„Моторчето“ в сърцето

Ноември 13, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Беседа на стареца Арсений Пещерник с благочестиви поклонници

Освен тесния кръг послушници, старецът бе посещаван от мнозина монаси и миряни, жадуващи за висш духовен живот и просещи неговите молитви.

При беседа с миряни той имаше благословен обичай. Казваше им:

- Я да ви видя ръцете.

- Но защо, дядо?

- Искам да видя дали носите халка. Ако носите халки, ще говорим на едни духовни теми, ако сте ергени – на други.

Когато посетителите се интересуват от умствената молитва, той ги питаше:

- Имате ли духовник? Изповядвате ли се? Ходите ли на църква, молите ли се вкъщи? Постите ли в сряда и петък? Причастявате ли се редовно?

Ако посетителите бяха семейни хора, добавяше:

- Спазвате ли въздържание с жена си по време на пости, неделни дни, на празници? Толкова ли деца имате, колкото ви дава Бог? Имате ли любов към врагове и приятели? Ако постъпвате така, тогава ще побеседваме за умствената молитва. Ако не, то няма и умствена молитва. И няма да си губим времето.

Един благочестив студент – богослов, който често посещаваше “Буразери”, зададе на отец Арсений следния въпрос:

- Дядо Арсений, как е възможно, съгласно завещанието на апостол Павел, да се молим непрестанно? (виж 1 Сол. 5:17).

Старецът се озова в действително трудно положение. Самият той преживяваше в себе си това тайнство. Но как да обясниш това с думи така, че събеседникът, още непосветен в този език, да те разбере? За да излезе от трудното положение, той бе принуден за миг да открехне вътрешния си свят, като каза:

- Как да ти обясня, чедото ми? Сега с теб разговаря езикът ми, но в сърцето моторчето работи непрестанно.

Студентът се изуми от отговора, мислейки за това, “какъв пламък може би обкръжава този простичък старец, щом едновременно с беседата той запазва вътре в себе си непрестанната молитва!”.

Студентът попита отново:

- Дядо Арсений, знам, че постите много строго. Как издържате това?

И старецът каза прости, но мъдри думи – плод на просвещение:

- Ако имаш в къщата си мъртвец, ще поискаш ли да ядеш и да пиеш?

След като поразмисли, впоследствие той ми обясни, че старецът непрестанно има в себе си толкова напрегнат спомен за спасителните страдания, че пламъкът на болката и любовта едновременно с помненето на смъртта намаляват и естественото и неподлежащото на укор чувство на глад.

Споменатият младеж, след като завърши учението си, се засели на Света Гора, където и бе постриган за монах. Днес той е игумен на манастира “Ватопед“.

Друг студент редовно ходеше в Буразери, за да получи съвет и благословение от стареца. Веднъж, след като се отби при него и получи благословение, на излизане той забеляза, че старецът прошепна нещо на намиращия се до него брат. После го попита от любопитство:

- Какво ти каза старецът на ухо?

- “Каза: “Този ще стане монах в “Григориу””.

Сякаш заляха младежа със студена вода. Той действително имаше такова намерение, но поради лични причини държеше това в пълна тайна. Днес е иеромонах и играе забележима роля в братството на манастира “Григориу”.

По време на друга беседа на стареца с група миряни един благочестив младеж му каза:

- Дядо Арсений, помоли се, моля те, и за мен.

- Как да те наричам?

- Андрей.

- Ще се моля за Андрей, но за да даде молитвата ми резултат, е нужно и Андрей да бъде заинтересован от това и сам да се моли за себе си. Свети Антоний казва: “Нито аз ще те помилвам, нито Бог ще те помилва, ако преди това ти не помилваш самия себе си”.

- Как да разбирам това, дядо?

- Нима не го разбра? Е, добре. Тогава ще ти разкажа какво се случи тук в наши дни. Един поклонник ходеше из пустинята, търсейки светии, точно както ти правиш сега, за да се помолят за него. Намери той един подвижник и му казва: “Умолявам те, дядо, помоли се за мен. Имам сериозни трудности”. На подвижника му стана жал и еженощно по време на бдение се отдаваше на молитва за този мирянин.

Една нощ по време на молитва вижда край келията си сатаната, който му се присмива. Монахът му казва: “Защо нарушаваш безмълвието ми, проклетнико?”. И сатаната отговаря: “Ха, ха, ха! Смея се, защото напразно извършваш бдение за моя човек. И той също извършва бдение, но в моите обители. Току що завърши бдението си и сега хърка!”

Сега разбра ли какво искам да кажа?

- Да, дядо, сега разбрах, че и ние трябва да живеем по християнски и да полагаме всевъзможни усилия за това.

Друг младеж го попита:

- Дядо Арсений, какво да правя? Когато ходя по нужда, ме напада демонът на нечистотата.

- Бори се и ти с него, като произнасяш молитвата бързо и непрестанно.

- Но, дядо, нима може да се молим в тоалетната?

- В нужника ли? Кой ти каза, че не може? Нима апостолът не казва: Непрестанно се молете? (1 Сол. 5:17). Ти воюваш? Воювам и аз. Ти ми влагаш помисли? Аз ги изгонвам чрез молитвата.

Нима не знаеш за младежа, който с много молитви посрамил сатаната? Веднъж изкусителят изпаднал в ярост от усърдната му молитва. Когато младежът отишъл по нужда, той намерил повод, явил му се и казва: “Не те ли е срам да се молиш в нужника?”. А младежът веднага отговорил: “Да, и в нужника ще се моля непрестанно, за да изхвърля нечистотата от душата си!”.

Сатаната не издържал, и посрамен се превърнал в дим.

http://www.sveta-gora-zograph.com

За вашите деца

Ноември 7, 2019 in Беседи, Начална страница, Семейство

Скърбящи майки, молете се за своите деца! Не наричайте децата си – отстъпници от Бога, но се молете на Божията Майка, за да може Тя да ги насочи към пътя на спасението, молейки Своя Син за вашите заблудени деца.

Молете Й се усърдно, постоянно, с любов, и Тя ще изпълни вашите желания. Любовта върши всичко. Молитвата на майката изважда от дъното на морето нейните деца, както се казва в поговорката, и това е вярно. Не дразнете своите деца, не им казвайте нищо обидно, вие сте безсилни да ги обърнете към Бога със своите думи.

Те вече много учат и мислят, че всичко знаят, много са умни, а вие, старите майки, – сте глупави, останали сте без ум и нищо не разбирате. Но ще дойде време, и Господ ще ги вразуми, както често се случва. Ще ви дам един пример. Мой приятел ми разказваше за себе си и ми каза: „Когато бях дете и живеех с майка си, тогава много обичах да посещавам Божия дом, много ми харесваше църковното пеене и цялото богослужение.

Но когато започнах да уча и си отидох от майка ми, в това кипящо и бурно море от пороци, страсти и разврат, тогава аз спрях да ходя на църква. Когато се изучих и се върнах при майка ми у дома, вече не ходих с майка ми на църква, срамувах се. А майка ми скърбяла за своя блуден син и усърдно се молела на Божията Майка за обръщане на сина й към пътя на истината.

И един ден на свечеряване  аз минах покрай Божия храм; вдигнах  главата си и видях горе кръст, целия сияеше, и в това сияние – образа на Божията Майка. Аз бях много впечатлен и реших да вляза в храма.

Службата в църквата беше обикновена, делнична, видях само своята майка, молеща се със сълзи пред иконата на Божията Майка за своя заблуден син. Бях много развълнуван, аз също застанах на колене и започнах да се моля.“

източник: https://vk.com/materinstvo_vk

Беседа с йеромонах Атанасий Симонопетритски

Ноември 6, 2019 in Беседи, Начална страница


Някога един поклонник ме помоли да му кажа какво зная за прочутите голи аскети на Света Гора. Казах му, че и аз чух да говорят за тях и четох също така. Но понеже нямах личен опит, се сдържах да отговоря, след като предварително трябваше да попитам. Отидох при стареца Паисий. Беше след Пасха, помня го. Нямаше хора. Прие ни – бях ходил с един приятел фотограф – с неговия спонтанен хумор, характерен за него, с неговата любов. След като дискутирахме различни неща, му казвам:


- Геронда, да ви кажа още нещо. Идват мнозина и питат дали наистина съществуват голите аскети…


Старецът Паисий ме погледна по неговия характерен начин отдолу догоре, и за части от секундата, усмихвайки се, обърна хода на въпроса:


- Ти, благословена душо, какво казваш? Съществуват или не съществуват?


- Геронда, какво да кажа? Защо да не съществуват?


Тогава и той ми каза:


- Слушай, папа-Танасе! Когато те питат, да казваш, че съществуват.


- Добре, геронда, обаче аз не ги познавам – му отговарям и старецът ми „затули” устата.


- Благословена душо, трябва на всяка цена да ги познаваш? Ти си съдията на вселената? Други са ги познавали…


- Геронда – му казвам изпълнен с копнеж да науча, – вие познавате ли ги?


- За какво са ти, благословени човече, та ги намесваш сега? След като ти казвам, че съществуват, за какво питаш сега…


- Геронда, не питам от любопитство, а за да зная какво да отговоря на хората, които искат да научат.


Старецът Паисий започна откровението:


- Да, познавам четирима от тези свети аскети.


- Колко са всички, геронда?


- Седем, благословени човече.


- Истина ли е, че следват начина на живот на свети Петър Атонски?


- Бре благословени човече, на Света Гора съществува начин на аскеза, много по-труден и по-велик от този на голите аскети!


- Какво имате предвид, геронда? – го питам, след като интересът ми бе достигнал своя връх.


С духовна разсъдителност той избягва отговора, казвайки:


- Ако ти кажа сега, духовно ще ти навредя. Няма да получиш полза. По-скоро ще си навредиш. Остави това. Друг път. Ако стигнеш до тази мяра, ще ти кажа. Сега не е по твоята мяра тази аскеза.


Впечатлих се. Жадувах да науча повече и продължих въпросите:


- Вие откъде ги познавате?


- На всеки пет години имам среща с тях. Ето, сега, тези дни очаквам един от тях, папа-Серафим. Ще дойде да разговаряме…


Така, след като ме увери старецът Паисий, го казвам и аз открито, че тези свети подвижници съществуват и днес на Света Гора!


*****


- Отче, защо направихте паралел – във вашето събеседване със стареца Паисий – между голите аскети и св. Петър Атонски?


- Свети Петър Атонски е първият известен подвижник, живял тук на Света Гора, преди още монашеството да получи организираната форма, което станало след 960 г. при св. Атанасий Атонски. Св. Петър живял в пещерата, която се намира между скита Кавсокаливия и Великата Лавра. Пещерата е запазена до днес. Св. Петър повече от петдесет години живял напълно гол, хранейки се с малко ядливи треви. Единствената му „компания” били светците, Ангелите, птичките и животните в гората!


- Тези хора как се причастяват с пречистите Тайни?


- Св. Симеон Нови Богослов казва, че има два начина на причастяване с Бога – светотайнственият и мистичният. Светотайнственият става в рамките на св. Литургия, където се причастяваме с Тялото и Кръвта на Господа. Мистичният не е за всички, а за малцина! При него Ангели Господни причастяват! Някога приснопаметният старец Герасим Микрагиански ми каза: „Слушай, отче Атанасие! Покойният о. Григорий Духовник – който почина в Господа през 1926 г. – ми беше казал, че той самият причастявал голите подвижници тайно”. Сега, що се касае днес, нямаме ясна информация. Някои от тях трябва да са свещеници, някакъв начин несъмнено имат.


Можем ли да установим техните географски граници? Живеят, примерно, на върха Атон?


И на този въпрос отговори старецът Паисий. Беше ми казал, помня, че живеят около Атон. Даже го попитах дали се явяват на тези, които те искат, и той ми каза: „Да. Може да са и тук отпред сега и да не ги виждаш!… ”


Вие принудихте стареца Паисий и аз на свой ред ще принудя вас, отче Атанасие. Какво друго знаете за тези хора? Чувал съм например, че когато Господ призове някой от тях при Себе Си, аскетите допълват техния брой „по необясним начин”.


Така техният брой остава неизменен.


Не знам точно как става, но старецът ми каза, че когато някой замине при Господа, те знаят кой е достойният негов наследник и го приканват тайно. Как става точно, не мога да кажа, защото нямам този опит. Каквото ми каза старецът Паисий мога да (го) кажа.


Слава Богу, познавахме много добродетелни старци. Затова и нашата отговорност е голяма. Да знаеш и да не вършиш (това, което знаеш), както аз, е голям проблем…


Отче, кажете ни няколко думи за смисъла на броеницата. Мнозина се интересуват да научат за нея. Знаете, че много хора – мъже и жени – я носят на ръката си като „филакто”, „за здраве”, без вероятно да знаят нейното значението, символизъм, но и употреба.


Наистина, брате мой, помрачени от тежестта и облака на греховете, молим за просветлението на Светия Дух чрез броеничката, която е спомагателен инструмент в повтарянето на молитвата. Броят на възлите, който има всяка броеница, е разнообразен. Една има 12 възелчета (касае се за броеничката, която носим на пръста) и я наричаме пръстеница. Другата, която носим на китката, като гривна, има 33 възелчета, колкото са земните години на Христос. След това, броеницата със 100 възелчета я даваме обикновено на мирските братя или на послушниците, които правят по сто поклона. Накрая, тези с 300 възелчета ги използваме ние, монасите, за да броим поклоните. Разбира се, броенето е нужно за едно начално състояние. След това, когато човекът напредне, не е нужно броене. Множеството харизми, които приемаш от молитвата, те пренася на едно друго равнище на опитно богопознание, оттук броенето донякъде става „пречка” за тази връзка с Бога.


Тогава оставяш встрани броеничката. Оттам нататък има друг начин.


Въпреки това е благословено и нека да я носят братята ни, без вероятно да разбират какво означава. Разбира… дяволът (както казваше папа-Ефрем в Катунакия) какво означава броеницата! Дори само това да я има в джоба ни, е велико нещо, допълни осветеният подвижник.


*****


Днес много хора се измъчват по много и различни начини от влиянието на зли духове. Какво може да каже Света Гора, светите старци, на тези, които се терзаят от нечистите духове?


Не трябва да обвиняваме за всичко злите духове. Много пъти ние самите даваме повод да идват да изкушават. Ако не направим място за лукавия, няма да ни изкуши. Даже много пъти… сами се изкушаваме!


Помня един разговор със стареца Порфирий за антихриста, тогава, когато много се говореше за него. Беше легнал в леглото си и ми каза:


- Я ми кажи, тук, където стоя аз, ти можеш ли да седнеш?


- Разбира се, геронда! – му отговорих. – Как да не мога!


- Бре, – ми каза така, както очарователно говореше – луд ли си? Ще паднеш върху мен и ще „гръмна”!


- Е, да, геронда, трябва вие да станете, за да седна аз – допълних, поправяйки се.


- А! Браво, точно така. Така става и с душата ни спрямо Христос и антихриста. Когато на трона в душата ни стои Христос, антихристът може ли да намери място?


- Не, геронда.


- Е! За това, дете мое, ти казвам. Нямаме Христос в душата ни. Ако Го имахме, дяволът изобщо нямаше да ни доближава. Но за съжаление ние не внимаваме и влиза вътре трижди проклетият, а Христос, Който е много любезен, стои на вратата и хлопа. Ако Му отворим, влиза вътре. Докато дяволът един процеп да намери, нахълтва безсрамно и ако влезе, не излиза повторно! Затова е нужно да сме много внимателни в живота ни, за да не правим място на сатаната. Много пъти не внимаваме и или го споменаваме или пращаме „по дяволите” децата ни или жена ни или мъжа ни или други хора…


Старецът Паисий ни каза веднъж за неговия кръстник и старец – свети Арсений, тогава, когато още бил жив:


Една негова съседка придобила детенце. Един ден, когато то плачело в люлката, майката се втурнала задъхана:


- Арсение, Арсение тичай! Тичай бързо! Моля те, тичай колкото по-бързо можеш!


- Защо? Какво става? – я попитал изненадано той.


- Тичай ти казвам, тичай! Изчезна люлката с бебето!


- Изчезна? Какво? Как? Кажи ми точно какво стана! – й казал строго, имайки вътрешно известие.


- Ами, Арсение, плачеше постоянно, ядосах се и го пратих „по дяволите”. Ама какво направих! Какво направих! Моля те, направи нещо, Арсение! Направи нещо, защото ще полудея! Много те моля! Моля те, ела…


- Какво да правим сега, ах, ах! Видя ли какво стана? О, Боже мой…


Така казал и взел в ръцете си Псалтира. Не знам какво прочел оттам, но веднага щом свършил, бебето се появило на мястото му – както било преди – заедно с люлката!


Веднага щом ми разказа това, старецът ми каза:


- Ах, папа-Танасе, колко грешат родителите и всички хора, които при най-малкото се изразяват така и пращат на сатаната други хора… Какво ще прави и той! Работа търси да намери, място търси да намери и когато хората нямат духовен живот и Светия Дух, тогава влиза и създава проблемите, които създава…


Затова проблемът, мисля, че е личен, субективен, проблем на субективно преживяване на Божията благодат. Когато живеем Божията благодат, изкусителят не смее да дойде.


Старецът Паисий казваше: когато желязото е нагорещено, мухата не може да остане върху него!


След това старецът допълни: всичко е от Бога. Ако някоя душа има духовна полза, това се дължи на благото разположение, което има, на благия помисъл, който има. Разбра ли, папа-Танасе?


Говорихте за молитвата, казвайки и мнението на старците. Разбира се, ще се върнем към нея. Моля сега да се спрем върху поста като аскеза.


Винаги съветваме поста да се спазва не с някаква друга цел, а понеже виждаме ползите, които идват от него. Да тримирят тези, които могат. Разбира се, малко е трудно в света, защото и постът има своите предпоставки. Изисква пълно въздържане от говорене. Когато някой говори постоянно, се изморява твърде много. Изчерпва се силата му, докато ние тук, монасите, имаме пълна тишина. Ако можем да правим това, ще е добре. Но не да правят безразсъдни неща, които ще увредят здравето и тогава – както казва и папа-Ефрем в Катунакия – вместо да постим, ще се принудим да ядем и месо и дори на Разпети Петък! Подчертаваме, че всичко става с благословението на духовника, защото по някой път надценяваме силите си, мислейки, че можем да правим повече в нашата аскеза – нещо, което не е осъществимо. Друг път смятаме, че не можем да правим определени неща, които наистина можем да правим; просто не сме опитали.

 

превод: Константин Константинов

 

Някои аномалии в отношенията ни с духовника

Октомври 31, 2019 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Отношенията между духовния отец и духовните чеда приличат на различни форми на управление на държавите, а именно: демократично, аристократично, монархическо и деспотично.

 

Демократичното ръководство

 

Тук отецът и духовните чеда са преди всичко приятели. Те се съветват един с друг, заедно обсъждат делата, заедно решават проблемите и т. н. Словото на духовния отец тук не е задължително, то е един от гласовете в общия хор. На пръв поглед това изглежда нелошо, няма никакво принуждение и насилие над личността, подчинението е на принципа на любовта. Духовният отец се явява само като диригент на своя хор. С една дума – мир и радост. Но всъщност се случва съвсем друго, същото като в държавите с демократичен строй на управление. Започват популизъм и интриги, които духовният отец не може да пресече и предотврати.

