възпитание на децата

Подготовката за брака

Февруари 13, 2015 in Семейство

Геронда, за съжаление, ние като родители правим нещо по-различно от това, което казахте, тоест вместо да говорим предварително на нашите деца, да ги възпитаваме правилно, да им говорим за това как човек може да стигне до брака и да го съхрани, ние просто ги наблюдаваме и един ден, когато осъзнаем, че детето ни е създало връзка, се сепваме, започваме да го преследваме и да му забраняваме да излезе навън, защото това означава, че ще отиде да намери момичето, с което е създал връзка. Това ни ужасява, защото определени пъти смятаме, че изборът на детето ни не е правилен. Как преценявате това наше поведение и дали им помагаме с това да забраняваме, да ги порицаваме всекидневно „защо излизаш? Къде отиваш! Пак ли с нея!”, или така създаваме повече проблеми?

Вижте, преди да отговоря на този въпрос, ще кажа, че съществуват родители, които подтикват децата си да създават връзки в своето отчаяно усилие да реабилитират себе си. Разбира се, Бог не благославя това наше лицемерие и затова тези родители се нараняват и страдат поради своите деца. Много голяма грешка е когато има някакъв проблем с детето, да не говориш с него за проблема, което е израз не на мъдрост, а на глупост. Защото, ако тези, които истински го обичат, т.е. неговите родители, не отговорят на въпросите на детето, тогава то ще потърси отговор някъде другаде. Родителите ще играят ролята на щраус, които заравят лицето си в земята, за да не видят, че тяхното дете е стигнало до възраст, в която има въпроси и навярно вече е направило някои грешки. Въпросът е, че родителите трябва възпитат правилно своите деца от много ранна възраст. Позволете ми да кажа и още нещо с пълното съзнание, че това може да скандализира: аз мисля, че не е правилно това, което правим много пъти в Църквата. Например в неделното училище разделят момчетата от момичетата. Защо казвам това? Защото, когато те живеят заедно в училище, в детската градина, в частните уроци, навсякъде, и ние отиваме и ги разделяме, тогава сякаш реално им внушаваме идеи. Но ако им преподадем възпитанието на любовта, тогава им помагаме изключително много. Защото трябва да осъзнаем, че едно е истинският етос на човека, който трябва да ни интересува, и друго фалшивият морализъм, т.е. външното сериозно изражение, забравяйки, че детето има цял куп проблеми и тревоги.

Също така това погрешно възпитание е създало погрешни възгледи и разбирания, което кара младите да сключват бракове, които в крайна сметка не са успешни. Трябва да кажем много просто, че от момента, в който Бог влага в човека тази възможност да обича, да се влюбва, тя е благословена от Бога. Разбира се, едновременно с това трябва да им обясним, че и храната е благословена, тя е от Бога, но когато човек преяжда, той съсипва себе си; има много изключително неща, които са дар от Бога за човека. Това, което ги обръща срещу човека, е тяхната зло-употреба. Затова е важно да научим децата за правилното място на всяко едно нещо в живота и ние първи да им говорим за това; да им обясняваме, да не се чувстват неприятно заради своите чувства и така детето реално да се ориентира, да разбере себе си и да се научи да обича. Настоявам на това. Младите трябва да се научат да обичат, тоест да ценят другия. Ние лесно говорим за любовта и я предъвкваме като някакъв бонбон, но когато казвам обичам, това означава две основни неща: уважавам и ценя. Приемам другия такъв, какъвто е, защото го обичам и не се опитвам да го направя като мене.

Много пъти родителите не са съгласни с децата си. Бих казал, че определени пъти може да имат право. Не казвам, че децата винаги са прави, но какъв е въпросът? – трябва да третираме правилно този въпрос – че не сме помогнали на детето да вземе отговорно решение. Няма да наложим насила решението на детето ни, а трябва да му помогнем само да види ясно нещата. Както се казва в пословицата и всички го знаем, колкото повече забиваш един пирон, толкова по-дълбоко влиза в стената. Когато един родител със своя инат постоянно се опитва да разклати връзката на сина или дъщеря си, дори синът му да вижда недостатъците на приятелката си, от желание да я предпази от несправедлива атака, той ще защити дори нейните грешки, за които след това може да заплати. Затова, ако възпитанието от родителите е правилно – защото трябва да кажем, че има родители, които се правят на християни и техният критерий за спътник на детето им в живота не е характерът на първо място, а имотното състояние, работата, такива неща, без да се интересуват от самия човек. Определени пъти детето влиза в конфликт с родителите си, защото това е негов избор и изборът може да е правилен що се касае характера на избрания от него човек, тоест той да има вътрешно богатство, но да липсва външно, материално богатство. С други думи, родителите настояват да направят детето си нещастно. Защо? Защото този брак, който предлагат на детето си, е брак с много кратък срок на годност. И човек се пита – добре, родителите нямат ли критерии? Ще ми позволите да кажа и нещо друго, което много ме огорчава – това поведение на родителите реално показва краха на техния собствен брак. Тоест тези родители дълбоко в себе си не са доволни от собствения си брак и затова се опитват да предложат такива евтини критерии, а не да помогнат на детето си да открие човек с истинското богатство на сърцето, с вътрешна красота. Много пъти казвам на децата: деца, ако няма вътрешна красота, какво ще си кажете помежду си, ако нямате обща цел, ако нямате тази сила, която да ви подтиква да направите нещо красиво и съзидателно в живота ви? Когато постъпвате само егоистично и искате само да взимате от другия, тогава не разбирате ли колко бързо ще се изразходвате?

Кои са предпоставките, за да се задържи връзката между младите? Можем да изброим достатъчно предпоставки, но на мен се струва, че предвид казаното досега, всички предпоставки се обединяват в една – любовта. Така ли е?

Да, така е. Всеки младеж и девойка трябва да се замислят много сериозно дали са се научили да обичат. Казвам това, защото съм слушал млади хора, които се подготвят да сключат брак и които заявяват, че аз не съм влюбен! Тоест не обичам жена си, а се женя, защото трябва да се оженя. Това обаче колко ще продължи? Защо? – защото бракът е кръст, но ако човек няма любов? Бог е приел Кръста, защото обичал човека до смърт. Ако човек не обича другия до смърт, тогава? Сещам се за един случай, който научих в САЩ. Младеж и двойка бяха сгодени, обичаха се и младежът се готвеше да стане свещеник. В даден момент стана ясно, че девойката е болна от рак и тя му каза: виж, искам да знаеш, че от моя страна си свободен, не искам да ограничавам твоя живот. Зная, че искаш да станеш клирик, избрал си пътя да станеш брачен свещеник и не искам утре да не си такъв. И отговорът на младежа- виж, аз те обичам и винаги ще те обичам. Ще се оженим и оттам нататък каквото Бог каже! Ако Той отсъди да те вземе преждевременно от мен, да бъде благословено Неговото име! Това обаче няма да угаси любовта, която чувствам към теб, нито ще ме накара да променя моето мнение и отношение. За това реално говорим – за любовта и истинския ерос. Защо? защото дори смъртта не може да отмени любовта.

За съжаление хората, които нямат любов, не разбират този език. Защо ли? Защото никога не са изпитали любов. Бих се осмелил да кажа и нещо друго – това е причината, поради която много хора днес не разбират монашеския живот. Не разбират, защото са хора без любов. Монашеският път е любовен път, в който любовта на човека към Бога е победила любовта към хората. Както става и между хората, т.е. себепревъзмогването. Когато някой се влюби в една девойка, това не означава, че мрази останалите. С други думи, любовта към една личност побеждава всяка друга любов. Всичко това обаче предполага човек да има любов и докато смятаме това за самопонятно, днес това липсва и хората нямат любов, не могат да се влюбят, не са се научили да се влюбват. Защо? Защото не са се подвизавали да превъзмогнат своя егоизъм.

Толкова често използваме думата любов и постоянно говорим за нея, но накрая се оказва, че за съжаление не сме се научили да обичаме.

Да, защото днес обикновено, когато казваме любов и ерос, имаме предвид секс, докато това са две напълно различни неща. Човек може да използва сексуалността дори за да унижи другия - изнасилването е характерен пример. Но това, което променя връзката, е именно любовта. Еросът, сексът и любовта са три неща, които взаимно се проникват, но се отличават помежду си, всяко от тях има различно качество. Те съществуват в живота на човека, проникват се взаимно в брачния живот и еросът не съществува само в брака. Казах, че монашеският път е любовен път и това горене на сърцето много пъти ни кара да третираме живота по любовен начин. Под любовен нямам предвид сексуален начин, а да вършиш всичко с удоволствие – в работата, в семейството, в нещата, с които се занимаваш. И когато човек прави това с удоволствие и любов, тогава се радва на това, което прави. Тогава неговият живот е пълноценен. От друга страна, има хора, които прекарват своето всекидневие по егоистичен начин, използват егоистично другите и всъщност те са много „евтини” хора. Те са банални дори когато се опитват да изглеждат важни и да впечатлят.

Знаете ли, няма да скрия от вас, че понякога пътувам и виждам хора, виждам физиономии и лица, които имат сериозно изражение и които се опитват да се изпъкнат с начина, по който вървят, по който се държат, но когато застанеш малко до тях, оставаш с впечатлението, че вдигат само шум. И когато видиш – в самолета, в автобуса, някъде другаде – начина, по който разговарят и обсъждат, тогава се уверяваш напълно за твоето първоначалното впечатление. Защото не разбираме, че колкото и да украсяваме нашия външен вид, за да впечатлим другите, зад украсата изпитаното око вижда реално какво се крие.

Какво води до криза в отношенията между двама човека, независимо дали са влюбени или вече са женени, и семейството се разпада?

Това, което води до криза, не е нещо, което идва внезапно, а обикновено съществува предварително и в даден момент излиза на повърхността. Много пъти кризата е предначертана още преди брака и е свързана с характера на хората. Разбира се, има и трудни състояния, където човек се поддава на изкушенията, защото няма духовна готовност да ги преодолее. Всички хора имат изкушения в живота и ако нямаме духовна подготовка, за да ги посрещнем, тогава можем да паднем и да сгрешим. Разбира се, има хора, които след своето падение се осъзнават и се покайват. Бих казал, че ако действително искаме да предотвратим кризата, трябва предварително да сме се опитали да направим едно нещо и постоянно да го правим, а именно да обичаме, което не е статично състояние, а означава постоянно да превъзмогваме нашия егоизъм. Това е любовта – да се намираш в постоянно движение. Много пъти хората мислят, че сме застояли на едно място. Сещам се за един случай. В един цветарски магазин влезе възрастен човек, който поиска от продавача три рози и му каза: днес е годишнината от брака ми с моята съпруга! Той обаче го каза по такъв начин, че накара мен, непознатия за него, да му кажа – прощавайте, че се намесвам, но начинът, по който казахте това и поискахте цветята, говори за човек, който още е влюбен в жена си! Той се обърна, погледна ме и ми каза - Отче, прав сте! Наистина е така. Виждал съм и други, които правят същото нещо, но по един банален и формален начин: Да не мърмори жена ми, че съм забравил този ден. Затова всеки човек трябва да осъзнае, че истинската любов е плод на Светия Дух. Целият живот на Църквата е живот в подвига на любовта и истинския ерос, който започва от Христовата личност и стига до личността, която Бог ми е дарил, за да бъде мой венец и слава (т.е. моята съпруга или съпруг).

превод: Константин Константинов

източник: източник

Tags: брачен живот, възпитание на децата, митр. Павел Сисанийски
No Comments »

Подготовката за брака

Февруари 6, 2015 in Външни

От каква възраст е нормално младите да се влюбват и тази тяхна връзка да бъде за сериозна?

Когато бях учител, веднъж, влизайки в час при 15- годишни деца от Лицея, им казах: деца, днес ще говорим за една тема и когато ви я кажа, вие ще се засмеете, но след това ще дискутираме по нея. Те ме попитаха: за коя тема ще говорим? Аз им казах: днес ще говорим за брака. Те се засмяха, а аз ги попитах: защо се смеете? Те ми отговориха – ама, не мислите ли, че е рано за това? Аз им казах много сериозно – мисля, че вече е късно. Попитах ги също дали осъзнават колко трудно ще могат да намерят спътник или самите те да станат спътник на някой друг в живота, ако са се научили родителите им да им угаждат във всичко и винаги да налагат своята воля.

Подготовката на човека за брака започва не от в навечерието на брака, а много по-рано. Ако осъзнаем, че за Църквата бракът е тайнството на любовта, тогава трябва да кажем много характерно, че възпитанието на любовта започва много рано, още от детска възраст, както и че цялата педагогика на Църквата към младите хора въобще, и конкретно в отношенията между двамата пола, всъщност е педагогика на любовта.

Ние като родители много пъти носим отговорност, защото развиваме индивидуалността в децата, когато им угаждаме във всичко и в действителност не ги подготвяме за този велик момент, за тайнството Брак, който самите ние желаем и мечтаем как те ще създадат собствено семейство и ще се гордеем с тях.

Много правилно казахте и се радвам, че го казахте, защото много пъти начинът, по който родителите отглеждат своите деца, подкопава утрешния им брак и то по разнообразни начини – когато детето вкъщи се научи винаги да бъде по неговата воля, когато родителите постоянно подхранват неговата себевлюбеност, когато му казват не съществуват приятели! Внимавай в живота!, когато създават такава зависимост в него, че утре, когато в неговия живот влезе друго лице, те ще започнат да се страхуват да не се обезличи тяхното присъствие. Знаем изключително много случаи, в които родителите се опитват да създадат проблеми във връзката между двама съпрузи, защото гледат егоистично на своето дете и не помислят нещо много просто – ако това, което правят за тяхното дете, го направят и другите родители, тогава тези двама млади хора ще се превърнат в бойно поле, където техните родители няма да се опитват да дадат любов и свобода на своето дете, а ще претендират за нея. По този начин родителите подкопават утрешния брак на своите деца, т.е. когато реално не им дават подходящото възпитание, така че утре тези деца да са способни да създадат собствено семейство.

Може би не трябва да онеправдаваме родителите, защото правят всичко това от любов или по-скоро от болна любов.

Именно. Това е погрешно разбиране за любовта. Истинската любов съществува в Църквата и е нужно всички да знаем, че тя върви заедно със свободата. Тоест когато бащата и майката обичат истински своето дете, те ще му помогнат да стане свободно, да се изправи на собствените си нозе, да бъде в състояние да определя себе си, когато го научат да обича. Много пъти родителите негодуват, изнудват емоционално децата си и това емоционално изнудване говори за пълно поробване и липса на всякаква любов, говори за много голям егоизъм от страна на родителите. Последицата от това е, че децата изпадат в много трудно положение, защото те обичат своите родители, но за съжаление е налице явлението, при което родителите експлоатират любовта на своите деца и особено по въпроса с техния брак. Чак дотам да смятат лицето, което е влязло в живота на тяхното дете – макар и да не го казват ясно, но много пъти става така - за техен съперник. Това е погрешно и болно мислене. Не е ли достатъчно ясно, че от момента, в който човек се жени, неговото семейство вече не е бащинското му семейство? Неговото семейство вече не са неговите родители, а за мъжа това е неговата съпруга, а за жената – нейният съпруг – „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (Бит. 2:24). Бащинското семейство остава на второ място. Ако родителите не разбират това, тогава подготвят утрешния неуспех на своите деца. Освен ако децата не са достатъчно зрели и имат дръзновението да поставят всеки на неговото място и да обяснят на своите родители, че когато човек обича жена си, това не означава, че той краде от любовта към баща си и майка си.

Казахте, че възпитанието за момента на брака започва много рано, от детска възраст и е въпрос на голяма любов. Но нека се върнем на първия въпрос. Много пъти виждаме млади да се влюбват, някои от 12-год. възраст, от 15-год. възраст и много повече от 18-год. възраст. Виждаме това в училищата, откъдето и двамата минахме като преподаватели. Отново питам: дали в тази възраст младите са зрели за нещо сериозно, или определени пъти става въпрос за проява на инстинкта, който по някакъв начин съзрява заедно с човека, търси своето утоляване и определени пъти младите объркват секса с ероса, ако вземем думата ерос в нейните правилни измерения, т.е. като отдаване и себепринасяне?

Поставяте изключително важни въпроси. Първото, което искам да кажа, е че всички ние сме виждали едно цъфтящо цвете. От момента, в който то пробие почвата, докато порасне и цъфне, е нужно определено време и ако някой се опита да го издърпа, за да порасне по-бързо, той ще го изкорени. Същото става, когато например имаме едно портокаловото дърво, което в даден момент започва да цъфти и поникват малки портокали. Ако някой поиска да ги отреже, тогава ще загуби плода, ще загуби същността. Истина е, че от пубертета, понякога и по-рано, се пробужда так. нар. любовно чувство. Децата откриват, че светът се състои от мъже и жени и много пъти чувстват странен трепет, имат странно чувство, което не е нещо лошо, а напълно естествено. Бог подготвя човека за неговата утрешна роля. Тоест нужно е време, за да може той да узрее за това чувство и така да живее тези неща в реалността на истинския ерос и любов. С други думи, нормално е едно момче или момиче да се влюби, да имат това любопитно чувство, най-малкото самите те казват така. Тези първи трепети обаче са много по-различни от това, което е в действителност е истинският ерос. Както някой казва много хубаво, в тази възраст децата са влюбени в любовта, тоест в това странно пробуждане и чувство. Затова и не съществува твърда ориентация. Тоест виждаме, че в даден миг момчето или девойката се интересува от някое момче, минават 2-3 дена или една седмица и тя започва да обръща внимание на друго, след 2-3 седмици й прави впечатление някое друго и така нататък. Това става както при момчетата, така и при момичетата. Това именно показва, че те се намират във възраст на сексуалното пробуждане, която обаче не е още възрастта на зрялостта.

Тоест те отдават по-голямо внимание на сексуалността, отколкото на личността.

Не само на сексуалността, личността на другия също ги привлича и бих казал, че това наистина е един непорочен ерос, който няма нещо грозно в себе си. От друга страна, засегнахте друга тема – сексуалността. Трябва да изясним, че сексуалност, ерос и брак са три различни неща и всеки опит да бъдат изравнени в действителност ги унищожава. Днес се намираме в такава ситуация, където не знаем какво реално говорим, наричаме секса ерос, не знаем как да наречем ероса, не разбираме какво реално е любовта, много пъти не знаем какво реално искаме или много пъти си играем с думите, за да скрием нашата духовна и психологическа неадекватност. Трябва да кажем много просто, че сексуалността е дарба от Бога, тя е дар от Него, така, както човекът – мъжът и жената – е създаден от Бога. Св. Йоан Златоуст казваме много хубаво, че Бог е вложил този ерос в нас, който не е нещо лошо, това отдаване, това горене на сърцето, но въпросът е дали днес хората чувстват ероса по този начин? Те не го чувстват така, а като егоистична претенция само да вземат, но не и да дават. Това, което хората смесват днес, е сексуалното желание с еросната любов. Тези неща не винаги се отъждествяват и много пъти съществува не любов и ерос, а само сексуално желание. Знаем, всички имаме опит, дори децата, естествено от своите родители, че днес хората се развеждат, не защото имат сексуални връзки, а защото нямат любов. Следователно, проблемът не е дали някой може или не може да има връзки, а дали може да обича. Днес големият въпрос е, че хората са се отучили да обичат; има хора, които са неспособни да обикнат и тази тяхна неспособност се дължи на погрешното възпитание по тази голяма тема, каквато е сексът, еросът и любовта. Когато в мисълта на хората сексът се отъждествява и изравнява с ероса, тогава подготвяме за утрешния ден хора, които са неспособни да обикнат. Ако един млад човек или девойка не се научи да гледа на другия като на личност, която заслужава любов, а не като обект за безлична употреба, тогава той няма да се научи да обича. Когато започне да си мисли, че това е негово право, че така трябва, че такова е естеството на нещата, че трябва да има връзки, сменяйки партньорите днес, утре, вдругиден, докато от една страна чувства, че се задоволява сексуално, от друга страна, той не осъзнава, че осакатява емоционално себе си. Защото, когато се научи да гледа на другия като на обект за употреба, той никога няма да може да го види като личност, която заслужава любов.

Следователно, нямаме право да гледаме на другия като съсъд за наслада.

Несъмнено. Определени пъти обаче доминира разбирането, че днес така живеят хората, това е реалността, – коя реалност? – реалността на покварата, където всяко трето семейство се разбива, реалността, която показва, че днес съществува толкова млади хора, които са загубили усмивката в своя дом и то защото техните родители са неспособни да се обикнат.

От вашия опит като духовник смятате ли, че младите днес, от 15 до 20-год. възраст са в състояние да различат реалното съдържание на тези думи, които използваме – сексуалност, ерос, любов, или ги объркват и се терзаят, въпреки че навярно това е явление във всички епохи?

Аз ще ви кажа, че колкото пъти съм говорил с децата в училище за възпитанието, което Църквата дава, което е възпитанието на любовта и че трябва да се научат да обичат, те разбират напълно това, което Църквата казва и защо го казва. Обикновено децата не знаят; Църквата не казва, че сексуалността е лошо нещо, а че тя се превръща в нещо лошо, когато руши способността на човека да се влюбва и да обича. Тя казва, че сексуалността функционира по погрешен начин, когато гледаш на другия само на равнището на пола, а не на равнището на личността. Децата много пъти задават такива въпроси и с любопитство очакват какво ще им отговори свещеникът. Те обаче много бързо стават сериозни когато им казвам – деца, това, което ще ви кажа, го знаете много добре. Не сте го осъзнали, но го знаете, дано тук няма никой, но за съжаление има деца, които са загубили усмивката си в собствения си дом. Защо едно дете губи своята усмивка? – именно защото вашите родители не са се научили да се обичат. Тогава, дори някои деца да искат да се усмихнат, вместо това лицата им стават много сериозни. Защо? Защото ги натискаш по болното място и засягаш много чувствително място.

Тоест преживяванията вкъщи.

