Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

Февруари 12, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Разговор на Манолис Мелинос с отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст” на манастира Кутлумуш

Манолис Мелинос: Скъпи мои читатели, удивлявам се на суровия живот и жестоките духовни борби на монасите, особено на светогорските старци, и се питам как са достигнали до такива висоти на добродетелите. Монахът се отрича от всичко, заради Единия Бог! Отрича се от семейство, от имущество, от себе си…

Със своето смело себеотрицание монахът се стреми към пълнота. Той не напуска света от страх или защото не желае да живее в него, а защото е привлечен от възвишения духовен живот. С други думи, единственият смисъл на монашеското отричане от света е в избягването на всичко онова, което може да попречи на душата му да търси Бога.

Следването на монашеските обети е свързано с непрестанна тежка борба, с „проливане на кръв”, със спадове и ново възправяне чрез молитвата, която е единственият път, теглещ монаха към висините, особено, когато хоризонтът е затворен… Чрез нея, монахът вдъхва небесен въздух, който го очиства, избавя, освежава и непрестанно го обновява.

Спирайки до тук, давам думата на многоуважавания отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст”, който, надявам се, ще ни разкаже повече за светогорския живот и за светогорските старци.

– Отец Мойсей: Нека благодарим на Бога за духовния повод на този наш разговор. Аз внимателно изслушах Вашето изключително точно и ясно въведение и ще използвам това, че споменахте за дадената ни велика привилегия на молитвата, за да кажа няколко думи. Тук, на Света Гора, ние опознахме хора, които се молеха не само за себе си, но и за цялото човечество. Опознахме хора, които се молеха и за онези, които не се молят, които се молеха и за онези, които не искат да се молят, молеха се и за онези, които не бяха и помисляли да се молят, молеха се за онези, които не могат да се молят, молеха се и за онези, които се молят! Молитвата им беше молитва за цял свят, за цялото творение, за всички хора и най-вече за онези, които страдаха, които просеха молитви и за които молитвата беше много нужна.

Старецът Паисий ни е казвал, че има тетрадки, пълни с имена, в които записва болни хора – и то по болести: отделно болните от рак, отделно сърдечно болните, отделно наркоманите, отделно пострадалите при катастрофи. Ден и нощ той споменаваше хиляди имена…

Една сутрин мой познат и аз посетихме  килията на стареца Паисий. Той четеше Псалтира и Евангелието и ни разказа как св. Арсений Кападокийски, на когото той беше първият и най-добър биограф, четял за всяка болест подходящ откъс от Евангелието и подходящ псалм и след горещата му молитва, Бог му отговарял, извършвайки чрез него чудеса. След разговора с него, ние си тръгнахме, за да го оставим с неговата приятелка – молитвата и с неговия приятел – изучаването на Божието Слово. Малко преди да вземем благословение за тръгване, човекът, който беше дошъл с мен, го помоли следното:

– Молете се за моя брат, който почина. Името му е Спиридон.

Старецът му отговори, хвърляйки го в почуда:

– Вече се моля!

Онзи изненадано рече:

– Отче, но аз не съм Ви казвал името му. Направих това току-що.

Старецът му отговори:

– Виж, всяка вечер оттук тръгва една дълга „композиция”. В първите вагони слагам болните, на които им предстои скорошна операция, после учениците и младежите. На края, в големите вагони, поставям починалите, защото те имат голяма нужда, по-голяма от онези, които са живи. За починалите трябва да се молим много. И тъй, след като тази композиция вече пътува, защо да има празни места?! И без това вече поменавам Георги, Александър, Василий, казвам и Спиридон, но поменавам и всички Георгиевци, и всички Спиридоновци и така включвам и твоя брат.

В този простодушен отговор се разкриват велики богословски дълбини, а именно фактът, че в часа на молитвата, няма индивидуализъм, защото няма и индивидуално спасение. Ние не се спасяваме като индивиди, като единици; спасяваме се като патриаршия, като епархия, като енория, като семейство, като манастир, като общежитие, като братя. Нашите взаимни отношения, нашата взаимна молитва, имат последици за цял свят. Моят грях или моята добродетел имат последици за цялото Тяло (за Църквата), позитивни или негативни. Затова молитвата на подвижника има дълбок богословски смисъл; тя е свързана с цялата вселена, с цялото творение.

– Отче, днес хората, които се задушават от множество проблеми, търсят старци, за да има на кого да се опрат и за да почерпят сили от техния опит. Много често те ни молят да им посочим благодатни старци, от които биха могли да получат помощ.

– Съществува опасност към всичко това да се пристъпва като към фолклор, да се гледа на него само като на един хубав обичай. Често тези неща са само повод за свободен разговор, така че някой, седейки със скръстени крака по светските салони, да говори за богоносните старци, с които се е запознал и така, чрез познанството с някои свети лица, някак да растат и неговите „акции”… Казвал съм вече, и искам да повторя, че светостта не е заразна. Нито от един от всички тези преизпълнени с благодат хора, от трижди благословените старци, които споменахме и които бихме могли да споменем, благодатта не се пренася, ако ние не решим и не пожелаем твърдо да обикнем Бога и да постоянстваме в тази любов и в това свое желание… (…)

Блаженопочившият старец Ефрем от Катунакия казваше: „Душо моя, и входният билет ще замине безвъзвратно”, искайки да каже, че в такива случаи, от посещението на Света гора няма никаква полза. Но не мога да не кажа и това, че повечето хора – когато става дума за младежи, това е особено радостно – си тръгват от Атон, преживели една блага промяна. Това е утешително за нас, монасите. Прославяме Бога за това, че и ние поне малко сме допринесли за духовното преобразяване на хора, пред които е животът. Благодарим му, че дава такива възможности и такива благодатни промени в душите на младите.

Света Гора е и си остава купел на ново кръщение за мнозина, които са нейни постоянни жители или пък посетители и поклонници.

Понякога при стареца Паисий идвали хора, които се учудвали, научавайки за чудесни случаи от живота на светците, например на свети Симеон Стълпник, който живял върху стълп цели четиридесет години и казвали: „Тогава ние сме загубени, спасението е недостижимо за нас”. Старецът ги укорявал, казвайки им: „Не сте разбрали това добре, защото ние не четем синаксарите, за да загубим надежда и да изпаднем в отчаяние, а за да се ободрим, да се подкрепим и да добием надежда, която ще ни помогне в нашия личен подвиг, в нашето възкресение и преображение. Ако свети Симеон Стълпник е преживял четиридесет години върху стълп, ти сдържай четиридесет минути гнева си, т.е. прави нещо, което е по твоята мяра. Ако тези свети хора са оставили родителите си, напуснали са своите братя, приятели, отказали са се от светлите успехи, които сигурно биха постигнали в света, откажи се и ти от онова, което те отделя от Бога!”

Патерикът и всички тези духовни четива и разкази за старци са добри, когато дават резултат, когато се превръщат в трамплин, в будилник, който ни събужда, за да станем и да намерим онзи малък процент на наша лична отговорност, според мярата на нашите възможности, да намерим онова, което можем да принесем, да предложим онова, което можем, а не невъзможното за нас. Те не са писани, за да се обезсърчим и да изоставим онова, което ни е възможно, без да го извършим. Това е много важно и именно то трябва да се търси. И тъй, наистина е много приятно да се говори за тези свети хора. Но трябва да ви призная, че всеки път, когато чета или слушам, или гледам такива хора, съвестта ми ме бичува, че не правя нищо, за да придобия и аз нещо от техните добродетели, че не използвам възможността, която ми е дадена, че не предавам себе си напълно на Бога, за да се приближи и Бог до мен. Защото, ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас, но първата крачка трябва да направим ние, за да покажем, че наистина жадуваме за Него и че Бог не е нещо маргинално, някой, за когото се сещаме, когато сме в нужда. С тези прости и скромни, но сърдечни мисли, вярвам, скъпи мои в Христа братя, желая и се моля, тези наистина хубави разкази за благодатните старци да ни служат за малък отдих, но и за покаяние и поправяне. Тези хора – старецът Паисий и останалите старци – са били като нас. Били са обикновени хора, живели са в нашето време. Неотдавна починаха. Много от тях са живи и до днес. Факт и велика истина е, че ако спрат да съществуват такива хора на светостта, добродетелите и молитвата, вече няма да има смисъл от съществуването на света.

Блаженството на преобразените и възродени вярващи принадлежи и на хората от нашето време, но – повтарям – за такова нещо са нужни решителност, подвиг, трезвеност, вдъхновение, жертва – неща, които трябва да си признаем, ги няма у нас. Блажено починалият старец Паисий често повтаряше: „Бог се открива на юнаците!” (…)

– Всекидневно, във всяка минута, ние се сблъскваме с хиляди мъки и неволи. Това са най-вече лични, семейни и професионални проблеми, но общото между тях е притеснението, което ни завладява. От светогорските отци ние търсим слова на наставление и утеха. Какво има да ни каже по този въпрос от своя духовен опит един светогорски монах?

– Ще ви кажа това, което казваше отец Паисий: „Какво може да ни се случи на нас монасите, когато излезем от своята килия и се запътим към Карея или някой друг манастир? Най-много някой трън да ни скъса расото. Но вие, миряните, когато излизате от своя дом, трябва многократно да се прекръстите. И като се върнете, пак трябва много пъти да се прекръстите, защото преминавате през многобройни подводни гребени, през различни опасности и, ако имахме духовно зрение, бихме видели и разбрали, че нашият живот е едно непрестанно чудо: а именно това, че се спасяваме чрез множеството различни проблеми, с които се сблъскваме и през които преминаваме…”

Молитвата, скъпи мой брате, няма определено работно време. Целият ден и целият живот на човека е възможност за молитва, арена, на която човек е призван да се бори. Свети Василий казва, че думите „непрестанно се молете” загатват за Божието вездесъщие, за Неговия постоянен покров над цялостния ход на нашия живот. Помненето на Бога, на Неговите благодеяния е молитва. Когато човек се измъчва от помисли и тревоги, може да насочи своя ум към Бога, да си припомни многото благодеяния, които му е сторил Бог и това да стане повод за благодарност и славословие, което е най-добрата молитва. Отец Тихон, наречен Светогорец, от когото отец Паисий приел велика схима, казвал: „Едно “Господи, помилуй” струва 100 драхми; едно “Слава Тебе, Боже” – 1 000 драхми!”

И наистина, славословието е белег на благодарния човек и на голямото сърце, което се жертва и живее за другите, а не за себе си. (…)

– Старецът Паисий е избягвал да се изказва публично, да се показва на обществени места. Много от посетителите си той е изпращал при техните собствени духовници. Вие, който сте го познавали и рядко някой друг го е познавал, какво бихте ни казали за това?

– Има други отци, които го познаваха много по-добре от мен. Да, нашите килии бяха много близко, една срещу друга. Делеше ни един овраг. Мога да кажа, че наистина дворът на килията му всеки ден беше препълнен от множество хора, които търсеха от него благословение и съвет. Отец Паисий наистина имаше обичай да казва „Вървете при своя духовник, а на мен оставете своите имена, за да се моля за вас”. Бдеше всяка нощ, за да спомене хилядите имена на всички хора, които му поверяваха проблемите си… Това правят и други старци тук, на Света Гора. Те опитват да свържат хората с изповедта, с техните духовници, с техните енории, защото от чисто практична гледна точка да се посещава често Света гора е много трудно. Старците се радват, когато хората живеят светотайнствен живот в своята енория. Старецът Паисий имаше това за правило и постоянно подтикваше към това всички, които го посещаваха. Същото правеше и о. Ефрем от Катунакия и всички останали свети старци.

– Отче, моля Ви да ни кажете нещо повече за общите черти, които са имали светогорските старци (Паисий, Йосиф Исихаст, Порфирий Кавсокаливит, Софроний Сахаров и др.). Можем ли да намерим някакъв общ елемент в техния начин на живот?

– Да, мисля че първото нещо, което без затруднение бихме могли да кажем е, че те имаха и имат онова, което съществува при всички Божии люде – любовта към Бога и произтичащата от нея любов към хората. Тази любов се изразяваше на първо място чрез молитвата, чрез непрестанното им молитвено застъпничество за всички хора и най-вече за онези, които им бяха поверили своите проблеми.

Друга обща черта на онези отци, които споменахме, но и на онези които не сме, а са познати по своята добродетел на Света Гора и извън нея – беше тяхното смирение. Всеки от тях смяташе смирението за върховна цел на своя живот. Никой от тях не желаеше слава и чест. Никой не желаеше да се изказва, да се натрапва. Този начин на мислене ги издигаше духовно. Ако видим за някого, че иска да се изказва и показва, че иска за него да се говори, значи нещата не стоят добре.

– Старецът Паисий твърдеше, че съществуват т. нар. голи подвижници, които живеят скрити от човешки очи и в състояние на духа от преди човешкото падение. Освен тях съществуват ли на Света Гора отшелници, до които е трудно да се стигне, отшелници, които живеят „по планини, пещери и земни пропасти” (Евр.11:38).

– Онова което е сигурно и което никой не може да отрече е, че има Божии люде. Те могат да се намират и посред Карея, и в пристанището на Дафни. Могат да се срещнат в някой манастир, как палят кандилата или почистват двора, или приготвят храната, или слагат трапезата. Никой от тях няма върху себе си етикет с надпис: „Обърнете внимание, аз съм този и този! Стигнал съм до там и там, имам такава и такава степен на духовност”. Духовността обича да е невидима, тайна, скрита. Рекламата, а още повече саморекламата показва, че човекът не върви добре, няма добродетел. Най-големите светци на Църквата са се смятали за първи между грешниците!

Хора на светостта съществуват. Ние може да ги срещаме всеки ден, но да не ги познаваме, по-точно да не ги разпознаваме. Само един свят човек, един духовен човек, в чийто собствен живот са се възцарили добродетелите, може да ги разпознае, да разговаря и общува с тях. В наше време няма много затворници и скрити подвижници. Техният брой много е намалял, но със сигурност свети хора има. Когато светите хора, хората на молитвата изчезнат, тогава няма да има смисъл от съществуването на света и Бог ще оттегли своята милост от нас. На молитвите, моленията и протегнатите ръце на светците ние дължим своя живот и благодарение на тях светът продължава да съществува.

 

Източник: “Чуваjте душу”, Православна мисионерска школа при храм Свети Александър Невски, Белград, 2005 г.

Смирението е идеалът на християнския живот

Януари 30, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Хората мислят за себе си, че са нещо, но човек е нищо. Владика Николай казва: Какво е човекът? „Една торба смрадливо месо и нищо повече“. Нищо. Многознайко. Не разбира, че е оръдие… в ръцете на падналите духове.


Господ прави с нас каквото иска, но ни е дал поле за действие, където можем да мислим и да се определяме дали желаем доброто, или не. Духовете са паднали още преди сътворението на човека. Не са запазили своето състояние. Човекът е създаден в края на творението, последен, за да е негов венец, и господарува над материалния свят.


Материалният свят – космосът, не е бил в такова положение. След грехопадението е станал груб и тленен. Но въпреки че е такъв, светът има своята красота…


Нашите прародители са били безсмъртни. Не са зависели от времето и пространството, както сега зависим ние. Движели са се като мисълта… След падението всичко се разрушило. Бог, Който целият е Любов, знаел, че разумните същества няма да могат да запазят своето състояние и им дал времето от Сътворението до Страшния Съд да се опомнят и върнат в лоното на своя Родител. Да се съединят с абсолютното Добро и абсолютната Любов.


Но ето, на хората им харесва повече злото, отколкото доброто. Паднала природа! По-лесно е да се мисли за злото, отколкото за доброто, но в злите помисли няма мир и покой. Колко голямо е нашето падение! Страшно! Не можем да дойдем на себе си, не можем да направим нищо за себе си. Въобще нямаме съзнание за това колко ни тероризират умните сили. Смятаме, че това са наши мисли. Мъчат ни завист, злоба, ненавист. Тирания на тираниите! Душата не иска това, но не може да се освободи. От малка е навикнала и злото е пуснало дълбок корен в нея. Необходимо е да се изхвърли всичко това. Трябва да се превърнеш в любов. Да бъдеш абсолютно мирен и тих. Но това не е лесно, страшно е човешкото падение!


Човек не може без Божията помощ

Човек не може без Божията помощ. Твърдоглавият човек си мисли, че знае нещо. А всичко наоколо е тайна Божия. Дори за себе си сме тайна. Не знаем какво сме, откъде сме дошли, къде отиваме? Що за същество е това, което мисли, движи се и говори. Прави нещо, но само не знае как. Каква тайна е това? Как работят вътрешните му органи без негова воля, и то съвършено? Със своите помисли човек разрушава всичко.


- Болестите идват от греха?

- Причината за болестите са в мислените падения. Всичко е от мисълта. Обикновено ние имаме и добри, и зли помисли. С каквито мисли се занимаваме, такъв ни е животът. Духът се храни от мислите, а тялото – с физическа храна.


- Съществуват ли наши мисли и мисли, които ни се внушават отвън?

- От всички страни ни се внушават помисли. Ние живеем сред мисловни вълни. Ако можехме да ги видим, щеше да ни се открие страшна мрежа. Всеки от нас има в себе си „радио-приемник“. Човекът е много по-прецизен „приемник“ от радиостанцията и телевизора, само че функциите на ума му са повредени. Колко прецизно и възвишено битие е човекът! Но ние не можем да ценим това. Не успяваме да се включим към Извора на живота, за да чувстваме радост. Врагът постоянно ни подмята помисли. На свети Антоний Господ открил мислената мрежа, която ни обкръжава. Виждайки я, той въздъхнал: „Господи, кой може да избегне това?“. Чул глас: „Само смирените и кротките“. Тях дори не ги докосва. Смирените и кротките са причастни само на мира и тишината.


из книгата: „Мир и радост в Светия Дух“

 

Бог не дава добродетелите в пакет

Януари 23, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Спомени със св. Паисий Светогорец


- Да славим, братя мои, Бога, че ни е удостоил да приемем ангелската схима. Само дето трябва да се трудим с любочестие. Да обикнете килията и вътрешния труд, за да помогнете след това положително на хората. В противен случай ще се опитате да изпълните вакуума със светски неща, които не изпълват душата, а я задавят с повече тревога, защото светските неща нямат кислород. Виждам в нашата епоха много и добри младежи да се посвещават на Христос, но да не се напрягат с любочестие и да не се подвизават светоотечески, а само четат светоотечески книги, и не напредват.

Гордостта прави труден живота ни и ни терзае. Да не се доверяваме на себе си, нито да имаме самоувереност. Виждате от природата, например ехидната. Има самоувереност. Докато всички други змии веднага щом те видят, бягат, тя не бяга. Седи там, чака, съска и те подготвя да я удариш. Лошо нещо е самоувереността.

Някога дойде един баща, който беше отчаян. Детето му имаше увредено око. Другите деца му се подигравали и го иронизирали. Завел го на психолози и казали на бащата да го облича с хубави дрехи, да не се лишава от нищо, за да не се различава от другите деца. Ситуацията обаче ставала по-зле. Казах му да му даде да чете жития на светиите. Наистина го направил. Виждайки гоненията и страданията на светците, малкото дете поискало да им подражава. Вече не само не се разстройвало от своите съученици, а стигнало дотам да ги закача, за да го иронизират!

Искаме от Бога да ни даде смирение или други добродетели. Но как ще ни даде Бог смирение? Ще ни каже: вземете 5 кг. смирение? Не, Бог не дава добродетелите в пакет. Ще ни даде възможности за смирение. Ще ни го даде с някой чепат човек. Или ще отнеме за малко благодатта от игумена, и така ще ни се скара несправедливо. Ако приемем това, лека полека ще дойде смирението. След това ще прати благодатта на игумена и ще разбере… или молим Бога за чистота. Как ще я придобием? Чрез изкушенията. Във всички добродетели полагаме изпити. Нека се подвизаваме да вземе малко повече от основната оценка.

Ако човек обича себе си, тогава се изолира от Бога. Сякаш си поставя изолация. И този, който мисли само за себе си, Бог не мисли за него.

Виждате, благодатта издава смирения. Смирения дори и егоистът не го безпокои. Горделивият се дразни от горделивия, докато от смирения извлича духовна полза, защото има Божията благодат.

Днес хората бързат да сварят във всичко. Работа цял ден, тревога, търчане. И когато свършат работата, бидейки изморени, замаяни, вземат волана и шофират колата. Опазил ни Бог и нямаме повече катастрофи. Дойде един човек, глава на семейство и ме попита какво да прави. Има три коли и срещаше много трудности. Казах му да задържи само едната, по-малко да пътува, защото три коли са много разходи. Колкото повече улеснения търсим, толкова повече затрудняваме живота си.

Християнинът и много повече монахът трябва да има любочестие. Да се подвизаваме да влезем в Рая не от страх от ада, а за да не наскърбим Бога.

Днешните младежи се затрудняват да тръгнат напред. Маслото в двигателя е замръзнало и гумите са квадратни. Но благият Бог не съди греховете на днешните младежи с греховете на младежите от по-стари епохи.

Един човек беше дошъл в каливата и хлопаше да му отворя. Видях го през прозореца и казах: три пъти разговарях с теб. Не е нужно сега обсъждане. Само една броеница. Той хлопаше постоянно. Не ме оставяше да се помоля един път с броеница за него. Накрая успя да мине оградата, дойде в каливата, счупи стъклото и влезе. Аз онемях.

- Какво ти стана, бре детето ми? – му казах.

- Геронда, дойдох за обсъждане – ми каза.

Аз му отговорих:

- Бре, за обсъждане ли си или за връзване?


превод: Константин Константинов

За раните на душата и за “духовния пластир”

Януари 17, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Кратко или подробно да се изповядваме?

Ако говорим за словесния израз на покаянието, то как трябва да се кае човек? Има хора, които по време на изповед просто разказват своя живот или – още по-често – се оплакват колко лошо е всичко при тях. Други претоварват своето покаяние с множество детайли, погребвайки в тях същността на това, за което искат да попросят прошка от Бога. Случва се, изповядвайки се, човек пряко или косвено да оправдава себе си – например, дълго обяснява, че знае точно как би трябвало да постъпи, но ето – сбъркал е и е постъпил по друг начин. Между другото, има грешка – противоположна на тази, и това е липсата на всякаква конкретност. Изповедта звучи така: „Съгреших с дело, слово и помисъл, с гордост, завист, ненавист, преяждане, прелюбодеяние” и т.н., с което покаянието завършва.

Как да пристъпим към изповядването на своите грехове? Ще се постарая да посоча няколко основни момента.

На изповед човек трябва да говори за това, за което се чувства виновен. В една от случките описани в „Патерика” някакъв брат пита своя духовен отец: „Авва! С какво да се занимавам в килията?”. Онзи отговаря: „Какво ще те безпокои, когато застанеш на Страшния съд?” – „Моите грехове.” – „Тогава отиди в килията и плачи за греховете си”.

Ако се опитаме да приложим този съвет към нашия живот, трябва да се запитаме: защо отиваме на изповед в крайна сметка? За да се помирим с Бога, да попросим от Него прощение за тези грехове, в които се съзнаваме виновни. Ако отиваме за друго – по-добре да не ходим: нашето покаяние ще бъде формално, безполезно. Ако сме дошли при Бога със съкрушение за конкретни грехове – нека просим прошка за тях, а не да се опитваме да разводняваме покаянието си с излишни разсъждения. Ако ние сериозно обидим някого, но отивайки при него, вместо да му кажем: „Прости ми за това и това”, започнем да говорим за какво ли не, няма ли той в края на краищата да ни каже: „Слушай, приятелю, какво искаш? Аз едва се сдържам след това, което ми причини, а ти тук ми дрънкаш някакви врели-некипели. Върви си, моля те.” Бог няма да ни каже така, но на практика нещата ще станат по-лоши.

Преподобни Йоан Лествичник казва, че преди да застане на молитва, човек трябва да се подготви за нея и да напише на хартията на своето прошение правилните думи. Ако той прави това небрежно, разсеяно и без усърдие, тогава ще скъсат прошението му и ще му го захвърлят в лицето. Същото, образно казано, може да се случи и при изповедта, когато нашата хартия, с написания на нея цял роман, може също да бъде скъсана и хвърлена в лицето ни. И което е най-страшното, ние може и да не забележим това.

Изповедта трябва да бъде конкретна, понятна за свещеника. Когато ние казваме: „Съгреших с дело, слово и помисъл” или „Грешен съм в гордост и гняв”, остава абсолютно неясно какво стои зад това. Ние само назоваваме страсти, които живеят и по един или друг начин се проявяват във всеки човек. На изповедта трябва да се каем в конкретни прегрешения, защото само тогава можем да се поправим.

Да не говорим, че зад една или друга дума може да стоят напълно различни неща. Например гневът (това е може би най-очевидният пример) може да се прояви във викове, във вопли, в побои, в това човек да изпотроши целия дом, или в това, просто да кипи вътрешно и да не може да каже нито дума. Всичко това са различни степени на греха. Освен това, ако един човек, изпадайки в гняв, преди се е бил, след това е престанал да налита на бой и, разгневявайки се, само е ругаел, а постепенно се отучил и да ругае и сега само скърца със зъби – това е огромен напредък! И ако свещеникът знае какво е било преди и вижда, какво е сега, той разбира, че за този гняв не трябва да порицава човека, а трябва да му каже: „Ти си герой. Слава Богу! Сега престани да скърцаш и със зъби, след това вникни в поводите, които те карат да се гневиш, разбери, че те са нищожни и ще успееш напълно да се избавиш от този грях”.

