В умът ми идват всякакви зли помисли.

 

И авва Пимен отговорил:

 

-Спри вятъра! – и започнал да бие с ръце вятъра. – Протегни ръце и спри вятъра!

 

- Не мога да спра вятъра!

 

И аввата казал:

 

- Както не можеш да спреш вятъра, така не можеш да спреш и злите помисли! Но можеш да направиш друго, а именно с добрия помисъл да отстраниш злия!

 

Така, постоянството в добрите помисли ще доведе до отстранение на злите помисли. Фундаментът на духовния живот е помисълът, затова и главното в религиозния живот се явява вътрешната дисциплина, дисциплината на ума.

 

Да мислим красиво!

 

Много е важно да знаем, че нашите мисли ги знае още някой – знае ги Бог, знае ги Господ Иисус Христос, Който е истинен Бог и истинен Човек. Христос внимава за нашите мисли.

 

Отчитайки факта, че през нашия ум преминават всякакви мисли, и добри и лоши, и прекрасни и безобразни, е важно да сме внимателни към мислите, важно е да мислим красиво. Защо? Защото ако мислим красиво и само красиво, тогава и ще живеем красиво и само красиво, а ако мислим красиво и живеем красиво, тогава сме щастливи.

 

Критерий за разпознаване на помислите

 

Критерий за разпознаване на това дали помисълът е добър или лош е следният, ако ти можеш да откриеш помисъла, ако можеш да го покажеш наяве навсякъде и винаги, тогава знай, че той е добър, а ако може да го кажеш само на едни, а на други не, защото за тебе би било неловко, тогава знай, че помисълът не е добър.

 

Ние сме по-слаби от помислите

 

Ние сме всичко на всичко грешни хора, и често биваме победени, често помисълът ни надвива. Ние сме по-слаби от помислите, влизащи в нашия ум. Ние сме толкова грешни и така слаби, че ни побеждават някакви помисли…

 

Колко души в света се терзаят от помислите! Не от реалността, не от външни мисли, а от своите, от своето неразбиране, забравянето на Бога.

 

Има хора, които преувеличават всичко до такава степен, че казват, че човек всеки миг съгрешава. Това не е истина. Ако в ума ни идват мисли, чужди на молитвата, защото по време на молитва се проявяват страстите, които носим в себе си, то това не означава, че мислите ни винаги са страстни помисли.

 

Три вида помисли

 

В 1-ия том на „Добротолюбие”, при Евагрий Понтийски се казва, че помислите са три вида: ангелски помисли, човешки и бесовски. Бесовски са помислите, съединени със страстите, т. е. тези мисли, които произтичат от тях и ни показват страстни. Човешки мисли са тези мисли, които не са нито добри, нито лоши, те са средни, защото за водата ти можеш да мислиш и с жадност и без жажда, за златото можеш да мислиш и с алчност и без алчност. Който има индеферентни мисли, той мисли светски, а който мисли за добри неща в тяхната връзка с Бога, има ангелски мисли. Т. е. например той мисли за злато и слави Бога за този ценен метал, мисли за красотите на живота и слави Бога за всичко прекрасно, което е създал. В този случай човек има ангелски мисли. И чрез обикновени неща той възхожда до ангелски мисли, а чрез тях се приближава към Бога.

 

Да бъдем внимателни към малкото

 

Да се грижим за нашите мисли, за нашите намерения, стремежи и с Божията помощ ще можем да въведем порядък в своята душа. А ако сме невнимателни към малкото, то ще стигнем и до великото, както казва св. Марк Подвижник, защото дяволът не презира и малките грехове, тъй като иначе не би могъл да ни доведе до големите.

 

В преп. Доротей има едно сравнение: ти можеш да изкорениш дървото, когато е малко, когато е подобно на трева, а когато заздравее и пусне корени, ти вече не можеш да го отскубнеш, даже и с други хора. Така че е нужно да сме внимателни към началата.

 

Да пазим своите чувства

 

Много, много е важно да пазим своя ум, но за да го пазим е нужно да пазим целия си живот, особено чувствата, чрез които външното влиза в ума, преди всичко чрез зрението и слуха. Който пази своите чувства, има все по-малко помисли, които са противни на Божията воля и с времето те угасват по думите от Патерика: не се бой от мъртвите, а бягай от живите!

 

Бягай от живите, т. е. не се страхувай от мислите които носиш в ума и които с времето се унищожават, а трябва да се бяга от това, което оказва влияние на вътрешното. Даже ако чувствата не са виновни за това, което носим в ума, те са прости пътища чрез които в ума влиза външното. А умът е това, което преработва помислите, и ако той е страстен, вижда всичко във връзка със страстите, които човек носи в себе си.

