Светецът, когото обикнаха финландците
Юни 11, 2020 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница
Събеседникът на свети Паисий, основателят на монашеска обител в Ламми, Финландия и професор по богословие Ханну Пьоюхьонен, разказва за своите срещи със стареца Паисий.
– Ханну, Вие сте имали щастливата възможност да се срещате и разговаряте с преподобни Паисий Светогорец.
– Да, това наистина беше Божия милост.
– Какви бяха главните теми на вашите разговори?
– Те бяха много, в това число и лични. Но имаше и такива, които касаят всички нас. Например за трудностите, изпитанията и способността на християнина да не изпада в паника, а да знае, че не е сам, а е с Бога. Спомням си как отец Паисий веднъж ми каза: „Знаеш ли какво правят, когато искат да изстрелят ракета в космоса? Броят обратно: ”Десет, девет, осем, седем … едно, нула!”. Когато стигнат до нула, ракетата стартира. Ти си стигнал до нулата – сега ще полетиш нагоре”. Всички ние сме стигали до нулата, нали? Много пъти в течение на тези години аз съм проверявал върху себе си: помощта от Бога идва тогава, когато всички, наистина всички наши сили са изчерпани. По някакво чудо помощта идва и ти разбираш, че изразходваните сили са онези „стъпала”, които са били необходими, но твоята задача е „като забравяш онова, което е зад теб, да се стремиш напред”, по думите на апостола. (ср. Фил. 3:13)
– Как се запознахте със стареца Паисий?
– Когато за пръв път дойдох на Света гора, „измъчван от духовна жажда” в буквалния смисъл на думата, аз питах всички, към кого да се обърна за наставление. Всички като един отговаряха: „Отидете при отец Паисий”. Тогава, през 1988 г., на Атон неговото име се чуваше много често. Разбира се, аз силно желаех да поговоря със стареца, но тук си каза думата проклятието на Вавилонската кула: гръцки знаех съвсем слабо. Да, по това време вече знаех древногръцки, четях на него, но за пълноценен разговор с отец Паисий езикът на Омир не вършеше работа, както и английският, да не говорим за родният ми фински език. За какво да говоря с великия старец, ако нито аз знам езика му, нито той моя? Беше ми много неудобно да отида при него с такива важни за мен въпроси и с моя лош гръцки. Така или иначе, тогава, на Света гора, за пръв път чух за преподобни Паисий.
Още на следващата година, изучил новогръцки като следва, аз отново тръгнах към Атон.
Надеждите да се срещна с него не бяха големи: беше Петдесетница и аз бях уверен, че старецът има стотици гости. Но когато пристигнах при килията му, се оказа, че съм единственият посетител. В този ден имало парламентарни избори и всички отишли да гласуват по своите секции.
– Е, значи има поне някаква полза от политиката.
– Да, това ми помогна да го видя. И така, ние със стареца беседвахме около час в неговата килия. Той беше потънал в молитва, прехвърляше броеницата, аз му разказвах за моя живот и просех съвет. Нямаше суета, хаотичност, припряност, не – течеше мирен, спокоен разговор. Изобщо това беше, което ме порази веднага: умиротвореното и светло спокойствие по време на беседата ни. Това са такива кратки моменти в живота, които, както по-късно разбираш, представляват именно истинския живот. Ти живееш с тяхната светлина и мир, и споменът за тях ти помага да помниш Христос дори сред суетата и безпорядъка. Бих нарекъл това чувство докосване до светлата вечност. След като си го изпитал веднъж, вече за нищо на света не искаш да го загубиш.
Освен това, в присъствието на такива велики хора, като преподобни Паисий, намираш самия себе си.
– Обяснете, моля.
– Когато човек разговаряше с отец Паисий – след това аз много пъти идвах при него – винаги виждаше неговата любов, неговото уважение към себе си. Разговаряйки с него ти разбираш, че старецът наистина вижда в теб Божия образ и храни почит към този образ, към тази икона. В него винаги имаше стремеж да помогне, да послужи. Не говоря за помощ в битовите неща – да ти предложи кафе, да ти даде стол, да задържи вратата или да ти помогне да пренесеш тежката раница, макар че и всичко това го имаше. Аз говоря за стремежа на истинския християнин да ти помогне по твоя път към Бога според силите си. А сили старецът Паисий имаше! Силата на неговата любов към ближния ти помагаше да бъдеш себе си, да не играеш театър, да не се самозалъгваш. Ще кажа честно: рядко съм виждал у някого такава любов към ближния, както у преподобния.