Ако изповедта не е конкретна, свещеникът няма да може да каже нищо на дошлия при него за изповед човек. И на изповядващия се често му е трудно да си изясни какво се случва с него: той чувства, че гневът го задушава както и преди. Но, докато му е давал израз, му е било по-леко, а сега се сдържа и чувства още по-голяма тежест. Струва му се, че от неговите усилия няма никаква полза – положението не става по-добро, а се влошава. Ето защо ясната изповед е много важна.

Ето още един пример как неконкретната изповед може да доведе до недоразумение. Човек от енорията се кае: „Виновен съм в прелюбодеяние”. Но аз виждам този човек в храма, той редовно се изповядва и причастява, и дори не е женен, а да предположа, че има отношения с омъжена жена, ми е трудно. Питам го: „Какво по-точно имате пред вид?” – „Имах нечист сън…” Това дава възможност на свещеника да разясни: не, това не е прелюбодеяние, това е просто сън. Грехът може да се изразява в някакви неподобаващи мечтания преди лягане или в това, че след събуждането е останало съчувствие към видяното на сън, а не в това, че ни се е присънило нещо нецеломъдрено – в това няма никакъв грях. Но когато човек говори без да даде никакви пояснения, не можеш да разбереш за какво става дума. Той казва: „Виновен съм в прелюбодеяние.” и ти отговаряш: „Добре, отлъчен си за една година от Причастие.” Разбира се това е безумие и формализъм и от двете страни! Не бива да ги има.

Има неща, които изискват обяснение. Например, чуваш на изповед: „Пребих човек.” Какво е това? Хулиганство, за което по закон се предвиждат петнадесет денонощия в ареста, а ако са нанесени тежки телесни повреди и реална присъда. Но ако човекът обясни, че е вървял по улицата, видял, че бият някого, застъпил се за него, завързала се схватка – това е напълно различна ситуация, нали? Или например, идва човек и казва: „Скарах се жестоко с Иван Иванич.” Какво може да каже свещеникът по този повод? Нищо, ако изповядващият не се уточни: „Скарах се с него и не мога да му простя, чувствам, че дори не искам.” Друго нещо е, когато той каже: „Скарахме се, после ме хвана срам, отидох, помолих за прошка и се сдобрихме.” Затова такива детайли, поясняващи същността на случилото се, не са излишни.

Говорейки по същество, трябва да говорим лаконично. Не са нужни обяснения от рода на: „Отидох в магазина, болеше ме главата и затова по пътя се разсърдих на човека, който ме обля с кал с колата си. А в магазина се скарах с касиера, защото се опитваше да ме излъже в сметката…”. Това е излишно. „Постъпиха с мен нечестно и аз не се отнесох към това спокойно, разгневих се”, или „Една кола ме опръска с кал и аз наругах наум шофьора”.

Когато християнинът се изповядва редовно, възниква възможност веднага да се проведе някаква духовна работа. „Ето ти постъпи така, а какво трябваше да направиш?” – „Да премълча”. – „И още?” – „Това и това”. Разборът на греха е и негово лечение. Човекът е показал раната си и ти си му предложил пластир – ето това се извършва по време на тайнството Покаяние. По-точно – и това.

Изповедта не е време за съвети?

Много често на свещеника му се налага да слуша от идващите на изповед разказ за техните скърби, болести, обиди и неуредици. Разбира се, оплакванията от живота и разказът за това колко лошо е всичко, в никакъв случай не са изповед, а желание на човек да сподели това, с което сам не може да се справи, желание да получи подкрепа, наставление, понякога просто да си излее душата. И пастирът, от една страна, не трябва да отблъсква този, който вместо разкаяние за греховете е решил да му разкаже за болките си, защото негов дълг е не само да приеме изповедта, но и да утеши, да подкрепи дошлия. От друга страна е възможно свещеникът да няма време за това при изповедта и, което е по-важно, той не бива да допуска християнинът да подмени едното с другото, защото тогава ще остане без това, за което е дошъл – вместо насъщен хляб, ще получи, ако не камък, то корав комат.

Човек сам трябва да разграничава изповедта от разговора по вълнуващите го проблеми. Ако е нужно да се посъветва със свещеника, по-добре ще бъде да го помоли да му отдели за това време извън изповедта – след нея или в друг ден, а пред аналоя с кръста и Евангелието трябва да се кае Богу (помнейки и това, че нашите грехове от една страна и житейските ни трудности и беди от друга, са тясно свързани).

Дневникът като начин за самоконтрол

Няколко думи по повод подготовката за изповед. Много неразумно е човек да живее безгрижно седмица, две, три, може и месец, а след това изведнъж да се сепне: „Какво се случи в живота ми за това време и какво ставаше в моята душа?” и да се опита да едновременно да сумира, проанализира и изповяда всичко това. Не за месец – за няколко дни се случват много събития и ние, бидейки невнимателни, се отпускаме духовно през това време.

По време на едно пътуване из Русия свети Йоан Кронщадски бил запитан от събралите се за среща с него свещеници: как можем да водим внимателен живот и да се променяме към добро, а не към лошо? Той отвърнал, че за него един от начините за самоконтрол и работа над себе си е дневникът. Дневникът на свети Йоан Кронщадски не е публикуван изцяло. Освен откъсите от него, влезли в книгата „Моят живот в Христа”, ние имаме възможност да се запознаем с други извадки, публикувани отделно. Но даже четейки само тези фрагменти, ние виждаме непрекъснатата работа на светия пастир над себе си, строгото му самоизобличаване в най-дребни прегрешения и немощи, искреното му покаяние.

Вероятно подходящата форма за самоконтрол е индивидуална за всеки. Но това, което може еднозначно да се препоръча, е извършваното всяка вечер изпитване на съвестта и покаяние за тези грехове, които сме допуснали през деня. За това, като средство за запазване на вниманието върху себе си и средство за промяна, говори преподобни Никодим Светогорец в своята книга „Невидимата бран”.

Важно е не просто да си припомним в какво сме съгрешили през деня и педантично да го запишем в тетрадката си – не, трябва да обмислим: защо паднах в тези грехове? Как бих могъл да ги избегна? В какво се състои грешката ми – просто в невнимание или в недостатъчна строгост към себе си? Дали, разбирайки как трябва да постъпя, аз все пак се поддадох на изкушението или обстоятелствата бяха такива, че не успях да се справя?

От една страна трябва да попросим прошка от Бога, а от друга точно да проанализираме какво да направим, за да не падаме отново в тези грехове. Внимателният към себе си човек, помнейки това, което се е случило вчера и завчера – а той помни това, ако работи над себе си по подобен начин, още днес се готви за утрешния ден. Така се създава един непрекъснат цикъл.

Преди да отидем в храма на изповед, можем да извадим тази пазеща се на някое скришно място тетрадка и да я прегледаме, припомняйки си записаното в нея. Разбира се и тук можем да се хлъзнем по пътя на формализма: например, прочитайки своите записки подред, без да ги анализираме, да говорим на свещеника едно и също по няколко пъти с различни думи. Естествено, всичко записано трябва да бъде обобщено по някакъв начин: ако в нашите записки един и същи грях се повтаря в различна форма, трябва просто да кажем, че този грях е бил извършен от нас не веднъж по един или друг начин.

Разбира се, говорейки за един или друг грях, трябва да разбираме: дали това е бил срив, предшестван от борба или сме грешили неограничено и произволно. Това също трябва да се каже на изповедта. То ще позволи на свещеника да разбере степента на падението и състоянието на душата. Тогава той наистина може да ни даде добър съвет и наистина да ни помогне.

Има и изповеди, които е достатъчно просто да изслушаш, без да казваш нищо, разбирайки, че човекът сам ще направи всичко необходимо. Може само да се помолиш за него, да го подкрепиш и това ще бъде достатъчно. Но по-често с изповядващите се трябва да говорим, да им подскажем, да ги посъветваме. За съжаление, някои трябва да бъдат изобличени, отрезвени. Трябва да направим за тях това, което те сами не са направили за себе си и дори да ги „изплашим”. Как? Да им напомним за смъртта, за това, че покаянието не е просто някаква рутинна процедура, а сериозен момент от живота. Макар че най-добре е, когато християнинът сам изобличава и отрезвява себе си.

Фрагменти от книгата на игумен Нектарий (Морозов) – „Тайнството Изповед: Как да се научим да се каем и да престанем да се крием от Бога”

източник: сайт на Саратовска епархия

 

Да изградиш щастливо християнско семейство? Няма нищо по-просто!

Януари 10, 2019 in Беседи, Начална страница, Семейство

 



– Има една известна фраза на писателя Лев Толстой: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему”.  Как мислите, прав ли е бил Толстой?

– Доколкото си спомням, в семейния си живот самият Лев Николаевич е бил, меко казано, не най-щастливият човек. Затова аз лично не бих се доверил на това негово обобщение. Струва ми се, че всички щастливи семейства, които днес, уви, са все по-малко и по-малко, са уникални – всяко по своему. Нали и всеки човек е неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Когато наричаме Господ Творец, на гръцки това е „поетис” трябва да помним, че главното Негово творение е човекът. Истинският художник няма две еднакви картини. Така е и при Господ.

И, разбира се, когато две неповторими личности създават единство, това е такава тайна, която само при повърхностен поглед изглежда проста. Сякаш това е някакъв стандарт, който усреднява или нивелира индивидуалностите. Но всички щастливи семейства, които съм виждал, са неповторими. Може да става дума за мълчаливи, сдържани за страничния поглед отношения, но винаги се чувства тяхната удивителна дълбочина. Можем да видим и радостни, весели отношения между съпрузите. Дългогодишните семейства са еднакви само в едно отношение – съпрузите започват да си приличат един на друг. Виждал съм семейства (за съжаление такива рядко се срещат), в които и двамата съпрузи са християни, преживели дълъг съвместен живот. Възгледите им за живота са почти еднакви, дори интонацията им при разговор е еднаква. Гледаш ги и разбираш, че именно това е истинското щастие. На някого това може да се стори скучно. Не знам, на мен не ми се струва така.

– Идват ми на ум думите на Алексей Илич Осипов за това, че има закони на духовния живот, благодарение на които хората стават щастливи. Да, всички хора са индивидуални, но има някои закономерности, които трябва да се спазват, иначе мозайката ще се разпадне на безсмислени фрагменти.

– Разбира се, пътищата към семейното щастие са различни, но по същество има и напълно необходими изисквания и тях можем да наречем закони. Между другото, книгата на А. И. Осипов „Брак. Любов. Семейство” е потресаваща. Според мен, това е най-добрата брошура за брака. Винаги ме е поразявало това, че Алексей Илич, без самият да е семеен, толкова дълбоко е прозрял същността на семейните отношения. Затова на всички, които искат да се венчаят и се замислят за целта на християнския брак, давам тази книга.

По-кратко същината на християнския брак беше изразил веднъж о. Димитрий Смирнов. Майка ми се черкуваше в неговия храм и ми разказа този случай: „Неделен майски ден, горещина като през лятото, службата е свършила. Отец Димитрий седи изморен на един стол, опашка от хора, чакат да разговарят с него. В храма влита двойка млади хора, държащи се за ръце. Видно е, че много се обичат. Погълнати от своето щастие те не забелязват опашката, отправят се направо към него и на всеослушание питат: „Отче, какво трябва да направи човек, за да изгради добро християнско семейство?” Отец Димитрий вижда, че пред него стоят невъцърковени хора, замисля се за миг, и като остроумен човек, казва: „Няма нищо по-просто: вземаш един добър християнин и една добра християнка и се получава добро християнско семейство”.

Това звучи като шега, но на практика в нея се съдържа целият опит на Църквата. Ако ти се молиш, ако се стремиш към Христос, ако изпълняваш думите на апостола, че „вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5), ако се стараеш да приличаш на Него, ако преодоляваш греховете си и се бориш със страстите си, то тогава ще бъдеш добър съпруг, а тя добра съпруга.

С други думи, когато Христовите заповеди са основа за изграждането на младото семейство и така си остане през целия живот, когато двамата имат тази обща ценностна система, която за тях е абсолютен авторитет, тогава това ще бъде едно щастливо семейство.

– Знаете ли, ужасно е, но сега си дадох сметка, че не познавам такива семейства. Знам повече или по-малко хармонични семейства, но и там има забележими търкания и поне някакво малко недоволство от другия. Уви, аз не мога да кажа, че познавам напълно щастливи семейства.

– Ние с вас в този смисъл сме сираци, почти няма такива примери.

– А двойките, за които говорихте – това по-възрастни хора ли са?

– Разбира се. Това са възрастни хора, които се преживели заедно по 30-40 години.

– Но те са живели и са се възпитавали в атеистичното съветско време – откъде е това при тях?

– И в съветско време също имаше отделни вярващи хора.

– Но сега сякаш вярващите станаха повече.

– Да, но основните духовни закони, които Вие споменахте, спазваме все по-малко и по-малко. Парадоксът е в това, че по съветско време все още работеха остатъчни християнски принципи и вече невярващи по това време хора, считаха, че трябва да ги спазват. Именно това помагаше да се създават и запазват семействата.

Ще ви приведа следния пример. Има една известна съветска песен ”Толкова много златни огньове има по улиците на Саратов”. Текстът е написан от поета Николай Доризо, член на партията от 1947 година, т.е. човек, вече не причастен към християнската традиция. И въпреки това вижте какви редове има там:

Ох, рано се ожени той!
Печална история!
Аз крия от себе си своята любов,
а от него – още повече.
Не трябва да го виждам –
страхувам се да не му се харесам.
С любовта си ще се справя сама,
а заедно няма да можем да се справим.

– Т.е. тя обича женен мъж?

– Да. Именно. Но все пак тук има отношение към чуждия брак като към най-голяма светиня, която е по-горе дори от собствената влюбеност. Човекът ще преодолее своето влечение към другия, защото не може да разруши чуждия брак. Това християнско отношение към семейството се е предавало през съветската епоха още известно време, чрез примера на родителите, като общоприета норма, но след това е започнало да се руши. И не случайно виждаме, че у европейските народи бракът, като социален институт, почти прекратява своето съществуване. В това число и у нас – на десет брака приблизително девет развода. Това е чудовищна статистика.

Защо се случва това? Защото Евангелието е престанало да бъде основа на семейния живот. Християнското отношение към брака е такова: веднъж за цялата вечност. Дори не за цял живот, а за цялата вечност. Т.е. ти, тя и Той. Както сега на венчанието стоите пред царските двери, така, държейки се за ръце, ще стоите пред Божия престол на Съда. И тъй като вяра и надежда в Божието Царство вече няма да има (те вече няма да са необходими, тъй като всичко ще се изпълни), а любовта пребивава во веки, то вашата любов ще остане. Да, тя ще бъде в друга форма, „защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30). Но любовта не може да изчезне, ние знаем това от Божието Откровение – от Свещеното Писание.

Любовта на Бога към човека е така висока и силна, че Господ отива на Кръст заради тази любов. И християнинът е човек, който е призван именно към такава любов към съпруга, към децата, към родителите, към всички. Не случайно Свещеното Писание винаги свързва заедно любовта към хората и любовта към Бога, защото едното е невъзможно без другото. Такова разбиране за любовта, като за нещо по-силно и по-важно от живота и смъртта, е предложено на човека от християнството. И, ако разбираме, че именно него трябва да въплътим в своя семеен живот, тогава ще разберем защо в Църквата са невъзможни, например, разводите. Църквата не приветства също и втория или третия брак. Истинският християнски брак може да бъде само един.

Да, от Свещеното писание ние знаем, че овдовелият човек може да създаде ново семейство и каноните на Църквата позволяват това. Но ако погледнете богослужебните указания за венчанието на овдовели хора, в учудване ще забележите, че венчаващият се вдовец се отлъчва от причастие за една година. Защо? Защото не е достигнал до онази височина, оказал се е по-плитко от онази дълбочина, към която е бил призван в своя брак. Да, загубата на съпруг или съпруга е изпитание и болка, които е допуснал Господ, но тя или той вече те чакат там, във вечността.

Така също на овдовелия свещеник в Църквата винаги е било забранено да създава второ семейство – не защото към него се предявяват някакви отделни изисквания, а защото изискванията, които Църквата предявява към всеки християнин, се прилагат към свещеника на сто процента. Към останалите може да има някакво снизхождение: по немощ на човек може да му бъде разрешен втори и даже трети брак, ако той се е оказал твърде слаб, за да въплъти християнския идеал за брака. Но свещеникът трябва да покаже своя брак на Христос и да каже: „Ето, Господи, аз успях всичко с Твоя помощ. Да, в един момент Ти ми я взе. Но аз бях щастлив, и тя беше щастлива”.

   „Основният принцип на любовта е служението“

– А как бихте отговорили на въпроса какво е любовта?

– Ако говорим за такава любов, разбираме, че нейната основа е подражанието на Христовата Любов. На Тайната вечеря, Христос, отивайки на страдания казал много важни думи: „Син Човечески не дойде за да Му служат, но да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20:28). Удивително! Божият Син, Творецът на вселената, Който възпира бури, насища хиляди хора с пет хляба, е дошъл, за да служи. И за да разберем, че това не са просто думи, той изпълнява робското послушание – измива нозете на учениците. Реакцията на апостол Петър е напълно разбираема: това е невъзможно. Кой си Ти, и кой съм аз? Но Христос го прави именно затова, апостол Петър да разбере какво се иска от него в служението му и какво трябва да бъде то.

Изключително важно е да се разбере, че принципът на любовта е служението. Обичам – значи служа. И това е акт на волята, а не емоция. Това не е „тя е прекрасна, красива и изящна” или „той е състоятелен и мъжествен, той е силен и ще ме защити”. Не, това е „аз ще служа на този човек, аз ще го направя щастлив”. Парадоксалното е, че изключително голяма част от хората встъпват в брак, за да бъдат щастливи. Това е естествено очакване на грешния човек, но християнинът встъпва в брак на първо място, за да направи другия щастлив и чрез това и самият той да стане такъв.

Аз имах такъв случай – не мога да го забравя. Потресе ме един сякаш дълбоко въцърковен човек в четвъртото десетилетие на живота си, който имаше жена и дете. Бракът му започна да се разпада. Седнахме на една пейка в храма и разговаряхме два часа и половина. И за всичко според него беше виновна жена му. Той вече вътрешно изцяло беше намерил оправдание за това, че иска да я напусне. И аз му казвам: „Слушай, а ти когато се женеше, искаше ли да я направиш щастлива?”. Той отривисто се обърна към мен и каза: „Каква интересна мисъл, никога не съм мислил за това”.

А е църковен човек, разбирате ли? Той е преживял 8 или 10 години брачен живот, но за това дори не е помислял. Защо? Защото хората не искат да служат на ближния. Един мой познат свещеник казва: „Днес всеки човек е един възпален пъп на земята”. Всеки сякаш мисли за себе си: „Аз съм център на вселената, всичко се върти около мен и една от орбитите трябва да заеме жена ми, да ми предоставя това и това и да бъде такава и такава. Аз трябва да получавам от нея това и това. А ако престана да получавам, повече не мога да я обичам”.

– Възможно е да Ви кажат така ”Аз съм индивидуалност и тя е индивидуалност, нашите индивидуалности не си подхождат и не се съчетават. Защо да отравяме взаимно живота си?”

– Добре, но в какво тогава е същността на любовта, която наричаме християнска? Същността е в това, че тя следва примера на Христос: ние служим един на друг. Нещо повече, пътят към щастието минава единствено през това служение. Ето думите на Иисус Христос, които са дошли до нас чрез апостол Павел: „По-блажено е да се дава, отколкото да се получава” (Деян. 20:35). „По-блажено” означава „по-щастливо”, но „блажено” е още по-силна и по-дълбока дума. Пълнотата на щастието, което дава Бог – това е блаженството. Човекът, който отдава, е по-щастлив от човека, който взема. И ако ти служиш, има по-голяма надежда, че твоята втора половина също ще служи на теб. Ти сякаш предизвикваш своя съпруг за ответно служение. Ако той вижда, че ти го обичаш безразделно, че със всички сили се стараеш да го направиш щастлив, то и той ще поиска да те ощастливи.

Разбира се, пълна гаранция няма. Ти може да бъдеш свят и във всяка своя мисъл и дело да правиш всичко правилно, но при съпруга или съпругата могат да възникнат някакви изкушения, и той/тя да те изостави. Но надеждите за щастие все пак са значително по-големи.

В недосегаемото семейство принципът на служението се реализира сякаш всеки ден. Например – имате малко детенце. Жена Ви прекарва безсънни нощи и на сутринта е напълно без сили. Станете и й пригответе горещ сладък чай с лимон. Напълнете един термос за през нощта. Или мъжът става сутринта и си мисли: с какво днес мога да послужа на жена ми? Да допуснем, че тя има токсикоза и не може дори да влезе в кухнята, защото започва да й се повръща дори само от мириса на готвена храна. Е, стани половин час по-рано, не я укорявай, а почисти кухнята, ако тя не е направила това. Обели картофи, сложи ги във вода и ги постави в хладилника. Свари й кафе и го постави в термоса. Купи продукти, приготви вечеря. Ако е уморена психически, изпрати я да се поразходи, а ти се погрижи за детето.

Служи. Не „прибрах се уморен и всички трябва да се въртят около мен”. А „прибрах се, и макар че вече нямам почти никакви сили, все пак трябва да помисля какво мога да направя, за да ощастливя тази измъчена жена?” А всъщност на нея не й трябва много. Тя чувства, че вашата любов към нея е жива и действена. На едно място свети апостол Павел говори за „вярата, която действа чрез любов (Гал. 5:6) Нека тя действа дори в ежедневния бит.

Това, което за вашата жена е било лесно преди десет години, изведнъж може да стане непоносимо за нея. Тя може просто да легне и да каже: „Не мога повече”. Това с особена сила важи за многодетните семейства, защото това е система, работеща при пълно напрежение и често не достигат нужните ресурси – времеви, финансови, емоционални. И когато жена ви казва: „Не мога повече”, трябва да умеете да чуете това. Или изведнъж разбирате че трябва да дадете почивка на вашия мъж, че той не може, че се задъхва, че не издържа емоционално, че трябва да го оставите. Спомням си как един многодетен свещеник, виждайки задънената улица, в която се е оказала съпругата му, просто всяка вечер я изпращаше да гледа някакъв приличен филм. Друг би я притискал, би крещял: „Ти си длъжна!”. Е, човек не може петнадесет години подред всеки ден да закрива с гърдите си амбразурата, понякога трябва да му бъде дадена почивка.

Още веднъж искам да кажа, че истинската любов е волево действие, а не емоция. Емоцията е влюбеност. Но любовта е нещо съвършено друго, тя е действие. Когато нямаш никакви сили и тя няма никакви сили, а ти казваш: „Скъпа, почини си, аз ще приготвя вечерята”. И отиваш и приготвяш тази вечеря. Ето това е любов. Ако ти всеки ден планираш, какво можеш да направиш, за да облекчиш живота на човека до теб, да го направиш радостен и щастлив, това ще бъде служение.

– Един философ казва, че законът на нашия съзнателен живот е такъв, че не „аз подарявам огърлица, защото обичам”. А точно обратното – „аз обичам, защото подарявам огърлица”.

– Може и така да е. Човекът е много сложно създание. Той има сърце, има ум, има воля. Понякога сърцето мълчи. Човекът гледа и си мисли: защо живея с тази жена? Защото не искам да бъда предател? А след това изведнъж й подаряваш колие и сърцето оживява. Видял си радостта върху лицето на жена си и при теб също се връща радостта.

    „Всички ние сме станали лоши християни“

Може ли да се каже, че при тези щастливи възрастни двойки, за които Вие говорихте, се реализира именно този принцип на служението?

– Разбира се. Но сега такива двойки са все по-малко, защото всички ние сме станали лоши християни – дори и като че ли въцърковените хора. А какво да говорим за тези, които са далеч от Църквата?

Макар че, от друга страна, попитай който и да е човек за какъв брак мечтае? И той ще каже „Един брак за цял живот и аз бих бил щастлив”. Все пак душата тъгува и копнее по истинските ценности. Но как да се постигне това, ако човек изисква да служат на самия него? Как да се съхрани бракът с жена, която се е състарила и е престанала да бъде красива, ако за теб физическата красота е била главното? Невъзможно е, ако през тези години, в които сте били заедно, ти не си успял да се потопиш в душата й и да я обикнеш.

– Отец Фьодор, какво друго може да разруши брака и да бъде опасно за него?

– Трябва да се каже, че, колкото и днес да възразяват на това, предбрачните връзки разрушават бъдещите бракове. Това е съвършено очевидно. Прелюбодеянието в руския език много точно се нарича измяна. Предателството на войника или офицера също се нарича измяна, само че измяна на Родината. Виждаме, че това е дума, която означава предателство, предателство на идеала на любовта.

