Ела да пием по кафе!

Март 20, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

В една басня от Езоп се казва, че всички животни се събрали и всяко се гордеело, че имало повече деца от другите. Едното казвало: аз имам пет деца, другото казвало аз имам шест, друго – аз седем. Тогава се появила лъвицата и я попитали ти колко деца имаш? И лъвицата отговорила – родих едно, но лъв. Св. Йоан Лествичник в живота си написал само една книга – Лествицата – една, но лъвска книга. Тази книга е духовен лъв. Лествицата е една стълбица, която започва от най-малките стъпала, от малките и всекидневни борби на живота и стига до последните стъпала – до 30 стъпало, което включва вярата, надеждата и любовта. Най-вече любовта. Св. Йоан казва, че за да кажеш обичам и за да почувстваш най-вече, че обичаш, трябва да минеш през дълъг духовен процес, трябва да се научиш да поразяваш егото си, да се смириш, да придобиеш търпение, да работиш първо върху себе си, за да излезеш от себе си в този спасителен изход на любовта към Бога и брата.

„Лествицата” е писана за монаси и някой би казал, че не се отнася към нашия живот в света. Но във въведението авторът дава отговор на всички нас. Той казва, че въпреки че е текст, който се отнася към монаси, при все това спасението засяга всички. Пътят към Бога може да е различен за всеки, но краят на пътят е един и същ за всички. Не съществува едно Евангелие за монаси, а друго за миряни, делото на спасението засяга всички.

Но има и една разлика. Бог друго ще потърси от монаха, който не е имал задължения, не е имал деца, които да отглежда, семейни грижи, занимания. При монаха съдът ще бъде съгласно неговия подвиг и борба, които Бог му е поверил. Тоест кръста, който е призван да понесе.

В този дух и ние придобиваме дръзновение, и както казва монах Моисей Светогорец, като малките кученца от евангелската притча, вземаме трошички от светоотеческата трапеза, от това, което пада от отците, и лакомо ги събираме.

Днес ще говорим за смирението. Дръзко е да кажеш, че ще говориш за смирението, защото, ако реално искахме да говорим за смирението, навярно трябваше да се отдадем на мълчание. Може би мълчанието е най-добрият начин да говорим за величината на тази велика добродетел. Смирението, казва св. Йоан Лествичник, на свой ред също е една стълбица. Първото стъпало е, че стъпваш на земята, тоест започва от всекидневния подвиг и е толкова високо, че последното му стъпало стига до небето. До това съвършено състояние на смирението стигнала Света Богородица. Църквата и светият отец много конкретно ни дава реалистичната картина за смирението. Защото много пъти и аз и вие, четейки светоотеческите книги, мислим, че тези неща са ставали само по онова време, но св. отец ни припомня, че смирението е нещо, което може да се случи, трудно, но е постижимо, трудно е, но с Божията благодат се постига. Света Богородица започнало от първото стъпало и поради нейната възприемчивост и послушание към Божията воля Бог я удостоил да стигне до последното стъпало. Първото стъпало според св. отец се отнася към „елементарното” смирение, което бихме приравнили с възрастта на младенците малко преди да им поникнат зъбките. Тогава, когато приемаме храната във форма на кашичка, защото нямаме зъби да дъвчем. За това „елементарно” смирение говори той, което включва вярата, вярата в троичния Бог, учението на Църквата и учението на Светото Писание. Той казва, че първата основна стъпка на смирението е да вярваш във всичко, което се казва в Символа на вярата, а не както ти си мислиш. Това смирение го имат всички православни християни. След това „елементарно” смирение реално започва пътуването на тази велика добродетел. Въпреки че казваме нещо, което изглежда банално, при това не е даденост. Затова еретиците биват характеризирани като горделиви хора и самохвалци. Защото с тяхното отношение прогонват Божията благодат и изпадат от една заблуда в друга заблуда. Защото преди всичко се противопоставили на първата добродетел – смирението и неговото първо стъпало – приемането и вярата в троичността на Бога и завещаното учение на Църквата. Но отвъд еретиците, мисля, че имаме един личен проблем. Тоест всеки „реже и шие” по своя мярка Самия Христос, Църквата, заповедите, приема или съответно не приема това, което иска. Например по въпроса с поста. Казваме че Бог не гледа това, друго играе роля, че това, което излиза, а не това, което влиза в човека, го осквернява. Вижте колко избирателно четем св. Писание. Казваме примерно, че и Христос е ял или е обвинил лицемерите, докато не обвинявал грешниците. Каквото си искаме вземаме. Това са истини, които казваме и на които се позоваваме. Но знаете ли, че половината истина е пълна лъжа. Защото Сам Христос, Който казал, че наистина не играят роля това, което влиза, а което излиза от човека, Той Сам преди да започне Своето дело постил 40 дни в планината. Той Сам ни казва, че „този род не излиза, освен с пост и молитва”. Някои ще кажат: „ама в Евангелието на Страшния съд се казва, че там Бог няма да те пита колко си постил, колко бдения си направил, а ще каже отиде ли при затворници, облече ли голи, храни ли сираци и т.н. Да, разбира се, така е. Но св. Йоан Златоуст добавя нещо друго и казва, че Бог ще потърси от всички това, което биха могли да направят и ги засяга. Това да посети затворник всеки човек може да го прави. Това, което е в повече, т.е. тоест, бдението, духовния подвиг Бог не ги е поискал насила, но сърцето, което обича Бога, чувства нуждата да ги принесе като дар и това не означава, че не са приети от Бога или че в очите на Бога няма да ги сметне като нещо повече. Следователно е много важна тази първа стъпка – приемането на нашата вяра, на нещата, които сме приели без да добавяме или да отнемаме нещо. Това, колкото и просто да звучи, не е просто. Много пъти обвиняваме свещениците, нашия епископ, че примерно добавя нещо или отнема нещо (от службата), но нека всеки подири в себе си колко пъти с дума, мисъл, с живота си отнема от Бога съда и съди безразборно всички. Осъждането е страшна язва, броили ли сте колко пъти в това малко кафенце, за което се събираме вечер, за да говорим, „ела да пием по кафе!” – казваме. Събираме се и в една толкова малка чашка се побира цялата Вселенска Патриаршия, всички епископи на Църквата, на Гръцката църква, всички свещеници, настоятели, цяла Европа, Америка, другите планети и има още място. В една дребна кафена чашка. И най-вече вътре никъде не съществува нашето „аз”. „Не сме като останалите човеци”. Нека всеки да намери аналогията и навярно ще види и своите отговори по въпроса със смирението.

В Лествицата св. Йоан казва, че – на първия стадий – когато започне да цъфти смирението в нас, тогава разбираме, че мразим с болка всяка човешка слава и похвала. Приемаме безчестенето с отворени ръце и го прегръщаме като лекарство, което очиства нашите грехове. И едновременно изкореняваме гнева и яростта. В райското състояние, в което Адам бил, той се радвал на Божията слава. Радвал се на всичко, което правил, всяко негово дело било за Божия слава и всичко се отнасяло към Бога, към утешаването на другия човек. Когато човекът бива изгонен от Рая и идва тук на земята, се променят всички негови духовни чувства и начинът, по който възприема и гледа нещата. Така и тук като дете на непослушанието на мястото на Божията слава поставя пустославието, празната слава, любовта към славолюбието. Тоест човекът започва да мисли, че всичко, което прави, трябва да се отнася не към Бога, а към собственото му лице. Св. Йоан Лествичник казва нещо много хубаво – смиреномъдрие има не този, който унижава себе си и се обвинява, а този, който е бил похулен от друг, но въпреки това изобщо не е намалил своята любов към него. Много пъти всички ние и в първите стадии на изповедта казваме, „Е отче, аз съм най-грешният човек на света!”. И дори може да го вярваме. Но когато отецът ни засегне малко, веднага се възпротивяваме, защото в нас крием горделив егоизъм. Преди няколко дена един човек ми каза така: „Аз съм най-грешният човек на света”. Поговорихме малко и го попитах:


- Имате ли деца?


- Да, имам, женени са.


- Как се разбираш с децата си?


- Добре, но със снахата имам проблем.


И изрече много тежки думи срещу нея. Каза:


- Какво да правя, имам много тежък проблем.


Аз му казах:


- Слушай какво да направиш – да започнем от най-простото. Запиши името й за здраве.


Той, който чувстваше, че е най-лош от всички, скочи и каза:


- Е, не и за здраве!


Тоест само смирение на думи, повърхност. Както елея в кандилото, където елеят е отгоре, водата отдолу. Смирение на думи, реално съдържание – никакво. Този човек, който чувства себе си последен и смята всички хора по-добри. Тоест човекът смята, че е смиреномъдър, докато не го закачим. Смята, че има смирение, но не го закачай! Св. отци казват, че живеем заедно със змии, знаете, змиите са животинки, които, ако не ги закачиш, не те закачат, а когато се отбраняват, хапят, но никога не го правят от злоба, а ги е страх – ако ги настъпиш, ако ги подразниш. Така са и страстите. Доколкото са в нас и ги пазим, не ни закачат, но само да ги закачим, в онзи час ни хапят. Същото е и с гордостта. Всички имаме убеждението, че сме добри и смирени – докато не ни закачиш. Вижте каква врява вдигаме, ако чуем една клевета в наш ущърб. Нещо изречено срещу нас, някаква несправедливост, ако чуем нещо, което ни засяга. Вижте колко страшно е да се засягаме. Сещаме се, че когато старецът ни налагаше епитимия, се разстройвахме. Чумерихме се и т.н. Той идваше и ни казваше нещо, което тогава не го разбирахме, днес обаче можем да го разберем. Той казваше: „Сега се разстроихте, понеже направихте нещо лошо, или понеже се засегнахте?” Тоест дяволът отива да ни замърси не само чрез греха, а и чрез начина, по който ще се покаем. Какво представлява засягането? Защо се засягаме? Защото нашата гордост, която прекръстваме на достойнство, е била засегната. Била е смачкана. Бил е смачкан нашият егоизъм. Но нека отидем в св. Олтар и да видим Христос, Който е гол на Кръста и там да Му кажем – загубих моето достойнство. Загубих моя егоизъм, Ти какво казваш? И Той какво ще ни каже? Ще остави ръцете Си както винаги отворени и ще ни каже „И Аз загубих Моето достойнство, но го загубих, за да го намерите вие”.

В Църквата човек осъзнава своя егоизъм и на кои равнища се намира – ако се засяга много, има голям егоизъм. Ако с времето това намалява, означава, че се намираме на прав път. При това Бог винаги – доброволно или не – избира начини да ни смири. Вижте, отиваме на молитвата и ако ни обземе духовна ревност, казваме на Бога: „Боже, дай ми смирение, направи ме смирен!” Мнозина от нас го казваме – дай ми смирение. И Бог избира да не ни позвъни сутринта някой на звънеца и да ни каже „Добър ден! Пакетът със смирението, което поръчахте, дойде!” Не. Бог няма да го прати така, а чрез твоя съпруг, където ти ще си почистила всичко вкъщи, но той ще се хване за една неизмита чаша и ще ти каже „Добре, цял ден една чаша ли не можа да измиеш?” Въпреки че, ти си чистила цял ден. Бог избира един такъв начин да те „окастри”, защото иначе гордостта ти ще стигне до тавана. Той избира един такъв начин да те окастри, да те задържи в ниското (т.е. в смирението). Но аз, вместо да кажа на Бога благодаря, че ми изпрати този начин да се смиря, Му казваме „Добре, казахме да се смирим, а не да ставаме изтривалка да ни тъпчат! Другите! Докъде ще издържа? Още колко?” Ние обаче не разбираме, че тези граници на смирението стигат до границите на Бога…

Превод: Константин Константинов

 

Ние можем да открием вечността

Януари 10, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

 Старецът е притежавал силата да променя сърцата на хората чрез благодатта на Светия Дух.



Разсъдителността – царицата на добродетелите

 

„Никога не е късно да положиш едно добро начало.
Във всички нас трябва да има разсъдителност, защото разсъдителността – това е царицата на добродетелите.


Ако човек се захване за някакъв подвиг с голяма разпаленост и ако той няма ръководител, то той ще пропадне. Един по природа е здрав, той може да пости и нищо да не яде до вечерта, а друг е беден и ако не яде два пъти на ден, ще падне и ще умре.

 

Именно разсъдителността ще ни предпази от изпадане в различни крайности. В края на краищата вредата идва както от прекалено продължителния пост, така и от пренасищането на организма, както от прекомерното бодърстване, така и от много сън.


Нека милостивият Бог да ни помегне да придобием малко разсъдливост, защото в този свят има много мрежи, и всякакви изкушения, и съмнения по духовните въпроси! Нека да бъдем разсъдливи, да имаме мярка във всичко.

 

Малко по малко, лека-полека!


Гората не се страхува от този който натоварва каруцата си догоре с дърва, защото знае, че когато излезе от гората, оста ще се скъса, коня ще падне, и повече няма да може да тича. Гората се бои от този, който всеки ден мъкне по дръвче от гората и го занася вкъщи. Така и врага, той не се страхува от този, който събира по много. Малко по малко, ето така. Малко по малко, лека-полека!


Душата е кораб, а умът е кормчия


Знай и запомни, брате, че нашата душа е е подобна на кораб, плуващ по люлеещите се вълни в този свят, а умът, който е окото на душата, Бог го назначава да бъде кормчия на този кораб.

 

Знайте също, че нашият кораб го очакват много и големи опасности. Дебнат ни въображаеми хищници, т.е. коварни бесове. Ние седим на плиткото, което всъщност е слепотата на нашето невежество, и попадаме в дълбокия водовъртеж, който се появява внезапно на нашия път, заплашвайки ни с корабокрушение.

А когато капитанът на кораба, тоест умът, задреме, тогава водата започва да се надига и може да ни потопи в бездната, и това са неизповяданите наши грехове.


Първо повикай свещеник


Брате, ако видиш, че твоят баща или майка са болни, не викай още отначало доктор; първо извикай свещеник, защото докторът не може да прибави към живота ни нито минута! Всичко зависи от Бога.


Не отхвърляй никого безмилостно


Двете велики добродетели, които са свързани – това са милосърдието и смирението.

Не отхвърляй никого безмилостно. Ако нямаш пари – дай картоф, хляб, дреха, дай най-малкото, каквото ти е останало от обяда. Ако дадеш нещо, то следващия път няма да ти е трудно да дадеш на своя ближен още малко, и така милосърдието ти ще се изкачи към Бога, като светкавица. Защо? Защото двете велики добродетели са свързани: милосърдие и смирение.

 

Само пътят на смирението дава покой на душата


Тези, които прекарват живота си в смирение, те нямат толкова големи и тежки изкушения, както враговете на Бога, които са горди и арогантни.


Така че, който има смирение, се избавя от много опасности.


Само пътят на смирението е гладък и тих и дава покой на душата в този век.


Гордостта е два вида: на волята и на ума


Гордостта на ума е много по-лоша от гордостта на волята.

Гордостта на волята – колко по-лесно се разпознава от тази на ума, лесно се поддава на лечение, и лесно се подчинява на правилното, а когато умът е поразен от гордостта и твърдо вярва, че неговото мислене е по-правилно от мисленето на другите, тогава как да го излекуваме?


Гордостта на ума – това е бесовско заболяване, защото човек, който е поразен от него, смята, че той е велик, че той е по-умен от другите и вече не се нуждае от съвети и помощ от някого.


За молитвата


Виждал ли си добра майка с малко дете? Ако тя види, че детето не може да ходи, го пуска, за да се опита да върви само, а то веднага пада и започва да плаче, защото крачетата са му слаби, и не може да стои на тях. И майката веднага го вдига: „Почакай, аз ще те науча“. И го хваща за ръката, води го малко и отново го пуска. И то се научава да ходи. Така постъпва и благодатта с нас по време на молитва, когато не умеем да се молим.


От честите молитви, човек започва да се учи на истинска молитва.

Когато сме немощни и разсеяни, се молим така както можем, и Бог като види желанието в нашите души да се молим, ни дава няколко минути чиста молитва.

Когато видим, че Бог ни е посетил с много сълзи – това е признак, че Божията милост е докоснала очите ни и иска с тези сълзи на покаяние и огромна любов да ни очисти, да ни просветли, да ни умие от греховете и да ни покаже какво е истинска молитва.


Съвети към монасите


Наше задължение е да се молим за тези, които нямат време да се молят, за тези у които няма вяра, за тези в които няма надежда. Ако ние се молим само за себе си, ние не изпълняваме нашата мисия и ще бъдем наказани заради своя егоизъм.

Веднъж един монах попитал стареца Клеопа: „Отче, ние заспиваме по време на вечерните служби в храма. Няма ли да е по-добре да спим в своите килии?“ – „Бъдете уморени и се борете със съня – отговорил старецът Клеопа – за монаха е нужна само молитва и дори много молитви – това е жертвата. Съветвам те да ходиш в храма. Спи там, ако не можеш да се пребориш със съня и се моли, Бог да прости твоята немощ. Бог ще се смили, като вижда твоите усилия и твоето добро желание.

В манастира трябва да се обръща по-голямо внимание на ревностните братя, отколкото на грешните. Кажи на грешния, че се е поправил и той ще те разбере, ще ти повярва, защото той знае че е грешен. А ревностния с труд очиства своята ревност от гордостта. Особено, ако извършва всичко по правилата, той не разбира, когато му казваш, че може да падне, особено ако смята себе си за прав, например, ако си мисли, че е по-добър от другите. Когато си млад е трудно да не се изкушиш от такива мисли. Затова старците са казали, че духовния живот трябва да се развива под наблюдението на по-опитен.


Ние можем да достигнем вечността


Мисълта за смъртта – най-големия съветник, най-добрия съветник, който трябва да те придружава през целия живот. Така казват светите отци. Свети Василий бил попитан от философа Евбул, който бил голям учен: „Василие, каква е същността на философията? Коя е най-голямата философия?“ И св. Василий му отговорил: „Постоянното мислене за смъртта“.


Всички мами този животи и с всички си играе. Ще се окажеш на дъното на ада ако се надяваш на него


Поразболял си се малко вечерта и до сутринта може да не доживееш. Отишъл си си, умрял си без покаяние – изгубил си се! Къде са сега тираните? Къде са императорите? Къде са силните на века? Къде са персийските владетели? Къде са китайските императори? Къде са турските султани? Къде са древните египетски фараони? Къде са френските наполеони? Къде са руските царе? Къде са римските кесари? Къде са кайзерите на Германия? Къде са те? Къде? В дълбините на ада, ако не са сторили на никого добро! А ако са извършили поне малко добро, е щастие за тях, че ще се преместят от едното Царство в другото. Господ ще съди всички.


Затова не трябва да възлагаш надеждите си, нито на временното тяло, нито на парите, нито на властимащите, нито на славата, нито на дворците, нито на богатството, нито на науката, нито на занаята, нито на красотата, нито на каквото и да е друго. Всичко това е – мираж.

Но ако в този наш кратък живот всеки, който и да е от нас направи поне малко за спасението на своята душа, то тогава този човек е най-умният от всички на белия свят.

Разполагайки с толкова кратко време, докато трае нашият живот – който е само преход, кратко пребиваване на тази земя – ние можем да открием вечността – вечния живот“



източник: православие ру

Адът – това е да не можеш да обикнеш

Декември 23, 2017 in Отечески съвети, Свещеническа конференция, Семейство

 

 

Божията истина е много проста, но ние сме объркани, много пъти не можем да я разберем и да я превърнем в начин на живот. Ще поговорим по три теми. Първата е:

 

Как е възможно двама съпрузи, които изглеждат силно свързани помежду си, хората от тяхното социално и роднинско обкръжение да изпитват голяма неприязън към тях? Интересна тема, един въпрос, който наистина се нуждае от внимание и трябва да го проучим. Първото нещо, което искам да изразя, е моето желание тези съпрузи не само да изглеждат, но наистина да са свързани помежду си. В друга беседа разгледахме предпоставките, за да бъдат свързани. Когато двама човека поставят заедно ръката си в Божията ръка, когато сърцата на хората се настроят към Божията воля, тогава остават свързани. Помните ли това, което ви казах някога: два ключа, поставени на една халка, винаги ще са заедно. В джоба, на пътя, в шкафа, в морето. Ако са на същата халка, ще бъдат постоянно заедно. С други думи, колкото и трудности и проблеми да има в живота, когато хората са в Божията любов и воля – и Бог е халката, която ги обединява – тогава ще останат заедно и ще победят своите проблеми.

 

 

Нека разгледаме поставения въпрос. Логично е да се радваме на двама съпрузи, когато се обичат, и дори се молим Бог да ги запази съединени. Как тогава е възможно хората в тяхното социално, но и роднинско обкръжение, да се дразнят и да изпитват неприязън към една такава съпружеска двойка? Тази неприязън очевидно е предизвикана от някакви причини. Първата, и за съжаление обичайна, е завистта, която произтича от неспособността на някои хора да обичат. Завиждаме на радостта на другия, завиждаме на успеха на другия, и това е така, защото определени пъти успехът на другия припомня нашия неуспех. Срещал съм хора, които се опитаха да сторят зло, защото виждаха децата на техните роднини да са щастливи, докато техните не успяха в живота. Вместо да се радват за тези деца, те чувстват завист. Защо другите да са щастливи? Това, както разбирате, е демонично състояние. Как другите успяват в живота, а те самите не успяват? Завистта е болест и за съжаление много разпространена. Така някои хора виждат двама съпрузи, които са свързани помежду си и се обичат, но понеже тези някои хора са се провалили в любовта, това ги дразни. И друг път сме казвали, че адът – това е да не можеш да обикнеш. И когато хората от само себе си не могат да обикнат, и когато виждат други да обичат и да се обичат, това ги дразни, поражда неприязън и дори желание да сторят зло. Това е първата причина. Но съществува и друга вероятност.

 

 

Много пъти любовта кара хората да се крият в една егоистична черупка. И понеже се чувстват прекрасно, гледат другите с високомерие. Така, бидейки затворени в тяхната връзка, третират другите без любов. Държат се самодостатъчно. Много пъти е налице съпружески егоизъм. Трябва да кажем, че има вероятност и това да става. Затова съпрузите трябва да потърсят себе си. Не толкова, за да преодолеят завистта на други, колкото защото едно такова състояние не е здраво, крие в себе си семена на заболяване, проблеми, които в даден момент може да се проявят и да се усилят. Важно е, затова и го пожелах в началото, съпрузите да бъдат истински свързани помежду си. И те ще бъдат здраво свързани, когато са свързани, спазвайки Божията воля, когато единият гледа другия като лицето, което обича, като венец и слава, с които Бог го е увенчал и прославил. Тогава любовта, грижата, обичта, нежността на единия към лицето на другия, ще бъде „Да“ на благодарението към Бога, Който е дарил единия на другия.

 

 

Разбира се, при всички случаи трябва да сме категорични – завистта не може да бъде оправдана. Завистта е болест, и горко на онези, които я имат и не го разбират. Защото завистта е болест, която гризе самия човек, който завижда. Разбира се, във въпроса се подчертава, че много пъти именно роднините изпитват неприязън към съпрузите. За съжаление истина е, че повечето пъти най-големите злини идват от роднините. Защото, както казах, сред роднините има по-силно изразено съревнование и успехът на единия предизвиква завистта на другия. Успяло е детето на брат ми в университета и завиждаме на това дете, или някой път го клеветим, дори и семейството му, че уж имало „връзки” и така е постигнало успех. Защото навярно не искаме да признаем, че нашето дете не е успяло. Но дори то няма да успее с тези думи, които казваме за другото. Следователно двама съпрузи никога няма да станат щастливи, когато се радват на провала на други съпрузи. (Затова казах, че завистта е болест, която гризе самите хора, които завиждат).


Разбира се, трябва да кажа, че хората в тяхното демонично състояние, защото завистта е демонично състояние, много пъти кроят множество интриги, за да разрушат щастието на другия. Но колкото повече интриги кроят, толкова повече те самите трупат жар върху собствената си глава. Това, което мога да кажа на съпрузите, които питат, е да не се влияят от неприязънта на другите, да не я предизвикват съзнателно, да не я предизвикват егоистично, да не парадират със своята любов, а да я култивират дълбоко с една красива и божествена любов, която извира от това, че другият е този, който Бог ми е дарил. Той е Божият дар към мен. Тогава обичта и вниманието ще имат като резултат Божието присъствие, защото, когато хората с тяхното поведение се грижат за Божия дар, тогава вече са на прав път.

 

 

И така, има причини за това поведение, и тези причини не са здрави. Затова съпрузите, които срещат една такава ситуация, не трябва да падат духом, а просто да развият тяхната красива връзка.

