Жените са по-емоционални, по-подвижни и по-чувствителни. Това налага определен характер на общуването с тях, особено за младите пастири.

На първо място – нужна е дистанция. Някои жени нарушават личното, интимно пространство на човека и когато разговарят се приближават съвсем близко. Това се случва и на изповед, и просто по време на някаква духовна беседа. Важно е свещеникът да не допуска такова нахлуване във вътрешния си свят. Много лесно е да се стигне до поява на блудна страст чрез такова съприкосновение. Ако свещеникът се открива вътрешно, духовно, ако възприема психическия и духовния строй на човека, това оказва върху него особено въздействие. Отпечатва се в сърцето му, в душата му, в ума му. А ако той позволи на всичко това да укрепне в неговото сърце, то продължават да се развива, дори до някакви греховни последствия.

Затова, когато разговаряме с жена, самото разбиране за целомъдрие и скромност ни подбужда да разговаряме с нея или да изслушваме изповедта й със сведени очи, да гледаме надолу. Не лицето, не очи в очи, не да разглеждаме облеклото й, а да гледаме надолу и да се стараем да се молим в себе си. Да се молим с Иисусовата молитва, за да не допуснем страстни помисли и чувства. И не само сами да избягваме всякакви съприкосновения, но и на нея да не позволяваме да ни докосва. Ако тя иска да ви даде някакво подаръче, знак на внимание – разбира се, по-добре е да откажете.

Разговорът, който тече по време на изповедта, не бива да преминава в беседа. Често се случва жените неволно да търсят в лицето на свещеника някаква форма на общуване, на подкрепа. Нужен й е не духовен живот, а душевни отношения: да си поговорят от душа, нещо да разкажат. Понякога може би сред познатите и близките не е останал никой, който е способен да издържи тези нейни разговори и тя идва в храма, търси отеца и започва да разговаря с него.

Трябва винаги да се помни, че изповедта е изповед, а духовната беседа – духовна беседа.

Понякога те могат да се съвместят, но това не е желателно. В този случай внимателно трябва да се напомни на жената, че тя е дошла на изповед: „Ако имате грехове, които искате да изповядате – нека да поговорим сега. А ако искате да разговаряме по някакъв въпрос – нека го направим след службата”. Понякога това помага: жената с две думи завършва покайните си слова и си отива. Но ако нещо наистина я безпокои, тя ще ви дочака и след службата.

В такива случаи е важно да не се оставим да бъдем водени. Има жени, които са особено емоционални. Те могат да поведат след себе си човек с по-неустойчива психика. И може да ги слушаш  безконечно, разговорът няма край. Ако те са намерили такава жертва, след това постоянно ще я използват. За да не стане жертва, свещеникът трябва да помни, че неговата роля е да разкаже за Христос, да помогне на човека да види Бога.

Знам различни случаи, когато някои дами са преминавали всяка граница, потъпквали са всяка скромност и дори са влизали във вътрешните покои на свещеника без разрешение. Разбира се, те искат да се погрижат за отеца, виждат, колко се уморява той. Но само тя вижда, как той изживява всичко и няма нито един помощник. Само тя е готова да остави всичко и да му послужи. От такива особи трябва да се избавяме колкото се може по-бързо. Ясно е, че в основата на действията й лежи страст. Страст, която може да доведе до сериозни падения.

Митрополит Вениамин (Федченков) бил преследван от някаква особа от женски пол и не можел никъде да се скрие от нея. Тя го преследвала като някакъв шпионин: и на служба, и след службата. Той се качил на тролейбуса – тя след него. Тогава той решил да избяга от нея извън града. С някакъв автобус, с прекачвания, а тя – направо бегом след него, без да изостава. Слязъл той от автобуса, върви по някакъв планински път с бърза крачка – а тя го следва на известно разстояние. Станало му толкова тежко, че, ето – той е принуден с всички сили да бяга от нея. Тогава той се спрял, тя го настигнала и той й казал: „Ще ме оставиш ли най-накрая на мира, глупачке, или не?!” Тя заплакала и избягала. А на него така му олекнало на сърцето, че той си тръгнал съвършено спокоен.

Може би това ще ни се стори грубо. Но трябва да разбираме какви подбуди движат човека. Мисля, че тези подбуди са сродни на подбудите на преподобни Макарий Египетски, борен от блуден бяс, когато скочил в устата на един змей, предпочитайки да умре, пред това да съгреши. Но змеят издъхнал, а Макарий се освободил от бесовското изкушение. Ясно е, че съвременният човек не е преподобни Макарий и едва ли някой от нас може да извърши подобно нещо. Но за духовните хора тази ситуация е разбираема и очевидна – връзката между видимия и невидимия змей. А в ситуацията, която приведохме, е ясно, че проявената грубост е много по-малък грях от греха на блуда.

Винаги трябва да внимаваме за целостността на нашата душа – какво повече ще й навреди? Да кажем, ако аз кажа нещо грубо на човека и после попрося от Бога прощение и се помоля за този, когото съм обидил. Или ако встъпя в незаконни отношения? Ще успея ли после да се поправя? Ще мога ли да се покая? И пред същия този човек аз ще бъда много по-виновен и грешен, отколкото ако го наскърбя с дума.

Много важно е в общите беседи и на изповедта вниманието на жените да се насочва към семейството, към съпруга, изобщо към основите на семейния живот. Един от основните проблеми на жените е опитът да доминират над своя съпруг, когато виждат в него много недостатъци от различен характер – от физически до духовни. И в дадения случай една от задачите на пастирите е да се постараят да помогнат на жената да види своята роля в семейството, да види каква трябва да бъде ролята на жената.

протойерей Александър Лебедев, Лос Анжелис

Спомням си случай с един йеромонах, който преди години дойде да служи при нас, в Лос Анжелис. За съжаление, този йеромонах отделяше особено много внимание на жените, като се обръщаше към тях винаги с широка фалшива усмивка и сладникаво възклицание: „Радост моя”.

Нашият покоен архиепископ Антоний забеляза това и, в мое присъствие, му направи строга забележка, забранявайки му да се отнася така към жените и изобщо към когото и да било. Йеромонахът обидено му възрази: „А преподобни Серафим Саровски?” „Ти не си Серафим Саровски!” – му отговори владика Антоний. Кратко и ясно.

Впоследствие този йеромонах завърши печално: изостави монашеския си обет и беше лишен от свещен сан.