След нашия разговор, на сбогуване, старецът Паисий се приближи до мен с огромен найлонов чувал за смет: „Нямам чадър – вземете, моля Ви, този чувал. Ще се запазите от дъжда.” – „Какъв чадър, старче? И защо ми е чувал? На небето няма и едно облаче”. – „Ще ти потрябва, бъди сигурен”. Ние се разделихме. След петнадесет минути започна такъв дъжд, какъвто не съм виждал повече никъде и никога през живота си. Може би така е изглеждал Всемирният потоп. Впрочем, не съм сигурен. Направих дупка за лицето в своя „плащ”, подарен ми от стареца, и час и половина вървях към манастира, в който трябваше да пренощувам. Там ме посрещнаха като извънземен: сух, доволен, радостен – и това след бурята. Този смешен „плащ” за мен е своего рода образ на любовта и молитвеното застъпничество на светите хора за нас, грешните: в живота може да има бури, урагани и дори страшни бедствия, но истинската молитва винаги ще те прикрие.
Ето така се запознах със стареца Паисий. След това ние се срещахме още много пъти. Но аз се стараех да го щадя, защото наистина при него идваха хиляди хора и на мен ми беше неудобно да го откъсвам от неговото служение. Често отивах да взема благословението му и да попрося неговите молитви, говорехме минута-две. Но няколко пъти, когато условията позволяваха това, ние беседвахме по-дълго.
Веднъж моят духовник ми каза: „Прости ми, но аз не съм в състояние да ти помогна в този проблем. Отиди при отец Паисий – мисля, че той ще може да ти помогне”. А тогава старецът вече беше много болен. Но щом чу началото на моя разказ, той веднага забрави за болестта си и цял се превърна във внимание. Не просто вежливо и учтиво внимание, а молитва – даже на вид се подмлади. Виждаше се, че в него тече сериозен духовен труд, бих казал дори – съработничество с Бога по моя въпрос. Това беше величествено и страшно.
Като се помоли, отец Паисий вдигна глава и ми каза нещо много просто, но тези простички думи бяха казани от сърце, от неговия опит в борбата с греха и, трябва да кажа, че те като бомба взривиха грамадата от беди и изкушения, с които бях дошъл при стареца. След това аз тичах от неговата килия до Иверския манастир и виках с пълно гърло: „Слава Богу! Слава Богу!” Надявах се, че никой няма да ме види и да ме помисли за луд.
– С благост ли говореше винаги преподобният или …
– Или. Той можеше да бъде и биваше строг. Не зъл, разбира се, но строг. Това също бе продиктувано от човеколюбие. Например, когато строгостта беше единствената възможност да спаси някой човек от отчаяние. Веднъж с един приятел се връщахме от Уранополис в Солун и чух от него следната история. Той загубил в автомобилна катастрофа и двамата си сина. Първо загинал единият, а след година и другият. Мъката на двамата с жена му била неописуема. Съпругата му се разболяла сериозно, самият той получил сърдечен пристъп и двамата били близо до отчаянието. С последни сили моят приятел се отправил към Света гора, за да потърси утеха при стареца Паисий. Като изслушал мъката на бащата и като видял страшното му състояние, старецът се обърнал към него много строго: „Ти скърбиш за синовете си, които сега са с Христос. Ти не за това скърбиш – бедата не е при тях, а при теб. Ти си длъжен – повтарям – длъжен си, да намериш духовен отец и да живееш под негово ръководство”. Приятелят ми каза, че никак не е очаквал да чуе такива думи от винаги приветливия и ласкав старец. „Но къде да намеря духовен отец, старче?” – „Върви в Иверския манастир и ще го срещнеш по пътя”. Той тръгнал и по пътеката срещнал отец Максим, своя бъдещ духовен отец, който помогнал на него и на семейството му да се измъкнат от пропастта на унинието.
Строгостта на отец Паисий била продиктувана единствено от любов. Наистина човекът се нуждаел от подкрепа и я получил, същевременно разбирайки, че Бог се грижи за него, за съпругата му и за починалите им синове.
