Работата с децата е особена част от пастирското служение. За всеки свещеник е ясно, че към децата е необходим особен подход, за да се работи с тях е нужен особен опит.
Как да се държи свещеникът, за да не стане за детето изповедта формален пропуск за причастие? Как да бъде избегната съпротивата на всичко църковно в преходната възраст? Как да се помогне на родителите, които сами не са възпитавани във вярващо семейство и по тази причина нямат личен опит за това?
По тези въпроси размишлява настоятелят на една от най-големите енории в Москва и духовник на Православната гимназия „Свети Петър” протойерей Владимир Воробьов.
Децата на изповед са радостно и в същото време много трудно явление.
Радостно, защото те, слава Богу, нямат тежки грехове. Като правило малките деца все още нямат такива силни страсти, макар че има и изключения. Но дори ако у тях вече очевидно действат някакви страсти, все пак прегрешенията им предизвикват усмивка: идва детенцето и се кае, казва, че е съгрешило тежко – не е слушало мама, направило е нещо, което не бива. Понякога, след тежките изповеди, които се налага да изслушаш, те обзема чувство на облекчение и радост, че още има такива чисти детски души, в които, като цяло, всичко е наред. Но нали не можеш да кажеш това на детето. Не можеш да кажеш: „Хайде, миличко, върви – всичко при теб е наред, няма за какво да се изповядваш”.
С детето трябва да се намери общ език, но това не е така лесно. Много често хората започват да се преструват, да разговарят с детето на някакъв фалшив „детски” език, започват някак да имитират детската психология и се стараят по такъв начин да създадат илюзия за взаимно разбиране. Но децата, имайки чисти души, са много чувствителни към всякакъв фалш и няма да приемат свещеник, който се държи така изкуствено и фалшиво. Такъв свещеник няма да помогне на детето, няма да му внуши доверие. Или ще остави в неговата душа образа на нещо напълно неправилно, лъжливо – образ, който ще бъде много опасен и вреден за детето в бъдеще.
Свещеникът трябва да се държи просто, да бъде винаги самия себе си с всеки човек. Но с децата най-вече.
Той не трябва да се преструва на някакъв приятел, не трябва да се закача с малките, като по време на детска игра. Той трябва да бъде напълно сериозен, да бъде като баща или дядо, трябва да говори с детето като възрастен с малък. Но да говори разбираеми за детето неща. На детето не му е нужно мъдруване, не са му нужни много сложни обяснения, но трябва просто и сериозно да му се обясни, какво е лошо в неговия живот. То трябва да почувства, да разбере, че да се постъпва така е лошо. Но още по-важно е да почувства в свещеника, в духовника, любов, да почувства топлината, светлината, която дава Божията благодат.
То няма да разбере това с ума си, но ако го почувства, за него свещеникът ще стане любимо същество и детето винаги ще иска да дойде и да каже всичко лошо, което е направило. И тогава ще се кае със сълзи и ще се старае да се поправи, ще се стреми към този, който е докоснал душата му с топла и любяща ръка. В този смисъл с детето е много по-лесно, отколкото с възрастния. Ако има истинска любов, няма нужда много да се обяснява. А ако няма любов, ако свещеникът няма възможност да влезе в живота на детето – нищо няма да се получи. Тогава изповедта ще бъде напразна и дори може би вредна загуба на време. Всичко може да се превърне във формалност и детето няма да разбере, но ще почувства, че в Църквата от него се изисква някакъв формализъм.
То ще се отнася към това както в училище децата се отнасят към досадната „даскалица”: трябва да се научи по аритметика, да се напише някакво домашно… На практика това дете е убедено, че никаква аритметика не му е нужна, защото чувства, че самото то е ненужно за учителя. А щом е така, значи не му е нужно и всичко, което учителят носи със себе си. Било то аритметика, било четене или рисуване – все едно – не му е нужно.