 

 

Вторият изключително интересен въпрос, който се нуждае от много голямо внимание, е: когато съпругът е погълнат постоянно от мисионерската дейност на Църквата и нехае за своето семейство, грешка ли е, че съпругата му постоянно се оплаква? Ако изследваме нещата в дълбочина, този въпрос наистина става много сериозен. Бихме могли да направим и две разграничения. Едното е когато съпругът е свещеник и реално служи на делото на Църквата. Истина е, че има свещеници, които се посвещават на това дело и така пренебрегват малко своето семейство и в някои случаи говорим за многодетни семейства.

 

 

Сещам се, че на един млад свещеник, който има голямо семейство, препоръчах да отдели и време за семейството си. В онзи момент той получи SMS от съпругата си, която го питаше дали ще се забави, защото се беше изморила. Показа ми го и му казах: „Виждаш ли? Дойде тъкмо навреме.“

 

Разбира се, съществува и другият вариант, където съпругът е мирянин, но мисионерства в Църквата и отделя много време за това. Тъй като въпросът има връзка с мисионерското служение и семейството, трябва да кажа, че още тяхното противопоставяне е грешка. Тоест семейството за човека, който се труди на мисионерското поле, не е ли място за мисионерство? Нима мисионерството (в рамките на енорията) е едно, а семейството друго? Ако мисионерството много пъти се върши в енорията и спрямо семействата на други хора, възможно ли е от тези семейства да се изключи семейството на мисионера, независимо дали той е свещеник или не? Как е възможно семейството да остане изолирано от това? Нима е пречка? Също така за един човек, който се занимава с мисионерство, навярно му се струва изкушение това, че съпругата му се оплаква, че той се занимава толкова много с делото на Църквата. Съществуват хора, които посрещат с търпение тези оплаквания на съпругата си, смятайки, че така постъпват правилно. Накрая обаче какво правят? Да не би това, че смятат желанието на съпругата си да се занимават с тяхното семейство за изкушение в крайна сметка е самоуспокоение и истинско изкушение вече отдясно, което ни кара да мислим, че ние се жертваме за другите и жена ни не ни разбира?

 

 

Преди много години един млад човек поиска да стане свещеник. Той дойде със своята съпруга и жената нямаше абсолютно никакво възражение съпругът й да стане свещеник. Смяташе това за чест и благословение. Имаше обаче един страх, да не би, когато съпругът й стане свещеник, да го загуби. Сметнах, че страхът на младата жена беше оправдан и това, което я посъветвах тогава и още съветвам много съпрузи, е да отделят време за семейството си. Няма да употребя израза, който можем да натоварим по различни начини, да пренебрегне делото на енорията. Просто делото и грижата за семейството също е енорийско дело. Ако семейството на трудещия се на мисионерското поле не върви добре, това се отразява и върху цялото му мисионерско служение. Има едни библейски думи „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата”, трябва да помним това. Разбира се, и тук има граници, а именно, че никой в крайна сметка не може да предпочете хората пред Божията воля. Това обаче важи, когато хората се противят от неверие спрямо Божията воля. Затова казах, че е нужно внимание и че не трябва да объркваме нещата.

 

 

Нека видим още по-внимателно нашата тема. От момента, в който някой е създал семейство, семейството е дело на двама. По-късно ще дойдат и децата. Бракът има отговорности. Бракът е кръстен път, не е пристанище, а арена, арена на борби. Децата, от друга страна, не са деца на единия, а са деца на двамата и не са просто деца на двамата, а децата искат и баща си. И децата на свещеника се нуждаят от баща. Децата на мисионера не се ли нуждаят от баща? Да не би много пъти да товарим някои, т.е. нашата съпруга, с трудни за носене товари?

 

 

Но нещата може да бъдат и по-сериозни, и те са такива, когато мисионерството е алиби. Алиби за някои празнини в съпружеството. Съществуват празноти и понеже съпрузите нямат смелост да ги преодолеят, тогава мисията става лесна причина за тяхното бягство от вкъщи. Това обаче идва да „подправи” останалата мисионерска дейност. Защото нещата не могат да бъдат здрави, когато идват от едно болно състояние. Виждали сме това в Църквата и в енорията. Казах и преди, съпружеството и семейството не влизат ли в мисионерската дейност? Всеки един избор има последици и трябва да разберем това.

 

 

Нека обобщим. Първо, празнината в съпружеството. Много пъти тя съществува и трябва да се третира и да се изцели, а не да се прикрива зад една външна дейност. Второ, да не се крием зад алибита. Семейството е от първостепенно значение и за свещеника и за този, който се занимава с мисионерска дейност. Несъмнено, не трябва да има безцелен ропот от страна на съпругата, но и от друга страна, нужно е внимание в крайностите. Има деца на мисионери, свещеници и миряни, които са погинали и погиват поради тази погрешна оценка и поведение. Семейството се нуждае от време и трябва да му го отделяме. И внимавайте, нямаме никакво оправдание, когато му го отнемаме. Другият има граници на своите сили и трябва да ги зачетем. Ако го натоварим повече отколкото може, ще се огъне. В епоха като нашата, свещениците и мисионерстващите трябва да обръщат внимание на семейството и да помнят това много добре, защото поради крайности и погрешен подход, най-трагичното, поради грешката, която става уж в името на служението в Църквата, видяхме многобройни тъжни случаи, видяхме свещенически семейства, но и семейства на мисионери, да се разпадат. Не трябва да сме готови да хвърлим камъка на анатемата върху този, който си тръгва, а да помислим да не би някой да го подтиква да направи това. С неговото поведение, с това, че не е поискал да се вслуша в неговите молби, и тогава вече никой не може да се чувства оправдан. Разбира се, има и случаи, където изобщо не са прави онези жени, които са избрали ролята на презвитера и не я поемат, а са си тръгвали и са наранили семейството и човека, който – предполага се – са обикнали. Съществуват обаче и грешки, които се нуждаят от внимание.

 

 

Казах ви и в началото, въпросът е много сериозен. Има много аспекти, нужно е много голямо внимание и честност за неговото преодоляване. Нека всеки помисли за своята отговорност пред Бога за всички служения, които е поел. Служението на съпружеския живот, служението на брака, служението, свързвано с отглеждането на децата, служението на свещенството или на мисионера. Това, което много пъти ни вреди, е нашият егоизъм, когато мислим, че ще постигнем всичко и много пъти не постигаме нищо. Ако имаме смирение и мярка, тогава ще намерим решението. Защото съществува решение и особено там, където съществува любов и отговорност.

 

 

Нека видим и третия въпрос. Също сериозен въпрос, който показва едно реално събитие, което за съжаление не е рядко. Защо обикновено след брака имаме промяна на характерите? На какво се дължи това? За съжаление това е една реалност, където след сключването на брака констатираме, че за един човек се оженихме, а той се оказва друг. И се питаме какво точно е станало, защо е тази промяна? Моето първо питане е дали наистина има промяна, или на практика разкриване на истинския характер на човека? Мисля, че става второто. Никой не се променя внезапно, понеже се е оженил. Просто явява, навярно в една безопасна среда, това, което реално е. Разбира се, човекът е трябвало да забележи това преди брака. Просто много пъти нашите избори са повърхностни. Нямат съществени критерии и не изследваме съществените неща. Едно познанство, една връзка, един годеж не е време, за да си прекарваме добре и безгрижно. Това е време за отговорност и подготовка. Сещам се, че някога казвах на едни млади хора: ако искате да познаете истинския характер на другия, вижте го как се изразява, когато е в компания с приятели. Както се изразява там, такъв е в действителност. Пред вас може да е идеален и идеална, да е любезен и любезна. Ако обаче в компания с приятели го виждате да се изразява по начин, различен от този, по който го прави пред вас, да знаете, че това е неговото истинско аз.

 

 

Другата сериозна грешка е, че хората не обсъждат съществените неща на брака. Какво иска единият от другия, какъв иска да бъде другият, как реално си представят живота. Разбира се, в едно такова обсъждане трябва да бъдат искрени. Днес знаем много добре, че хората дори нямат търпение, а имат много егоизъм и когато нещо не върви добре, са готови да зарежат брака.

 

 

Бракът предполага подготовка. Обикновено подготовката, която двамата правят, е материална подготовка. Да подготвят материалните неща, дома, да подсигурят работата. Човек не би отхвърлил тези неща, но при условие, че има съществена подготовка. Също така връзката преди брака носи едно насищане, където хората мислят, че могат да правят каквото си искат. Искам да ви кажа една истинска история, която е много показателна. Някога, отивайки да заредя бензин в колата, попитах един младеж, който работеше там и го познавах.

 

- Детето ми – му казвах – изкара казармата, имаш работа, ожени се!

 

Младежът ми отговори:

 

- И аз искам да намеря една девойка и да се оженя.

 

Аз обаче знаех, че живееше с една девойка и му казах:

 

- Какво каза?

 

- Какво казах? Да намеря една девойка и да се оженя.

 

- А девойката, която е в твоя дом? – му казах.

 

Трябваше да го видите с какво изражение ми отговори:

 

- Е, не и нея!

 

Чухте го. Виждате, че една връзка без благословение разваля човека и отношенията. Много е важно също така хората да разберат и да се попитат защо се оженихме. Изглежда прост въпрос, но изобщо не е прост. Защото, ако човек седне да анализира защо са се оженили много двойки, ако ги помоли да му отговорят на този въпрос, ще получи най-щурите отговори. Най-неочакваните отговори. Ние бихме сметнали за естествен отговор – оженихме се, защото се обичахме. Но много пъти отговорите не са тези.

Те се питат след това и това е въпросът, защо се промени характерът? Казах го, не се е променил, просто човекът е показал кой е реалният му характер. Защо се ожениха? Ама защото се обичаха, ще каже някой! Въпросът тогава е прост: къде отиде любовта, изгуби се толкова бързо? Просто това, което човек проявява, показва, е, че изобщо не е съществувала любов.

 

 

Винаги ще помня още един случай. Запознах се с мъж и жена на тяхното работно място. Изглеждаха млада и радостна двойка. След известно време някой почука на вратата ми. Беше младата жена, която работеше, съпругата, тя дойде и ми каза:

 

- Отче, развеждаме се.

 

- Защо, детето ми, се развеждате?

 

Тя започна да изброява причините. Аз й казах:

 

- Реалната причина за това, че се развеждате, детето ми, не е сред това, което ми казваш.

 

Тя ме попита:

 

- Коя е?

 

- Тя е – и й го казах натъртващо – че никога не се обикнахте.

 

Тя ми каза:

 

- Не е възможно.

 

- Добре, след като сте се обикнали, искам да ми кажеш във всички тези случаи, които ми спомена, в кой от тях вашата предполагаема любов победи егоизма ви?

 

Младата жена ме изгледа занемяла, внезапно виждаше истината. Имаха седемгодишна връзка, но не успяха да изкарат 17 месеца брак.

 

Бракът не е за безотговорните. Много пъти хората без да са узрели, без да са се „отбили” от тяхното бащинско семейство, тръгват да създадат семейство. Но празнотите, незрелостта, егоизмът не се нуждаят от много, за да се проявят. Трябва да кажем просто и ясно, че егоизмът отменя любовта или казано по друг начин, там, където има егоизъм, не може да съществува любов, защото егоизмът е изкривяване на любовта. Любовта, както Христос ни учи, е екстатично движение. Христос как ни възлюби? Той излезе извън Себе Си да ни срещне и да ни обхване. Това означава да обичаш – да излизаш от твоето аз. В брака всеки излиза от дома си, срещат се в църква и тръгват заедно за един друг, нов дом. Символиката е много дълбока, всеки е призван да излезе от себе си, от своя егоизъм, от това, което е бил досега, от това, което е живял сам и сега е призван да живеят заедно, това е новият начин. Не като паралелни егоизми, защото ще се сблъскат, а като синтез, от който ще излиза един нов човек. Едно плюс едно не прави вече две, а едно. И тези, които не са научили това добре, рано или късно ще стигнат до крах.

 

 

Егоизмът отменя любовта и пробуждането е болезнено, когато някой път установяваш, че човекът, който си избрал, не е бил този, който си очаквал. Ние обаче не сме освободени от отговорност за това, казах го и преди. Разбира се, съществуват и изключения, но в основните предпоставки не направихме здрав избор, не поставихме правилно предпоставките, не говорихме за съществените неща в брака, не видяхме дали гледаме по същия начин живота, и още по-зле, някои си мислят, че в брака другият ще се промени. Обикновено не се променя, защото, за да се промени, трябва да обичаш. Ако не обичаш, не се променя, това е истина; това е опитът на живота. Никой не се променя магически – ако някой обича, другият ще се промени. Не можеш да обичаш някого и да го вгорчаваш с твоето поведение. Просто не го обичаш. Ако го обичаш и някой твой недостатък го дразни, с радост ще го отсечеш, защото искаш да доставиш радост на другия. Виждате ли – простите неща в живота правим трудни, защото ние, хората, станахме трудни и станахме такива, защото оставихме Божията благодат в периферията на живота ни.

 

превод: Константин Константинов

 

Ненужните хора

Февруари 23, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Свети Николай Сръбски /Велимирович/ в своите „Писма от тъмницата”, наред с другото казва, че днес (по негово време) Бог може да потърси отговор от сръбския народ за много неща. Когато четох това, аз си дадох сметка, че то в пълна мяра се отнася и за нас. Свети Николай споменава множеството безбожни или просто безсъдържателни книги, които се печатат, вместо чрез печатното слово хората да се вразумяват, учат и наставляват във вярата в Бога. Говори за училището, което не толкова учи, колкото осакатява учениците чрез атеизма и гордостта, които насажда. Много са нещата, за които говори той. Пише и за абортите, и за разводите. Има и за „мъжете, достигнали зрелост, но необвързани с брак”. Тях той разглежда също като фактор на всенародната вина. У никого другиго аз не съм срещал нещо подобно. Никога! Затова ми се иска да се спрем на тази мисъл и да я разгледаме.

 

Зрелият мъж, който не е встъпил в брак е повсеместно, често срещано явление. И това не е някакъв аскет, дал обет за безбрачие, а нещо като Карлсон, „мъж в разцвета на силите си”. Карлсон ядеше сладко и летеше. Този също лети и яде специфично сладко. Свободният от брак, зрял чичко и не мисли да живее на земята свято, мирно и безгрешно. Не носейки отговорност и не грижейки се за никого, той удовлетворява няколко страсти по избор. Леност, ако е тунеядец и бездарник. Гордост и тщеславие, ако е работохолик и сребролюбец. И особено блуд, тъй като не е задължен с нищо към никого, а количеството на жените превишава количеството на мъжете, и болшинството от тях са дълбоко нещастни. Търтеят има къде да си походи. И не е необходимо да свързва себе си с никакви връзки и задължения. Не случайно обезумелият свят от сутрин до вечер пее песен за свободата, за „чистите отношения” без печати в паспорта, за греха на собственическото отношение към партньора и т.н. Теоретическата база за Содом е измислена и огласена отдавна. И ето пред нас е един пълнеещ и оплешивяващ мъж, който никога не е водил дете в детската градина, не му е помагал да си напише домашните и т.н., но е по своему успял. Човек с образование, с някакво положение в обществото. Той е активен. Той дори теоретически знае, как пълни бюджета на страната (макар че няма представа от личен опит какво е семеен бюджет). Той, да предположим, аргументирано критикува даже властта. Но не е раждал син и, следователно, няма да го изпрати в армията, сдържайки сълзите си. Чуждите синове ще изпрати или умно ще разкритикува. Къде се набутаха там в Сирия! Той знае всичко. Има диплома. И плешивина. Той е уважаван, но… екзистенциално безполезен. Той няма да бъде дядо. И монах няма да стане, макар че, може би е православен. Разбирам. Монашеството също е семейство и то какво! Послушание, братство, общ труд. И ето – вместо един или друг кръст (брак или монашество) – високоумна безполезност поради страх да се поеме отговорност, поради леност, поради неумение да обичаш когото и да било. Тук и маминките допълнително се намесват. Защо ти е, синко, да се жениш? Знаеш какви са жените? Ще те използват, кръвчицата ще ти изпият, ще ти отнемат спокойствието. А ти си ми такъв хубав. И единствен. Каша или супичка винаги мога да ти сваря и ризата ще ти изгладя. Не ти трябва да се жениш. Та ти вече си на четиридесет и три.

 

И така: в армията не е служил, на север не е работил, деца няма, дом не е построил (няма и за кого). Жилищната площ (каква дума само!) е получена от родителите. Нещо е чел, с някой е пил, за нещо е спорил. Даже някой е учил как да живее. А в същност: кой си ти?

 

Той съзнателно е избрал егоистичен начин на живот, по-точно – на съществуване. И сега – дай да хулим всички подред, придавайки си вид на големи познавачи. Да ругаем многодетните таджики, които, видите ли, надойдоха. Да хулим държавата, защото нивото на демокрация не съответства на европейските стандарти. Изобщо давай да мърморим, да хленчим и да роптаем, ту по митинги, ту в кухнята, за това, че нищо не е както трябва. И всеки път – с чувство на дълбоко съзнавано собствено достойнство. Виждали ли сте такива типове? Които са изпълнени с достойнство, но не са направили нищо полезно?

 

„Ненужните хора” . Има такава тема в литературата. Всякакви прелитащи от бала на запой с приятели, а от запоя – на село (за наследството) и така и пропускащи собственото си щастие. Плюс покорителите на женски сърца – нещо като смес на Байрон с Дон Жуан и други подобни. Това са тези, срещу които напълно справедливо са се опълчвали критиците позитивисти. Тунеядци, рентиери, салонни дърдорковци, съставляващи нищожен процент от населението, но напъващи се да се представят за солта на земята. А зад гърбовете им – мълчаливите милиони истински мъже: работяги, които прокарват тръбопроводи, вдигат във въздуха самолети, строят домове, създават семейства. Цял живот орат, радват се на простите неща и никога не се оплакват. Ако ние сме живи до днес като народ, то това не е благодарение на „просветените” търтеи, които не само че на бой няма да тръгнат, а и една жена за съпруга не могат да вземат. Ние сме живи благодарение на неизтребимия, макар и упорито изтребван, тип на обикновения мъж. Бащата, дядото, мълчаливо трудещият се човек. По време на война именно той е героят. А зимата на леда той е вкочаненият рибар. Онзи, който храни семейството.

 

Не бива да се учим на всичко подред от Запада. Трябва да се учим и от Изтока. На Изток неоновите светлини са по-малко, но там все още има семейство. Там сополанкото не отваря уста срещу стареца. Там главният е мъжът, но жената е обичана от всички: и от съпруга, и от децата, и от внуците. Там всички живеят заедно, като пръстите в юмрука. Там няма да срещнеш така често самота – пълна и безнадеждна, до самоубийство, до смъртна непотребност. Ако изобщо срещнеш. А ако срещнеш – бъди сигурен, че ще намирисва на съвременна Европа. На Изток търсят съвет от тези, които вече и внуците са изпоженили. А който изобщо не е пожелал да ражда деца, без при това да дава обет за безбрачие – ще заобиколят с усмивка. И правилно ще направят. На какво можеш да се научиш от него?

 

Искаш ли на нещо да ме научиш – покажи ми децата си. Колко са? Как се отнасят към теб? И ако злонамерено критикуваш властта, покажи ми семейството си. Дай да видя как си въвел ред между четирима души, щом така смело и уверено даваш съвети как да се въведе ред сред сто и петдесет милиона. Който не е стопанин в семейството си, няма право да критикува чуждата безстопанственост. И така нататък – по списъка на добродетелите. По-рано бащата бил едновременно съдия и стопанин, а по-време на война – военачалник. Евреите забранявали на бездетните да бъдат съдии. Знаете ли защо? Защото „бездетните са жестоки”. Те не са способни да видят в подсъдимия сина или дъщерята. Лесно им е да издават сурови присъди. Разбирате ли? Изобщо, хайде да помислим как да направим семейните добродетели критерий за оценка на човешката дейност. Веднага ще стане ясно, чии ръце да стискаме с радост и чии слова да записваме в бележника си, а край кого да минаваме, без да обръщаме глава.

 

Източник: православие ру

 

За бурите в главата

Май 26, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Колко хубаво е отново да посетиш познати места, да видиш познати стени! За какво да разкажа днес? Радвам се да ви видя!

 

Иска ми се да ви кажа нещо ободряващо. Да започнем с това, че замислите, които строим по отношение на своето бъдеще – въобще не са това, което ни е нужно в действителност. Случва се само това, което иска Бог. А монашеският живот е постоянна борба. Борба, която се води винаги, всеки ден. Борба, да победим себе си. Нашият единствен истински враг е нашето аз. Нито един човек в света не може да ни лиши от спасение и мирно устроение на духа. Нито един човек в света не може да ни раздели с Бога. Само ние можем да си нанесем тези вреди. Правим това чрез избора, избирайки една или друга мисъл, действие, постъпка… И ежедневно, ставайки сутрин от леглото, трябва да започваме всичко отново, правейки избор след избор. Нещо, което не се обновява, се загубва. Колкото и прекрасно да сме се чувствали вчера, ако не обновим това състояние, то си тръгва от душата. Това касае и нашите отношения с Бога.

 

Сега искам да ви дам храна за размисъл. Слушайте внимателно!  Най-дългото пътешествие от всички, които предприемаме, е пътешествието от ума до сърцето. То е и най-трудното в нашия живот. А пътуването от сърцето навън е най-бързото и най-простото.

 

Някои от нас са още на път към сърцето и от него ни отделят милиони, милиарди километри. А някои  са изцяло объркани в мрежите на собствения разсъдък. Например  ставаме сутринта и цял ден мислим за всякакви глупости. За това какво да правим и какво да не правим, какво ще ядем, и какво не… Храна, електричество, братя, сестри, работа, птички, котки, дрехи, телефонни сметки… Цял ден такъв кръговрат, хаос.  Можем да го сравним с пътуване с кола из Санкт-Петербург: уж пътуваш, а не се движиш, само се разстройваш, защото поради многото коли движението е невъзможно. И за нас е невъзможно да се движим към Бога, защото в главата ни е задръстване.

 

Дайте просто да помислим, колко боклук пускаме в своята глава. Това е безумие! Да си зададем въпроса: имали ли сме в главата мисли, грижи, тревоги, въпроси свързани с нещо друго, освен с любовта към Бога и спасението? Ако да, то ние сме безумци, които напразно си губят времето. Да, ние си губим времето!

 

Дайте да са спрем! Сега колко е часа? Болшинството от вас днес са станали между четири и шест сутринта – някой, навярно в седем. Някой, както виждам, и досега не са се събудили. Не е важно кога сме станали, а дали изкараното време е достойно да застанем пред Божия Престол и да Му дадем отговор за това, как сме Го обичали днес? За кого сме живели днес? Давали ли сме само и единствено любов и нищо повече? Готови ли сме да застанем пред Бога и да сме достойни за спасение? Готови ли сме да кажем на Господа, когато си спомним какво сме правили днес: „Съди ме въз основа на това, както съм живял днес. Дай ми вечност, съответна на това как съм прекарала своя ден”.

 

И така, готови ли сме или не? Ако не, колко сме глупави! Защо си губим живота с неща, които нямат никакво значение?! А може и на телефонни обаждания да отговаряме и при това да помним Бога.  И тоалетни да мием, носейки Бога в сърцето си. И цял ден да служим на някого, да посещаваме болни, да ходим в болници, при болни, да чистим тоалетни, да приготвяме вечеря – и всичко това да бъде пуста загуба на време, защото служи за удовлетворението на нашето себелюбие.

 

А ние? Какво сме правили днес? По-скоро, сме разпиляли целия ден, угаждайки на своето аз. И не само днешния ден, а всички дни. Всеки ден преминава така, напразно.

 

Има едно такова електронно приспособление, не зная има ли го тук. Моят племенник неотдавна попадна в автомобилна катастрофа, получи сериозна черепно- мозъчна травма. Тази травма доведе до това, че ако той гледа нещо прекалено дълго, например стената, губи съзнание.  Не се изморява, просто мозъкът изключва.  Премина през разни курсове на лечение, но нищо не помогна. Сега не трябва да кара кола, защото ако загуби съзнание зад волана, ще загине. Той носи особен нашийник, в който има жироскоп. Това е приспособление, което го има във вертолетите и се използва за пазене на равновесие. Когато започне да заспива и главата му се накланя настрана, този уред издава неприятен звук, и той се събужда.

 

Ето и на нас ни е нужен такъв прибор – във всеки случай на мен. Само помислете – в този момент, когато нашето съзнание започне да се отклонява от Бога, устройството да издава рязък звук. Представете си колко шумно щеше да е тук. Сирените биха ревяли. Защото всички ние през целия ден постоянно мислим за себе си. Тогава бихме полудели. За Господа ние не мислим… Може да питам племенника ми откъде си е взел този апарат. И да го програмираме така, че да сработва в момента, когато нашият ум си тръгне от Бога и се обърне към себе си. Ще се получи интересна симфония!