Ние имаме родина, знаем множеството нейни недостатъци, но все пак не преставаме да я обичаме. Но ако младият човек се среща с девойка и, не поемайки никаква отговорност, встъпва с нея във връзка, което трябва да се случи след бракосъчетанието, а след това просто се отказва от нея, сменя я, то придобива опит за предателството, който след това ще пренесе и в своето семейство.

Тогава в главата остава отворена вратичка: „Ако нещо не се получи, ще напусна тази жена.” Човекът не е целият в този брак. Той отчасти е тук, а част от живота му не е за жена му. Не знам как да изразя това, но не целият човек се е оженил.

– А в какво се изразява това? Да кажем, ако някой има творческа професия, а съпругът му по някакви причини е недоволен от това, трябва ли да я остави?

– Веднъж ме порази мисълта на отец Александър Елчанинов. Той говореше за това, че ако аз съм женен и отида на театър без жена ми, то вече чувствам началото на измяната. Защото имам радост, която не съм споделил с нея. Чувствам, че тази радост е престъпна – съвсем мъничко, но е престъпна.

Защото, какво представлява прелюбодеянието? Това е незаконна радост на страни, която не само не е споделена с любимия, но освен това му причинява огромна болка. Ние не можем до край да въплътим това, за което говори отец Александър, но трябва поне да се стремим към това. Да, всички ние сме различни и това, между впрочем, е прекрасно. Нали когато съм обикнал, когато съм взел върху себе си тази отговорност, започвам да виждам света, Бога и хората с очите на любимия човек. Аз ставам значително по-богат, чрез любовта на мен ми се открива опитът на целия негов живот и това е прекрасно. А ако искам той само да изпълнява тези функции, които съм му отредил, неговият вътрешен свят не ми е интересен, интересува ме само това, той да работи като детайл в създадения от мен механизъм. Но именно това е тази любов не докрай, за която говорихме.

Ти можеш да получиш от Бога дара на любовта, но само след като поемеш отговорност за човека. Защо Църквата не венчава в случаите, когато няма сключен граждански брак? Защото тогава не може да бъде постигнат идеалът, не може да се каже „всичко мое е твое, и всичко твое – мое”. Сега ти си млада и красива. Но когато станеш стара и болна, това също ще бъде мое. И аз съм готов да нося отговорност за това. Твоята душа е не по-малко важна за мен от твоето тяло.

– Но ние виждаме каква е ситуацията сега? Даже мнозина от влезлите в Църквата хора, мои връстници, са израснали в напълно нецърковна среда, където е имало други норми и обичаи, не са ги възпитавали в духа на тези ценности и сега те имат зад гърба си различни неща, в това число и т.нар. предбрачни връзки. Какво трябва да се прави сега?

– Христос е казал на фарисеите: „Митарите и блудниците ви изпреварват в Царството Божие” (Мат. 21:31). Христос прощава и на тежко съгрешилия човек. Какво представлява Божието опрощение, което получаваме при условие да е налице покаяние? Това е когато Господ прави греха сякаш не съществуващ. Само Той може това. Човек наистина може да се върне към целомъдрено състояние, както се е върнала, например, Мария Египетска. За нас нейната степен е непостижима, но поне можем, с Божията помощ, да запазваме верността си и да не падаме в греха на измяната.

Покаянието е не само акт на прощение от страна на Бога, но и действие на Божията благодат, която се дава на човек за преодоляване на греховния му навик. Можем десет години да се каем в един и същи грях, а след това изведнъж идва Божията милост.

Но и венчанието, като основа на християнския брак, е получаване на Божията помощ при изграждането на семейството. Когато човек е станал християнин, той може да преразгледа целия свой предишен живот. Този, който изцяло е бил поразен от блудния грях до такава степен, че това е било главното съдържание на неговия живот, може напълно да се прероди.

Но ако престанеш да се трудиш над своето семейство, а това е труд за цял живот, останалите зад гърба ти рани могат отново да се възобновят, да се окажат мина с отложено действие. Елементарно е – ако човек не е имал никакви връзки преди брака, няма с какво да сравнява: „А може би ако бях се оженил за онази жена, би било по-добре, кой знае?” И започва да приема тези мисли. Разбира се, подобни спомени изкушават. Още веднъж искам да повторя, че опита от раздялата, от християнска гледна точка, е опит за предателството. Такъв опит със сигурност ще изкушава човека в бъдеще.

    „Аз призовавам всички семейства да се молят заедно“

– Има ли някакви начини да се удържи разпадащият се брак? Какво в никакъв случай не бива да се прави, когато на хоризонта започне да се мярка призракът на развода?

– Нека първо да кажа още едно много важно нещо, което трябва да се прави: задължително трябва да се молим заедно. Ако не се получава сутрин, когато татко отива на работа рано, а мама с децата става по-късно, то вечер трябва да застанем на съвместна молитва. Защото семейството е малка Църква. Но ако ние сме издигнали храм, обаче в него не се извършват служби, какъв е смисълът от този храм за Господа? Никакъв.

Ето, семейството се е събрало за молитва. Първо, и нейното, и неговото сърце знаят, че не бива да започваш молитвата, когато си скаран с някого, когато си обиден, когато има някакво недоволство един от друг.

Затова почти винаги още преди молитвата се стига до помирение. Господ е казал: „Дето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20). Това се реализира преди всичко в семейството. Христос, Който е дал Своята благодат в тайнството Венчание, отново е с това семейство и отново съединява всички. Затова призовавам всички семейства, преди всичко, да се молят заедно.

Да, децата не могат да издържат пълното молитвено правило. Прочетете го, като го съкратите така, че те да могат да го вместят. Нека това бъде една трета, една четвърт от цялото правило. Нека това бъде правилото на свети Серафим Саровски.* Но да бъде казано бавно, искрено, с внимание. А после ще допълните молитвата си, ако имате нужда. А имате. Но съвместната молитва удивително съединява сърцата.

А как мислите, защо днес се разпадат даже и християнските бракове? Какво се случва изобщо?

– Християнските семейства, семействата на въцърковените хора, все пак се разпадат по-рядко. Но понякога това се случва и с тях, защото хората идват в Църквата от света. Не всички са готови наистина да се променят. Мислят си: ето, аз влязох в Църквата и веднага всичко се промени. Не съвсем всичко, трябва още тридесет години да поработиш над себе си и тогава наистина всичко ще се измени. В това число и егоистичното отношение към съпругата или съпруга. Повярвай, след двадесет и пет години ти изведнъж с ужас ще видиш какъв чудовищен, страстен егоист си бил в началото на твоя семеен живот и ще ти стане ужасно срамно.

Себелюбието, при което аз съм център и мерило дори в нашата малка вселена, е мъка за другия човек. Затова преодоляването на своята съсредоточеност върху себе си е необходимо условие за създаване на щастливо семейство. В някакъв момент аз с учудване забелязах, че моята жена се справя с някакви неща много по-добре от мен. С радост разбрах, че не е задължително, аз – като глава на семейството, винаги да съм прав. Длъжен съм да се смирявам, когато не съм прав и да постъпвам правилно, даже ако „как е правилно” са ми казали жена ми или детето ми. На това дете ще му бъде много по-лесно да бъде послушно, ако татко може да поиска прошка, когато не е прав. Семейството разцъфтява тогава, когато знае, че татко не ни мачка само защото винаги се смята за прав. А когато настоява, значи наистина знае, че това е правилно.

Удивително е богатството на християнския брак! Мъжът така обича своята жена, че знае какво се случва с нея и обратното. Ето например, мъжът се връща от работа, жената е в кухнята. И по това, как той сумти в коридора, тя вече знае какво се случва с него. Защо знае? Защото го обича, защото любовта е прозорлива. Защо бил прозорлив свети Серафим Саровски? Защото той безкрайно обичал всеки човек, който влизал при него. Любовта е прозорлива, защото само така се открива света на другия човек. Бог е любов, затова Той е абсолютно прозорлив. На Него всичко Му е известно.

Основното богатство на човека на земята, това са хората, които го обичат. Няма богатство равно на това. Ако ти служиш, ако се стараеш да ги направиш щастливи, то и твоята, и тяхната любов се умножават.


* Свети Серафим Саровски съветвал миряните, при недостиг на време или други извинителни обстоятелства, да заменят сутрешните и/или вечерни молитви с кратко правило, което включва: три пъти „Отче наш”, три пъти „Богородице Дево” и един път Символа на вярата.

 

Разумът на отците

Ноември 29, 2018 in Беседи, Начална страница

 

В наше време е много трудно да гледаме към Небето под тежкия товар на заобикалящите ни светски неща. Но дори при неголяма борба, ако тя се води с постоянство, у човека започва да се формира различен от светския поглед към живота, съвсем друг начин на действие. Всяка духовна активност, която може да се прояви в условията на нашето време, всяка православна мисионерска дейност, апостолство и пр., трябва да се основава на такова възприемане на живота. Тя трябва да се базира главно върху мисълта – какво Бог иска от нас? Първо трябва да се гледа нагоре, към възвишеното, към това, за което са говорили светите отци. Едва на второ място да се поглежда надолу – към практическите средства, към финансовите проблеми, дори към болестите, защото те винаги ни се изпращат за наша полза и трябва да се научим да извличаме ползата от тях. Товарът ще тегли надолу този, който не може да мисли и постъпва така – особено в наши дни. И ако човек се вгледа в хората, ще види, че 99% от тях го влекат надолу със своите проблеми, страсти и т.н… Ако тази страна на живота стане особено тежка, тя просто ще го тегли назад и той няма да може да води другите към Небето. Затова свещеникът, или който и да е духовен наставник, е длъжен да води към Небето първо себе си, а после вече и другите.

 

Не е необходимо да си изграждаме представа за другия свят, да си съставяме собствено мнение за него, защото имаме едно неоценимо съкровище – разумът на светите отци, който чрез техните произведения днес вече е достъпен и за англоезичните читатели.

 

Съвсем до неотдавна сме имали такива велики светци, като епископ Игнатий Бранчанинов (+1867), който е не само един от най–проницателните разобличители на апостасията, но и един от най–добрите тълкуватели на светите отци. Трябва да разберем техния език, тяхното виждане за света, защото това е Православието. Разбира се, православието не се променя от ден за ден и от век за век. Когато изучаваме света на протестантите и на римокатолиците виждаме, че някои духовни писатели остаряват, после отново може да са на мода. Това става очевидно, защото те са свързани със земното, което импонира на читателя в определено време, по–точно импонира на духа на времето.

 

Иначе стоят нещата с творенията на православните свети отци. Когато станем напълно съпричастни към православния християнски мироглед, казано направо – към християнския мироглед, който ни е даден от Христа и апостолите до днес, тогава всичко става съвременно. Четете, например, свети Макарий, живял в Египетската пустиня, и той се обръща непосредствено към вас сега. Той е живял в други условия, в друго време, и все пак се обръща непосредствено към вас, на вашия език. Той отива там, където отивате и вие; той гледа като вас на заобикалящото; той има като вашите изкушения и падения, и у него няма нищо, което да ви е чуждо. Същото може да се каже и за другите отци – от древността до наши дни, като например свети Иоан Кронщадски (+1908). Те всички говорят на един език, на езика на духовния живот, в който трябва да навлезем и ние. Когато стигнем до това, тогава можем да спасяваме себе си. И още повече – според думите на преподобния Серафим: „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Не е наша работа да броим дали хиляди ще се спасят около нас. Нашата работа е да придобием мирен дух – Светия Дух; а другото да оставим на Господа.

 

Постижение

Ноември 28, 2018 in Беседи, Начална страница, Семейство

Децата, които приемат игрите за истина като подражават на възрастните, преследващи своите въображаеми цели, суетейки и блъскайки се, ни гледат и чакат какво ще им оставим в наследство – безсмислени игри на състарили се деца или мъдро, опитно слово, което преобразява плътта и духа и води до постигане на Бога, Който „дава мъдрост и разум на онези, които Го търсят”?

 

Има два възгледа за постижението: правилен и неправилен. Правилният е да гледаш неизходно вътре в сърцето си, в своето изначално битие, където се намира Бог – истинският Център на Вселената. Неправилният възглед е да насочваш своя поглед към света, към небитието, където всичко угасва и изчезва, където ние губим своята Свобода.

 

При този, който е избрал живота в различни помисли, греховете идват като унищожаващ всичко град и безпощадна буря. А при онзи, който е избрал чистотата на сърцето, благодатта идва като обилен дъжд, напояващ земята.

 

Неизходното пребиваване на сърцето в мислена суета е пълно самоунищожение и духовна смърт. А неизходното пребиваване на сърцето в Бога е пълно унищожаване на всеки грях и вечен Живот в святост и блаженство още тук на земята.

 

За чувствата

Ноември 20, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Например, случва ми се нещо, поради което изпитвам голяма радост. Мога да я изживея психологически, като се наслаждавам и съм истински щастлив, а мога и да преобразувам това чувство на щастие, което изпитвам поради случилото ми се, в духовно усещане. Веднага се обръщам към Бога, като започвам да въздавам благодарност на Господа на момента, така че, психологическото чувство да стане духовна радост, да стане енергия за общуване с Бога. Ако изпитвам скръбно чувство и съм ужасно измъчен, да кажем, майка ми или най-добрият ми приятел е починал, или някакво друго бедствие ме е сполетяло, ще излея сърцето си пред Бога като пророчица Анна (сравн. Царств. 1:4-28) и ще използвам тази енергия на скръбта, за да я превърна в енергия на молитвата пред Бога.

 

О. Софроний ни казваше, че не можем да живеем правилен монашески живот, ако не се научим да превръщаме психологическите си състояния в духовни състояния. А как става това? Позволяваме на всякаква енергия да дойде в нас, но променяме мисълта и се обръщаме към Бога, за да беседваме с Него. Спомням си например, колко благочестива беше моята баба, как първа идваше на черква и си тръгваше последна. Нощем непрекъснато правеше земни поклони, а майка ми я гледаше през вратата, докато правеше поклоните и ми казваше: „Знаеш ли, баба ти постоянно прави поклони“. Спомням си всичко това и се вълнувам. Това не пречи – нека чувството дойде, но тогава аз издигам ума си към Бога и използвам тази емоционална енергия за каквото поискам. „Пророчески духове се покоряват на пророци“ – казва ап. Павел (1 Кор. 14:32. И така, аз насочвам тази енергия към своята греховност и започвам да се моля за опрощаване на греховете ми или за нещо друго. Променям насочеността на ума си и му давам нещо друго, върху каквото да се насочи.

О.Софроний вижда този вид „енергиен преобразовател“ в живота на нашия Господ. Той ни казваше, че Господ не е мислил за хората, които щели да Го разпнат, които идвали да Го заловят в Гетсиманската градина – дали били гърци, римляни или юдеи – а беседвал с Бога, казвайки: „Да не изпия ли чашата, която ми е дал Отец?“ (Йоан 18:11). Той знаел, че ще бъде разпнат, обаче не мислел психологически: „Ако са юдеи, защо са толкова неблагодарни? Направих толкова много за тях, толкова много чудеса, за да ги спася от враговете им. Защо сега искат да ме разпнат несправедливо?“ Той не слиза до това ниво, а беседва със Своя Отец. Същото е и с нас – имаме много енергии, положителни или отрицателни – на скръбта, трагични енергии, енергии на удоволствието и благородни енергии, които ни завладяват. Но ние не оставяме на това ниво на чувствата – възползваме се от енергията, която носят. Вземаме енергията, като насочваме мисълта към Бога според нуждите си и се молим.

Ще ви дам един пример. Бях в Кипър и приятелите ми щяха да дойдат, за да ме закарат от къщата на майка ми до едно село за литургията. Бяхме се разбрали да дойдат да ме вземат в шест часа – литургията започваше в седем, а от Никозия до селото беше един час. В Кипър бях твърде ангажиран, защото много свещеници ме канеха да говоря в енориите ми, по телевизията, по радиото. Бях съвсем изтощен и капнал от това, че си легнах късно и станах в четири часа, за да се подготвя за литургията, защото, както казах, в шест часа щяха да дойдат да ме вземат. Но не можех да се моля. Сърцето ми се късаше на парчета – просто не искаше да ме следва. Помислих си: „Нямам енергия, нямам сили, ще отида да си изпера дрехите, та да се поразбудя още малко, а после ще опитам отново и ще видя дали ще успея да се моля“. Отидох в банята и приключих с прането за половин час, а като излязох в четири и половина, чух някакво шепнене. Вратата беше леко открехната и аз видях майка ми, която не можеше да ходи, да прави малки поклони в леглото и да се моли. При всяка молитва казваше: „Целия свят и децата ми“. Правеше го с усърдие и аз се почувствах толкова засрамен, че сърцето ми беше изцелено и в продължение на час и половина също се молих. Подготвих се за литургията и това беше една от най-добрите ми литургии. Собствената ми престаряла майка ме засрами този ден.

Понякога си мислим, че нямаме енергия, но в нас се крие невероятно количество енергия. Тайната е да намерим смирен помисъл, който да ни засрами, да ни доведе до съкрушение и да се освободи отвътре тази духовна енергия. Ето защо трябва да стъпим на смирения път „надолу“, за да можем винаги да „улавяме“ онези смирени помисли, които освобождават вътрешната духовна енергия, даваща ни възможност да вършим Божието дело. Имам събрат свещеник, който един ден беше много изморен от своето служение с хората. Беше неделя и той беше напълно изтощен. Каза ми: „През нощта, когато съм толкова изтощен, обикновено просто си отивам в стаята, поглеждам иконите и казвам: „Лека нощ на всички“ и си лягам. Но онази нощ се почувствал засрамен да го направи и просто вървял напред-назад по коридора и казвал: „Съжалявам, Господи, изморен съм, не мога да се моля тази вечер, прости ми“. И пак същото. В продължение на половин час той ходел напред-назад по коридора, казвайки тези думи и по този начин Бог му дал възможност да изпълни молитвеното си правило.

И така, винаги можем да намерим в себе си изумителна духовна енергия, ако намерим правилния ключ, „ключа Давидов“ (сравн. Ис. 22:22, Откр. 3:7) и извършим правилното движение, за да я освободим, т.е. смирен помисъл, даден ни от Господа, когато сами застанем пред Неговия съд, „слизайки надолу“. Той ни дава „уста и премъдрост“ (Лука, 21:15), смирения помисъл, който освобождава духовната енергия.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Къде е обществото на свободните хора

Ноември 15, 2018 in Беседи, Начална страница

 


– Днес думата „свобода“ е една от най-популярните и така е било в течение на последните 200 – 300 години. Всички искат да бъдат свободни. Защо, според Вас, съвременната епоха така цени свободата?

– Струва ми се, че през всички векове и при всички народи свободата е била най-висша ценност. Различията започват по въпроса в какво е нейната същност и как тя се постига. Понякога задачата да се придобие свобода е изглеждала на хората толкова сложна, че те са провъзгласявали свободата за нещо непостижимо, за илюзия на човешкото съзнание, но от това стремежът към свобода не е угасвал. През последните 200 – 300 години в това понятие е привнесен нов смисъл, което е породило и ново усещане за неговата значимост. Ако разглеждаме този въпрос в рамките на европейската история, до началото на ХVІІІ век свободата се е разбирала като свобода в Христа, а след настъпването на така наречената епоха на „просвещението“ започват да я разбират като свобода от Христос, от религиозните и нравствени норми и даже като свобода против Христос. Във връзка с това между християните и нехристияните започнали да възникват остри спорове и взаимни обвинения в несвободност, макар и за двете страни свободата да е най-велика ценност.

Дълбоко съм убеден, че никъде, в нито едно религиозно или философско учение, значимостта на свободата не е разкрита така дълбоко и силно, както в християнството. Християнството е религия на любовта и свободата. При него тези ценности не просто се декларират, а към тях е прокаран път. Спомнете си думите на Христос: Ако пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Иоан. 8:31-32).

Питате защо съвременната епоха така цени свободата? Хората започват да ценят едно или друго нещо в пълна мяра едва тогава, когато то изчезне или бъде накърнено. Кой жадува повече за свобода – човекът в затворническата килия или онзи, който е извън нея? За човека в затворническата килия обикновеният живот е свободен живот, той мисли и мечтае за свободата, а човекът извън килията смята, че просто живее. Така е и със свободата в наши дни – болшинството от хората искрено се стремят към свободата, защото в дълбините на душата си чувстват, че са я загубили, че се нуждаят от нея, желаят да я имат, но не знаят къде да я търсят и в какво е нейната същност.

Вие употребихте понятие, което според мен, ще бъде непонятно за нецърковния човек, а и за мнозина от ходещите на Църква също няма да бъде съвсем ясно. Какво означава „свобода в Христа“?

– За да разберем „свободата в Христа“, трябва отначало да анализираме понятието „робство на греха“. Ако човек е свикнал да пуши и не е в състояние да спре, той става роб на цигарите. Изчезне ли възможността да получи поредната доза никотин, той страда и е готов на какво ли не заради тази отрова. Помня, как когато отбивах военната си служба във флота, се случваше по време на плаване на някои от войниците да им свършат цигарите и тогава те започваха да ровят в кофите за боклук, търсейки изхвърлени фасове. Да бъдеш роб на цигарите или на всяка друга греховна страст е унизяване на човешкото достойнство. Това е много по-унизително, отколкото да бъдеш роб на друг човек. Освен това е много по-опасно. Минавайки през вратата на смъртта, робът се избавя от робството на земния господар, а от робството на греховната страст човек ще страда и след смъртта. Според едно от светоотеческите тълкувания, вечният огън за грешниците – това е огънят на греховните страсти, които ще е невъзможно да бъдат удовлетворени.

Христос е дошъл, за да ни освободи от робството на греха, смъртта и дявола: Истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно в къщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни (Иоан. 8:34-36). Как Той прави това? Никой от хората не е в състояние да се освободи от греха сам, без Божествената благодат, която ни е дарувана от Христос и изобилно се преподава чрез църковните тайнства, молитвата и добрите дела. В сътрудничество с Бога, под въздействието на Неговата благодат, човек не просто се избавя от една или друга греховна привичка, но се преобразява, става духовно свободен от оковите на греха и може да върши добро, да се уподобява на Бога. Доколкото човек може безпрепятствено да върши благо, дотолкова той чувства себе си истински свободен човек.

Един млад човек ми разказа за преживяванията си след първата си изповед, към която той пристъпил много сериозно, желаейки да започне християнски живот. След изповедта произтекъл странен подем в живота му. Както той сам разказваше: „Главната ми страст и греховните навици, които изповядах, изведнъж рязко изгубиха власт над мен. Аз не можех веднага да повярвам в това. Ако преди изповедта моят живот приличаше на живота на човек, в град, в който са се промъкнали диви животни, готови да изскочат иззад ъгъла и да го разкъсат, то сега аз можех спокойно да вървя по улицата и дори да разглеждам труповете на тези повалени хищници, без да се страхувам, че те ще ме захапят“. Несъмнено на него му е било дадено да вкуси първичния опит от духовната свобода от греха или свободата в Христа.

През ІІ век след Рождество Христово Климент Александрийски е казал, че „да желае“ и „да може“ при съвършения християнин е едно и също и до това състояние се достига чрез упражняване и очистване, а несъвършените, макар и да не могат, имат желание. Букетът от неудовлетворени желания ражда чувството за липса на свобода.

– Могат да Ви възразят, че християнството специално се стреми да снижи това „да желае“ до минимално ниво, така че човек на практика да не иска нищо, да не се проявява в света и всячески да ограничава своето земно присъствие. Т.е. сякаш у човека преднамерено се унищожават всякакви желания.

– Християнството, за разлика от будизма например, не унищожава човешките желания, но дава възможност ясно да се различи тяхното духовно съдържание. Тези желания, които не съответстват на богообразното достойнство на човека, ще му донесат страдания, а богоугодните стремежи ще станат залог за неговото истинско щастие. Човек често не е в състояние да оцени духовните последствия от своите стремежи. Спомняте ли си как това е изразено в известната поговорка: „Пътят към ада е постлан с добри намерения“. Християнството дава ориентир на човека в съответствие с Божия замисъл и прокарва път към вечния блажен живот с Бога. Тук без самоконтрол и преобразяване на своите желания няма да мине.

– Т.е. това е като че ли просветление и очистване на желанията?

– На първия етап това е очистване и даже отсичане на греховните желания, което у светите отци се нарича отсичане на своята воля, но като цяло това е път на постепенно преобразяване и уподобяване на Бога.

– Как мислите, защо тогава много нецърковни хора, гледат на Църквата като на общество от несвободни и комплексирани, твърде послушни хора?

– Много нецърковни хора гледат на свободата преди всичко като на възможност безпрепятствено да удовлетворяват греховните си стремежи и се опитват да оценяват християнския живот през призмата на тази тяхна представа. Те разсъждават така: аз мога да пия, да пуша, да блудствам, да псувам на майка, а той не си позволява това, следователно аз съм свободен, а той – не. На такива хора може да бъде зададен въпросът: А колко дълго вие можете да не пиете, да не пушите, да не блудствате, да не псувате? Най-вероятно такъв човек не би издължал това и няколко дни. Тогава кой е свободен – този, който е способен да управлява своите желания, или този, който раболепничи пред тях постоянно?

Християнството е друг тип живот, друг тип свобода, които изпадат от полезрението на нецърковния човек, не се вместват в неговия светоглед.

