Нищо не се случва без Божието допущение. И дори ако се окажем сред дявола или сред зверовете – и там присъства Бог! И нито дяволът, нито зверовете могат да ни навредят, ако не получат власт от Бога.

Когато към теб се приближава страхът, си кажи: „От кого ще се страхувам? Кой може да ми причини зло, когато Бог управлява всичко? Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен (Пс. 23:4). Едновременно с това се моли с Иисусовата молитва и не се страхувай от нищо. Вярвай непоколебимо в истинността на вярата.

Бог не иска тези, които Той ще спасява, които търсят Неговата милост, да бъдат глупави, слаби, страхливи и неопитни. Божественото наследство е за израстващите християни. Затова Той ни поставя пред изкушения, за да се прояви нашето послушание към Неговите заповеди.

Не бъдете малодушни, не губете кураж. Понякога светата кърмителка – Божията благодат – ни оставя и ние се подхлъзваме в лекомислени и неприлични помисли и изрази, за да се смирим и да не мислим за себе си високо, но да познаем своята немощ, че без Божията благодат ние не можем да вършим нищо добро.

Просто не бъди малодушен! Малодушието е от лукавия. То ни разоръжава и ни прави пленници. Възложи своята надежда на Този, Който е казал: няма да те оставя и няма да те забравя. Той няма да допусне да паднем в изкушение, което да надхвърли нашите сили.

Необходимо ни е да придобием такава смелост, че с решителен глас да кажем: „Дори да ме предадат на смърт, няма да отстъпя нито крачка от вярата в призоваващия ме Христос. Ще дам живота си, но няма да отстъпя нито крачка“. Ако има такава смелост вътре в нас, то можем да се надяваме, че чрез Божията благодат победата е наша.

Не бойте се, ще преминем през огън и вода. През огън – когато изкушенията ни изглеждат като огън, който действа: това са срамните мисли, омразата, завистта и други подобни страсти. През вода – когато към нас идват помисли на отчаяние и униние, давейки нашата душа във водата. След изпитанията с огън и вода ние ще бъдем издигнати в духовен мир освобождаващ ни от лошите помисли и ще бъдем надарени с благодатта на безстрастието.

Не се отчайвай, виждайки силата на страстите и демоните. У Бога няма да остане безсилна нито една дума. Когато сме с Бога, няма нищо недостижимо. Затова дерзай и не падай духом. Господ ще се сражава за нас, а ние ще замлъкнем.

Помни, че всеки ден ние сме длъжни да понасяме кръста, което означава скърби, труд, изкушения и всякакви демонични действия. И кой светия изминавайки земния си път, преминавайки през тъмните пътища, е избягвал опасностите и скърбите? И ако ние също сме призовани да преминем същия този път, тогава какво чудно има в това?

Чрез изкушенията се разкрива колко човек обича Бога! Деца мои, бъдете мъжествени в подвизите. Христос невидимо присъства и очаква да види победата, за да ви дарува неувяхващия венец на вечната слава!

източник: https://vk.com/kavsokalivit

Близки теми:

Трябва да понасяме изкушенията с благодарност и без смущение Свети Игнатий Брянчанинов за търпението на скърбите и изкушенията Мисълта за Бога ни отдалечава от греха Скъпо мое прегрешение За духовните съблазни на новообърнатите християни

Тази тема е интересна за всички, които внимателно наблюдават извършващото се в собствената им душа и които са обезпокоени от нравственото състояние на нашите съвременници.

Апостол Павел в едно от посланията си заповядва на своя ученик да не възлага бързо ръка на новообърнати, за да не се възгордеят и да не бъдат уловени в дяволската мрежа. Именно тая гордост, това самолюбие на израснали в езическа среда, провокират всички грешки, присъщи на новообърнатите.

В Богопочитанието и Богопознанието у новообърнатите се случват различни духовни подмени – това, което произтича от зримия свят и от света на злите духове, се пренася върху божествените предмети.

Изкривява се ролята на човешкия разум, чувствата и волята: Богопочитането и Богообщението изглеждат ту твърде достъпни, ту твърде необхватни. В отношението към близките, човешкото замества Божественото; в отделни лица, особено с духовно звание, съществува стремеж да се видят свръхавторитети.

Поради липса на достатъчно духовен опит, новообърнатият често пренася своя опит от общението със света върху общението с надматериалното битие на Господ Бог. Често той не забелязва изкуственото съкращаване на дистанцията между Всесвятия Бог и човека, с пропадналото от греховете сърце. Такава приближеност към Бога в ума налага своеобразен печат върху състоянието на всеки новообърнат, попаднал под тази съблазън. Неволно човек започва да усеща себе си като приближен на императора и започва да се занимава с духовно съчинителство, виждайки проявление на Божествената промисъл там, където го няма.

Често тази болест се проявява като измамен мистизицъм. Особено податливи са представителките на нежния пол. Навярно като същества по-романтични, представите им са емоционално украсени и те започват да приписват определено нравствено значение на разни дребни, мимолетни неща: „Защо е това, а какво точно означава? Видимо Господ ми подсказва да правя това и това…“ Започват да съпоставят дати, дни, месеци, седмици и години – появява се своеобразна мистика на числата, която се превръща на моменти едва ли не в окултизъм.

Тъй като главната потребност на християнина е молитвата, то много често у новообърнатите, искрено ревностни към Бога хора се наблюдава явление, което може да се нарече молитвено опияние. Сама по себе си молитвата е дело свято, но не случайно благочестивата душа е като ладия, снабдена с две весла, тъй като благодатта Божия действа в нас не без нашата воля. Това опияние нарушава дневния режим, баланса между духовните и веществените ни занимания, водещо до загуба на острота и трезвеност при възприемането на хората и събитията от света и което е странно, до угасване на чувството за отговорност и дълг. Понякога новообърнатият изпада в тази крайност, отделяйки за утренната молитва часове, без да цени времето, дадено от Бог за разумна употреба.

Другият фактор, изкривяващ нашето Богопознание, е стремежът да се ускори това, което сме призвани да вършим по Божия воля, т.е. достигането до нравствено съвършенство. Най-деятелните от нас са свикнали в светския си живот да дават всичко със собствени сили. Много от нас помнят т.нар. месечни планове от времето на социализма и задачите в тях – „Да достигнем и надхвърлим…“; „Да превърнем града в образцов за максимално кратки срокове“ и т.н. По такъв начин лествицата на духовния живот се превръща в ескалатор. Този стремеж на жирафа да протегне по-високо главата си провокира падането на шишарки, които я навеждат надолу. Такива активисти (това може да се нарече „болшевизъм в православието“), страдат тежко, заставяйки и други да страдат. Несъзнавайки неразумността на желанията си, те често биват озадачени, гонени от духа на унинието, отчаянието, а понякога напълно излизат от релсите на благочестивия живот, възприемайки желанията си за действителност.

Това е особено опасно при възпитанието на децата. Поради това се създава комплекс при семейства на новообърнати, когато родителите желаят от всяко дете да направят преп. Сергий или св. Серафим Саровски, което има опасни последствия.

Трудно е за неопитното духовно око на новообърнатия християнин да се взира в светлината на непристъпния Бог. Много по-лесно на падналото човешко сърце е да съзерцава това, което е извън Бога. В частност, понякога неукрепналият християнин започва да съзерцава вместо Бога, падналата сила, която го възпрепятства да угажда на Бога. Ликът на християнина потъмнява, духовността му загубва присъщата светлина, постепенно напускат душата положителните емоции – надеждата в Бога, радост, благодушие, упованието на Неговата воля. Зад всеки ъгъл му се привижда бяс. Вярата в бесовете и силите на злото се оказват по-силни от вярата в Бога и Неговия промисъл.

Ние, православните, повече от когото и да било друг чувстваме и разбираме тайната на историческия процес, знаем, че тя е тайна на беззакония, че силите на световното зло са съединени един с друг, но когато вместо с Божието всемогъщество новообърнатият се сблъсква с тази страшна истина, той забравя, че всичко е в Божиите ръце.

Измежду всички ближни, с които сме в общение, най-близък се явява нашият пастир – свещеникът. Ако загубим чувството на дистанция с пастира, ние обезсилваме благодатта на свещенството, което подарява своите дарове само на този, който съзерцава Христа и зад гърба на свещеника. Облягайки се напълно на него, в негово присъствие не допускаме борба с помислите: напускат ни въпросите и изпадаме в някаква духовна разслабеност. Последствията от тази болест са известни – загуба на нравствена свобода, на духовна самостоятелност и излишен критицизъм, като реакция от обожествяването на пастира.