Близки теми:

Какво да правим с не много църковните и при това невъцърковяващи се хора в енорията Енорийската общност трябва да се строи върху духовни, а не върху душевни основи Как свещеникът да се готви за проповед Защо някои не оставят свещеническия сан, макар че би трябвало да направят това? Адът – това е да не можеш да обикнеш

Протойерей Владимир Воробьов, Москва

Аз нямам време  да се готвя за проповед. Винаги съм се старал да погледна дневното евангелие, след това, преди да проповядвам, винаги се старая да се помоля. Моля Бог да ми помогне да кажа нещо полезно. Случва се да излезеш и нищо смислено не можеш да кажеш, проповедта не се получава. Но се случва и да се получи. Понякога говориш и сам слушаш… сякаш говори някой друг и се учудваш колко добре е казано. Чувстваш, че това не си ти, че това не е твое, а от Господ – случва се и така. Мисля, че истинската проповед трябва да бъде такава – благодатна. Но това се случва много рядко. То се постига, разбира се, с молитва, с праведен живот. Аз мисля, че апостолите, светите хора не са проповядвали така – по идея. Какво е проповедта? Това е живо Евангелие. Отначало Евангелието е било устно. Апостолите разказвали за Христос, за своето общение с Христос и това било благовестие, Евангелие. Проповедта трябва да бъде продължение на Евангелието. Предаване на духовен опит, на духовно съзерцание… Не може да прочетеш, да научиш, да напишеш и да  наизустиш – нищо няма да излезе. Имало е време, при Петър I, когато той забранявал на обикновените селски свещеници да проповядват, считайки, че те ще говорят глупости. Затова им се предписвало да прочитат проповеди от светите отци. Да излязат и да прочетат проповед от великите светци и проповедници. Това е възможно, не е лошо. И понякога тези проповеди са много благодатни. Но изначалният замисъл в Църквата е друг. Замисълът е бил служещият предстоятел на църковната община и ли гостуващият апостол да ти предаде това, което е слушал сам, своят жив опит.

Протойерей Константин Островски, Красногорск

Струва ми се, че има наистина надарени проповедници, за които това не проблем – трябва малко да попрочете, да порепетира и после – Бог помага и той говори. Но от моя опит на благочинен в нашия район знам, че има немощни  и не много грамотни свещеници – добри, благочестиви, любвеобилни и обичани от народа. И сам съм им давал такива съвети (мисля, че така е много по-добре, отколкото нищо и е по-добре от някаква фалшива, измислена проповед): да подготвят и прочетат нещо, дори да не е тяхно, но нещо, което им харесва и което искат да споделят с енориашите си. Това е много добро, това е по-добро от нищо или от фалш.

Вторият вариант е, когато човек сам не може да напише проповед, да прочете нещо от отците, някаква чужда проповед, а докато я чете му идва желание и добавя нещо от себе си. Това също създава чувство за близост с енориашите. Не казвам, че това е идеалният вариант, но във всеки случай няма нищо лошо. Главното е желанието да кажеш на своите братя и сестри душеполезно слово.

Протойерей Дмитрий Смирнов, Москва

Някога, преди 38 години, аз също се готвех за проповед. Как се готвех? Отначало, в първия месец след ръкоположението ми, пишех проповедите си. През втория месец нахвърлях само основните положения. През третия месец вече се уморих и започнах да пиша само темите, а в четвъртия месец престанах да правя и това.

Четях Апостола и Евангелието за деня, спирах вниманието си върху онези думи, на които душата ми се отзоваваше и разказвах на хората за този отзвук. Ето, например днес се чете забележителното послание на св. ап. Павел до Римляните за това, че на онзи, който обича Бога, всичко съдейства за добро и аз говорих за това, колко важни са тези думи. Служих в едно село, там народът е селски. Аз избрах тази фраза, защото тя някак ме грабна. Говорих много просто. Защото аудиторията е различна. Ако аудиторията е студентска е нужно нещо интересно, драматично, по-сложно, а на обикновеният селски народ – точно обратното – трябва да се говори колкото се може по просто, за да остане нещо в главата. По-добре е да се използват съвсем простички похвати.

Близки теми:

Не дружете с енориашите, а още повече с енориашките Може ли в пастирската си практика свещеникът да използва знания и методи от областта на психологията? Св. Лука за кръстниците и кръщението Наставление към свещениците „Светителят е прав: спасяващите се сред свещениците не са много …”

Протойерей Константин Пархоменко споделя със събратята си своя опит: какво съдържание очакват читателите и зрителите от блога на свещеника, как да се усъвършенствува свещеникът  и как  да се готви за  онлайн  проповед.

Какво е интересно за хората?

Божият народ, въпреки масата достъпна литература и сайтове, все пак изпитва глад за живото слово на пастира. Ако усещате в себе си призвание, че словото ви може да достигне до максимално количество хора, трябва да включите в арсенала си интернет-технологии.

Но преди да говорим за техническата страна на въпроса, ще изкажа няколко общи съображения. Понякога пастирът си мисли: какво ще бъде интересно за Божия народ? Популярните блогери и видеоблогери често се обръщат към своите читатели и зрители с въпроса: какво ви е нужно, какво бихте искали да четете или гледате? Хората отговарят в коментарите си: Правете това, което е ИНТЕРЕСНО НА САМИТЕ ВАС!

Това е вярно! Само онова, което те докосва и вълнува, ще бъде наистина интересно и за другите. Не забравяйте, че ние, пастирите, не сме справочни машини, които дават религиозна информация /нея читателят ще намери в Уикипедия/, ние сме живи и интересни личности. И на нашите читатели/зрители е интересно общуването с такава личност, интересен им е живият и емоционален контакт, който се осъществява между нас. Затова най-интересни ще бъдат материалите, съгрети от топлината на вашата лична заинтересованост, през призмата на която ще се проявят чертите на вашата неповторима вярваща душа.

Някои от отците обгрижват затвор и аз с удоволствие ще се включа в сайта на този отец, за да открия заедно с него света на затворниците, да преживея проблемите и радостите на хората, намиращи се в местата за лишаване от свобода. Друг работи с деца, друг пък със спортисти, някой – със сектанти… Ще гледам и ще обикна отеца, който строи храм и споделя своето свидетелство за това трудно и благородно дело. Ще чакам с нетърпение беседите на катехизатора, чрез които той без да бърза и методически обмислено ще ме въведе в света на Православието. Ще си отбележа страничката на отеца-лектор, който преподава в духовно учебно заведение и който ще ме образова със своите сериозни лекции и беседи. Интересна ми е дейността на селския пастир, който споделя реалностите от живота на село и в провинцията, който изнася топли проповеди, записва беседи-интервюта със своите интересни енориаши. С удоволствие ще гледам диспутите със сектанти, беседите с младежи и деца, занятията в неделното училище, неформални беседи… С една дума, интересно ми е /говоря от името на съвременния християнин/ всичко, което правите, но когато то е сгрято от топлината на вашата личност.

