Има една детска приказка Самовлюбеният великан. Определени пъти си мислим, че приказките развиват въображението на детето. Но те не само повлияват децата, а ни дават по един много прост начин велики истини. И най-вече хората, които много ни обикнаха в нашите детски години, разказваха приказките – за да могат да ни поучат не на география, философия или социология, а на живот и това е най-важното.

Самовлюбеният великан. Чувайки заглавието на приказката, казваме каква връзка има това, какво ни засяга един великан? Виждали ли сме някога великан? Така дори заглавието те препраща към едно въображаемо лице. Но ще ми позволите да ви кажа, че великанът не е едно въображаемо състояние и лице, което срещаме в приказките. Защото великанът не е някой друг, а самият човек. Сега ще ми кажете – ама човекът е великан? Ако знаем и осъзнаем как го е създала Божията любов, ако докоснем творческите предначертания на човека, ще осъзнаем, че наистина е великан. Как се вижда това? Човекът е единственото създание, което може да стъпва върху земята и да бъде на небето. И свидетели са светците. Човекът е единственото творение, което може да се намира във времето и да завоюва вечността. Кажете ми, моля ви, всеки човек, който е образ Божии, не е ли великан? Когато стъпва на земята и може да е на небето, когато се намира във времето и става завоевател на вечността? Дори само от това се вижда великанството на човека. Божията любов не е могла да създаде червей, а само един великан, един реален великан. Знаете ли великият философ Диоген някога какво направил? На всички е известен случаят, където посред бял ден взел един фенер, излязъл на пътя и когато му казали: какво търсиш? Той казал – „Търся човека!”. Това означава, че загубихме човека, който Бог създаде. Загубихме го, разбихме го, умъртвихме го, погребахме го, заличихме го. Сигурното е, че загубихме човека. И този велик философ по този прост начин ни дава тази велика истина. Загубихме човека. Църквата идва и ни поучава как постоянно с нашия помисъл, душа и живот да се намираме близо до Христос. Това е молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Христос е нашата родина. Църквата ни научава да казваме Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Това е превъзходно напомняне, което ни показва нашия мрак и грях, от една страна, но и любовта и милостта на Христос, от друга. Това е непрестанно напомняне, да помним Христос, Неговата милост, да не се разочаровам, и да хвърлям в тази милост греха ми, в тази светлина – тъмнината ми. Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Хубаво напомняне.

Филип II, този велик цар не познавал Христос, нито бил ученик на отците, но постоянно напомнял нещо и казвал: „Помни, че си човек!” Както ние казваме постоянно Иисусовата молитва, Филип в неговата мъдрост и опит изричал това. Тоест не забравяй, че си човек. Когато забравя, че съм човек, че съм Божи образ, тогава реално ще повярвам, че съм червей, а не великан. Затова този великан не е непознат за нас, не е митична личност, не е едно „приказно” състояние. Великанът е човекът, за съжаление той забравя своето величие, уникалност, вечност и много пъти неговият крах и грях се намира в това, че става червей. Великанът, това Божие творение, което докосва небето и вечността, със своя начин на живот става червей. Забравя напълно това, което е реално . Разбира се, великият философ Диоген търсил да намери човека, а Филип постоянно казва: не забравяй, че си човек! Аз обаче толкова години и векове далеч от Бога загубих това и сега много пъти търся да намеря един образец. Ама кой може да ми даде образеца, личността, която загубих? Кой? През Страстната Седмица ще чуем един глас, който идва да ни каже много. Гласовете в Евангелието не са случайни. Ще чуем Господ да бъде бичуван, изтерзан, осмиван, да влиза в Преторията и да идва Пилат и – кой е очаквал, че неговият глас ще е толкова поучителен, толкова пророчески. Пилат идва и посочва този осмян, изтерзан, онеправдан, предаден Христос и казва: „Ето Го Човекът!”

Аз съм загубил моето величие, погребал съм моята личност, забравил съм кой реално съм, загубих всичко в момента, в който загубих Бога. Загубих човека, загубих моята ориентация, и идва Пилат и ми посочва отново образеца на човека. Кой е той? Христос. Пилат казва много ценно нещо – Ето Човекът! Търсиш образец? Търсиш да сглобиш лицето, което ти си загубил, което си погребал? Търсиш да намериш чертите на човека? Виж Христос – Той е идеалният образец, в който се побира величието, необятността и висотата на човека. Уникалният образец е Христос. Затова св. Йоан Лествичник казва- Какъв е християнинът? Подражател на Христос, който гледа лицето на Христос, живота на Христос, и подражава на Христос в слово, помисъл и дело, а не повърхностно и външно. С други думи, показва ни как реално можеш да подражаваш на Христос. Когато Му подражаваш, намираш човека, който си загубил, връщаш се отново там, където си бил преди, към твоето първоначално място и висота, ставаш отново великан, защото Бог така те е създал. Искате ли да видите една друга черта на величието в човека?

Това е неговата свобода. Кое друго същество е свободно? Никое същество не е свободно, но виждаш, човекът е истински свободен и това показва, че е великан. Животинчетата имат инстинкти, човекът е свободен. Какво го е освободило, какво му е дало тази неограничена свобода? Божията любов. Така се изразява Божията любов. Стихът на една хубава песен гласи- докато те обичам, те освобождавам. И виждаме един свободен човек. По тази свобода, която човек има, констатираме Божията любов. Където и да докоснем човека, този великан, навсякъде констатираме и усещаме Божия дъх, Божията любов. Човекът е великан, наистина свободен, във времето завоюва небето, стъпва на земята и стига до небето. Тази свобода на човека обаче се ограничава, затова и грехът е ограничение, страстта е затваряне, там се ограничава неограничената свобода на човека. Там се затваря необятният човек, великанът. И внезапно великанът идва и се затваря в една страст и от великан става джудже, за да използваме отново детските приказки. Това е моят крах и това е моят грях. Виждате как се губи свободата ми, това, което показва неограничените измерения, които имам. Висотата, която имам, дълбочината, ширината, която имам. Припомнете си Божието слово, където Бог казва на първосъздадените хора-плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я. Това какво показва? Нима Бог ще ти даде нещо, което не можеш да направляваш? Какво казва? Не само създавайте деца, няма предвид това, а нараствайте в дълбочина, умножете вашата духовност, и с вашата духовна дълбочина, висота и величие завладейте земята. Опитайте се да стигнете навсякъде. Там се вижда Бог какво създал и докъде паднал човекът. Вече не мога да стигна до моя ближен. Стигнал съм дотам да не мога да докосна човека, с който години наред ядем на същата меса, спим в същото легло, живеем в същия дом. И имаме възможността и духовните измерения чрез Божията любов да стигнем и да завладеем всичко. Да завоювам небето и земята. Аз обаче съм затворен и ограничен, грехът ми е загубата на свободата ми, загубих я и когато я губя, се разпада моят мир и радост. Кой човек е изпитал радост сред страстта си? Задоволявам страстта, и каква е тази радост? Както казва народът, неделната радост и понеделнишката тъга, и пак в същите неща и пак се терзая. Защото съм затворен. Какво е духовният живот? Той е единствената революция и обявяване на моята независимост от греха, от страстта. Излизам от тесните граници и ставам великан. Мнозина казват – ама има ли великани? Е, обърни се и хвърли поглед към светците, великаните на вярата, на любовта, на смирението, на мира, на търпението, на молитвата. Великани били светците.


Така констатирам, че духовният живот е обявяване на въстание да разбия това, което ме ограничава, и да се простра и възходя в това, което реално съм, в това, което реално Бог е определил.

Падението означава от великан да станеш джудже. Това е. Падението ще рече от вечен да станеш краткотраен, отричане на твоето величие, висота, вечност, свобода, на самия ти живот, на любовта, която не е нищо друго, осен същността на живота ти. Това е падението. Един писател ни показва какво реално е човекът. „Е, злочестиви човече, можеш да преместиш планини, да правиш чудеса, и ти потъваш в нечистотата, леността и неверието? Бога имаш в теб. Бог носиш, и не го знаеш, научаваш го единствено в часа, в който умираш, но е много късно.”

Носиш Бога в теб, имаш Бога, можеш да преместиш планини, да докоснеш небето, да носиш Бога във всеки твой момент и да го направиш вечност. И ти живееш сред нечистота и с твоето неверие, леност потъваш всекидневно. Същият автор ни показва и нещо друго: дяволът може да влиза само в ада. Не е ли така? Дяволът може да влиза само в ада. Ангелът влиза само в Рая. Човекът влиза където иска. Я помисли какво е човекът?- можеш да влезеш в ада, да направиш всичко ад, можеш и да влезеш в Рая. Има един велик писател, заслужава да го прочетем. Сега гледам лица на млади хора – четете, деца! Едно нещо да знаете – ако сърцето е отворено, литература четеш? История четеш? Поезия четеш? – при Бога ще те отведе. Този автор е дълбоко истинен. Менелаос Лудемис. Чуйте какво казва за човека: „първият вик на човека е ревът, – когато човек се ражда, плаче – оттам нататък човеците или остават човеци и плачат, или стават чудовища и карат другите да плачат.” Това е определението за човека от този велик писател: или си човек и плачеш, плачеш пред Христос за греха си, плачеш пред другия човек, защото си го огорчил, наранил и оставаш човек, на твоята височина и не губиш височината си, или ставаш чудовище, скот, всичко в теб се вкаменява и некрозира и караш другите да плачат.

Днес станахме толкова хладни, че не можем да заплачем. Затвориха се порите на душата и човек не може да заплаче. Седим безчувствени пред телевизора и в онзи час виж гледаш някой да изпитва болка, друг да погребва детето си, трети да плаче, гледаш един град в руини, да вадят малки деца от руините и ти ядеш! Как закоравяхме, как се вкаменихме толкова много? Не можем ли да заплачем? Да състрадаваме другия? И това е болезнено състояние, защото показва една душа, която не може да се изрази, да се задвижи, която не може да възходи, една болна, парализирана душа. Никифор Бретакос, нашият велик поет казва нещо, за да ни покаже какво е човекът, защото го забравихме – цялата вселена е една черупка, откъдето се излюпи скъпият бисер – човекът”. Този бисер, който има една вечна ценност, ако осъзная как го изхвърлям, как го принизявам, как го погребвам всекидневно, тогава ще констатирам и ще почувствам краха ми, неуспеха ми, греха ми.


Да се насочим малко към приказката.

Мисля, че разбрахме, че този великан от приказката сме ние самите. Всичко ни известява, че Бог е създал великан. Нека да видим великана от приказката. Той напуснал своя палат. Ах, това е проблемът – ако оставиш Бога, си оставил твоя палат, твоята родина, и си бежанец. Чужд си навсякъде. Каквото и да срещнем и да правим, нищо няма да ни удовлетвори, защото единственото, което е наше, което може да ни изпълни, е нашият палат – Бог. И този великан става, напуска палата и стои седем години далеч от него. И кого отишъл да намери? Отишъл и срещнал един негов приятел – Корнуолския змей. И казваш: хайде сега приказки! Ама какво ни говориш сега? Какви са тези приказки? Но знаете ли, че познаваме много добре този змей? И се учим при него и каквото ни каже, го правим, защото този змей не е Корнуолският змей, а змеят на живота ни. И ако искате да видим неговата идентичност, която крие, той се нарича егоизъм. И когато отиваш при него, тогава започваш не да плачеш, а да караш другите да плачат. И когато отидеш, живееш и се учиш от него, закоравяваш. И когато отиваш там, се ослепяваш, нито гледаш, нито чуваш. Виждаш определени пъти с твоя егоизъм – другият ти говори, но не го слушаш, умолява те, не го чуваш. Не му отдаваш значение. Другият е пред теб, и казваш – бре детето ми, бедният Лазар лежал до вратата на богаташа от притчата – и да не го погледне? Е, не го погледнал. Защо? Защото егоизмът, който искал задоволяване и покрай разкоша, трапезите, насладите, го накарал да не вижда другия човек. Ама ако виждаш само себе си, как да видиш другия? И виждаш един егоизъм, един змей, който те ослепява, оглушава, вкаменява, разболява, закоравява, изкарва те от това, което Бог реално те е направил. И това в крайна сметка е едно смаляване: човекът-великан, творението -Божи образ, става джудже. Този, който може да завладее всичко, става едно нищо. Ето нашият крах и грях.

Великанът живее седем години далеч от палата си. Това са години извън душата. Кой се отбива днес при душата си? При ума си се отбиваме. Кой се отбива при душата си днес, за да твори, говори, действа? Кой? Никой. Години извън душата. Години наред извън човека, извън любовта, в компанията на един змей, години извън Бога. С един змей – егоизма. Оттук, разбираш, когато не си в душата, в Бога, си извън от човека. Не чувстваш, не вярваш, не се надяваш, не обичаш, не живееш, каквото и да кажеш, не живееш.

Великанът толкова години заедно с егоизма се изпълнил само с ужас и когато се върнал в палата, веднага щом го видели малките деца, станали и си тръгнали. Внимавайте в нещо. Боиш ли се от човека на любовта? Кой се бои от него? След като знаеш – любовта пропъжда страха. Днес отсъства любовта, единият се бои от другия – бащата от детето, майката от бащата, братът от брата, християнинът от християнина, свещеникът от християнина, и християнина от свещеника. Всички се боим днес. Какво липсва и се боим? От какво се боим? Извън любовта сме, бре хора. Да не се лъжем. Затова се боим. Не обичаме, затова се боим.

От друга страна, светостта никога не пресъхва. И виждаше светци в града, на село, в наши дни, там, където смяташ, че няма никой. Кой се побоял да доближи стареца Паисий? Кой се побоял от свети Порфирий, където си знаел, че можеш да отидеш и да те „прочете” като книга, да отвори живота ти като книга. Знаел си го, но не си можел да се побоиш. Защо? Защото светецът имал любов, имал Бога. Не се боиш от Божия човек, от човека на любовта. Върви близо до егоиста, от него се боиш, защото егоистът е недостъпен, непреклонен, безличен. Как да не се уплашиш от него? Как да не те ужаси?


Когато великана се завърнал в палата си, където имало деца, които си играели, чуйте на какво се научил при егоизма. Мястото е мое! Това научаваш мое. Един старец на Света Гора казваше – бре, детето ми, мое е! се научаваме (да казваме) постоянно. Не знаем друга дума, мое е, но му-у(от гръцки мое) не правят хората, а кравите. Отците на Църквата наричат егоизма, коравостта на егоизма скотско състояние. Мястото е мое! Ама не си ли разбрал, че и мястото и пространството и времето, ако не го споделиш, няма да им се зарадваш. Оттук, какво прави великанът? Вижте колко егоизъм имаме понякога. Христос идва и ти казва – бре, детето Ми, внимавай! А ти казваш: животът ми е мое право! Любовта идва пред тебе, показва ти твоята болест, парализа, състояние, мрак и ти казваш: мое право е! Така отговаряш много пъти на тази любов и там се намира и нашият голям крах. Не съм разбрал, че откъснатият клон, ако го счупиш от дървото, е осъден на смърт, на увяхване. На това ме осъжда егоизмът, ако се отчупя от дървото на Бога, дървото на общението с Бога. Бог е моят корен. Ти казваш животът ми, правото ми, и клонът се чупи, осъден е на смърт.

Великанът пропъжда децата от градината си. Егоистът пропъжда всичко най-чисто, което има в градината на душата и живота си. Това прави егоизмът – прогонва всичко най-чисто, хубаво и детско, което имаш. Този егоизъм много пъти приема облика на Ирод, който умъртвява всичко най-чисто и обезглавява всичко най-свято. Ирод умъртвява младенците, обезглавява св. Йоан Предтеча. Това прави и моят егоизъм. Умъртвява всичко най-чисто в мен, обезглавява всичко най-свято и така ме изолира. И какво направил великанът? Вдига висока стена и поставя табела Нарушителите ще бъдат санкционирани. И високата стена, която виждаме в приказката и я смятаме за въображаема, показва, че с нашия егоизъм сме построили стени, не само една стена. Ако четете историята, в Константинопол имало две стени и затова смятали града за непревземаем- стената на св. Константин и втората от св. Теодосий. Не ми е достатъчна една стена, ще построя и втора и трета, ще поставя много пречки, за да не доближа другия и другият да не ме доближи. И строейки стени, оставям отвън човека, Бога, и влизам вътре сам. Е кажете ми, ако това не можеш да го определиш като ад, по какъв друг начин можеш да го определиш? Ако четеш Патерика и отците, те определят ада като самота. Затова адът не е това, което ще живея, а това, което живея сега и това ще продължи и във вечността. Раят какво е? Живот заедно с другия. Егоизмът ме е научил, че в мен няма място за никого. Строя стени, да не би случайно някой да влезе.

Много лесно строим стени, много трудно се рушат, нужно е голямо смирение след това да разрушиш стените, голямо смирение. Много труд, много любов, много молитва, нужно е голямо търпение. Лесно се гради на момента, трудно се руши. Много трудно. И когато градиш стените, какво правиш? Когато издигна висока стена, ще ви виждам ли? Не. Ще ме виждате ли? Не. Така разбираме защо реално не можем нито да почувстваме, нито да разберем, нито да видим другия. Не можеш да го видиш. Казваме понякога: ама не ме чувства! Не разбира, не вижда! Защото ти и той сте построили стени. Защо ти се струва парадоксално? И стените твърде трудно ще паднат. Не само строим наши стени, а и помагаме на другия да построи стени. Другият идва и какво го съветваме? Не му говори повторно! Отдалечи го! И носим материали, за да се построят стени, които разделят хора. Чета Евангелието и то ми показва как да разруша моите стени, как да видя човека, как да почувствам човека, как да разбера човека. Велико нещо е разбирането. Прочетете молитвата на Оптинските старци. Там се казва нещо, което не сме си помисляли – ние какво казваме в молитвата? Боже, помилуй ни, да са добре децата ни, да сме добре на работа, добро е всичко това, и отците казват – помогни ми да разбирам, помогни ми да прощавам, помогни ми да обичам. За това се молят. С няколко думи, понеже сме хора, помогни ми, разбирайки, прощавайки и обичайки другия, да съборя стените, така да съборя това, което ме ограничава и да стана отново великан, да съборя ада и да отворя един рай. Това молят отците от Христос.

Св. Василий бил презвитер в Кесария, още не бил станал епископ, а епископ бил Евсевий. Св. Василий бил оратор, велик богослов, подвижник, народът го обичал, представете си сега – отивал свещеникът, всички хора търчали и отивал при него, а при епископа никой не отивал. Евсевий бил човек, завидял малко, започнали да се градят стени. В даден момент св. Василий казва: трябва да си тръгна, ако остана, какво ще стане? Ще се раздели Църквата. Колко хубаво мислели отците. Ето смирението. Той не гледал своята полза. С едно кимване би привлякъл всички на своя страна. Това не го интересувало. Болката му била Църквата. Ще погледна моя интерес и право пред Църквата? Ще разделя хората? Тръгва си. Лесно ли е да си тръгнеш? Не е лесно. Но св. Василий трябва да се опре на някого. От една страна, се опира на Христос, Христе мой, помогни ми!, а от друга страна се опира на св. Григорий Богослов, който бил негов приятел. Колко хубаво нещо – на това се крепи човекът: на човека и Бога. Той се задържал, станал, тръгнал си. Но св. Григорий бил миротворец и знаели изкуството да събаря стени. С негова помощ стените по-късно паднали и хората се обединили. Единението на човека с другия е радост за небето.

