Бог ли изпраща злините?

Юни 21, 2014 in Външни

Въпрос: Какво е виновно едно дете, което се ражда с тежка болест?

 

Първо да кажем, че Бог не изпраща нито проблемни деца, нито злини. Нашата природа обаче е болна и много пъти това води  болни последици. Ражда се едно болно дете и ние казваме: какво е виновно да се мъчи? Със сигурност, за нищо не е виновно. Но ние ли сме тези, които имаме право да го убием, за да не се мъчи? Тогава защо не убиваме останалите болни деца? Както правили спартанците и да запазим само здравите. И кой е критерият за здраве? Нима животът на един човек включва само настоящия живот?  70-тте години, които живее тук? Къде остава вечността на човека? Да, със сигурност, едно болно дете се измъчва за 70-80 години, но праведният Бог и благ Баща оправдава това дете вечно. И кой съм аз, който ще го лиша от вечното оправдание? Ако можехме да видим всички тези онеправдани и измъчени деца в царството Божие, тогава щяхме да разберем, че 70 години не са нищо в сравнение с вечното царство Божие. Но каквото и да стане, ние нямаме право да убиваме другия човек, трябва да разберем, че от момента, в който човек се ражда в света, ние имаме пълната отговорност за него, каквото и да стане.

 

Защо Бог допуска това?

 

Защото такова е естеството на нещата. Болестите не са влезли в живота от Бога, не Бог е донесъл болестта, смъртта или тлението, а ние ги вложихме в нашия живот. Нашето падение, прекъсването на връзката ни с Бога е донесло тлението в света, тоест първата причина, която е породила болестта, смъртта и тлението, не е Бог, а човек. Падението е довело до това, това са последиците от падението. Бог не иска да се раждат  болни хора, не иска човек да умира, да се терзае, Бог не изпраща тези неща, не съдейства на злото, никога;  злото обаче съществува, защото съществува от момента на падението и ще съществува до Второто Христово Пришествие. Това, което Бог прави, е че Той ни дава възможност и сила да претворим това зло в добро, болката във вечна радост, защото Бог не гледа човека само в неговите 50-70 години, а вечно. Трябва да се откъснем от разбирането, че Бог изпраща болести, болни деца, глад в света и други подобни неща. Той не участва в злините, които стават, защото в противен случай Той щеше да бъде причината. Не можем да припишем на Бога причината за злото,  защото Той не е причина за никое зло.

 

Дали Бог иска по този начин да ни накара да се покаем?

 

Добре, някой ще каже, не е ли могъл по друг начин да ни накара да се покаем , нима е нужно да ни вземе децата?  Или ако това е свято семейство?  Какво да стане? Има свети семейства, които имат много силна връзка с Църквата, но децата им умират или се  разболяват.

 

Дали Бог прави това от любов към нас? 

 

Е добре, тогава да не ни обича по този начин!  Ако ни обича и децата ни се разболяват, кой е луд да обича Бога в този случай? За съжаление, всички тези въпроси, които с право задавате, ги има, защото в нас дълбоко е навлязло това убеждение, че зад злините стои Бог, тоест Бог ни изпраща злините. Трябва да разберем, че Бог не е причина за злото. Никога не е възможно Бог да убива децата ми. Ама какво да правиш с този бог? Не искам един бог, който убива хора, който праща болни деца!  Нима Бог изпраща болни деца? Виждаш хора, които се раждат  и не знаеш къде е кракът, къде е ръката,  къде са очите. Виждал съм напълно обезобразени хора. Добре, Бог ли е искал да бъде така?   Или защо това да става с другия, а не с мене? Или за щастие, не  съм аз!  Нима Бог обича всички тези деца, които загиват и затова ги взема?  А с останалите какво прави, не ги ли обича? Е, тогава да не ни обича!  Или да ни обикне по-късно!  Защо да ни обикне сега, нека ни обикне когато станем 70 годишни,  защо да ме обикне сега, какво съм Му направил, за да ме погълне?

 

Разбирате ли, че този начин на разглеждане на тези неща поражда хулата срещу Бога? Добре,  един простодушен човек ще го приеме, ще каже такава била Божия воля, приемам го, свивам сърцето си и Бог така искал. Нещата обаче не са така, Бог не е причина на злото, никога. Нито съдейства на злото, Той не използва злото, за да направи добро. Не. Злото няма никаква връзка с Бога, Бог не съдейства на злото, не може да му съдейства, както аз не съдействам на един крадец или да хвана някой, който слага бомби и да му кажа: виж, върви и сложи една бомба на онзи, за да се покае! Или: запали му автомобила или го окради, за да се покае утре! Не. Бог не съдейства на дявола. Смъртта е зло, болестта е зло, скръбта е зло, но Бог какво прави? Той ни дава сила да превърнем в добро това зло, което наистина е зло и не го оневиняваме. Бог обаче не е причина и не съдейства на злото – трябва да разберем изключително добре това нещо, защото постоянно ще се сблъскваме с тези неща дали в нас, дали в други хора. Знаете ли какво означава да отидеш в един дом, където е починало дете и да кажеш: Бог го обича и го взе! Какво да ти каже другият човек? Твоето защо не го взе, а взе моето? И хайде, взел го е! Нужно ли беше да го размажат на асфалта?  Да бъде изпепелено? Не можеше ли да го вземе по по-добър начин? Нима беше нужно да стане на хиляди парчета? Каква е тази любов?  Това любов ли е? Това е като змея, който яде по един човек на ден в приказките. Тоест едни бог-змей, който яде хора, не може да бъде Бог от Евангелието.

 

Кой определя участта на бедните и  нещастни тези деца ? Ние се родихме в богата страна, а те в бедна, кой определи това?

 

Да. Кой определя. Във всеки случай не Бог, а човешката злина и затова всички имаме отговорност пред Бога. Човешката злина прави тези неща. Не Бог  е определил  богатството, бедността и неравенството между хората, защото в противен случай Бог е виновен. Не  е ли така? – излиза, че Той е виновен, че съществуват тези неща и някой ще каже: аз какво съм виновен! Родих се богат, имам си милионите, колите, е, какво съм виновен, че  другият се е родил беден?! След като Бог ме е  определил да бъда богат, тогава за какво да се занимавам с другия, който Той е определил да бъде беден? И ако се върнем в по-стари времена – някой се  е родил чернокож, бил е  роб и му казвали, за щастие, хора, които не били православни: виж, ти си чернокож, така създаден си от Бога, ти си бял и си така, ти си жълт и си така. Кой е определил филетичните различия? Всички хора сме еднакви,  но ние правим тези разделения, нашата злоба, грях, падение са направили всички тези неща, които съществуват около нас. Защото другите хора какви са, не са ли и те хора?

 

Бог ни призовава, тоест Той ни казва – виж, беден ли си? Оползотвори твоята бедност. Не започвай да роптаеш и да хулиш за това, че си беден. Оползотвори бедността по духовен начин, така че тя да ти помогне за вечността. Или – богат си, използвай богатството си в духовен аспект, за да живееш вечно до Бога. Бедният търпейки своята бедност, богатият разпореждайки се  правилно със своето  богатство, в противен случай и двамата ще си нанесат духовна вреда и вечно ще се отделят от Бога. Тоест трябва да разберем, че не съществува съдба, не съществуват неща, които са предварително начертани от Бога. Ние сме отговорни, защото, в противен случай, ако Бог така ги е определил, тогава Той би бил причина. Тогава Той е виновен, че съществуват бедни и богати, слуги и господари.

 

Бог не е ли всемогъщ? Не може ли да не допусне злото да идва?

 

Може, но не го прави, защото съществува пълната свобода на човека, която Бог никога не отхвърля и затова човек е отговорен за своите дела. Налице е  злоупотреба на нашата свобода, която води до тези резултати.  Цената за свободата е много скъпа за всички, но тя е най-великият дар към човека. Разбира се, Бог желае всички да пазят Божията воля, несъмнено, и когато казваме да бъде Божията воля, това означава, че ние свободно я приемаме и тя става нашата реална свобода.

 

Не съществуват случайни неща, както и не съществуват предначертани неща. Тоест Бог не е предначертал, че ти в еди-кой си ден и час ще отидеш на църква. Ти си поискал да отидеш. Значи, имаш пълната отговорност за своето дело. Бог има промисъл за целия свят, но не Бог предопределя ние какво ще правим. Аз нося отговорност за моите дела. Аз поисках да направя това нещо.

 

Също трябва да дадем право на Бога да се намеси, защото мога да кажа, че отказвам да Му дам право, имам свободата да Го отхвърля. Затова, ако Му предам свободно моя живот, Той ще ръководи моя живот и свобода, защото тя съществува в Божията воля, но аз нося пълна отговорност за моите дела. Ако всичко е предначертано, тогава каква отговорност носим? Ако Бог е предначертал да се разведа с жена ми , аз каква отговорност нося за това? Бог да не ми е предначертавал такова нещо!

 

Защо вземате такъв пример?

 

Добре, или е предначертал да стана монах, да стана митрополит, да стане клирик.

 

Случайно ли е?

 

Е, защо не е предначертал това за  тебе?

 

Мене? Откъде знаете? Нито за мене, нито за вас.

 

Тоест Бог е имал  особена връзка с мене?

 

Ми по-скоро да!

 

. . . Не, сине мой. Аз сам избрах този път. Бог няма особени връзки с никого, Бог обича всички по същия начин, както обича мене, така обича тебе, и другия.  Бог обича всички по същия начин, Той  няма особена любов към никого. Аз избрах да водя този живот, да живея така, това е моя отговорност, аз отговарям за  моите дела. Да, Бог помага, но това означава, че си положил своята свобода в Бога, ти си го избрал, но Той не може да дойде да ти отсече свободата и насила да те вкара в Църквата без ти да го искаш. Със сигурност Бог винаги помага и гледа сърцето на човека. . .

 

Превод от гръцки: Константин Константинов

 

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=275%3A2014-06-21-11-54-08&catid=53%3A2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

 

 

Да общуваш – означава да се научиш да слушаш

Юни 10, 2014 in Външни, Семейство

 

Въпросът за хармоничната връзка между мъжа и жената е наистина важен, защото не е достатъчно човек просто да ражда деца на този свят, но трябва да ги отглежда правилно и красиво. Естествено, че това е последица от здравата връзка на двамата млади човека в брака. Здравата връзка на родителите и  хармоничният брак носят душевно и телесно равновесие на децата. Децата израстват, идват в света и своите първи усещания за всичко, което образува техния душевно-телесен свят, те получават от своите родители.

 

 

Преди да продължа, искам да ви разкажа нещо – когато станах митрополит и приключиха изборът, ръкополагането и интронизацията, на следващия ден имахме света Литургия в митрополитския храм. След това трябваше да отида за първи път в канцеларията на митрополията. Свършиха празниците, трябваше да видим и действителността. По време на Литургията нещо ме свиваше в сърцето и си  казвах: „Дойдох в град с много проблеми. Досега бях само духовен наставник и изповедник. А сега като митрополит за първи път се изправях пред действителността в големия град. По време на Литургията се питах:  „С какво ли ще се сблъскам при това мое пътуване, в това дело, което се нагърбих да върша?” Молех Бога да ми помогне, да ме укрепи в новото ми служение. Светата Литургия свърши и се готвех да тръгна към митрополията. През това време дойде един свещеник и ми каза:
- Ваше Високопреосвещенство, извинявайте, но много спешно трябва да подпишете няколко документа, защото хората чакат. Дълго време нямахме митрополит, хората се  тревожат и трябва да подпишете веднага, както се казва, тук и сега.

- С удоволствие, отец, ще подпиша. Тук съм и ще подпиша. За какви документи става дума?

 

Помислих си: „Да видим къде ще сложа първия си подпис!” Гледам една купчина с документи за развод. Казах му:

 

 

- Моля те, благословени човече, вземи тия неща оттук! Донеси ми нещо друго да подпиша. Да сложа първия си подпис върху документи за развод, да разделям хората?! Дайте нещо друго!

 

- Добре, ще видим нещо друго.

 

Дойде следващият и каза:

 

 

-  Да подпишете!

 

-  Какво е това?

 

-  Чекове.

 

- И това няма да подпиша. Донеси нещо друго!

 

 

Накрая разбрах, че проблемите на митрополията бяха два – чековете и документите за развод, което е трагично. Защото, знаете ли колко жестоко е да виждаш хора, които някога са се обичали изключително много, били са съединени с брачните връзки, създали са деца заедно, съединили са живота си, станали са един човек и въпреки това сетне са стигнали до решението, за добро или зло, да развалят тази носеща патината на времето любовна връзка.

 

Нашият опит като Църква е да видим човека в същността на неговия проблем. Защо се разпада бракът? Защо се появява този проблем? Когато човек изследва нещата, бързо установява, че тук проблемът се състои главно и преди всичко в едно. А именно, в безсилието за общуване. За съжаление,  не се научихме да общуваме правилно. Впоследствие това го видях при възпитанието в училищата, както при малките деца, така и при по-големите. Видях, че от много рано се появява този недостатък, който след това се задълбочава и, уви, дава своите плодове. От малки деца се научихме да ходим на училище, да се образоваме, да станем  добри хора и да говорим правилно. Казваха ни го и нашите баби: „Научи се да говориш добре, да се държиш добре, да говориш хубави думи, да бъдеш любезен.” В училище наистина се научихме да говорим добре, любезно, в множествено число, всички тези необходими неща. Забравихме обаче, че общуването не е само да говориш добре. Най-значимото нещо в общуването е да слушаш добре. Това нещо никой никога не ни го предаде. А то присъства в нашата елино-православна цивилизация. Ако прочетем текстове на древните елини, но и на отците на Църквата и на съвременните отци-подвижници, ще видим огромното внимание на отците към това, как да слушаш другия човек. Ако, например, прочетем текст на св. Никодим Светогорец, който  живял през 17-18 век на Света Гора, виждаме, че той казва на духовния наставник как да слуша другия човек, как да го гледа, как да се отнесе с него. Дори какви движения да прави с лицето си. Казва му да внимава изключително много, да не прави движения, които могат да поставят другия човек в затруднено положение. Човек вижда дивната мъдрост в опита на нашето предание, в това как да общуваш с другия човек, което за съжаление в нашия век сме загубили. Научихме се само да говорим. Никога не сме се учили да слушаме.

 

 

За щастие, с голяма радост чувам, че в Европа, в училищата, в университетите има специални уроци, специални семинари, посветени на това „как човек да слуша”. За първи път ми разказа за това една госпожа от Никозия, която ходила за шест месеца в Англия да взема уроци как да слуша. Първия път, разбира се, се засмях. Казах й:

 

 

- Трябваше да ходиш в Англия, за да слушаш?

 

- Да, отче. Трябва да се научиш, как да слушаш. Това е най-важното. След това наистина установих, че и ние не слушаме, не знаем да слушаме и че да слушаш е наука.

 

Казах, че е цяло щастие, че това го има на Запад и е добре, че сме в Европа. Може би наред с други неща ще вземем и тези добри неща, които имахме, но ги загубихме.

 

 

Когато идват хора с проблеми, родители, които са отдалечени един от друг и се измъчват и измъчват и своите семейства, но са благоразположени да живеят красиво и хармонично, човек веднага вижда това безсилие на хората – да не могат да се изслушват. И двамата едновременно казват своето си, като една касета, която поставяш в касетофона и повтаря всички аргументи, за и против, всеки за себе си. Същото прави и човекът отсреща. Като два хубави касетофона, които възпроизвеждат много добре съдържанието на лентата. Но двата касетофона никога не могат да постигнат съгласие помежду си.  Просто всеки казва това, което има в себе си. Така са и двамата, когато всеки гледа своите си неща, но не могат да се изслушат.

 

 

Казват ми: „Добре, това е тъжна констатация, това е реалността. Какво да правим, обаче?” Тази действителност се потвърждава от факта, че всички тези двойки, които познавам от личния си контакт и от опита си, показват, че 90 % от браковете не се разпадат заради намеса на трети лица или най-малкото първичната причина не са трети лица. Дали във връзката ще се намеси друго лице, е нещо вторично. Първият пробив, първият удар идва оттам, че хората – всеки по свои собствени и оправдателни причини – се затваря в себе си. От нашия опит установихме, че това се повтаря винаги. Мъжът се трепе, с една, две, три работи, за да отговори с достойнство и чест на нуждите на семейството, на икономическите нужди – заемите, къщите, които е построил, автомобила и всичко друго. Да работи от сутрин до вечер, изнемогва буквално. Същото и съпругата. Но резултатът е, че и двамата, идвайки си вкъщи, са толкова уморени и толкова напрегнати, че не само не могат да общуват, а за съжаление допускат да излеят един върху друг цялата онази умора, цялото душевно-телесно напрежение, което са натрупали през деня. По отношение на децата си, те считат за достатъчно това, че: „Аз съм добър баща. Аз съм добра майка. Правя всичко за дома ми, за децата ми. Да не им липсва нищо. Да не се лишат от нищо. Да не чувстват, че имат някаква нужда.”

 

 

В крайна сметка обаче ние не даваме на нашите деца най-главното, от което имат нужда – хармонията между родителите. Всички вие знаете много добре, родители сте и го знаете, че нашите деца имат много дълбоко чувство, много дълбока интуиция, не можем да ги излъжем. Може да не се караме и да не си разменяме думи пред децата. Детето обаче вътре в себе си разбира какво става. Дори и бебетата. Аз не искам родителите да се изповядват, държейки децата в прегръдката си. Защото виждам, че когато родителите се изповядат, бебето става причастно на това, което казват родителите. Може да е на три, пет, девет месеца и да не разбира. Когато обаче майката, държейки бебето в прегръдката си, разказва нещо скръбно, или плаче, или е разстроена от това, което казва, виждаш как бебето става неспокойно. То гледа майка си с онова тревожно изражение, пълно с въпроси и става неспокойно. Казвам на майката: „Недей да идваш с бебето си.” „Ама, не разбира, бебе е.” Разбира бебето. Разбира преди да го родиш. Разбирало е и когато е било плод, разбира оттогава, от когато е било в майчината утроба. Науката днес е доказала това, съществува дори т.нар. „психология на плода”(Пренаталната и перинаталната психология изучава психологическите ефекти и следствия от най-ранния опит на индивида – преди раждането (пренатален) и веднага след раждането (перинатален опит) Бел. пр.). С други думи, и плодът усеща това, което става около него, в дома, с родителите му. Разбират децата. Имат сензори, имат интуиция в себе си, и разбират. Не можем да се скрием от тях.

 

 

Това, което е необходимо за децата, е хармонията в дома. Как можем да я постигнем? Тези неща ги знаем. Но как можем да ги придобием? Бракът е подвиг. Той не е лесно нещо. Бракът е голям подвиг. Голямо изкуство. Голяма наука.

 

 

Много пъти, когато ходя в гимназиите и общувам с учениците, след това разговарям с най-големите. Децата питат: „Отче, защо е лошо да имаме връзки между нас, тоест предбрачни връзки? Защо Църквата е толкова строга?”. Казвам на децата, да, Църквата е строга, не защото иска да премахне връзката между хората, а защото иска връзката да има правилна основа. „Ако не се научиш от юношеска възраст да гледаш на другия човек не като пол, тоест дали е мъж или жена, а като на личност, че той или тя е Коста, Елена, Мария, Георги, Андрей и т.н., да приемаш другия човек като личност и да гледаш на него като на личност, тогава и в брака си ще имаш проблеми. В брака си няма да гледаш на другия човек като на човек, а като на жена. И жената ще гледа на мъжа като мъж.”

 

 

Знаете много добре, че не може да има здрава връзка в брака, ако не надскочим пола. Трябва да се научим да гледаме на другия като на човек, с целия му душевно-телесен свят, не само като тяло, не само като мъж или като жена, а като на човек, който има душевни и телесни потребности, който има собствен свят, собствено съществуване. Мъжът да гледа на жена си като на личност и жената на мъжа по същия начин. Така поставяме брака върху правилна основа. След това мъжът трябва да се научи как мисли една жена, да разбере начина, по който тя действа, и да се държи по съответния начин. Защото, ако той се държи с нея със собствени критерии, тогава вече е на прага на семейната трагедия. Ако казваш напр. „Ама, защо жена ми се оплаква от мене? Аз съм добър, нося пари вкъщи, купува си каквото иска, давам й пари, колкото иска, лятото ходи на екскурзии. Защото се оплаква?”, а жената също мисли за мъжа, „Аз му готвя, пера го, честна жена съм, нямам други неща в живота. Защото се оплаква?” С тези си въпроси те показват неразбирането си, че това са добри и необходими неща, но не те докосват другия човек; че емоционалният и душевен контакт е този, което има значение в брака, а след това всичко останало. Но за да се случи това, трябва да видиш другия човек, както си е.

 

 

Виждате, Христос, за да спаси човека, Сам стана Човек. Той не спасил човека, изпращайки някой друг, оставяйки заповедите или вършейки някакво чудо – и с това да спаси човека. Не. Сам стана Човек, за да може да спаси човека. За да устои бракът, мъжът трябва да отъждестви себе си с душевно-телесния свят на жена си и жената да разбере напълно душевно-телесния свят на мъжа, така че единият да приема от другия това, от което има нужда. Така функционира двойката. Мъжът вече престава да бъде мъж, жената престава да бъде жена, а стават „една плът”, стават един нов човек. Двамата души са нова реалност, ново съществуване.

 

 

Те са нов човек, който Христос благославя чрез тайнството Брак и неразривно го съединява. Мъжът не може да функционира самостоятелно. Никой никога не може да смята жена си за нещо друго, „а ще бъдат „двамата една плът” (Бит. 2:24). Двамата са различни от самото начало. Мъжът е различен и жената е различна. Те са много различни същества. Не са едни и същи. Именно това е хубавото на двойката, че единият допълва другият.

 

 

Единият не властва над другия, не го поробва, не го поглъща. Не го унищожава като човек. Той не губи своята персоналност. Не. Двамата заедно стават нов човек, вече представляват един човек, благословения човек на брака, мъжа и жената, които носят децата в света. Виждате колко изкусно Божията мъдрост е устроила така, че децата да не се раждат само от един, а от двамата. И двамата да носят децата в света. Резултатът от единението на двама човеци, на душевно-телесното съединение, са децата. Затова в децата си човек вижда себе си.

 

 

Най-големият дар, който можем да направим на децата ни, е нашето присъствие. Хармонията на семейството ни. Заради тази хармония трябва да жертваме нещата, които правим. Дори и нещата, които може да ни изглеждат необходими, защото трябва да разберем, че най-необходимото нещо е този мир, това богатство, което не зависи от външни неща.

 

 

Нека влезем в брака с правилни критерии и при правилни обстоятелства. Да гледаме на другия човек като на човек. Да го приемем. Да разберем кои са нуждите му. Да разберем, че в брака даваме, а не вземаме. Да разберем, че нашият дял е да отдадем себе си и да не изискваме от другия да ни отдава себе си. Да не казваме : „Единственото, което искам от тебе, е да ме обичаш!”. Каква огромна грешка е това, колкото и да изглежда оправдано! Чуваме младите двойки понякога да мислят така. Аз им казвам: „Деца, вече сте положили основата накриво!” Когато изискваш от другия, тогава това става повод за раздор. Кажи на жена си: „Единственото, което искам, е да те обичам”, не да ме обичаш. Другото е последващо, то ще дойде като последица. Когато поставиш на другия като условие да те обича: „Единственото, което искам от тебе, е да ме обичаш, да ме цениш, да си честна, да си добра съпруга”, е свършено! Сигурна е бъдещата кавга, защото след това ще кажеш: „Виждаш ли, ти не си това, което исках.”

 

 

Не разбираш ли, че първо даваш на другия човек и след това вземаш? Когато от самото начало искаш да вземаш, тогава нещата са сбъркани.

 

 

В Църквата любовта „не дири своето”, (1 Кор. 13:5), казва св. ап. Павел. Любовта не дири своето. „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.” Господ Христос възлюби света „докрай”, така че никой никога няма да може да възлюби човека така, както Христос. Той яви любовта Си като се жертва за човека. В брака мъжете са длъжни да обичат своите жени, както Христос обича Църквата. С други думи, в брака реализираш своята любов, отдаваш себе си, без претенции, без нещо в замяна, без да искаш нещо за себе си. Тогава другият човек може да се трогне и да ти принесе това, което има, колкото има и колкото може да ти даде. Оттук започва да се „пропуква” съпружеската връзка и след това започват много проблеми.

 

В брака човек трябва да отдава себе си изцяло, безусловно. Нека тръгнем от това, да се научим да слушаме другия. За да чуеш, трябва да замълчиш. Трябва да утихнеш и целият да станеш слух, за да чуеш другия човек. Мъжът да слуша жена си и жената мъжа си. Така двамата, бидейки единни, ще дадат това, което е най-добро за децата им, които, разбира се, всеки родител обича безмерно и желае да им дари всичко. Желая всякога всичко да бъдат наред при вас, да бъдете щастливи с вашите семейства, както и да насърчавате вашите деца да вървят напред и да растат щастливи и благословени от Бога!

 

Превод: К. Константинов

 

източник:http://dveri.bg/x93k

 

 

Ако със смирение не изплуваш над нещата, ще потънеш

Юни 4, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Същността на човешкия грях е именно гордостта, егоизмът, тщеславието, т. е. човек да иска да се обожи без Бога. Точно това е прекъснало връзката на първия човек с Бога. Гордостта и егоизмът са причината за падението.

 

След идването на Христос – Новия Адам, започва възсъздаването на човека. Точно по противоположния на гордостта път – на смирението. Въплъщаването на Логоса, идването Му в света, е израз на пълното Му смирение. Той се е родил като смирен човек. Начевайки своята обществена проповед, Иисус Христос ни поучава в блаженствата, че на първо място блажени са тези, които имат нищета на духа, т. е. смирение. Понякога си задаваме въпроса – какво всъщност означава тази добродетел смирение? Означава ли винаги да отстъпваме? Винаги да сме онеправдавани? Всички да ни презират и експлоатират? В действителност нещата при истинската добродетел не стоят точно така. Има голяма разлика в това дали отстъпваш от безсилие, или отстъпваш, понеже искаш да направиш това. Този, който съзнателно се стреми да отстъпи, е по-силен от човека, който „побеждава”. А някои отстъпват просто от безсилие, което е понятно и съвсем човешко. Да вземем за пример връзката между възрастните и децата. Ако едно дете дойде да те удари или ритне, ти го оставяш да си продава фасоните и не вдигаш ръка да го удариш, а се опитваш да го успокоиш. Не се отбраняваш по адекватния начин. Ние обикновено отстъпваме и даже са радваме и оставяме децата да ни „отмъстят”. Постъпваме така, защото чувстваме безопасност, гарантирана ни от нашата сила, от това че сме по-големи и едно хлапе не може да ни навреди.

 

Същото е със смирения човек – той има сила да отстъпва, да понася другия и от никого не се страхува. Не че се прави на силен, напротив. Преди да попадне в конкретната ситуация, смирението вече му дава ключа на връзката с Бога. Т. е., смирен е този, който може да нарича Бога свой Баща. Спомняте си, че когато Христос казва да се молим, първата фраза на молитвата е „Отче наш”. Първата дума, първото движение и първата връзка, е връзка между баща и дете. Бог е наш баща. Смиреният човек е този, който оставя своята воля, принизява себе си, както Христос се е понижил и е станал Човек. Отказва своята воля и приема Божията – само така може да нарича Бога свой баща. По този начин човек се чувства като Божие дете, а хората от целия свят чувства като братя, сроден е с цялото творение. И творението се сприятелява с него. Дори да искат да го убият, такъв човек чувства хората като свои приятели. Не го интересува дали другите го мразят смъртно. Защото той придобива поглед, виждащ отвъд външната страна, където възприема другия като единосъщен човек, Божи образ, дете на Бога, негов брат. Всичко принадлежи на Бога и Той го управлява. Такъв човек се чувства много уютно в мирозданието на Отца си, защото е като детето в дома на баща си. В бащиния дом човек чувства голяма сигурност и голяма радост. Човек по този начин се сближава и сприятелява и с природата, и с хората.

 

Наблюдаваме това и практически – в живота на светците. Виждаме, че те са се сприятелявали с безсловесното творение. Има светци, които са живеели заедно с лъвове и змии, с мечки, без да чувстват никакъв страх. Нито пък животните са ги закачали, защото зверовете имат едно чувство, то е в тяхното естество, което разпознава първия човек и новия човек. Вие знаете, че тази дисхармония, тази агресивност на творението спрямо човека е последица от грехопадението. Никое животно не е било диво, нито е съществувала смърт или болести и природни катаклизми. Всички тези последствия са дошли с греха. Но, когато животните разпознаят в някой човек това първоначално – първосъздадено състояние, тогава и те се държат по съответния начин.