В отношението на новообърнатите към ближните се наблюдава и друга грешка – те се стремят да просветят всички и всеки, който попадне на пътя им. Започва своего рода духовно „инквизиторство“. Ако съвършеният християнин се характеризира с внимателност, тактичност, съобразителност, нежелание да подтиска чиято и да е свобода, то новообърнатият прилича на танк, преминаващ през слушателите. Ето сполучлива картина, характеризираща новообърнатия: хваща някого, който чака на опашка пред обществена тоалетна, откопчава копчетата на жилетката му и му проповядва, игнорирайки неговото, не толкова нравствено, колкото физическо състояние. При това, човекът става сух рационалист. Типичен пример: нежелание да се изпрати в последния му път починал сродник, който не е бил църковен човек. Т.е. новообърнатите често наричат безбожници свои близки, биват парадоксално безкомпромисни, късогледи, егоистични по отношение на тях. Често скъсват родствени, дружески връзки твърде решително, не поради съблазънта да се вмесват в живота им, а поради неразбирането и болката от обидите.

В този случай мекостта, светлото общение с човека са много по-плодоносни, отколкото проявата на подобна прекалена строгост.

И накрая, по отношение на самия себе си. Много често, неправилно възприемащ Бога и Неговия промисъл, новообърнатият изпълнява само първата част от пословицата „Надявай се на Бога, но сам не греши“ – това му остава непонятно.

Често хора, едва повярвали в Христа, коренно променят отношението към самите себе си. Вместо да се стегнат, оправят, да се погрижат за собствената си чистота, за външния си вид, те мислено се оттеглят в тази пещера, където се е спасявал и се спасява, по тяхно мнение, Божият народ. Невчесана глава, неумити уши, раздърпани дрехи, прегърбена фигура, вечен траур под ноктите, отдавна неизмито лице – това е познатият образ на философстващия юноша-християнин, който при излизане в лютия мраз забравя своята шапка-ушанка и казва: „Бог е милостив!“, не забелязвайки как немилостивите симптоми на менингита започват да сковават мозъка му. Отсъствието на духовна разсъдителност, на здраво отношение към своето естество – това е съвсем неправославно отношение, а по-скоро бягство, някакъв извратен будизъм, но не и православие.

Същото се наблюдава и по отношение на собствените способности и таланти. Стремейки се към духовна простота, ние стигаме до толстоисткото опрощение, загубваме живите искри на душата, загубваме знания, които дълго сме натрупвали и след това сами почваме да страдаме, не знаейки в какво точно е нашето служение в Църквата, как да приложим своите умения и сили.

Източник: сп. „Амвон“, бр. 2, август 2005 г.

Близки теми:

В страданията е нашият венец Трябва да понасяме изкушенията с благодарност и без смущение Свети Игнатий Брянчанинов за търпението на скърбите и изкушенията Наказвам те от обич Болката е прозорец към рая

Може би нито една тема, засягаща църковния живот, не предизвиква толкова практически въпроси към свещеника, както темата за изповедта. В нашия храм нееднократно сме провеждали беседи с настоятеля и за подготовката за изповед, и за т.нар. генерална изповед, която обхваща целия живот на един човек, и за основните грешки при изповедта. Въпреки това много от казаното се забравя или се оказва неизвестно за новите енориаши, които скоро са пристъпили църковния праг. Затова отново се обръщаме към темата за изповедта и нейното място в живота на съвременния християнин.

Повратната точка

Бог е надарил човека с множество дарове, главният от които е самият живот. Сред останалите е и такъв безценен и важен дар като възможността за покаяние. Това е възможност да се върнем при Онзи, Който ни обича най-много от всички – да се върнем, колкото и да сме паднали, каквито и грешки да сме сторили. Преподобни Марк Подвижник някъде казва, че ако се гледат делата, постъпките, помислите – Праведникът е само един – Христос, а чрез покаянието праведници са станали мнозина. Всеки човек, идващ в Църквата, трябва да разбере и дълбоко да осъзнае, че няма друг път за връщане към Бога, друг път на християнски живот, освен пътя на покаянието.

В Деяния на апостолите и преди това, в Евангелието, ние виждаме, че именно покаянието винаги е било повратната точка в обръщането към Христос. Днес далеч не навсякъде се спазва древната практика за принасяне на покаяние преди кръщението – а тя, ако се кръщава възрастен човек, според мен, е твърде важна. Този, който се кани да промени живота си и да го продължи вече като член на Църквата, трябва да осъзнае какво от това, с което е бил изпълнен животът му до този момент, той оставя в миналото и към какво не бива да се връща. Още преди кръщението човек трябва да разбере какво представлява покайният труд, защото на него, като на християнин му предстои да извършва този труд през целия свой по-нататъшен живот. Само ако човек е готов на това, може да се говори за съзнателното му влизане в Църквата.

По тънко въже

Ако всичко това не го е имало, съзнателният християнски живот на един човек започва от момента на неговото истинско и дълбоко покаяние. Този момент може да настъпи години след влизането му в Църквата, а може и да не настъпи никога – защото човек може да ходи в храма, да изучава православната вяра, но така и да не се открие за Бога. Много често това откриване става, когато човек вече не може да не види, че всичко, което сам, намирайки се далеч от Бога и осланяйки се на своите страсти, е извършил, го е довело до задънена улица, а по-нататък може да го тласне и в бездната. И в рамките на предишния начин на живот няма никакъв изход – изходът е само в това, да започне съвършено друг живот.

У преподобни Йоан Лествичник се срещат следните забележителни думи: „Дори да си се изкачил на върха на лествицата на добродетелите, и тогава се моли за опрощаване на греховете.” Защо светецът казва именно това? Всъщност той свидетелства за духовната реалност: колкото повече човек се приближава до Бога, толкова по-ясно в Неговата светлина вижда своите немощи, несъвършенството на своята душа. Освен това светците много добре знаят от собствен опит, че стига само мъничко да повярваме че, вървим уверено над пропастта по тънкото въже, с което може да се сравни пазенето от греховете – и веднага следва падение, при това съкрушително, напълно изваждащо човека от релсите. Единствено непрестанното покаяние предпазва човека от такива тежки препъвания, защото не позволява на гордостта да овладее душата му. А, по словото на същия св. Йоан Лествичник, там, където се е стигнало до падение, винаги то е било предшествано от гордост.

Не безизходност и не безрадостност

Когато ние, свещениците казваме, че животът на християнина трябва да бъде изпълнен с покаяние, се сблъскваме с факта, че хората възприемат покаянието като нещо, което прави живота скръбен, унил и безрадостен. Всъщност, това съвсем не е така. Защо изобщо човек скърби в този живот, защо унива, защо се лишава от радост? Това се случва, когато душата му не е в мир с Бога, с хората и със самата себе си. А покаянието ни връща този мир. Причина за вътрешната ни неустроеност, за емоционалните ни сривове, за нашето потиснато настроение винаги в крайна сметка са греховете ни. Не случайно дори хората, които все още не живеят както следва по църковному, след изповед много често чувстват необяснима лекота и радост, което ги учудва и ги подтиква още по-дълбоко да опознават християнския живот. Разбира се, човек не усеща това на всяка изповед. Но в основата си покаянието трябва да бъде именно такова. Ние трябва отново и отново да чувстваме, че някакво тежко бреме е паднало от раменете ни и сега имаме възможност да започнем нещо в своя живот от начало и да го устроим вече по друг начин, по друг начин да се отнесем към него.

Всичко това се отнася и до покайните сълзи. Те – колкото и странно да се стори това на онзи, който никога истински не е плакал от разкаяние – дават на душата сили, обновяват ни и ни помагат да станем съвършено различни. Някой може да възрази, казвайки, че е плакал, спомняйки си своите житейски грешки, преживявайки техните тежки последствия, но в резултат на това, състоянието на душата му е ставало все по-тежко и той се е чувствал все по-безсилен. Нашите състояния, нашите чувства също могат да бъдат маркери, показващи доколко богоугодно е това, което правим. Ако сълзите, проливани от нас пред Бога, раждат в нас потиснатост, безизходност, ако този плач не е, по думите на светите отци, радостотворен, нещо в нашето покаяние не е както трябва. Ако човек, който съзнава своите грехове и ги открива пред Бога, в същото време не иска нищо да прави, ако това не поражда у него воля за деятелно добро – то това не е покаяние, това е угнетеност, предизвикана от врага на човешкото спасение, който си прави с човешката душа каквото иска.