Нашият великан в даден момент издига стените си и установява, че отвън било пролет, но не и в градината му – не виждал нито едно поникнало цвете, а имало мраз, буря, градушка, нищо друго. Я ми кажете, по-различен ли е климатът, който създава моят егоизъм? Един егоист може ли да почувства топлина, радостта на пролетта, светлината на пролетта? В него има тежка зима, защото е изхвърлил пролетта отвън. И великанът казвал: надявам се времето да се промени. Тук трябва да внимаваме много. Ако не събориш стените, не обикнеш, не простиш, не доближиш, е изключено времето да се промени. Защо? Защото ти не си се променил – ти ще се промениш, за да се променят всички неща. Ако не се промениш, не очаквай промени. Това да вярваш, че нещо ще се промени без ти да се промениш е лъжеусещане и себеизмама. Не очаквай промени. Промените идват, когато човек се промени. И той се променя, когато обича, когато се смирява, когато се покайва. Не казвай – времето ще се промени! Човекът решава и той се променя. И ако той се промени, всичко може да се промени. Но великанът останал в своята тежка зима, както остават много хора. Знаете ли колко хора могат да остават в тази тежка зима на егоизма от своята юношеска възраст? И сега, с течението на времето, възрастовата граница пада, защото човек се храни с много егоизъм, расте с много егоизъм. Така виждаш един човек, който е в тежка зима, от своята 10 год. възраст до 90 год. възраст, никога няма да дойде пролетта.

В даден момент стената паднала. Бог така е устроил всичко, че ако ти не се смириш, Той ще устрои нещо да те смири, да ти даде възможност за смирение чрез едно събитие, една ситуация. Затова в даден момент рухнала стената на великана, която сам бил издигнал, докато той самият нищо не правил и казвал времето ще се промени, както и ние казваме, нещо ще стане, старата година отминава, новата ще е по-добра и т. н., но нищо не се променя, и така Бог дава възможност и стената се съборила. И внезапно вижда пролетта да идва в градината, вижда няколко деца и едно детенце, което се опитвало да се покатери на едно дърво, но не можело. Той онемял, пролетта най-накрая дошла, втурнал се, но децата се изплашили от него, избягали и така отново дошла зимата. Там, където съществува чистота в човека, там е пролет. Коя пролет? Христос е пролетта на човека. В какво почива Христос? В любовта, в чистотата, в прошката, в добродетелта, в молитвата, в смирението, там, където е Христос, е пролет. Там, където Го няма, е тежка зима. Великанът слиза долу, вдигнал детето, другите си тръгнали, зимата отново дошла, той вдига детето и го поставя на дървото. Ах, тези дървета, колко значение и важност имат в живота ни. Поради едно дърво паднахме, не дърво, не било дърво, а поради непослушанието, поради едно егоистично състояние. И сега идва великанът и вдига детето. Това не било случайно. Защо? За да поддържаш пролетта, трябва да понесеш нещо – кръста си. Ако понесеш кръста си, дървото на непослушанието отново ще стане дърво на послушанието. Дървото, което станало начало на твоя ад, ще стане начало на твоя рай. Трябва да понесеш кръста. Великанът го понесъл и така идва пролетта. Детенцето починало, прегърнал го и го целунал, защото това, което ще почувстваш, вдигайки кръста, си, е Божията любов.

Кога най-накрая любовта ще докосне този мъртъв, хладен, непреклонен егоизъм? Кога ще стане това чудо? Търсим да намерим чудеса – някой сляп прогледал, някой парализиран проходил, но това е нищо пред докосването на любовта. Любовта ще възкреси всичко мъртво, ще изцели всичко парализирано, ще просветли всичко мрачно. Докосването на любовта. Колко важно нещо. Великанът прегърнал детенцето и го целунал, не бил чувствал повторно чудо.

Чуйте гласа на папа-Ефрем Катунакиотски, който виждал Христос всеки ден върху св. Дискос. Той казва: виждам Христос. Той свидетелстваше за това със своето детско чувство и чистота. И в една молитва казва – дойди, Светлина, къде си, Светлина, която няма да видя отново. Какво означава това? – че Божията благодат идва в човека, но не остава в живота му, а идва, услажда го и си тръгва, за да продължи човек да се подвизава, да се смирява, да настоява, да претърпява, да носи кръста си и да очаква. Защото, ако беше тук, нямаше да правя нищо и нищо нямаше да очаквам. Припомнете си мъдрите девици от притчата- Какво направили? Какво е този живот? Очакване, копнеж, желание, за да дойде пролетта, да ме докосне любовта, да дойде Христос. Това е.

Великанът съборил стените. Ако те докосне любовта, ще събориш стените и пречките. Това е духовният живот. Чрез покаянието събаряш стени. Всичко това, което градеше, като стени, отиваш и го заличаваш, непотребно е – казваш. Покаянието е това, едно събаряне. Събаряш всичко и оставяш вече Бог да гради с Неговата любов. Това е покаянието. Това е Рай. Когато вложиш Христос в живота си, когато те докосне любовта, стените рухват и тогава Животът Му влиза в живота ти и животът ти в Живота Му. Това е Рай.

В духовният живот ще дойде и зима, но не я мразиш, не се боиш от нея, защото знаеш, че зад нея, зад изкушението и изпитанието се крие пролетта, Бог. Знаеш го и чакаш. Не се боиш. Ще дойде зимата. Един велик подвижник на Света Гора о. Герасим – добър химик, беше следвал в Европа- казваше виждате ли тази мълния, която падна? Не можете да си представите колко математика крие тази начупена линия? Това е математиката на Бога. И ти определени пъти казваш: падна мълния. Ама и това е пресметнато. Всичко е пресметнато.

Дошла зимата, но великанът не се побоял, чакал, знаел, както вярващият, знае, че зад изпитанието се крие пролетта. Внезапно започнал удивен да търка очи и гледал и отново и отново. Това било една чудесна гледка. В най-отдалечения край на градината имало едно дърво, пълно с бели цветове. Клоните му били златисти и от тях висели сребристи плодове. Отдолу стояло едно малко момче, което великанът толкова бил обикнал. Той бързо слязъл. Така е, когато узнаеш любовта, слизаш и слизайки, се изкачваш. Той слязъл, бягайки с радост. Това е бързането, което виждаме в живота на светците. Те никога не почиват, ден и нощ търчат. И тъй, пълен с радост отишъл в градината, пресякъл набързо тревата и стигнал до детето. Когато доближил, се изчервил от гняв и казал:


- Кой посмя да те рани?


Върху ръцете на детето имало белези от два гвоздея, както и върху малките му крачета.


- Кажи ми, кой посмя да те нарани?- извикал великанът. – Кажи ми, да взема големия меч да го убия!


-Не! Това са раните на любовта – отвърнало детето.


- Кой си? – попитал великанът.


Почувствал странно благоговение и коленичил пред мъртвото дете. Детето се усмихнало на великана и му казало:


- Някога ме остави да играя в твоята градина. Днес ще дойдеш с мен в моята градина, Рая!


Когато децата се втурнали в градината онзи следобед, намерили великана починал под дървото, покрит с бели цветове.

Това е Раят – когато вложиш Христос в твоята градина, в твоя живот, но за да го направиш, трябва да си великан, не егоист, а смирен великан, трябва да си човек. Когато вложиш Христос в твоята градина, и Той ще те сложи в Неговата градина. Това именно е Раят.

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Ние можем да открием вечността Най-добрият амвон е нашият живот Ела да пием по кафе! Покаянието е нашето духовно сърце Откраднатата нежност

Ще изложа някои размисли по една тема, която засяга семейството, Църквата и връзката между тях. Но нека започнем малко по-различно. Наблюдавайки години наред хората, се опитвам да разбера тяхното поведение. Наблюдавам конкретни хора, с конкретни поведения, и много пъти се изненадвам от тези поведения и се питам: колко реално знаем какво искаме в нашия живот? Как тълкуваме и ние самите нашето поведение? Как става така много пъти да рушим нашия живот с нашите собствени ръце? Как се случва много пъти това, за което някога сме мечтали, сами да го рушим? Също така наблюдавам лекомислието, с което много хора постъпват в живота, без замисляне, грижа и старание, оставят нещата в живота на самоход и не познават добре себе си! От друга страна, виждаме резултатите и конкретните състояния, размишляваме, определени пъти се изненадваме, но в действителност нищо не става без да сме го подготвили, нищо не става без нашата отговорност. Не съществува нищо внезапно, неочаквано. Неочаквани сме ние самите много пъти, с нашето поведение. Но нека започнем отначало.

Семейството. Нека вземем за начало едно ново семейство. Едно ново начало. Двама млади решават да се оженят. Много пъти оттук започват въпроси, които не падат от небето. Това са въпроси, които се раждат от поведението и отношението на тези, които тръгват да правят нещо ново в живота си. Един тaкъв въпрос е – доколко знаем какво искаме. Искам да създам семейство. Добре, какво означава това? Мислили ли сме върху това, разгледали ли сме го, разбрали ли сме колко трябва да се подготвим за това? Разбрали ли сме доколко имаме предпоставките за това, което тръгваме да направим? Защо много пъти казваме, че искаме да създадем семейство, но начинът, по който мислим, поведението, което следваме, връзката, която съществува сред тези, които утре ще създадат семейство, те кара да се питаш: тези млади хора знаят ли какво тръгват да правят? Имат ли съзнание за това, което предприемат?

Един друг въпрос, който възниква, е доколко сме готови за това? И какво означава да си готов? Обикновено ние какво имаме предвид под подготовка? Означава младите да имат един дом, където да живеят, да имат работа и въобще имаме предвид тази материална основа, материалната предпоставка. Но това ли е подготовката? Ако това е подготовката, тогава във всеки нов и красив дом би трябвало да живее едно благословено и радостно семейство. Става обаче точно обратното. В красиви и нови домове съществува ропот, и то от много рано. Съществува дисхармония, съществува напрежение, съществува конфликт, и много пъти твърде рано настъпва разпад. Но какво означава двама млади човека да се женят и след няколко дена или години, не твърде много, да развалят брака си? Най-простото нещо, което означава, е, че не са били готови за техния брак, не са разбрали с какво са се захванали, навярно имали са едно лъжливо разбиране и представа за това, с което се захващат. Също така един друг въпрос, който възниква е кои са критериите, с които хората решават, първо, избора на лицето, и второ, за брака? С какви критерии прави някой своя избор? Защото крахът на един брак означава погрешен избор на критерии, означава, че направихме грешка в нашия избор. Единият аспект е това= Съществува и друг, че сме неспособни да се отнесем правилно към присъствието на един човек в живота ни. Оказва се, че сме неспособни да се отнесем правилно към една връзка. И много бързо ни обхваща паника, обзема ни разочарование, настъпва конфликт, невъзможна е комуникацията между двама човека, които до вчера са изглеждали щастливи. Както и да го погледнем, е лекомислие – днес да изглеждаш щастлив, а утре да чувстваш, че с този човек не можеш да живееш дори за минута заедно.

С какви критерии вземаме решения и правим нашия избор по отношение на брака? Защото реалността на живота всекидневно показва провала на тези критерии. В живота не съществуват магически представи. В живота съществуват хората, техните избори, техните решения, и когато съвкупността от тях е негативна, това означава, че предшестващите параметри са били негативни. Ние обаче защо не ги видяхме? Защото не се замислихме, защото не бяхме готови, защото навярно не бяхме зрели и ето как идва резултатът, за да покаже това. Дори когато понякога посочваш на някои хора някои неща, в които трябва да внимават, те ти отговарят с гордост и сигурност, че те знаят какво правят. Много скоро те самите обаче идват и казват, че не са знаели какво правят. И най-лошото знаете ли кое е? – че и след този провал отново не знаят какво искат, отново не знаят какво правят и никога не се замислят за степента на тяхната отговорност. Винаги другият е виновен, никога ние. Това обаче е незрялост, това е слабост.

Когато някога двама млади човека дойдоха за да ми кажат, че ще се женят, ги попитах доколко са готови да умрат? Навярно се сепнаха, сред тази атмосфера, сред радостта да говориш за смъртта. Но тъкмо бракът, реалният брак, е една смърт. Какво означава да си готов да умреш? Означава да си способен да обикнеш, защото любовта е възкресение след смъртта. Какво умира? Егоизмът на човека. И какво възкръсва? Любовта. Ако някой е готов да се ожени, но не е готов да умре, тогава е добре да не се жени. Защо? Именно защото ще трябва да се научим и да се питаме какво искаме от другия. Искаме просто един сексуален партньор? Искаме някой, който да ни слага трапезата и да ни пере дрехите? Искаме някакъв слуга или слугиня? Търсим някой, който с готовност ще ни угажда? Просто не сме сериозни, и това го показва всекидневието. Бракът наистина е смърт, смъртта на егоизма, защото любовта е излизане от нашия егоизъм, от нашето аз. Той е екстатично движение. Виждаме това в любовта на Бога към човека. Един от отците на Църквата много характерно казва „Бог излиза от Себе Си”, излиза от Своята божественост и се облича в нашата човешка природа, живее в нашия човешки свят, движи се към нас и се движи с любов. Движи се, защото е любов, движи се, защото иска да направи място при Себе Си. Ние обаче много пъти се женим, и оставаме чужди. Всеки е окопан в себе си, има само претенции от другия и когато не сме готови или другият не отстъпи, тогава настъпва конфликт, който доказва, че не сме способни да обикнем.

Доколко сме готови да приемем другия? Доколко сме готови да се разпнем ние, за да живее другият? Чрез Христовия Кръст дойде радост за целия свят. Когато човекът се съгласява да се разпне, тогава дава любов на хората до него. И друг път съм казвал, че в нашия живот имаме два избора – или ще разпнем себе си и ще дадем живот, радост и любов – ще ми кажете ще дадем и ще вземем? Ще го видим след малко – или постоянно ще разпваме другите. Ще разпваме другите с нашите претенции, ще разпваме другите, защото няма да ги третираме като личности, ще разпваме другите, защото няма да ги зачитаме. Следователно доколко сме способни да обикнем? Доколко сме се подвизавали да обичаме? Което означава доколко сме се упражнявали да живеем не за себе си, а за другия?

Мнозина хора тръгват да се женят, но всекидневието показва, че не са готови за това, което започват и това е нещото, което трябва да накара да се замислят първо младите хора, които се подготвят да се оженят или вече са се оженили. Защото животът на единия заедно с другия открива характера на всеки от тях. Виждате, човекът е релационно събитие, може да разбере себе си само чрез другия. И сега ние, за които се предполага, че сме обикнали другия, в който сме се влюбили, го чувстваме като заплаха до нас и бързаме да окопаем себе си, защото внезапно другият не е нашата радост, а нашият ад.

Бракът се смята за радостно събитие, само по себе си радостно, но и за събитие, което дава радост първо на тези, които се женят, и второ, на техните роднини, най-вече на техните семейства и въобще на приятелското обкръжение. Въпросът е коя е радостта в брака? И тук има едно друго нещо, в което постоянно се проваляме. Коя е радостта на брака? Излизането от моята самота, излизам от мене. Егоизмът окопава човека и много пъти го кара да остава самичък. Също така радостта е способността ми да приема другия в живота ми, защото, когато се женя, реално откривам себе си, за да дойде някой друг човек в моя живот. Въпросът е прост, така ли е? Защото реалността показва това просто нещо, че не сме готови да приемем някой друг в живота ни. Ние го приемаме в живота ни с предпоставка да бъде нашата радост, но много пъти той се превръща в нашия ад. Въпрос: другият ли е виновен или винаги само другият е виновен? Или в крайна сметка аз се оказвам неспособен да приема другия в моя собствен живот? Страхувам се, че повечето пъти важи последното, че аз не съм способен да приема някой в живота ми. Не съм готов да открехна себе си, да споделя моя живот.

Също така радостта на брака означава да съм способен да доставя радост на другия с моето присъствие в неговия собствен живот. Кога мога да дам радост на другия? Когато я имам. Когато не я давам, това означава, че я нямам. Виждате, че има тайни ъгълчета и тънки моменти, които разкриват една реалност, която не познаваме или искаме да не познаваме. Радостта на брака е също така моята способност да бъда радостта на другия, с това, което съм, с начина, по който се отнасям към другия. Радостта на брака е творчество, бракът е творчество, многообразно творчество, то е откриването на творческата способност и възможност в мен, то е създаването на връзка и общение с другия човек, който влиза в моя живот и моят подвиг е аз да стана негова радост, и, разбира се, създаването на един нов живот. Тя е идването на един нов човек – детето, чийто източник ще бъде любовта между двама човека, защото детето е плод от любовта. За съжаление много деца са деца от нужда или „случайно” дошли и колкото и да изглежда странно, това по тайнствен начин съпровожда тези деца в техния живот. Тоест дали те са плод от любовта на техните родители или на нуждата, на случайността или дори на задължението.

Дали обаче сме разбрали коя е радостта на брака? Брачната радост не е нещо, което идва от другия, а нещо, което извира от нас и което даряваме. Разбира се, някой ще попита – да дам, но няма ли да взема? И отговорът: вземам, когато давам. Колко са хубави думите на Христос „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” и това важи на всички равнища. Защото в мига, в който даваш, вземаш – приемаш радостта от общението, приемаш радостта, че си дал радост. Това са естествени неща. Но ако даваш и мислиш, че се изразходваш, тогава си окаян, тогава ти си проблемът. Когато постоянно сочиш на другите какво им даваш, това е заболяване, това е злочестие, но именно това злочестие бичува живота на много хора. Знаете ли кога приемам радост? Когато съм способен да дам. Животът и радостта не влизат на везните на бакалина, колко даваш, колко вземаш. Даваш всичко и получаваш всичко. Не даваш нищо, но тогава дори другият всичко да ти даде, ти отново не разбираш нищо. Това е реалността. Животът, който не се споделя, е загубен и умрял живот. Живот, който не се споделя с любов и от който не извира радост от това споделяне, е нищожен живот. Радостта е радост, когато се подарява. Радостта, когато не идва от само себе си, не е радост. Изворът на радостта в радостния човек не е извън него, а в него, но когато аз самият не съм извор на радост, това означава, че съм мъртъв и нищо не усещам. И тогава? Другият не може никога да стане моя радост, защото не мога да почувствам неговата любов, желание, радостта, която ми дарува. Защото го смятам за опасен, защото, дори когато ми дава, и ми дава искрено, аз мисля за това какво ще ми поиска. Това обаче означава, че съм болен. Помисляли ли сте колко съпружески двойки се измъчват точно от тази болест?

Това е естественото състояние на днешния човек. Това означава радостта на брака. Ако човекът е естествен, той живее радостта, излъчва радост, приема радост, споделя своя живот. Това обаче не е нещо статично и пасивно, а нещо динамично и затова живо, защото се движи, защото нараства, защото се култивира, защото, когато намалява, може да спечелиш отново в борбата и да го изпълниш. И това е борба за красотата и свободата. За свободата от нашите страсти, от нашия егоизъм, който е най-голямата ни страст, свободата от робството на егото, което именно е истинската смърт. И борба за красотата, красотата, която извира от способността за комуникация, от любовта, от радостта, от живота, от живота в радост сред всякакви трудности, както казва св. ап. Павел „радвам се в страданията си”. Той знаел какво говори, защото, когато страданието и скръбта стават извор на радост, тогава реално живее човекът. Следователно, борба за красотата и свободата.