След известно време, като опозная някой интернет-пастир, аз ще го обикна и с нетърпение ще чакам поредния му материал или видео. Ще ми стане интересен самият човек, който може би не идеално, но живо споделя с мене своя живот и служение. Чрез този човек  ще  укрепвам във вярата и разбира се, ще се постарая някак да помогна /поне финансово/ на  служителя на Божията нива в неговата дейност.

Как да се усъвършенствуваме?

Купете си непременно цифров диктофон и записвайте проповедите си. Отначало не за хората, а за себе си. Прослушвайте ги и ги анализирайте. Мнозина пастири проявяват небрежност: миряните за всяко нещо ще кажат:“Спаси, Господи!“ и така не радеят за проповедта. Но нивото на проповедта на пастира трябва да расте, а  това изисква работа, да отчиташ грешките си. Сполучливите проповеди после може да се качат на сайта, да се представят и текстово и т.н. Съветвам също отците да записват  катехизаторските си беседи и уроци, провеждани в неделното училище. Предвиждам възраженията :“Ама там няма нищо хубаво“. Ако е така, то е, защото често се отнасяме към своята проповедническа или катехизаторска дейност като към нещо мимолетно и незначително. Поседяхме, пообщувахме – и слава Богу. Но ако се отнасяме с мисълта, че тя трябва да стигне до стотици и хиляди хора, че трябва да остане за години –  ще подхождаме по-отговорно и към уроците в неделното училище, и към проповедите.

Съветвам ви също да се снабдите с цифров фотоапарат и видеокамера и да водите фото и видео-летопис от забележителни събития в живота на енорията. Даже сега това да изглежда ненужно, но то може да се окаже необходимо след време. Смятам / и го правя/, че трябва да се записват на видео свидетелствата на енориашите за Божиите чудеса, ако се е случило нещо наистина удивително, документални свидетелства на очевидци за събития от църковната история, както и просто свидетелства на хора, които има какво да разкажат за своя живот.

Как да се готвим за проповед?

Това няма пряко отношение към нашата тема, то е предмет на курса по омилетика в семинарията, но все пак  ще споделя някои мисли по този повод. Ще разкажа как аз самият се готвя за проповед.

Първо: проповедта изисква подготовка! Всеки добър, даже много успешен проповедник винаги се готви за проповед. Но това не значи, че трябва да я напишете на лист и после да я назубрите. Нищо такова! Иначе много скоро ще станете зависим от листа. Най-добре е да обмислите за какво ще говорите и да напишете или да съчините в главата си план от няколко точки. Да обмислите и как ще преминавате от точка в точка.

Второ:

Готвите се  за проповед. По-добре вечерта, преди сън, да определите темата на утрешната проповед и после, докато заспивате, ако обаче нямате навика преди сън да казвате Иисусовата молитва, да обмислите структурата. Или сутрин, преди службата да изберете темата. Тогава ще можете да обмислите плана, докато отивате в храма. Впрочем вечер е по-добре, тъй като ще имате запас от време, ако се окаже, че ви е нужен някакъв материал от книга или от интернет, или пък да уточните цитат. Цитатите за проповедта /Свещеното Писание или Светите отци, а и целият план могат да се извадят на принтер. С такова нещо в ръцете може да сте спокойни, че няма да засечете и няма да забравите нищо. По време на службата не мислете за проповедта. Така ще се подготвите лошо и за проповедта, и службата „ ще пропуснете“, тъй като мислите ви ще бъдат заети не с молитва, а с друго.

Трето:

Докато се готвя за проповед, аз се вслушвам в сърцето си: как избраната от мен тема или светец, за когото се готвя да разкажа, или празник, или евангелско/апостолско четиво намира отклик в моето сърце. Мисля си: какво лично за мен, за моята вяра, за моя живот значи това събитие или тази тема? И затова обикновено на проповедта споделям онова, което е минало през мен, което в определен смисъл е мое.

Четвърто:

След известно време  вече неведнъж  сме разказвали за умножаването на хляба и рибите или за вселяването на бесовете в нещастните свине. Какво да правим? Да се повтаряме ли?

Да се повтаря може, но ако записвате проповедите и ги изнасяте, не е много добре да повтаряте изцяло реда на предишните мисли. Какво да правим? Да поработим върху темата предварително. Да погледнем в интернет или да прегледаме проповедите на други пастири по тази тема, да прочетем изследвания на библеисти. Вземете гръцкия текст или подстрочник и вижте дали нещо не ви се е изплъзнало? Или свържете мисълта от четивото с някаква история, която е намерила  отклик у вас, или пък с разказ на мирянин и прочие.

Даже митрополит Антоний Сурожки, от когото до нас са стигнали двадесет проповеди за вселяването на бесовете в свинете, се е притеснявал от това четиво, което се чете пет пъти в годината по време на богослужение. Спомням си любопитното свидетелство на митрополит Антоний за това как, готвейки се за служба, прегледал евангелското четиво за деня .“Пак за свинете!“- въздъхнал владиката Антоний, но си спомнил, че отива в енория, където служат по нов стил и редът на четивата е друг. Владиката облекчено въздъхнал и се подготвил да проповядва върху другото евангелско четиво. Но – о, ужас! – той чул как протодяконът чете пак за свинете. Оказало се, че за да доставят радост на владиката, взели четивото по стар стил.

Да подготвиш и после ярко да поднесеш проповедта е много увлекателен процес, затова не се отказвайте от удоволствието да се научите на това.

Близки теми:

Не дружете с енориашите, а още повече с енориашките Може ли в пастирската си практика свещеникът да използва знания и методи от областта на психологията? Св. Лука за кръстниците и кръщението Наставление към свещениците Светогорски съвети

Като начало, аз бих искал да обърна внимание на това, че с един и същи термин „енорийска общност” се наричат няколко съществено различаващи се църковни явления, но тяхното различие обикновено не се отчита, поради което настъпва объркване.

На първо място уставът гласи; „Енорията е общност от православни християни, състояща се от клира и миряните, обединени в даден храм”. По нататък се казва, че енорията се намира под ръководството на поставен от епархийския архиерей свещеник-настоятел.

