Притчата за блудния син ме убеждава в съществуването на огромната любов, на голямата прегръдка, която очаква всички хора и от невъзможното прави възможно, за да спаси целия свят. Сякаш Бог ми казва: успокой се, разбери каква е твоята мярка, издръжливост, граници. Остави Ме да си върша работата и не разваляй делото Ми с твоите напрежение, тревога и паника!
Колко е хубава тази притча, която разказва нашият Господ: за по-младия син, който напуснал дома, искал да направи своя бунт, да живее живота си и казал на баща си – дай ми това, което ми дължиш, моята част, моето имущество – и баща му това и направил. Синът тръгнал. Да, това са познати неща, но все още не сме схванали динамиката на тези събития, четем ги толкова години, чуваме ги толкова пъти в храма, всяка година, казваме Неделя на блудния син или на милосърдния баща. И въпреки че я слушаме и четем, нашата душа пак е смутна, сърцето ни пак е тревожно, защото смятаме, че нашето дете не ни разбира, че неразумно се забавлява, отдава се на порока, забърква се в разни неща, и в затвора влиза, има проблеми с наркотици, с жени, с мъже, с терзания… И всичко това го мислиш и премисляш, разболяваш се, притесняваш се и идва тази притча, която те успокоява и утешава, ако естествено поискаш да се успокоиш и да довериш всичко на Бога. Това обаче е най-трудното - доверието в Бога.
Да се довериш и да кажеш: съществува един Баща, много добър Баща, Който не може да се сравнява с мене. Ти си баща, майка? Но ти можеш ли да се сравняваш с Бога – нашия Баща, каквото и да правиш, колкото и да казваш, че обичаш детето си?
Не зная как става така, че повечето от нас влизаме плахо в Църквата и след два месеца сме погълнали цялото църковно знание и започваме да смятаме, че сега ще спасим света! Сега ще променим хората! Сега ще заклеймим злото, злите хора, ще ги направим добри! Кой? Ти, който преди малко си влязъл в Църквата, ти, който си влязъл навярно преди много години, но още не си вкусил лично бащинската любов – вкусил ли си първо в себе си любовта на Бога – нашия Баща, за да я предадеш и на този, на който искаш да помогнеш? Утихнал ли си първо в себе си, за да можеш и на другия да кажеш – ела близо до мене, да те отведа при Христос, Който ще те успокои, както успокои и мене! Повечето пъти, не знам дали си разбрал това, тръгваме да помагаме на другите, защото ние имаме нужда от това, то е наше преживяване, това нас ни удовлетворява, повече нас, а не детето, не нашия човек. Не го правим за неговото добро, а за нас. И не бързай да кажеш, че не е така, защото определени пъти хората така мислят – сега какво ще кажат за нас в квартала, за детето, станахме за срам с това, което се разчу за нашия дом. Изложихме се пред роднините с постъпките на нашето дете. Тоест на теб ти пречи много този срам, този социален образ, този религиозен и църковен образ.
Казваме, че в пространството на Църквата трябва да сме изрядни хора, но когато в някой дом гръмне бомба, за който и да е проблем на детето, на мъжа, на жената, останалите как се чувстват? Кои могат да подминат това – т. е. другите да питат какво ще кажат хората, как ще ни коментират другите, а ти да гледаш само душата на любимия си човек и да казваш: мене ме е грижа за тебе, за твоето щастие, за твоето спокойствие и равновесие. Не ме е грижа какво ще кажат хората, нека да ни обвиняват, ние не живеем за тях, а за Бога, пред Него да сме изправни и нека имаме искрен, истинни, дълбоки и същностни отношения между нас. Имаме ли такива? Ние? Ти? И аз? Ние, които сме в Църквата, както казваме. Мислим, че сме в Църквата, но дали сме в нея? Знаеш ли на колко хора в този миг душата е в Църквата без да го разбират, имам предвид тяхното душевно предразположение, състояние, но с тялото си са извън нея. Навън, в разни нощни клубове, по нощите, скитат, обикалят по пътищата, не знаят какво търсят, вземат наркотици, забъркват се с жени, с мъже, с престъпни кръгове, но тези хора са изключително близо до това да намерят Бога, да Го потърсят по автентичен и истинен начин и да кажат: Боже мой, помилуй ме! Помогни ми, погивам! Прегърни ме! Стопли ме! И когато приемат това, да станат нови, преобразени, смирени хора със сладост на сърце и с благост на лице.