Бракът е връзка за двама, нека помним това. Христос ни каза да обичаме дори враговете ни, но не ни каза да се женим за тях. Защото любовта в брака е единствената любов, която предполага взаимно отношение. Това, което казахме преди за естеството на човека, засяга и двамата, но и всеки поотделно. Всеки от двамата трябва да е всичко това, така да живее радостта на брака, такова излъчване да има, така да приема присъствието на другия в живота си. Не е достатъчно да имаме половината и да търсим другата половина от другия, а всеки от нас трябва да е възпълнен. И идва един въпрос: къде ще намерим този човек? Първият отговор е доколко ние сме такива хора, оттам тръгваме, защото, ако не сме такива хора, няма да намерим другия човек. И ако го намерим, няма да го разберем и ще остане напразно неговото присъствие в нашия живот. Следователно, за да намерим този човек, както преди го описахме, трябва да сме или да ставаме ние такива хора, защото тогава и само тогава можем да оценим това, което е другият. Един човек, който не е свободен, не може да разбере свободата на другия и ще се опита да му наложи своята воля.

За да направим още една стъпка, ще попитаме къде търсим този човек и с какви критерии? Много пъти той е до нас и по-скоро не го виждаме, защото сме слепи. Затова се връщаме отново на въпроса къде го търсим, но и дали сме способни да го намерим. Също така има значение колко сериозно се замисляме, какво виждаме в другия, какви черти има и какво би могъл да придобие. Защото съществуват хора, които могат да се развият, виждаш го в техния характер. Може да са в дадена начална точка, но да са открити, за да стигнат до следващата. Как ще разберем това? Въпросът е колко сериозно ще третираме нашето познанство и връзка с другия човек. Колко сериозно ще разговаряме. Несъмнено съществуват начални критерии, съществува известно привличане, съществува нещо. Това не е достатъчно, това дори може да е заблуда. Затова, ако реално искаме да направим нещо с другия, трябва да поговорим сериозно, да видим кой е другият, да видим себе си чрез другия и да се подготвим, с определени предпоставки, за да стигнем до пълнотата на тази връзка. Когато преди брака играем на криеница, когато се крием от другия, когато не обсъждаме нещата, по-късно ще получим изненада, но тогава ще е късно. Затова е нужно да се научим да търсим съществените неща.

Казах нещо в началото и към това искам да се върна. Проблемът не започва от другия, а от нас. Поставихме въпроса къде ще намерим този човек и дадохме отговора доколко ние сме такива. Следователно, трябва да го намерим, защото, както казах, може да е пред нас и да не го виждаме, а да виждаме само грешката и отклонението на човека. Защо сме неспособни да се открием за другия? Нека разгледаме още един тънък момент. За да разберем, че животът не е идея, а живот. Човекът е релационно събитие, той е личност и думата личност това означава: релационно събитие. След като човекът е такъв по своята природа, релационно събитие, неговата неспособност да се открие за другия означава духовна увреденост. Защото, ако не си способен да приемеш другия, да се радваш на присъствието на другия, ако гледаш другия като враг, като противник, това означава, че не си способен да се откриеш, следователно да преживееш своята идентичност като личност, защото само тогава я преживяваш. Но именно този възлов момент показва, че проблемът докосва нашето екзистенциално състояние, начина на нашето съществуване. Реалното откриване на живота на един човек е откриването за Бога. За тази друга личност, напълно реална, която идва и влиза в общение с живота на всеки от нас. Проблемът тук е радикален, не са идеи, „аз вярвам, аз не вярвам”, тук говорим за самия живот. Фактът, че религиозното чувство е на същата възраст с човешкия род открива много просто, но и много ясно, че Бог е екзистенциално събитие в живота на човека. Когато това събитие отсъства, човекът е увреден и усещаме тази увреденост в живота ни. Затварянето на нашето его, отказът, че съществува каквото и да е извън нас, само и само за да спасим себе си, е микроб, който заразява целия ни живот.

Ако смятаме Бога опасен за нашия живот, това означава, че сме болни, това означава, че сме проблемни. Ако се страхуваме от откриването за Бога, това показва, че нашият проблем е много сериозен и много тежък. Въпросът не е в това дали вярвам или не вярвам в Бога, а в причината за отказа и ако видим на социално равнище проблема, ще установим, че в историята тези, които отхвърлили Бога и воювали с Него, са имали на прицел човека. Искам да се спра тук върху Жан-Пол Сартр, върху този човек, който някога обяви смъртта на Бога в името на човека, „Господа, доведете ми до мене и около мене хора, които да ми скриват небето”. До какъв извод стигнал Сартр? До това самият той да казва „Убих Бога, защото вярвах, че ме отделяше от другите хора”. Но ето, че смъртта на Бога направило безапелационно това отделяне и той стигнал до неговото впечатляващо заявление: другите са моят ад. Това е увредеността, за която говорим. От устата на един виден философ, на един човек, който свидетелства за своя опит. Затова, ако човек не се открие на екзистенциално равнище за нещо, което го превъзхожда и е извън него, и не е истинен и реален като личност, тогава ще бъде окаян човек, ще бъде жалък човек. Колкото и важен да изглежда, ще е увреден човек.

Чувствам изкушението да разкажа един случай. Млад човек, женен, с много висока длъжност, на който се удивляват семейството и приятелите му, трябва да кажа, че от първия момент, в който се запознах с него, нещо в мен възропта, имах много дълбоко усещане, че, да кажа думата? – е некадърен, т.е. лъжлив. Един ден познато лице, общ познат, ми се обади по телефона, за да ми каже, че този човек се развежда, защото се забъркал с много по-млада жена от него. Не в това е проблемът, а в жестокостта, с която се отнесе към семейството и дори към децата си. Напълно съм сигурен, че не е обикнал и втората си съпруга и не я обича. Просто тя ласкае егоизма му. Не знам колко добър изглежда, знам, че изобщо не е. И за съжаление зная, че съществуват много такива човеци. Но тези трудни състояния показват истинските качества, колкото и да се опитваме да вдигаме шум, и шум вдигат само тези, в които няма съдържание. Затова е нужно внимание, когато поставяме начало на едно семейство.


Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Бракът е смърт на егото Адът – това е да не можеш да обикнеш За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Да се погрижим за нашия брак Бракът е общо пътуване по пътя към спасението

Нека разгледаме един друг въпрос – за смирението в брака. Да говориш за смирението в брака означава да говориш за любовта. Защото тези две неща са страни на една и съща монета. Ако съществува любов, съществува смирение, и ако съществува смирение, то идва от любовта. Любовта е екстатично движение, когато обичаш, излизаш от себе си, за да срещнеш и приемеш другия. Това означава, че подготвяш себе си да приемеш другия, подготвяш себе си да бъдеш радост за другия. Смирение, ще каже някой, от страна на кого? Очевидно и от двамата. Помня един благословен старец, който казваше, че монахът проявява послушание към своя старец или монахинята към игуменката и така отсича своята воля, а нашите брачни братя, казва, проявяват послушание един към друг. Следователно смирението трябва да съществува и от двете страни и горко, когато някой очаква да го види в другия, за да го покаже и той самият. Защото в този случай смирението просто е една техника, която рядко постига успех. Казах преди, че смирението извира от любовта. Когато обичаш, в понятието за любов съществува понятието жертва. Готов си да жертваш себе си. Бракът е смърт на егото. Не можеш да стигнеш до ние, и да живееш в ние, ако преди това егото не е умряло. В противен случай всичко друго са трагични истории, които чуваме и които обсъждаме много пъти.

Обърнете внимание на нещо, смирението е широка основа. Колкото по-широка е основата, върху която някой се обляга, толкова по-рядко ще падне. Ако основата е тясна, тогава и с едно поклащане може да падне. Когато един човек има смирение, тоест широка основа, тогава може да приеме и да претърпи различни сътресения без обаче да падне. Смирението предполага един сигурен човек, защото много пъти ние се боим от себе си. Не сме сигурни, не се доверяваме, давим се в несигурността и се опитваме да изтълкуваме и да отдадем много неща на поведението на другия. Бидейки винаги несигурни, смятаме, че другият се опитва да ни „задуши” с нещо, което казва или прави, и ние, които сме „умни”, няма да оставим да ни задуши, а ще се опитаме да го поставим на мястото му (така си мислим). И всичко това между другото го наричаме семейство. Всичко това между друго го наричаме хармонично семейство.

Смирението е етосът (нравът) на Бога. Нека не забравяме, че смиреният човек като магнит привлича Божията благодат. Троичният Бог избрал Света Богородица, защото видял нейното смирение. В брака свръзката е Божията благодат. Смирението е първо и главно към Бога. Човекът казва „Говори, Господи, и Твоят раб слуша”. Бог обаче именно в Тайнството Брак ни подарява другия, за да бъде нашият венец и слава. Ако продължим да Му се доверяваме, тогава ще сме търпеливи към грешките на другия. Ще се опитаме да разберем да не би в крайна сметка не другият, а ние да сме проблемът. Тоест защо се отнасяме към нея с егоизъм, а не със смирение. От друга страна, ние искаме другият да посреща една наша грешка с търпение. Ние обаче какво правим?

Нека уточним, че смирението не е само за жената, понеже мъжът е глава на жената и следователно той трябва да нарежда. И това тук е един важен и възлов момент, защото евангелският текст е категоричен, и казва, че „мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата”. Христос какво прави, бидейки Глава на Църквата? Жертва се за нея, разпва се, смирява се заради нея, така я спасява, така я възкресява. Той ни учи и ни казва „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”. Коя е мярата на Христовото смирение? Неговото разпване. Бог прие да се разпне за този, който обичал, защо? – защото истински го обичал. И това е и жалването на Христос, което става изобличение за нас. Ние обикновено искаме да разпваме другите, а не да се разпнем, и това е така, защото ни липсва смирение. Не сме в състояние да понесем безсилието на другия. Нас ни интересува другият да не ни надмине, именно защото ни липсва смирението. И там се доказва, че когато нямаме смирение, нито акъл имаме. Затова ще бъдем оправдани не ако се скараме с другия и накрая се разделим, а ако помогнем на другия да се поправи и спасим и запазим нашата връзка. Това е победата. Победата не е да ударя ръката си и юмрукът си в ножа, защото тогава ръката ми ще се среже, и това е понятно.

Виждате при хора, които имат егоизъм и нямат смирение, че техният плод е разпадът. Тяхната сила е рушителна, докато смирението, защото смирението е сила, е благотворно, изцеляващо, градивно. Казвам отново, че когато човек говори за смирението, сякаш говори за любовта. Христос излиза извън Себе Си и докато е Бог, излиза, съединява се и възприема човешката природа, за да срещне и да спаси човека. По същия начин любовта, която се вдъхновява от Светия Дух, единствената истинска любов, е едно движение от мен, за да срещна другия. Този, който обича, когато обича, неговата основна цел е да дава радост и да прави щастлив другия. Когато постоянно искаш само да вземаш от другия, това означава, че изобщо нямаш любов, нямаш смирение, имаш егоизъм, означава, че реално си един микроб, който ще разруши здравето на връзката. Следователно не съществува брак без смирение. Когато в човека няма смирение, тогава той много малко неща може да направи. Смирението не е намаляване, а нарастване, то е обогатяване на връзката. То показва духовната динамичност на човека, показва човека, който не е несигурен, така че да се бои от най-малкото поставяне под съмнение и да се опитва да покаже, че е най-умният и че неговата дума трябва да се зачете.

Виждате, че смирението държи чисти нашия ум и сърце и ни позволява да стъпваме на здрава почва. Позволява ни да признаваме нашите грешки и да искаме прошка, но и да се отнасяме с любов към грешките на другия. Защото обичаме другия. Но ако превръщаме неговите грешки в „картечница”, с която ще го простреляме, това означава, че просто не го обичаме и че досега сме го използвали. С други думи, бракът без смирение не е понятен. Той би бил брак без основа, защото в крайна сметка смирението отсъжда и качеството на любовта. Въпросът е дали нашата любов е лъжлива и егоистична, любов към нашето аз, или автентична и истинна любов, излизане от нас, за да срещнем и да доставим радост на другия? Този, който има смирение, има и силата да излезе от себе си, защото не се бои, докато този, който няма смирение, е несигурен. И повтарям, смирението най-вече е смирение пред Бога.

Кой е смиреният човек? Този, който се подвизава да пази Божията воля. Ако имахме това смирение, тогава във всеки един момент и у дома бихме намирали красиво решение. Бихме стигали до него, бихме изцелявали себе си, бихме изцелявали другите. Навярно не съществуват съпрузи, при които да няма моменти на напрежение. Това, което отличава хората, ако имат смирение, е да не считат себе си за уникални на земята и да искат всички останали да служат на тяхното аз. Също така, ако имат смирение и реално обичат, могат да понесат немощите на другия, а не да угаждат на себе си. С други думи, смирението и любовта са едно и също нещо, едното не може да съществува без другото, едното извира от другото, всяко от тях храни другото и поддържа живота на човека красив, автентичен и истински. . .

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Адът – това е да не можеш да обикнеш Предпоставки за радостта в брака За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Да се погрижим за нашия брак Бракът е общо пътуване по пътя към спасението

В една басня от Езоп се казва, че всички животни се събрали и всяко се гордеело, че имало повече деца от другите. Едното казвало: аз имам пет деца, другото казвало аз имам шест, друго – аз седем. Тогава се появила лъвицата и я попитали ти колко деца имаш? И лъвицата отговорила – родих едно, но лъв. Св. Йоан Лествичник в живота си написал само една книга – Лествицата – една, но лъвска книга. Тази книга е духовен лъв. Лествицата е една стълбица, която започва от най-малките стъпала, от малките и всекидневни борби на живота и стига до последните стъпала – до 30 стъпало, което включва вярата, надеждата и любовта. Най-вече любовта. Св. Йоан казва, че за да кажеш обичам и за да почувстваш най-вече, че обичаш, трябва да минеш през дълъг духовен процес, трябва да се научиш да поразяваш егото си, да се смириш, да придобиеш търпение, да работиш първо върху себе си, за да излезеш от себе си в този спасителен изход на любовта към Бога и брата.

„Лествицата” е писана за монаси и някой би казал, че не се отнася към нашия живот в света. Но във въведението авторът дава отговор на всички нас. Той казва, че въпреки че е текст, който се отнася към монаси, при все това спасението засяга всички. Пътят към Бога може да е различен за всеки, но краят на пътят е един и същ за всички. Не съществува едно Евангелие за монаси, а друго за миряни, делото на спасението засяга всички.

Но има и една разлика. Бог друго ще потърси от монаха, който не е имал задължения, не е имал деца, които да отглежда, семейни грижи, занимания. При монаха съдът ще бъде съгласно неговия подвиг и борба, които Бог му е поверил. Тоест кръста, който е призван да понесе.

В този дух и ние придобиваме дръзновение, и както казва монах Моисей Светогорец, като малките кученца от евангелската притча, вземаме трошички от светоотеческата трапеза, от това, което пада от отците, и лакомо ги събираме.

Днес ще говорим за смирението. Дръзко е да кажеш, че ще говориш за смирението, защото, ако реално искахме да говорим за смирението, навярно трябваше да се отдадем на мълчание. Може би мълчанието е най-добрият начин да говорим за величината на тази велика добродетел. Смирението, казва св. Йоан Лествичник, на свой ред също е една стълбица. Първото стъпало е, че стъпваш на земята, тоест започва от всекидневния подвиг и е толкова високо, че последното му стъпало стига до небето. До това съвършено състояние на смирението стигнала Света Богородица. Църквата и светият отец много конкретно ни дава реалистичната картина за смирението. Защото много пъти и аз и вие, четейки светоотеческите книги, мислим, че тези неща са ставали само по онова време, но св. отец ни припомня, че смирението е нещо, което може да се случи, трудно, но е постижимо, трудно е, но с Божията благодат се постига. Света Богородица започнало от първото стъпало и поради нейната възприемчивост и послушание към Божията воля Бог я удостоил да стигне до последното стъпало. Първото стъпало според св. отец се отнася към „елементарното” смирение, което бихме приравнили с възрастта на младенците малко преди да им поникнат зъбките. Тогава, когато приемаме храната във форма на кашичка, защото нямаме зъби да дъвчем. За това „елементарно” смирение говори той, което включва вярата, вярата в троичния Бог, учението на Църквата и учението на Светото Писание. Той казва, че първата основна стъпка на смирението е да вярваш във всичко, което се казва в Символа на вярата, а не както ти си мислиш. Това смирение го имат всички православни християни. След това „елементарно” смирение реално започва пътуването на тази велика добродетел. Въпреки че казваме нещо, което изглежда банално, при това не е даденост. Затова еретиците биват характеризирани като горделиви хора и самохвалци. Защото с тяхното отношение прогонват Божията благодат и изпадат от една заблуда в друга заблуда. Защото преди всичко се противопоставили на първата добродетел – смирението и неговото първо стъпало – приемането и вярата в троичността на Бога и завещаното учение на Църквата. Но отвъд еретиците, мисля, че имаме един личен проблем. Тоест всеки „реже и шие” по своя мярка Самия Христос, Църквата, заповедите, приема или съответно не приема това, което иска. Например по въпроса с поста. Казваме че Бог не гледа това, друго играе роля, че това, което излиза, а не това, което влиза в човека, го осквернява. Вижте колко избирателно четем св. Писание. Казваме примерно, че и Христос е ял или е обвинил лицемерите, докато не обвинявал грешниците. Каквото си искаме вземаме. Това са истини, които казваме и на които се позоваваме. Но знаете ли, че половината истина е пълна лъжа. Защото Сам Христос, Който казал, че наистина не играят роля това, което влиза, а което излиза от човека, Той Сам преди да започне Своето дело постил 40 дни в планината. Той Сам ни казва, че „този род не излиза, освен с пост и молитва”. Някои ще кажат: „ама в Евангелието на Страшния съд се казва, че там Бог няма да те пита колко си постил, колко бдения си направил, а ще каже отиде ли при затворници, облече ли голи, храни ли сираци и т.н. Да, разбира се, така е. Но св. Йоан Златоуст добавя нещо друго и казва, че Бог ще потърси от всички това, което биха могли да направят и ги засяга. Това да посети затворник всеки човек може да го прави. Това, което е в повече, т.е. тоест, бдението, духовния подвиг Бог не ги е поискал насила, но сърцето, което обича Бога, чувства нуждата да ги принесе като дар и това не означава, че не са приети от Бога или че в очите на Бога няма да ги сметне като нещо повече. Следователно е много важна тази първа стъпка – приемането на нашата вяра, на нещата, които сме приели без да добавяме или да отнемаме нещо. Това, колкото и просто да звучи, не е просто. Много пъти обвиняваме свещениците, нашия епископ, че примерно добавя нещо или отнема нещо (от службата), но нека всеки подири в себе си колко пъти с дума, мисъл, с живота си отнема от Бога съда и съди безразборно всички. Осъждането е страшна язва, броили ли сте колко пъти в това малко кафенце, за което се събираме вечер, за да говорим, „ела да пием по кафе!” – казваме. Събираме се и в една толкова малка чашка се побира цялата Вселенска Патриаршия, всички епископи на Църквата, на Гръцката църква, всички свещеници, настоятели, цяла Европа, Америка, другите планети и има още място. В една дребна кафена чашка. И най-вече вътре никъде не съществува нашето „аз”. „Не сме като останалите човеци”. Нека всеки да намери аналогията и навярно ще види и своите отговори по въпроса със смирението.

