Трябва да погледнем на егоизма в светлината на една противоположна добродетел, която е смирението. Егото на човека е нещо изключително дълбоко, нещо изключително наше и също така изключително всеобхватно. То е вкоренено много дълбоко в нас и обхваща всички аспекти на нашия живот. С една дума, борбата на християнина се състои в това да направлява правилно своето его. Защото съществува и благ егоизъм, а в Църквата нерядко благият егоизъм се потъпква, напр. нечия харизма, призив, вътрешно желание или цел. Отиваме в храма и някой, хак, и ни го стъпква! Мачкат нашата личност в името на смиреномъдрието. Човек трябва да намира утеха в своя дар, който е от Бога, да се изразява, да може да го види, да може да види своето усилие да дава плодове. Не всички сме еднакви, а сме и различни; имаме черти, свойствени само на нашата личност. Това е личността – в нашите разлики, а не в нашите сходства; в нашата свобода, а не в задълженията и съобразяването с правилата. Друг път ще говорим за това. Тук просто споменавам, че съществува и благото его – това, което наричаме личност, то е нашият дар, който трябва да проявим. И на никой не е позволено – и го казвам за нас, духовниците – да го мачка в името на смиреномъдрието. Мисля, че разбирате какво имаме предвид, главно свещениците. Унищожаването на личностите означава да не позволим даровете на Бога да бъдат оползотворени. Защото, да знаете, тук сме 200, 300 човека, и съществуват 200 – 300 различни харизми, които Бог е поверил на всеки един.
От историята на човечество, както тя е изложена в Стария Завет, виждаме, че основният проблем за всичко е порочният егоизъм. Бог създал рая, създал със Своите ръце, със Своята специална грижа човека, който е Негов образ. С какво крайно предназначение? След като създал за него толкова страхотен свят, Той го създал по една причина: да стане Негово подобие. Човекът не искал да стане подобен на Бога, съединен с Него, а по внушение от дявола, както внимателно се казва в Стария Завет, предпочел да стане Бог. Той оставил по-голямото, и избрал по-малкото. От това глупаво честолюбие, а именно да стане нещо подобно на това, както си представял че е Бог, започнало падението. Отците казват и много хубаво го анализират – днес няма да говорим за това – че основната причина за падението е бил именно егоизмът. Някои казват, какво съм виновен аз, че плащам за падението на Адам и Ева? Фактът, че носим този егоизъм обаче е доказателство, че и ние сме паднали – точно по същия начин грехът влиза в нас. Така започва разяждането на Божия лик, който е иконизиран върху всеки от нас. Нашето падение е това, което се нарича егоизъм. Затова нашето изправяне е смирението – антидотът на егоизма.
Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат. Бог се противи на тези, които издигат своя ръст, егоизъм и имидж и не почива в тях, а им се противопоставя. Върху тези обаче, които имат благостта на смирението, Той идва и излива Своята благодат. Затова казваме – колко прекрасен човек! Гледаме го – колко е благ, скромен, не мисли високо за себе си. Колко хубав човек! С езика на духовността това означава: какъв възприемник на Божията благодат, дарове и харизми е този човек!
Виждаме обаче, че това не е лесно. Всички имаме егоизъм, който се изразява по различни поводи, в различни обстоятелства и под най-разнообразни форми. Ние усещаме този егоизъм и неговата тиранична сила. Ако искаме да сме честни, ще видим и признаем, че страдаме от нашия егоизъм. Изпитваме срам от своя егоизъм, чувстваме се неудобно от него, изморяваме се от него, стресираме се. Постоянно ходим на лекар заради стреса и ни дават хапчета, но не се изцеляваме и не знаем каква е причината. Започва да ни боли главата и имаме мигрена. Тичат хората по прегледи, оттук, оттам, но това нещо не се поправя. Скрит проблем в душевния свят. Когато бях студент, отидох на лекар. Мислех си, че страдам от преумора. Отидох при един преподавател по медицина, който беше удивителен човек, за да му кажа за моя проблем. Той ме изслуша и ми каза:
- Твоят проблем е егоизмът!
Казах:
- Не разбрах?!
Той беше много учтив и повтори:
- Егото, от това страдаш!
- Но знаете ли, правя едно, правя друго, боли ме главата, завива ми се свят!
Той слушаше. Попитах го:
- Какво трябва да правя?
- Върви при някой духовен изповедник!
- А не може ли да взема нещо, някакви лекарство, едно хапче, имам ниско кръвно?
Той ми каза:
- Върви при някой духовен изповедник!
Направи ме подозрителен, без да ме е убедил. Отидох при един духовник и му казах, че съм бил при лекаря, на когото разказах за моите здравни проблеми, пък той ми говорил за егоизъм. Изповедникът ми каза:
- Защо не отидеш при някой друг лекар?