Тук се случва скрита борба за власт, в която, както и в демокрацията, побеждават най-целеустремените и властолюбивите. Тук, както и при демократичния строй, се образуват вътрешни, противостоящи една на друга групировки, в които в ход влизат подкупът, прелъстяването, заплахата, интригите, инсценирани припадъци и глухи заплахи за извършване на самоубийство, които произвеждат особено силно въздействие на изплашения духовен отец. Той е готов да тръгне към всякаква капитулация, отколкото да види своето духовно чедо висящо на въжето или лежащо бездиханно в струя кръв с пистолет в ръка, около което се суетят фигури на полицаи. Вместо духовно ръководство, наставникът-демократ тича с шишенце нишадърен спирт около своите духовни чеда. Финалът е един. Всички заедно започват да ръководят своя духовен отец, а той се мята от страна на страна, опитвайки се безуспешно да примири враждуващите лагери. Но всичко това има край. Както оцелява най-силната акула, така връх взима най-волевият от духовните чеда. Той затваря духовния отец в дома му и залепва на вратата листче с думите: „Отецът е болен, моля да не го безпокоите“.

Ако отецът иска да погледне през прозореца, безцеремонно го отблъскват назад. А тъй като демокрацията е свързана тясно с либерализма, то отношението към духовния отец става съвършено свободно. Но тук понякога се случват дворцови преврати – идващите на себе си след шока духовни чеда се договарят и уцелвайки времето, отвличат духовния отец и го скриват на противоположната страна.

След такива изпитания отците-демократи в края на живота си стават безнадеждни човекомразци. Някои от тях, които в младостта си са сравнявали своите духовни чеда с мироносици, в старостта си започват да се съмняват като мюсюлманина – има ли въобще жената душа, макар да не казват това на глас.

 

Аристократичното ръководство

 

Тук духовният отец се проявява като джентълмен. Той е изискано вежлив и любезен. Посреща духовното си чедо, ставайки от креслото, възхищава се от нейния вид, подчертава вкуса към облеклото. Духовното чедо започва да се чувства дама, която е отдала сърцето си на рицар. Финалът е един. Всяко духовно чедо смята, че рицарят-наставник изпитва платонически чувства именно към нея, като единствено достойна за високи чувства. На другите духовни чеда тя гледа с още по-голяма свирепост, отколкото при „демократичното управление“. Наставникът-аристократ благодари на своите чеда за тяхното посещение и изпращайки ги до вратата, изобразява печално лице. Той оправдава във всичко своите духовни чеда. Да направи забележка, за него е трудно; дори бивайки оскърбен, той не казва „обиден съм“, а „опечален съм“. Ако на „демократите“ духовните им чеда носят картофи, то на наставника-аристократ те носят цветя, за предпочитане лилии, а понякога – торта. Нерядко, събирайки своите духовни чеда, той изразително чете книга, например „Нравствено богословие“ на Мартенсен (протестантски автор) и след това им го тълкува. Когато отива в храма, то духовните му чеда го следват като дружина и го чакат пред вратите.

Когато служи, всяко чедо се интересува кого първи ще помене на молебена и предават на това трагично значение. Въобще, аристократичното служение се превръща в някакъв рицарски роман, където Христос въобще отсъства, а Неговото място заема духовният отец.

Трябва да кажем, че обикновените хора инстинктивно се отделят от учените монаси и наставниците с аристократични маниери, те ги чувстват чужди, но затова пък дамите с дипломи са във възторг от тях. Затова тук пряко волята на духовните отци се появява разделение между „плебеите“ и „патрициите“; „плебеите“ от само себе си остават извън прага.

Наставникът-аристократ посреща гостите си с някаква тържественост. Този израз е застинал като печат на лицето му. Подрасникът му винаги е чист и изгладен, той предпочита одеждите с бял цвят.

Често в дома му има пиано или роял. Обикновено такъв наставник има голяма библиотека, където наред с духовните книги се намира и светска литература. Ако случайно, когато търси книга, се натъкне на томче от Виктор Юго или Уолтър Скот, тогава казва с тъжна усмивка: „Нали съм длъжен да познавам психологията на грешника, за да го изправя“. Той обича да говори за това, че за него всички хора са равни. В разговор, обаче, често намеква за своя благороден произход – действителен или лъжлив.

 

Следващият вид ръководство, който е станал господстващ в този свят е плутокрацията, тоест власт на тези, на които принадлежи богатството.

 

Тук обаче е нужна уговорка. Духовният отец при този вид ръководство на духовните чеда не е задължително да бъде егоист и сребролюбец, той чисто и просто смята, че хората, имащи власт и богатство, могат да бъдат полезни за Църквата и затова им отделя специално внимание. На бедните обръща малко внимание, оправдавайки се с това, че бедните по-лесно ще се спасят, а за богатите това е по-трудно, затова те се нуждаят от грижа и внимание. Той ги предразполага да употребят властта и богатството си за благото на Църквата и бедните; понякога организира и нещо като негласен „фонд за бедни“. Но тук се случва да премине към гъвкава политика. Ориентацията към външната сила и положението в света се превръщат в духовно поробване. Знаците на внимание и услужливост, които се оказват на богатите, го поставят в ролята на православен йезуит, при когото целта – благолепието на храма, помощта за бедните и т.н. се постига с доволно съмнителни средства.

Тази част от хората, която търси в Църквата истинната правда, виждайки двойствената нравственост на свещеника, неговото различно отношение към хората, може да охладнее и към самата Църква. Повтаряме все пак: прагматикът отец може изобщо да не е себелюбец, йезуитите често са жертвали живота си за своите идеи, а православният йезуит и католическият, дори и да се борят един с друг, остават братя по методите си. Това ухажване на богатите е също такава йезуитска продажба на съвестта в името на материалното благо и тя компрометира Църквата в очите на вярващите повече, отколкото правят това враговете на християнството.

Непосредственото обкръжение на прагматика веднага разбира с кого и как трябва да се действа – кого радостно да приветства, като най-достоен човек, на кого трябва по време на служба да се изнесе стол и т.н. Прагматикът смята, че може да поизкриви църковните правила, ако от това ще има изгода за храма или за бедните, например да опее некръстен или самоубиец, да помене по време на Литургия друговерец и т.н. Плутократът, в зависимост от своя характер, може да бъде скъперник или щедър. Но щедростта му по-често се разпростира към тези, които са му нужни. В обкръжението му в повечето случаи всички са доволни. Но духовен живот там почти няма, главните сили се употребяват за външното. Молитвите се изместват от поздравителни телеграми с обяснение в гореща любов; колкото повече пожертвования, толкова повече любов. Тук се води строг отчет и се поставя точен ценоразпис.

Този начин на ръководство е невъзможен без лъжа, затова лъжата в такива кръгове е задължителен атрибут – на лъстивостта се гледа като на проява на мъдрост. За тези хора Църквата, колкото и да е странно, се превръща в понятие, извлечено от тях самите, при това не става и дума за мистичното Тяло Христово. Човешката институция и грижата за благолепието на храма заслоняват при тях образа на Самия Христос.

Плутократът може да бъде бизнесмен, който се стреми към лично обогатяване, но може да бъде и аскет, поддаващ се на духа на тщеславието и забравящ за това, че любовта трябва да бъде съединена с правдата.

Ако демократичният принцип в духовния свят се обръща в хаос, аристократичният – в романтика, то плутократичната форма е материализация на духовния живот.

 

Четвъртата форма на ръководство – монархията

 

Това е най-разумният принцип в отношенията между духовния отец и неговите чеда. Монархията, в нейното идеално значение, изисква разумност в ръководенето и любов към хората. Пред монарха всички са равни. Той се явява висша власт, но власт, която е ограничена не от висши институции, а от традицията. Думата на духовния отец трябва да е непререкаема, но в същото време разумна и справедлива. Човекът, който изпълнява повеленията на монарха трябва да знае, че постъпва разумно и че в това повеление се съдържа грижа за неговото благо. Монархът е единовластен, но той не е чужд да приеме съвета и да изслуша просбата, отправена към него.

В наше време духовният отец е длъжен да постъпва със своите чеда разумно и справедливо и на това основание да изисква послушание. Той може да изслушва и да изпълнява съвети и просби, но последната дума си остава неговата. При тази форма не са допустими пререкания, спорове и т.н. Може да се поиска разяснение за дадено благословение, но не трябва то самоволно да се отменя или нарушава. Впрочем, и тук има изключения. Монархът трябва да ръководи традицията, а духовният отец – правилата на Църквата. Вън от руслото на църковното Предание и евангелските заповеди, духовното ръководство губи сила. Монархът се превръща в узурпатор.

 

Деспотизмът

 

Той се отличава от монархията с това, че понятията за традиция, добро и зло и т.н. се заменят от личния диктат.

Тук даже понятието за справедливост и за каквито и да било правила отсъства. Всичко зависи от волята на деспота. Тази форма може или да сломи духовното чедо, или пък бързо да го изправи. Но в наше време това силнодействащо лекарство е непригодно за слабите организми. Без особена благодат, която действа в духовен огън, деспотизмът по отношение на духовното чедо може просто да го повреди. Без решимост за послушание от страна на духовното чедо, този принцип също може да предизвика в него протест и да отбие желанието за всякакво послушание. В древни времена наставниците са прибягвали към такива силнодействащи средства.

Те давали трудни, почти неизпълними задания, понякога противоречащи на здравия смисъл, а учениците, които предавали себе си на послушание към стареца, с готовност са ги изпълнявали и тяхното духовно преуспяване ставало много бързо. Чрез такова послушание човек много успешно се е борел с демона на гордостта, който разколебава целия свят. Днес няма такива наставници, нито такива послушници. И послушанието в днешно време трябва да се дава от страна на наставника с голямо разсъждение и съблюдаване на принципа на целесъобразността и справедливостта. Човешката гордост, която преминава през всичките стадии на болестта, се е превърнала във възпалена гнойна рана, която мъчително боли при всяко докосване.

Затова на духовния отец му е необходимо търпение и състрадание, но също и воля. Той трябва да има като хирурга лека, но твърда ръка.

Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“ – Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“
Автор: Архимандрит Рафаил Каренин

 

 

 

Върнете се към живото общуване

Октомври 29, 2019 in Беседи, Начална страница

 

Съвременният човек често сам разрушава връзките си с другите хора. Всичко това е в резултат от живеене в грях и от неправилна организация на живота.

 

По-рано не са съществували такива средства за придвижване и общуване, каквито имаме ние днес. И много хора, живеещи на голямо разстояние един от друг (по тогавашните разбирания) и желаещи да навестят своите познати и роднини, предприемали немалък труд за това. Най-често тези пътешествия били осъществявани пеша. Обърнах внимание, че всички древни скулптури в Националния музей на Ларнака имат необичайно силни и мускулести крака. Хората в миналото са продолявали пеша огромни разстояния. А когато срещали своя роднина или приятел, те го прегръщали и целували, т. е. нямайки възможност често да го виждат, бивали искрено радостни от срещата с него. Ако му се е случила някаква мъка, те я споделяли с него, както е казано: „Плакали заедно с плачещите и се радвали заедно с радващите се“. Те приемали гостенина си за продължително време, разделяйки с него хляба си. Общуването с другия им доставяло радост.

 

А днес всичко е различно. Без да напуска дома си, човек набира даден номер и започва разговор (отстрани може да изглежда, че си говори сам на себе си) – и започва да плаче, да се смее или да се кара на някого. Или, например, използвйки Bluetooth, върви по улицата и разговаря с някого, без дори да държи слушалка на ухото си. И, за съжаление, това вече не изглежда странно – ние отдавна сме свикнали с подобни картини.

 

Има още нещо, което в наши дни ни отдалечава от междуличностните отношения – това е компютърът. Един млад човек ми разказа, че се запознал по Интернет с много добро момиче от Америка. На въпроса как общуват, той ми отвърна: „Чрез компютъра! Ние прекарваме много време в общуване. Аз й пиша – тя ми отговаря!“.

 

Така съвременните хора се влюбват един в друг, прекарвайки вечерите си пред компютрите, без дори веднъж да се погледнат в очите. За съжаление, те не са в състояние да разберат, че така се разрушава естественото общуване.

 

От нашия живот незабелязано изчезва дарът, даден ни от Бога – дара на личното общуване между хората. А на пръв поглед сякаш е обратното – чрез съвременните технологии би трябвало да се е улеснил процесът на общуване, да е станал по-достъпен, но ако погледнем по-дълбоко, ще видим, че ние постоянно се ограничаваме само в такива форми на общуване, подменяйки с тях най-естественото – живите човешки връзки. Както казваше свети Паисий – „Едно нещо е найлон, а друго – Айлон“ (гр. Αυλον – Дух).

 

Нима може да се сравни една истинска благоухаеща роза с изкуствено цвете? Сега са се научили да правят изящни изкуствени цветя, външно неотличими от живите, но те нямат аромат, не са живи! Или, например, зеленчуци отгледани извън сезона – никакъв вкус! Нима може да се сравнят с онези зеленчуци, които растат в нашата манастирска градина? Монасите-градинари обработват земята, грижат се за зеленчуците, и когато настъпи сезонът им, какъв вид, вкус и мирис имат само! Те са неповторими!

 

Ето вижте: съвременният човек е стигнал дотам, че е започнал да разрушава дори своя дом – Земята! Да замърсява своята среда – природата. Абсолютно противоестествено е за човека е да разрушава своя собствен дом.

 

Всичко това са последствия от съвременния неестествен начин на живот. По-рано например, човек е написвал писмо, изпращал го е, то е пътувало няколко дни, получавали го, пишели отговор и изпращали обратно. Хората с нетърпение очаквали отговора, а когато го получели, с радост го прочитали. Прочитали и препрочитали писмото, споделяли го със своите близки. Много от писмата са се пазели за спомен. Много от писмата са имали дълбок смисъл. В наше време този метод на общуване практически не се използва. Ние звъним по телефона, говорим за нашите радости или проблеми и историята на много от събитията в нашия живот се губи.

 

На Света гора, в канцеларията на манастира се пазят писма от 1860 година. Цели томове писма. Отците са пазели и най-незначителните писма.

 

Ето какво е написал един монах до манастира: „Скъпи отци, изпратете, моля ви, 5 оки восък и 3 оки масло. С любов в Христа, монах Дометий“.

 

Това е история от миналото! Отците в писмата си са описвали дори пътуванията до Солун. Те съобщавали как са плавали на кораба, как са пристигнали в града, какво са видяли там, какви новини са чули. Всичко това е прекъснало в 1978 г. , когато в манастира са сложили телефон. От този момент нататък, отците започнали да звънят в манастира от града и всичко онова, което по-рано описвали в писмата, започнали да съобщават устно. Така била прекъсната тази прекрасна традиция и история!

 

Помня, че когато живеехме в скита, комуникацията беше само по море. Понякога заради буря писмата се бавеха по цели седмици. Имахме малка моторна лодка и да излезеш с нея при бурно море беше опасно. Чакахме морето да утихне. Имахме случаи, при които пощата идваше чак след месец. По онова време писмата се пишеха с голямо достойнство. Човек внимателно подбираше всяка дума. Писмата са имали стойност!

 

Днес технологиите са толкова развити, че ти изпращаш писмо по факса, веднага получаваш отговор и после го изхвърляш. Такива писма не те уведомяват за нищо, защото хората не изразяват в тях своите мисли, чувства, наблюдения.

 

В нашата епоха общуването с помощта на писма е придобило професионален характер – писмата днес се пишат само по работа и основно по някакви дела – къде ти съвременния човек да седне и да напише за своите преживявания, чувства и радости!

 

Това свиване на времето, пространството, мястото, лишава живота ни от множество прекрасни неща.

 

Състоянието на днешния свят и общество има непосредствено влияние върху духовния живот на християните. Това, разбира се, не означава, че трябва да се откажем от съвременните технологии и да живеем подобно на средновековния човек, но в крайна сметка трябва да разбираме, че от живота ни постепенно изчезва един много интересен и необичаен вид общуване.

 

Източник: „Православен глас“, бр. 8, август 2015 г.
Автор: Лимасолски митрополит Атанасий

Днес хората имат много болка

Октомври 9, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Днес хората имат много болка. Получавам много писма от раковоболни, сърдечноболни, душевноболни. Искат да се помоля. И вие да се молите. И когато споменавате имена на Проскомидията, да не го правите формално, а да съучаствате, да влагате вашата лична болка.


Най-важната заповед е любовта към Бога и ближния. Който се уморява за ближния си, от искрена любов, отморява чрез умората. Който обича само себе си и мързелува, се изморява дори да седи.


Преди да започнете молитвата е добре да четете малко от Евангелието или от Патерика. Нужно е душата да се сгрее, за да започне да се моли. Броеницата помага. Както машините, които, за да започнат да работят, дръпваме едно въженце, за да се разтопят маслата и да започнат да работят. Така и ние дърпаме броеницата, за да се размразят духовните масла и да започне да работи духовната машина. Да започне сърцето да извършва молитвата.


Дойде един млад монах в манастира. Той е и ваш познат. Радвам му се. Върви много добре. С радост гледам, че върши послушанието си със сърце. И му се радва. Когато правиш нещо със сърце, когато обичаш това, което правиш, е, тогава не се изморяваш душевно.


Старецът страдаше от болки в кръста. Отидох и му донесох един пояс с думите, че и аз имах същия проблем. Взе го без да пита, сложи го с думите:


- Каквато полза извлякох от болестите, не я придобих от аскезата. Болестите, скърбите, изпитанията очистват човека и стават поводи за славословие. Папа Тихон казваше, че „Господи Иисусе Христе…” има 100 драхми, а „Слава Богу” – 1000 драхми. Искаше да каже, че когато славословиш Бога в твоята скръб, това има много по-голяма стойност.

***

Веднъж един послушник (от скита „Света Анна”) пренасял на раменете си тежък товар с много труд. По средата на пътя му дошли помисли на съмнение, че напразно се труди. Седнал там и чул Света Богородица да му казва: „Защо се разстройваш? Да знаеш, че трудовете, които понасят отците, пренасяйки товарите, се зачитат като благоугодна жертва заради Бога и потта, която проливат, ще се зачете като мъченическа кръв и ще получат награда от Бога в деня на Съда”. Когато монахът чул това, се укрепил и продължил монашеския си живот в аскеза и послушание.



***

Един от свещениците говори за неговия опит:


- Веднъж отидох да посетя стареца Паисий. Имах помисли и се безпокоях. „Много съм снизходителен. Добре ли правя? Сигурно ще отида в ада?”. Старецът Паисий ме потупа по гърба и ми каза: „Ако духовникът не е решил да отиде в ада от любов към духовните си чеда, по-добре да не става духовник. Но ако отиде от любов в ада, тогава адът ще стане рай”.


- Много хубаво! Винаги е нужна разсъдителност.


Третият свещеник се съгласи.


- Наистина разсъдителността е най-великата добродетел. Защото много пъти духовниците сме строги или снизходителни, не от любов, а от безразличие. Бях чул за един духовник тук на Света Гора, че който отивал да се изповяда при него, накрая му казвал „Не пречи. Неговият грях – върху моята шия. В края на живота му шията му се подула и имал неприятна смърт. Може би Бог е поискал да го очисти. Не е лесно ръководството на душите.”