В Лествицата св. Йоан казва, че – на първия стадий – когато започне да цъфти смирението в нас, тогава разбираме, че мразим с болка всяка човешка слава и похвала. Приемаме безчестенето с отворени ръце и го прегръщаме като лекарство, което очиства нашите грехове. И едновременно изкореняваме гнева и яростта. В райското състояние, в което Адам бил, той се радвал на Божията слава. Радвал се на всичко, което правил, всяко негово дело било за Божия слава и всичко се отнасяло към Бога, към утешаването на другия човек. Когато човекът бива изгонен от Рая и идва тук на земята, се променят всички негови духовни чувства и начинът, по който възприема и гледа нещата. Така и тук като дете на непослушанието на мястото на Божията слава поставя пустославието, празната слава, любовта към славолюбието. Тоест човекът започва да мисли, че всичко, което прави, трябва да се отнася не към Бога, а към собственото му лице. Св. Йоан Лествичник казва нещо много хубаво – смиреномъдрие има не този, който унижава себе си и се обвинява, а този, който е бил похулен от друг, но въпреки това изобщо не е намалил своята любов към него. Много пъти всички ние и в първите стадии на изповедта казваме, „Е отче, аз съм най-грешният човек на света!”. И дори може да го вярваме. Но когато отецът ни засегне малко, веднага се възпротивяваме, защото в нас крием горделив егоизъм. Преди няколко дена един човек ми каза така: „Аз съм най-грешният човек на света”. Поговорихме малко и го попитах:


- Имате ли деца?


- Да, имам, женени са.


- Как се разбираш с децата си?


- Добре, но със снахата имам проблем.


И изрече много тежки думи срещу нея. Каза:


- Какво да правя, имам много тежък проблем.


Аз му казах:


- Слушай какво да направиш – да започнем от най-простото. Запиши името й за здраве.


Той, който чувстваше, че е най-лош от всички, скочи и каза:


- Е, не и за здраве!


Тоест само смирение на думи, повърхност. Както елея в кандилото, където елеят е отгоре, водата отдолу. Смирение на думи, реално съдържание – никакво. Този човек, който чувства себе си последен и смята всички хора по-добри. Тоест човекът смята, че е смиреномъдър, докато не го закачим. Смята, че има смирение, но не го закачай! Св. отци казват, че живеем заедно със змии, знаете, змиите са животинки, които, ако не ги закачиш, не те закачат, а когато се отбраняват, хапят, но никога не го правят от злоба, а ги е страх – ако ги настъпиш, ако ги подразниш. Така са и страстите. Доколкото са в нас и ги пазим, не ни закачат, но само да ги закачим, в онзи час ни хапят. Същото е и с гордостта. Всички имаме убеждението, че сме добри и смирени – докато не ни закачиш. Вижте каква врява вдигаме, ако чуем една клевета в наш ущърб. Нещо изречено срещу нас, някаква несправедливост, ако чуем нещо, което ни засяга. Вижте колко страшно е да се засягаме. Сещаме се, че когато старецът ни налагаше епитимия, се разстройвахме. Чумерихме се и т.н. Той идваше и ни казваше нещо, което тогава не го разбирахме, днес обаче можем да го разберем. Той казваше: „Сега се разстроихте, понеже направихте нещо лошо, или понеже се засегнахте?” Тоест дяволът отива да ни замърси не само чрез греха, а и чрез начина, по който ще се покаем. Какво представлява засягането? Защо се засягаме? Защото нашата гордост, която прекръстваме на достойнство, е била засегната. Била е смачкана. Бил е смачкан нашият егоизъм. Но нека отидем в св. Олтар и да видим Христос, Който е гол на Кръста и там да Му кажем – загубих моето достойнство. Загубих моя егоизъм, Ти какво казваш? И Той какво ще ни каже? Ще остави ръцете Си както винаги отворени и ще ни каже „И Аз загубих Моето достойнство, но го загубих, за да го намерите вие”.

В Църквата човек осъзнава своя егоизъм и на кои равнища се намира – ако се засяга много, има голям егоизъм. Ако с времето това намалява, означава, че се намираме на прав път. При това Бог винаги – доброволно или не – избира начини да ни смири. Вижте, отиваме на молитвата и ако ни обземе духовна ревност, казваме на Бога: „Боже, дай ми смирение, направи ме смирен!” Мнозина от нас го казваме – дай ми смирение. И Бог избира да не ни позвъни сутринта някой на звънеца и да ни каже „Добър ден! Пакетът със смирението, което поръчахте, дойде!” Не. Бог няма да го прати така, а чрез твоя съпруг, където ти ще си почистила всичко вкъщи, но той ще се хване за една неизмита чаша и ще ти каже „Добре, цял ден една чаша ли не можа да измиеш?” Въпреки че, ти си чистила цял ден. Бог избира един такъв начин да те „окастри”, защото иначе гордостта ти ще стигне до тавана. Той избира един такъв начин да те окастри, да те задържи в ниското (т.е. в смирението). Но аз, вместо да кажа на Бога благодаря, че ми изпрати този начин да се смиря, Му казваме „Добре, казахме да се смирим, а не да ставаме изтривалка да ни тъпчат! Другите! Докъде ще издържа? Още колко?” Ние обаче не разбираме, че тези граници на смирението стигат до границите на Бога…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Себелюбието и неговите последствия Християните на комфорта Болестта на фарисейството Да отделим време да помълчим Първият признак на гордостта е обидата

Божията истина е много проста, но ние сме объркани, много пъти не можем да я разберем и да я превърнем в начин на живот. Ще поговорим по три теми. Първата е:

Как е възможно двама съпрузи, които изглеждат силно свързани помежду си, хората от тяхното социално и роднинско обкръжение да изпитват голяма неприязън към тях? Интересна тема, един въпрос, който наистина се нуждае от внимание и трябва да го проучим. Първото нещо, което искам да изразя, е моето желание тези съпрузи не само да изглеждат, но наистина да са свързани помежду си. В друга беседа разгледахме предпоставките, за да бъдат свързани. Когато двама човека поставят заедно ръката си в Божията ръка, когато сърцата на хората се настроят към Божията воля, тогава остават свързани. Помните ли това, което ви казах някога: два ключа, поставени на една халка, винаги ще са заедно. В джоба, на пътя, в шкафа, в морето. Ако са на същата халка, ще бъдат постоянно заедно. С други думи, колкото и трудности и проблеми да има в живота, когато хората са в Божията любов и воля – и Бог е халката, която ги обединява – тогава ще останат заедно и ще победят своите проблеми.

Нека разгледаме поставения въпрос. Логично е да се радваме на двама съпрузи, когато се обичат, и дори се молим Бог да ги запази съединени. Как тогава е възможно хората в тяхното социално, но и роднинско обкръжение, да се дразнят и да изпитват неприязън към една такава съпружеска двойка? Тази неприязън очевидно е предизвикана от някакви причини. Първата, и за съжаление обичайна, е завистта, която произтича от неспособността на някои хора да обичат. Завиждаме на радостта на другия, завиждаме на успеха на другия, и това е така, защото определени пъти успехът на другия припомня нашия неуспех. Срещал съм хора, които се опитаха да сторят зло, защото виждаха децата на техните роднини да са щастливи, докато техните не успяха в живота. Вместо да се радват за тези деца, те чувстват завист. Защо другите да са щастливи? Това, както разбирате, е демонично състояние. Как другите успяват в живота, а те самите не успяват? Завистта е болест и за съжаление много разпространена. Така някои хора виждат двама съпрузи, които са свързани помежду си и се обичат, но понеже тези някои хора са се провалили в любовта, това ги дразни. И друг път сме казвали, че адът – това е да не можеш да обикнеш. И когато хората от само себе си не могат да обикнат, и когато виждат други да обичат и да се обичат, това ги дразни, поражда неприязън и дори желание да сторят зло. Това е първата причина. Но съществува и друга вероятност.

Много пъти любовта кара хората да се крият в една егоистична черупка. И понеже се чувстват прекрасно, гледат другите с високомерие. Така, бидейки затворени в тяхната връзка, третират другите без любов. Държат се самодостатъчно. Много пъти е налице съпружески егоизъм. Трябва да кажем, че има вероятност и това да става. Затова съпрузите трябва да потърсят себе си. Не толкова, за да преодолеят завистта на други, колкото защото едно такова състояние не е здраво, крие в себе си семена на заболяване, проблеми, които в даден момент може да се проявят и да се усилят. Важно е, затова и го пожелах в началото, съпрузите да бъдат истински свързани помежду си. И те ще бъдат здраво свързани, когато са свързани, спазвайки Божията воля, когато единият гледа другия като лицето, което обича, като венец и слава, с които Бог го е увенчал и прославил. Тогава любовта, грижата, обичта, нежността на единия към лицето на другия, ще бъде „Да“ на благодарението към Бога, Който е дарил единия на другия.

Разбира се, при всички случаи трябва да сме категорични – завистта не може да бъде оправдана. Завистта е болест, и горко на онези, които я имат и не го разбират. Защото завистта е болест, която гризе самия човек, който завижда. Разбира се, във въпроса се подчертава, че много пъти именно роднините изпитват неприязън към съпрузите. За съжаление истина е, че повечето пъти най-големите злини идват от роднините. Защото, както казах, сред роднините има по-силно изразено съревнование и успехът на единия предизвиква завистта на другия. Успяло е детето на брат ми в университета и завиждаме на това дете, или някой път го клеветим, дори и семейството му, че уж имало „връзки” и така е постигнало успех. Защото навярно не искаме да признаем, че нашето дете не е успяло. Но дори то няма да успее с тези думи, които казваме за другото. Следователно двама съпрузи никога няма да станат щастливи, когато се радват на провала на други съпрузи. (Затова казах, че завистта е болест, която гризе самите хора, които завиждат).


Разбира се, трябва да кажа, че хората в тяхното демонично състояние, защото завистта е демонично състояние, много пъти кроят множество интриги, за да разрушат щастието на другия. Но колкото повече интриги кроят, толкова повече те самите трупат жар върху собствената си глава. Това, което мога да кажа на съпрузите, които питат, е да не се влияят от неприязънта на другите, да не я предизвикват съзнателно, да не я предизвикват егоистично, да не парадират със своята любов, а да я култивират дълбоко с една красива и божествена любов, която извира от това, че другият е този, който Бог ми е дарил. Той е Божият дар към мен. Тогава обичта и вниманието ще имат като резултат Божието присъствие, защото, когато хората с тяхното поведение се грижат за Божия дар, тогава вече са на прав път.

И така, има причини за това поведение, и тези причини не са здрави. Затова съпрузите, които срещат една такава ситуация, не трябва да падат духом, а просто да развият тяхната красива връзка.

Вторият изключително интересен въпрос, който се нуждае от много голямо внимание, е: когато съпругът е погълнат постоянно от мисионерската дейност на Църквата и нехае за своето семейство, грешка ли е, че съпругата му постоянно се оплаква? Ако изследваме нещата в дълбочина, този въпрос наистина става много сериозен. Бихме могли да направим и две разграничения. Едното е когато съпругът е свещеник и реално служи на делото на Църквата. Истина е, че има свещеници, които се посвещават на това дело и така пренебрегват малко своето семейство и в някои случаи говорим за многодетни семейства.

Сещам се, че на един млад свещеник, който има голямо семейство, препоръчах да отдели и време за семейството си. В онзи момент той получи SMS от съпругата си, която го питаше дали ще се забави, защото се беше изморила. Показа ми го и му казах: „Виждаш ли? Дойде тъкмо навреме.“

Разбира се, съществува и другият вариант, където съпругът е мирянин, но мисионерства в Църквата и отделя много време за това. Тъй като въпросът има връзка с мисионерското служение и семейството, трябва да кажа, че още тяхното противопоставяне е грешка. Тоест семейството за човека, който се труди на мисионерското поле, не е ли място за мисионерство? Нима мисионерството (в рамките на енорията) е едно, а семейството друго? Ако мисионерството много пъти се върши в енорията и спрямо семействата на други хора, възможно ли е от тези семейства да се изключи семейството на мисионера, независимо дали той е свещеник или не? Как е възможно семейството да остане изолирано от това? Нима е пречка? Също така за един човек, който се занимава с мисионерство, навярно му се струва изкушение това, че съпругата му се оплаква, че той се занимава толкова много с делото на Църквата. Съществуват хора, които посрещат с търпение тези оплаквания на съпругата си, смятайки, че така постъпват правилно. Накрая обаче какво правят? Да не би това, че смятат желанието на съпругата си да се занимават с тяхното семейство за изкушение в крайна сметка е самоуспокоение и истинско изкушение вече отдясно, което ни кара да мислим, че ние се жертваме за другите и жена ни не ни разбира?

Преди много години един млад човек поиска да стане свещеник. Той дойде със своята съпруга и жената нямаше абсолютно никакво възражение съпругът й да стане свещеник. Смяташе това за чест и благословение. Имаше обаче един страх, да не би, когато съпругът й стане свещеник, да го загуби. Сметнах, че страхът на младата жена беше оправдан и това, което я посъветвах тогава и още съветвам много съпрузи, е да отделят време за семейството си. Няма да употребя израза, който можем да натоварим по различни начини, да пренебрегне делото на енорията. Просто делото и грижата за семейството също е енорийско дело. Ако семейството на трудещия се на мисионерското поле не върви добре, това се отразява и върху цялото му мисионерско служение. Има едни библейски думи „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата”, трябва да помним това. Разбира се, и тук има граници, а именно, че никой в крайна сметка не може да предпочете хората пред Божията воля. Това обаче важи, когато хората се противят от неверие спрямо Божията воля. Затова казах, че е нужно внимание и че не трябва да объркваме нещата.

Нека видим още по-внимателно нашата тема. От момента, в който някой е създал семейство, семейството е дело на двама. По-късно ще дойдат и децата. Бракът има отговорности. Бракът е кръстен път, не е пристанище, а арена, арена на борби. Децата, от друга страна, не са деца на единия, а са деца на двамата и не са просто деца на двамата, а децата искат и баща си. И децата на свещеника се нуждаят от баща. Децата на мисионера не се ли нуждаят от баща? Да не би много пъти да товарим някои, т.е. нашата съпруга, с трудни за носене товари?

Но нещата може да бъдат и по-сериозни, и те са такива, когато мисионерството е алиби. Алиби за някои празнини в съпружеството. Съществуват празноти и понеже съпрузите нямат смелост да ги преодолеят, тогава мисията става лесна причина за тяхното бягство от вкъщи. Това обаче идва да „подправи” останалата мисионерска дейност. Защото нещата не могат да бъдат здрави, когато идват от едно болно състояние. Виждали сме това в Църквата и в енорията. Казах и преди, съпружеството и семейството не влизат ли в мисионерската дейност? Всеки един избор има последици и трябва да разберем това.

Нека обобщим. Първо, празнината в съпружеството. Много пъти тя съществува и трябва да се третира и да се изцели, а не да се прикрива зад една външна дейност. Второ, да не се крием зад алибита. Семейството е от първостепенно значение и за свещеника и за този, който се занимава с мисионерска дейност. Несъмнено, не трябва да има безцелен ропот от страна на съпругата, но и от друга страна, нужно е внимание в крайностите. Има деца на мисионери, свещеници и миряни, които са погинали и погиват поради тази погрешна оценка и поведение. Семейството се нуждае от време и трябва да му го отделяме. И внимавайте, нямаме никакво оправдание, когато му го отнемаме. Другият има граници на своите сили и трябва да ги зачетем. Ако го натоварим повече отколкото може, ще се огъне. В епоха като нашата, свещениците и мисионерстващите трябва да обръщат внимание на семейството и да помнят това много добре, защото поради крайности и погрешен подход, най-трагичното, поради грешката, която става уж в името на служението в Църквата, видяхме многобройни тъжни случаи, видяхме свещенически семейства, но и семейства на мисионери, да се разпадат. Не трябва да сме готови да хвърлим камъка на анатемата върху този, който си тръгва, а да помислим да не би някой да го подтиква да направи това. С неговото поведение, с това, че не е поискал да се вслуша в неговите молби, и тогава вече никой не може да се чувства оправдан. Разбира се, има и случаи, където изобщо не са прави онези жени, които са избрали ролята на презвитера и не я поемат, а са си тръгвали и са наранили семейството и човека, който – предполага се – са обикнали. Съществуват обаче и грешки, които се нуждаят от внимание.

Казах ви и в началото, въпросът е много сериозен. Има много аспекти, нужно е много голямо внимание и честност за неговото преодоляване. Нека всеки помисли за своята отговорност пред Бога за всички служения, които е поел. Служението на съпружеския живот, служението на брака, служението, свързвано с отглеждането на децата, служението на свещенството или на мисионера. Това, което много пъти ни вреди, е нашият егоизъм, когато мислим, че ще постигнем всичко и много пъти не постигаме нищо. Ако имаме смирение и мярка, тогава ще намерим решението. Защото съществува решение и особено там, където съществува любов и отговорност.

Нека видим и третия въпрос. Също сериозен въпрос, който показва едно реално събитие, което за съжаление не е рядко. Защо обикновено след брака имаме промяна на характерите? На какво се дължи това? За съжаление това е една реалност, където след сключването на брака констатираме, че за един човек се оженихме, а той се оказва друг. И се питаме какво точно е станало, защо е тази промяна? Моето първо питане е дали наистина има промяна, или на практика разкриване на истинския характер на човека? Мисля, че става второто. Никой не се променя внезапно, понеже се е оженил. Просто явява, навярно в една безопасна среда, това, което реално е. Разбира се, човекът е трябвало да забележи това преди брака. Просто много пъти нашите избори са повърхностни. Нямат съществени критерии и не изследваме съществените неща. Едно познанство, една връзка, един годеж не е време, за да си прекарваме добре и безгрижно. Това е време за отговорност и подготовка. Сещам се, че някога казвах на едни млади хора: ако искате да познаете истинския характер на другия, вижте го как се изразява, когато е в компания с приятели. Както се изразява там, такъв е в действителност. Пред вас може да е идеален и идеална, да е любезен и любезна. Ако обаче в компания с приятели го виждате да се изразява по начин, различен от този, по който го прави пред вас, да знаете, че това е неговото истинско аз.

Другата сериозна грешка е, че хората не обсъждат съществените неща на брака. Какво иска единият от другия, какъв иска да бъде другият, как реално си представят живота. Разбира се, в едно такова обсъждане трябва да бъдат искрени. Днес знаем много добре, че хората дори нямат търпение, а имат много егоизъм и когато нещо не върви добре, са готови да зарежат брака.

Бракът предполага подготовка. Обикновено подготовката, която двамата правят, е материална подготовка. Да подготвят материалните неща, дома, да подсигурят работата. Човек не би отхвърлил тези неща, но при условие, че има съществена подготовка. Също така връзката преди брака носи едно насищане, където хората мислят, че могат да правят каквото си искат. Искам да ви кажа една истинска история, която е много показателна. Някога, отивайки да заредя бензин в колата, попитах един младеж, който работеше там и го познавах.

- Детето ми – му казвах – изкара казармата, имаш работа, ожени се!

Младежът ми отговори:

- И аз искам да намеря една девойка и да се оженя.

Аз обаче знаех, че живееше с една девойка и му казах:

- Какво каза?

- Какво казах? Да намеря една девойка и да се оженя.

- А девойката, която е в твоя дом? – му казах.

Трябваше да го видите с какво изражение ми отговори:

- Е, не и нея!