 

Да имаме трудолюбиво сърце

 

Свети Марк Подвижник говори, че „не се образува облак без духането на вятър, и не се ражда страст без помисъл”. Това е аскетическияг принцип – всичко в човека започва с неговата мисъл. Затова е нужно да има ред в живота. Който е невнимателен към помислите, той не може да се надява да води неопетнен живот.

 

Същият Марк Подвижник казва, че „ както огъня не остава във водата, така и злият помисъл в сърце трудолюбиво”. Ако си удържим от злото, лошият помисъл е в ума, който те гнети, който постоянно се върти в главата, това значи че в теб няма трудолюбиво сърце, че в душата ти няма нещо, което да унищожи лошия помисъл, да премахне съответната обсесия (от лат. obsessio – натрапчиви нежелани и непроизволни мисли, идеи и представи, предизвикващи негативни емоции).

 

Веднъж през деня, не помня на кое богослужение аз бях в храма и забелязах, че имам едновременно три мисли. И мисълта за това, което се казва в службата, и Иисусовата молитва, и не знам какво още, което ми е дошло в главата. И аз си казах: Господи, погледни, виждаш ли, какъв е умът? Умът е създаден, за да не се спира на една единствена мисъл. Защо? Защото само така той може да е действен в ежедневието.

 

При мен често идват хора и казват, че техният ум не се спира на молитвата и на богослуженията. Аз си давам сметка че това е така, че и моят ум също не се спира. Тогава аз казвам: скъпи мой, това не е грях, това е немощ.

 

Мислите на човека не са като мислите на Бога.

 

превод от руски

източник: православие ру

 

За разсъдителността

Октомври 29, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Разсъдителността или дарът за различаване е украшение на добрите дела, както казва св. Исаак Сирин: „Украса на всяко нещо е мярата.” 1 Без тази духовна сол всичко добро се разваля и се превръща в тлен. Според светите отци това украшение на добродетелите се придобива чрез безстрастие.

 

И тъй, когато човек престане да се доверява на своите съждения, а следва във всичко наставленията на опитните старци, той придобива разсъдителност. За да разберем как действа разсъдителността, трябва да си припомним, че душата се дели на три части: разумна част, гневлива част и желаеща част 2 .

 

Св. Максим Изповедник описва начина, по който с разсъдителност трябва да управляваме тези три части на нашата душа и тяло: „Нека да дадем на  душата  и тялото си това, за което те са достойни, т.е. на разумната част да дадем четене, духовни съзерцания и молитва; на гневливата част да дадем духовна любов, която се противопоставя на ненавистта; а на желаещата част да дадем въздържаност и умереност. На нашето тяло пък да дадем храна и дрехи – толкова, колкото са му необходими.” 3

 

Но мярата на подвига трябва да се определя според силата на всеки. Чуй какво казва св. Марк Подвижник: „Както медта се различава от желязото и желязото от сухите клечки, така и телата се различават едно от друго.” Един е здрав по природа, той може да пости и да не яде нищо до вечерта, а друг, бедничкият, ако не яде по два пъти на ден ще се разболее и ще умре. Именно разсъдителността ще ни предпази да не се хвърляме в различни крайности. Наистина, вреда може да се получи както от прекомерно продължителния пост, така и от пресищането на стомаха; както от прекомерното бодърстване, така и от многото сън.

 

Във всичко, във всичко трябва да имаме разсъдителност, понеже разсъдителността е царицата на добродетелите. Защото, ако човек се заеме с някакъв подвиг с голяма ревност, но няма ръководител, то той веднага ще падне.

 

Веднъж идва тук при мен един герой и ми казва:

 

- Отче, разреши ми да чета молитвите на св. Василий Велики! 4

 

- Не, не ги чети, иначе бесовете ще те изгонят оттук. Не е за теб да четеш молитвите на св. Василий.

 

Едва е постъпил в манастира и аз трябва да му разреша да чете молитвите на св. Василий, защото той, виждате ли, е ядосан на бесовете!

 

- Горкичкият! Ако само знаеш колко ядосан ти е дяволът и как иска да се подиграе с теб!

 

Веднъж при св. Варсануфий, великият палестински старец, дошъл един монах и му казал:

 

- Ще ми позволиш ли да заклинам бесовете и да чета молитвите на св. Василий?

 

- Не ги заклинай, защото ще се поругаят над теб. Смири се и казвай на всички братя: „Прости ми!” Така ще победиш демоните. Понеже дяволът може всичко, само „прости ми” не може да каже, защото е паднал в гордост.