Възхождане на ума

В определенията, които различните речници дават на покаянието, няма такова определение като „промяна на ума”. Но ние знаем, че именно тези думи най-точно изразяват същността и съдържанието на християнското покаяние – това е и буквалният превод на богословския термин „метаноя”, с който в гръцкия език се назовава покаянието. Може да се каже, че не само непрестанната промяна, но и възвеждането на ума към Бога, трябва да бъде постоянното дело в живота на християнина. Това е много важно да бъде разбрано в нашия съвременен църковен живот: покаянието не е изброяване на написани на листче грехове, не е приближаване на човека до аналоя, за да покрият главата му с епитрахила. Ако човек се кае само в момента на изповедта, покаянието като движение на практика отсъства в живота му. А тази динамика непременно трябва да я има.

Често може да се чуе твърдението, че съвременните християни не умеят да се изповядват. Трудно е да не се съгласиш с него: това, с което много хора идват на изповед, е всичко друго, но не покаяние. Понякога това е разказ за живота на съответния човек, понякога – оплакване от някакви обстоятелства, понякога оплакване от самия себе си. Понякога човек започва да разказва какви грехове и страсти изобщо съществуват, признава, че всички те присъстват в живата му, но едновременно с това изобщо не си дава сметка какъв живот живее и какво се случва с него. Той стои, гледа този списък с грехове, собственоръчно написан от него, и не може да разбере как всичко това е влязло в живота му. А причината за това неразбиране е невнимателният, разсеяният живот, който най-често погубва нас, съвременните християни. Само ако променим своето отношение към покаянието, ако разширим пространството на покаянието в своя живот, постепенно ще заживеем по-внимателно.

И така, може да се каже, че пълноценна изповед се случва тогава, когато човек отначало е осъзнал своите грехове, у него се е родило чувство на разкаяние за тях, след това е възникнало желание да ги изповяда, в процеса на подготовка за изповед той е разбрал каква е причината да изпада в тях, у него се е появила решимост да не ги повтаря – и вече с това – с разкаяние, с разбиране, с изводи, с решение – той идва в храма, свидетелства за всичко това пред Самия Бог в присъствието на свещеника и в тайнството Покаяние се помирява с Него.

„Неунищожимите” грехове

Всички ние без изключение, от опит знаем, какво означава отново и отново да се каеш за грехове, които се повтарят в живота ни и след известно време отново се връщаме към тях. Във връзка с това понякога човек се пита: има ли тогава изобщо смисъл всеки път да отиваме на изповед с едно и също? Има много хора, които по тази причина са престанали да се изповядват или се изповядват много рядко, което в края на краищата е довело до затихване на техния църковен и християнски живот.

На практика изповедта е моментът, който показва, води ли се в нашия живот борба с тези грехове или сме я изоставили. В този смисъл същественото не е в това едни и същи грехове ли изповядваме или са се появили някакви други, а в това противопоставяме ли им се или не. Ако премахнем този момент на самопознание и самоизпитване от нашия живот, трудно е изобщо да се каже в какво ще се превърне нашето християнство.

Животът ни от изповед до изповед трябва да преминава така: разбираме, че можем да паднем и даже с голяма доза вероятност отново ще паднем, но категорично си забраняваме това и със всички сили се стараем да не го правим. Тогава пред аналоя вече няма да има чувство на неловкост, няма да има чувство за безсмисленост: ние ще говорим за това, какво не сме успели в тази борба и тогава не всеки път всичко ще бъде същото, защото когато човек се бори, той макар и по малко, но се променя, става друг.

Заслужава си да се каже и това, че не е правилно всеки път просто да се назовават греховете – лъжа, гняв и т.н., без да се пояснява в какво конкретно се изразяват те. Защото може да се разгневиш така, че след това да се налага да се ремонтират мебелите и да се купува нова посуда, в замяна на счупената, а може и да кажеш нещо рязко и веднага да се опомниш и да помолиш за прошка. Когато се казва, че на изповед не бива да се разказва с подробности за греховете, това не означава, че изобщо не бива да се говори за обстоятелствата, при които е бил извършен греха и за степента на неговата проява. Трябва да се говори така, че на свещеника да стане ясно как точно се е проявила една или друга страст, като нито прекалено оскъдното, нито прекалено подробното изложение не затъмняват тази яснота.

Да вярваме в прошката

В жизнеописанието на преподобни Силуан Атонски има такъв забележителен случай: в манастира умира стар монах, в този момент неговият духовник не е в обителта и на смъртния си одър той се изповядва при друг йеромонах, но страшно се измъчва, душата му не може да се раздели от тялото и той чувства, че отива на онзи свят непростен. В този момент се връща неговият духовник, приема изповедта му и след нея възрастният монах, спокоен и дори радостен, се упокоява в Господа. Попитали преподобни Силуан : защо се е случило това? Нали и в единия, и в другия случай се е извършило тайнство, при което свещеникът е само свидетел – в никакъв случай не може да се каже, че истинската изповед е възможна само при личния ни изповедник. Преподобни Силуан отговорил, че този монах, когато се е изповядал не при своя духовник, по своята неопитност, не можел да повярва, че греховете му са простени – и те действително не му били простени по неверието му. А когато пристигнал духовникът, се успокоил, повярвал в прощението и бил освободен от тежестта на прегрешенията си.

От този случай виждаме, че тайнството Изповед изисква от човека вяра. Вяра във всемогъществото и Божията любов; вяра в това, че Сам Христос невидимо предстои, приемайки изповедта ни; вяра в това, че Господ, виждайки покаянието ни, ни прощава изповяданите прегрешения. Но възниква друг въпрос: как се ражда тя, тази вяра и защо понякога човек не я намира в себе си? Тази вяра е някакво дръзновение към Бога и се ражда от самия живот на съответния човек. Ражда се тогава, когато той разбира, че целият му живот е труд и борба. Ражда се тогава, когато човек може да каже: „Господи, ето раните от моите падения, но ето ги и отрудените ми ръце и подбитите ми нозе – и аз съм готов да стана и да тръгна отново”.

Само трябва да помним, че дръзновение не означава дързост. Дързостта се различава по това, че зад нея не стои опитът от духовния труд: човек просто смята, че може да прави каквото си иска и Господ ще му прости.

Дръзновението възниква в духовното напрежение, а дързостта – в духовната разпуснатост и в ситуациите, когато човек се отнася към изповедта като към регулярна „процедура”. Именно така става тази подмяна. Тогава човек или счита, че това „предаване на греховете”, както някои хора наричат своята изповед, по никакъв начин не може да повлияе върху неговия реален живот, или мисли, че Господ е длъжен да му прости тези грехове, защото е длъжен да обича всеки човек. И едното, и другото на практика представляват наглост по отношение на Бога, и ако у нас се появят такива мисли, трябва с всички сили да се постараем да се избавим от тях.

Скъпо мое прегрешение…

Често задават на свещениците въпрос: всички грехове ли прощава Господ?

Ние знаем, че няма грях, който да превишава Божието милосърдие, но не трябва да забравяме, че залог за прошката е душевната болка, която изпитваме в покаянието, страданието, с което то бива съчетано. Освен това, както казва преподобни Варсануфий Велики, свидетелство за покаяние за греховете е изчезването на съчувствието към тях. Докато човек, макар и тайно, макар и в някаква малка степен, продължава да обича своя грях, той живее в него както и преди – Господ е готов да му го прости, но няма основания за това – знаем, че Бог не насилва човешкото сърце. А когато единственото ни желание е да изгоним този грях от своя живот – настъпва изцеление. Затова ми се струва много важно да изпитваме себе си и в това отношение: не само дали осъзнаваме своите грехове, не само дали имаме решимост да не ги повтаряме, но и престанали ли сме да обичаме греховното, станало ли е то за нас нещо чуждо и дори ненавистно или у нас има макар и капчица оправдаване на греха и съчувствие към него.