Именно. Аз им обяснявам: деца, това, което ви казвам, е причината, заради която вие сте загубили вашата усмивка. Те се замислят и ако трябва да бъда искрен, ще ви кажа, че съм говорил с много деца и от това, което виждам, но и от други ученици научавам, че никой не поставя под съмнение истинността на тези неща. Какво иска Църквата? Какво казва? – тя казва да се научиш да обичаш. Какво означава това? – да се научиш да превъзмогваш своя егоизъм, да не гледаш на другия като на обект за лична употреба и да не те интересува какво ще стане с него. Особено когато става дума за аборт. Когато попитам младежите - детето ми, осъзнаваш ли какво означава абортът за едно момиче? Почувствал ли си някога върху себе си нещо от всичко това? – тогава виждам, че младите реално се замислят.

Аз бих казал, че грешката е наша, защото ние не ги възпитахме правилно. Понякога казваме: децата днес не разбират! За съжаление, това показва нашето мислене – защото децата са в състояние да разберат и имат много повече преживявания от нас и могат да разберат за какво става дума. Естествено не казвам, че те веднага ще чуят. Много пъти действа силата на инстинкта, както и всичко, което ги заобикаля, и затова много пъти ги питам – деца, понеже гледате телевизия, виждали ли сте някога истинска любовна сцена? Тоест сцена, в която има нежност? Обикновено виждаме, че когато двама човека влизат в една стая, младежът с едната ръка затваря вратата, а с другата започва да съблича дрехите на девойката. Това какво означава? Означава нежност?

Реално виждам, че младите са достатъчно зрели, за да разберат, че когато човек се намира на равнището на страстите, тоест на своя егоизъм, тогава той гледа на сексуалността като на средство за лично задоволяване и е безразличен към това какво ще стане с другия. Това обаче, което е любов, чувство, истински ерос,горене на сърцето за другия, огненото отдаване на другия, за съжаление, когато нямат правилно възпитание, младите не го живеят.

Още нещо, което също е важно. Много млади не осъзнават, че едно е безотговорната връзка преди брака, където всеки си стои у дома, някой друг покрива всекидневните нужди, срещат се за няколко часа и си прекарват хубаво, и друго отговорната връзка в брака, когато човек вече във всекидневието е призван да приеме живота на другия. Тогава вече осъзнаваме и чувстваме отсъствието на любовта, когато мъжът внезапно започва гледа на жената, за която се е оженил – защото се предполага, че я обича - като на свой противник, враг и ад. Известна е картина, където много млади съпрузи много скоро след техния брак поставят телевизора по средата, за да не комуникират помежду си. Разбира се, тези състояния не траят дълго. Зная за много връзки, които продължиха дълги години, но бракът трая няколко месеца.

Тоест много пъти хората предпочитат да мълчат, за да не влязат в конфликт, но това не е съвместен живот, а примирение.

Ще ви кажа, че не само мълчат, за да не влязат в конфликт, но и мълчат, защото няма нищо съществено, което могат да си кажат. Сещам се, когато казвах на едни съпрузи: бре, деца, по-рано часове наред разговаряхте по телефона. Добре, сега, нямате ли какво да си кажете? Не можете ли да се хванете под ръка и да излезете на разходка? – а мъжът ми каза: ама, днес заведенията са скъпи. Какви заведения, детето ми? Да се хванете под ръка и да вървите по улицата!

Сигурно са се наситили на това?

Точно така. Вече няма какво да си кажат и навярно вече са опразнили себе си. Защо? - защото реално никога не са били изпълнили себе си.

превод: Константин Константинов

източник: http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=954:2015-01-29-06-58-28&catid=46:statii&Itemid=141

Tags: брачен живот, възпитание на децата, митр. Павел Сисанийски, търсене на спътник в живота
No Comments »

Светът прави от вярата религия, а не Път

Януари 30, 2015 in Беседи, Семейство

Нашето поведение е основано на това – защо и какво обичаме. Аз мога да ви дам чаша с вода без всякакви взаимоотношения. А мога да ви я дам и с любов. Действието не е важно, а мотивът. Не самото действие ни дава взаимовръзката, а мотивът и съответно – приемането на мотива. Съществуват доказани начини на живот, които поддържат това, в което вярваме. Да вземем например едно 18 – годишно момиче, което е физически много красиво, да я облечем в къса, тясна пола, в голямо деколте, с високи ботуши и да я оставим на площада. Хората ще реагират на това как е облечена и няма да си казват, че това е Божие творение. В този момент не биха си помислили, че нейното тяло е храм Божи и че целта на това тяло не е удоволствието. Без значение какво има в главата й, нейната външност ще говори съвършено противоположно. Затова не е нужно да се обличате като уличница, ако не искате хората да се държат с вас като с лека жена. И мъжете не е нужно да се обличат като диви зверове, които искат да привлекат женската. Също така не може да изпратите вашите деца, които считате за безценни, в тези места, в които ги учат, че Господ Бог въобще не е важен. Ако не сте луди, защо ще правите това? Ако вие имате милион евро, сигурно не бихте си купили голям черен камион и да си сложите всичките пари върху платформата на камиона без всякаква защита и да карате със 100 км/ч . Защото в края на пътуването от парите няма да е останало нищо. Вие не сте се погрижили за тях. Вашият живот и вашите ценности, вашето семейство трябва да бъдат защитени, иначе ще бъдат загубени. И ако казваме, че обичаме децата си, че те са най-важното нещо на света, защо същевременно ги изпращаме в тези варварски училища, за да ги научат на всичко за секса, за парите, за корупцията? Те се връщат оттам като чудовища. Ще сложите ли парите върху платформата на камиона? Ще изпратите ли децата си в тези варварски училища? Аз не бих. Бих предпочел да оставя децата си неграмотни, но святи. Бих оставил децата си бедни и святи, отколкото богати, празни и образовани.

- Веднъж вие казахте, че ако останем в света, ще погинем. А какво да прави многодетна майка, която иска да се спаси, но е принудена да е във водовъртежа на житейските грижи и събития?

- Аз ви говорих за това, че ако останете вътре в светския етос, в осветскостяването на духа… то светът ще ви убие. И ще ви убие посредством това, че ще ви направи безбожни. Този свят прави от вярата религия, а не Път. Ако сега излезете на главния булевард и един час спирате хората като ги питате: Женен ли си? Имаш ли деца? Децата ти вярващи ли са? Правят ли децата ти това, което ти би искал да правят? Увлечени ли са от материализма, от различните технически новости и т. н. ? Болшинството от хората биха казали: ние нищо не можем да направим. Днес хората живеят така. Аз бих казал на тази майка, която отглежда децата си: излезте от света, спасявайте децата си. Да си представим, че някой човек има деца и открие, че едно от децата има рядка болест и животът му е в опасност. Установява се, че ако детето остане в града, ще е подложен на алергия и след година ще умре, но аз му казвам: ако вие отидете в Монголия и живеете в пустинята, то детето ще живее. Аз съм убеден, че този човек ще продаде всичко и ще отведе детето там, където може да спаси неговия живот. Светът убива децата, отнемайки Бога от тях, отнемайки им морала. Прави от тях секуларни атеисти, които не вярват в нищо. Създавайте общини. Нужни са ни православни училища, които ще ни спасят от тези мерзки светски места, разрушаващи човешката душа. При нас в Америка има своеобразна мода, хората да не изпращат децата си в общообразователните училища, а да ги обучават вкъщи. В манастира при мен дойде един млад човек, който поиска да стане монах. Всички училищни години той се обучавал у дома, след това отишъл в университет и поискал да стане монах. Той каза, че цялото зло, всичко отвратително, на което се научил, било в университета. Самите вие, ако се вгледате в своето сърце, ще разберете, че целият боклук, който е там, сте го приели не от своите родители, а в секуларния свят, светът, който няма никакви висши ценности. И така, бидейки родители, искате ли да спасите своите деца? Болшинството не си задава този въпрос. Какво ще кажете на Господ в деня на съда? Той ще каже: Аз ти дадох тези деца, за да ги доведеш при Мен, а ти ги предаде на света. Ще бъде сложно.

Вие никога не бихте поставили 16 -годишната си дъщеря в затвор с пет хиляди мъже без никаква охрана. Вие даже няма да си го помислите, защото те ще нападнат нейното тяло. Вие вземате безценните си деца и ги изпращате в тези безбожни училища, откъдето те се връщат унищожени. Вие нормални ли сте?

Не се безпокойте дали децата ви ще станат богати. Притеснявайте се дали ще станат хора.

Tags: възпитание на децата, схиарх. Йоаким Пар
No Comments »

Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва

Януари 27, 2015 in Беседи, Семейство

Не искайте веднага да видите резултати. Живейте вашия щастлив семеен живот – детето е след това, вие сте съпружеската двойка, мъж и жена, детето е вашето дете, но то не е твой аксесоар или скрин, който местиш тук и там. Остави детето си на мира. Занимавай се с твоя съпруг и съпруга. Ама, затова се занимавам с детето ми, защото с мъжа ми не се разбираме, малко сме се дистанцирали и целият ми интерес е насочен към детето. Да, но така ще му изпиеш всички живителни сокове! Остави го да разтвори криле! Ти се утвърждаваш чрез детето, понеже не можеш да кажеш: Аз и моят мъж сме щастливи съпрузи! и затова изтъкваш децата и казваш: Виж сина ми, той е втори клас на лицея! Цял ден с него се занимавам. За какво се хвалиш? За това, че се занимаваш с него по цял ден?

Не знам дали сте мислили за това, че грешката на блудния син не била в това, че напуснал дома, а че откъснал душата си от баща си, защото не е нещо толкова странно младият човек да започне да води самостоятелен живот. Нима е нормално да стои с баща си, докато умре? Нима това е естествено? Не. Но да направи това, запазвайки добри отношения с баща си, да каже благодаря ти за това, което ми даде, получих запас да водя моя живот. В противен случай това се нарича паразитен живот, живея като паразит в теб. Има и щастливи родители, чиито децата са запазили своята персоналност, път, избор в следването, в техните решения, във всичко, което искат. Разбирате ли това? Велико нещо е твоят син да стане таксиджия, аптекар, учител по математика, лекар, понеже сам желае това.

Една 30-40 годишна жена ми каза: Отче, не живях живота, който исках. Аз й казах: Не прави същата грешка спрямо децата си. Тя каза: Отче, живях живота на другия. Правих това, което родителите ми искаха: да бъда доброто дете. Баща ми искаше да вляза във философския факултет, влязох, искаше да работя тази работа, работих я, баща ми искаше нещо, аз го правех! Тогава, когато всички млади хора живееха своя живот, аз правих това, което майка ми и баща ми искаха. Това ми остана като мъка, като въжделение, че не се порадвах на моя живот.

Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва. Велико нещо е, че дойдох днес тук, понеже го пожелах. Ако бях дошъл без да го желая, представяте ли си каква беседа щях да изнеса? Така става и с детето. Не го карайте да прави неща без да ги иска. Няма смисъл. Да се причасти насила, да отиде на църква насила, да отиде да се изповяда насила. Някои майки блъскат детето през вратата на изповедалнята: Ела влез, отче, доведох ти го! Майката затваря вратата като Ной, който построил ковчега. Тоест влизайте вътре! Тя си мисли, че детето е спасено понеже го е вкарала вътре. Спасено е!, но след това детето излиза и врявата започва. Къде ме доведе? Не исках! Скъса ми нервите! Детето ми, не прави така! Божията благодат ще си тръгне! Ама, кой ти каза, че е дошла, за да си тръгне? Така, както направи нещата. . .

Още доста път трябва да извървим и не знам дали ще сварим в този живот да разберем правилно нещата. Побеляхме и правим същите грешки. Кога ще разберем?

Вие идвате на беседи и след това казвате – трябва да кажа всичко това на мъжа ми! Да се поправи! Трябва да ги чуе! Още не ги е разбрал! Казвам на всички вас, че въпросът не е единият да го каже на другия, а аз да го кажа на себе си, вие на себе си и никой на другия. Мнозина се правят на учители. Христос знаел какво говори, когато казал: Не ставайте учители. Не се правете на умни, няма ти да кажеш какво да прави другият. Ти си си ти и затова остави другия. Сега ще отидеш вкъщи да те види мъжът ти, жена ти, че си нормален, естествен, балансиран човек и след това детето ще види вашето щастие. Ще види, че приготвяш на мъжа си една пържола за вечеря. Ама, сега са пости, отче! Забрави ли? Не, не съм забравил, помня. Велик пост е, но мъжът ти не иска да яде леща. Когато слагаш леща, в дома ти става бъркотия. Разбирате ли? Кое е по-важно? Да се разбие семейството, за да казваме ура! Постихме! Или да задържим дома, имайки разсъдливост? Детето обаче ще види, че майка му яла леща и обича баща му, който ял месо, ще види, че майка му обича баща му, защото постът смекчил нейното сърце. Докато ние през постите ставаме по-мрачни, нацупени, пост със строги физиономии, с подобни изражения и всичко това се смята за духовност.

Имам дете в пубертет. Ако си духовен човек в Христос, детето ще го види, ще му хареса и ще си каже колко е хубаво! И аз искам да бъда като моите родители. Това ми го каза едно дете, млад човек, който ще се ожени много скоро. Той ми каза: Отче, радвам се за баща ми! Не съм чувал това често. Защо, детето ми? Какво прави той? Той е хубав човек. Какво имаш предвид? Когато вкъщи имаме някакво затруднение, го гледам и черпя сили от него. Очите му ми казват да не се страхувам! Ще успеем! Както и майка ми. Когато имаме затруднение вкъщи, тя е хладнокръвна, бори се, гледам я, че иска да заплаче, но се бори и двамата са съединени. Затова този младеж сега ще се ожени. Знаете ли на колко години е? На 22. Той е много щастлив. Защо ли? Защото е почувствал щастието вкъщи. Това, което живееш, искаш да го повториш. Това, което не живееш, го изтласкваш надалеч. Затова не казвайте: Детето ми! Детето ми! Имам лошо дете.

Нашето отношение към децата има огромно значение. Вие сте много добри хора, но начинът, по който се отнасяте към децата, не е най-подходящият. Майката иска да види своята 15 годишна дъщеря домакиня на 100%. Ама, не става. 15-16-17 годишно момиче ще живее своята лудост. Ама, отче – казва – не знае да готви! Нищо не знае! Събужда се късно. Когато не ходи на училище, спи постоянно. Музика, компютър, фейсбук, по 100 часа на ден, нищо не прави! Как ще създаде дом? Една такава девойка създаде дом. Старецът Паисий казал на майка й: Бре, детето ми, успокой се! Не бързай! Ти днес садиш лозовата пръчка и утре искаш да пиеш вино! Не става така, а ще чакаш. Нужно е време. Тя се ожени за човек, когото обикна и веднага щом роди дете, се промени напълно, а майка й беше поставила печат: Моята дъщеря не може да се промени! Имам ленива дъщеря, която няма да прокопса! Стой, бре, детето ми, повярвай малко в промяната на твоя човек. Виж го в молитвата. Какво ще рече молитвата? Ще рече пожелавам ти нещо, т.е. вярвам, че това пожелание, което излиза от мен, е добро нещо, следователно мисля нещо добро за теб. Това означава моля се за теб – виждам те в доброто, в светлината, в промяната. Ние казваме: Край! Не се променя! Мъжът ми е този, този и този. Изобщо не може да се промени. Обаче стават промени и то сериозни промени. Затова светците казват, че молитвата трябва да става по този начин. Не знам колко часа се помолихте днес – интересно ми е някой да каже колко часа се помоли за детето си. Аз оставам с впечатлението, че повечето хора се молят много малко. В същото време обаче искаме да видим големи резултати в живота. Искаме чудо с молитва, която не трае дори 5 минути! Е, госпожо, какво искаш, тоест, извинявай, колко време се моли? Вие отче, вие! Тоест ласкателства, за да се избави от топката, да ми я прехвърли, но въпросът е ти колко се помоли, която си майка на детето? Отче, ако вие се помолите, ще стане нещо! Госпожата обаче не прави нещо, а гледа само телевизия, затова казвам: поне в паузите по телевизията, които траят пет минути, заглушете звука и се помолете, защото казах на една госпожа да не гледа телевизия, а тя: А-а-а, не мога! Не мога да я спра! Постоянно гледам! В същото време синът й имаше проблем, за който тя се безпокоеше. Но не искаше да се помоли, защото в онзи час сериалът беше важен.

В крайна сметка, животът ни дава това, което заслужаваме. Не съществува неправда. Това, което заслужаваме, си го получаваме и не трябва да се оплакваме. Бог знае какво прави. Нашите оплаквания са детски работи. Знак за зрялост у човека е, когато той спре да се оплаква. Ако се оплакваш, тогава приличаш на дете в пубертет. Ние остаряваме и не спираме да се оплакваме, като деца сме. Да, ама на мене не ми направи еди-какво си! Да, ама Бог мен не ме обича!

За да разбереш всичко това, което говоря и да го покажеш на детето си, е важно да почувстваш първо в теб, че си обично Божие дете и в това е тайната. Ако не почувстваш, че си бил обикнат – вярвам, че Господ при Второто Пришествие ще ни запита само едно нещо, както казва героят от един филм – детето ми, повярва ли, че те възлюбих много силно? Ако повярваш това, ще се успокоиш. След това няма да ти е виновна нито жена ти, нито мъжът ти, нито съседът ти, нито детето ти, нито нищо. В нашата душа има празнина, рана, но понеже не се изпълваме с божествена любов, затова всичко и всички са ни виновни. Затова, когато отидеш при свети хора, понеже те са изпълнени с духовно щастие от Бога, забравяш за какво си отишъл. На много хора им се е случвало. Те отиват с цял куп недоумения. Веднага щом отидат там и видят любовта, която старецът проявява към тях, казват: Отче, имах много неща, но ги забравих! Защото, когато почувстваш любов, недоуменията се решават, празнотите и проблемите изчезват, детенцето ти е добро, както на Рождество Христово поставят върху елхата някакъв златист прашец, който прави всичко още хубаво, така и за теб всички са хубави хора. Гледаш жена си и казваш, че е добра! Както и мъжа си – прави трохи? Добър е! Ама, как е добър, след като завчера говореше най-лошите неща за него! Промених се! Промених нещо в мен и това ме кара да го гледам по друг начин. Това друго нещо е това, което в определени моменти чувстваме на св. Литургия, една-две минути, в които казваме: Сега прегърнах всички хора! Дори свекърва ми! Доведете я! Доведете я! Доведете всички! Прегръщам всички! Когато това чувство изчезне, тогава не понасяш дори самия себе си и си казваш, че не искаш никого! Една жена казала това на мъжа си. Не те искам! Проблемът ми е, че не искам никого, остави ме на мира, не мога да те обикна! Той й казал: Какво ти направих? Нищо. Дори аз не знам какво ми става! Хайде намери му края! Тя е майка и казва на мъжа си: Не знам дали те обичам, не знам какво ми има , не знам какво искам! Децата слушат това и се опитват да разберат какъв е този живот, който живеем? Какъв е този свят без любов, в който живеем?. . .

превод от гръцки

Tags: архим. Андрей (Конанос), възпитание на децата
No Comments »

Децата в храма – как идват и как си отиват

Януари 26, 2015 in Беседи, Семейство

Деца в храма – колко е прекрасно! Каква надежда за възраждането на вярата в нашата страна! И за всичко това – каква голяма отговорност…

Какво може да бъде по-трогателно, когато в църквата влиза дете, държейки майка си или баща си за ръка и старателно се кръсти? Какво може да бъде по-умилително от едни млади родители, които се разбират един друг с половин поглед и се явяват със своето крехко дете цялостна картина на удивителна хармония? Как радва окото опашката от деца пред св.Чаша преди Причастието със Светите Христови Тайни – ето това е въплъщение на словата на Христа: „ оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е Царството небесно.“ (Мат. 19:14)

Но на втори и на трети поглед трогателните и умилителни чувства отстъпват място на въпросите: „Защо постоянно в притвора има врява? Защо цялата маса за записване на имена е засипана с издраскани листове? Защо детето от притвора отива към родителя, който е в храма,не със спокойна крачка, а бягайки , разбутвайки възрастните, които стоят на неговия път, не обръщайки никакво внимание на богослужението? Защо махането на изгорелите свещи от свещниците го занимава много повече, отколкото това, което се случва наоколо?“

Предполагам, че първият отговор на това ще е: „Но това са деца… Те не могат да стоят дълго, не разбират , а и е трудно да им се обясни. ..“ Но в края на краищата отговора на въпроса, защо децата се държат в църквата като на детската площадка, трябва да се търси в поведението на възрастните, в тяхното собствено отношение към богослужението и взаимоотношението с децата.

Да, много малчугани трудно издържат цялата Литургия. За съжаление моя син беше такъв в неговото отминало детство. В първите години на своя живот заради буйния си характер и честите си боледувания, не издържаше Литургията и аз го водих по-към края, когато хората се причастяваха, след което оставяхме до края на службата. Постепенно идвахме все по-рано и по-рано. Не беше лесно да го научиш как да се държи в храма.

Когато се замислих как да продължавам по-нататък, започнах да наблюдавам другите майки от нашата енория. Вниманието ми се спря върху едно семейство, в което имаше тогава две деца в преходна възраст и едно бебе (сега в семейството им има пет деца). Майката и бащата държаха децата около себе си: бащата – сина, майката – дъщерята. Бебето беше също в ръцете на майка си и когато то ставаше безпокойно, тя излизаше с него на вън, оставайки дъщеря си при баща ѝ. С други думи, децата бяха под постоянното наблюдение на своите родители. Това за тях беше нещо обичайно. Пораствайки, тези деца по придобития навик оставаха през цялата служба до баща си и майка си, за разлика от други деца, които не бяха наблюдавани от родителите си. Когато се появиха и други деца в семейството, те също стояха до родителите си, подражавайки на големите и следвайки родителската воля. Аз приех техния начин на възпитание, който много ми допадна, за моя син.

