Често ни задават въпроса: каква роля в живота на човека играе скръбта – индивидуална и общочовешка – особено в наши дни, когато скръбта може да се да види навсякъде? Тази тема е била подробно разгледана от отците на Църквата, та да не възниква ни най-малко недоразбиране. Но поради това, че светоотеческото учение може да остане неразбрано за широкия кръг читатели, където битува и се преумножава скръбта, накратко ще разгледаме тази важна тема, за да утешим онези, за които тя е насъщна.
Страданието е антипод на желанието на човека, насилие над неговите стремежи, то мъчи и угнетява тялото и душата. Естеството на страданията е едно, макар начините и степените на техните прояви да са различни. Понякога скръбта е способна изцяло да разруши живота на човека. Много хора отбелязват сходството на такъв род скърби със смъртта, с края на кратковременния живот.
Скръбта е състояние, което независимо от своето съществуване, никога не е било естествено за човека. Нашето състояние в бъдещия живот ще бъде далеч от „скръб, печал и въздишка”, каквото то било в момента на нашето сътворение. По този начин, скръбта е възникнала след грехопадението на човека, явила се следствие от изгонването от рая, своеобразно наказание, за хората намиращи се в изгнание , които трябва да претърпят толкова ужасни неща.
Но това е само външната проява на скръбта, с която се отличават нейните скрити вътрешни свойства, с това тя и е интересна, като най-голяма философия. Скръбта е способна да издигне човека на небивала висота на съвършенство и щастие – главната цел на всеки от нас. Както бе казано – страданието, скръбта, болката – това е нещо, което ние не желаем, което избягваме, когато то идва и ни изнурява. Това е нещо диаметрално противоположно на това, което ни се нрави, към което се стремим, на което се радваме, това, което ни позволява да поемем дъх свободно. Страданието и наслаждението са резултати от две съвършено различни ситуации. Страданието и скръбта се появили след грехопадението и имат два различни източника. Първият – скръбта като Божие наказание – „със скръб и в пот на лицето ти”, „ще умножа и преумножа скръбта ти”. Вторият – скръбта като лишение от всяко благо и наслада, от което човек бил разделен. По този начин, от самото начало на своето съществуване ние вървим ръка за ръка с болката и труда, докато не се „върнем в земята, от която сме били взети”.
Но сега нас не ни интересува естествения анализ на такива привични за нас неща, но тяхната философия, цената, която ние плащаме за нашия живот и за нашия успех. Сега, както и по-рано, предписаната от Бога цел на нашата дейност е – „да обработваме и пазим”. По този начин за нашето усъвършенстване е необходимо да обработваме и пазим Него Самия. „Как?” – ще попитате вие. Както и преди грехопадението, така и сега ние трябва да пазим Неговите заповеди. Но съществуват някои разлики. Преди грехопадението на нашето естество били присъщи простота, чистота, природната добродетел – истинна и безкористна. Нашите стремежи и движения били насочени към Бога, нашия Отец. Но в настояще време дяволската измама и злодеяние въвели човека в заблуда и променили неговото първоначално естество, довели го до сложното, неразбираемото, лукавото, обрекли човека да е„прилежать на злая от юности своей”, с всички произтичащи оттук последици. Нашето естество се развратило и отвратило от послушанието и от светите мисли, но заповедта да „обработва и пази” останала неизменна. Това е и ключът към разбирането на това, какво значение в живота на човека има скръбта.
Нашето разтлято естество, мислещо, желаещо и действащо лукаво, се нуждае от съответстващо изцеление, за да не се „изврати болнавото, а да бъде изцелено”, както изцелявал Бог Слово, като станал човек. Но при това – трябва да отдадем дължимото на голямата премъдрост и милосърдие на нашия Спасител. Той не предявил към нас нови изисквания, даже след Неговото Божествено самопонизяване. Той ни оставил предишната заповед „обработвай и пази”. И тази Божия заповед представлява лекарството, способно да изцели нашето немощно естество. Нашата „прилежащая на злая” същност изгубила естествените закони на вярата, правдивостта, истината и произтичащите от тях благочестиви състояния. Вместо това тя породила неверие, неправда, лъжа, измама, за които е „срамно и да се говори” и даже да се мисли. Дадената ни Божествена заповед представлява не просто заповед на Господаря на своите подчинени. Напротив, това е изцеляващ и спасителен ограничител за нашето естество. Заради своето собствено благо е необходимо ние да „пазим твърдо пътя”.