***

При стареца Паисий

…Около нас обикаляха множество големи и рядко срещани мухи. Една от тях го ухапа по крака. Старецът я прогони с думите:


- Хайде, махни се! За муле ли ме взе?


Той се обърна усмихнат и ни обясни:


- Знаете, те са много благотворни за мулетата. Мулетата се потят и се мъчат. Тези мухи ги хапят и ги облекчават. Сега обаче не намират мулета и се принуждават да хапят хората.


Чували ли сте за един университет, който протестантите имат в Америка, Бристол, Пристол, как се казва, това, което „изприщва” (на гръцки език „πρήζω”) хората!!! Понеже студентите не познават природата и селския живот, там има едно стадо овце с овчар, за да разбират това, което казва Христос, „Аз съм Добрият Пастир”. Или имат един декар с жито и един с лозе. Водят ги там и им показват лозето и житото, за да разберат студентите притчата за житото и плевелите и думите „Аз съм лозата, вие пръчките”.


Съвременните младежи от града, ако дойдат тук сред природата и ожаднеят, не знаят как да намерят извор. Селското дете ще хукне и ще го намери. Ако стане война, градските младежи ще умират от жажда.

***

Един студент по биология му каза:


- Геронда, не намирам духовник.


Къде живееш?


- В Атина.


- Какво говориш, благословени! Мястото гъмжи, както казват, и ти не намираш духовник? Изглежда имаш голяма идея за себе си. Тези, които не намират духовник, имат егоизъм.


- Знаете, геронда, аз мисля много. Всичко пресявам.


- Така да правиш ти. Да мислиш, да мислиш колкото можеш, да се замаеш и накрая да стигнеш до Лепренди!


- Какво е Лепренди, геронда?


- А, това е солунската лудница!

***

Един млад учител от нашата компания го попита как може да върши по-добре работата си.


- Виж, ти можеш да получиш, ако искаш, голяма награда. Децата са празни касети. Или всички касети ще се изпълнят със скверни песни, или с византийска музика. Затова носиш голяма отговорност. И да знаеш. Когато създадеш семейство и придобиеш твои деца, ще разбираш по-добре децата в училище. Когато учителят обича децата и им се кара с благост, децата го разбират и го приемат. Внимавай да не създаваш антипатии. И когато имаш трудни деца и ти създават проблеми, да знаеш, че ти си виновен. Изплащаш това, което друг път си направил.

***

Един студент му откри, че иска да стане монах.


- Гледай първо да вземеш дипломата си. По-добре монахът да се покае веднъж, че е взел диплома, отколкото 100 пъти, че не е взел. Веднъж дойде един студент, който искаше да стане монах. Но се намираше в дилема. Да се махне веднага или първо да се дипломира. Дойде и ми каза, че се помолил много и решил каквото му кажа да го направи. Ще бъда Божият глас. Но видях, че искаше да стане монах не от силен копнеж, а от леност, защото го мързеше да се дипломира. Затова му казах първо да се дипломира и след това да стане монах. Не очакваше такъв отговор и не остана удовлетворен. Отиде и попита един друг монах, който аз (не го казвам от смирение, така е) на малкия му пръст не мога да стъпя. Но тъй като студентът не беше искрен и държеше на своята воля, Бог отне Своята благодат от този свят монах и той му каза: „Ама добре, полудя ли Паисий? Хайде, детето ми. Остави дипломата и върви да станеш монах!” В крайна сметка нито диплома взе, нито монах стана! Днес възрастните искат да вземат много пари с малко работа и малките да получават високи оценки без труд, без четене. И, ако е възможно, да не си тръгват от кафенетата… Да седят там и да им се обаждат по телефона, за да разбират каква оценка са получили.


Учителят започна да изразява своите съмнения.


- Откъде да знам дали Бог съществува?


- Какво говориш, благословени! Православен християнин ли си? Не си ли кръстен православен?


- Да, но тогава не разбирах и не трябваше да ме кръщават!


- Добре че са те кръстили. Помисли да умреш некръстен! Но ето каква отговорност има кръстникът ти и каква благодарност му дължиш, че е поел такава отговорност.


Учителят продължи:


- Монахът гледа своя интерес и изгода. Станал е монах заради изгодата, само за да спечели царството небесно…


- Виж, и така да го погледнеш, отново е добро. Когато умира някой твой роднина, носиш една, две, три години черна лентичка върху дрехата си в знак на това, че си в траур и това ти пречи. И мислиш кога ще мине времето да я свалиш. Я си представи монахът цял живот да носи черно. Това не е ли нещо?


- Не зная, отче, но аз съм срещу системата!


- Бре, благословена душо, съществува и добра система, каквато е бракът. Ако и баща ти е имал това мислене, днес нямаше да те има.


Приятелят Г. го попита:


- Геронда, св. ап. Павел казва „непрестанно се молете”. Аз наскоро се ожених, вече имам едно дете, работя здраво? Как ще стане това? Нямам времето за непрестанна молитва.


За пореден път се удивихме на мъдростта и разсъдителността на стареца.


- Слушай! Да се подвизаваш така, че в общуването си с другите те да казват „слава Богу”. Това ще е твоята молитва. Живей живота си по такъв начин, в съгласие с Божията воля, където и да се намираш, каквато и професия да упражняваш, да проявяваш любов към хората, да служиш и прислужваш на всички с доброта, така че другият да казва: „Слава Богу, че се намери този човек и ми помогна!”. Тогава другият отправя молитва за теб – тази, която ти не можеш да отправиш.


***



Превод: Константин Константинов

 

 

 

Благослови враговете ми, Господи

Октомври 7, 2019 in Беседи, Начална страница

 

„Благослови враговете ми, Господи! И аз ги благославям, а не ги проклинам.

 

Враговете ми ме тласнаха към Твоите обятия повече, отколкото приятелите. Приятелите ми ме привързваха към земята, а враговете ме откъсваха от земята и разрушаваха всички мои надежди за земното. Те ме направиха странник в земните царства и непотребен жител на земята.

 

И както преследваният звяр си намира по-сигурно прибежище от непреследвания, тъй и аз, погнат от враговете си, си намерих най-сигурното прибежище, като се скрих под Твоя шатър, дето ни приятели, ни врагове не могат погуби душата ми. Благослови враговете ми, Господи. И аз ги благославям, а не ги проклинам. Те вместо мене изповядваха греховете ми пред света. Те ме бичуваха, когато аз удържах ръката си да не се бичувам сам. Те ме измъчваха, когато аз бягах от мъките. Ругаеха ме, когато сам себе си ласкаех. Заплюваха ме, когато сам със себе си се гордеех.

 

Благослови враговете ми, Господи. И аз ги благославям, а не ги проклинам. Когато се показвах мъдър, те ме зовяха луд. Показвах ли се силен, присмиваха ми се като на дребосък. Когато исках да предвождам човеците, те ме изблъскваха най-отзад. Когато се втурвах да се обогатя, връщаха ме с желязна ръка. Когато мислех мирно да си поспя, пробуждаха ме от съня. Когато си зидах дом за дълъг и спокоен живот, те го срутваха и ме изгонваха навън. Наистина, враговете ми ме откъснаха от света и протегнаха ръцете ми към Твоя скут.

 

Благослови враговете ми, Господи. И аз ги благославям, а не ги проклинам. Благослови ги и умножи ги, умножи ги и още повече ги настърви против мен, та моето бягство към Тебе да стане необратимо. Надеждата ми към човеци да се разкъса изцяло като паяжина. Да зацари в моята душа смирението. Сърцето ми да стане гроб за двамата мои зли близнака – гордостта и гнева, та всички мои блага да събера на небето. Ах, веднъж да се отърва от самоизмамата, която и ме заплете в страшната мрежа на измамния живот. Враговете ми ме научиха да знам, а това малцина знаят, че на света човек няма други врагове, освен самия себе си. Враговете си мрази само оня, който не знае, че са му не врагове, а сурови приятели. Наистина, трудно ми е да кажа кой ми е сторил повече добро и кой повече зло на тоя свят – приятелите или враговете. Затуй благослови, Господи, и приятелите, и враговете ми. Робът кълне враговете, понеже не знае. А синът ги благославя, понеже знае. Знае синът, че враговете не могат се докосна до живота му. Затуй свободно крачи между тях и се моли Богу за тях.

 

Благослови враговете ми, Господи. И аз ги благославям, а не ги проклинам“.

 

Обикновени въпроси, обикновени отговори

Октомври 3, 2019 in Беседи, Начална страница

 

Кой човек е най-беден? – Този, който най-много от всичко обича парите.
Как да се противопоставим на бедите? – Със смирение.
Как да се противопоставим на страданието? – С търпение.
Кое показва, че душата е здрава? – Вярата.
Кое показва, че душата боледува? – Безнадеждността.
Кое показва, че действията ни са неправилни? – Раздразнението.
Кое показва, че постъпките ни са добри? – Мирът в душата.
Кой човек, и да живее, е мъртъв? – Равнодушният.
Кой човек никога не ще умре? – Този, който обича Бога и ближните.


Източник: „Православен глас“
Храм „Св. Атанасий“, Варна – бр. 8, август 2013 г.

 

Примерът в живота ни

Юни 20, 2019 in Беседи, Начална страница

 

 

Вие казвате на детето си: И да не се гневиш! Чуваш ли? Да не се гневиш! Или: не пуши! И след това гневно му казвате: Я върви до павилиона да ми купиш цигари! Детето обаче възприема това, което му сте показали, а не това, което сте му казали. Детето „държи един тефтер” и записва (нашите постъпки).

Христос казва, че този, „който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно”. Христос дойде сред нас и проповядва с Неговото изцелително слово, което подчерта със Своя пример. Спомнете си, че последните увещания към единството, любовта, смирението не останали само на думи. Последното дело, което направил спрямо учениците Си като жертва, било да умие нозете им. И не само на добрите ученици, на тези, за които предварително знаел, че няма да Го предадат, но и нозете на хората, за които знаел предварително, че ще Го предадат. И за да сме искрени, всички Го изоставили и се скрили поради страх от юдеите. Споменът и носталгията по словото на Христос дошли много по-късно, тъй като Неговият пример бил толкова голям, че можел всекидневно да говори в живота им.

Христос чрез изцелителното Си слово дал на всички еднакви възможности, говорил им за много неща, но преди всичко ги обикнал до смърт. Неговата кръстна смърт, Неговото мъченичество най-добре подчертали проповедническото Му дело.

Една моя позната дала под наем къща на чужденци, които нищо не плащали. Решила да ги изгони. Наближавала и Пасха, както се казва в Евангелието. Тя ходила на библейски курсове, проповеди, беседи и т.н. Нейният съпруг г-н Коста не ходил много на църква. Понякога хората извън Църквата – ги боли от това – сякаш ходят на църква, а тези в нея сякаш никога не ходят. В това е въпросът. Олга, така се казва, дойде и ми каза:

- Имам този проблем. Отче, какво да правя с тях? Да ги изгоня ли? Имам тази дилема. Не знам какво да правя.

Аз я попитах:

- Коста какво ти казва?

- „Добре“, – ми казва, – „идва Пасха и ти искаш да ги изхвърлиш на улицата?“

И й го казал един човек, който не ходи много на църква, а тя искала да ги изгони. С това искам да кажа, че водим два живота – един за пред хората и един в нас.

Нашият пример показва автентичността на вярата ни, която не се вижда в лесните неща, а когато ножът опре до кокала, тогава се проявява. Примерно чувстваме някаква болка и отиваме на лекар, който ни преглежда и казва: трябва да направим компютърна томография! Тази томография вече е като аспирин – всички си правят томография. И тези лекари казват каквото им е на ума:

- Нещо виждам!

Страшно е, той го казва с лекота, а в същото време душата ти ще излезе от тези негови думи, животът ти минава пред тебе като на лента и си казваш: край, това беше! Децата ми, какво ще стане с тях?! Мъжът ми ще се ожени повторно и т.н. И го казваш ти, вярващата? Представи си да не вярваше, тогава какво щеше да става! След това започваш да обвиняваш и Бога: аз, която ходя всяка неделя на църква и нося елей, вино и просфори? И (всичко това) напразно! Ако въпросът е да умираме като кучета, за какво ни е Бога като Приятел? Въпросът е да ни помага в трудните неща, да ни избавя в последния момент! Ако ще се терзаем повече от другите хора, за какво ни е вярата?! – така си мислим.

Автентичността на вярата при светците не се проявявала така – защото Христос никъде не е казал, че тези, които Го обичат, ще живеят в комфорт, а че който Ме обича, ще вземе кръста си и ще Ме последва. Той говорил за кръст, мъченичество, болка. Говорил и за утехата от Бога, но само когато човекът влезе в разпнатата любов. Защото никой, който Го последвал, не живял с комфорт.

Един старец, Филотей Марис от Патмос, свят човек, казва: ако отидеш при Бога и не си намериш белята, не е добре. Виждали ли сте някой светец, от Божията Майка до последните старци, чели ли сте съвременните жития, някой от тях да е живял в комфорт? Няма светец, който да е живял безбурен живот. И ако четете синаксарите, просто имената се сменят – Паисий, Порфирий, Георги. Тяхна обща черта била болката, както и утехата от Бога. Всички извървели живота си с окървавени нозе.

Това показва автентичността на вярата. В лесното всички сме добри и приятели, 99% сме православни. Но кои православни, какви православни? Коя е автентичността на вярата ни?
Примерът е нещо, което първо става наше вътрешно преживяване, и след това се проявява навън.

Един семинарист ми каза:

- Да те попитам нещо, отче? Ако набия някой човек, след това мога ли да стана поп?

Казах му:

- Виж, ако го биеш и ти кажа, че е позволено да го набиеш, ти след това ако станеш поп и дойде някой да те попита същото, ти ще му кажеш „Разбира се, че можеш да го набиеш, аз бих и станах и поп”!
Но ако този твой пример е лайтмотив на живота, можем да го направиш и лайтмотив и на други хора.

В житията на светците виждаме различни начини, по които те са извървели този духовен път – един се качил във висока планина, друг върху стълб – св. Симеон Стълпник, трети на Метеора, отшелници, в света със семейство. Или примерно св. Давид в Солун, който се подвизавал върху бадемово дърво и дори раздавал бадемите като благословение. Животът на християнинът не означава копиране, всеки християнин живее по различен начин, но общият път бил примерът. Не всички проповядвали, нито всички били вселенски учители, нямаме много Златоусти, но никъде няма да намерим един светец, който да не е подчертал своето слово чрез примера си. Всички първо поучили с примера си. Имало мъченици, които никога не говорили. Имало светци, които се подвизавали в мълчание, но примерът им бил гръмогласна проповед, глас, който се чува до днес до ада, до нашия ад.

Примерът показва автентичността на вярата ни. Какво имаме предвид? Св. Юстин Попович казва, че светците са въплътените примери на св. Писание. Той пише, че ако беше станало нещо и изчезнеше Библията и нямахме Евангелията, то житието на един светец би могло да въплъти Евангелието в епохата ни. Тоест житията на светците са въплътени Евангелия. Четейки житието, разбираш, че пътят на светостта и вярата е осъществим, разбираш как един обущар може да стане свят обущар, как един министър може да стане свят министър – трудно. Но имаме образеца на св. Йоан Дамаскин, който бил член на тогавашното „народното събрание”. Също важи и за лекари, адвокати и др. Св. Юстин ни казва, че светците показват как Евангелието може да се въплъти. Всеки светец е отворената книга, която се чете от всички.

Една история от о. Стефан Анагностопулос, която описва в своя книга. Един много възрастен християнин умирал в болницата, болен от рак. Човек с дълбока вяра, търпение и с голяма любов към Бога. До него лежи един невярващ човек, който има абсолютно същите симптоми, но посреща болестта със смут, гняв срещу всички живи и мъртви, кара се с всички. Много хора посещават този християнин и се поучават от него. Той става светлина и чаша, от която прелива любов и търпение. Другият е освирепял човек, който изкарва омраза. Омраза към всички. В един момент той се обърнал към християнина:

- Кажи ми, как го правиш? Откъде намираш силата? Защото зная, че боли! Откъде намираш сила и издържаш?

А християнинът вместо отговор му казал:

- Виж начина, по който умират християните!

Не след дълго смъртта приближила, но въпреки непоносимите болки излъчвал автентичност и святост. С търпеливостта в болката показал автентичността, увереността, че съществува друг живот, че ще отиде в него. Починал. Това събитие накарало другия постепенно да се промени. Така този камък в сърцето му започнал постепенно да се троши, а когато християнинът издъхнал, стаята се изпълнила с неизречено благоухание и нетварна светлина. Другият силно се потресъл и това станало причина да промени целия си живот, който нямало да продължи дълго, но бил толкова поразителен, че можел да го отведе в Рая. Потърсил духовник – това бил авторът на книгата о. Стефан, изповядал се и се очистил, казвайки греховете си от майчина утроба. След като казал всичко, бил готов да последва един друг път, на който го поучил този християнин. Вече бил решен да се промени и казвал на множеството хора, които го посещавали: ако имате да ми кажете нещо за Бога, останете! Ако нямате да ми кажете нещо за Бога, ви моля да ме оставите на спокойствие! Изгубих много време в живота си и нямам време за нищо друго. Този човек само чрез примера на един християнин намерил Бога. Накрая и той се оказал спътник и небесен жител – защо не – в Божията прегръдка, когато приел това послание на огромното търпение от един християнин, който си заминал от този свят с високо вдигната глава, с болки, но и с вяра, голяма колкото планина. Това именно кара вълците да стават агнета в живота си. Всичко друго са думи да се намираме на приказка.

В крайна сметка автентичността откроява златото от останалите материали. Ако отсъства проповедта, тогава примерът може да покрие празнотата. Но ако липсва примерът, тогава проповедта няма никаква значение. Защото нашият пример се отпечатва в сърцата на хората.

Четейки житията, се дивим на големите плодове на вярата на светците. Четем например за св. Паисий, св. Порфирий, за св. Яков, за всички тези съвременни светци, които Бог ни прати за утеха. Нека ги призоваваме, не защото са по-големи от древните отци, а те ни показват, че не се е загубила надеждата, че Църквата продължава да бъде работилница за светци. И това е утешително за нашата епоха, защото показва, че Бог не ни е забравил. И днес има светци, непознати, живеещи и в градовете. И в Атина, в апартаментите има душици, в които Бог почива. Не мислете, че вече няма светци, защото злото вдига много шум, празните тенекии кънтят, докато пълните, ако почукате върху тях, не издават звук. Има хора, пълни с благост, които обаче не се чуват, но Бог върши работа чрез тях. Те са като солта, която не се вижда в яденето, но именно тя го овкусява. Сега лекарите ще кажат, че солта не е здравословна, но Христос казва, че християните са солта на земята – значи е нещо добро.