 

Разбираме ли, доколко нашият живот се определя от нашия избор? Ние трябва постоянно да се съсредоточаваме на Бога – отново и отново. Ето това трябва да е нашия избор. За Господа няма голямо значение какво сме правили. За Него е важно защо сме го правили. За какво? Отговорът трябва да е – от любов. Правили сме го от любов. Не от любов към себе си, а от любов към Бога. Затова не е толкова важно, кои сте вие – настоятелката или най-младата сестра в манастира. Ако вършите нещо не от любов, а по друга причина, то във вашите действия няма никакъв смисъл. А всичко, което правим от любов точно изпълва със смисъл нашето битие.

 

Как да се върнем на истинския път? Как да спрем цялата тази буря от електрическите импулси в нашия мозък? Тук лятото има ли бури? Това също представлява буря от електрически импулси. При нас лятото има страшни бури, падат мълнии. Става много знойно и влажно, мълниите прерязват небето. И нашият ум често пребивава в такова състояние, и тогава е много трудно да спрем мълниите в нашите глави. Как да излизаме от тези състояния?

 

Спомням си как преди много години провеждах беседа подобна на тази – колко често ние се съсредоточаваме върху собственото си “аз”. В следващата неделя, след този разговор чух в църквата как един мъж говори на една баба:

-  Е, колко бури преживя тази седмица?

-  Даже не ги и броих. Буря след буря, без спиране. Едва не се побърках.

-  Нима тази седмица се отличава по нещо от другите? Ние постоянно си имаме работа с бури…

-  Така е, но в тази седмица аз се опитвах да не мисля за себе си, а истински да противостоя на бурята – опитах се да мисля за Бога. Колко трудно беше това! Толкова се изморих!

 

Ако вие обичате себе си, сте в беда. Аз ще ви изоблича и ще направя живота ви труден, но това е по-добре, отколкото вие сами да си устройвате трудности. Всичко, от което се нуждаете да станете светци, е при нас тук и сега. Не ни е нужно нищо друго, освен това, което имаме тук, в помещението, в което се намираме. Важно не е това, което имаме, а какво правим с него. В това е и целият въпрос: какво правим с това, което имаме? Помним ли го въобще? Би ми се искало да поговорим за това днес, въпреки че разговорът може да е като взрив на бомба. А може би това, за което говоря, е лишено от смисъл. Може би, някой от вас вече се е освободил от бурите? И в нашето съзнание вече не бушуват никакви електрически импулси? На тяхно място имаме вечен мир и покой? И вие живеете в Божието присъствие? Иска ми се да чуя това от вас. Следващият въпрос е такъв – възникват ли бурите изведнъж, без причина? Или ние ги предизвикваме сами?

 

- Аз ги предизвиквам сама.

 

- Е, единственият способ да се избавим от бурите, е да спрем да се занимаваме прекомерно с нашето собствено „аз” и да насочим своето внимание , всичките си старания единствено към Бога. Това е единственият път, друг няма. Ако ние обичаме себе си, в нас даже няма понятие за търпение. Ако  аз обичам себе си – а аз, разбира се, обичам себе си – и се опитвам да бъда търпелив с вас, ще изглеждам като крайно изнервен човек, редом с когото  седи някой и силно дрънчи с лъжичка в чашата. В началото човек се опитва да не обръща внимание на шума. След петнайсет минути той вече не знае  къде да се дене от този досаден звук, иска му се да напъха лъжичката в гърлото на съседа. Тоест в нас липсва търпението. Когато обичаме себе си, добротата също не ни достига. Смирението е невъзможно. И молитвата е невъзможна. Помислете над това.

 

Единственият път, по който можем да излезем от любовта към себе си, за да укротим тази обсебеност от собственото „аз”, това е любовта към някой. Но тогава ставаме сухи като изсъхналата смоковница. Ние искаме любов, искаме да ни обичат, тези търсения ни водят до там, че самите ние никого не обичаме. Желаейки да ни обичат, ние ставаме сухи смоковници.

 

Чували ли сте думата „мантра”? Това е някаква мисъл, слово, последователност от думи, които  се повтарят отново и отново с цел да удържат съзнанието върху едно нещо и да отстранят мислената дейност, за да не пречи на съсредоточаването. и в нашата глава се върти постоянно една мантра, мантрата за собственото „ аз”. „Аз”, „аз”, „аз” Как се чувствам?   Какво правя? Какво мисли тя за мен? Тя ми се сърди… Тя постъпи лошо спрямо мен… Тя не направи за мен това и това… Ти даде на нея това, а на мен не… Тази „аз-мантра” е толкова отвратителна! Цялата тази обсебеност от собственото „аз”…

 

Някои хора считат, че това не се отнася за тях. На тях им се струва, че те не са толкова силно съсредеточени върху себе си, че обичат всички хора около себе си, и още куп такива неща. Но причината за тяхната любов е тяхната заетост от себе си. Собственото „аз” ги занимава много повече от който и да е друг. Ако единственото, което обичаме е собственото „аз”, то ние не можем да излезем от себе си и да се променим дотолкова, че да започнем да обичаме. Ако ние гледаме на другия човек само от позицията на това, какво той може да направи за нас или с какво може да ни навреди, може ли да направи живота ни по-добър, по-приятен, по-удобен или е от тези, които искат да вземат нещо от нас-то всичко, с което дишаме е същото това безумно самосъжаление, съсредоточеност върху собственото „аз”. И тогава всичко, което преживяваме, са бури. Буря след буря, ден след  ден.

 

 

 

 

Егоистът не понася да чака

Февруари 25, 2015 in Беседи, Начална страница

„Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли.” С търпение проявих търпение. Очаквам Господа. Нужно е търпение, за да проявиш търпение. Странно съчетание, така, както е написано и както звучи- с търпение проявявам търпение. Да очакваш твоя човек, твоя съпруг, който си е тръгнал, детето ти, което се възпротивява и тръгва. Всичко това изисква търпение. Днес вдига бунт, да. Протестира и възразява. И какво ти казва твоят духовник? Какво да ти каже. Отиваш и казваш „Отче, намерете някакво решение!” Е, какво решение да ти каже човекът. Впрочем какво искаш да ти каже? „Моли се и имай търпение!” „И кога, отче, ще се промени детето ми?” „Не зная кога. Ти обаче ще чакаш.” „Ама, отче, то не ми отдава значение. Говоря му и ме обижда. Говоря му и ме хули. Как ще проявявам търпение? Как ще издържа това? Как ще го понеса? Ама довчера за това мое дете бях над всички и всичко. И сега не иска да говорим. Не иска да му давам съвети, не иска да ме пита, не иска нищо.” „И знаете ли какво си спомням?” – ми каза една майка. „Спомням си, отче, когато детенцето ми беше малко и веднъж трябваше да отида да изгледам някакъв театър със съпруга ми или да видим някой хубав филм. Трябваше да оставим детенцето ни на сестра ми да го гледа една вечер. Тогава моето мъниче не искаше да се отдели от мене. Не искаше да ходи, не можеше да издържи, не седеше без мене. И това детенце, което не можеше без мене, сега не ме иска. Иска всички други, неговите приятели, познати, но мене не ме иска. А някога не можеше без мене. Предпочита да отсъства от нас, от вкъщи, часове и дни наред. За него радост е да отсъства, да се махне, да отиде другаде. И аз, отче, как ще издържа? Как ще проявя търпение докато детето ми се върне обратно? Очаквам да чуя ключа във вратата вечер, да дойде, да се успокоя, да мога да заспя. И казвам: хайде да се върне! Хайде да се върне! Гледам часовника и минава  23.30, минава 00.00, минава 00.30, минава 02.30, минава 03.00. Веднъж се върна в 04. 30 часа  сутринта. И аз чаках, чаках, чаках. Безкрайно търпение. Какво ще правя? Какво да правя? Не мога повече.” Какво да правиш? Да чакаш. „Как да чакам?” С вяра. Само с вяра. Ако вярваш в Христос, ще чакаш. Ако не вярваш в Христос, не можеш да чакаш. Защото само човекът, който се уповава на Божията намеса и помощ, чака. Другият постъпва по човешки и казва: „Ще направя моите постъпки. Аз ще се заема.” Ти обаче, който си пробвал всичко и си се разочаровал, след толкова грешки, които си направил, сега казваш, „Ех, нищо не става. Пробвах всичко. Търчах, крещях, биех, хулех, говорех рязко, хванах го за яката, зашлевих му шамар, заключих го, направих много. И знаеш ли какво постигнах с всичко това? Отчаях се. Отчаях се от себе си. Отчаях се от моите възпитателни методи, от моите техники, от моите тактики, отчаях се от моите думи. Отчаях се от себе си. Какво да правя?”

 

Знаеш ли какво мога да ти кажа, ако си се отчаял? Ти си блажен. Защото си постигнал нещо, за което другите доста ще почакат, докато го разберат. Кое? Това, че човекът сам по себе си представлява пълно (откровено) отчаяние. Да си се отчаял като родител е привилегия. Внимавай какво ще кажа, нека го обясня: когато се отчаеш от себе си, това е най-плодотворният и подходящ момент да възложиш надеждата си на Бога. Хубаво е да се отчайваш от себе си. Тогава се обръщаш към Бога.

 

Свети Никодим Светогорец смята, че необходима и основна предпоставка, за да възлюбиш Христос, да се облегнеш на Бога и да повярваш в Него, е първо да се отчаеш от себе си. Какво ще рече това? Да кажеш: „Аз не мога да успея сам, нито мога сам да помогна на другия. Не мога  сам да помогна на детето ми. Загубил съм надежда.” И какво да правя след това? Да започнеш да се надяваш. На кого? На Христос.

 

Да се надяваш на Христос. Не на себе си. В себе си вярваше толкова години и не постигна нищо правилно. На себе си се облягаше толкова време и я оплеска. Разчиташе на  твоите сили и с шум и трясък се провали. За щастие, ти разбра това. Сега дойде часът да повярваш в Христос. Дойде часът да повярваш в твоята сила. „Ама”, казваш, „аз вярвам в Христос”. Да, казваш, че вярваш, теоретично, но толкова години какво направи?  Остáви Христос в ъгъла. „Ама, как Го оставих в ъгъла?” На практика Го остави в ъгъла. Теоретично вярваше в Него, но какво искаше? Искаше сам да успееш във всички твои житейски въпроси.  Ти да извикаш, ти да накажеш детето. Ти да го контролираш. Ти да го разследваш. Ти да  вземаш решение за всички въпроси.  Мислиш, че управляваш всичко: жена си, детето си, мъжа си, работата си. И имаш огромен егоизъм. Този егоизъм не ти дари търпението. Сега обаче дойде час да оставиш всички твои въпроси в ръцете на Христос.  Не в твоите ръце. Защото твоите ръце държат всичкия гняв, ярост и целия океан на егоизма. Но я погледни ръцете на Христос колко по-различни са от твоите собствени ръце! Ръцете на Христос са продупчени и окървавени. Те са продупчени от гвоздеите, които сме поставили. Ръцете на Христос са продупчени и именно затова през тях може да се плъзне всеки порок, но и попиват всеки грях, всяка страст и огорчение, защото Христос  „взема греха на света”. Тези ръце оставят детето ти да диша. И ако детето ти погледне през тези продупчени ръце, ще види само любов, любов и любов.  И уважение. Разбра ли го? Сега, когато го разбра, чакай. Чакай и ще видиш чудото. Прояви търпение. Сега, когато след толкова търпение разбра и схвана смисъла на търпението, на издръжливостта, на смирението, чакай. Всички тези неща – търпение, издръжливост, смирение – вървят заедно. Защото, за да чакаш, трябва да имаш смирение. Егоистът не понася да чака. Докато смиреният чака и казва „Бог си знае. Бог има Своите собствени ритми. Детето ми ще се промени не когато искам аз, а когато то само иска и когато Бог иска. Тогава ще се промени детето ми.”

 

Видя ли какво ми каза? „Искам да се промени детето ми. Да го видя, пък ако ще да  умра!” Не знам дали ще го видиш променено преди да умреш. Може да го видиш след като умреш. Бог може да иска да проявиш такова търпение, че да не съумееш да го видиш променено, както ти го искаш. Господ обаче ще го види и ще го видиш и ти оттам, където ще бъдеш, във вечния живот. Необходимо е обаче голямо търпение. Трябва да очакваш отговор на молитвата, която едва вчера отправи. Помоли ли се вчера? Ще чакаш. Кога? Не се безпокой. Когато стрелата на твоята молитва стигне до сърцето на Бога, прободе го и окървави от любов, тогава ще видиш резултата. Кога отправи стрелата на молитвата? Вчера. Тогава почакай. Тя пътува. Никоя молитва не е напразна. Никоя молитва не остава без отговор. Необходимо е обаче търпение. Трябва да чакаш.

 

Определени хора очакват да видят резултат  на момента. Сега се молиш и искаш утре да видиш резултат. Може и това да стане.  Но когато вземеш броеницата в ръката си, не очаквай веднага плодове.  Мнозина отиват на Света Гора с броеница в ръка и искат да видят Бога с едно бдение, което ще направят. Искат да видят нетварната светлина с молитва за една нощ. Не става така.  Необходимо е голямо търпение, необходимо е голямо очакване и да казваш „Господи, когато Ти искаш. Аз ще чакам. Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли”. Господ ми обърна внимание, погледна ме, чу ме, но първо трябва да почакам. Хубаво е да очакваш Бога и да проявяваш търпение в тези божествени въпроси.

 

Знаеш ли св. Амон колко време чакал докато се освободи от гнева? Той всеки ден молил Бога за това. И знаеш ли колко чакал? Осем години. През всички тези години продължавал да се гневи, но се борил  отново и отново, молил се, и отново  и отново проявявал търпение. На осмата година Господ дошъл и го освободил. Я си представи той да се беше отчаял на седмата година и да беше казал „Е, няма да продължа. Не мога повече. Една, две, четири, пет, шест, седем години търпение. Е, нищо не става.” Обаче. Той потърпял още една година, стигнал до осмата и дошло неговото освобождаване и избавяне.  След това сърцето му станало толкова спокойно, че никога не се разгневил повторно през живота си. Ти гневиш ли се? Гневиш се. И аз се гневя малко. Не толкова много, но и аз се гневя. И тъй, искаш ли и ти да живееш това чудо? Тогава от днес започни да се молиш с търпение.  Моли Бога да ти отнеме гнева.  Моли това на всяка св. Литургия. И не ми казвай: „Какво да  правя в Църквата?” Ето. Това да правиш. Ако се гневиш,  ходи всяка неделя и моли Бога да ти отнеме гнева. И само заради това да ходиш на Църква, ще имаш сериозна причина да ходиш в Божия храм. И да казваш „Господи, дари ми кротост, спокойствие; да не избухвам; да не ме гледат децата и да треперят, да не ме гледа жена ми вкъщи, да я притеснявам и да създавам този тежък климат с мои викове, гняв и нерви. Господи, отнеми ми гнева!” Зная, че ти се помоли за това. Колко пъти? „Е, колко пъти да се моля за това.” Много. Св. Амон – осем години.  Ти колко години се моли? Колко дълго казва на Господ „Избави ме, Господи, от тази страст.” От гнева, яростта, блудството, пиянството, пушенето, грабежа, лъжата, любопитството. Каквото и да имаш, моли Бога и след това прояви търпение.  И знаеш ли защо трябва и ти да проявяваш търпение, както правил св. Амон и всеки един светец?  Защото Този, Когото чакаш търпеливо, не е някой случаен, а  светият Бог, Който никога не е изрекъл лъжа, а остава верен на Своите обещания и любов.  Бог ще дойде в даден момент, ще ти помогне, и ти ще станеш спокоен като овчица, никога няма да се разгневиш повторно, никога няма да пиеш повторно, никога няма да пушиш повторно, ще се избавиш от твоите страсти и ще станеш нов човек. Необходимо е търпение и молитва.  Очаквай и твоята спътница да се промени към по-добро. Не бързай. Не искай всички неща да станат още днес и рязко по-добри. Жена ти не е натрупала всички грешки които има за един месец. Това са грешки на цял един живот. Това е характерът, който се очертал, затова се казва характер. Характерът се е очертава  в нас още от детските години.  Не можем в един миг да променим тези неща. Някои съпрузи си поставят краен срок „ ако не се разберем до една година, ще се разделим!” Ама седни, бре, детето ми! Как ще се разделиш. Чакай, прояви търпение.  „Какво търпение, отче?” Ама характерът е такъв. Променя ли се така лесно? Почакай.

 

Сещам се за един човек, който пазеше диета. Лекарят му казваше, че най-дълбоките слоеве мазнина (тлъстина) се топят много по-трудно.  Ако пазиш диета, сваляш последните килограми много по-трудно, отколкото първите. Знаеш ли защо? Защото този слой мазнина (тлъстина) съществува в нас десетилетия наред. И с диетата правим именно това: обръщаме се назад и тръгваме да изгорим старите слоеве мазнина (тлъстина). Например, някой днес тежи 90 кг и иска да свали теглото си на 80 кг.  80 кг  обаче е тежал преди доста години. Изминало е време, откакто за последен път е бил 80 кг. Качил е тегло, станал е 90 кг, 95 кг, килограмите му са се увеличили.  За да стане отново 80 кг, той трябва да изгори  тази мазнина (тлъстина), да се върне назад и да стигне до времето, когато е бил 80 кг. Трудно изчезва тази мазнина (тлъстина).

 

Така е и с нашата душа. Тя е натрупала мазнина (тлъстина).  Страстите са създали такова наслояване в нас, което не изчезва лесно.

 

Трябва да проявяваш търпение към твоя човек. Да намериш място в сърцето на другия, да го оставяш да мисли, да решава, дори да си тръгне за малко, ако иска;  тропосно (със своето поведение). И по място (топика), ако не издържа по друг начин. Да, остави го да  си тръгне. Да отиде да отседне малко при майка си, при баща си, или и ти да заминеш; да отидеш някъде за малко сам. Да помислиш, да се успокоиш, да не бързаш. Не можеш да настояваш за любовта на другия и да казваш „ще се държиш добре с мене, ще ме зачиташ!” Това не става с натиск. Това става със свобода. Затова дай на човека  си време, пространство, търпение.

 

Каза ми го и се трогнах: „Отче, остави ме девойката, която обичам, а бяхме сгодени толкова години. И аз какво да правя? Много я исках. Но знаех, че не може да претендираш за любов. Не мога да претендирам за любовта, да кажа на някоя жена „обичай ме насила, понеже аз го искам!”. И знаете ли какво направих? Оставих я да си тръгне. И сега седя и чакам. Търпя, обичайки. Търпя, болейки. Търпя, молейки се.”

 

Най-точната реакция. И ще видиш, другият ще се промени. Ако Бог иска и ако любовта, която проявяваш, е истинска; и ако твоето търпение е пълно с любов, тогава ще видиш, че човекът, който си тръгва от теб (жена ти, детето ти, съпругът ти), никъде другаде няма да намери толкова сладка любов като твоята. И ще се върне обратно.  Ще отиде където иска, може да опита различни други неща, но няма да намери такава топлина, нито такова качество любов. Ще намери сурогати, фалшиви думи, користна и случайна любов; и пак ще се върне при тебе. Стига само когато се върне да те намери да чакаш. Ще чакаш ли?

 

Колко хубаво било, когато Одисей се върнал и намерил Пенелопа да го чака! Какво трогване! Помислете си Одисей да беше намерил Пенелопа омъжена с някой от кандидатите, които дебнели и търсели възможност да я вземат за съпруга. Пенелопа чакала; но и Одисей чакал. Той проявил търпение в това голямо пътуване и неговото търпение и любов били възнаградени.  Защото било точно това: търпение, пълно с любов.

 

Блудният син също се върнал. Баща му го очаквал. Той проявил търпение. Той го гледал от прозореца как идва и от очите му струяла любов и носталгия; и доброта; и огромно търпение. И видял чудото.

 

Трудно е, брате мой, да проявяваме търпение. Нашата епоха е забързана и всички ни казват „Сега. Тук и сега.” Диетични центрове, изучаване на чужди езици, ускорени групи тук и там, всички ни обещават бързи резултати. Всички кухненски уреди са бързи, за две минути.  Микровълнова фурна. Една минута и яденето е готово. Всичко, каквото правим в живота, има скорост. Всичко става бързо и светкавично. Идва Бог и ни казва „Знаеш ли нещо? Всичко това добре правиш, че го правиш бързо.  Улесняват живота ти. Но душата отново иска дори днес, след толкова векове, своите ритми. Както тогава, когато те създадох, детето ми. Това не се е променило”.

 

Обработката на душата изисква търпение. Трябва да очакваш обещанията на Бога, за да видиш как се осъществяват. Бог е обещал много неща. И това, което е обещал, ще стане. Бог ни е казал например, че „блажени сте, ако плачете. Защото ще се разсмеете. Който плаче в този живот, ще се смее”. Изчакай. Нека ти обясня. Христос не е имал предвид сълзите, които проля вчера заради твоите нерви. Разбираш това, вярвам. Защото мнозина плачем и от нерви, когато крещим на другия и се сърдим. Той не е имал предвид тези сълзи. А ако плачеш смирено, ако плачеш понеже си онеправдан. Плакал ли си някога, бидейки онеправдан? Не защото си сърдит, твоят егоизъм е засегнат и твоят инат те е обхванал, понеже не е било по твоята. Не. Да плачеш понеже откровено са те онеправдали; онеправдан за истината. Плакал ли си някога, бидейки оклеветен? Зная някой, който плакал, бидейки оклеветен: св. Нектарий Егински. Колко ли е  плакал в тази стаичка там в Атина, когато слушал толкова коментари за себе си. Той не бил безчувствен. Той нямал камък в гърдите си. Сърце имал. И със сигурност е плакал. Онеправдан, оклеветен; и чакал, и чакал. И видял справедливостта да тържествува. Кога? Докато бил жив, за съжаление, отчасти видял това. Господ обаче  го оправдал напълно, макар и след смъртта му. Църквата в Александрия поискала прошка за клеветите срещу  св. Нектарий и за начина, по който се отнесли с него.  Светецът чакал толкова години и Бог го оправдал. Естествено, докато бил жив, хората не му дали тази сладка чаша на оправданието, а го напоявали с горчивина.  С изключение на  църковните хора, простите души. Обикновените вярващи винаги го обичали. Св. Нектарий обаче проявявал търпение. Затова и мнозина го наричали „Светецът на търпението, на търпеливостта”,  защото изчаквал и не протестирал. И ти изчакай  и ще видиш, че един ден сълзите ти ще се превърнат в диаманти, които блестят.

 

Господ е казал „Който Ме следва, още сега ще почувства рая в себе си. Аз ще Му се явя, и цялата Света Троица ще дойде и ще влезе в сърцето му. Който Ме обича, още в този свят.” И ти казваш „Къде е това? Аз не чувствам Бога.” Проявяваш ли обаче търпение? Подвизаваш ли се търпеливо? Колко? Нужно е много. Дни? Месеци. Месеци? Години, десетилетия. Направи място в себе си и остави Христос да влезе. Направи място, остави стабилно място за Христос и не сменяй постоянно пейзажа в сърцето си.

 

Когато някой става монах на Света Гора, един хубав подарък, който някои му правят, е икона на света Ипомони (от гр. ез. υπομονή – търпение). Защото в живота на монаха е необходимо  търпение. Целият негов цял живот е едно огромно търпение. Живот е достатъчно монотонен: всеки ден служба, всеки ден събуждане в килията, утринна служба, правило, (молитва с) броеница, поклони. Хубаво е, разбира се, има и разнообразие, но има и монотонност в определени неща. И какво е нужно? Много търпение. В последованието на монашеското пострижение се казва „Придобий търпение”. Необходимо е да придобиеш огромно търпение.

 

Сами сме много слаби

Юли 22, 2014 in Начална страница, Семейство

 

 

Причината, поради която се женим, е да има някой, който да ни подкрепя и поддържа, за да стигнем до Бога. Защото сами сме много слаби. Затова си избираме човек, който желае същото, което и ние. Който ще ни помогне да го реализираме. Проблемът се появява тогава, когато партньорът ви не желае това, което желаете вие. Тогава се получава типичният брак на съвременния човек.

 

Един ден влязох в магазин за обувки в Ню Йорк. Продавачът ми каза да седна и че ще дойде след малко. В магазина имаше една доволно пълна дама. Хареса си едни ботуши и каза, че ги иска. Попитаха я кой номер иска. Тя каза шести (№ 36 по европейския стандарт, б.р.). Носят ѝ шести размер, а тя очевидно се нуждае от дванайсети (№ 46, б.р.)! Опита се да влезе в тези ботуши и след като видя, че не може, каза на продавача, че размерът на ботушите не отговаря. Продавачът ѝ каза, че това си е точно шести номер. Тя поиска да ѝ дадат седми. Същата картинка се повтори. Тя се провикна: “Къде са правени тези ботуши, в Китай ли? Там имат мънички краченца!” Една стара дама, която също чакаше и вече беше много ядосана, ѝ каза: “Чуй, жено, не трябва да се преструваш толкова – ти не си размер 6!!!”