По стечение на обстоятелствата нашата енория се премести в по-голям храм, където започна да служи нашият свещеник. Тук за децата се откри широко поле за изява: книжарница със списания и книжки, които можеха удобно да се четат зад колоните на пейките. Множество закътани ъгълчета, в които така уютно можеш да се скриеш и бърбориш за това и онова… Но на мен ми се удаваше да удържа детето си около себе си, защото това начало вече беше положено!

Разбира се, никаква дисциплина не би помогнала, ако детето не разбира какво се случва по време на богослужението, не свързва това с празниците и постите, не чувства своето място в него.

Обикновено ние възлагаме нашите надежди на неделните училища: видиш ли, там ще разкажат и ще научат децата на всичко каквото трябва. Това е класическа грешка на съвременния родител – да прехвърли своята отговорност на друг.

Детето няма да заобича службата, ако ти сам не я заобичаш, няма да си чете правилото (вечерните и утрените молитви) , ако ти не го четеш с него, а и не просто да го четеш,и ако молитвата за тебе е задължение, а не любов. Детето няма да помни празниците, ако в къщи само на Рождество купят елха, а на Пасха само боядисват яйца. Ако то чувства, че ти, родителят се опитваш насила да спазваш поста, понякога нарушавайки го. Също когато то вижда, че ти се огорчаваш от своите слабости и неуспехи. Ако детето вижда, че ти не четеш нищо, освен светски книжки и гледаш постоянно телевизия, то е невъзможна да го научиш на каквото и да е било. Как да му обясниш, какво представлява богослужението, като самия ти имаш смътна представа за него. Духовното израстване, духовния живот е невъзможен за детето, ако то не върви по този път заедно с родителите си, следвайки зад тях. Детето в своята ранна възраст е удивително същество: колко неща са им ясни, за които ние даже не подозираме, мислейки: „той е малък, не разбира“.

Помня, как на тригодишния си син четях Евангелието, преди да заспи, на църковнославянски, след което на руски, за да му бъде ясно. Веднъж той ме прекъсна: „Няма смисъл да го четеш и на руски. Аз разбирам“.

И всеки един родител може да разкаже нещо необичайно за своите малки деца, за техните духовни открития. Те са отворени за Бога и ако от теб идва топлината на вярата – детето обезателно ще я възприеме.

Детето рисува на хартийките за литургии, защото родителят не се възмущава. Тича в храма, защото бащата и майката не виждат в това нищо особено, даже и внимават прилежно в богослужението, както им се струва. То пренебрежително се отнася към възрастната жена, защото тя е длъжна да се отдръпне, давайки му път към св. Чаша. То трябва да е първи тук, а значи и навсякъде и винаги. Момичето отказва да си сложи пола в храма, защото вижда, че за майка ѝ това не е обичайното облекло. Когато сме нито хладни, нито горещи, децата ни няма ли да станат и те топлохладни като нас?

На 29 декември беше паметта на 14 хиляди младенци, убити от Ирод във Витлеем. Тогава чух проповедта на свещеника, която ми направи силно впечатление: във всеки от нас се крие Ирод, когато сипваме алкохол на масата, когато запалваме цигара, когато лъжем пред очите на децата, когато говорим глупости, когато разказваме съмнителни истории, когато неблагогвейно отиваме в храма, когато се леним да четем Евангелието на детето, защото сме изморени, когато не ги предпазваме от житейската мръсотия („нека да научат какъв е животът“) и в много други постъпки, които даже и не ги отчитаме, ние подобно на Ирод избиваме младенците, своите собствени деца.

Нас ни се струва, че много се занимаваме с нашите деца: кръжоци, езици, спортни школи… но забравяме най-важното - какъв човек ще бъде, какъв път ще избере, ще каже ли когато порасне заедно с цар Давид: Добре е да се приближавам към Бога (Пс 72:28), или отвисоко ще разсъждава за остарелите пости и недостатъците на Църквата.

Сами, не забелязвайки това, чертаем за децата вектор встрани от Църквата, защото в нашия собствен живот Тя не заема всеобхващаща, главна роля. Нищо не сме готови да пожертваме за Христа.

Като тревожен сигнал за плодовете на нашето възпитание е почти пълното отсъствие в храмовете на юноши и девойки. Те си заминават не защото престават да вярват в Бога. Те престават да вярват в нас. Колко много бебета и деца, но толкова рядко ще видиш подрастващи.

Струва ни се, че светът е виновен. Той се нахвърля и отнема нашите пораснали деца, в които сме вложили толкова сили.

Бихме могли да перефразираме знаменитата фраза на свети Серафим Саровски: спаси се сам и на децата ви ще бъде по-лесно да се спасят.

Превод от руски

Източник: к-istine.ru

Tags: възпитание на децата
No Comments »

Родители в пубертет

Януари 20, 2015 in Беседи, Начална страница, Семейство

Едно дете ме попита: За какво говориш в беседата? Майка ми те слуша, харесва й, но когато се върне вкъщи пак прави същото!

По пътя насам мислех и си казвах: Хайде, върви да кажеш пак същите неща, пак да кажат: “Колко хубаво, отче!” и пак да отидат вкъщи и пак да правят същото. Беседите са хубаво нещо, но понякога си мисля, че ние проповедниците, които идваме, май ви замайваме и объркваме, защото един казва едно, друг друго, чувате различни мнения, но от това, което наблюдавам, всеки човек има собствено мнение, всеки е прикован в своите възгледи, майките и бащите продължават така, както са се научили и, ако попът говори както на нас ни е удобно, той е добър, ако говори другояче, казваме: Той не знае какво говори! Затова е по-добре и ние да сме по-внимателни. Питах се какво да кажа сега, как да говоря, да укоря или да погаля. След това си казах, че каквото и да направя, не бива да се безпокоя! Животът продължава, всеки дом е различен, всеки има своето семейство, проблеми, своя характер, и едно дете дори ме попита: Каква е темата? Така ми попита едно дете във фейсбук. Отговорих му:

- “Имам дете в пубертет”

То ми каза:

- Да ти кажа ли как трябваше да я озаглавиш?

- Как?

- Имам родители в пубертет!

- Защо казваш това?

- Защото не само ние сме в пубертет, а и нашите родители. Моите родители са в по-голям пубертет от мене в своето поведение, мислене, упорство, лични и душевни проблеми.

И вие, родителите, сега отивате да помогнете на истинските деца в пубертет. Пубертет е период, който започва от гимназията, въпреки че в Гърция се държим като деца в пубертет до старини. Тоест майката смята сина за детенце докато той стане на 60 години. Синът на 60 години, майката е на 80 и му казва: среши се, момчето ми! Оправи се малко! 60-годишен син, а майка му го смята за детенце. Не може да го преодолее. Тези въпроси в Европа, в Америка, в чужбина до голяма степен са решени от гледна точка на независимостта. Да имам дете в пубертет означава, че детето се подготвя да отвори крилете си, да полети и родителите са се примирили, че ще останат сами: Ще остана с жена си, ще ходим на ски, ще пием чай, ще гледаме телевизия, ще палим камината. При нас (в Гърция) обаче, когато детето ни влезе в пубертет, започваме нови планове за неговото покоряване – детето сега трябва да ми принадлежи още повече, трябва да видя какво ще прави с къщата, която му построих, как ще го обградя с повече внимание, трябва да го контролирам, да не би случайно да отиде надалеч, да не вземе някоя девойка, която не одобрявам. Въобще родителите искат постоянно да контролират, да управляват, да чувстват, че ние сме господарят у дома, където думата ни става дело: Рекох и отсякох и така трябва да стане! Дори през ум не ни минава, че това наше поведение спрямо децата е отражение и на нашите собствени проблеми. Нашите проблеми още не са разрешени, но именно върху нашите деца избухва цялата наша – как се казва по-научно – психопатология. Тоест излизаме върху детето нашите душевни проблеми.

Завчера четох, че най-неподходящите хора да отглеждат деца са родителите, защото са млади. Не го разбирайте погрешно, не е написано от злоба, а обяснява, че да можеш да създадеш дете и да го родиш, не означава, че и можеш да го отгледаш правилно. Така е в живота, разбира се. Защото зрелият има мъдрост, опит, хладнокръвие, равновесие в душата, а младият човек не може да мисли по този начин. Младият родител, чието дете постепенно израства, прави толкова грешки, защото предварително не е намерил в себе си какво точно иска, без самият той да е изживял напълно своя пубертет. И знаете ли защо сме такива с нашите деца? Защото като малки бяхме „добрите” деца. Тук слагам и мен, за да не гледате на мен като на противник – всички правим грешки, свещеникът също. И той не е подходящ да започне да изповядва със самото ръкоположение. Ако аз съм станал свещеник на 25 години и на 30 години изповедник, нима е възможно да мога да изповядвам хората правилно? Не говоря за благодатта на Тайнството, която имаш, дори на 20 години да си ръкоположен за свещеник, а имам предвид да дадеш съвет. Какъв съвет мога да дам на една 50 годишна госпожа? Ще направя грешки, след като не съм се изпекъл в живота, не съм бил изпитан, не съм изпитал болка, не съм плакал.

Ние сме объркани в нашите отношения с младите, защото, когато ние бяхме млади, бяхме много добри деца. Това не е много естествено. За наше разочарование. Защото не е възможно да си млад и да не си малко буен. Някои ми казват: Имам изключително добро дете! Толкова е тихо! На колко години е? На 18. И какво прави? Малко врява, малко бунт, малко анти? Нищо. Ох, казвам Света Богородице! На 30 години това ще избие. На 30 години обаче той вече се е оженил и след това си го изкарва върху децата. Защото е естествено, когато човекът расте, да минава през съпротива, нерви, желания, след като тези неща съществуват в нас и са в нашата природа. В даден момент те трябва да се проявят. Аз не казах да се проявят и изразят по безсрамен начин, но не може изобщо да ги нямаш в живота си. Ние обаче сме много добри деца в нашия младежки живот, но резултатът е, че когато се оженим и създадем наши деца, след това нашият пубертет и дразнителност избиват и децата плащат за това. Да помогна на детето си, да се заема с него, да го спася! Да му говоря, къде ще ходи, как ще се облече, с кого ще говори, да проверява телефона му, имейлите му, ако зная паролите и съм ги взел от брат му или сестра му, която скришно ми ги каза и хиляди трикове, за да не уважа свободата на детето и да не потуша моя страх. Страхуваме се, мислейки, че ако аз се заема с живота на другия в ръцете си, ще го спася. Христос е знаел какво говори, когато е казал да не наричаме никого отец или майка на земята. Аз съм. Един е вашият Отец. Много от нас казваме: Без мен детето загива! Ако аз не съм до него, то ще погине! Това е грешка. Независимо дали си до твоето дете, то ще израсне душевно и телесно. Така както, ако сложиш домат в земята и го полееш, ще порасне и ще стане домат, а не диня, така и детето ти ще намери своя път. Не е нужно постоянно да висиш над него. То само ще намери своя път. То не е само, а има своя Ангел-Пазител, св. Кръщение, св. Миро, св. Причастие, св. Тайни. Заключение? На дело не вярваме в нищо от това. Защото, ако вярвахме, щяхме да спим много по-спокойно с доверие в Бога за нашето дете. Ние нямаме някой лош човек до нас, а едно дете, което търси да намери себе си и се бори със себе си, с душата си, със своите хормони, с тялото си, с неговото обкръжение и вместо до себе си да намери благоприятна среда за развитие, намира една ръка, която сочи, наказва, крещи, въобще едно обкръжение, което оказва натиск върху него. Какво постигаме ли? Много просто. Губим децата си. Просто е. Децата не се занимават с родителите си, не комуникират, постоянно се крият, колкото по-изобретателни ставате да откривате всички техни неща, те толкова по-изобретателни стават в това да се скриват и да не ви казват своите тайни. Защото начинът, по който правите това, не е добър.

Един човек отишъл да види стареца Паисий. Тогава бил студент и щял да следва в САЩ, занимавал се с рок музика, с модерни течения в музиката и т.н. Той отишъл да чуе мнението на стареца и го попитал:

- Отче, ще ходя в САЩ. Вие какво казвате, да отида ли?

- Защо да не отидеш?

- Там има светски, греховен живот, много хора, врява, трафик, разни теории, момичета, момчета, свят, ще се отклоня! А се занимавам и с рок-музика. Тези неща не са ли опасни?

- Слушай, бре, дете! Аз не зная за рок и ксе-рок. Аз зная това: обичаш ли Христос? Върви навсякъде и нищо няма да пострадаш! Не обичаш ли Христос? Където и да си, и тук да останеш, си в опасност.

- Тоест, отче, позволявате ми, въпреки че слушам рок?

- Казах ти: Не зная за рок и ксе-рок.

Тайната е в това да научиш детето си да обича Христос и това, което си му дал, да го приеме в себе си, да го преживее, да го живее, а не да го налагаш и постоянно да го преследваш. Синът ти отишъл да следва в Лондон и мама от Атина се обажда да види дали си е сварил яйце. Свари ли яйцето? И детето изрича без проблем една лъжа: Да, както ми каза!, а всъщност си е поръчало храна, защото си казва: Кой сега ще се занимава с нея! Тоест той не те взема на сериозно, защото не може да те вземе на сериозно – 22-годишен човек да му казваш да вари яйце! Всичко това, което казвам сега, знаете накъде води: лека-полека темата отива нанякъде – защото виждате, че темата за децата не засяга децата. Да имам дете в пубертет означава реално това, което казва онова дете в началото - че имам родители в пубертет. Темата е за родителите: дали те са ок помежду си? Когато искам да говоря на родителите за децата, говоря за самите родители и им казвам: най-добрата помощ за вашето дете е вие да бъдете щастлива двойка. Всичко друго са думи, просто да кажем нещо. Съгласни ли сте? Щастлива двойка означава – 24 часа в денонощието да дава на своите деца жив пример какво е щастлива семейна връзка и семейна топлина, т.е. не проповед, а живот и преживяване. Не е нужно да го казваш, то те вижда.

Старец Паисий казва, че майка му ги научила да се молят без никога да каже помолете си! Тя постоянно се молеше и я виждахме. Миеше тенджери и се молеше. Готвеше и се молеше. Нима е нужно тази жена да ти каже: Детенцето ми, помоли се! Вие казвате на децата да четат, държейки дистанционното за телевизора в ръка. Сменяте канали и казвате чети, бре, детето ми! Чети! И в същото време казваш на мъжа си: Пусни другия канал, филмът започва! Тоест вкъщи имаме много равнища, половината живеят в техния отпуснат, хубав свят, и в същото време искаш да вложиш детето в друга система на живот. Ти се караш и се колиш с мъжа си или жена си, а искаш децата ти да бъдеш като овчици. Не става, това е болест. Това е определението за шизофренията, която всички живеем. Не изключвам себе си, защото всички страдаме. Същественото е да си го признаем и да спрем да казваме: Детето е виновно!, а да кажем, че в крайна сметка аз не вървя добре! Някъде и аз не вървя добре. Защо децата постоянно казват за родителите си, че не ги издържат! Не мога! Не ги понасям! Такава майка и такъв баща! Едно момиче плачеше в лицея и ми каза: Не издържам, отче! Майка ми е църковен човек, но начинът, по който живее, не е утешителен за нея и за нас. Защото Христос каза да се научим от Него, защото е кротък и смирен по сърце. И на друго място – дойдете да Ви утеша. Аз не видях такъв покой вкъщи, а само крясъци, истерии, нерви и едно поведение – то каза думата – капризно. Едно казва сутрин, друго на обед, трето вечер. Сутрин има нерви, всичко й е виновно, трябва да пие 50 кафета, да изпуши 5 цигари, за да се съвземе, след това ми говори по-меко, на обед е хем тъй, хем инак, а вечер ме милва и ми приготвя сладки работи, а на сутринта отново всичко се повтаря. Това държане ме измори. Не зная какво става. Обратно, баща ми не ходи много често на църква, но е нормален човек, тоест, когато му казахме за една бедна съученичка в училище, той извади 50 евро и ми ги даде да й ги дам. След това тя се обърна и ми каза нещо, което майка й би трябвало сама да го разбере – но още не го е разбрала, нито ще го разбере. Затова в началото ви казах, че е трудно да се събудиш. Момичето ми каза: Отче, майка ми по-скоро трябва да отиде на лекар! Тя нямаше предвид ортопед. Аз й казах: Защо казваш това? Ама, защото проблемът не се решава така! Не може да се държи така у дома.

Позволете ми да ви кажа от моя малък опит в училище с децата и с много съпрузи, с които разговарям –

аз не съм им помогнал, но чувам какво ми казват. Виждал съм изключително много проблеми, за които е нужна помощ, и помощ не само от свещеника, а и от школа за родители, от някой психолог, с когото ще говориш, някой лекар, когото ще посетиш, за да разбереш защо се отнасяш така с детето, какво става, та се получава такава врява вкъщи? Сега ви разочаровам, защото казвате: Добре, толкова време говориш, няма ли най-накрая да ни кажеш как трябва да се поправят нашите деца? Ние затова дойдохме тук, за да чуем как ще стане това, а ти говориш, че… Да, но въпросът не са децата. Какво да кажа на едно 15- годишно дете? Веднага щом тръгна да му кажа и да подълбая в живота му, то ми дава такъв отговор, с който те приковава. Питам го защо не е добро дете и т.н.?, а то ми отвръща: Защо не казвате това на майка ми, която от пет дена не говори на баща ми и се цупи? Аз ли съм им виновен, задето не ходя на църква? Те не си говорят вкъщи от пет дена. Обаждам се на мъжа и го питам: Защо се държиш така с жена си? Аз ли? Аз тръгвам да я докосна, а тя не иска и мисли, че съм неин враг.

Имам дете в пубертет. Нужно е огромно търпение докато отгледате детето и вие го имате, но трябва да го направите правилно. Това е въпросът. Пет дена не ми говори, не ми дава да я докосна, постоянно поставя Бога отпред, за да оправдае някакви нейни проблеми, иска да живеем вкъщи сякаш сме на Света Гора, постоянно казва колко е дивен този подвижник! Колко е хубаво това житие! Да, но ние не четем подвижниците, за да живеем с нашите деца и съпруг сякаш сме подвижници, защото живеем в Атина. Така детето получава посланието, че моите родители не са обикнати, щастливи, съединени, влюбени. Тогава свещеникът какво да направи? Църквата какво да направи? Бог какво да направи? След като Бог теб е поставил да бъдеш Негов образец за детето вкъщи. Тоест първият баща, който детето познава, не е Отца (Бащата) от молитвата Отче наш, а ти. Първият баща за него е бащата и майката, с които живее. Ако обикне теб, и Бога ще обикне. Защото аз ще му казвам Бог е добър, защото е наш Баща и веднага ще чува думата баща и сърцето му ще мисли за неговия дом. А сега ти му казваш за баща му и той се сепва. Така казах на едно дете: Бог те обича като баща! А, хубаво, познавате ли баща ми? Не правете сравнения! Следователно, ние разваляме в децата представата за това, какво ще рече баща, какво ще рече майка, какво ще рече Бог, и след това Бог тук нищо не може да направи.

Аз не съм виждал лош човек, нито лош родител. Вие сте много добри хора, но имате вина, защото живеем в епоха, в която вие можете да научите много неща. Вашите родители имат вина по отношение на вас, но не мога да отида сега в селото да взема бабата, която отдавна е починала и да й кажа защо е възпитала така дъщеря си или сина си? Те не са имали нито висше образование, нито са следвали, а така са знаели и така са правили. Вие обаче знаете. Ценя много една двойка съпрузи, които вчера ми казаха: Отче, видяхме, че в крайна сметка не можеш само ти да ни помогнеш и затова се обадихме на един брачен консултант, за да отидем да говорим като съпрузи как да ни помогне да задържим брака си и детето. Защото нещо в този дом не върви добре. Друга девойка, която се подготвя да се ожени хванала своя годеник и му казала, че тази история няма да продължи така да се караме на всеки три дена. Трябва се разберем как ще продължи нашият живот. Това, което ние не правим. Тоест вие, вашето поколение. Вие казвате сега: половината ни живот мина. . Хайде. . Както отиде! Не е така. Ценя тези хора, които ходят при специалисти, четат книги, интересуват се, влизат в интернет, търсят и четат съвети. Какво ще рече приемам съвети? Ще рече – докторе, кажи ми какво да променя? Аз не видях някоя майка да дойде да ми каже: Отче, поправи ме!, а постоянно казват кажи на сина ми! Кажи на дъщеря ми! Кажи на мъжа ми! И мъжът същото: Кажи на жена ми! Никой не казва: Кажи ми къде не вървя добре, за да се променя! Затова не се променяме.