– Църковните хора могат да изглеждат несвободни и поради това, че се придържат към определени догмати, вярват в нещо, без то да е удостоверено от техния разум, както казват опонентите им. Може да изглежда, че в Църквата няма свобода на мнението и т.н. Изобщо, доколко е важна за Църквата ценността на плурализма, казано на съвременен език?

– Ако говорим за ценността на плурализма, то апостол Павел казва: Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат изкусните (в Синодалния превод – „достойните“ – бел. прев.) измежду вас (1 Кор. 11:19). Т.е. разномислието в църковния живот се приема като нормално явление още от първите векове на християнството, ако то не накърнява нашето единство с Христа. С времето тази идея е намерила израз в известната фраза: „В главното – единство, във второстепенното – свобода, във всичко – любов“.

Но на мен ми се струва голяма грешка твърдението, че хората, които са вън от Църквата, са свободни от догмати и следват само това, в което са се убедили чрез своя разум и опит. Болшинството от хората извън Църквата са изпълнени с безкритично възприети стереотипи, сляпо следват съвременните „трендове“, лесно се увличат от илюзии. Религиозният човек има напълно извън временни критерии: Бог, Свещеното Писание, опитът на светците, които с живота си са доказали истинността на християнските идеи. Нецърковният човек има само своя повреден ум и заразено от страстите сърце, които е лесно да бъдат манипулирани. Поради това той неизбежно се превръща във ветропоказател, доверявайки се едновременно на артистите, политиците, на някакви светски знаменитости, блогъри, на своите страсти, желания и т.н. Разликата е само в това под влиянието на кое течение ще се постави този ветропоказател. Обикновено човекът, който е извън оградата на църковния живот, не рефлексира тези аспекти и не осъзнава, че несъзнателно се доверява на някого и следва информация, която не е проверявал и не е в състояние да провери. Кой знае защо това се смята за признак на свобода.

Възможността опитно да познае и да провери върху себе си истинността на християнското учение е открита за всеки човек. Ако на първия етап за нейната реализация е необходима вяра, то скоро тя се превръща в дълбок духовен опит и знание, както това се случило в живота на св. Николай Сръбски. Във фашисткия концлагер Дахау, където той бил затворник, при него дошъл млад немски офицер и виждайки необикновения ум и образованост на владиката решил да го заговори: „Нима Вие наистина вярвате в Бога?“ „Не, не вярвам“ – отговорил епископът. – „Колко се радвам да срещна културен човек. Когато бях дете, вярвах, защото така ме учеха, а сега съвсем не вярвам.“ – „При мен беше различно – пояснил владиката – когато бях дете, вярвах, а сега няма защо да вярвам, защото знам, че има Бог. Чрез изкушенията моята вяра стана знание. Сега аз със сигурност зная, че Бог съществува“. За всеки християнин, неговата вяра достатъчно бързо се превръща в личен жизнен опит, потвърждаващ Евангелието.

– Как се отнасяте към знаменитата фраза, че „свободата е осъзната необходимост“?

– Това е много интересно философско твърдение. Неговата относителна истинност е свързана с факта, че на даден етап умният човек започва да разбира, че не е напълно свободен. Неговото съществуване е обусловено от множество външни условия: от физическите и социални закони, от въздуха, храната, от ограничените ресурси на тялото и психиката и т.н. И само тогава, когато човек осъзнае и приеме тези условия със смирение, той се доближава да вътрешната свобода. Той им се подчинява не защото те неумолимо го притискат, а осъзнавайки тяхната необходимост и неизбежност. Той разбира и приема тези условия, и доброволно им се подчинява.

Всъщност, цитираната фраза представлява опит да се постигне свобода без Христос, просто като се смириш с различен род необходимости. Длъжен съм да кажа, че за да се осъзнае това, е необходимо достигането до определено духовно ниво. Разбира се, това не е онази християнска свобода, която Господ дава по благодат на вярващите в Него, когато човек става способен да върши добро, даже въпреки външната ограниченост (подвига на Христос, на мъчениците, на преподобните). Но това все пак е по-добро отколкото свободата в греха, защото човек, осъзнавайки и приемайки своята обусловеност от този свят, не роптае и не богоборства, а на практика казва: „Да бъде Твоята воля!“, не познавайки още Бога. Затова аз се отнасям положително към тази фраза или поне по-добре, отколкото към либералното тълкувание на свободата като всепозволеност и стремеж към удовлетворяване на всяко желание каквото и да става.

– Кажете, моля, какво от догматическа гледна точка е съотношението между свободата и Божия промисъл? Ако човек е свободен, то как да съвместим това с факта, че Бог знае всичко предварително и че Той определя всичко в света, че всичко зависи от Него?

– Богословието ясно разграничава две категории: Божествено предведение и Божествено предопределение. Преп. Иоан Дамаскин казва: „Бог предвижда всичко, но не всичко предопределя“. По отношение на неразумните създания Бог предвижда и предопределя. За тях такова предопределение се явяват например законите на битието. Постъпките на разумните свободни същества, каквито са ангелите и хората, Бог предвижда, но не предопределя.

Не е лесно да се осъзнае тази мисъл, но тя може да бъде илюстрирана с различни примери от живота. Например, Вие наблюдавате шахматна партия между гросмайстор и любител и лесно можете да предвидите победата на първия. Но за шахматистите това няма да бъде предопределение. Те ще извършват своите ходове свободно и съзнателно, независимо от Вас. Или друг пример: влизате с детето си в кухнята, а там, на масата, стои торта. Вие знаете, че детето ще поиска парченце от нея, но то ще направи това свободно и съзнателно, без по никакъв начин да се съобразява с Вашето предвиждане. Ако дори ние, хората, можем да предвиждаме отделни ситуации, без това да бъде предопределящо, то колко повече Бог, Който знае нашите възможности, предвижда нашите постъпки, но не ги предопределя. Липсата на предопределение се предполага и от това, че ние носим пред Бога отговорност за нашите постъпки. Ако всичко беше предопределено, да се иска от нас отговор за дела, които не сме могли да не извършим, би било крайно несправедливо. По това Православието кардинално се различава от фаталистичните религии, например, от исляма, където Божието предведение е предопределение.

– В приведените от Вас примери аз все пак предвиждам няколко възможни варианта за развитие на събитията, а Бог веднага ще предвиди това, което ще бъде.

– Бог предвижда всички възможни варианти и е готов да реагира на тях, но едновременно с това прекрасно разбира към какво ще се склони човешката воля. Човекът е свободен и може да отстъпва от Божия замисъл в такава степен, в каквато поиска и това също влиза в Божието предведение. Взаимодействието между Божието предведение и свободната човешка воля е прекрасно отразено в последните глави от книга деяния Апостолски. Отначало Господ се явява на Павел и му казва: Дерзай, Павле! И както свидетелства за Мене в Иерусалим, тъй трябва да свидетелстваш и в Рим (Деян. 23:11). Очевидно Бог предвижда, че апостол Павел ще попадне в Рим и, както ни се струва, всички участници в съответните събития би трябвало, съзнателно или несъзнателно, да съдействат на това. Но какво се случва на практика? По пътя към Рим хората много пъти съзнателно, с потресаващо упорство се противят на Божията воля, въпреки преките откровения, възвестени им чрез апостол Павел. Отначало апостолът, по Божие откровение, уговаря капитана да остане на Крит, за да не пострадат кораба и хората, но капитанът не го слуша и попадат в буря. Изглеждало, че нарушаването на Божията воля би трябвало да ги доведе до гибел и всички вече изгубили надежда, че ще оцелеят, но апостолът казал: Ни една душа от вас няма да погине, а само корабът (Деян. 27:22). Отстъплението на капитана от Божията воля било простено по молитвите на ап. Павел. Като че ли сега могли да се успокоят, но последвало ново отстъпление, заплашващо с гибел. Когато вече се приближили до острова, екипажът искал да избяга с лодка, но Павел предупредил стотника и войниците, които го конвоирали: ако тия не останат на кораба, вие не можете да се спасите (Деян. 27:31). При слизането на брега от заседналия кораб, над Павел отново надвиснала смъртна опасност: войниците решили да умъртвят затворниците, за да не би някой от тях да избяга, но стотникът, като искаше да спаси Павел, възпря ги от това намерение и заповяда първи да скочат и да излязат на земя тия, които могат да плуват (Деян. 27:43). Във всички тези случаи е видно, че въпреки ясно изразеното Божие предведение, всички участници в събитията не били ограничени в своите решения, действали свободно и съзнателно, даже тогава, когато техните решения пряко противоречели на Божия замисъл. Господ довел ап. Павел в Рим, но всеки човек, който се оказал с него, дал отговор за това, как е съдействал или възпрепятствал осъществяването на Божията воля.

– Как Ви се струва, съвременният свят – свят на свободни хора ли е или не?

– Съвременните хора имат потенциална свобода не по-малко и не повече от хората в миналото. Друг въпрос е, че им е по-трудно да разкрият този потенциал. Защото днес ние в по-голяма степен се оплитаме не само в греховни страсти, но и в различни външни зависимости. Например, не можем да живеем без комфортни условия, без Интернет, без мобилен телефон, без социална инфраструктура и т.н. Доколкото можем да живеем без всичко това, дотолкова сме свободни хора.

– Но хората ще Ви отговорят: „А защо да живеем без всичко това? То е удобно и ни харесва, защо да се отказваме?“

– За да си осигурят висок стандарт на живот, хората трябва да работят от сутрин до вечер, да мислят постоянно за това, да се измъчват, да жертват своите семейства, любимите и близки хора. Получава се затворен кръг: със своя труд аз трябва да обезпеча това, което ми осигурява комфорт, но плащам за това такава цена, че целият този комфорт губи смисъл. Аз като че ли изковавам веригите, които ме сковават и ме теглят към гроба. Работя за това, посвещавам му целия си живот, а за самия мен, за Бога, за членовете на моето семейство, за приятелите ми не остава почти нищо – нито сили, нито време, нито чувства.

– Мнозина считат, че истинската свобода е в парите и богатството. Човек разполага с много средства и благодарение на това може да прави каквото иска.

– Това е един от най-наивните възгледи за свободата, който е разпространен сред хората. Можеш ли с помощта на богатството да си купиш вечен блажен живот с Бога, любов, приятелство, щастие, здраве? Всичко, което мога с помощта на своето богатство е да удовлетворявам своите греховни страсти и по този начин да правя себе си още по-зависим от тях.

– Как съвременният християнин може да осъществи на практика този среден път между отричането от света и разтварянето в света?

– Трябва да се стремим към такава форма на отношения със света, която ще ни позволи да не се саморазрушаваме и едновременно с това да развиваме и преобразяваме околния свят. Вътрешният духовен ръст е главният критерий. Тук можем да си припомним православния христологически принцип: „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“. Той е уместно да бъде приложен и в дадения случай. Ние сме призвани да не се разтваряме в света, да не се изменяме под неговото въздействие, но и да не го напускаме и да не се разлъчваме от него, защото християните са солта на земята, семена, които трябва да бъдат хвърлени в земята и да принесат плод. Без земята и извън земята нашето съществуване е лишено от смисъл. Всеки трябва да реши този проблем сам за себе си, може би в диалог със своя духовник. И мисля, че лесни решения тук няма.

Относно абортите

Ноември 13, 2018 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

 

 

 

Не можем да убиваме другия човек, защото не ние, а Бог му е дал живот. Също така, убивайки човека, не му оставяме поле за покаяние и спасение. Божието милосърдие е толкова необятно, че и бин Ладен, и който и да е бин Ладен може да спаси, ако се покае. И Бог не само може, но и иска да ги спаси, защото Той е преблаг, милосърден, човеколюбив, Бог на любовта и търси спасението на човека, колкото и това и по човешки да не успокоява нашето чувство за мъст. Ние казваме: Добре, другият е направил толкова злини, и след това светец да ми стане? И в Рая да отиде? Не става ли много? Въпреки това, ако човек се покае и поиска прошка от Бога, да, Божието милосърдие е необятно и ще спаси всеки човек, както спасява нас. Разбира се, ще ми кажеш: колко хора убиват в този свят? Малцина. И в епохата, в която живеем, поне хладнокръвно не отиваш да убиеш другия човек. Обаче има и други случаи, в които убиваме хора и трябва да ги знаем.

Една обичайна постъпка, за която знаете, че Църквата е категорично против, са абортите. По този въпрос Църквата е категорична, не приема аборта, защото смята, че от първия момент на зачеването, на оплождането в утробата имаме човек, макар още да няма ръце, нозе, глава. И науката потвърждава това след разчитане на ДНК-то и доказа, че ДНК-то съдържа всички онези елементи, които съставят човека, който ще се роди. Църквата винаги е поддържала тази позиция, защото е имала и догматически причини за това. От първия момент, в който й било благовестено на Света Богородица зачеването на Христос, Бог Слово се въплъщава. Независимо че не виждаш ембриона с голо око, а само под микроскоп. Няма значение, човек е. Расте, активира се, придобива цялостен облик. Затова в никакъв случай не можем да приемем абортите като решение. Хубаво е да знаем това и много да внимаваме, защото за съжаление в Кипър стават десетки хиляди аборти на година. При турската инвазия колко човека загинаха? 6 хиляди. Тоест няколко инвазии на година. Разбирате, че това е голям проблем, да не говорим за травмите, които самата жена претърпява, майката, която реално убива своята природа, своята майчинска ипостас, и среща не по-малко затруднение. Често срещаме това и в изповедите, където хората идват при нас, дори възрастни жени, които се терзаят много заради тази своя постъпка. В онзи момент счели това за изход, за избавяне от една нежелана ситуация, решение на един проблем, но то се връща като бумеранг. Говоря за жените, но и мъжете не са освободени от отговорност. Мога да кажа, че мъжът навярно носи по-голяма отговорност и трябва да застане отговорно до жената, която по една или друга причина е забременяла.

Мисля, че когато жената проявява търпение (и не направи аборт) при една нежелана – както я наричат – бременност, тогава Бог ще я благослови и ще й даде много благодат и благословение, защото е понесла това затруднение и изпитание.

За щастие виждам, че по-младите жени по-трудно прибягват до това решение. По-рано, когато навярно са били и по-необразовани и са имали различни социални разбирания, е било по-лесно. Това обаче не спира да бъде голям проблем и голям грях, който за съжаление засяга много хора. Помислете за един лекар, който прави аборти, каква душа има, какво можеш да кажеш за този човек.

Когато дойдох от Света Гора, бяхме в един манастир, където дойде един лекар-гинеколог. Аз, идвайки от Света Гора, бях малко див и не знаех да говоря със заобиколки. Веднага щом го видях, го попитах:

- Какво работиш?

- Лекар съм.

- Какъв лекар?

- Гинеколог.

- А, гинеколог?

- Да.

- Правиш и аборти?

- Е, добре…

Човекът се усмихна с половин уста, сигурно си рече „Къде го намерихме тоя тук!” Не ми отдаде голямо значение. Но детето му отишло и купило от книжарницата книга, посветена на аборти. Сигурно чуло, че казах за абортите на баща му, купило една книга и я дало на баща си. Аз нищо не знаех. След един месец той отново дойде, намери ме и ми каза – „Знаеш ли, онзи ден стана така и така. Чувствам се малко неловко, нека поразговаряме малко по този въпрос”. Аз му казах:

- Я ми кажи, колко години си лекар?

- 18.

- Добре. Правиш аборти?

- Да, но знаеш ли, не са аборти, а прекъсване на бременността.

- Добре, дори така. Колко приблизително правиш на ден?

- Е, има дни, в които правя по 4 – 5, в клиниката.

Имах една елка и казах: 18 години по толкова дни, хайде, да сложим два аборта на ден. Хайде средно по един на ден, умножено по 18 години, излезе огромна цифра. Човекът без малко да припадне, когато разбра колко хиляди души е убил. И казах: добре, онези жени може да не знаят, да са под влиянието на чувствата си, на трудната ситуация – разбира се, те нямат оправдание. Но дойдоха при теб. Ти, който си лекар, бре детето ми, как смееш да правиш това нещо, колко хора убиваш! И не ги убиваш да кажеш, хайде, един ембрион на пет дена, където дори на това нямаш право, дори на една секунда да е плодът! А на два месеца, три месеца, четири месеца, пет месеца, където имахме такъв случай. Това е трагедия. Затова абортът няма оправдание, каквото и да стане. Какво означава – „Докторът ми каза!” Е, понеже ти е казал докторът, какво означава това? Много пъти се поставя дилемата – по-рано, сега не съществуват такива дилеми, сведени са до минимум – че или детето или майката трябва да умре. Вече много рядко се стига до такава дилема. Какво трябва да стане? Ние не можем да отговорим, не можем да кажем: Убий детето си! Ти ще решиш какво ще правиш, но какво означава майка? Майката означава жена, която дори може да умре за детето си. Това е майката. Или най-малкото, не го планирайте, оставете човешката природа да работи от само себе си, много пъти в опита ми като духовник се случи да дойдат при мене хора с такива дилеми – ще умре майката, ще умре детето, и когато го изследвахме по-добре, научно и със сериозни учени, видяхме, че нямаше такава опасност. Много просто, това бе лесното решение. Или по-комерсиалното решение, за съжаление. Затова трябва да сме изключително внимателни и да се стараем да не утежняваме душата ни с такива неща. Един въпрос днес е извънтелесното оплождане. Църквата не е против извънтелесното оплождане, стига само да не оплождат яйцеклетки и след това да бъдат убивани или изхвърляни ембриони. Затова трябва да бъдат много внимателни тези, които прибягват към тези методи.

Въпроси:

- По време на турската инвазия излезе решение на Кипърската църква, което разрешава аборти в случаи на жени, които са били изнасилени. Как характеризирате това решение?

Официално никога не е било издавано такова разрешение. Проучвал съм този въпрос, защото и аз бях чул, че уж Църквата позволила това по време на инвазията, но Църквата официално никога не е казвала подобно нещо. Нито официално някой епископ или член на Синода го е казвал. Ако го каже, на момента се низвергва. Тоест ако аз или който и да е клирик каже на някоя жена: Знаеш ли, върви направи аборт! Край, на момента се лишава от сан, загубил е Свещенството.

Изключено е да служи повторно. Зная човек, който даде пари на едно семейство, на мъж и жена, които му се оплакваха, че жената забременяла и какво ще стане, ще се самоубият и т.н. Той има роднинска връзка с тях, искали му 100 лири, почувствал срам, дал парите на девойката да отиде да направи аборт. След това този човек тръгнал да става свещеник, но един свят духовник на Света Гора, който го познаваше, го спря и не му позволи. След като си съдействал за аборт, не можеш да станеш свещеник. Биваш разглеждан като съучастник в убийството на този човек. И ако св. Синод е издал, и който и да е Синод, и хиляди Синоди да издадат такова решение – където не могат да направят това – всички синоди се низвергват и остава Божията заповед. Не можем да пренебрегнем заповедта.

- Какво става в случаите, когато една жена роди умряло дете? Логически погледнато, жената не е виновна. Но като че ли чух, че за да допусне Бог да се роди мъртво дете, значи и тя може да е виновна?

Не, нека не навлизаме в такава логика. Не стига болката на жената, че е родила умряло дете, а сега да я изкараме и виновна – тогава сме погинали, и тя с нас. Не. Това е едно тъжно събитие, трябва да я подкрепим, да разберем болката и затруднението й, тя не носи никаква отговорност. Нима една майка иска да убие детето си? Има биологични причини, където детето може да почине при износването, но не тя е виновна. Освен ако не е взела средства, за да го убие. Тогава да, но недоброволно, без да го желае, не носи никаква отговорност. Напротив, тя се терзае, жената е майка, носи в утробата нов човек, това е великото благословение – от Бога – на жените, че могат да станат майки. Но не можем да ги товарим с такива вини.

- Ако не се лъжа, Църквата няма официално становище по биоетични въпроси, примерно за извънтелесното оплождане.

Ставали са поместни събори, на поместни църкви и най-малкото по основните въпроси има единно мнение, че ембрионите не могат да бъдат убивани. Св. Синод на Еладската църква е разглеждала този въпрос, както и Кипърската църква.

- Относно този, който е дал пари да стане аборт и след това не е станал свещеник. Добре, този грях не се ли прощава?

Опрощава се, когато се покаеш.

- Ако се беше покаял, би ли станал свещеник?

Не.

- Относно случая със св. Димитър, който благословил св. Нестор и той убил Лий. Какво става там, и двамата са светци?

Вижте, едно е Свещенството, а друго покаянието. Светец ставаш, свещеник не. Когато убиеш, може да станеш свят, да възкресяваш мъртви, да правиш чудеса, но свещеник не можеш да станеш. Това е ненарушимо правило на Църквата, защото макар и да си се покаял и да си станал свят, съществува този факт, който не ти позволява Свещенство.

- А св. Нестор?

Св. Нестор и св. Димитър не били свещеници. Те били войни и Нестор се борил с Лий и в битката го убил. Но не станал свят, понеже убил Лий, та и ние който Лий срещнем, да го убиваме, а въпреки че убил Лий, защото имал толкова други добродетели и бил Божий човек, затова станал свят. Въпреки това, което направил, което всъщност е грях, убийството е грях.

- Относно документите за брака, където се изисква и медицинско изследване (В Кипър се изискват такива изследвания, които показват дали бъдещите съпрузи носят гена на средиземноморската анемия)

Това са закони на кесаря, на държавата, които нямат никаква връзка с Църквата. И какво означава, ако детето ни е болно, да го убиваме ли? Не можем да го убием, понеже е болно. При мен веднъж дойдоха мъж и жена, на които лекарите им казали, че има вероятност бебето, което ще се роди, да има Синдром на Даун, и питаха: Какво да правим? Трябва да прекъснем бременността, не можем иначе и т.н. Аз казах: Вижте, хора, добре, разбирам, проблем е, да ви кажа нещо обаче. Оставете детето, родете го и го убийте! Ама как ще го убием? Веднага щом се роди! На другия ден го убийте! Ама не става! Добре, в утробата ти може, защо извън утробата ти да не може? Каква е разликата? И за болните деца се борим и правим и митинги, лицемерим, а бебета, които убиваме преди да се родят? Направи един ултразвук да видиш бебето в утробата си. Или, както казват простодушните хора, върви лекарят да ти го покаже на телевизора! Дори в утробата е по-незащитено. Със същата логика утре ще искаме да убиваме и старците, какво да го правим стареца, дето е в старческия дом и не умира? Защо да не му пуснем малко класическа музика, да му бием една инжекцийка и да заспи? Смеем се, но тези неща стават, стават…

- Много пъти упражняваме ужасен натиск върху другите и дори и с клевети можем да ги убием…

Убиваме и с думи душите на хората, и с дела и с поглед. Със сигурност Божията заповед ни забранява и това…

- Спасяват ли се душите на децата, които биват убивани при аборти?

Аз не съм Бог да кажа, не знам, знам, че тези деца са онеправдани и със сигурност всеки онеправдан човек и много повече всяко онеправдано детенце праведният Бог няма да го остави на хорската неправда. Благият Бог като праведен и преблаг ще се отнесе към тези души както Той знае най-добре. Нито трябва да се безпокоим дали се спасяват душите на децата, които са били убити, а да се безпокоим какво ще стане с душите на тези, които са ги убили. Когато някой бива убит, оплакваш обикновено жертвата – но двойно повече трябва да оплакваш убиеца, защото е умъртвил душата си. Другият, който е бил убит, душата му може да се е спасила чрез смъртта му. Но този, който е убил, е убил душата си и се нуждае от голямо покаяние и духовен труд, за да намери себе си.

- Старецът Паисий казва, че душите на тези деца…

Не, не е казал, че не се спасяват. Зная случая и видението, което е имал. Просто иска да каже колко голямо неправда извършваме спрямо тези дечица, които биха могли да се родят, да приемат св. Кръщение и така кръстени да влязат в царството Божие, а ние ги онеправдаваме, защото ги пращаме в другия живот, убивайки ги и лишавайки ги от това да бъдат кръстени.

- Децата, които се раждат и малко след това умират, ако успеем да ги кръстим малко преди това?

Да, кръстени си. Затова Църквата има икономия и детето може да бъде кръстено дори във въздуха. Много благочестиви акушерки и лекари правят това. Когато виждат, че бебето ще умре, го кръщават във въздуха – Кръщава се Божият раб еди-кой си в името на Отца и Сина и Светия Дух. Край, кръстено е детето. Ако оживее, свещеникът ще довърши Кръщението.

- При възкресението на мъртвите тези деца…

А-а, там ще ни чакат. Ще чакат майка си, баща си и там ще стават големи запознанства…

- Когато Ирод убил всички онези младенци, какво е станало с тях?

Станали мъченици и празнуваме паметта им. Децата са мъченици, въпросът е Ирод къде е отишъл…

- Да, но е факт, че не са били кръстени.

Добре, не са били кръстени, защото Църквата още не била основана. Но имаме и кръщение с кръв. Имаме мъченици, които загинали мъченически и Църквата приела проливането на кръвта им за кръщение.

- Ако някои иноверни хора извършат убийство, но след това познаят нашата вяра, станат православни и се кръстят, могат ли след това да станат свещеници?