 

„Само по един начин ще победиш дявола, ако мислиш така: Аз съм прах и пепел, аз съм грешник и нищо не мога…”

 

Дяволът пости – нали никога не яде, пази девство – не се жени, бодърства – нима спи някога? Значи ти се трудиш, а той стои празен? Не става така! Или мислиш, че ако се надбягваш с него, ще го изпревариш? Та той за един миг ще се озове на другия край на земята. Само по един начин ще го победиш – ако мислиш така: „Аз съм прах и  пепел, аз съм грешник, за нищо не съм годен  и съм недостоен даже да живея на земята!” От едно единствено нещо се бои дяволът – от смирението. От нищо друго. Ти може да си такъв ревностен подвижник, какъвто светът още не е виждал, но ако не можеш да помолиш за прошка, то ти си поруган от него; ти си метла на дявола.

 

Трябва да сме разсъдителни и в беседите, и в поклоните, и в бдението, и в мълчанието, във въздържанието от храна, питие и сън, във всички телесни подвизи. Затова, братя, нека ни помогне Божията милост да придобием мъничко разсъдителност, понеже в този свят има много мрежи, всевъзможни изкушения и духовни недоумения. Нека се придържаме към разсъдителността и да имаме мяра във всичко.

 

Гората не се бои от онзи, който претоварва  каруцата си догоре с дърва, защото знае, че когато той потегли, оста ще се счупи, конят ще падне и той няма да може да продължи. Гората се бои от онзи, който всеки ден измъква от нея по едно дърво и го отнася у дома. Така и врагът не се бои от този, който захваща да оре нашироко, защото ще остане неразорано.

 

Малко по малко! Малко по малко, лека-полека!

 

Ето така и вие пристъпвайте към добродетелите – малко  по малко, та всякога да съжалявате, че не сте направили повече.

 

Св. Теодор Студит казва: “Човек забогатява малко по малко – и в материалното, и в духовното.” 5 Малко по малко, та всякога да съжалявате, че не сте направили повече.

 

 

Бележки:

 

1. Св. Исаак Сирин. Подвижнически слова. Слово 1

2. Или: мислеща, раздразнителна и желаеща част на душата

3. Св. Максим Изповедник. Четиристотин глави за любовта. Четвърта стотица, гл. 44

4. Имат се пред вид молитвите на св. Василий Велики за изгонване на бесове

5.  Феодор Студит, преподобный. Великое оглашение. Ч. 1. Оглашение 63. С. 379

 

 

 

 

Насилието и омразата са много слаби аргументи срещу истината и любовта

Октомври 23, 2014 in В търсене на вярата

 

Имаше бригада в лагерите на смъртта в Румъния, която беше само за свещеници, епископи, пастори, равини, миряни – всички, които бяха затворени заради вярата си.

 

Един ден дойде полит-офицер да инспектира бригадата. Всички стояха в готовност, а той произволно избра един млад човек (името му беше Чочеанга) и го попита:

 

– Какъв си бил в цивилния живот?

 

А той отговори:
– Господине, какъвто съм бил в цивилния живот, такъв ще бъда завинаги. Аз съм свещеник на Бога.

 

– Аха, свещеник! И още ли обичаш Христос?

 

Свещеникът мълча няколко секунди – секунди, колкото цяла вечност, защото знаеше, че вечната му участ се решава в тези няколко секунди. Господ е казал „всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен.“ (Матей 10:32, 33).

 

И тогава, след кратък размисъл, лицето му започна да сияе – виждал съм толкова много сияещи лица – и с много смирен, но решителен глас той каза:

 

– Капитане, когато станах свещеник, знаех, че в църковната история хиляди са били убити за вярата си. И всеки път, когато се качвах към олтара, облечен в тези красиви, покрити с орнаменти свещенически одежди, обграден от уважението и любовта на паството, обещавах на Бога, че ако някога трябва да страдам, ако някога нося облекло на затворник, ще продължа да обичам Христос.

 

– Капитане – продължи той, – аз толкова ви съжалявам. Ние имаме Истината, вие имате камшици. Ние имаме любов, а вие имате железни решетки на затворнически килии. Насилието и омразата са много слаби аргументи срещу истината и любовта. Ако обесите всички учители по математика, ако всички математици са обесени, колко ще бъде четири плюс четири? Пак ще е осем. А осем плюс осем ще е шестнадесет.

 

– Не можете да промените истината като обесвате тези, които говорят истината. Ако всички християни са обесени, ще остане това, че има Бог и Той е Любов. И има Спасител – името Му е Иисус Христос, и като Го изповядва човек може да се спаси. И има Свети Дух, и ангели небесни. И съществува красив Рай – не можете да промените истината.

 

Ще ми се да имаше начин да предам интонацията, с която той произнесе тези думи. Ние, останалите, бяхме засрамени, защото ние вярвахме в Христос, надявахме се на Христос, но този човек обичаше Христос както Жулиета е обичала Ромео и както булката обича младоженеца…

 

 

Превод от английски

За вмешателството на родителите в семейния живот на децата

Октомври 14, 2014 in Беседи

 

 

Родителите често правят грешка в това, което се отнася за децата им, както впрочем и децата в болшинството случаи не слушат родителите. Затова при тях всичко отива на зле, а после казват, че не им е провървяло.