Ако децата видят това вкъщи, ще имат много хубав живот. Има такива семейства. Има щастливи семейства, които не правят нищо особено, а живеят хубаво и красиво. Бащата се връща от работа, дава гореща целувка на жена си, тя му отвръща, обича го, вечерят заедно, разговарят. И обратно: докато мъжът тръгва да я целуне, тя му казва: Миришеш! Върви по-нататък, измий се, преоблечи се! Виж се какъв си! Постоянно ропот, ропот, ропот и посланието, което даваш на твоето дете, е, че животът е постоянно оплакване и неудовлетвореност, че не съществува щастие на този свят. Знаете ли, че много млади хора не искат да се оженят именно поради тази причина? Защо да се оженя ти казват? Родителите ми се ожениха и какво видях от тях, та и аз да го поревнувам? Защо да се оженя? Да правя какво? Предназначението на човека – казва родителя и започва да говори. . .Остави тези неща – казва юношата на майка си. Покажи ми ги! Това, което казваш, ми го покажи в нашия дом! През последните пет години вие на всеки три месеца търсите адвокат да се разведете! и сега ми казваш да създам хубаво семейство? Вие защо постоянно говорихте за развод в този дом? Детето постоянно чува кавги, караници, бащата спи в хола, майката в спалнята, единия има собствена каса, другия също. Отче, синът ми не ходи на църква! Какво да прави на църква? Ако ходи, по-голям бой ще ти хвърли, ако разбере как са нещата, още повече ще ти се нервира. Затова децата правят това, което могат. За щастие, Бог съществува, просветлява ги и им помага. Ама детето прави грешки. И какво стана, като направи грешки? Тоест вие какво искате, да не прави грешки? Какво дете искаш да отгледаш, Ангел? Никога да не направи грешки? И аз правих грешки, и правя, и ще правя, не се радвам, но това е животът. Някой ми каза по-добре да правиш грешки, отколкото да седиш и бездеен да не правиш нищо. Да правя грешки означава да се опитвам и да се провалям. Не оставам в застой. Само мъртвите не правят грешки, при тях каквото станало, станало. Ние се опитваме и полагаме усилия. Ама синът ми се е забъркал някъде, пуши, взема наркотици – дори чрез това Бог може да го намери. Защото причината, поради която взема упойващи вещества, е, че ти не си го упоила с твоята любов. Защо идваш и плачеш? И мен да разчувстваш. Реалността е следната, мила госпожо, която плачеш, и господине, – отварям скоба – има и свети родители, чиито деца, въпреки това, са се забъркали в нещо. Ок? Това е свободата на всяка личност, но има родители, които по своя начин са показали на детето си, че тук от мен любов няма да видиш! Затова детето потърсило това някъде другаде и понеже не намерило в майка си гръдта, която да го кърми и душата му да се насити с любов, то намерило бутилката, т.е. вместо гръд, намерило бутилката и пие и се напива. Млади деца се напиват. Защо? Те се отегчават вкъщи. Затова се забъркват в разни неща. Слизането на Христос в ада обаче ни показва, че където и да се потопиш, и в най-лошия мрак да се окаже юношата, Христос и там ще отиде да му помогне. Защо преподобният старец Порфирий привличал младите към себе си? Защо? Защото той не се хващал за моторите, панталоните на кръпки, обиците, не коментирал това, а отивал в душата, – а ние не, не става, трябва да му кажете, отче, да не прави това! Боядисал си е косата! Нима не е по-добре да видиш причината, която води до това поведение? Да влезем в дълбочината на сърцето му, да се успокои душата му и да не е нужно след това нито да си прави дрехите на кръпки, нито да си слага обици на носа си, нито да си прави странни прически. Ние тръгваме по обратния път. Другият кашля и ние му казваме не кашляй! Да, но кашлицата показва, че има вирус и затова виж дробовете му, за да разбереш защо кашля. Ти казваш – не искам да чувам кашлица! Тоест ние постоянно гледаме симптомите, но никога корена на проблема, т.е.защо това дете е стигнало дотам? Разбирате ли?

Ако помислиш за тези неща и ги потърсиш, ще намериш много хубави истини, където първоначално плачеш, защото виждаш, че имаш отговорност, но когато тези неща се решат, животът ти става толкова свободен и щастлив, че всичко върви много добре. Когато обаче тези неща не се решават и постоянно се прикриват, състоянието, както казваме, се увековечава. Детето ще пренесе това върху своя собствен дом, върху внуците и т.н. Ако не намерим корена на проблемите, който смущава нашите добри отношения, нищо няма да се промени. Аз завиждам на съпрузите, които са създали семейство, заради възможността, която Бог им дава да живеят много хубави моменти у дома, качествени моменти, а не лицемерни и псевдо-добри. Но те трябва да потърсят причината, да разберат какво става, защо стана така, защо не комуникираме. Именно тогава си заслужава да имаш семейство, да имаш дете, да стане юноша, да направи своя бунт и т.н., защото то ще намери своя път, ще се върне, както се върнал блудният син. Той защо се върнал? Защото, където и да ходел, носел в сърцето си печата на любовта, а именно, че баща ми някога ме обикна! Казват ти: Защо, отче, аз не обичам ли детето си? Обичаш го, но понякога имаш твоите нерви, искаш да ти угоди, за да бъдеш ти спокоен. Обичаш го, но му каза бре, магаре! Сега какво ще кажа в квартала, след като не те приеха във факултета? За резил ме направи! Това обаче го каза. Обичаш детето, но го похули и изрече тежки думи. Следователно, какво ще рече обичам детето си? И когато му удари шамар в онзи ден, не го направи от любов, както предния път от болка, а понеже насъбра нерви през целия ден – и детето направило грешка на изпита, на теб ти се е насъбрало и изяж един шамар и край! Детето разбра, че родителите му имат своите проблеми и обременяват и него. И какво си казвам? Няма ли да порасна, няма ли да стана на 18? Няма ли да се махна? Ще видиш! Тогава ще живея живота си! Тоест, вместо да преодолеем дистанцията в нашите души, ние успяваме да отворим бездна между нас по начина, по който се държим.

превод от гръцки

Tags: архим. Андрей (Конанос), възпитание на децата
No Comments »

Съвети към родителите за децата

Декември 15, 2014 in Семейство

През 1977 година моята съпруга забременя. Радостта ни беше безгранична. Първата наша грижа беше да разкажем за това на отец Порфирий, който споделяше всички наши скърби и радости от първата ни среща. Той ни укрепваше със своите молитви и съвети, изпълнени с мъдрост и вдъхновение свише.

Затова дойдохме при него и му казахме тази добра новина. Той беше много доволен. Радостта се отразяваше ясно на лицето му.

– Сега вашето щастие стана пълно! – каза той – Нашият благ Бог ви е дал всичко! Вие сте добри хора и Господ устройва така, че добрите от нищо да нямат нужда. Не веднъж вече съм ви говорил за това. Ще имате дете. Но вие, деца мои, приличате на невярващия Тома. Не вярвате на това, което ви говоря. Зная, че ме обичате, но сте маловерни и лесно се отбивате от пътя… Какво да правя с вас…Идвайте при мен по-често, защото за вас това е необходимо. Когато идвате, виждам, че сте мрачни и пълни с отчаяние, а когато си тръгвате, ви виждам радостни, щастливи и укрепени във вярата. Вашата кола вече не се влачи едвам-едвам по пътя, просто лети.

А сега – продължи Старецът – седнете. Ще ви кажа няколко думи, които вие като бъдещи родители сте длъжни никога да не забравяте. Иска ми се хубавичко да запомните това, което сега ще ви кажа, да го запазите в паметта си, ако не искате вие и детето ви да бъдете нещастни.

При мен идват стотици родители и със сълзи на очи молят да помогна на техните деца, защото едни от тях са се свързали с наркотиците, други са попаднали в лоши компании, трети оскърбяват своите родители, искайки пари, за да ги прахосат в нощни клубове, да ги проиграят на хазартни игри, а когато нямат какво да им дадат, те започват да ги заплашват и даже да ги бият! Родителите стигат до това, че проклинат своите деца, деня и часа,в който са ги родили! Виждал съм родители, които се обливат с горчиви сълзи заради моралното падение на своите деца и хиляди пъти повтарящи, че по-добре да не бяха идвали на този свят. Защото преди у тях е имало едно скръб и една беда, че нямат деца, а сега ми казват, че имат хиляди беди и още толкова скърби от своите деца, така, че даже се срамуваме да се покажем пред хората. Родителите ме умоляват да помогна със своите молитви и да спася техните деца. Но когато аз ги питам, а вие какво направихте за това, да помогнете на тези нещастни създания, те отговарят почти всички еднакво – че не са могли нищо да направят, тъй като децата, когато са достигнали до преходната възраст, са се изплъзнали от техния контрол.

Не – им казвам аз – вие сте закъснели. Ако вие сте изпуснали детските години и сте чакали да дойде преходната възраст, за да се заемете с възпитанието на своите деца, то ето ви и последствия. Чакайте и още по-лошо. Детето е като тесто. Колкото е по-меко тестото, толкова по-лесно можеш да го оформиш.

Така е и с децата. Колкото по-малко е детето, толкова е по-лесно да го възпитаваш, да формираш характера, да го учи; и да му помагаш да се развива.

Ако чак сега сте си спомнили, че имате деца, или по-точно, те сами са ви напомнили за себе си със своето непослушание, с това, че ви тормозят, със своето лошо поведение и въобще със своето безнравствено държание, сега вече е късно. Птичката е излетяла. А ако птичката е излетяла, то е много трудно да я уловиш, даже е почти невъзможно!

Възпитанието на детето – това е началото и краят на тези задължения, които имат родителите, пред човешкото създание, които те при Божественото съдействие са произвели на този свят! Родителите, които са претърпели неуспех в правилното възпитание на своето дете, може да считат, че са претърпели неудача във всичко! Във всичко! Чувате ли ме? Да предположим, че има родители, които целия си живот са посветили на увеличаване на финансовото си състояние, преумножаването на своите доходи, след което са станали богати хора, докато в същото време не са направили нищо за възпитаването на своите деца. И така те, не само нищо не са дали на своите деца, но напротив – трудили са се с пот на лицето за това , за да направят от тях лентяи, безделници и престъпници! Да! Уверявам ви. Отгледали са престъпници!

И знаете ли защо? Защото парите, когато попаднат в ръцете на разглезени хора, принасят зло не само на тях, но и на тези бедни хора, които общуват с тях. Защото тези последните ги заставя нуждата да се продават на богатите, а те ги използват като безволни личности, където и както си искат. Но винаги за зло!

Не сте ли чували народната мъдрост: „Парите развращават човека“? По-добри думи за това, което правят парите с човешкото съзнание, поне аз, не съм чувал. От незапомнени времена хората са забелязали, че за пари се продава даже и съвестта. Такива примери има много. Не предаде ли Юда Христа за пари? За 30 сребърника? Това е очевидно! Този пример не е ли достатъчен за това, за да се убедим в разрушителното действие на парите, когато те се намират в ръцете на хора, нямащи в себе си Бога? И така, тези, които не се грижат за правилното възпитание на своите деца, кого мислите отглеждат? Те отглеждат Юди! Да! Именно Юди! Ах, нещастните! Събират си съкровища тук, на земята, а Небесното Царство не ги интересува!

Още повече, тези богатства, които събират тук, няма да успеят да се възползват нито те самите, нито ще успеят да го запазят лошо възпитаните им деца. И знаете ли защо? Защото и самите родители страдат от неизлечимата болест, наречена – сребрелюбие! И този недъг няма да ги изостави до гроба! Те остават равнодушни към всички останали блага, които Бог е дарил на човека. Следователно, те така и ще си умрат, без да се възползват от своите пари! Що се касае до техните деца, които са се отпуснали до такава степен, че са станали неспособни за нищо. Затова те не са в състояние да запазят тези пари! Да знаете, че да се запазят парите е къде по-трудно, отколкото да ги изработиш!

Затова, когато няма правилно възпитание – няма нищо. Детето получава правилно възпитание не по този начин, по който ние искаме и още повече, не тогава, когато ние искаме! Възпитанието започва от момента на зачеване на детето и продължава през целия период на бременността. От деня на неговото раждане до времето на неговото пълнолетие грижата за правилното му възпитание не само не намалява, но и се увеличава.

Аз ви говоря за най-главното. И затова искам да обърнете на това особено внимание! Когато детето се намира още в майчината утроба, родителите вече са длъжни да се загрижат за него! Да! Още тогава!

Вие ме питате: какво можем да направим за детето, което още се намира в утробата? И аз ви отговарям: самите ние – нищо! Но Този, Който му е дал да се зачене – всичко! Наистина, има ли по-голямо чудо от това – на зачатието? Разбира се, че няма!

Затова сме длъжни да се обръщаме към Него и в нашите горещи молитви да Го умоляваме да се загрижи за усъвършенстването на тялото и душата на заченатото дете. И той, с благодатта на Светия Дух ще подреди всичко. Но нашите молитви с това не спират до тук. Напротив! След раждането на младенеца, по мярата на неговото израстване, сме длъжни да увеличаваме и нашите молитви за него.

По този начин ние показваме, че действително доверяваме правилното възпитанието на нашето дете на Самия Бог. А когато нашето дете се намира под непосредственото, постоянно наблюдение и защита на Бога, тогава ние можем да бъдем уверени, че то никога няма да се отклони от правилния път.

Tags: възпитание на децата, св. Порфирий
No Comments »

Заради децата ще постоя прав

Декември 3, 2014 in Начална страница, Семейство

Веднъж Старецът се отправил към Света Гора, тръгвайки от Солун за Йерисо (пътят продължава около два часа и половина). Когато отишъл на касата, то имало билети само за правостоящи места. В автобуса, близо до отец Порфирий, седели няколко млади момчета, които весело разговаряли помежду си.

Един от хората в автобуса упрекнал момчетата, че не обръщат внимание на това, че до тях стои възрастен йеромонах. Но младежите въобще не му обърнали внимание и продължили да си седят, като че ли нищо не се е случило. Тогава мъжът със строг глас казал на един от тях да стане. Но никой от момчетата не се помръднал от своето място. Пълен с негодувание, този човек станал и отстъпил своето място на Стареца. Отец Порфирий му поблагодарил, но не седнал на свободната седалка. До Йерисо пътувал, стоейки прав.

В края на пътуването мъжът попитал Стареца защо не е седнал на неговото място, а той отговорил: „Пожертвах се заради децата.“ Виждайки, че човекът не разбрал, какво му казва, отец Порфирий пояснил: „Неправилно постъпи, че направи на тези младежи забележка. Те също постъпиха недобре, оставяйки да стои прав възрастен йеромонах и сами, по собствено желание, не му отстъпиха място, както би било редно да направят. Ако те бяха станали след твоя упрек, а аз бях седнал на тяхното място, или ако бях седнал на твоето място, то момчетата не биха осъзнали своето лошо поведение, но напротив, щяха да се почувстват прави. А сега, когато престоях толкова време пред тях, тяхната съвест се пробуди и мълчаливо ги осъди за постъпка им.

Само така човек може да се спаси – когато се разкайва не поради това, че го упреква някой отстрани, но когато го изобличава неговата собствена съвест.

Превод от руски: „Цветослов советов“

Tags: възпитание на децата, св. Порфирий
No Comments »

Ще й кажеш за изповедта, нали?

Ноември 10, 2014 in Във фокус, Семейство

Девойка се беше пристрастила към хеви метъл музиката и беше спряла да идва на църква. Един ден дойде, облечена предизвикателно и кисела. Аз подходих приятелски към нея, заговорих за музиката с положителен интерес. Не започнах с думи като: “Майка ти ми каза, че си промиваш мозъка с рок музика”, а “Майка ти каза, че си рок фен. Предполагам, че това не са все същите рок музиканти, които ходех да слушам по концерти! Коя е най-добрата група сега?”

Майката, като видя момичето да разговаря спокойно и открито с монахиня, се приближи и каза: “А, добре. Разговаряш със сестрата. Сестро, ще ù кажеш за изповедта, нали? Мене не ще да ме слуша.”

Момичето, разбира се, замръзна и топлият контакт беше загубен. В опит да го възстановя отвърнах доста рязко: “Остави сега изповедта, тъкмо с радост си припомнях младите години!”

Но момичето вече не гледаше на мен като на човек, с когото имаше нещо общо, а като на “представител на Църквата” в съюз с майка ù.

Бях подготвена да чакам с години, преди да повдигна темата за изповедта.

Напомнянето на майката не ми даде нова информация, а и във всеки случай не трябваше да става пред момичето.

След намесата на майката всяко споменаване на изповед стана невъзможно в обозримо бъдеще. Щях да бъда приета като посланик на майката. Момичето не се върна в манастира ни. Да даде Бог тя да се върне в Църквата някъде другаде. Молим се дори за грешки, които са, по човешки казано, непоправими. За Бога всичко е възможно.

“Разговори с децата” Монахиня Магдалена изд. “Омофор”

Tags: възпитание на децата, хипита; рокери; пънкари; анархисти...
No Comments »

Да не съсипваме децата си

Септември 23, 2014 in Начална страница, Семейство

Въпрос: Какво трябва да бъде отношението на родителите към условията, които съществуват в съвременните училища? Например спрямо партитата за Хелоуин, по случай някой рожден ден, които стават в клас?

Първото ми наблюдение е, че много пъти родителите са безразлични към по-важни неща, които стават в училище и накрая ограничават интереса си само до такива работи. Във всеки случай всяко семейство е отговорно за възпитанието, което дава на децата си. И всяко едно семейство има право да се намеси в училището и да изрази своето несъгласие, стига само нашето слово да бъде отговорно и да е ясно защо не сме съгласни с дадено нещо. Това го казвам повече за случая с карнавалите. Относно партито по случай рождените дни, които се празнуват в клас, не знам какво означава това – за първи път го чувам, в Гърция няма такива неща. Разбира се, там съществува нещо по-лошо – родителите престанаха да празнуват празниците на децата си вкъщи, а отиват и ги празнуват в заведения. Именно за да подтикнат децата извън дома и така да нямат нищо хубаво, което да помнят от своя дом.

Относно това, дали християните празнуват рождения си ден. Чуйте нещо. Знаете ли защо бил установен празникът Рождество Христово? Христос не се е родил на 25 декември, а на 25 декември се празнувал един езически празник – празникът на слънцето, което било почитано като божество. Църквата идва и насочва вярата на хората в правилния път и казва: нека празнуваме, но празника на истинското Слънце, Слънцето на правдата.

Няма проблем детето да празнува своя рожден ден, стига само да го накараме да почувства благодарност към Бога, че му е дал дара на живота. И тогава нека празнува, но с този дух. Не е лесно на всичко да казваме „Не!” и особено, когато тези неща не вредят. Можем обаче да му дадем правилното съдържание, да научи, че този ден е дар от Бога за неговите родители, както и за него, да почувства, че в този ден Бог му е дарил живота. Оттук, ако и ние придадем на рождения ден друг характер, тогава не е нужно да създаваме проблеми на децата. Разумният родител може да каже две думи на децата, които ще дойдат у тях, а не в заведението или където и да е другаде – че се радва, че са дошли и да им поговори в този дух, така че децата да разберат защо рожденият ден е дар от Бога. Не можем да кажем, че празнуването на рождени дни е осъдително дело, след като го чакаме с голяма радост.

Въпрос: Когато имаме две деца, едното от които е много по-силно в училище, как трябва да се отнасяме, за да не се получава ревност и завист?

Както казах по-рано, най-лошият начин е да кажете: виж брат си или сестра си! Въпросът е, защо едното да е по-силно от другото, коя е причината за това? Интелектуалната способност? Да не би детето да се държи така, защото е подразнено от нещо? Да не би през ума му да е минала идеята, че родителите му ценят брат му повече от него? Затова първо трябва да потърсим причината, както и да се научим да не правим сравнения. Притчата за талантите, където един слуга получил два, друг пет таланта, но и двамата били възнаградени еднакво, е много характерна. От друга страна, едното дете може да няма способностите, които другото има. Това не трябва да ви засяга. Затова проявете разбиране, че това дете няма дарбите, които другото има. Не правете сравнения нито с братчето му, нито с неговите съученици. Потърсете да видите какво точно става, да не би причината да е някъде другаде и подхождайте винаги с дух на любов и подкрепа към детето.

Въпрос: Когато едно семейство има задоволителен доход, как трябва да се отнася към децата, за да не се разглезят?

Разбира се, ние можем да ги разглезим и когато нямаме задоволителен доход. Въпросът е, че, горко ни, ако накрая децата станат средство за изтъкване на нашите доходи, защото по този начин ги съсипваме. Детето трябва да се научи да има необходимото и да не му угаждаме във всичко. Родителите трябва да разберат, че не могат да демонстрират своето благосъстояние чрез грижата за децата си, което много пъти – ето защо родителите са неразумни – може да предизвика омраза у другите деца. Родителите трябва да се научат да уважават децата, които идват от по-бедни семейства. Когато двама души бягат и единият бяга с по-голяма лекота, а другият се задъхва, тогава човешко е първият да забави своята крачка, а не да пресили другия, да го доведе до преумора и навярно до смърт.

Още нещо. Родителите, които чувстват нужда да се показват чрез децата си, навярно ще платят за това свое поведение много скъпо в даден момент, само че тогава ще бъде късно.

Въпрос: До коя възраст родителите могат да забраняват на децата си да ходят на партита, които техни съученици организират?

Не ми харесва думата „забраняват”… Важно е родителите да не им нареждат с „Да” и „Не”. Е, някой път и това ще стане, но първо е нужно да обясняваме на децата. Как? Чуйте един пример.

След един катехизационен урок с момичета от втори клас на гимназията накрая остана едно дете, което дойде и ми каза:

- Отче, майка ми каза да ви питам нещо и да направя така, както вие ми кажете.

Казах си: „Умна майка! Иска да прехвърли отговорността.”

- Да, кажи?

- Довечера съм поканена на едно парти. Да отида ли?

Другите момичета чуха въпроса и също дойдоха и казаха:

- И ние сме поканени.

Аз попитах:

- Всички ли сте поканени?

- Да – отговориха те.

- Чудесно! Седнете отново.

Те седнаха.

- На колко години сте?

- На 14.

- И тъй, сега бързо пораснете – 15,17,25, 30, 35… Колко хубаво! Ето имам няколко прекрасни майки на 35 години около мен! И тъй, кажете ми, добри майки, ако вашите дъщери, които са 14 годишни, поискат от вас да отидат довечера на това парти, какво бихте им казали?

Тогава първото момиче, което ми зададе въпроса, каза категорично:

- Аз нямаше да я пусна!

Същото отговориха и другите.

- Ех, момичета! Внезапно станахте много строги майки! И защо няма да пуснете децата си да отидат на това парти?

- Ами, защото определени пъти стават някои неща, които не са правилни – ми каза едно от тях.

- А ти откъде знаеш? – я попитах.

- Ходила съм!

- Момичета, не разбрах нещо. Защо попитахте майка си и защо питате мен сега. Виждам, че сте в състояние сами да си отговорите дали трябва да ходите или не. . .