Чухте го. Виждате, че една връзка без благословение разваля човека и отношенията. Много е важно също така хората да разберат и да се попитат защо се оженихме. Изглежда прост въпрос, но изобщо не е прост. Защото, ако човек седне да анализира защо са се оженили много двойки, ако ги помоли да му отговорят на този въпрос, ще получи най-щурите отговори. Най-неочакваните отговори. Ние бихме сметнали за естествен отговор – оженихме се, защото се обичахме. Но много пъти отговорите не са тези.

Те се питат след това и това е въпросът, защо се промени характерът? Казах го, не се е променил, просто човекът е показал кой е реалният му характер. Защо се ожениха? Ама защото се обичаха, ще каже някой! Въпросът тогава е прост: къде отиде любовта, изгуби се толкова бързо? Просто това, което човек проявява, показва, е, че изобщо не е съществувала любов.

Винаги ще помня още един случай. Запознах се с мъж и жена на тяхното работно място. Изглеждаха млада и радостна двойка. След известно време някой почука на вратата ми. Беше младата жена, която работеше, съпругата, тя дойде и ми каза:

- Отче, развеждаме се.

- Защо, детето ми, се развеждате?

Тя започна да изброява причините. Аз й казах:

- Реалната причина за това, че се развеждате, детето ми, не е сред това, което ми казваш.

Тя ме попита:

- Коя е?

- Тя е – и й го казах натъртващо – че никога не се обикнахте.

Тя ми каза:

- Не е възможно.

- Добре, след като сте се обикнали, искам да ми кажеш във всички тези случаи, които ми спомена, в кой от тях вашата предполагаема любов победи егоизма ви?

Младата жена ме изгледа занемяла, внезапно виждаше истината. Имаха седемгодишна връзка, но не успяха да изкарат 17 месеца брак.

Бракът не е за безотговорните. Много пъти хората без да са узрели, без да са се „отбили” от тяхното бащинско семейство, тръгват да създадат семейство. Но празнотите, незрелостта, егоизмът не се нуждаят от много, за да се проявят. Трябва да кажем просто и ясно, че егоизмът отменя любовта или казано по друг начин, там, където има егоизъм, не може да съществува любов, защото егоизмът е изкривяване на любовта. Любовта, както Христос ни учи, е екстатично движение. Христос как ни възлюби? Той излезе извън Себе Си да ни срещне и да ни обхване. Това означава да обичаш – да излизаш от твоето аз. В брака всеки излиза от дома си, срещат се в църква и тръгват заедно за един друг, нов дом. Символиката е много дълбока, всеки е призван да излезе от себе си, от своя егоизъм, от това, което е бил досега, от това, което е живял сам и сега е призван да живеят заедно, това е новият начин. Не като паралелни егоизми, защото ще се сблъскат, а като синтез, от който ще излиза един нов човек. Едно плюс едно не прави вече две, а едно. И тези, които не са научили това добре, рано или късно ще стигнат до крах.

Егоизмът отменя любовта и пробуждането е болезнено, когато някой път установяваш, че човекът, който си избрал, не е бил този, който си очаквал. Ние обаче не сме освободени от отговорност за това, казах го и преди. Разбира се, съществуват и изключения, но в основните предпоставки не направихме здрав избор, не поставихме правилно предпоставките, не говорихме за съществените неща в брака, не видяхме дали гледаме по същия начин живота, и още по-зле, някои си мислят, че в брака другият ще се промени. Обикновено не се променя, защото, за да се промени, трябва да обичаш. Ако не обичаш, не се променя, това е истина; това е опитът на живота. Никой не се променя магически – ако някой обича, другият ще се промени. Не можеш да обичаш някого и да го вгорчаваш с твоето поведение. Просто не го обичаш. Ако го обичаш и някой твой недостатък го дразни, с радост ще го отсечеш, защото искаш да доставиш радост на другия. Виждате ли – простите неща в живота правим трудни, защото ние, хората, станахме трудни и станахме такива, защото оставихме Божията благодат в периферията на живота ни.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Бракът е смърт на егото Предпоставки за радостта в брака Не се оплаквай от своята съпруга Бракът е общо пътуване по пътя към спасението

„Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли.” С търпение проявих търпение. Очаквам Господа. Нужно е търпение, за да проявиш търпение. Странно съчетание, така, както е написано и както звучи- с търпение проявявам търпение. Да очакваш твоя човек, твоя съпруг, който си е тръгнал, детето ти, което се възпротивява и тръгва. Всичко това изисква търпение. Днес вдига бунт, да. Протестира и възразява. И какво ти казва твоят духовник? Какво да ти каже. Отиваш и казваш „Отче, намерете някакво решение!” Е, какво решение да ти каже човекът. Впрочем какво искаш да ти каже? „Моли се и имай търпение!” „И кога, отче, ще се промени детето ми?” „Не зная кога. Ти обаче ще чакаш.” „Ама, отче, то не ми отдава значение. Говоря му и ме обижда. Говоря му и ме хули. Как ще проявявам търпение? Как ще издържа това? Как ще го понеса? Ама довчера за това мое дете бях над всички и всичко. И сега не иска да говорим. Не иска да му давам съвети, не иска да ме пита, не иска нищо.” „И знаете ли какво си спомням?” – ми каза една майка. „Спомням си, отче, когато детенцето ми беше малко и веднъж трябваше да отида да изгледам някакъв театър със съпруга ми или да видим някой хубав филм. Трябваше да оставим детенцето ни на сестра ми да го гледа една вечер. Тогава моето мъниче не искаше да се отдели от мене. Не искаше да ходи, не можеше да издържи, не седеше без мене. И това детенце, което не можеше без мене, сега не ме иска. Иска всички други, неговите приятели, познати, но мене не ме иска. А някога не можеше без мене. Предпочита да отсъства от нас, от вкъщи, часове и дни наред. За него радост е да отсъства, да се махне, да отиде другаде. И аз, отче, как ще издържа? Как ще проявя търпение докато детето ми се върне обратно? Очаквам да чуя ключа във вратата вечер, да дойде, да се успокоя, да мога да заспя. И казвам: хайде да се върне! Хайде да се върне! Гледам часовника и минава  23.30, минава 00.00, минава 00.30, минава 02.30, минава 03.00. Веднъж се върна в 04. 30 часа  сутринта. И аз чаках, чаках, чаках. Безкрайно търпение. Какво ще правя? Какво да правя? Не мога повече.” Какво да правиш? Да чакаш. „Как да чакам?” С вяра. Само с вяра. Ако вярваш в Христос, ще чакаш. Ако не вярваш в Христос, не можеш да чакаш. Защото само човекът, който се уповава на Божията намеса и помощ, чака. Другият постъпва по човешки и казва: „Ще направя моите постъпки. Аз ще се заема.” Ти обаче, който си пробвал всичко и си се разочаровал, след толкова грешки, които си направил, сега казваш, „Ех, нищо не става. Пробвах всичко. Търчах, крещях, биех, хулех, говорех рязко, хванах го за яката, зашлевих му шамар, заключих го, направих много. И знаеш ли какво постигнах с всичко това? Отчаях се. Отчаях се от себе си. Отчаях се от моите възпитателни методи, от моите техники, от моите тактики, отчаях се от моите думи. Отчаях се от себе си. Какво да правя?”

Знаеш ли какво мога да ти кажа, ако си се отчаял? Ти си блажен. Защото си постигнал нещо, за което другите доста ще почакат, докато го разберат. Кое? Това, че човекът сам по себе си представлява пълно (откровено) отчаяние. Да си се отчаял като родител е привилегия. Внимавай какво ще кажа, нека го обясня: когато се отчаеш от себе си, това е най-плодотворният и подходящ момент да възложиш надеждата си на Бога. Хубаво е да се отчайваш от себе си. Тогава се обръщаш към Бога.

Свети Никодим Светогорец смята, че необходима и основна предпоставка, за да възлюбиш Христос, да се облегнеш на Бога и да повярваш в Него, е първо да се отчаеш от себе си. Какво ще рече това? Да кажеш: „Аз не мога да успея сам, нито мога сам да помогна на другия. Не мога  сам да помогна на детето ми. Загубил съм надежда.” И какво да правя след това? Да започнеш да се надяваш. На кого? На Христос.

Да се надяваш на Христос. Не на себе си. В себе си вярваше толкова години и не постигна нищо правилно. На себе си се облягаше толкова време и я оплеска. Разчиташе на  твоите сили и с шум и трясък се провали. За щастие, ти разбра това. Сега дойде часът да повярваш в Христос. Дойде часът да повярваш в твоята сила. „Ама”, казваш, „аз вярвам в Христос”. Да, казваш, че вярваш, теоретично, но толкова години какво направи?  Остáви Христос в ъгъла. „Ама, как Го оставих в ъгъла?” На практика Го остави в ъгъла. Теоретично вярваше в Него, но какво искаше? Искаше сам да успееш във всички твои житейски въпроси.  Ти да извикаш, ти да накажеш детето. Ти да го контролираш. Ти да го разследваш. Ти да  вземаш решение за всички въпроси.  Мислиш, че управляваш всичко: жена си, детето си, мъжа си, работата си. И имаш огромен егоизъм. Този егоизъм не ти дари търпението. Сега обаче дойде час да оставиш всички твои въпроси в ръцете на Христос.  Не в твоите ръце. Защото твоите ръце държат всичкия гняв, ярост и целия океан на егоизма. Но я погледни ръцете на Христос колко по-различни са от твоите собствени ръце! Ръцете на Христос са продупчени и окървавени. Те са продупчени от гвоздеите, които сме поставили. Ръцете на Христос са продупчени и именно затова през тях може да се плъзне всеки порок, но и попиват всеки грях, всяка страст и огорчение, защото Христос  „взема греха на света”. Тези ръце оставят детето ти да диша. И ако детето ти погледне през тези продупчени ръце, ще види само любов, любов и любов.  И уважение. Разбра ли го? Сега, когато го разбра, чакай. Чакай и ще видиш чудото. Прояви търпение. Сега, когато след толкова търпение разбра и схвана смисъла на търпението, на издръжливостта, на смирението, чакай. Всички тези неща – търпение, издръжливост, смирение – вървят заедно. Защото, за да чакаш, трябва да имаш смирение. Егоистът не понася да чака. Докато смиреният чака и казва „Бог си знае. Бог има Своите собствени ритми. Детето ми ще се промени не когато искам аз, а когато то само иска и когато Бог иска. Тогава ще се промени детето ми.”

Видя ли какво ми каза? „Искам да се промени детето ми. Да го видя, пък ако ще да  умра!” Не знам дали ще го видиш променено преди да умреш. Може да го видиш след като умреш. Бог може да иска да проявиш такова търпение, че да не съумееш да го видиш променено, както ти го искаш. Господ обаче ще го види и ще го видиш и ти оттам, където ще бъдеш, във вечния живот. Необходимо е обаче голямо търпение. Трябва да очакваш отговор на молитвата, която едва вчера отправи. Помоли ли се вчера? Ще чакаш. Кога? Не се безпокой. Когато стрелата на твоята молитва стигне до сърцето на Бога, прободе го и окървави от любов, тогава ще видиш резултата. Кога отправи стрелата на молитвата? Вчера. Тогава почакай. Тя пътува. Никоя молитва не е напразна. Никоя молитва не остава без отговор. Необходимо е обаче търпение. Трябва да чакаш.

Определени хора очакват да видят резултат  на момента. Сега се молиш и искаш утре да видиш резултат. Може и това да стане.  Но когато вземеш броеницата в ръката си, не очаквай веднага плодове.  Мнозина отиват на Света Гора с броеница в ръка и искат да видят Бога с едно бдение, което ще направят. Искат да видят нетварната светлина с молитва за една нощ. Не става така.  Необходимо е голямо търпение, необходимо е голямо очакване и да казваш „Господи, когато Ти искаш. Аз ще чакам. Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли”. Господ ми обърна внимание, погледна ме, чу ме, но първо трябва да почакам. Хубаво е да очакваш Бога и да проявяваш търпение в тези божествени въпроси.

Знаеш ли св. Амон колко време чакал докато се освободи от гнева? Той всеки ден молил Бога за това. И знаеш ли колко чакал? Осем години. През всички тези години продължавал да се гневи, но се борил  отново и отново, молил се, и отново  и отново проявявал търпение. На осмата година Господ дошъл и го освободил. Я си представи той да се беше отчаял на седмата година и да беше казал „Е, няма да продължа. Не мога повече. Една, две, четири, пет, шест, седем години търпение. Е, нищо не става.” Обаче. Той потърпял още една година, стигнал до осмата и дошло неговото освобождаване и избавяне.  След това сърцето му станало толкова спокойно, че никога не се разгневил повторно през живота си. Ти гневиш ли се? Гневиш се. И аз се гневя малко. Не толкова много, но и аз се гневя. И тъй, искаш ли и ти да живееш това чудо? Тогава от днес започни да се молиш с търпение.  Моли Бога да ти отнеме гнева.  Моли това на всяка св. Литургия. И не ми казвай: „Какво да  правя в Църквата?” Ето. Това да правиш. Ако се гневиш,  ходи всяка неделя и моли Бога да ти отнеме гнева. И само заради това да ходиш на Църква, ще имаш сериозна причина да ходиш в Божия храм. И да казваш „Господи, дари ми кротост, спокойствие; да не избухвам; да не ме гледат децата и да треперят, да не ме гледа жена ми вкъщи, да я притеснявам и да създавам този тежък климат с мои викове, гняв и нерви. Господи, отнеми ми гнева!” Зная, че ти се помоли за това. Колко пъти? „Е, колко пъти да се моля за това.” Много. Св. Амон – осем години.  Ти колко години се моли? Колко дълго казва на Господ „Избави ме, Господи, от тази страст.” От гнева, яростта, блудството, пиянството, пушенето, грабежа, лъжата, любопитството. Каквото и да имаш, моли Бога и след това прояви търпение.  И знаеш ли защо трябва и ти да проявяваш търпение, както правил св. Амон и всеки един светец?  Защото Този, Когото чакаш търпеливо, не е някой случаен, а  светият Бог, Който никога не е изрекъл лъжа, а остава верен на Своите обещания и любов.  Бог ще дойде в даден момент, ще ти помогне, и ти ще станеш спокоен като овчица, никога няма да се разгневиш повторно, никога няма да пиеш повторно, никога няма да пушиш повторно, ще се избавиш от твоите страсти и ще станеш нов човек. Необходимо е търпение и молитва.  Очаквай и твоята спътница да се промени към по-добро. Не бързай. Не искай всички неща да станат още днес и рязко по-добри. Жена ти не е натрупала всички грешки които има за един месец. Това са грешки на цял един живот. Това е характерът, който се очертал, затова се казва характер. Характерът се е очертава  в нас още от детските години.  Не можем в един миг да променим тези неща. Някои съпрузи си поставят краен срок „ ако не се разберем до една година, ще се разделим!” Ама седни, бре, детето ми! Как ще се разделиш. Чакай, прояви търпение.  „Какво търпение, отче?” Ама характерът е такъв. Променя ли се така лесно? Почакай.

Сещам се за един човек, който пазеше диета. Лекарят му казваше, че най-дълбоките слоеве мазнина (тлъстина) се топят много по-трудно.  Ако пазиш диета, сваляш последните килограми много по-трудно, отколкото първите. Знаеш ли защо? Защото този слой мазнина (тлъстина) съществува в нас десетилетия наред. И с диетата правим именно това: обръщаме се назад и тръгваме да изгорим старите слоеве мазнина (тлъстина). Например, някой днес тежи 90 кг и иска да свали теглото си на 80 кг.  80 кг  обаче е тежал преди доста години. Изминало е време, откакто за последен път е бил 80 кг. Качил е тегло, станал е 90 кг, 95 кг, килограмите му са се увеличили.  За да стане отново 80 кг, той трябва да изгори  тази мазнина (тлъстина), да се върне назад и да стигне до времето, когато е бил 80 кг. Трудно изчезва тази мазнина (тлъстина).

Така е и с нашата душа. Тя е натрупала мазнина (тлъстина).  Страстите са създали такова наслояване в нас, което не изчезва лесно.

Трябва да проявяваш търпение към твоя човек. Да намериш място в сърцето на другия, да го оставяш да мисли, да решава, дори да си тръгне за малко, ако иска;  тропосно (със своето поведение). И по място (топика), ако не издържа по друг начин. Да, остави го да  си тръгне. Да отиде да отседне малко при майка си, при баща си, или и ти да заминеш; да отидеш някъде за малко сам. Да помислиш, да се успокоиш, да не бързаш. Не можеш да настояваш за любовта на другия и да казваш „ще се държиш добре с мене, ще ме зачиташ!” Това не става с натиск. Това става със свобода. Затова дай на човека  си време, пространство, търпение.

Каза ми го и се трогнах: „Отче, остави ме девойката, която обичам, а бяхме сгодени толкова години. И аз какво да правя? Много я исках. Но знаех, че не може да претендираш за любов. Не мога да претендирам за любовта, да кажа на някоя жена „обичай ме насила, понеже аз го искам!”. И знаете ли какво направих? Оставих я да си тръгне. И сега седя и чакам. Търпя, обичайки. Търпя, болейки. Търпя, молейки се.”

Най-точната реакция. И ще видиш, другият ще се промени. Ако Бог иска и ако любовта, която проявяваш, е истинска; и ако твоето търпение е пълно с любов, тогава ще видиш, че човекът, който си тръгва от теб (жена ти, детето ти, съпругът ти), никъде другаде няма да намери толкова сладка любов като твоята. И ще се върне обратно.  Ще отиде където иска, може да опита различни други неща, но няма да намери такава топлина, нито такова качество любов. Ще намери сурогати, фалшиви думи, користна и случайна любов; и пак ще се върне при тебе. Стига само когато се върне да те намери да чакаш. Ще чакаш ли?

Колко хубаво било, когато Одисей се върнал и намерил Пенелопа да го чака! Какво трогване! Помислете си Одисей да беше намерил Пенелопа омъжена с някой от кандидатите, които дебнели и търсели възможност да я вземат за съпруга. Пенелопа чакала; но и Одисей чакал. Той проявил търпение в това голямо пътуване и неговото търпение и любов били възнаградени.  Защото било точно това: търпение, пълно с любов.

Блудният син също се върнал. Баща му го очаквал. Той проявил търпение. Той го гледал от прозореца как идва и от очите му струяла любов и носталгия; и доброта; и огромно търпение. И видял чудото.

Трудно е, брате мой, да проявяваме търпение. Нашата епоха е забързана и всички ни казват „Сега. Тук и сега.” Диетични центрове, изучаване на чужди езици, ускорени групи тук и там, всички ни обещават бързи резултати. Всички кухненски уреди са бързи, за две минути.  Микровълнова фурна. Една минута и яденето е готово. Всичко, каквото правим в живота, има скорост. Всичко става бързо и светкавично. Идва Бог и ни казва „Знаеш ли нещо? Всичко това добре правиш, че го правиш бързо.  Улесняват живота ти. Но душата отново иска дори днес, след толкова векове, своите ритми. Както тогава, когато те създадох, детето ми. Това не се е променило”.