Една история със стареца Яков, който казва, че много лесно пазил пълно въздържание в храната. Ако кажем да на малките неща, ще го кажем и на големите. Затова постът помага, той е обучение. Старецът казвал, че лесно пазил въздържание в храната. И се питаш защо той го правил по-лесно от нас? Защо за нас е толкова трудно? Защото играела роля, казва старецът, примерът на майка му. Кой е чувал за майката на стареца Яков? Никой. Тя обаче била толкова силен характер, че научила Яковчо, така го наричали като малък, да пости. Чуйте сега историята. Трудни години, бежанци от Мала Азия малоазийци, живеят в областта близо до преп. Давид. Той е с майка си, която го държи за ръцете и вървят по пътя. Той чувства силен глад. Минават покрай една градина, в която има круша, пълна с плодове. Яковчо я гледа, помисълът го победил и казал на майка си:

- Круши, майко!

Майката се направила, че не чува и го хванала още по-здраво. А той отново:

- Круши, мамо!

След като настоявал, майка му решила да отговори:

- Я ми кажи, Якове, тук ли е градинарят да го попитаме?

- Не – казал. Но няма да вземем от тези горе, а от тези на земята. Не е ли грях да се развалят?

- Не, Якове. Това е най-големият грях и ще погубим душата си.

Така той останал гладен. И какво биха яли – круши. И на свещеника да го каже, той би казал: добре правиш, яжте! Но именно майката му, неука жена, която не била чела четирите тома на св. Григорий Палама за обожението и нетварната светлина, от опит обаче знаела това в живота си, и научила стареца на пълно въздържание. Дължа го на майка ми, защото тя ме научи да постя, да не угаждам на вехтия човек, на това, което вика в мен: ела сега, хайде и ти! Кой ще те види, Бог не зачита за грях да си хапнеш малко, Бог зачита любовта ни! Да, но ако Го предаваш в малките неща, след това ще Го предадеш и в големите. Така започва всичко.

Обвиняват ни, че само външно сме християни и ни боли от това, защото чувстваме, че са прави. Ние си казваме: защо, не водя ли борба, не правя ли това, не ходя ли на църква? Нека подредим нещата. Боли ни от това, защото се подлагаме на операция без упойка. Другите ни обвиняват, че сме неделни християни и след това, когато се върнем вкъщи, сякаш нищо не сме чули и видели. Например мъжът ви не ходи на църква и вие ходите сама. Вие сте единственият човек от целия род, който ходи на църква. Смятате го за чест. Връщате се, мъжът ви се е събудил преди малко, ако е неделя и е лято, мие колата, защото какво друго да прави в неделя сутрин, освен да мие колата, за какво са неделите! И ти си смутена. Чувстваш отвращение от мъжа си, който непременно ще отиде в ада, понеже не е дошъл на църква, а ти, понеже си отишла, ще отидеш в Рая! И чувстваш гняв в теб и казваш на Бога: Боже мой, какво да Ти кажа сега! С право живи да ни изгориш! Казваш това и не чувстваш болка за човека, който не е дошъл на църква, а радост, че ти ще се спасиш, а другите ще изгорят! Звучи странно?

Вижте, ние не носим любов и мир у дома. Не казваме на човека, че там, където сме отишли (в храма), е хубаво, и той не вижда това върху лицето ни. Видял ни е да си тръгваме от дома свирепи и да се връщаме още по-свирепи. Един човек, който не ходи на църква, се пита: бре, детето ми, ако там ще стана по-зле, по-добре да не ходя!

Св. Йоан Златоуст прави едно сравнение с Ноевия ковчег и казва, че Църквата е (Ноев) Ковчег, но разликата е, че в Ноевия Ковчег вълкът вълк влязъл и вълк излязъл, а в Църквата вълк влизаш и излизаш агне, преобразяваш се, става нещо. Въпросът е другият какво ще види в нас, да види нещо, на което заслужава да му подражава. Ако се връщаме пълни с гняв, смут, отвращение, или както казват бабите на село, които преди св. Причастие се бутат: изчакай да се причастя и ще те науча аз! тоест малко отлагане на караницата и след това ставаме същите.

Една малка история. Една девойка започнала работа в заведение за бързо хранене и понеже била добра, бързо се издигнала. Но „идеологията” на това заведение била, че трябва да „юркаш” подчинения.
Малко отклонение. Завчера дойде едно детенце, първи клас. Знаете, днес децата растат много бързо, нямат детски години, в моето детство единствената ми грижа бе дали имам топка – сега имат други приоритети.

Детето дойде. Аз го попитах:

- Как си какво правиш?

- Добре, но майка ми ме натиска да уча! – ми каза с неприсъщ за дете тон.

- Защо те натиска?

- Не е виновна, и учителката на свой ред я натиска! А нея я натискат от министерството!

Първи клас дете да казва: какво прави министърът на образованието?!

Казвам това, защото шефовете карали това момиче да „юрка” подчинените й, но тя се опитвала да помага на всички. В даден момент шефът я извикал и й казал:

- Седни. Видяхме как работиш. Бих искал да ти задам един въпрос.

- Кажете!

- Ходиш ли на църква? Имаш ли духовник?

Тя се изумила. Мислила, че не е нужно да заявява това.

- Да, ходя на църква, имам и духовник.

- Тоест изповядваш се, причастяваш се редовно?

- Да.

Той се обърнал и казал на другите, които били там и им казал:

- Казах ви! На църква ходи, за да се държи така с подчинените й!

Там примерът говорил преди проповедта, тя не била заявила, че ходи на църква, нито че има духовник, а оставила това самό да се прояви, както водата от извора тече за всички. Така примерът течал по-бързо от словото.

В големите жилищни блокове обикновено този, който звъни на полицията, се черкува всяка неделя, защото лесно се дразни. Ако има дете на горния етаж, и ние ходим на църква, това е проблем за нас. Или ако една майка дойде с детето си на църква. Какво ще прави детето на църква в храма? Ще седи толкова време да слуша Помилуй ме, Боже, помилуй ме!? То ще прави детски неща. Една майка влиза в храма и се чувства виновна, чувства Църквата като мащеха, а не като майка. Никой не иска да й отстъпи място, тя е с три деца и никой не става да й помогне, да вземе едното, а я оставят да се мъчи, да се чувства неловко, чужда у дома. Да знаете, че децата са утрешните свещеници, и утрешният псалт е тук, не ги гонете, защото храмовете накрая ни ще останат празни дувари. Защото, ако и нас бяха гонили като деца, днес не бихме били тук.

Казали на архиеп. Христодул:

- Нима е позволено децата да вдигат шум в църквата?

А той отвърнал много хубаво, почти разтърсващо:

- Те вдигат шум в храма. Другите къде са? Къде вдигат шум?

Любов е нужна, бре детето ми! Вдигат шум на горния етаж. Кажи си, че все едно е дъщеря ти, която вдига шум. Ще извикаш полиция на дъщеря си? Кажи си, че е твой близък човек, че е детето ти. Къде е примерът? Проблемът е, че хората отъждествяват Църквата с нас.

Примерът смекчава човека. Ние се движим на две скорости, тоест едно показваме навън, а сме други у нас.

Имам познати многодетни съпрузи – водят съзнателен духовен живот, вече като големи открили Христос най-вече благодарение на стареца Ефрем Филотейски, по болничните коридори – там се открива Христос, там е най-доброто място, където можеш да Го срещнеш – в Пресвета Богородице, спаси нас! и в здравните картони. Там „подхващаш” разговор с Него.

Когато съпругът бил малък, майка му била починала и баба му го гледала. Тя го слагала да спи, а през нощта ставала, палела кандилото, кадилничката, в 3-4 часа и се молила. Малкият я виждал и си мислел, че всички баби правят така нощем. Пораснах – казва той – в даден момент баба почина. Юнакът останал сам, минали години, намерил добра девойка, не църковна, но добра, и решил да създаде дом. Съпругата му не след дълго забременяла и тогава: за първи път започнах да мисля какво ще кажа на детето, как ще го възпитам, какво знам, което да му кажа, какво имам в ума и сърцето си? И първото нещо, което ми дойде на ум, бяха поклоните на баба ми и кадилницата. Отидох на църква, потърсих духовник и той ми обясни за първи път какво говореше баба ми нощем в молитвата.

Тази картина на една молеща се старица бил най-добрият пример за обръщането на този младеж, след това на семейството му и за избора да създаде християнско многодетно семейство. Именно този пример станал причина години след това той да се обърне към вярата…


Превод: Константин Константинов

 

 

Обикнете Христос!

Юни 18, 2019 in Беседи, Начална страница

– Благодарим Ви, Владико, че Вие обгръщате със своята любов не само духовните си чеда в Кипър, но и нас, руснаците. Ние Ви обичаме много.

– За мен няма кипърци или руснаци, всички ние сме братя.

– Ритъмът на живот в Москва е стремителен, ние непрекъснато тичаме на някъде и дори Църквата е само част от нашето разписание. Малко получаваме за душата си. Вашите чеда и в света живеят истински духовен живот. Те казват, че Вие сте донесли на Кипър духа на атонското старчество, в този дух сте възстановили манастирите „Махерас”, „Св. Ираклидий”, „Месопотамос”, чрез него сте увлекли след себе си студентите, когато преди около 15 години сте започнали да беседвате с тях в Университета. Какъв опит изнесохте от Света Гора?


– Аз, дъще моя, не съм направил нищо особено. Господ върши Своите дела. Ние сме негодни раби, които не са направили нищо полезно. Не трябва да говорим за делата си. Бог може да изпълни всичко и без нас. Светогорските отци, светците от наши дни, не правеха разлика между това къде живее човек, а как живее той.

Не е важно дали живея на Света Гора, в Русия, на Кипър или в Америка. Важно е как живея! Може да живея нерадиво и на Света Гора! И да претърпя неуспех. А може да живея в Ню-Йорк и да стана светец. Или в Москва и да стана светец. Може да живея в „Махерас” и да си остана грешник. Значение имат начинът на живот и Църквата. Тя е кораб на спасение. Света Гора е толкова скъпоценна, защото принадлежи на Църквата. Манастирите са скъпоценни, защото и те са част от Църквата, където са светите Таинства, където са християнският подвиг и духовните отци, които ни помагат да живеем духовен живот, там е човешкото спасение.

Църквата е корабът на спасението. Не манастирът, Не Света Гора. Не пустинята. Църквата! Църквата спасява всеки човек.

По същество няма разлика между монаха и мирянина. Външно, да, има, но това е само външният образ. Различни са условията на живот на монаха и на женения човек, но в същност техният път е един, защото Христос желае нашето сърце. И сърцето на монаха, и сърцето на мирянина. И на клирика, и на обикновения човек, и на женения, и на неженения. Всички те трябва да възлюбят Христа. А този, който е възлюбил Христа, се обрича Нему в сърцето си. Няма значение къде е и кой е. Разбира се на монасите им е по-леко, те имат безмълвие, послушание, безгрижие…

– …богослужения, молитва …

– Богослужения, молитва. И това е голяма помощ. Но Църквата дава светите Тайни на всички и ги спасява. Спасява ни Църквата, а не мястото или обстоятелствата на нашия живот.


– У Вас и у Вашите духовни чеда ме изумява винаги тихия и радостен дух. Откъде идва той?

– От Христос. (Смее се.) Нима Христос не ни е казал: „Винаги се радвайте!”? „Радвайте се”, – е казал Той на мироносиците, когато е възкръснал. Радвайте се! Христос – това е радост, вътрешен мир, любов. И ако ние край Христос не чувстваме радост и мир, то кой тогава да бъде радостен?

– Но не всички християни са радостни!

– Аз не знам, дали са всички или не са всички. Но как да не бъдем радостни? Радостта, дете мое, е присъствието на Христос в човека. Затова ние трябва да бъдем изпълнени с радост и славословие към Бога, да благодарим на Христос за Неговата любов и присъствието Му в нашия живот.


Но нима тук може да има „трябва”? Любовта винаги е естествена и излиза от сърцето на човека!

– Животът с Христос и Църквата дава именно това. Ние го знаем от собствен опит. Така го чувстваме. Нищо не правим нарочно. Тази любов ни се дава даром, но сякаш като естествено следствие. Такива бяха всички наши отци, светиите от наши дни, старецът Паисий, папа-Ефрем, старецът Йосиф, папа-Харалампий, старецът Порфирий – радостни хора! Пълни с вътрешен мир и любов! В противен случай – горко ни! Христос е светлина, надежда, радост.


– Владико, а как да запазим този мирен дух и доверие към Бога при тежки и внезапни изпитания като смъртта на дете, неизлечима болест?

– Трябва да се молим. Молитвата дава всичко добро на човешката душа. Когато човек се моли, той има мир в душата си. Естествено е в тежки минути да скърбим и да изживяваме всичко. Но не губим мира в душата си, той си остава в нас. Посрещаме всичко с търпение и молитва. Молитвата ни дава сила да съхраним вътрешния си мир.

– Но, за да се молим, трябва първо да имаме доверие към Бога!

– Молитвата е целият ни живот. Аз не мога да се моля по график: сутрин, денем и вечер. А цял ден, цяла нощ, цял живот.

– Да, в това е разликата. Ние отваряме молитвеника обикновено след полунощ, когато сме завършили домашните си дела…

– Целият ден трябва да е молитва! Целият живот! За да може Бог през целия ни живот да живее в нас. Да бъде с нас: в нашето сърце и в нашия ум. Не е нужно да произнасяме думите на молитвата, а да имаме Христос в сърцето си. И каквато и работа да върша през деня – ако имам послушание, готвя, чистя, седя в офиса, карам кола, Христос трябва да бъде винаги с мен, в моето сърце, за да не Го забравя в живота си. Няма смисъл да произнасяме думите на молитвата и – край – това е всичко. Аз мога да имам Христовото присъствие в мен, паметта за Бога и без думи.

–Владико, вие имате Христос в сърцето си. Означава ли това, че когато се случи нещо страшно, не казвате като нас: „Господи, къде си?”

– Не, аз казвам: „Господи, помилуй ни и ни помогни”.

– Не искате ли да получите от Бога обяснение как е могло да се случи това?

– Какви обяснения? Нима сам не знам, че всички това са последици от първородния грях? Падението на човека е донесло смъртта в света. Донесло е злото. Донесло е скърби и мъка. Злото, което се случва е резултат от греха, от падението на човека. Ето реалността, в която живеем.

– Греховете, които извършваме, те също ли са причина за бедствията и катастрофите?

– Да. Преди всичко падението на човека, но и нашите собствени грехове, нашето зло. Бог не е виновен. Той не носи отговорност за злото, което се случва около нас. Причината за него е злоупотребата със свободата и следгреховното състояние на човечеството. Т.е. всичко, което се случва около нас е напълно естествено за света в неговото състояние след падението. Така е устроен животът.


– Добре, владико, аз разбрах: ако имаме Христос в сърцето си, ще ни бъде по-леко да посрещаме всичко, което се случва около нас, съхранявайки мира в себе си. Но как постоянно да имаме Христос в нашето сърцето, живеейки в света?

– Както майката, която помни своето дете, където и да се намира. Тя може и да не го назовава по име – Йоргос, Александър или Константин. Но нейните деца са в сърцето й. А умът и – с децата. Тя никога не ги забравя. Същото е и с Христос. Той трябва да бъде в сърцето ни. И където и да отидем, Христос ще бъде с нас.

– Старецът Герман от Ставровуни пише, че Бог чува тази молитва, която излиза от чисто сърце. Но може ли ние да имаме чисто сърце?

– Това вече е друга и велика духовна мяра. Ние сме нечисти. Ние просто произнасяме: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. И това е целително за нас. Това, за което говори светия старец Герман е за здравите. Ние с вас сме болни. И както всеки болен, за да оздравее взема лекарства, така и ние. Всеки път, когато казваме: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, ние вземаме лекарство.

– Вие имате пред вид, че ако ние го приемаме постоянно, т.е. постоянно повтаряме думите на молитвата, нещо в нас ще се промени, така ли?

– Разбира се. Но от само себе си се разбира, че трябва да призоваваме Божието име със смирение и покаяние.

– В нас няма смирение!

– Добре, тогава ще принесем на Бога малкото, което имаме. А какво имаме? Език и уста, които са способни да произнесат: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. Това, което имам, него и отдавам. Останало ще добави Господ.

– Голям проблем на съвременният съвременен човек, който живее в Москва, е загубата на смисъл: той не знае къде отива, защо живее … – изгубен човек. Какво да се прави?

– Всички ние сме изгубени хора (смее се), а не само тези, които живеят в Москва.

– Но при нашите баби не беше така.

– Те живееха в друг ритъм. Имаха време и мислеха за Бога. Съвременният начин на живот отне времето ни. Цял ден бягаме насам-натам, през нощта работим. Постоянно сме на телефона. Преди, когато се свечеряваше, хората затваряха вратата и се намираха в дома си в пълно спокойствие. Но ние трябва да спасяваме душите си, изхождайки от тези условия, в които ни поставя съвременният свят и в този ритъм на града да устройваме нашия духовен живот, призовавайки Христовото име.

– Т.е. отново молитва?

– Разбира се, молитва. Това е връзка с Господа, памет за Бога. Много важно е да помним Бог навсякъде и винаги.

– Това е много високо!

– Постарайте се! Това е лесно.


– Какъв пример на духовен живот Ви показаха старците, които познавахте?

– Старците бяха монаси, живееха в монашески условия. Но бяха духовници на много миряни. Те живееха в пустинята, но непрекъснато общуваха със света. Старецът Паисий по цели дни приемаше хора. Също и преподобни Серафим Саровски. Светите апостоли. Светите апостоли запазвали вътрешната си тишина и молитвата, макар и да се намирали в света, да общували и с езичници, и с християни – с всички! Имали ли са време за безмълвие? Не, но безмълвието живеело в сърцата им. Христос изпълвал сърцата им и те служили на нуждите на хората и на Христовата любов. Същото е и в манастира. Монасите имат множество послушания, те нямат време да пребивават в постоянно безмълвие. Но ние не сме йоги. Нашето спасение не е в съзерцанието, а в подвига. Когато служа на своя брат, когато служа на своето семейство, когато винаги и навсякъде Христос е в моя ум и моето сърце – в това е моето спасение!

А ако човек няма добър духовник, който да му обяснява всичко това?

– Проблемът не е в това ,че няма добри духовници, а това, че ние не сме добри ученици. Духовникът не повтаря словото на Евангелието. И ако нещо по нататък не е така, виновен е ученикът, а не учителят. Аз познавах и свети Порфирий, и Паисий, и Йосиф, и Ефрем от Катунакия, и папа-Харалампий, и Яков Евбейски, и Софроний Ефески, и Филотей (Зервакос). Външно те не си приличаха, но по същността си бяха едно: Божии хора. Христос живееше в сърцата им. Господ ме сподоби да познавам добри учители. Но така и си останах първокласник. И за това не са виновни учителите, а самите ние.


– Кое беше главното на което Ви научиха те – молитвата?

– Главното е Христос. Не молитвата, не подвижничеството. А това Христос да е в сърцето ни. Молитвата е средство, тя е като електрически кабел. Същото е и подвижничеството, бдението, постът. Всичко това е като кабел: включваш го в контакта … и светлината светва. Без кабела нищо не става. Но аз обичам не кабела. Аз обичам Светлината.


- Владико, какво бихте казали на вярващите в Украина?