Чуйте. Не е хубаво да демонизираме всичко. Съществуват празненства и празненства. Важно не е на всичко да казваме „Не!”, защото тогава ще се отворят други пътища, а да изследваме и проучим, защото днес дори едно обикновено празненство наричат парти. Затова нека проучим, да видим за какво става въпрос и тогава може да кажем и „Да!”, а не само „Не!” И когато казваме „Да!” там, където трябва да кажем „Да!”, тогава много по-лесно ще кажем „Не!” там, където трябва да кажем „Не”.

Въпрос: Колко време трябва да отделят родителите на децата, за да растат правилно? Много семейства отделят много време на децата, а те впоследствие стават „мамини дечица”. На какво се дължи това?

Не вярвам, че това се дължи на времето, а на начина на мислене, чрез който действително създават мамини дечица и безотговорни хора, т.е. – когато не оставяме децата да поемат своята отговорност. Когато не ги оставяме да понесат последиците от своите бели. Нужно е да им отделяме много време и да бъдем близо до тях. Те не искат толкова нашите пари или дрехите, които им купуваме, а нашето любящо присъствие, което ще ги накара да бъдат открити към своите родители. Ако посветиш време на детето си, ако го научиш да разговаряте, а не да му се подмазваш, защото, ако днес му кажеш: „Кажи ми, детето ми, искам да бъдем приятели да разговаряме!” И то ти каже: „Мамо, харесва ми едно момче”, а ти нахокаш дъщеря си, си загубила играта. Защото тогава нищо повече няма да ти каже. Затова можеш да разговаряш, да попиташ за повече неща, да го посъветваш и най-вече да направиш така, че да ти казва всичко. Има родители, които са постигнали това и така имат контрол над тях. Има и други, които не са успели в това, защото следват погрешен път. Първо, децата имат нужда от достатъчно време, и второ – мамините дечица ги правим не когато им отделяме много време, а когато правим това по погрешен начин. Тоест, когато ние поемаме всички техни отговорности и не ги оставяме те да си ги понесат.

Въпрос: Какво трябва да бъде отношението на родителите към малките деца – да слизат напълно до тяхното равнище, или да бъдат по-сериозни към тях?

Едното не изключва другото. Бог стана заради нас това, което не е бил – Той стана Човек. И ние ще станем това, което не сме – деца, заради нашите деца. Това няма да разруши връзката с тях, освен ако ние сами не я разрушим. Защото едно е да играя с детето си, да се търкулна с него на земята, а друго – да му дам една цигара, за да го накарам да се почувства като мъж. Затова ще слезем до тяхното равнище, за да почувства, че сме близо до тях, а те знаят, че ние не сме като тях. Ако слезем до тяхното равнище по правилен начин, те ще ни подадат ръка, за да им помогнем да се изкачат.

Въпрос: Виждаме много християнски семейства, които имат деца, които се противят на Църквата. На какво се дължи това?

Вече отговорих. Първо, това може да се дължи на лицемерието на родителите, на тяхната фалшива и лицемерна връзка с Църквата, която децата преживяват у дома. И второ, на погрешното разбиране, което гласи, че насила ще те спася! И особено в годините на пубертета, когато родителят се опитва да огъне тяхното противене с насилие, а не с убеждаване и най-вече със светостта на своя живот. Разбира се, има случаи, които Бог допуска като изпитание. Въпросът е да потърсим в нас и да видим какво точно става – да не би ние да сме допуснали грешки и оттам нататък, ако е по Божие допущение, тогава да приемем това изпитание с търпение, молитва и любов към нашето дете.

Въпрос: Какво трябва да бъде отношението на родителите към децата по въпроса с телевизията?

Много просто – както не давате боклуци на децата да ядат, така не им давайте телевизионни боклуци. Спирайте директно телевизора, когато дават боклуци. Но не да казвате на децата си: ти върви в другата стая, защото трябва да изгледам този филм! Боклуците се отнасят за всички – малки и големи. Ако детето види нещо подобно, тогава то само ще пуска телевизора или ще отиде някъде другаде да гледа. Можем да обясним на детето какво е телевизията, какво показват по нея и как искаме то да постъпва с нея. Децата не са неразумни – има домове, най-малко в Гърция, където телевизорът постоянно е изключен. Никой не гледа, дори новини. Детето не протестира. Или други случаи, където родителите казват: „без да гледаш този филм, детето ми”, и нищо друго. Но какво става много пъти? За да не ни безпокои детето, ние го оставяме да гледа телевизия.

Въпрос: Как детската градина влияе върху възпитанието на децата, след като и двамата родители работят?

Разбира се, този въпрос изисква по-голяма дискусия. Ако работата на родителите е необходимост и за двамата, тогава няма проблеми. Детската градина е начин за социализация на детето, да се научи да не живее само за себе си и особено, когато е единствено дете и родителите са го разглезили. Това е излизане от една прегръдка, която много пъти не е здравословна. Тук обаче всеки случай се нуждае от внимание, за да види човек какво става, доколко е нужно това и най-вече – ако някои родители са длъжни да работят, те също са длъжни да намерят и време да се занимават с него.

Ще ви кажа малко суров пример. Едно дете отхвърли своите родители, защото, когато имаше нужда от тях, те работеха в Германия. Ще ми кажете – за детето са работили! „Тогава, когато аз имах нужда от вас, ви нямаше”, казваше обаче то. Когато едно дете говори така, то го прави, защото това отсъствие му е струвало скъпо и е белязало неговия живот. Затова, ако работата и на двамата родители е необходимост, това ги задължава двойно повече да намерят време да се занимават със своето дете, да играят с него, да излязат на разходка, да разговарят помежду си.

Ще завърша с един анекдот по този въпрос.

Един баща четял вестник. Малкият му син нещо бил прочел, отишъл и го попитал:

– Татко, кога е станала битката при Саламин?

– Не знам, детето ми!

След малко пак отишъл:

– Татко, какво е станало по време на въстанието през 1821 година?

– Не знам, детето ми!- казал бащата и продължил да си чете вестника.

– Татко, кой победи вчера – „Олимпиакос” или „Панатинайкос”?

– Не знам, детето ми!

Майката се намесила:

– Детенцето ми, остави татко си! Сега чете вестник, остави го на мира!

Таткото обаче възразил:

– Какво говориш, жено! Остави детето да пита – нека се образова!. . .

превод от гръцки

Tags: възпитание на децата, митр. Павел Сисанийски
No Comments »

Децата – това са апостоли на Бога

Септември 18, 2014 in Семейство

О, нека Бог да помогне на всяка майка да разбере величието и славата на предстоящия и труд, когато тя държи на своите обятия младенеца, когото е нужно да изгледа и възпита. Що се отнася за децата, то дългът на родителите е да ги подготвят за живота, за най-важните изпитания, които ще им изпрати Бог.

Бъдете предани. С благоговение приемете своя свещен товар. Най-здравите връзки – това са връзките, с които е свързано сърцето на човека с неговия дом. В истинския дом даже малкото дете си има свой глас. А появяването на младенец влияе на целия семеен начин на живот. Домът, колкото и да е скромен, малък, за всеки член от семейството трябва да бъде най-хубавото място на земята. Той е длъжен да бъде изпълнен с такава любов, с такова щастие, че човек после, където и да е странствал, колкото и години да са минали, неговото сърце трябва винаги да тегне към родния дом. Във всички изпитания и беди родният дом е убежище за душата.

***

Няма нищо по-силно от това чувство, което идва при нас, когато държим на ръце своите деца. Тяхната безпомощност затрогва в нашите сърца благородни струни. За нас тяхната невинност е очистваща сила. Когато в дома има новородено, бракът сякаш се ражда отново. Детето сближава семейната двойка така, както никога преди. В сърцето оживяват мълчали дотогава струни. Пред младите родители израстват нови цели, появяват се желания. Животът придобива веднага нов и по-дълбок смисъл. На техните ръце е възложен свят товар, безсмъртен живот, който те трябва да съхранят и това вселява в родителите чувството за отговорност, заставя ги да се замислят. ”Аз” повече не е център на света. При тях има нова цел, за която трябва да живеят, цел достатъчно велика, за да им запълни целия живот.

„Децата – това са апостоли на Бога,
Които ден след ден
Той изпраща нам, за да ни говорят
За любовта, мира, надеждата!

Разбира се, с децата при нас се появяват маса грижи и задължения и затова има хора, които гледат на появяването на деца като на нещастие. Но така гледат на децата само хладните егоисти.

Велико дело е да вземеш на себе си отговорността за тези нежни, млади животи, които могат да обогатят света с красота, радост, сила, но които също и леко могат да загинат; велико дело е да ги възпиташ, да формираш в тях характера – ето за това е нужно да се мисли, когато устройваш своя дом, в който децата ще растат за истински и благороден живот за Бога.

***

Никакви съкровища на света не могат да заменят на човека загубата на несравнимите съкровища – неговите деца. Понякога Бог дава нещо често, а понякога само един път. Отминават и отново се връщат годишните времена, разцъфтяват нови цветя, но никога не идва два пъти детството с всички негови възможности. Това, което Вие можете да направите, за да го украсите, правете го веднага.

Tags: възпитание на децата, св. императрица Александра Фьодоровна
No Comments »

“Добри деца”

Септември 14, 2014 in Външни, Сладкарница

Преди време направихме две поклоннически пътувания до Патмос, макар че в крайна сметка посетихме друго място. Имаше 1200 деца – ученици от прогимназията и гимназията. „Добри деца”. Деца, за които се предполага, че ходят на църква, посещават неделните училища, които имат връзка с Църквата. У мен възникнаха много въпроси, когато виждах, че тези наистина добри деца са завладени от хиляди неща, каквито умът ви може да си представи. През цялото време те ядяха, пиеха, говореха, тичаха, смееха се без почивка. Колко неща изядоха! Всеки по 10 нескафета, 20 кока-коли, колко сандвичи! Знаете ли какво значи скакалец? В нивата, нападната от скакалци, за един час не остава нищо, става както след пожар. Беше нещо ужасно. Сервитьорите се побъркаха. Колко пари носеха в себе си тези деца! А всичко беше предварително платено. По 200-300 лири, ей толкова дечица. Освен че ядяха, пиеха, говореха, на всичко отгоре и слушаха нещо.
Имаха някакви неща в ушите си и постоянно слушаха нещо. Бре, чудех се, след като ядеш, пиеш, говориш с другите, как слушаш и музика? Взех едни слушалки и аз да послушам малко – беше все едно да си сложиш по два чука в ушите, които бият постоянно. Беше хем смешно, хем тъжно да ги гледаш – седяха, не стига, че корабът ни люшкаше напред-назад, а и те сами се клатеха от ритъма на музиката. Разбира се, ние, които не знаехме какво слушат, си мислехме „Какво им стана на тия деца?”. След всичко това – за какво говорим? Нима може да вземеш тези деца, които са пренаситени, да седнеш и да им говориш за Бога, за това, че трябва да гладуват и да жадуват за Божията правда. Какво ще ти отговорят ли? „Губиш!”.

Нека оставим Божията правда. Нека видим по–прости, човешки неща. Виждаш, как тези деца губят връзка дори със себе си. Най-трагичното е да ги виждаш подивели, да се държат като канибали и то момичета. Най-трагичното е това – девойки да говорят неприлични думи, да се държат варварски, да не дават дума да им кажеш. Изхвърлиха пердета и маси в морето! Защо, детето ми? Защо го правиш? Ей-така. Счупиха всички стъкла, където стоят пожарогасителите. Опустошиха кораба. Опитахме се да обясним на капитана на кораба, че това са деца от Църквата. Капитанът ми каза: „Отче, ще сменя вярата си!”.

Източник: http://dveri.bg/uxd

Tags: възпитание на децата
No Comments »

Деца, днес създавате утре!

Септември 11, 2014 in Семейство

Нека поговорим за кризата в семействата и особено при младите. Хладните цифри потвърждават, че всеки трети брак сред младите се разпада. Понякога всеки втори. Въпросът е с какви мечти човек тръгва да създаде собствен дом, да създаде семейство, да се ожени. Това, което констатираме, е, че в много случаи семейството има кратко просъществуване. Защо ли? Толкова ли е неясно това „защо”? Напълно съм убеден, че още в училище можем да узнаем дали децата ще успеят в брака или не. Всичко зависи от начина, по който ги отглеждаме, от принципите, които им даваме, от примерите, които виждат пред себе си. . .

Днес отглеждаме деца, които не могат да обичат, които са неспособни да обикнат, които искаме да станат егоисти, за да са в унисон в живота. Ние сами ги осакатяваме. Днес ние сме тези, които им казваме да нямат приятели, да не се доверяват на никого и ги подготвяме за техния утрешен неуспех. Защот кой ви каза, че тези неща са от лесните? Ние обаче не ги учим на трудните. Научаваме ги на лесните. Затова младите се женят и когато в даден момент осъзнаят, че имат отговорности, тогава вече не издържат да бъдат заедно. Единият не издържа другия. Защо? Внезапно? Случайно? Не. Така са пораснали. Така ги отглеждаме много често. Затова съществуват млади хора, които чувстват голям страх от това да създадат семейство. Защо? Защото не са се научили да обичат. Само любовта пропъжда страха. Когато попитах един млад човек:

- Защо, детенцето ми, още чакаш?

Той ми каза:

- Ама, отче, бракът е обвързване.

- Кой ти каза, че не съм съгласен? Напълно съм съгласен. Но я ми кажи нещо! Мислил ли си някога за това кой се страхува да се обвърже?

Той ме погледна мълчаливо и любопитно. Усмихнах се и казах:

- Само един човек се страхува да се обвърже. Този, който не обича. Това е твоят проблем!

Той сведе глава. Защото това е реалността.

Тези неща не стават нито случайно, нито са странни. Те са плод на това, което подготвяме, т.е. зрелостта или незрелостта, която сме култивирали в тях. Когато дойде час земеделецът да пожъне, той винаги помни, че в даден момент е посял. Времето между сеитбата и жътвата понякога може да не е много близо, но никой няма да пожъне нещо по-различно от това, което е посял. Въпросът е обаче какво сеем (в децата)? По всякакви начини- с нашите думи, отношение, поведение.

За съжаление ние сме хора, които не обичаме, не сме способни да обикнем, не сме се научили на красотата на жертвата, която доставя радост на другия, а само искаме да вземаме. Затова нито вземаме, нито даваме на другия. И стигаме до трагичния момент днес да имаме деца, които са загубили своята усмивка в собствения си дом. Нима това, което казвам, не е истина? Нима е преувеличение? Това е реалността. Изключително много деца са загубили своята усмивка и търчат да намерят това, от което са били лишени, но търчат по погрешни врати и накрая биват наранени от много страни. И въпросът е на какво сме способни. Нима не можем да дарим една усмивка на нашето дете? Ама? Какво ама? Ама трябва да смачкаме себе си. Да, т.е. нашия егоизъм. И да кажем: аз имам отговорности! Няма да гледам моя егоизъм, а това създание, което би трябвало да бъде естествено плод от любовта на своите родители, но повечето пъти е плод на нуждата или на случайността. И накрая виждаме резултатите, т.е. проблемите – двата големи проблема – децата и семейството, които дават отражение върху много неща. Ние намираме псевдодилеми. Казваме: проблемът с безработицата на нашите деца е много важен! Има много проблеми, които са важни. Но първият и голям проблем е вътрешният баланс на човека. Когато този баланс не функционира, тогава всичко е наопаки. Тогава човек от нищо не е доволен. Сещам се за един млад човек, който дойде и ми каза, че е работил някаква работа, но напуснал.

- Защо напусна?

- Защото не ми стигаше това, което получавах!

- А. добре! И сега какво правиш?

- Нищо, седя.

- А, седиш. Разбирам. Детето ми, учил ли си математика в училище?

- Да, научих нещо.

- Добре, кажи ми тогава нещо много просто от математиката. Коя цифра е по-голяма– 0 или 100?

- Не разбрах въпроса ви!

- Не е ли прост въпросът ми? Кое е повече – 0 или 100?

- 100!

- Затова не разбирам. Ти ми каза, че си получавал 100 000 драхми и не са ти стигали. Добре, това мога да го разбера. Това, което не разбирам, е как сега ти стигат нула драхми? Ако ми беше казал:” взимах по 100 000 и напуснах, защото намерих друга работа за 150 000, бих те поздравил. Но това, че си напуснал 150 000-те, за да отидеш на нула драхми и да чакаш какво?

Какво искам да ви кажа с този пример. Именно че ние отгледахме децата по този начин. Ние сме отговорни за този тип поведение. Ние ги научихме, че всичко се постига лесно. Всяко нещо обаче дава определен тип възпитание и какво става, когато даваме погрешно възпитание? Възпитанието е сеитба. Ще дойде часът на жетвата. И тогава? Ние жънем.

Още нещо. Днес постоянно се говори - и от политическите сили и от много хора – за корупция. Корупцията, която засяга всички слоеве. Затова казвам: ама, сериозно ли говорим? Кога се отнесохме отговорно към живота? Ако искаме да се отнасяме отговорно към живота, тогава ще научим нещо много просто, а именно, че десакрализацията (отдалечаването от Бога) на света и човека води дотам, т.е. до корупция (разложение). Великият Достоевски го е казал- без Бога всичко е позволено. Днес рискуваме да стигнем дотам, не сме далеч, днес (беседата е изнесена в преди повече от десет години – бел. прев.) за това, което ще ви кажа, се говори, но скришно. Ще дойде момент, в който някои публично ще претендират за права да оскверняват душите и телата на нашите деца. Ще стигнем до момент, в който педофилите ще настояват за своите права. И ние какво ще правим тогава? Ще грабнем оръжията? Защото, реално какво правим? Десакрализирахме всичко. Детето, човекът, днес нищо свято ли не носи върху себе си?

И още нещо, за да видите, че всички неща са свързани. Колко сме лицемерни, когато протестираме срещу замърсяването на околната среда, което кой го прави - ние го правим. От простото нещо да хвърляме кутийки, хартийки, фасове на пътя. Защо? Защо хвърляме на чуждо място. Нима хвърляш тези неща у дома си? Ако дойда и направя това у вас, ти ще ме обесиш! Какво забравихме? Преструваме се, че не виждаме, че замърсяването на околната среда започва от замърсяването на вътрешния човек. Замърсили сме нашата душа. И затова замърсяваме всичко. Нищо не е свещено за нас. Само нашето Аз-че! Затова стигнахме дотам да замърсяваме и околната среда, и децата си да погубваме, и да гледаме как нараства употребата на наркотици, и как браковете се разпадат и ние да гледаме какво? Облаците. Защото никога не искаме да тълкуваме нашия живот и събитията в него. Всяко нещо има своето обяснение. Защо се замърсява околната среда? Защо младите вършат тези неща? Защо става това? И реалната причина, поради която днес много хора се дразнят от Църквата, е именно защото Църквата единствена може да обясни това, което става около нас. Затова тя дразни другите. В Стария Завет се казва –да унищожим праведника, защото е труден- не можем да го използваме, праведникът се противи, следователно, трябва да го унищожим, за да си вършим работата. Днес много хора третират Църквата по същия начин.

Накрая идват резултатите (т.е. проблемите с децата, в семейството) и тогава тръгваме да търсим отговорност. От кого? Несъмнено мнозина са тези, които носят отговорност. Нима обаче ние нямаме отговорност? Нима нашата отговорност не е на първо място? И я оставихме накрая? В ъгъла. Нима не поискахме да направим компромис с много неща и накрая загубихме по-драгоценни неща от тези, за които направихме компромис? Оставям на вас да се размислите, но искам да забележите нещо – че някои от явленията в нашата епоха не са съществували по-рано. Днес обаче ги има и започват все повече да доминират. Съществува определен ход и въпросът е – ние не сме ли отговорни за този ход и за това развитие, които в крайна сметка се обръщат срещу нас?

Когато бяхме деца в училище, учителят по физическо възпитание ни събра, пръснахме се по дължина, обходихме училищния двор и събрахме боклуците по земята. Той ни възпитаваше по този начин и ни научаваше да не замърсяваме. Мисля си за вероятността, ако един учител днес направи същото, на другия ден сигурно да дойде родителят, майката или бащата, за да протестира: защо правите от моето дете боклукчийче?! Не ви казвам неща, които не са станали, а които са станали. Сетне какво ще стане с това дете в живота му? Какво възпитание е получило от своите близки? Защото животът в даден момент може да намери израз в някое конкретно събитие, но това събитие има връзка с всички останали неща.

Когато бях директор в училище, наблюдавах децата, учениците и непосредствено пред мене изникваше картината на техния дом – без самите родители да идват – т.е. това, което детето живееше в своя дом. Не е нужна голяма философия и ако имаш малък опит, много бързо разбираш какво се крие зад това, което виждаш пред себе си. Накрая какво можеш да правиш? Имаш плод от една сеитба, която не ти си извършил. Сега трябва да се справяш с резултатите, опитвайки се да поправиш това, което можеш, защото, за щастие в тази възраст децата все още имат възможност да се поправят. Когато днес ходя по училищата, всеки път казвам- деца, днес ставате това, което ще бъдете утре! И утре всеки от вас ще бъде това, което става днес. Не се мамете! Нямате време. Времето лети. Днес създавате утре. Не толкова по отношение на дипломите, които ще вземете, а по отношение на характера, който ще формирате. Там е голямата битка. Защото, когато характерът се формира по погрешен начин, тогава и най-съвършените таланти може да „отидат на кино” и да се окажат безполезни.

Казах ви всичко това, за да се опитам да ви направя съучастни на моя размисъл и тревога, защото наистина нямаме време. Нещата, които се задават, всъщност вече са дошли, но за много от тях не сме узнали и те идват с много по-голяма скорост. Промените стават изключително бързо. Например днес излиза един компютър на пазара и докато свикнем с него, моделът е свършил, излиза друг и трябва да вземеш нов. Ако тези неща се развиват толкова бързо, какво остава за другите?