Обработката на душата изисква търпение. Трябва да очакваш обещанията на Бога, за да видиш как се осъществяват. Бог е обещал много неща. И това, което е обещал, ще стане. Бог ни е казал например, че „блажени сте, ако плачете. Защото ще се разсмеете. Който плаче в този живот, ще се смее”. Изчакай. Нека ти обясня. Христос не е имал предвид сълзите, които проля вчера заради твоите нерви. Разбираш това, вярвам. Защото мнозина плачем и от нерви, когато крещим на другия и се сърдим. Той не е имал предвид тези сълзи. А ако плачеш смирено, ако плачеш понеже си онеправдан. Плакал ли си някога, бидейки онеправдан? Не защото си сърдит, твоят егоизъм е засегнат и твоят инат те е обхванал, понеже не е било по твоята. Не. Да плачеш понеже откровено са те онеправдали; онеправдан за истината. Плакал ли си някога, бидейки оклеветен? Зная някой, който плакал, бидейки оклеветен: св. Нектарий Егински. Колко ли е  плакал в тази стаичка там в Атина, когато слушал толкова коментари за себе си. Той не бил безчувствен. Той нямал камък в гърдите си. Сърце имал. И със сигурност е плакал. Онеправдан, оклеветен; и чакал, и чакал. И видял справедливостта да тържествува. Кога? Докато бил жив, за съжаление, отчасти видял това. Господ обаче  го оправдал напълно, макар и след смъртта му. Църквата в Александрия поискала прошка за клеветите срещу  св. Нектарий и за начина, по който се отнесли с него.  Светецът чакал толкова години и Бог го оправдал. Естествено, докато бил жив, хората не му дали тази сладка чаша на оправданието, а го напоявали с горчивина.  С изключение на  църковните хора, простите души. Обикновените вярващи винаги го обичали. Св. Нектарий обаче проявявал търпение. Затова и мнозина го наричали „Светецът на търпението, на търпеливостта”,  защото изчаквал и не протестирал. И ти изчакай  и ще видиш, че един ден сълзите ти ще се превърнат в диаманти, които блестят.

Господ е казал „Който Ме следва, още сега ще почувства рая в себе си. Аз ще Му се явя, и цялата Света Троица ще дойде и ще влезе в сърцето му. Който Ме обича, още в този свят.” И ти казваш „Къде е това? Аз не чувствам Бога.” Проявяваш ли обаче търпение? Подвизаваш ли се търпеливо? Колко? Нужно е много. Дни? Месеци. Месеци? Години, десетилетия. Направи място в себе си и остави Христос да влезе. Направи място, остави стабилно място за Христос и не сменяй постоянно пейзажа в сърцето си.

Когато някой става монах на Света Гора, един хубав подарък, който някои му правят, е икона на света Ипомони (от гр. ез. υπομονή – търпение). Защото в живота на монаха е необходимо  търпение. Целият негов цял живот е едно огромно търпение. Живот е достатъчно монотонен: всеки ден служба, всеки ден събуждане в килията, утринна служба, правило, (молитва с) броеница, поклони. Хубаво е, разбира се, има и разнообразие, но има и монотонност в определени неща. И какво е нужно? Много търпение. В последованието на монашеското пострижение се казва „Придобий търпение”. Необходимо е да придобиеш огромно търпение.

Близки теми:

Християните на комфорта Опитай да обикнеш враговете си – и ще спиш спокойно през нощта Направи две стъпки и ще отидеш в рая Как можем да се борим със стреса? Спомени за стареца Тихон

Причината, поради която се женим, е да има някой, който да ни подкрепя и поддържа, за да стигнем до Бога. Защото сами сме много слаби. Затова си избираме човек, който желае същото, което и ние. Който ще ни помогне да го реализираме. Проблемът се появява тогава, когато партньорът ви не желае това, което желаете вие. Тогава се получава типичният брак на съвременния човек.

Един ден влязох в магазин за обувки в Ню Йорк. Продавачът ми каза да седна и че ще дойде след малко. В магазина имаше една доволно пълна дама. Хареса си едни ботуши и каза, че ги иска. Попитаха я кой номер иска. Тя каза шести (№ 36 по европейския стандарт, б.р.). Носят ѝ шести размер, а тя очевидно се нуждае от дванайсети (№ 46, б.р.)! Опита се да влезе в тези ботуши и след като видя, че не може, каза на продавача, че размерът на ботушите не отговаря. Продавачът ѝ каза, че това си е точно шести номер. Тя поиска да ѝ дадат седми. Същата картинка се повтори. Тя се провикна: “Къде са правени тези ботуши, в Китай ли? Там имат мънички краченца!” Една стара дама, която също чакаше и вече беше много ядосана, ѝ каза: “Чуй, жено, не трябва да се преструваш толкова – ти не си размер 6!!!”

И аз ви казвам – не трябва да си фантазирате твърде много, че можете да живеете така, както искате, и при това да сте с Бога. То е като да си сложиш ботуши, които въобще не са твоят номер.

Какво търсим? Кои сме ние? Любовта е винаги насочена към другите и никога към себе си. Колко често сте чували родители, които са направили много за децата си, да казват: “Колко много направихме за теб, а колко малко любов ни връщаш! Аз ти дадох всичко и направих толкова за теб, а ти не ме обичаш и си неблагодарен.” Това не е любов. Защо умря Христос на кръста? Той обича, затова умря. Въпреки, че ние не го обичаме в отговор на това, което е направил за нас. Ако обичате някого, каквото и да правите за него, го правите от любов, а не заради любовта, която той ще ви върне. Не е важно колко дълбоко е завоалирано това – щом очаквате да получите заради това, което давате, то е отново любов към себе си.

Колко е трудно да станеш човек, който не обича себе си! Виждате дори малки бебета – дайте му шишето с храната и когато искате да му я вземете, ще чуете плач и викове. Когато му я върнете, се успокоява. Детето вече знае какво иска. Още като малки деца започваме да плачем и родителите си казват – а, детето е гладно или жадно, но то продължава да вика, давате му играчка, продължава… И когато го вземете на ръце, то спира. По този начин вече сте научили това дете, че любовта е да имаш това, което искаш. През целия си останал живот ние мислим, че любов е да имаме това, което искаме.

За това някои казват – аз я обичах през целия си живот, но тя не ме обича и затова и аз не я обичам вече. За каква любов въобще говориш?! Ти си обичал себе си! Трябва да разберете, че, ако искате живот, който да е пълнота – не удовлетворение на вашите желания, а да ви носи цялостност, – на вас ви е нужен Бог. Нужно е да се научите как да обичате. Трябва да сте във връзка с Източника на любовта – Господ. Без това ние просто играем роли, търсим простото удовлетворение на себе си. И колкото повече удовлетворяваме себе си, толкова трупаме в себе си повече пустота. Защото в този свят  е невъзможно човек да бъде удовлетворен. Само любовта и истинските взаимоотношения ни изпълват.

- Как можем да се спасяваме взаимно, един другиго?

- Буквално казано, ние не можем да се спасим един другиго. Вие трябва да заобичате Бога, за да можете да се обичате взаимно. Тогава се изпълват думите на Писанието – да “бъдат двамата една плът” (Бит 2:24), една в Господа. Св. Василий Велики казва, че единственият правдив знак за любовта е да загубиш присъствие за себе си. Това не означава да се изгубиш и да станеш нищо. А да откриеш и да станеш всичко в Бога. Както казва и ап. Павел, “и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

Искам да ви разкажа една история, която ще ви помогне. Имаше семейство креоли, живеещи в Ню Орлиънс – сем. Субле. Бащата, Морис, беше пощальон, всеки ден обикаляше и носеше пратки до пощенските кутии. Той, разбира се, не изкарваше много пари. Семейството имаше 11 деца, от които 7 инвалиди. Някои с проблеми с гръбнака, някои бяха в инвалидни колички – само 4 бяха здрави. Когато ги видях за първи път, казах на Морис: “Боже мой (това беше съвършено секуларна перспектива от моя страна, намирайки се напълно под влиянието на ненормалния свят), защо, след като виждаш, че се раждат проблемни деца, не спреш!? Морис, бях чувал, че имаш 11 деца и някои от тях са инвалиди…” Той отговори утвърдително.  “Също така чух, че някои от твоите деца са осиновени. Кои точно са осиновени?” А той: “Отче, не знам, забравил съм.” Колко прекрасен отговор! Всички бяха просто негови деца и той ги обичаше по един и същи начин, защото любовта зависи от сърцето, а не от физическото състояние. За любовта няма граници. Самолюбието налага всякакви ограничения.

Също разбрах, че когато Морис обикаля и разнася пощенските пратки, ходи в обществените болници, които се грижат за чернокожи деца инвалиди, от които родителите са се отказали. Прибрал се вкъщи и казал на жена си: “Там има едно малко дете, на него му е нужно семейство, той е инвалид. Дай да го вземем”. Жена му го попитала как ще му помогнат, слeд като е инвалид: “Ние нямаме пари, ти си пощальон, имаме собствени деца.” А Морис ѝ казал: “Просто ще го обичаме!” И го взели, после взели и други. Ето това беше любов, а не любов към себе си.

А ние избираме хора, които ни доставят приятни изживявания, удоволствия.

Ще ви разкажа още една история. Вървя по Медисън авеню и отивам при юрист. А в Америка по-лошо от адвокат са само двама адвокати… По пътя пред един от скъпите магазини виждам човек, седнал  на земята – знам, че проси. Пресякох от отсрещната страна, доста преди да стигна до него и отидох там, закъдето съм тръгнал. Бях убеден, че съм невинен и че даже Бог не ме е видял в този момент. Свърших си работата, обаче започнах да се чувствам виновен и да се питам – какъв християнин съм аз? Господ стои пред мен, а аз го заобикалям с хиляди оправдания… Върнах се обратно, той още си беше там, и му дадох 10 долара. А той: “Отче, видях те, като премина на отсрещния тротоар… Стана ти съвестно, а?” Какво можем да кажем?! Виновни ли сме за това, че не сме човеци? Търсим ли Христос? Или търсим нещо, което ще ни донесе удоволствие? Докато търсим нещо за себе си, никога няма да открием пълнота в себе си.

- Как да се научим да обичаме, когато живеем в егоцентричен свят, различен от онзи отпреди 1000 години?

- Аз бих поспорил дали светът преди 1000 години не е бил егоцентричен. В културно отношение тогава са имали по-културно изразени взаимоотношения с Бога, но не и по-добри. Защото културата е като превозно средство, което е създадено, за да поддържа реалностите, в които вярваме. Като чаша, съдържаща течност – не можете да имате течност без съответен съд, тя би изтекла. Някои съдове са по-хубави от други, някои са направо прекрасни, но и те не променят съдържанието на водата. Ако течността е развалена, прекрасната чаша няма да я направи сладка. Могат да съществуват различни прояви на нашата вяра, но ако нямаме отношения със самия Бог, това няма никакво значение. Всеки отделен човек трябва да вземе самостоятелно решение да се обърне към Бога. Това не зависи от обществото, от епохата, всеки сам за себе си трябва да каже: “Да, Господи, аз ще умра за теб!”

Всеки ден повтарям на монасите – трябва да станете сутрин и да кажете: “Всичко е за Теб, а не за мен!” Ако животът ви е само за вас, вие и имате само себе си. Колко самотно е това! Винаги казвам на хората – заобичайте и тогава всичко в живота ви ще се подреди.

Има толкова обсебени от себе си хора, които буквално изсмукват другите, околните! И не могат да разберат защо, когато ги види някой, бърза да избяга. А са просто глупави, защото мислят само за себе си. Така човек никога няма да е изпълнен, животът му винаги ще е празен. Само Господ и другите могат да го изпълнят. Защото любовта е насочена не към себе си, а към другите. Вие сте единствените, които можете да объркате собствения си живот. Честито!

Мислите ли, че Бог ви обича за това, което правите? Няма нищо, което да можете да направите, за да заслужите Божията любов. Господ обича свободно, като дар, без всякакви условия. Той обича същата жена, която вие мразите, както и всички останали, и даже убийците и откачалките  – всички обича еднакво, въпреки че не обича нещата, които правим. Не защото го уязвяват Него, а защото греховете унищожават нас. Той казва съвършено ясно – каквото направите за едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (Мат. 25:40). Както Бог обича без условности, така трябва да се стремим да обичаме и ние.

Близки теми:

Всичко да е заради Бога и нищо заради нас Ако наистина обичаш – то винаги е за другия, а не за теб Love hurts Ако се срещнем с нашия клонинг, бихме го убили Любовта Божия

Вие сте светлината на света (Мат. 5:14)

Защо светът се нуждае от светлина? Този свят не е светът, за който Бог е изрекъл думите: “Ето, всичко беше твърде добро.” Това не е нашият свят. Светът, какъвто ние сме го направили, този свят се нуждае от светлина. Този свят, който е в нашия ум, с нашите объркани критерии за живота, с незнанието ни какво реално искаме. И това е нашият свят – дори и на тези, които се наричат вярващи.

Това е светът на средностатистическия човек, който гледа сериалите, слуша новините, веднъж се ужасява от чутото и видяното, а друг път му се радва, търси „облекчение” и забрава, отдавайки се на своя грях. Това е светът, който се намира в криза. Нямам предвид икономическата криза, а кризата на ценности и приоритети в живота. В историята на живота на св. Нифон Константиийски е описано едно негово видение. Той видял море и потъващи в него човеци, които носели огромни товари, но въпреки че потъвали, те искали да ги натоварят с още по-голям товар. Сложи още, дай това, дай и онова! Но ти потъваш! Да, но ще потъна щастлив! Ще потъна, носейки максимално голям товар върху себе си! Каква е целта на това морско пътуване? Онова, което аз искам, да съвпада с това, което Бог иска за мен? Да застана пред Бога и да кажа: „Дължа моето битие на Теб, искам да придам логика на този живот, който по дефиниция е паралогичен и затова се обръщам към Тебе, Който ме зовеш по име и ми даваш това име в Кръщението. Моля Те да ми дадеш конкретна цел, да служа на нея и този живот да получи смисъл!” И този смисъл да бъде спасителен, да бъде смисъл, който в мига на смъртта няма да създаде чувството, че съм пропилял живота си, а смисъл, който напротив – ще ми даде усещането за вечността още през този живот.

И така, това е състояние на щастие и е единственото щастие, защото всичко друго прилича на това да потеглиш към един град, а реално да пристигнеш в друг. Така са повечето хора и ако ги попиташ защо са направили това, отговарят, както казва поетът: „Знаех и не знаех, исках и не исках.” Липсата на духовно щастие е причина за много психични разстройства, и за физически болести. Въпросът не е в това, че ми се случват нещастия в живота, а че не зная как да ги преодолея, което означава, че може да се случва нещо, някаква беда, която е незначителна, но за мен тя може да е ужасяваща, защото не зная как да се справя с нея. В миналото хората умирали, защото нямало лекарства за лесно лечими, незначителни болести, днес хората умират от незначителни притеснения, защото не знаят как да ги преодолеят. Не знаят какъв е начинът да се справят с тях. Идва някоя съпруга при духовника и му казва:„Той ми забрави рождения ден! Защо на мен ми се случва това?!“, или: „Яде пред мене това, което не трябва да ям, а добре знае, че съм на диета!“… Идва съпругът и казва: „ Тя затвори прозореца, а на мене ми беше горещо!”, и след няколко години се развеждаме. „Явно не си пасваме!“, си казваме успокоително. Въпросът обаче е дали изобщо си пасваш с някого. Защото всъщност не си се научил с никого да си пасваш. Вероятно родителите са те отгледали така, сякаш си единствената „звезда” на света и един ден се оказваш в невъзможност да понесеш кръста на брачната връзка. Така пропускаш шанса да научиш нещо за себе си, но и за другите хора. Единственото, което правиш, е да се взираш в собствения си образ в огледалото и така не успяваш да придобиеш духовно знание.

Тогава от каква светлина се нуждае човекът? От светлината на божествената логика! Тя поставя живота ти в определен порядък и ти казва откъде си, кой си, накъде отиваш, коя е първата цел, и втората, и третата, как трябва да работиш за тази цел. На един мой приятел – много известен университетски преподавател и лекар, му се случи така, че изненадващо бе отстранен от управлението на клиника към университетската болница и на негово място назначиха друг. Той много се огорчи, тъй като беше уверен, че има повече качества от новоназначения и наистина ги имаше. Тогава отиде при стареца Паисий и му каза: „Геронда, онеправдаха ме! Имам ей-толкова голяма биография, а другият, който далеч не е постигнал колкото аз съм постигнал, ми отне управлението на клиниката и сега се чувствам онеправдан!“ И старецът какво мислите му каза? „И защо не се радваш с неговата радост, че е поел управлението?!” „Такъв отговор въобще не очаквах!”, ми каза моят приятел. И докато осмислял отговора на стареца и вътрешно приел настройката да се зарадва за назначението на другия лекар, след няколко седмици поканили новоназначения преподавател на друга работа, той подаде оставка и моят приятел пак се върна на предишното си работно място. Тогава отново отишъл при стареца, който му казал: „Видя ли как станаха нещата?“…

На друг мой приятел, духовник, един ден епископът му съобщил, че от догодина ще го пенсионират и че ще дойдат нови свещеници. Моят приятел, притеснен, споделил тревогата си: „Заплатата ми ще намалее, имам две деца, искам да им помогна още малко, ако решат да следват…”, но епископът бил неумолим. Свещеникът отишъл при стареца Паисий и му казал за този разговор. Старецът отвърнал: „Виж, той е епископ, изразява Божията воля, не се противи, само се моли!“ И така, духовникът не се скарал, а си казал: „Да бъде благословено!“ След няколко дни епископът го извикал и му казал: „За разговора ни от онзи ден… Виж, не знам защо ти казах онези неща… Ще служиш още пет години!”. Както пише св. ап. Петър: „…кога страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на Праведния Съдия… “ (1 Петр. 2:23). Докато страдаше, Той не заплашваше и не казваше: „Ще ви покажа Аз!”, а предаде съда на Този, Който съди справедливо. Гледайте да не отвръщате на злото със зло, казва св. ап. Павел. Ако врагът ти е гладен, нахрани го. Направи му добро и ако правиш така, сякаш струпваш жар върху неговата глава. Ако не се покае, Бог ще се намеси. Ние задължаваме Бога да се намеси в живота ни, проявявайки това търпение. Кой днес се основава на този принцип в семейните и в съпружеските отношения?… Вместо това именно вкъщи се разиграва „битката при Ватерло”. Защото „всички имат право” и въпросът е дали ще се намери някой, който да приеме да изгуби своето право и да каже: „Моля за прошка!” И оттам Божията благодат да спаси и него самия, и другия, да внесе светлината в семейството. Но какво се случва в действителност? Всички браним своето право и накрая всеки от нас си остава само с правото – губим Бога, губим и хората. Имам право! Ами вземи си правото и живей, това твое право е твоят ад! „Другият да се покае!” Дяволът така казва на Бога: „Ти да се покаеш, не аз!”

Затова този свят се нуждае от светлина. Това е светлината на Кръста, на Христос; светлина, която преобръща тази адска логика, която сме създали, в рай. Патерикът е пълен с примери, които показват другата, божествената логика. Например бащата на св. Силуан Атонски бил простодушен руски селянин. На младини св. Силуан веднъж седнал и изял цяла кошница яйца, друг път, докато двамата с баща му били на нивата, той добре си похапнал свинско месо, а баща му само го гледал и нищо не му казал. Когато се нахранил, той му казал: „Запази останалото за утре, че е събота.” „Днес петък ли беше?“, попитал тогава св. Силуан. „Петък“, отвърнал той. „Защо не ми каза нищо, татко?“ „Не исках да те наскърбя!“, бил отговорът на бащата.