Изповедникът изпраща при лекаря, а лекарят при духовния изповедник. Това започна малко да ме скандализира, а духовният изповедник – да ме дразни. Изминаха малко повече от две години. Лекарят беше много прав. И може би духовникът не беше толкова виновен, колкото си въобразявах.
Във всеки случай, да знаете, че стресът действително е последица и от начина на живот, но в дълбочина се третира главно духовно, а не с медицински средства.
Да се опитаме да систематизираме нещата малко повече.
Съществуват няколко примера в Новия Завет, които показват различните равнища, на които функционира егоизмът. Обикновено ние мислим, че егоизмът е жестокост, грубост, дързост, злоба, каквото наистина е. То е приблизително това, което се вижда на лицето на фарисея в неговата молитва, който надменно чувствал себе си самодостатъчен, но без никаква причина бил жесток към своя покайващ се брат – митаря.
Съществува друго равнище, по-умерено, защото там може да се намери някакво оправдание, но отново има очевиден егоизъм. Това е примерът, който нашата Църква ни дава в лицето на по-големия брат от притчата за блудния син. Блудният син отива и съгрешава, живее разпътно, прахосва имуществото на баща си, чувства се разбит, съкрушава се, пробужда се и решава да се върне. Той се връща дрипав, с последиците от своите грехове и се приближава към баща си, който смирено забравя всичко, нищо не му припомня, очаква го, и веднага предлага да започне радостта и угощението с угоеното теле. Той натиска „delete” и забравя всичко. И идва големият син, пита какво става и всички му казват, че брат му си е дошъл и затова баща му заклал телето и дава угощението за неговото покаяние и връщане, а той започва да се оплаква:
- Ама аз – казва на баща си – отказвам да участвам в радостта на брат ми! Аз работех за тебе, трудих се, а ти никога не ми даде едно козле да изям!
Не е ли имал право? Имал е. Той започва да казва едно, второ – логично погледнато, има право, но духовно – не. Законът казват така, но благородството казва:
- Е стига де! Не можа ли да превъзмогнеш закона?
Големият брат живее своето нещастие и егоизъм сред радостната атмосфера от завръщането на брат му. Тоест той започва постоянно да говори за своите права: “Аз направих това, направих онова, ти не ми въздаде!” Ето това е друг егоизъм, друго равнище на егоизъм.
Ще ви кажа и още едно равнище. Там егоизмът не се вижда много добре. Това е случаят със св. ап. Петър на Тайната вечеря. Учениците седели и без да им каже нищо, Господ взел убруса, един леген с вода и отишъл да им измие нозете. Веднага щом се доближил до ап. Петър, той отказал:
- Ти ли ще ми измиеш нозете?
Нали всички правят това заедно и оставят Христос да им мие нозете?
Господ го порицава.
- Ако не се съгласиш, нямаш дял с Мене!
Той се смирява и съгласява и казва не само нозете, но и ръцете, главата, тоест целия.
Не след дълго, по време на диалога относно Господните страдания и предателството, той с голяма самоувереност, от любов, казва: Дори всички да се отрекат от Тебе, аз няма да се отрека! Не е било нужно това сравнение, казват отците. След това Петър изпада в греха на отричането. Колко страшно нещо. Представете си тази горяща от любов душа да преживява осъзнаването на отричането на Христос във върховния момент, в който трябвало да Го съпроводи, а той Го оставя и без причина се отрича от Него. Това криело друга форма на егоизъм. Тази самоувереност в собствената му любов надделяла в него и Бог допуснал той да падне. Той оставил Бога и паднал в греха на отричането.
Виждаме, че съществуват различни равнища, на които се проявява егото на всеки човек. Според отците на Църквата съществува така наречената триразделност на човешката душа, т.е. душата на човека се изразява и проявява в три форми. Първата е волята, втората е чувството и третата умът, мисълта, разумът. Егото на човека също се изразява в три форми. Волевият егоизъм се изразява като искане, емоционалният егоизъм като (претенция за) право, оплакване, а интелектуалният егоизъм като мнение.
При едни хора интелектуалният егоизъм е по-интензивен, а при други чувствителността, т.е. прекалената емоционална чувствителност е по-измъчваща. Всеки един човек има както собствена харизма, така и собствено безсилие и собствено поле за борба и усилия. Какво ще рече воля? Сигурно сте слушали, че в манастирите, в монашеската традиция и в монашеската борба едно от основните неща, в които се съсредоточава усилието на монаха, и на християнина съответно, е да победи собствената си воля. Затова старецът, игуменът или духовникът на монаха упражнява това, което се нарича отсичане на собствената воля, опитва се да помогне на борещия се да отсече своята воля. Какво означава това? Някой например казва искам да следвам това конкретно правило. Искам да ми дадеш това послушание, искам да стана архондар, искам да стана готвач, искам да стана свещеник! Това го решават старците в манастира – дали тази година ще си готвач, дали догодина ще си архондар, при кого ще си в послушание и т.н. Не избираш сам начина, по който практически ще провеждаш живота си. Много трудно нещо. Много трудно. . .