Същата схема действа и тук. Ако детето не почувства, че е нужно на свещеника, че е скъпо за него, че свещеникът го обича, тогава всичко, което свещеникът говори или прави, дори църквата, храмът ще му бъдат ненужни.
Най-трудните проблеми възникват, когото децата растат в семейството на вярващи хора.
Ето това е проблем, с който не мога да се справям. Това, може би, е най-трудното и актуалното за нас.
С течение на времето на децата, възпитавани във вярващи семейства, им омръзва това, което им предлагат родителите. Родителите и свещеникът трябва да бъдат подготвени за това.
Привиквайки към всичко църковно, като към нещо обикновено, обичайно, като към нещо, което се налага от възрастните наред с много други неща, които е неприятно и неинтересно, но необходимо да правиш, те започват, макар и не напълно съзнателно, да отхвърлят всичко това. При такива деца започва да се проявява някаква центробежна енергия. Те искат нещо ново, искат да опитат някакъв непознат начин на живот, а всичко, което им говори мама, баба, или татко вече им изглежда блудкаво.
Такива деца много лесно намират недостатъци у църковните хора, които започват да им се виждат лицемери и скучни моралисти. Много често те вече не виждат в църковния живот нищо светло. Тази нагласа ги прави по същество неспособни да възприемат Божията благодат.
Участвайки в тайнствата, даже в причастяването със Светите Христови Тайни, те не преживяват нищо, оказват се, колкото и да е странно, в детска възраст неспособни да преживяват причастието със Светите Христови Тайни като единение с Бога, като среща с Бога. За тях това е едно от привичните неделни, празнични състояния, а Църквата често става клуб, където могат да се срещнат и да си поговорят един с друг.Тук те могат да се уговорят за нещо интересно, да дочакат с нетърпение края на службата и заедно да побягнат някъде, тайно от родителите в околния, във всеки случай, нецърковен свят.
Понякога е и по-лошо: на тях им харесва да се закачат в Църквата – и това се случва – или да се присмиват на различни хора, понякога дори на свещениците. Ако те имат някакви умения, ако се занимават в църковния хор, с голямо удоволствие ще обсъждат как пеят днес и т.н. …. Всякакви безкрайни насмешки над хора, над отделни певци, над това кой как пее, кой какво е чул, кой какво може, кой какво разбира.
Те винаги чувстват себе си като малки професионалисти, които са способни да оценят всичко. И в такова присмехулство може да мине цялата им литургия или всенощното бдение. Те могат напълно да престанат да чувстват светостта на Евхаристийния канон. Но това няма да им попречи, когато изнесат Чашата, да се наредят първи, или, може би, не първи, а да пуснат напред малките, много чинно да пристъпят към Чашата, да се причастят, след това също така чинно да отстъпят и след три минути вече са свободни, вече са забравили всичко и отново се отдават на това, което е истински интересно. А моментът на причастяването със Светите Христови Тайни … всичко това вече им е привично, известно и малко ги интересува.
Лесно е децата да бъдат научени винаги да изглеждат православни: да ходят на служби, да пускат до Чашата първо малките, да отстъпват място. Те могат да правят всичко това и то, разбира се, е добро. Приятно е да видиш такива възпитани деца. Но това изобщо не означава, че те водят духовен живот, че истински се молят на Бога, че търсят общение с Него. Това изобщо не означава наличие на стремеж за реално съединяване с Божията благодат.
Тайнства по привичка
При този техен начин на живот възникват трудности при изповедта. Детето, което от малко (обикновено от седемгодишно) идва на изповед, много често се причастява по традиция. В нашия храм да кажем, децата се причастяват на всяка литургия, на която ги доведат или на която те дойдат сами. На практика това означава веднъж в седмицата, понякога и по-често.