 

И аз ви казвам – не трябва да си фантазирате твърде много, че можете да живеете така, както искате, и при това да сте с Бога. То е като да си сложиш ботуши, които въобще не са твоят номер.

 

Какво търсим? Кои сме ние? Любовта е винаги насочена към другите и никога към себе си. Колко често сте чували родители, които са направили много за децата си, да казват: “Колко много направихме за теб, а колко малко любов ни връщаш! Аз ти дадох всичко и направих толкова за теб, а ти не ме обичаш и си неблагодарен.” Това не е любов. Защо умря Христос на кръста? Той обича, затова умря. Въпреки, че ние не го обичаме в отговор на това, което е направил за нас. Ако обичате някого, каквото и да правите за него, го правите от любов, а не заради любовта, която той ще ви върне. Не е важно колко дълбоко е завоалирано това – щом очаквате да получите заради това, което давате, то е отново любов към себе си.

Колко е трудно да станеш човек, който не обича себе си! Виждате дори малки бебета – дайте му шишето с храната и когато искате да му я вземете, ще чуете плач и викове. Когато му я върнете, се успокоява. Детето вече знае какво иска. Още като малки деца започваме да плачем и родителите си казват – а, детето е гладно или жадно, но то продължава да вика, давате му играчка, продължава… И когато го вземете на ръце, то спира. По този начин вече сте научили това дете, че любовта е да имаш това, което искаш. През целия си останал живот ние мислим, че любов е да имаме това, което искаме.

 

За това някои казват – аз я обичах през целия си живот, но тя не ме обича и затова и аз не я обичам вече. За каква любов въобще говориш?! Ти си обичал себе си! Трябва да разберете, че, ако искате живот, който да е пълнота – не удовлетворение на вашите желания, а да ви носи цялостност, – на вас ви е нужен Бог. Нужно е да се научите как да обичате. Трябва да сте във връзка с Източника на любовта – Господ. Без това ние просто играем роли, търсим простото удовлетворение на себе си. И колкото повече удовлетворяваме себе си, толкова трупаме в себе си повече пустота. Защото в този свят  е невъзможно човек да бъде удовлетворен. Само любовта и истинските взаимоотношения ни изпълват.

 

- Как можем да се спасяваме взаимно, един другиго?

 

- Буквално казано, ние не можем да се спасим един другиго. Вие трябва да заобичате Бога, за да можете да се обичате взаимно. Тогава се изпълват думите на Писанието – да “бъдат двамата една плът” (Бит 2:24), една в Господа. Св. Василий Велики казва, че единственият правдив знак за любовта е да загубиш присъствие за себе си. Това не означава да се изгубиш и да станеш нищо. А да откриеш и да станеш всичко в Бога. Както казва и ап. Павел, “и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

 

Искам да ви разкажа една история, която ще ви помогне. Имаше семейство креоли, живеещи в Ню Орлиънс – сем. Субле. Бащата, Морис, беше пощальон, всеки ден обикаляше и носеше пратки до пощенските кутии. Той, разбира се, не изкарваше много пари. Семейството имаше 11 деца, от които 7 инвалиди. Някои с проблеми с гръбнака, някои бяха в инвалидни колички – само 4 бяха здрави. Когато ги видях за първи път, казах на Морис: “Боже мой (това беше съвършено секуларна перспектива от моя страна, намирайки се напълно под влиянието на ненормалния свят), защо, след като виждаш, че се раждат проблемни деца, не спреш!? Морис, бях чувал, че имаш 11 деца и някои от тях са инвалиди…” Той отговори утвърдително.  “Също така чух, че някои от твоите деца са осиновени. Кои точно са осиновени?” А той: “Отче, не знам, забравил съм.” Колко прекрасен отговор! Всички бяха просто негови деца и той ги обичаше по един и същи начин, защото любовта зависи от сърцето, а не от физическото състояние. За любовта няма граници. Самолюбието налага всякакви ограничения.

 

Също разбрах, че когато Морис обикаля и разнася пощенските пратки, ходи в обществените болници, които се грижат за чернокожи деца инвалиди, от които родителите са се отказали. Прибрал се вкъщи и казал на жена си: “Там има едно малко дете, на него му е нужно семейство, той е инвалид. Дай да го вземем”. Жена му го попитала как ще му помогнат, слeд като е инвалид: “Ние нямаме пари, ти си пощальон, имаме собствени деца.” А Морис ѝ казал: “Просто ще го обичаме!” И го взели, после взели и други. Ето това беше любов, а не любов към себе си.

А ние избираме хора, които ни доставят приятни изживявания, удоволствия.

 

Ще ви разкажа още една история. Вървя по Медисън авеню и отивам при юрист. А в Америка по-лошо от адвокат са само двама адвокати… По пътя пред един от скъпите магазини виждам човек, седнал  на земята – знам, че проси. Пресякох от отсрещната страна, доста преди да стигна до него и отидох там, закъдето съм тръгнал. Бях убеден, че съм невинен и че даже Бог не ме е видял в този момент. Свърших си работата, обаче започнах да се чувствам виновен и да се питам – какъв християнин съм аз? Господ стои пред мен, а аз го заобикалям с хиляди оправдания… Върнах се обратно, той още си беше там, и му дадох 10 долара. А той: “Отче, видях те, като премина на отсрещния тротоар… Стана ти съвестно, а?” Какво можем да кажем?! Виновни ли сме за това, че не сме човеци? Търсим ли Христос? Или търсим нещо, което ще ни донесе удоволствие? Докато търсим нещо за себе си, никога няма да открием пълнота в себе си.

 

- Как да се научим да обичаме, когато живеем в егоцентричен свят, различен от онзи отпреди 1000 години?

 

- Аз бих поспорил дали светът преди 1000 години не е бил егоцентричен. В културно отношение тогава са имали по-културно изразени взаимоотношения с Бога, но не и по-добри. Защото културата е като превозно средство, което е създадено, за да поддържа реалностите, в които вярваме. Като чаша, съдържаща течност – не можете да имате течност без съответен съд, тя би изтекла. Някои съдове са по-хубави от други, някои са направо прекрасни, но и те не променят съдържанието на водата. Ако течността е развалена, прекрасната чаша няма да я направи сладка. Могат да съществуват различни прояви на нашата вяра, но ако нямаме отношения със самия Бог, това няма никакво значение. Всеки отделен човек трябва да вземе самостоятелно решение да се обърне към Бога. Това не зависи от обществото, от епохата, всеки сам за себе си трябва да каже: “Да, Господи, аз ще умра за теб!”

 

Всеки ден повтарям на монасите – трябва да станете сутрин и да кажете: “Всичко е за Теб, а не за мен!” Ако животът ви е само за вас, вие и имате само себе си. Колко самотно е това! Винаги казвам на хората – заобичайте и тогава всичко в живота ви ще се подреди.

 

Има толкова обсебени от себе си хора, които буквално изсмукват другите, околните! И не могат да разберат защо, когато ги види някой, бърза да избяга. А са просто глупави, защото мислят само за себе си. Така човек никога няма да е изпълнен, животът му винаги ще е празен. Само Господ и другите могат да го изпълнят. Защото любовта е насочена не към себе си, а към другите. Вие сте единствените, които можете да объркате собствения си живот. Честито!

 

Мислите ли, че Бог ви обича за това, което правите? Няма нищо, което да можете да направите, за да заслужите Божията любов. Господ обича свободно, като дар, без всякакви условия. Той обича същата жена, която вие мразите, както и всички останали, и даже убийците и откачалките  – всички обича еднакво, въпреки че не обича нещата, които правим. Не защото го уязвяват Него, а защото греховете унищожават нас. Той казва съвършено ясно – каквото направите за едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (Мат. 25:40). Както Бог обича без условности, така трябва да се стремим да обичаме и ние.

 

Стената на самолюбието

Юни 15, 2014 in Външни

 

Вие сте светлината на света (Мат. 5:14)

Защо светът се нуждае от светлина? Този свят не е светът, за който Бог е изрекъл думите: “Ето, всичко беше твърде добро.” Това не е нашият свят. Светът, какъвто ние сме го направили, този свят се нуждае от светлина. Този свят, който е в нашия ум, с нашите объркани критерии за живота, с незнанието ни какво реално искаме. И това е нашият свят – дори и на тези, които се наричат вярващи.

 

Това е светът на средностатистическия човек, който гледа сериалите, слуша новините, веднъж се ужасява от чутото и видяното, а друг път му се радва, търси „облекчение” и забрава, отдавайки се на своя грях. Това е светът, който се намира в криза. Нямам предвид икономическата криза, а кризата на ценности и приоритети в живота. В историята на живота на св. Нифон Константиийски е описано едно негово видение. Той видял море и потъващи в него човеци, които носели огромни товари, но въпреки че потъвали, те искали да ги натоварят с още по-голям товар. Сложи още, дай това, дай и онова! Но ти потъваш! Да, но ще потъна щастлив! Ще потъна, носейки максимално голям товар върху себе си! Каква е целта на това морско пътуване? Онова, което аз искам, да съвпада с това, което Бог иска за мен? Да застана пред Бога и да кажа: „Дължа моето битие на Теб, искам да придам логика на този живот, който по дефиниция е паралогичен и затова се обръщам към Тебе, Който ме зовеш по име и ми даваш това име в Кръщението. Моля Те да ми дадеш конкретна цел, да служа на нея и този живот да получи смисъл!” И този смисъл да бъде спасителен, да бъде смисъл, който в мига на смъртта няма да създаде чувството, че съм пропилял живота си, а смисъл, който напротив – ще ми даде усещането за вечността още през този живот.

 

И така, това е състояние на щастие и е единственото щастие, защото всичко друго прилича на това да потеглиш към един град, а реално да пристигнеш в друг. Така са повечето хора и ако ги попиташ защо са направили това, отговарят, както казва поетът: „Знаех и не знаех, исках и не исках.” Липсата на духовно щастие е причина за много психични разстройства, и за физически болести. Въпросът не е в това, че ми се случват нещастия в живота, а че не зная как да ги преодолея, което означава, че може да се случва нещо, някаква беда, която е незначителна, но за мен тя може да е ужасяваща, защото не зная как да се справя с нея. В миналото хората умирали, защото нямало лекарства за лесно лечими, незначителни болести, днес хората умират от незначителни притеснения, защото не знаят как да ги преодолеят. Не знаят какъв е начинът да се справят с тях. Идва някоя съпруга при духовника и му казва:„Той ми забрави рождения ден! Защо на мен ми се случва това?!“, или: „Яде пред мене това, което не трябва да ям, а добре знае, че съм на диета!“… Идва съпругът и казва: „ Тя затвори прозореца, а на мене ми беше горещо!”, и след няколко години се развеждаме. „Явно не си пасваме!“, си казваме успокоително. Въпросът обаче е дали изобщо си пасваш с някого. Защото всъщност не си се научил с никого да си пасваш. Вероятно родителите са те отгледали така, сякаш си единствената „звезда” на света и един ден се оказваш в невъзможност да понесеш кръста на брачната връзка. Така пропускаш шанса да научиш нещо за себе си, но и за другите хора. Единственото, което правиш, е да се взираш в собствения си образ в огледалото и така не успяваш да придобиеш духовно знание.

 

Тогава от каква светлина се нуждае човекът? От светлината на божествената логика! Тя поставя живота ти в определен порядък и ти казва откъде си, кой си, накъде отиваш, коя е първата цел, и втората, и третата, как трябва да работиш за тази цел. На един мой приятел – много известен университетски преподавател и лекар, му се случи така, че изненадващо бе отстранен от управлението на клиника към университетската болница и на негово място назначиха друг. Той много се огорчи, тъй като беше уверен, че има повече качества от новоназначения и наистина ги имаше. Тогава отиде при стареца Паисий и му каза: „Геронда, онеправдаха ме! Имам ей-толкова голяма биография, а другият, който далеч не е постигнал колкото аз съм постигнал, ми отне управлението на клиниката и сега се чувствам онеправдан!“ И старецът какво мислите му каза? „И защо не се радваш с неговата радост, че е поел управлението?!” „Такъв отговор въобще не очаквах!”, ми каза моят приятел. И докато осмислял отговора на стареца и вътрешно приел настройката да се зарадва за назначението на другия лекар, след няколко седмици поканили новоназначения преподавател на друга работа, той подаде оставка и моят приятел пак се върна на предишното си работно място. Тогава отново отишъл при стареца, който му казал: „Видя ли как станаха нещата?“…

 

На друг мой приятел, духовник, един ден епископът му съобщил, че от догодина ще го пенсионират и че ще дойдат нови свещеници. Моят приятел, притеснен, споделил тревогата си: „Заплатата ми ще намалее, имам две деца, искам да им помогна още малко, ако решат да следват…”, но епископът бил неумолим. Свещеникът отишъл при стареца Паисий и му казал за този разговор. Старецът отвърнал: „Виж, той е епископ, изразява Божията воля, не се противи, само се моли!“ И така, духовникът не се скарал, а си казал: „Да бъде благословено!“ След няколко дни епископът го извикал и му казал: „За разговора ни от онзи ден… Виж, не знам защо ти казах онези неща… Ще служиш още пет години!”. Както пише св. ап. Петър: „…кога страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на Праведния Съдия… “ (1 Петр. 2:23). Докато страдаше, Той не заплашваше и не казваше: „Ще ви покажа Аз!”, а предаде съда на Този, Който съди справедливо. Гледайте да не отвръщате на злото със зло, казва св. ап. Павел. Ако врагът ти е гладен, нахрани го. Направи му добро и ако правиш така, сякаш струпваш жар върху неговата глава. Ако не се покае, Бог ще се намеси. Ние задължаваме Бога да се намеси в живота ни, проявявайки това търпение. Кой днес се основава на този принцип в семейните и в съпружеските отношения?… Вместо това именно вкъщи се разиграва „битката при Ватерло”. Защото „всички имат право” и въпросът е дали ще се намери някой, който да приеме да изгуби своето право и да каже: „Моля за прошка!” И оттам Божията благодат да спаси и него самия, и другия, да внесе светлината в семейството. Но какво се случва в действителност? Всички браним своето право и накрая всеки от нас си остава само с правото – губим Бога, губим и хората. Имам право! Ами вземи си правото и живей, това твое право е твоят ад! „Другият да се покае!” Дяволът така казва на Бога: „Ти да се покаеш, не аз!”

 

Затова този свят се нуждае от светлина. Това е светлината на Кръста, на Христос; светлина, която преобръща тази адска логика, която сме създали, в рай. Патерикът е пълен с примери, които показват другата, божествената логика. Например бащата на св. Силуан Атонски бил простодушен руски селянин. На младини св. Силуан веднъж седнал и изял цяла кошница яйца, друг път, докато двамата с баща му били на нивата, той добре си похапнал свинско месо, а баща му само го гледал и нищо не му казал. Когато се нахранил, той му казал: „Запази останалото за утре, че е събота.” „Днес петък ли беше?“, попитал тогава св. Силуан. „Петък“, отвърнал той. „Защо не ми каза нищо, татко?„Не исках да те наскърбя!“, бил отговорът на бащата.

 

Един монах заспал по време на бдение в общежитиен манастир. Друг монах отишъл при него, сръчкал го и го събудил, а после старецът му казал: „Зле постъпи! Трябваше да му сложиш възглавница, за да спи по-добре! Защо го събуди? Изморен е.” Каква нежност само! А монахът, който тръгнал да буди своя събрат, действал според земната логика: „Аз съм буден, ще събудя и теб!”…

 

Щом чуваш и лично станеш свидетел на такива истории, знаеш, че Бог съществува, че има Бог, за да може този човек да постъпва така. Това е Божията логика и тя дава резултат. Резултатът обаче не винаги се вижда веднага. Този, който постъпва според божествената логика, може да изглежда безумен, глупав – че ето, той сам се отказва от правото си. А старецът Паисий казваше, че духовен човек е този, който взема решение да загуби своите права… За онези, които са успели да преобърнат земната в божествена логика, в Евангелието се казва: „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.” (Мат. 5:14-16).

 

„Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно.“ (Мат. 5: 17-19).

 

Думите „който изпълни и поучи” са много важни. Внимавайте, защото всичко това, за което говорихме досега, може да ви е харесало, но ще дойде час да го приложим на дело и това именно ще покаже дали наистина ги приемаме, защото от малки сме се научили да приемаме лесното решение на себелюбието. С едно почти автоматично движение, точно както си вдигам ръката, така правим и с душата си. Много лесно и бързо издигаме стената на нарцисизма, веднага щом другият се приближи. Лесно е да кажа тези неща, но по-трудно е да ги изпълня; само когато ги изпълниш, ще разбереш тяхната ценност. В противен случай ще си кажеш: „Това звучи добре, но в действителност нещата не се получават така, не стават в реалния живот“, и бързо ще забравиш за чутото. Днес чувам някои да казват на децата си: „Не върви напред с кръста, с кръста никой не е спечелил нищо!“ Но те не знаят, че всъщност единствената възможност някой да спечели нещо е чрез кръста! Без него всички юмруци, които раздаваш, ще ги изядеш обратно, а с кръста няма да удариш юмрук, защото кръстът означава да кажеш: „Да бъде Божията воля!”; означава, че не претендираш, че не отнемаш нито правото на другия,, нито своето собствено, а оставаш да видиш как Бог ще говори. Там е твоята голяма печалба и никой няма да вземе от това, което получаваш. По някакъв начин всички ти го дават; всички обичат смирения човек и му помагат – безкористно, а не с някаква цел. В този смисъл това, което изглежда като безсилие, е Божията сила. За мнозина кръстът е безсилие, но това е Божията сила и премъдрост. Думи на св. ап. Павел. И след повече от 2000 години това е най-мощното нещо в света. При свършека на света това ще надделее. Накрая всички ще изповядаме, че така е трябвало да постъпваме, независимо дали сме го направили или не. Божието безумство, учението за Кръста е това, което е много по-мъдро от човешката мъдрост, защото тя означава воля за мощ, за управление, за очарование, за грабеж, за завист, за надмощие, аз да бъда по-хубав, по-умен, по-силен, по-богат… по, по, по. И защо да си по-по? За да останеш сам? За да бъдат всички срещу теб? За да не може Бог да те разпознае? Какво печелиш от всичко това?…

 

Св. ап. Павел казва: „Не мислете за себе си високо, а носете се смирено” (Рим. 12:16). Затова всички би трябвало да живеем скромно, да купуваме най-евтините автомобили, за да не обидим другия, който не може да си го позволи. Кой мисли за подобно нещо днес? Малцина. Но тези малцина са блажени. Защото, претендирайки за нашите права, губим Бога, губим божествената логика на любовта, на общението. И това, което ни остава, е едно жестоко желание за надбягване, за надмощие, в което властва конкуренцията. Защо немските автомобили са най-продаваните? Защото немското общество е такова. Общество с жестока конкуренция, в което всеки иска да е над всички останали. Това е страната, в която се зародила философията на волята за мощ. Затова и най-мощните автомобили са немските. Ако искате да впечатлите другите, купувате си немски автомобил. И клетият грък, който се е научил на лайфстайл, се впуска в играта на конкуренция, иска да впечатли другите, а след това говорим за криза в икономиката… Докато други народи търсят господството, гърците, като малко по-лекомислен народ, си оставаме в сферата на консуматорството, нас ни интересува най-вече привидното благоденствие…

 

Превод: Константин Константинов

 

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE/

 

 

Ако наистина обичаш – то винаги е за другия, а не за теб

Април 10, 2014 in Беседи, Начална страница

 

- Отец Йоаким, започвате вашите беседи с хората в църквата с темата за любовта. Защо отделяте толкова много внимание на въпроса за любовта и взаимоотношенията с другите хора?

 

- Свещеното Писание ни обяснява същността на човешките взаимоотношения – реалните взаимоотношения, – като ни казва много просто: “Можете да правите каквото си искате – да вършите някакви прекрасни дела, да се грижите за нуждаещите се и болните, да възкресявате мъртви, да ходите по вода, да премествате планини, но ако нямате любов, вие сте нищо.” Тъй като в това е и смисълът на живота – отношенията ни с хората, единството с тях, връзката с другите. Но, доколкото истински взаимоотношения без любов не може да има, ние трябва първо да се погрижим за хората около нас. Да се погрижим повече отколкото за себе си. Ето защо любовта изисква от нас да излезем от рамките на своето „аз”, на своя егоизъм, така че ние да даваме, а не да взимаме – да обичаме другите, а не себе си.

 

Любовта е единственият истински човешки акт, това е свобода от изолацията. Всичко, което правим като човешки същества, има отношение към любовта – любовта към себе си, към Бога или към ближните. Любовта към себе си е деструктивна, тя изолира човека от света и обкръжаващите го хора, превръща ни в индивидуалисти. Човек се затваря в собствения си малък свят, постоянно е неспокоен, развълнуван, притеснява се с и без повод. Любовта към Бога или ближните заставя човек да отхвърли себе си и своите нужди, все повече да иска да дарява, вместо да получава.

 

Причината, поради която постоянно говоря за любовта, е, че Христос говори за любов. В началото на Евангелието се казва: „Бог толкова възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син…” Единствената причина Христос да дойде на земята, това е любовта. И Той дойде, за да ни научи как да обичаме. Хората често казват: „Аз трябва да обичам себе си, длъжен съм да се погрижа за това и това…” На което аз отговарям: „В четирите Евангелия, които са ни оставени като ръководство за спасение, няма нито едно място, където да се говори за любов към себе си – в нито едно от четирите Евангелия няма да откриете такава заповед.” Единствената заповед, която Христос ни остави, е заповедта да се обичаме един другиго. „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си както себе си.” Чувате ли – нито дума за любовта към себе си!? Нещо повече, Бог казва, че ние трябва да обичаме враговете си! Целият смисъл на Христовото послание е в любовта. Поради това е невъзможно да се говори за Христос или за Църквата, даже за човека, без да се засяга темата за любовта. Ето защо аз постоянно, навсякъде и винаги говоря за любовта.

 

- Вие акцентирате на факта, че хората не знаят как да обичат. И подчертавате, че в действителност ние дори не разбираме какво е истинската любов.

 

- Преди грехопадението Адам и Ева са живели в пълно осъзнаване на Бога и на Неговото присъствие в техния живот, били в постоянно общение с Него. Когато хората започнали да мислят за себе си, преобърнали предишното съзнателно разбиране за Бога, любовта към Него и цялото си отношение в това, което се съдържа в думите: „Ами аз?!” Те съгрешили, станали горди и непослушни. Точно заради грехопадението осъзнаването на постоянното Божие присъствие и връзката с Бога били загубени за човека. Ето защо ние вече не сме в постоянно богообщение. За да се върнем в това състояние сега, трябва да го изстрадаме. Изисква се огромен труд и работа над себе си за цял живот, за да се върне състоянието, което е било в рая преди падението.

Адам и Ева паднали, защото вместо Бога поставили в центъра себе си и своето „аз”. Оттогава хората са зациклили в себе си, те мислят само за собствените си нужди. И тъй като сега всичко се върти около нас, взаимоотношенията са трудни. Ние казваме: „Аз те обичам, а ти  обичаш ли ме? Обеща, но не спази обещанията си! Не си направил това и това!” Винаги се поставяме в центъра и говорим за собствената си личност, без дори да го забележим. Ето защо трябва да се научим да обичаме.

 

Любовта присъства там, където има грижа за другите, а не за себе си. Ако обичаш, в центъра стои друг човек, а не ти. Ако е обратното, това е егоистично самолюбие. Ако кажеш: „Аз обичам всички в тази стая с изключение на един” – с други думи, един от тези хора не ти харесва, имаш ли любов? Не, разбира се, че не – не обичаш никого. Единственият, когото обичаш, си самият ти. Ако обичате един човек само при условие, че се отнася добре с вас, значи всичко опира до това как съдите за него – това също е любов към себе си. Ние трябва да следваме заповедите и да подражаваме на Христос – да обичаме всички хора без изключение. Няма разлика! Да обичаме не поради външен вид или заслуги, не поради изгода, или защото някой е обещал да направи нещо за нас – трябва да обичаме човека такъв, какъвто е. Кои сме ние? Кой си ти? Кой съм аз? Ние сме чеда на Бог и Той ни обича еднакво, без да прави разлика между нас. Ако кажа, че не харесвам само един конкретен човек, аз и всички други не харесвам, макар и да твърдя обратното.

 

Ето защо любовта винаги е Бог. Без Господ няма любов. Не може да кажете, че обичате мъжа си или жена си, но не обичате Бога. Уви, вие не обичате и съпруга си също, а обичате само себе си – и представа даже си нямате кой е вашият съпруг или съпруга. Вие дори не знаете кои сте всъщност. Необходимо е да се помогне на хората да стигнат  до разбирането, че истинските взаимоотношения са именно любовта към Бога и ближния.