Това е много сериозно нещо, в което вярващи хора се препъват и с години не могат да разберат, какво не е наред в живота им и защо духовното движение е спряло. Човек може всеки път да се готви старателно за изповед, да се кае в много грехове, да поправя живота си, но едновременно с това някакви грехове да остават за него „любими”, скъпи. Когато се опитваш да убедиш такъв човек, че трябва да остави тези грехове, той е готов да даде всякакви обяснения, всякакви обещания, готов е да намери множество оправдания, но с тези свои „слабости” никак не може да се раздели. И тези грехове – това може да бъде дори само един грях – колкото и страшно да звучи това, правят човека съюзник на врага на човешкия род. В изповедта трябва да се случи разтрогването на този съюз – същото, което се случва и в тайнството Кръщение, когато се отричаме от сатаната, от всичките му дела, от цялото му служение, и от цялата му гордост. А веднага след това трябва да стане съчетаването ни с Христос. В повечето случаи можем да кажем, че тайнството Изповед се е състояло истински тогава, когато чувстваме, че сме разкъсали този съюз, успели сме да се отвърнем от всичко тъмно и мрачно в нашия живот и да се обърнем с лице към Светлината.

Чувството за вина

Често въпросите на хората относно изповедта са свързани с чувството за вина. Как да намерим границата, отвъд която преживяването на вината се превръща в нещо патологично? Какво да правим с тази вина, ако от нея се оказва отровен целият ни живот? А ако се избавим от вината, как тогава да се чувстваме грешници?

На първо място трябва ясно да разграничим за себе си две състояния: това, при което чувството за собствената ни виновност ни води до безволна разпуснатост и онова, което ни подтиква със всички сили да поправим вината си, предприемайки нещо за това.

Ако чувството за вина ни води до бездействие и трови живота ни, имаме налице едно от двете: или това чувство се всява от нашия враг и трябва да се постараем да го преодолеем или нашето покаяние е непълно, не е истинско. Последното се случва, понякога, когато се каем за своите постъпки, но онова, което стои в основата на тези постъпки, ние не искаме да признаем нито пред себе си, нито пред Бога.

Случва се и човек да се мъчи от чувството, че не прави в пълна степен онова, което е длъжен да прави и той дотолкова се измъчва от това, че губи всякакъв душевен мир. Това чувство възниква по правило от гордост: това е т.нар. условно „комплекс на отличника”, но от него страдат не само отличници. Необходимо е не само да приемем, че не можем да направим всичко в живота си правилно, но и да осъзнаем, че опитът от това, което в нашия живот не се получава така, както бихме искали, също е крайно ценен и важен. Това е този вътрешен труд, който ни помага да придобием смирение, а смирението на свой ред не притъпява, а лекува, изцелява чувството за вина у човека. Смиряваш се и разбираш, че съвсем не си такъв, какъвто Бог би искал да те види, но едновременно с това можеш да продължиш да вървиш към Него. Тогава настъпва успокоение и чувствата, които ни лишават от цялостност, които отнемат силите ни, напускат сърцето ни.

Близки теми:

За раните на душата и за “духовния пластир” За безплодната съпротива изразходваме толкова енергия, че това ни пречи да живеем За това, как трябва да се изповядва грешникът Свещеникът и жените За духовните съблазни на новообърнатите християни

- Някои мои енориаши са ми споделяли, че когато не се причастяват, изпитват странно облекчение. На какво се дължи това?

- Божието утешение идва при нас преди всичко чрез Неговите Тяло и Кръв. Защото светите дарове са изпълнени с възкръсналия Христос. Когато успеем да се причастим с тях с чиста съвест и с горещо сърце, тогава усещаме това утешение. Защото тогава влизаме в Божието присъствие, и това Негово присъствие е животворно. Ние можем да влезем в това присъствие и по много други начини. Например, като призоваваме името Христово. Тъй като Христовото име в онтологичен смисъл е свързано с Неговата битийност, призовавайки Го, ние влизаме в Неговата Личност. И по този начин, ние събираме следите на Неговото присъствие в сърцето си. И следите на Неговата благодат, които събираме в сърцето си съграждат в нас един неръкотворен храм Божий. Ето защо св. ап. Павел в едно от посланията си ни казва: „Непрестанно се молете“. Когато непрестанно призоваваме името Христово, по този начин ние се намираме в постоянна връзка с Духа на Христос. И тази връзка ни очиства, просвещава и освещава.

Ето, това е друго средство, много силно, което ни съгражда като неръкотворен храм Божий. Ще ви кажа и за друго едно средство. Всичко е било приведено в битие чрез Божието слово и заповед. И когато ние изучаваме словото Божие, и го оставим да се всели в нас, тогава то ни предава творческата енергия на Бога. Свещеното Писание е слово Божие, онова слово, което Той отправя към нас. И когато ние го направим наше, чрез личната си молитва, и чрез словото Божие започнем да говорим на Бога, тогава Светия Дух, Който ни е дал тези слова, Сам Той се моли с нас и така действа за нас. Словото на Бога е Неговата творческа енергия, Неговото творческо действие. И ние трябва не само да изучаваме словото Божие, но и да го превърнем в наш език, с който да говорим на Бога. С други думи, словото Божие трябва да вдъхновява нашата молитва. Тогава творческата енергия на Бога, която се съдържа в Неговото слово ще ни обновява и вдъхновява. Затова и св. ап. Павел казва, че свети Божии човеци, в които е говорил Светия Дух са ни говорили. Говорили са ни това слово за наше утешение и съграждане.

Говорихме за трите най-мощни средства, с които Бог ни дава Своето утешение и ни съгражда в Свои храмове. Но в живота на Църквата съществуват и много други начини, чрез които можем да привлечем Божията благодат, която ни превръща в избрани Божии съсъди. Например, ще ви кажа нещо просто – всеки път, когато срещаме някой наш Христов брат, и го почитаме, като го поставяме по-горе от себе си, това е много богоугодно и Бог ни изпраща своята благодат. Защото това е начина, по който Той Сам ни се е открил. Той не е пожалил своя собствен живот, а го е предал на страшни мъчения заради нашето спасение, за да живее другия, т.е. ние.

Ето защо св. ап. Павел ни казва, че трябва да почитаме другия много повече от себе си. Именно тогава ще бъдем истински ученици Христови. Тогава нашите срещи ще бъдат в духа на любовта и ще ни подтикват да се обичаме, ако се срещаме в този дух на смирение – да обичаме другия повече от себе си.

С други думи, всички ние сме като образа на Св. Троица. И както Те – Отец, Син и Свети Дух живеят в неизказано единство, така също и ние, ако спазваме Божиите заповеди – да се почитаме един другиго повече, отколкото себе си, тогава и ние ще пребъдваме в такова единство, като на Светата Троица. Ако живеем по този начин, тогава нищо няма да ни тласка към злото. Тъкмо обратното, ще ни подтиква към добри дела.

И тъй, важен е другият Аз, а не моят Аз. Това е от изключителна важност особено за нас, свещениците. Защото, ако ние, свещенослужителите, не успеем да се смирим пред хората, които идват при нас да търсят помощта ни, то няма да можем да им предаваме духовните дарби. Ние не трябва да постъпваме по различен начин с властта, която ни е дадена чрез тайнството свещенство, а наш пример трябва да бъде смирената любов, която виждаме в лицето на нашия Господ Иисус Христос. Той ни е дал един чуден и велик урок – онзи, който служи, стои по-ниско от онзи, на когото служи. И този, който служи, е по-голям от онзи, който е на трапезата.

Отговор на въпрос за греха:

- За всички нас, едно е най-важното нещо – да изпълним Божията заповед – да възлюбим Бога с всичкото си сърце, с всичкия си ум и с цялата си душа. И за нас грях е всичко, което връзва сърцето ни и го прави несвободно да обича Бога. И преди всичко, това е страстта на гордостта, която умъртвява сърцето. Веднъж едно младо момиче дойде при Стареца Софроний и плачеше, защото не можеше да преодолее някаква своя немощ. Тогава той й каза – превърни своя грях на трамплин към вечния живот. Така е и за всеки един от нас – онова, което свързва сърцето му, което го кара да бъде несвободно да се предаде на Бога, това е нещото, което трябва да отсече, да се бори с него и да го преодолее. И за това всички видове страсти са вериги, пленничество. И има само едно средство да освободим сърцето си – това е Кръста Христов. Ако възлюбим Кръста Господен, по този начин той ще се превърне в ключ, който, когато се завърти надясно, ще отваря пред нас всички Божии дарове, цялото богатство на Божия живот, а когато се завърти наляво, ще превърне сърцето ни в пръст. В нашия живот Христовия Кръст се проявява в нас по различни начини. Когато станем приятели на Христовия Кръст, тогава той става средството, чрез което животът ни се преобразява така, както и Вие вече споменахте за преображението.