На второ място, духовна общност наричат и духовния отец заедно с неговите духовни чеда. Духовният отец познава своите деца, ръководи техния духовен живот, а отчасти и изобщо животът им. Духовните чеда, срещайки се покрай отеца, се запознават по между си; с негово благословение се занимават с някакви съвместни благочестиви дела; той участва в разрешаването на техните проблеми и спорове. Ако отецът е и настоятел, то такава общност може почти напълно да съвпада с енорията. Но, разбира се, това е нещо по-различно от енорийската общност в първото значение.

Такива общности има и не  е задължително начело на тях да бъде настоятелят. За качеството на духовността на такъв тип общности сега няма да говорим (тук диапазонът е от святост до псевдодуховност и едва ли не до бесовщина). Но ако Бог не изпраща духовни чеда на свещеника, а самият той мечтае да се окръжи с такива, това е опасен симптом за младостарчество. За кого се смятам аз, ако се стремя да ръководя духовно хората? Получава се така, сякаш аз се обръщам към  хората с думите на Христос: „Елате при мен всички трудещи се и обременени” Това вече напомня за антихриста. И още нещо на тази тема. В епиграфа към „Властелинът на пръстените” на Толкин се казва: „Единствен той ще ги открие, единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие…”   Няма ли и такива неща в нашето пастирство?

Но, избягвайки младостарческите заблуждения, да се ограничаваме със сухотата на Устава също някак не ни се иска. Защото под първото определение попада и ситуацията, при която настоятелят идва на служба два пъти в седмицата, извършва някакви задължителни действия и си отива; не общува с енориашите извън Литургията, требите и повърхностната изповед преди причастие; сътрудниците не дружат помежду си, енориашите не се познават. Така не бива.

Иска ни се отношенията на духовенството със сътрудниците и енориашите, както и на всички тях помежду им, да бъдат неформални, дълбоки и искрени. Именно такава енория ние сме съгласни да наречем истинска духовна общност. Това е третият тип след уставния и старческия.

Мисля, че е много важно обаче, всеки свещеник да си даде сметка, защо му се иска такава общност. Може би от решимост да изпълни в това Божията воля, а може би от гордост: „Аз създадох истинска община”. Може би от любов към големите компании, защото сам или пък в семейството е скучно. Може би от жалост, от желание да помогне на скучаещите или огорчени хора да прекарват православно и духовно времето си. Нека всеки от нас види на  каква основа строи.

Мисля, че често се случва така. Хората се чувстват самотни в работата си, самотни в семейството си, самотни в душата си без Бога.  И искат да се избавят от тази самота  в енорията.

И свещеникът, за съжаление, чувства самота и пустота, и на него му се иска да се избави от тези чувства, като създаде около себе си единодушно и единомислено общество (во главе със себе си, между впрочем).

Така между двата електрода самота може да блесне дъгата на общността (добрият, умен, обаятелен отец свети на своите духовни чеда), и тогава на всички им става топло. Само по себе си това не е лошо, само трябва да се знае и помни, че тази топлота е душевна, плод на нашата душевна активност и на нашите душевни добродетели. Душевността в общението между хората е необходима както хлябът за поддържането на земния ни живот, но за вечния живот е необходим друг  –  Небесен Хляб.

Ако трябва да говоря за своя конкретен опит, съзнавам, че и при мен не мина без гордост и без вътрешна празнота, но общо казано, в началото аз не правих никакви планове. Когато преди 27 години станах настоятел на току-що предадения на Църквата Успенски храм в подмосковския Красногорск, аз се заех с обичайните за такава ситуация дела и служех четири Литургии в седмицата. Но като човек по природа общителен, а тогава и все още млад (39 годишен), на мен ми се искаше енорията да бъде голямо духовно семейство, членовете на което пребивават в послушание (по служба) към главата на това семейство – настоятеля, а помежду си имат добри, душевно топли отношения.

От една страна може да се каже, че това мое желание се изпълни – енорийска общност възникна и израсна, но , от друга страна, се проявиха не само достойнствата, но и принципните недостатъци на концепцията за енорията като духовно семейство. Става дума не за недостатъците и грешките на духовенството, сътрудниците и енориашите, а именно за недостатъци на самата концепция.

Тези недостатъци не се забелязваха докато енорията беше малка, докато не се разгърна мащабна енорийска дейност (ежедневно богослужение и съответстващата на това издръжка на храма, реставрация, строителство, голямо неделно училище и прочее) и докато младежите, които даваха тон в енорията в началото на нейното съществуване, не създадоха свои семейства.

На първо място, колкото по-голяма ставаше енорията, което само по себе си беше радостно, толкова по-малко възможна ставаше топлата задушевност в отношенията. Нали няма приятелски компании от по сто човека. А горе-долу толкова братя и сестри (без децата) започнаха да сядат на празничната трапеза на Рождество или Пасха. Между другото, напоследък започнахме да устройваме по-скромни трапези и без алкохол – на масата стана по свободно.

На второ място, за мнозина носенето на църковното послушание стана голямо изкушение (за някои непреодолимо). Защото, как обикновено хората идват в енорията? Започват да посещават храма, да се изповядват при настоятеля, да чувстват към него доверие,  получават душевна утеха и подкрепа от духовните беседи и съвети, запознават се с другите членове на общността. В някакъв момент у този човек се появява желание да се устрои на работа в храма и, ако има място, го приемат.

И тогава се случва човекът да бъде сполетян от разочарование. Като енориаш той е общувал с настоятеля само като с духовник. Духовникът е извършвал тайнствата, съветвал, утешавал. А сега, в отношенията със своя духовен отец, човекът се е оказал и подчинен, но началникът често  трябва да настоява, изисква и дори да наказва. Някои не издържат това, започват да се обиждат и, в края на краищата, си търсят друг духовник, а едновременно с това престават и да работят в храма.

На трето място, когато младите хора, от които основно се състоеше първоначалната църковна общност започнаха да създават свои семейства, когато им се родиха деца, тогава, заети с домашните си грижи, хората започнаха да прекарват по-малко време в храма извън богослуженията.

Добрите отношения се запазиха, но хората започнаха да общуват помежду си (а и с настоятеля) значително по-малко: с настоятеля – по служебни въпроси, пак с него като духовник – основно по време на изповед.

На четвърто място, ако през първите три-четири години беше възможно почти всеки жадуващ да работи в храма да бъде приет на работа, след това щатът се запълни.

От друга страна, енорийските нужди ни заставяха и ни заставят да приемаме на работа сътрудници с подходяща квалификация, но не винаги свои по душа и по дух. Но какво да се прави? Ако няма, да кажем, благочестив каменоделец, приемаме на работа такъв, какъвто има. Работата трябва да се върши.