Това предполага борба, която и е източника на съществуването на скръбта. Човекът, стремящ се към блага цел, неизменно се сблъсква със злото, тъй като „законът в моите членове воюва против закона на разума”, и нашите намерения се оказват пленници на нашата лъжлива същност. При това се стараем не да й се подчиняваме, вследствие от което се ражда противоречието, а оттам скръбта и болката. А ако преуспяваме във високото познание и вяра, нашата борба се усилва, и се потвърждават думите на Соломон: „Този, който умножава познанието, умножава скръбта”.
Кратко и обобщено ние описахме първата разновидност на скръбта. Втората е различна от първата, тъй като не е подвластна на нашата воля и произлиза от други причини. Тези хора, които са съумели да разберат своето предназначение, с твърда вяра и подчинение на Божествените заповеди противостоят на извратения дух. В този случай, Бог, с Неговото отеческо и свято предвиждане, няма нужда да наказва такива хора, за разлика от онези, които изискват „юзда и юлар, за да ти се покорят”. Онзи, който вследствие от своето неверие, невнимание, безгрижност и други всевъзможни предлози в една или друга степен се съпротивлява на Божествените заповеди, така или иначе пожънва същите плодове – различни лишения и наказания. Именно така човек се оказва в заплетения лабиринт на скърбите. Но този, който е „мъдър, ще забележи и ще разбере милостта Божия”. Тук и започват да действат висшата справедливост и тайните Божествени решения.
Нашият благ Владика знае, че нашето отдалечаване от Неговата свещена заповед да „обработваме и пазим” е обусловено не от пълното отрицание на Неговата пресвета воля, а от нашето незнание и неопитност, които често влекат след себе си различни душевни слабости. Господ отечески се вмесва и с помощта на различни възпитателни мерки се опитва да ни повлияе, в зависимост от степента на нашата упоритост и своенравие. Да, оттук е скръбта и болката. Скръбта, мъката, несполуката, унижението, оскърблението, разочарованието – както вътрешни, така и външни, травми, болести, понякога дълги и мъчителни, раздяла с близките и родни хора, и, накрая, смъртта, са плодовете на тези предпазни мерки. Човекът, заблудил се в лабиринта на скърбите, но останал глух към Божествената воля, не е способен да намери утеха даже в собствените си знания и логика. Това го кара да се върне при Бога Спасителя, единствения, Който може да го спаси, и да завика със съкрушение и скръб: „Съгреших пред Тебе Спасителю, като блудния син, приеми ме, каещия се и помилвай ме Боже”.
Този начин на Божествено поучение, както учат светите Отци, ще е суров дотолкова, доколкото е невъзможно неговото задържане спрямо тези, които не желаят да внимават и да се поправят.
В безкрайния лабиринт на човешките несъвършенства има както вродени, така и придобити недостатъци. За съжаление, жалките условия на съществуване подбуждат нещастния човек да повтаря един, два или няколко пъти една и съща грешка или престъпление. Това е най-трагичната ситуация, подобно на библейското „лекувахме Вавилон, но не се изцели”. Но да не бъде Господ на силите Иисус Христос да е суров към нас и да не се продължи нашето малодушие. Подай ни, Боже, по Своята милост, свето просвещение и сила да приемем Твоята свята воля, устроителна или поучаваща, та дано можем да я разберем, запазим и се изцелим и всецяло да се подчиним на Твоето произволение, защото в него е животът, и Ти Сам Си Живот и Светлина за човеците, дошъл в света, но не всички Те възлюбиха, предпочитайки тъмнината пред Тебе, истинната Светлина!