 

Не знам, деца, дали сте чели жития на светците, но там ще видите често този феномен. И днес съществуват такива хора – Божии човеци. За стареца Паисий са известни много такива случки. Когато бил в манастир в Гърция и слизал към селото да отиде на служба, го нападнали две мечки – диви, а не като тези от зоопарка на Лимасол. Те го нападнали, а той носел две просфори, спрели пред него и той им казал: “Вижте, имам две просфори – ще ви дам едната, и я разделил, а другата ще я взема в църквата.” Те вървели с него заедно до селото и после се върнали, без да му навредят. На Света гора в неговата килия имаше много животни – змии, лисици, различни други диви гадини. Той не си е поставял за цел да гледа животни и да устройва зоопарк – това беше една естествена проява. Един друг подвижник поискал да махне някакви змии от своята градина – били няколко, той ги хванал, останала само една, а в двете си ръце вече имал по една. Направил на възел едната, за да може да хване другата и ги хвърлил навън. Аз видях това с очите си. Животните биват опитомявани от Божия човек, природата го приема.

 

Това, което ви казвам, е от огромно значение, защото нашата епоха е епоха на голям страх. Времето е изпълнено с несигурност и смут. Всичко създава в душата постоянни въпроси и бунт заради събитията, които ни се случват. Един човек ми каза в манастира, че турците ще ни бомбардират. Вече били подготвени 52 самолета, с които да нанесат ударите. Защото гърците купили някакви оръжия и те се били скандализирали. Аз го слушах, слушаха го и млади хора, които бяха там. Това беше човек с висока длъжност в правителството. Тогава се питаш – как един младеж да понесе това? Младеж, който има мечти, следва, иска да стане учен, да направи кариера, да се ожени, да създаде дом и т. н…. Това е в границите на нормалното – един млад човек трябва да мисли за такива неща. Друго е, ако за това мисли един старец, тогава е за оплакване. Да мисли да прави къщи… Какво да кажеш!? Сещам се веднъж, когато отидох при старец Паисий, го намерих много разгневен. Питам:

- Отче, какво става?

- Имаше тука един възрастен човек – 70 годишен, който ми каза да се моля да създаде християнско семейство!

И не стига, че искал да се ожени, а и да намери някоя християнка старица. Не се смейте, знайте, че има богати стари хора, които не разбират, че годините им са свършили, мислят за инвестиции, да увеличат капиталите си, по цял ден умът им е в това. Това е страст.

 

Но говорехме, че е много тежко, когато един млад човек живее под бремето на тревогата, постоянно с въпросителни – какво ще стане, ако стане война, бомбардировка и има окупация? Свършено е с всичко, което правим, всичко загива. Затварят университетите, приключваме с дипломите, инвестициите, всичко… Турците няма да ни питат какви дипломи имаме! Освен това – болести, неуспехи, цялото това трудно положение може да хвърли човека в голяма депресия, т. е. – в отчаяние. Човек може да изпадне в пълно недоумение какво става в крайна сметка. Ако човек няма сили да изплува над  нещата, тогава ще потъне, ще се разбие. Един светец казва, че сърцето на смирения човек от нищо не се страхува, абсолютно от нищо. Защото този, който е под всички, къде да падне, пита св. Исаак, този който се е поставил по-долу от всички неща, накъде по-надолу? Той е смирил себе си дълбоко и, смирявайки се, е почувствал свободата на Божие чедо, почувствал се е дете на Бога. От тази позиция вече не съществува нещо, от което да се страхуваме.

 

Когато човек има смирение, той се чувства много на място във всяко пространство и ситуация,  никъде не среща затруднение и за него нищо не е трудно. Нито се срамува от нещо, защото всичко около себе си чувства близко и хармонично. Всичко е в приятелски отношения с него. Затова, когато виждаме в нас да се създава чувство на подозрителност – че другите ни иронизират, експлоатират, не ни обичат, докато ние сме им показали приятелско отношение, че са неблагодарни – да знаете, че тези неща са показател за духовна болест и немощ. Не е възможно смиреният човек да гледа по този начин. Дори действително да го онеправдават, той въпреки това оправдава хората, чувства любов и състрадание към тях и разбира, че този, който върши злото, има по-голяма нужда от Божията милост, от този, който претърпява и понася вреда. Т.е., когато ни направят някакво зло, този, който ни го причинява, е в по-лошо състояние от нас – „жертвите”. Тогава човек не се самосъжалява, че са му причинили зло, а гледа другия и го обича, защото любовта е последица от смирението. Никой човек не може да обикне, ако не се смири. Затова Христос ни е възлюбил докрай, именно защото е принизил Себе Си  и е прегърнал човека. И ние, ако искаме да обичаме когото и да е – било в брака, или  родителите ни, колегите, трябва да се научим, че правилното движение на любовта е не да изискваш от другия, или да претендираш за нещо, а ти самият да изхвърлиш всичко, което имаш и да се отдадеш на другия човек. Това е любовта. В момента, в който търсиш нещо от другия, макар и да го смяташ за правилно и той да ти благодари – тогава започват отмъщенията, инатенето, любовта започва да става користна. Любовта на Светия Дух не е користна.

 

Това смирение се отнася и към Бога. Трябва да се научим кое е нашето правилно отношение към Бога. Не ние сме създали света, нали? Нито ние ще го спасим. Трябва да осъзнаем тези неща, че сме Божии чеда, създания, че Бог е сътворил света, Той крепи творението, Той ни е привел от небитие към битие и от Него зависи всичко. Бог е неограничен, а ние сме ограничени, затова и трябва да имаме съответното разположение. Да не казваме и ние като един философ – ако Бог съществува, той не може да е друг освен мене (Ницше). Да си мислим, че ние ще уредим всичко. Да се научим откъде сме тръгнали и къде свършваме. И когато говорим с Бога, т.е. – когато се молим, ако искаме да се научим, трябва да се научим да стоим пред Бога смирено, като такива които имат нужда от Него, а не като такива, от които като че ли Бог има нужда. Някои казват – ходя на църква, моля се, давам милостиня.  Това става и с духовни хора – виж, аз съм млад човек, а станах свещеник, докато можеше и да не стана, а да ходя да пирувам и гуляя, да правя каквото си искам… Или – аз се подвизавам за Бога и не върша грехове, не хойкам наляво надясно, стоя си вкъщи. Въпреки всичко, което правим, не трябва да имаме впечатлението, че Бог ни дължи благодарност, защото сме направили това или онова. Това, което вършим, е за нас – Бог не печели нищо, защото Той няма нужда от каквото и да било. Нито от молитви, нито от милостини, от каквито и да е наши подвизи. Ние имаме нужда от тези неща, да се крепим чрез тях. Това са средства, които ни водят към Бога. Но ние казваме, че ги правим за Него. Когато застанем да се помолим, трябва да е смирено, като имащи нужда от Божията милост. Ако например казвам Иисусовата молитва и осъзная какво означават думите „помилуй ме” – че имам огромна нужда като човек, чиято последна надежда е в Бога, ако казвам молитвата по този начин, веднага ще почувствам отговора на Божията милост, ще се свържа с благодатта на Духа и молитвата ще започне да действа. Такава молитва достига до Бога.

 

По отношение на самите себе си – нека се приемем такива, каквито сме, с нашите недостатъци, немощи и безсилие, и да спрем онези безкрайни въпроси: защо, защо… И да потърсим и намерим причините, защо правя това нещо и го желая, защо да имам тази страст. Обикновено търсим отговор не защото искаме да научим истинската причина, а защото все едно казваме: „Как мога да правя това нещо?!” И това ни води до разрив със самите себе си. Това не е разривът на смирения човек, който е градивен, а егоистичен разрив, който потапя душата в скръб, мъка, отчаяние и обезсърчаване. Мнозина казват – имам някаква страст. Приеми, че имаш в себе си тази страст! Защото те го казват, не за да си помогнат, да се избавят от нея, или да се опитат чрез покаянието и благодатта да доближат Бога, а за да престанат да имат угризения. Но и самите угризения не са духовно явление, дори да ги имаме, това е психологично явление. Отците не говорят за угризенията – те са психологичен синдром, направо са си един болен егоизъм. И решаваме, че трябва да отидем да се изповядаме, за да изчезнат угризенията. Това е друга болест – от едната отиваме в друга. Не се изповядваме за това – грехът не е на психологично ниво, за да се занимаваме с угризения и с различни други психологични състояния. Грехът е богословски, духовен проблем и последиците от него засягат първо нашата душа, а след това въздействат и върху тялото, върху ума. Когато съгрешаваме, нямаме угризения или депресия, а имаме съзнание, че грехът ни отделя от Бога, нашия Баща, изопачава това, което Бог е създал за нас и започваме диалог на покаяние. Казваме на Бога: ние сме Твои деца и това, което сторихме, разруши тази връзка, молим Те да ни помилваш. Приемаме събитията такива, каквито са – ето, това съм аз, дори и по-лош и по-зъл. Ако всеки от нас познаваше другия, представяте ли си какво би станало. Ако се изобрети машина, която да чете нашите мисли, горко ни! Всеки да разбира какво мисли другият, какво мислим и какво има в нас – неописуемо зловоние! Такива сме.

 

Изобщо да не се впечатлявате – всички без изключение,  и аз, който говоря, и вие, които ме слушате, такива сме всички. Не трябва да се ужасяваме, нито да се паникьосваме, още повече пък да се питаме – как е възможно аз да помисля това? Е, какво да помислиш, щом цялата природа е изопачена от греха, кое ти се струва странно!? За съжаление, това е естествено греховно състояние. Сега има борба и тя се състои в това да разбираш своето положение и да го приемаш, не за да си остане така, а да го кръстиш в банята на покаянието и духовния труд, благодатта на Бога, която постепенно обновява човека. Цялото това движение, този процес е именно православната позиция. Затова и православният човек е човек, който се движи в свобода и уют, макар и да носи в себе си факта на греха – той знае да плаче за греха, а не да бъде потопен от него, той го признава, разбира го, но чувството за връзката с Бога е по-велико от това чувство за греха. Ако четете Патерика, там ще видите постоянно истории на подвижници, описващи битките, които са водили. Там присъства дяволът, който се противи на битката, на подвига и обикновено изтъква един довод – ти си грешен, няма да се спасиш. Те пък казвали: да, грешен съм, никой не се съмнява в това, но това засяга мен и Бога, ти няма да ми се правиш на адвокат. Един старец, когато помисълът му казвал, че върши много грехове и няма да се спаси, отговарял: „Не сме те назначили за адвокат, аз и Бог добре се разбираме.” Това е! В тази синовна връзка с Бога човек се движи свободно в пространството на Божията любов.

 

превод от гръцки

 

Разговор на митр. Атанасий със студенти за молитвата

Май 29, 2014 in Беседи

  Беседа на митрополит Атанасий Лимасолски със студенти от Кипърския уневерситет  

Молитвата – отдих за душата

Прекрасен отдих за човека, скъпи мои, е да посвети макар и не много време от своя живот на молитвата. Ако след изморителния ден й бъде отделено малко време и човек се освободи, за да се приобщи с Божия дух, със Светия Дух, който щедро и изобилно е в Църквата, тогава той действително ще си отдъхне пълноценно. Отдихът, не е когато ние дълго спим или извършваме разни пътешествия. Разбира се и това е известна почивка за тялото. Но отдиха за душата, духовната почивка е много по-важен и значителен. Човек истински си отдъхва, когато се научи на жива връзка с Бога.   Казвам това, защото всеки вижда, колко дивен покой намира човешкият дух по време на богослужението в Църквата (както беше на молебния канон към Пресвета Богородица, който ние с вас изпяхме). Колко помагат на човешкия дух тези свещени тропари, съчинени от светиите, имали опит в познаването на Светия Дух и Божието присъствие в сърцето си и изразили именно този опит в църковната музика, тропари, песнопения. Помагат да се възлезе при Бога и да се приобщи със Светия дух, Когото Господ дава на търсещите и жадуващите Го. Всичко това ни дава вярно усещане за Божието присъствие, отдъхване, вярно усещане, ако може така да се изразя, увеселение, развлечение. Аз съм абсолютно уверен в това, че от една истинска молитва, от една служба, от едно свещенодействие в храмовото пространство ти ще си отдъхнеш така, както е невъзможно да си отдъхнеш в най-добрите развлекателни центрове, където ходят хората, – те ги напускат още по-уморени и по-нервозни, отколкото, когато са дошли. Понякога са така превъзбудени, че се убиват един други.
И е странно да чуеш, как някой казва, че денят, а може и нощта да се прекарва в развлекателните центрове. И това трябва да носи спокойствие и радост. Но те, ставайки от сън, натискат копчето, включват радиото, започва се една шумотевица, започват и да припяват. И това от ранно утро, още не са се разсънили! Понякога когато се спускаме рано с колата от манастира и виждаме, как заради най-малкия повод те викат, карат се, ругаят се и аха, аха да се сбият. И ти се питаш: какво се е случило с тях? Та още е сутрин… не е краят на деня. Още не отворили очи вече са на нокти. Къде са били? Може би цяла нощ са прекарали в развлекателни клубове, откъдето тръгвайки си обрулени, се връщат в къщи в още по-лошо състояние, отколкото са били преди.  

Влиза човек, излиза ангел

Такова нещо в църквата няма. В едно свое прекрасно слово св. Йоан Златоуст казва: ” …ти искаш да узнаеш, какво е това Църква и в какво е нейното чудо? Това е много просто. Огледай се около себе си и влез в църквата – и ще видиш, че църквата е такова място, където влиза вълк, излиза агне. Ти влизаш в църквата вълк, а излизаш агънце. Влизаш разбойник, а излизаш светец, влизаш разярен, а излизаш кротък, влизаш грешен, плътски, а излизаш духовен, влизаш човек, а излизаш ангел.” И се поправя: “Какво говоря: ангел?! Нима само ангел? Ти влизаш човек, а излизаш бог по благодат!” Ето какво е църквата.   И действително това е неоспорим факт: човек в църковното пространство, в атмосферата на песнопенията и молитвите намира безметежен покой. Защото, както знаете, в Православната Църква има велики служби, и тя преди всичко е Богослужебна Църква, и целия ” курс на лечение”, с който тя въздейства на човека, на душата на хората, – това е курс на лечение с богослужението. Спомням си на Света Гора (и въобще това съм го забелязал в продължение на моя монашески живот) идваха да живеят в манастира хора. Колко диви на външен вид! На лицето им бе отразено вътрешното им подивяване – див нрав, див поглед… След това, когато прекараха ден, два на Света Гора, в манастирите, посещаваха службите, то полека лека на лицата им се изписваше сладостта, кротостта и благодатта Божия. И въпреки, че бяха само поклонници, Божия Дух при все това им въздействаше, те се успокояваха и намираха истинско умиротворение.   А много казват: Ще отидем на Света Гора,  в някой манастир, и даже и ако не получим особена полза, то в краен случай ще се наспим на воля, толкова прекрасно се спи в манастира, както никъде другаде извън стените му. Другаде не можем да намерим такъв покой, нито нещо подобно. И не защото в манастира е тихо. В света у тях също има тишина. Но затова, защото в манастира има покой, духовен покой. Този контраст е толкова рязък, че можеш да го забележиш с невъоръжено око. Понякога съм се забавлявал с тях (някои от поклонниците мислят, че всички ние на Света Гора имаме дар на прозорливост и само като погледнем човека го виждаме от край до край)! Но това са можели светиите, а ние кои сме?! И така веднъж дойдоха около 25 човека. Аз им казвам: “Искате ли да ви кажа кой от вас е за първи път на Света Гора и кой вече е бил тук?” Казват: “Да, отче, кажи ни”. Погледнах им лицата – и наистина, по тях веднага можеше да се определи тези, които са на Света Гора не за първи път. Те имаха други лица в сравнение с останалите. И аз им казах : “Ето ти, ти, ти, ти, ти вече сте били” И се оказах прав, всичките ги познах! И така се приобщих към славата на прозорливците! (смях) Макар че постъпих като тези факири, които са шарлатани!

Бог е надеждната опора в живота

Затова, Божие благословение е да се научим на молитва.! Затова, скъпи мои, вие трябва да се научите да се молите. Ето, във вашето ежедневие вие срещате множество трудности и разочарования, мнозина стигат до задънена улица. От краткото си общуване с вас виждам, че при вас има немалко безизходни ситуации, проблеми, въпроси, силна тревога. И мракът, който прониква в юношеската душа прави човекът да не знае кой е той самият, какво прави, къде отива, какво иска – нищо не знае. Всичко това се излекува, когато човек започне да се моли. Когато човек започне да се моли, той получава сила от молитвата. Молитвата е светлина, защото сам Бог е светлина. И Божията светлина започва постепенно да разтваря духовния мрак. Ако понякога тъмнината упорства в човешката душа, това е защото добрият Бог, като лекар желае да изцели душата смирявайки я, учи човека да се смирява. И на нас е необходимо да се научим да получаваме тази сила, за да преплуваме морето на нашия живот и да преодолеем трудностите, имайки надеждна опора.   Другите неща, на които човек днес се опира са: нашия разум, нашите пари, нашето здраве, нашите сили, някой човек, нашия ближен, наш приятел, наша приятелка, нашата съпруга и т. н., – това са опори, които също са добри, но не са надеждни, защото са подложени на разрушение и изменение. Изменят се хората, изменя се окръжаващият ни свят заради тези или онези обстоятелства. Единствената надеждна опора, неизменната опора е вярата в Бога. Бог не се изменя никога. Той не се губи, не се изменя, не разочарова човека, никога не го предава. Бог не оставя Своите дела незавършени и наполовина направени, но ги довежда до край, защото Сам Бог е съвършен! Често, когато вие се сблъсквате с неудачите, особено сега, когато учите, с неуспехите на изпитите, на занятията ви е нужно да се научите на силата на молитвата, за да бъдете над разочарованията подобно на самолет, който лети над облаците по време на буря. Той набира височина и за него не е страшна бурята, която бушува, и не може да достигне тези висоти, където той лети, защото той има “сила”, която му позволява да преодолява подобни ситуации.  

Пожелай ми неуспех!  

Още повече в Църквата Бог дава сила не толкова да се преодоляват нашите неуспехи, но за да можем да извличаме от тези неудачи духовна полза. И веднага неуспехът става най-доброто от успехите ни! Затова тези неща имат такива благотворни въздействия на човешката душа, на неговата личност като цяло, затова неуспехите са необходими. Мога да кажа, че е много необходимо да се научим да имаме разочарования. Неуспехите са много важни за човека. Навсякъде ни пожелават “успех”, а трябва понякога да ни пожелават “неуспех”, за да знаем че трябва да се готвим за разочарование, и да не привикваме към това, всичко да става така, както ние искаме. И когато възникне и най-малкото препятствие, тичаме при психолога и психиатъра, мислим, че имаме “психологически проблеми”. Главата ни е пълна с “психически проблеми”, нашият джоб е пълен с хапчета, а джобът на психолога с пари. “45 минути струват 15 лири”, – ви казва той! Знаете ли, някои психолози ме недолюбват, защото съм им отнел клиентите! (смях) Когато чух това, сам се учудих. Преди време един психолог ми каза за един разговор, провел се в техен професионален кръг, че някои заради мен са загубили клиенти. Но това е драматична ситуация: човек, затъващ в своите проблеми отива при лекаря, а той поглежда часовника си. И след като изтекат 45 минути, казва: “Виж (а този бедничкият му изповядва целия свой живот), искаш ли да преминем във втория час? Пресметни си,, иначе остани в своята бездна и ела друг път!” Не обръщайки внимание на тези неща, ние често се отиваме при психолога. Има ли необходимост от това и каква? Хората плащат, за да могат да поговорят, плащат, за да могат да ги изслушат. Представяте ли си докъде сме я докарали. В колко трудни ситуации се намират хората и какво предприемат. И всичко това е, защото са изгубили общението си с Бога.

Молитвата показва смисъла на живота  

Бог ни моли, подбужда, умолява, принуждава ни, за да беседваме с Него! Виждате ли какво казва Той? Просете, искайте, хлопайте на вратата – и ще ви отворят. Всичко, което искате, ще ви го даде Бог. И ако ние се научим да се молим, тогава ще запазим мира в нашите души. И този душевен мир е тази сила, която не дава на човека да потъне. Така човек, който се учи да се моли осъзнава много добре в какво е смисъла на неговия живот. Той намира смисъл на живота си, и в този смисъл има място и за неговият неуспех.

Превод от руски: Православен свят Източник: Православие ру

Възпитанието на младите в съвременното общество

Май 27, 2014 in Беседи, Начална страница, Семейство

Църквата гледа на възпитанието на младите хора по различен начин от този на света. В Църквата възпитанието означа ръководене, водене на хората не към конкретни идеи, ценности или идеали, а към любовта спрямо Господ Иисус Христос. Възпитанието в Църквата означава човек да се научи да обича Христос, защото това е нейната цел.  Църквата говори за любовта към Бога. Секуларизираното разбиране за религията, за Църквата, говори за вярата в Бога и се ограничава  само до това. Докато съвършеното в Църквата е любовта, която ще пребъдва во веки, защото, както вярата, така и надеждата ще отпаднат в последния ден и това, което ще остане, ще бъде любовта. Следователно, целта на човека е да се научи да обича Бога. Да вярваш в Бога е основно стъпало, първото, върху което човек стъпва и се изкачва на следващото и по-следващото. Той обаче не остава само в това, защото не може да отдаде целия си живот на нещо, в което просто вярва. Ако е толкова голям идеолог, може да го прави, както става в други случаи от всекидневието, които виждаме около нас. В Църквата обаче това, което съществува, е любовта към Христос. За нас целта е Христос. Христос е Този, Който е Учителят на всеки един човек. Виждате ли колко хубаво Господ ни казва в Евангелието „Научете се от Мене. . .”.

 

С други думи, човекът се научава от Христос, от Самия Христос, от живота на Христос, от думите на Христос, но най-вече от преживяването на любовта към Бога в себе си. Затова този опит е толкова силен, че побеждава всички видове любов от този свят. Радостта от Христос и Неговото присъствието има такава сила, че когато реално се разгори в сърцето на човека, тогава всичко се движи около Божията любов. В Евангелието Христос отново ни казва „Огън дойдох да туря на земята. . .”. Дойдох на земята, казва Христос, да запаля огън и това  е огънят, който се разгорил в сърцата на светците, в сърцето на всички хора, които Го последвали. Именно този огън се разгаря в сърцето на всеки човек, който реално вкусва присъствието на Христос.

 

Не е достатъчно, братя мои, да говорим на нашите деца за евангелските идеи, не е достатъчно да казваме, че Евангелието и Църквата са най-доброто, което човек може да им даде, че любовта, радостта, свободата, справедливостта са хубаво нещо.  Разбира се, всичко това е хубаво, но това, от което младият човек има нужда днес, е да се научи да обича Христос. Да научи, че това, което Църквата му дава, е Христос, и светът не може да му даде това.  Човек навсякъде може да се научи да уважава своите ближни, да ги обича, да бъде почтен, искрен, справедлив, демократичен и всички тези неща. Не е било необходимо Църквата да поучава за тези неща, на които ни учи самата ни природа.  Защото собственото ни аз и човешка ипостас ни учат на свобода, справедливост, демокрация, уважение, любов към другите.  Това, за което Църквата може да ни говори, е любовта към Христос. Позволете ми да кажа, че ние, днешните християни, се препъваме именно в това място, защото смятаме Църквата за идеологическа система, че е достатъчно да бъдем добри човеци, да изпълняваме нашите задължения и децата ни да си знаят  границите, да не правят бели, да не правят лоши неща.

 

Понякога хората говорят неща, които слушаме, естествено ние се смеем снизходително, но те не изразяват Църквата. Какво казват? „По-добре човек да бъде в Църквата, отколкото в наркотиците”, „По-добре човек да бъде в Църквата, отколкото в затвора”. Сякаш Църквата е противоположното на наркотиците и затвора. Човек би казал това, което казала камилата: „Добре де, не съществува ли прав път, среден път?”. Тоест наркотици или Църква? И този, който не е в Църквата, е в наркотиците? Разбира се, че не! Може да не си църковен човек и да си почтен, изряден, искрен, добър съпруг, добър баща, добър ученик, да имаш  всички добри черти. Затова много пъти не можем да разберем защо децата ни имат друга връзка с Бога. Защо ние, възрастните, не можем да разберем тяхното желание да водят духовен живот? Ние им казваме „Защо искаш това нещо? Не е ли достатъчно за тебе, че стана добър човек, добър учен, имаш работа и помагаш на света и обществото?  Какво повече искаш от това? Това са крайности, фанатизми, ексцентричности, болни неща”. Защо обаче изразяваме такива възгледи? Защото съдим за нашия живот не чрез любовта, а чрез формалното изпълнение на дълговете. „Да си изпълниш  дълга и това е достатъчно”. Но любовта, братя мои, няма граници. Когато обичаш Бога, нямаш граници. Както когато обичаш някой човек. Ако обичаш един човек, искаш да си заедно с него, да съединиш живота си с него. Можеш ли да сложиш границите на тази любов? Любовта е огън, който гори в сърцето на човека.

 

Тя не влиза в логически граници и схеми, а действа от само себе си, защото действа сърдечно, а не интелектуално. Църквата поучава и призовава човека да възлюби Христос над всичко. Знаете ли, в миналото се наблюдаваше явлението, при което в Църквата имаше изключително много млади хора. Сещаме се, тези, които сме по-големи, че до определена възраст почти всички деца ходиха на неделно училище, на църква, и имаха връзка с Бога. От даден момент нататък я губеха – на четиринадесет, петнадесет или осемнадесет годишна възраст. Идваше казармата, университетът и цялото това усилие на човеците, на учителите, на библейските курсове, на беседите, т.е. всичко се оказваше напразно. Защо, мислите? Къде беше грешката? Добре, естествено е човешкото безсилие, човешките предизвикателства, причините, които се умножават, когато младият човек расте. Но „грешката”, да го кажа в кавички, „на Църквата”, не на самата Църква, а нашата, на хората в Църквата, беше, че за съжаление не разбрахме, че това, което трябваше да дадем на децата, е любовта към Христос. Ние ги научихме на евангелските идеи: „да си добро дете, честно дете, да обичаш другите хора, да даваш милостиня, да си порядъчен човек”,  но не им говорихме за любовта към Христос.

 

Защото и за нас богословието имаше идеологически, философски и  антропоцентричен характер. Пренебрегвахме любовта към Бога, тоест това какво означава да обичаш Христос. Оттук, за хората не беше особено важно да се научат да постят, да ходят на бдения, да се причастяват, да се изповядват, да четат житията на светиите. Не. За тях беше достатъчно да четат други книги. Житията на светците биваха пренебрегвани. Аскетическият живот на Църквата също. Човекът, който беше призван да преживее Христос в тайната на Църквата, беше оставен в периферията. Други неща излязоха на по-преден план. Именно поради това губихме хората, един след друг, веднага щом навлизаха в юношеска възраст. Защото, разбира се, грехът има сила и е преживяване. Той е нещо, което привлича човека и го пленява. От друга страна, какво ще придърпа човека оттам? Идеите? Идеите са мъртви сенки на нещата.  Една идея не може да те задържи, колкото и голям идеолог да си.

 

За щастие, това време отмина (бел. прев. Митрополитът говори за ситуацията в Църква в Кипър) и днес виждаме, че намерихме, преоткрихме себе си, нашите корени и предание. Виждаме млади хора в Църквата, виждаме млади хора да обичат Бога, да влизат в Църквата с нови дадености, с нови предпоставки. Може да имат своите трудности, проблеми, падения, немощи, както всички нас, но слушат за любовта към Бога. Именно това трябва да говорим на децата ни.  Да се научат да обичат Бога. Когато обичат Бога, тогава откриват в себе си великото преживяване на Неговата любов. Тогава се научават да придобиват  в себе си мощни духовни антитела, които са противотежест спрямо тежестта на греха и с каквото и да бъдат наранени от греха, присъствието на любовта към Христос утешават тяхното сърце. Младият човек знае, че няма да се спаси със свои сили, няма да се спаси със своите дадености, а чрез Божията любов, милосърдие, милост, чрез жертвата на Христос върху Кръста за всички нас.  Ако днес говорим за възпитание в Църквата, говорим именно за това водене, за това ръководство, за това да помогнеш на човека да възлюби Бога. Тогава Църквата ще създаде светци.