По такъв начин съставът на енорията все по малко започна да съвпада със състава на сътрудниците. Това е естествено, никой не е виновен затова, но вече не е така уютно като преди.

Аз обаче не съжалявам за този уют. Разбрах и че не е било нужно да го търсим. Разбрах, че на първо място трябва да стои служението, че нашият сух Устав е прав. Енорията – това е общност от православни християни, обединени от съвместното участие в богослужението. И ако това ни се вижда малко, то е същото, както когато отдалеч планините ни се виждат ниски: те са високи, но ние сме далеч от тях.

Днес обикновено на Великия вход свещеника възглася: „Вас и всички православни християни да помене Господ Бог в Своето Царство…”, но в Служебника – обърнете внимание – е казано друго: „Всички вас, православните християни…” Всяка енорийска общност, събрала са на Литургия, е цялата Църква. Душевните отношения могат да се стекат по различен начин – не в тях е същността. Главното в енорията са не нашите приятелства, а Тялото и Кръвта Христови. Аз и моите енориаши трябва да се стремим към Божия храм заради единението с Бога.

А това че някой в енорията е призван да носи свещеническото служение, друг – нещо друго, а трети само да участва в таинствата – това в крайна сметка няма съществено значение.

Схващането, че пълноценен член на енорията може да бъде само този, който участва в „енорийската дейност”, а не само се причастява един път в седмицата, не е вярно.

Ако, да кажем, в семейството има няколко деца, майката се занимава с тяхното възпитание, а бащата цяла седмица работи в завода, за да осигури прехраната на семейството и тези хора се стараят да живеят по Божиите заповеди, а на Църква ходят само в неделя, за да се причастят, какво лошо има в това?

Настоятелят на енорията трябва да служи, да се моли, да търпи и да се старае да обича своите ближни по Божиите заповеди. Останалото ще дойде само. Ще дойде не това, което искаме да измислим, а това, което даде Бог. Това съвсем не е малко: „Прави каквото е нужно и ще стане каквото трябва”.

Цялата енорийска дейност – и образователна, и катехизаторска, и благотворителна, и още повече духовническа – трябва да израства от това. А онази дейност – колкото и широка, ярка, забележителна и отбелязана с награди да е  – онази дейност, която не израства от Божествената Литургия, молитвата, търпението и любовта, в края на краищата ще се окаже безплодна.

Хората, които в енорията под ръководството на настоятеля ще вършат нещо за слава Божия (не задължително без заплащане, но за слава Божия), по естествен начин ще съставят енорийската общност в тесен смисъл (това е още едно значение на енорията: духовенството и сътрудниците на енорията). Настоятелят трябва да внимава да не разруши някак тази общност, но и да не я превърне (заедно със себе си) в сплотена секта от православен обред.

А в широкия, първия смисъл, с който започнахме, енорийската общност се състои от всички членове на Христовата църква, които обикновено се причастяват в даден енорийски храм. Нима е възможно те да бъдат противопоставяни на групата от сътрудници и активисти, които се трудят под ръководството на настоятеля? Не всички наши енориаши могат да работят в храма, не всички могат да се изповядват при мен – настоятеля, не могат всички тези стотици хора да ми бъдат близки приятели. Но всички ние можем да бъдем членове на Тялото Христово и това единение е по-голямо и по-важно от всички наши енорийски  дружби и привързаности.

Източник: Пастир ру

Близки теми:

Не дружете с енориашите, а още повече с енориашките Може ли в пастирската си практика свещеникът да използва знания и методи от областта на психологията? Св. Лука за кръстниците и кръщението Наставление към свещениците „Светителят е прав: спасяващите се сред свещениците не са много …”

Дълбоко съм убеден в това, че мисията сред младежта трябва да бъде най-важната задача, която стои днес пред Църквата.

Това е работа не само на съответния Синодален отдел, не само на епархиалните специалисти или на тези, които работят с младежта на ниво благочинен или енория – това е тема, за която днес трябва да се грижи цялата наша Църква.

Всички усилия, които предприемаме за реализацията на младежката църковна мисия, ще бъдат безсмислени, ако не постигнем най-главното – ако не повлияем реално на ума и сърцето на съвременната младеж, така че младите хора да се окажат способни да продължат нашия труд на нивата Христова.

Въобще, конфликтът между бащите и децата – това е неизбежен конфликт. Но в Църквата той се преодолява не толкова с някакви възпитателни мерки или със създаване на възпитателни структури, колкото със силата на Божията благодат. Ние чувстваме това по време на извършване на Божествената литургия, когато в храма стоят както и млади, така и хора от средна възраст, и стари. Именно литургическото общение се явява доказателство за това, че независимо от възрастта хората са надарени от Бога с определено достойнство и са равни пред лицето на Бога.

Ние като поколение на бащите сме длъжни да се научим преди всичко да обичаме поколението на децата, а любовта, както знаем, не се превъзнася и не се гордее (1 Кор. 13:4−5). Затова характерния за част от нашето духовенство, пренебрежителен, наставнически патос в общението с младежта по-скоро отблъсква, отколкото да привлича. Не се ли скрива зад такова отношение към младежта просто нежелание да се трудим истински?

А какво значи да се трудим? Да се трудим – означава да отъждествяваме себе си с хората, да влизаме в техните мисли, техните проблеми; да не гледаме от висотата на своята възраст и опит на това, което става с младия човек, а да се опитаме да застанем до него и от неговата позиция да погледнем на случващото се. Тогава ще видим света по друг начин, а ако това стане, то ще можем да станем реално близки на младото поколение, да им предадем своя опит, в това число духовен и молитвен.

Въобще младежта – това е огледало на старото поколение. Не ни харесват техните нрави? А те от къде са се взели? Разбира се, много ще кажат: „От външното информационно пространство“. Но нали на външното информационно пространство е длъжно да се противопостави семейството. Семейството – това е най-силната общност в човечеството; по-силна общност няма, защото там хората са свързани кръвно. А ако членовете на семейството са свързани с еднаква вяра, с еднакви убеждения, с еднакви цели, то разбира се такова семейство е способно да се противопостави на външните, отрицателни въздействия.

Сега искам да кажа няколко думи за съвременната цивилизация. Църквата живее в тази цивилизация. Различните членове на Църквата се отнасят по различен начин към всичко това, което ни заобикаля, но без отвореност към света с неговите съвършено нови средства за връзка, комуникация и технологии, трудно ще бъде да разберем, това което става с човека. Затова с елините трябва да бъдем като елини, с младите хора – като техни приятели, неравнодушни към техните интереси. А това е възможно, когато пастирът разбира, какво става около него, какво става с хората, какво става с младежта.