Живеем в един и същ дом с нашето дете. Ако ни попитат: какво прави детето ти? Ти казваш: Добре е! Чете си уроците! И детето ще каже на някой трети- чувствам скука и отегчение в живота ми! Ако го каже на родителя, той ще се учуди. Ще каже: Ама защо? Аз му давам всичко! Да, освен най-важните неща. Защото заедно с ума и тялото съществува и душата и първо ние, големите, сме забравили за нея, както и за душата на детето, чиято ценност не сме разбрали. Това е предателство спрямо нашите деца и ние понасяме последиците, превръщайки ги в безчувствени същества и търсейки виновни и отговорни.

Искам да ви пожелая винаги да се отнасяте отговорно към живота и да търсите смисъла на събитията, колкото и да е болезнено това. За предпочитане е да изпитам болка, знаейки, че съм направил грешка, отколкото в крайна сметка да оставя грешката, правейки се, че не я виждам и след това тя да дойде като потоп и наводнение в живота ми. Пожелавам ви така да живеете, с това съзнание за отговорността и стремежа към нея в живота. Всичко, което се случва с нас, има своето обяснение. Дано го разберем и защо не – да поискаме и помощ, ако е нужно, за да разберем какво реално става с нас. Тогава ще се предпазим. Защото има неща, които не могат да се излекуват или е нужен огромен труд, за да се излекуват и преодолеят! Моля се да разберем ценността, която имаме като хора, голямата ценност, която носят нашите деца. Децата са толкова ценни, че Сам Бог влезе в световната история като Дете. Ценността на човека е толкова голяма, че Бог стана това, което сме ние, за да ни даде възможност да станем това, което Той е! . .

превод от гръцки

Tags: възпитание на децата, митр. Павел Сисанийски
No Comments »

Това, което спасява децата, е животът на родителите вкъщи

Септември 2, 2014 in Семейство

Голяма част от отговорността за духовното състояние на човека се намира в семейството

Възпитанието на децата започва от часа на тяхното зачеване. Зародишът чува и усеща в утробата на майката. Да, чува и вижда с очите на майката, разбира нейните движения и емоции, въпреки че умът още не е развит. Когато лицето на майката се помрачи – и неговото лице се помрачава. Нервира ли се майката – и той се нервира. Всичко, което майката чувства – тъга, болка, страх, притеснение и др. – го преживява и той.

Ако майката не желае ембриона, ако не го обича, той усеща и в неговата душичка се създават травми, които го съпровождат през целия му живот. Точно обратното става, когато го съпровождат майчинските свети чувства. Когато майката чувства радост, мир и любов към ембриона, всичко това тя тайнствено принася върху него, както по-късно пренася това и върху вече родените деца.

Затова майката трябва да се моли много по време на бременността и да обича своето неродено дете, да гали своя корем, да чете псалми, да пее тропари, да живее свят живот. Това е и от нейна полза. Тя се жертва за детето, заченато в нея, за да стане свято дете и от самото начало да придобие свята основа на живота. Виждате ли колко съкровено нещо е жената да зачене и носи детето, каква отговорност и каква чест!

Ще ви кажа нещо, което се отнася и за другите живи същества, и то такива, които не са разумни същества, и тогава ще го разберете малко по-добре. В Америка извършили следния експеримент: насадили цветя в две зали с еднаква температура, с един и същ начин на поливане и еднаква почва. Обаче имало една разлика. В една от залите пуснали нежна и приятна музика. Резултат? Какво да ви кажа! Цветята, които цъфтели в тази зала, били много по-различни от тези в другата зала. Те били много по-живи, техният цвят бил по-хубав и растели много по-бързо.

Това, което спасява децата и ги прави добри, е животът на родителите вкъщи

Това, което спасява децата и ги прави добри, е животът на родителите вкъщи. Родителите трябва да се отдадат на Божията любов. Те трябва да бъдат свети пред своите деца и да показват това чрез своята кротост, търпение и любов. Всеки ден трябва да поставят ново начало – да проявяват ново разположение, въодушевление и любов към децата. Радостта, която ще преживеят, светостта, която ще ги споходи, ще пренесе благодат върху техните деца.

За лошото поведение на децата основно са виновни родителите. Децата не ги спасяват нито съветите, нито дисциплината, нито строгостта. Ако родителите не вървят по пътя на светостта и ако не се подвизават, те правят голяма грешка и върху децата пренасят злото, което имат в себе си. Ако родителите не водят свят живот и не говорят с любов, тогава дяволът ги измъчва чрез съпротивата от страна на децата. Любовта, единодушието, доброто разбирателство между родителите е това, което е потребно за децата. Това дава голяма безопасност и сигурност.

Поведението на децата има непосредствена връзка с духовното състояние на родителите. Когато децата са наранени от неразбирателството между родителите, тогава те нямат воля и сила да продължават напред. Наскърбяват се и зданието на тяхната душа може всеки момент да се срине. Нека ви кажа два случая.

Веднъж бяха дошли две съвсем млади девойки. Една от тях имаше много неприятни преживявания и ме попитаха на какво се дължи това. Аз отговорих:

- Всичко идва от вкъщи, от вашите родители.

Като “видях” душата на една от тях, казах:

- Всичко това си наследила от майка си.

- Ама нашите родители са съвършени хора. – отговори тя. – Те са християни, ходят на изповед, причастяват се. Както се казва, живеем в духа на вярата; освен ако не е виновна самата вяра. . .

Аз й отговорих:

- Не вярвам в нищо от това, което ми казахте. Аз виждам само едно нещо – че вашите родители не живеят с Христовата радост.

На това другата девойка рече:

- Слушай, Мария, отецът добре говори. Има право. Нашите родители посещават духовника, ходят на изповед, причастяват се. Всичко това го има… Но дали някога сме имали мир у дома? Майка и татко непрекъснато се карат. Един път единият не искал да яде нещо, друг път другият не искал да ходят някъде заедно. Тук отецът е прав.

- Как се казва баща ти? – я попитах.

Тя ми отговори.

- Как се казва майка ти?

И на това тя ми отговори.

- Е – казах й, – вътре в себе си изобщо не си в добри отношения с майка си.

Чуйте ме сега! Докато ми казваха името на бащата, виждах техния баща, виждах неговата душа. Докато ми казваха името на майката, виждах майка им и виждах как дъщерята гледа на майка си.

Друг път дойде и ме посети майка с една от дъщерите си. Тя беше притеснена. Плачеше сподавено.

- Чувствам се много нещастна.

- Защо така? – я попитах.

- Отчаяна съм заради голяма ми дъщеря, която изгони мъжа си от къщи, но дълго време ни заблуждаваше за това и говореше лъжи.

- Какви лъжи? – я попитах по-нататък.

- Изгонила мъжа си от къщи преди доста време, а на нас нищо не ни каза. Когато по телефона я питахме как е Стельо, тя отговаряше: “Добре е, в момента не е тук. Отиде да купи вестник.” Всеки път намираше някакъв повод, за да не се усъмним в нещо. Това продължи две години. Криеше от нас, че го е изгонила. Преди няколко дена научихме това от самия него, когато случайно го срещнахме.

На това аз й рекох:

- Ти си виновна. Ти и твоят мъж. И ти повече от него.

- Как аз? Аз толкова обичам моите деца! От кухнята не излизах, нямах личен живот, приведох ги към Бога и Църквата, давах им толкова добри съвети. Как така аз съм виновна?

Обърнах се към другата дъщеря, която присъстваше на разговора:

- Ти какво ще кажеш?

- Да, мамо, отецът е прав. Никога, ама никога не сме яли парче сладък хляб на спокойствие заради твоите караници с татко.

- Виждаш ли, че съм прав! Вие сте виновни. Вие наранявате вашите деца. Те не са виновни: но понасят последиците от вашето поведение.

В душите на децата се създава определено състояние като последица от поведението на техните родители. То остава следи в тях за целия им живот. По-нататъшното поведение на децата в техния живот и техните отношенията с другите са в пряка зависимост от техните преживявания в детството. Растат, образоват се, но няма дълбока промяна.. Това се вижда и в най-малките неща от живота. Например се случва да те споходи чревоугодие – постоянно искаш да ядеш. Взел си нещо, изял си го. Виждаш нещо друго, искаш и него; искаш и нещо трето. . .Чувстваш глад, струва ти се, че ако не ядеш, ти прималява и трепериш. Страхуваш се, че ще отслабнеш. Но това се обяснява психологически. Да речем, че си израснал без баща и майка. Затова си бил лишаван и гладен, беден и слаб. И това обстоятелство ти се отразява като телесна слабост.

Голяма част от отговорността за духовното състояние на човека пада върху семейството. За да се освободят децата от различни вътрешни проблеми, не са достатъчни съветите, принудата, логиката и заплахите. Бих казал, че от всичко това става по-лошо. Положението се поправя само с освещението на родителите. Бъдете свети и няма да имате никакви проблеми с вашите деца. Светостта на родителите освобождава децата от проблемите. Децата желаят до себе си свети хора, изпълнени с любов: хора, които няма да всяват страх нито ще се ограничават до поучения, а ще им дават пример на свят живот и молитва. Вие, родителите, се молете в безмълвие и с ръце, издигнати към Господа Христос, като тайнствено прегръщате вашите деца. А когато те са непослушни, вземете някакви възпитателни мерки, но не оказвате натиск върху тях. Преди всичко се молете.

Много пъти родителите и най-вече майката наранява детето заради това, че е извършило нещо нередно, като прекалено му се карат. Тогава то се наранява. Дори да не му се скараш с думи, а направиш това вътре в себе си и се възмутиш или го изгледаш свирепо, детето усеща това. В този случай то мисли, че майка му не го обича. Пита я: “Мамо, обичаш ли ме?” “Да, детето ми.” Но то не вярва, тъй като е наранено. Майка му го обича. По-късно тя ще го помилва, но то ще отвърне глава. Няма да приеме милувката, защото смята това за лицемерие, тъй като неговата душа е наранена.

Прекалената загриженост не позволява на децата да пораснат

Има още нещо, което вреди на децата. То е прекалената загриженост или прекаленото внимание, прекаленото притеснение и страх на родителите. Чуйте един случай.

Една майка ми се оплака, че детето й, което беше на пет години, не я слуша. Казах й:

- Ти си виновна.

Но тя не разбра това. Веднъж с нейната кола заедно отидохме на разходка до морето. Детето й беше с нея. Скоро малкият се откъсна от нейните ръце и се втурна към морето. Там имаше една пясъчна дюня, а зад нея директно се простираше морето. Майката се разтревожи, беше готова да извика, да се втурне, защото видя, че малкият беше на върха на могилата с протегнати ръце, като се опитваше да пази равновесие. Аз я успокоих. Посъветвах я да се обърне с гръб към детето и отстрани наблюдавах изпод око. Когато малкият загуби надежда, че ще провокира майка си, за да я уплаши и тя да започне да вика, както обикновено се случвало, той полека и мирно слезе и се върна при нас. Това беше всичко! Тогава майката си взе урок по правилно възпитание на децата.

Друга майка ми се оплакваше, че едничкият й син не искал да яде всичко и по-специално кисело мляко. Малкият беше някъде на три години и всеки ден измъчваше майка си. Аз й рекох:

- Направи следното: ще изпразниш хладилника от всички храни. Ще го напълниш с определено количество кисело мляко. За няколко дена ще се помъчите и вие, родителите. Дойде ли време за хранене – дай на всички, включително и на Петър, кисело мляко. Той няма да иска да го яде. Вечерта отново направи така, а също така и на другия ден. Е, след това ще огладнее и ще вкуси малко. Ще плаче и ще вика, но вие потърпете. После с радост ще го яде.

Така и стана. Киселото мляко стана любимата храна за Петър.

Това не е трудно. Но много майки не успяват и дават много лошо възпитание на децата си. Майките, които постоянно бдят над своите деца и упражняват натиск върху тях, които с други думи полагат прекалени грижи, претърпяват неуспех в опита си да ги възпитат. А трябва да оставиш детето само да се заинтересува от своето напредване. Тогава ще постигнеш успех. Когато постоянно бдиш над децата, те се съпротивляват. Стават инатливи, мамини детенца и обикновено не успяват в живота си. Това е един вид прекалена загриженост, която не позволява на децата да възраснат.

Преди няколко дена дойде една отчаяна майка, оплаквайки се, че нейният син постоянно се проваля на приемния изпит в университета. Той бил отличен ученик в основното училище, отличен ученик в гимназията и лицея. Но след това дошли неуспехите, младежкото безразличие към учението и изобщо неговите странни реакции.

- Ти си виновна – рекох на майката. – А при това си образована жена! Какво би могло да направи твоето дете? През всичките тези години си го притискала, притискала, притискала: “трябва да бъдеш първи, да не ни посрамиш, да станеш голям човек в обществото!.. ” А сега той те е отритнал и нищо не иска да чуе. Престани да упражняваш натиск върху него, да се грижиш прекалено за него, и ще видиш, че той постепенно ще се уравновеси. Ще започне да напредва, когато го оставиш да бъдеш свободен.

първа част от беседата на преп. Порфирий Кавсокаливит “За възпитанието на децата”, превод: Константин Константинов

източник:http://sveticarboris.net/

Tags: възпитание на децата, св. Порфирий
No Comments »

Къде искаме да заведем нашите деца

Август 19, 2014 in Семейство

Ще говорим за един въпрос, който срещаме всеки ден и който често усилено обсъждаме, виждайки погрешния път, по който много млади тръгват. Ако потърсим началото на този път, в повечето случаи ще го открием в семейството. Нашата цел е да видим какво възпитание трябва да дадем на децата според преданието на Църквата. Етимологически думата „възпитание” означава „водене” и ако сме хора със съвест, тогава въпросът е – къде искаме да заведем нашите деца? Какви искаме да станат?

Ако в този момент се направи проучване и попитат родителите – какви искате да станат вашите деца, повечето отговори наистина биха били трагични. Тези отговори показват казаното по-горе – че проблемът тръгва от самото семейство. В повечето семейства в действителност не знаят какви искат да станат техните деца. Разбира се, много пъти казваме – искаме да станат добри деца! Но какво означава добро дете? Казваме – искаме да станат успели хора! Но какво ще рече успял човек? И как става това? В нас има достатъчно неяснота по този въпрос. Бих казал, че за нас възпитанието прилича на влак, който е тръгнал, но не знаем къде искаме да стигне. И тук започва объркването, защото, след като ние първи не сме в състояние да обясним какви искаме да станат децата, или докъде би трябвало да стигнат, тогава какво очакваме от тях? И нерядко започват конфликти, където често пъти не децата, а ние не сме прави.

Говорим за възпитанието на човека, но кой е човекът? Възможно ли е да дадем възпитание на човек, без да знаем кой е той, откъде произхожда, къде отива, кое е неговото предназначение, след като не е дошъл случайно на земята?

Кой е човекът?

Защото, аналогично на възприятието, което имаме за човека, заемаме и позицията към него. Всички знаете, че ако си купите някакъв уред, в кутията има ръководство, в което производителят ни обяснява как е изработен и как функционира самата стока. Ако не знаем това, ще го развалим. И ако знаем това за един прост уред, за съжаление не го знаем за човека. Понеже търсим отговор, който Църквата може да даде, трябва да познаваме православната антропология, т.е. – какво е човекът според начина, по който Църквата, Божието слово ни го открива. Защо? Защото истинското възпитание ще доведе човека до осъществяването на неговото предназначение. Когато възпитанието, което даваме на едно дете, не е в тази посока, тогава го водим до един изопачен живот, чиято цена ние първи ще платим. Затова трябва да имаме ясно разбиране какво е човекът и какво е неговото предназначение.

Къде ще научим истината?

Истината е в „кутията” на Производителя. И понеже Творецът на света и на човека е Бог, отговорите на въпросите се намират в Божието слово – първо в св. Писание и в преданието на Църквата. Там научаваме прости истини, които на практика обаче забравяме, а именно, че човекът е дело на Божията любов и неговото предназначение, бидейки сътворен по Божий образ, е да стане богоподобен. Да стане участник в божественото естество (2 Петр. 1:4), да яви Христовия живот в своята смъртна плът. Човекът има предназначение, което не може да бъде нещо, което не преодолява смъртта. Следователно, предназначението на човека не е нито да създаде семейство, нито да трупа пари, нито да строи къщи, а в неговата способност да преодолее смъртта и да стане участник в божественото естество (2 Петр. 1:4). Тогава всичко друго, което прави и служи на тази цел, има смисъл и ценност, но всичко странично, което прави и е противно на тази цел, реално са зъбите на смъртта. Които в даден момент ще сдъвчат както тялото, така и душата на детето.

Божието слово ни казва по чудесен начин, че човекът има божествено предназначение. Той е тръгнал от земята, за да стигне до небето. За да стане това, Сам Бог стана Човек, за да може човекът да стане бог. Например не може да празнуваме Рождество Христово по един наивен начин, т.е. – когато правим какво ли не, но забравяме защо Бог стана Човек. Когато не осъзнаваме връзката, която нашият живот има с Рождество Христово, когато този ден не ни припомня нашето истинско предназначение. Затова един човек, който е християнин, не търси, а знае това, което Бог му открива. Именно възпитанието ще доведе младия човек до пълната възраст на Христовото съвършенство (Ефес. 4:13), до неговото духовно възрастване, което означава – до явяването на Христовия живот в неговия живот.

Друг въпрос, който се появява, е откога започва възпитанието на детето?

От времето, когато още не се е родило. Оттогава започва. С това имам предвид две неща. Първо, възпитанието има много голяма връзка с начина на живот на родителите преди техния брак, в самия брак и в периода на бременността. Знаем много добре силата, която има наследствеността. Много пъти едно дете може да бъде наследствено обременено. Нека не забравяме, че нашият живот принадлежи не само на нас, а и на децата ни и нека се спра малко на това, защото понякога семейството не върви добре, но казваме – аз обичам моите деца! Но как ги обичаш? Подготвяйки тяхната смърт? Какъв живот ще им дадеш? Какво ще им предадеш в наследство? Определени пъти, когато човек има нещо по наследство, то се вижда добре и го разбираме. Наследствеността обаче няма връзка само със здравето на тялото, а най-вече с духовното състояние и равновесие на едно дете.

Второ, в периода на бременността. Смятате ли, че кавгите между съпрузите, напрежението в живота на майката, докато е бременна, са най-доброто нещо за детето, което носи в утробата си? Ако бащата и майката обичат детето, което ще се роди – защото го смятат за Божий дар, – те би трябвало да се погрижат да имат любов между си. Животът вкъщи да бъде нормален, напрежението да не се предава на детето, което майката носи в утробата си. И много по-важно – майката систематично да се въздържа от всички онези неща, които ще създадат проблем у нейното дете. Не мога да разбера как една майка обича детето си, когато по време на бременността пуши, и ми позволете да кажа, че не съществува никакво оправдание за това. Не мога да разбера как една майка обича детето си, когато по време на бременността пие алкохол. След това ще плаче. Ще се бие в гърдите. Ще казва – защо, Боже мой?! Следователно, възпитанието на детето започва още от този период.

Идва моментът, в който детето се ражда. Но откога пък започва възпитанието на детето, което вече се е родило? Днес дори учените казват, че детето се формира в най-голяма степен през първите шест години. Тогава, когато мнозина от вас казвате: малко е и не разбира! Интелектуално погледнато може да не разбира. Ако не разбира… Защото днес има дечица на 2-3 годинки, които дават такива отговори на родителите си, че човек наистина остава удивен. Следователно, нашият интелект има проблем, а не този на децата. Детето записва всичко, което вижда и живее у дома, просто още няма интелектуалната способност да обработи всички тези преживявания, което прави по-късно. И тогава са налице някои „номера” от негова страна, а ние започваме да питаме защо. На какво се дължи това? Затова детето трябва да чувства сигурност близо до своите родители и то ще я почувства, именно когато съществува любов.

Ще направя скок и ще ви кажа какъв отговор ми даде една 20-годишна девойка, която беше живяла в семейство с постоянни кавги. Аз я попитах:

- Обичат ли те твоите родители, детето ми?

А тя ми отговори:

- Какво означава да ме обичат родителите ми, отче? Всеки от тях казва, че ме обича, но за мене знаете ли какво означава да ме обичат родителите ми?

- Какво?

- Да ги виждам да се обичат помежду си! – отговори тя.

И аз й казах:

- Детето ми, по-хубав израз от този не бях чувал!

С устата на тази девойка децата казват на тези, които твърдят „аз обичам децата си!”, че този вид (формална) любов нищо не струва. Защото как така ни обичате, а се гризете помежду си? Обичате ни и правите труден нашия живот? Обичате ни и ни карате да се чувстваме несигурни? Обичате ни и ни прехвърляте като топка помежду си? Затова истинската любов е тази, която се проявява към детето чрез взаимната любов между родителите. И ако реално обичаме децата си, не зная какво ще правим – езика ли ще си отрежем, ръцете ли, но в никакъв случай не трябва да допускаме смут и несигурност в детската душа.

превод от гръцки

Tags: възпитание на децата, митр. Павел Сисанийски
No Comments »

Детето не е гост вкъщи

Август 19, 2014 in Начална страница, Семейство

Първото пространство, в което детето се възпитава, е семейството, където се развива. Отново казвам, че има 4-годишни деца, за които си мислим, че „то не разбира”, но то разбира всичко. И не само разбира всичко, но и в тази възраст стават най-големите катастрофи. Именно защото детето не може да прецени, че караницата между родителите е за момент, понеже няма такава способност, то чувства паника в себе си за това, което вижда пред себе си, макар и караницата да не трае дълго. Тази паника е способна да увреди много силно детската душа. Когато е по-голямо, то може да отсъжда по-добре и да разбере, че и родителите му не са съвършени, но в тази детска възраст не може да различи нещата. Затова много пъти някоя бурна сцена или постоянните кавги развиват паника и страх в душите на децата. Паника и страх, които могат да се изразят дори в телесни недостатъци и проблеми. Също така от мига, в който детето се ражда и расте, ние сме длъжни да развием отговорността в него и съобразно своята възраст да различава и доброто, и злото, немощта и страстта, и всичко.