 

Как човек може да обясни днес това, което видяхме в представлението, което изнесохте (Бел. прев.  – беседата е изнесена по повод приключването на учебната година в катехизиционните –  т. нар. неделни училища). Една майка оставила децата си да бъдат предадени на смърт. Тя не могла ли да направи нещо, за да избегне това? Как тази жена понесла да види децата си, едно след друго, да биват убивани?  Как малките девойки, девет, десет, дванадесет годишни издържали онези ужасни мъчения, за които чухме? Днес едно малко момиченце се страхува от една инжекция, камо ли  да му отрежат главата. Младенци, жени, мъже, млади, стари, възрастни, престарели хора, малки, големи бързали към мъченията. Не защото вярвали в някаква идея, а защото обичали Христос. Именно тази Христова любов горяла в сърцата им и така преодолявали всички затруднения.

 

Накрая ще ви дам само един пример, който често казвам, но мисля, че е нещо, което изразява опита на светците, за да видим как те поддържали този пламък, който угасил всички други пламъци.  В житието на св. великомъченик Георги, на този диамант на Христовата Църква, се казва, че наред с другите ужасни мъчения, които претърпял, го подложили на едно още по-ужасно мъчение.

 

Всички се събрали в арената, където през онази епоха се провеждали конни надбягвания със силни и бързи коне. Взели железни обуща, които имали гвоздеи,  нажежили ги до червено и ги сложили на светеца.  Вързали го зад конете и конете тръгнали да бягат. Всички другите гледали, крещели и приемали ужасяващата гледка по начин, сроден на хора, които не познават Бога. Но св. великомъченик Георги, както се казва в житието му, с радост гледал случващото се. Носейки онези ужасни железни обуща, пълни с гвоздеи, Христовият мъченик бягал с такова желание, като си казвал „Бягай, Георгие, за да приемеш жадувания Господ!” Всички знаем, че едно камъче да влезе в обувката ни, и се затрудняваме да ходим, камо ли да има гвоздеи в него, и то нажежени! Виждате ли какъв бил духът на светците и мъчениците? Светецът не виждал пред себе си никого и нищо, нито коне, нито тези, които крещели, нито злобата на човеците, а виждал само Христос. Той Него виждал и за Него бягал. Затова бягал с огромно желание и нищо не можело да го спре, защото в сърцето му горял огън, по-голям от огъня в обущата му, в душата му горяла любовта към Христос чрез която преодолявал всички други затруднения.

 

Наскоро ходих в една детска градина в Лимасол и попитах децата: „Деца, защо трябва да обичаме Христос?”. Страхотно впечатление ми направи едно дете, което каза „Господине, трябва да Го обичаме Христос, защото Той ни обикна.” Виждате, страшен отговор! Това е отговорът на св. ап. Йоан ние Го обичаме, защото Той пръв ни възлюби.  Ние чувстваме любовта на Христос в нас не като обикновен диалог, а като жизнен опит. За нас, братя, Христос трябва да бъде централен знак на нашия живот. Средоточие на нашето съществуване. Той трябва да бъде смисълът на нашия живот. Ако Христос е такъв за нас, тогава и на децата си ще предадем опита от Христос. Само този опит може да ги задържи далеч от всички други преживявания, които им предлагат днес. Наркотиците, насилието, насладите, богатството са гибелни преживявания, но и преживявания на живот и смърт. Най-големият опит, който може да задържи един млад човек, е опитът от Христовата любов. Нека  положим усилия да предадем този пламък, който Христос  запалил в сърцата на човеците, и тогава този пламък ще гори и децата ни и всички  ние ще ходим в мир и безопасност.

 

превод от гръцки

 

Истинската Църква

Март 27, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

След въплъщението на Христос в света вече налице е съществуването на Църквата. Тя е духовното пространство, в което се възприемат плодовете на Христовото идване. Също можем да кажем, че тя е лечебницата, в която Лекарят Христос изцелява всеки един, който влиза. Разбира се, съществуват и такива, които са влезли в болницата и са умрели, но това е било само по тяхно желание. В духовната болница, който иска, не умира. Докато в другите болници, ако часът ти настъпи, искаш или не искаш, ще умреш, или пък както се случва, ако попаднеш на доктор, който не познава добре своята професия, може да умреш по погрешка. В духовния живот това е изключено. Но пък има множество хора, които не искат да съработничат с Бога, не са Го оставили да влезе и да ги изцели, не са приели духовните лекарства и са умрели. За щастие имаме и хора, които са станали съвършено здрави и дори сами са станали лекари. Това са хората, които Бог изявява в Църквата като духовни отци, които сами имат опит от процеса на боледуването и изцелението. Това именно са светците. Фактът, който потвърждава автентичността на апостолското приемство, е наличието на светците. Не е само правотата на догматите на вярата, защото ако и да имахме правилни догмати, но погрешен етос и нямахме светци, то тогава непременно тази църква би била мъртва – права теоретически, а практически мъртва.

 

 

Един ученик ме попита за разликите между различните религиозни теории. Искам да ви кажа, че отците на Църквата са били против религията и Православната Църква е против религията. Защото религията е дело на човека, тя е резултат на неговото сеуверие. Т.е. човек, намиращ се в природата и имащ силно чувство за Бога, е създал различни теории за Бога поради разни природни явления или някакви други състояния. Църквата Христова със сигурност не е религия, защото движението е обратното – не е налице някакво човешко действие, което да създава някаква теория, а имаме Бога, действен в света. Но дори това не стига, защото някой може да каже, че това е възможно и на други места.  Не само, че имаме Бог в света, но и Неговото свидетелство в света, както и свидетелството на сродния духовен опит от първия човек до днес. Този факт потвърждава автентичността на Църквата. Т.е. – опитът на един съвременен светец е същият, който са имали светците преди 200 или 500 години, по времето на Христос, преди Него, при пророците, съдиите, патриарсите и Адам. Един и същи опит продължава, с единствената разлика, че преди Христос сме имали по-бегло познание за Бога, нямали сме Боговъплащението. Докато след Христос имаме съвършеното познание на Бог Слово, Който дойде в света.

Знаем, че такива теории и такива религии съществуват изключително много. Но ако искаме да ги изследваме истински, съществуват и изключително много критерии. Когато изпратил Своите ученици, Христос казал, че в негово име ще стават много чудеса – ще възкръсват мъртви, ще се изцеляват болни. Именно тези чудеса са знак и личба. Разбира се, не са само те. Най-голямото доказателство е самото обожение на човека, това че човекът става бог. Ако този факт на обожението се наблюдава в някое друго пространство извън Църквата, тогава сме готови да кажем, че тази наша църква не е по-различна от другите религиозни теории. Ако обаче този факт не се наблюдава на другите места, тогава не сме фанатици, задето казваме, че Църквата е изключително мястото за действието на Светия Дух. Когато казваме Църква, нямаме в предвид ересите, например римокатолиците, протестантите, англиканите, или свидетелите на Йехова, а едната, свята съборна и апостолска православна Църква. В която дори исторически може да бъде проследена апостолската приемственост. Освен благодатното състояние на светците и чисто исторически може да се установи коя е апостолската Църква.

 

Но знаете, че въпросът не е в това да убедим другия, защото ако той не иска, по никакъв начин не може да бъде убеден. Христос е правел толкова чудеса пред очите на хората и въпреки това те не се убедили. И защо да говорим за другите – самите апостоли, които били свидетели на всички действия на Богочовека, самите те забравили всичко. Човекът е бездна. Разбира се, чудеса има на много места – един прост пример са събитията от Стария Завет, където се споменава, че когато Моисей отишъл при фараона и извършил чудесата, които били от Господ, в същото време египетските магове също правили чудеса. Не са били възпрепятствани от Бога. Освен съществуването на Бога имаме и съществуването на други духове, противящи се Нему. Макар и творение на Бога, те са отхвърлили взаимодействието, съработничеството със своя Създател. Демоните също са способни да извършват чудеса, дори Сам Христос ни е предупредил, че в последните времена този, който ще се представи за Христос, ще прави такива пред света.

 

Сещам се за една случка в Света Гора. Преди няколко години там дойде един млад грък – Георги, който беше израснал в Тибет. Първо отиде в Симонопетра и там направил първото си чудо – на трапезата чиниите и приборите направо започнали да танцуват. Монасите за първи път виждали такова нещо на своята трапеза. Разяснили на Георги, че това не е от Господ и за какво става въпрос, но той настоявал, че прави това с помощта на Божията сила. Твърдял също, че го постига със силата на мисълта. Те го завели при стареца Паисий и му разказали за нещата, които прави Георги в манастира. Беше лято, юни месец, събирахме бадеми на Света гора, тогава това момче дойде и каза да го оставим да ги събере сам. Да ги събере, очисти и да ги сложи в чувалите. Не знам дали можеше да го направи, но когато отиде при стареца Паисий, бях там и бях очевидец. Бяха дошли отците от Симонопетра, които и сега са живи. Георги взе един тежък камък, седна срещу него с кръстосани крака и буквално разпръсна камъка, направи го на прах. Ние присъствахме. Младият човек попита стареца дали може да направи подобно нещо. Старецът му каза:

 

- Виж, детето ми, аз не съм факир, не съм дошъл на Света Гора да чупя камъни, но мога да те накарам да не го правиш.

Георги го попита:

- Как ще направиш това?

- Ще ти покажа нещо, изчакай две минути!

Старецът имаше градина, в която гледаше домати, извади една буца пръст, която беше мокра, стисна я в ръцете си и сложи върху нея знака на честния Кръст.

- Айде сега направи същото. Това е пръст, онова беше камък, не е нужна много голяма сила, за да я разбиеш.

Той не можа да направи това много по-лесно нещо, защото силата Божия е непобедима.

 

Виждал съм и други случаи, когато индийските учения не могат да постигнат нищо. Ще ви кажа още един случай, който ми разправи о. Захарий от Есекс. Заедно с други монаси те учели във Франция в “Св. Сергий”, бил и о. Кирил, игумен на манастира. Тогава във Франция тръгнала шумна реклама, че в страната ще дойде някакъв голям гуру и ще изнесе лекция. В Париж се вдигнала голяма шумотевица, а те били студенти и решили от любопитство да отидат да видят какво ще направи гуруто. Също имали и голямо желание да го провокират и притиснат. Купили билети и влезли в театъра, седнали всички монаси в една редица и чакали да започне. Излязла неговата ученичка и помолила хората да изчакат 5 минути, да запазят мълчание и да се съсредоточат, за да се създаде подходяща атмосфера, та да може да дойде гуруто  да говори. За него сложили един килим, където щял да седне. Накрая той дошъл, а монасите решили да казват постоянно Иисусовата молитва и извадили своите броеници. Когато гуруто излязъл, няколко хиляди души очаквали със затаен дъх да видят какво ще каже. Той седнал в положение за медитация и опитвал да намери нещо да каже, но вместо това внезапно станал и си тръгнал. Прибрал се в статия си. В залата настъпил шок – какво се случва, къде е отишъл? Неговата ученичка се втурнала назад, за да види какво става, защото хората започнали да протестират. Накрая излязла и казала: “Извинявайте, всички ще си вземете обратно парите от входа, защото учителят днес не може да комуникира, има духове, които са му противоположни.” Е, кои бяха тези противоположни духове – малките молитви, които казваха тези младежи! Искам да кажа, че действията на вражеските духове се унищожават от действието на Божията сила. Отците от техния опит са ни предали точно критериите, елементите, с които можем да разберем откъде е дадена енергия. А че съществува демонична енергия, това е ясно, но ние имаме силата да изследваме дали дадена сила е от Бога, или не.

 

превод от гръцки

 

 

 

Загубихме човека

Януари 11, 2014 in Външни, Семейство

 

Бракът е нещо много сериозно, не е нещо, което става ей-така, а получава ипостас в Църквата, която е мястото за общуване между хората, на реалното единодушие и преди всичко в нея приемаме Божието благословение, за да укрепим нашите сили. Тайнството Брак и всяко Тайнство, което се извършва в Църквата, е не просто формално, а реално свещенодействие; думите, които се изричат, са реални съществени и това е реалност. Когато се ръкополага някой свещеник, ние не му казваме: “Пожелаваме ти да станеш свещеник! И може и да не станеш!”, а той става свещеник. Когато казваме “Кръщава се Божият раб”, тогава едно дете става християнче, което означава, че човекът вече е кръстен, християнин е и от неговото сърце и ипостас излизат демоничните енергии, той съблича вехтия човек, облича се в Христос, сърцето му се облича с Божията благодат, става едно с Христос. Както когато се причастяваме, не вземаме просто парченце хляб и вино, а ставаме едно с Христос. Също когато се женим, това означава, че приемаме благодатта на Светия Дух, която обединява двамата човека. Тоест това е нещо, което хората имат в своите ръце, което се активира, нещо, което Бог им дава чрез Църквата и се активира, за да може Тайнството да действа, да укрепи, покрие и даде сила на този човек.

 

Сещам се, че в Неа Скити на Света Гора, къде живяхме, ни посетиха трима-четирима евреи. Един от тях имаше нещо особено върху себе си. Когато го попитахме, той ни каза, че е на 27 години, но като малък бил православен християнин. Какво станало обаче? Майка му била кипърка, тя се оженила за евреин и когато той се родил, тя го кръстила, но когато бил на две години, се развела и напуснала мъжа и детето си. Тоест той не бил виждал майка си, но знаел, че бил син на християнка, че бил кръстен, но бил редови евреин– ходил в синагогата, не вярвал в Христос, нито гръцки знаел. Но понеже беше кръстен, имаше благодат върху себе си. Това е, как да го кажем, малко както тайните на професията, тоест, както обученият полицай може да разбере, че някой е престъпник, или друг е лъжец или крадец, личи си, така и монасите разбират някои неща и тук си личеше.

 

Тоест Божията благодат, благодатта на Светия Дух е нещо, което съществува, променя човека и това е несъмнено и доказано. Хората, които имат връзка с Църквата, имат нещо върху себе си, друго излъчване, което не е фалшиво, ако човек тръгне да се преструва, ще се превърне в зрелище, не е възможно, не можеш да се преструваш, защото ще ставаш нещо неестествено. Тази благодат обаче съществува, която е нещо различно, т.е. съществува една реалност, връзка, реално присъствие, нещо, което действително се дава на човека.

 

Свещеникът благославя с кръста венците и самите младоженците по време на Тайнството, за да покаже, че, първо, тази връзка се основава върху Божията благодат и благословение, и второ, тя има кръстен характер. Не се женим заради сладострастието или насладата. Добре, непременно ще се ожениш, ще намериш някое лице, което те привлича от всяка гледна точка и дори телесно, това не е лошо, т.е. не можеш да се ожениш за една девойка, един човек, към когото не чувстваш привличане, дори плътско привличане. Нито това трябва да бъде нещо, което да ви шокира, защото в Брака връзката на човека е всеобхватна. Това не е нещо парадоксално и странно, а трябва да има привличане. Разбира се, ако съществува само плътско привличане, тогава бракът е осъден на провал, защото е стъпил върху погрешна основа. Тоест не може да върви напред, да оцелее, защото много просто, може да има телесно единство, но няма душевно единство с другия човек. Ако не комуникираш душевно с другия, тогава другите неща нищо не означават. Телесната връзка не е нещо особено, нито помага. Дано да помага, и друг път съм ви казвал, бих бил щастлив, ако плътското единство на хората помагаше, да им помага да имат душевно единство, поне щяхме да се избавим от много терзания, щяха да бъдат обични, щастливи, съединени, изобщо нямаше да се разделят, но човек вижда, че нещата не стоят така.

 

Брачната връзка е кръстна връзка, връзка, която се основава върху Божието благословение и предполага човек да разбере, че влиза в една връзка, което означава себепревъзмогване, превъзмогване на егото, за да може да общува с другия човек. Той трябва да освети себе си, самата връзка, другия човек, да опразни себе си, за да се отдаде на другия човек, а не да го завладее, както казваме – ще те завладея! Ама, за Бога, това напомня за войните на Артаксерск, който искал да завладее Гърция! И само това, че слушаме някакви такива думи, ни ужасява. Какво означава да ме завладееш? Тоест ще ме унищожиш? Бог не казва, че ще ни завладее, Той ни оживотвори, дал ни е Себе Си като храна, дал ни Своето Тяло и Кръв да Го изядем, изпием, да Го приемем в нас, за да живеем. Това е любовта, да дадеш себе си на другия, за да може другия да живее чрез тебе. Както Христос направил. Аз дойдох, за да имат живот, и живот в изобилие. Аз дойдох в света, за да ви дам Себе Си като храна и питие да живеете, и не просто да живеете, а да имат живот в изобилие. Да преливате от живот, това е любовта. Това е Кръстът на Христос, това е кръстната връзка, която човек има с другия, където се научава коя е почвата, върху която стъпва, за да гради тази своя връзка. Тогава човек може да почувства, че напредва по свещен начин, другият човек е свещен, тялото на другия е свещено, не е нещо случайно.

 

Вчера имаше конференция в Лимасол, посветена на биомедицинска етика, имаше един много уважаван преподавател, който говореше именно за това как лекарят трябва да гледа на другия човек като на нещо свещено, както и на неговото тяло и положение. Не можеш да отидеш и да му вдигнеш чаршафа, а той да е гол отдолу и да има 50 студента наоколо или посетители. Той трябва да се научи да уважава пациентите, когато е нужно да прегледа някого, да открива онази част, която трябва да прегледа, а не да сваля всичко и човек да остане, както майка го е родила. Е, другият човек се срамува. На лекаря ще му хареса ли да му направят същото? Да го сложим на леглото и да видим дали ще му хареса, да извикаме и пет-шест съседа.  Тоест дори да си лекар, е необходимо да имаш чувство за сакралността на човека. Да ви кажа нещо от погребенията: когато почине свещеник, дори християнин, но говорим за свещениците, когато сменят дрехите върху тялото на свещеника и го подготвят за погребението, това трябва да го направят свещеници, не е позволено някой друг, като и при монасите. В Евхология пише, че не е позволено да се гледа голо тялото на монаха. Когато се наложи да смениш дрехите, трябва да направиш това вежливо, по описания в последованието начин, а не целия да го откриваш. Не защото голото тяло е лошо, не е лошо. Бог така ни е създал, но нашите страсти са зли; тялото не е зло, нито имаме членове на тялото, които са греховни, а други да са свети. Всички членове на човека са свети, целият човек се кръщава, приемаме Христовото Тяло и Кръв и целият човек се освещава. Господ умрял на Кръста гол за целия свят, за да покаже Своето пълно смирение, че за нас е претърпял всичко, не Го досрамяло да бъде гол на Кръста и да умре за света. Човек може да прави това за себе си, но не можем да го прилага спрямо другия човек, дори да си лекар, дори това, което е пред тебе, да е труп, един мъртвец. Не можеш да се отнасяш към тялото на другия по неблагоговеен начин. Също така, когато някой свещеник умре, му обличат свещеническите одежди, и ние, монасите, също пазим одеждите, с които сме дали обет на Христос – нашата схима, че ще останем верни до смърт за Христовата любов. Пазим ги за часа на смъртта. Подготвяме се, нашите погребални дрехи си готови. Сещате ли се, деца, че нашите баби също ги пазеха? Сварихте ли такива баби? Какво пазеха? Сещате ли се какво пазеха? Брачната рокля, не бялата, а тази, която носили на следващия ден след сватбата, защото тогава сватбата продължавала много дни. Тогава не всичко приключвало с това да получиш пликчето с пари, и на другия ден да младоженците да се „трепят”, тъй като тъщите броили парите и гледат колко дал единият и колко дал другият. Наскоро имаше един развод и причината да се стигне дотам беше, че на другия ден след сватбата, когато броили парите, от едната страна казали: “Повече пари са дали нашите познати!” – “Не, нашите познати!” – отговорили от другата. Така започнала разпрата и за една седмица бракът се разтурил.

 

Хората пазили своята брачната рокля, която носила на другия ден след сватбата, носели я в гроба си и заедно с нея вземали и брачните венци. Тоест това, с което били увенчавани, го вземали със себе си, за да покажат верността, сакралността, сериозното отношение, което имали към Брака и това било нещо много свещено за тях. Сега се сещам и сякаш гледам баба ми пред себе си, която, когато остаря, отвори големия скрин, което прекръстваше преди да го отвори, не го отваряше ей-така, трак! и да го отвори. Там държеше всички драгоценни неща, които пазеше и скринът ухаеше. Тя извади роклята, една синя рокля и каза: това е роклята, която ще ми облечете, когато умра! Тя я пазеше, облече я да види дали й става и дали е нужно да я поправи, за да не се затруднят в сетния час, извика шивачка да я провери, да бъде готова, венците, всичко. Колко хубава връзка, деца, тоест колко човешко. . .

 

Когато всичко се гради върху Божието благословение, тогава човекът има здрав етос и по отношение на това какво прави и какво говори на другия човек. Мисля, че правилното отношение и познаване на Тайнство Брак е най-доброто нещо, което човек може да направи, за да укрепи брака си. Беседите за родители също са добри, и психолозите, т.е. хората, които научават другия как да комуникира, как да ти отговори, как да му отговориш, какво да говориш. За съжаление, това е нужно и е трагично да се налага да ходим при специалисти да се научим да говорим на жена си, на мъжа си, да знаем какво ще кажем и как ще отговорим, когато си отидем вкъщи, и плащаме 500 лири за шестмесечен course, както се нарича. Сещам се за една баба, която дойде в храма и каза:
- Тук ли е попът?
- Не. Няма го!
- Anyway (както и да е) ще дойда друг път!
Това беше толкова смешно.

 

И тъй, шестмесечен курс, за да се научат да комуникират. Това е съвременният човек. Той може да говори, как се казва, с интернет, с имейли, да отиде където иска, да научи каквото иска, и да не може да общува със съпругата си, с децата си, не може. Бре, научи се първо да говориш с жена си, и след това говори и с интернет! Научи се, сине мой, първо да говориш с жена си, с децата си, научи това просто нещо, това човешко общуване, което е най-простото нещо. И след това говори и с другите. Не е забранено. Но ние не разбираме, че загубихме човека, сред суматохата, в която живеем, загубихме човека, загубихме простите човешки неща. Разбира се, когато родителят тръгва сутрин и се връща нощем и детето вече спи, той е загубил детето. Ама, кога ще видиш детето си, кога ще почувстваш това детско присъствие, да наблюдаваш как расте, от момента на раждане, след като сутрин излизаш в седем и се връщаш в осем вечерта, когато детето вече спи? Или то те чака на фотьойла, за да те види за малко и да си легне. И на сутринта пак същото. Така си загубил възможността. Защо? Защото трябва да работиш, да печелиш пари, добро нещо са парите, но когато вече си спечелил пари, две коли, акции, си загубил децата си. Разбираш, че си загубил тези важни неща. По-добре да ги нямаше другите неща, а да имаше тези сериозни и важни неща, които конституират ако не нещо друго, то човешкия живот – да не говорим за духовните неща, т.е. каква връзка имат хората с Бога. Поне да станем човеци, ако не нещо друго. За съжаление, диващината вече не е симптом на дивите племена, които живеят в джунглата, ако са останали такива. Тя вече е симптом на обществото. Трагично е, деца, най-трагичното нещо е да виждаш двама съпрузи, които не могат да общуват. За съжаление, аз живея с това, когато много пъти идват съпрузи, които имат такива проблеми. Казваш им, добре, деца, толкова е просто да комуникирате! – а отсреща нищо, при най-малкото нещо се получава взрив. Това е болно състояние, където не се вижда краят, тоест какво да изцериш. Човек стои, наблюдава ги и не знае къде да сложиш бинт, какво да изцериш и какво да направи. Всичко това са плодове и резултати от нашия манталитет, плащаме си за това, за съжаление, така се научихме, така са ни научили. Църквата също има вина, има голяма отговорност, защото не говореше правилно на хората за нейната истина, а се ограничаваше до информацията. Виновни сме, защото загубихме нашата същност. Аз съм най-неподходящият човек да говоря всички тези неща, монах съм, никога не се ожених, от 22 години не съм ходил на сватба, представете си колко съм неподходящ да ви говоря за тези неща, защото нямам никаква връзка с тях и идвам от Света Гора. И това, което ви казвам, го казват отците, които били подвижници, хора, които нямали връзка с тези неща. Когато четеш отците, намираш този баланс, това познаване на нещата. Защо обаче са ги знаели? Защото живеели правилно в Църквата и тогава не е нужна някаква философия да кажеш на другия как да комуникира. Това го научаваме в монашеството, не мислете, че монашеството се различава от Брака по отношение на тези неща. В манастира също се научаваме да комуникираме с другия и то чрез послушанието, смирението, с това да кажеш на другия: “Извинявай!”  Да разбереш, че ти грешиш, а не другият. Може да имаш право, външно да имаш право. Аз казвах това много пъти на стареца, а той ни казваше: “Ако бях съдия, щях да ти кажа: имаш право! Но нямаш право, дори да имаш право! Защото не третираш нещата по духовен начин. Добре, другият те е похулил, оклеветил те е, но ти приеми това по духовен начин, а не да отвръщаш на злото със зло. Не това е начинът, по който помагаш на другия.” Оттук, човек поема своята отговорност и един велик светец на Църквата казва: приеми грешката върху себе си, кажи аз греша тук! Няма значение дали съгласно закона другият е този, който греши. Аз греша и поемам грешката, отговорността, научавам се да работя в себе си и така мога да общувам с другия, научавам се да превъзмогвам себе си и всички тези неща, които човек се подвизава да научи в манастира. Знаете ли колко е трудно, не е лесно, и в брака не лесно, трудно е, то е толкова трудно, както и в монашеството. Тоест да се научиш да общуваш с другия, да стоиш десет часа на бдение и другият до тебе да плюе, да хърка или да мирише. Ти не искаш и казваш: “Дразни ме!” Какво означава “дразни ме?” Ще седиш там.

 

Сещам се за един монах на Света Гора. В един от манастирите имаше много монаси, които бяха завършили спортно училище. За известно време много млади от спортната академия в Атина станаха монаси, някакви боксьори, спортисти, и гледаше някакви гиганти. В манастир имаше и един монах, милият, той беше дребничък и го сложиха по средата, а от двете му страни застанах боксьорите и го гледаха ей-така отгоре по време на бдението. Той казваше: “Не мога, страшно е, гледам две същества над мене, което ме превишават един път и половина!” Той обаче трябваше да стои там, да се научи да превъзмогва себе си, да се пречупи, да приеме другия човек, и не само да каже “Знаеш ли, търпя те!” Това не е приемливо. Не търпя те!, а обичам те! Това е. Христос не ни е казал: понасяй врага си, а обичай врага си!

 

Трябва да умреш за врага си, казва Христос, да го обичаш, както себе си. Ако трябва да обичаш врага си като себе си, колко повече съпругата си, ближния си, съседа си, колегата си, брата си? Това, което обаче изглежда просто, шеговито, казваме го толкова хубаво и всички говорим за любов и такива неща, това именно е най-големият подвиг на човека: да превъзмогне себе си, но за да го направи, да не се страхува и да има този уют, трябва да надмогне смъртта и да се премахне страха от нея. За да постигне това, той трябва да вкуси безсмъртието, да вкуси, че съществува нещо отвъд тези неща, да вкуси Божията любов, която именно те освобождава. Тя ти дава усещане за безсмъртието, с което побеждаваш смъртта и вече не се страхуваш нито ако те оклеветят, нито ако те онеправдаят, нито ако те убият, нито нищо. Минаваш през всичко с пълен мир, без никакво затруднение, именно защото съществува реална свобода, която идва от правилното разглеждане на нещата, правилната връзка с Бога и най-вече присъствието и благословението на Бога.

 

Много хора питат днес: “Лошо ли е да имаме връзка?” Ама разбира се, деца, когато ще ожените и искате да вземете някоя девойка, и жената- някой мъж, как да го кажем, няма да вземеш някоя кутия, да я отвориш и отвътре да изскочи една девойка, нито ще ти я изпратят по пощата, т.е. Божията воля не се открива по магически път. Непременно ще се запознаеш с другия човек, с някоя девойка, ще излезеш с нея, ще говорите, ще ядете, ще пиете, ще говорите по телефона. Сега говорят часове наред. Горко ти, ако искаш да се обадиш в къща, където има юноши. Изгорял си. Родителите трябва да пуснат друга линия, защото телефонът постоянно е зает. След като говорим по една жица и това наистина е комично. Тоест, представете си, ако махнете гласа и гледаме лицето си в едно огледало, какво правим докато говорим по телефона . . . По някой път наблюдавам хората в колите, когато говорят по телефона, сега понеже ги е страх полицията да не ги хване, е още по-смешно, тоест говорят по микрофона, който си слагат и гледаш човека да върви и да се усмихва, да размахва ръцете, да намръщва поглед, или има блажено изражение, блаженство. Тоест, ако го няма това устройство, трябва да те прегледа психиатър, нещо не върви добре. Да гледаш другия да си шофира с някаква усмивка на лицето.
Тоест вече се научихме да говорим чрез тези неща и се изразяваме чрез тях. Гледаш го да говори по телефона и дори изразява любовта си към телефона, гали го или го удря веднъж. Колко мобилни телефони са били „изстреляни” във въздуха. Така е. Всички тези неща ни направиха безлични същества. Станахме жици, комуникираме чрез жици. Всичко чрез жици.