Проповедта в социалните мрежи, видеоблоговете, спорта, новите видове образователни практики – квести, ролеви игри, интерактивно обучение – всичко това може и трябва да се усвои от църковните мисионери. Но зад всички технологии трябва да стои любов, християнско отношение към хората, а не просто отметка в отчетността. Ако зад отметката не стои нещо, което произлиза от човешкото сърце, разум, ревност, то тази отметка не принася никаква полза.

Формите за работа с младежта са мъртви,ако няма жива вяра и любов към хората. Когато ни казват, че е необходимо да разработим нови методи за мисионерство, ние се съгласяваме, но отбелязваме: може да използваме свръхестествени способи за мисионерско въздействие и да не достигнем резултати. А в условията на глобалното информационно общество това може да се случи, защото мисия, даже и такава, която се опира на най-съвременните средства, да не може да се конкурира с мощния информационен поток, който се стоварва върху нас. Това означава, че нашият отговор трябва да бъде друг.

Още един път искам да кажа: това не означава, че ние трябва да игнорираме съвременните средства за връзки и комуникации като методи за работа с младежта. Всичко това трябва да се потърси и трябва да работи, но най-главното е друго – че чрез тази мисия хората, към които се обръщаме могат да видят чистотата на нашите намерения, искренността на нашите позиции, така че в нашите архиереи, свещеници, миряни младежта да може да види искрено заинтересовани хора. Не чиновници, действащи в съответствие с дисциплинарните указания на своята организация, а хора които живеят мисията и живеят със стремежа да принесат благо на младежта.

При това също е нужно да помним, че духовенството и въобще църковните хора, които работят сред младежта, има опасност да изпаднат в някаква крайност.

Свещениците не трябва да изгубват достойнството на сана, опитвайки се да завоюват доверието на младите

Ако свещеникът е решил да проповядва на младежки разговорен език, не гнусейки се от вулгарностите, пускайки шеги на границата на приличието, той нищо няма да постигне. Той ще спечели краткосрочни симпатии, но той няма да може да покаже християнския образ на живот и християнския образ на мислене. Той може да блести, прибягвайки към съвременните младежки технологии, може да предизвика интерес, усмивка, но това абсолютно не означава, че мисията ще бъде успешна. А може да говори на характерния за него език и да бъде много убедителен.

Случвало ми се е да се срещам с различни младежи – и неофити, и такива които са на границата между религиозността и неверието. И ето това, което почувствах: младите хора, влизайки в контакт със свещеника, не искат да бъдат шокирани, зашеметени, те искат да видят нещо светло, добро, такова, което, може би, им е липсвало в семейството. Нали детската душа, душата на младия човек винаги е открита за любовта и светлината, и когато свещеникът донася тази светлина, тази любов, искрено сливайки себе си с околните, когато им протяга ръка за помощ, тогава той става истински пастир.

Разбира се, много е тежко, когато хората, които се нуждаят от пастирска помощ се сблъскват с грубост, безразличие, формализъм. Като резултат, те си тръгват – не влизат в конфликт, а просто си тръгват. Общението със свещеника престава да бъде интересно и нужно. Затова на мен ми се струва, че у пастиря не трябва да има прекалено свободно държание, нито в общуването в интернет, нито в непосредствените контакти. Ние трябва да бъдем самите себе си и да не говорим на жаргон с тези, които използват този жаргон. Това не означава, че ние сме длъжни непременно да говорим на езика на 19 век. Например, аз винаги предлагам да се преведат светоотеческите творения на съвременен език, тъй като в преводите от 19 век писанията на отците, като правило, са малко разбираеми. А нали в тях има впечатляващи мисли, трябва само да ги преведем на съвременен език и това ще пробуди интереса на нашите съвременници към светоотеческото наследство.

Младежта търси общение по интереси. Истинската енория трябва да огради човека с хора, които са готови да го изслушат, да разделят неговата мъка и радост, да го подкрепят в учението, работата, в сложна жизнена ситуация. Ако човека, особено младия, чувства по-голяма подръжка и защитеност в уличната или криминалната компания, то там и ще отиде. В условията на социална изолираност на обществото, хората както никога по-рано не са ценяли предаността и дружбата, липсата на които е общоизвестен. Затова дълбоко съм убеден в това, че именно църковните енории притежават потенциала да развиват с младежта тези отношения, които тя иска да има и би оценила високо.

Искам още веднъж да подчертая, че това е приоритетна тема. Ние с вас през последните години разглеждахме в качеството на главна тема – въпроса за образованието – богословско, религиозни. Към нея трябва да включим и темата за младежта и да разгледаме как нашите образователни програми могат да съдействат за достигането на целите, които си поставяме, след внимателно изучаване на ситуацията в областта на мисията сред младите хора.

Източник: http://priest.today

Близки теми:

Към какво преди всичко трябва да насочи усилията си свещеникът? Когато задълженията на свещеника са в ущърб на семейството Проповедта онлайн: какво интересува читателите и зрителите в блога на свещеника? Свещеникът и жените. Пастирски изкушения От какво да се ръководи свещеникът, когато искат от него благословение за “ин-витро”?

Веднъж получих писмо от свой приятел и съученик от Духовната академия – о. Александър Б. от Самарска губерния, относно разногласията, които имал с жена си.

Колко я обичаше той, когато бяха сгодени! Целият ни курс знаеше за нея, колко е добра и прекрасна! И ето, че се венчаха. Той получи назначение в един работнически квартал на града. Там трябваше да се построи храм. Младият свещеник, пълен с идеи, се залови с любов и енергия за тази работа. Строежът започна да напредва бързо.

Всичко изглеждаше добре.

Обаче, презвитерата е огорчена – отецът все закъснява за обяда. Тя започва да недоволства – яденето ту е изстинало, ту се е преварило или прегоряло. Постоянно губи времето си, а има и други неща за вършене… А вече са се появили и деца, които искат грижи… И презвитерата започва да се оплаква и роптае от такава неподреденост и неуредица в къщи. Но най-важното е, че вместо предишната любов, тя започва да се сърди на мъжа си – семейството започва да се разпада.

Отецът се оправдава пред нея:

-Не съм бил на кое да е друго място, а на строежа на храма!

Това обаче не я успокоява. Започват семейни разправии, които винаги завършват с караници . И ето че веднъж презвитерата заявява решително на отеца:

- Ако не промениш този начин на живот, аз се прибирам при моите родители!