Отначало изповедта им се вижда много интересна и желана, защото им се струва, че щом се изповядват, значи вече са пораснали. Петгодишното дете много иска по-скоро да започне да се изповядва. И първите му изповеди ще бъдат много сериозни. То ще дойде и ще каже, че не слуша мама, че е ударило сестричката си, или че небрежно е научило уроците си, или не се е помолило на Бога както трябва и ще каже всичко това сериозно и с умиление.
Но много скоро, буквално след месец-два, ще се окаже, че детето е привикнало към това и следват цели години, когато то идва и казва: „Непослушен съм, нагрубявам, проявявам леност”. Такъв е краткият набор от обикновени детски грехове. То ги изстрелва мигновено пред свещеника. Свещеникът, който е неимоверно измъчен от изповедите, естествено прощава и разрешава греховете му за половин минута и това се превръща в ужасна формалност, която повече вреди, отколкото помага на детето.
След няколко години се оказва, че за такова въцърковено дете вече е напълно непонятно това, че трябва някак си да работи върху себе си. То дори не е способно да изпита истинско чувство на покаяние на изповедта. За него не е никакво затруднение да каже какво лошо е направило. То го казва с лекота. Също както ако заведете детето за пръв път в поликлиниката и го накарате да се съблече пред лекаря, то ще се стеснява и ще му бъде неприятно. Но ако лежи в болница и всеки ден трябва да вдига ризата си за да го преслушат, то след седмица ще започне да прави това автоматично. То няма да предизвиква у него никакви емоции. Същото е и тук. Изповедта вече не предизвиква никакви преживявания у детето. Виждайки това, свещеникът се оказва в много трудно положение. Той не знае как да се бори с това, какво да направи, за да може детето да дойде на себе си.
Има и някои много ярки случаи, при които детето вече не просто не слуша, проявява леност и обижда по-малките, а просто безобразничи по ужасен начин. Да кажем, в училище пречи на целия клас да учи, у дома дава отрицателен пример на по малките деца и направо тероризира цялото семейство. След това започва да се държи безобразно в обществото: псува, пуши. Т.е. при него се появяват грехове, които са напълно необичайни за едно църковно семейство. При все това свещеникът не знае как да го накара да се опомни. Той се опитва да говори с него, да му обясни:
– Но ти знаеш, че това не е хубаво, че това е грях.
Да, то отдавна много добре знае всичко това, знае, че това е грях. То даже може да се напъне за пет минути и да каже:
–- Ще се постарая, повече няма да правя така….
И не може да се каже, че то лъже. Не, на практика то произнася това по навик, също така, както може преди обед да каже за минута – но не повече – „Отче наш”. И след като мине това привично „Отче наш”, то отново живее извън молитвата. Така и тук. То може да каже нещо такова, за да го допуснат до причастие. А след ден, след два се връща в старото русло и продължава да живее както преди. Нито изповедта, нито причастието дават плодове в живота му.
Освен това свещеникът забелязва, че колкото по-внимателно и сериозно започва да разговаря с детето, толкова по-бързо се изчерпват средствата му. Той излага всичко, което може, но не достига целта. Детето много бързо „поглъща” всичко това и по-нататък си живее така, както и преди. Ние му даваме по-силни лекарства, то ги поглъща, но те не действат. То не е чувствително към тях и не възприема нищо. Налице е такова на вкаменяване на съвестта, което е просто поразително.
Оказва се, че с вярващото дете свещеникът вече не може да намери никакъв адекватен език. Той започва да търси друг път, започва да се сърди на детето. Но щом започне да му се сърди и ядосва, губи напълно контакт с него. Такова дете често казва: „Няма да отида повече при него, при тоя отец Иван. Какво ми се сърди през цялото време. И тук ми се сърдят, и там ми се сърдят”… Този проблем е един от най-трудните за духовника. Тук трябва добре да се помисли какво искаме да достигнем, към какво трябва да се стремим.
Мисля, че трябва да се стремим към това да отложим колкото се може по дълго момента, в който детето ще започне да се изповядва.