 

Искам да кажа, че наистина можем и се налага да се опознаем с другия човек. Вижте, трябва да преодолеем болните страхове, Църквата ни научава да гледаме правилно на човека до нас. В монашеството също се научаваме да гледаме на другия човек по красив и свят начин. Св. ап. Павел казва, че в Христос няма нито мъжки, нито женски пол и това означава, че превъзмогваш пола, не гледаш другия, че той е един мъж, тя е една жена, а Църквата настоява и говори за личността, за името на човека. Коста, Мария, Елени, Георги, тоест човекът имаме име, не полът е този, който основно ни представлява, както казват лекарите, например отива някой болен в болницата и лекарят казва: да влиза жлъчката! Да влиза черният дроб! Да влиза слепият! Добре де, нямат ли име? Аз жлъчка ли съм? – понеже страдам от жлъчка. Не знам дали сте чували, деца, тоест лекарите питат: този какъв е? Той е жлъчка, той е камъни. Добре, това е Коста, който има проблем с жлъчката. Той е човек, който има някаква болест. Не е жлъчка, не е бял дроб, не е сърце. И тъй, другият човек не е само мъжки или женски пол, а личност, човек. Когато се научим да имаме това свещено чувство, тогава наистина можеш да излезе навън с някоя девойка, тя няма да те изяде, нито ти ще я изядеш. За Бога, трябва да се изядем, ако излезем навън?! Да се разходим, да седнем някъде да говорим, тоест не съществува ли вероятност двама човека да говорят и да няма лукавство, нещо плътско и рисково? Да, ама как човек ще даде такава сигурност, когато от малки ги научават да гледат на другия човек по този начин. Тези неща, които рекламират, и за съжаление, най-голямата гибел идва от безсрамни неща, които излъчват по телевизията, да не ви ги казвам. Ама това са скотски неща, толкова скотски, че . . . Страшно е колко се уврежда душата на човека, когато той гледа такива неща. Мисля, че този, който гледа такива порочни неща, списания и филми, се нуждае от огромен труд след това, за да преодолее тези неща и да погледне на другия човек с невинен поглед. Докато умът на чистия човек не отива там. Той е по друг начин и общува уютно с другия . Целта е да се научим да превъзмогваме тези неща и да имаме уют, красива връзка, тоест не полът е този, който основно ни представлява. В Църквата тези неща се отменят, но не в смисъл, че ставаме неутрален пол. Не!, а в смисъл, че вече имаме реално общение като човеци и тези неща получават сакрален характер и достойнство. Така спокойно можем да опознаваме другия човек, като го уважаваме, обичайки го, и уважавайки другия човек, уважаваме себе си, присъствието на Бога, без да говорим разни лъжи и лъжливи обещания.

 

Виждате, че обручанието става пред Бога, пред много свидетели и казваш, че наистина искам тази девойка, да продължим напред и тя да стане моя жена. Много сериозно нещо е да кажеш, че обичам този човек! и за да го докажеш и получиш Божието благословение, го изповядваш пред всички хора, пред Бога и дори като гаранция даваш пръстените, т.е. това, което свидетелства, че наистина постъпваш сериозно. Много е важно и сериозно да помислиш какво ще кажеш на другия човек, какво обещание ще му дадеш, че аз наистина те обичам и искам да се оженим, да живеем заедно живота си!, което означава, че предшестват много други неща- зрялост, най-вече усещането, че тези наши думи са изключително важни за другия човек. За тебе може да са незначителни, но за другия те са. Нямаш никакво право да си играеше с чувствата на другия човек. Да знаете, че този, който е предал други хора, ще си плати за това. Не е лесно другият да роптае заради нас, да плаче поради нас, защото ще дойде час, когато ще си платим. Не прéчи, че ще го платим, трябва го платим, т.е. и ние ще се нараним, за да се научим да не нараняваме други хора. Когато в живота ни идват разни обстоятелства и хората ни раняват, тогава нека си припомняме, че и ние по някой път нараняваме други хора. Много е неприятно другият да плаче заради нас. Тоест ние да ставаме причина другият да роптае, как да го кажа, другият да се нарани, макар и да не го изразява с думи. Както и е голямо благословение другият да се моли за нас. Виждате, деца, това, което правим, когато отиваме на сватба и чакаме да вземем по една почерпка, защо го правим? Защо? На нашите празници черпим с хубави сладки неща, за да се харесат на хората. Ако видим реалността, правим това, за да яде другият, да се зарадва и да ти каже да си жив и здрав! Изядох едно хубаво ядене, едно сладко, душата ми се зарадва и ти желая да си жив и здрав, детето ми!

 

Както се в молитвата: Развесели ни с Твоите творения. Изял си едно хубаво ядене, благодарим на Бога, Църквата ни учи да извършваме цяла „литургия” преди да седнем да се храним. Ако отидете в манастира, там ядем за 20 минути, но се извършва цяла „литургия” с това да ядем, да кадим и пеем; цяло премеждие е да изядеш онова ядене. И защо? защото си се нахранил, веселиш се и благославяш Бога. Както се казва в поговорката гладна мечка хоро не играе. Гладният човек не може да ти пожелае нещо хубаво, но това има метафоричен смисъл, не че ако си гладен не може, но смисълът на почерпката на сватбата е изяж това сладко да се развесели душата ти и да ми кажеш да съм жив и здрав! Този смисъл има. И аз ти нося моя дар, за да изразя огромната си любов към теб. Колко голямо значение има това, да кажеш на другия от цялата си душа да си жив и здрав, Бог да те благослови! Припомнете си, деца, всички имаме познати хора, които, когато си припомним за тях, казваме: да е жив и здрав този човек! – това ни идва отвътре и чувстваме, че от нас излиза сила, която покрива този човек, където и да се намира.

 

Много повече, деца, когато другият човекът бива наранен, тогава може да не те прокълне, да не роптае срещу теб, ако е църковен човек, но онази рана и болка обременява душата ти. Много тежко нещо е да нараниш другия, тежка рана е, тоест ще дойде час, когато ще си платим това нещо. Ще кажеш: “Аз се покаях!” Да, покаял си се, но другият е получил рана. Ти си се покаял. Бог приема покаянието ти, но за да се възпълни твоето покаяние, за съжаление, моля се да не се случва, но така или трябва се издължим. Обикновено тези неща се връщат обратно, както и при абортите. Майката или този, който убива едно дете казва: “Добре, направих един аборт, изповядах се!” Добре, изповядал си се, покаял си се, плакал си, но винаги съществува едно „Но”, един човек, който си е заминал от този свят, кой ще плати за това? Кой може да го замени? Кой ще я заплати за онази рана? Трябва да бъдем изключително сериозни. Никога да не наранявате друг човек. По-добре не казвай на другия, че не го обичаш, изчакай, остави го да чака. Не му го казвай. По-добре да не знае, макар и да те пита хиляди пъти, отколкото да му кажеш някоя дума, която не си готов да удържиш до смърт. Затова е необходимо винаги да имаме това чувство и последователност спрямо другия човек, Бога и себе си. Това е нещо, което Църквата прави чрез Тайнството Брак и нашето присъствие там показва именно колко важно е да имаш правилно отношение към другия човек. Тя не прави това тайно, а в храма, пред всички хора, свещеника, твоите родители, Бога и дори даваш гаранция, т.е. пръстенът е гаранция и залог, че наистина ще напредваш сериозно в тази връзка!

 

 

превод от гръцки

адрес на публикацията: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=221:2013-11-26-06-38-23&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

 

Страстите са най-лошият тиранин

Декември 17, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

Предишния път говорихме за това как Бог създал човека и колко естествен бил животът на последния в рая, т. е. – в пространството, в което го поставил Господ. Адам, който излязъл от ръцете на самия Бог, притежавал всички дарове от Създателя. След това обаче дошъл грехът, който прекъснал общението на човека с Бога и всички енергии на творението започнали да се изопачават. Следват, както знаем, явяването на Бог в света, въплъщението на Бог Слово, новият Човек – Богочовекът, Който е реалност, която се преживява в пространството на Църквата. Но това, което има особено значение за един млад човек, който е в началото на духовния си живот, е да разбере какво в крайна сметка ние наричаме грях. И защо съществуват всички тези заповеди и правила, които изглеждат много пъти като ограничения за човека и неговата свобода.

 

Казахме, че делото на спасението, което Бог извършил в света с идването си, е да ни даде да разберем, че можем да се върнем обратно. И това е едно много естествено “пътуване” – трябва да се върнем там, откъдето сме паднали, за да се доближим до Бога. Основното, първото и превъзходно дело за човека в рая, била непрестанната молитва, която още се нарича вечно помнене на Бога, т.е. – постоянно богосъзерцание. Личността била единна, без вътрешно разпадане. Всички нейни сили били в хармония – умът, сърцето, волята, разсъдъкът, любовта й. Всички душевни и телесни действия били събрани в една енергия и тя била насочена именно към това – човекът да живее заедно с Бога. Този труд сега наричаме непрестанна молитва или помнене на Бога. Това няма как да се превърне в нещо фиксирано, което може да “засити” човека – ако беше нещо, което в даден момент ще ни омръзне, тогава непременно и естествено би дошъл момент, в който отдалечаването от Бога ще настъпи и дори би било оправдано. Но понеже Бог е един неизчерпаем океан от любов, удивление и духовна изненада, никога човекът, който живее близо до Него, не може да се пресити. Можем да кажем, че духовният човек дори не знае какво означава насищане с Божията любов, докато във всекидневната, плътската любов, някой често казва: “Е, обичах го в началото повече, сега вече свикнах с него и дори ми омръзна.”  При Бога това не може да се случи, затова виждате, че ангелите постоянно славословят Божеството. Също и духовните хора – макар че външният им живот тече в една привидна монотоност, те имат такава сила и в тях напълно отсъства всякакво понятие за пресищане и досада. Именно защото Бог, Който изпълва техния живот, е безкраен океан.

 

С първото падение тази енергия, това първо статукво на човека – постоянното виждане на Бога, било нарушено и умът на създанието се разпръснал и разсеял в материята. Човекът паднал и оставил Бога, започнал да се занимава с материалното, с всичко около себе си. Подчинил се на средата, материята и страстите. Всъщност започнал да служи на творението повече, отколкото на Твореца. Прекъснали се и непрестанната молитва, и богосъзерцанието, самите харизми, които Бог му дал, били изопачени. Ето как имаме появата и присъствието на страстите.

 

Тук с няколко думи трябва да кажем, че тази борба на духовните хора срещу страстите и особено срещу плътските страсти, отношенията между половете и различните връзки или телесни действия има именно този смисъл. Понеже тези прояви на човека не са били естествени при неговото сътворение, те могат да се подчинят в духовното пространство на Църквата от мисълта. Буквално – да станат осмислени, логични, да се отдалечат от своята сегашна абсурдност и нелогичност. По този начин човекът отново става господар на своите енергии и ги използва, когато има нужда. Поради тази причина и Църквата подчертава, че не се позволяват тези плътски връзки извън брака. Ако Бог е ерос, т. е. абсолютна, пълна и мощна любов, то тази любов е духовна.

 

Но и плътските връзки сами по себе си – отношенията, подчинени естествено на човека, не са зло. Те му служат и укрепват неговата връзка в законните и благословени от Бога пространства на брака. Тогава те дават на нас – на Адам, удължаване на нашия род. Лошото е, когато станат господстващи и ни подчинят. Тогава същите те отнемат свободата ни и се превръщат в страсти и грехове, стават причина за помрачаването на личността. Защото е доказано от опит, че колкото повече една страст бива удовлетворявана, толкова повече ни поробва. Ето ви една истинска тайна, която човек наблюдава всеки ден, особено в нашето време. Много пъти при изповедите на мнозина виждам колко много страдат и особено тези, които са под владичеството на тези страсти. След като правят това, което правят, то поне да бяха щастливи… Защото ако фриволните плътски връзки изпълваха личността на човека, най-малкото поне в този живот хората биха били удовлетворени и щастливи. Но днес тези грехове са толкова лесни за извършване и се повтарят до пресищане със светкавична скорост и количество, което ужасява дори и тези, които ги вършат. Някой път бройката удивлява дори и самите извършители! Но накрая се вижда, че всичко това разнебитва и съкрушава човека, на финала поробва неговата личност и го потапя в една тъмнина. Човек е склонен да опитва да се отърве с мисълта, че вършейки ги повече и повече, нещата ще спрат от само себе си. Вместо това той още повече се оковава и затъва в още по-голям мрак. Стига се дотам, че ако в крайна сметка излезе жив и цял от тази каша и достигне да започне да се подвизава, чак тогава разбира, че тези окови са смъртоносни.

 

И тогава започва борбата да скъса веригите. Факт е, че това е трудно – когато си се подчинил на страстите, не е лесно да се откъснеш от тях, защото те са най-лошият тиранин за човека. Те го поробват и не зачитат нито неговите решения, нито неговите копнежи, нито неговите страхове, въобще нищо. Когато дойде часът, в който ще действа страстта вътре в нас, тогава всичко изчезва, защото човек в буквалния смисъл е окован. Както отците правилно са изследвали, първото нещо, което поробват страстите, е умът. Когато го хванат, вече нищо не става – тялото само действа. Сякаш имаш ключове за автомобила си, но някой ги взема, отваря шофьорската врата, хваща кормилото и тръгва. И да викаш колкото си искаш: “Не тръгвай, недей!”, няма смисъл. Тръгва, взема те и тебе с него и те отвежда, защото вече се е получила страст, той е станал господар. Това, от което биваш победен, от него биваш и поробен (2 Пет. 2:19). Изпитайте върху себе си и вижте – дори малки пороци, дребни навици, лоши привички, обаче повтаряни многократно, стават страсти и човек не може да се освободи. Именно затова е нужно той да придобие едно духовно възпитание, така че да позволи на Бог да действа и да го измъкне. Защото реално само Бог може да изведе човека от това състояние. От нас се иска да дадем своята свобода, своята борба, своето намерение дотам, докъдето можем, и Бог ще се намеси и ще ни освободи.

 

Това падение на човека, прекъсването на връзката с Бога, имало като резултат и това, че умът на човека се разпръснал и той от прост и несъставен станал сложен, многосъставен. Едно иска, друго мисли, трето казва, четвърто върши, т. е. има огромно многообразие и разнобой в неговите решения. Но не само това, а и тялото ни претърпяло промяна и от прекъсването на връзката с Бога се подчинило на тлението и биологичната смърт. Затова се разболяваме и умираме. Творението понесло последиците от падението, защото и то е подчинено на него. След като праотецът на цялото творение паднал, той увлякъл със себе си всички потомци – така се появили болестите, природните бедствия, въставането на самата природа против човека – всичко това е резултат от падението. Трябва да знаете, че Бог не е създал нещо лошо или зло, а е сътворил всичко премъдро. Той е направил всичко с голяма мъдрост – когато приключил своите дела в Писанието, се казва, че Бог за всичко казал, че е много добро.

 

превод от гръцки

 

 

Всекидневният подвиг

Ноември 5, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

Смиреният човек е този, който оставя своя живот в Божиите ръце. Това, от което имаме нужда, е да се подвизаваме всекидневно, дори и в най-малките неща и да се оставяме в Божиите ръце. В Патерика пише за авва Агатон, който казал: “Днес ще върша Божията воля.” Станал и помолил Бога: “Господи, удостой ме днес да върша Твоята воля, да кажа, че поне един ден от живота си съм я извършил.” И какво направил? Аз, с моя оскъден ум, бих казал, че се е молил, затворен в килията си, или пък би чел цял ден… Но той не направил нищо от това, а вършил своята работа, а именно – искал да смели житото си на брашно, за да има през годината, и да се върне в пустинята. Натоварил житото, отишъл в селото първи. Но във воденицата влязъл друг човек и казал: “Авва, няма ли да ме пуснеш да мина първи, защото бързам?” Отецът с удоволствие му отстъпил реда си. Веднага щом човекът си тръгнал, той се подготвил да сложи житото, но дошъл друг. Случаят се повторил: “Авва, моля те, ти нямаш работа, монах си, остави ме аз да си смеля.” Aвва Агатон отвърнал: ” С удоволствие”. Не само, че ги оставял, но дори и им помагал в меленето. Нали знаете как се е мелело житото тогава? Аз сварих на Света Гора, заварих от това време – движехме воденичния камък или ние, или животните… И така от сутринта до вечерта – веднага щом се приготвел да сложи житото, се появявал някой друг и се повтаряла същата сцена. Станало вечер и той още не бил смелил своето. Натоварил го, да си ходи обратно. Тоест, той не направил нещо духовно, даже не си свършил своята работа, обаче Бог го известил, че е извършил Неговата воля. Виждате как в едно просто нещо от всекидневието човек може да живее по Бога. Той просто взел житото, за да го смели, отишъл и срещнал затруднения. Но не възнегодувал, не се разгневил. Не си казал: “Е добре, стига, аз да не съм будала – дойде първият, дойде вторият, третият, четвъртият… Нека и аз да смеля своето жито. Живея надалеч, товаря го на гърба си и съм длъжен да свърша тази работа.” Не си казал нищо от това.

 

За авва Макарий се казва, че преминал през река Нил и искал да се върне в скита, но корабчето се развалило. Той седял с другите светски хора и очаквал да го поправят. Дошли при него едни, които му казали: “Авва, там има други лодки, да отидем да ги вземем, да не стоим тук напразно.” “Не, аз ще се кача само в това обществено корабче.” Защо? Защото искал да се упражнява в отсичането на своята собствена воля. В това да не прави нищо сам от себе си. А с голям мир, невъзмутимост и спокойствие посрещал това, което имало да става.

 

Ние трябва да упражняваме себе си във всекидневния наш живот. Всеки има достатъчно поводи за аскеза – дори само да отидеш в центъра на Атина, това вече е голям подвиг и голямо предизвикателство. Да не кажеш нещо или да се нервираш. Да проявиш търпение и да кажеш – няма нищо, просто така вървят нещата. Караш и те засичат с колата и на всичкото отгоре те и ругаят, но ти запазваш своя мир. Както казва авва Доротей, започваш от малките неща, за да стигнеш до по-големите. Така да превъзмогваш самия себе си – индивидуализма и егоизма, желанието ни да контролираме всичко, всичко да е по нашата програма и да стане по нашия начин… Дори и нашите мечти и благочестиви копнежи, дори това, което мислим, че е значимо и е по Бога – трябва да сме готови, че може да видим всичко това да се срива. Въпреки това е нужно да запазим мир.

 

Да имаме в душата си постоянно това усещане – че Бог всичко вижда и наблюдава и няма да се случи нито нещо повече, нито пък по-малко от това, което ще позволи Бог. Този израз често го повтаряше нашият старец Иосиф Ватопедски. Когато ни заобикаляха разнообразни изкушения и ние го питахме какво ще стане сега с нас, той отговаряше: “Нищо повече и нищо по-малко от това, което Бог позволи. Къде е Бог, детето ми? Той не вижда ли? Остави нещата в Божиите ръце и имай мир.” Тоест, ние да сме готови да приемем това, което позволи Бог. Ще правим това, което можем, това, което е в нашите ръце и зависи от нас, останалото е дело на Бога. Господ не изоставя никой човек.

 

Какъв е резултатът от тази аскеза? Резултатът е, че в крайна сметка, когато човекът преживее това облекчение и мир от това, да се предадеш в Божиите ръце, тогава човек става като дете в майчината прегръдка – няма грижи. Превръща се в детето, което влиза в Царството Божие. Човек има в душата си мир, благодари на Бога за всичко и се радва. Той няма врагове, макар и никой да не го иска, не чувства нищо лошо към никого, не се страхува от другия, няма подозрения към човеците, не чувства, че е в опасност, макар да вижда пред себе си някои, готови да го убият. Чувства огромна сигурност.

 

Несигурността, която владее днес света, изчезва от сигурността на Божието присъствие. Този стрес и агония, които ни изяждат, се изцеряват с това младенчество в Христос, което бележи делото на хората, доверили живота си на Бога. Който иска, може да го изживее. Това е за юнаци, както казва старец Паисий, нужно е да си герой, за да правиш това нещо, нужно е голямо дръзновение. Но изпитайте Бога и ще видите, че няма да загубите. Който се надява на Господа, никога няма да се посрами. Тази просба на Църквата – целия си живот на Христа Бога да отдадем, смятам, че това е най-важното за нашата епоха. За всеки човек – за родителите, за младите, за възрастните, за свещениците. За всеки един, който се замисля и тревожи какво ще стане с нас. Бог държи всичко в своята ръка. Когато разберем това, ще имаме мир в душите. Моля се всички ние да имаме този мир, както св. влмч. Димитър, който, въпреки че бил пред смъртта, живял така, сякаш е в царския дворец. Защото Бог обитавал в душата му и той оставил всичко в Божиите ръце.

 

 

превод от гръцки

 

 

 

Само смиреният се успокоява в Бога

Октомври 15, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Спомням си, когато бях на Света Гора и живеех онзи красив и ангелски живот на монасите, дори само като излизах навън в Солун, чувствах огромно терзание, виждайки града с неговото неспирно и задушаващо движение. Наистина ме обхващаше депресия, не издържах. Набързо свършвах работите, които трябваше, и се връщах обратно.

Тогавашният архиепископ на Кипър помоли нашия старец една група монаси да се върнат на острова, след като сме излезли от там. Не бях ходил в Кипър откакто бях на Света Гора – вече го бях забравил. Старецът ме извика и каза:

- Виж, Църквата иска да отидем в Кипър, чувствам, че извършихме неправда спрямо тамошната църква, защото тук се събрахме всички кипърци и оставихме Църквата да кърви. Сега трябва да изпратим няколко братя да отидат в Кипър.

Аз казах:

- Да, наистина трябва да се изпратят някои.

А той ми отвърна:

- Ама, аз не те извиках да ми кажеш твоето мнение.

- А защо?

- За да си приготвиш нещата и да отидеш в Кипър.

Обиколих всички старци на Света Гора, като се надявах някой да ми каже да не отивам. Казах си – ако се намери поне един да ми каже така, ще се скараме със стареца за един-два месеца, след като проявя непослушание. Надявах се той да не почине преждевременно и после да отида да поискам епитимия и прошка. Щях да му кажа:

- Благослови, отче, направих грешка, проявих непослушание.

Така хем ще си възстановим отношенията и едновременно ще се избавя от Кипър. При стареца Паисий нямах много шансове, но таях голяма надежда, че старецът Ефрем Катунакски няма да ме остави да отида в Кипър, защото съм го чувал да казва, че послушанието може да се простира до Дафни (пристанището на Света Гора). “До там, нататък не отивайте!” Отидох, надявайки се, че ще ме спаси, и му казах как стоят нещата. Той ме пита: “Старецът какво ти каза?”

- Каза ми да отида, но не искам – вече толкова години не съм ходил, забравих го вече, никого не познавам, не мисля че съм способен на това нещо.

-Добре, ще говорим утре след Литургията.

Сутринта служи в църквата и после ми каза:

- Относно въпроса, за който ме пита, видях два пътя – първият е да проявиш послушание и да отидеш, вторият е да окажеш непослушание и да останеш тук. Прецени сам кой е Божият път.

Първите дни в Кипър бяха много мъчителни, но въпреки това в себе си чувствах по парадоксален начин (макар и да не исках да го призная), че това беше Божията воля. Това е покоя, който дава Господ…  Бог така устрои нещата, че направихме един манастир, появи се братство и аз казвах: Слава на Бога, добре съм. Когато излизахме в града за разни работи, гледах манастира отвисоко и веднага в мен се връщаше онзи мир и покой на душата. Тогава си казвах: Слава Богу, велико нещо е човек да има покой! Знаете, че в Кипър изборът на епископите става с избора на клир и народ. Една митрополитска катедра се опразни – на Лимасол, където съм роден и израснал, за съжаление там хората гласуваха за мене. Обхвана ме отново безнадежност и отчаяние – питах се, как ще отида в този град на разврата и греха?! И не стига другото, ами когато отидох в архиепископията, архиепископът ми каза:

- Отче Атанасий, съжалявам те, че отиваш в този град.

- Защо, Ваше високопреосвещенство?

- Отиваш в най-лошия град в Кипър.

Аз му отговорих:

- Благодаря изключително много!

Стана, каквото стана, не можех да се съпротивлявам. Всъщност, възпротивих се, но кой ме слушаше? Извърши се ръкоположението и вечерта на същия ден беше интронизацията. Тръгнахме с другите епископи да отидем в града. Когато влязохме в центъра, целият град беше пред нас. Докато други пъти ме обхващаше депресия, в този час почувствах покой и си казах: “Това е Божията воля.” Много пъти са ме питали: “Как се чувстваш, отче, който си бил на Света гора, а на 40 години се оказа в най-объркания град в Кипър?” Нашата митрополия се намира в центъра и всички нощни клубове са около нас. Да ви кажа, че от тях съм научил всички песни на нашето време. Какво да ви кажа? Започва бдението в един през нощта и хората от църквата си тръгват заедно с онези от заведенията А аз си казвам: “Няма никаква разлика, сякаш съм на Света Гора – странно нещо… Аз ли полудях, или вече е от възрастта, кой знае?”

Мисля, че това, което търси нашата душа в крайна сметка, е да намери покой. Този израз, който казваме в Църквата: тук намирам покой, или обратното – тук не намирам покой, не означава, че ако не намирам покой, това, което е около мене, не е добро. Просто покоят е нещото, което ние търсим. Именно тук е важният момент, това е нещото, което Христос ни е дал като спасителен пояс в този океан, в който се намираме. Както казва един светец: “Разболяхме се от морска болест, от бурята и вълните на житейските неща.” Идва Христос и ти хвърля Божия спасителен пояс, дава ни ръката Си, хваща ни и ни казва: “Дойдете при Мене и Аз ще ви успокоя”. А по-надолу казва и тайната как ще ни успокои – научете се от Мене, понеже Съм кротък и смирен по сърце, така ще намерите покой за душите си. Ще се научите от Мене, Аз ще ви наставлявам, а не други хора. Когато ви открия Себе Си, ще намерите покой, защото съм кротък и смирен по сърце.

И наистина, кой намира покой в крайна сметка – именно смиреният човек. Само смиреният се успокоява в Бога. Ние, горделивците, себелюбивите, егоистите, не можем да намерим покой, защото нямаме Господа – сложили сме тези пречки пред Него и Той не може да ни вземе в Своите обятия. Не приемаме, не искаме да се оставим на Бога, страхуваме се от Него, или пък просто Му нямаме доверие. Казваме му: “Не, аз ще подредя нещата, ще уредя въпросите на моя живот, няма да оставя нещата да вървят където си искат, трябва да имам контрол над всичко, защото ако нямам такъв, не мога да чувствам сигурност.”

Разбира се, Христос не иска от нас да оставим нещата на “самотек”, нито ни е казал да станем безразлични и мързеливи. Напротив, казал ни е да се подвизаваме и да се трудим. Правете всичко, но душата ви да не се повлиява от това – не я подчинявайте на тази всекидневна тревога. След като правиш това, което зависи от тебе, и изчерпаш всички твои възможности, тогава предай щафетата в Божиите ръце.

Ще ви дам няколко примера за това как простодушните хора преживяват това доверяване на Божиите ръце. Когато бях на Света гора, живяхме известно време в Капсала (област между Карея, Пантократор и Ставроникита), осветено място, прекрасна пустиня, пълна със старци пустинници. Бяхме пребедни, никой не ни познаваше, нито ние познавахме някого. Случи се дори един ден, когато отидох в Дафни да взема едни писма, и тогава дойде президентът на републиката – видяхме полицаи, войска… Един старец ми каза:

- Върви, дяконе, попитай защо е цялата тази полиция тук.

Аз отидох и попитах:

- Защо е тази полиция тук?

Отговориха ми, че ще дойде Сардзетакис (Христос Сардзетакис, президент на Гърция 1985-1990). Кой ли пък е този?

Казах на дядото:

- Ще дойде Сардзетакис.

Той ме попита:

- Кой е този?

- Ами, че знам ли кой е?!

- Я се върни, попитай кой е.

Върнах се да питам отново полицая и той само дето не ме арестува.

- Извинявайте, кой е Сардзетакис?

- Абе, ти луд ли си!?

Въобще си нямах идея кой е човекът.

Или друг случай.

През определен интервал, когато имахме реколта от зеленчуци, нашият старец приготвяше чанти с различни неща, а ние ги носехме на другите старци. Един от тях,  живеещ в колиба срещу нас, прекарваше дните си сам самичък. Аз го виждах всяка вечер как си запалва кандилото в полуразрушената колиба. Старецът ме прати да му занеса една чанта.