 

-  Според Вас какъв е основният проблем в духовния живот днес?

 

- Егоизмът, манията по себе си. Дори бих казал – обсебеността от собствената личност. Когато човек мисли за себе си, другите за него представляват интерес, само ако от тях може да получи нещо. Ако хората ви дадат това, което искате, можете да ги приемете в кръга на своите интереси, те са във вашето съзнание. Ако не ви дават очакваното, вече са извън вашите мисли и дела, държите ги на разстояние. Важно е само това, което вие чувствате, което вие искате – важни ли сте в обществото или семейството, как изглеждате, грижат ли се другите за вас и тем подобни. Не може да мислите за нищо друго освен за себе си – умът ви се върти около себе си и никого другиго. Но Господ казва: „Обичай Бога с всичкия си разум.” Как може човек да обича Бога, бидейки обсебен от себе си? Това е невъзможно. Когато мислим за себе си, на първо място престъпваме Господните думи: „Обичай ме с цялото си сърце”. Вместо това ние казваме: „Не, не, не – аз обичам себе си и ти давам, Боже, малко място в живота ми.” Обаче Господ не отговаря на такъв човек.

 

- Защо се случва това с хората? Как да се отървем от егоизма и същевременно от самотата?

 

- Няма нищо ново под слънцето – това е така от времето на падението на първите човешки същества, когато сме загубили постоянната връзка с Бога поради греха. Необяснимото желание за общение с Бога, жаждата за единение, изпълненост, съвършенство е във всеки човек. Ние търсим нещо, което ще ни изпълни, ние осъзнаваме, че нещо липсва. И това нещо е Бог. Това се преживява от всички хора без изключение. След грехопадението хората  винаги търсят тази пълнота. Но търсят не където трябва – те не разбират точно какво им липсва, като се опитват да се потопят в отношения с противоположния пол, а след това се отегчават и започват да търсят нещо ново. След това и то става скучно и отново се завъртат в този порочен кръг… Човек среща някого, влюбва се, животът започва да играе с нови цветове, но, уви, отново едно и също нещо – пред очите ни се разкриват недостатъци, които по-рано незнайно защо не сме забелязвали, човек се разочарова, „любовта” изчезва.

 

Вместо да разберем, че желанието за пълнота се реализира изключително в Бога, ние се опитваме да намерим изход в каквото и да е, само не и в Него – с другите, с тези, които обичаме, или които харесваме, в различни занятия, работа. Обаче нищо не се променя. Всичко това е така, защото никой не може да ни даде това, което само Бог дава – никой и нищо не може да замени Господ. Ние никога няма да сме в състояние да си изградим взаимоотношения с другите хора, докато не намерим Бога. Това е смисълът на всички взаимоотношения – те трябва да ни водят към Бога. Единственият начин да се отървем от нашия собствен егоизъм, е да се научим да обичаме своите ближни.

 

Докато животът ви е фокусиран върху самите вас, не може да се отървете от самотата. Аз предлагам всеки, който страда от обсебеност към себе си и иска да се научи на любов и себеотрицание, да ми позвъни или да ми пише. И аз ще ви науча да виждате страданието на вашите братя и сестри. Не е лошо да се удари по вашето тщеславие, да забравите за себе си и своя собствен „аз”. Ще ви отведа до хосписа или болницата и тогава ще осъзнаете – помагайки на другите, вие сами се спасявате. Когато помагате на бездомните, нахраните гладните на улицата, ВИЕ получавате благословение, а не те! Защото сте дали на другия нещо, от което той се нуждае. Ще видите как ще се промени животът ви, ще разберете, че сте започнали да се променяте. Когато дойдете в хоспис, където хората умират от ужасни болести и им помагате – измиеш ги, чистиш след тях, почистваш устата им, така че да могат да преглъщат, тогава идва осъзнаването, че човекът е повече от плът и кръв. Вътре в тялото е затворен някой друг, плътта – това не е целият човек, тялото – това не съм аз. Ние трябва да разберем, че имаме абсолютно грешна представа за самите нас. Ние – това са нашите безсмъртни души. Смисълът е в това – защо живея, а не как живея.

 

Днес хората трябва да отхвърлят оковите на егоистичната любов към себе си, от която са поробени. И могат да го направят, ако започнат да се жертват, да отдават себе си на другите, да служат на другите. Но, разбира се, това не е лесно. Друго удивително нещо – когато помагаш на страдащи братя, идва осъзнаването, че проявявайки егоизъм, ставаш слаб, немощен и малък.

Когато вървите по улицата и изведнъж някой каже: „Виж този пияница”, вие трябва да кажете: „Погледнете нашия брат! Той е изгубен, самотен и тъжен, той е пиян, но е наш брат! Как мога да мина покрай него и да не му подам ръка?” Ами ако това беше роден брат, какво бихте направили? Не бихте го изоставили, защото го обичате.

 

- Понякога е трудно да се прояви любов към нашия ближен, който пие, взима наркотици, не работи. Дори и да го обичаш.

 

- Да разгледаме следната ситуация: Отивате на лекар и той ви поставя безутешна диагноза – имате рак. Вечерта обявявате тази новина на семейството си, а роднините ви изведнъж казват: „О, това е проблем! Ти се готвиш да съсипеш живота ни, ние имахме други планове, не искаме да имаме нищо общо с теб, защото си болен.” И ви напускат, защото не искат да приемат факта на вашето заболяване – то не ги устройва.

Така че, когато вашият ближен има проблеми с алкохола например, или е в униние, вие не можете да го разберете, не искате да го приемете. Но ближният страда, въпреки че той сам се наранява. Представете си, че съм изгорил ръката си. Ще ми съчувствате, нали? Обаче, ако умишлено се опитвам да се порежа с нож, ще извикате да престана, въпреки че двете болки са сходни. Братът ти страда, но виждаш само своята болка и дискомфортът на ситуацията за теб е личен. Ядосан си, защото нищо не се променя. Брат ти безпокои всички, опитваш се да направиш нещо, което да повлияе на ситуацията, но напразно. Е, не виждаш най-важното – твоят брат е болен! Някаква част от този човек, брат ти, е скрита за теб, но единственото нещо, което ти виждаш, е проблемът. А трябва да видиш човека! Кога беше последният път, когато казахте на брат си, че го обичате? Трябва да му дадете любов, защото вашият брат страда. Това не е лесно, но не е причина да не го обичате.

 

Бог чака, Той е тук – няма значение какво правим, защото нищо не може да промени любовта на Господа към нас. Той ни обича въпреки всичко! Бог не може да не обича и нищо не може да Го накара да спре да ни обича. Това е най-важният урок – и трябва да го научим от Бога, ние трябва да се научим да обичаме. Любовта не е за нещо, не е защото, а въпреки. Трудно е понякога, защото не разбираме любовта, ние вярваме, че любовта – това е нещо, което засяга нас, а не другия човек.

 

превод от руски

Източник: православие ру

 

Християните на комфорта

Април 1, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

За съжаление, днес хората се занимаваме и прославяме само своето его, но когато разберем, че не нашето его, а Христос е всичко, тогава ще се радваме да прославяме Господа. Когато Те прославя, тогава и Ти ще ме прославиш и тогава ще видим доброто ни аз. Както Ти си го създал в рая, където е сътворено не за презрение, нито за да е тъпкано или съкрушено, а да се зарадвам и аз. Да бъдем богове сред богове.

 

Хубаво е да казваш “Слава Тебе, Боже!”, а не постоянно да молиш за твои проблеми – просто да прославяш Бога. Не се занимавай постоянно със себе си, с твоите проблеми. Ти не си най-главното нещо в живота, нито пък въпросите, които те занимават, са най-важните въпроси във вселената. Христос е всичко. Няма да мине много и ще си тръгнем от този живот. Ще отмине всичко в света. Господ обаче ще пребъдва, Той съществува винаги и ще бъде прославян вовеки. Ще му служат милиони хора.

 

Затова, разбери, осъзнай още отсега тази действителност и започни да правиш това, което ще правят всички. Изхвърли своето его, не го съжалявай. Старецът Паисий го казва много хубаво: “Изхвърли своето его, не го съжалявай и ако го изхвърлиш, знаеш ли къде ще го намериш? В прегръдката на Бога!” Но преди това трябва да отхвърлим своето его,  да не го глезим и да не се грижим по един болен начин, с прекален комфорт за себе си. Измори се малко и се занимавай със своя Бог. Той да бъде твоята радост. Не можеш да си представиш колко щастлив ще си тогава, когато престанеш да се занимаваш със своите проблеми. Твой проблем да е това – да прославяш Христос. Той да е твоят въпрос и тема.

 

Ако можехме да видим ума на един ангел – за какво мисли той, с какви проблеми се занимава… С никакви. Служи на Бога, прославя го и се радва! Това и ние ще го преживеем някога – естествено, че сега сме далеч от това състояние, защото имаме проблеми и грижи, семейства, деца, болести и т. н. В нашия живот има много неща, които ни разсейват, но въпреки това и сред тях ние можем да се подвизаваме и да достигнем до истинско славословие към Христос. Той бива прославян и чрез самия труд, който полагаш, и чрез борбата, която водиш. За Него правиш всичко, за Него се изморяваш, подвизаваш и трудиш. За Христос трябва да е всичко, което вършим, за кого другиго? Не го прави заради другия, защото той нищо не може да ти даде – влагай парите си в небесната банка, където е най-добрата лихва. Така казват светците. Труди се за Господа, за да ти заплати Той и да се наситиш, а не за да задоволиш своите страсти, които ще ти причинят много нещастия. От Христос ще получиш изобилно щастие и радост, вътрешно удовлетворение и покой. За да достигнеш тези неща, трябва да направиш нещо, да се събудиш, да започнеш да се подвизаваш и да се бориш. Да излезем от летаргията, да се събудим от зимния сън, който спим. В един стар гръцки филм казваха: “Събуди се, измий се, среши се и се оправи.” Ако можехме да чуваме ангела, който бди над нас, той много пъти би ни казал това: “Оправи се, детето ми! Отвори си очите и се съживи. Хайде, вече се съмна! Не виждаш ли Христос, защо дремеш? Измий се и тръгвай!”

 

Отиваш в църквата, кръщаваш се, начеваш да виждаш, но след това започваме отново да вършим грехове, разсейваме си и се самозабравяме от грижите за този свят. Пак ни обхваща сънливост и започваме да хъркаме. Спиш и не разбираш какво става с тебе. Ангелът отново ти казва:

- Събуди се и се измий…

А ти отговаряш, че сега нямаш вода.

- Тогава поплачи, покай се, напои малко цветето, което съществува в теб и е изсъхнало.

Някои питат – какво да правя? Няма да ти кажа да правиш нещо определено или големите подвизи на отците, защото ако чуеш за тях, ще ти се завие свят и направо ще се подлудиш. На мен също ми се завива свят, като чета за тези неща. Слушаш за подвизите на светците, но в същото време чуваш и шума на хладилника, който ти дава една психологическа увереност.  Та той е пълен с блага, днес няма да правим тази страшна аскеза, която са правели подвижниците… И днес ще хапнем хубаво!

 

А светците не са проповядвали, а са гладували заради Христос. За папа Тихон (стареца на дядо Паисий) казват, че бил голям постник. С много неща от живота си той прославял Христос. Зад вратата си имал закачена една кост от риба, която на големи празници потапял в тенджерата, както ние потапяме пакетчетата с чай. Отец Тихон пълнел тенджерата с вода, слагал малко ориз, лук и лимон, потапял костта и казвал – слава Богу, заситихме се, ядохме рибена супа.

 

А ние, когато водим борба, се питаме дали Господ ще ни въздаде за нашите усилия? Когато една жена вижда мъжа си, който й носи цветя и подарък от другия край на света, нима тя няма да се трогне, нима няма да каже: “Ела, да те целуна. Колко само си се постарал заради мене!” А мъжът отговаря: “Каквото и да правя, ще бъде недостатъчно. И до края на света да стигна заради тебе, пак ще е малко. Ти заслужаваш повече. Толкова те обичам, че правя всичко за тебе…” Такава е връзката и на светците с Бога. Заради подвизите им Бог им дава Своята прегръдка. Както жената на мъжа, така и Господ на тази душа – ела и Аз да те целуна, да ти дам Моите дарове и благодат. Молиш се и се подвизаваш, Господ казва – ще ме видиш! Питаш – е, как ще стане това? Е, как пък няма да стане?! Ти, който заради Мен ядеш рибена кост и я смяташ за храна, който правиш толкова неща заради Мене, Аз няма ли да бъда благороден към тебе и да ти покажа Своята любов? Аз Съм по-благороден и богат от тебе! Не може ти да вършиш нещо за Мене, а Аз да не отговоря.

 

Бог се трогва, виждайки души, които правят нещо за Него. Докато ние, които накриво сме възприели нещата, си мислим, че да се подвизаваш, е мъчително нещо. Казваме си – аз защо да постя, защо въобще да правя нещо? Нищо не прави, ако не искаш, защото Бог те вижда и скърби. То е както, ако една жена чуе мъжа си да казва: “Къде ти сега да ходя да й търся и да й нося цветя.” Жената си казва: “О, по-добре въобще нищо не ми носи, не мога да слушам такова оскърбление – да съм за теб толкова незначителна.” Това се случва и в нашата връзка с Бога, трябва да сме изпълнени с любов, а не да изпълняваме някакъв дълг: „Трябва да се пости”. Какво означава трябва? Ако нямаш чувството, че го правиш заради някой и най-вече за Христос, то тогава защо да постим? Трябва да ядеш. Да ядем, да се наслаждаваме, да се пръснем от ядене! Да си прекарваме хубаво времето. Ако Христос не съществува, защо да постим – за да казваме, че имаме самоконтрол? Както акробатът, който върви върху опънато въже, и ние така да се хвалим – че умеем да контролираме своята воля? Това ли е смисълът? Постът е един начин, по който се свързваме с Този, Когото обичаме – Христос. Но понеже ние забравяме това, изпадаме на нивото на дълга и говорим, че нашите християнски задължения са това, това и това… Когато това нещо го чуе някое дете или млад човек, си казва: “Я ме оставете, какво е това нещо?” Нормална реакция на неправилното възпитание или учение. Напротив, ние трябва да покажем, че съществува Христос, за Когото правим всички неща – първо Го обикни и след това ще видиш, че тази борба ще е лесна за теб. Все едно да ти кажа да правиш тези подвизи заради някоя девойка, която ти обаче не познаваш. С право ще ме попиташ – защо да правя нещо за някого, когото не познавам? Обаче, ако не става въпрос за коя да е девойка, а точно за момичето, за което искаш да се ожениш, или пък за твоята съпруга, твоята любов – тогава нещата са много по-различни. Смяташ всичко за много лесно и естествено. Приемаш го за нещо самопонятно и необходимо – да полагаш труд и да се жертваш .

 

Така е било и с папа Тихон, който, като служел, виждал ангели и службата продължавала много дълго, защото се пренасял в небесното пространство. Друг подвижник починал и намерили в килията му всичко на всичко няколко дребни вещи и една стомна, в която си държал вода. В чекмеджето му открили 50 драхми, които някой бил оставил, за да споменава отецът имена. Както му ги оставили на него, така ги и открили след смъртта му – изобщо не ги бил докоснал, а живеел много бедно, само със сухари. Това било цялото му имущество. Това е аскетичен живот, тези хора ще отидат в рая. Надяваме се и ние с теб да отидем при тях. Обаче – как ще се вместим заедно? Какъв ли срам ще чувстваме в рая заедно с тях, в присъствието на тези свети хора, които така са се подвизавали? Когато ние умрем, какво ще намерят в нашите къщи – храна, с която можем да нахраним целия град! Да не говорим за вещите, дрехите и всичко останало… На нас просто нищо не ни липсва. Ние сме християни от последните времена, християни на комфорта.

 

Когато били ръкоположени за свещеници старците Ефрем Аризонски и Харалампи, техният старец – Йосиф Исихаст, им казал, щом службата свърши и свещеникът произнесе “По молитвите на светите наши отци…”, веднага да се прибират в колибата. Да не остават в храма. Когато чул това, старец Арсений попитал стареца Йосиф, как така ще изгони тези, които днес се ръкополагат и кой ще остане след службата да приеме поздравленията.

- Не пречи – ние ще останем да приемем поздравленията. Достатъчна им е Божията благодат, не е нужно сега да слушат и похвали.

Веднага след ръкоположението ги изгонил да си тръгват, за да не чуят похвали и добри думи за себе си! Така отсичал техния егоизъм – както градинарят подрязва растението, за да става по-хубаво. Не го изтръгва из корен, а маха това, което трябва – само излишното. А ние се дразним, когато не ни похвалят, когато не чуем “Браво”. Някой те поздравява и не те е погледнал в очите, а ти веднага: А, не ми обърна внимание, не ме цени и уважава!

 

Един поклонник отишъл от Св. Ана пеша до манастира Св. Павел. Било зима, имало сняг и той искал да влезе някъде да се стопли, да пие малко вода или един чай. Почукал на една врата близо до Неа Скити. Влязъл вътре при подвижника, който треперел – имало камина, която била угаснала. Поклонникът казал:

 

- Отче, влязох вътре да се стопля и да изпия един чай. Защо, отче, не си запалил камината?

 

- Детето ми, тук на Света Гора днес честваме св. Четиридесет мъченици, които били хвърлени в мразовитото езеро. Е, как аз да си запаля печката?! Не, няма да стане!

Отецът стоял и треперел, за да съучаства на болката, която изпитвали светците. Т. е. – не  чествал мъчениците теоретично, с ядене и пиене, а искал да изпита частица от техния подвиг.

 

Какво означава това за нас? Ето, днес честваме отново мъченик. И ти, когато се прибере детето ти от училище и ти каже нещо, с което те наскърбява, спомни си за мъченика и прояви търпение. Не ти казвам да спреш калорифера. Това съучастие в подвига се изразява и така – в съвестта. Казваш си – обидиха ме, но не пречи. Детето ми каза остри слова, ще ги преглътна, ще ги вложа с любов в сърцето си, ще проявя търпение и няма да допусна да произлезе кавга.

 

Дарбите на Бога не идват по друг начин, а с труд. Всеки човек минава през различни изпитания, от нас се иска да ги приемаме смирено, знаейки че идват от Бога. Господ ни изпраща необходимите за нас духовни упражнения. Когато сами ние не ги извършваме, Христос ни изпраща съответните събития в нашия живот. Можем да изпреварим тези събития, като се отдаваме на аскезата, казвайки: “Господи, не ми пращай нищо тежко, което не мога да понеса – аз сам ще се подложа на трудове, на пост, няма да осъждам.” Но ако решиш нищо да не правиш, Сам Господ ще ти изпрати съответните условия, за да се подвизаваш. Бог няма да те остави ей така – просто да ти минава времето и да го губиш безцелно и безполезно. Тогава Той ще ти даде някое духовно упражнение, което ще се наложи да извършиш в съответната ситуация, за да се обработва почвата на душата ти. Не е ли така? Ще се подвизаваш, дори и да не искаш, не можеш да го избегнеш. Защото без борба не може да изчезне егоизмът.

 

превод от гръцки

 

 

 

 

 

 

Човешкото поведение е контролирано от нашето разположение

Март 18, 2014 in Беседи

 

 

 

Тази сутрин ще говоря за нашето поведение в колектив. Нашето поведение винаги се контролира или, дори може да се каже, е програмирано от нашето разположение. Животът на християнина е живот на благодарност – той е благодарен първо на Господ и после на своя брат, на своя ближен. Абсолютната противоположност на благодарността е себелюбието, любовта към себе си, вманиачаване в себе си, проява на интерес към другия само, ако това е свързано с теб. А ориентирът върху себе си е винаги гордост. Гордият човек не е благодарен. Гордият човек не обича. Той си мисли, че обича, но не обича. Той проявява желание или интерес към някого другиго само по отношение на това, което може да получи от него. Фокусът за него е винаги самият той.

 

Християнството е абсолютно противоположно – то винаги е ориентирано към Бога и към другите. Когато някой човек не разбира, доколко се самоунищожава, и му откриваш истинското християнско послание, той винаги остава шокиран. Какво означава да обичам някого? Как мога да обичам хора, които не мислят за мен, които ме ненавиждат, защо трябва да давам милостиня на мързеливите, които не работят, докато аз работя много, защо трябва да се грижа за някого, който не прави нищо? Християнството се намира в абсолютна конфронтация или, дори може да се каже, е падение за разсъдъка на падналия човек, който живее в грях, смята Бога и всичко, което е свързано с Него, с Христовия призив и с християнството, за безумие. Християнството застава на пътя на светското разбиране за живота, то няма никакъв смисъл за света, и затова казват: „Кой се нуждае от това? Аз живея в съгласие с този свят, защото той е истински”. Физическият свят и Божието творение са истински, но човешкото разбиране за намирането в този свят е унищожено и изопачено от греха.

 

Когато живееш с други хора, както правим ние в манастира, първото, за което мислиш, е това, какви са другите. Виждаш толкова много различни характери, различни хора – имаш работа с различни индивидуалности. Много неща те дразнят в твоите братя, виждаш много неща, които им липсват. Но всъщност се дразниш, защото всички тези проблеми ги има в теб.

 

Една от емоциите, която съпровожда самостоятелния или съвместния ни живот с други, е гневът. Гневът произлиза от гордостта. Гневът идва от любовта към себе си. Гневът произхожда от себелюбието. Човек, който обича себе си, лесно се дразни. Всичко, което не му угажда, го разстройва. Човек, който обича себе си, е пълен с тщеславие. Той обича да повтаря: „Ами аз?”, „Къде е моето?”, „Вижте какво мога да направя”, „Вие не ме познавате”, „Защо той получава, а аз не получавам?” Проявяваме ревност, обичаме да ни хвалят – хвалбите са празни, не означават нищо, но гордият човек ги обича. Гордият човек ненавижда критиката. Ако си горд, и най-малката дума за теб, която не ти харесва, те озлобява, кара те да се защитаваш, настройва те за борба. Ако си горд и някой ти е казал нещо, което смяташ за осъждащо или критично, веднага започваш да се оправдаваш и да обвиняваш другия човек.

 

Гордият и гневлив човек също така е ненаситен. Той винаги се опитва да получи нещо за себе си. Виждал съм нещо, което е тъжно, но в същото време е и смешно. Самото действие беше тъжно за човека, но той не разбра, какво стана. Имахме вечеря, за която бяха приготвени вкусни неща. Един човек отиде да си вземе още, а аз трябваше да оставя нещо в кухнята. Човекът не ме видя, беше обърнат с гръб. Той си слагаше нещо в чинията, огледа се, видя, че няма никой, и си сложи още. Аз си помислих: никога не ни се е случвало да останем без продукти. Дори този човек да си е сложил малко, той е мислил само за себе си, а моят брат още не е ял. Помислих си: колко е самотна тази душа. Много по-важно е какво другите мислят за теб, а не какво ти мислиш за себе си.

 

Друга форма на гнева, освен раздразнението, желанието да те хвалят, е голямата любов към удоволствията. Когато удоволствието ти се прекъсва, когато не ти позволяват да го имаш, се освирепяваш. Тъй като не мога да получа, каквото искам, съм гневен през останалата част от деня, седмицата, годината, защото целта на моя живот са удоволствията, развлеченията и самоугаждането.

 

И след това най-великото занятие на себелюбивия, влюбения в себе си човек, егоиста, ненаситника, раздразнителния, обичащия хвалбите, са похотливите мисли. Той желае да има, да консумира всяко нещо, което види. Той не може да мине по улицата и да не погледне някой с похотлив поглед, да не желае постоянно да удовлетворява апетита на своята похот. Всичко това разпалва гнева, а той още повече влошава нещата.

 

Какво да правим с цялата тази бъркотия? Как да се променим? Любовта е единственият начин да победим всичко това. Но тъй като ние не знаем нищо за любовта, това е много трудно. Мислим си, че любовта е нещо, което е за нас, а тя никога не е за нас, тя винаги е за другия. Ние прекарваме целия си живот, погълнати от себе си. Най-великата мантра, която си повтаряме, е: „Ами аз?” Когато ориентирът съм аз, любовта е невъзможна. Ние не можем да я разберем. Как мога да съм щастлив, животът ми да е прекрасен, ако мисля за теб, а не за себе си. Това е нашият подход, нашето отношение.