Да. Всеки грях, който човек е направил преди кръщението, се заличава – защото не е знаел Евангелието. Защото освен убийството, има и други грехове, които са пречка за Свещенство. Но ако греховете са станали преди кръщението, вече не се смятат за пречки – пречки са греховете, които са станали след кръщението…

Превод: Константин Константинов

 

 

 

 

Как е възникнал православният манастир в Есекс, Англия

Ноември 12, 2018 in Беседи, Начална страница

Знаете ли как е възникнал нашият манастир? О. Софроний напуснал Света гора и отишъл във Франция, за да публикува своята книга за св. Силуан, с намерение да се върне след това обратно. Знаел, че във Франция има много руснаци, които разполагат с печатарски машини – богословски училища, много енории и т.н. – руската емиграция била в разцвет след революцията от 1917 г. И така, о. Софроний пристигнал във Франция, за да редактира книгата за св. Силуан. Първото издание било на циклостил – отпечатал го ръчно и го подвързал сам. Тъй като работел твърде усилно, при много тежки условия, той получил сериозна язва на стомаха с ужасен кръвоизлив и се наложило лекарите да отстранят почти целия му стомах. Поради това той не можел да приема много храна наведнъж дълги години. Ядеше съвсем малко, по няколко пъти на ден.

 

Затова, след като претърпял тази операция във Франция, той не можел да се върне на Света гора, а станал обитател на един руски дом за възрастни хора, в парижкото предградие Сен Женевиев дьо Боа. Тъй като у дома имало параклис, а той бил йеромонах, щом се повъзстановил малко, започнал да извършва там богослужения. А възрастните хора се присъединили към него, защото нямали какво друго да правят. Персоналът на дома се грижел за нуждите им, така че те имали три часа за молитва преди обед и три часа вечер. Прекарвали почти цялото си време в храма, или седнали около една кръгла маса на която слушали о. Софроний. Той ги научил да се молят с Иисусовата молитва и много от тия възрастни мъже и жени станали монаси и монахини, като основали смесена общност в дома. Но след като книгата за св. Силуан била отпечатана, някои младежи научили за нея и също започнали да идват при него. Първите трима – о. Ириней, о. Симеон и о. Прокопий се огледали около дома и намерили една конюшня, в която пригодили няколко стаи, където да спят, като деня прекарвали у дома. Един от тях станал четец в параклиса, тъй като бил руснак, и можел да пее хубаво. Хранели се с това, което оставало от храната на възрастните хора, и прекарвали времето си с о. Софроний, на богослуженията и в дома.

 

След известно време обаче, младите хора, които се били събрали около него, както мъже, така и жени решили, че не искат да прекарат целия си живот в дома – били твърде млади, двадесет и няколко годишни. Затова поискали от о. Софроний да им основе манастир. Това било невъзможно във Франция, защото там държавата е отделена от Църквата. Френската държава допуска някои манастири като благотворителни организации, но не и като манастири. Във всеки случай било трудно – но вероятно са щели да го направят, ако Божията воля била такава. Когато се заели да проучат въпроса, няколко приятели на о. Софроний започнали да търсят място в своите страни – някои в Швеция, други в Холандия, трети в Ирландия, четвърти в Англия. Най-умела в това отношение се оказала г-жа Розмари Едмъндс, жената, която търсела място за манастир в Англия. Тя е човекът, който преведе книгите на о. Софроний на английски език. Била е секретар на едно от министерствата и личен преводач на Дьо Гол през войната. Запознала се с о.Софроний, когато бил в болницата за операция и се сближила с него, скоро след което станала православна.

 

Когато о. Софроний кандидатствал да отиде в Англия, той се явил в британското посолство в Париж и консулът го попитал: „С какво ще допринесете за живота ни в Англия?“ Той отвърнал: „Ще бъдем безполезни за вас, не можем да произвеждаме нищо, само си търсим спокойно място, за да служим нашата литургия“. „Странни хора“ – казал консулът. Но о. Софроний подал заявление за английска виза и случаят бил разгледан в британския парламент. Моментът бил критичен, защото за чужденците станало много трудно да се установят в Англия. Не помня всички подробности, но знам, че въпросът бил разискван в Камарата на общините. О. Софроний бил подал молба да дойде заедно със своята синодия (компания) и някои депутати били твърдо против това. Официалният протокол се съхранява в архива на манастира. В един момент, когато посоката на разискването определено клоняла към отказ, един депутат се изправил и казал: „Вие не желаете да позволите на архимандрита да дойде, защото не може да допринесе с нищо за нашата икономика. Значи, ако 12-те апостоли пристигнат в Англия, вие бихте приели само Юда, защото парите са у него“. При тези думи министърът на вътрешните работи Бътлър подписал формулярите и заявил: „Дайте на архимандрита каквото иска“.

 

Така той получил разрешението по един чудесен начин. Върнал се в своята монашеска общност в руския дом във Франция и им казал, че всички могат да дойдат с него, ако искат. Но възрастните хора, които били обезпечени с пенсии във Франция, не можели да се преселят в Англия и да се хвърлят в ново приключение без да знаят езика и да познават начина на живот там. Зaтова те предпочели да си останат във Франция, а о. Софроний им оставил един йеромонах, о. Силуан, който продължил богослуженията там до смъртта си през 1991 г. По-младата група заедно с две възрастни монахини отишли в Англия в къщата, която Розмари Едмъндс им била намерила. Разделили я на две половини. Монахините използвали едната половина, а в другата били тримата млади монаси и о. Софроний. Живели там много скромно и в крайна бедност. Основната им храна била картофи и коприва. Срам ме е да го споменавам, защото сега в манастира се храним твърде добре, но го казвам, за да покажем колко чуден е Божият промисъл.

 

Първите няколко години минали много спокойно. Никой не знаел за тях и имали привилегията да разполагат с повече време за молитва и учене. Водели истински исихастки живот. После били открити от киприотите, които започнали да пристигат с автобуси, защото разбрали, че тук има един свят човек, който може да ги изповяда. С тяхното пристигане тишината в манастира изчезнала. О. Софроний ги приел с радост, бил много щастлив, но чувствал, че животът в манастира вече ще се промени. Нуждаели се от място, за да посрещат посетителите, затова трябвало да почнат да строят, което било трудно, тъй като манастирът бил разположен в „защитена зона“ и въпреки, че властите били благоразположени, не било лесно да се получи разрешение. На англичани не биха разрешили, но на тях дали разрешение, за което сме им много благодарни. Божият промисъл бил чуден – хората заприиждали масово, а о. Софроний от сутрин до вечер ги приемал за изповед.

 

Хората били много щастливи, на мнозина животът се променил, и о. Софроний си дал сметка, че двете възрастни монахини вършат изключителна работа, като се грижат за жените и децата, така че той бил освободен напълно от грижи, за да приема хората за изповед. Но когато двете монахини остарели твърде много, наложило се да приеме една-две по-млади монахини, които да гледат възрастните, защото монасите не можели да се грижат за тях, и така, малко по малко, неусетно възникнала една двойна монашеска общност. Това не било планирано, но просто така се случило. Четирите сестри скоро станали седем и къщата се препълнила. Но молитвата била много по-силна в ония дни, отколкото сега, въпреки, че били много бедни – хранели се само веднъж на ден и имали лека следобедна закуска. Сега се храним три пъти дневно.

 

В онзи момент Бог ни даде да построим място за сестрите, така че къщата, наречена Стария дом, остана за отците, а сестрите идваха там да се хранят и за богослужения – на приземния етаж, където се помещаваха трапезарията и параклисът. После, когато хората започнаха да идват масово, към нашата общност се присъединиха още сестри, защото имаше достатъчно място в новата им къща, където да бъдат настанени. След това се появи нова безизходица и Бог отвори нова врата. Построихме сградата на трапезарията, където сега е библиотеката и пак можехме да дишаме спокойно. След няколко години нещата отново станаха невъзможни и мислехме, че няма да се справим. Тогава Бог ни даде средства да купим фермата отсреща и сега организираме живота си по-добре. Сестрите ще живеят във фермата през пътя, а целия стар имот ще остане за отците. „Когато купихме фермата, си купихме белите дробове“ – казваше о. Софроний. „Вече можем да дишаме“. Казваше също: „Да си представим, че пътят е река Нил. От едната страна на реката са братята, от другата – сестрите“.

 

В момента строим килиите за сестрите. Някои от тях вече се преместиха, защото във фермерската къща могат да се настанят шест човека. Други все още са в къщата на стария имот, а три от сестрите живеят в една от къщите за гости в селото – имаме две къщи за гости в селото, за поклоннички.

 

И така, разказах ви всичко това, за да ви покажа, че духовният живот не може да се планира. Промисълът изготвя плана и така е най-добре, защото тогава човек има дръзновение. Помня, че един ден бяхме затрупани от посетители и нямаше къде да ги настаним (беше по времето, когато се опасявахме, че няма да получим разрешение за строежа на трапезарията). През този ден бях готвач в старата кухня, която имаше осем врати. Хора влизаха от всяка врата, а през това време трябваше да готвя, да вдигам телефона и да нося напитки на гостите, които току-що бяха пристигнали. Казах на игумена: „Сигурен съм, че ще получим разрешение за нова сграда, защото, погледни – невъзможно е. Сигурен съм, че Бог ще ни проправи път“. Следващата седмица разрешението беше издадено. Когато вървим в съгласие с Божия промисъл, имаме смелост да се борим, защото изборът не е бил наш. Бог ни е поставил там, Той ще се погрижи.

 

Ап. Павел казва, че „пророчески духове се покоряват на пророци“ (1 Кор. 14:32). С други думи, ако наистина бяхме пророци, нямаше да излагаме на показ нищо от своята вътрешна деятелност, от своя вътрешен живот – по-смирено е да не показваме нищо, да съхраним смирението, което е скъпоценно, за да не предизвикваме съвестта на нашите ближни. Това са културата и етосът на Църквата. В Църквата избягваме да правим нещо, което би могло да привлече вниманието. Например в храма четем с неутрална интонация, за да може присъстващия Божи народ да чува, ако иска, или да се абстрахира, ако желае да следва собствения си ритъм на вътрешна молитва. Ако съм прекарал цяла нощ в молитва и имам различен ритъм вътре в себе си, никой да не ме принуждава да следвам друг – имам си свой собствен ритъм и не предизвиквам никого.

 

Следователно, всичко правим така, че да запазим своето смирение и съвестта на ближните си. Затова в Православната Църква истински благодатните хора не парадират със своите дарове и харизми. Мисля, че на Запад, нека Бог ми прости това, което казвам, не искам да критикувам – на благодатните хора не им е чуждо властолюбието и те понякога демонстрират своите благодатни дарове, за да властват над ближните си. Това е безумие и разорение, както казва Господ на майката на Зеведеевите синове (Мат. 20:20-28). Простете, владико, казах твърде много.

 

Извор: книгата „Разширяване на сърцето“

Автор: арх. Захариас (Захару) Издателство „Омофор“

 

 

Обичам всички, и вярващи и невярващи

Ноември 4, 2018 in Беседи, Начална страница

 

- Обичам всички мои ближни – и вярващи, и невярващи – всички слагам под един знаменател – казваше отецът вече към края на живота си. И ни остави една поучителна история, каквито особено обичаше да разказва.

 

- Град Тугаев, 1947 г. Нощ. Опашка за хляб. Призори отварят прозорчето на щанда и обявяват, че хлябът няма да стигне за всички: „Вие отзад, няма смисъл да стоите!“ А там, на края на опашката стои жена с две дечица, толкова изпосталели, че се чудиш как още се държат на крака. От ясно по-ясно, че хлябът няма да стигне и за тях. Внезапно един мъж, шести или седми по ред, добре облечен, излиза от опашката, хваща жената с двете деца за ръка и ги поставя на своето място:

 

- Вие застанете тук.

 

- Ами Вие? – пита плахо жената.

 

Вместо отговор махна с ръка.

 

- Ето на този – каза о. Павел – Господ ще каже: „Влез в Моето Царство“.

 

- Но как така, Господи? Ами аз не Те познавах?“

 

- Как така не ме познаваше, жената с децата бях Аз?

 

Източник: от книгата „Мои родни“, разкази

 

 

 

Парадоксалното спасение

Октомври 23, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница


Отец Рафаил е една от най-крупните фигури на съвременното Православие. Той се отличава от другите изтъкнати румънски богослови и духовници по това, че е духовно чедо на архимандрит Софроний (Сахаров), приемника на преподобни Силуан Атонски. Целият си съзнателен живот, от деветнадесетата до петдесет и първата си година, отец Рафаил е прекарал край отец Софроний. Втората важна черта на отец Рафаил е неговият дълбок духовен опит: той е отшелник и молитвеник, водещ подвижнически живот в продължение на половин век.


Иеромонах Рафаил (Нойка) е роден през 1942 г. в семейството на видния румънски философ Константин Нойка. През 1950 г., когато бил на тринадесет години, майка му го извежда от социалистическа Румъния и го завежда в своята родина – Англия. Скоро след това той среща там архимандрит Софроний (Сахаров), през 1965 г. приема монашески постриг и през следващите 28 години от своя живот се подвизава в един от манастирите в графство Есекс.


След смъртта на архимандрит Софроний през 1993 г., отец Рафаил се връща в Румъния и се заселва в уединения скит Лезещ в Западните планини (в планината Апусен). През 1994 г. излиза от печат неговата книга „Другият Нойка”, а през 2002 г. – „Култура на духа”. Отец Рафаил е превел от руски на румънски и наставленията на своя „духовен дядо” – преподобни Силуан Атонски, а така също и книгите на архимандрит Софроний (Сахаров). Той излиза от своя затвор много рядко за срещи с читатели. На една такава среща, състояла се в Букурещ на 19 ноември 2002 г., отец Рафаил изнася лекцията „За какво ни подготвя Добротолюбието?” След лекцията румънският духовник отговаря на въпроси на аудиторията. Неговите отговори можете да прочетете по-долу.


– Ние даже не си даваме сметка, до каква степен живеем във въображението си. Например, някой казва: „Дойде ми на ум”. Какво означава това, помислете си само: „Дойде ми на ум”. Откъде дойде? И какво представлява тази мисъл, която ми е дошла на ум?


Отец Софроний някъде казва така: всяка мисъл е дух. Ето ги мислите, които ни спохождат. Ние също имаме свои мисли, само че те са по-скоро наши мнения. Но ако при теб дойде някаква мисъл, идея, а понякога и видение, това вече е дух. Ако духът е Бог или изхожда от Бога, това е дух на живот, а ако дошлата мисъл те хвърля в отчаяние, провокира неверие или по някакъв начин те изважда от обичайното ти състояние и те хвърля в паника, ужас или мрак, тази мисъл е била от дух, който е чужд на Бога, от дух-убиец.


Ето ви един филокалически тест.(1) Духовната разсъдителност, различаването на духовете се придобива по следния път: трябва да гледаме не какво ни предлага мисълта, а какво въздействие ще окаже тя на моята душа. Ние не сме свикнали на това: идва ни на ум някаква мисъл и ние още от детството си, от ученическите си години сме свикнали да смиламе всичко, което ни дойде в главата. Ако можехме само да видим (и някога ще го видим) колко бесовски мисли сме предъвквали в свое време, мисля, че ще се удивим: как Бог ни е запазил живи? Защото всяка от мислите, с които ние сме беседвали, без да знаем нейния произход и сме приемали, ако е бесовска, непременно ни хвърля в отчаяние или ни носи смърт по много различни начини. Когато видим как Бог ни е запазил от това, мисля, че ще бъдем наистина изумени.


Част от филокалистическата култура, нейна главна, духовна част е не анализирането на мисълта, а определянето на нейния източник. Сега ще се отклоня от зададения ми въпрос, но ми се иска да споделя с вас следното: важно е да се знае източника на мисълта. Всичко, което изхожда от Бога, всяка мисъл, която е от Бога, винаги идва с някакъв мир. Даже ако тази мисъл те осъжда, в същото време тя ти носи мир, или надежда, или това, чрез което ще се спасиш.


Мислите, които трябва да презираме (подчертавам: без да се боим от тях), са тези, които всяват в нас страх, мрак, неверие, неувереност, които предизвикват у нас паника, ужас. С всички тях (ако ги забележите, ако ги разкриете чрез молитва), не бива да дискутирате, особено духовниците. Трябва с презрение да ги отхвърлите. Светът на мрака не бива да ни плаши, тъй като Бог е всемогъщ и светът на мрака трябва да стане за нас нещо, с което нямаме никаква работа. Към него трябва да се отнасяме с пълно презрение.


- Светите отци, особено епископ Игнатий Брянчанинов, свидетелстват, че в наши дни исихазмът вече няма предишната духовна интензивност. Ако един исихаст няма до себе си старец, как може да се изправи, когато падне и как ще разбере, че е направил това? Според вас може ли в наши дни да говорим за исихазъм? Преживява ли исихастът с предишната интензивност Божественото Причастие? И успява ли той да стигне до нивото на християнския живот от първите векове?


- Ще Ви отговоря отново в духа на „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”. Първата част: „Дръж ума си в ада”. Не, това вече не е възможно. Ако св. Игнатий Брянчанинов е казал това преди 150 години, то сега са се прибавили още 150 години, изпълнени с много по-тежки грехове: две световни войни (отец Софроний казваше: „братоубийствени световни войни”) – първата в историята световна война от 1914 г. и Втората световна. Той казваше, че след Втората световна от земята е бил отнет онзи мир, който й е бил известен до този момент, това чувство за устроеност на света, което е съществувало преди. Когато започнала Първата световна война, той бил на 18 години, вече не бил дете, вече имал поглед върху живота. И той казва, че този мир бил отнет и над цялата земя се разпростряло отчаяние. Когато чул думите на свети Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”, той властно почувствал, че това било слово дадено на нашия пребиваващ в отчаяние свят. Той разказваше, че избягал от Русия, намерил приют във Франция и казваше: „Аз пристигнах и се запознах с Франция, която тържествуваше след войната. Отчаянието, помрачаващо този триумф, тази тържествуваща Франция, беше потресаващо”.


Той казваше, че след Втората световна война атмосферата в света станала още по-лоша и че ако започне трета световна война и самата вяра ще стане невъзможна. Настъпи перестройката и войната, за която се готвеха не започна. Но все пак ние живеем в състояние на световна война, започвайки от Втората световна и до днес.


Постмодерният свят, материалните условия не ни позволяват да продължим тази филокалистическа култура. За това може много да се говори, но аз ще резюмирам всичко това с думите: „Дръж ума си в ада”. Защо „дръж”? Защото реалността е такава. Не трябва да се стараем да гледаме на нея по друг начин, да се уповаваме на празни идеали. Това е реалността. Но и „не се отчайвай”. Други пътища, друго спасение, други, парадоксални начини на спасение ще даде днес Бог. Аз разсъждавам така: ако Бог допуска този така трагичен свят да става още по-трагичен, значи Бог още спасява, значи човек все още може да се спаси.


Христос е казал, и аз малко ще Го перифразирам: „Когато светът вече не може да се спаси, тогава историята ще свърши”. Той казва това по малко по-различен начин – прочетете в 13 глава от свети евангелист Марк или в 24 глава от Евангелието от свети евангелист Матей. (2) Може да се каже, че тогава нито една душа вече няма да може да се спаси и не защото Бог не може да спаси, а защото започват да се създават условия, при които хората, при които ние сме така форматирани (за разбиращите от компютри), че Бог вече няма достъп до нас. Бог говори, а човекът вече не разбира и вие ще видите това, ако четете Апокалипсиса.


Но у Бога спасението винаги е готово и доколкото спасението е възможно, знайте, че то е парадоксално. Аз получавам много писма, в които виждам в отчаялите се души изобилие от спасение, но не мога нищо да направя.


Аз не мога нито да отговоря, нито… а само да се моля на Господа. Понякога не зная какво да кажа, освен: „Господи, нека това бъде достатъчно за тези души и за всички, страдащи по подобен начин.”.


Не трябва да се отчайваме. Веднъж аз казах на един човек Бог няма да победи света, а когато той започна да изпада в паника, добавих: Той вече го е победил, вече не е нужно да го побеждава. Но има парадоксални форми…. В света, където греха не само е позволен, но и се проповядва, свободата достига до демонична разюзданост. Това е свят на свободата, в който ние също имаме свобода – да вървим към Бога, може би по-далеч от нашите бащи. Казвам това, основавайки се на Апокалипсиса, където пише: Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява (Откр. 22:11).


И тъй, Словото Божие предоставя тази свобода и на греха, и на праведността. А ако всесилното божие Слово предоставя свобода на праведността, значи спасението е възможно, само че в много по-парадоксални условия, но според пророчествата на отците, може би много по-сложни. Защото няколко пророчества от IV, V, VI в. гласят: „Какво ще направят тези, които ще дойдат след нас?” И отците отговарят: тези, които ще дойдат накрая, ще бъдат по-горе от нас и от тези, които са възкресявали мъртви. И именно затова, защото тогава условията ще бъдат по неблагоприятни. (3)


Аз забелязах, че когато на човек всичко му е добре, комфортно, Бог вече Го няма, т.е. той може да смята, че Него вече Го няма, струва му се, че Него Го няма. Т.е. съдейки по причината и следствието, сега минаваме без Бога. И само когато условията са така трагични, че вече нищо не ти остава, освен отчаяно да се надяваш: „Може би Някой там горе ще ме чуе”, едва тогава започва да се проявява Божията сила.


Една православна монахиня от Бейрут разказваше, че по време на войната срещу Садам Хюсеин, в Пасхалната нощ, в Бейрут боевете били така силни, че те не знаели ще могат ли да отслужат пасхалната служба или не. (4) И все пак православните решили да служат. Всеки момент можела да започне атака, да падне бомба, снаряд, ракета, но нищо не паднало. Те отслужили пасхалната Литургия под опасността от бомбардировка и тя си спомняше: „Никога не съм имала такова усещане за Възкресението, както в тази нощ. Казваше също: само в най-тежките моменти започваш реално да чувстваш присъствието на Бога, Който при други условия, като че ли… не съществува.


– Днес телевизорът е станал един от главните атрибути на нашия живот и общество. Почти всички прекарват с телевизора от няколко минути да няколко часа на ден. Как да се отнасяме към телевизора – какво ще ни посъветвате? По какъв начин той може да повлияе на нашия духовен живот? Как да си обясним неговата колосална притегателност за хората? Можем ли да говорим за, едва ли не, магическо влияние на въображаемия свят, когато ние проникваме в друг, нереален свят?


– Да, може, това е точно така. През петдесетте години, когато отидох в Англия, тъй като майка ми беше англичанка, у нас в Румъния нямаше телевизори и ние дори не бяхме чували за тях. И когато ги видях на една витрина, не разбирах какво е това – това радио с такова нещо, с екран. Попитах майка ми и тя ми каза, че „това е телевизор“. Още при първите ми контакти с телевизора изпитах неговата хипнотична сила. Това беше време, когато в Англия все още имаше малко предавания, телевизорите бяха черно-бели и на тези, до които имах достъп имаше само две копчета: „включено“ и „изключено“. Не може да става и сравнение с това богатство, което имате днес.


И когато беше „включено“, трябваше нещо да гледам, но в часовете, когато това ми беше възможно, нямаше нито една програма, която да представлява интерес за мен. Искаше ми се да погледам някой каубойски филм или нещо друго подобно, но това което предаваха беше пълна скука за мен и въпреки това аз не можех да откъсна поглед от телевизора! Разбрах, че Бог ми подсказва решението никога в живота си да нямам телевизор, защото знаех, че съм слаб, че няма такъв наркотик, който ако го опитам, бих могъл да го оставя. Тогава реших никога да не държа в дома си телевизор. Обзе ме някакъв свещен страх пред него. Аз, разбира се, бих препоръчвал това на всички, но сега няма да ви държа проповеди; а че той има такова влияние, това е явно.
Откакто телевизорът започна да добива власт, забелязах че родителите на Запад загубиха контрол над децата си. Децата започнаха да се възпитават по-скоро от това, което виждат по телевизията, отколкото от това, което им говорят родителите. Защото в това, което гледаш по телевизията ти биваш въвлечен и живееш, а това, което ти говорят, е някакво абстрактно понятие, чуваш го с ушите си, но ако го сравним с преживяването – независимо дали то е реално или виртуално – преживяването побеждава.


В нашата Църква преживяване имаме при богослуженията и молитвата – килийната (т.е домашната) и общата, в храма на литургията. Това също са преживявания: там ти не си зрител на някакъв театрален спектакъл, а съ-служител, съ-молитвеник на свещениците и на всички присъстващи, стига само правилно да живеем тази култура.


Телевизорът замества всичко това и предлага една реалност, в една или друга степен виртуална. Защо казвам „в една или друга степен“? Защото гледаш ли филм, който като цяло е въображение, имитация на действителността, или новините – все пак едно е да гледаш това на екрана, а друго – самият ти да си там.


Ще добавя тук и компютърът и този нов свят, който носи със себе си цялата тази електроника, целият този виртуален свят, който все повече ни откъсва от действителността. Това е една от причините да не можем да живеем с молитвата и с реалността, защото ние непрекъснато се намираме в своето въображение, в своята „мислелогия“: като се започне от детството ни, ние, благодарение на едни ли други средства, в това число и електронните, пребиваваме във виртуалното. Ние сме свикнали и Бога по някакъв начин да не виждаме конкретно, а да Го изтласкваме на виртуално ниво и вече да не вярваме в Него.