Някога едно детенце, което бе едва на 6 годинки, дойде да се изповяда. Това дете обаче имаше съзнание за една страст, която ние, големите, понякога имаме, но изобщо не я изповядваме. То ми каза:

- Отче, алчен съм! Искам всичко за мене!

Страстите трябва да се изцеляват. И то от ранна възраст. Аз му казах:

- Знаеш, че след няколко дена е Рождество Христово. И на Рождество Христово майките и татковците правят подаръци на децата, нали?

- Да.

- Да направим сделка? На това Рождество Христово ще кажеш на родителите си подаръка, който ще ти купят, да го дадат на някое дете, което навярно няма баща, или не очаква подарък. Съгласен ли си?

- Да!

Аз си тръгнах от техния дом. В даден момент майка му го видяла как се разхожда из стаята си и си повтаря: „Тежко наказание! Тежко наказание!” Това какво означава – че то има съзнание за това, което ми каза и осъзнаваше болката от лечението на тази страст.

Детето от малко – съобразно своята възраст – трябва да се научи на отговорност. То може да направи някоя беля, но въпросът не е да го набиете, а да се лиши от нещо, което му харесва. Да почувства тази връзка – че няма само права в живота, а и задължения, и от малко да го разбере. Не мислете, че децата не възприемат това, те го възприемат, разбират посланието и реагират по различен начин. Стига само нашето послание да бъде ясно.

От тази детска възраст трябва да започне и нещо друго – контактът на детето с Източника на неговия живот, т.е. с Църквата, с църковната среда, с иконите, с храма, с молитвата. Без особено да го изморяваме, но и без да го лишаваме от тези неща. В тази възраст е нужно детето да придобие първите красиви преживявания, да почувства това, което правят много дечица, влизайки в храма, да целунат всички икони поред… Не можете да си представите колко ценен е вашият принос и колко ценни са (духовните) преживявания, които с любов и непринуденост трябва да давате на децата си. Разбира се, тези преживявания на децата в тяхната връзка с Бога трябва да започват от самия дом и детето трябва да вижда родителите да се молят, да палят кандилото и т. н. То обаче трябва да вижда тези неща, а не само да му казваме „прекръсти се!”, или „кажи си молитвичката!”, когато отиваме да лягаме, а в същото време детето да забелязва, че неговите родители и близки никога не правят това, което го карат.

И друг път съм казвал, че родителите, които не водят децата си от малки в храма, са осъдени след време да ги водят на психиатър. Естествено, нека ви обясня защо. Казах това веднъж на един голям празник, където имаше много народ и няколко дена по–късно една студентка ми каза:

- Отче, завчера на площада младите разговаряха за това, което казахте.

- За кое от всичко?

- За това и това.

- И какво казаха младите?

- Ще ви се стори странно, но те са съгласни с вас!

Защо бяха съгласни? Защото младите първи чувстват трагичната празнота в своята душа, за която родителите не подозират, нито приемат децата да им го кажат, защото пък не очакват, че нещо ще научат от тях. Затова е много важно в първите години – и ще ви кажа защо настоявам за първите години - детето, което няма възражения, да бъде въведено и да живее в това духовно пространство.

По-късно ще дойде времето на пубертета, което е времето на съмненията. Тогава по много и различни причини детето започва да има съмнения. Възможно е дори самите родители да развалят неговата представа за Бога или пък това да стане в училище, или някъде другаде. Но ако в него съществуват тези преживявания, тогава те ще го спасят. Затова е много важно в тези години на детска невинност детето да се засади в Църквата. Оттам нататък Бог си има грижата.

Казах, че възрастта на пубертета е възрастта на съмненията. Ако някой е отгледал правилно своето дете, той няма причина да се страхува от съмненията.

Съмнението е естествено явление.

Аз твърдя, че ако нямах съмнения, днес нямаше да съм духовник. Можеше да бъда лекар или инженер, но не и свещеник. Когато съмнението е искрено, то води до знание. Не се страхувайте от съмнението! Ако малкото дете ходи на църква, защото майка му или баща му казват да прави така, когато порасне, то иска да знае защо трябва да ходи. И много повече иска да знае това, когато вижда тези, които са му казвали да ходи, сами да не го правят. Или когато вижда тези, които го водят, на дело да отхвърлят нещата, на които го учат. Тогава има още една причина за съмнение в него. Затова трябва да осъзнаваме какво означава пубертетът, който е възрастта на диалога, където множеството забрани и заплахи не са от полза.

Народната поговорка гласи, че мъдрите родители готвят преди децата им да огладнеят. Тоест трябва да подготвим детето за пубертета и да не го оставяме само да открива света, а да му обясняваме какво ще срещне, тълкувайки определени неща, така че, когато ги срещне, да не се изненада. Ще ви кажа нещо много просто. Започнах да се занимавам с децата от времето, когато и аз бях дете – в лицея бях катехизатор на децата от основното училище. Когато една група от тях влязоха в гимназията, през лятото имахме среща и им казах: „Деца, досега ходехте в основното училище. Там бяхте големите. Бяхте и „учители”, малките вас гледаха и правеха, каквото правеха. Сега отивате в гимназия и ще бъдете малките. Не мислете, че всичко, което ще видите, е правилно. Ще видите по-големи деца да пушат, да говорят вулгарно, да правят едно, второ, трето – нека не ви правят на будали, а си отваряйте очите!” Дойде време за училище. Един ден дойде едно дете и ми каза: „Господине, това, което ни казахте, го видях днес в училище! Един ученик, по-голям от мене, пушеше цигара!” Само че това дете беше подготвено и можеше да оцени това поведение.

Когато детето започва да разбира, да разговаря с нас, да говори за права, е хубаво да му поговорим и за неговите задължения, с цел да го направим зрял човек. Когато някога бях директор в училище, говорех часове наред с децата. Казвах им: „Деца, тук ще живеем дълъг период от нашия живот и затова и ние, и вие сме длъжни да го живеем красиво. Имате права и аз пръв ви обещавам да ги уважавам! И второ, давам ви право да настоявате за тях! Обаче имате и задължения и ви информирам, че ще настоявам до последното от тях! По една много проста причина – не ви смятам за деца със забавено умствено развитие. Искате ли да кажа: клетите, не разбират!? Не е така, защото знаете какво искате и какво правите.” Постигнахме съгласие. Когато нещата са логични, децата лесно се съгласяват. Разбира се, дойде време – и това го знаеха и всички други колеги, – когато децата не можеха да бъдат изключително последователни по повод своите задължения. Тогава понастоявахме. „Не се ли договорихме за това?”, попитах. Сещам се, че казах на децата – ако някой от вас избяга от училище, следобед ще пием кафе у тях! Така спряха бягствата от училище. Въпросът е доколко ни е грижа за всички тези неща.

Важно е да развиваме чувството за отговорност в децата. Някои родители обаче постъпват сякаш техните деца са гости у тях – да не се притесни, да не се огорчи, да не се измори! Сякаш е гост, дошъл за няколко дена. Да не научи за трудностите, които родителят има. Защо да не ги научи? Не е ли член на семейството? Ще понесе малко от товара заедно с другите. Ще се научи да го приема, и то с радост. Това, което не трябва да правим, е да правим сравнения:

Не виждаш ли брат си!?

Това е грешка. Първо, защото по този начин ги противопоставяме, и второ, защото всеки има собствени дарби. Затова не съществува по-лекомислена грешка от това бащата или майката да казва на детето – виж брат си или сестра си! „Те четат и напредват, а ти си тъп!” Или да го сравняват с други деца.

Искам да се спра върху въпроса със свободата на детето, когато вече е навлязло в юношеската възраст, и то относно неговата връзка с Църквата. Трябва да се научим да уважаваме съмнението и свободата на детето. Връзката с Бога не може да бъде връзка по принуда. Още по-малко можем да се караме и да хулим детето, защото не ходи на църква. Тук се води друга битка – необходим е спокоен тон, правилен пример от страна на родителите, диалог и молитва. Ако детето види, че уважаваме свободата му, тогава ще се замисли и навярно ще дойде в църква. Но дори да не дойде – защото може да се влияе, ние ще се молим за него и ще му кажем много ясно: Детето ми, аз съм направил своя избор в живота си и почувствах, че Бог има централно място в него. Не мога да ти наложа този възглед, ти сам ще откриеш Бога. Едно нещо само мога да кажа: не поставяй под съмнение заради самото съмнение, а заради истината, защото искаш да научиш истината.

Ние трябва да даваме правилен пример и на това настоявам – най-голямата катастрофа във връзката между юношите и Църквата я причиняват родителите с техния пример и още повече с тяхното лъжеблагочестие и лицемерие.

Защото, когато детето вижда своите родители да се правят на благочестиви, да говорят хубави думи за духовния живот, но вкъщи следват друг път, когато виждат бащата да казва на детето: „Не можеш да успееш в живота с кръста в ръка!”, тогава тази картина се сгромолясва и заедно с нея и думите, които сме казали по-рано за Бога, за Църквата, за всичко в тази връзка. Ако наистина сме разбрали ценността на връзката с Бога, ще я развием с нашия личен пример, молитва и възпитание, което от малки ще дадем на децата. В противен случай ще бъдем това, което е казал Христос – тези, които сме затворили вратата (към Царството небесно) и не пускаме никой да мине през нея.

Също така критичен момент във възпитанието на децата и особено в началото на пубертета е откриването на другия пол. Момичетата и момчетата започват да разбират, че светът се състои от мъже и жени. Тук, за съжаление, самите родители много пъти следват двойни стандарти. От една страна, пазиш момичето, а от друга подтикваш момчето към създаване на нови връзки. Не съществува по-малоумна тактика от тази. Защото, ако подтикваш момчето си към връзки с други момичета, първо на първо, защо за някое друго момче тази връзка да не се случи именно с твоята дъщеря (след като така разсъждаваш)?! И ако реално следваш тази тактика, тогава ти ще си изцяло отговорен, ако нещо не върви добре с дъщеря ти. Не крия от вас, че когато при мене идват такива родители, първото ми желание е да се отнеса много лошо с тях. Не съществуват два вида етики и възпитания. Защото възпитанието, при което караш момчето си да разглежда момичетата като обекти за употреба, ще го направи неспособно да обикне в своя живот. И когато утре твоят син не върви добре в своето семейство, не търси другаде причините, а във възпитанието, което ти си му дал.

С началото на тази възраст вече няма нещо, което трябва да крием от децата. Аз им казвам изключително смело: ще се научите да обичате! Основни елементи на любовта обаче са уважението и цененето. Как обичаш някой, когото не цениш? Как можеш да обичаш някой, когото не уважаваш? Това са основни елементи на любовта. Ти би ли искал другите да се отнасят така с теб? Любовта е хубав подвиг, който можем да развием, защото е единственият път в живота. Затова трябва да обясним и на юношата, и на девойката, че всеки от тях е личност, която заслужава любов, а не е обект за употреба. Родителите правят трагични грешки в начина на възпитание относно този въпрос. Те разбират своя погрешен път по-късно и в действителност са отговорни за доста неща, които стават. Особено в наши дни понякога ставаме трагично отговорни.

Думите ми може да са тежки, но, за съжаление, чувствам нуждата да ги кажа заради вашите деца. Знаете ли от колко деца съм чувал или виждал написано в писмо: „Благодаря ви, отче, защото за мен бяхте бащата, когото нямах възможността да познавам!” Въпреки че те имаха родители, и то образовани… Но никога не ги познаха като родители, които да застанат с любов и отговорност до тях.

Децата растат и понякога следват различни пътища от родителите, от което родителите се огорчават. Сега не говоря за това дали родителите носят отговорност или не. Въпросът е докъде се простира отговорността на родителите? От момента, в който едно дете става пълнолетен човек, то носи отговорност за своя живот. Ако родителите му са му дали погрешно възпитание, те носят отговорност, но за възпитанието, което тогава (т.е. в миналото) са му дали, а не за конкретните дела, които върши сега. Ако родителите са се отнесли правилно с него, тогава те не носят отговорност, защото Бог ни е оставил свободни. Ако можем да кажем „Не!” на Бога, защо да не можем да кажем „Не!” и на родителите си? Въпросът е как ние се отнасяме към тях – дали с любов като бащата на блудния син, където детето във всеки един момент знае, че има дом, баща, майка, които няма да му затръшнат вратата. Искам обаче да подчертая, че много пъти начинът, по който се отнасяме към децата, дори и начинът, по който се отнасяме към тях в тяхната връзка с Църквата, е погрешен и така предизвикваме противоположни резултати.

Ще завърша със старец Порфирий, този свят човек, който, когато родителите отивали да разговарят за проблемите на своите деца, на всички давал един отговор, още преди да кажат най-малкото нещо: „Вие, родителите, станете святи и децата ви ще намерят своя път!” Той настоявал за това, защото знаел, че това е истината. Затова, ако човек реално обича децата си, тогава той трябва да стане свят. И тогава Сам Бог ще води децата.

превод от гръцки

Tags: възпитание на децата, митр. Павел Сисанийски
No Comments »

Детето не е съд, който трябва да напълниш, а е огнище, което трябва да запалиш

Юни 10, 2014 in Начална страница, Семейство

Възпоминания на сестра Екатерина, една от любимите чеда на стареца:

Старецът Порфирий, като прекрасен и разсъдителен възпитател със своите богоосветени слова подбуждал родителите да имат между себе си и към децата си християнска и свята любов.

Добрият и показателен живот на родителите излъчва благодат и на децата.

Светостта на родителите спасява и децата. Родителите трябва да са хора с гореща молитва още от самото зачатие на детето.

Светият живот на родителите като общуване на истината и любовта донася мир, съгласие, любов, кротост, свети чувства в сърцето на децата. Когато семейството живее християнски живот, то става място за умножаване (култивиране) на любовта. Любовта е висшата цел на възпитанието.

Детето не е съд, който да напълниш, а е огнище, което трябва да запалиш.

Когато родителите не се подвизават или имат неправилен подвиг, предават своето лошо разположение и своето тревожно настроение и враждебният дявол мъчи родителите чрез противенето по различни начини на децата, когато са малки и като пораснат.

Родителите са длъжни със сладост в сърцето, със самоотречение, с мир, със спокойствие, с търпение и добро разположение, с Христова радост, с вяра и молитва да направляват своите деца в любовта, в истината, в запазването на плодоносните добродетели. Те са длъжни да им предадат пламъка на вярата, благоразумния дух и разсъдителността.

Основно, именно майката трябва да бди, да следи, да се грижи, да се моли и да се подвизава, за да вдъхне в сърцата на своите деца страх Божий с благочестие и благоговение.

Един мъдрец казвал за своята майка: „Тя не ме научи на нищо, защото беше необразована. Но вдъхна в мене всичко, защото беше вярваща.”

Зад всяко славно семейство стои самоотречението на жената, на майката. Децата се вдъхновяват от нейния пример, от нейният живот, от нейният образец, а не от учението на безплодния морал.

Веднъж на масата се събрали семейство левити. Имало и един гост, който попитал, кой от тримата свещенослужители, бащата и двамата сина е най-добрият проповедник на Божието слово. В разговора се намесил малкият син, който без всяко съмнение отвърнал:

- Сега той е в кухнята. И показал майка си…

В края на краищата тя се оказала най-добрият свещенопроповедник. Тя не разговаряла в църквата. Но постоянно проповядвала с дела вътре в „домашната църква”, в своето семейство.

От малки, майката трябва да учи детето да пости, да ходи на църква, да се причастява с Живоносното Тяло и Честната Христова Кръв. Да го учи да обича, човеколюбиво да се жертва, да бъде кротко, смирено, отстъпчиво.

До 6-7 годишна възраст в детето се развиват най-основните черти на неговата личност. И както отбелязва свети Йоан Златоуст, в тази особено възприемчива възраст се развива умът, а в него се отпечатва и записва, като печат върху восък, всичко, което чува и научава. “И от тази ранна детска възраст – продължава светията – животът на детето започва да скланя към добро или зло, към пороци или към добродетели.” Много е важно възпитанието именно в тази възраст, защото, както той казва, ако родителите и възпитателите изпуснат тези първи години, то те изгубват и своето дете като човек за в бъдеще.

превод от руски

Исихазъм.ру

Tags: възпитание на децата, св. Порфирий
No Comments »

Възпитанието на младите в съвременното общество

Май 27, 2014 in Беседи, Начална страница, Семейство

Църквата гледа на възпитанието на младите хора по различен начин от този на света. В Църквата възпитанието означа ръководене, водене на хората не към конкретни идеи, ценности или идеали, а към любовта спрямо Господ Иисус Христос. Възпитанието в Църквата означава човек да се научи да обича Христос, защото това е нейната цел. Църквата говори за любовта към Бога. Секуларизираното разбиране за религията, за Църквата, говори за вярата в Бога и се ограничава само до това. Докато съвършеното в Църквата е любовта, която ще пребъдва во веки, защото, както вярата, така и надеждата ще отпаднат в последния ден и това, което ще остане, ще бъде любовта. Следователно, целта на човека е да се научи да обича Бога. Да вярваш в Бога е основно стъпало, първото, върху което човек стъпва и се изкачва на следващото и по-следващото. Той обаче не остава само в това, защото не може да отдаде целия си живот на нещо, в което просто вярва. Ако е толкова голям идеолог, може да го прави, както става в други случаи от всекидневието, които виждаме около нас. В Църквата обаче това, което съществува, е любовта към Христос. За нас целта е Христос. Христос е Този, Който е Учителят на всеки един човек. Виждате ли колко хубаво Господ ни казва в Евангелието „Научете се от Мене. . .”.

С други думи, човекът се научава от Христос, от Самия Христос, от живота на Христос, от думите на Христос, но най-вече от преживяването на любовта към Бога в себе си. Затова този опит е толкова силен, че побеждава всички видове любов от този свят. Радостта от Христос и Неговото присъствието има такава сила, че когато реално се разгори в сърцето на човека, тогава всичко се движи около Божията любов. В Евангелието Христос отново ни казва „Огън дойдох да туря на земята. . .”. Дойдох на земята, казва Христос, да запаля огън и това е огънят, който се разгорил в сърцата на светците, в сърцето на всички хора, които Го последвали. Именно този огън се разгаря в сърцето на всеки човек, който реално вкусва присъствието на Христос.

Не е достатъчно, братя мои, да говорим на нашите деца за евангелските идеи, не е достатъчно да казваме, че Евангелието и Църквата са най-доброто, което човек може да им даде, че любовта, радостта, свободата, справедливостта са хубаво нещо. Разбира се, всичко това е хубаво, но това, от което младият човек има нужда днес, е да се научи да обича Христос. Да научи, че това, което Църквата му дава, е Христос, и светът не може да му даде това. Човек навсякъде може да се научи да уважава своите ближни, да ги обича, да бъде почтен, искрен, справедлив, демократичен и всички тези неща. Не е било необходимо Църквата да поучава за тези неща, на които ни учи самата ни природа. Защото собственото ни аз и човешка ипостас ни учат на свобода, справедливост, демокрация, уважение, любов към другите. Това, за което Църквата може да ни говори, е любовта към Христос. Позволете ми да кажа, че ние, днешните християни, се препъваме именно в това място, защото смятаме Църквата за идеологическа система, че е достатъчно да бъдем добри човеци, да изпълняваме нашите задължения и децата ни да си знаят границите, да не правят бели, да не правят лоши неща.

Понякога хората говорят неща, които слушаме, естествено ние се смеем снизходително, но те не изразяват Църквата. Какво казват? „По-добре човек да бъде в Църквата, отколкото в наркотиците”, „По-добре човек да бъде в Църквата, отколкото в затвора”. Сякаш Църквата е противоположното на наркотиците и затвора. Човек би казал това, което казала камилата: „Добре де, не съществува ли прав път, среден път?”. Тоест наркотици или Църква? И този, който не е в Църквата, е в наркотиците? Разбира се, че не! Може да не си църковен човек и да си почтен, изряден, искрен, добър съпруг, добър баща, добър ученик, да имаш всички добри черти. Затова много пъти не можем да разберем защо децата ни имат друга връзка с Бога. Защо ние, възрастните, не можем да разберем тяхното желание да водят духовен живот? Ние им казваме „Защо искаш това нещо? Не е ли достатъчно за тебе, че стана добър човек, добър учен, имаш работа и помагаш на света и обществото? Какво повече искаш от това? Това са крайности, фанатизми, ексцентричности, болни неща”. Защо обаче изразяваме такива възгледи? Защото съдим за нашия живот не чрез любовта, а чрез формалното изпълнение на дълговете. „Да си изпълниш дълга и това е достатъчно”. Но любовта, братя мои, няма граници. Когато обичаш Бога, нямаш граници. Както когато обичаш някой човек. Ако обичаш един човек, искаш да си заедно с него, да съединиш живота си с него. Можеш ли да сложиш границите на тази любов? Любовта е огън, който гори в сърцето на човека.

Тя не влиза в логически граници и схеми, а действа от само себе си, защото действа сърдечно, а не интелектуално. Църквата поучава и призовава човека да възлюби Христос над всичко. Знаете ли, в миналото се наблюдаваше явлението, при което в Църквата имаше изключително много млади хора. Сещаме се, тези, които сме по-големи, че до определена възраст почти всички деца ходиха на неделно училище, на църква, и имаха връзка с Бога. От даден момент нататък я губеха – на четиринадесет, петнадесет или осемнадесет годишна възраст. Идваше казармата, университетът и цялото това усилие на човеците, на учителите, на библейските курсове, на беседите, т.е. всичко се оказваше напразно. Защо, мислите? Къде беше грешката? Добре, естествено е човешкото безсилие, човешките предизвикателства, причините, които се умножават, когато младият човек расте. Но „грешката”, да го кажа в кавички, „на Църквата”, не на самата Църква, а нашата, на хората в Църквата, беше, че за съжаление не разбрахме, че това, което трябваше да дадем на децата, е любовта към Христос. Ние ги научихме на евангелските идеи: „да си добро дете, честно дете, да обичаш другите хора, да даваш милостиня, да си порядъчен човек”, но не им говорихме за любовта към Христос.