Ние не разбираме саморазбираемото – егоизмът, замъглеността, нищо не разбираме. Чувстваме, че сме някои. Този егоизъм понякога е очевиден, понякога е оправдан и понякога скрит. Ние имаме нашите претенции, например искаме да направим даден избор в живота, но идва бракът и ни отсича волята. Или се подготвяме да отидем с детето на гости и тъкмо излизаме, коремчето на детето го заболява, пада на земята, удря си главата и викаме лекарите – отсича ни се волята.
Помислете колко е хубаво човек да не се затваря в оковите на собствените си планове, така че не само, когато обстоятелствата или другите му отсичат волята, а и сам да може да отсича волята си и душата му да намери покой. Аз ще искам дадено нещо, но ако събитията се развият по различен начин или дойде някой друг, който има противоположно желание, нека бъде по неговото желание. Например съм женен, родом съм от Митилини, а жена ми е от Итака. Идва Рождество Христово и тя казва:
- Искам да отида при моите близки, защото шест месеца не съм ходила при тях!
И аз казвам:
- И аз искам да отида при моите близки, защото седем месеца не съм ходил при тях и в Свещено Писание се казва жената да се подчинява на мъжа и аз съм мъжът!
И жената казва:
- Не! В Писанието се казва мъжът да обича жената, и ако ме обичаш, ще отидем в Итака!
И започват географските аргументи, които естествено нямат никаква връзка с Божията благодат. Такива сме. Причината е в егоизма.
Това е волята – колко хубаво нещо. Да каже някой – аз това бих искал, това желае душата ми, ако Бог така устрои, ще кажа: това е дар от Бога, да бъде благословено! Ако не, още по-добре. Той по-добре знае от мене. Тогава човек започва да предава живота си на Бога, вземайки го от Неговата кръв.
Казах, че съществува още едно нещо, което е свързано с чувството и се касае за емоционалния егоизъм. Това е правото. Много пъти казваме:
- Ох, клетата аз!
Коя клетата? Защо си клета? Ако аз те нарека клета, започват да протестираш:
- Аз, отче, нямам ли право да изям едно парче хляб или да правя нещо друго?
Това е необходимостта от емоционална милувка и тя ни кара да се чувстваме разбити:
- Защо Бог нарежда нещата при другите, а при мене не?
Хайде сега, Бог бил виновен. Нашата душа започва да се измъчва с такива сравнения, защото страда нашето клето чувство.
Интелектуалният егоизъм е усещането, че всичко знаем, че имаме мнение и становище за всичко. Това е много църковна и много гръцка болест. В една нелицеприятна гръцка пословица се казва “Десет гърци – единайсет мнения”. В друга се казва, че няма грък, който да не е казвал: “Ако бях президент, щеше да видиш какво щях да направя!”
Има и една друга английска поговорка, която гласи, че ако четирима руснаци съставят четиригласен хор, то четирима гърци съставят пет политически партии, което се дължи на това, че си мислим, че знаем всичко, лесно изпадаме в разногласие, лесно отхвърляме и т.н. Тоест, това е чувството за лесното мнение. И когато другият се усъмни малко в него, вътрешно възроптаваме. Какво друго е това, освен доказателство, че и в нашата душа, а не само в тази на ближния, се гнезди мнението, че сме нещо.
Нашият егоизъм се проява в груби форми като ревност, гняв, мъст, отхвърляне на другия, дързост и грубост, самохвалство, наглост, злоба и т.н., но не само това. Това са очевидни форми. Аз искам да се спра върху няколко по-изтънчени форми, които показват клопките, които понякога не забелязваме и така в душата ни влизат бактериите на страстите.
Понякога се топим като лед, когато ни кажат, че сме най-добрите. Ако например сме пет човека и отида да се поздравя с първия: “Как си, какво правиш, децата ти добре ли са? Много се радвам да те видя!”, но по погрешка не забележа другия, той ще се задуши от помисли: “Не ме обича. Не ме брои за нищо, не казвам, че съм най-добрият, но да не би да има нещо против мене?” тоест започват лъжеоправданията. Лекотата в оправдаването е израз на егоизъм. Много пъти се случва така, че веднага щом се появи някаква леко негативна атмосфера и, хоп, използваме всички аргументи, за да се оправдаем, които никога няма да можем да изнамерим, за да оправдаем някой друг. Капацитети сме в това да намираме собствени оправдания. Колко човешко е това се вижда при падението на Адам и Ева. Адам казва на Бога – жената, която Ти ми даде. Не греша аз, по-скоро Ти грешиш, Боже мой, защото Ти ми даде тази жена и тя ме увлече. А жената – змията е виновна! Единият обвинява другия.