 

Когато момчето и момичето се влюбят и искат да се оженят, не е добре родителите да се намесват. Те трябва да им разрешат да се оженят, защото за младите е много тежко да овладеят своето естество и да избегнат греха. В болшинството случаи младите падат в грях и живеят в блуд поради това, че родителите се противят на техния брак. Тогава грехът ляга и на родителите и те ще отговорят за това.

 

Родителите трябва да учат децата на доброто и да им отварят очите, че това, което искат децата, в бъдещето няма да бъде за тяхно добро. Майките на девойките и младежите чувстват дали децата си подхождат един на друг. Бог е дал на майките това чувство, за да пазят своите деца от злото. Майката е длъжна да предпази своята дъщеря или син с думите: „Вгледай се по-добре, дете мое. На мен ми се струва, че тази девойка не ти подхожда (или младеж).”

 

Майката забелязва много неща и затова казва на дъщерята: „На мен ми се струва, че този младеж ще бъде пияница (или блудник, или ревнив, или скандалджия, или ще те бие и т. н.)  и съветва девойката да не бърза, а да изчака малко, защото тя не вижда, че от това може да излезе нещо добро.

 

И майката на момчето вижда в девойката, за която той иска да се ожени, такива качества и недостатъци, които са заплаха за спокойствието и за сигурността, че бракът няма да се разтрогне.

 

Но в голяма част от случаите, децата, влюбвайки се, вече нищо не забелязват и никого не слушат – нито родителите, нито който и да е друг,  – а упорито държат на това, че искат да се оженят. За да успокоят родителите и да получат от тях благословение за брак, те уверяват майката, че „той съвсем не е такъв и няма да бъде!” или „аз ще го упътя по истинския път!”

 

Но да изправиш някого е тежко и даже невъзможно. Ревнив мъж или ревнива жена не може да се поправи. Гуляйджия мъж или жена също не можеш да оправиш. Пиещ мъж и пиеща жена не ще изправиш. Напротив, след сватбата, с течение на времето грехът (страстта), от които са обхванати, ще се задълбочат още повече и ще причинят много страдания на спътника в живота.

 

Затова горко на тези деца, които не послушат своите родители, не възприемат сериозно техните опасения и предчувствия и встъпят в брак по подобен начин. Те ще заслужат тежкия живот, който ще им се падне заради непослушанието. Това ще бъде техен тежък кръст, който те сами са си избрали.

 

Ако децата се заинатят и не възнамеряват да слушат родителите и да внимават за съветите им, родителите трябва да им разрешат да се оженят, защото децата сами са избрали това. Колкото повече родителите препятстват брака на децата, толкова повече те ще държат на своето, няма да слушат и даже могат да ги намразят, а после ще живеят невенчани, в блуден грях. Затова родителите трябва да им разрешат да се женят, а впоследствие децата сами ще съжаляват, че не са ги послушали, и ще се съгласят, че са заслужили тази съдба и кръст, който те сами са си избрали.

 

Горко на родителите, които се вмесват в живота на венчаните си деца и разрушават семействата им! Свекървата, ако не и харесва снахата, ще се старае да разведе сина с невестата, дори да има две три деца. Самите родители се явяват врагове на семействата на децата си. Някои майки ревнуват своите синове поради това, че синът им разделя любовта към тях с друга жена и със силна ненавист се борят против снахите. Тази сляпа ревност на свекървата създава заплаха за брака на децата.

 

Съществуват и родители-собственици. Те искат да знаят всичко, което правят техните женени деца: какво ядат, кога стават, добри домакини ли са невестата или зетя, трудолюбиви ли са, колко боклук изхвърлят, колко чинии има неизмити и правят при това забележки. Когато тези забележки се повтарят, то в един момент това започва да изкарва младите от нерви и избухва конфликт.

 

Някои майки, за да отмъстят на снахите, настройват синовете си против тях, казвайки, че те трябва да са мъже и да поставят жената на място. И когато съпругът се скара, оскърби или даже набие жена си, свекървата се чувства отмъстена. Снахата разбира откъде изгрява слънцето и на свой ред също отмъщава на свекървата. И така се сипва масло в огъня, докато не се стигне до неблагоприятно разрешение на конфликта – раздяла и развод.

 

И тогава горко на родителите, разрушили брака на децата си. Какво е казано в Свещеното Писание? „Каквото Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Мт. 19:6). Така родителите стават врагове на децата си, врагове на светите тайнства и врагове на Бога. И затова мъката на родителите ще бъде огромна.

 

Отец Георги Калчу – “За благодатната молитва”

Септември 26, 2014 in Видео, Начална страница