 

Когато чуваме, че Господ така е обикнал света, че е отдал Своя Единороден Син, не го разбираме. Неговият Син е дал живота си за нас, защото ни е обичал, а ние казваме: „Колко искаш?” Аз не ти давам част от себе си, а ти предлагам пари. Няма нищо по-изопачено и неистинско от човек, който е самовлюбен, защото не сме предназначени да обичаме себе си, а другите.  Това може да се сравни с нещо, което е направено с една цел, а се използва за друга. Абсурдно е. Преди много години в щат Ню Джърси бях на погребение при семейство румънски роми. Те дойдоха в църквата в Ню Джърси – не си спомням от колко време служех там – шест или осем месеца. Имах служби в събота и неделя, но останах в църквата и в понеделник, защото трябваше да се свършат някои неща. Звънна се на вратата. Трима човека на средна възраст стояха пред вратата. Разбира се, бях облечен така, както съм сега. Проведохме следния разговор:

 

- Ти свещеник ли си? – попитаха ме те.

 

- Какъв глупав въпрос. А вие как мислите? – отговорих им.

 

- Наш роднина почина. Искаме да му направим погребение.

 

- Той православен ли е?

 

 

- Разбира се.

 

- В коя църква ходите?

 

- В православна.

 

- В коя по-точно?

 

- В която и да е.

 

- Кога за последно вие и този човек сте ходили на църква?

 

- Когато той се жени.

 

- А на колко години е той?

 

- На 65.

 

- Защо избрахте точно тази църква? – попитах ги аз.

 

- Другите свещеници ни отказаха, защото не ходим на църква, – бяха много честни хората.

 

Казах им, че ще го погреба. Когато приключихме всичко, ги попитах, с коя погребална агенция работят. Помолих ги да се обадят в агенцията, за да съгласуваме нещата. Обади  се представителят на погребалната агенция и каза: „Отче, тези хора имат много необичайно искане. В завещанието на този човек пише, че иска да бъде погребан в най-ценното за него, в това, което е обичал най-много – неговия мерцедес.” Казах: „Не.” Обади се съпругата му и каза, че се е заклела пред Господа, че ще погребе мъжа си така, както е искал той. Отговорих й: „Няма значение. Аз не мога да го направя.” Те докараха този малък мерцедес на гробищата, паркираха го до могилата, после го напълниха с цветя и помолиха работещите на гробището колата да стане цветна леха, за да бъде мерцедесът близо до починалия. Абсурдността беше в това, че той беше мъртъв. Мерцедесът не се предполага да бъде гроб или леха, той е кола.

 

Понякога приличаме на този човек. Използваме тялото си не за това, за което е предназначено от Господа, а за неправилни цели. Мислим, че тялото е създадено за удоволствия, затова се стараем да му угаждаме, колкото се може повече. Това е абсурдно. Изглеждаме като мерцедес с тези цветя. Дори по-лошо, като мерцедес с мъртъв човек вътре. Ако нещо не използваме за цели, предвидени от Господа, го правим отвратително. И мнозина от нас са отвратителни, защото сме изопачили целта на нашето съществуване.

Началото на освобождаването от гнева и гордостта е любовта към другия. Гневът може да се контролира, ако можем да контролираме езика си, когато сме развълнувани, когато сме готови да избълваме купища мръсотии от устата си. Ние имаме абсолютно неуместна любов към себе си и когато някой ни докосне, става взрив. Мнозина от нас постоянно живеят в самоугаждане и преследване на удоволствия. Ставаме сутрин и започваме да мрънкаме, раздразнителни сме, защото не сме си угодили, не сме направили себе си щастливи. Виждаме Христос в нашия ближен и не искаме да имаме нищо общо с Него, защото обичаме себе си, а не Него. Поздравяваме хората с вкиснали физиономии, с раздразнение, или изобщо не ги поздравяваме, защото сме горди и обичаме себе си. Тези от нас, които лесно се гневят, дълбоко в себе си носят ненавист към другите. Проявяваме ревност. Понякога се стремим да навредим на ближния така, както са ни навредили на нас. Изпълнени сме с горчилка, защото не сме получили това, което сме очаквали да получим.

 

Когато се появява светлина, тъмнината изчезва. Когато се появява любов, изчезва гневът, ревността, гордостта. Затова трябва да осъзнаем, че благодарността е форма на любов. Ако сме благодарни на ближните си, сме такива, защото сме благодарни на Бога за живота, за любовта Му към нас, за способността да Му отговаряме с любов, благодарни сме за това, че сме хора. Любовта към себе си не е човешки акт. Това е приблизително същото, както да напълниш с цветя този мерцедес.

 

превод от руски

 

 

 

Четири лекарства за болестта “обида”

Февруари 28, 2014 in Видео, Начална страница





Всичко да е заради Бога и нищо заради нас

Февруари 25, 2014 in Беседи, Начална страница

 

- Отче, как правилно се следи дали послушанията се изпълняват стриктно в манастира?

 

Представете си, че се намирате на кораб, на който има хиляди хора и екипаж, който го управлява. Корабът не може да плува сам, капитанът трябва да реши в каква посока да го насочи. Също той преценява готов ли е корабът за плаване. Капитанът е този, който управлява, завърта щурвала. В манастира този капитан е настоятелката. Ние не отговаряме за посоката, в която се движи корабът, отговаряме само за това послушание, което ни е дал капитанът. Игуменката знае накъде да води този плавателен съд, тя отговаря за неговото движение. Нашето послушание е да следваме направлението, по което ни води Бог.

 

Веднъж отидох във Ватопедския манастир на Атон. Там имаше един много стар монах, който с часове стоеше пред олтара с въздигнати нагоре ръце, без да се движи, подобно на статуя. Нямаше броеница, не пееше псалми, не се кръстеше, не правеше поклони, даже не мърдаше… Игуменът отиваше при него, буташе го с палец, но монахът въобще не реагираше. Веднъж игуменът ме извика и каза:

 

- Виждаш ли този монах? Как мислиш, с какво се занимава?

- Мисля, че се моли.

- Той не само се моли, той пребивава с Бога. Как мислиш, трябва ли да отида и да му кажа: “Ти се молиш неправилно, не се кръстиш, не направи земен поклон”?

 

Псалмите, поклоните, кръстното знамение – всичко това са средства, които трябва да подпомагат нашето движение към Бога. Това, към което се стремим, е опитността на богообщението, а не правилното съблюдаване на ритуала. Да вземем чаша, която стои на масата. Послушанието изисква да я поставя на определено място. Това е важно, но не толкова, че да опечаля нечия душа поради това, че чашата не стои там и там. Защо игуменията не трябва да се раздразва, ако чашата стои тук, а не там? Защото тя сама ще открадне мира на сърцето си, а следователно, ще го отнеме и от своите сестри. Намирайки се в манастира, е важно да се отнасяме внимателно към такъв тънък предмет като сърдечния мир. Например, ставате сутринта в лошо настроение и вече, предвкусвайки лошия ден, правите всичко така, все едно това е факт. Ако в такова настроение излезете от килията си с торба в ръце и някоя сестра случайно ви бутне, торбата падне и всичко вътре се разсипе, веднага се разстройвате: “Ти какво, сляпа ли си?! Не виждаш ли къде вървиш?” На свой ред сестрата се дразни, защото сте й казали нещо гневно и след известно време всички около вас започват да се карат. Обаче, ако станеш сутринта и благодариш на Бога: “Господи, дай ми смирение, Господи, промени ме, дай ми да мисля за Тебе, а не за себе си”, отваряте вратата, в ръцете ви е същата торба, същата сестра се сблъсква с вас, всичко се разсипва, сестрата казва: “Извинявай”, а вие отговаряте: “Няма нищо, не се притеснявай”. В какво се отличава първата ситуация от втората? Явно разликата не е в действието спрямо вас, а в това каква е вашата реакция на създалата се ситуация. Ние не можем да изменим това, което ще се случи, но ще отговаряме за това как сме реагирали на случващото се. Точно тук се проявява нашата вяра и любов, ако живеем в присъствието на Бога.

 

При мен в манастира имаше монах, притежаващ взривоопасен характер. В дните, когато беше в лошо настроение, само дето не ставаше ядрен взрив. В един такъв ден отидох при него, взех го за ръката и казах:

- Какво би казал, ако тук, редом с теб, стоеше Христос?

- Знаеш ли – отвърнал той, – Той не е тук!

-Не, Той е тук.

 

Бог е тук, сред нас, а ние не Го виждаме, защото сме прекалено заети със себе си. Към кого гледаме, ако не към Христа?

- Днес споменахме игумения Таисия Леушинска. От нея има малка книжка – “Наставления към новоначалната послушница”, и на една от първите страници пише следното: “Преди всичко останало ще ти кажа главното: започни с любовта”. В същото време апостолът казва, че любовта е съюз на всички добродетели. Винаги си задаваш вътрешно въпроса: от една страна виждаш в себе си такова множество грехове, че няма никакъв съюз на добродетели, но в същото време понякога чувстваш, че действително обичаш сестрите. Как да тълкуваме това? Може би това е някаква мечтателна или хуманистична представа за любовта?

 

- Съгласно Евангелието, любовта, Божествената любов не се определя от никакви условия. Бог обича не вследствие на нещо, или въпреки нещо – неговата любов не зависи от поведението на човека. Бог ни обича. Точка. Това за нас е съвършено необяснимо. Ние се терзаем от въпроса: “За какво ни обича Той?”, защото не знаем какво е любов.

 

Спомням си, веднъж при мен дойде монах и каза:

- Отче, простете, но да изпитвам любов към вас за мен е по-мъчно, отколкото към всеки друг човек.

Аз отвърнах:

- Много добре – поне в едно нещо с теб да сме на едно мнение!

 

Любовта – това не е сантименталност, това не е чувство. Любовта – това е вяра.

Ние казваме: “Чувствам, че Бог е редом с мен”. Това е много плитко заявление! Бог въобще не е някъде наблизо, редом. Той е напълно вътре в нас. Цялата работа е в това, че ние не го осъзнаваме, но от това Господ не по-малко е именно там. Без значение способни ли сте да го видите, почувствате, познаете, или не сте способни. Той е там, вас ви няма там, където е Той.

 

Никого не бива да заставяме да обича. Да правим добро на другите без любов – това не е любов.  Всеки знае – и аз съм го усещал, – когато някой прави нещо за нас, дали е искрено, по любов, или е по снизхождение, просто ни търпи. Когато някой действително ви обича, разбирате това. Да се обясни това е невъзможно – то е някаква мигновена връзка, възникваща между вас. Но то е истинското.

 

Когато срещате някой, който има в сърцето си мир, вие още не осъзнавате какво точно има, но искате да сте причастни на това. Вие виждате цялостен човек.

 

Братята ми казват: “Отче, защо си такъв мек? Дай да изгоним този брат.” Аз отвръщам: “Поради същата причина, поради която не гоня и вас – аз не съм го довел тук, Бог го е довел, и ако е нужно, Той ще го изведе.” Безумие… От мен искат да променя поведението на този човек. Но не искат да възнесат човека със своята любов до състояние на цялостност. Те искат от мен да контролирам това, което ги дразни в него. Това не е любов.

 

И така, ето за какво се борим всеки ден – всичко да е заради Бога и нищо заради нас. Всеки в манастира, независимо от послушанието, е длъжен да присъства на богослуженията.

Казват ми:

- Току-що забърках цимента, ще стегне.

Аз отвръщам:

- Отивай, моли се, нека стегне. По-просто е да се забърка цимент отново, отколкото да се научим да се молим.

Веднъж един от братята ми каза:

- Отче, с тези служби е невъзможно да се завърши някаква работа! Никога не ни стига времето за това, да се потрудим пълноценно!

Аз отговарям:

- Единствената причина, заради която си тук, това е да работиш над своята душа. Защо си пилееш енергията с тези дреболии?

 

Аз вярвам, че манастирите са в голяма опасност, когато монасите не искат, не обичат и не се стремят да се молят. Можете ли да измислите такова нещо, което е по-необходимо от молитвата? Какво ви става?! Не казвам, че с времето няма да почувствате, че да се молиш, е тежко. Но тогава сте длъжни да осъзнаете, че подобно състояние говори за едно – не че може да оставите молитвата, а че вие сте поразени от греха на самолюбието.

 

 

превод от руски

източник: православие ру

 

Обидчивостта – втора част

Февруари 21, 2014 in Видео, Начална страница





Обидчивостта – това е моето самолюбие

Февруари 14, 2014 in Видео, Начална страница





По-добре да загори яденето, отколкото да изгориш ти

Февруари 12, 2014 in Беседи

 

 

 

 

Наскоро прекарах два дни в Оптина. Отците ме поканиха в Йоано-Предтеченския скит. Аз благодарих на настоятеля на скита, о. Тихон, за тази възможност: “От момента на излитането на самолета, само това правя – да говоря. А тук дойдох да ви послушам.” Но стана така, че пак говорих няколко часа, беседвайки и отговаряйки на въпроси, които бяха съвършено същите, както и на другите места, които посещавах – все същите въпроси, които си задава всеки от нас. Аз му казах: “Разликата между вашите и моите монаси не е в поведението. Те се държат по един и същи начин – една и съща борба, същото вътрешно напрежение, защото това е свойствено на всички хора… Разликата между моите монаси, живеещи в Америка, и вашите, е в това, за което Господ е казал: “Блажени, които не са видели и са повярвали”(Ин. 20:29). Вие живеете тук, обкръжени сте от свети места, свети мощи, връщат се зданията на Църквата, но вие както и преди изпитвате съмнения във вярата. Както и ние, и вие продължавате да грешите както преди. Когато Господ живял на земята, хората виждали как той ходил по земята, давал на слепите да виждат, възкресявал мъртви и все пак те се терзаели от съмнения. Причината за това е, че те безумно обичали себе си.

 

Винаги намирам за много печално и странно, когато свещеници се събират заедно на богослужение и започват да се питат един другиго: “Теб кога те ръкоположиха? Какви награди имаш? След кого трябва да застана по старшинство?” Това е просто безумие. Никой няма право да стои в олтара. Даже просто да се намираме в олтара, вече е отвъд пределите на нашето достойнство. Но в олтара ние искаме да знаем кой от нас е първи. Колко сме полудели! Ние влизаме в чертога на живия Бог, където Господ разкрива Себе си в пълнота, където Бог живее с нас, и първата ни мисъл е: “На мен ми е студено! На мен и е топло! Аз съм изморен, боли ме гърбът или краката. Тази е такава, онази е такава…” Но и след такова отношение към светинята се извършва Тайнството на Тайнствата – Бог винаги ни обича. Това е направо потресаващо!

 

- Отче, откъде да започнем да преставаме да обичаме себе си?

 

-Преди всичко трябва да разберем, че любовта към себе си, това е прелъстяване. Това е страх, самомнение, които живи ще ви изядат и ще ви направят безобразни. Хората, които обичат себе си, не могат да живеят с никого. Виждали ли сте човек, който, като види, че влизате в стаята и слагате нещо на масата, ви казва: Не, не го постави както трябва, трябва да го сложиш ето така? Откъде се взехме толкова луди?

 

Един път отидох в женски манастир – не че придирям специално на монахините, монасите правят същото. Но този случай, за който искам да разкажа, се случи в женски манастир. Тогава се лекувах, температурата ми ту се покачваше, ту спадаше, кръвното ми скачаше и поради болежките бях принуден да стоя в църквата до прозореца, защото иначе започвах да се задъхвам. Та, до прозореца, където стоях, имаше малка кръгла масичка, на която имаше лампа. Дойде една монахиня и включи лампата: “Отче, ще включа лампата, за да ви е малко по-светло.” Аз и казах: “Благодаря.” След 5 минути дойде друга монахиня: “Е, отче, навярно светлината ви пречи”, и я изключи. След известно време идва трета монахиня, включи лампата и каза: “Отче, защо седите в тъмното?” Всичко това – по време на службата. Аз попитах настоятелката: “Защо сестрите са толкова неспокойни?” Аз седя в храма, моля се, а те мислят за тази глупава светлина – тъмно ли ми е, или ми е светло. Това е все едно, ако Господ сега влезе в тази стая, някой от вас да каже: “Ой, Господи, позволи ми да ти оправя косата.” Ние ненормални ли сме?! И това го правим всяка секунда.

 

- Сестрите просто са искали да ви угодят…

 

- Не, сестрите искаха да угодят на себе си. В дадения случай важно беше не да направят добро, а да получат от мен желаната реакция. Като монах от какво се нуждая аз? Не ми е нужна храна, нужни са ми вашите молитви, вашето свидетелство за вярата, нужно ми е да ми покажете как обичате Бога. Всичко останало мога да направя и сам. Не искам да кажа, че не съм благодарен за тези неща, но те не са ми нужни и вие не трябва да се затормозявате с тях.

 

- Отче, по въпроса за външния порядък. В една книга за атонски старци се описва как при стареца ходили новоначални послушници, а той много държал на установения порядък. Предупреждавал новоначалните да не променят нищо: “Ще ви предупредя два пъти и на третия ще излезете от килията.” В манастирите с големи традиции има неща, установени от столетия. Там действително държат на тях. Например в един манастир сестрите показват тенджера, която са ползвали няколко поколения монаси от тази обител. А в манастирите, които са създадени наскоро (като нашия), това отчасти изглежда смешно. Например, някой казва: “Месец и половина при нас е прието вече така, това е традиция на манастира.” Някой е напуснал дадено послушание и на него са поставили друга сестра, и казват: “Ето вече минаха три дена и това е традиция на нашия манастир…” Но по-лошо е, когато идват нови хора и започват да разрушават даже и този малък порядък. Не е ли нужно да подчертаваме, че дори и в такива външни неща хората все пак трябва да проявяват послушание? Това все пак е по-добре, отколкото никой да не съблюдава никакви традиции и да се възцарява анархия и хаос.

 

Проблемът не е в това КАКВО правим, а какво изпълва нашия живот със святост, или го лишава от святост. Проблемът е ЗАЩО правим едно или друго. Ако в манастира има определена традиция за извършването на дадено нещо, не е важно какво се прави, а защо ние не искаме да следваме дадената традиция. Двадесет или тридесет години стои тенджерата на това място, не е важно – важното е ти да правиш това, което ти е поръчано, от послушание. Уредбата на манастира съществува за това, да възпитава нашето послушание. Послушанието е повече от това каква работа се изпълнява. Ние имаме закон. Бог ни го е дал. Нашата Църква ни е дала закони. Всички те са дадени, за да укрепят взаимоотношенията на човека с Бога. Законът не е повече от нашите взаимоотношения с Бога, те го превъзхождат. Давам ви най-простия и очевиден пример: Църквата казва, че всеки православен християнин трябва да съблюдава пост. Има обаче едно изключение: тези, които не грешат, не се нуждаят от пост. Защо ние постим? Защото сме грешници. Постим затова – да победим греха и да се научим да обичаме Бога. Не постим просто за да постим. Постим, за да сме свободни от страстите.

 

Ако не възразявате, ще ви кажа няколко думи за нашия манастир. Ние сме събрание на паднали грешници. Ние всички умеем да грешим повече, отколкото да правим каквото и да е друго. Но се опитваме да се изправим. Постоянно говоря на монасите: “Вие сте дошли в манастира, за да откриете и да възлюбите Бога. Послушанието е път, следвайки който ще достигнете тази цел. Молитвата е най-главното дело, което може да прави монахът. Вие не сте дошли в манастира да работите. Да се работи, може и в света. Вие не сте дошли в манастира, за да учите някого на нещо. Вие сте дошли да се учите. На някои им е трудно да се съгласят с това. Аз им казвам: “Ако вечерята изгаря, нека въобще да изгори, но никой няма позволение да не присъства на вечерното богослужение”. Ако ми кажат: “Какво да се прави, защото яденето ще загори!” “Нека по-добре да загори яденето, отколкото да изгориш ти. Ще изядем загорялата храна, но ще се помолим.” Изпадам в ужас, когато посещавам манастири и виждам, че населници не ходят на служба поради това, че например готвят трапеза за посетителите. Вижте се сами – не ви е нужно да ядете! Нито един от вас няма да умре от глад! Бъдете в църквата и се молете, хранете преди всичко своята душа, не се вълнувайте за тялото – то ще умре във всички случаи. Някои от нас са по-близо до края на живота от други, но нашите души, както и преди, са гладни. Те са изгладнели за Бога, а ние все още ги морим с глад, докато тъпчем телата си.

 

Казвам на моите монаси: “Ако трябва да отидеш някъде, отивай, но за службата си длъжен да се върнеш в манастира. Ако времето те завари на половината работа, остави я и се върни. Иначе защо сме тук, ако не се молим?” Например, днес съм закъснял за църква и мога да назова множество причини защо е станало така. Но в действителност причината се заключава в това, че съм ленив, че съм искал да спя, за което моля вашата прошка. Ако ние поставяме Бога преди всички, а след Него нашите братя и сестри, ще открием съвършен сърдечен мир. Нищо няма да ни безпокои. Няма да се притесняваме за нищо. На никого няма да се сърдим освен на самите себе си!

 

Искам да ви разкажа една история за един равин. Имало мъжки манастир, много голям и много богат. Някога в него живеели много монаси, но постепенно братята започнали да остаряват, да боледуват, затова в църква много от тях вземали пейки, на които да седят. На някой му бил нужен килим под краката, друг искал да се увие в шал -получавала се следната глупост: “Трябва да ми е удобно по време на служба.” Така и се молили, без любов и плам. Повече ги интересувало положението им в манастира, отколкото това, че се намират в присъствието на Бога. Постепенно манастирът започнал да запада. Нови монаси не идвали, а старите постепенно умирали, подобно на листа, които капят от дърво. Монасите виждали случващото се и пребивавали в униние. Веднъж на вратите на манастира почукал равин, който казал на отворилия му монах:

- Искам да поговоря с настоятеля.

- Изчакай тук – отвърнал монахът и отишъл при настоятеля.

- Какво иска този? Аз не познавам никакви равини – удивил се настоятелят, когато монахът му казал кой го търси.

- Не знам какво иска.

- Иди и го питай.

Монахът се върнал при равина и му задал въпроса. Равинът отвърнал:

- Аз съм вече стар и скоро ще умра. Нямам къде да живея, а вие имате голям манастир. Видях, че в гората имате изоставена килия. Ако разрешите, ще живея в нея и ще се моля, докато не дойде смъртта.

Игуменът преценил, че тази запусната колиба не е нужна на манастира и позволил равинът да се нанесе.

Цялата есен равинът прекарал в своя нов дом в молитва. Дошла зимата, след това пролетта и игуменът изпратил братя в гората за дърва. Връщайки се от послушанието, братята с удивление разказали на настоятеля, че в своята малка килийка равинът всеки ден се моли. Игуменът се заинтересувал и решил сам да отиде. Когато приближил къщурката, равинът излязъл да го посрещне, прегърнал го и казал:

- Аз съм ви много благодарен! Молех се през цялото време и Бог ми каза, че във вашия манастир живее Месия.

Настоятелят изумено попитал:

- Кой живее при нас?!

Равинът повторил:

- Сред вас живее Месия!

Игуменът го погледнал и решил, че равинът просто е полудял. Върнал се в манастира и братята започнали да го разпитват:

- Ти видя ли го?

- Да, видях го.

- И какво каза?

- Каза, че сред нас живее Месия.

Всички започнали да махат с ръце и да се разотиват. Но през нощта настоятелят никак не можел да заспи и все си мислел – а ако Месия наистина живее сред нас? Започнал да размишлява – може да е този или онзи, или пък другият, а може и да съм аз… На следващото утро, когато дошъл в храма, започнал да наблюдава своите монаси – може Месия да е този, а може да е ето този?… А и монасите, срещайки се един другиго в храма, не можели да не се питат: А какво, ако този човек е действително Месия? Ами какво, ако е този? И ако действително е той, то как да се държа в негово присъствие?…  И постепенно всеки започнал да се отнасят към другия така, като че ли сред тях действително бил Месия. Започнали да се молят повече, да пеят с радост, започнали да се отнасят един към друг с любов, търпение и нежност. Към тях започнали да се присъединяват нови монаси, а манастирът започнал да расте все повече и повече. Но с годините монасите започнали да забравят за какво се намират в манастира, той отново започнал да запада и в края на краищата окончателно бил затворен.

Аз ви питам, сестри: Може би Месия живее сред вас? Ако живее сред вас, отнасяте ли се към Него така, както трябва? Господ казва: Който е видял Мене, е видял Отца (Ин 14:9). Също е казал: Доколкото сте направили това на едного от тия най-малки мои братя, на Мене сте го сторили (Мт. 25:40). Повярвайте ми – сред вас живее Спасителят, Той е във вашата сестра, но вие не се отнасяте към Него така, както трябва да се отнасяте към Месия. И когато отидем на Страшния съд, Господ ще ни каже:

- Върви си, Аз не те познавам. Бях гладен и ти не Ме нахрани, Бях тъжен, ти не Ме успокои, когато замръзвах, ти не Ме стопли.

Вие ще отговорите:

- Господи, кога съм се отнесла така с Тебе?