Тази притча ми създава големи угризения, лично на мене. Кара ме да се замисля и да чувствам срам, защото в действителност тази бащинска любов, тази бащинска прегръдка, която би трябвало да се проявява навън към света, е пространството на Църквата. Тази любов би трябвало да я показват църковните хора, аз, ти, т. е. тези хора, които Бог оставя на земята и ни казва: деца Мои, вие трябва да показвате на хората Моето добро лице, Моята благост, не го забравяйте! Моето бащинство, което крие в себе си и майчинство, и благост, и топлина ,и прошка, и разбиране, и състрадание, и съчувствие.
Къде са тези неща? Къде? Останалите хора ни гледат и си мислят, че сме лошите, които ще им се скарат, ще ги накажат или ще простим, но след това ще чуят едно огромно „Но!”. Тоест прощавам ти, Но! Оттук нататък ще трябва да правиш това, това и това- и започваме заръките, порицанията, епитимиите, строгите неща и другият пита: какво беше тази благост и усмивка, които ми показваше в началото? Тези хубави фрази – ела при нас да почувстваш нещо хубаво! Къде е това хубаво нещо? Ние сме в Църквата и много пъти приличаме на големия син, който бил добрият син, но нямал никаква връзка с баща си, бил в дома си, но не общувал с баща си, всъщност той бил по-блуден син от брат си. Той бил в дома, но не чувствал любовта на баща си, бил у дома си, но бил егоист, нямал любов, не обичал нито баща си, нито брата си, който отсъствал, никога не копнеел за неговото завръщане, чувствал се отделен, а не съединен с брата си, той отделил своята участ и казвал – животът му не ме интересува, той е извън моя живот! Аз съм тук, работя и съм изряден! но реално не възлюбил баща си, въпреки че бил у дома си. Другият бил извън дома, но обичал баща си, когато някога бил с него, когато бил малко детенце вкъщи, съществувала истинска връзка, в душата му влязъл печат и този печат го преследвал където и да ходел и го обграждала светлината на бащинската любов и на Божията милост.Твоята милост, Господи, ще ме преследва през всички дни на моя живот! (Срв. Пс. 22:6)
Той си тръгнал, баща му го пуснал да прави каквото иска, проявил уважение към него – това е невероятно нещо: уважението на Бога. Как Бог те уважава.
- Върви детето ми!
- Не ме ли обичаш?
- Обичам те изключително много!
- И искаш да тръгна?
- Изобщо не искам!
- Не ти ли е мъчно, не те ли боли?
- Боли ме.
- Тогава защо не направиш нещо?
- Правя.
- Какво?
- Уважавам те. Ако можеш в този миг да погледнеш в очите ми, които са насълзени, ако можеш да видиш сърцето ми колко те обича, но всичко това поставям след твоята свобода, поставям преди всичко твоето желание. Искам да бъдеш при мене, но не насила! Не можеш ли да го разбереш? Направи избора си. Аз пак ще бъда с тебе!
- Ама как ще си с мене, татко, ти ще бъдещ вкъщи, а аз сега тръгвам? Отивам да водя нощен живот, да обикалям, ще пия, ще се напивам, ще имам приятелки, ти какво ще правиш?
- Ще бъда с тебе!
- Но как ще си с мене, след като сега ми махаш отдалеч и ми казваш – довиждане, детето ми! И аз свивам по пътя в далечината и вече не ме виждаш!
- Ще бъда с теб! Аз ще съм с теб! Защото аз те обичам! Ще бъда тук, но ще бъда и там, но ще бъда нежно, няма да бъде с принуда, нито с вина, да те задавям във вини, нито да те стресирам, а с безкрайно уважение, с огромно търпение и с много голяма любов. Ще те обграждам и заграждам с моята любов.