Много често, когато хората приемат недоброволния кръст на Божия Промисъл в своя живот, но го приемат и правят доброволен, тогава по този начин този кръст става причина за голяма благодат. Монасите и подвижниците, например, се опитват да бъдат приятели на Христос, като приемат доброволната аскеза. Те доброволно избират подвига. Но Христос, който е сътворил сърцето на всеки един от нас по неповторим начин, знае по-добре от всички ни кой е най-подходящия кръст за всекиго. И това е кръста на Божия Промисъл в живота на всеки един. Ако при всички обстоятелства на своя живот ние успеем да отдаваме слава и благодарение Богу и Той остава при всички обстоятелства праведен, тогава ние ще сме приятели на Христовия Кръст. Именно така са постъпвали всички Божии светии и пророци – те винаги са отдавали Богу слава за всичко, а себе си са укорявали и осъждали. Погледнато в тази перспектива на нещата, ще разберем, че дори и греха не може да ни отдели от Бога. Защото в този смисъл, всеки грях може да стане причина за голямо покаяние и от него да получим голяма благодат. В една от коленопреклонните молитви, които Църквата чете на вечернята на Петдесетница се казва: „Пред Тебе, Едничкия, съгрешаваме, но и само Тебе, Едничкия почитаме“. И нашия стремеж е това почитание и поклонение на Бога да погълне смъртта в нашия живот. С други думи, не се спасяваме от делата, които вършим, а когато носим в себе си живо усещането за Бога, носим го живо в телата си, всеки един от нас. А тялото на нашето тяло е сърцето ни, т. е. сърцевината на нашето съществуване. И обратното, ние биваме погубени, когато това усещане за Бога го няма в нас.

В Стария завет се казва: „Кой е човекът? Човекът с дълбоко сърце, което носи умно, дълбоко, божествено усещане“. Има се предвид духовното, а не разсъдъчно сърце, което носи усещане за Бога. И това е нашата цел.

 - Как да приемаме сънищата си, когато там присъства Св. Богородица или Иисус Христос?

- Не знам, имам алергия към сънищата. От малък съм научен да не им обръщам внимание. Но понякога се случва Бог да утеши човека и чрез съня. Но е много опасно винаги да приемаме сънищата си за истина. В Св. Писание има случаи, когато Бог е давал сънища на светиите, чрез които им се е разкривал. Но тези хора са били праведници, т.е. те са живели над нивото на обикновените човеци. Имали са чисти сърца. За нас едно е важно – да имаме съкрушено сърце и смирен дух, за да може Бог да приеме молитвата ни, когато Му се молим. Когато заставаме пред Бога по този начин, тогава Той ни дава такова утешение, което никоя човешка представа нито може да разбере, нито да обясни. Защото човек със своето въображение и със своите сънища може да достигне единствено и само до тварните неща. А онова, което Бог ни дава, то надхвърля всеки разум.

Ето защо при светиите въображението не е нужно, нито действащо. Защото животът, който те носят в сърцето си, животът, който Сам Бог им дава е нещо неописуемо, надхвърля всичко тварно. Затова на последните равнища на духовния живот трябва да отхвърлим въображението. И това е нужно, за да можем да застанем пред нематериалния Бог с нематериален ум. Именно за това трябва да отхвърлим въображението.

Из: Седмица на православната книга – Варна, 2017 г.

Близки теми:

Най-добрата проповед Какво правиш за чудото, което искаш да ти се случи? Искам една сусамка – ІІ част За добрата лудост Болестите са от бесовете

 Често хората, особено тези, които преминават през продължително лечение, което понякога може да продължи и през целия живот, се чувстват самотни. Какви са начините човек да преодолее самотата?

- Самотата – това е страшно нещо. Само светците са могли да я преодолеят, като са извличали полза за душите си. Те не са се чувствали самотници, защото са могли да си заслужат ангелско събеседничество.

Познавам много самотни хора. Те не трябва да бъдат изоставяни в тяхната самота, трябва да им се позвъни, да им се пише, да бъдат навестявани. Самотниците често търсят да общуват с някого, да имат контакти. За тяхната самота са си виновни и те самите, и близките им. Такива хора трябва да бъдат обгрижвани, да им се помага, и тогава ще им бъде по-леко.

Кое може да помогне на самотния човек? Виртуалният свят не може да им даде нищо, откъсва ги от реалността, и често всичко завършва с трагичен край. Понякога се получава така, че спасявайки се от самотата, хората започват да си запълват времето със съмнителни развлечения, а душата остава пуста, без утеха. Но истински вярващият в Бога човек никога не остава сам. Той посвещава на Бога всяка свободна минута…

Въобще, пастирят трябва да помни, че не съществуват готови отговори за всички житейски въпроси и случки. Ето, например, такъв случай – един човек спрял колата си и я оставил на ръчна спирачка, а отзад имало тухлена ограда, дъщеричката му отишла зад колата, ръчната спирачка не сработила, колата тръгнала назад и премазала момиченцето. Родителите дойдоха при мен в храма. Трагедия, сълзи… сега и да живеят не искат. Какво да им кажеш? Помня, че тогава ги успокоих, казах им, че разбира се, те няма да забравят всичко това, но все пак са млади, и Господ по Своята милост ще им даде възможност да станат родители и то неведнъж. Смириха се и се успокоиха. А след време имаха и утешителна грижа в своята мъка – сега тази двойка има вече няколко деца.

Ето и друга история. Един човек, който бе загубил двете си деца, дойде да си поговорим. Излязохме на улицата – вече беше станало доста късно – и погледнахме към небето. Около луната имаше три ясно открояващи се ореола. Той изпадна във възторг от видяното, повика всички да видят удивителното явление. Скоро след това жена му забременя, а след девет месеца имахме кръщение, тройно – на три деца.

- Отче, а какво ще можете да кажете за гордостта? Нали и тя може да бъде причина за самотата.

- Гордостта – това е грехът на всички грехове. Това е върхът на злото. Ако свещеникът е горд – това представлява беда за цялата енория, това е главоболие за архиерея. Такъв горд свещеник може да бъде облечен в строго облекло, да не сваля от себе си изящното расо, да бъде необикновено деятелен, всестранно образован и в същото време вътре в себе си извънмерно уверен в силите си. На такъв свещеник нищо не можеш да докажеш, той смята, че всички са длъжни да слушат само него. Затова той прилича на камък, който в края на краищата неудържимо потъва във водата.

Гордостта има различни проявления и форми. Има гордост за Отечеството, за победата и т.н. А има хора, които считат, че в тях е съсредоточен целият свят, че те на никого и за нищо не са длъжни. Това има връзка и със самотата. И на такива лъжливи мнения и съвсем неправилни убеждения, вие, като бъдещи свещеници, трябва да намирате подходящ контра аргумент.

източник: православие.ру

Близки теми:

Болестите са от бесовете За да унива унинието Как да се борим с помислите Оковите, които нямат катинар Божиите изпитания са благословение за вярващите хора

- Отче, как трябва да се борим с помислите?

- Драги, ние знаем, че дяволът съществува. Той наистина не иска ние да растем духовно и да се молим Богу и затова ни смущава.

Нека ви кажа нещо. Осмелявам се да го кажа:

Какво ще правим без него – дявола? Виждате ли?

Те, демоните ни изкушават и ние осъзнаваме кои сме. Жертваме се.

Вижте, един възрастен отец не можел да спи от дълго време и неговият ученик бил много тъжен заради това.

Двамата вървели през гората и когато паднала нощта, те намерили дънер, старецът седнал на него и заспал. Ученикът му бил много щастлив, защото го обичал.

Но след известно време на ученика му дошла една мисъл:

„Сега го събуди и се върнете в манастира, за да можеш и ти да поспиш”, – защото и той имал право на малко почивка.

„Да – си казал ученикът, – но как мога да го събудя сега когато е заспал?”

И той отхвърлил мисълта.

Минало известно време и мисълта се върнала, като този път изглеждала правилна…

„Да, но как мога да го събудя? Той спи, в края на краищата…”

Той обичал своя старец.

И мисълта идвала и била отхвърлена така девет пъти до сутринта.

И когато старецът се събудил сутринта, погледнал ученика си и много учудено го попитал:

- Какво си правил през тази нощ тук?

Ученикът отговорил:

- Отче, четох псалми, молих се, радвах се, че те виждам спящ.

Старецът:

- Не, не, не… кажи ми какво по-особено си правил тази нощ?

Ученикът:

- Мислех за спасението, мислех…

Старецът:

- Не, искам да знам какво необичайно си правил през изминалата нощ, защото виждам девет корони над главата ти?

Виждате ли? Всяко отхвърляне на тези зли помисли е корона, която ни очаква.