- На нашите скъпи братя, православните християни, които пребивават в Украинската Църква, бих искал да кажа, че ние ги обичаме, че им съчувстваме, молим се и мислим за тях денонощно, страдаме заедно с тях в големите изпитания, през които преминават. Те трябва да знаят, че в това голямо изпитание са необходими голяма вяра и голямо търпение и изкушението ще премине. Колкото по-трудни са обстоятелствата, толкова по-близко е часът, когато Господ ще даде изход от положението, което сега ни изглежда беизходно. Църквата на Кипър, с решение на Светия Синод и чрез устата на архиепископ Хризостом, изрази поддръжката си за Църквата на Украина и призна каноничната Църква, управлявана от митрополит Онуфрий. С това решение ние искахме да помогнем, както можем, за преодоляване на сложната ситуция, в която се намира днес Украинската Църква. Ние се молим усърдно, защото по човешки е трудно да се намери решение в тези обстоятелства, но Бог е над всички обстоятелства. И нека нашите братя, християните в Украина, имат надежда, нека пребъдват в единство със своята канонична Църква, нека обичат Христос и да бъдат верни на своята Църква и на митрополит Онуфрий. Бог да ви помогне да преодолеете всичко!

 

източник: православие ру

 

Аз съм там, където никога не умират

Май 29, 2019 in Беседи, Начална страница

В памет на схиархимандрит Емилиан Симонопетрит

 

След кончината на своя баща, Хрùстос Вафидис през 1977 година, старецът казвал, че именно това би казал неговият баща, ако събралите се край ковчега биха могли да го чуят. Вероятно и на нас сега старецът Емилиан би казал същите тези думи, ако ние можехме да го чуем. Преди десет дни той отмина във вечния живот. Изпълни се това, което той очакваше и жадуваше през целия си живот.

 

Човек не може да бъде щастлив, ако небето не го влече към себе си

 

Това беше главната тайна на великия съвременен старец схиархимандрит Емилиан Вафидис. Той живееше, копнеейки всеки миг за Небесното Царство. Това обясняваше удивителната радост, която се предаваше на всички, които са имали щастието да общуват с него. Старецът казваше, че „Човек не може да бъде радостен, щастлив, достоен за небесата и мил Богу, ако небесният мир не го притегля, ако той не чувства как душата му се стреми към небето”.

 

Това, което на мнозина се струва далечно и непостижимо – Небесното Царство, Бог, светците – за стареца Емилиан беше близко, просто и реално. Приближи се Царството Небесно (Мат. 4:17) – тези Христови думи той преживяваше с цялата си душа. И за всички, които го познаваха, той беше глашатай на Божието Царство. Впрочем, не само за онези, които го познаваха лично. Достатъчно е да прочетем която и да е негова книга и сякаш сме отпили от живителна напитка, която прогонва всяка скръб. Как може да скърбим, ако Го има Христос, ако го има небето?

 

Старецът Емилиан говореше за Небесното Царство така, сякаш то е тук, зад вратата. Например той съветваше духовните си чеда: „Ние трябва още сега да се замислим, как трябва да се държим в часа, когато Бог ни призове, казвайки: „Ела тук, чедо”. Когато отиваме някъде по работа, ние предварително обмисляме какво ще кажем. Нека по същия начин помислим: когато застана пред Христос, какво ще Му кажа? Какво ще кажа на Богородица? Какво ще кажа на Небесния Отец? Какво ще кажа на Светия Дух, Който ме кръсти, подстрига за монах, даде ми това, за което се молеше душата ми? Какво ще кажа на светиите, които обичах и на чиито мощи се покланях? Как ще им се отблагодаря? Нека помислим за това сега, защото когато се намерим на небето, може да се смутим. Ето затова трябва да се подготвим предварително”.

 

Новият старец Силуан

 

Самият старец непрестанно се „подготвяше предварително” за този миг, в който ще застане лице в лице с Господа. Още в детството си той дал обет да се посвети на Бога. Неговият духовен син, схиархимандрит Елисей Симонопетрит, казва, че Александър (бъдещият отец Емилиан) „от ранно детство възприемал себе си като приношение на Бога и доброволна жертва”. На 26 години той станал монах и още в самото начало на своя монашески живот се удостоил с изключителен благодатен опит, подобен по своята сила на този, с който се сподобил преподобни Силуан Атонски. След отчаяна вътрешна борба и сърдечен плач, Христос удостоил със своето явяване младия монах.

 

– Ти ли си това, Боже мой? – безмълвно попитал отец Емилиан.

 

– Да, това съм Аз – тайнствено отговорил Явилият се. – Толкова време ме призоваваш и сега не Ме ли позна?

 

Така отец Емилиан видял за пръв път Онзи, Когото била възлюбила душата му (срав. Песен на песните 3:1). По какъв начин? Това знае само Бог. Но след това всесветло видение, отец Емилиан видял също и всетъмния мрак. Това бил образът на неговия вътрешен човек. Той го видял ясно в Божията светлина. Гледката била непоносима. Той с болка заплакал и в този момент сякаш чул тайнствен Божи призив:

 

– Ако искаш да бъдеш с Мен, трябва да приемеш своята голота. Тогава Аз ще те изпълня с всяко благо и ще те очистя от всяко зло. А ако не признаеш своята голота и кажеш, че представляваш нещо, тогава завинаги ще си останеш такъв, какъвто си. Ако решиш да скриеш цялата истина за себе си и не я приемеш, Аз ще си отида.

 

С болка подвижникът се решил да каже „да”. Но щом се решил, радостта се върнала в сърцето му. Смирилата се негова душа се изпълнила с ликуване за Възлюбения. Божествената Светлина проникнала в самите дълбини на неговото същество.

 

– И така, приемаш ли, че ти си нищо, а Аз съм всичко за Теб? Тогава Аз съм с теб – тайнствено казал в сърцето му Господ.

 

От този момент за отец Емилиан започнал нов живот. Той дълбоко осъзнал падението на човека и повредата на човешката природа. Разбрал какво означава истинско покаяние и смирение и впоследствие успял да научи на това своите чеда. Много често той казвал, че духовният живот започва от момента, в който човек види, че е гол, грешен и немощен и че за него единственият живот е Христос.

 

„Не отлагайте духовния живот за утре!”

 

Светилникът не могъл да бъде скрит под крина. На 27 години отец Емилиан бил вече игумен. Неговото сърце горяло от любов към монашеството, той изчел всичко, което успял да намери, за устройването на монашеския живот: творенията на светите отци, древните монашески устави, каноните на Църквата, като вникнал в самата им дълбочина и разбрал духа на истинското монашество.

 

Старецът Емилиан казвал, че за Църквата е много важен мистическият живот. Главното в Църквата не е външната дейност, не е стройната нравствена система, а тайнственият живот в Христа. И манастирите са средищата на този тайнствен живот, на дълбокото общение с Христос. Както казвал старецът, монасите биват ценени не за активната дейност, а за горещия стремеж към Бога, за това, че те, живеейки в Бога, стават богоподобни и привличат другите към живот по Бога.

 

За монашеството старецът казвал, че то е „колесница, която ни извежда на небето” и призовавал своите духовни чеда, монаси и монахини: „Какви бихме искали да бъдем в този последен миг, когато  Христос, Богородица и светиите ще ни прегърнат и ще ни пренесат на небесата? За доброто, което бихме искали да имаме в душата си в онзи час, трябва да започнем да се борим още сега, в този момент, без да отлагаме за утре!”.

 

Старецът не само вдъхновявал с пламенни слова, но и много просто и практично обяснявал как монахът да използва „колесницата, извеждаща на небето”, т.е. как да води истински монашески живот: как да общува с ближните, как да изпълнява послушанието си, как да се моли, как да се отнася към своите болести, към роднините си, към вещите – към всичко. Помагал на духовните си чеда да видят Бог във всеки човек и обстоятелство.

 

„Например, ти се молиш в килията си. В този момент на вратата похлопва някой от братята и те моли да му помогнеш в работата. Ти отговаряш: „Сега се моля” и братът си тръгва. Нима след това ще можеш да се молиш? Затръшнала се е вратата на сърцето ти – избягала е от него молитвата. Противопоставил си се на ближния, оставил си брата си сам, без помощ, затова няма да можеш да се помолиш нито тази вечер, нито утре, нито в други ден, нито след месец. В действителност ти си прогонил от себе си Бог, Който е дошъл при теб в този час. Ако откликнеш на молбата на брата, ще съхраниш мира в душата си и единението с ближния и, следователно, ще успееш да се помолиш.

 

„Ако в нашия живот нямаше трудности и скърби, ние щяхме да станем жестоки и безпощадни, сърцата ни щяха да бъдат каменни и неспособни да дадат на ближния нито капка нежност и любов. Човешкото сърце закоравява, ако не изпитва болка и трудности. Истинският християнин излиза от изпитанията по-смирен, по-благороден, по-деликатен, зрял, укрепен, утешен. Душата му се радва, той по-силно обича Бога и Бог го обича.”.

 

Христос воскресе, отче!

 

Истинският монах, аскет, богослов, опитният духовник, психолог, златоустият проповедник, схиархимандрит Емилиан беше даден на нашето време като свидетелство, че Божията благодат в Църквата не оскъднява. Неговото отминаване не бива да се нарича загуба. Както завинаги принадлежат на Църквата свети Василий Велики, преподобни Серафим Саровски, преподобни Паисий Светогорец, така и старецът Емилиан завинаги стана нейно богатство. Прощавайки се със своя духовен отец, схиархимандрит Елисей казал на неговото погребение: „Без преувеличение можем да кажем, че днес всички ние преживяваме тържество, празник! Ликува Църквата, че и днес в нея се издигат стълбове, подобни на древните велики светители и преподобни. О, Старче, твоето сърце беше винаги устремено към Бога, без да се отклонява нито надясно, нито наляво; твоите пътеки бяха прави и кончината ти блажена. Кой не си спомня, че винаги, до последния момент ти беше сияещ, радостен, благороден? Кой, срещайки те, не те обикна? Кой, разговаряйки с теб, не намери утешение?”

 

Както по време на своя земен живот, така и след отминаването си старецът вдъхновява милиони хора със своите думи: „Именно на небето ние сме получили своето начало, родом ние сме от небето. Ние отново вкусихме небесните блага, когато приехме Свето Кръщение, а след това и по време на монашеския подстриг. През целия си живот ние мислим за Небесното Царство и очакваме единствено него. Накрая, в Небесното Царство, ще живеем вечно, не умирайки никога”.

 

Навярно неслучайно старецът си отиде именно в това време, когато Църквата тържествуващо пее: „Христос воскресе!

 

„Во истину воскресе! – отговаря ни старецът Емилиан. – Аз знам това, чеда, аз го виждам”.

 

 

 

Всеки от нас е потенциален светец

Май 28, 2019 in Беседи, Начална страница

 

„Бяха ми нужни не нечии разкази и разсъждения за Христос, аз търсех да преживея Неговото присъствие”

– Владико, защо за вас неверието има смисъл и ценност? Това, да си признаем, е парадоксално да се чуе от един митрополит…

– Защото Господ открива Себе Си истински само на тези, които искрено се съмняват в Неговото съществуване. Аз се съмнявах. Когато бях на 17 години, направо казвах: „Аз съм атеист”.

– Дълго ли продължи това при Вас?

– До към двадесет и втората ми година. И досега смятам, че е по-добре смирено да се съмняваш встрани, отколкото да се перчиш с това, че се намираш в църковната ограда. Моите най-добри учители във вярата не бяха „подкованите” богослови и потомствените свещенослужители, а тези, които бяха минали през изпитанието на неверието.

Това е още по-странно да се чуе от грък. То звучи по-скоро като нещо от недалечната история на нашата страна…

– Гърция наистина се чувства в лоното на двехилядолетна непрекъсната традиция, а у вас сякаш всичко се ражда отново! Свидетели сме на неописуем колорит и свежест на църковния живот. На революция на духа! Уникална за историята на човечеството и показателна за вселенското Православие. Защото нашата вяра не е от този свят. Именно затова в младостта си аз не исках да вярвам „защото така трябва”. Бяха ми нужни не нечии разкази и разсъждения за Христос, аз търсех да преживея Неговото присъствие. Но Той не идваше. И аз си признавах: „Не знам нищо за него”. Истинският Бог е Този, без Когото не можеш да живееш. Църквата живее чрез Него, защото Той не е някакъв сбор от мнения на определени хора за Него, а самият Живот.

Щом сте физици… Първи уроци на Атон

Дори преподобни Паисий Светогорец е бил заразен от неверието в юношеска възраст. Когато бяхте още невярващ ли срещнахте стареца Паисий?

– Да, и не го разбрах. Може дори да се каже, че се изплаших. Той можеше да разгърне моя живот, аз почувствах това и не се поддавах. Стараех се да изляза изпод неговото влияние: нека по-добре потренира на други.

Спомням си, когато ние с брат ми за пръв път го посетихме в килията му, той ни попита: „С какво се занимавате, момчета?” – „Ние сме физици”, – отговорихме му. – „Чуйте! Щом сте физици, трябва да достигнете главното – разпада на атома на собствената си самост тогава ще се освободи фина енергия, с помощта на която вие ще успеете да преодолеете земното притегляне и да обгърнете умозрителното слънце, което е Христос”.

Много ми се понрави, че той, използвайки познатия за нас език на науката, ни разкри духовните хоризонти. С течение на времето за мен те станаха значително по-интересни дори и от космическите висоти.

При първото ни посещение при стареца чух, как някакъв ученик го молеше да го приеме за послушник и старецът се пошегува: „А университет завършил ли си?!” – и когато той, навел глава, съобщи, че засега е все още в лицея, каза: „Приемам само с диплома от университет!” Аз запомних това …

Знаете ли с какво още ни впечатли при първото ни посещение? Той каза: „Не знам какви науки изучавате там, в университетите, но ако постъпите тук, на Света гора, ще разберете, че тук се изучава една единствена наука – светостта. Ако човек възлюби Бога повече от всичко и от самия себе си, тогава чувства, как костите му сякаш омекват и той целият се топи, подобно на восък, приемайки огъня на Божието благословение. Така се освобождава човешката душа…”

Тогава за мен това бяха някакви непонятни думи… Но старецът продължаваше.

„Има един човек, – каза той (мисля, че говореше за себе си) – който понякога се пренася на други места на планетата”. Представете си, какво беше за нас, физиците, да слушаме това?! – „По време на неговата молитва тук, на Атон, Господ го вдигнал и го пренесъл в района на Каспийско море… И му дал поръчение. Когато той го изпълнил, Бог го върнал обратно. Как е могло да се случи това? И има ли доказателство, че то наистина се е случило? Когато се върнал в своята килия, в ръката си изведнъж видял цвете, което расте само в Каспийския район…”.

Тогава не му повярвах. По това време възприемах всичко твърде рационално. Аз и сега не знам, доколко ми се е отдало да разцепя атома на моята самост, но поне сега нямам проблем с възприемането на такива истории.

Вече не си задаваш въпроса: А има ли Бог? Ти Го виждаш!

– След това на Вас ви се е отдало да поживеете със стареца Паисий …

– Да, университетската диплома помогна (смее се). Аз наистина пристигнах при него и му предявих дипломата. И му напомних неговите думи… Той изобщо не приемаше никого.

Да ви кажа, това са напълно различни неща: да слушаш нещо за някой светец, да четеш неговите трудове, да се срещнеш със светец и да живееш заедно със светец. Когато се окажеш край такъв човек като стареца Паисий, ти се уверяваш, че Господ е жив. Че е реален и ти общуваш с Него. Ти вече не си задаваш въпроса: А има ли Бог? Ти Го виждаш!

– Т.е. в Църквата знанието винаги е опит? И, в частност, в това е разликата между вярата и научното познание?

– Силата на вярата разширява съзнанието извън границите на присъщия му рационализъм. Бог е по-голям от нашите представи за Него. И тези, които Го търсят чрез разума, няма да Го намерят. Защото такъв Бог не съществува. Няма Бог, Когото можеш да изведеш от уравнението на живота и да докажеш логически. Истинският Бог се ражда в сърцето от опита на вярата и така се преодолява смъртта.

Благородно завиждам на тези младежи, които са постъпили в манастир преди още да успеят да се заразят с отровата на скептицизма, прагматизма, рационализма. Техният ум (митрополитът използва гръцката дума нус, която в светоотеческата литература означава средоточието на всички духовни сили на човека) не е падал до земята. В противен случай такова рацио би попречило на търсенето на Бога. С такъв ум е невъзможно да постигнеш Бога.

Бог може да ни се открие. И ще направи това само ако се смириш, признавайки своя ум за нищо. И едва после, познал вече опитно Бога, ти ще можеш да се обърнеш към ума, за да разкажеш на другите нещо за Създателя. Но не повече от това, което Сам Бог ти е открил за Себе Си.

В научния живот ние се опитваме на всяка цена да разберем нещо и да направим откритие. А духовният живот ни открива това, което по принцип е невъзможно да се разбере.

Цялата същност е в смирението!

– Така ли се смирява човек?

– Смирението е алфата и омегата на духовния път. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5). Великият светител Григорий Палама постоянно се молел: „Господи, просвети моята тъма”. В смирението е всичко!

И това в пълна мяра се отнася не само за духовния живот, а и за науката. Честното научно изследване помага да видим Бога сякаш през творението и видимия космос и да се смирим. Когато в своите научни търсения ученият достигне до непостижимите тайни на битието, той спира, чувствайки своето безсилие. Тогава започва смирено да се занимава със своето дело. Ето в това „смирено” е солта на истинската наука.

– Тогава защо, като сте извършили своето най-голямо откритие, Вие не сте продължили смирено да се занимавате със своето дело, а сте станали монах?

– Когато имаш възможност да излетиш на Небето, тогава вече ти е непоносимо да скиташ по земята.

– Владико, а какво да правят тези, които още нямат опита на тази духовна левитация?

– Да се молят. Ако не забелязваме чудесата, значи не ги виждаме, защото не умеем да се молим. Ако искаме да видим велики чудеса, трябва да станем хора, които умеят да се молят.

В молитвата нашето сърце се съединява с Христос

– Как да се научим да се молим?

- Този свят всячески се опитва да ни отвлече от молитвата, обременявайки нашия ум с различни, привидно необходими знания и информация. Всъщност незнанието понякога е също толкова ценно, колкото и опитът от неверието. Опразнете сърцето си от безпокойството. Научете се да минимизирате вниманието към това, което разсейва. Авва Исаак Сирин казва, че в молитвата всички външни чувства се умъртвяват, а вътрешните се пробуждат. Понякога това е подобно на възкресяването на мъртвия Лазар: „Излез вън!” (Йоан 11:43) – душата му чува в молитвата гласът на Спасителя и излиза извън тленните рамки на този свят.

Това сигурно е сложно” – ще кажете вие. „Сложно е, но е необходимо. И не е невъзможно” – ще ви отговоря аз. Трябва да се започне от малкото: нека отначало четем не всички утринни молитви, но поне по мъничко трябва да се молим.

– На неофитите, точно обратното, често им се иска веднага да извършат големи подвизи.

– Ако е налице такова желание, това е проблем. Дори автомобилистите знаят, че не тръгваме от пета скорост, а само от първа.

– С какво е по-добре да започнем да се учим на молитва: с усърдие в домашната или в църковната молитва?