Можеш ли да правиш това? Остави детето си, остави мъжа си, остави жена си, остави всички на мира – да направят своя избор, да вземат своите решения, никого не натискай, не дразни другите. Големият ти проблем – никой не ти е виновен, че не си намерил своето щастие, никой не ти е виновен за негодуванието, което проявяваш, никой не ти е виновен за празнотата, която носиш в душата си и казваш: Това ми е виновно, друго ми е виновно! Ти си си виновен. Ти си си виновен и аз съм си виновен. Проблемът е мой, имам нещо мое – ама възможно ли е моето щастие да зависи от това какво ще прави детето ми, жена ми, мъжът ми, съседът ми! За да стана щастлив, трябва ли другите да се променят? Не. Всеки има своите решения, избори, зрялост, час. Ти трябва да си наред със себе си, но не приемаш да кажеш, че: не е виновно детето ми, не е виновен мъжът ми, не е виновна жена ми, а аз съм си виновен, че нямам добра връзка със себе си, с душата си, с моя Бог, нямам добра връзка с Бога и след това искам другите да се променят, за да бъда аз щастлив. И ми казваш: Направи това да те видя и да се зарадвам! Ще се зарадваш, ако ме видиш да се променям насила? И какво искаш да имаш близо до себе си – какво е другият – играчка, която вземаш оттук и я слагаш там и казваш – ах, колко хубаво е сега! Стана ми хубаво, смених мебелите, взех ги оттук, преместих ги там, правя с тях каквото си искам и създавам моето пространство. Да, но детето ти, мъжът ти не е твоето пространство, и той има своя идентичност и собствена независима душа. Разбери това и не ми казвай: да, ти говориш тези неща, понеже нямаш собствени задължения и затова си така спокоен. Не, не го казвам затова, а защото съм виждал много женени хора, които живеят така. Виждал съм майки и бащи, които много обичат децата си, силно желаят тяхното поправяне, завръщане, промяна, но безкрайно ги уважават. Не можеш да промениш другия с викове. И да го промениш, тази промяна ще има в себе си нещо потискащо и този натиск някъде ще избие. Хората не се променя така. Остави детето си, остави го, кажи му правилното; добре, ще го кажем веднъж, два пъти, три пъти, какво ще правиш след това? Не, аз искам да го видя да се променя! Добре, приеми го, че ти имаш нужда от това, това е твоя потребност. Да направиш хората както ти искаш. Значи, ти имаш проблем. Ама сега сериозно ли говорите? Детето ми се е забъркало с наркотици. Да, и какво ще направиш сега? Ще го изкараш от наркотиците? Детето знае кое е правилното, но не му достига сила. Знае, че това, което прави, е грях, блуд, опасност, знае го, умът му го знае, но няма сила да се промени, сила. Можеш ли да му предадеш сила? Можеш ли да направиш чудо в душата му? Там реално трябва да действаш. Колко деца имаш? Три, четири? Можеш ли всеки ден да отправяш по 15 минути молитва за всяко едно от тях? 15 минути в любовта, в милостта, в светлината на Христос, да обграждаш и обвиваш детето си в молитвата и го остави на мира да излезе в живота и обществото. Не го преследвай, а да го преследва силата на твоята молитва, ако имаш; ако нямаш, тогава какво се мъчиш с обикновени думи? Нима думите ще променят хората? С думи ли се променя човек? Книги има, слова има, беседи, ето, стават, говорим, но така ли се променят хората – с думи? Ако наред със словото не се канализира и божествен извор на енергия, Божията благодат, Христовата милост? Как ще се промени човек? Ако не почувстваш нещо да омеква в тебе? Да те преобразява? Да те преобръща?
През последните години разбрах тази велика истина, радвам се на това и благодаря на Бога изключително много и на хората, които ми помогнаха да го разбера, че трябва да уважаваме другия, но не можем да го променим. В изповедта, в общуването с хората, с децата в училище, с познати и приятели спирам и вече не съветвам с конкретни инструкции всеки какво да прави. Просто съветвам да се моли, да влиза в съприкосновение с извора на живота, на истината, на мъдростта, т. е. с Бога. Влез в съприкосновение с Бога и Той ще те просветли, не чакай от мене да ти кажа какво да правиш.
Някой идва при мен и например ми казва, че пуши, псува, води порочен живот и аз като добър свещеник трябва да му кажа: „Чедо мое, това е грях!“ Това ли е моята работа? Да му кажа, че грях. Но той щом идва и ми го казва, значи знае, че е грях. Моята работа е да накарам този човек да почувства радостта, която Христос дава. Как ще го накарам да почувства любовта, която Христос дава?