И така, дяволът не прави нищо друго в своята ирационална злоба, освен да ни донася корони.

Но трябва да имаме любов.

- Но как можем да знаем кои мисли са от Бога и кои от дявола?

- Това е вашата работа. И това обяснявах досега.

Съществуват заповеди, имаме толкова много отправни точки…

Казах ви, жертва! Дайте нещо свое на някой друг!

Някой може да страда и вие може да му причините голяма радост, като му дадете нещо свое.

Не говоря задължително за милостиня към беден човек…

Основното нещо, което той иска от вас, е да го цените, също да го уважавате.

Да не го презирате. Да станете едно с него.

Близки теми:

Архимандрит Арсений Папачок – За Изкушенията Болестите са от бесовете Този, Който без да те пита, те е създал, не може да те спаси, без да те попита За самотата и гордостта Оковите, които нямат катинар

По отношение на болната жена, залепила се за Вас – бъдете по-внимателен, така че тя да не отнеме Вашата вътрешна свобода. Внимателно съкращавайте домогванията ѝ към Вашето време, а що се отнася до телефонните разговори, изключете ги съвсем. Тя иска да я носите на ръце, но Вие нямате сила за това. Имайте предпазлив подход към всички „матушки“, като поддържате и силните духовно и слабите на почтително разстояние, така че не те вас да ръководят (за което посягат с всички позволени и непозволени средства), но заради тяхната духовна полза сме длъжни да си оставаме такива, каквито сме.

Ето че е дошло време да се направи качествен анализ на Вашата вяра и Вашето служение. В живота на кой ли не се е случвало да греши. Сега и за Вас, и за Вашата матушка е започнал духовен изпит, който между другото е възникнал не без Вашите усилия. И Вие не го издържате – на първият етап се е появила утешителница.

А ако по стечение на обстоятелствата се е случил конфликт в семейството, помоли се, положи всички сили, за да се запази семейството. Е, сега да мислиш за манастир, можеш само тогава, когато съпругата тръгне да създава друго семейство. И не трябва и да се мисли за никаква помощница – утешителка. Грешно е. Гибелно е.

Драги отче, това за Вас е този печат, от който всички се страхуват, и без заплашителните три шестици. А децата! Никой за тях и не мисли. Не мисли, а трябва да се отговаря за тях.

* * *

Скъпи отче, с нея няма какво повече да се говори. Без съмнение, тя сега пребивава в неведение за духовния живот, от което произлиза и всичко останало, защото духовното – това е основата на живота. Това, което знаете Вие, е скрито за нея. Както дим без огън няма, така няма и болест без грях. А за нея, без съмнение, тази болест е път към спасение, ако тя разбере, че всичко трябва да претърпи за Бога и в Бога.

А това, което вие планирате по отношение за нея е отново ваше вмешателство в Божия промисъл, още повече съчетавайки го с грях – съблазняване на другите. И вашето близко присъствие за К. никак не е спасително.

Колко добре би било ако бихте смогнали да оцените всичко по духовному и да разсъдите по отношение към Църквата, и в отношенията с К. и в отношение на окръжаващите ви хора.

“А който съблазни едного от тия малките…”

Ние сме свещенослужители и ако съблазните излизаха от нас, то как ще отговаряме пред Бога за изранените от нашите неразумия души, как ще отговаряме за отпадналите от Църквата по наша вина?

Източник: Православие ру

Близки теми:

За необходимостта от мъжество в изкушенията От всички изкушения, които човек трябва да преодолее, красотата е сред най-силните Скъпо мое прегрешение Нищо не се случва без Божието допущение За духовните съблазни на новообърнатите християни

Затова радвайте се, макар сега и да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения.(1 Петр. 1:6)

Като имате надежда за царството Божие, радвайте се, макар и временно, защото знаете, че в този свят и живот не може да има непрестанно щастие, а за съжаление ще имаме и много скърби, и затова апостолът казва направо: “макар сега и да поскърбите малко в различни изкушения”.

Защо трябва да скърбим в много изкушения? Нима Бог се радва да минаваме през трудности и изкушения? Горко ни, ако мислим така – Бог не е садист, за да се радва на нашите трудности, нито пък ни изпраща трудности, нито иска да имаме трудности. Бог не приема да съ-действа със злото, което съществува в този свят. Бог никога не съдейства на злото, което съществува в света. Какво става тогава? Злото съществува поради свободата на човека, поради факта на нашето падение. Злото съществува, защото нашият път често е път противоположен на мъдруването на този свят и сме принудени да чувстваме скръб в сърцето ни. По времето на апостол Павел християните били гонени и неговите послания били писани през първи век, в условията на гонение. По онова време, който кажел, че е християнин, това означавало край на неговия живот. Апостолът пише: Не се страхувайте, имайте надежда в Божието наследство, което се пази за нас и го живеем от сега, то се пази за нас на небето, радвайте се с тази надежда, макар и за кратко да скърбим в различни изкушения, т.е. не само, когато ни преследват идолопоклонници. Слава Богу, днес нямаме идолопоклоници по документи, поне в нашата страна, но идолопоклонството е около нас и много пъти ние самите сме идолопоклонници, защото се кланяме на нашите страсти. Кланяме се на материята, на неща, които, когато дойде час да се отречем от тях, се чувстваме толкова зле, че може дори да плачем. Чувстваме се зле, когато не си позволяваме да извършим нещо, знаейки, че там няма да имаме полза. Чувстваме се зле дори, когато ставаме обект на коментари и ирония, поради моята вяра, поради това, че вярвам и искам да вярвам в Бога. Добре, ние сме възрастни хора, и да каже някой дума срещу нас, не е беда. Човек обаче днес действително се удивява – преживяхме го и ние като ученици –- виждайки в училищата деца, млади хора с тяхната присъща юношеска буйност и незрялост, да иронизират и се подиграват на деца, които остават верни на Бога, и то не от злоба, а ей-така.

– У-у, ще ставаш поп! Ще ставаш калугерка! Калугер!

Хиляди неща. И детето понася върху себе си тежестта на този коментар. Или пък всички ние – само да стане нещо в Църквата, после където и да отидем, като ни видят и почват:

– Ето ги! Елате вие, дето ….

И трябва да се отбраняваме, притиснати сме до стената да се защитаваме за нещо, което е станало в средите на Църквата. А то какво е? Човешко несъвършенство. Кой е казал някога, че Църквата е обещала съвършенството в този свят? Всички се борим с нашето собствено несъвършенство. Нима някъде съществува съвършенство? Ако съществува, да ни кажат къде е да отидем да го намерим. И ако при учениците на Христос не е съществувало, нима ще съществува в този свят? Църквата не е съвкупност от непогрешими и безгрешни хора, а от хора, които се подвизават и се покайват, познават покаянието, могат да се борят, да не изоставят борбата, каквото и да стане. Човек може да има много страсти и недостатъци, ти обаче не знаеш как Бог съди този човек. Очите ни са виждали много често как Бог има напълно различна преценка от човешката. И тъй, защо трябва да скърбим в различни изкушения?

“та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос”

От цялото това премеждие излиза нещо много значимо – изпитването на вярата. Под изпитване нямам предвид, че Бог ни изпитва. Когато отидеш да кажеш на другия, който се пече върху жарта на скърбите и изкушенията:

– Знаеш ли, Бог те изпитва!

Той ще ти отвърне:

– Е, извинявай! Какво е това нещо? Нима Бог си играе с нас? Да ме изпитва!? Какво има да ме изпитва!

– Ама Бог те изпитва.

– Защо, Бог не знае ли дали съм верен? Трябва да ме смачка, за да види дали съм верен?

Сиреч, Бог да казва: ”Я да видим дали този вярва в Мене, да го притисна малко!”

Точно това правим ние хората, които не знаем сърцето на другия, докато Бог знае сърцето ни! Той знае дали вярваме или не вярваме в Него. Какво тогава какво е това изпитване? Защо се нарича така?