Това отново се отнася до първата част на словото – „дръж ума си в ада“. Сега, с моя жизнен опит и от тази перспектива, от която съм се старал да гледам на света, аз намирам цялата тази електроника за нещо ужасно… Ясно е, че всичко това е не нещо друго, а средство, което би следвало да използваме за добро. И по телевизията има чудесни предавания, назидателни и възвисяващи, но реалността на днешния живот и свят е такава, че всичко това много по-често се използва за зло.


Не знам какво да ви кажа, не знам къде е избавлението – може би само в едно – в завръщането към молитвата, за която ви говорих. Когато виждате това, което виждате, казвайте от време на време: „Господи!“, молете се за пребъдващите в беда, молете се Бог да ви защити.


Накрая ще ви кажа и това. Какъвто и да е нашият опит – получен чрез книга, чрез телевизор или в хода на самия живот, позитивен или негативен, т.е. опит от греха – в нашето приближаване до Бога, той може да стане позитивен и да се превърне в благо. А това вече се отнася до втората част на словото – „и не се отчайвай“.


Ние с вас говорихме за света Мария Египетска. Многократно е било забелязвано, особено във филокалистичния период на Църквата, но също и преди и след него, че понякога най-големите грешници (за такива ги смятаме ние, не знам, как Бог гледа на тях) стават най-велики светци. И съзнанието за своята греховност, което те имат, често по някакъв начин им помага да вървят по-бързо и да изпреварят тези, които живеят, трупайки позитивни знания. Тук се крие парадокс: не че можем да проповядваме непотребния живот в качеството на начин за спасение, но все пак Бог прави така, че и животът на блудния син, ако той се върне при Бога, се превръща в спасение. По какъв начин?


Всички вие знаете евангелската притча за блудния син, който се връща у дома, защото се е разкаял за това, че е прахосал бащиния имот, своето наследство в греховете на този свят и се връща у дома, при бащината любов. Кой сега ще го откъсне от нея, кой ще го примами далеч от бащината любов? Кой грях би могъл да го оплете и отново да го изведе от бащиния дом? Той вече има този опит и съзнателно остава при баща си. А неговият брат, който е живял при баща си (забележете, и тук има парадокс), го ревнува от своя блуден брат, който се е завърнал, и за когото бащата от радост заколва охраненото теле. Синът, живял винаги в чистота и праведност, изведнъж се изкушава по неочакван начин – изпада в завист:


– Татко, ти нито веднъж не си ми дал и козле, а когато дойде този твой син, който прахоса имота ти, за него ти закла угоеното теле (срав. Лук.15:29-30).


И както виждаме, изглежда, че блудният и разкаялият се син сега е спасен, той е така да се каже непоколебим; а в спасението на този, който е живял така, както трябва, не сме съвсем уверени.
Но пак казвам, това не означава, че пътят на блудния син е най-спасителният или надеждният, защото ако този гибелен път е станал благодарение на спасението по-надежден, тогава Божията Майка би била най-малка от всички светии, защото е живяла в съвършена святост и чистота още от най-ранна възраст, а може би дори, от майчина утроба. Истинският път е този на Божията Майка, но аз искам да кажа, че Бог действа така парадоксално, че в нашия живот често изглежда, че най-лошият човек става в ръцете на нашия Бог най-добрият.


И тъй, и нашият живот, който е по-трагичен от когато и да било, съдържа в себе си обещания, може би по-големи от когато и да било. Бог да открие на всеки от вас, особено чрез вашите духовници, но и с всички други средства, известни Нему, тази тайна. А отговора на този въпрос ще завърша отново със същото слово и нека то ви бъде предпазна мрежа във всички възможни случаи: „Дръж ума си в ада“, но и там не се отчайвай. И ми се иска да добавя: особено там.


– Отче, Вие ни говорихте по забележителен начин за обожението, но нашият живот е толкова жалък, сив, непотребен от духовна гледна точка, че ние не можем да се смятаме дори за достойни хора, а какво остава за „богове“. С ума си ревнуваме по тези идеали, а животът ни си остава посредствен или по-лош от средното ниво. Не затова ли именно, че да „бъдеш християнин е невъзможно“, ние усвояваме формализма, като най-удобен начин да бъдем християни? Какъв друг път имаме още?


– Отец Софроний често се оплакваше, че ние, църковните хора (или, както казваме – Църквата) сме се осуетили до там, че сме свели духовността до един блудкав морал; и с това аз бих могъл, може би, да резюмирам този въпрос. Ние сме длъжни да излезем от тази блудкавост. Духовността не е морал, моралът е първата, най-примитивната крачка по пътя на нашето покаяние. А това, което ни предлага Благата Вест, Евангелието е Живот.


Преди малко аз казах, че дори виртуалния живот, който предлага телевизията е по-силен от това, което ни се предлага абстрактно, с думи: ти трябва да бъдеш такъв и такъв, такъв и такъв – но телевизора ми дава преживяване на нещо друго, и това друго ми въздейства по-силно… Затова ние трябва да придобием този Живот, през призмата на който целият този биологичен, да се изразим така, земен живот, би станал блудкав и тогава ние все повече и повече ще жадуваме за истинския. Но как, как да се доберем до този праг?


Отговорите са изключително много… Но аз не виждам нито един пряк отговор на този въпрос. При всеки ще бъде по различен начин. Но ми се иска да ви кажа: вгледайте се в нашата епоха, която се нарича „ню-ейдж“ („нов век“). „Ню-ейдж“ е синоним на постмодернизма, но болшинството хора го свързват с религиозните и парарелигиозните феномени на нашата епоха: йога, биоенергетиката, наркотиците, сатанизма. Не знам какво да кажа – тях просто ги подхвърлят в света… Какво търсят тези „ню-ейджисти“? Те се стремят да развият своя телепатичен, биоенергичен потенциал и не знам какво още… Но нали именно това [развитието на способностите] виждаме да се проявява в историята на Църквата, ако ние я разбираме правилно. И може би си струва да започнем с това, да молим Бога: „Господи, покажи ми какво е Църквата!“, особено ние, свещениците, духовниците, но и всички. Това, което нашите съвременници търсят в различните религиозни практики е именно това, което Бог иска да ни дари. Само че често ние търсим не както трябва и наблизо.


Думата „грях“… На гръцки има две думи за грях – „амартия“ (αμαρτία) и „астохия“ (αστοχία), като и двете означават „да пропуснеш целта“. Може би в известен смисъл най-правилният превод на думата „грях“ би бил „грешка“. Ние грешим, когато извършваме грях. Ние търсим, но търсим неправилно.


Но ще ви кажа: молете се, не се съблазнявайте, верни чеда на Църквата, не се съблазнявайте от скандалите, случващи се днес в нея и от нашите – на вашите пастири – грехове. Молете се Бог да ни просвети, да ни прости, да ни очисти, да очисти нашата Църква от всичко недостойно за нейната святост.


И така, не се съблазнявайте, молете се с прости думи, както ви предложих току-що. А ние, служителите на Бога, също трябва да Го молим да ни даде правилно разбиране. Вие знаете, че „правилно разбиране“ е едно от значенията на думата „Православие“, „ортодоксия“. „Докса“ означава не само „слава“: тази дума произхожда от понятието „мнение“, „правилно мнение“ и „правилно разбиране“ – това е Православието и ние трябва да се върнем към правилното разбиране.


Ако ние изповядваме „Една, Свята, Съборна, Апостолска Църква“, трябва да се върнем към апостолското разбиране, а не да свеждаме вярата до този редукционизъм, в който сме изпаднали. Разбира се моралът също е важен, но трябва да знаем, че това е само първата крачка.


И може би същността на моя отговор би била следната: вие, народе Божий, се молете за нас, вашите пастири, а ние сме длъжни да се молим за вас. И така ще се подкрепяме едни други, вместо да се въвеждаме един друг в съблазън, а от всички съблазни може да ни изведе Бог. Мисля, че това е пътят, по който ще съумеем да започнем да възстановяваме разбирането за нашата Църква и… Иска ми се да кажа нещо повече, но оставям на Божия Дух да ви внуши отговора на този въпрос.

1. Филокалически – аскетически, подвижнически (от думата „Филокалия“ – „Добротолюбие“).
2. Има се пред вид Мат. 24:3, а така също Марк. 13:7.
3. Виж „Достопаметни сказания за подвижничеството на светите и блажени отци“, за авва Исхирион.
4. Това било на 23 април 2003 г.

Стари истории

Септември 30, 2018 in Беседи, Начална страница

Моят дядо, о. Митрофан Киранов през 1819 година силно пострадал от местния турски управник за това, че разобличил връзката на един четирикратен вдовец с петкратна вдовица.Турският управник повикал отец Митрофан и го попитал защо не се съгласява да венчае молителите. Митрофан му отговорил, че Православната Църква не позволява те да бъдат венчани; тогава турчинът заповядва на служителите си да бият свещеника с чепати тояги, докато правилата на Църквата му позволят да ги венчае. Така свещеникът получил повече от 400 удара, и като не можел повече да търпи, така както бил паднал започнал да ги „венчава“. Но вместо последованието за венчавка им прочел опело за погребение и се освободил от по-нататъшните мъки. Адрианопоският Митрополит Доротей, като научил за това, дошъл при о. Митрофан, успокоил го и му казал, че по-добре било изобщо нищо да не пее, защото те са сметнали погребението за венчавка и турчинът има повод още повече да се гаври с вярата и закона на православните. На това о. Митрофан отговорил на своя архипастир, че изтезанията били непоносими и само така можел да се отърве от насилствена смърт. Впрочем, о. Митрофан не живял дълго след този бой, от който здравето му се разклатило окончателно, и скоро преминал във Вечността.

 

Източник: „Във вихъра на един свят, който се променяше“ Неврокопска св. митрополия

Децата и заобикалящата ги среда

Юли 5, 2018 in Беседи, Начална страница, Семейство


Въпроси към отец Ф. Бородин

- Скъпи отче, Вие имате 8 деца, сигурно се сблъсквате с това, че децата се карат, бият се. Как постъпвате в подобни случаи?

- Трябва да се каже, че борбата за лично пространство на детето е свързана с конфликти, обикновено между най-близкото по възраст дете, по-голямо или по-малко. Винаги се получава сложна комбинация. В един момент едно дружи с някое, а с друго е в конфликт, а след известно време – обратното. Към такива ситуации не трябва да се подхожда с крясъци. Просто става така, че едно дете закача друго и не се вслушва в никакви забележки. Обикновено, когато наказваме за нещо, поставяме провинилия се в ъгъла. Но ако конфликтът придобие особено горещ характер, просто трябва да ги поставите и двамата в ъгъла с иконите и там да почнат да пеят „Царю Небесний“ например. Ето така може да се постъпи. И да им се обяснява, обяснява, обяснява… Но, разбирате ли, тези караници не произхождат от това, че те не са наясно с това, какво става помежду им, те всичко ще ви обяснят. А от това, че те не могат да се справят със ситуацията, по този начин те се самоутвърждават. И понякога се стига и до бой, разбира се. Налага се да ги разтърваваш и да ги наказваш. Естествено, че за родителите е тежко да гледат, как децата им се карат.

Децата и нецензурните думи – как да ги отучим

- Ето, децата отиват на училище, общуват с връстниците си. А там чуват нецензурни думи, сквернословия. Как да предупредим децата, че не трябва да си служат с такъв речник?

- Да, разбира се. Какво представлява християнския духовен живот? Има две основни направления. Първото е предпазното – вашата лампа гори и трябва да я пазите от вятъра, да не изгасне. Второто – да наливате масло в нея, да добавяте дърва в огъня. Тоест, трябва да им осигурите истински живот. Задължително трябва да се молите заедно с тях. Между другото, досега не съм ви го споменавал. Изключително важна е съвместната молитва с жената и с децата. По този начин се създава домашната църква. С утринната молитва е по-трудно, защото всеки става в различно време. Вечерната обаче трябва да е задължителна, макар че, тя трябва да се посъкрати, за да могат децата да я издържат. Но важното е, че сте заедно, че сте църква. Важното е, че се бориш, че разказваш.

Помня, че когато моето първо дете беше на годинка, бях поразен, че ти му говориш нещо, а то – „У!“ Още не може да говори, а вече се бунтува – „У!“ Отидох при моя духовник, тогава той беше още жив, един забележителен човек – архимандрит Лавърски, и той ми казва: „А ти какво искаш? Нали си учил по богословие в семинарията за първородния грях, ето, че действа!“ Ами да, грехът действа, природата е поразена. И вие виждате какво става с вашето дете – сеете в него само добро, а едновременно и добро, и лошо процъфтява. Затова вашата задача като родители е постоянно да се борите с това, да обяснявате и на малкия и на големия, че не трябва да се ругае.

Но много важна е и тая емблематична истина, че за да не се карат децата, и родителите трябва да дават пример. Ако мама и татко се карат, то и децата се научават на същото, макар и не веднага, но полека-лека това започва да втасва в тях. Защото те не могат да се самоуправляват все още, и в нравствения смисъл на нещата.

Понякога често ще губите битката, защото грехът е действен

Интересно е, че когато навлязат в пубертета, децата не обичат да ги прегръщат, за разлика отпреди, когато са били малки. Ще ви кажа и за това. Малкото дете проявява любовта към родителите си по чувствен начин. Иска обезателно да бъде галено, целувано, гушкано да го вземат на колене. Веднъж излизам от храма и чувам как едни деца, две синчета и дъщеричка, казват на баща си: „Тате, ще ходим ли да се гушкаме?“ На тях, видите ли, им е нужно да се наситят на нежност, както лос на сол – той излиза от гората, отива към хранилката и лиже ли, лиже сол, докато се насити. Така и децата се нуждаят от силна родителска ръка. Гушнеш го и след малко той е вече напълно щастлив. Има силна нужда от това. После, като порасне, започва да се срамува. Но нежността си остава необходим способ. В началото, като го прегърнеш, той се бунтува, дърпа се, показва по всякакъв начин, че му е противно. Но после виждаш, че се успокоява от това – за него си остава най-важното да знае, че е обичан. Колкото и да се прави на дръпнат, на независим, има потребност да се чувства любим. Но за всичко е нужна борба, разбира се. Понякога губите битката, понеже грехът действа, а вие сте станали родители за пръв път. Е, аз, макар че станах родител за осми път, пак се случват едни неща… А по-големите по-често сме ги наказвали, и то понякога и с колана.

Спомням си за един московски протоиерей, много възрастен, попаднах в дома му, когато бях още семинарист. Той беше от традиционно православно семейство, където вярата не е преставала да бъде изповядвана и в съветско време. И той ми каза: „А ти как си мислиш, у нас в антрето висяха три колана – един черен – за постните дни; един червен – за празник; и един кафяв – за делничните дни“. В това само била разликата. Беше забележителен човек, много впечатляващ, със семейство от 9 души. А сега у мене дори най-големият ми вика: „Татко, защо не ги наказвате?“ Виждаш ли, как сме научили с времето. А се научихме, защото придобихме опит. Навремето бяхме млади, нямахме този опит. А сега минаваме и без това. Ако може да се размине без телесно наказание, то по-добре. Но въпреки това, трябва да се борим – ако някой върши простащини, трябва да му се затвори устата с плесница, не трябва да се допускат такива неща.

Имах такъв епизод в моето детство, когато родителите ми много строго ме възпитаваха за отношението ми към по-възрастните. По-възрастен от теб ли е, трябва да се обръщаш към него на име и презиме. И ето, веднъж дойде един познат на баща ми, художник, който нямаше деца. Каза ми: „Дай да минем на „ти“, стига с това „вие“. Какво е това – все Борис Петрович, викай ми просто Борис“. И аз взех да му викам така. Веднъж баща ми му извика: „Боря!“, и той му отговори. И аз, след него: „Борка!“, и още нещо нагло прибавих към това, тогава съм бил на 6 или 7 години. Той ме изгледа, и макар че, изглежда не искаше да го прави, все пак ми издърпа ушите. Стана ми обидно тогава, плаках. Но все пак го възприех. Изпитвах смесени чувства. Поставиха ме на място, картината на мирозрението ми се възстанови. Там, където възрастният човек има авторитет. Този авторитет е изграден на основата на почитта към родителите, като фундамент на човешкото битие. Всичко си дойде на място, и ми стана значително по-добре.

Така стават тия работи, знаете. Детето извършва някоя пакост, наказват го и после то се смее. Ще постои в ъгъла десетина минути, ще поплаче, ще поиска прошка, и после пак е радостно и щастливо, а преди наказанието се е чувствало унило, гузно и зле. Значи, трябва да го поставите на мястото му, защото то само не може да си го намери. Нормално е децата да се карат и бият понякога. А когато почнат да се занимават с някое бойно изкуство като самбо например, тогава сблъскванията стават сериозни.

Как да се наказват децата?

- Как трябва и как не трябва да се наказват децата? Може ли да се бият с колани, да се понашляпват и т.н.?

Понякога трябва. Децата са различни. Някои, докато им направиш забележка, веднага се съобразяват. Има различни периоди от развитието. Съзнателното нахалство трябва да се наказва строго. Ето, моята съпруга, понякога, ако детето не вземе от дума, може и да го зашлеви, нищо, че е с половин глава по-високо от нея. И това се е случвало. И всичко се прави за доброто на децата, нали в Св. Писание е казано: „Господ, като Баща, когото обича, него наказва“(2 Пар. 16, 12-13). Да си спомним думите на Иисус, син Сирахов, че баща, който щади пръчката – ненавижда сина си (ср. Пр. 29,17). Там не е казано, че това е неправилна педагогическа концепция и че бащата греши. И даже не е казано – „не обича“, а направо – „ненавижда“. Защо? Защото позволява на злото да се посади в душата на детето си. Това любов ли е? Разбирате ли, има случаи, когато детето трябва да се накаже. Както вече ви казах, когато ми издърпаха ушите, бях благодарен на този човек. Нуждаех се от това. И тъй, трябва да се наказва – да го поставиш в ъгъла, да го лишиш от нещо. Особено строго наказание сега е да забраниш на детето да играе на електронни игри за една седмица.

Как да мотивираш детето за труд и учение?

- Да допуснем, че синът на 19 години го изключват от университета. Как да постъпим?

- Струва ми се, че трябва да се приучава на труд от ранна възраст. Това е един несвоевременно решен проблем. Пак ще кажа, че всеки трябва да взема участие в общите задължения, които никой друг няма да е длъжен да прави вместо него, освен ако се разболее. Да се научи да ги изпълнява, и то задължително. Така се създава механизмът на отговорността, нещо като онзи на вратаря, който посочих преди. Аз отговарям за това пространство, няма да допусна да се вкара гол. Няма кой друг да го направи вместо мен. Това е мое постоянно задължение. И след това, и да влезеш в университета, вече си си създал механизма на отговорността, макар, че пространството, за което отговаряш, вече е друго.

Въпреки, че децата са различни, отрано трябва да се приучават на отговорност. Днес детската разсеяност е пряко зависима от игрите със смартфони, със социалната мрежа. Ако искате детето да седи кротко, подарете му хубав смартфон и то ще е супер щастливо. Да, така е, но това е един много вреден подарък. Днес сте му подарили смартфон, а след три месеца, какво ще се случи… Ето, сестра ми, педагог с голям стаж, казва: „Мога безпогрешно да определя, кога детето е започнало да играе на компютърни игри. Преди месец е имало отличен, а сега – тройка, или четири минус…“ Просто вниманието им вече не е същото, разсеяни са, не могат да се съсредоточат, мислите им са в игрите. А ние в нашето детство играехме съвсем други игри, колективни, на двора, като футбол и др. Там покрай играта се учиш да си взаимодействаш с другите деца.

Полезна е и играта на „Лего“. Тя също учи на труд, на мисъл – как да конструираш, да строиш. А на 19 години е вече твърде късно да се учиш на всичко това.

Трябва ли детето да се даде в православна гимназия?

- Полезно ли е да запишеш детето в православна гимназия, където ще изучава Закон Божий и ще получи пълноценно християнско възпитание?

- Поддържам мнението, че ако детето може да бъде записано в православна гимназия, то най-добре ще е там. На първо място, там ще може да намери единомишленици по вяра, приятели за цял живот. За съжаление, това почти не се случва в храмовете, защото неделните ни училища имат за задача само да дадат на децата някакви определени знания, но не и да създадат условия те да дружат едно с друго. За нашите съвременни неделни училища това е голям минус.

Действително, прави сте, детето ви, вече младеж или девойка, бива прието в университет или започва работа. И какво се случва? Ето, моят син бе приет в геоложкия институт и ми разправя: „Тате, там има само оргии, бира, гуляи, а понякога и спринцовки“. И не можа да си намери приятели там. Много тежко му беше, защото нямаше на кого да се опре. Ако се събере с такива, ще му стигнат ли сили да се опази? Казва ми, всички се отдават на блудство. Затова и се събират вечерта. А младият човек не може без приятели, това е нормално.

Слава Богу, в моя храм всички деца си дружат. Лятно време отиваме на лагер, правим походи, плаваме с лодки. Ето защо всичките ми деца си имат на кого да се опрат, в среда от вярващи хора. Къде можеш да намериш подобни хора – в училище, разбира се.

На второ място – вашето дете ще бъде заобиколено по-нататък от целия този безбожен, атеистичен или светски, равнодушен свят. Болшинството от хората са невъцърковени, непоследователни християни – те ще са неговото обкръжение. Те ще му влияят. А колко по-различна основа на живота си ще има, ако около него са вярващи хора. Без значение, че някои говорят – ето на, завършили православна гимназия и са се разотишли, престанали са да се причастяват. Някои деца понякога казват – там беше такова лицемерие, че повече и в храма не искам да стъпя… Но все пак се касае до личен избор. Каквото и да се говори, все пак в православната гимназия има по-малко съблазни, отколкото другаде. Има по-малко деца, които пушат, по-малко блудства сред горните класове, по-малко се ругае. Там има по-добро общество от хора. А за това, ще остане ли някой след това в Църквата или не, все едно, всеки сам си решава. Детето ви ще направи съзнателния си избор, на който вие вече не ще можете повлия. Дори Господ не може да избере вместо него.

Знаем и за някои светии, които са имали за нищо негодни деца, например пророк Самуил. С него е разговарял сам Бог, както пише в Библията, чрез него е откривал волята Си на целия народ. И той нима е бил лош баща? Разбира се, че не, но децата му израснали като съвършено негодни личности. А какво да кажем за Адам – ето, един от синовете му е Каин, а другия – Авел. Единият е светец, а другият – убиец, прокълнат. Затова детето ще решава само, но все пак, от каква база ще вземе решение? Нека да узнае от опит, какво представлява обществото на вярващите хора.

Например, ние отиваме на ония походи с лодки. Децата от цялата енория все напират да участват в тях. Тази година отидохме, няма да повярвате, 67 души с 27 лодки – цяла флотилия. Няма друг такъв идиот като отец Фьодор, да се хване с такова нещо, смеят се, като слушат. Няма как да откажеш на никого, вече има пораснали, които си вземат отпуск, за да дойдат. И защо – чудиш се да разбереш? Ами защото има приятели, песни край огъня, и прочие, съвместни молитви. Дали е младеж, девойка или подрастващ, за тях е важно да са на правилното място. Заради съвместната молитва, съвместната подготовка, всеки помага на другия, стараят се да живеят по евангелските закони, един с друг. Някаква си половин седмица време, но за която чакат цяла година.

И ето, в православната гимназия те получават този опит. Разбира се, и там съществуват интриги и сплетни, и всичко останало, но все пак, това ще е колектив от вярващи, отдавна въцърковени хора и там няма да има чак такива удари под кръста като другаде.

Все пак, става дума за хора, които имат навика да се борят със страстите си, макар и да не го показват наяве. Разбира се, по-полезно е да се живее в такова общество. Да узнаеш от опит какво значи съжителство по християнски. Това е важното.

Може да се случи така, че те впоследствие да се отдалечат от Църквата. И кога ще се върнат, това не се знае. Знаете ли, колко деца от неделните училища излизат от Църквата? Много са, твърде много, около 70%. Но после става така, че мнозина от тях се връщат.

Спомням си тази случка – влизам в храма малко преди служба, за вечерня. Вътре седи млада жена, очите й влажни. Питам я – с какво мога да й помогна? И тя ми разказва – като дете са я водили в храма, в началото на 90-те там имало неделно училище, както си спомняла, там служил един много добър, вече починал свещеник. Но после животът я завъртял, тя напуснала Църквата, паднала в различни тежки грехове, заживяла един съвсем порочен живот. И ето, че като вървяла по улицата, решила да влезе в този непознат за нея храм. Господ й посочил нашия. И ми казва: „Искам да се върна тук“. По-късно се изповяда, оттогава живее църковен живот, вече повече от 10 години. А е напуснала Църквата на 15 годишна възраст. Но, разбирате ли, опитът от християнското съжителство остава. Опитала е друг тип живот, но сега иска да живее този. Но ако не е знаела какво нещо е църковният живот, тя нямаше да се върне отново към него. Затова аз съм застъпник на това, детето да учи в православно училище или гимназия.

За възпитанието в кротост

-Как да се възпита православната девойка в кротост?