Този момент ни завари да си пишем с о. Александър. Като разбра, че отивам в Оптина, ми описа затрудненията си, и ме помоли непременно да отида при о. Анатолий за духовен съвет – какво да прави? Какво да предпочете – храма или жената?

Отидох в килията на стареца. Той приемаше предимно миряни. Монасите обикновено отиваха при другия старец – о. Нектарий. В килията на о. Анатолий имаше 10 – 15 души. Когато дойде моят ред, зададох на стареца своя въпрос. След като ме изслуша с наведен поглед, съкрушено заклати глава.

- Ах, каква беда, ама че беда! – И без колебание заговори със загриженост, че при този случай отецът трябва да послуша презвитерата си:

- Иначе ще се получи зле, зле!

И веднага ми посочи пример от духовната си практика, когато едно семейство се разпаднало по същата причина. Дори си спомни името на мъжа – Георгий.

- Разбира се – каза о. Анатолий – да построиш храм е велико дело, но и да запазиш семейния мир, също е свято Божие повеление. Мъжът е длъжен, както казва св. ап. Павел, да обича жена си като себе си, и сравнява жената с Църквата (Еф. 5: 25-33). Ето на каква висота е бракът! Трябва да се съчетае и храмът, и семейният мир. Иначе  строежът на храма ще бъде неугоден Богу. А хитрият враг – дявола, под маската на доброто иска да причини зло – трябва да разпознаваме козните му. Значи, така му пишете – да си идва навреме за обяд. Всяко нещо с времето си. Така и му напишете!

А после, като помисли малко, добави:

- Не може да се каже друго – добро нещо е да построиш храм. Но към това тайно се прибавя и тщеславие… Да, смесват се нещата, смесват се – иска му се по-скоро да го свърши… да се хареса на хората… Така и му напишете.

Така и му написах. И работата се оправи.

Източник: от книгата „Благословената Оптина“
Издателство „Отечествен дом“, 1998 г.

Близки теми:

За Църквата трябва да съдим, имайки пред очи не Юда, а Христос Разводът при свещенослужителите Как и за какво да говорим с човек, умиращ от неизлечимо заболяване Службата трябва да бъде произведение на изкуството Бележки за отношенията на настоятелите с дарителите

Уважаеми архипастири и пастири! Моля да ми помогнете със съвет – как свещеникът може да подкрепи, да утеши човек, намиращ се на прага на смъртта поради онкологично заболяване? Какво може да му се каже? На какво да се обърне внимание? Доскоро нямах такъв опит, но ми се наложи да се сблъскам с това – трябваше да разговарям с умиращ човек. Трудно намирах думи, защото ми се струваше, че пред лицето на смъртта всички думи губят смисъл. Все пак, като свещеник, бях длъжен да помогна по някакъв начин. Получи се разговор, но аз не знам дали той донесе поне малка полза. Моля за съвет и наставление.

Митрополит Лонгин (Корчагин), Саратов

Да се говори с умиращ човек е сложно и за това свещеникът трябва да има пастирски и житейски опит. Неправилно е да се изпращат при такива хора млади, скоро ръкоположени и още неопитни свещеници. Защото да се утеши човек, стоящ на прага на смъртта е много трудно. Особено, ако той е невярващ. Свещеникът трябва да намери подходящи за конкретния човек думи, а какво ще се получи – Бог знае. Понякога се получава, понякога – не.

Ние не можем да си представим страданията, които може да изпитва човек. Ето един известен факт: подвижникът и авторът на забележителни книги за духовния живот, йеромонах Серафим (Роуз), умирайки от рак в страшни мъчения, хулил Бога. А той бил истински подвижник… Тъй че това е много сложен въпрос.

Преди всичко, разбира се, свещеникът трябва да се моли за този човек. Трябва в някаква степен да се постави на неговото място. И тогава, дори да не успее да го утеши, поне ще изчезнат готовите да се изплъзнат в такъв случай ненужни думи – дежурни, глупави и безрезултатни.

Понякога просто трябва да постоиш с човека, да помълчиш и подържиш ръката му и това може да помогне даже повече от всичко останало.

Близки теми:

Без Църквата не можем да имаме Христос в сърцето си Енорийската общност трябва да се строи върху духовни, а не върху душевни основи Как свещеникът да се готви за проповед Най-сигурният път към пастирското “прегаряне” и цинизма Имитация на деятелността

Има добри, порядъчни хора, които идват в храма с години – три, пет…, но тяхната църковност не става част от ежедневието им. Животът им си остава напълно светски, а Църквата е някъде там, в периферията. Те не раждат деца (максимум две, които носят на причастие докато са малки). В енорийския живот не се включват.

Какво да прави с тях свещеникът? Или да остави всичко както си е, и те или сами ще се въцърковят, или ще си отидат?

протойерей Валериан Кречетов, с. Акулово

Отец Йоан Крестянкин казваше, че не можеш да направиш нищо вместо човека. Можеш да му помогнеш, но ако сам той не се потруди – нищо няма да стане. Бог не спасява насила, без желанието и участието на самия човек. Има такива вечни студенти – учат, учат и все не завършват. Кой е виновен – този, който преподава, или този, който учи?

Протойерей Гергий Бреев, Москва

Това е много болезнен съвременен въпрос. Струва ми се, че правилното отношение е следното: погледни себе си – колко години си свещеник? Какво успя да промениш в себе си? Най често ние свещениците се вглеждаме в себе си и си казваме: „Боже мой! Ето, от този навик отвикнах, а този никак не успявам да преодолея. И в същото време свещенодействам!” По същия начин не бива да изискваме и от човека – прави това и това, не нарушавай тази и тази заповед и да чакаме да се справи. Не. Нужно е напътствие, трябва да му кажем: „Да, наистина е така. Все пак чувстваш ли как с времето любовта ти към Църквата се е увеличила, как връзката ти с нея е укрепнала? Ако не си бил на Църква месец или два, по същия начин ли се чувстваш или някак по-различно?” А той казва: „Какво говорите, отче! Две седмици не съм ходил в храма и вече чувствам как ме тегли натам и сякаш на криле летя към Църквата”. Макар от страни да не се забелязва, той с любов отива в храма.

Има насочващи въпроси, които могат да бъдат зададени: „Как си? Нещо отдавна не съм те виждал в храма? Къде беше? Да не беше болен?” Или нещо такова.

Ако човекът е безразличен – има такива флегматици, които никак не могат да се вземат в ръце, и ако  към тях проявяват взискателност, това не им помага. Те разбират само едно – че ги притискат и изискват от тях нещо, което те не могат да дадат.