– Това са различни неща. Когато се молим в Църква, ние се качваме на орбитална станция и се движим по вече проверени от светите отци траектории, а когато се молим килийно, сякаш сами си създаваме превозно средство и тръгваме на път. Важно е и едното, и другото. Десет минути – много ли са? Пет минути? Само да е от все сърце! Трябва просто да се успокоим, да се отърсим от суетата на преминалия или предстоящия ден и от все сърце да се помолим!

– А ако молитвата се извършва механично, има ли смисъл от такова утринно или вечерно правило?

– Все едно, трябва да я „казваме”. Дори механично. Разбира се, по принцип трябва да се молим правилно. Така ще бъде най-добре. Но вие трябва да ядете не само в ресторант, а понякога и сами да готвите. Разбирате ли? Това смирява. И още, трябва постоянно да помним, че има голяма разлика между това да си „казваме молитвите” и да се „молим”. Молитва – това е когато твоето сърце започва да се движи в напълно определена, зададена от евангелските заповеди посока и се съединява с Христос. Ние трябва да се научим да се доверяваме на Бога.

Ето, скоро стояхме пред Плащаницата… Господ не се разпъна за нас, за да изтляваме в многогрижие. Пасха не се изчерпва с дните на Светлата седмица.

Жизнените принципи на стремящите се към святост

– Владико, моля Ви споделете все пак с нас някои от тайните при овладяването на науката на светостта.

– Сега ще назова четири гръцки думи, те изразяват основните принципи на живот на монаха-исихаст.

Aνάτασις – издигане! „Да издигнем сърцата си нагоре”. В нашата душа съществува възможността да достигаме невъобразими върхове. Човекът, узнал от опит какво е това, вече прилича повече на ангел, отколкото на човек. Неговото състояние съответства повече на пребиваване в Царството Небесно, то вече е несъпоставимо със състоянието, в което пребивават останалите хора на земята. За него вече не е необходимо да защитава Бога и Църквата в дискусии, редом с него у хората не остават въпроси. Причината е, че неговата душа се е издигнала много високо. Това е по възможностите на нашата душа.

Έκστασις – екстаз. Във всички наши действия е необходим преодоляващ всичко порив. Ние правим всичко заради Бога! Нима може да има нещо по-важно от Бога?! Ние се доверяваме на своята логика, на науката, на новините, които чуваме, защо не можем да се доверим на Бога? Това винаги е излаз отвъд границите на падналото човешко естество. Това не означава, че се преодолява човешката същност, а че сме призвани да излезем извън пределите на навиците, страстите и греха.

За да се случи това се изисква έντασις – напрежение, което ни дава опит за аскетическата борба. Ние трябва да се подвизаваме с упоритост. „Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Мат. 11:12).

Това напрежение се освобождава в έκτασις – простирането на човешката природа извън пределите на нейните възможности.

Ние сами не знаем какво се крие в нас

Във всеки един от нас се спотайват неограничени възможности, те просто спят. „Бъдете будни и се молете” (Мат. 26:41) – ни е заповядано в Евангелието. Университетът на Църквата ни позволява да разкриваме тези възможности. Когато ги освободим, нашата душа ще може да пребивава постоянно с Бога. За това именно говореше старецът Паисий при първата ни среща, но тогава аз още не можех да разбера това…

Но в действителност всички светии, всеки Божи човек, преди да започне да води подвижнически начин на живот, не знае, че ще може така дълго да се моли, с такава лекота и много да пости и т.н. Ако Бог не му открие, че всичко това вече е заложено в неговите способности, той не би знаел.

– Да, казват, че способностите идват от опита…

– Ето защо трябва да започнем да живеем с Бога. За да може цялата тази дълбочина на възможностите на нашата природа да се разкрие преди да склопим очи. Всеки от нас е потенциален светец. Сигурно ще се съгласите, че би било жалко да умрем без да опитаме нищо от това.

Целият живот на Църквата е изпълнен с примери за смелостта на хора, които са се решили да живеят с Бога. Представяте ли си, светът би могъл да не узнае за преподобните Сергий Радонежки или Серафим Саровски, а и самите те не биха узнали що за сили се крият в техните души, ако не беше опитът на Църквата.

Но смисълът на живота не е в достигането на крайните цели. Но в смирението и чрез смирението Господ дава възможност на нашата душа да се разкрие в тази мяра и в тази посока, в която е угодно Нему.

 

 

За приемането на болката

Април 23, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети



- Ние живеем в култура, която казва тъкмо обратното на това, което вие предлагате – непрекъснато ни се казва, че трябва да се борим с болката. Медицината на нашата култура казва: „Бори се с нея“. Езикът на медицината е език на войната с болката, на войната със страданието. Бомбардирани сме с това чрез телевизията и т. н. – цялата култура днес е изградена по този начин. Какво мислите за това?



- Да, но това е пътят на света, а светът е във вражда с Бога. Знаем, че е така и че който обича света, не може да угоди на Бога. Вижте, приемането на болката е угодно на Бога, но това се постига малко по малко, с опита. Ще ви разкажа нещо. Веднъж си направих малък експеримент – знаех от творенията на отците, че три неща са най-благоугодни на Бога.

Първото, казват те, е чистата молитва и да са чисти всички наши дела. Второто е монашеското послушание, защото това е пълно пожертване. При монашеското послушание свободата, което е най-ценното което има човек, е положена пред нозете на Христос. Третото е да въздаваме благодарност в болести или скърби. Та веднъж постъпих в болница за операция и си помислих, че мога да изпробвам това, което казват отците. През седмицата след операцията аз се възстановявах в болницата и през цялото време, докато бях там, не казвах никаква друга молитва, освен: „Слава Тебе, Господи. Благодаря Ти, Господи, за всичко“. И беше толкова прекрасно там, че в края на седмицата не ми се тръгваше от болницата. Така че, трябва да опитваме тези неща: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ“.

Можем да си правим свои собствени „експерименти“. Във физиката например, виждаме как един способен учен първо изказва хипотеза, а след това се провеждат експерименти, за да бъде потвърдена тази хипотеза. Ако тя се потвърди, тогава бива формулирана и призната за закон, който обуславя възникването на физичните явления. По този начин сме получили всички физични закони. В нашата вяра цялото Божие откровение ни е дадено в хипотетичен вид. Знаете ли защо? Защото Бог е благ и не желае да ограничава нашата свобода, да ни налага нещо, а казва „Ако приемете учението ми, ще разберете откъде идва то“, т. е. дали идва от човешко същество или от Бога, и ако е от Бога, то ще роди обновен живот.

Ще забележите, че заповедите на Господа и всички Негови слова са дадени като хипотези. Например – „Застанете и познайте, че Аз съм Бог“. Ако опитате безмълвието, ако направите свой собствен експеримент, тогава ще разберете. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“. Ако плачем, тогава ще получим утешението на Утешителя. Цялото Божие откровение, цялото Божие слово ни е дадено като хипотеза и можем да го анализираме в неговия хипотетичен вид не защото не е вярно, а защото Бог е благ и иска ние да извършим експеримента и като го докажем на себе си, да го установим като закон на своя живот. Правим своя експеримент, виждаме, че работи и следователно Неговото слово става за нас несъмнена истина. Ето защо е неправилно богословието да се класифицира като теоретична наука – то е приложна наука. То следва метода на приложните науки и дори в по-голяма степен, отколкото медицинската наука.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Спомени със св. Паисий Светогорец

Април 17, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

Сутринта посетихме о. Паисий. Около каливата си беше направил ограда с високо издигната тел и отпред една желязна врата с ключалка. Преди да почукаме го чухме да вика „Оле”. „Оле”. Спогледахме се учудени. Един такъв вик чуваме обикновено по стадионите… Изчакахме малко. Отново, „Оле”. „Оле”. Гласът се чуваше от отсрещния склон. Нямаше смисъл да чукаме. Мина половин час. Почукахме и веднага дойде да ни отвори. Когато отключваше, му казах:


- Геронда, в крепост сте го превърнали!


- А, да, заради туристите. Има много туристи напоследък. Мнозина търсят чудеса, забележителности и … зоологическа градина, а аз нямам такива. Простете, че се забавих, но бях отишъл тук по-горе да нахраня едно птиче!


- Как?


- Да, едно птиче, от тези, които имат червено на гушата, как се казват…


- Червеношийка.


- А, да. Станахме приятели и му нося малко храна. Сега набра смелост. Днес му давах храна, а то обикаляше около мен. Искаше да си играе. „Бре, ела да ядеш!”, му казвах. То – нищо. „Ела да ядеш, защото ме чакат хора”. Искаше игри. От доста време не бях ходил и когато оставам при него, тогава много се радва. Повече се радва на компанията ми, отколкото на храната. Накрая прояви послушание и дойде и яде!


- Чувахме ви да викате „Оле!”.


- Не „Оле”, а „Олет”. Това е бедуинска дума и означава „дете”.


Така разреши нашето недоумение.


Той попита по-младите за тяхното следване:


- Ти, П., на какъв изпит се яви? Виждам те разстроен.


- За факултета по търговски флот.


- Тоест?


- Монтьор по корабите, но не успях.


- Не, благословени. Не трябва да ходиш там. Има много грях. Благият Бог те е опазил.


- Ама исках го, геронда, и два пъти се явявах на изпити, но се провалих.


- Видя ли как те обича и как се грижи благият Бог? Само не се явявай трети път, защото Бог ще те остави и ще успееш! Сега, когато не успя – успя!…


Разговорът се завъртя в друга посока, за напрежението с Турция и глобалния смут.


- Политиците си играят с нас, както ние като малки играехме морски шах. Знаете ли какво е морски шах?


- Не.


Той взе един остър камък и очерта един квадрат. В краищата постави малки и големи камъни.


- Ето, виждате, този голям камък е Америка, този е Русия и това са Гърция, Турция и Кипър. Играят големите, изваждат един от малките, след това изваждат другите и накрая остават само двата големи. След това поставят отново малките в играта, не за нещо друго, а за да могат да играят. Не мога да разбера какво става. Дяволът обучава политиците или политиците обучават дявола!


***


- Геронда, как мога да си представя, че съм по-лош от другите, както казва св. ап. Павел или светците на Църквата? Как мога да си представя себе си, че съм по-лош от един престъпник?


- Трябва да мислиш, че ако другият имаше в живота си възможностите, които аз имах, той би бил свят. Докато аз проявих нерадение. Целият духовен живот се основава върху помисъла. От него зависи цялото напредване в духовния живот. Затова е и необходимо да направим една работилница на благи помисли. Един благ помисъл е равносилен на едно бдение. Благите помисли ни подбуждат към духовна борба. Хората приличат или на мухата или на пчелата. Виждаш, ако имаме една хубава градина с ароматни цветя и някъде в един ъгъл има нечистотии, мухата ще отиде при нечистотиите. И ако има една нива, пълна с нечистотии, докато някъде в един ъгъл има едно цвете, пчелата ще отиде при цветето. Така и хората – със злите или добрите помисли. Със злите помисли да не подхващаме разговор, нито да се занимаваме.

 

превод: Константин Константинов

Пет-шест чинии въздържание

Април 15, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

Пет-шест чинии въздържание

В житието на св. Атанасий Атонски, ктитора на Великата лавра, има следния случай. Този светец винаги ядял много и другите монаси казвали:

- Е, свят е нашият старец, но яде много…

Понеже ги чул, един ден той наредил на готвача да приготви изключително много ядене и казал:

- Затвори вратата на трапезарията, за да не могат да си тръгнат и ще правиш това, което аз ти казвам!

Монасите седнали и започнали да се хранят. Изяли по една чиния. Той им казал:

- Сложете си втора чиния!

Сложили си втора чиния и изяли и нея.

Трета чиния – помъчили се оттук-оттам, изяли да речем една трета.

Четвърта чиния – не могли, само два-трима яли.

Пета чиния, шеста чиния, седма…

Той изял седем чинии. Междувременно всички се били отказали. Казал им:

- Вижте, седем чинии! И мога да кажа, че едва сега донякъде се наситих! Сякаш чувствам, че съм изял това, което би трябвало да изям, ако не пазя въздържание.

Отците казват за тази история:

- Като се хранят, някои изяждат една чиния и се насищат и им е достатъчно. Друг се храни с тях, изяжда две чинии, но никога не се насища, защото би трябвало да изяде седем. Той изяжда само две или една и половина, и с много труд се въздържа. Затова не съдете по външност. Всеки човек има различна мярка.


В Църковната утроба

Попитали един монах на Света гора:

- Какво правите в Църквата?

- Нищо.

- Нищо не правите?

- Да!

- А защо ходите на църква?

- Добре, бебето в майчината утроба прави ли нещо? То е в утробата на майката и само се храни и расте, а когато дойде час, ще се роди. И ние правим същото.

В Църквата сме, седим там и се молим, храним се от Църквата, от Тайнствата, от Божията благодат и растем, докато дойде момент, когато това ще приключи и ще се родим във вечния живот.


Свърши се!

Имахме един старец на Света гора – благодатен човек, понтиец, от Мала Азия. Не говореше добре гръцки, знаеше наполовина турски, наполовина гръцки. Свят човек – старец Филип, който една седмица преди да почине ни извика всичките и попита:

- Какъв ден е днес?

- Понеделник.

- Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, понеделник, Филипас – така произнасяше името си – свърши се!

Тръгна си, милият. В четвъртък не слезе в храма. Той пръв идваше от всички нас. В петък отново не дойде. Какво да правим, изглежда беше умрял. За да не слезе в църквата, трябваше да е умрял. Отидохме, почукахме на килията, нищо. Не отвори. Какво да правим? Старецът ни каза да разбием вратата – ами ако беше вътре и нещо му се беше случило? Ударихме вратата, цялата падна. И какво съзряхме насреща? Старец Филип, седнал на един стол, сложил си схимата, с броеницата, пред иконите, със запалени свещи, спокоен гледа как пада вратата и пак така спокойно ни казва:

- Излезте всички навън! В понеделник ще е „свърши се!“, не днес!

И наистина, в понеделник Филипас „свърши се“. Почина. Знаеше го отпреди.

Така, чеда, човек стига до крайния предел на своята издръжливост. Там е Бог. Там, където няма повече къде да ходиш. Както Христос слезе до дълбините на ада, както Йона беше в стомаха на кита, в пълна изоставеност. Там е Бог. Затова човек трябва да бъде твърд. Бог не е в широкия път, а там, където си сам. Дори там, където се чувстваш изоставен от Бога, и там можеш да Го намериш.


10 000 тухли благодарност

Сещам се, когато бях на Света гора, имахме монах във Ватопед – папа Ириней, французин. Дойде за пръв път в Света гора – французин по рождение, син на някакъв френски аристократ. Ние, както сме си свикнали, вършим си работата, търчим нагоре-надолу. Ако го срещнеш пред себе си и бързаш за някъде, изгорял си! Първо трябваше да ти се усмихне и ти да се усмихнеш, и да ти каже:

- Прощавайте!

- Няма нищо, кажи?

- Той пак:

- Извинявайте, сигурно Ви безпокоя?

- Не ме безпокоиш, сине мой! Казвай и да приключваме!

- Ако Ви безпокоя, тогава да говорим някой друг път!

- Е, кажи сега, тъй и тъй се срещнахме!

Хиляди пъти „Извинявайте!“, хиляди пъти „Прощавайте!“, за да зададе един въпрос. И след това десет поклона, още толкова усмивки, мерси… Искам да кажа, че и за тези неща има граница. Веднъж се опитах да му обясня, казвам му:

- Рик, (така се казваше, преди да стане монах), знаеш ли, ние тук на Света гора не сме много по любезностите, няма нужда от чак толкова голяма любезност.

Той ми вика:

- Ааа, аз работих в Париж, когато бях войник, разтоварвах камиони. Веднъж разтоварвахме цял камион с тухли. Когато прехвърляхме тухлите помежду си, си казвахме: „Заповядай, благодаря, моля!“, от сутринта до вечерта.

10 000 тухли… 10 000 пъти да кажеш „Благодаря, моля!“. Казах му:

- Ако направиш това с нас, ще свършиш в лудницата. Няма начин.

Искам да кажа, че е велико нещо човек да знае собствените си граници. И за да научи границите на другия, той трябва да научи собствените си граници.


Ако раят се напълни

Както казваше старецът Паисий, ако предположим, че настъпи Второто Пришествие и по парадоксален начин раят се напълни, и не остане място за другите, а Бог каже на някои: „Извинявайте, чеда, не излязоха сметките, не могат всички да отидат в рая. Пълно е!“, тогава някои хора ще започнат да се карат и да правят сцени: „Защо не ни постави предварително и сега стоим! Правехме толкова много неща!“. Докато човекът, който е великодушен, ще каже: „Добре, че раят е пълен. Нищо, че останахме отвън. Нека се радват тези, които са вътре!“. С други думи, зависи как стоиш пред Бога. Съвършенното е да чувствам другия като свое „Аз“, както Христос казва, да възлюбиш ближния като себе си. Тоест, другият да бъде твоето „Аз“, да не бъде вече друг…


Да не съм глупав да отида в ада!

За това съвременните християни, или поне тези на моята възраст, се учудват и не разбират основни неща в Църквата. Казват: „Не е ли достатъчно, че правя толкова много? Какво още искаш?“. Те не могат да разберат съвременния свят, не могат да разберат например монашеството, казват: „Защо ти е да ставаш монах? Не можеш ли да отидеш в рая, подвизавайки се в света?“. Отговорът е, разбира се, че можеш да отидеш в рая. Ама ние не ставаме монаси, за да отидем в рая. Ще отидем ли в рая? Възможно ли е? Или ще останем отвън? Имаше един старец на Света гора – старец Арсений от Кавказ. Простодушен човек, който не говореше много гръцки, а знаеше повече турски. Когато беше на 75 години, се оплакваше, че старец Йосиф не го е прибрал при себе си, че обещал да го вземе, а още не го е взел. Казваха му:

- Дядо, не се ли страхуваш, че ще умреш?

- Не, не се страхувам.

- Добре, ами ако отидеш в ада?

- Да не съм глупав да отида в ада!

С други думи, зависеше от него. Нашата връзка с Бог е въпрос на любов.


Да потънеш от любов

Иначе казано, може да имаш любов, но да нямаш разсъдливост. От любов отиваш да посетиш другия, но нямаш разсъдливост и от любов стоиш дълги часове или му говориш неща, които не му принасят полза. Както казваше приснопаметният старец Паисий, някой може да има лодка, която побира 12 души – на Света гора само с лодки се движим – и друг да го помоли да го закара до Дафни. Но лодката поема 12 човека и ако онзи от любов качи 14, накрая всички ще потънат. Подбудата е била добра, от любов: „Отци, елате в лодката, колкото искате!“. Изобилна любов, но без разсъдливост – резултатът от това е, че ще потопи всички.


0,01% нарушение

Веднъж излязохме от Света гора с неколцина отци, пътувахме с автобуса по линията Уранополис – Солун. Пред мен седяха две отчета от скита Кавсокаливия, единият беше малко по-модерен, така да го наречем, а другият години наред не беше излизал от Света гора. И двамата бяха зилоти, т.е. да ги наречем по-традиционни, простодушни хора, които следваха стария календар по един по-фанатичен начин. Пътуването продължи 3 – 4 часа и единият почерпи другия с бонбон, а той го попита:

- Да не би да са млечни?

- Вземи, благословени! Млечен бонбон, как, това млечен бонбон ли е, яж, нищо няма!