Веднъж един човек дойде и ми каза, че псува. Тръгнах да му казвам това, което казвах преди, че това е много тежък грях. В момента, в който говореше, си мислех различни такива неща и накрая му казах: виж, когато псуваш, сигурно чувстваш, че имаш сила, че имаш власт, че си важен щом се осмеляваш и псуваш нещо много свещено и значимо. Значи, имаш нужда от сила. Кои имат нужда от сила? Хората, чиято сила другите не са признали. И затова сега има нужда да покаже тази сила: един така, друг инак, един псува, друг троши всичко, трети прави нещо друго. Значи, какво се крие тук? Липса на любов. Този човек не е бил обикнат. Изключено е някой, който чувства колко много Бог го обича, след това да Го хули и да ругае. Не е възможно. Значи този човек сега от какво има нужда? От моята забележка? Или да му помогна да общува с Този, Който е Любов? Да се услади неговата душа, да почувства своя Бог, и след това да отваря устата си, за да славослови Христос и да Му казва – Христе мой, благодаря Ти, че ме обичаш и си ми го показал. Благодаря Ти, Христе, че ми даваш достойнството, което други не ми дават. Как ще Те хуля сега? Благодаря Ти, че ме караш да чувствам сигурност и безопасност близо до Теб. Този човек, който хули, псува и върши разни недостойни неща, всъщност показва вътрешната си несигурност, своите празноти – как ще запълня тези празноти? Как? Със забележки? Така не се запълват. С караници? Ще предизвикам съпротива. С викове? Ще постигна обратния ефект. Какво е направил нашият Бог, Бащата от тази притча – дал е прегръдка, целувание, къпане, очистване, пръстен, нови обуща, дрехи, аромати, пир, песни, танци, приятна атмосфера, щастие. Детето Ми, обичам те, почувствай това, че те обичам! Почувствай, че те обичам и в тази любов, в тази светлина, в това пиршество каквото и да си направил, всичко: всички грехове се изтриват и стопяват в светлината, в светлината на тази любов, на тази сладка светлина, очистителна светлина, която очиства, която смекчава, която изтрива всички грехове и след това не искаш да вършиш грехове, защото си изпълнен и утешен.
Накрая другият, добрият син, който работел, си дошъл, видял в дома светлини, въодушевление, танци, шум. Какво става тук? Намира някой от слугите и пита: какво става тук? Какво правят вкъщи? А, брат ти си дойде и баща ти много се зарадва, че го прие здрав и направи за него трапеза! Прави ми огромно впечатление изразът, където се казва: прие го здрав – и питам – чакай, как го е приел здрав? След като той бил потопен в греха? И бащата казва приех го здрав. Да, върна се грешен, но в душата му имало здраво място, което било неговото покаяние, истинната връзка, която имал с баща си, някога той бил свързан с баща си, имал истинна връзка и съществена, дълбока и искрена комуникация. И това го накарало да се върне. Този негов син имал нещо здраво, макар и да бил в греха; по-скоро той бил любочестив, добронамерен, благоразположен, красива душа, грешна душа, както и ти, и аз, не забравяй това, но хубава душа. Другият не бил грешен, но имал странна душа – не можел да се радва, да споделя и да живее щастието на другия. Той ревнувал, завиждал, бил неудовлетворен, всъщност той бил много блуден – защото връзката с баща му била напълно формална и умът му бил другаде, а не в тази прегръдка и топлина.
Така ще се промени човек, ако се промени, защото може и да не се промени. Добре, в крайна сметка теб не те интересува много какво ще стане с всеки, не мисля, че гориш толкова за спасението на твоите хора, колкото да стане така, както ти го искаш, защото, ако някой разбере Бога, и особено ако разбере тази притча, първото, и най-същественото, което може да прави, е да се успокои, да утихне, да намери покой в душата си и да има абсолютно доверие в Бога. Ако дори за миг се усъмня, че Бог не може да направи всичко, за да спаси хората и моя човек, ако дори за миг се усъмня, че Божията любов не е много по-голяма от моята, е, тогава е крайно очевидно, че в действителност горя не толкова за моя човек, а да стане моето. Добре, продължавай така, терзай се, терзай и другите, продължавайте същите грешки, разкървете носове, бийте се, карайте се, правете каквото искате – но не това е етосът, който излиза от тази притча.