Това изпитване, чеда, не означава изпитване в смисъла, който обикновено влагаме – тоест, да изпитам, за да направя извод, какво става. А δόκιμος означава човек, който е вече изпитан и обучен, тоест много твърд. Изпитването на вярата е именно на твърдостта на вярата. Чрез изкушения, чрез скърби, чрез затруднението човек става твърд, придобива дълбоки корени, утвърждава се във вярата и се принуждава да укрепне, да стане толкова силен, че да не се огъне, да не падне, прави сърцето си скала, за да остане твърд. Затова скърбите и изпитанията помагат на нас, не помагат на Бога да разбере нещо. Бог не изпитва нужда да обогатява знанието Си за нас, а те помагат на нас и ако човек оползотвори по духовен начин изпитанията, тогава той действително става много силен. Случва се това, за което апостолът говори – човек става като златото, което се изпитва през огън, стопяват го и го слагат в огъня, за да стане чисто злато, да се отдели мръсотията и да остане чисто злато. Така е и с човека, който минава през изпитания и се очиства от ръждите, от страстите, които има и остава като чисто злато пред Христос за хвала, слава и чест, когато Той се яви.

Именно това е тайната на Църквата, която идва в нашия живот – не за да сложи край на нашите скърби. Църквата не прекъсва скърбите, нито ни избавя от тях и от изпитанията, а ни показва как да ги оползотворим по такъв начин, че това, което е трудно и мъчително, да стане за нас благотворно и радостно. Отровата да стане лекарство, горчивото да стане сладко и човек да излезе от това изпитание с голяма духовна полза, до такава степен, че отците казват, че ако човек не мине през скърби, изкушения и изпитания, той всъщност е неизпитан, той е, както народът казва на прост език, като суровото ядене. Нали? Вземи едно сурово ядене, сложи го в тенджерата, сложи му всички хубави съставки, които трябва да има, но ако го пожалиш и кажеш: “Не, свидно ми е да го пека, жал ми е да го сложа във огъня”, тогава какво ще стане с него?

Веднъж на Света Гора един старец – влах, румънец каза:

– Да знаете, че човекът, монахът и всеки християнин прилича на хляба. Ако хлябът имаше уста, както сме готови да го хвърлим в огъня на фурната – клетият, веднага щом го сложим в пещта, ще започне да вика “Помощ! Извадете ми вън! Ще изгоря!”. Но ти, който знаеш, че за да го изядеш, трябва да стане хубав и трябва да се изпече добре, за да стане приятен на вкус, му казваш “Не!”. Седиш там един час, седиш и го пазиш, а той протестира, крещи “Помощ, съжалете ме! Изгорях!” Нищо. Стоиш там до фурната един час да се изпече, та да стане много вкусен! И колкото хлябът е по-изпечен, толкова е по-вкусен. Нима не правим това с ястията и казваме – да се сготви добре!

Св. Игнатий Богоносец, който живял през първи век и бил ученик на св. ев. Йоан Богослов, – съхранени са писмата му, които изпратил в Рим – казал: “Идвам в Рим да загина мъченически!” Той бил на 100 години и нещо. И понеже бил уведомен, че християните искали да подкупят палачите, за да не го хвърлят на лъвовете, им казал: “И много ви моля, не плащайте, за да попречите на лъвовете да ме изядат! Непременно трябва  да ме изядат лъвовете!”  Тогава често се случвало нещо странно – пускали лъвовете в амфитеатъра, но дивите зверове не закачали християните. Много пъти пред очите на всички онези хора те се укротявали и не им правили нищо. А св. Игнатий казал: ”Дори зверовете да не ме изядат, ще накарам да ги раздразнят, та да ме изядат, защото съм като пшеницата, която трябва да се смели, за да стане хляб, сладък хляб, който обаче трябва да се смели през зъбите на зверовете.”

Виждате, че първите християни знаели как да се отнасят към трудностите, към неуспехите, към проблемите в живота. За нас днес, деца, това е много важно, защото, за съжаление, цялото възпитание, което получаваме вкъщи и много пъти от вероучението в училищата, в Църквата, е едно –  така да се каже – евдемонистично възпитание. Тоест, учат ни, как да си прекарваме добре, да сме добре, да ни няма нищо, да сме наред със здравето, уроците да вървят, следването и само нещо да се развали, човек започва вътрешно да линее и дори се скандализира от Бога и пита: “Ама защо? Защо Бог ме оставя да пострадам от всички тези злини?” Защото не сме се научили, че в този свят Бог не ни е обещал някакво благоденствие, а обратно, показал ни е пътя и ни е казал: “Виж, в живота си ще имаш разнообразни изкушения, но те имат определен смисъл, имат определена цел, и тя е за твоя полза, ти да се изпечеш, да се обработиш чрез тези изкушения, както земята, която се обработва.”

И земята, образно казано, я боли, когато я ореш. Да, но ако не бъде изорана, как ще даде обилен плод? И тъй, оползотвори изкушенията и скърбите по духовен начин. Ако оползотвориш която и да е трудност, не е възможно да останеш без плод. Дори и в брака, женим се и срещаме проблеми, трудности, но ако живееш с бляна на безбурния живот и на медения месец и не разбереш, че меденият месец е само един месец и няма втори, шестмесечие, тримесечие или година. . . Трае ли медният месец поне една година? Или един месец?

Ако влезеш в брака с тази мечта, тогава ще се затрудниш изключително много. Защото, да, бракът включва това, но включва и труд, не е лесно да живееш с някой друг човек, да крепиш другия, трябва да превъзмогнеш себе си, ти трябва да умреш, за да живее другият. И след това да умрете двамата, за да живеят децата ви. Така е. Тоест трябва заедно да се уморите и след това каквото имаш и произвеждаш, да го дадеш на децата си. Това себепревъзмогване е велико нещо. Клетият, пребил се да работи години наред, много часове, на няколко работи, а с лекота дава всичко на детето си. Това представлява труд. Затова и бракът е начин и път на спасение, същото е и в манастира.

Един ден дойде един американец, с гръцки произход, учен, чел няколко книги и искаше да стане монах. Дойде и ме намери. Каза, че прочел няколко книги и след като ходил по някои места и изследвал няколко религии, решил да остане православен и монах. И защо? Защото, каза, четох, че монасите са ангели и се говори за ангелско житие. Казах му: “Господине, много хубава идея е да станеш като ангел! Добре, монасите са ангели, така да го кажем и наистина се говори за ангелско житие и ангелски чин, но ние сме човеци! Добре е да станем ангели, сине мой, но лека-полека! Сега, първоначално стани човек!”

Първо стани човек и след това ще станеш ангел. Не можеш да отидеш в един манастир и да кажеш – отивам в манастир да стана ангел! Защото много скоро ще откриеш, първо на първо, че си дявол - това е най-болезненото. Най-болезненото в манастира не е да се махнеш от света, да оставиш родителите си и знам ли, да вземеш решение, че няма да имаш семейство и такива неща. Най-болезненото е, когато се снеме покривалото от тебе и видиш собственото си зловоние. Когато видиш всички твои страсти и ти, добрият човек, нравственият, светият, който си бил добър и добродетелен студент, виждаш, че в себе си имаш много страсти, много трудности и не можеш да понасяш другия човек. Не можеш да го търпиш да диша! Не го търпиш. Можеш да възразяваш: ”На мене ли ми говориш така? Знаеш ли кой съм аз? Или кой бях аз?” Тези неща не минават в манастира – нито кой си, нито какъв си бил, нито нищо. Няма такива неща. Трябва да се научиш, че там ще се бориш. Влизаш в борба, в бойно поле, не очаквай да си прекарваш добре, ще дадеш кръв, за да получиш Духа, казват отците.

Същото е и в брака. В брака ще дадеш кръвта си, тоест няма да я дадеш, в монашеството я даваш, в брака ти я смучат, ще я изпият със сламка, няма друга възможност. И ти, естествено, с удоволствие ще дадеш кръвта си. Не е лесно нещо. Трябва да имаш предвид, че този път има определен смисъл, трябва да се научиш да оползотворяваш по духовен начин трудностите си там, където се намираш. Така е и в брака, и в монашеството, и Църквата.

Влизаш в Църквата, срещаш проблеми, затруднения, трябва да носиш Кръста на Църквата върху себе си, да понесеш Кръста на другия човек, на който и да е. Кой ти каза, че ще се занимаваш с ангелските светове? Ще се занимаваш с един човешки свят, ще се бориш с тези неща. Това е ценното в Църквата. Деца, лъжа е, голяма лъжа, да се представяме, че сме безупречни, както се правят протестантските деноминации – “О, колко хубаво!” Отиваш там и те посрещат някакви широки усмивки и пеят всички “Ла-ла-ла”. Такива неща. Ама човек с широки усмивки, думи и песничките ли се променя? Тук е нужно да се бориш тяло в тяло с греха, със себе си преди всичко. И много православни, клетите, отиват и се заблуждават – ходих там и беше толкова хубаво, имаше усмихнати хора, учтиви са, пяхме – и виждаш някакви възрастни дами с големи маникюри. . .които, клетите, не намират смисъл в Църквата и казват – ами, певците при нас не са добри, поповете ни имат брада, имат коса, има и черни раса, защо не се освежат малко?. .