Ако детето е на шест и се държи лошо, някои наивни майки (такива има много), казват:
- Отче, изповядайте го, за да започне вече да се кае – може би ще бъде по-добре.
Всъщност, колкото по-рано започнем да го изповядваме, толкова по-лошо за него. Не случайно Църквата не вменява грехове на децата до седем години (а в миналото е било до още по-късна възраст). Децата не могат да бъдат напълно отговорни за всичко така, както възрастните. Още повече, че техните грехове, обикновено, не са смъртни. Те просто се държат лошо. И е по-добре да ги допускаме до причастие без изповед, отколкото да профанизираме тайнството Покаяние, което те не са способни да възприемат истински поради ранната си възраст.
Има и друго важно ограничение. Може би такива деца, при които е явно, че страдат от привикване към светинята, трябва да бъдат ограничавани и по отношение на тайнството Причастие. В такъв случай би било по-добре, децата да не се причастяват всяка неделя – тогава причастието ще стане за детето събитие.
Личният опит
Ще споделя с вас моя личен опит. Когато бях малък (беше още по сталинско време), въпросът стоеше така: ако аз ходя постоянно на църква, моите съученици, които живеят наблизо, ще ме видят и ще съобщят за това в училище. И тогава ще вкарат моите родители в затвора, а мен ще ме изгонят от училище. Аз израснах във вярващо семейство. Моите родители бяха вярващи от рождение, сред нашите роднини почти всички бяха лежали в затвора, дядо ми беше затварян три пъти и накрая почина в затвора: така че опасността беше съвсем реална, да се ходи на Църква често беше невъзможно.
Аз помня всяко мое отиване в храма. Това за мен беше велико събитие. И, разбира се, и дума не можеше да става да се държа там несериозно… Казано с други думи, посещенията в храма в детството ми се брояха на пръсти. Това беше нещо много трудно, затова за мен винаги се превръщаше в голям празник. Много добре си спомням какво велико събитие беше за мен първата ми изповед. После втората (вероятно, след година). През цялото мое детство аз се изповядах и се причастих само няколко пъти. В течение на много години аз просто не се причастявах или се причастявах много рядко – всеки път това беше нещо, което трябваше да се изстрада. И като възрастен аз преживявам причастието със Светите Христови Тайни като нещо велико за мен. Никога не е било по друг начин. Благодаря на Бога, че не ми даде да привикна към светинята, към Църквата, към църковния живот.
Колкото и да е странно, гоненията, които попречиха на мнозина да станат вярващи, бяха благоприятни за онези, които бяха в Църквата. Сега не е така.
Детското молитвено правило
Майка ми ме научи да се моля едва ли не от раждането ми, от както се помня. Спомням си, че се молех на Бога всеки ден – сутрин и вечер. Тя ме учеше да казвам „Отче наш” и „Богородице Дево” и аз се молех с тези молитви почти докато станах възрастен. Към тях малко по-късно се прибави „Верую”-то и няколко свои думи, когато поменавах близки и роднини. Но такова нещо като сутрешни и вечерни молитви в детството си, до доста късна възраст, не знаех. Започнах да ги чета тогава, когато сам поисках да правя това, когато ми се стори, че молитвите ми са недостатъчно, доиска ми се да погледна църковните книги и видях там утрините и вечерни молитви – сам ги открих за себе си и започнах да се моля с тях по собствено желание.
Знам, че в много семейства сега не е така. Точно обратното, сега родителите се стараят колкото се може по-рано да накарат децата си да се молят много. И отвращението към молитвата се появява много бързо. Знам случай, при който един забележителен старец писал по този случай на едно вече голямо дете: „Не е нужно да четеш толкова молитви, казвай само „Отче наш” и „Богородице Дево, радвай се” и повече нищо”.
Детето трябва да получава святото, великото в такъв обем, какъвто е способно да поеме.