Един монах заспал по време на бдение в общежитиен манастир. Друг монах отишъл при него, сръчкал го и го събудил, а после старецът му казал: „Зле постъпи! Трябваше да му сложиш възглавница, за да спи по-добре! Защо го събуди? Изморен е.” Каква нежност само! А монахът, който тръгнал да буди своя събрат, действал според земната логика: „Аз съм буден, ще събудя и теб!”…

Щом чуваш и лично станеш свидетел на такива истории, знаеш, че Бог съществува, че има Бог, за да може този човек да постъпва така. Това е Божията логика и тя дава резултат. Резултатът обаче не винаги се вижда веднага. Този, който постъпва според божествената логика, може да изглежда безумен, глупав – че ето, той сам се отказва от правото си. А старецът Паисий казваше, че духовен човек е този, който взема решение да загуби своите права… За онези, които са успели да преобърнат земната в божествена логика, в Евангелието се казва: „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.” (Мат. 5:14-16).

„Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно.“ (Мат. 5: 17-19).

Думите „който изпълни и поучи” са много важни. Внимавайте, защото всичко това, за което говорихме досега, може да ви е харесало, но ще дойде час да го приложим на дело и това именно ще покаже дали наистина ги приемаме, защото от малки сме се научили да приемаме лесното решение на себелюбието. С едно почти автоматично движение, точно както си вдигам ръката, така правим и с душата си. Много лесно и бързо издигаме стената на нарцисизма, веднага щом другият се приближи. Лесно е да кажа тези неща, но по-трудно е да ги изпълня; само когато ги изпълниш, ще разбереш тяхната ценност. В противен случай ще си кажеш: „Това звучи добре, но в действителност нещата не се получават така, не стават в реалния живот“, и бързо ще забравиш за чутото. Днес чувам някои да казват на децата си: „Не върви напред с кръста, с кръста никой не е спечелил нищо!“ Но те не знаят, че всъщност единствената възможност някой да спечели нещо е чрез кръста! Без него всички юмруци, които раздаваш, ще ги изядеш обратно, а с кръста няма да удариш юмрук, защото кръстът означава да кажеш: „Да бъде Божията воля!”; означава, че не претендираш, че не отнемаш нито правото на другия,, нито своето собствено, а оставаш да видиш как Бог ще говори. Там е твоята голяма печалба и никой няма да вземе от това, което получаваш. По някакъв начин всички ти го дават; всички обичат смирения човек и му помагат – безкористно, а не с някаква цел. В този смисъл това, което изглежда като безсилие, е Божията сила. За мнозина кръстът е безсилие, но това е Божията сила и премъдрост. Думи на св. ап. Павел. И след повече от 2000 години това е най-мощното нещо в света. При свършека на света това ще надделее. Накрая всички ще изповядаме, че така е трябвало да постъпваме, независимо дали сме го направили или не. Божието безумство, учението за Кръста е това, което е много по-мъдро от човешката мъдрост, защото тя означава воля за мощ, за управление, за очарование, за грабеж, за завист, за надмощие, аз да бъда по-хубав, по-умен, по-силен, по-богат… по, по, по. И защо да си по-по? За да останеш сам? За да бъдат всички срещу теб? За да не може Бог да те разпознае? Какво печелиш от всичко това?…

Св. ап. Павел казва: „Не мислете за себе си високо, а носете се смирено” (Рим. 12:16). Затова всички би трябвало да живеем скромно, да купуваме най-евтините автомобили, за да не обидим другия, който не може да си го позволи. Кой мисли за подобно нещо днес? Малцина. Но тези малцина са блажени. Защото, претендирайки за нашите права, губим Бога, губим божествената логика на любовта, на общението. И това, което ни остава, е едно жестоко желание за надбягване, за надмощие, в което властва конкуренцията. Защо немските автомобили са най-продаваните? Защото немското общество е такова. Общество с жестока конкуренция, в което всеки иска да е над всички останали. Това е страната, в която се зародила философията на волята за мощ. Затова и най-мощните автомобили са немските. Ако искате да впечатлите другите, купувате си немски автомобил. И клетият грък, който се е научил на лайфстайл, се впуска в играта на конкуренция, иска да впечатли другите, а след това говорим за криза в икономиката… Докато други народи търсят господството, гърците, като малко по-лекомислен народ, си оставаме в сферата на консуматорството, нас ни интересува най-вече привидното благоденствие…

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE/

Близки теми:

Ние можем да открием вечността За благия и болния егоизъм Малцина ли са тези, които се спасяват? Кой е човекът? Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии

- Отец Йоаким, започвате вашите беседи с хората в църквата с темата за любовта. Защо отделяте толкова много внимание на въпроса за любовта и взаимоотношенията с другите хора?

- Свещеното Писание ни обяснява същността на човешките взаимоотношения – реалните взаимоотношения, – като ни казва много просто: “Можете да правите каквото си искате – да вършите някакви прекрасни дела, да се грижите за нуждаещите се и болните, да възкресявате мъртви, да ходите по вода, да премествате планини, но ако нямате любов, вие сте нищо.” Тъй като в това е и смисълът на живота – отношенията ни с хората, единството с тях, връзката с другите. Но, доколкото истински взаимоотношения без любов не може да има, ние трябва първо да се погрижим за хората около нас. Да се погрижим повече отколкото за себе си. Ето защо любовта изисква от нас да излезем от рамките на своето „аз”, на своя егоизъм, така че ние да даваме, а не да взимаме – да обичаме другите, а не себе си.

Любовта е единственият истински човешки акт, това е свобода от изолацията. Всичко, което правим като човешки същества, има отношение към любовта – любовта към себе си, към Бога или към ближните. Любовта към себе си е деструктивна, тя изолира човека от света и обкръжаващите го хора, превръща ни в индивидуалисти. Човек се затваря в собствения си малък свят, постоянно е неспокоен, развълнуван, притеснява се с и без повод. Любовта към Бога или ближните заставя човек да отхвърли себе си и своите нужди, все повече да иска да дарява, вместо да получава.

Причината, поради която постоянно говоря за любовта, е, че Христос говори за любов. В началото на Евангелието се казва: „Бог толкова възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син…” Единствената причина Христос да дойде на земята, това е любовта. И Той дойде, за да ни научи как да обичаме. Хората често казват: „Аз трябва да обичам себе си, длъжен съм да се погрижа за това и това…” На което аз отговарям: „В четирите Евангелия, които са ни оставени като ръководство за спасение, няма нито едно място, където да се говори за любов към себе си – в нито едно от четирите Евангелия няма да откриете такава заповед.” Единствената заповед, която Христос ни остави, е заповедта да се обичаме един другиго. „Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си както себе си.” Чувате ли – нито дума за любовта към себе си!? Нещо повече, Бог казва, че ние трябва да обичаме враговете си! Целият смисъл на Христовото послание е в любовта. Поради това е невъзможно да се говори за Христос или за Църквата, даже за човека, без да се засяга темата за любовта. Ето защо аз постоянно, навсякъде и винаги говоря за любовта.

- Вие акцентирате на факта, че хората не знаят как да обичат. И подчертавате, че в действителност ние дори не разбираме какво е истинската любов.

- Преди грехопадението Адам и Ева са живели в пълно осъзнаване на Бога и на Неговото присъствие в техния живот, били в постоянно общение с Него. Когато хората започнали да мислят за себе си, преобърнали предишното съзнателно разбиране за Бога, любовта към Него и цялото си отношение в това, което се съдържа в думите: „Ами аз?!” Те съгрешили, станали горди и непослушни. Точно заради грехопадението осъзнаването на постоянното Божие присъствие и връзката с Бога били загубени за човека. Ето защо ние вече не сме в постоянно богообщение. За да се върнем в това състояние сега, трябва да го изстрадаме. Изисква се огромен труд и работа над себе си за цял живот, за да се върне състоянието, което е било в рая преди падението.

Адам и Ева паднали, защото вместо Бога поставили в центъра себе си и своето „аз”. Оттогава хората са зациклили в себе си, те мислят само за собствените си нужди. И тъй като сега всичко се върти около нас, взаимоотношенията са трудни. Ние казваме: „Аз те обичам, а ти  обичаш ли ме? Обеща, но не спази обещанията си! Не си направил това и това!” Винаги се поставяме в центъра и говорим за собствената си личност, без дори да го забележим. Ето защо трябва да се научим да обичаме.

Любовта присъства там, където има грижа за другите, а не за себе си. Ако обичаш, в центъра стои друг човек, а не ти. Ако е обратното, това е егоистично самолюбие. Ако кажеш: „Аз обичам всички в тази стая с изключение на един” – с други думи, един от тези хора не ти харесва, имаш ли любов? Не, разбира се, че не – не обичаш никого. Единственият, когото обичаш, си самият ти. Ако обичате един човек само при условие, че се отнася добре с вас, значи всичко опира до това как съдите за него – това също е любов към себе си. Ние трябва да следваме заповедите и да подражаваме на Христос – да обичаме всички хора без изключение. Няма разлика! Да обичаме не поради външен вид или заслуги, не поради изгода, или защото някой е обещал да направи нещо за нас – трябва да обичаме човека такъв, какъвто е. Кои сме ние? Кой си ти? Кой съм аз? Ние сме чеда на Бог и Той ни обича еднакво, без да прави разлика между нас. Ако кажа, че не харесвам само един конкретен човек, аз и всички други не харесвам, макар и да твърдя обратното.

Ето защо любовта винаги е Бог. Без Господ няма любов. Не може да кажете, че обичате мъжа си или жена си, но не обичате Бога. Уви, вие не обичате и съпруга си също, а обичате само себе си – и представа даже си нямате кой е вашият съпруг или съпруга. Вие дори не знаете кои сте всъщност. Необходимо е да се помогне на хората да стигнат  до разбирането, че истинските взаимоотношения са именно любовта към Бога и ближния.

-  Според Вас какъв е основният проблем в духовния живот днес?

- Егоизмът, манията по себе си. Дори бих казал – обсебеността от собствената личност. Когато човек мисли за себе си, другите за него представляват интерес, само ако от тях може да получи нещо. Ако хората ви дадат това, което искате, можете да ги приемете в кръга на своите интереси, те са във вашето съзнание. Ако не ви дават очакваното, вече са извън вашите мисли и дела, държите ги на разстояние. Важно е само това, което вие чувствате, което вие искате – важни ли сте в обществото или семейството, как изглеждате, грижат ли се другите за вас и тем подобни. Не може да мислите за нищо друго освен за себе си – умът ви се върти около себе си и никого другиго. Но Господ казва: „Обичай Бога с всичкия си разум.” Как може човек да обича Бога, бидейки обсебен от себе си? Това е невъзможно. Когато мислим за себе си, на първо място престъпваме Господните думи: „Обичай ме с цялото си сърце”. Вместо това ние казваме: „Не, не, не – аз обичам себе си и ти давам, Боже, малко място в живота ми.” Обаче Господ не отговаря на такъв човек.

- Защо се случва това с хората? Как да се отървем от егоизма и същевременно от самотата?

- Няма нищо ново под слънцето – това е така от времето на падението на първите човешки същества, когато сме загубили постоянната връзка с Бога поради греха. Необяснимото желание за общение с Бога, жаждата за единение, изпълненост, съвършенство е във всеки човек. Ние търсим нещо, което ще ни изпълни, ние осъзнаваме, че нещо липсва. И това нещо е Бог. Това се преживява от всички хора без изключение. След грехопадението хората  винаги търсят тази пълнота. Но търсят не където трябва – те не разбират точно какво им липсва, като се опитват да се потопят в отношения с противоположния пол, а след това се отегчават и започват да търсят нещо ново. След това и то става скучно и отново се завъртат в този порочен кръг… Човек среща някого, влюбва се, животът започва да играе с нови цветове, но, уви, отново едно и също нещо – пред очите ни се разкриват недостатъци, които по-рано незнайно защо не сме забелязвали, човек се разочарова, „любовта” изчезва.

Вместо да разберем, че желанието за пълнота се реализира изключително в Бога, ние се опитваме да намерим изход в каквото и да е, само не и в Него – с другите, с тези, които обичаме, или които харесваме, в различни занятия, работа. Обаче нищо не се променя. Всичко това е така, защото никой не може да ни даде това, което само Бог дава – никой и нищо не може да замени Господ. Ние никога няма да сме в състояние да си изградим взаимоотношения с другите хора, докато не намерим Бога. Това е смисълът на всички взаимоотношения – те трябва да ни водят към Бога. Единственият начин да се отървем от нашия собствен егоизъм, е да се научим да обичаме своите ближни.

Докато животът ви е фокусиран върху самите вас, не може да се отървете от самотата. Аз предлагам всеки, който страда от обсебеност към себе си и иска да се научи на любов и себеотрицание, да ми позвъни или да ми пише. И аз ще ви науча да виждате страданието на вашите братя и сестри. Не е лошо да се удари по вашето тщеславие, да забравите за себе си и своя собствен „аз”. Ще ви отведа до хосписа или болницата и тогава ще осъзнаете – помагайки на другите, вие сами се спасявате. Когато помагате на бездомните, нахраните гладните на улицата, ВИЕ получавате благословение, а не те! Защото сте дали на другия нещо, от което той се нуждае. Ще видите как ще се промени животът ви, ще разберете, че сте започнали да се променяте. Когато дойдете в хоспис, където хората умират от ужасни болести и им помагате – измиеш ги, чистиш след тях, почистваш устата им, така че да могат да преглъщат, тогава идва осъзнаването, че човекът е повече от плът и кръв. Вътре в тялото е затворен някой друг, плътта – това не е целият човек, тялото – това не съм аз. Ние трябва да разберем, че имаме абсолютно грешна представа за самите нас. Ние – това са нашите безсмъртни души. Смисълът е в това – защо живея, а не как живея.

Днес хората трябва да отхвърлят оковите на егоистичната любов към себе си, от която са поробени. И могат да го направят, ако започнат да се жертват, да отдават себе си на другите, да служат на другите. Но, разбира се, това не е лесно. Друго удивително нещо – когато помагаш на страдащи братя, идва осъзнаването, че проявявайки егоизъм, ставаш слаб, немощен и малък.

Когато вървите по улицата и изведнъж някой каже: „Виж този пияница”, вие трябва да кажете: „Погледнете нашия брат! Той е изгубен, самотен и тъжен, той е пиян, но е наш брат! Как мога да мина покрай него и да не му подам ръка?” Ами ако това беше роден брат, какво бихте направили? Не бихте го изоставили, защото го обичате.

- Понякога е трудно да се прояви любов към нашия ближен, който пие, взима наркотици, не работи. Дори и да го обичаш.

- Да разгледаме следната ситуация: Отивате на лекар и той ви поставя безутешна диагноза – имате рак. Вечерта обявявате тази новина на семейството си, а роднините ви изведнъж казват: „О, това е проблем! Ти се готвиш да съсипеш живота ни, ние имахме други планове, не искаме да имаме нищо общо с теб, защото си болен.” И ви напускат, защото не искат да приемат факта на вашето заболяване – то не ги устройва.

Така че, когато вашият ближен има проблеми с алкохола например, или е в униние, вие не можете да го разберете, не искате да го приемете. Но ближният страда, въпреки че той сам се наранява. Представете си, че съм изгорил ръката си. Ще ми съчувствате, нали? Обаче, ако умишлено се опитвам да се порежа с нож, ще извикате да престана, въпреки че двете болки са сходни. Братът ти страда, но виждаш само своята болка и дискомфортът на ситуацията за теб е личен. Ядосан си, защото нищо не се променя. Брат ти безпокои всички, опитваш се да направиш нещо, което да повлияе на ситуацията, но напразно. Е, не виждаш най-важното – твоят брат е болен! Някаква част от този човек, брат ти, е скрита за теб, но единственото нещо, което ти виждаш, е проблемът. А трябва да видиш човека! Кога беше последният път, когато казахте на брат си, че го обичате? Трябва да му дадете любов, защото вашият брат страда. Това не е лесно, но не е причина да не го обичате.

Бог чака, Той е тук – няма значение какво правим, защото нищо не може да промени любовта на Господа към нас. Той ни обича въпреки всичко! Бог не може да не обича и нищо не може да Го накара да спре да ни обича. Това е най-важният урок – и трябва да го научим от Бога, ние трябва да се научим да обичаме. Любовта не е за нещо, не е защото, а въпреки. Трудно е понякога, защото не разбираме любовта, ние вярваме, че любовта – това е нещо, което засяга нас, а не другия човек.

превод от руски

Източник: православие ру

Близки теми:

Всичко да е заради Бога и нищо заради нас Сами сме много слаби Ако се срещнем с нашия клонинг, бихме го убили Love hurts Святост в света

За съжаление, днес хората се занимаваме и прославяме само своето его, но когато разберем, че не нашето его, а Христос е всичко, тогава ще се радваме да прославяме Господа. Когато Те прославя, тогава и Ти ще ме прославиш и тогава ще видим доброто ни аз. Както Ти си го създал в рая, където е сътворено не за презрение, нито за да е тъпкано или съкрушено, а да се зарадвам и аз. Да бъдем богове сред богове.

Хубаво е да казваш “Слава Тебе, Боже!”, а не постоянно да молиш за твои проблеми – просто да прославяш Бога. Не се занимавай постоянно със себе си, с твоите проблеми. Ти не си най-главното нещо в живота, нито пък въпросите, които те занимават, са най-важните въпроси във вселената. Христос е всичко. Няма да мине много и ще си тръгнем от този живот. Ще отмине всичко в света. Господ обаче ще пребъдва, Той съществува винаги и ще бъде прославян вовеки. Ще му служат милиони хора.

Затова, разбери, осъзнай още отсега тази действителност и започни да правиш това, което ще правят всички. Изхвърли своето его, не го съжалявай. Старецът Паисий го казва много хубаво: “Изхвърли своето его, не го съжалявай и ако го изхвърлиш, знаеш ли къде ще го намериш? В прегръдката на Бога!” Но преди това трябва да отхвърлим своето его,  да не го глезим и да не се грижим по един болен начин, с прекален комфорт за себе си. Измори се малко и се занимавай със своя Бог. Той да бъде твоята радост. Не можеш да си представиш колко щастлив ще си тогава, когато престанеш да се занимаваш със своите проблеми. Твой проблем да е това – да прославяш Христос. Той да е твоят въпрос и тема.

Ако можехме да видим ума на един ангел – за какво мисли той, с какви проблеми се занимава… С никакви. Служи на Бога, прославя го и се радва! Това и ние ще го преживеем някога – естествено, че сега сме далеч от това състояние, защото имаме проблеми и грижи, семейства, деца, болести и т. н. В нашия живот има много неща, които ни разсейват, но въпреки това и сред тях ние можем да се подвизаваме и да достигнем до истинско славословие към Христос. Той бива прославян и чрез самия труд, който полагаш, и чрез борбата, която водиш. За Него правиш всичко, за Него се изморяваш, подвизаваш и трудиш. За Христос трябва да е всичко, което вършим, за кого другиго? Не го прави заради другия, защото той нищо не може да ти даде – влагай парите си в небесната банка, където е най-добрата лихва. Така казват светците. Труди се за Господа, за да ти заплати Той и да се наситиш, а не за да задоволиш своите страсти, които ще ти причинят много нещастия. От Христос ще получиш изобилно щастие и радост, вътрешно удовлетворение и покой. За да достигнеш тези неща, трябва да направиш нещо, да се събудиш, да започнеш да се подвизаваш и да се бориш. Да излезем от летаргията, да се събудим от зимния сън, който спим. В един стар гръцки филм казваха: “Събуди се, измий се, среши се и се оправи.” Ако можехме да чуваме ангела, който бди над нас, той много пъти би ни казал това: “Оправи се, детето ми! Отвори си очите и се съживи. Хайде, вече се съмна! Не виждаш ли Христос, защо дремеш? Измий се и тръгвай!”