И Той ще назове по име всяка от вашите сестри и ще попита:

- Помниш ли? Помниш ли?…

 

Сестри, още веднъж искам да ви задам въпрос: Вие вярвате ли в Бога, или мислите, че Той е лъжец? Ако ние не правим това, което Той казва, или сме глупави, или действително считаме, че Той е лъжец.

Защо този манастир не е свят? Не е такъв, защото вие обичате себе си повече отколкото Бога. И ако ми отговорите на това с “не”, ще ви кажа: “Покажете ми сред вас поне една сестра, която обичате повече от себе си.” Ще ми отвърнете: “Е, аз не мога да обичам всекиго еднакво!” Ето това означава, че обичате преди всичко себе си. А ако обичате себе си, не обичате Бога. Защо тогава заемате място тук? Както казват при нас в Америка, човек може да е или част от решението на проблема, или част от самия проблем. Така че, кои сме ние? Или давате принос за това, манастирът да стане свято място, или убивате себе си и сестрите наоколо.

 

- В Древния Патерик се описва такъв случай: упреквали старец за това, че обича единия послушник повече от останалите. Старецът казал: “Добре, аз ще ви покажа поради какво го обичам повече.” Той почукал на килията на един послушник и го помолил да излезе, а той отвърнал, че сега не може. Почукал на втори, той също имал някакви дела. Почукал на този, когото обичал повече – а той в това време преписвал Свещеното Писание, но не дописвайки буквата, веднага излязъл. Ето затова, казал старецът, го обичам повече. В живота така се получава, че тези хора, които са по-жертвени, по-отзивчиви, ги обичаш повече.

 

- Ще ви разкажа нещо, което си спомних, докато ви слушах. Една от сестрите ми се казва Катрин. Тя е рижава и темпераментът й е точно такъв огнен, както и косите. Когато беше на 17 г., в нещо се беше провинила и майка я извика и започна да й се кара. Но Катрин каза:

-Мамо, понякога предпочитам да ме удариш, отколкото да ти слушам твоите тиради.

Още недовършила фразата, майка й зашлеви една плесница и казва:

- Катрин, аз те обичам и затова и ще те ошамаря, и ще ти прочета конско.

 

Мъдростта при възприемането на отците на Църквата не се състои задължително в това, когато ги четем, обезателно да правим съвсем същото, което са правили те. Житието на св. Антоний Велики не ни е дадено за това веднага след като го прочетем, да избягаме в пустинята. Това няма да ни превърне в светци. Когато четем тези страници, със сърцето си трябва да разберем коя е била причината св. Антоний да обича Бога толкова силно. Не сме длъжни да се учим на постъпките, аналогични на неговите, а да обичаме толкова силно, колкото обичал той. Благодарение на тази любов, ние бихме били готови да направим всичко, към което ни призовава тя. Представете си – на площада стоят милиони хора и за всички тях е останал само един комат хляб, в цялата планета. Как ще се борят за този хляб? Именно това са правели светците, отхвърляйки абсолютно всичко, което стояло на пътя им към Христос – каквото и да им струвало това. Ние не постъпваме така, защото обичаме себе си и винаги се вълнуваме само за себе си.

Някога имах навика да закачам в килията си малки бележки, докато монасите, които идваха на изповед, не почнаха да ги четат, вместо да мислят за своите грехове. На вратата ми беше написано: “Всичко за Тебе, Господи. Нищо за мене”. И когато излизах от килията си, всичко, което правех, беше за Бога, а не за мене. И във всеки, когото срещах, виждах Бога, а не себе си.

 

Никой от нас няма да се озове в рая, ако не се промени. Няма съмнение в това, че Господ ни обича повече, отколкото можем да осъзнаем. Обаче въпросът за това – обичаме ли ние някого повече от самите себе си, предизвиква големи съмнения.

 

И ето сега, когато ви нарисувах тази много негативна картина на това кои сме ние, можете да попитате: Какво да правим? Отговорът е прост – обичайте ближния. Не просто го търпете, не бягайте, не се отегчавайте, не бъдете саркастични – обичайте, грижете се за благата на тези, които са до вас, търсете тяхното спасение, молете се за тях. Правете всичко така, че на ближния да му е добре, желайте спасението му.

 

превод от руски

 

източник: православие ру

 

 

 

Ако се срещнем с нашия клонинг, бихме го убили

Януари 8, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

Схиархимандрит Йоаким (Пар), настоятел на манастира Преп. Мария Египетска в Ню Йорк, в течение на много години се занимава с мисионерска дейност, осигурява помощ за бездомните. През лятото на 2011 г. отец Йоаким посети няколко манастира в Русия и разговаря  с монасите и монахините, миряни и деца. Той говори с тях за любовта – безкрайната, безкористна любов на Бога към човека и ответната любов, която чака от нас Спасителят.

 

Ние, монасите, трябва да забравим за нашия пол – женски или мъжки. Ние сме монаси. Господ ни призовава да живеем извън слабостите, причина за които се явява полът, и в Него да станем единни. Когато в мъжките манастири започнем да се осъзнаваме преди всичко като мъже, нанасяме вреда на монашеския си живот, защото започва да преобладава агресията и чувствеността. Същото става и с монахините – когато женските чувства преобладават, животът значително се усложнява. Бог е простота, а човекът е сложно същество. Разбира се, тази мисъл може да звучи като философска концепция, но тя означава, че Бог е изключително Този, Който Е – няма никакви сложности. Както няма отклонения в една права линия в геометрията. Точно това имаме предвид с думата “простота”. Когато в света се привнася сложност, тогава нещата се оплитат. Например, някой ви задава въпрос, а вие в течение на един час му давате отговор – така предметът на разговора става много сложен. Но ако вашият отговор е “да” или “не”, разговорът става прост и разбираем. Да допуснем, че имаме няколко дъски с еднакъв размер – еднаква ширина, дължина и височина. Просто дъски. Можеш да вземеш хиляди такива и да ги монтираш заедно, те идеално ще си паснат една с друга и ще представляват единен градеж. Защото са прости. Ако вземеш дъски с различни сечения, различна дебелина, някои гладки, някои рендосани, други окръглени, и се опиташ да ги сковеш заедно, няма да има резултат. Те няма да могат да съставят единна фигура. Същото е и с манастира. Колкото повече се уподобяваме на Бога, толкова  по-лесно  можем да съставим единен организъм. Колкото по-сложни ставаме, колкото повече сме заети със себе си, толкова по-малко ще приличаме на единен организъм. Кои сме ние – прости дъски, които Господ съзижда в единен градеж, или сме сбор от криви греди, които е невъзможно да се монтират заедно?

 

Чрез благодатта Божия имаме великата възможност да станем светии. Но съществува само един път към светостта – собствената смърт. Апостол Павел казва: “И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2, 20) и когато това стане реалност в живота на конкретния човек, всеки ще може да живее с вас и вие ще може да се погодите с всеки. Светител Игнатий Брянчанинов в книгата “Принос към съвременното монашество” говори за това, че едно от великите чудеса на монашеския живот се състои не в това, че аз мога да живея с някого, а в това, че другите се оказват способни да живеят с мене. Ако имахме възможност да се клонираме с детайлна точност във всички телесни, духовни и социални аспекти на нашата личност – да се клонираме с всички наши достойнства и недостатъци, а след това да поставим пред себе си това съвършено копие, бихме открили, че този клонинг ни докарва до такава степен на безумие, че сме готови да убием собственото си копие. Именно това правим с другите хора, без дори да се досещаме. Причината за това е, че в центъра на нашия живот сме самите ние, а не е Христос. Ако Господ беше център на нашия живот, бихме обикнали всеки, никога не бихме се раздразнявали, не бихме излизали извън равновесие. Но ние се дразним, вълнуваме се, притесняваме се, защото обичаме преди всичко себе си.

 

Ако говоря лично за мен – моят вътрешен живот се намира в състояние на пълен безпорядък. Даже казах на майката настоятелка, че крайно много ме смущава начинът, по който ме приемат във вашата обител – иска ми се да избягам и да се скрия, защото аз знам кой съм в действителност. И ако ти  опиташ да разбереш кой си и Бог те благослови с това разбиране, осъзнаваш, че в тебе няма нищо достойно за любов, освен това, че Бог ни е възлюбил първи. Бог ни обича не затова, което можем, или не можем да правим, той ни обича затова, защото ни е създал. И каквото и да извършим, Той няма да спре да ни обича.

 

Ето на това сме длъжни да се научим и ние. Но проблемът е в това, че ние обичаме себе си. Ще кажете: “Не, аз не обичам себе си.” Когато така ми каза веднъж един от моите монаси, аз му отвърнах: “Седни, аз ще те фотографирам, а снимката ще дам на иконописците, защото сред нас живее светец!”

 

Искам да ви науча на три неща. Първото – послушанието е живот. Второто – по-добре да си послушен, отколкото прав. Третото – ако ти не умреш, преди да умреш, ще умреш, когато умреш.

 

Едно от чувствата, с помощта на които човек придобива знание, е зрението. Въпреки това нищо не ни подвежда така, както зрението: “Аз мислех, че е станало еди какво си, аз мислех, че това е толкова малко, че това е било друг цвят и т. н.” И хем знаем това, хем, осъзнавайки своето ограничено виждане на ситуацията, все пак много го ценим.

 

Всичко, което ви е нужно, за да станете светии, всичко е изцяло в този манастир. Не е нужно да ходите някъде другаде, нито да търсите нещо. Нужно ви е да влезете във война със себе си, против своите страсти.

 

Ние всички сме извънредно скверни чада на своя Творец. Един от моите братя беше психолог. Веднъж – преди 40 години, – когато в САЩ за първи път стана модерно да се разсъждава как някаква дисфункция вътре в семейството, която ни е влияела в детството, обуславя нашите постъпки като възрастни, разговарях на тази тема с него. И той ми постави следния въпрос: “А може ли въобще да се говори за “правилно функциониращи семейства?” Погледни човечеството, Божието семейство – то е напълно дисфункционално!”

 

Във вашия град е живял велик светец. Не знам доколко е истина, но един стар епископ – архиепископ Аверкий (Таушев) – ми разказа следното. Той много се интересувал от психология и веднъж един студент му казал, че св. Иоан Кронщадски четял Зигмунд Фройд. И на студента му било много интересно да узнае мнението на арх. Аверкий по този въпрос. Студентът попитал:

- Чували ли сте за Зигмунд Фройд?

- Разбира се, чувал съм – отвърнал архиепископът.

- Владико, нима вярвате в психическите заболявания?

А архиепископът казал:

- Естествено, аз виждам това всеки ден. Всеки, който обича Бога и който въпреки това е готов по собствена воля да извърши грях, а не да отвръща с любов, е истински психически болен.

Представяте ли си кои сме?!

Монашеският живот съществува за това, за да ни помогне да умрем за себе си. Помислете си колко време и сили сме прахосали за нещата, които правим и говорим? Моделът на поведение, на който сме длъжни да подражаваме, ни е даден от Христос: Той дойде на земята не за това да Му послужат, но за да послужи Сам; Той дойде, за да обича. Трябва да се научим от Него на това. Ако ти не обичаш всички, значи обичаш само себе си и никой друг, защото любовта не прави разлика. В противен случай става дума не за любов, а за самоуслаждане.

 

Единствената реална свобода за нас, както и за всяко Божие творение, се заключава в послушанието. Това е така, защото Бог ни е сътворил и Той знае, че за нас това е най-доброто. И ако ние сме Му послушни, то вършим това, за което сме сътворени. Например, имаме автомобил и вместо бензин сипваме в резервоара му сироп – така няма да подкараме и най-добрия автомобил, защото той просто не е произведен за това гориво. Ако оказваме послушание на самите себе си, а не на Бога, то няма да попаднем в рая, именно защото сме създадени не за нещо друго, а за това – да обичаме Бога и ближните.

 

За любовта ние не знаем нищо. Вижте себе си! Никой от нас не може да обича всички, ако не вярва в Бога. Важно е да знаеш в какво вярваш. Всеки от нас живее за себе си даже в манастира, от което се губи всякакъв смисъл от нашето пребиваване в него.

 

Общувайки с монахините, аз винаги им говоря – силните емоции, които са присъщи за жената, са за тях едновременно и благословение, и проклятие. Но не самите емоции са проблем, а доверието към тях. Поради емоциите живеят като във водовъртеж – ако вашите емоции не го завихрят още и още, то ще са емоциите на вашата съседка… Идваш в манастира при сестрите и вместо да изпитваш постоянна радост от общението със Спасителя, се придвижваш през море от емоции. Признак за любовта е радостта, духовната любов – това е радост. Това не означава, че трябва да търчиш, да се кикотиш и да викаш. Означава да знаеш за какво сме тук, да се радваш за това, че Бог ни изпраща всичко, от което се нуждаем. Когато ставате сутринта, трябва да благодарите на Бога за това, че Той ни е дал още един ден за покаяние. Често нашата първа мисъл сутринта е: “Отново трябва да ходя в храма, след това да работя, къде си оставих хапчетата?…” Нещо с нас не е в ред. Ние сме влюбени в себе си, ние сме егоцентрични.

 

Аз мисля, че всички четете Свещеното Писание, а ако поради някакви причини не го четем, поне го чуваме, когато го четат в храма. Господ Иисус Христос ни казва: “Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мт. 25:40). Какво би станало, ако срещнем лице в лице Христа в църквата – а ние идваме тук (както често става) раздразнени и зли, какво би ни казал? Какво става с нас? Повтарям – ние сме влюбени в себе си.

 

Да вземем опита от молитвата, или по-скоро – отсъствието на такъв. Всички знаете какво е метеоритен дъжд. Когато метеоритът попадне в атмосферата, го обхваща пламък и той се пръска на много парчета, падащи именно като метеоритен дъжд. В нашата глава, когато се опитваме да творим молитвата, става нещо подобно. Хиляди мисли, които не са свързани въобще с Бога, се носят из главата. Това е, защото обичаме себе си, а не Бога.

 

Един от великите западни отци – св. Бенедикт, бащата на западното монашество, казвал, че монасите трябва да търсят Христос във всички проявления на живота, не предпочитайки пред Него нищо – нито себе си, нито своето семейство, нищо. Но, знаете ли, ние предпочитаме каквото и да е пред Него.

 

Това, за което говори Господ, е много просто, ние неимоверно го усложняваме и оплитаме. Той ни казва: “Очи имате, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли?” (Мк. 8:18). Това е така, защото ние желаем изпълнението на своята собствена воля винаги – правим само това, което ни носи удоволствие, и ублажавайки себе си, ставаме или роби на това, което ни е приятно, или се дразним, защото не го получаваме в достатъчна степен. Аз се моля Бог никога да не ви даде това, което искате от Него, а да ви даде това, от което се нуждаете. Защото и вие, както и аз, сме неразумни и не знаем какво ни е нужно, а знаем само това какво искаме.

 

Дойдох тук като експерт по един въпрос: как се извършва грях. Поне аз винаги правя това. Това е и цялото ми знание. Но се боря за друго – да разбера какво собствено означава монашеският живот. Господ ми е явил своята милост и бих искал да споделя с вас опита от тази борба, да ви спася от срещащите се по този път капани, главният от които е нашето собствено аз. На земята няма човек, който да ви нанесе по-голяма вреда, който да ви лъже и измамва повече от самите вас. И тогава можете ли да ми обясните защо се доверявате на себе си? Ние трябва да се доверяваме на Бога, един другиму, но не и на себе си.

 

Най-сложното послушание в манастира – това е послушанието на настоятеля или настоятелката. Ще ви обясня защо: Игуменът или игуменката, както и всички останали членове на монашеската община, са длъжни да търсят Бога и да служат на своите братя и сестри. Но разликата между нас се заключава в това, че вие отговаряте само за себе си, а игуменът или игуменката отговорят и за всеки от вас. В деня на Страшния съд вашата игуменка ще застане заедно с вас и когато ви съдят, ще бъдете съдени заедно с нея. И Бог ще ви попита: “Обичахте ли вашата игумения и оказвахте ли й послушание?” А нея ще я питат: “Обичахте ли и служехте ли на всички?” Моето спасение зависи от моите братя, а тяхното спасение зависи от мен.

 

Скъпи сестри, разбирате ли какво означава покаяние? Когато приемаме монашеско пострижение, ни казват, че манастирът е мястото на нашето покаяние. Какво означава това? Ако не знаете, значи не се занимавате с покаяние! Господ ни призовава чрез Иоан Предтеча: “Покайте се, защото се приближи Царството небесно!” (Мт. 3:2). Каете ли се? Какво означава да се каем? Помните ли – Понтий Пилат питал Господа: “Какво е истина?” А ние питаме: “Какво е покаяние?” Как можем да се каем, ако не знаем какво е покаяние? Покаяние – това не е живот в хленчене и нещастие, това не е мъчение, с което ние изтезаваме себе си или другите. Покаянието е радикално изменение в направлението на живота на човека. Ако си отивал на север, а сега вървиш на североизток, това не е радикално изменение. Радикално да измениш посоката си, означава да вървиш на юг. Каква посока има вашият живот? Не ми отговаряйте каква трябва да е, а каква е сега. Аз мога да ви кажа какво направление следва моят живот – в посока на самия себе си, докато би следвало да върви натам, накъдето е Бог. Господ казва: за да живеем, ние трябва да умрем, за да намерим живота си, трябва да го изгубим. Ако искате да вървите след Мене, трябва да вземете своя кръст, да се отречете от себе си и да Ме следвате (вж. Мт. 16:24). Господ казва, че единственият начин да вървим след Него, е да умрем за себе си и да живеем в Него. Ето това е радикално изменение в направлението на живота ни.

Господ мисли за нас, промисля за нас и ни обича постоянно. Постоянно – иначе просто не бихме съществували. Ако всичко ви е добре, то от 24 часа ще помислите за Бога 10 минути – през останалото време ще мислите за себе си. Ако обаче от 24 часа Бог мисли за нас само 10 минути, ние просто нямаше да съществуваме. Ако ние създадем семейство и работим за неговото препитание само по 10 минути, щяхме да умрем от глад. Ако постъпвайки в университет, учим по 10 минути на ден, нямаше никога да завършим. Ако искаме да се озовем в рая, искаме да сме с Бога, но Му посвещаваме само 10 минути, а останалото време посвещаваме на грижа за себе си, ние никога няма да намерим Бога.

 

За егоизма и разсеяността

Декември 11, 2013 in Беседи, Начална страница

 

- Можем ле да кажем, че главното препятствие за ревностен живот по заповедите е егоизмът?

 

- Несъмнено, това е така, защото егоизмът е неправилна любов към себе си. В Евангелието на нас ни е заповядано да възненавидим своята душа: „ако някой дохожда при Мене, и не намрази и самия си живот, който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик. Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот.” (Лк. 14:26, 27 Ин. 12:25) Съгласно това разбиране душата е това ветхо, паднало, което е в нас; нашите страсти и греховност. Ние трябва да възненавидим това паднало състояние на душата си, и то ревностно, да се постараем да направим всичко за борбата с греховете и страстите, защото всички страсти водят до егоизъм. Човек обича изключително себе си, счита, че той е най-главният, а светът и всички хора съществуват за удовлетворението  на неговите страсти и амбиции.

 

Това се случва даже и в духовния живот: човек мисли, че главното дело на живота му е спасението на драгоценната му душичка, а това че редом с него има други хора, нуждаещи се от помощта му, не го безпокои. Ако се обърнеш към такъв човек с молба за помощ, помолиш го, например, да измие посудата в храма, той ще отвърне, че трябва да извърши молитвеното си правило, да си спасява душата, а не да се занимава със суетни дела. Подминава всичко, което препятства неговите „цели”.

 

В действителност това е прелест, неправилно, егоистично разбиране на Евангелието. Душата се спасява чрез любов към ближния, чрез самоотвержено служение.

 

Егоизмът е първият враг на ревността, защото егоистът има неправилни възгледи, неправилно поведение, неправилни цели и ценности в живота, целия му начин на живот е неправилен. Той не е способен за ревностно самоотвержение, към работата се отнася нерадиво, защото той има собствена представа за всичко, в това число и за духовния живот.

 

- А какво е разсеяността? Защо, когато човек има много дела, забравя за Господа, оставя непрестанната молитва? Защо  задълженията му водят до разсейване?

 

- Не задълженията водят до това, а настройката на човека, неумение да се държи правилно, по християнски сред многото дела. Светител Теофан Затворник казва, че суета са не самите дела, а духа с който се извършват. Един прави всичко тихо, спокойно, равномерно и успява много; друг бяга върти се и само повтаря „Оставете ме, зает съм и нищо не успява, защото захваща едно и го хвърля, започва друго, трето, връща се към първото. Това е суетата, неправилна настройка.

 

За да се избегне това, трябва да сме вътрешно събрани, никога да не забравяме за Бога. Паметта за Бога е памет за Божиите заповеди, за това, да не грешим против тях. Най-добре паметта за Бога се запазва чрез непрестанната Иисусова молитва. Стремящият се към това е постоянно зает с духовен стремеж, с търсене на волята Божия.

 

Разсеяността надделява, когато човек започва де се увлича от страстите, да приема неправилни помисли и да извърши неправилни постъпки. Постепенно става оръдие и раб на дявола, който започва все повече и повече да му внушава своите дела, състояние, мисли и бран и по този начин го отдалечава от Бога. Но ако човек се моли непрестанно, зает е с търсене на Божията воля и се намира под водителството на Господа, пребивава в мирно състояние на душата. Много по-трудно е той да се увлече. Всяка мисъл, която дори и малко разорява душевния мир, отвлича от внимателната молитва – не е от Бога. Следователно всичко, което ни пречи да се молим, ни лишава от душевен мир – това са бесовски козни.

 

Най-добре можем да се предпазим от различни изкушения, от ненужни дела и увлечения, ако имаме духовен отец и не правим нищо без неговото благословение. Добре е ако християнинът за всичко се съветва с духовника, за всичко взема благословение и се старае да не отстъпва от сложения порядък.

 

Православният човек, който обича да се моли, да посещава храма, старае се да избира за това и удобно местожителство и спокойна работа, и да устрои всичко така, че да остава време за духовни занятия, деня и седмицата и целия живот да текат размерено: утрото да ходи на работа, вечер да се връща в къщи, да се моли в семейния кръг, чете духовни книги, в неделя да ходи на църква. Допустимо е и общуването с някои православни благочестиви хора, в които може да се отиде на гости на празник.

 

Доколкото началническата длъжност, отговорните постове въвеждат в изкусителни състояния, православните се стараят да открият незабележима длъжност, въпреки че това не винаги зависи от тях. Ако човек са го направили началник или той вече бидейки началник се е обърнал към вярата не е задължително да остави работата, в началото е нужно да се разбере, има ли воля Божия на това да се остане на това място.

 

Всичко започва с вътрешното подчинение на себе си към Бога. Изпълнението на евангелските заповеди води до това, че вътре се появява душевен мир, който прояснява ума. Човек започва да гледа на всичко, което става с него и около него по друг начин. Започва да анализира и сравнява с Евангелието и се старае да ходи до Божиите пътища, затова и бива пазен от Бога.

 

- Може ли разсеяността да доведе човека до дълбоко нерадение, или то бива резултат от тежки, смъртни грехове?

 

-Разсеяността може да доведе до дълбоко нерадение. “Верният в най-малкото е верен и в многото.” (Лк. 16:10) Какво е разсеяността? Това е предпочитане на външните, телесни интереси, пред духовните интереси. Не може да се каже, че за разсеяният човек всичко е безразлично, което касае вярата и Църквата. Това не е така, но първичните  му интереси са материални, как да изхрани семейството, да изкара пари, да направи кариера, да получи образование и т. н. – той се посвещава изцяло на това. По този начин човек през цялото време се явява заложник: той винаги на някого е длъжен с нещо и никога не е свободен.

 

Но ако човек започне да живее по Евангелските заповеди, той се освобождава от вътрешните греховни зависимости и открива свободата в Христа. Започва да строи своя ден изхождайки от своите духовни интереси, занимава се с външните дела дотолкова, доколкото на това има Божия воля и Божие благословение. Всичко застава на своето място: човек плодотворно изпълнява своите задължения, има душевен мир и предстои пред Бога в молитва.

 

Смъртните грехове се раждат тогава, когато човек започва да се суети, остава Христа, постепенно става раб на дявола – отначало по малко след това все повече и повече. Големите падения започват с малки падения, така се случва. Преп. Иоан Лествичник казва, че ако някъде се е случило падение, то винаги го е предшествала гордост, а гордостта се предшества от отстъпление към Бога, изразено в плътски, блудни грехове или в ереси. Връх на такова падение е безверието, атеизъм, богохулство. Виновен в това е самият човек: никакви скърби, нещастия или външни неприятности не могат да доведат до такива падения, само собственото лошо произволение, а най-вече нерадението.