- Отче, изпрати ме нашият старец да ти донеса тези неща.

Носех чанта, в която имаше много работи.

- А, благодаря ти, но ще взема само това, което ми е нужно.

Взе малко хляб, една маруля, няколко зеленчука и ми каза:

- Стига за днес.

- Вземи останалите – му отвърнах, – за теб ги нося.

- Не, не ги искам, за днес ми стигат.

- Вземи, да имаш и за утре.

- За утре Бог си знае, Той ще се погрижи.

- Отче, вземи ги, Бог си знае, но нали Той ти ги изпраща.

- Да, но Господ е казал- “Насъщния ни хляб дай ни днес”- а не утрешния хляб. Стига ми това. За утре Бог ще се погрижи.

- Дядо, от колко години си тук?

- Петдесет и шест.

Петдесет и шест години живееше в тази колиба, имайки само насъщния хляб! И Бог винаги му осигуряваше този хляб. Този човек никога не почувствал тревога. Може би си мислите: “Абе, какво говориш – в тази пустиня как ще намери утрешния хляб?! Без никаква грижа?”

Друг път, когато бяхме в Неа Скити, отидох да посетя старците в Каруля. Имахме един сърбин, папа Стефан, който живееше в Каруля. Аз го попитах не се ли е страхувал да дойде тук, в тези пещери.

-Изплаших се изключително много първия ден, когато дойдох, и се питах: ” Какво направих, как се озовах тука?!” Когато слязох надолу през всички онези стръмнини, имах със себе си един хляб и една чантичка с маслини и си казах: “Добре, този хляб ще ми стигне за три дена, а след това?” Обхвана ме голям страх, когато видях, че нямам нищо наоколо. Само морето беше под мене, а аз бях сам тук. Но ето – вече двадесет и пет години съм тук, в пустинята и Бог никога не ме остави. И даже още имам от онзи, първия хляб – не само, че ми остана, но не се и развали. Виждаш как Бог промисля за смирения човек. Който се научи на тази велика добродетел – да оставя нещата в Божиите ръце, тогава ще види, че Бог не остава бездеен, тогава Той поема отговорността. И делата на Бога са много по-важни и значими от нашите собствени.

Ти направи това, което можеш, без да се тревожиш и стресираш. Без да се терзаеш. След като правиш това, което можеш, и твоята съвест свидетелства за това, си казваш: “Да, направих всичко възможно, но дотук – не мога повече.” Тогава трябва да предадеш твоя проблем, твоето дете, твоето здраве, финансовите ти въпроси, всичко, което ти тежи, в Божиите ръце. Тогава действително Бог се проявява и дори и да се забави разрешението на въпроса, дори да изглежда, че Бог мълчи и не действа, ако човек пребивава в доверие към Бога, тогава Той наистина му се открива. Няма никой, който да се е надявал на Бога и да се е посрамил. Св. пророк Давид казва: “Погледнете древните родове и намерете някой, който да се е надявал на Бога  и да се е посрамил.” Един човек да се намери, да каже: “Аз имах надежда в Христос, но Той не отговори, не ми помогна…” Разбира се, може да ми кажеш, че не е станало това, което си искал и търсил. Ако имаш доверие в Бога обаче, ще видиш, че в крайна сметка това, което е станало, е по-доброто за теб. Ти може да не си знаел каква е реалността.

Връщам се към една случка. Когато следвах богословие в Солун, исках да се преместя в Атина, защото е по-близо до Кипър. Отидох в секретариата на факултета, казаха ми, че трябва да се явя на изпитите през юни, да отида да взема една молба, да я попълня и втората година ще бъда във факултета в Атина. Желанието ми беше изключително голямо поради много и разнообразни причини. Едната беше, че не исках да ходя на Света Гора, беше ме страх от нея. Буквално се преуморих от четене – четох, четох по цял ден и цяла нощ, за да взема всички изпити. Бог ми помогна и ги взех. Събрах си багажа, слязох на Пирея, сложих го в кораба (беше 1976 г.) и тръгнах. Когато отплавах от Родос и бях по средата на морето, си спомних, че съм забравил да взема заявлението. Идваше ми да се хвърля в морето. Една година се преуморявах от четене и накрая да забравя да взема молбата! Много си изпатих, не знаех какво да правя, не можех да си намеря място. Ядосах се, притесних се, бях много зле. В крайна сметка обаче, точно това трябваше да стане. Много пъти идват неща, които ние не виждаме и не разбираме, струват ни се противоположни на това, което мислим и желаем. Но Бог, който вижда сърцето ни, а не нашия щурав ум, слуша него и знае от какво реално имаме нужда. Както ни казва Господ: Търсете първом Царството Божие, вашият Отец на небесата знае от какво имате нужда, дори и вие да не го знаете.

Защото колцина от нас знаят от какво точно имаме нужда? Мислим си, че имаме нужда от това нещо – например от здраве. Но действително имаме ли нужда? Да не би да имаме нужда от болестта? Да не би да имаме нужда от болката? Или дори от нашата смърт? Защото Бог не гледа тези 60-70 години, в които живее човек, а иска да живеем с Него вечно. Той търси нашето спасение във вечността. А ние търсим неща, които не принасят полза. Бог ни дава това, от което действително имаме нужда. Когато човек разбере това, вкуси от него, мине в живота си през много изпитания, премеждия и скърби, тогава те стават за него изгода, получена от опита. Придобиваме знанието, че ако оставим нещата на Бога, няма да се страхуваме. Бог ще направи най-доброто, отличното, боголепното. Ти каквото и както и да направиш, в него винаги ще има човешки недостатък и несъвършенство. Докато това, което Бог прави, е съвършено. Не е възможно Бог да направи грешка – Той не допуска такива, нито оставя делата си недовършени. Не започва нещо и след това да се разкайва за него, нито някога разочарова човека, нито те оставя самичък, нито те посрамя. Това е невъзможно да се случи, ако ти се надяваш на Него.

 

превод от гръцки

 

Нека сами себе си, един другиму и целия си живот на Христа Бога да отдадем

Октомври 8, 2013 in Беседи, Начална страница

 

И самите себе си, и останалите около нас – нашите деца, роднини, близки, колеги, съграждани, въобще всички- да предадем в Божиите ръце. И макар това увещание на дякона в св. Литургия да изглежда незначително и просто, в наши дни то има огромно значение и голяма сила. В обърканите дни, в които живеем и се натоварваме с много неща, сме стигнали дотам да се чувстваме изключително изморени и напрегнати. Човек среща страдащи хора, които са остарели от всекидневните трудности, хора, носещи дълбоки рани от нещата, случващи се около тях. Има младежи, които са толкова чувствителни, че за тях е достатъчно да чуят една емисия новини и душата им се потапя в огромно недоумение за случващото се в света. Смутени са от това накъде се е запътил този свят и какво ще стане в течение на времето. Душата на човека влиза в тази тревога. Това затруднение, тази борба, тази умора е един от знаците, дадени от Господа за последните времена, и всички живеем в него. Христос казва: “Елате при мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя” (Мт. 11:28). Също и Църквата постоянно ни призовава да оставим всичко в Божиите ръце. Много пъти чуваме от духовни хора, когато им споделим нашите проблеми и трудности: “Остави го на Бога.” В същото време този отговор като че ли не ни казва много. Казваме си: “Как ще го оставя на Бога, аз какво трябва да правя, не трябва ли да направя нещо? Да оставя всичко на Бога и да скръстя ръце ли?” Мислим, че такава реакция би била проява на страх, безразличие, а то всъщност е голяма смелост и мъжество. Трябва да си много смел и доблестен човек, за да оставиш всичко в Божиите ръце! Душата ти трябва да е изпълнена с доверие в грижата и любовта на нашия Отец – Бога.

Стресът, умората, тревогата от многото скърби, които се случват около нас, са  характерни за нашата епоха. Друга характерна черта е самотата. Живеем в големи градове, обаче страдаме от самота. Даже в нашия дом и семейство можем да чувстваме, че никой не ни разбира и не общува с нас, че сме самички, изоставени, захвърлени и нямаме човек, на когото да се облегнем. Нямаме някого, който реално да ни обича, или когото ние да обичаме. Тези неща ни смазват и ни карат да не знаем накъде и към кого да се обърнем. Съвсем реално душата ни влиза в екзистенциален мрак, който е дълбок, и не знаем къде отиваме и как да излезем от това премеждие. Въпреки това Църквата векове наред повтаря своето увещание, което действително изглежда много важно. Помислете си за един човек, който е натоварен с голяма тежест и бреме и идва някой, който му казва: “Остави на мене да взема товара!” Той го взема и ни облекчава, ние чувстваме огромно удобство, отмора. Той не го е взел, за да го хвърли някъде другаде, а да го докара по най-добрия начин точно там, където ние бихме желали. Иска само да му се доверим и да му оставим своя товар – това е да отдадем целия си живот на Христа. Да дадем всичко в Божиите ръце. Но дали това е лесно нещо? Както казах, това е много трудно, защото нашето собствено “аз” ни пречи. Нашето себелюбие. Страхуваме се да оставим всичко в ръцете на Бога, да оставим самите себе си в Божиите ръце. Не е лесно да кажеш на Бога: “Да бъде Твоята воля!”

Ще ви кажа нещо, което често повтарям. Това е едно мое собствено безсилие, което преживявах много години. Когато бях млад, мислех да стана монах, отвътре ми идваше това желание за монашество. От една страна исках да остана на Света Гора, а от друга се страхувах да го приема. Как ще оставя моите родители, да оставя отечеството си и да отида в едно чуждо, далечно и непознато място?! Попитах един старец: “Отче, да стана ли монах?” Той ми каза: “Моли се на Бога да бъде Неговата воля.” Аз се ужасих. Помислих си: “Ами, ако Бог иска нещо, което аз не искам?” Един от двамата трябва да отсече своята воля – или Бог да отсече Своята (което би било много удобно за мене), или аз да отсека моята воля и да последвам Божията… Което ми изглеждаше като една голяма планина.

Тогава не можех да проумея, че Божията воля е най-големият покой, утеха за човека. Не е възможно Бог да иска нещо, което да те доведе до трудно положение. Напротив, Той те извежда от затвора,  в който се намираш, до място на утеха и покой. Божията воля означава мир за душата на човека, радост. Не можех да разбера, че ако се оставя на Божията воля, това би бил най-големият покой. Страхувах се от нея и от самия Бог. Както едно детенце, което е заведено при лекаря и не иска да го остави да го излекува, рита и се противи, вдига врява и търчи по коридорите. Не дава на лекаря да го докосне. Докато не помисли малко и разбере, че трябва да го направи. Нужно е човек да превъзмогне себе си и да познае Божията любов, както казваше старецът Паисий – да разбере, че Бог е кислород за човека, а не въглероден диоксид. Не може Бог да създаде в тебе една задушаваща атмосфера. Когато Господ действа и говори в човека и му открива Своята любов, тогава му се открива един необятен и безкраен мир, абсолютна тишина царува в душата. Тогава човек разбира думите на Христос: “Аз ще ви успокоя.” След това разбира от опит, че никъде другаде не съществуват покой и утеха за душите, освен в Христа. Далеч от Христа има труд, препятствия, голяма мъка за душата. Когато нещо е благословено от Бога, тогава всичко е прекрасно.

 

превод от гръцки

 

 

Не се хващай за котвата!

Септември 3, 2013 in Външни






Беседа върху 25-то слово от Лествицата на св. Йоан Синаит: За смиреномъдрието

Началото на словото на св. Йоан Лествичник за смиреномъдрието започва така, сякаш мнозина хора с духовен опит са се събрали и всеки започнал да казва какво според него е смирението:

Стих 3. Събрахме се, обсъдихме, и изследвахме силата и значението на онзи честен надпис (“святото смирение” ст. 2). Тогава един каза, че смирението е да забравяш веднага своите постижения. Друг каза: смирението се състои в това да считаш себе си за последен и най-грешен от всички. Трети говореше, че смирението е познание чрез ума на своите немощи и безсилие. А друг каза, че признакът на смирението е в това, при всеки случай на оскърбяване да предваряш ближния си с помиряване и да разрушаваш пребиваващата в него вражда. А друг говореше, че смирението е познание на благодатта и милосърдието на Бога. Друг пък каза, че смирението е чувство на съкрушената душа и отричане от своята воля.

Тоест, когато вършим някакво добро дело – духовен подвиг или добродетел, веднага трябва да го забравяме, да не си го припомняме, да не се връщаме и гледаме назад: Ето! Сега аз постя, правя поклони, бдения, давам милостиня! – т.е. вършейки духовното дело, трябва да го оставяме зад себе си, защото дори само това, че умът се връща назад и гледа извършеното, е признак за нездрав човек, за нездраво смиреномъдрие. За съжаление, много хора, които идват на изповед, която е тайнство, изключително помагащо за постигането на смиреномъдрие, вместо да изброяват своите грехове, изброяват своите добродетели и започват:

- Аз, отче, върша добри дела. Върша едно добро, друго добро!…

Говорят така, сякаш изповедта е изповед не на грехове, а на добродетели! Това е симптом, който вярвам, иска ми се да вярвам, че идва от духовна наивност, от духовно безсилие, тоест човек не го прави умишлено, а е знак, че липсва този смирен дух, който смята за нищо добродетелите, които вършим (а те наистина са нищо), защото каквото и да правим, е нищо, ако благодатта на Светия Дух не усъвършенства, възпълни и освети нашите дела. Бог не бива купен, нито пък благодатта, нито вечното царство с наши дела и сили. Делата ни представляват просто съ-действие на благодатта.

Друг казвал, че смирението се състои в това да смяташ себе си за най-последен и най-грешен от всички.

Това също е смиреномъдрие. Велико нещо е човек да осъзнае, че е най-грешен от всички хора, от цялото творение. Но колко силен дух се изисква, за да може човек да каже това днес – не по времето, когато св. Йоан Лествичник е писал своето прочуто съчинение и когато не е имало толкова много “психопатия”, от чиито различни форми, за съжаление, днес страдаме почти всички и затова не търпим смирения дух. Наблюдавам у себе си, и изобщо в братята си, в хората, които започват да се подвизават, колко лесно рухват, когато поискат да придобият смирен помисъл. За съжаление, душата на човека днес не издържа, няма силата да издържи смирените помисли и вместо да остане в здравото смиреномъдрие, се улавя за помисъла, който казва: “Аз съм най-лошият, най-грешният от всички!” и после рухва. Вместо той да стане причина за духовна борба, надежда, духовна скръб, усърдна молитва, търсене на Божията благодат и да се изправи на нозете си, помисълът става причина човекът да погине, да рухне, пропадайки сякаш в пропаст.

На такива хора се налага често да казваме: “Не, това не е грях, не си грешен. Много си добър, имаш толкова добродетели!”, за да стъпят малко на краката си. Защото приличат на човек, който се е катурнал в една пропаст, разбил се е на хиляди парчета и не може да се изправи. Затова е нужна голяма разсъдливост по отношение на този помисъл, който ни казва, че сме последни и най-грешни от всички. Разбира се, че сме немощни, окаяни и най-грешни от всички, обаче не бива да не слизаме по-долу, отколкото можем да издържим. Защото след това получаваме психологически комплекси и вместо душеспасение този светоотечески съвет ни води до душевно заболяване (психопатия). Това е много деликатен момент. Затова, ако някой вижда, че тези помисли го водят до обезсърчаване, до духовен мрак, до отчаяние, тогава непременно трябва да бяга от тях, да си вдъхва смелост и дори си припомня своите предполагаеми добродетели – за да има дръзновение, защото отчаянието е съвършена смърт, то е безнадежност, то наистина е присъда за душата. Християнинът никога не трябва да изпада в отчаяние, по-добре да падне в тщеславие, отколкото в отчаяние. Поне в тщеславието, така да се каже, придобива готовност да се прави на благочестив, да върши добри дела, докато в отчаянието той рухва и се предава изцяло на духовен мрак и смърт. Затова трябва да смятаме себе си за най-грешните от всички, но винаги с надежда, че макар да сме такива, Божията милост е всемогъща и Божията любов е толкова изобилна, че покрива нашата греховност.

Друг казвал, че смиреномъдрието е да познаваш добре с ума си своето безсилие и немощ.

С други думи – да познаеш себе си. Това също е смирение и смиреномъдрие, т.е. да приемеш себе си. Днес това е голям проблем. Идват хора и се измъчват:

–Защо мисля толкова лоши неща? Защо имам този или друг помисъл? Защо изпитвам към другите такива неща? След като ги мсиля, значи съм погинал! Не мога да се спася, за нищо не ставам!

- А защо не се опиташ да помислиш по различен начин? Нима не знаеш, че си човек?

- Зная.

- Не знаеш ли, че носиш човешката природа след грехопадението? Имаш в себе си цялата болест, която наследяваме от Адам, от падението?

- Зная.

- Тогава защо се отчайваш, когато виждаш в себе си нечисти, хулни помисли срещу другия, помисли на завист, злоба. Цялата тази злоба се активизира и често пъти те хвърля в страсти и в грехове. Нима не знаеш това? Защо тогава негодуваш? Не разбираш ли, че това е твоята собствена болест?

Тоест, как да ви го обясня. Не желаем да приемем факта, че сме немощни, не приемаме собственото си аз! Велико нещо е човек да разбере, че аз съм този! Този, който се гневи, крещи, нервира, чревоугодник е, нечист, хулител, каквото и да е. След като приемем, че сме такива и го разберем, без болестни реакции, тогава можем да се молим с голяма духовна скръб, представяйки на Бога именно тази наша болест. Това е правилният път. Разбирам, че съм нечист и окаян и веднага припадам в Божиите нозе, в нозете на Христос и с голяма скръб чрез молитвата изповядвам моята болест и търся Божията милост. Разбирам и вярвам, че Бог е Този, Който ще ме помилва, не моите добродетели, не моите постижения, които са несъществуващи, те не съществуват, нито някога ще съществуват. Това е много важно.

Съвременните хора изпитваме силно страдание, защото не искаме да приемем себе си такива, каквито сме. От една страна, не приемаме себе си, от друга, постоянно си задаваме въпросите “Защо, защо, защо?”. И това безкрайно защо: Защо да мисля така? Защо да правя така? – е белег за егоизъм, липса на смиреномъдрие. Резултатът е, че попадаме в порочния кръг на болестни духовни и психологически терзания. Накрая изтезаваме и себе си, и другите, а нямаме плод, защото не искаме да разберем, че сме немощни хора. Когато разберем това, се примиряваме, че в крайна сметка това сме ние, това представляваме.

Приличаме на дете в първи клас, което иска да вземе и да прочете някакво научно изследване и плаче, крещи, пищи и настоява, че трябва да му обясним какво означава например аеродинамика. Как ще му обясниш? Не може да разбере. Казваш му – лека-полека, ще пораснеш! Не! Искам да ми го обясниш! Сега! Да ми го обясниш да го науча! Или иска да чете, например, на английски или, знам ли, на китайски език. След като не си се научил, още не си стигнал до съответния клас, как ще можеш?

Същият абсурд се получава, когато човек настоява да постигне духовни състояния, преди да е настъпило тяхното време. Нима е възможно да имаме съсредоточена молитва, когато сме духовно начинаещи, нима е възможно умът ни да не се разсейва? Когато ходим на църква, да нямаме плътски помисли, да нямаме завист към други хора или да не се гневим, когато другият ни прави нещо, или да нямаме чувство за мъст, когато другият ни онеправдава? Всички тези неща, за съжаление, след падението вече са естествени явления, нашата природа функционира така. Приемаме, признаваме своята болест и я възлагаме на безкрайна Божия милост. Това е правилното движение. Когато обаче фиксираме нашите немощи и ни обхване онова егоистично нетърпение: “защо и как”, “нищо не сме направили”, “нищо не сме!” и други подобни, тогава не позволяваме дори на Бога да ни помогне.

Често пъти Бог иска да ни помогне, но не може, понеже ние не Го оставяме да се доближи до нас, да даде мир на нашата душа. Противим се и предварително затваряме всеки вход за Бога. Затова, според св. Йоан Лествичник, трябва да познаваш добре своята немощ и болест, да я осъзнаеш, да я приемеш и да кажеш: аз съм такъв и се принасям на Бога такъв, какъвто съм – тогава и само тогава можеш да намериш покой в душата си.

Често пъти, когато някой има плътска немощ, от която не може да се избави, си казва: Аз да се моля? Как ще се моля, след като съгрешавам и падам в плътски грехове! Няма да се моля! Няма ходя и на църква, след като върша такива неща, не чета духовни книги по същата причина, не се изповядвам и т.н. В крайна сметка какво става? Става това, че ако на сатаната са му нужни 500 куршума, за да ни унищожи, сега той прави това с един куршум.

На такъв човек трябва да се каже: “Добре, чедо! Не можеш да победиш тази страст, нали? Една страст те побеждава. Но нима целият ти живот, цялата ти личност е тази страст? Нямаш ли нищо друго? Не можеш ли да обикнеш другия човек, да се молиш, да постиш, да бдиш, да ходиш на църква? Добре, имаш я тази страст. Изолирай я, приеми, че имаш тази страст и се втурни към Бога, носейки със себе си останалата част от твоето аз. Само така ще намериш изцеление и от нея”.

Ако изпаднеш в отчаяние и се хванеш за този конкретен проблем и останеш в него, тогава приличаш, според една метафора на старците на Света Гора, която описва как потъват този тип хора, на попаднал в корабокрушение човек. Корабът се разпада и става на дъски, всички се хващат за някаква дъска, а само ти се улавяш за котвата и заедно с нея отиваш на дъното. За такива хора казват: Той хвана котвата! Тоест, вместо да хване някоя дъска, се хваща за най-тежката част на кораба и потъва. И се пита човек: нима се свършиха дъските? Свършиха се причините да се подвизаваш? Потъваш, вторачвайки се само в това нещо? В крайна сметка за какво говори това? Това е белег за липса на смирение. Симптом за егоизъм, болен егоизъм. Защо не приемаш, че си немощен, какъвто си? Да отидеш при Христос и да кажеш: Господи, аз съм този, който съм. Нечист плътски, окаян, трижди окаян, но искам да бъде с Тебе! Така са казали блудницата, хананейката, разбойникът, митарят, всички. Те принесли на Христос своите грехове.

В един разказ за св. Йероним, който толкова много възлюбил Христос, се казва, че когато на бдението на Бъдни вечер се молел и казвал: Боже мой, както се казва в тропара, Ангелите Ти принесоха химн, мъдреците – даровете, пастирите дошли и Те видели, Света Богородица – плътта си, земята – пещера, небето – звездите, а аз какво мога да Ти принеса? Какво? Както се молел, той имал боговидение. Видял Христос като Младенец пред себе си и Му казал: Боже мой, какво искаш да ти дам? И чул отговор: твоите грехове!

Бог това иска – да му дадем нашите грехове, за да ги избели и очисти, да ни очисти. Както, когато отиваме на лекар и го питаме какво иска от нас. А той отговаря:

- Да те прегледам.

Разбира се, когато отидеш в лечебно заведение, лекарят не иска да му говориш за политика. Отиваш там с определена цел – да те прегледа, защото си болен. И Бог прави същото. Той приема болния и ранен от греха човек и го лекува. Стига само ние да не правим като неразумните хора и да се противим и удряме лекаря, защото иска да докосне раната ни, за да ни излекува. Този процес започва с осъзнаването на болестта, т.е. с разбирането, че сме немощни хора и трябва да разберем това правилно – с надежда и сила, която черпим именно от преживяването на безкрайната Божия любов.

Друг казва, че смиреномъдрие е да познаваш добре благодатта и милосърдието на Бога.

Тоест да признаваш, че Бог е милосърден, излива изобилно Своята благодат върху целия свят и че Божията благодат и милосърдие поддържа всички нас. И това е смирение – да не мислиш, че всичко ще направиш сам, че ти ще оправиш всичко и всичко зависи от тебе. Много пъти идват хора и например казват:

- Какво да направя за детето ми?

Отговаряш:

- Направи това и това, и се помоли, чедо мое, Бог да го покрие с благодатта Си!

Но той настоява:

- Да, кажи какво друго да направя? Какво още?

Такъв човек вярва, че неговите действия ще спасят детето му. Когато му говорим за молитва, той фактически я отхвърля, понеже смята Бога и молитвата за нищо;

Ние наистина считаме своите действия са толкова важни, че без тях полза за никой и нищо няма да има. Докато в крайна сметка какво се получава? Ако разберем, че

Бог управлява творението, че Бог е началото на всичко и Баща на всички нас и че ако Той не ни съдейства, тогава дори да призовем всички световни сили, световна интелигентност, дипломатичност и изобретателност, тогава пак нищо няма да направим. Тогава ще осъзнаем огромната сила на молитвата и колко голяма нужда имаме от молитвено общуване с Бога.

Ще разберем това, като осъзнаем, че в крайна сметка Божията благодат, милост и милосърдие запечатват нашите дела. Когато осъзнаем това, разбираме силата на молитвата и болестта на нашите помисли, постижения и дела. След това придобиваме мир и казваме:

– Виж, аз направих каквото можах и преблагият Бог оттук нататък ще допълни!

В противен случай тревогата ни изяжда, а ние търсим начини да я преодолеем, като вършим уж дела, чрез които да принесем полза на другите. Накрая какво става? Тези хора не чуват какво им говорим – показваш му един начин и веднага го отхвърля и търси друг. Показваш му втори, а той търси трети, четвърти… десети и т.н. В крайна сметка какво търси? Магии. Ако имаше начин магически да се променят всички, той веднага би се възползвал. И казват:

- Бог няма ли сила да промени другите? Защо не ги променя?

Защото Бог уважава свободата на другия и не се тревожи, не се паникьосва, както ти се паникьосваш, защото Бог вижда пред Себе Си всичко – и миналото, и сегашното, и бъдещето и всичко. Бог не се страхува. Затова и ти не се страхувай. Да се страхуваш, означава липса на смирение. Което означава – на вяра.

Превод: К. Константинов
Източник: Двери на православието

Със своята молитва той държи света

Юли 15, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

На 12 юли 1994 г., се представи пред Господа знаменития атонски старец Паисий Светогорец.

 

Старецът Паисий – велик светия на нашата Църква, воин, подвижник, молитвеник, човек с велика любов към Бога.

 

Дръзваме да разкажем за това, което сме видели и чули, като отговорни свидетели на стареца, както светите апостоли са свидетелствали за Христа, за Неговия живот и чудеса в помощ на всички нас, за да повярваме в това, че Той наистина е Христос Спасителя, Избавителя на света, и вярвайки в Него, ние получаваме вечен живот.

 

Много хора познаваха стареца и бяха свързани с него. Всички те, всеки в своята мяра, са получили неговото благословение и молитва и навярно биха могли много да разкажат. Ето това благословено общение е неизчерпаемо, както е неизчерпаем океанът на Божествената благодат, която винаги преизпълваше стареца.

 

Аз се запознах със стареца Паисий, когато бях на 18 години. Веднага след завършването на училище, през 1976г., станах студент в богословския факултет на Солунския университет. От различните свои състуденти, аз слушах за Света Гора, и много ми се прииска да отида там. И ето, през септември 1976г., за първи път се отправих към Атон.

 

Това мое посещение се оказа трагично. На мен там въобще не ми хареса, и сутринта на следващия ден си заминах. И си казах:” повече и дума не може да става за това, аз да се върна тук още веднъж!” Толкова неприятно, толкова мрачно, толкова угнетяващо ми се видя това място. Разбира се, това беше изкушение, не мислете, моля, че това място е такова! Виновен бях аз, а въобще не мястото, въпреки че такава картина ми се изрисува в моето въображение. Не забравяйте, че съм произлязъл от среда, където не сме имали особена представа за монашеския живот на Атон.

 

На следващото утро аз отпътувах. И после, когато чувах разкази на моите състуденти за това, колко е славно на Света Гора, ме беше срам да си призная, че на мен там въобще не ми хареса. След 10-15 дена аз се реших отново да отида на Атон. Това беше, мисля, някъде в началото на октомври. А аз тогава вече бях чул от моите състуденти за стареца Паисий, за отец Ефрем Катунакски, за някои други старци, които наистина сияеха в този период, подобно на светилници, на светогорския небосвод.

 

          Първа среща със стареца Паисий

 

При Стареца отидох с един иеродиакон, сега вече починал. Именно той ме заведе при стареца Паисий, който живееше тогава в Капсала, в килията на Честния Кръст.

 

Аз с вълнение очаквах срещата, защото по пътя дякона ми разказваше истории, чудеса, пророчества. Аз се боях, че стареца ще разобличи всички съкровени тайни на моето сърце, опасявайки се, че ще ме прогони с ритници от своята килия.