Забележките не са хубаво нещо, спри да правиш забележки на другите хора, кой какво прави, остави хората на мира. Преди време направих беседа с такова заглавие: „Остави детето си на мира!”. Остави го, подлудила си го с „добрите” думи, които му говориш, с проповедите, които му изнасяш, с натиска – то знае правилното. Направи чудото, както казвах преди – промени живота му с твоята молитва, поглед, благост, любов, свобода, нали? Ако искаш, помогни му по този начин и никога не го оставай на мира: с любовта и молитвата си винаги да „безпокоиш” Бога, не хората, а Бога. Можеш ли през нощта да се събуждаш и да се молиш за децата в целия свят и твоите деца? Прави го. Но остави детето си на мира, и ако искаш, смени думата и остави съседа си на мира, жена си, мъжа си, който и да е, да не дразним другите с това, което ние искаме. Ама Бог е казал да вършим мисионерски дела! Но това мисионерство, за което ти говоря е най-трудното, защото е мисионерството на личната святост, на личното помирение и сприятеляване с Бога, на личната молитва и благодат, която твоят живот ще излъчва и няма да дразни. Виждаш ли св. мощи на светците, те дразнят ли някого? Когато някой светец почине и си отиде от този свят, ние имаме тялото му, което наричаме мощи, то дразни ли някого? Не.
Много хора минават през Халкида, по пътищата на Евбея, отиват нагоре-надолу, а св. Йоан Руски е там, неговите целебни мощи са там, той обича всички хора – грешни, болни, добри, зли. Той е там и никого не дразни, и е като една прегръдка, която очаква всеки. Ти можеш ли да станеш такива св. мощи – живи, засега, след като си жива и ме слушаш, т. е. да съществуваш по такъв начин, че да можеш да привлечеш другия, ако поиска, ако не иска – да не го насилваш. Но непременно да е разбрал, че го обичаш. И резултатът, който очакваш, може да дойде след смъртта ти. Първо ти ще умреш и след това другият ще се промени, ако Бог иска. Искаш да видиш резултати – добре, човешко е, но какво да правим, след като Божият план не винаги съвпада с нашия? И животът на другия не винаги се съгласува с нашия така, както ние искаме.
Преди няколко дена имахме св. Литургия и в навечерието й един ученик ми каза: „Отче, утре няма да дойда на св. Литургия. Сутринта ще изляза с една моя приятелка и ще отидем да пием кафе. Това е единствената възможност, която имаме през цялата седмица, за да се видим!“
В онзи час автоматично ми дойде наум това, което трябва да кажа, но след това ми дойде наум друга мисъл и си казвам: дали това, което трябва да кажем, е това, което Бог иска, защото това трябва е трябва от придобитата скорост в живота, от поучения, проповеди, порицания, забележки. И се запитах: Боже мой, така ли искаш да се отнеса? Да кажа: дете,това, което правиш е грях! Но после си казах: това момче ме познава от три години, има ли смисъл да му кажа, че това, което прави е добро или зло? Знае го. Ако му кажа да не ходи, нима няма да отиде? Ще отиде. Една друга мисъл ми казваше, да, но ако го кажеш, ти поне ще си ок. Тоест аз ще съм изряден, ще съм порядъчен свещеник, който изобщо няма да стъпче своята индивидуалност и ако родителите му, съседите му, научат, ще ми кажат – Браво! Строг, точен свещеник! Каза правилното! Да, но правилното го знае и момчето. Аз не му казах, че това, което прави, е съвършеното, а в онзи час се запитах дали в крайна сметка искам да предпазя себе си да не навредя на моя собствен образ, или да помогна на това дете? И казах: Боже мой, просветли ме! И в онзи час ми дойде един отговор и му казах:
- Пожелавам ви да си прекарате много хубаво! Предай поздрави на приятелката си от мене и й кажи: моят духовник ми каза да ти предам поздрави, че ще се моли за нас и ни пожела да си прекараме добре!
Той каза:
- Да й предам поздрави от вас?
- Да. Защо, лошо ли е?
- И какво да й кажа?
- Да й кажеш това, което ти казах: поздрави!
- Добре, съжалявам отче, че не мога да дойда.
- Какво да правя сега, добре. След като така си решил.
След няколко дена това момче дойде и го попитах:
- Как прекарахте?
- Отче, добре прекарахме, но когато й казах поздрави от вас, тя онемя.
- Защо?
- Защото за първи път ни предава поздрави един църковен човек, докато ние му казваме, че отиваме на кафе по времето за църква! И тя се трогна, като й го казах и ми каза – я попитай къде мога да го намеря! Иска да дойде да говори с вас.