 

превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение

 

 

 

За благия и болния егоизъм

Октомври 29, 2013 in Външни

 

Трябва да погледнем на егоизма в светлината на една противоположна добродетел, която е смирението. Егото на човека е нещо изключително дълбоко, нещо изключително наше и също така изключително всеобхватно. То е вкоренено много дълбоко в нас и обхваща всички аспекти на нашия живот. С една дума, борбата на християнина се състои в това да направлява правилно своето его. Защото съществува и благ егоизъм, а в Църквата нерядко благият егоизъм се потъпква, напр. нечия харизма, призив, вътрешно желание или цел. Отиваме в храма и някой, хак, и ни го стъпква! Мачкат нашата личност в името на смиреномъдрието. Човек трябва да намира утеха в своя дар, който е от Бога, да се изразява, да може да го види, да може да види своето усилие да дава плодове. Не всички сме еднакви, а сме и различни; имаме черти, свойствени само на нашата личност. Това е личността – в нашите разлики, а не в нашите сходства; в нашата свобода, а не в задълженията и съобразяването с правилата. Друг път ще говорим за това. Тук просто споменавам, че съществува и благото его – това, което наричаме личност, то е нашият дар, който трябва да проявим. И на никой не е позволено – и го казвам за нас, духовниците – да го мачка в името на смиреномъдрието. Мисля, че разбирате какво имаме предвид, главно свещениците. Унищожаването на личностите означава да не позволим даровете на Бога да бъдат оползотворени. Защото, да знаете, тук сме 200, 300 човека, и съществуват 200 – 300 различни харизми, които Бог е поверил на всеки един.
 
От историята на човечество, както тя е изложена в Стария Завет, виждаме, че основният проблем за всичко е порочният егоизъм. Бог създал рая, създал  със Своите ръце, със Своята специална грижа човека, който е Негов образ. С какво крайно предназначение? След като създал за него толкова страхотен свят, Той го създал по една причина: да стане Негово подобие. Човекът не искал да стане подобен на Бога, съединен с Него, а по внушение от дявола, както внимателно се казва в Стария Завет, предпочел да стане Бог. Той оставил по-голямото, и избрал по-малкото. От това глупаво честолюбие, а именно да стане нещо подобно на това, както си представял че е Бог, започнало падението. Отците казват и много хубаво го анализират – днес няма да говорим за това – че основната причина за падението е бил именно егоизмът. Някои казват, какво съм виновен аз, че плащам за падението на Адам и Ева? Фактът, че носим този егоизъм обаче е доказателство, че и ние сме паднали – точно по същия начин грехът влиза в нас. Така започва разяждането на Божия лик, който е иконизиран върху всеки от нас. Нашето падение е това, което се нарича егоизъм. Затова нашето изправяне е смирението – антидотът на егоизма.
 
Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат. Бог се противи на тези, които издигат своя ръст, егоизъм и имидж и не почива в тях, а им се противопоставя. Върху тези обаче, които имат благостта на смирението, Той идва и излива Своята благодат. Затова казваме – колко прекрасен човек! Гледаме го – колко е благ, скромен, не мисли високо за себе си. Колко хубав човек! С езика на духовността това означава: какъв възприемник на Божията благодат, дарове и харизми е този човек!
 
Виждаме обаче, че това не е лесно. Всички имаме егоизъм, който се изразява по различни поводи, в различни обстоятелства и под най-разнообразни форми. Ние усещаме този егоизъм и неговата тиранична сила. Ако искаме да сме честни, ще видим и признаем, че страдаме от нашия егоизъм. Изпитваме срам от своя егоизъм, чувстваме се неудобно от него, изморяваме се от него, стресираме се. Постоянно ходим на лекар заради стреса и ни дават хапчета, но не се изцеляваме и не знаем каква е причината. Започва да ни боли главата и имаме мигрена. Тичат хората по прегледи, оттук, оттам, но това нещо не се поправя. Скрит проблем в душевния свят. Когато бях студент, отидох на лекар. Мислех си, че страдам от преумора. Отидох при един преподавател по медицина, който беше удивителен човек, за да му кажа за моя проблем. Той ме изслуша и ми каза:
 
- Твоят проблем е егоизмът!
 
Казах:
 
- Не разбрах?!
 
Той беше много учтив и повтори:
 
- Егото, от това страдаш!
 
- Но знаете ли, правя едно, правя друго, боли ме главата, завива ми се свят!
 
Той слушаше. Попитах го:
 
-  Какво трябва да правя?
 
-  Върви при някой духовен изповедник!
 
-  А не може ли да взема нещо, някакви лекарство, едно хапче, имам ниско кръвно?
 
Той ми каза:
 
- Върви при някой духовен изповедник!
 
Направи ме подозрителен, без да ме е убедил. Отидох при един духовник и му казах, че съм бил при лекаря, на когото разказах за моите здравни проблеми, пък той ми говорил за егоизъм. Изповедникът ми каза:
 
- Защо не отидеш при някой друг лекар?
 
Изповедникът изпраща при лекаря, а лекарят при духовния изповедник. Това започна малко да ме скандализира, а духовният изповедник – да ме дразни. Изминаха малко повече от две години. Лекарят беше много прав. И може би духовникът не беше толкова виновен, колкото си въобразявах.
 
Във всеки случай, да знаете, че стресът действително е последица и от начина на живот, но в дълбочина се третира главно духовно, а не с медицински средства.
 
Да се опитаме да систематизираме нещата малко повече.
 
Съществуват няколко примера в Новия Завет, които показват различните равнища, на които функционира егоизмът. Обикновено ние мислим, че егоизмът е жестокост, грубост, дързост, злоба, каквото наистина е. То е приблизително това, което се вижда на лицето на фарисея в неговата молитва, който надменно чувствал себе си самодостатъчен, но без никаква причина бил жесток към своя покайващ се брат – митаря.
 
Съществува друго равнище, по-умерено, защото там може да се намери някакво оправдание, но отново има очевиден егоизъм. Това е примерът, който нашата Църква ни дава в лицето на по-големия брат от притчата за блудния син. Блудният син отива и съгрешава, живее разпътно, прахосва имуществото на баща си, чувства се разбит, съкрушава се, пробужда се и решава да се върне. Той се връща дрипав, с последиците от своите грехове и се приближава към баща си, който смирено забравя всичко, нищо не му припомня, очаква го, и веднага предлага да започне радостта и угощението с угоеното теле. Той натиска „delete” и забравя всичко. И идва големият син, пита какво става и всички му казват, че брат му си е дошъл и затова баща му заклал телето и дава угощението за неговото покаяние и връщане, а той започва да се оплаква:
 
-  Ама аз – казва на баща си – отказвам да участвам в радостта на брат ми! Аз работех за тебе, трудих се, а ти никога не ми даде едно козле да изям!
 
Не е ли имал право? Имал е. Той започва да казва едно, второ – логично погледнато, има право, но духовно – не. Законът казват така, но благородството казва:
 
- Е стига де! Не можа ли да превъзмогнеш закона?
 
Големият брат живее своето нещастие и егоизъм сред радостната атмосфера от завръщането на брат му. Тоест той започва постоянно да говори за своите права: “Аз направих това, направих онова, ти не ми въздаде!” Ето това е друг егоизъм, друго равнище на егоизъм.
 
Ще ви кажа и още едно равнище. Там егоизмът не се вижда много добре. Това е случаят със св. ап. Петър на Тайната вечеря. Учениците седели и без да им каже нищо, Господ взел убруса, един леген с вода и отишъл да им измие нозете. Веднага щом се доближил до ап. Петър, той отказал:
 
- Ти ли ще ми измиеш нозете?
 
Нали всички правят това заедно и оставят Христос да им мие нозете?
 
Господ го порицава.
 
- Ако не се съгласиш, нямаш дял с Мене!
 
Той се смирява и съгласява и казва не само нозете, но и ръцете, главата, тоест целия.
 
Не след дълго, по време на диалога относно Господните страдания и предателството, той с голяма самоувереност, от любов, казва: Дори всички да се отрекат от Тебе, аз няма да се отрека! Не е било нужно това сравнение, казват отците. След това Петър изпада в греха на отричането. Колко страшно нещо. Представете си тази горяща от любов душа да преживява осъзнаването на отричането на Христос във върховния момент, в който трябвало да Го съпроводи, а той Го оставя и без причина се отрича от Него. Това криело друга форма на егоизъм. Тази самоувереност в собствената му любов надделяла в него и Бог допуснал той да падне. Той оставил Бога и паднал в греха на отричането.
 
Виждаме, че съществуват различни равнища, на които се проявява егото на всеки човек. Според отците на Църквата съществува така наречената триразделност на човешката душа, т.е. душата на човека се изразява и проявява в три форми. Първата е волята, втората е чувството и третата умът, мисълта, разумът. Егото на човека също се изразява в три форми. Волевият егоизъм се изразява като искане, емоционалният егоизъм като (претенция за) право, оплакване, а интелектуалният егоизъм като мнение.
 
При едни хора интелектуалният егоизъм е по-интензивен, а при други чувствителността, т.е. прекалената емоционална чувствителност е по-измъчваща. Всеки един човек има както собствена харизма, така и собствено безсилие и собствено поле за борба и усилия. Какво ще рече воля? Сигурно сте слушали, че в манастирите, в монашеската традиция и в монашеската борба едно от основните неща, в които се съсредоточава усилието на монаха, и на християнина съответно, е да победи собствената си воля. Затова старецът, игуменът или духовникът на монаха упражнява това, което се нарича отсичане на собствената воля, опитва се да помогне на борещия се да отсече своята воля. Какво означава това? Някой например казва искам да следвам това конкретно правило. Искам да ми дадеш това послушание, искам да стана архондар, искам да стана готвач, искам да стана свещеник! Това го решават старците в манастира – дали тази година ще си готвач, дали догодина ще си архондар, при кого ще си в послушание и т.н. Не избираш сам начина, по който практически ще провеждаш живота си. Много трудно нещо. Много трудно. . .
 
Ние не разбираме саморазбираемото – егоизмът, замъглеността, нищо не разбираме. Чувстваме, че сме някои. Този егоизъм понякога е очевиден, понякога е оправдан и понякога скрит. Ние имаме нашите претенции, например искаме да направим даден избор в живота, но идва бракът и ни отсича волята. Или се подготвяме да отидем с детето на гости и тъкмо излизаме, коремчето на детето го заболява, пада на земята, удря си главата и викаме лекарите – отсича ни се волята.
 
Помислете колко е хубаво човек да не се затваря в оковите на собствените си планове, така че не само, когато обстоятелствата или другите му отсичат волята, а и сам да може да отсича волята си и душата му да намери покой. Аз ще искам дадено нещо, но ако събитията се развият по различен начин или дойде някой друг, който има противоположно желание, нека бъде по неговото желание. Например съм женен, родом съм от Митилини, а жена ми е от Итака. Идва Рождество Христово и тя казва:
 
- Искам да отида при моите близки, защото шест месеца не съм ходила при тях!
 
И аз казвам:
 
- И аз искам да отида при моите близки, защото седем месеца не съм ходил при тях и в Свещено Писание се казва жената да се подчинява на мъжа и аз съм мъжът!
 
И жената казва:
 
-  Не! В Писанието се казва мъжът да обича жената, и ако ме обичаш, ще отидем в Итака!
 
И започват географските аргументи, които естествено нямат никаква връзка с Божията благодат. Такива сме. Причината е в егоизма.
 
Това е волята – колко хубаво нещо. Да каже някой – аз това бих искал, това желае душата ми, ако Бог така устрои, ще кажа: това е дар от Бога, да бъде благословено! Ако не, още по-добре. Той по-добре знае от мене. Тогава човек започва да предава живота си на Бога, вземайки го от Неговата кръв.
 
Казах, че съществува още едно нещо, което е свързано с чувството и се касае за емоционалния егоизъм. Това е правото. Много пъти казваме:
 
- Ох, клетата аз!
 
Коя клетата? Защо си клета? Ако аз те нарека клета, започват да протестираш:
 
- Аз, отче, нямам ли право да изям едно парче хляб или да правя нещо друго?
 
Това е необходимостта от емоционална милувка и тя ни кара да се чувстваме разбити:
 
- Защо Бог нарежда нещата при другите, а при мене не?
 
Хайде сега, Бог бил виновен. Нашата душа започва да се измъчва с такива сравнения, защото страда нашето клето чувство.
 
Интелектуалният егоизъм е усещането, че всичко знаем, че имаме мнение и становище за всичко. Това е много църковна и много гръцка болест. В една нелицеприятна гръцка пословица се казва “Десет гърци – единайсет мнения”. В друга се казва, че няма грък, който да не е казвал: “Ако бях президент, щеше да видиш какво щях да направя!”
 
Има и една друга английска поговорка, която гласи, че ако четирима руснаци съставят четиригласен хор, то четирима гърци съставят пет политически партии, което се дължи на това, че си мислим, че знаем всичко, лесно изпадаме в разногласие, лесно отхвърляме и т.н. Тоест, това е чувството за лесното мнение. И когато другият се усъмни малко в него, вътрешно възроптаваме. Какво друго е това, освен доказателство, че и в нашата душа, а не само в тази на ближния, се гнезди мнението, че сме нещо.
 
Нашият егоизъм се проява в груби форми като ревност, гняв, мъст, отхвърляне на другия, дързост и грубост, самохвалство, наглост, злоба и т.н., но не само това. Това са очевидни форми. Аз искам да се спра върху няколко по-изтънчени форми, които показват клопките, които понякога не забелязваме и така в душата ни влизат бактериите на страстите.
 
Понякога се топим като лед, когато ни кажат, че сме най-добрите. Ако например сме пет човека и отида да се поздравя с първия: “Как си, какво правиш, децата ти добре ли са? Много се радвам да те видя!”, но по погрешка не забележа другия, той ще се задуши от помисли: “Не ме обича. Не ме брои за нищо, не казвам, че съм най-добрият, но да не би да има нещо против мене?” тоест започват лъжеоправданията. Лекотата в оправдаването е израз на егоизъм. Много пъти се случва така, че веднага щом се появи някаква леко негативна атмосфера и, хоп, използваме всички аргументи, за да се оправдаем, които никога няма да можем да изнамерим, за да оправдаем някой друг. Капацитети сме в това да намираме собствени оправдания. Колко човешко е това се вижда при падението на Адам и Ева. Адам казва на Бога – жената, която Ти ми даде. Не греша аз, по-скоро Ти грешиш, Боже мой, защото Ти ми даде тази жена и тя ме увлече. А жената – змията е виновна! Единият обвинява другия.
 
Такива сме и ние: искаме да заличим не само с думи, но и да изхвърлим от съзнанието си отговорността за своята грешка, за своя пропуск и т.н. Един такъв елемент на коварен егоизъм е оправдаването.
 
Обикновено сме егоцентрични. Мислим, че ако ние направим нещо, то ще е по-добро от това, което другият ще направи. По-лесно се доверяваме на собствената си дарба, отколкото на тази на другия. Когато някой вярва само в себе си и се доверява на своето аз, но не след дълго дойдат цунамитата в живота и започне да потъва, тогава той ще си изпати, както св. ап. Петър, който предизвикал Господа в бурята и Му казал: Ако Си Ти, и не си привидение, ми кажи да дойда! Той му казал: Дойди! Св. ап. Петър започнал да ходи по вълните, но веднага щом видял, че се задава насрещен вятър, хоп, започнал леко да потъва:
 
- Господи, помогни ми!
 
- Защо се усъмни, маловерецо? След като съм Аз, защо се опитваш сам? След като Аз ти казвам и търсиш от Мене знамение и ти го давам? Ти мислиш по твоята логика…
 
Съществуват и други по-коварни форми:
 
Когато лесно се засягаш, т.е. лесното засягане, сърдене и вътрешното гневене от най-малкото нещо. Унищожаваме нашата радост от нищото, заради някакви невероятни подробности. Такива сме.
 
Друго нещо: идеята, че сме нещо. В Стария Завет има един страшен израз: “Горко на онези, които мислят, че са нещо и смятат, че всичко знаят”. Мисълта, както казва св. Никодим Светогорец, че си някой. Както казва нашият народ: “Има идея за себе си”. Може и да не го показваме, но го има в нас. От какво се вижда? Когато при първото наше падение ни обхваща разочарование.
 
Пак св. Никодим Светогорец в своята известна книга „Невидима бран” казва, че падайки в големи грехове, някои хора едновременно падат и в голямо разочарование. Това е техният егоизъм. Защо ли? Защото не могат да се примирят с техния грях и безсилие. Сякаш казваме: “Аз да правя това нещо?” Ти кой си? Нещо повече от нас? Като нас си! Нашият естествен ход не е да летим, а за съжаление да се влачим, пълзим. Божията благодат ни кара да летим! Затова казваме:
 
- Боже мой! Такъв съм! Опитвам се от боголюбие, но не успявам. Прости ми!
 
Тогава биваме приети от Бога…
 
Или пък отиваме при духовния наставник привидно съкрушени, изглеждаме неутешими, папа-Яни започва да ни утешава и ни казва:
 
- Не прéчи, Бог ти е простил!
 
- Не, не ми е простил!
 
- Защо да не ти е простил?
 
Егоизъм. Друг егоизъм е синдромът на „добрият християнин”. На доброто дете. Децата от неделното училище, които са много изрядни, не правят грехове, които някои други правят, ходят на църква, знаят “Свете тихий” наизуст, постят, но само да не ги засегнеш леко. Засягат се. Имаме усещането, че сме изрядни. Не, възлюбени. Всички сме разхвърляни и разглезени. Съществуват и други хора, които Бог знае защо за минали през тинята, за да стигнат до взирането в Божието лице. И където грехът изобилства, Бог дава изобилна благодат. Такава е логиката на Църквата. И непосредствено разбойникът казва: “Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си!” и се покайва. Той разрушава своя егоизъм, разбива идеята за себе си и върху отломките на неговия образ остава това, което се нарича чудото на благодатта.
 
В заключение с няколко думи можем да кажем, че е много е хубаво всеки от нас да възлюби смирението и да намрази своя егоизъм, за да може да даде предимство на другите, пряко да общува с тях, да остави събитията и обстоятелствата да направляват живота му. Тогава той непосредствено намира вътрешно равновесие, иска това, което може, не иска това, което превишава неговите сили. Той казва това, което чувства, показва това, което е, не раздвоя своя образ, т.е. не разделя себе си. Много е просто. Каквото Бог устрои за мене, да бъде благословено! Аз не струвам повече от другия! Защо другият да страда, а аз не? Нека аз страдам повече, за да може другият да се чувства добре в живота; да бъда не пръв, а последен…
 
Превод: К. Константинов
 
Източник: http://dveri.bg/kqaxa
 

Животът на егото

Юни 6, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Непосредствено след първото отклонение на човека от повелите на Пътя у него внезапно се надигнало усещането за нещо „погрешно”. Това фундаментално чувство за погрешност („познанието за добро и зло”) обуславя всъщност раждането на егото и следователно на неговото самосъзнание. Както показахме в предходната част на книгата, човекът загубил одеянието си от Несътворена Светлина, дадено му от Бога, и изведнъж осъзнал, че е гол (Бит.3:8).

 

И тъй като човешкото его се ражда, когато човекът се опитва сам да стане бог(Бит.3-8), съвсем естествено е това его да се стреми към независимост. Ето защо то отбягва признанието, че това е погрешно: подобно признание ще означава да признае, че не е бог и че съществува нещо друго над него. Страхът от подобно признание за първи път проличава в опита на егото да се скрие „от лицето на Господа Бога между райските дървета”(Бит.3:8).

 

Но егото се стреми да се скрие не само от Бога; както вече видяхме, то се стреми да се скрие и от духа, защото той също осъжда егото за неговата погрешност. И тъй като не на егото, а на духа се полага господството у човека, самото присъствие на духа изобличава егото като лъжлив узурпатор и подкопава устоите на неговото съществуване.

 

Как човешкото его, тънещо в собственото си удовлетворение, ще може да се скрие от всевечното и всеобемащо присъствие на Бога и на духа? Как иначе, освен чрез потъване в едно постоянно помрачение-помрачението чувствените удоволствия, мислите, спомените и фантазиите? Ето защо първият човешки акт на непослушание се явява същевременно и акт на изпадане в помрачение, а с това съзнанието започва да става сложно и разкъсано, както го виждаме днес.

 

За да не застава пред истината за своята погрешност, човекът не спира да се стреми все към онези неща, които най-напред са го въвели в прегрешение: самолюбието и чувственото удоволствие. Отдавайки се на същите тези наслади, той отново решава, че е взел „правилният избор, но това чувство не остава дълго. На практика той става все по-грешен и по-грешен, вследствие на което идва потребността от още по-дълбоко потъване в помрачение, та дори и още по разтърсващи преживявания, за да се върне чувството му, че направил „правилния” избор. Той се бори със своята греховна обремененост чрез самите оръдия на греха, вследствие на което не спира да върви към своето самоунищожение.

 

Егото ни все търси някакви доказателства, че наистина у човека всичко е наред, че у нас няма нищо грешно и че в крайна сметка човекът действително е Бог. Нашият разум трудно ще признае наличието на подобен процес, но именно такава е на практика подсъзнателната цел на нашия его-живот: да търси всичко, което ще ни кара да забравяме същинското ни естество и ужасното ни състояние, както и да ни прелъстява, дори само в отделни мигове на екстаз, с усещането, че човекът е Бог, че човекът владее всичко, стои над всичко и е напълно самодостатъчно същество. Този е заложеният принцип в сърцевината на неутолимите желания на човека да избяга в чувствените удоволствия на храненето, секса, наркотиците, алкохола, тютюна, забавленията и т.н.; в желанието му за „любов”, известност, почести, слава, власт, високопоставеност, възхвала и възхищение от външния му вид; в склонността му да се възгордява в омразата, осъждането и порицанието на другите.

 

Егото, или „помощникът”, постига своите цели чрез две сили:1)пресметливия механизъм на човешкия мозък с неговите умения да анализира, да изобретява, да планира и да подхранва въображението си; 2) негодуванието. Чрез първата човекът се стреми да получава, което го изпълва с илюзия, че стои над всичко. Чрез втората той се стреми – съвсем механично, по навик, несъзнателно-да постига надмощие над нещо чрез негодувание или осъждане (порицание) на това нещо. Негодуванието първоначално не идва като емоция, нито дори като мисъл. То е вид механизъм, който егото прилага, за да може незабавно да се възвеличи и да се почувства над някого или над нещо (най – вече над някого, който отнема от усещането на човека че е бог, и едва в впоследствие всичко това намира своя израз в мисли и емоции.

 

Ако ние в действително имаме смирение и послушание пред Бог, ще правим разграничение между добро и зло без да осъждаме, нито да порицаваме. Но когато човек си припише ролята на Бог, той се лишава от умението да разпознава нещата; отдава му се само осъждането. Но дори когато осъждането формално изглежда правилно, по своята същина то пак е грешно, защото е подбудено от желанието ни да почувстваме, че правото е на наша страна, а не на страната на осъждания човек. Подобен род оценки са на равнището на егото и ни отделя от Бога. „Не съдете по външност- казва Христос- а съдете с праведен съд”(Иоан.7:24). За съжаление обаче горделивият човек не е в състояние да направи подобно разграничение, а ще съди по външността и пак ще мисли, че различава нещата. Тяхното разпознаване се постига единствено чрез смирение.

 

Когато смиреният човек се изправи пред неправда, той не реагира вътрешно; той ще види, че това е неправда, но без да възнегодува. Когато човекът с его се сблъсква с подобен род неправда, той веднага ще отреагира с негодувание. И в двата случая тази реакция първоначално възниква без никакво участие на мисълта. Когато негодуванието премине в мисъл, то се превръща в осъждане.

 

Ако един човек подсъзнателно е зареден с желанието да се налага и да влиза в ролята на Бог, в съзнанието си той привлича всчкакви мисли, чрез които може да подхранва желанието си, да му се наслаждава, а защо не и да го изпълнява: мисли за по – голяма очарователност и привлекателност, различни съждения за нещата, мисли за чувствен и материалистичен характер и т.н. Продължили да се залъгва с подобни мисли, тогава към тях се прилепят емоциите. „Емоция” в своя буквален смисъл означава „отделям се, отдалечавам се”; чрез нея човекът се отделя от същинското си естество, отдалечава се от своя дух.

 

Щом веднъж емоциите се прилепят към мислите, те започват да възбуждат безкраен поток от мисли. Човек целият потъва в своите мисли и чувства като в някаква виртуална реалност, без да съзнава, че му е дадена силата да се отстрани от тях. Мислите му добиват натрапчив характер, защото са тласкани от твърде силната комбинация между мисъл, желание и емоция – комбинация наречена „страст”. Това е животът на егото. Единствено страстите насочват човешкия дух и човек все повече и повече се отдалечава от своя Творец.

 

Из “Христос вечното Дао” превод от английски Анжела Лазарова

Изд. Дамян Яков, София 2007