 

Ние позвънихме на звънеца и изчакахме. На мен ми направи впечатление табелката, която беше написал стареца. Там, в килията на Честния Кръст, той бе написал: “По добре не ме занимавайте с празни разговори и т.н., аз повече мога да ви помогна с молитва”.

 

В един момент ние чухме глас. И аз гледам старче, завито в зелено одеяло на раета. Той бавничко, клатейки се, се изкачваше, за да ни отвори портичката. Дяконът ми каза:” Това е стареца Паисий!” – “Това е стареца Паисий?” В мен пропадна всякакво настроение. Аз очаквах да видя някакъв…Не знам, какво си бях намислил, не е важно…А видях точно пред себе си старче, даже не старче – ако трябва да кажа точно, той беше на възрастта на която съм сега, но както на мен ми се стори, че е старец. Слабичък, болнав… Той ни отвори и ние влязохме вътре, разположихме се в неговия беден, в буквалния смисъл на думата, архондарик. Преизпълнен с недоумение и нетърпение, чаках да видя що за човек е това.

 

Старецът започна да ни разказва разни истории, въпреки че не ни бяха много интересни. Внезапно той си свали обувките и качвайки се на дъсченото легло, искаше да ни покаже нещо, за което разказваше. Аз си помислих:”Този човек не е на себе си.”
Окончателно разочарован си казах мислено: “Изглежда той не е добре, затова са го “направили светия”, и идват, за да го погледат…Да погледаме, как той ще се държи, ако смени разговора на сериозна тема!” Представяте ли си докъде стигнах?! – “Отче, вие се ползвате с широка известност в Солун.” На това той ми отвърна:”Детенце, ето там, където по-нагоре ходи, видя ли боклук?” – “Да”. – Той продължи: “Погледни тук”. Аз погледнах: Там се търкаляше стара консервна кутия от калмари, такива носеха тогава на Атон, на нея падаше слънчев лъч и тя блестеше. Отец Паисий каза:”Виждаш ли как блести тази консервна кутия?” – “Да” – “Ето така съм и аз. Празна консервна кутия, загубена. Хората я гледат отдалече и мислят, че тя е нещо по-особено!” Точно, когато се опитах да го питам още нещо, той се протегна и ми даде локум. Така аз изядох 15 парчета локум, докато не дойде време да си тръгваме.

 

Нищо не ни каза Стареца. Аз се разочаровах и повече нищо не го попитах. Нещо каза на дякона. След това се подготвихме да тръгваме. Аз казах: “Отче, на нас са ни казвали, че тук при вас живеят змии. Вярно ли е?” – “Да. Искаш ли да погледнеш?” – Е как мога на това да му отвърна, че не искам. “Да, хубаво би било да ги видим!” – му казах аз. – “Знаеш ли, утре, когато станеш духовник, ела, и аз ще ти ги покажа, всички те са тук” – отвърна той, подразбирайки своето сърце.

 

Ние излязохме навън. Аз бях разочарован и мислех: Нищо не представлява, и защо само дойдохме тук! На оградата, около килията, за последен път го попитах, вече безнадеждно: „Кажете ни и нещо душеполезно!” ( като че ли: „и защо ни говори всичко това през цялото време!”) ” Деца, – каза той -вие сте млади, правете много земни поклони”. “Колко”? “Много, много”.
И ни удари по гърбовете. В този момент наяве, признавам ви, се случи велико събитие: цялата местност се изпълни с благоухание. Дърветата, птиците, въздуха, скалите – всичко, всичко. Това беше страшно! Това се случи за първи и последен път в живота ми. Всичко благоухаеше невероятно и нас ни обхвана неведома сила. Старецът каза: „Хайде момчета, тръгвайте, тръгвайте”. Той бързичко ни изгони, затвори килийката и влезе вътре. А мен и дякона ни беше обхванало удивително състояние. Казах му: „Ей, ти благоухаеш!” Той отвърна : „Това е неописуемо! Какво става?!” Ние побягнахме от Честния Кръст и много скоро достигнахме Буразери, просто летяхме по пътя. До Буразери всичко наоколо благоухаеше. След това аз разбрах, че действително този човек таи в себе си велико съкровище.

 

      „Душата ми се прилепи към него”

 

Отново го навестих след приблизително 10 дена. Вероятно по причина на предшестващото събитие с благоуханието, старецът изглеждаше вече съвсем друг. Оттогава, октомври 1976г., по думите на псалмопевеца „към Тебе се привърза душата ми” (Пс. 62:9), душата ми се прилепи към този старец и аз чувствах, че Бог беше с него, и Той съществуваше!

 

Първото, в което окончателно се убедих по удивителен начин, общувайки със стареца Паисий беше, че това което говори Христос в Евангелието, това, което са казали светите отци в житията на светиите, всичко, което е написано и казано в Църквата, което съм чувал – всичко това се оказа истина. В душата ми не остана и най-малко съмнение в нищо, казано в Словото Божие и в Евангелието. Защото е естествено, за 18 годишен (колкото бях тогава) – много неща са твърде незрели в душата на човека.

 

В течение на година много пъти ходих при стареца. Вече реших да остана на Света Гора, поради което исках да прекъсна училище. Това старецът Паисий не го одобряваше, защото имах стипендия от Кипърската Църква. Каза ми: „Е добре, остани на Света Гора, само за сесията отивай в Солун и вземай изпитите, защото след като Църквата ти е назначила стипендия, ще е неправилно веднага след като си дошъл тук да захвърлиш учението.” Така се случи всичко.

 

    „С Божия човек не може да се свикне”

 

Бих искал да ви обърна внимание не толкова на чудесата на стареца Паисий, многочислени, скрити от външен поглед, извършени вече посмъртно, а на това, което действително го отличаваше от другите, и на това, което го направи, по смиреното ми мнение, толкова велик светец. Аз изцяло вярвам, че става въпрос за велик светец на Православната Църква от наши дни, в моето съзнание той е причислен към великите светии. Убеден съм, че той държи света със своята молитва.

 

Виждайки, колко съм немощен и нещастен, старецът ми даде благословение, и аз прекарах много нощи при него. Понякога това продължаваше до две седмици и половина.

 

Аз внимателно го следях и се стараех да забелязвам всичко до най-малките подробности. Беше ми любопитно да видя целия му живот. Винаги в мен се създаваше впечатлението, че този човек държи в ръката си света и го укрепва със своята молитва.

 

Първия път, когато останах да нощувам при него, помня, че ми предложи: „Да отидем да хапнем”. Но какво да ядем?! Там просто нямаше нищо! Не мога да ви опиша крайната нищета, особено в килията на Честния Кръст! Старецът постла на земята, маса нямаше, а само квадратен къс мрамор. На него трябваше да ядем. Той изкара един два лука, няколко сухара и консервна кутия, която някой беше донесъл. Старецът Паисий каза: „Сега ще ти я отворя, пазех я специално за теб”. Но как да я отвори?! Поради липсата на друг инструмент, той я отвори с теслата. Станахме за да се помолим, да прочетем „Отче наш”. Отец Паисий се изправи насред пустинята (такава беше Капсала, келията на Честния Кръст, съвършено уединено място), въздигна ръце към небето и произнесе: „Отче наш, Който си на небесата…” Признавам ви, толкова години са минали, но никога повече не съм чул Господнята молитва звучаща с такава сила. Усещах, че Бог е прострял Своята ръка от небесата, за да благослови нашето „ястие и питие”. Това беше нещо невероятно!

 

Такъв силен беше целият му живот. Аз живях около него до 1992г.; много често ходих при него, изкарвах много нощи, много пъти служих в църквичката, но никога не можех да привикна към този човек. Всеки път, когато го срещах, чувствах това вълнение от първия път. Моето недоумение разреши стареца Софроний Есекски. Когато отидохме при него с приснопаметния старец (Иосиф Ватопедски), то в беседата сред останалото той ни каза: „срещата с духовен човек ежесекундно съдържа в себе си някакво пророческо събитие. Никога не е възможно да се привикне към Божия човек. Общението с него винаги е уникално и неповторимо”. Именно така беше със стареца Паисий.

 

Този човек беше надмогнал законите на природата, животът му беше силно и явно присъствие на благодатта. Аз просто не можех да се представя, той да се разболее и умира, а аз да не отида да го видя в последните му дни. По много хора, които го посещаваха, той ми предаваше своите молитви.

 

Това, което го отличаваше, беше огромната любов към Бога. Безгранична любов, която зануляваше любовта към самия себе си. Там, където живееше стареца Паисий, не съществуваше никакво човешко утешение, абсолютно нищо, затова толкова забележима беше Божията любов, благодатта в живота на стареца. Бог пребиваваше с него постоянно, и „ръката Божия беше винаги над него”.

 

       „Изгарях от Божията любов”

 

На Рождество 1982г., ако не бъркам, след всенощното бдение, когато отдъхнахме малко, аз отидох при стареца. Той беше сам в килията си (Панагуда) Беше в прекрасно разположение на духа; тишина; наоколо няма никой (може би тогава имаше лошо време) и той ми каза следното: „Виж какво ще ти кажа, дяконе! (тогава още бях дякон). Веднъж съществото ми изгаряше от любовта Божия толкова силно, че аз чувствах, как моите кости се топят, като свещи. …Аз даже спрях, защото не можех да се движа от Божията любов, която усещах вътре в себе си. Наведох се към стоящото до мене дърво и казах: „само никой да не ме види сега, защото ще разбере неправилно! Дано никой не узнае, какво изпитах. Толкова силно се разгоря в мен любовта Божия. Изминаха вече седем-осем години и тази любов не само не престана да гори в мене, но се превърна в любов към света, аз ежедневно се топя за страдащите хора и не мога да постигна, как Бог заради нас е станал човек. Понякога размишлявам за това, как се е родил Христос, къде се е родил и се топя”. Очите му се напълниха със сълзи, макар той обикновено да не си позволяваше това пред хората. Доблестен войн, той избягваше да разказва за своя вътрешен опит, макар че живота му в Панагуда наистина беше ежедневна жертва за народа Божий и образец за съвършена любов. Както Христос казал на Петър: „и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си” (Лк. 22:32), точно така се случи и със стареца Паисий. Тъй като той достигна висотата на съзерцанието на Бога и обожението, той възприе от Бога словото за това, че трябва да поддържа своите братя. В неговата калива се събираха множество хора, особено обичаше страдащите и младежите, търсещи своя път в живота, и с голяма жертвеност заставаше до тях. Той ги изслушваше, изцеляваше, съветваше, успокояваше.

 

А неговото слово беше наистина удивително, аз сам се убедих в това. Някое време аз прекарах в Кутлумуш, съпровождайки нашия старец, там изпълнявах послушанието на архондар и вратар. Аз винаги съм се отличавал с бъбривост, обичах да се правя на учител, и измъчвах със своите „проповеди” всеки, който минаваше покрай мен. Когато хората виждаха стареца им беше достатъчно едно негово слово, а понякога той даже нищо не им казваше – те просто го виждаха, и от това целият им живот се изменяше. Както се казва в Евангелието „Господ им помагаше и подкрепяше словото с личби” (Мк.16 : 20). Христос заверяваше и запечатваше словото на стареца с последващи знаци на благодатта, които явяваше на него. Те бяха толкова чисти, толкова изобилни и многочислени, че от тях сега се съставят книги! А колко чудеса се съхраняват в паметта на хората като свой личен опит от срещата със стареца. Действително, подобни знаци ни показват великата святост и дръзновение на този човек.

 

       Билетът на св. Максим Кавсокаливит

 

Една вечер, когато останах при стареца Паисий, аз бях разстроен: нашия старец Иосиф беше в Кипър, в един манастир, който се опитваше да устрои и аз нямах никакви известия от него. Той закъсняваше с писмото и аз се вълнувах. Отец Паисий попита: „Какво ти има, защо си угрижен?” – „Няма новини от стареца Иосиф, затова ми е неспокойно в душата”.- „Е, защо се притесняваш, бедни! Дай да купим билет и да отидем в Кипър!” – „С удоволствие”. Той попита: „А с коя авиокомпания ще летим, с Олимпиаки? – „Олимпиаки”. – „Добре – каза – да разберем кога има полети и да отлетим за Кипър”. –„Разбрахме се, отче”. – „Но – каза той – ние ще летим с билета на св. Максим Кавсокаливит”. – „Какво имате в предвид?” “Как какво имам в предвид? Той изяждал по един сухар и на крила се пренасял от Кавсокаливия във Ватопед. И ние ще изядем по сухар довечера и ще се отправим на Кипър”. “А, вие се шегувате” – помислих за себе си. Изядохме нашите сухари и аз отидох да спя. Старецът се молеше.

 

Сутринта, когато се събудих, той вече беше на крака. Попита ме: – “Как спа?” “Добре”. “Манастирът там е забележителен”. “Прекрасен” – отвърнах. И той ми описа всички детайли на мястото, където се намираше стареца Иосиф, неговата килия, кабинет, даже каза къде стои писалката му, ножа за хартия, чехлите, всичко. “Отче, откъде знаете това”? “Над нас прелетя самолет. Аз погледнах, за да те извикам със себе си, но ти спеше, и аз отидох сам. Твоя билет пропадна. Аз летях сам и сутринта се върнах”. С такива неща беше изпълнен живота му.

 

       Божествено Причащение

 

Ще завърша с друг случай, които стана в 1977г., в килията на Честния Кръст. Тогава бях дякон. Сутринта аз отидох при стареца. Веднага като ме видя, както обикновено, шегувайки се каза: „Добре дошъл, дяконе! На мен точно ми липсваше дякон за престолния празник!” Аз казах: „Ето ме пристигнах”. А той: „Аз поръчах 100 килограма риба, ще дойдат от скита на пророк Даниил, от килията на ап. Тома, ще дойдат тези и тези… Ще дойде владика… ще отбелязваме престолния празник”. В този момент аз му повярвах.
„Ще останеш ли днес?” – попита той. Това беше първата нощ, когато оставах при него. Летях от щастие. Вечерта той ми каза: „Виж, ще служим бдение на Честния Кръст”, и ми обясни какво следва да правя. Разбира се, бдение по броеница, нямаше кой да пее. Започнахме около 5 ч. следобед. „Около полунощ ще те повикам, за да прочетем последованието към св. Причастие. Сутринта ще дойде свещеник от Ставроникита, за да служи”. „Да бъде благословено, отче”. Даде ми обстойни препоръки как да извършвам молитвата. Самият той остана в една килия, а аз в друга. На всеки час и половина той чукаше по стената и питаше: „Дяконе, как си, добре ли си?” – „Добре съм, отче”. – „Спиш ли” – „Не, не спя”. Той ме предупреди: „Ако чуеш шум, не се стряскай; това са диви свине или чакали”. Цяла нощ аз чувах стъпките му. Тъй като стареца имаше половин бял дроб, той въздишаше дълбоко и след това казваше: „Слава Тебе, Боже” по своя удивителен маниер.

 

Аз чувствах, че старецът е редом с мен и правех всичко каквото можех. Около полунощ той ме повика и заедно отидохме в църквичката. Това беше тясна, дълга църквичка с една стасидия и пет икони – на Христос, Богородица, Иоан Кръстител, Въздвижението на Честния Кръст и един руски светец (не помня, кой именно, някога там живял отец Тихон Руски). Старецът каза: “Дай да четем последование към св. Причастие”. Той ме постави в стасидията, отвори ми Часослова, даде ми запалена свещ; стоейки редом до мен произнасяше словата: “Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе”. Всеки път, когато произнасяше стиха, плавно правеше земен поклон. Аз четях: “Във хляб за живот вечен да ми бъде Светото Ти Тяло..”

 

Около нас непроницаем мрак, нощ в пустинята. Когато стигнахме до стиха, в който се казва: “Мария, Майко Божия, благоуханна свещена скиния…”, аз чух как някакъв ветрец влезе в църквата. Помислих, че стареца е отворил прозореца, но той стоеше до мен. Неочаквано цялото пространство се освети и кандилото на Майката Божия започна да се движи. Всички кандила бяха пет, но се люлееше само това, другите оставаха неподвижни. В църквата стана светло, разбрах това защото свещта, която държах в ръка, повече не ми беше нужна. Обърнах се към стареца. Той ме погледна и ми показа да мълча. Аз прекратих четенето, старецът преклони колена. Стоях, чаках, чаках, мина повече от половин час и през цялото време се случваше следното. Кандилото се люлееше назад и напред, църквата беше осветена, старецът стоеше на колена, а аз, със свещ в ръката, не знаех какво да правя. Мина половин час и казах: “Да чета ли последованието или какво ще правим?” Започнах да чета без да спирам.

 

В някакъв момент, на седмата песен, ние отново потънахме в мрак. Кандилото се спря. Божественото Причастие свърши. Ние седнахме в малкото коридорче, отвън в архондарика, от страна на църквата. Старецът изглеждаше невероятно преобразен духовно.

 

Аз му казах: “Отче, какво се случи в църквата?” Той отвърна: “Какво да се случи” “Нима не видяхте кандилото… нима не видяхте?”- “А-а-а, кандилото го видях. А ти какво видя още?” Казах: “Нищо не видях, само църквата се озари и кандилото се люлееше”. – “Повече нищо ли не видя?” – “Не, нищо друго не видях, какво още имаше?” – “Нищо нямаше, детето ми”. Отговорих: “Нима може да е нищо? Защо тогава не наблюдаваме това ежедневно? И защо не всички виждат това?” – “Наистина, нищо не е станало, дете мое, но нима не си чел, че Богородица вечер обхожда Света Гора и гледа, какво правят монасите”. Аз в действителност преди няколко дена бях чел за това. “Ето, Тя мина от тук, видя двама луди, които четяха молитви и залюля кандилото, за да ни поздрави”. Друг път той ми каза, че в този час в църквата видял Богородица.
Това, което се случи в тази нощ, беше един от най-потресаващите опити, които съм преживявал със стареца, защото приблизително до 6 часа сутринта, когато разсъмна и дойде отеца от Ставроникита, за да служи, ние седяхме и старецът ми разказваше много случаи от неговия духовен живот. Някои ме питат: “Отец Паисий светец ли е? Правилно ли е, че го поменаваме заедно със светиите?” Признавам ви (това не е официално мнение на Църквата, а мое мнение) аз безусловно вярвам, че ако стареца Паисий не е светец, то светии в Църквата просто няма. Не е възможно човек, който има такава изобилна благодат Божия и сила на Светия Дух, изпълняващ такива свръхестествени подвизи, да не пребивава заедно със светиите.

 

Веднъж аз го попитах: “Отче, можем ли да служим панихиди за светиите, които още не са канонизирани?” Той отговори: “Виж, благословени, за светиите няма вреда. Когато ние се молим за тях, те се молят за нас”.

 

По отношение на стареца е приложимо всичко, което се пя на Божествената литургия днес, в това осветено място – манастира Стомион – благодатен, прекрасен, благословена обител. Ние пяхме причастния, всяка дума от който е действително за стареца: “Блажени, които си приел и избрал Господи, и паметта им е от род в род”. Старецът Паисий е един от тези блажени, които Господ избра и прие при Себе си.

 

     Предсказване на епископство

 

Ако бъде благословено ще ви кажа и за това, което разказах на отец Иоил. Аз никога не съм помислял за епископство, защото на Света Гора такава перспектива не съществува. Това беше просто невъзможно и дори в най-страшния сън никой не можеше да си го помисли. В деня на св. Андрей, някъде в 1989 или 1990 г., след  литургията, която отслужихме в Карея, в скита на ап. Андрей, аз отидох да видя стареца Паисий. Малко след това започна да вали ситен сняг с дъжд, времето беше променливо. Аз казах: „Отче, ще тръгвам, трябва да побързам, защото нямам даже чадър, ще прогизна до кости”. Той отвърна: „Не се вълнувай, ще ти дам добър сакос”. Аз помислих: „Какъв сакос ще ми даде?” А той взе чувал за смет (игра на думи σάκκος – «сакос», σακούλα – «торба за смет»). Не зная вече откъде го намери, по средата му направи дупка и каза: „Застани тук в средата, аз ще ти го сложа”. „Отче, аз сам ще го сложа, недейте”. „Не – каза – застани тук, аз ще ти го сложа и ще изпея „Свише пророци”. „Отче, що за шега?” А той сериозно: „И шегите, отче, стават сериозно нещо”. Разбира се, аз взех чувала и си го сложих, чувал за боклук.

 

       Чудото в Кипър


Ще ви разкажа за едно чудо, което стареца Паисий направи неотдавна в Кипър, вече след своята кончина.
Един човек от Патос ми го разправи. Той самия е водопроводчик, работяга, простоват човек, съвсем невъцърковен, но имащ народно благочестие, свойствено за всички хора. Веднъж работил в двора на една къща, бил малко невнимателен, наклонил се, за да смени някаква тръба, и в окото му влязло нещо подобно на рибарска кукичка – страшно нещо! Той почувствал, че окото му буквално излязло навън. “Майко Божия!” – възкликнал той и започнал да губи съзнание. Изведнъж вижда пред себе си монах с вълнена шапка. Монахът го хванал за ръкава и му казал: “Не се бой, нищо ти няма. Послушай ме: изкарай със сила това, което ти е влязло в окото, а след това отивай в болницата”. – “Не мога, ще умра”, Старецът го хванал, изкарал кукичката от окото и му казал: “Сега отивай в болницата, нищо ти няма”, и си сложил ръката на окървавеното му око, за което бедничкият мислел, че вече е изтекло. Човекът почувствал вътре в окото си желязото, но почувствал силата, с която Старецът изкарал желязото от окото. Едва жив той завикал. В болницата офталмолога потвърдил, че всичко е наред, нищо няма, освен някаква малка драскотина.

 

След пет – шест дена този човек отишъл за хляб до пекарната. Там собственичката чела книгата за о.Паисий, и той видял снимката на стареца на корицата, изплашил се и казал: “Извинявайте, кой е този?” – “Отец Паисий от Света Гора Атон, съвременен светия”. Тогава той казал: “Но аз го видях, той ми направи това и това… това е именно той”. Разбира се, тя го посъветвала: “Отивай в Лимасол, там ще намериш отец Атанасий, разкажи му за това”. той ми разказа историята, после я записа и изпрати в манастира, където събират свидетелства за посмъртните чудеса на стареца.

 

Твърде много чудеса са извършени от стареца след неговата смърт. Те потвърждават светостта му и това, че той е бил светия не само приживе, но и след смъртта. За неговите чудеса разказват хора, които не са го познавали, не са чували за него и нито веднъж не са го срещали.

 

Отец Паисий бил голям патриот и много обичал Гърция и “византийството”. Имало две неща, от които той се притеснявал. Първото, когато засягали родината и му казвали: “Знаеш ли отче, ето Македония е славянска”. Тогава той излизал от себе си. И второто, че го разстройвало това, когато той ставал причина за неудобство за някой друг; когато някой използвал неговото име говорейки, че отец Паисий казал това и това, когато старецът такива неща не е казвал. А думите се предавали от уста на уста: “Отец Паисий казал: “Купувайте продукти, копайте окопи, лятото ще има война”, и хората се втурвали да купуват продукти. Старецът никога не говореше за срокове. Такива работи от него никога не съм слушал. Той казваше, че ще дойдат трудни времена, и ние сме длъжни да живеем в пълна бойна готовност, живеейки в покаяние. Точно това казваше. Че “турците ще се разпаднат и ще ни дадат Константинопол” – това също го казваше. Но той не казваше колко време остава, не назовавайки точни дати. Когато чуваше, че неговото име се използва, това наистина много го опечаляваше.
Колко пъти ми се е случвало да го наблюдавам как той понякога здраво разтърсваше хората (буквално – ги изтупваше от прах), както той го наричаше, и аз се боях да не би да дойде и моя ред, и много внимателно следях за думите си, стараейки се да не говоря нищо излишно. Знаех за неговата по отношение към това чувствителност, затова и със страх говоря за него. Ето, той даже и да е починал, е винаги жив и такова разтърсване може да спретне и сега. Нищо не му пречи.

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru

 

 

С болка и любов

Юли 9, 2013 in Беседи, Начална страница

 


Интервю на Александра Никифоровна с митр. Атанасий Лимасолски.


В назначения час заедно с отец Сава Михаилидис пристигнахме в Лимасолската митрополия. Потърсихме владика Атанасий: „Него го няма, отидете в храма, изповядва!”

В катедралния събор е полумрачно. Духовните чеда чакат митрополита на стасидиите. Някой е дошъл от Паралимни, Левкозия, има и местни енориаши. Мнозина познават владиката още откакто е бил игумен на манастира Махерас. „владиката обича да изповядва и често ни изповядва”-казват те. Изчаквайки своят ред, влизаме в изповедалната стаичка-параклисче.

Митрополит Атанасий е прекарал 16 г. заедно със стареца Паисий на Атон. Беседвайки с него, ние усещаме по-скоро монашеско смирение и любов, отколкото архипастирско величие. Неговите прости и дълбоки отговори на вълнуващите ни въпроси не са много съвременни, но са твърде съгласни с духа на Евангелието.

- Днес на много църковни хора в Русия им се струва, че след „горенето” на 90те, сега на смяна е дошло чувството на умора и прегаряне, на „автоматичната” вяра. Как да се справим с това?

 

- Аз мисля, че духовният живот се извършва в душата на всеки човек. Господ има Промисъл за всеки човек и този Промисъл не обижда никой. Този, които има стремеж към духовен живот, желае да живее такъв, Бог му предоставя възможности. Ние не познаваме сърцето на човека. Външно може да ни се струва, че се е появило безразличие, охладняване, преумора, но в сърцето на хората всичко се случва иначе. Да се доверяваме на Бога и на това, че Църквата служи право, както са заповядали св. апостоли и светите отци. Да извършваме работата, която ни е възложил Господ, а всичко останало да оставим на Божия Промисъл.

 

- Сега в нашата страна има сближаване между Църквата и държавата. С това естествено се копират някои светски елементи, в народа расте недоверието, нали Църквата не трябва да е от „този свят”, защо тогава живее по светски закони? Какви са плюсовете и минусите на това сближаване в опита на Кипър?

 

- Църквата винаги живее в условията на този свят. Търпейки гонение тя се моли за гонителите си. Когато се възцари мир, тя отново се моли за управниците и за целия свят. Това не означава да се стремим към гонения! Църквата се моли за мира в целия свят и за мир в самата нея. Добрите отношения с тези, които управляват света не са зло. Напротив, Църквата може да им помогне да вършат добри дела. Защото всички са чеда Божии. И тези, които управляват и тези, които биват управлявани. Църквата е длъжна да доведе в Царството Божие и президента на страната, и ако можем така да се изразим, най-последния ѝ гражданин. Като грижлива майка, с любов, Църквата прегръща всички свои деца. Да не се безпокоим за Църквата; Бог я води.

 

- Нашата Църква преживява време на определени изменения… Мнозина се плашат от реформи. Освен това, има група хора, които не приемат новите паспорти, обвиняват Църквата за нейна „прокатолическа” или „икуменическа” позиция, за чистотата на вярата минават в нелегалност, чакат скорошен край на света… Има ли такива ситуации, когато за християнина е полезно да излезе от официалната Църква?

 

- Много голяма опасност е да отделим от Църквата, считайки, че извършваме правилна постъпка. Нищо да не ни отлъчва от Църквата Божия. Църквата е нещо реално, а не умозрително. Руската Църква – това е Църквата оглавявана от светейшия патриарх Кирил, който има общение с всички православни Църкви в света. Ако ние вярваме, че Христос управлява Църквата, тогава защо да излизаме от нея и да отиваме в други събрания, които вредят на душите ни. Не бива толкова прибързано да съдим действията на Църквата! Да се доверяваме на нейните пастири!

 

Историята на Църквата е показала, че отклонилите се от нея, са пропаднали, макар и в момента да им се струвало, че са прави. И св. Иоан Златоуст призовава: „Не се отделяйте от Църквата. И даже ако сега Църквата се е отклонила от пътя, тя ще го открие, защото Господ управлява църковния кораб”. Който се отдели от Църквата, пропада. Не ние спасяваме Църквата, а тя нас. Словото Божие не е лъжливо. То ни казва, че вратата адови няма да й надделеят. Ще повторя, Църквата не е абстрактна, тя е конкретна. Тя е оглавена от патриарх Кирил, на него му помагат стоящите в общение с него епископи, иереи, дякони. Друга Църква няма.

 

- Днес в света се обострят междунационалните конфликти. Такива проблеми има и в Кипър и в Русия. Неотдавна в Москва преминаха протести против гастербайтерите от мюсюлмански произход, които са наводнили Москва. От една страна, такива протести могат да се обяснят с това, че хората искат да защитят града от превръщането му в мюсюлмански. От друга страна християните са длъжни да обичат всички. Как трябва християнина да се отнася към подобни проблеми?