Разбираш ли? Това не означава, че сигурно е станала някаква поразителна промяна, но кой е този, който ще оценява промените на хората? Във всеки случай едно нещо зная – че в този случай не загубих контакт с тези хора, второ, не казах нещо лъжливо, не оскверних вярата си, истината и детето знае, че това, което прави, не е съвършеното; от друга страна спечелих доверието, любовта, връзката, контакта, че може да почука на вратата, да се обади по телефона, да ме види, да поговори с мене и да не чувства, че този човек стои с вдигната ръка, с чехъл в ръката и чака всяко едно нещо, което ще кажа, за да ме ми се скара и да ме поправи! Това е бащинската любов, която за съжаление досега преписвам от това, което чета от светците, от един старец, от друга старица. Дано да дойде момент, в който няма да преписваме тези неща, а ще излизат от сърцето ни. Но всичко това изисква риск, дръзновение, как да го кажа, изисква истинско единство с Бога, в крайна сметка да получиш от „маята“ на Бога, а не на хората. И да правиш това, което Христос прави. Богочовекът така се отнася с нас, по толкова човешки начин, с такова разбиране и затова при Него отивали блудници и Той ги обичал, прощавал им и им казвал – върви и недей вече греши! Върви с мир! А не само да казваме: Грях е това, което си направил! Да, детето ми, зная го, знаеш го, но въпросът не е само да го кажем, че е грях, за да се успокои някой. Да, но не казахте – това е грях! Тоест цялата мъка е да кажем думата грях. Хубаво, казваме: грях е! и след това? Човек променя ли се, ако просто кажеш, че делата му са греховни? И защо да не кажеш другото, което Христос казал – прощават й се много грехове, защото много обикна. И защото дори когато си съгрешавал, в действителност любов си търсел и знаех това, казва Христос, и затова те очаквах. Затова те разбирах, състрадавах ти, съчувствах ти, сега те прегръщам и не се гнуся от тебе!
Нека преодолеем това чувство и да се покаем. Тази притча ме кара да се покайвам, защото чувствам моята недостатъчност, нищета и крах по този въпрос. И някои мои приятели, духовници, но и обикновени вярващи ми казват, че ние също чувстваме това много силно в сърцата си, че не сме такива, каквито би трябвало да бъдем. Не функционираме като отворена прегръдка за света, нещо не върви добре, но въпреки това съществува тази Божия любов и се успокояваме, доверяваме се и спим спокойно. Помоли се, но така, че да заспиш спокоен и след това няма да имаш угризения и да казваш: не спя, за да чакам детето си! Не. Повери го на Бога! Сега, когато говорим, си представи наум един човек, за когото се тревожиш – за живота му или за някаква опасност, през която минава, за неговото здраве, за неговия духовен път или каквото и да е. Този човек сега каква връзка има с тебе? Ти нищо не правиш, можеш ли да му дадеш нещо? Нищо, освен молитва. Бог обаче в този миг го обгражда и загражда с Неговата любов, с Неговата грижа, Бог се грижи за него, за твоя човек. Ако разбереш това, не можеш да си представиш колко повече ще се успокоиш за всички хора, за цялата вселена, за всички грешни хора и забъркалите се тук и там. Какво ще прави Бог с един или с друг? – Той знае, така се успокояваш и казваш – слава Богу! Ти, Господи, и блудниците можеш да направиш целомъдри и смирени, хубави и чисти, непорочни, благи и красиви. Всичко променяш. Е, това, което остава, Господи, е да промениш и мене, да ми помогнеш да разбера колко по-голям блудник съм и да потърся, Господи, прошка отвътре, защото отвън се срамувам да го кажа, заради своя егоизъм не мога да го кажа, да поискам прошка от всички тези, на които през целия си живот си мислех, че исках да им помогна, да ги направя добри, и да им кажа – аз бях много по-лош от тебе, много по-грешен от тебе, много по- голям лицемер, лъжлив, скверен, не бях истинен. И исках да ти се правя на истинен, но не можеш да убедиш по този начин. Другият разбира какво става. Знаеш ли какво е да стоиш в стаята си безмълвен, напълно безмълвен – един познат преживял това – да се помолиш за някого и не след дълго да ти се обади по телефона и да ти каже – обадих се да ти кажа, че в този час мислех за тебе и чувствам силна любов към тебе. Без да правиш нищо, нито кликване по мобилния телефон, нито смс, нито нищо човешко, а да докоснеш Бога, да станеш приятел на Христос. И ако станеш приятел на Христос, първото, което Той ще ти каже, е: какво искаш сега, я ми кажи! Поискай нещо да направя за теб, за да почувстваш радост! И тогава да Му кажеш – Господи мой, имам този случай, оправи нещата колкото се може по-добре! Помогни на другия да разбере колко го обичам и колко я обичам. И Христос тозчас ще го направи. Това е най-доброто.