За зла участ, обаче, съседът му взе и прочете съставките. Имаше различни неща и пишеше, че бонбонът съдържа 0,01% млечен продукт, нещо такова. Стана голяма каша в автобуса – викове, крясъци, приказки, скандали, защото човекът нарушил поста с 0,01% млечен продукт.

Много хора прекалено се задълбочават по този въпрос, което, ако произлиза от добър помисъл за акривия (тоест, от желание за строгост), е добре. Човек обаче не бива да е прекалено схоластичен, защото не трябва да оставяме впечатление у хората извън Църквата, че най-важното, което ни интересува, е дали има една капка олио, а не гледаме реално същността и смисъла на поста.


Кой си, та да съдиш?

Знаете ли, има някои стари хора – не знам дали има такива около вас – които си говорят сами и казват на глас мислите си. На Света гора имаше един старец – Давид, който си постави като условие, когато се качва и слиза по стълбите, за да стигне до килията си, да казва Иисусовата молитва. Имаше много стъпала и другите му говореха:

- Дядо, ела в някоя килия по-долу, близо до храма!

А той:

- Не! Аз искам да се качвам по стълбите!

Той искаше да се качва по стълбите и да казва молитвата. Между другото, сам си говореше. Изкачваше едно стъпало и казваше:

- Господи Иисусе Христе!

И си отговаряше:

- Какво искаш, бре, Давид? – все едно, че Бог му отговаря. И пак:

- Помилуй ме, Христе мой!

На следващото стъпало отново:

- Господи Иисусе Христе!

- Какво искаш бре, детенцето Ми?

- Е, какво да искам, Ти знаеш, Ти си Бог. Толкова години не направих крачка напред, та сега ли ще го направя? Помилуй ме!

Между другото, веднъж заведохме същия старец на празника на един друг манастир. Вечернята свърши и седяхме близо до него. Той беше толкова простодушен, нека ви кажа какво стана. Времето минаваше, а все не се чуваше камбаната за трапезата да ходим да ядем. Много скоро щеше да започне бдението. Той каза:

- Ама какво става тук? Няма ли да ходим да ядем?

Отговорихме му:

- Е, дядо, спокойно!

А той:

- Ама в нашия манастир веднага щом свърши вечернята, има трапеза и отиваме да ядем! Манастир ли е това, в което ме доведохте?

И след това пак сам си казваше:

- Ти, Давиде, кой си? Сигурно си игумен тук? Не. Духовен изповедник ли си? Не. Свещеник ли си? Не. Е, какво искаш, та съдиш?

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“. Издание на Ловчанска митрополия

 

Човече, какво е животът?

Април 3, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

 

Ние сме отровили земята

Много ни е открито, но ние с всичко злоупотребяваме. Просто е очевидно, че сами сме създали условия за невъзможността за продължаването на живота на земята. Заради замърсяването. Отровили сме се. Питейната вода е само два процента от общото количество. Когато няма възможност водата да се пречисти, всичко ще се отрови! Враг номер едно на човека се явяват отровните газове от моторните средства, а после и всичко останало. Всяка фабрика изхвърля огромно количество отрови, същото е и в селското стопанство. Отровна вода пие Белград. Един инженер ми каза: „Ние хлорираме водата, а с това още повече я отравяме. В това няма смисъл, бактериите и бацилите е лесно да се отстранят, а отровата не може да се премахне“. Филтрирай колкото искаш, прочиствай, прави каквото искаш – навсякъде около нас е отрова. А като изчезне водата за пиене, изчезва и животът. Човешкият организъм е седемдесет процента вода. Селското стопанство напредна много, а някои видове дървета изчезнаха. Например брястът отдавна го няма. Дори планинските извори са отровени от радиацията, киселинни дъждове отравят земята. Отровили сме се…

А на хората все им е малко. Това е започнало още от грехопадението, веднага се проляла кръв. Каин убил своя по-малък брат Авел от завист, че неговата жертва се приема. Оттогава започнало всичко и до днес няма мир. Всички търсят нещо, като че ли ще векуват тук, на земята, а всичко е напразно. Изглежда, че краят е близо. Фабриките с такава скорост тровят околната среда, че дълго няма да може да се живее.

- Как ни влияе замърсената околна среда?

- Ето, сега казват, че Сърбия особено страда в това отношение. Говорят, че в нея радиоактивното замърсяване е най-силно. В Сърбия е най-голямата радиация.

Не сме болни, но нямаме бодрост. Все не ни е добре. Хората са здрави, а не знаят кое им пречи. Пият лекарства, но им става по-зле. Докато имаме още малко чист въздух, трябва да го използваме. Но и той е вече значително замърсен, всичко е замърсено. Особено ако се занимаваме с умствена работа, е необходимо да дишаме дълбоко, защото мозъкът хаби огромно количество кислород. Ако нямаме достатъчно кислород, не можем да вникваме в работата, нещо не се получава и се чудим защо. Няма достатъчно гориво, няма кислород.

- С какво да се храним?

- Ето, виждате, че ядем отровена храна. Всичко отровихме. На пазара не можеш да купиш нещо здраво. Изглежда красиво, но не смееш да го вземеш. В края на миналия век един старец рекъл: „Ще дойде време, когато хората ще произвеждат много селскостопански продукти, но няма да могат да ги ядат“. Ето че настъпи това време. Храната е отровена материално и духовно. Отровени са децата, отровени са и старците. Хората си мислят, че ще векуват, а животът е твърде кратък.

Човече, какво е животът? Нищо. Той е толкова кратък, че не можем и да си представим. В младостта човек не забелязва това.

Аз често размишлявам колко клети сме ние, не можем да преживеем и четири милиарда секунди, което би било живот от сто и двадесет години. Сто години са три милиарда секунди. Какво са сто години?… Нищо… Момент… Кратък миг… Живеем във вечността.

Ние измерваме времето благодарение на въртенето на земята около своята ос и около слънцето. Ако слънцето би спряло в зенита си, ние нямаше да можем да го измерваме, щеше да цари безкраен ден. Не бихме имали отправна точка. Когато не измерваме времето, като че ли то не съществува. То съществува само в нас, ограничените от пространството.

Трябва да погледнем птиците

Слава Богу, има все още птици… Макар много видове вече да са изчезнали. Животът все повече се унищожава и гасне… това не е тайна. Преди десетина години, като паднеше сняг и се покажеше месечината, се събираха зайци. Голям сняг, а те скачат, гонят се един друг, превъртат се в снега, играят си. Радват се. Радост от живота. Животните чувстват радост от живота, а ние я разрушаваме и помрачаваме. Те имат радост от живота, а ние имаме всичко, но никак не сме доволни. Те не се грижат, не правят хамбари за жито, нищо не вършат, но Господ ги храни. Ще хапнат малко, ще намерят убежище да спят и са благодарни Богу. А ние не. Птиците постоянно хвалят Бога, от ранни зори, от три до девет не престават. След това малко утихват и отиват да търсят храна, да нахранят малките. После отново пеят. Никой не ги заставя, а те пеят. Слуша ли ги някой, или не, те си пеят… А ние сме намръщени, с наведен нос. Нито ни и до песен, нито до нищо. Трябва да се вгледаме в птиците, които винаги са радостни. На нас все нещо ни пречи, а какво е то? Нищо.

из книгата: „Мир и радост в Светия Дух“

Нашата ревност трябва да бъде разтворена в Христа

Март 28, 2019 in Беседи, Начална страница



– Отец Георгий, чувала съм такова наставление: трябва да възненавидите самия факт, че сте още живи – това означава, че душата ви все още не е достигнала до най-доброто си състояние, което се придобива чрез християнския подвиг, за да може Господ да я вземе при Себе си….

– Ако се въоръжим с това твърдение, ще изпаднем в прелест! Животът е Божи дар. Четете посланията на свети апостол Павел: „Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас (Фил.1:24-25). Веднага се чувства здравият дух, който няма нищо общо със самоизтезанието.

Ако тялото е дом на Светия Дух, то към него трябва да се отнасяме по съответен начин. Ние живеем в тяло, то е част от нашата природа и ние не бива да се борим с него. „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф.6:12), – пише апостол Павел.

Постът ни е даден, за да приведем тялото в съответствие с богоустановените правила на живот, изложение в Божия Закон. През Великия пост ние сме призвани да подчиним тялото на стремежите на духа. Всичко прекомерно винаги завършва зле.

– А как светците са „умъртвявали плътта”? И съвременните подвижници също се придържат към правилото: „не бива да жалим плътта”.

– Надмогването на природата е възможно само за хора, достигнали до висок духовен живот: пустинници, затворници, стълпници. При това, за всеки от тези видове подвиг, са давали благословение само на най-опитните подвижници. Т.е. те се готвили дълги години за това поприще и чак след това поемали по него. Вземете например преподобни Паисий Светогорец – един аскет от наши дни – с каква трезвост се отнасял той към всичко.

Нека следваме тези правила, които е установила Църквата. Когато учех в семинарията, четях много светите отци: преподобните Ефрем и Исаак Сирин, св. Макарий Велики и други. Стараех се да усвоя преди всичко техния дух. А при тях има много здрава вътрешна основа на правилно отношение към себе си.. Именно това им е позволило безупречно да преминат по предначертания от Евангелието тесен път (срав. Мат. 7:13) и да оставят след себе си голямо наследство: както духовно семейство от ученици, така и наставления към тях.

Много важно е да имаме пред вид, че досега говорихме за монаси. Миряните трябва така да устройват духовния си живот, че да не пренебрегват нуждите на своето семейство.

– Как да избегнем ревността не по разум?

– Попитали свети Антоний Велики: „Коя е най-високата добродетел?” Той казал: „Разсъдителността”. Ето, аз съм болен от диабет, два пъти ми е правена сърдечна операция. Опитах да постя строго и започна силно главоболие, след службата вървя към къщи, като едва местя краката си. Ами изяж парченце риба и всички тези пристъпи ще те оставят. Апостол Павел пише: „Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде” (Рим. 14:3).

Яденето или неяденето не ни отдалечават от Бога и не ни приближават до него – такъв е принципът на Църквата. Постът е обща норма, която е насочена към всички, но всеки човек трябва да намери своята мяра на въздържание – така казват светите отци. Това ми е по силите, а това е просто буйство на моята ревност; това ми е полезно, укрепва ме и аз преминавам поста, придобивайки духовна сила, а с това, напротив – изтощавам себе си така, че не съм способен нито за молитва, нито за богослужение. На кого е нужен такъв пост? Кой ще те осъди? Яж с мярка, а не така, че стоейки в храма, да мислиш само за това, как по-бързо да притичаш у дома и да хапнеш нещичко. Всеки християнин трябва да определи своята норма, като се посъветва с духовника си.

Припомняйки си своя произход от род на търговци, преподобни Серафим съветвал всеки да търгува с това, което му носи печалба: чувстваш ли от поста несъмнена полза – пости, а ако не си здрав, не се придържай към „манастирския устав”, прибави в храната си това, което те подържа и ти дава сили на носиш послушанието си.

Нашата ревност трябва да бъде разтворена в Христа. Нека спокойно и разумно да се стремим към това, в дните на поста да привикнем към въздържание във всичко. Отказал си се от блажна храна – отсечи и склонността си към развлечение: не включвай телевизора, недей да празнословиш. „Като постим, братя, телесно, нека постим и духовно!” Тогава и след Пасха няма да изгубим тази нагласа.

– Кое е главното за съвременните християни?

– Защо за съвременните? За всички хора и за всички времена, до края на вековете, е дадено едно Евангелие. „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и во веки” (Евр.13:8). Главното е да изпълним Господните заповеди, защото в тях е заключена Божията воля. Случва се, идват хора и казват: „Искам да изпълня Божията воля”. „А как ще намериш волята Божия?” – питам ги. Мълчат. Тя е изразена в Божия закон.

– Най-често на хората им идват на ум старозаветните заповеди: не убивай, не прелюбодействай… (срав. Изх. 20:2-17). А как да изпълняваме евангелските?

– Цялото Свещено Писание е единно, не бива да разделяме Стария и Новия Завет. Сега чета Псалтира и се удивлявам на всеки ред. Тук е заложена такава мъдрост! Всички зърна, които след това са израснали в Новия завет, вече ги има в Псалтира.

Четете Псалтира! Христос казва: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен; и те са, които свидетелстват за Мене” (Йоан 5:39).

Вникнете в думите на пророк Исаия: 700 години преди боговъплъщението и бъдещата Голгота, той вече описва кръстните страдания на Христос – и то така, сякаш всичко това е станало пред очите му. Духът е един и същ! Не бива да разделяме, да противопоставяме Стария и Новия Завет. Недопустимо е Старият Завет да се чете с пренебрежение, сякаш това е нещо изостанало, ненужно, отживяло времето си. Не, и за нас той е също толкова жив и поучителен, както и за тези, които все още са очаквали идването на Спасителя в света.

– По-рано е имало благочестива традиция: вярващите са се стараели през Великия пост да прочетат цялата Библия – от книга Битие до Апокалипсиса. Защо сега от старозаветните текстове у дома в най-добрия случай се чете Псалтира?

– Не знам. Самият аз много обичам да чета Стария Завет. Не само Псалтира, но и пророците, и историята на израилския народ. Един е духът, един е Бог, един е Божият промисъл за спасението на човешкия род. Господ ни е обогатил със Свещеното Писание. Защо пренебрегваме този дар?

Христос казва: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Мат. 5:17). Той не е отхвърлил Стария Завет, Той го е изпълнил. Господ просто е учил правилно да разбираме това, което по-рано е откривал на човечеството чрез пророците. „По-лесно е небе и земя да премине, нежели една чертица от Закона да пропадне” (Лук. 16:17) – така казва Господ. Цялата жива библейска традиция е съвкупна, тя не бива да бъде разделяна.

Сега битува убеждението, че без да разберем миналото, не можем да разберем настоящето. Това е вярно. Ако не се въоръжим, не усвоим всичко, което ни разкрива Стария Завет, ние ще бъдем лоши последователи и на Новия. В Стария Завет има много ярки примери. Някои, четейки Библията, се препъват и недоумяват: „Но там се говори за войни, за убийства!”… Всичко това е описано, за да разберем, че в нашия живот се случва същото. Ако сега пресметнем, колко аборти се извършват в света – или дори само в нашата страна – ще се ужасим: това е по-страшно от атомна война! Идват, правят ти една инжекция – „Не искам детето …” Свещеното Писание ни отваря очите, за да видим как животът на човека е изпълнен с неправди.

И Новия, и Стария Завет са изпълнени с диханието на Светия Дух. Нужно е само правилно да разбираме и да усвояваме Свещеното Писание.

– Какво е различното в евангелските заповеди?

– Евангелието ни открива нов дух, ново отношение към живота, самия нов живот, който ни е явил нашия Господ Иисус Христос. Не пророк, не ангел – а Богочовекът. Именно за това се появяват заповедите: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се, за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44). Казано е: „възлюби господа Бога твоего с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум…. и ближния си, както себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците” (Мат. 22:37-40).

– В прощалната си беседа с учениците си Господ казва: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго” (Йоан 13:34). Т.е. с кръстна любов. Известно е, че преподобни Паисий Светогорец, който се молил за болните от рак: „Нека болестта им дойде върху мене” – когато научил за своята ракова диагноза, се зарадвал.

– Има хора, които стигнали до такова духовно състояние, че вече не се страхуват от смъртта. Преподобни Паисий Светогорец чувствал, че Бог го води. Когато четях за живота му, още преди да бъде канонизиран, учуди ме това, че той е сменил няколко манастира. Но значи, за това е имал указание от Бога. Той не е проявявал своеволие, а наистина е чувствал Божието водителство. По същия начин в свое време и свети Игнатий (Брянчанинов) оставял обителите една след друга: просто чувствал, че това не е неговото място и трябва да продължи нататък.

Винаги съм се стремял да проверявам чрез моя духовен опит ревността на младите пастири, които идват при мен за съвет или които се изповядват при мен. Помня, когато още служех в храма на Божията Майка „Живоприемен източник” в Царицино, дойде един млад свещеник и взе да проповядва за това, че всички ние трябва да умрем за Христа и затова, дайте да не се леним и да постим с цялата възможна строгост и т.н.

„Боже мой! – спирам го аз. Какво говориш? Погледни хората, на които проповядваш това… По-добре ги пожали”. „Утешавайте, утешавайте Моя народ (Ис. 40:1) – ето какво иска от пастирите Бог. „Защо да говорим на тези бедни хора такива думи? – опитвам се да убедя този ревностен отец. Христос е умрял за нас, а ти какво – призоваваш хората: вървете и умрете за Христос? Какво искаш – себе си, човека, да поставиш на мястото на Христос?” Принципът незабележимо се подменя. Божествената Жертва се замества с личната ревност. Слушат ни хора, които у дома имат малки дечица, семейства, възрастни родители. И какво? Да захвърлят всичко това и да търсят своя лична Голгота? Защо тогава Христос умря за нас?

Спомени със св. Паисий Светогорец

Март 27, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Старецът Паисий ни отвори веднага. Имаше много добро настроение. Останахме при него три часа и половина. През цялото време вършеше ръчния си труд и ни говореше по много теми. В началото, искайки да ни почерпи, отиде да извади вода от кладенеца. Въжето се беше оплело. Опитваше се да го разплете с голямо търпение. Бях започнал да губя търпение. Бях и жаден… Старецът ни погледна с блага усмивка и ни каза:


- Имало едно малко дяволче, на което големите дяволи му се подигравали. „Ти си малък, не можеш нищо да направиш. Слаб си и не можеш да изкушиш хората, да ги завлечеш в някой грях.”


А то отвърнало:


- Е, и аз правя нещо. Отивам и оплитам въжетата и конците, за да ругаят хората…


Накрая въжетата се разплетоха и старецът ни даде прясна вода и локум.


- Една вечер видях да блещукат две очи. Помислих, че е изкушение, но на сутринта видях две заешки стъпки. На другия ден ме посети едно малко зайче. Взех го на ръце, нахраних го, взех боя и сложих един кръст на челото му. Тръгна си и след малко дойде отново с братчетата си. Нахраних ги, сложих и на тях един кръст с думите: “Къде ви остави безсърдечната ви майка? Поставих ги на едно място и на сутринта си бяха тръгнали.”


Г. от нашата компания поиска прошка, че така често го безпокоим.


- Не, не е така. Приятно ми е да разговарям с хора, които имат духовни интереси. Това е равносилно на молитвата, която бих отправял. Онова, което ме разстройва, е, че идват някои любопитковци и очакват да видят някаква… зоологическа градина. Дойдоха веднъж трима. Видях ги от прозореца и разбрах, че са любопитковци. Рекох да им отворя да видя какво ще излезе. Седнаха мълчаливи и ме гледаха вцепенено. Не след дълго единият попита:


- Вали ли много сняг тук?


- Е, не много.


Не след дълго вторият попита:


- Морето далеч ли е оттук?


- Е, половин час.


Мина малко време в мълчание и третият попита:


- От дълги години ли сте тук?


- От еди-колко си.


Видях, че нямат нищо друго да кажат и им казах:


- Я да ви попитам и аз сега. Караманлис къде се намира?


- В Париж.


- Папандреу?


- Ама умря, не го ли научихте?