А ако човекът е на 70 или 80 години – нищо не можеш да направиш. Амвросий Оптински казвал: „Да учиш старец е все едно да лекуваш мъртвец”. Дошъл е човекът – какво да очаквам – че утре ще му порастат крака, ръце, че бялата му коса ще почернее и той ще тръгне да бяга, ще полети!? Това, разбира се, няма да се случи. Дай Боже само да донесе своя кръст до края, да не се отрече от християнското си призвание. Но в същото време трябва да се разбира, да се чувства вътрешната нагласа на човека – каква е тя? Ако го тегли към Църквата – Слава Богу! Слава Богу!

Днес по енориашите се усеща, че не е изживяна още враждата между роднините вътре в семейството. Това е потресаващо тежко положение. Гледаш и мислиш: „Боже мой! Син, баща, майка – живеят и започват да враждуват помежду си, между тях се появява неразбиране, отхвърляне; готови са да разделят апартамента, да си отидат един от друг или пък единият гони другия”. Тази обстановка е много тревожна, чудиш се – как е възможно да се стигне до това състояние? То е обичайно днес. Гледаш – и ти става тъжно. И най-вече – започваш да  съветваш и човекът даже не разбира защо не трябва да гони родната си жена от дома. Или защо майката или бабата не искат дъщерята или внучката да живеят с нея и т.н. Това е нонсенс! Умът не го побира. А в същото време идва – и започваш лекичко да го подтикваш напред: „Е, и сега? Жена ти си тръгна от теб огорчена. Тя иска да живее с теб, обича те, имате деца. Постарай се да превъзмогнеш това, все пак така не бива. Нали Бог е установил семейството, венчани сте”. Но тук има някакъв вътрешен момент… яли са се един друг с години, с десетилетия и накрая вече взаимно са си опротивели.

Сложна работа. Много такива сложни обстоятелства има в живота на човека и в същото време хората ходят на Църква – един, втори, трети. Всички. Но когато се стигне до: „Хайде, давай, поправи се” или „Спазвай Божиите заповеди” – не искат и да чуят. Нещо подобно на казаното в псалмите: „Като глуха аспида, която затиква ушите си” (Пс.57:5). Такова състояние също бива присъщо на човека понякога. Затова пастирът трябва да бъде много внимателен, трябва да подхожда с любов, с търпение, не с нагласата „само аз мога да упътя”, а с убеждението че единствено Божията благодат може да измени човешкото сърце.

Ако човек се кае, осъзнава състоянието си – той вече е попаднал под въздействието на Божията благодат и с него може да се разисква въпросът за неговото поправяне. Но ако не иска да приеме това, да се работи с него е много трудно.

Източник: http://priest.today

Близки теми:

Не дружете с енориашите, а още повече с енориашките Може ли в пастирската си практика свещеникът да използва знания и методи от областта на психологията? Мисията сред младежта трябва да бъде най-важната задача, която стои днес пред нас Св. Лука за кръстниците и кръщението Наставление към свещениците

Ясно е, че свещеникът не е психолог, макар често хората да идват при пастира със същата цел, с каквато отиват и при психолога.

Сред духовенството могат да се чуят едва ли не диаметрално противоположни мнения: едни смятат, че психологията е подмяна на пастирството, а други – обратното, целенасочено придобиват психологическо образование, което според тях много помага в пастирското служение.

Може би в някои случаи психологическите знания наистина могат да помогнат на пастира в служението му?

Първо, съществуват много различни направления в психологията. Има неща, които могат да бъдат използвани, а други – не. Например, пастирът не може да използва психологически техники, които предполагат манипулация на съзнанието.

Второ, едно от най-добрите психологически пособия са трудовете на св. Теофан Затворник (в частност „Път към спасението”). В тях много проникновено и точно се описва живота на душата по отношение на греховете и страстите (т.е. това, с което преди всичко има работа свещеникът по време на изповед).

Разбира се има неща в психологията, които могат да бъдат използвани. Например типологията на психическите или граничните състояния на човека (в това отношение е актуален курсът „Пастирска психиатрия”, който някои семинарии предлагат при подготовката на бъдещите пастири).

Но тук винаги има опасност.

Свещеникът трябва да гледа на всеки, идващ при него, като на образ Божий и като на свой брат или сестра в Христа. А психологът гледа на идващия при него, като на свой пациент.

Затова, ако искаме да определим какво от областта на психологията може да бъде полезно на свещеника, първо трябва да добре да познаваме такива отци като св. Теофан и едва след това да гледаме психологическите ръководства. Ако спазваме този ред, ние ще имаме отправна точка, координатна система, ключ,  с помощта на който ще можем да определим, кое ще ни помогне, а кое – не. Ако свещеникът се обляга първо на психологическите ръководства, той може да пропусне духовната страна при общението с пасомите. А тя е по-важна от всичко друго.

Що се отнася до разграничаването на изповедта и духовната беседа – очевидно е, че това са различни неща.

Всички свещеници знаят, че много често хората идват само за да излеят душата си, защото, например, няма с кого другиго да поговорят. Тук можем да си спомним  онзи евангелски откъс, в който Спасителят казва за св. Йоан Предтеча: „Той беше светило, което гори и свети, а вие поискахте малко време да се радвате при светлината му” (Иоан.5:35).

Ние не сме светци, но сме поставени за пастири на Църквата, за да показваме на хората пътя към спасението. Случва се обаче човекът който идва при нас да няма нужда от това, а да се нуждае  от малко топлина. И този навик да търси малко топлина води до там, че той може много години да ходи при свещеника, да беседва с него постоянно за разни неща и да остава същия по сърце. За свещеника тази ситуация е сложна, защото знаеш, че човек трябва да застава пред Кръста и Евангелието с друга цел, но ако му кажеш това – той ще се обиди.

Трябва да дадем възможност на човека да излее душата си, да го утешим, но преди всичко трябва да го упътим към Христос. И тук психологията не може да ни помогне. Тук е необходимо, както казва преподобни Серафим, умът на свещеника да „плава” в Свещеното Писание. Само тогава ще намерим нужните думи за най-главното в пастирското  ни служение.

Източник: http://priest.today

Близки теми:

Когато служението на свещеника е мъченичество Към какво преди всичко трябва да насочи усилията си свещеникът? Когато задълженията на свещеника са в ущърб на семейството Проповедта онлайн: какво интересува читателите и зрителите в блога на свещеника? Свещеникът и жените. Пастирски изкушения