Чуваш някакви неща, безумни. Този човек обаче не го е разбрал и казва: “Отидохме в тази „църква” и беше хубаво, пасторът беше учтив, посрещна ни на вратата, поздрави се с всички, усмихна се.” Е хубаво, естествено е да ти се усмихва, но същността на нещата не е това, не променяш хората по такъв начин. Знаете ли, деца, колко грозно нещо е когато съществува лицемерие, понякога дори и в семейството. Отиваш в един дом, идва жената и се обръща към мъжа си: “Господин Николау.” Абе детето ми, кажи му Йорго, Коста, еди-кой си. Ще се обърнеш към мъжа си на фамилия? Или детето да се обърне към баща си на презиме? Това ми напомня за някои мои състуденти, докато следвах богословие, които, клетите, бяха в някакви религиозни движения, бяха сгодени и когато ни представяха годеницата си, казваха: “Това е г-ца Николаиду!” Какви са тия неща? Болни. Ама какви са тия думи, сине мой!? Кажи й името! Какво ти стана? Лицемерие, мъртви форми. Както и да е.

“Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост”

В онази епоха имало християни, които били видели Христос и такива, които никога не Го били видели. Апостолът пише на вторите. Той самият Го видял и бил с Него.

“Когото обичате, без да сте Го видели”. Тук искам да спра за малко и да ви кажа, че в Църква правим именно това. И вие, ако искате да намерите смисъл във вашето търсене на Христос, трябва да разберете едно основно нещо – в Църквата не формираме верни хора, вярата е едно стъпало, но не е съвършеното. В Църквата формираме хора, които не просто вярват в Христос и, когато казвам вярват, имам предвид, че вярват, че просто Бог съществува, а формираме хора, които обичат Христос. Ние сме призвани да възлюбим Христос, не просто да повярваме, че Той съществува. Това е големият проблем на християнина днес. Питаш някой човек и той ти казва:

–  Вярвам в Христос, разбира се!

Той не е невярващ. Вярвам в Христос. Но той не обича Христос, защото не иска да прави нищо за Него, иска просто да вярва в Него и да не бъде считан за невярващ; или пък Го използва, когато му е нужен. Той казва: “Виж, разбира се, аз, колкото пъти Бог ми беше нужен, се помолих и Той ме чу!” Бог е нещо, което използваме. Имам някаква нужда, моля се и ме чува! И Той, естествено, когато има нужда от мене, Го чувам! Тоест иска например да отбележа някакъв Негов празник, правя го! Иска да ходя един път на църква в месеца, отивам! Иска да изпълнявам няколко елементарни заповеди, правя го! Имаме търговски отношения с Бога – аз Му работя, Той ми работи и сме наред. Нито Той има много оплаквания, нито аз много претенции и всеки е доволен. Без обаче да Му давам много свобода, да Си знае мярката, да знае границите Си! Бог трябва да знае, че не може да иска много неща от нас, без грубости, трябва да иска няколко неща, които можем да правим, а оттам нататък – нищо, защото след това нещо не върви добре. И ако някой се излъже и направи нещо повече, тогава започват проблемите. Големите проблеми. И ви признавам, че най-големите проблеми, които имаме в средите на Църквата, идват от тези човеци, този тип хора, така нар. религиозни хора, за които Бог е религия, тоест определен религиозен факт. Христос за тях не е Откровение, те не обичат Христос, защо? Защото за тях Христос е идеология, религия, съвкупност от идеи, които са изключително хубави и красиви, златни, но никой никога не може да обича една идея. Нито някой е толкова малоумен да жертва живота си за една идея. Нито обичаш една идея. Има ли някой от вас, който може да се ожени за една идея? Не можеш да се ожениш за една идея. Жениш се с друг човек, с една личност, защото имаш конкретна връзка с тази личност.

В Църквата никога няма някаква идея, Църквата е срещу всяка идеология, срещу всяка философия, всяко умозрение, това е нещо, което трябва да научим много добре, защото, за съжаление, беше силно проявено в религиозните поучения дори в нашата страна. За нас Бог беше дълг, морализъм, задължение. Не научихме, че за нас Бог е възлюбена Личност и че човек е влюбен в Бога, той обича Христос и Го обича силно, обича Го толкова силно, че никоя друга любов не може да устои пред любов към Христос, дори любовта към нашето аз. Това е любов, чрез която Христос ни зове да превъзмогнем всяка друга любов. Виждате ли какво казва: Внимавайте добре – казва Христос, – Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене (Мат. 10:37). Христос идва и ти казва – ако обичаш баща си или майка си повече от Мене, не си достоен за Мене. Ако обичаш живота си повече от Мене, не си достоен. Защо? За да покаже, че никой не мрази родителите си, безкрайно ги обичаме, но в тази любов има определена йерархия и любовта към Бога е любов, която е пламък, огън, която, когато пламне в сърцето на човека, покрива всички, не можеш да мразиш никой, ако обичаш Христос, но и не можеш заради любовта към другия да загасиш любовта към Бога. Понякога наистина се намираме в голямо затруднение. Мъчениците, деца, често са се оказвали в такива трудности.

Преди няколко дена празнувахме св. Калиопиос – на 7 април. Той бил 15-годишен мъченик. Езичниците го хванали и го попитали дали е християнин, а той отвърнал утвърдително. Решили да го убият. Майка му била там. Решили да го разпънат на Кръст. На Разпети Петък го разпънали на Кръст, без да знаят, че било Разпети Петък. Майка му била под Кръста и отишла там да не би детето й да се огъне и отрече от Христос. Помислете само каква йерархия на любовта имала в себе си. Също и св. 40 мъченици и майката на най-малкия – Мелитон. Когато ги извадили от замръзналото езеро в Севастия и всички били мъртви, нейният син още бил жив. 39-те тела на мъчениците били натоварени в една каручка и ги отвели надалеч, за да ги изгорят. Майката отишла, както пише, и виждайки детето си, което още било живо, а идолопоклонниците не го били взели с тях, тя го нарамила и се забързала зад каруцата, за да успее да го сложи заедно с другите и така да не се лиши от мъченическия венец.

Света Перпетуа, която била 20 годишна девойка и току-що била родила своето дете. Тя била дъщеря на синклитика, тоест на министъра, и когато я отвели в тъмница и не могли да я накарат да промени вярата си, нейният мъж отишъл, взел детето и казал – съжали детето си, какво ще стане с него, кой ще кърми, който ще го отгледа? И не й давали детето, за да могат да пречупят духа й. Тоест помислете само каква борба е било това, но въпреки това мъчениците останали твърди. Св. Йоан Златоуст има хубаво слово за света Соломония, която имала седем деца (св. братя Макавеи), които били убити пред нея. Един хвърлили във врящ тиган, други обесили, трети обезглавили. Тя била еврейка, говорела на еврейски на децата си и им казала:

– Внимавайте, да не се отречете от вашата вяра! Останете верни на Бога и не се страхувайте от временното мъчение, а имайте пред очи Божията любов!

И ние очакваме срещата с Христос, ще минете през мъката и ще срещнем Христос, не се страхувайте. И казва св. Йоан Златоуст – като възхвала – виж мъченицата, след това и сама загинала мъченически, след като преди това седем пъти умряла мъченически като майка, когато убивали децата й. О, блаженна майко!

Тази, която надмогнала природата; най-силното чувство в света е майчинството, кой може да отрече това? Дори едно малко птиче има майчинско чувство. Тръгваш да направиш нещо и майката на малкото птиче те напада. Въпреки всичко, това най-силно чувство отстъпва пред Божията любов и дава смисъл на всички останали неща. В крайна сметка, в Църквата това, което крепи света и нас, не е вярата ни в някаква идея – не сме идеолози, ни най-малко, нито философи, нито мислители, нито хора на абстрактното изкуство, а конкретната връзка. В Църквата развиваш конкретна връзка на любов с личността Иисус Христос, т.е. това, което св. ап. Петър казва, че вие, макар и да не сте го видели Христос лично, Го обичате!

Превод: К. Константинов

източник: http://dveri.bg/kq9rq

Близки теми:

Ролята на скърбите в нашия живот Бог ли изпраща злините? Разрушаването на семейството Наказвам те от обич Когато изглежда, че Бог ни е дал изпитание повече, отколкото можем да понесем