Защо се получава така? Майка ми беше възпитана във вярващо семейство. Тя ме учеше така, като са учили нея. Тя помнеше своето детство и възпитаваше своите деца по памет, както обикновено става в живота.
Но след това стана разрив в непрекъснатостта на духовния опит и няколко поколения отпаднаха от църковния живот. След това те отново намериха Църквата, но вече като възрастни. Когато в храма идват пораснали девойки или жени, естествено на тях им дават по-големи молитвени правила, те се каят истински. И когато се омъжат и се появят деца – те ги учат на това, което са им дали, когато са влезли в Църквата. Очевидно така се случва. Те не знаят как да възпитават децата си в това отношение, защото в детството им никой не ги е учил на църковен живот. Те се стараят да възпитат децата си, така както са възпитавали тях, така, както се възпитават възрастни. Това е фатална грешка, която води до плачевни резултати.
Децата и родителите в храма
Много добре си спомням една позната на майка ми от наше близко, църковно семейство, която имаше много деца. Тя ги водеше в храма от най-ранна възраст. Но как? Довеждаше ги обикновено в момента на причастието или малко преди това. Те влизаха в църквата, където трябваше да се държат абсолютно благоговейно, трябваше да влязат едва ли не на пръсти, скръстили ръчички да се причастят и веднага да излязат. В църквата тя не им даваше да погледнат настрана, да кажат нито една дума. Това е светиня. Това е святая святих. Ето това се опитваше тя да внуши на своите деца и всички те израснаха дълбоко вярващи хора.
Сега у нас не се прави така. У нас майките искат да се молят на Бога, да изкарат цялото всенощно бдение, но няма къде да оставят децата. Затова идват в църквата с тях, пускат ги и се молят на Бога. И мислят, че с децата трябва да се занимава някой друг. Децата бягат из църквата и около нея, държат се безобразно, бият се в самия храм. Майките се молят на Бога. В резултат се получава атеистично възпитание. Такива деца лесно стават революционери, атеисти, безнравствени хора, защото у тях е унищожено чувството за святост, у тях няма благоговение. Не знаят какво е това. Даже Църквата, даже литургията, даже причастието със Светите Тайни – нищо вече не е свято за тях. Какъв друг авторитет може да ги върне отново към Църквата не е ясно.
Ето защо на мен ми се струва, че е много важно да се ограничават посещенията на децата в църквата – броя на посещенията и времетраенето им. Може би трябва да има ограничения и в причастието и изповедта. Но това е много трудно, защото щом започнем да причастяваме деца без изповед, веднага се надига възмущение: „Как така, нима може след седем години да се причастяват без изповед?”
И така тази дисциплинарна норма, която е била въведена за възрастни и която също прилагаме в някаква степен неправилно, се оказва гибелна за децата.
Трябва така да насочим живота на децата, че те да заслужат своя църковен живот. Ако не да го изстрадат, то да го заслужат. Трябва някак да се потрудиш, за да можеш да отидеш в храма.
Много често става така, че детето не иска да отиде на Църква, но майката го хваща за ръка и го тегли след себе си.
– Не, ще отидеш на Църква!
То казва:
– Не искам да се причастявам.
– Не, ще се причастиш!
Това предизвиква у детето пълно отвращение към всичко. То започва да кощунства и да богохулства пред самата Чаша, да удря майка си с ръце и крака и да се дърпа назад. А трябва да бъде точно обратното. Детето казва:
– Искам да се причастя!
А майката казва:
– Не, ти няма да се причастиш, не си готов, държа се лошо тази седмица.
То казва:
–Искам да се изповядам.
А тя казва:
– Не, не ти позволявам, ти не можеш да отидеш в храма, трябва да заслужиш това.