Такива сме и ние: искаме да заличим не само с думи, но и да изхвърлим от съзнанието си отговорността за своята грешка, за своя пропуск и т.н. Един такъв елемент на коварен егоизъм е оправдаването.
Обикновено сме егоцентрични. Мислим, че ако ние направим нещо, то ще е по-добро от това, което другият ще направи. По-лесно се доверяваме на собствената си дарба, отколкото на тази на другия. Когато някой вярва само в себе си и се доверява на своето аз, но не след дълго дойдат цунамитата в живота и започне да потъва, тогава той ще си изпати, както св. ап. Петър, който предизвикал Господа в бурята и Му казал: Ако Си Ти, и не си привидение, ми кажи да дойда! Той му казал: Дойди! Св. ап. Петър започнал да ходи по вълните, но веднага щом видял, че се задава насрещен вятър, хоп, започнал леко да потъва:
- Господи, помогни ми!
- Защо се усъмни, маловерецо? След като съм Аз, защо се опитваш сам? След като Аз ти казвам и търсиш от Мене знамение и ти го давам? Ти мислиш по твоята логика…
Съществуват и други по-коварни форми:
Когато лесно се засягаш, т.е. лесното засягане, сърдене и вътрешното гневене от най-малкото нещо. Унищожаваме нашата радост от нищото, заради някакви невероятни подробности. Такива сме.
Друго нещо: идеята, че сме нещо. В Стария Завет има един страшен израз: “Горко на онези, които мислят, че са нещо и смятат, че всичко знаят”. Мисълта, както казва св. Никодим Светогорец, че си някой. Както казва нашият народ: “Има идея за себе си”. Може и да не го показваме, но го има в нас. От какво се вижда? Когато при първото наше падение ни обхваща разочарование.
Пак св. Никодим Светогорец в своята известна книга „Невидима бран” казва, че падайки в големи грехове, някои хора едновременно падат и в голямо разочарование. Това е техният егоизъм. Защо ли? Защото не могат да се примирят с техния грях и безсилие. Сякаш казваме: “Аз да правя това нещо?” Ти кой си? Нещо повече от нас? Като нас си! Нашият естествен ход не е да летим, а за съжаление да се влачим, пълзим. Божията благодат ни кара да летим! Затова казваме:
- Боже мой! Такъв съм! Опитвам се от боголюбие, но не успявам. Прости ми!
Тогава биваме приети от Бога…
Или пък отиваме при духовния наставник привидно съкрушени, изглеждаме неутешими, папа-Яни започва да ни утешава и ни казва:
- Не прéчи, Бог ти е простил!
- Не, не ми е простил!
- Защо да не ти е простил?
Егоизъм. Друг егоизъм е синдромът на „добрият християнин”. На доброто дете. Децата от неделното училище, които са много изрядни, не правят грехове, които някои други правят, ходят на църква, знаят “Свете тихий” наизуст, постят, но само да не ги засегнеш леко. Засягат се. Имаме усещането, че сме изрядни. Не, възлюбени. Всички сме разхвърляни и разглезени. Съществуват и други хора, които Бог знае защо за минали през тинята, за да стигнат до взирането в Божието лице. И където грехът изобилства, Бог дава изобилна благодат. Такава е логиката на Църквата. И непосредствено разбойникът казва: “Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си!” и се покайва. Той разрушава своя егоизъм, разбива идеята за себе си и върху отломките на неговия образ остава това, което се нарича чудото на благодатта.
В заключение с няколко думи можем да кажем, че е много е хубаво всеки от нас да възлюби смирението и да намрази своя егоизъм, за да може да даде предимство на другите, пряко да общува с тях, да остави събитията и обстоятелствата да направляват живота му. Тогава той непосредствено намира вътрешно равновесие, иска това, което може, не иска това, което превишава неговите сили. Той казва това, което чувства, показва това, което е, не раздвоя своя образ, т.е. не разделя себе си. Много е просто. Каквото Бог устрои за мене, да бъде благословено! Аз не струвам повече от другия! Защо другият да страда, а аз не? Нека аз страдам повече, за да може другият да се чувства добре в живота; да бъда не пръв, а последен…
Превод: К. Константинов
Източник: http://dveri.bg/kqaxa