– Сега, когато отец Паисий напусна този свят, чувствате ли че вашите отношения се запазват? Че продължавате вашите беседи?
– Не мога да нарека себе си достоен събеседник, но се надявам на молитвената подкрепа и любовта на преподобния. И съм щастлив, че успях да преведа и издам някои книги за стареца Паисий, както и неговите писма и беседи тук, във Финландия. Разбира се, аз постоянно се обръщам с молитва към него. Надявам се, че познанството с него ще помогне на много от нас да се приближат към Бога.
– Как се отнесоха финландските читатели към преподобни Паисий? Не е ли той за тях някак странен, чужд?
– Слава Богу, точно обратното: финландците много обикнаха светеца. И мнозина от тях започнаха да се обръщат към Православието. Но това е само началото, предстои ни да научим още много.
– Как мислите, защо преподобни Паисий е станал така любим за тях?
– По няколко причини. Той е наш съвременник и прекрасно виждаше условията, в които живее съвременното общество. Обръщайки се към човека, отец Паисий не говореше сложно – всичките му думи бяха прости, достъпни, ярки, образни. Но главното – честни, проверени върху самия него. Това, между другото, може да бъде наречено онзи истински хляб, по който тъгува съвременният човек. Спомняте ли си, ние говорихме за „пластмасовия духовен хляб”? Преподобни Паисий даваше и продължава да ни дава истински хляб. Това е както при добрата детска книга: трябва да умееш на прост език да разкажеш за много важни неща. Старецът умееше да прави това. Освен това, той имаше много тънко и добро чувство за хумор, което според мен е много важно качество: добрата шега може да смекчи сърцето. Усмивката на светеца помагаше да разбереш, че целта на Бога не е да те напъха в кутия, не е да те стегне с всякакви указания и предписания, а да ти даде свобода. Нима човек, който се е освободил от злото, може да не се усмихва?
И ние, опитвайки се да устроим монашеския живот тук, в Ламми, виждаме като своя задача и това, да запознаем тези, които идват при нас, с живота на преподобния, с неговите подвизи. Неговият живот, според нас, е добър пример за живот с Бога в наше време. Да се стремиш и да умееш да посветиш себе си на служение на ближния – това за нашето време, с присъщото му религиозно поклонение на консуматорството и комфорта е нещо революционно. Както впрочем и цялото християнство.
Старецът казваше: „Ако не служиш на ближния, никога няма да постигнеш радостта, твоята радост ще бъде нещо подправено, фалшиво. А когато служиш, когато посветиш себе си на ближния, ще видиш радостта, която ти дава Бог”. Ние ежечасно се убеждаваме в правотата на неговите думи. Огледайте се: колко много нещастни егоисти, крещящи за щастие има наоколо! Хората страдат, гълтат всякакви таблетки, карат „курсове по щастие”, занимават се с какво ли не, за да го постигнат, но резултатът винаги ще бъде очи, изпълнени с болка и опустошени души. Ние отново и отново трябва да се връщаме към азбуката на духовния живот: пътят към щастието е много прост – трябва само да започнем да обичаме другия.
– Вярвам, че поклонничествата на Света гора носят голяма полза на участниците в тях.
– Не само полза, но и нови задачи. В частност за нас, за нашето братство – такава задача е да възстановим почитта към Божията Майка във Финландия.
– Да го възстановите? Нима то е нарушено?
– Почти изцяло. В протестантизма, още повече в съвременния, към Богородица в най-добрия случай изпитват „уважение” – за почитание не може да става и дума. Атеистичното общество е чуждо на Църквата. Мисля, че отказът от застъпничеството на Пресвета Богородица води до разрушаване на семействата. Човекът днес е не просто самотен – той е изолиран от Небето. Ние напълно можем да бъдем наречени духовни сираци. Ето защо нашата община е наречена в чест на Божията майка – Панагия.
Към кого са се обръщали винаги хората в своите беди? – Към Божията Майка. Ето, това искаме да покажем – че ние самотните и изолираните от Небето имаме възможност да пробием тази стена – трябва само да си спомним, че всички ние имаме Усърдна Застъпница, че над всеки от нас е разпрострян Нейният Покров.