Този, който желае да се освободи от горчивия опит на Божиите искания, да се спаси от срама след понесеното наказание, трябва усърдно да се опитва да съхранява осъзнаването на своите постъпки и, съгрешавайки и падайки, отново да се вдига за най-скорошно покаяние. Или безропотно да претърпява всички настигащи го трудности, с благодарност към човеколюбието на Бога, Който под вид на “изисканото от длъжниците” ни спасява.
Съществуват и изпитващи скърби, които Господ изпраща на благочестиви хора, за да ги открие на света за всеобща полза. Понякога скърбите се изпращат с това, за да опазят хората от бъдещи грешки, които човек би извършил по свое незнание и грях, ако Господ не би предупредил това със Своето изпитание. Често по Божие произволение, ние поемаме чуждите изпитания и скърби: притесняващият става притесняван, обвиняващият – обвиняван, клеветящият – оклеветен. Тежестта на скърбите на духовните чеда пада върху духовните отци, преминава от страдащите върху молещите се и състрадаващите им.
Безусловно, обикновеният човек трудно ще разбере същността на премъдрата Божествена воля, която се основава на духовните закони. По-за предпочитане би било, ако човек безропотно и мъжествено претърпява всички нещастия, въздавайки благодарност на спасителното Божие провидение и Неговата любов, насочваща ни към спасение и завръщане в нашето първосъздадено естество. Светите Отци особено подчертават, че всички изпитания, скърби и страдание носят полза, а всяко противопоставяне и ропот са абсурдни и неприемливи. Нашият благ Владика „дотолкова възлюби света, че отдаде Своя Единороден Син”, за да не даде да погине никой. Той „не иска смъртта на грешника, но да се обърне грешникът и да бъде жив”. Та как тогава Той може да се радва на нещастията на Своите раби, Този, Който „умря за нас грешните” по собствена воля?
Говорейки за доброволните страдания и скърби, на които се подхвърляме, считаме за необходимо да споменем още един факт. Но силите, които ни заставят да действаме съгласно закона на доброто и добродетелта, не са разпореждане или заповед на Бога, обричащи ни на сляпо подчинение. Те ни помагат в укротяването на нашето немощно естество, от ранна младост „удобопреклонно към злото”. Съответно, нашата борба и трудове са насочени към това, да не се поддадем на тази тъмна страна на нашата същност, която взима началото си след грехопадението и става все по-лоша от нашата безгрижност и незнание. Борбата за правдата не трябва да се основава само на заповедта, утвърждаваща справедливостта. Тя трябва да произтича от логическото мислене на човека, неговото природно чувство за собствено достойнство и благородство. Същото се касае и до другите добродетели на човека, такива като благоразумие, кротост, незлобливост, смиреност, любов към ближните. Този, който не се опитва да се издигне на висотата на тези добродетели, по един или друг начин се поддава на злото, и затова се развращава, пада и, в края на краищата, загива.
Коя е причината за ропота на малодушните, противопоставящи се на скръбта и страданието, желаещи да живеят само по желанието на своето сърце, или, по-скоро, стремейки се към насладите, и в края на краищата, питащи, какво лошо има в тяхното поведение? Такива хора предпочитат да „се удавят в чаша вода”. Какво лошо има в това, ако съм несправедлив – както от нравствена, така и от материална гледна точка? Какво лошо има в това, ако съм малко лицемерен, дребнав, егоистичен, тщеславен? А какво ще стане ако отпуснем нашето сърце в просторите на егоизма? Врагът на истината и бащата на греха – дяволът, ще ни въведе в заблуда, ще ни накара да се поддадем на любопитството и простото описание на греха, тъй като знае, колко лесно е да ни плени. Той непреодолимо ни влече и с неудържима настойчивост се опитва да ни склони към отстъпка и съгласие с неговите правила. Клинчето, с най-тънкото острие, прави едва забележима цепнатина, която впоследствие разрушава всичко. Такова свойство има и грехът, както сламата срещу огъня, както камъкът срещу склона, както постоянно издигащата се стръмнина. Затова светите Отци съветват: ако си отиваш – отивай си – малкото, което си направил, за да се задържиш, няма да те спаси от вражия плен. Привеждаме такива примери, за да разясним същността на доброволната скръб и страдание, които по естествени причини са необходими, сдържащи фактори във всекидневния живот.