 

- Господ ясно и недвусмислено ни казва, че трябва да обичаме всички хора. Но и тези, които управляват страната, са длъжни да пазят своята страна и да направят всичко, да обезпечат мира и безопасността в нея. Не е наша работа да решаваме проблеми, свързани с икономическите емигранти. За тях отговарят държавата и правителството. Ние трябва да обичаме всички хора, които са редом с нас. Не можем да прибягваме към такива действия, които не се съгласуват с Евангелието, оправдавайки се, че „защитаваме нашия град или нашата страна”. Трябва да сме много внимателни към мюсюлманите, защото ако им покажем своето озлобление, после те ще отъждествят нашето поведение с Евангелието, с нашата вяра и ще отхвърлят християнството заради нашето недостойно поведение. Ние можем да привлечем мюсюлманите, показвайки им своята любов и своето истинско християнско отношение спрямо тях. Особено, вие руснаците, имате утвърдена вековна мисионерска традиция. И вместо да се сражавате с оръжия, приведете ги към вярата с помощта на мисия, обърнете ги в християнството. Те се нуждаят от помощ, не от война.

 

- Участва ли Кипърската Църква в решението на проблема с наркоманията? Какво се прави във Вашата митрополия? Има ли нови подходи в помощта за наркоманите и положителен опит, който може да се приложи и в Русия?

 

- Учението и живота на Църквата предотвратяват и изцеляват наркоманията. Тук, в Кипър, както и навсякъде, тя помага на наркозависимите. Имаме рехабилитационен медицински център „Светия Покров”. Той действа по съвременна научна методология и вече е помогнал на много деца да се избавят от тази зависимост. За съжаление, наркотиците са огромен проблем. Неговите корени са духовни; отсъствието на смисъл в живота води човека до употребата на наркотици, чрез които се опитва да открие този смисъл.

 

Когато бях игумен на манастира Махерас, за първи път се сблъсках с млади наркомани. Видях, колко благотворно им влияеше това, че те живееха заедно с нас, монасите, по устава на общежителния манастир. Това им помагаше постепенно да намерят смисъла на битието, да се очистят от наркотиците и да се върнат към нормалния живот. Имайки този опит ние създадохме центъра „Свети Покров”, който работи едновременно и като манастирско учреждение, и като православен манастир. Той е разположен зад чертите на града. Децата живеят там постоянно, ежедневно преминават необходимата терапия. Когато се почувстват по-добре, те се връщат към обичайния живот в обществото.

 

- В храма на Лимасолската митрополия ние виждаме много младежи. Как успяхте да ги привлечете, какъв е главния закон за проповедта сред младежите, според Вас?

 

- Преди всичко съм длъжен да кажа, че това не е мое достижение, а Божие. Това не е дело на човешки ръце. Господ ни обича и иска Неговите чеда да са близо до Него! Много жалко за този владика или свещеник, който предполага, че той със своите сили довежда хората в Църквата. Разбира се, ние имаме добри пастири, утвърдени енории, които се стараят да проявяват Божията любов към целия свят. Ние правим това, което можем; отиваме в училището, беседваме с децата, устройваме православни срещи, организираме детски лагери, енорийски младежки центрове… Но всичко това е човешко, а главното върши Господ.

 

- Вие дълги години сте общували със стареца Паисий, живели сте до него. Какъв духовен завет ви остави той?


Стареца Йосиф Ватопедски, Стареца Паисий, митрополит Атанасий Лимасолски


- В продължение на много години аз се учих от стареца Паисий, но така си и останах повтаряч. Аз бях на 18 г., когато се запознах със стареца. Бях свързан с него в продължение на 16 години. Старецът Паисий беше Божие откровение в моя живот. Всеки ден, който преживявах до него, не преставах да се изумявам от тази сила на Светия Дух, обитаваща в него. Жалко, че в нищо не се уподобих на стареца и не запазих казаното ми от него …

 

Отец Паисий имаше многочислени дарования от Бога. Той беше велик подвижник, съвършено нестяжателен човек, нямаше нищо, даже и най-необходимото. Със своята молитва той държеше света. Всекидневно старецът със своята велика любов поддържаше много хора, защото Господ му беше дарувал особена благодат-да утешава човешките души. След кончината му той още повече утешава страдащите. Неговото житие и издадените от монахините в Суроти негови слова са истинско богатство за нашата Църква. Старецът Паисий е велик съвременен светец.

 

- В книгите са описани много чудеса на стареца. Виждали ли сте такова с очите си?

 

- Много чудеса съм виждал с очите си. Но старецът ни учеше да не придаваме голямо значение на чудесата, а на смирението и любовта. Мен ме поразяваше  в стареца не това, че вършеше чудеса, а великото му смирение и сърдечна любов към Бога. Все пак, ако искате да ви разкажа за чудо, ще ви разкажа. Това стана при една от първите ни срещи със стареца. Първата вечер, когато останах заедно с него в пустинята (след няколко месеца след нашето запознанство), в навечерието на празника Въздвижение на св. Кръст в 1977 година.

 

Вечерта извършвахме бдение по броеница, всеки в своята килия. Старецът ме благослови да се моля по броеница и ми показа как да правя това. Той каза: „В полунощ аз ще те извикам, за да отидем в църквата”, там ще прочетем последованието към св. Причастие. Около един през ноща той ме повика. Отправихме се в църквичката. Мъничък храм, само пет икони на иконостаса и една стасидия. Аз запалих свещ и заедно съ стареца започнахме да четем последованието в сумрака на нощта. Наоколо-пустиня. По устав това последование се чете така: един казва тропарите, а друг – стиховете (Слава Тебе Боже наш, слава Тебе, Пресветая Богородице спаси нас). Когато старецът произнесе: „Пресветая Богородице, спаси нас” , а аз започнах да чета тропара „Марийо, Майко Божия”, в църквата „влезе” почти безшумно някакъв глас, като „шум от тих вятър”. Храмът се озари от светлина, и кандилото пред иконата на Богородица започна да се люлее нагоре-надолу. Разбрах, че стана светло, като ден и свещта вече не ми беше нужна. Кандилата пред останалите икони оставаха неподвижни. Кандилото пред Богородица равномерно се люлееше. Погледнах към стареца и той ми направи знак да замлъкна. Замълчах. Старецът Паисий падна на колене и половин час прекарахме в мълчание. Половин час кандилото се движеше и църквата оставаше озарена от светлина. След това аз все пак реших да завърша четенето. Вече привършвах последованието, когато светлината започна да изчезва, кандилото спря. Отново потънахме в мрака на нощта и тишината на пустинята. Осмелих се да попитам стареца за случилото се. Той на свой ред ме попита дали съм видял нещо, освен светлината. Аз нищо не бях видял и попитах: „какво се случи?” тогава старецът, усмихвайки се, отвърна: „Нищо… нима не знаеш, че Богородица по нощите обхожда света Гора и гледа, с какво се занимават монасите? Ето, Тя видя двама малоумни, влезе при тях и задвижи кандилото, за да ги поздрави!”

 

След това старецът призна, че видял Божията Майка, аз разбира се, нищо не видях. Това беше първото знамение, което видях от стареца Паисий, може би затова той ме прие и толкова дълго ме търпя, без въобще да съм го заслужил. За да ви разкажа и за други чудеса ще ни трябва дни и нощи.

 

- Как да се научим да гледаме на света с очите на Христос, да не осъждаме хората?

 

Старецът Паисий винаги учеше да имаме добри помисли и никога да не мислим лошо за хората. Самият той беше много внимателен в това. Той не осъждаше даже дявола и говореше за него с голямо съчувствие. Никога не го наричаше дявол (за да не обижда!), но беден дангалак. При все, че той се сражaваше с диви бесове и дяволът го мъчеше в пустинята. Известни са ми много случаи, когато дяволът възставаше против стареца. Но старецът не осъждаше никого, даже дявола.

 

- А Юда?

 

- Никого. За всички говореше с болка и любов. Когато през 1976 г. за първи път отидох при стареца Паисий, нашия разговор стигна до комунизма. Старецът тогава каза: „комунизмът в Русия ще падне. Навсякъде ще падне”. Чувайки това, аз се усмихнах. Това ми изглеждаше невероятно: в тези времена комунизма беше всесилен. „Отче! За да падне комунизма, трябва да се случат огромни войни. В тях ще погинат хиляди хора. Как ще стане това?” Отец Паисий отговори: „Не. Комунизмът ще падне, но никой няма да бъде убит в Русия. Господ ще даде… и всичко ще тръгне!” Аз попитах: „Е, добре, кога ще се случи това?” „Предполагам, че след 15 години” И действително! Когато със стареца Йосиф Ватопедски отидохме в Русия в 1989 година, видяхме, че комунизма е паднал и всичко се променя.

 

- Владико, какво бихте пожелали на руския народ?

 

- Бих искал да кажа, че ние се чувстваме едно тяло с нашите братя, православните християни в Русия. Ние се гордеем с Руската Църква и възлагаме на нея големи надежди. Уверени сме, че Христос, Който се разпъна за Своята Църква, ще приведе руската Църква към велика слава.

 

Интервюто е взето от Александра Никифоровна

Източник: http://www.pravmir.ru

Беседа за семейния и монашеския живот

Юни 28, 2013 in Беседи, Начална страница

 

„Царският път” в семейството

 

-Ваше Високопреосвещенство, какъв е царския път в православното семейство? Как да придобием истинска пълнота в християнския брак?

 

-Нашата църква учи, че целта на християнския брак не е различна от целта на християнския живот. И задачата на християнския брак, е да помогне на двама човека, мъж и жена, да се опитат в условията, които им предоставя съпружеството и възпитаването на децата, да съчетаят брака си с Христа, което се явява цел на всеки човек – както монах, така и мирянин.

 

Говорейки за „царския път”, подразбираме пътя на разсъждение и равновесие, на който човек не би се отклонил в някоя крайност. Всеки път, който води в Царството Божие има свои отличителни черти. Едни са те за монашеството и други за пътя на брака.

 

Аз предполагам, че за достигането на целта в християнския брак е необходимо съпружеската двойка да има общ духовен отец. Той им помага да преминат жизнения си път заедно, да са съединени с любов, а в последствие, ако се появят деца, ще помогне и на тях да следват Христовия път. Ако поради някаква причина не могат да имат един духовник, то и това се приема, стига и двамата съпрузи да вървят по пътя на Църквата и да следват Божиите заповеди, въобще духовния и литургичен живот на православната Църква. Аз мисля, че ако мъжът и жената постъпват така, то няма да имат някакви проблеми в достигането на целта на християнския брак.

 

Разбира се, предполага се, че те ще имат и основните добродетели, които е необходимо да има християнина като цяло и жененият в частност: смирение, взаимно разбиране, съвършена любов един към друг. И като венец – те трябва да имат в своите сърца Христова любов. Целият им живот трябва да се върти около това.

 

- Кое е най-важно в живота на жената и на майката?

 

-За Бога няма разлика между мъж и жена. Тези духовни черти, които трябва да има мъжа, са необходими и за жената. Но при това всеки човек е длъжен да разкрие особените черти, както на своя характер и личност, така и чертите на характера и особеностите на личността на своя приятел, мъж или жена. Подразбира се, че мъжът има различна психология от жената, има някакви точки, които са различни за двата пола. Всеки открива в себе си това, което му помага на духовния път, а също и това, което му пречи, съсредоточава вниманието си върху тези аспекти.

 

Най-важното за жената е да възлюби на Бога, а след това да възлюби и угоди на своя мъж. Същото се отнася и за мъжете, по словата на ап. Павел.

 

След това най-важно за жената се явява да служи в тайнството на брака, в тайнството на детераждането (ако има деца в съпружеството), в тайнството на възпитанието на децата. Жената в брака угажда на Бога, като упокоява своя съпруг и възпитава добре децата си.

 

Ако жената е съпруга на свещеник, то при нея изникват допълнителни задължения, защото презвитерата има своя роля в енорията. Преди всичко да е добър пример за другите жени и за всички от енорийската общност. Освен това тя трябва да помага на свещеника, на съпруга си, в неговото енорийско служение: в катехизацията, в социалната работа, в различните кръжоци, които могат да се провеждат за момичета, в беседите-във всичко, в което може да послужи. Необходимо е да не се превърне в лош пример за чедата на Църквата.
Без старец

 

-Откъде монахът да черпи знания, ако няма наставник?

 

-Това е голям проблем. Защото ако няма духовник, наставник, старец в мъжкия манастир или старица в женския, манастира няма да може да се съхрани. Това е огромен проблем.

 

Разбира се, има обстоятелства, при които няма старец, духовен отец или духовна майка в манастира. Да, Господ ще направлява хората. Сам Христос ще им бъде наставник и ще им помогне, но нашето предание е такова, че първо съществува старец, а около него-братство. Или старица и около нея – сестринство. Не може да съществува братство без старец.

 

-В Русия монашеството е изцяло младо, не по възраст, а по опит. Мнозина монаси се измъчват, търсят отговори и не ги намират…

 

-Аз знам за това. То е естествено явление, след управлението на комунистите няма такова количество духовни отци, възпитани в монашеското предание. Но вярвам, че Бог ще помогне и няма да остави никой, който търси Христа. Сам Господ ще стане негов ръководител.

 

Но днес, с помощта на съществуващите връзки с другите православни страни, които имат непрекъснато монашеско предание, например Гърция, Атон, биха могли да помогнат на православна Русия. В манастира Махерас, ние приехме няколко монаси от Русия за няколко години, след това те се върнаха в Родината. И тук, в манастира на св. Ираклидий, в различно време ние сме приемали монахини от други православни страни.

 

Майка на монах

 

-Как могат да поддържат родителите своите деца-монаси?

 

-Майките, имащи деца в манастири, ще бъдат пазени от техните молитви. И докато станат монаси, ще бъдат  запазвани от всичко това, което принасят на Бога. След като децата станат монаси, би било добре за майките, даже благочестивите, ако отстъпят малко назад и оставят своите деца в послушание към техния старец и се грижат за тях само със своите молитви. Ако детето има нужда от поддръжка, то нека майката да го подкрепя така, както поддържала своето чедо майката на св. Мелитон1, един от Севастийските мъченици, за да имат децата им постоянство в монашеското изповядване.

 

1.По време на мъчителното наказание майката на най-младия воин го убеждавала да не се страхува и да претърпи всичко до край. Когато телата на мъчениците били сложени на каруци, за да ги изгорят, юношата още дишал и го оставили да лежи на земята. Майката го взела на ръце и го понесла след другите. Когато той изпуснал последния си дъх, тя го сложила редом с телата на светите сподвижници.

беседа с Олга Гуманова и Анна Олшанская

 

превод от руски

източник:http://www.pravmir.ru/o-nastavnichestve/

 

 

“Боже, бъди милостив към мене грешния”

Юни 14, 2013 in Беседи, Начална страница



Условията за съвършената молитва – продължение

 

 

Друго важно условие молитвата да бъде чута, се състои в това, ние да стоим пред Бога със смирени мисли и съкрушено сърце. Това е изкуство – така човек привлича към себе си Бога. Знаете ли, има някои хора (и сега виждам това), които се нуждаят от милостиня, и които са толкова възпитани! Такъв човек, даже ако ти си кажеш: „Не, нищо няма да му дам!”, се държи толкова деликатно, по толкова всепобеждаващ начин, че сърцето ти не може да му откаже, ти не можеш да не дадеш пари, даже му даваш с някакво удоволствие! И ако той иска 10, ти му даваш 20, защото той е деликатен и знае как да разговаря.  Има други, които се държат така: например направили са някаква грешка, и ти си мислиш: „край, сега ще отида да се разбера с него, ще му покажа!” Подготвяме се: каквото и да се случи, ние ще се скараме, аз във всеки случай ще го наругая. Готвим се: какво ще му кажем, как ще го кажем, ще кажем това, онова… Отиваме решително да се скараме. Но този човек е с такъв характер – той ни посреща толкова вежливо, че ние направо млъкваме, не можем да се скараме с него! Защото той владее това изкуство! Аз познавам такива хора. Ето например, има такъв човек, той няма съобразителност. През цялото време върши куп грешки. Веднъж той отново направи нещо такова, съвсем не това, което му казах, и аз се разсърдих. Е, мисля си, сега ще му се скарам! Бях настроен решително; никакви ходове назад! Сега ще отида и ще му направя сцена; как може така! Но той съвършено ме обезоръжи, защото когато отидох, той започна да говори с мен с такава вежливост, че забравих всичко, което исках да му кажа. Не можах да му се скарам. Това е голямо дело в Божиите очи.

 

Ние трябва да се научим на това изкуство. Когато ние застанем пред Бога в молитва, да имаме този съкрушен и смирен начин на мислене, така че душата веднага да се устремява към съединение с Бога, нашето сърце да се открива. Това изкуство на молитвата, голямо изкуство, ключ, отключващ сърцето ни за Бога. Да говорим смирено. Всеки човек, предстоейки пред Бога, трябва да знае за това, какво привежда сърцето му в съкрушение и го открива за Бога. За всеки човек това е нещо свое, не е еднакво при всички.

 

Човекът, който вижда своето падение, прекланя колена, размишлява за Бога и му се покланя, такъв човек извършва тези поклони като благодарно движение на цялото си същество-и душата и тялото. Нашата Църква съхранява това, тя не разглежда човека единствено като душа, но вижда в него единство на тяло и душа. Да, ние правим поклони, прекланяме колена-който както може – душата ни съболезнува на тялото. Едни от нас се молят седейки в креслото, други покланяйки се до земята. Нужно е да се научим да се молим толкова смирено, колкото можем.

 

Тази съкрушеност на сърцето е това, което привлича Бога към нас. Никога да не се оправдаваме в молитвата. Отците по време на молитвата чувствали, че не съществува по-лош човек от тях. „Аз надминах всички с греховете си” – казва един светец. „Всички надминах с греховете си – казва той – няма човек, който да не съм надминал. Когато ние застанем пред Бога на молитва и почувстваме в себе си такова разположение, ще Му кажем същото, което и митаря: „Боже бъди милостив към мене грешния”. Ще почувстваме, че именно ние сме виновни пред Господ. Бог е свят, всесилен, Той е създал всичко, Той е наш Отец, богатия ни Баща. Бог ни е дал, а ние сме го разпилели за греха. Обаче има нещо, към което се обръщаме. Това не е нашите добри дела или добродетели, не е това, с което се занимаваме когато казваме аз направих това или друго – всичко това е нищо, мерзост пред Бога. Какво подобава за Него? Само едно – „Отче, съгреших пред небето и пред Тебе”. Виждате ли, блудния син не казал никакво друго слово, а само първо – отче мой, ти се моят отец, второ – аз съгреших пред небето и пред Тебе. Той не казал: „Аз сгреших, какво да правя?”, както често казваме ние. Не, той говорел с вътрешно съкрушение, представял пред Отца цялата тежест на своя грях, своята вина. Само с такова разположение и ние можем да предстоим пред Бога. И с такова разположение да отиваме към причастие-като човек готов на смърт, като осъден, който върви и знае, че всичко е изгубено, съществува само едно-неговата връзка с Бог. Само това може да ни спаси. Ние стоим пред Бога и призоваваме: виж, в мене няма нищо, което мога да Ти дам. Нищо не мога да ти покажа: “Господи, ако Ти забелязваш беззаконията – кой ще устои, Господи?” (Пс.129:3) Ако Ти гледаш моите грехове, аз не мога да устоя пред Теб, защото нямам абсолютно нищо. Имам само едно. Кое е това? Това си Ти. Ти си моят Отец, Който Ми е дал своята Кръв и своето Честно Тяло. Това е единственото, което мога да ти принеса, за да се склониш към мене. Както казвали светците: Господи, заради Твоята свята Кръв, Която Ти проля на Кръста, заради Нея ме помилвай. Аз действително нямам нищо друго.

 

Братя мои, мога да кажа, че човек, който е почувствал събитието на Христовата Жертва, Христовия Кръст, проникнал е в тайната на Христовата любов към света, такъв човек е разбрал, какво означава: Бог ни е спасил с Честния Си Кръст. Нищо друго не ни спасява. Нито делото ни, нито друго нещо. Всичко това за Бога е мерзост. Всичко това се извършва, доколкото ни помага, защото имаме нужда от това, а не Бог.

 

Сега, преди да завърша, ще направя едно необходима забележка.

 

В молитвата се изисква също човек да не приема никога помисъла да спре да се моли. Ако помисълът ти казва: „Защо се молиш? И то след като толкова си прегрешил? След като се разгневи, направи толкова от всичко? Ти не можеш да се молиш… Не се моли!” Такъв помисъл никога няма да приемаме. Каквото и да направим, каквито и грехове да извършим, каквито и злодеяния да сътворим, ние имаме право на молитва. Никой не може да отнеме това право от нас. Имаме право да призовем Бога – Лекар, нашият Отец, за да ни помилва. Никой не може да ни отнеме правото да призоваваме Бога, за да спаси нашата душа. Отците казват, че даже в момента на извършване на греха, даже тогава сме длъжни да се молим. Можем да кажем: „Боже мой! Виж, какви правя сега. Извършвам грях. В този момент аз извършвам грях-какъвто и да е, най-гнусния, най-мерзкия грях. Ето, в този момент аз греша. Виж ме, помилуй ме! Подай ми Твоята милост във времето, докато греша”.

 

Казано по друг начин, ние не трябва да губим дръзновението си пред Бога. Длъжни сме да Го призоваваме, даже да сме обременени от греха и сме затънали в него. Трябва със смирени да призоваваме Бога, да Го умоляваме заради греха си. Ние Му се молим, защото сме грешници. И когато нашия ум се носим насам-натам, увлича се по време на молитва към помисли, когато докато се молим вътре в себе си виждаме нечисти образи и хулни мисли, когато в нас има въстание и противодействие, когато не вярваме на нищо,  когато вместо да се молим богохулстваме-и това се случва-дори в такъв час не трябва да губим дръзновението. Всичко това е нищо! Ние трябва да продължаваме нашата молитва. Да пребиваваме в нея. Бог, в края на краищата ще победи този страх! Да не се паникьосваме, да не скърбим, да пребъдваме в молитва. Каквото и да се случи, чувстваме ли нещо или не, събран ли е умът ни или не, има ли в нас хиляди нечистоти или не-да пребъдваме в молитва, да не я оставяме. В това е заключена силата на този, който иска да се моли. Каквото и да се случи-да сме търпеливи в молитвата си към Бога. Тогава Бог ще ни посети в действителност и ще ни даде да познаем многоценния плод на молитвата.

 

В този период на пост и молитва да приведем себе си в телесен и душевен порядък и да се подвизаваме повече в божествената добродетел на молитвата, която е този проводник, който ни съединява с Бога и благодатта на Светия Дух.

 

 

превод от руски

източник:http://www.sestry.ru/church/content/slug/events/39/

„От препълнено сърце говорят устата”

Юни 13, 2013 in Беседи



Условията за съвършената молитва – продължение

Следващото, което носи голяма вреда на молитвата и е неразривно свързано с любовта – това е осъждането. Когато ние обичаме, разбира се, не осъждаме никого. Това, че осъждаме брата, означава, че не го обичаме. Когато осъждаме, не можем да се молим. От нас се изисква голяма внимателност в нашите движения, думи и дела, във всяко действие свързано с нашия брат.

 

Същото можем да го кажем и обратно. Ако искаме да се помолим, трябва да се научим да се изказваме добре за всички хора. Велико дело за човека е да се научи да говори за другите само добро, винаги да има благо слово за всички. По друг начин казано, това е пълнотата на човешкото сърце. Авва Исаак казва: „Ако при теб дойде някой, говори с него добре, хвали го, целувай му ръцете и краката, успокоявай го колкото може повече, хвали го повече от това, което е, говори за него само добро, даже повече, отколкото заслужава”. Това не е лицемерие, не е някакво рабско поведение, а божествено благородство. Вижте: ние сме наемници, загубили своето достойнство, хора негодни пред Бога. Въпреки това Бог ни нарича Свои деца, Свои чеда, Свои приятели. Той ни отдава цялата Своя любов с голяма благородство. Велико дело е да се научим да говорим по добър начин с другите хора. Нека от устите ни, като от препълнено сърце, да излиза тази любов. Любов към всички.

 

За съжаление, за хората, и даже за нас, които ходим на църква, е най-характерно това, че ние сме нещастни. Като че ли сме длъжни да платим за това, да кажем добра дума на човека! Като че ли от нас ще изтръгнат нещо, ако  кажем добра дума за някой! Казваш едно добро слово-и край, повече нищо добро не казваш, целия се свиваш, не можеш да изкараш добро от себе си. Вижте, защо са толкова слаби съпружеските връзки? Защото, единия не казва за другия добра дума. А това е толкова просто! Ние, християните се захващаме за духовния живот, а вкъщи мъжът не казва добра дума на жената, жената не казва добра дума на мъжа-думи, които биха дали крила на другия, които се изливат от дълбината на любещото сърце!

 

Тогава ти не само не можеш да извършваш молитва, но не можеш да имаш и правилни отношения с хората. В паметта ми има цяла върволица хора-аз виждах с каква ласка се обръщаха към другите. Те се отнасяха с ближните ласкаво, до най-дребните неща, много внимателно, за да не го опечалят с нещо. Помня един старец от Нови Скит, който имаше няколко лози. Там в пустинята сред скалите той отглеждаше някакви плодове, между които имаше и няколко лози. От време на време в Скита идваха рибари-миряни, те обираха и изяждаха гроздето, така че стареца рядко ядеше от него. Един път той дошъл и ги сварил когато режели гроздето. На Света Гора и в пустините, тези, които отглеждат лозя, колкото грозде имат, толкова и ядат, те не си купуват и не го раздават. Стареца отдалеч забелязал случващото се, и не желаейки да обиди рибарите, започнал да кашля и да си припява, за да го чуят и да предприемат нещо, да не чувстват унижение от това, че ги е видял, как са влезли в лозето и отрязали гроздето.

 

Ако там бяхме ние, то щяхме да започнем да викаме и да считаме за голяма работа, че сме хванали крадците на местопрестъплението. В Отечника ние четем много примери за това, как старците виждали идването на крадеца и за да може безпрепятствено да ги окраде, се правели, че спят. Макар да виждали, че крадеца краде, те се правели на заспали, без да са спяли – с такава деликатност се отнасяли, да не го обезпокоят. Те не казвали: „Да, той е крадец, трябва да пресечем кражбата! Не, те не казвали така. Те следели за себе си: как се отнасят те. Този дали краде или не – това е негова работа, за тях било важно как се отнасят с този човек.

 

Когато тази тактичност на отците подвижници бъде приложена в семейството, когато мъжът се научи да разговаря с жена си с такава деликатност, то всичко ще дойде на мястото си. Например, разбрал си, че жената е измъкнала от джоба ти 10 евро. Няма нужда на следващия ден да ходиш с надута физиономия. Всичко е наред. Бъди любезен със съпругата. Случил се е просто един смешен случай, това е.

 

Помните от житието на Лазар Четверодневни, че след своето възкресение от мъртвите, той нито веднъж не се засмял, бил опечален от зрелището на ада, смъртта. Даже, както се казва в житието му, той винаги чувствал в устата си горчивина, защото бил огорчен от виждането на смъртта. Само веднъж се засмял. Когато видял, че някой извършва кражба; един откраднал стомната на друг. Светията се разсмял от суетността на това и казал: „Глината краде глина, глинения човек, краде глинен съд”. Тоест, когато човек придобие духовно благородство, тогава той не само не отмъщава на другия заради себе си, но даже гледа на случилото се като на детска шега, гледа на това с великодушие. Не го прогонва, но го оставя, като че ли този нищо не е извършил, като че ли това било нищо не значеща детска грешка.

 

Така става, когато човек придобие някаква възвишеност на духа. Тогава той постъпва така, не защото така му повеляват обществените правила, а защото се интересува само от едно-от отношенията си с Бога. Другите неща повече не го вълнуват, той казва: „разбираш ли, аз не мога да огранича своята връзка с Бога, за да поправям другите хора, или неразбориите в Църквата или държавата, или пък да отида да предам човека, за да се прекрати някакво зло… Не, каквото и да прави човек, Бог вижда това, знае за него, нека Той да прави, каквото иска, но аз не мога да скъсам моето общение с Бога заради това, да постъпя другояче, па макар и по човешката справедливост. За да предстоим неосъдно и с дръзновение пред Господа в молитвата ние жертваме всичко, всеки наш интерес, само да съхраним своите правилни отношения с Бога.
следва

 

превод от руски

източник:http://www.sestry.ru/church/content/slug/events/39/

„Ако си спомниш, че твоя брат има нещо против тебе”…

Юни 12, 2013 in Беседи, Начална страница




Условията за съвършената молитва – продължение

Както човек среща препятствие в молитвата от занятията, които противоречат на Божията воля, така той може да си помогне с тези духовни подвизи, които са угодни на Бога. Например, когато ние даваме милостиня от предмети или пари или оказваме поддръжка на нашите братя с добра дума в тяхната немощ, скръб и беда, с една дума, каквато и милостиня да извършим, каквато и любов да проявим по отношение на друг човек, резултат от това ще бъде (за това има свидетелства), че ние получаваме енергията на благодатта, която много ни помага в молитвата.