Не знам, нямам опит. Трябва да помисля. Не е добре да говориш веднага, каквото ти дойде в главата. Първо трябва да се помълчи. Често съжаляваме за неща, които сме казали в бързината. Но относно кротостта, трябва да се каже, че това е една забравена добродетел, която липсва в наше време, но всъщност се явява една голяма човешка сила. Кроткият човек е много силен човек. Той се доверява на Бога, не на себе си, но на Бога, той показва силата си като се смирява и не обижда никого. Това е дълъг път, който християнинът трябва да извърви – да стане кротък човек. Още повече, че днес кротостта е най-малко разбираната добродетел.

Ако в мен няма дадена добродетел как мога да я придобия? Изпълнявам я, и постепенно тя ще проникне вътре в мен. Да кажем, че не съм настроен милостиво към някого в сърцето си, но умът ми знае, че трябва да му помогна. Правя го с усилие на волята си, не на сърцето си. Правя го 10, 20 пъти и Господ насажда тази добродетел в сърцето ми. Това е познатият механизъм – прави дела и добродетелта в теб ще се събуди, затова подражавай на кроткия, старай се да бъдеш като него и така ще придобиеш кротостта.

 


източник: православие ру

За благоговението

Юни 26, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Храмът е място на особено Божие присъствие. Затова, посещавайки храма, влизайки в съприкосновение със светините и предметите, които се използват при извършване на богослужението, вярващият човек изпитва чувство на благоговение. Но понякога се случва това чувство да бъде изгубено и с него си отива нещо важно – духовният живот на човека се изкривява, а понякога се стига и до загуба на самата вяра… Как правилно да се отнасяме към храма, богослужението и светините, какво би ни помогнало да съхраним благоговението си – за това разговаряме със Саратовския и Волски митрополит Лонгин.

– Владико, как са свързани вярата и благоговението?

– Много тясно. Благоговението е външното проявление на вярата. Благоговейното отношение към храма е осъзнаване, че мястото, свързано с поклонението пред Бога и с молитвата към Него, е свято. Спомняме си известните още от Ветхия Завет слова: събуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е свято. (Нав. 5:15). Това изискване на Писанието да проявиш своето благоговейно вътрешно състояние чрез някакви външни действия е много правилно. Човекът е двусъставно същество: той не може да преживява чувствата си изключително духовно, те трябва да се проявят и външно. Да кажем, влизайки в храма целуваме иконите, прекръстваме се, покланяме се, и тези външни действия са израз на нашето вътрешно благоговение.

Ние знаем, че храмът е място, където обитава Божията слава, затова се отнасяме към него по съвършено различен начин, отколкото към което и да е друго обществено здание. Но намирайки се дори и на обществено място, възпитаният човек ще се придържа към определени правила на поведение. Колко повече те трябва да се спазват в храма, който има такова високо предназначение.

Това сякаш са понятни сами по себе си неща. Но в днешно време за тях трябва да се напомня, защото традицията на църковното възпитание се е прекъснала, прекъснало се е и предаването на поведенческите норми, свързани с благоговейното отношение към светинята.

Спомням си нещо, което съм чувал от покойния вече български архиерей – Неврокопския митрополит Натанаил. Той разказваше, колко благоговейно се отнасял към светините техният селски свещеник, който дошъл у тях да причасти болен и с какво благоговение се отнасяли вярващите хора към самия него: „Епитрахилът, кръстът и Евангелието той носеше обвити в платно. Преди да разгърне това платно, той изми ръцете си, прекръсти се, целуна платното и едва това го разгъна. И отношението на хората беше толкова благоговейно, че водата, в която свещеникът измиваше ръцете си, те не изхвърляха на земята, а изливаха в огъня, върху въглените, за да не я тъпче никой.“ Почитта към светинята и благоговението на свещеника поразили юношата и той запомнил това за цял живот. Мога да кажа, че самият митрополит Натанаил беше много благоговеен човек.

Днес у нас нещата са по-различни, защото храмовете ни са пълни с хора, които дойдоха в Църквата неотдавна. Развитието на църковния живот в Русия през последните две десетилетия върви скокообразно. Пример за това е нашият Саратов, където за година и три месеца бяха открити петнадесет храма. На Връбница и на Пасха, които в болшинството от тези храмове се празнуваха за пръв път, всички те бяха препълнени с народ. Разбира се, имаше различни хора, в това число и такива, които може би преди това изобщо не бяха влизали в църква или бяха се отбивали там един-два пъти в годината. А сега, виждайки, че близо до техния дом са построили храм, накрая се наканили и дошли, което е добре. Но може ли да се очаква, че това са енориаши, които вече знаят всичко и добре се ориентират в богослужението? Не, разбира се. Значи пред духовенството се отваря широко поле за действие. Както всичко, свързано с вярата и Църквата, и благоговението ни трябва да бъде осмислено. Ако вместо съзнателно почитание към светинята човек просто усвоява редица непонятни действия, се стига до това, което днес обичат да наричат магическо, езическо отношение. Затова християнинът трябва винаги да се отнася съзнателно към своята вяра. Трябва да познава Свещеното Писание, да знае какво представлява храмът, какво е устройството му, в какъв момент какво се случва в него, и как човек трябва да се отнася към случващото се, изразявайки своето отношение, включително и със своето поведение, със своите действия.

– Вероятно основната причина за недостатъчно благоговейното поведение на вярващите в храма е непознаването на смисъла на службата, на това, което се случва по време на Литургията? Веднъж ние с Вас говорихме за този момент от Литургията, когато след възгласа: „Светинята е за светите“ Царските двери се затварят…

– Да, в този момент болшинството от хората просто „се изключват“ от службата, движат се от място на място, поздравяват се, започват да целуват иконите. Но нали в този момент в олтара се извършва свещенодействие! Тече причастяването на духовенството и се подготвя причастяването на миряните.

А хората остават с впечатление, че е настъпила пауза, която може и трябва да бъде запълнена с нещо. Дори клисарите започват да дрънкат с всевъзможни капаци и задължително изпускат нещо в най-важния момент на причастяването на духовенството. Или например, когато излизам за проповед, ми се налага да поставя иподякона, държащ архиерейския ми жезъл, пред празничната икона, за да може по този начин да възпира народа, който започва да й се покланя и да я целува точно в този момент, без оглед на това, че стоящият пред него на амвона архиерей се опитва нещо да му каже… Макар че като цяло тези случаи намаляват.

– В нашия храм свещениците по едно време се опитаха да променят ситуацията, т.е. да призоват към ред и да забранят целуването на празничната икона преди причастието и дори по време на него. „Пред нас стои Сам Христос, а ние не Го забелязваме и отиваме да целуваме иконата…“ – казваше отчето. Нищо не излезе, имаше недоволство, дори жалби… По какъв начин свещеникът трябва да работи с хората по този въпрос, как да ги учи?

– Трябва много да се говори с хората и всичко да им се обяснява. Не казвам, че изведнъж всички ще разберат, но с течение на времето ще чуят и основната част от енориашите ще започнат да реагират правилно. Да, понякога да доведеш нещата до там, че да бъдеш чут и разбран е много трудно. И не само защото ние, духовниците, не полагаме усилия. Но и защото в днешно време има много хора, които не искат да слушат никого, не искат нищо да занаят. За съжаление това е характерна черта на нашето време и занапред тя само ще се задълбочава.

Освен това има хора, които имат напълно фантастични представи за църковния живот, но твърдо знаят защо са дошли в храма, какво искат да получат и какво тук са длъжни да им дадат. Това е голямо изпитание за свещеника. Но въпреки всичко той трябва да запази самообладание, търпение, трябва да бъде учтив, да се усмихва и да отговаря спокойно и на най-странните въпроси. Трябва да се има предвид: първо, че щом човекът е дошъл в храма, това е станало не без Божията воля; и второ, че е работа именно на свещеника да обяснява и учи какво е Църквата, тайнствата, какво означава живот с Бога.

– В молитвата при ръкоположение, наричат този, когото ръкополагат, благоговейнейши. Т.е. служението на Бога изисква благоговение в най-висока степен?

– В тази молитва става дума за нещо малко по-различно – затова, че от всички благоговейни иподякони или дякони се ръкополага най-благоговейният. Но като цяло, наистина, единственото, в което ние можем и трябва да се надпреварваме един друг, е нашето благоговение. Под благоговение в случая се разбира не някакви външни белези – съответстваща походка, наклон на главата и т.н., а дълбочината на църковния, духовния живот на човека. Т.е. благоговеен е този човек, който живее с Христос.

– В какво се проявява благоговението на свещеника? Веднъж Вие казахте, че много неща стават ясни още щом погледнем храма. На какво трябва да се обърне внимание?

– Всичко е много просто. Колкото по-голямо е благоговението на свещеника, толкова по-малко животът му в Църквата се различава от живота му извън храма. Ако свещеникът идва в храма само за да „работи“, заедно с расото той си слага някаква маска. След това, излизайки на улицата, той я сваля и става „обикновен човек“. При което в такива случаи той подчертава тази своя „обикновеност“ така карикатурно, че това се набива на очи. Това показва, че човек се стеснява от своята вяра, че не живее според нея. Това е много лошо. Това говори, че той е несъстоятелен като свещеник. Може да бъде умен, може да бъде дори добър, но не може да бъде наречен благоговеен. Благоговеен е онзи свещеник, който се отнася към служението си като към главно дело, към смисъл на своя живот. Когато влезеш в храма на такъв свещеник, виждаш че там всичко е чисто, красиво, стилно, направено с вкус, с любов. А има и други случаи: парцали, захвърлени в ъглите, оставени стари кофи, някакъв разнебитен стол, проядена пейка… Всичко това е много показателно. Храмът може да е беден, но добре поддържан. Както се казва: „Бедничко, но чистичко“. Това е по възможностите на всеки и зависи само от настоятеля и от неговото отношение към дело.

И, разбира се, извършването на богослужението. Има свещеници, които служат така скоростно, сякаш насила са ги напъхали в олтара и те бързат да избягат оттам при първа възможност. В такъв храм службата се извършва прибързано, с небрежност. Какво се пее и чете – никой не може да разбере. Т.е. явно е, че свещеникът не преживява службата, тя не намира отклик в сърцето му. Той гледа на нея като на принудително, тежко задължение, което трябва по-скоро да завърши.

Тези два критерия – състоянието на храма и как протича богослужението в него – много ясно и точно говорят за свещеника. Да кажем още веднъж: благоговейният свещеник е този, който живее своето служение, в него намира храна за своето сърце и ум и е готов да подчини всичко в живота си на него.

– Благоговението на свещеника оказва ли влияние върху енориашите?

– Има една забележителна руска поговорка: „Какъвто попът, такава и енорията“. Тя е валидна във всички случаи.

– Как свещеникът да съхрани своето благоговение и плам в служението си? Може би на времето сте се допитвали за това да някой духовник от по-старото поколение или сте виждали добри примери?

– Човекът е непостоянно същество и да съхрани своя плам е трудно. Когато бях млад, ми беше дадено да видя няколко възрастни свещеници, които бяха служили дълго и добре. Тогава не ми идваше на ум да ги питам как са постигнали това.

Познавах, например, свещеник, който беше прослужил повече от четиридесет години в една и съща енория. Моите баба и дядо имаха вила в околностите на Можайск. През ваканцията баба събираше всичките си пет внука и задължително, два пъти през лятото, ни водеше да се причастим в храм „Св. Илия“ в Можайск, който по съветско време не беше затварян. Свещеникът се казваше отец Борис (протойерей Борис Пономарьов) – ветеран от войната, много простодушен, работещ човек, с мазоли на ръцете. Той служеше прекрасно и поддържаше в храма си идеален ред. Храмът се намираше на старото гробище, за което той също се грижеше сам. Ако се случеше да дойда във време, в което нямаше служба, виждах как той ходи с ръчна количка из това гробище, почиства, боядисва оградките, изхвърля боклука, или прави нещо друго. По цял ден беше зает: през лятото поливаше цветята, през зимата почистваше снега. Храмът беше чист до такава степен, че буквално блестеше. И така почти петдесет години! Докато беше жива неговата съпруга, те се трудеха заедно. Той сам шиеше одежди, печеше просфори. На храмовия празник се стичаха много хора. Отец Борис знаеше, че ще дойдат много деца и, докато руската печка в неговия дом изстиваше след печенето на просфорите, той разбиваше белтъци и печеше вкусни целувки. Аз добре си спомням печката, пълна с тези целувки, които той приготвяше специално за децата.

През деветдесетте години почина неговата презвитера, самият той беше над осемдесет, но продължаваше да се труди по същия начин. Загина трагично: беше приютил излязъл от затвора престъпник и го убиха.

Познавах още един свещеник от едно костромско село, отец Василий, който също почти половин век беше настоятел там. Почина преди известно време.

Сега, когато станах архиерей, и пред очите ми минава животът на много свещеници, аз започнах да се замислям: в какво се крие тайната, кое им беше помогнало служейки няколко десетилетия пред престола, да си останат и благоговейни, и събрани, и внимателни? Но на времето, поради младостта си, не ги попитах… Сега размишлявам – как ли им се е отдало това? С течение на времето започнах по-често да си спомням и за други свещеници прослужили до дълбока старост и да ги ценя по новому, защото в тяхно лице съм видял духовници, които до дълбока старост си останаха такива, какъвто и аз бих искал да съм цял живот.

Мисля, че причината се крие в това, за което говорих по-горе – те се отнасяха към свещенослужението като към особен живот. А това дава и сили, и възможност да съхраниш топлината в сърцето и да служиш достойно. При това те са имали неимоверни трудности и проблеми, защото са живели по време на съветската власт, а това беше много труден живот.

– Миряните също често се оплакват от загуба на благоговение – основно поради привикване към светинята. Какво ще ги посъветвате, на какво да обърнат внимание?

– Човек свиква с всичко: и със светинята, и с молитвата. Но обикновено в началото той проявява леност, казва си: „Днес няма да чета сутрешните (или вечерните) молитви…“, „Тази неделя няма да отида на служба – нищо няма да се случи“ и т.н.

За тези възрастни свещеници, които познавах, беше естествено да се молят ежедневно. Отец Борис четеше правилото винаги преди да служи. Дори когато вече бе много стар, за него беше немислимо, невъзможно да не прочете правилото. Понякога ми се иска да попитам нашите млади свещеници: „Четете ли правилото всеки път преди да служите?“ Но се страхувам да им задам този въпрос, защото не знам как да реагирам при възможен отрицателен отговор. Досещам се, че не всички и не винаги го четат.

Същото може да се каже и по отношение и на миряните. Загуби в духовен план произтичат тогава, когато човек сам е оставил нещо, изхвърлил го е от своя живот. А после казва – „Загубих…“ Не си загубил – изхвърлил си. Последствията от това могат да бъдат много сериозни – дори до загуба на вярата. Днес, благодарение на интернет, знаем много такива истории. И тогава човек казва за църковния живот, за молитвата, за постите: „Защо ми е нужно това? Всичко това са глупости. Това „не работи“. „Работи – не работи“ – това е основният критерий за съвременния човек: според него, наборът от определени действия трябва да доведе до определен резултат. Но с Бога така не става. Бог е Личност. С Личността не може да се общува по този начин. Резултатът от живота в Църквата е животът в Църквата. Аз не знам друг резултат. А всичко останало трябва да се остави на Божията воля.

– В „рисковата група“ вероятно са и тези, които помагат в олтара, особено подрастващите?

– Да, разбира се. Когато ръкополагам свещеник или дякон, винаги на всеки от тях казвам, че най-важното, което трябва да съхранят, това е благоговението към олтара, към престола, да се стараят да не привикнат и да започнат да се отнасят към него като към работно място.

Що се касае до децата и младежите… Нужно е край тях да има истински свещеник, наблюдавайки когото, те биха могли да почувстват светостта на мястото, висотата на служението Богу.

Аз винаги призовавам свещениците да работят с младежите, да възпитават добри випускници за семинариите. Но виждам, че мнозина от тях не желаят това. А не желаят, защото, за да го направят, е необходимо първо да възпитат себе си. За да може младият човек, който е влязъл в олтара, да не си отиде оттам разочарован от Църквата и църковния живот, а да остане там, да гори от желание да служи на Църквата, а после, може би, да поиска и сам да стане свещеник, той трябва да види добър пример в лицето на свещеника, на когото помага.

Затова от една страна – да, младежите са в рисковата група. Но, от друга – ако имат пред себе си добър пример, това е възможност „да се заразят“ за цял живот с любов към Църквата и богослужението. Защото младостта е време, когато човек се учи лесно и възприема всичко много дълбоко.

– Въпросите, които получаваме в сайта „Православие и съвременност“, са основно от битов характер. Много от тях се отнасят до това, как да постъпваме с осветени предмети или осветена храна. Например, трябва ли да събираме трохите от осветения козунак и пасхалните яйца и да ги изгаряме? Какво да правим с върбовите клонки или връвчицата, на която сме носили кръстчето си? С шишенцата от елей или светена вода? Как правилно да забърсваме праха от иконите („В църквата ми казаха, че трябва да отделя специална кърпа за това, която не бива да пера, а да изгарям. Така ли е наистина?) И действително – как да постъпваме? Къде е златната среда? Например, към иконите трябва да имаме благоговение, но нима кърпата с праха от иконите е светиня, която непременно трябва да изгорим? Не възниква ли по този начин лъжливото благочестие?

– Осветената храна трябва да се изяжда в цялост. В миналото никога не са изхвърляли дори просто благословената преди ядене храна. Трябва да се постараем на нашата трапеза да има толкова храна, колкото ние и нашите близки можем да изядем, а не пет пъти повече. Да изгаряме, да пускаме в течаща вода, да оставяме в място, на което не могат да бъдат тъпкани предметите, които са били в съприкосновение със светинята е древно правило. Просто не бива да бъдем прекалено усърдни в това, не бива да разширяваме до безкрайност кръга от такива предмети. Смисълът на тази традиция е в това, да се възпита в човека чувството за някаква принадлежност към духовния свят, иноприродност на свещените предмети. Но кърпата с прах от иконите не е светиня, разбира се. Към всичко трябва да се пристъпва с разсъждение.

– А кое е светиня?

– Светинята е нещо, отделено от обикновения свят; нещо, което е свързано с Бога. Тя е свързана с видимо проявяване на действието на Божията благодат в нашия човешки свят. Ние знаем от Свещеното Писание, че обикновени предмети, като например пояса на апостол Павел (за което се споменава в 19 глава на Деяния апостолски), могли да носят изцеление на тези, които с вяра се докосвали до тях. Но ние почитаме не самите тези предмети и не материята, от която са направени, а възнасяме ума си от образа към първообраза, съгласно ороса на VII Вселенски събор, т.е. към самия Спасител Христос, към Божията Майка, като се покланяме и почитаме Самия Бог и проявленията на Неговата благодат в света.

Що се отнася до материалните свидетелства, които са като някакви „патерици“ за човешкия разум, при цялото ни уважение към тях, трябва все пак ясно да виждаме границата между Бог, Който е Извор на светостта и самите тези предмети.

– За нашата съвременност, като че ли е характерен и следният проблем: ние така дълго се борихме против магическото отношение към ставащото в Църквата, против обредността, че до голяма степен разрушихме и благоговението към светините и тайнствата. Появи се отношение към Причастието като към това, на което „аз имам право“. Защо се получи така – защото хората започнаха да се причастяват доста по-често или по друга причина?

– Вижте в какво е проблемът… Ние непрекъснато живеем по принципа на махалото – при нас то се люшка ту в едната, ту в другата страна. Да, против магическото отношение се борихме и се борим. Но при това трябва много да внимаваме и да не пропускаме другия враг – потребителското отношение към Църквата и към всичко, което се случва в нея, към тайнствата. „Аз дойдох – дайте ми, имам право.“ Това може да е по-лошо от не напълно осъзнатото отношение към светинята и към всичко, свързано с нея. Но това е тема за отделен разговор. Това, че съвременният живот придобива ярко изразен характер на взаимоотношенията „ти – на мен, аз – на теб“, и че такива отношение ние се опитваме да изграждаме не само с хората, но и със Самия Бог, е много лошо, страшно. И с тази наша нагласа трябва да се борим още по-силно, отколкото с всичко останало.

Семейството е школа на любовта

Юни 14, 2018 in Беседи, Семейство

 



-Как можем да помогнем на племенника или на кръщелника си, чиито родители са далеко от Бога?

-Това е доста сложен въпрос. Също и за мен самия. Много мои съученици, когато станах свещеник, искаха да стана кръстник на децата им и аз не можех да им откажа, нали сме приятели от детство. Но при всичките ми уговорки, така и не им дадоха църковно възпитание, колкото и да ги молих, настоявах, някои все пак реагираха, други пък – изобщо. И до днес ми е криво, но не можеш да правиш нещо насила. Но, от друга страна, мога да посоча един пример с мен. Родителите ми не бяха кръстени и аз растях в едно семейство, много далеч от църквата. Баща ми беше спортсмен, самбист, много усърден в работата си и обичаше да превозва мебели на хората безплатно. Живеех в интелигентна среда, с пиене на чай и разговори за литература и изкуство. И със съвместна физическа работа.

И ето че, веднъж баща ми трябваше да превози багажа на една семейна двойка, възрастни хора. Изнесоха багажа, натовариха го в камиончето. И неочаквано, баща ми отваря една кутия, пълна с икони.

- Вие вярваща ли сте? – попита баща ми жената.


- Да.


- А, знаете ли, ние отдавна се каним да кръстим дъщерята и сина. Ще им станете ли кръстница?


- Добре – каза тя – но искам да ми обещаете, че няма да ми пречите да изпълнявам задълженията си на кръстница.


И баща ми се съгласи, без изобщо да разбира, за какво става дума. И кръстницата се зае много строго с нас:

- Значи така – следваща неделя Федя и Анна да не закусват сутринта, ще ги взема в храма да се причастят.


И още помня каква мъка беше, спи ти се, а трябва да ставаш рано-рано, тя идва да те вземе. Навън тъмно, в метрото, гърбът ме боли, нищо не разбирам, какво става… Изнасят Чашата. Сега разбирам, че е било Великия вход. Казаха нещо и я прибраха. Чакайте, какво правите, трябва да се причастим. А после излизаме, кръстницата ни налива чай от термоса, дава ни сандвичи. И така, 3-4 пъти в годината. И ето, че семето бе посято.

По-късно тя ни набави отнякъде молитвеник, съвършено невероятно. Беше издание 1978 г., с меки корици. Тя живееше на втория етаж на нашия блок. И ми казва:

- Ето, чети, Федя, всеки ден – „Царю Небесни“, „Богородице Дево“, „Отче наш“. Преподаваше литература в Гнесинка. Педагог. Идва след месец:


- Как е, Федя, четеш ли?


- Да, чета.


- Лъжеш! Ако беше чел, обложката щеше да бъде отметната.


Много се засрамих. Почнах да чета, и от тогава се страхувах от нея. Трудно, но все пак всички се въцърковихме.

Таткото го довел да послуша хора, а детето повярвало

После, да не забравяме, че всеки човешки избор е уникален по своята същност. Ето, един мой познат свещеник, на моя възраст, раснал по съветско време. Баща му беше отявлен циник и атеист. Майка му беше елитна преводачка на някой си от ЦК и за тях това, че синът им се бе въцърковил се оказа съвършена пречка за кариерата им. Майката постоянно беше по командировки в чужбина и носеше оттам плочи, бащата имаше много добра апаратура и немислимо разнообразна за времето си колекция от грамофонни плочи с оперно хорово пеене, което той много обичаше и ценеше. И веднъж само заради това, да покаже красотата на хора в автентична обстановка, той завел сина си в църква. Тогава там пеел един прочут гастролиращ църковен хор, който пеел и в църкви, и по концерти, а властите по изключение му позволявали. А детето тогава било на 12 години. Татко му го завел на църква само за да послуша хора, а то повярвало. После го били, заключвали го, а то се спускало от третия етаж по завързан за радиатора чаршаф и отивал на църковна служба. Баща му после го пребивал от бой. И въпреки всичко, той впоследствие станал свещеник, защото бил докоснат от Божията благодат и повярвал.

Затова, идвайте – ето го Евангелието, нека да четем. Който и откъс да изберете, ще обясним значението му. На мен ми стигат 15 – 20 минути да поговоря с кръстника. И ето, семенцето е посято, а после – животът ще покаже. Той може всеки ден да чете Евангелието и пак да не израсне духовно, а може само да чуе и да каже – ето кое е най-важното за мен! Затова всичко зависи от избора му. Но вашата работа е да го запознаете и да се молите за него.

За осиновените деца – дали трябва да знаят този факт и има ли разлика между родителското възпитание и това на приемните родители?

-Трябва ли осиновените деца да знаят, че не са родните деца на своите родители? И по какво се отличава възпитанието на мащехата или на втория баща от това на семействата, където те не са такива?

- Нямам осиновени деца, затова трябва да говоря не за мой, а за чуждия опит. Ако е възможно, по-добре е осиновеното дете да не знае, че е такова. За съжаление, в семействата на осиновените деца рискът е още по-голям, защото освен това се предава и наследствеността от бащата и майката. Можете да вземете едно много мило хлапе, къдрокосо, синеоко, но после то ще порасне. В нашата енория имахме такъв случай. В семейството загинал родният им син, те осиновили момиченце, постарали се да й дадат всичко, но тя знаела, че е от детски дом. И по някое време тя напусна семейството, заживя с който й падне, морално пропадна. А приемните й родители стенат, плачат, но нищо не могат да направят.