Връщайки се към началото на нашия разговор за това, каква роля играят в нашия живот скърбите и страданията, се убеждаваме, че тази роля, безусловно, е положителна, тъй като без скърби успехът изгубва своето значение. Именно скърбите помагат да застанем на пътя на обновлението и усъвършенстването „в мъж съвършен, в пълнотата на възрастта Христова”. На светите Отци принадлежат множество ярки примери, сентенции, описания, дадени с дълбока мъдрост и познаване на тази тема. И нека всички желаещи със задълбочено внимание вникнат в същността на този духовен закон, за да се научат и да се просветят в пълна мяра, тъй като нашата цел тук е да дадем обобщен и кратък отговор на този въпрос.
Нашият човеколюбив Владика е посял в нас отвращение към болката и страданието, станали последици на нашето грехопадение. Това е станало за нас полезен материал, причината за успеха и прогреса. Ако по-рано думите „болка” и „смърт” предизвиквали ужас и неприемане, то сега те носят оздравяване, очистване, просвещение и усъвършенстване в мярата на Христа. Свети апостол Павел се „хвалел със скърбите”, както със собствените, така и с Христовите. Всички светци били изпитани с множество скърби и чрез това достигнали съвършенство. Множество изпитания се паднали на техните плещи, за да се поправят. А колко изпитания и скърби ще потрябват на нас, за да се смирим и научим да „правим добро, навикнали да вършим зло”?
Ще кажа нещо, което може да се стори парадоскално. Сладчайшият наш Иисус – нашият живот – „понизяваше Себе Си” и чрез страданията на Кръста ни дарува спасение, и затова макар и да не ни принуждават да вървим по пътя на скърбите и страданията, именно този път трябва да предпочетем, тъй като Господ наш е вървял по пътя на скърбите. А законът на любовта предполага с всички сили да бъдем предани на онзи, когото обичаме. Няма нужда от други стимули за нерешителните и безгрижни хора, за да престанат да бездействат и търсят напразни оправдания, защото е „дошъл часът да се пробудим от съня…”.
Никой никога не трябва да изпитва ближния си, даже самия сатана не можем да изпитваме, тъй като нищо не остава незабелязано от нашия Създател. Всяко изпитание и скръб, случващи се в живота, не се извършват сами по себе си, но ни се изпращат свише от Справедливия Съдия и висшата справедливост с цел от нас не да се изиска, а да се изцели нашата немощ.
„На ръце ще Те понесат, та да не се препънеш о камък с ногата си” – Господ твърди, че „всички косми на главата ни са преброени”, и толкова други примери от Свещеното Писание потвърждават всеобхващащата и справедлива грижа на Бога за Своите творения.
В такъв случай, може ли едно творение да бъде несправедливо или да посяга срещу друго? Наказанието се стоварва в зависимост от времето и ситуацията и се изправя пред нас във вид на различни изпитания, които ще ни помогнат да се възхитим от справедливостта Божия, достигаща до най-малките частици на Своето творение, с цел премахването на неговата тъмна страна.
И така, никой от нас не трябва да се оплаква от случващите се с него беди. Трябва да търси тяхната причина в своята безотговорност и със своевременно и искрено покаяние да спре това наказание, тъй-като то е дадено именно с тази цел, както отбелязахме по-горе. „Ако съдехме самите себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки съдени, наказваме се от Господа, за да не бъдем осъдени със света”. Господ казва: „Който не е с Мене, той е против Мене, който не събира с Мене, той разпилява.” Този, който се стреми винаги да бъде с нашия Господ Иисус Христос, нека да помни тази заповед: „Гради и пази” и това, че всички светии заради тази заповед са държали „нелекият път”, знаейки, че „Неговата заповед е живот вечен”.
Този, който мисли и постъпва иначе, разпилява не просто материалните блага, а своя собствен живот.
старец Йосиф Ватопедски (+2009)
Източник: http://carstvo-maloe.com/fathers/starec-jisif-vatopedski/item/538-starec-josif-vatopedski-roljata-na-skurbite-v-nashija-zhivot