Защото и за нас богословието имаше идеологически, философски и антропоцентричен характер. Пренебрегвахме любовта към Бога, тоест това какво означава да обичаш Христос. Оттук, за хората не беше особено важно да се научат да постят, да ходят на бдения, да се причастяват, да се изповядват, да четат житията на светиите. Не. За тях беше достатъчно да четат други книги. Житията на светците биваха пренебрегвани. Аскетическият живот на Църквата също. Човекът, който беше призван да преживее Христос в тайната на Църквата, беше оставен в периферията. Други неща излязоха на по-преден план. Именно поради това губихме хората, един след друг, веднага щом навлизаха в юношеска възраст. Защото, разбира се, грехът има сила и е преживяване. Той е нещо, което привлича човека и го пленява. От друга страна, какво ще придърпа човека оттам? Идеите? Идеите са мъртви сенки на нещата. Една идея не може да те задържи, колкото и голям идеолог да си.

За щастие, това време отмина (бел. прев. Митрополитът говори за ситуацията в Църква в Кипър) и днес виждаме, че намерихме, преоткрихме себе си, нашите корени и предание. Виждаме млади хора в Църквата, виждаме млади хора да обичат Бога, да влизат в Църквата с нови дадености, с нови предпоставки. Може да имат своите трудности, проблеми, падения, немощи, както всички нас, но слушат за любовта към Бога. Именно това трябва да говорим на децата ни. Да се научат да обичат Бога. Когато обичат Бога, тогава откриват в себе си великото преживяване на Неговата любов. Тогава се научават да придобиват в себе си мощни духовни антитела, които са противотежест спрямо тежестта на греха и с каквото и да бъдат наранени от греха, присъствието на любовта към Христос утешават тяхното сърце. Младият човек знае, че няма да се спаси със свои сили, няма да се спаси със своите дадености, а чрез Божията любов, милосърдие, милост, чрез жертвата на Христос върху Кръста за всички нас. Ако днес говорим за възпитание в Църквата, говорим именно за това водене, за това ръководство, за това да помогнеш на човека да възлюби Бога. Тогава Църквата ще създаде светци.

Как човек може да обясни днес това, което видяхме в представлението, което изнесохте (Бел. прев. – беседата е изнесена по повод приключването на учебната година в катехизиционните – т. нар. неделни училища). Една майка оставила децата си да бъдат предадени на смърт. Тя не могла ли да направи нещо, за да избегне това? Как тази жена понесла да види децата си, едно след друго, да биват убивани? Как малките девойки, девет, десет, дванадесет годишни издържали онези ужасни мъчения, за които чухме? Днес едно малко момиченце се страхува от една инжекция, камо ли да му отрежат главата. Младенци, жени, мъже, млади, стари, възрастни, престарели хора, малки, големи бързали към мъченията. Не защото вярвали в някаква идея, а защото обичали Христос. Именно тази Христова любов горяла в сърцата им и така преодолявали всички затруднения.

Накрая ще ви дам само един пример, който често казвам, но мисля, че е нещо, което изразява опита на светците, за да видим как те поддържали този пламък, който угасил всички други пламъци. В житието на св. великомъченик Георги, на този диамант на Христовата Църква, се казва, че наред с другите ужасни мъчения, които претърпял, го подложили на едно още по-ужасно мъчение.

Всички се събрали в арената, където през онази епоха се провеждали конни надбягвания със силни и бързи коне. Взели железни обуща, които имали гвоздеи, нажежили ги до червено и ги сложили на светеца. Вързали го зад конете и конете тръгнали да бягат. Всички другите гледали, крещели и приемали ужасяващата гледка по начин, сроден на хора, които не познават Бога. Но св. великомъченик Георги, както се казва в житието му, с радост гледал случващото се. Носейки онези ужасни железни обуща, пълни с гвоздеи, Христовият мъченик бягал с такова желание, като си казвал „Бягай, Георгие, за да приемеш жадувания Господ!” Всички знаем, че едно камъче да влезе в обувката ни, и се затрудняваме да ходим, камо ли да има гвоздеи в него, и то нажежени! Виждате ли какъв бил духът на светците и мъчениците? Светецът не виждал пред себе си никого и нищо, нито коне, нито тези, които крещели, нито злобата на човеците, а виждал само Христос. Той Него виждал и за Него бягал. Затова бягал с огромно желание и нищо не можело да го спре, защото в сърцето му горял огън, по-голям от огъня в обущата му, в душата му горяла любовта към Христос чрез която преодолявал всички други затруднения.

Наскоро ходих в една детска градина в Лимасол и попитах децата: „Деца, защо трябва да обичаме Христос?”. Страхотно впечатление ми направи едно дете, което каза „Господине, трябва да Го обичаме Христос, защото Той ни обикна.” Виждате, страшен отговор! Това е отговорът на св. ап. Йоан ние Го обичаме, защото Той пръв ни възлюби. Ние чувстваме любовта на Христос в нас не като обикновен диалог, а като жизнен опит. За нас, братя, Христос трябва да бъде централен знак на нашия живот. Средоточие на нашето съществуване. Той трябва да бъде смисълът на нашия живот. Ако Христос е такъв за нас, тогава и на децата си ще предадем опита от Христос. Само този опит може да ги задържи далеч от всички други преживявания, които им предлагат днес. Наркотиците, насилието, насладите, богатството са гибелни преживявания, но и преживявания на живот и смърт. Най-големият опит, който може да задържи един млад човек, е опитът от Христовата любов. Нека положим усилия да предадем този пламък, който Христос запалил в сърцата на човеците, и тогава този пламък ще гори и децата ни и всички ние ще ходим в мир и безопасност.

превод от гръцки

Tags: възпитание на децата, митр. Атанасий Лимасолски
No Comments »

Майчинство или кариера

Март 6, 2014 in Начална страница, Семейство

Ако сред мъжете досега битува устойчиво стереотипното отношение към женитбата като край на свободния живот, то за жените не по-малък разпространен стереотип се явява отношението към майчинството, като прощаване със своите кариерни интереси и амбиции.

Оказвайки се пред избора, да ражда ли още едно дете, жената не рядко изпитва страх за своето образование, професия, любимо занимание и най-накрая нейните собствени интереси и увлечения – ще се наложи ли да се раздели завинаги с тях?

Дали ще може многодетната майка да остане и за по-нататък в професията зависи от това, в кой период от живота си тя е родила децата. Ако към този момент тя вече е получила образование, специалност, някакъв опит в работата, то тя ще може да реализира себе си в нещо, което е приятно за нея и в същото време да се обгради с деца. Много важно е за жените да имат такава професия, която предполага частична заетост. В този случай всичко зависи от енергията на жената, както и от здравето на децата.

Ако в момента на раждане майките нямат образование, нито опит, тогава действително изникват трудности в самореализацията. Едно обучение ще изиска от младата майка огромно количество време и усилия. И ако комбинирате майчинството с учене, то за всичко това няма да ви стигне силата. А и за самата майка такава самореализация може да бъде угнетяваща, и съпругът ще се пренатовари. Такава ситуация не е много благоприятна. За съжаление родителите, които са погълнати от грижите за децата, забелязват този проблем чак тогава, когато връзката им се пропука от пренапрежение.

Също в такава трудна ситуация се оказват майки, чиято работа включва пълно офис натоварване. Това са майки – юристи, икономисти, счетоводители, банкови работници. За съжаление в този черен списък днес попадат доста престижни и високоплатени специалности. Жена, която има такава професия, когато се окаже в подобна ситуация се изправя пред трудния избор – детето или работата. Става така, че за да работи 8 часа в пет дни от седмицата тя се принуждава да даде детето от доста ранна възраст на детска ясла и т. н.

Хубаво е жената да е у дома и да участва повече в живота на своите деца. Ако си спомним живота на нашите майки и баби, ще видим, че всички те са работили, имайки деца. Но по-рано практически невъзможно беше да не се работи и се считаше за нормално детето да се даде в ясла и градина. Но днес жената има право да не работи и е глупаво тази възможност да не се използва, особено ако семейството е многодетно.

Когато говорим за самореализация на многодетната майка, ние в по-голяма степен имаме предвид не нейното кариерно израстване, а това, тя да има възможност да се занимава с още нещо освен децата. Това може да бъде не само работа, но хоби или почивка. Има хора енергични, обичащи работата си, на които тя им доставя радост, носи вдъхновение и им гарантира финансова стабилност. Такава работа жените се опитват да я запазят. Има и жени, които преди да се омъжат са работили 7-10 години, което ги изтощава като бъдещи майки.

Не всички майки могат да седят цял ден в къщи. Повечето от тях имат образование, увлечения, кръг от приятели, затова им е сложно да стоят само с деца и при това – палави. Затова е нужно периодично майката някъде да излиза, да променя атмосферата.

Но има и майки, които прекрасно се реализират като домакини в своя собствен дом. В края на краищата многодетната майка е топ-менажер на неголяма организация и за да работи тази организация ефективно, са нужни немалко физически и интелектуални усилия.

Много често майките, особено в големите семейства, страдат от „комплекса на отличника”, стремейки се за всички неща да изкарат шестица. Нужно ли е това? Както се оказва – не. Екзотичното блюдо, за чието приготвяне са загубени два часа се изяжда за десет минути със също такъв апетит, както и обикновени яйца. В прибраната стая при наличието на малки деца чистотата се поддържа максимум трийсет минути, независимо от това колко време е отделено тя да бъде подредена. Т. е. допълнителните усилия, отправени за достигане на някакъв идеал в крайна сметка ще останат незабелязани, неоценени по достойнство и в крайна сметка вместо радост ще донесат само разочарования. Затова ако не се стремим всичко да правим на най-високо ниво, може да се освободи голямо количество сила, толкова необходима за майката, грижеща се за човешкия живот.

Още една идея – не трябва да се работи без почивка. За да се избегне бързото преуморяване и от друга страна да се поддържа темпото, трябва да се работи с постоянни почивки, например на всеки 15 мин. Такъв режим ще позволи на майката да избегне „синдрома на прегарянето”, защото няма значение колко сте работили, все едно работата няма да свърши.

Понякога при съпрузите възниква проблем, когато единият не обръща внимание на трудностите на другата „половинка”, докато не му ги кажат. За съжаление жената твърде късно осъзнава, че за своите трудности е трябвало да каже по-рано на своя съпруг и, че умората и преситеността и я смазват. А тези неща могат да се получат не само от много работа, но и от еднообразието на домакинята. Не всеки човек може да обича да седи в къщи. Тези семейства, където съпрузите навреме съумяват да разберат това, са добре.

Ако една жена печели повече от мъжа си – това е рисков фактор за семейството. Когато това положение продължава дълго, при жената възниква чувство на недоволство, осъзнавайки, че иска да прекарва повече време с децата си.

Хубаво е жената да гледа сама детето си поне до четири годишна възраст или в краен случай да го повери на баба му или леля му, тъй като до четири години у детето се формира характера и могат да възникват проблеми, с които родителите се справят много по-добре, отколкото други.

По въпроса за многодетността на младите семейства бих казала, че те не трябва изкуствено да се подтикват към такава отговорна стъпка. През годините съм написала много статии, призоваващи младите семейства да имат много деца. Но после разбрах, че това е популяризиране на идея, която няма финансова поддръжка. По този начин младите хора, увлекли се от тази идея, могат да се окажат в доста тежка ситуация. Мисля, че по никакъв начин не трябва да се влияе на избора на родителите. Днес много многодетни семейства са проспериращи за това, че това е бил техният собствен избор. Те са родили децата си, уповавайки се на Бога, на своите сили, но в никакъв случай не и на подкрепа от държавата. В действителност, многото деца – това е наистина подвиг. В семействата с три или четири деца, раждането на нови не понижава качеството и нивото на тяхното образование.

Превод от руски

Tags: възпитание на децата, еманципация
No Comments »

За неуспехите на родителите

Февруари 11, 2014 in Начална страница, Семейство

Неуспехите на родителите в наши дни често могат да бъдат проследени до следващите три основни области: (1) какви са вашите приоритети, (2) доколко сте склонни да отделите своите деца от света, (3) вашата готовност да отхвърлите световните теории за родителите и децата и вместо тях да възприемете библейските принципи и християнските норми.

“Деца, бъдете във всичко послушни на родителите си, защото това е благоугодно Господу.” (Кол. 3:20)

Вашите приоритети като родители

Скоро четох за жена, която след няколко години на неуспешни опити да забременее, осиновила няколко малки деца. Тя копнеела за деца и мечтаела да стане чудесна майка и да се радва на майчинството. С тези осиновявания тя навлязла с вълнуващо очакване по този светъл път. Години по-късно, след като децата и са вече пораснали, тя признава, че като цяло не е изпитала удоволствие от изминатия път. На практика тя стига до там да намрази майчинството и е била облекчена, когато то най-накрая приключва. Колко тъжно. Аз наистина се чудя каква въображаема картина за майчинството си е представяла тази нещастна жена, когато първоначално е довела тези деца вкъщи. По всяка вероятност мислено си е представяла всички забавни неща, които малките момиченца се предполага, че правят, когато си играят със своите кукли и други неща като: гукащи бебета, които обичат да бъдат люляни за да заспят, очарователни едва прохождащи дечица, които се забавляват играейки мирно и спокойно часове наред с жп линии и детски влакчета, деца в началното училище, които винаги са изпълнени с желание да учат и никога да не се карат, юноши изпълнени с желание да оказват помощ , които гледат бързо да споделят тайните си с мама и тате и накрая млади пълнолетни, които са вече съзрели, заслужаващи доверие и готови да създадат свои собствени семейства.

Все пак лично аз не вярвам, че тази картина е напълно нереалистична. С всички тези неща аз имам опит с моите собствени деца. Както и да е, това е само частична картина. Ако мислите, че животът ще бъде такъв през всеки изминал ден, с минимални усилия и старания от ваша страна, помислете отново. Това няма да го бъде. Далеч по-реалистично е да мислите, че ако се трудите над това, слагайки обучението и възпитанието на децата ви на първо място през цялото време – всеки ден по цял ден, тогава нещата в тази фантазия ще се превръщат в реалност все по-начесто и по-начесто, толкова по-често, колкото децата ви стават все по-големи и по-големи. Не можете да се радвате и наслаждавате на близка, изпълнена с обич връзка с вярващи и добре държащи се деца, ако не желаете да направите отглеждането им свой най-висок приоритет. Трябва да погледнете на това като ваша работа на пълен работен ден. Ако направите това, съвсем реално ще получите тези награди далеч по-скоро и в по-големи количества, отколкото изобщо бихте могли да си представите.

Твоето задължение за отделяне от света заради Бога

Вие може да направите всичко, което аз препоръчвам и въпреки това да загубите своите деца в света. Как? Като не ги отделяте от вредните влияния, най-малкото докато те са достатъчно съзрели в своето възпитание и вяра (и аз вярвам, че тази зрелост идва далеч по-бавно и по-късно, отколкото повечето родители предполагат). Господ Иисус ни казва съвсем ясно в Матей 6:24, че ”Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре…” Когато позволите вашите деца да бъдат изложени на съмнителни външни влияния, вие просто ги бутате в ръцете на втори господар, и имайки предвид многото вълнуващи съблазни, които светът предлага, малко вероятно е предаността им към вас да се запази. Ако не отделите децата си от света, те ще ви отхвърлят и ще изберат пътищата на света за ваши собствени скръб и срам.

Премахването на телевизията и избирането на домашното училище са две от най-очевидните и ефективни решения за проблема с вредните влияния, но освен тях едни от най-приятните и простички неща, които можете да направите, за да отгледате вярващи и изпълнени с обич деца, е да ги задържите да вършат повече неща с вас и по-малко неща с другите деца извън вашето семейство. Ако ги държите близо до вас и ги учите на всичко, което знаете за вярата, и ги държите далеч от вредните влияния, когато те са още малки, едва ли ще трябва да се тревожите за нещо друго. Вие ще отстраните безчислено множество от проблеми, които ще са резултат от допускането или насърчаването на децата ви често да общуват с други деца.

Ако някой се съмнява колко добро може да произлезе от това, просто да прочете внимателно многото отчаяни истории на християнски майки, чиито деца са се отклонили от правия път и да отдаде строго внимание на това, колко голямо е значението на “външните влияния” към проблемите, които те имат. Ако сте честни в своята оценка ще откриете, че огромен брой от тези проблеми са директно следствие от влиянието на “приятели” извън семейството. Ето къде вашите деца ще научат други ценности различни от вашите. Ето къде вашите деца ще възприемат отношения и ще издигнат становища, които са анти-семейни и бунтовни спрямо родителската власт и правомощия. Ето къде вашите деца ще бъдат изложени на много неща, за които вие никога няма да поискате те да имат нещо общо с тях. Ето къде те ще загубят своята вярност към вас и към Бога и ще обърнат своята вярност към света. Ако искате да възпитате вашите деца да изберат Господа за техен Бог, трябва да отхвърлите светските неспирни хвалби на “циганката”, от които вашите деца “се нуждаят”, за да се приобщят вън от вашия дом. Вместо това трябва да вярвате на Господ, когато Той казва, “Затова, излезте из средата им и се отделете.”

“Затова излезте из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема”; “и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери”, казва Господ Вседържител.(2Кор. 6:17-18)

Отхвърляне на заблудата на психологично обоснованото отглеждане на деца от страна на родителите

Всъщност всяка книга за родители, издадена в последните години е била написана от психолог. Неопитни родители или баби и дядовци, които са били научени да третират психологическите проблеми чрез теории на светския хуманизъм. Това наистина ме плаши, особено когато виждам, че това се прилага в християнските книги за родители така, както и при светските. И не са само книгите за родители, но тези светски принципи и философии са се разпространили почти във всички социални аспекти на нашето общество. Произлизащият начин на мислене лъжливо се прикрива като истина, когато всъщност не е. Този светски начин на мислене нарича себе си “научен факт”, когато всъщност е само една атеистична теория върху друга атеистична теория. Разбира се, това светско мислене гъделичка и ласкае вашия слух, но дали е вярно и дали действа?

В случай, че не сте наясно относно областта на психологията, то знайте, че днес тя е общоприето световно учение, което не се основава на християнските принципи, но на лъжливи, суетни, горделиви и безсмислени светски философии. На първо място тези хуманистични теории са изучавани само от тези, които планират да се специализират в областта на умственото здраве. Но не беше толкова отдавна, когато някои хуманисти с високи цели в образователната област видяха подходяща възможност да разширят своето влияние и психологията стана необходимо условие в почти всички учебни програми на колежите. Сега създадените учебни курсове, особено за бъдещите социални работници и учител, са наситени с психология. Много професии днес, които имат отношение към децата, изискват научна степен в “Детска Психология” или в “Ранно Детско Развитие”. Днес дори децата в детската градина са изложени на светските (отдалечените от християнството) идеи и техники, които от самото начало са създадени в опити за третиране на умствени болести. С времето тези студенти достигат зрялост и техните гледни точки са вече дотолкова шаблонни и моделирани от светската психология, че те изключително трудно могат да мислят по някакъв друг начин. И естествено те започват да отглеждат своите собствени деца в същата традиция. Какъв по-добър начин за лукавия да открадне (отдалечи) сърцата на нашите деца далеч от Господа, като коварно промъкне своите изопачения и изкривявания във вярата и убежденията на младите студенти чрез нашите собствени училища.

Откровено, тръпки ме побиват всеки ден, когато чета многото въпроси, изпратени ми от млади родители, излизащи от нашите модерни училищни системи. Повечето от тези родители, въпреки че са християни, не осъзнават какво се случва, когато ми повтарят светските мнения и убеждения, внушени в тях чрез училищата. Дори църквата е започнала да приема и да се съгласява с тези погрешни философии, като психолозите се считат за “експерти” фактически навсякъде. Така че накъде да вървим оттук нататък? Подсещам се от пасажа в Светото Писание, отнасящо се за цар Ахазия, който запитал езически бог дали ще оздравее от сериозната болест, от която той страдал. Бог изпратил пророк Илия да каже на царя: “Така каза Господ, защото няма ли Бог в Израил, че ти изпращаш запитване до Ваал-зебуб, бога на Екрон? Затова ти няма да станеш от леглото, където си легнал, но със сигурност ще умреш.” (2 Царе 1:6). Ако сте като тези родители, измамени от светските философии под формата на психология, все пак дано вашите очи да се отворят и да имате куража да отхвърлите злото, на което сте били научени. Нека започнем да вървим към Господа по посока на всичко в нашия живот, включително и по нашия път като родители, а не към света.

“Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света.” (1Ин. 4:1)

превод от английски

Tags: възпитание на децата
No Comments »

Православен свят

Начало

Архив по теми

Архив по имена

You are browsing the Blog for възпитание на децата.

Подготовката за брака

Подготовката за брака

Светът прави от вярата религия, а не Път

Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва

Децата в храма – как идват и как си отиват

Родители в пубертет

Съвети към родителите за децата

Заради децата ще постоя прав

Ще й кажеш за изповедта, нали?

Да не съсипваме децата си

Децата – това са апостоли на Бога

“Добри деца”

Деца, днес създавате утре!

Това, което спасява децата, е животът на родителите вкъщи

Къде искаме да заведем нашите деца

Детето не е гост вкъщи

Детето не е съд, който трябва да напълниш, а е огнище, което трябва да запалиш

Възпитанието на младите в съвременното общество

Майчинство или кариера

За неуспехите на родителите

Избрано от интернет

Който носи в себе си благодатта на Св.Дух, знае за какво говоря

Клатя си краката заради любовта към Христос

Св. Тихон Задонски: Духовни напътствия

Кръстът е да позволя на другия да бъде несъвършен

Евангелието за чудото във Витезда

Най-четено за месеца

Врачешки манастир, 09.03.2020

За изповедта

За детската изповед

За нашите покойници

Връзки

Начало

Архив по теми

Архив по имена

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Близки теми:

Избрано от интернет

Най-четено за месеца

Врачешки манастир, 09.03.2020

За изповедта

За детската изповед

За нашите покойници

Връзки