Затова обществото не се променя, защото Бог вижда, че засега всички сме толкова блудни и не може да ни промени, защото сме толкова убедени, че знаем правилното и вършим най-доброто в света, че и не искаме да чуем, намираме се в далечна страна, както се казва в притчата, далеч от Бога. Ние сме толкова близо до Него, в Църквата, а сме блудни. И Бог сега казва – какво да поправя? Кого да докосна? На кого да отида да кажа – чедо Мое, не вършиш това както трябва! – след като има хора, които поучават Бога. Някои сме готови и на Бог да Му „покажем”, че това, което прави не е правилно; както се е случвало по времето на Христос. Не се учудвай, дори тогава, в епохата на Господ, Му казвали:какво правиш? Ядеш в събота без да си измиеш ръцете? Не пазиш формата! Правиш чудо в събота?! Отиваш и говориш с тези рибари? Ама те са рибари, недей да им говориш, не знаеш какво правиш! И на Бога сме готови да направим забележки! Не сме готови да се преобразим вътрешно, да се променим и да кажем: Господи, готов съм да ми кажеш, че правя много грешки в живота и да ме поправиш. Готов ли си? Добре, ако си готов, браво! Оценявам това и се радвам. И дано и аз да съм такъв и да кажа: Господи, вземи ме и ме промени! Промени ми мисленето, не мисля правилно нещата. В крайна сметка, това е покаянието, покаянието не означава да се утвърдиш в същите криви възприятия, които имаш. Ако не плачеш, това не е лошо, плачът не е критерий, защото можеш да плачеш и за свои болни фиксации; а би трябвало да плачеш, защото действително искаш да направиш нещо ново в живота си. Ако не плачеш, не прéчи, направи обаче нещо ново, а не продължавай да следваш същата тактика, която години наред се проваля във връзката със света, с жена ми, с мъжа ми, с децата ни, с приятелите ни, с всички други наши братя. Провалят се тези методи, които създават в нас напрежение, злоба и съпротива.
Не знам дали правя грешка, но наистина тази притча е много умилна. Помни обаче тази въпрос – големият син, който се върнал от работа, попитал: знаеш ли защо пируват? Защото баща ти прие брат ти здрав! Брат ти се върна здрав и жив, добре е! Той наистина бил добре, грешен е, но е добре. Проблемът не е грехът на света, а лицемерието на тези, които мислят, че не са грешни. Там е голямата болест, там нищо не може да се промени.
Прощавайте, ако някой се е скандализирал от това, което казах, нека ми прости и да ме прегърне мисловно като бащата в притчата, да ми прости, ако не му е харесало. Нека следва – ако не иска да се промени – това, което е следвал и да гледа резултатите, от които ще се ориентира – ако са добри и насърчават любовта, единството вкъщи, мира и спокойствието, продължавай по същия начин. Ако виждаш, че тактиката те кара да губиш децата си, тяхното доверие и те ти се присмиват зад гърба и пред тебе, а мислиш, че контролираш нещата – а нищо не контролираш – тогава, ако искаш, и когато дойде часът, подходящият час за всеки един, се замисли малко за всички тези неща и помоли Бог да ти покаже пътя, който трябва да извървиш оттук нататък. Много е хубав този момент, когато всички ние ще кажем: Господи, в крайна сметка и аз бях блуден, а бях и свещеник, бях Твой и бях блуден! Господи, бях блуден, а бях и богослов, и аз бях блуден, сега го разбирам, бях блуден, а мислех, че съм най-духовната майка, най-добрият баща, църковен човек, който прави беседи, религиозно беседи, обиколки, проповеди, мисии, който ставам монах, облечен съм в черно. Разбира се, трудно е да се промени всичко, но си заслужава трудът да стане нещо истинно. Нека живеем истинно останалите години от живота ни, защото си щастлив, защото някои от вас сте млади, имате бъдеще, хубаво е да се промениш отсега и да живееш останалите 60-70 години, но и ние, останалите, колкото Господ ни даде, си струва трудът дори един ден да направим по-истинен!
Превод: Константин Константинов
Източник: Двери на православието