Отиваш в църквата, кръщаваш се, начеваш да виждаш, но след това започваме отново да вършим грехове, разсейваме си и се самозабравяме от грижите за този свят. Пак ни обхваща сънливост и започваме да хъркаме. Спиш и не разбираш какво става с тебе. Ангелът отново ти казва:

- Събуди се и се измий…

А ти отговаряш, че сега нямаш вода.

- Тогава поплачи, покай се, напои малко цветето, което съществува в теб и е изсъхнало.

Някои питат – какво да правя? Няма да ти кажа да правиш нещо определено или големите подвизи на отците, защото ако чуеш за тях, ще ти се завие свят и направо ще се подлудиш. На мен също ми се завива свят, като чета за тези неща. Слушаш за подвизите на светците, но в същото време чуваш и шума на хладилника, който ти дава една психологическа увереност.  Та той е пълен с блага, днес няма да правим тази страшна аскеза, която са правели подвижниците… И днес ще хапнем хубаво!

А светците не са проповядвали, а са гладували заради Христос. За папа Тихон (стареца на дядо Паисий) казват, че бил голям постник. С много неща от живота си той прославял Христос. Зад вратата си имал закачена една кост от риба, която на големи празници потапял в тенджерата, както ние потапяме пакетчетата с чай. Отец Тихон пълнел тенджерата с вода, слагал малко ориз, лук и лимон, потапял костта и казвал – слава Богу, заситихме се, ядохме рибена супа.

А ние, когато водим борба, се питаме дали Господ ще ни въздаде за нашите усилия? Когато една жена вижда мъжа си, който й носи цветя и подарък от другия край на света, нима тя няма да се трогне, нима няма да каже: “Ела, да те целуна. Колко само си се постарал заради мене!” А мъжът отговаря: “Каквото и да правя, ще бъде недостатъчно. И до края на света да стигна заради тебе, пак ще е малко. Ти заслужаваш повече. Толкова те обичам, че правя всичко за тебе…” Такава е връзката и на светците с Бога. Заради подвизите им Бог им дава Своята прегръдка. Както жената на мъжа, така и Господ на тази душа – ела и Аз да те целуна, да ти дам Моите дарове и благодат. Молиш се и се подвизаваш, Господ казва – ще ме видиш! Питаш – е, как ще стане това? Е, как пък няма да стане?! Ти, който заради Мен ядеш рибена кост и я смяташ за храна, който правиш толкова неща заради Мене, Аз няма ли да бъда благороден към тебе и да ти покажа Своята любов? Аз Съм по-благороден и богат от тебе! Не може ти да вършиш нещо за Мене, а Аз да не отговоря.

Бог се трогва, виждайки души, които правят нещо за Него. Докато ние, които накриво сме възприели нещата, си мислим, че да се подвизаваш, е мъчително нещо. Казваме си – аз защо да постя, защо въобще да правя нещо? Нищо не прави, ако не искаш, защото Бог те вижда и скърби. То е както, ако една жена чуе мъжа си да казва: “Къде ти сега да ходя да й търся и да й нося цветя.” Жената си казва: “О, по-добре въобще нищо не ми носи, не мога да слушам такова оскърбление – да съм за теб толкова незначителна.” Това се случва и в нашата връзка с Бога, трябва да сме изпълнени с любов, а не да изпълняваме някакъв дълг: „Трябва да се пости”. Какво означава трябва? Ако нямаш чувството, че го правиш заради някой и най-вече за Христос, то тогава защо да постим? Трябва да ядеш. Да ядем, да се наслаждаваме, да се пръснем от ядене! Да си прекарваме хубаво времето. Ако Христос не съществува, защо да постим – за да казваме, че имаме самоконтрол? Както акробатът, който върви върху опънато въже, и ние така да се хвалим – че умеем да контролираме своята воля? Това ли е смисълът? Постът е един начин, по който се свързваме с Този, Когото обичаме – Христос. Но понеже ние забравяме това, изпадаме на нивото на дълга и говорим, че нашите християнски задължения са това, това и това… Когато това нещо го чуе някое дете или млад човек, си казва: “Я ме оставете, какво е това нещо?” Нормална реакция на неправилното възпитание или учение. Напротив, ние трябва да покажем, че съществува Христос, за Когото правим всички неща – първо Го обикни и след това ще видиш, че тази борба ще е лесна за теб. Все едно да ти кажа да правиш тези подвизи заради някоя девойка, която ти обаче не познаваш. С право ще ме попиташ – защо да правя нещо за някого, когото не познавам? Обаче, ако не става въпрос за коя да е девойка, а точно за момичето, за което искаш да се ожениш, или пък за твоята съпруга, твоята любов – тогава нещата са много по-различни. Смяташ всичко за много лесно и естествено. Приемаш го за нещо самопонятно и необходимо – да полагаш труд и да се жертваш .

Така е било и с папа Тихон, който, като служел, виждал ангели и службата продължавала много дълго, защото се пренасял в небесното пространство. Друг подвижник починал и намерили в килията му всичко на всичко няколко дребни вещи и една стомна, в която си държал вода. В чекмеджето му открили 50 драхми, които някой бил оставил, за да споменава отецът имена. Както му ги оставили на него, така ги и открили след смъртта му – изобщо не ги бил докоснал, а живеел много бедно, само със сухари. Това било цялото му имущество. Това е аскетичен живот, тези хора ще отидат в рая. Надяваме се и ние с теб да отидем при тях. Обаче – как ще се вместим заедно? Какъв ли срам ще чувстваме в рая заедно с тях, в присъствието на тези свети хора, които така са се подвизавали? Когато ние умрем, какво ще намерят в нашите къщи – храна, с която можем да нахраним целия град! Да не говорим за вещите, дрехите и всичко останало… На нас просто нищо не ни липсва. Ние сме християни от последните времена, християни на комфорта.

Когато били ръкоположени за свещеници старците Ефрем Аризонски и Харалампи, техният старец – Йосиф Исихаст, им казал, щом службата свърши и свещеникът произнесе “По молитвите на светите наши отци…”, веднага да се прибират в колибата. Да не остават в храма. Когато чул това, старец Арсений попитал стареца Йосиф, как така ще изгони тези, които днес се ръкополагат и кой ще остане след службата да приеме поздравленията.

- Не пречи – ние ще останем да приемем поздравленията. Достатъчна им е Божията благодат, не е нужно сега да слушат и похвали.

Веднага след ръкоположението ги изгонил да си тръгват, за да не чуят похвали и добри думи за себе си! Така отсичал техния егоизъм – както градинарят подрязва растението, за да става по-хубаво. Не го изтръгва из корен, а маха това, което трябва – само излишното. А ние се дразним, когато не ни похвалят, когато не чуем “Браво”. Някой те поздравява и не те е погледнал в очите, а ти веднага: А, не ми обърна внимание, не ме цени и уважава!

Един поклонник отишъл от Св. Ана пеша до манастира Св. Павел. Било зима, имало сняг и той искал да влезе някъде да се стопли, да пие малко вода или един чай. Почукал на една врата близо до Неа Скити. Влязъл вътре при подвижника, който треперел – имало камина, която била угаснала. Поклонникът казал:

- Отче, влязох вътре да се стопля и да изпия един чай. Защо, отче, не си запалил камината?

- Детето ми, тук на Света Гора днес честваме св. Четиридесет мъченици, които били хвърлени в мразовитото езеро. Е, как аз да си запаля печката?! Не, няма да стане!

Отецът стоял и треперел, за да съучаства на болката, която изпитвали светците. Т. е. – не  чествал мъчениците теоретично, с ядене и пиене, а искал да изпита частица от техния подвиг.

Какво означава това за нас? Ето, днес честваме отново мъченик. И ти, когато се прибере детето ти от училище и ти каже нещо, с което те наскърбява, спомни си за мъченика и прояви търпение. Не ти казвам да спреш калорифера. Това съучастие в подвига се изразява и така – в съвестта. Казваш си – обидиха ме, но не пречи. Детето ми каза остри слова, ще ги преглътна, ще ги вложа с любов в сърцето си, ще проявя търпение и няма да допусна да произлезе кавга.

Дарбите на Бога не идват по друг начин, а с труд. Всеки човек минава през различни изпитания, от нас се иска да ги приемаме смирено, знаейки че идват от Бога. Господ ни изпраща необходимите за нас духовни упражнения. Когато сами ние не ги извършваме, Христос ни изпраща съответните събития в нашия живот. Можем да изпреварим тези събития, като се отдаваме на аскезата, казвайки: “Господи, не ми пращай нищо тежко, което не мога да понеса – аз сам ще се подложа на трудове, на пост, няма да осъждам.” Но ако решиш нищо да не правиш, Сам Господ ще ти изпрати съответните условия, за да се подвизаваш. Бог няма да те остави ей така – просто да ти минава времето и да го губиш безцелно и безполезно. Тогава Той ще ти даде някое духовно упражнение, което ще се наложи да извършиш в съответната ситуация, за да се обработва почвата на душата ти. Не е ли така? Ще се подвизаваш, дори и да не искаш, не можеш да го избегнеш. Защото без борба не може да изчезне егоизмът.

превод от гръцки

Близки теми:

Как да ходя на църква? Котва на небето Егоистът не понася да чака Вървим от зле към по зле Ти също имаш нужда от Христос!

Тази сутрин ще говоря за нашето поведение в колектив. Нашето поведение винаги се контролира или, дори може да се каже, е програмирано от нашето разположение. Животът на християнина е живот на благодарност – той е благодарен първо на Господ и после на своя брат, на своя ближен. Абсолютната противоположност на благодарността е себелюбието, любовта към себе си, вманиачаване в себе си, проява на интерес към другия само, ако това е свързано с теб. А ориентирът върху себе си е винаги гордост. Гордият човек не е благодарен. Гордият човек не обича. Той си мисли, че обича, но не обича. Той проявява желание или интерес към някого другиго само по отношение на това, което може да получи от него. Фокусът за него е винаги самият той.

Християнството е абсолютно противоположно – то винаги е ориентирано към Бога и към другите. Когато някой човек не разбира, доколко се самоунищожава, и му откриваш истинското християнско послание, той винаги остава шокиран. Какво означава да обичам някого? Как мога да обичам хора, които не мислят за мен, които ме ненавиждат, защо трябва да давам милостиня на мързеливите, които не работят, докато аз работя много, защо трябва да се грижа за някого, който не прави нищо? Християнството се намира в абсолютна конфронтация или, дори може да се каже, е падение за разсъдъка на падналия човек, който живее в грях, смята Бога и всичко, което е свързано с Него, с Христовия призив и с християнството, за безумие. Християнството застава на пътя на светското разбиране за живота, то няма никакъв смисъл за света, и затова казват: „Кой се нуждае от това? Аз живея в съгласие с този свят, защото той е истински”. Физическият свят и Божието творение са истински, но човешкото разбиране за намирането в този свят е унищожено и изопачено от греха.

Когато живееш с други хора, както правим ние в манастира, първото, за което мислиш, е това, какви са другите. Виждаш толкова много различни характери, различни хора – имаш работа с различни индивидуалности. Много неща те дразнят в твоите братя, виждаш много неща, които им липсват. Но всъщност се дразниш, защото всички тези проблеми ги има в теб.

Една от емоциите, която съпровожда самостоятелния или съвместния ни живот с други, е гневът. Гневът произлиза от гордостта. Гневът идва от любовта към себе си. Гневът произхожда от себелюбието. Човек, който обича себе си, лесно се дразни. Всичко, което не му угажда, го разстройва. Човек, който обича себе си, е пълен с тщеславие. Той обича да повтаря: „Ами аз?”, „Къде е моето?”, „Вижте какво мога да направя”, „Вие не ме познавате”, „Защо той получава, а аз не получавам?” Проявяваме ревност, обичаме да ни хвалят – хвалбите са празни, не означават нищо, но гордият човек ги обича. Гордият човек ненавижда критиката. Ако си горд, и най-малката дума за теб, която не ти харесва, те озлобява, кара те да се защитаваш, настройва те за борба. Ако си горд и някой ти е казал нещо, което смяташ за осъждащо или критично, веднага започваш да се оправдаваш и да обвиняваш другия човек.

Гордият и гневлив човек също така е ненаситен. Той винаги се опитва да получи нещо за себе си. Виждал съм нещо, което е тъжно, но в същото време е и смешно. Самото действие беше тъжно за човека, но той не разбра, какво стана. Имахме вечеря, за която бяха приготвени вкусни неща. Един човек отиде да си вземе още, а аз трябваше да оставя нещо в кухнята. Човекът не ме видя, беше обърнат с гръб. Той си слагаше нещо в чинията, огледа се, видя, че няма никой, и си сложи още. Аз си помислих: никога не ни се е случвало да останем без продукти. Дори този човек да си е сложил малко, той е мислил само за себе си, а моят брат още не е ял. Помислих си: колко е самотна тази душа. Много по-важно е какво другите мислят за теб, а не какво ти мислиш за себе си.

Друга форма на гнева, освен раздразнението, желанието да те хвалят, е голямата любов към удоволствията. Когато удоволствието ти се прекъсва, когато не ти позволяват да го имаш, се освирепяваш. Тъй като не мога да получа, каквото искам, съм гневен през останалата част от деня, седмицата, годината, защото целта на моя живот са удоволствията, развлеченията и самоугаждането.

И след това най-великото занятие на себелюбивия, влюбения в себе си човек, егоиста, ненаситника, раздразнителния, обичащия хвалбите, са похотливите мисли. Той желае да има, да консумира всяко нещо, което види. Той не може да мине по улицата и да не погледне някой с похотлив поглед, да не желае постоянно да удовлетворява апетита на своята похот. Всичко това разпалва гнева, а той още повече влошава нещата.

Какво да правим с цялата тази бъркотия? Как да се променим? Любовта е единственият начин да победим всичко това. Но тъй като ние не знаем нищо за любовта, това е много трудно. Мислим си, че любовта е нещо, което е за нас, а тя никога не е за нас, тя винаги е за другия. Ние прекарваме целия си живот, погълнати от себе си. Най-великата мантра, която си повтаряме, е: „Ами аз?” Когато ориентирът съм аз, любовта е невъзможна. Ние не можем да я разберем. Как мога да съм щастлив, животът ми да е прекрасен, ако мисля за теб, а не за себе си. Това е нашият подход, нашето отношение.

Когато чуваме, че Господ така е обикнал света, че е отдал Своя Единороден Син, не го разбираме. Неговият Син е дал живота си за нас, защото ни е обичал, а ние казваме: „Колко искаш?” Аз не ти давам част от себе си, а ти предлагам пари. Няма нищо по-изопачено и неистинско от човек, който е самовлюбен, защото не сме предназначени да обичаме себе си, а другите.  Това може да се сравни с нещо, което е направено с една цел, а се използва за друга. Абсурдно е. Преди много години в щат Ню Джърси бях на погребение при семейство румънски роми. Те дойдоха в църквата в Ню Джърси – не си спомням от колко време служех там – шест или осем месеца. Имах служби в събота и неделя, но останах в църквата и в понеделник, защото трябваше да се свършат някои неща. Звънна се на вратата. Трима човека на средна възраст стояха пред вратата. Разбира се, бях облечен така, както съм сега. Проведохме следния разговор:

- Ти свещеник ли си? – попитаха ме те.

- Какъв глупав въпрос. А вие как мислите? – отговорих им.

- Наш роднина почина. Искаме да му направим погребение.

- Той православен ли е?

- Разбира се.

- В коя църква ходите?

- В православна.

- В коя по-точно?

- В която и да е.

- Кога за последно вие и този човек сте ходили на църква?

- Когато той се жени.

- А на колко години е той?

- На 65.

- Защо избрахте точно тази църква? – попитах ги аз.

- Другите свещеници ни отказаха, защото не ходим на църква, – бяха много честни хората.

Казах им, че ще го погреба. Когато приключихме всичко, ги попитах, с коя погребална агенция работят. Помолих ги да се обадят в агенцията, за да съгласуваме нещата. Обади  се представителят на погребалната агенция и каза: „Отче, тези хора имат много необичайно искане. В завещанието на този човек пише, че иска да бъде погребан в най-ценното за него, в това, което е обичал най-много – неговия мерцедес.” Казах: „Не.” Обади се съпругата му и каза, че се е заклела пред Господа, че ще погребе мъжа си така, както е искал той. Отговорих й: „Няма значение. Аз не мога да го направя.” Те докараха този малък мерцедес на гробищата, паркираха го до могилата, после го напълниха с цветя и помолиха работещите на гробището колата да стане цветна леха, за да бъде мерцедесът близо до починалия. Абсурдността беше в това, че той беше мъртъв. Мерцедесът не се предполага да бъде гроб или леха, той е кола.

Понякога приличаме на този човек. Използваме тялото си не за това, за което е предназначено от Господа, а за неправилни цели. Мислим, че тялото е създадено за удоволствия, затова се стараем да му угаждаме, колкото се може повече. Това е абсурдно. Изглеждаме като мерцедес с тези цветя. Дори по-лошо, като мерцедес с мъртъв човек вътре. Ако нещо не използваме за цели, предвидени от Господа, го правим отвратително. И мнозина от нас са отвратителни, защото сме изопачили целта на нашето съществуване.

Началото на освобождаването от гнева и гордостта е любовта към другия. Гневът може да се контролира, ако можем да контролираме езика си, когато сме развълнувани, когато сме готови да избълваме купища мръсотии от устата си. Ние имаме абсолютно неуместна любов към себе си и когато някой ни докосне, става взрив. Мнозина от нас постоянно живеят в самоугаждане и преследване на удоволствия. Ставаме сутрин и започваме да мрънкаме, раздразнителни сме, защото не сме си угодили, не сме направили себе си щастливи. Виждаме Христос в нашия ближен и не искаме да имаме нищо общо с Него, защото обичаме себе си, а не Него. Поздравяваме хората с вкиснали физиономии, с раздразнение, или изобщо не ги поздравяваме, защото сме горди и обичаме себе си. Тези от нас, които лесно се гневят, дълбоко в себе си носят ненавист към другите. Проявяваме ревност. Понякога се стремим да навредим на ближния така, както са ни навредили на нас. Изпълнени сме с горчилка, защото не сме получили това, което сме очаквали да получим.

Когато се появява светлина, тъмнината изчезва. Когато се появява любов, изчезва гневът, ревността, гордостта. Затова трябва да осъзнаем, че благодарността е форма на любов. Ако сме благодарни на ближните си, сме такива, защото сме благодарни на Бога за живота, за любовта Му към нас, за способността да Му отговаряме с любов, благодарни сме за това, че сме хора. Любовта към себе си не е човешки акт. Това е приблизително същото, както да напълниш с цветя този мерцедес.

превод от руски

Близки теми:

Ако се срещнем с нашия клонинг, бихме го убили По-добре да загори яденето, отколкото да изгориш ти Всичко да е заради Бога и нищо заради нас Ако наистина обичаш – то винаги е за другия, а не за теб За бурите в главата