Случва се да вземат децата от училище за да отидат на някой църковен празник. Като че ли това е добре, иска ни се да се приобщят към празника и към Божията благодат. Самият аз имам деца и също правя така, затова много добре го разбирам. Но тук все пак има един много голям проблем. Този подход е добър само когато детето заслужи това. А ако винаги може да пропусне учебните занятия и да отиде на празника, то за него това вече е празник, не защото е, да кажем, Благовещение, или Рождество, или Кръщение, а защото не е на училище и не е нужно да си учи уроците. Т.е. всичко това безпределно се профанизира. Това е недопустимо. Може би по-добре, по-полезно за душата на детето е да му се каже:
– Не, днес няма да бъдеш на празника. Ще отидеш на училище и ще учиш.
Нека по-добре в училище да плаче за това, че не е в храма на Благовещение. Това ще бъде по-полезно, отколкото да дойде в храма и абсолютно нищо да не цени и нищо да не чувства. Всичко в живота на детето трябва да бъде промислено от тази гледна точка.
И изповедта трябва да бъде не толкова уговорки, свещеникът не толкова трябва да засрамва, колкото да постави всичко на своето място. Той трябва да има смелостта да каже на родителите:
– Нека вашето дете засега не идва на Църква.
Спокойно, без да се сърди, без да увещава, да каже:
– Такива деца в храма ни пречат. Нека вашето дете идва на Църква и се причастява веднъж на няколко месеца…
Когато някой млад човек иска да изклинчи от военна служба, често и родителите всячески се опитват да го отърват, да го спасят. А духовникът казва:
– Нека отиде да служи. Това ще бъде полезно за него.
Така е тук. На детето трябва да се поставят строги условия, за да разбере, че Църквата е трудно достижима цел.
По време на изповедта духовника трябва да се отнася към детето с голяма любов. Да не бъде отегчителен, строг възпитател, да се постарае да покаже на детето, че го разбира, че разбира всички негови трудности. И трябва да му каже:
– Всичко това е така. На теб наистина ти е трудно, наистина не се справяш. Но какво означава това? Това означава, че не е нужно да се причастяваш всяка неделя. Ела след месец или два. Може би тогава ще бъде по-различно.
Трябва да се поговори с детето напълно сериозно и да се убедят родителите да поставят всичко на мястото му.
Църквата може да бъде само велико, радостно, празнично и трудно преживяване.
Църковният живот и изповедта трябва да станат желани за детето. То трябва да възприема общуването с неговия духовен наставник като нещо много важно за него, много радостно, труднодостижимо и дългоочаквано. Това ще се случи, ако свещеникът съумее в нужния момент да осъществи с детето личен контакт.
Много често се налага да се изчака преходната възраст, налага се да се протака до 14, 15, 16 години. Не винаги, но се случва. Особено с момчетата, често те се проявяват като невероятни калпазани и с тях се оказва просто невъзможно да се говори сериозно. Трябва разумно да се ограничава тяхното пребиваване в Църквата и участието им в тайнствата. А после ще настъпи време, когато може да се каже:
– Е, сега вече си голям, порасна, дай да поговорим сериозно….
И постепенно се създава някакъв общ живот с духовника, някакви лични отношения на сериозно ниво, които стават много ценни за младия човек.
Всичко казано за децата по-горе може да се обобщи много кратко
В никакъв случай не бива да допускаме изповедта да стане за децата просто част от църковния бит. Ако това се случи, имаме работа с профанация, с много трудно поправима беда. Доколкото ние не винаги имаме възможност де правим това, което ни се вижда нужно и трябва да бъдем в общото русло, а у нас в Църквата на практика се допуска обща изповед, можем да обясним на детето, че ако то знае, че няма тежки грехове, този път може да се задоволи с разрешителна молитва.
Един много актуален проблем на пастирството: свещеници се оказват без духовници
Може ли в пастирската си практика свещеникът да използва знания и методи от областта на психологията?
Как свещеникът да се готви за проповед
Имитация на деятелността
Откритостта на семейството на свещеника като свидетелство на християнския мироглед