- А, така ли? Я ми кажете, как върви лирата сега?


Започнаха да спорят, единият каза еди-колко си, другият еди-колко си. Слушах ги и им казвам:


- Добре, не се карайте. Я ми кажете, каква духовна полза получихте и какво излезе от разговора, който имахме?


Затова се крия от любопитните. Имам шест бърлоги тук наблизо и отивам и се крия.


(Спомних си, че веднъж старецът беше поставил една табела и пишеше „Подивях, отидох в гората”.)


Старецът Тихон казваше, че „Бог всяка сутрин благославя с едната си ръка целия свят. Когато вижда смирен човек, го благославя с две ръце”. Божията благодат идва задължително в смирения човек.


Не е нужно да се тревожим за спасението ни. Божията милост ще ни спаси даром. „Милост Твоя поженет мя… (Твоята милост ме преследва)”, не казваме ли така? Разположение иска Бог. Разбойникът горе на кръста разположение имал, затова и пръв влязъл в Рая. Даже скочил през оградата, защото св. ап. Петър, който държал ключовете за вратите на Рая, още не бил влязъл…!


Децата искат нещо по-дълбоко. В неделните училища осакатяват децата. Създават разглезени християни. Само тра-ла-ла и игрички. За жертва – нищо. Също така светските хора имат театър? Да направим и ние християнски театър. Светските хора имат телевизия? Да направим и ние християнска програма. Разбира се, детето иска и топката да играе. Но ние даваме само светски радости на децата. Скриваме истинската радост.


Най-малкият от компанията ни попита:


- Тоест е лошо да гледаме телевизия?


- За духовна телевизия не ви ли е говорил никой?


- Не, какво е това?


- Не го ли знаете, че съществува духовната телевизия? Както за тялото съществува телесна наслада, така и за душата съществува духовна наслада. Затова много светци виждали какво става в същия момент далеч от тях. Живеели други духовни състояния.


- Грях ли е, че не се молим?


- Ама кой има нужда, ние или Бог? Ние имаме нужда, не Бог.


Тези, които не се подвизават, имат тревога, те са за съжаление. Докато малката борба загася тревогата.


Когато човекът придобие чистотата на Адам, природата около него се опитомява. Тук имах доста змии. Но аз съм пълен със страсти. Когато змията ме вижда, бяга, не прави място на гнева, дразнението, затова и е по-добра от мене. Мен Бог ме сътвори човек, домоуправител. Можеше да ме създаде змия, не е ли Негово право? И за съжаление още не съм Му благодарил, че ме е сътворил човек.


Направи ми впечатление едно маслиново дърво до него. Беше орязано и обелено. Попитахме го защо е така и той ни каза с кимване:


- А, маслината… Подстригах я, обръснах я, свалих й и расото да видя какъв плод ще даде!


В Атина и в мегаполисите децата живеят в кафези. Не виждат природата. Имат изкуствени цветя, изкуствени животни, изкуствени игри, затова израстват сред фалш и свикват с него. Живеят фалшив живот.


Да сравняваме себе си със светците, не с другите. Аз например постих три дена. Когато обаче чета, че преп. Паисий Велики е постил 20 дни, какво мога да кажа?


Аз, който съм толкова години калугер, ако благодатта ме остави, ще ме видите в някоя долнопробна кръчма в Солун, макар никога досега да не съм ходил.


Светите канони са ограда. Нужно е духовникът да има голяма разсъдителност. Св. Василий Велики постановявал строги канони, но накрая с това, което казва за начина на покаяние и т.н. отхвърля по някакъв начин всичко.


превод: Константин Константинов

 

Мислиш, че управляваш всичко

Март 19, 2019 in Беседи, Начална страница

 

Свети Никодим Светогорец смята, че необходима и основна предпоставка, за да възлюбиш Христос, да се облегнеш на Бога и да повярваш в Него, е първо да се отчаеш от себе си. Какво ще рече това? Да кажеш: „Аз не мога да успея сам, нито мога сам да помогна на другия. Не мога сам да помогна на детето ми. Загубил съм надежда”. И какво да правя след това? Да започнеш да се надяваш. На кого? На Христос.

 

Да се надяваш на Христос. Не на себе си. В себе си вярваше толкова години и не постигна нищо правилно. На себе си се облягаше толкова време и я оплеска. Разчиташе на твоите сили и с шум и трясък се провали. За щастие, ти разбра това. Сега дойде часът да повярваш в Христос. Дойде часът да повярваш в твоята сила. „Ама”, казваш, „аз вярвам в Христос”. Да, казваш, че вярваш, теоретично, но толкова години какво направи? Остáви Христос в ъгъла. „Ама, как Го оставих в ъгъла?”. На практика Го остави в ъгъла. Теоретично вярваше в Него, но какво искаше? Искаше сам да успееш във всички твои житейски въпроси. Ти да извикаш, ти да накажеш детето. Ти да го контролираш. Ти да го разследваш. Ти да вземаш решение за всички въпроси. Мислиш, че управляваш всичко: жена си, детето си, мъжа си, работата си. И имаш огромен егоизъм. Този егоизъм не ти дари търпението. Сега обаче дойде час да оставиш всички твои въпроси в ръцете на Христос. Не в твоите ръце. Защото твоите ръце държат всичкия гняв, ярост и целия океан на егоизма. Но я погледни ръцете на Христос колко по-различни са от твоите собствени ръце! Ръцете на Христос са продупчени и окървавени. Те са продупчени от гвоздеите, които сме поставили. Ръцете на Христос са продупчени и именно затова през тях може да се плъзне всеки порок, но и попиват всеки грях, всяка страст и огорчение, защото Христос  „взема греха на света”. Тези ръце оставят детето ти да диша. И ако детето ти погледне през тези продупчени ръце, ще види само любов, любов и любов. И уважение. Разбра ли го? Сега, когато го разбра, чакай. Чакай и ще видиш чудото. Прояви търпение. Сега, когато след толкова търпение разбра и схвана смисъла на търпението, на издръжливостта, на смирението, чакай. Всички тези неща – търпение, издръжливост, смирение – вървят заедно. Защото, за да чакаш, трябва да имаш смирение. Егоистът не понася да чака. Докато смиреният чака и казва „Бог си знае. Бог има Своите собствени ритми. Детето ми ще се промени не когато искам аз, а когато то само иска и когато Бог иска. Тогава ще се промени детето ми”.

 

Видя ли какво ми каза? „Искам да се промени детето ми. Да го видя, пък ако ще да умра!”. Не знам дали ще го видиш променено преди да умреш. Може да го видиш след като умреш. Бог може да иска да проявиш такова търпение, че да не съумееш да го видиш променено, както ти го искаш. Господ обаче ще го види и ще го видиш и ти оттам, където ще бъдеш, във вечния живот. Необходимо е обаче голямо търпение. Трябва да очакваш отговор на молитвата, която едва вчера отправи. Помоли ли се вчера? Ще чакаш. Кога? Не се безпокой. Когато стрелата на твоята молитва стигне до сърцето на Бога, прободе го и окървави от любов, тогава ще видиш резултата. Кога отправи стрелата на молитвата? Вчера. Тогава почакай. Тя пътува. Никоя молитва не е напразна. Никоя молитва не остава без отговор. Необходимо е обаче търпение. Трябва да чакаш.

 

Определени хора очакват да видят резултат на момента. Сега се молиш и искаш утре да видиш резултат. Може и това да стане. Но когато вземеш броеницата в ръката си, не очаквай веднага плодове. Мнозина отиват на Света Гора с броеница в ръка и искат да видят Бога с едно бдение, което ще направят. Искат да видят нетварната светлина с молитва за една нощ. Не става така. Необходимо е голямо търпение, необходимо е голямо очакване и да казваш „Господи, когато Ти искаш. Аз ще чакам. Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли”. Господ ми обърна внимание, погледна ме, чу ме, но първо трябва да почакам. Хубаво е да очакваш Бога и да проявяваш търпение в тези божествени въпроси.

 

Знаеш ли св. Амон колко време чакал докато се освободи от гнева? Той всеки ден молил Бога за това. И знаеш ли колко чакал? Осем години. През всички тези години продължавал да се гневи, но се борил отново и отново, молил се, и отново и отново проявявал търпение. На осмата година Господ дошъл и го освободил. Я си представи той да се беше отчаял на седмата година и да беше казал: „Е, няма да продължа. Не мога повече. Една, две, четири, пет, шест, седем години търпение. Е, нищо не става”. Обаче. Той потърпял още една година, стигнал до осмата и дошло неговото освобождаване и избавяне. След това сърцето му станало толкова спокойно, че никога не се разгневил повторно през живота си. Ти гневиш ли се? Гневиш се. И аз се гневя малко. Не толкова много, но и аз се гневя. И тъй, искаш ли и ти да живееш това чудо? Тогава от днес започни да се молиш с търпение.  Моли Бога да ти отнеме гнева. Моли това на всяка св. Литургия. И не ми казвай: „Какво да правя в Църквата?” Ето. Това да правиш. Ако се гневиш, ходи всяка неделя и моли Бога да ти отнеме гнева. И само заради това да ходиш на Църква, ще имаш сериозна причина да ходиш в Божия храм. И да казваш „Господи, дари ми кротост, спокойствие; да не избухвам; да не ме гледат децата и да треперят, да не ме гледа жена ми вкъщи, да я притеснявам и да създавам този тежък климат с мои викове, гняв и нерви. Господи, отнеми ми гнева!”. Зная, че ти се помоли за това. Колко пъти? „Е, колко пъти да се моля за това”. Много. Св. Амон – осем години. Ти колко години се моли? Колко дълго казва на Господ „Избави ме, Господи, от тази страст”. От гнева, яростта, блудството, пиянството, пушенето, грабежа, лъжата, любопитството. Каквото и да имаш, моли Бога и след това прояви търпение. И знаеш ли защо трябва и ти да проявяваш търпение, както правил св. Амон и всеки един светец? Защото Този, Който чакаш търпеливо, не е някой случаен, а светият Бог, Който никога не е изрекъл лъжа, а остава верен на Своите обещания и любов. Бог ще дойде в даден момент, ще ти помогне, и ти ще станеш спокоен като овчица, никога няма да се разгневиш повторно, никога няма да пиеш повторно, никога няма да пушиш повторно, ще се избавиш от твоите страсти и ще станеш нов човек. Необходимо е търпение и молитва. Очаквай и твоята спътница да се промени към по-добро. Не бързай. Не искай всички неща да станат още днес и рязко по-добри. Жена ти не е натрупала всички грешки, които има за един месец. Това са грешки на цял един живот. Това е характерът, който се очертал, затова се казва характер. Характерът се очертава в нас още от детските години. Не можем в един миг да променим тези неща. Някои съпрузи си поставят краен срок „Ако не се разберем до една година, ще се разделим!”. Ама седни, бре, детето ми! Как ще се разделиш. Чакай, прояви търпение. „Какво търпение, отче?” Ама характерът е такъв. Променя ли се така лесно? Трябва да почакаш…

 

превод от гръцки

 

Сега ще се ядосам

Март 11, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 


 

Сега ще се ядосам!

 

Веднъж един човек, който тежеше 140 кг, дойде да става монах. Висок, пълен, гневлив – викам си: „Аман, аман!“ Дойде и каза: „Отче, когато се ядосам, треперя, гневя се и скърцам със зъби!“ Веднага щом си припомнеше нещо, за което да се ядосва, започваше да скърца със зъби. Един хубав ден реши да стане монах. Изби ме студена пот и си рекох: „Пресвета Богородице! Той ще ни изтрепе! Ако дойде тук и го хванат нервите, звяр е, какво ще правим? Ще ни изтреби! Дано не идва!“ Ала дойде. Предупредих другите: „За Бога, гледайте да не му кажете нещо накриво! Ако видите, че нещо не му харесва много, дръпнете се малко назад, да видим как ще се справим с него, защото само да духне и всички ни ще изтреби!“ Какво да ви кажа. Благодатта толкова силно подейства в този човек, че сега не знае какво означава гняв. Невероятно нещо. Напълно се промени и вярвам, че вече и да иска, не може да се ядоса.

Сещам се за един старец на Света гора – Йаков, който беше юродив заради Христа. Винаги обикаляше бос, сред скалите, в снега… Носеше едно расо, което някога беше черно, но с времето избеля и цялото беше в кръпки. Някои отци решиха да му ушият ново расо. Искаха и му го ушиха, но той не искаше да го облече. Един ден го хванаха двама по-здрави монаси, свалиха му старото расо и се опитаха насила да му сложат новото, а той, клетият, повтаряше: „Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам!“ Но не можа да се ядоса – опитваше се, но беше забравил как човек се ядосва, не можеше да намери механизма на гнева и се предаде на волята на отците. Той беше велик светец. Беше и пророк.

Да не ви казвам, че един ден дойде и му дадохме да яде макарони. Имахме и гости. Той седна на земята, защото не ядеше на трапезата. Когато един отец му донесе чинията с макароните, той каза: „Момент!“, изсипа чинията на цимента и даде да я измият. Междувременно започна да яде макароните от земята, но един котарак отиде и му измъкна два-три макарона. Той започна да го гони, за да си вземе обратно макароните – и това ставаше пред посетителите. Те се смееха и не разбираха какъв е този човек.

Той почина. Беше дивен човек и се движеше в друга атмосфера. Не знам дали някога ще бъде описано житието му.

Друг случай с него. Беше март и на Света гора имаше голям сняг, намериха го някъде сред снега. Трепереше от студ, беше страшен студ. Когато го доведоха до печката, за да се стопли малко, той каза: „Слава Богу! Днес бях като св. 40 мъченици!“ Лицето му и сърцето му бяха пълни с радост, защото се удостоил с това изпитание.

Знам, че това не се предава с думи. Просто го казваме, за да очертаем пътя, че когато Бог утешава душата на човека, тази утеха надмогва всички събития от този свят и може да угаси насладите, както и скръбните събития да обърне в радостни.

 

Сватба ли е, или погребение

 

Казах ли ви историята с онзи светогорец? Има един светогорец, старец Модест, клетият, живее в пустинята, в скита „Света Анна“. Простодушен, но изпълнен с ревност. Веднъж минал край църквата „Света София“ в Солун и видял венци, тъй като имало погребение. В Гърция слагат венци, които са много скъпи. Ако починалият е някой богат, църквата е пълна с венци, украсяват с цветя, с ленти… Объркваш се, мислиш, че си на сватба… Има някакви погребални бюра, където продават такива неща, сега и в Кипър ги има. Купуват ги оттам, а ние гледаме покойниците през прозорчето или изобщо не ги виждаме. Сега нямаш пряка комуникация с мъртвеца. По-рано вземаха починалите вкъщи, обличаха ги, грижеха се за тях, целуваха ги, почитаха ги… Днес починалият е затворен в ковчега.

Този старец отишъл, видял цветята и извикал:

- Сватба ли има тука?

- Не, погребение!

- И какво е това тука?

- Това са венците за починалия.

- Колко струват?

- 5000 драхми единият.

- 5000 драхми единият? Ама това е тщеславие, прахосничество, не е правилно!

- Е, какво да правим, отче? Ние ли ще променим обичаите на света?

Той влязъл вътре.

- Къде е вдовицата?

Опечалената вдовица била отсреща. Той я попитал:

- Вдовице, какви са тия неща, които правиш? Тези неща обременяват душата на човека! Какъв е този егоизъм и тщеславие?

Той продължавал, а тя, клетата, в своята болка казала:

- Остави ме на мира, клети човече! Остави ме на мира, махни се оттук!

- Какво да се махам, дойдох да ти кажа да се покаеш и да мислиш за мъжа си!

Тогава тя извикала:

- Не издържам вече! Обадете се на 100 (номера на полицията в Гърция)!

Отецът не знаел какво е 100 и казал:

- Ако щете, обадете се на 1000!

Така и остана това на Света гора, защото, когато се върна, го разказваше…

Да не говорим, че счупи и една статуя в Атина. Отишъл в Министерството на образованието. Някой му казал, че пред Министерството има гола статуя на Афродита. Тръгнал от Света гора, пътувал с влака през нощта, отишъл и се ужасил. Върнал се обратно и отсякъл:

- Не стават така тия работи!

Взел един лост, отишъл на другия ден с влака рано сутринта и направил на прах статуята. Тя обаче била археологически паметник, хванали го на място и щели да го съдят. Съдията го попитал:

- Искаш ли адвокат?

- Не!

- Знаеш, че ще последва затвор.

- Господин съдия, аз живея в пустинни места, върху скалите. В затвора поне ще ми дават хляб и чиния ядене без пари!

- Една година и половина затвор! – отсъдил съдията.

- Какво безобразие! – извикала една жена, която се опитала да защити отеца.

- Безобразие? И на теб шест месеца затвор! – казал съдията.

В крайна сметка, оневиниха отеца, изкараха го невменяем и го пуснаха, но след това той остана шест месеца в Атина, за да ходи на свиждане на жената, като й повтаряше:

- Кой ти каза да викаш и да ме защитаваш?

Това са светогорски истории, които са свидетелство за простотата на човека, която е изключително красива. Когато човек функционира просто, неговите сили вътрешно се обединяват, от ума му изчезват всички лукавщини и сплетни на този свят и става като малко дете. Щом придобие такава простота, тогава човекът придобива голям уют, придобива вътрешен простор и свобода.

 

За уединението и утехата

 

Нека ви кажа от малкия си опит – самотата на града е по-болезнена от пустинята. Тя е много болезнена. Сещам се, че когато бях студент и живеех сам в Солун, преживях жестока самота. Градът е жесток. Страшно нещо, онази самота те убива. Да живееш в блок, с други 200 души и да не знаеш какво става около тебе, кой е пред тебе, долу, горе или до тебе… Да живееш в град, в който, за да вървиш пеша, очите ти трябва да бъдат отворени на четири, за да не те смачкат. И ако закачиш другия, няма „Извинявай!“. Ако вървиш и блъснеш другия, без да внимаваш, тозчас ще си получиш заслуженото. Живееш в такъв град, но въпреки това си изцяло сам. Жестока самота. Сещам се, че тогава казах на стареца Паисий:

- Трудно е в града, голяма самота!

Той ми отговори:

- Прояви търпение. Ако проявиш търпение там, където си, ще ти дам благословение да отидеш в Карулия (Карулия е най-суровата част на Света гора, с пещери в скалите, докъдето се стига по вериги).

Е, тогава и аз си мислех, че ще отида там…

В пустинята има утеха. Сещам се за един приятел пустинник, беше математик. Заваля сняг. Четири метра сняг, всички бяха блокирани. Няма го Харитон. Той дори храна не беше взел със себе си. След двадесет дена успях да отида да го видя. Попитах го:

- Какво става с тебе?

- Добре съм!

- Как изкара толкова дни сам?

Бях първият човек, когото виждаше от седемнадесет дена. Каза ми:

- Трудно ми беше. За пръв път живях толкова дни сам в пустинята, в гората. Напълно сам, да не виждаш нищо! Както бях самичък, в килията ми дойде едно котенце и почувствах такава радост и утеха от това, че… го сметнах като дар, изпратен от Бога, за да ми прави компания.

Разбира се, това е човешката страна, но тя има и друго измерение. Сред жестокостите на града трудно намираш утеха.

 

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“ Ловчанска митрополия