 

Случва се и противоположното: ако ние отказваме помощ на нашия брат, резултат от това е незабавното прекратяване на молитвата. Невъзможно е, ние да откажем помощ на човек и да можем да се молим. Това е жизнен опит, аз мисля, че всички го имаме. Отците, изхождайки от големия си личен опит, правели големи жертви, само за да не загубят действието на Божествената благодат поради това, че са отказали да дадат на някой това или онова. Много пъти Господ допускал, Божиите хора да бъдат изпитани, за да се открие, действително ли съблюдават тази Божия заповед. В паметта ми има много примери, когато беше очевидно, че по човешката логика заповедта можеше да се изпълни с по-малка жертва. Обаче, когато човек следва човешката логика, ставаше това, че Бог напускаше човека, и той не можеше да прави нищо.

 

Помня, когато бях в Нови Скит, там имаше един старец, отец Елпидий, кипърец, брат на свещеномъченик Филумен, свят човек. Той живееше с нас, ние се грижехме за него в старостта му. Отец Елпидий беше човек с велика молитва. Когато аз дойдох в общината в Нови Скит, живеехме в ужасна нищета, нямахме съвсем нищо, често даже и храна. Този старец, тъй като до идването си на Света Гора работел известно време в Червения кръст, всеки месец получаваше малка пенсия. С тази нищожна сума живееше и той, и цялата ни община, а бяхме много. Често при нас идваха разни просещи милостиня (на Света Гора има много такива хора). Старецът винаги даваше на всички. Никога не се е случвало, някой да дойде, а отец Елпидий да не му даде макар и малко. Разбира се, много от тези, които искаха пари, нямаха особена нужда; да просят-това беше тяхната професия. Веднъж един такъв дойде и каза: „Отче, дай ми хиляда драхми”. В този период 1982 г., когато се случи това, хиляда драхми за Света Гора бяха цяло събитие, значителна сума. Естествено, ние младите, внимателно следяхме стареца, страхувайки се, че той ще раздаде всичките пари, и тогава няма да преживеем нито той, нито ние. Аз стоях недалеч от този просител и му казах: „никакви хиляда драхми”. Ние знаехме за този човек, че беше измамник; така си бродеше и се занимаваше с просията, като с професия. Аз казах на стареца: „Не, не му давай хиляда драхми. Той има пари, това му е професия-да проси, е негова работа. А ние имаме такава нужда! Дай му по-малко, петстотин драхми”. „Е добре, нека бъдат петстотин”-отвърна стареца, той беше много простоват. Отец Елпидий взе петстотин драхми, даде ги на измисления бедняк и той си замина. След вечернята ние видяхме, че стареца е много разстроен, не можеше да си намери място. Каза ми, че чувства, че днес той не е заедно с Бога. Но какво беше направил той? Каза, че днес е идвал искащ милостиня и поискал хиляда, а ние не сме му дали. „Как да не сме му дали, отче, ние му дадохме! Дадохме му петстотин драхми! Повече не можехме, нямаме. Колкото можехме, толкова дадохме”-отвърнах аз. „Не,- каза той-иди и го намери, дай му останалите петстотин, аз не мога да се моля. Загубих молитвата. Няма я в мене.”. Ние взехме петстотин драхми, тръгнахме по манастирите, намерихме този монах и му дадохме парите, които той искаше. Не защото му бяхме длъжници или имахме някаква обязаност. И така, виждате, че при духовните хора мерките са различни.
Помислете за това, помислете.; невъзможно е да се молим, когато нарушаваме Божията заповед, в особеност, когато оставяме заповедта за любовта. Не само, че не я спазваме, но в голямата си част имаме в сърцето ненавист, вражда, злоба. А по-грубите грехове, материалните, изглеждащи по-тежки-могат да се окажат много по-малко препятствие за нашата молитва. Даже в случай, когато е извършен плътски грях, ако човек се смирява пред Бога и стои пред Него като ранен и уязвен, молитвата му може да бъде чута. Но, когато нарушаваме заповедта за любовта, то е невъзможно до преодолеем това препятствие. Аз мисля, че в това отношение Бог не допуска компромиси, тъй като Сам е казал: „ Христос не е казал: ако ти отидеш да принесеш дара си (т. е. да се помолиш) и имаш плътски грях, или някакъв друг грях, то първо върви се оправи с това, след това ела… Не, Той не е казал това. Казал е за любовта, любов от определен род, за любовта към брата. И от опита на отците ние знаем, че има нещо, което Бог никога не е допускал. Никога де е допускал помощ за човек, който в сърцето си има някаква страст против друг човек. Още повече, ако сме точни, Бог няма да ни помага в молитвата, ако другия човек има нещо против нас. Именно за това говори тук Евангелието. То не казва: „Ако имаш нещо против твоя брат, оправи се с него”, а: „Ако си спомниш, че твоя брат има нещо против тебе”, това означава, че ако на нашия брат на душата му е тежко заради нас, ако той е огорчен от нас и ни е обиден, тогава ние не можем да се молим.

 

Разбира се, вие ще кажете: „Отче, какво да правим? Има хора, които не ни обичат, на които им пречи даже нашето присъствие. Как да постъпим?” Да, това е проблем. Апостолът казва: „Ако е възможно, доколкото зависи от, бъдете в мир с всички човеци”(Рим. 12:18).  Ние ще правим всичко, което можем, за да имаме мир с всички, ще полагаме усилия, нашия брат да бъде спокоен. Ако братът ни не се успокоява, не приема нашите старания по отношение на него, то това е негова работа. Обаче ние сме длъжни да опазим своята съвест по отношение на брата, да направим всичко възможно за неговото спокойствие, за това неговото сърце да няма нищо против нас. Така че, когато застанем на молитва пред Бога, съвестта да не ни обвинява в нищо, да няма нищо, което би прогонило Светия Дух.

 

В житието на св. Иоан Милостиви, който бил патриарх Александрийски, се разказва, как веднъж се скарал на един свой дякон; случило се нещо и той го навикал. Когато след това отишъл да извършва Литургия, почувствал, че Светия Дух не присъства на Литургията, благодатта на Светия Дух не снизхожда за извършването на тайнството. Той разбрал: нещо се е случило. Като Божий човек той знаел, какво значи тайнство, какво значи Евхаристия, защото винаги когато я извършвал, виждал как благодатта на Светия Дух слиза върху Честните Дарове. А този път не видял благодатта. „Какво се е случило?- започнал той да се пита. Св. Иоан си спомнил, че се скарал на дякона. Той спрял Литургията по средата, отишъл в града, намерил дякона, поискал му прошка, след това се върнал и довършил Литургията. И отново, както и преди видял благодатта на Светия Дух.

 

Този момент е много важен, но ние за съжаление, често не му обръщаме внимание. Считаме, че е достатъчно, ако кажем: аз с никой не съм във вражда. При това може да превръщаме живота на някой в мъчение, да си казваме един на друг много грубости, да извършваме против ближния множество неблаговидни постъпки-а после да забравяме за това. Аз съм се разгневил-и веднага съм забравил. Казваме: „Минаха две минути и аз забравих. Е, добре, че при теб всичко е минало за две минути, а твоя ближен помни това две години. Какво да правим?… Поради гняв излизаш от себе си. преобръщаш всичко с краката нагоре, след това всичко при теб минава, обаче другия човек е душевно травмиран, обиден. Тази негова травма, сърдечна тежест против тебе означава препятствие за твоята молитва, и ако ти би бил човек на молитвата, то би разбрал, че между тебе и Бога има стена. Ако в тебе имаше повече разсъдителност, ти бе разбрал, че това препятствие е възникнало от това, че твоя брат има нещо против тебе. Той ти е огорчен.

 

За съжаление, както и да постъпваме, и самите ние, и света около нас живее със своите трудности и проблеми. Всички ние без изключения имаме хора, които с една дума не ни харесват. Но за нас е невъзможно да сме невидими, невъзможно е да се скрием, така че да ни виждат само тези, които искат да ни виждат. За съжаление, за тези, които не ни обичат, самото ни съществуване е проблем, за тях даже да ни виждат е трудно, тежко и нежелателно.

 

Когато ние, християните, по словото Божие, предизвикваме в другите чувство на ненавист, то ние сме виновни в случай, че не правим това, което можем, за да успокоим нашите врагове. Няма да дразним нашия враг, няма да го безпокоим, за да не се окажем виновни. Не безпокой другия човек, ако виждаш, че той се сърди заради това. Не го тревожи, ако е възможно.

 

На второ място, виновни сме в този случай, ако не се молим за тези наши братя, които не ни обичат. Не се молим за тях с болка, с голямо напрежение. Защото нашия дълг е да покрием с молитвата си всички, които изпитват към нас неприязън, и отново, доколкото е в нашите сили, да направим всичко зависещо от нас, за да успокоим брата. Разбира се, ако това е възможно. Ако за съжаление това е невъзможно, ако не сме в състояние да го успокоим, тогава ще пребиваваме в молитва за брата, за когото нашето съществуване представлява проблем. Т. е., възможно е, така се случва, ще има хора, които ще имат проблем с нас, каквото и да правим. Тук от нас се изисква да изследваме нашата съвест, да се запитаме: „Защо при моя брат възникнаха проблеми?”, да видим, в какво е нашата вина. Ние имаме склонност да се оправдаваме: „Аз нищо не съм му направил”. Но това е твоето субективно и относително съждение! Божият човек в такава ситуация казва: „Дори в този конкретен случай аз да не съм направил нищо, обаче съм направил много други неща, за които съм виновен. Защото ако действително бях Божий човек, то бих имал сила да успокоя моя брат, и моя враг, и този, който само като ме види чувства отвращение”. Знаете ли, какво още си казва? „Моят брат действително е прав, наистина всичко е така, той справедливо се отвращава от мене, справедливо чувства към мене неприязън, справедливо враждува против мене”… Но аз не мога да спра да съществувам, Бог ни е дал битие, ние не можем сами по себе си да се потопим в небитието.

 

Така, това свидетелство на съвестта относно нашия брат, този факт на любов е непременно условие, за да можем да се молим. Иначе няма да можем. И това се отнася за всички страни на живота ни. Да кажем, в брака-как ще можеш да се помолиш, когато ти не си успокоил  не брата, съседа, госта, а твоя собствен дом, твоята втора половина-твоята съпруга или твоя съпруг, твоите деца? Невъзможно е да се молим, ако ние създаваме в своя дом обстановка на вражда, злоба, хладност-това е невъзможно. Да, можем да произнасяме словата на молитвата, но нашия дух не е насочен в нея. И обратното, когато човек се смирява и счита себе си за виновен в една или друга ситуация, обръща се с любов към този, които е редом, тогава благодатта няма да се забави да дойде при него. В такива случаи ние виждаме, как нашата молитва се движи с цялата сила, която имаме. Само едно просто движение на любовта. Т. е. можем да кажем, че ключът, който е на наше разположение и който ни въвежда в потока на молитвата-това е любовта. Затова за молещият се човек е необходимо да се подвизава в любовта, където и да е, за да може да пребивава в духа на молитвата.

следва

 

 

превод от руски

източник:http://www.sestry.ru/church/content/slug/events/39/

Условията за съвършената молитва

Юни 11, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Преди всичко искам да кажа, че молитвата е естествено служение (λειτουργία) за човека. Тоест когато човек се моли, тогава той реално действа естествено, съответствено с това, както го е създал Бог. За човека е нормално да е обърнат към Бога, да се намира в общение с Него. Това състояние се е прекъснало след грехопадението и умът на човека с лекота се разсейва, не стои на едно място, тъй като се прилепва към определени предмети. Умът на човека избягал от Бога и се обърнал към чувствените неща, към материалните предмети или към страстите, наслажденията, греховете. Следователно, едно от основните условия зя молитвата е достигането, доколкото е възможно, до свобода от страстите.

 

Сега, ние преминаваме периода на поста. Телесният пост се явява едно от важните условия зя молитвата. Отците казват, че когато човек пости, то даже и кръвта му (разбира се, те казват това, без да са хематолози или биолози, или каквито и да е учени) по някакъв начин става по-финна, което много му помага в молитвата. Следователно, когато човек иска да живее духовен живот, едно от първите неща, които му предстои да извърши-това е да започне да пости. Най-лекият вид пост е въздържанието от храна.

 

Нещо повече от него е духовния пост, въздържанието на ума, т. е. когато човек започне да отсича всички ненужни неща, които събира ежедневно около себе си. Както казваше старецът Паисий, трябва да спрем да събираме боклуци в главата си. Защото ако човек цял ден се изпълва с това, което го обкръжава; ако умът узнава нещо ново, той бива зает от множество различни дела; ако човек говори непрестанно; ако умът му приема множество образи, фантазии, изучава това, което не го касае, не е негова работа и не му принася полза- тогава всички тези ненужни неща, целия този боклук ще стане препятствие за човека, когато той започне да се моли.

 

Молитвата изисква създаването на определени условия. Тя не е нещо, извършвано просто така-тук и сега; не става да натиснем някакво копче-и веднага вътре в нас да започне да се извършва молитва. За да може човек да се помоли са необходими определени условия вътре в самия него. Трябва да се трудиш духовно за да даде молитвата резултат. Защото молитвата е резултата на всички духовни подвизи, които ние извършваме.

 

Телесният и духовният пост са взаимно свързани. Телесният пост откъсва ума на човека от веществената храна, очиства телесно човека. Той способства за това, за което се пее в тропара: „Да постим братя, не само телесно, но и духовно”. Пости езика, постят очите, постят чувствата-всичко в нас е във въздържание. В телесния пост човек яде това, което му е необходимо, което му два сила да живее и работи, но отсича всичко, което се явява излишно, неполезно, което няма пряко отношение към живота му. Подобно нещо се случва и с поста на чувствата: всичко излишно се отсича, остава само съществено нужното. Светите отци казват, че когато човек води внимателен живот, вниманието, което има през деня, съдейства за освещаването, което човек получава нощем. Така, когато ние внимаваме през деня, да не събираме в ума си множество неща, тогава той по някакъв начин натрупва в себе си тази сила на вниманието, това, така да кажем, направление, и го предава на молитвата. Например, след шумна нощ, когато сме се предавали на развлечения: пели сме песни, пили сме, танцували- след всичко това ние не можем изведнъж да започнем да се молим. Нашият ум не може да се събере, това му е трудно.

 

Мъдростта се състои именно в това, човек да се ограничава, не в смисъл, да отсича всичко, с което трябва да се занимава, живеейки в света. Разбираемо е, че ние имаме определени задължения, доколкото живеем в обществото и семейния живот е изпълнен с много неща. И ние трябва да изпълняваме тези задължения, но всичко това да не излиза от определени рамки, трябва да се извършва с мярка, в пределите на необходимото. Например, аз отивам някъде, защото това е необходимо за семейството, децата, съпругата и т. н., но всичко това има мярка. И където и да отида, аз съхранявам внимание, внимателен съм, моят ум е обърнат към молитвата. Когато изпълнявам необходими дела, те не се явяват голямо препятствие за моята молитва, то възниква тогава, когато човек се занимава с безполезни неща, за чието изпълнение няма необходимост, още повече ако тези занятия са свързани с нарушението на Божиите заповеди. Следователно, молитвата не е психосоматически метод, такъв като йогата например; молитвата не е някакво размишление, това е взаимодействие между човешката воля и благодатта на Светия Дух. Задължително трябва да присъства и съдейства благодатта на светия Дух, и ако тя присъства, това означава, че човек живее по духа на заповедите Божий.

 

Ние не можем да се молим, или, най-малкото, срещаме препятствие, ако съзнателно нарушаваме Божиите заповеди. В собствения си опит виждаме, че само да започнем молитва, веднага нашата съвест изявява протест, застава пред нас и, като висока стена, не ни позволява да почувстваме, да срещнем Светия Божи Дух. Тя протестира: в нещо ние сме престъпили заповедта, в нещо волно или неволно сме били невнимателни, и за да се обърнем, от наша страна се изисква подвиг на покаяние.

 

Хора, които са прекарвали живота си в строгост, борба и молитва, от личния си опит са вкусили, колко трудно нещо за човека е да се моли, както се казва в чинопоследованието на Литургията, с дръзновение, неосъдно. Аз познавах съвременни свети старци, които само заради една казана дума се подвизаваха цели месеци, за да си върнат духа на молитвата. Спомням си, разказаха ми за един старец (той е покойник), как веднъж някой го попитал за духовния му отец, който имал много тежък характер: „Как е отеца, добре ли е?” А той отвърнал с недоволство: „Какво да го правиш? Е, добре е”. И този недоволен тон, допуснатото мислено осъждане на стареца, това, че го представил в не много добра светлина- всичко това станало причина за това, че благодатта го оставил за цели месеци, той не можел да се моли. Ставал на молитва и чувствал пред себе си като че ли стена, която пречела към него да се приближи Божия Дух. Наложило му се с много сълзи, с много поклони да се подвизава, за да се покае пред Бога и по този начин малко да заглади своя грях и да намери своето предишно молитвено състояние.

 

Неоспорим факт е: една дума, един поглед, едно движение на нашата душа е способно да изгони от нас духа на молитвата. Защо? Защото Господ иска да ни научи на това, че молитвата е резултат от всички останали духовни подвизи, които имаме. Тя е плод на благодатта, а благодатта пребивава в човека само благодарение на опазването на заповедите Божии. Бог не действа там, където престъпват Неговите заповеди. Това се случва не защото, Бог по някакъв егоистичен начин си тръгва оттам, където нарушават заповедите, но затова, защото това престъпване свидетелства, че нашето същество получава рана, къса се връзката на нашето общуване с Бога, и ние сами доброволно се оказваме тези, които чупят приемника, улавящ вълните на Божествените енергии и благодат.

(следва)

 

превод от руски

източник:http://www.sestry.ru/church/content/slug/events/39/

Увереност в себе си или самоувереност?

Май 9, 2013 in Беседи, Начална страница




Грешно ли е да си уверен в себе си и да вярваш в себе си, т. е. да считаш, че можеш да се справиш с всяка възникваща ситуация на жизнения път? В какво се различава разумната увереност в себе си от егоистичната самоувереност?

 

Да се отговори на тези въпроси  не е толкова просто, защото това е тънък проблем, който всеки преживява по своему. Какво може да се каже? Съвсем не е задължително, че човекът, действително желаещ да измени своя живот, има егоистична самоувереност. Като правило, християнинът казва, че ще направи всичко зависещо от него, а Бог ще помогне.

 

Припомням си монашеските обети давани при пострижението, когато даващият ги обещава да ги спазва, без да се уповава само на себе си.

 

Постригваният бива питан:

 

- Ще пребъдеш ли в подвига и в обителта до последния си дъх?

 

Той отвръща:

 

- Да, с Божия помощ.

 

- Ще съхраниш ли въздържанието с предпазливост и благоговение?

 

- Да, с Божия помощ.

 

- Ти си дошъл да съхраниш послушание до самата смърт?

 

- Да, с Божия помощ.

 

И така, на човека задават няколко много важни въпроса, при това на някои от тях той не може да даде веднага точен отговор – по силата на ограничените човешки способности, но той уверено отговаря: „Да, аз ще правя това, което казвате, но само с помощта на Бога”. При това личната свобода не е отменена от никой, а следователно не се отменя и нашата собствена личност. Когато ние говорим за нашето битие, личност, имаме предвид, какво можем да ръководим със свои сили и воля. Ето аз говоря, аз желая да направя това и това, а Бог нека да ми помогне да го изпълня. Но, ако аз не достигам до желаното, смирявам се и моля Господа да ми прости, с кротост и покаяние запълвам тази пустота, която се създава заради невъзможността от осъществяването на това, което съм искал.

 

Всичко казано по-горе касае, преди всичко, младите хора, за които е особено характерна самонадеяността. А когато човек е вече възрастен, на години… Каква увереност в себе си може да има? Ако е на 60 или 70 години той вече може да започне да се прощава с всички. След 50 г. започва да се готви, „да опакова своя багаж” – подобно на този, който се връща вкъщи от отпуска. Живял е тук месец, но отпуската свършва, останали са два три дена, накрая трябва да се подготви, да си събере нещата, дрехите, да ги опакова, изпере, подреди в куфара, за да е готов да си тръгне след няколко дена.

 

Вие се държите съвсем различно в първия ден от отпуската, когато знаете че ще останете на това място месец два, и в последните дни. Тогава вече всичко е свършило – остава само да си съберете нещата.

 

Когато човек е в началото на някакъв път, той трябва да има дръзновение, но и предположения за това, как да започне своето дело, как да се разпореди с дните, от своя живот, как да встъпи в брак, да създаде семейство, да се движи по стъпалата на кариерата, да вземе кредит, да построи свой дом. Ако човек е лишен от такъв поглед в бъдещето, ще стои настрана заявявайки: „Аз нищо не мога да направя” – в това няма нищо добро – това е нездраво, болезнено пораженчество, а и Бог не иска ние да сме такива, защото Господ ни е създал царе, а не пораженци и роби. Но, разбира се, царе ставаме само след като обуздаем своите страсти и грехове, които ни превръщат в свои слуги. Само тогава духовната свобода ще претвори в реалност нашите решения и дела.

 

Всичко, което ние правим, го правим, защото така искаме: т.е. аз следвам Христа в своя живот защото искам да вървя след Него. И така, аз искам да съм християнин, може и да не се получи при мен, но аз искам това в съработничество с Бога. С Божия помощ и уповавайки се на Неговата поддръжка, аз мога. Нужно е да покажа своето намерение и Бог ще ми даде съответните сили, както гласи прекрасното изречение от Патерика, което Отците често повтарят: „Нека Бог даде сила на вашите намерения и желания”.

 

Ние нямаме сили, възможно е при нас да липсват много неща, но главното е, че имаме своя воля. „Да, аз искам да направя това, искам да съм християнин, искам да следвам Евангелието, искам да удържа своето обещание към Бога. Ще мога ли? Не зная, но знам, че искам това. Така че ако аз проявявам своята воля, то Бог ще ми даде сили. Моята свобода и Божията сила ще работят заедно за моето благо като човек, на пътя на съвършенството.

 

Така се отговаря на въпроса: „Увереност в себе си ли имам или егоистична самоувереност”. Наличието или отсъствието на егоизъм става ясно благодарение на съвсем друго.

 

Понякога човек трябва да окаже съпротивление. Трябва да е настойчив в това, което е негово. Мнозина ще ви казват: „Вие сте инатливи, следвате само своята воля”. Е, какво ако е така? Нима съм длъжен да съм като сламка, която вятъра люлее насам натам. Да не си мислите, че ако изкомандвате: „Ей, я ела тука” и аз ще побягна?

 

Нужно е да имаме твърдост да кажем: „Не, аз няма да отида на това място, не е за мен, нямам желание да ходя там, а вие можете да отидете… Вие можете да правите каквото искате, аз уважавам вашата свобода, не мога да и преча, но аз безусловно, не смятам за задължително да правя това, което не искам. Това е всичко”.

 

Както всички вие знаете от собствения си опит човек понякога трябва да е толкова твърд и непоколебим в своите убеждения, че даже цялото обкръжение да го притиска или заплашва, все пак той ще отговори: „Няма да се откажа от моята гледна точка, а вие можете да правите всичко, което искате”.

 

Не е нужно човек да разрушава себе си и не трябва да действа така, че винаги и във всичко да отстъпва, като че ли от смирение. Такава позиция няма отношение към смирението, защото истинското смирение не обезглавява човека. Смирението ни прави съвършени; то ни предоставя свободата на избора в разбирането на това, къде трябва да устояваме и къде не, къде трябва да кажем „не” и да останем на място, а къде напълно и безусловно да се подчиним на друг човек.

 

Така че не можем да мислим, че за нас е неприлично да искаме да изменим нещо в своя живот, да имаме мечта, особено в младостта, да станем лекари или нещо друго. Някой ще ви каже, че това е невъзможно, е, и какво? Трябва да престана да желая? Даже велики светии са имали големи желания. Какви? Да изпълнят Божията воля. И макар светиите обикновено да са отстъпвали поради смирение, когато нещо касаело Божията воля, те оставали непреклонни. Били непоколебими, така че и целия свят да им се стоварел отгоре, те не биха изменили своето положение.

 

Да си спомним какво е казвал св. Козма Етолийски: „Когато видиш турци и те искат сребро, позволи им да вземат среброто, ако поискат земя-отдай им полето, разреши им да вземат всичко и не се съпротивлявай. Само не давай на турците душата си”. В това ти трябва да останеш непоколебим. Трябва да се научиш какво значи „не” и да отвърнеш на всички, които посягат на душата ти „не”. За съжаление в наши дни много юноши казват: „…но това са мои приятели – какво мога да направя? Това е моята компания, как мога да им кажа „не”? Нима мога да ги разочаровам и да тръгна против тях?”

 

Тук не може да има две мнения. Има определени граници в нашите отношения с хората. Както се казва в поговорката: „Не даваш на всеки да легне в твоето легло”. Да, може да влезе в гостната, даже в кухнята, но до твоите лични покои достъпът не му е позволен. Просто непознати не могат да влизат там. Има определени граници и ние казваме: „Не, тук не можете да влезете”.

 

Необходимо ни е да се научим да обозначаваме тези предели. Както казахме истинското смирение прави човешката личност извънредно силна, но безопасна за всички. Тя не вреди на никого, както и Сам Бог, Който управлява света, без да нанася някому вреда.

 

Бог ни е дал свободата да правим всичко, което искаме. Имаме свободата да Го отхвърляме, да Го оскърбяваме… Той ни е дал тази свобода, защото при Бога няма чувство за беззащитност. Смиреният човек също няма такова чувство, той не е склонен към подозрителност или слабост; той позволява на другите да постъпват, както искат, но сам остава непоколебим в своите решения. Той е уверен, но не пречи на никого.

 

Егоистична самоувереност има в случай, когато човек казва: „Аз мога да правя всичко сам и от никой нямам нужда”. Но не и в случая, когато казвате: „С Божията помощ, аз ще го направя, ще се опитам да го направя, моля Бог да ми помогне…”

 

Примерно казвате: „Исках да взема тези изпити; направих всичко възможно, учих, във всичко постъпвах така, както трябва, но не ги взех”. Това открива вашата вътрешна същност като духовно здрава. Да, вие чувствате разочарование – по човешки, но не и униние или отчаяние, така че да захвърлите всичко. Казвате си: „Добре, приемам този неуспех, разглеждам го като възможен резултат. Това не ме плаши, не предизвиква в мен паника. Неуспехът няма да ме смаже. Това е допустимо, сблъсках се с неудачност, но тя не винаги има отрицателни последствия… Аз съм човек, ограничен в своите възможности, не съм идеален, всемогъщ, не мога да направя всичко…”

 

Ето защо даже когато светиите грешели, в тях имало сили да се изправят отново с простота и здраво отношение. Ако грешели, те се каели от  дълбината на сърцето си и така до самата смърт. Никога не се подавали на чувството на угнетеност и депресията. Ние, когато имаме грехове, започваме да се занимаваме с мъчително ровене в душата и терзание, като че ли да сгрешиш е нещо странно за нас… Нима вие наистина се считате за толкова важни и непогрешими, че разчитате никога да не сбъркате и в нещо да сгрешите?

 

Грехът и грешката са редом с нас във всяка минута, те са „замесени” в нас. Това е нормално за нашето състояние и затова даже скромния човек трябва да е благоразумен. Той ще си каже: „Ей, аз трябва да съм внимателен и да не се подлагам на опасност”. Смиреният човек ще действа внимателно, докато надменният ще каже, че няма проблем, а след това-хоп! – пада…

 

Да живеем в Христа не означава, че вие можете спокойно да „проспите” целия си живот, всичко ще върви гладко, без грижи. Не. Животът в Христос преминава в сериозна борба; длъжни сте да платите своята свобода с кръв. Словата: „Аз ще следвам Христос”, не е просто да се изпълнят, и в това няма нищо странно. Животът в Христа изисква много, понякога твърде много. За да се открие този живот е необходимо да се приложат всички сили. С други думи, вие не седите, скръстили ръце и очаквайки от съдбата да ви поднесе всичко, каквото поискате. Вие се борите. Животът в Христос – това е борба.

 

 

 

превод от руски

Източник: http://www.pravoslavie.ru/put/46292.htm