Задачата на семейството е да отгледа дете в едно пространство, пронизано от любов

Но, разбирате ли, какво е това осиновено дете? Това е едно предадено дете, предадено от своите родители. То расте без любов, въобще не знае, какво е това семейна любов. А основната задача на семейството е да отгледа детето, и то в пространство, пронизано от любов. Защото детето има пример на семейна любов, макар и може би не в пълния си вид, при желание то ще бъде в състояние да реализира същото и в своето бъдеще семейство, в своя бъдещ живот. Защото при един добър пример, ако впоследствие няма деца, и има възможност да се осинови дете, то ще го направи, задължително. Нали и по времето на Христа е било същото? В притчата за Страшния съд е казано: „Които са нахранили, напоили, посетили…“ Мисля, че ако трябваше да се продължи тази притча, то щеше да бъде и „осиновили“, със сигурност. Осиновили сте едного от тия малките, значи Мене сте осиновили. Така предполагам. Защото, разбира се, става въпрос да окажете голяма любов към човека. И това един ден обезателно ще ви се върне, може би, не веднага, а във времето.

Познавам едно семейство, където едно дете, по интригите на лоши роднини узна, че е осиновено. По това време намерило родния си баща и се почувствало много тежко. Влязъл в конфликт с тези, които го отгледали. Срещнал се с родния си баща, но после се разочаровал, разсъдил, че той не му е дал нищо и отново се върнал при приемните си родители. Оценил, че те са му помогнали да израсте и са го направили човек, какъвто не би могъл да стане, ако би живял с родния си баща, и се привързал към приемните си родители с още по-голяма любов и нежност. Осъзнавал, че те не са негова плът и кръв, но че той е тяхно утешение. И сега те са му много благодарни за неговото отношение към тях.

Дадени ти са такива хора, които ако обикнеш, ще израснеш духовно

А другият въпрос е – ще простиш ли? Въобще, това е интересен факт,че светоотеческото семейство, това е школата на любовта. У нас светите отци, които макар и в голямата си част да са монаси, винаги казват, че семейството е училище за любов. Това е място, където те е поставил сам Господ, за да се промениш и да придобиеш Царството Божие, а ти се учиш на това място на любов. А как става това? На теб ти се пращат едни хора, които, обичайки ги, израстваш духовно. Най-простия пример – ти си обикнал едно момиче, оженил си се за него, а с нея вървят и една тълпа роднини, които също трябва да обикнеш, да построиш отношения с тях. Не просто като – е, Мария Ивановна, благодаря ти. Не. Но трябва да обикнеш тъща си. И да почувстваш всички ония хора като роднини. Доста сложна задача е.

Ето, бабата на жена ми е дворянка, пък аз съм потомък на прост мужик. И това я потискаше много в началото. За нея това бе въпрос на принцип. Тя съхраняваше семейни вещи още от онова време. Това в съветско време бе нещо като опозиционна нагласа. Имаше много репресирани за това. И ето, изведнъж внучката й се ожени за мен. Имаше известно напрежение по тоя повод. Но по-късно, с времето станахме истински роднини. Но си беше трудно, да знаете. Казват ти, че си блюдолизец, а ти трябва да си замълчиш. Но жена ми си я обича. Не можеш да обичаш жена си, а тях не, нали те са я възпитавали и грижили за нея. Именно за това семейството е школа на любовта. Това е Божия повеля и за мащехата, и за втория баща, разбирате ли. Понякога някой се съгласява да се ожени за жена с дете. Но детето се дърпа, държи се враждебно. Знае, че не си му роден баща. И ти трябва да се справиш с тая задача, да изградиш отношенията си с него, ако си християнин. И на него не му е леко. Но, нали има такава поговорка – бащата не е този, който му е дал живот, а който го е възпитал. Сложна задача, но затова пък благодарна.

Ако семейството е школа на любовта, какво да кажем за разпадналите се семейства?

- А какви съвети ще дадете на родителите, чието семейство се е разпаднало?

- Знаете ли, и аз мога да ви питам същото. Как ще можете да играете футбол, ако имате счупени крака? Ами ето, случила се е трагедия и нищо нормално вече няма. При едно семейство, което се е разпаднало, не може да има нещо добро и правилно. Можем само да се надяваме на възможно най-малки поражения. Тук не разполагаме с много възможности. Добре би било да включим детето в някакъв поведенчески сценарий, с някой нормален възрастен, улегнал мъж, който да стане модел на поведение за детето. Но да се насити на любов, при положение, че мама и тате не се обичат, това вече е почти невъзможно.

Помня, когато родителите ми се разведоха – сякаш цялата вселена се раздели на две. Светът ти се разпада. И това става, защото хората обичат себе си повече от другия и не искат да се променят. Например, имах един приятел, който ми каза, когато жена му забременя:

- Стана една такава грозна, изобщо не мога да я гледам.


- Все пак, ти не си й казал това, нали?


- Напротив, казах й.


Гледай, каква идиотска работа! И в крайна сметка се разведоха. Този човек не се интересуваше нито от дете, нито от нищо. Просто трагедия, ужасно. А наскоро разговарях с една жена, дойде в храма, плака. Синът й се оженил, родило им се дете, а снахата си заминала. Взела със себе си детето и си отишла. Сега живеела на друго място и си търсела по-добра партия. А съпругът й тъгувал непрекъснато за детето, страшно му липсвало, но тя не му давала да го види. Разбирате ли, какъв чудовищен егоизъм, какъв съвет може да се даде в такъв случай? Само да се молиш. Но рецепта за това просто няма. Да се молиш само за минимални щети – ако падне човек на асфалта, поне главата си да не удари, да не получи сътресение на мозъка…

Какво може да се каже за образа на бащата, от който се нуждае момичето?

- Казахте за образа на бащата в спорта. Но ако става дума за момиче?

- Дори не знам какво да кажа. Аз дадох голямата си дъщеря на уроци по самбо, но я контролирах. Веднъж тя казала на момчетата от нейния клас, че не трябва да се ругае. Те почнали да издевателстват над нея. Тя цапардосала един и повече, поне пред нея, никой не посмял да ругае.

Не знам. Но все пак, разбирате ли, за момичето не е важен толкова бащиният пример, колкото примерът от съвместния живот на майката и бащата. От цялата тази нежност, ласки, любов. Как се изслушват един другиго, как се гледат, как майката разрешава въпросите в семеен план и при всичко това да си остава втората в семейството. Това е уникален пример. А когато бащата си тръгне, на жената й се налага да изпълнява ролите и на мъж, и на жена, къде ще отиде… Да решава всички въпроси. В какво училище да изпрати децата, в какъв кръжок, с какви пари. Таткото дойде два пъти седмично, заведе ги в Макдоналдс, даде им подаръчета и толкова. Друго не го интересува. А мама е удавена във всички проблеми, променя се и започва да гледа по друг начин и на сина, и на дъщерята. И за дъщерята го няма примера на сътрудничеството между бащата и майката. Как да стане? Не съм се замислял по този въпрос, но вие ме карате да се замисля, за което ви благодаря. Може би би било добре момичето да опита да дружи с приятелка, в чието семейство съществуват добри отношения между бащата и майката. Ето че отново говорим за поведенчески сценарий.

Един млад свещеник в началото на служението си е добре да има пред себе си примера на някой възрастен, благочестив свещеник. И макар и за малко да има възможността да служи заедно с него и да поживее енорийски живот. Така по-нататък ще има образец за подражание. По същия начин, когато някоя девойка се омъжи, ако няма примера на послушанието на майка си, ще обича само тя да командва. Как ще може да слуша мъжа си, когато той започне да настоява за нещо? И представи си, какъв семеен живот ще има, ако и мъжът е бил с разведени родители и той самият се е превърнал в съвършен егоист. Няма да може да проявява властта си със смирение, без гордост.

Ето и друг пример, от друга област. Александър Василиевич Суворов бил известен с това, че преди сражение вървял със своите генерали от един войнишки бивак на друг и навсякъде сядал с войниците пред горящия огън. И ги питал: „Братя, как да атакуваме, как да се отбраняваме?“ Изслушвал всички. Един фелдмаршал – простия войник. И ако чуел нещо полезно, казвал на генералите – ето, прав е войникът, ето така ще постъпим утре. И цялата армия знаела, че той ще направи правилния избор, а не както му хрумне, затова и бил слушан и уважаван. Как да не вземем такъв пример?

И може би ще е полезно за такова момиче да остане през почивния си ден да преспи у своя приятелка, в чието семейство има нормални семейни отношения. Струва си да намерите такова едно семейство измежду тия в енорията. За да има момичето един положителен пример пред себе си.

Своеволие ли е отделянето от родителите?

- Вие говорихте за първородния грях. А ако се приложи към детето тази ситуация? Да осъзнае личността си, отделяйки се от майка си? Дали детето може да осъзнае личността си, ако действа против волята на родителите си?


- Детето има потребност да проявява характера си, в пубертета това се асоциира с противопоставяне на родителите. Това се счита за грешка, но е нужно време да порасне и да я осъзнае. Имахме един случай от нашата енория, в който един мъж, иначе много вярващ и благочестив, така крещял на жена си и удрял с юмрук по масата, че си счупил ръката. Всичко това може да се реши и по друг начин. Но, действително, детето трябва да се научи, докато преминава през тази преходна възраст. Разбирате ли, то обича и майка си, и баща си, те са му скъпи. То също се чувства зле, когато се скара с тях. Чувства се гузно, иска прошка, създава си този навик. После му става леко. И ако имате сърдечна връзка помежду си, всичко си идва на мястото, свиква и се успокоява, приема го за нормално, както се приемат звук и мирис. Но е много важно родителите да уважават волята на детето и то да знае, че винаги са готови да го изслушат.

Ние имаме две задачи, които могат да ви се сторят противоположни, първата – детето трябва да се научи да живее и без нас, и втората – да се научи да постъпва правилно. При обучението в правилен начин на живот то не трябва да „цепи много дърва“, за да не пресече бъдещия си живот. Тези задачи влизат в противоречие със себе си. Трябва да давате на детето все повече и повече пространство, за което да отговаря само то, да взема самостоятелни решения. Това също влиза в процеса на възпитание. Да му кажете: „Това ти трябва да решиш сам. Искаш ли точно това? Искаш ли да се занимаваш с рисуване, или с музика? Или може би искаш да станеш дърводелец?“ Ако видите, че това му се нрави повече, отколкото музиката, значи, оставете го. Може би това ще е неговият действителен път.

Източник: http// www pravoslavie/ru/110991.html

 

 

Бог благославя добрите дела

Юни 11, 2018 in Беседи, Начална страница

 

В едно семейство имало традиция за Великден да шият дрехи за бедните. И така, в навечерието на празника, баба ми разказа тази удивителна история…

Пролет. Снегът почти се стапял. Земята била почерняла и някакъв особен свеж и влажен мирис напомнял за пролетта. Ние всички се бяхме събрали у баба и работехме усилено: шиехме ризи за бедните. Мама с помощничката крояха, а баба тропосваше ризите, Наташка бързо ги ушиваше на машината, леля Маша ги поръбваше на ръка, а Вера обшиваше елици и пришиваше копчетата. Дори и мъничките Коля и Машенка изрязваха конците и ги вдяваха в иглите.

„Разкажи ни бабо – попита най-големият внук Николай – защо винаги шием преди Великден мъжки ризи?“

„По завещание на моята баба, мили мой… Това беше много отдавна – още преди революцията. Моята баба, Надежда Сергеевна, прекарвала Великия пост в строго въздържание, молитва и в труд за бедните. Тя самата и всички жени и момичета от семейството шиели дрехи за бедните: костюми, сукмани, ризи. Всичко това се сгъвало и се раздавало през Страстната седмица на бедните, за да могат да отидат на утринната служба с нови и чисти дрехи. Ризите тогава се шиели не от басма, както правим сега, а от бял домашен ленен плат, и се шиели тези ризи в голямо количество.

Веднъж една или две години преди смъртта на Надежда Сергеевна, през Страстната седмица раздала всичките ушити неща на бедните, и в нея останала само една риза. С тази риза се случило нещо много странно: тя се връщала при баба няколко пъти. Един просяк заминал от града, друг умрял, трети забогатял и повече не се нуждаел от милостиня.

„Колко странно – казала баба на своята прислужница Устенка. – Очевидно, тази риза Бог е предвидил за някого. Ще я оставим при нас, и ти ще я дадеш на първия, който дойде да проси заради Бога.“

След два дни, настъпила Велика събота. Надежда Сергеевна стояла до прозореца, а Устенка зареждала кандилото за празника. Изведнъж на прозореца дошъл един висок, благообразен старец, облечен в плътно закопчана връхна дреха (която се носи от християните). Той поискал помощ заради Христос по повод Светлия празник.

Баба изпратила Устенка да му даде хляб, пари, боядисани яйца. „Не забравяй да му дадеш и ризата, приготвена за него“ – извикала баба на излизащата Устенка.

Тя дала всичко това на стареца, а когато извадила ризата с молбата да я облече преди църква за Светлата утренна служба, стареца изведнъж вдигнал ръце към небето и се облял в сълзи. „Господи, благодаря Ти за великата Твоя милост към мене грешния! – извикал той, а тебе добра и мила благодетелко, да те благослови Господ затова, че след толкова години ти ме облече за Светлия Ден“. С тези думи той разкопчал своята връхна дреха, а под нея нямало нищо. „Вече 16 години ходя гол, а дадох следното обещание пред Господ: нищо да не искам за себе си. Което ми дадат, съм благодарен. Ти си първата, ангелска душа, облякла голотата на моето тяло! И в какъв голям Светъл Ден, в навечерието на Светлия Празник“.

И той отново заплакал от радост, плакала с него и баба от своя прозорец; тя разбрала, че Господ е благословил и приел нейния труд и работа.

А когато умираше, тя завеща на своите дъщери и на мен, нейната внучка, винаги през Великия пост да шием на бедните ризи и да научим и своите деца и внуци. Ние се стараем колкото можем да изпълним бабиното завещание, и се надявам, мили мои, че и вие няма да го забравите“ – така завърши баба своя разказ.


източник: https://vk.com/wall

За Изповедта

Юни 7, 2018 in Беседи, Начална страница

 

  

Често ме питат: как трябва да се изповядваме?… Най-прекият, най-решителният отговор на този въпрос може да бъде такъв: изповядвай се, сякаш това е последният път на тази земя, когато ще можеш да принесеш покаяние за целия си живот, преди да встъпиш във вечността и да застанеш пред Божия съд, сякаш това е последният миг, в който ще можеш да отхвърлиш от плещите си бремето на дългия живот в неправда и грях, за да влезеш свободен в Божието царство. Ако ние мислехме за изповедта по този начин, ако ние подхождахме към нея, знаейки – не само въобразявайки си, но твърдо знаейки, че можем всеки час, всеки миг да умрем, тогава не бихме си задавали толкова празни въпроси; тогава нашата изповед би била безпощадно искрена и правдива; пряма, ние не бихме се старали да заобиколим тежките, оскърбителни, унизителни за нас думи; ние бихме ги произнасяли с цялата острота на истината. Ние не бихме се замисляли какво да кажем и какво да не кажем; ние бихме казали всичко, което осъзнаваме като неправда, като грях; всичко онова, което ме прави недостоен за моето човешко звание, за моето християнско име. В нашето сърце не би имало и помен от чувството, че трябва да запазим себе си от едни или други, резки, безпощадни думи; не бихме си задавали въпроса трябва ли да кажем това или онова, защото бихме знаели с какво можем да влезем във вечността, а с какво не можем… Ето как трябва да се изповядваме; това е просто; това е страшно просто, но ние не го правим, защото се боим от тази безпощадна, проста откритост пред Бог и пред хората.

 

Преди две хиляди години Христос дойде на земята. Той живя между нас, беше един от нас; Той, нашият Спасител, дойде да ни потърси, да ни даде надежда, да ни увери в Божествената любов, да ни увери, че всичко е възможно, ако само повярваме в Него и в себе си… Но сега идва време, когато Той ще застане пред нас – или в часа на нашата смърт, или в часа на последния съд – с ръце и нозе прободени от гвоздеите, с изранено от тръните чело, и ние ще Го погледнем и ще видим, че Той е разпънат, заради нашите грехове; Той е умрял, защото ние сме заслужили присъдата на смъртта; защото сме достойни за вечно осъждане от Бога. Той дойде при нас, стана един от нас, живя сред нас и умря заради нас. Какво ще кажем тогава? Съдът няма да се състои в това, че Той ще ни осъди; съдът ще бъде в това, че ние ще видим Този, Когото сме убили със своя грях и Който стои пред нас с цялата Своя любов… Ето – за да избегнем този ужас, на всяка изповед трябва да заставаме сякаш това е предсмъртният ни час, последният миг надежда преди да видим това.

 

Казах, че всяка изповед трябва да бъде такава, сякаш това е последната изповед в нашия живот и на нея трябва да бъде направена равносметка, защото всяка наша среща с Живия наш Бог е съд преди Съда, преди последния, окончателен, решаващ съдбата ни съд. Не може да се изправиш пред Божието лице и да не си тръгнеш оттам или оправдан, или осъден.  Възниква въпросът: как да се готвим за изповедта? Кои грехове да открием пред Господа?

 

На първо място, всяка изповед трябва да бъде пределно лична, моя, не някаква обща, а моя собствена, защото се решава моята собствена съдба. И затова колкото и несъвършен да е моят съд над самия мен, с него трябва да се започне; и трябва да се започне от въпроса: от какво в своя живот се срамувам? Какво искам да скрия от Божието лице и от съда на собствената си съвест, от какво се страхувам? Този въпрос не винаги е лесно да бъде решен, защото до такава степен сме привикнали да се крием от собствения си справедлив съд, че когато се вглеждаме в себе си с надежда и намерение да намерим истината, това ни се отдава страшно трудно. Но с това трябва да започнем. И дори ако на изповедта сме принесли само това, то тя вече ще бъде правдива изповед, моя, собствена.

 

Но има и друго. Заслужава си да се огледаме наоколо и да си спомним какво мислят хората за нас, какви са реакциите им спрямо нас, какво се случва, когато сме с тях – и ще намерим ново поле, ново основание за съд над самите нас… Ние знаем, че не винаги носим радост и мир, правда и добро в живота на хората; достатъчно е да се взрем в нашите най-близки познати, в хората, с които по един ли друг начин се срещаме и става ясно какъв е животът ни: колко от тях съм наранил, колко съм отминал, колко съм обидил, колко по някакъв начин съм съблазнил. И се възправяме пред нов съд, защото Господ ни предупреждава: това което сме направили на един от тези, малките, т.е. на един от хората, от Неговите по-малки братя, на Него сме го направили. След това да си спомним какво мислят хората за нас: често техният съд е строг и справедлив; често ние не искаме да знаем какво мислят те за нас, защото тяхното мнение е истината за нас и нашата присъда. Но се случва и друго: хората и да ни ненавиждат, и да ни обичат несправедливо. Ненавиждат ни несправедливо, както понякога се случва, защото ние постъпваме по Божията правда, а тази правда не се побира в тях. А често ни обичат несправедливо, защото ни обичат поради това, че ние твърде лесно се вписваме в неправдата на живота; обичат ни не поради добродетелите ни, а поради нашата измяна на Божията правда.

 

И тук отново трябва да осъдим себе си и да знаем, че понякога се налага да се каем за това, че хората се отнасят добре към нас, че ни хвалят; Христос отново ни е предупредил: Горко ви, когато всички хора заговорят добро за вас…

 

И накрая, ние можем да се обърнем към съда на Евангелието и да се запитаме: как би ни съдил Спасителят, ако се вгледа – както всъщност и прави – в нашия живот?

 

Задайте си тези въпроси и ще видите, че вашата изповед ще бъде сериозна и задълбочена и че вече няма да ви се случва да отивате на изповед с онази празнота, с онзи отдавна изживян, детски трепет, който толкова често ни се налага да изслушваме. И не въвличайте в изповедта си други хора – отишли сте да изповядвате своите грехове, а не чуждите. Обстоятелствата около извършения грях имат значение, само ако изясняват вашия грях и вашата отговорност; а разказът за това какво се е случило, защо и как, няма никакво отношение към изповедта; той само отслабва съзнанието за вината и духа на покаянието…

 

Вече казах как можем да изпитваме съвестта си, започвайки с това, в какво ни упреква тя и продължавайки с това, как се отнасят към нас хората. Сега ще направим една последна крачка в това изпитване на съвестта ни. Последният съд над нашата съвест принадлежи не на нас и не на хората, а на Бога; и Неговото слово, Неговият съд ясно са ни показани в Евангелието, но ние рядко успяваме да се отнесем към него задълбочено и просто. Ако ние се задълбочаваме в страниците на Евангелието със сърдечна простота, без да се стараем да извлечем от тях повече, отколкото сме способни да приемем, и още повече – отколкото можем да осъществим в живота си, ако ние се отнасяме към него просто и честно, ще видим, че казаното в Евангелието сякаш се разпада на три разряда.

 

Има неща, справедливостта на които е очевидна, но те не докосват душата ни – с тях ние се съгласяваме. С ума си разбираме, че е така, със сърцето си не се бунтуваме против тях, но чрез живота си не се докосваме до тях. Те се явяват очевидна, проста истина, но не се осъществяват в живота ни. Тези евангелски пасажи говорят за това, че нашият ум, нашата способност за разбиране, стоят на границата на нещо, което ние все още не можем да постигнем нито с волята си, нито със сърцето си. Такива пасажи ни осъждат в пасивност и леност, тези места изискват, без да чакаме да се сгрее сърцето ни, решително да започнем да изпълняваме Божията воля, просто затова, защото сме слуги на Господа.

 

Има други места: ако ние се отнесем към тях добросъвестно, ако правдиво се вгледаме в душата си, ще видим, че ние се отвръщаме от тях, не сме съгласни с Божия съд и с волята на Господа, че ако имахме печално мъжество и власт да въстанем, бихме въстанали, така както са въставали в свое време и както въстават век след век всички, на които изведнъж им стане ясно, че Божията заповед за любовта е страшна, изискваща от нас жертва, пълно отричане от всяко самолюбие и често ние искаме да я няма. Сигурно и около Христос е имало много хора, които са искали да видят от Него чудо, за да се уверят, че Христовата заповед е истинна и могат да Го последват без опасност за своята личност, за своя живот; вероятно е имало и такива, които са дошли на страшното Христово разпятие с мисълта, че ако Той не слезе от кръста, ако не се случи чудо, значи не е бил прав, значи не е бил Божи човек и могат да забравят страшните Му слова, че човек трябва да умре за себе си и да живее само за Бога и за другите. И ние често стоим около Господнята трапеза, ходим на Църква – но предпазливо: да не би Божията правда да ни уязви до смърт и да не поиска от нас последното, което имаме, да не поиска отричане от самите нас… Когато по отношение на заповедта за любовта или на една или друга конкретна заповед, в която Бог ни разяснява безкрайното разнообразие на дълбоката, творческа любов, ние открием в себе си това чувство, тогава можем да видим колко далеч сме от Божия дух, от Божията воля и да осъдим сами себе си.

 

И накрая има места в Евангелието, по отношение на които можем да кажем думите на пътниците към Емаус, когато Христос разговарял с тях по пътя: нима не горяха сърцата ни, когато Той говореше с нас?…

 

Ето тези места, дори да са малко, трябва да бъдат скъпоценни за нас, защото те говорят, че в нас има нещо, в което ние и Христос сме от един дух, с едно сърце, една воля, една мисъл, че ние в нещо вече сме се сродили с Него, в нещо вече сме Му станали свои. Тези места трябва да пазим в паметта си като скъпоценност, защото по тях ние можем да живеем не винаги борейки се със злото в себе си, а стараейки се да дадем простор на живота и победа на това, което в нас е вече божествено, живо, готово да се преобрази и да стане част от вечния живот. Ако ние по този начин, внимателно си отбелязваме всяка от тези групи събития, заповеди, думи на Христос, пред нас бързо ще се очертае собствения  ни образ, ще ни стане ясно какви сме, и когато отидем на изповед, ще ни бъде ясен не само съдът на собствената ни съвест, не само човешкият съд, но и съдът Божий; но не само като ужас, като осъждане, но като откриване на целия ни път и на всички възможности, които имаме: на възможността всеки миг да станем и непрекъснато да бъдем тези просветлени, озарени, ликуващи духом хора, каквито сме понякога и възможността да победим в себе си, заради Христос, заради Бога, заради хората, заради собственото ни спасение, онова, което е чуждо на Бога, което е мъртво, онова, което няма място в Небесното Царство. Амин.

Възпитание на чувствата

Май 31, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Едно момиченце, което още не ходи на училище, ми зададе въпрос: „Защо Бог е сътворил човека?” Представяте ли си? Разбира се, наложи се да се помоля. „Господи, помогни ми! Такъв труден въпрос… Какво да отговоря на това момиченце?” Казвам му:

– Миличко, харесва ли ти, когато във вашето семейство всичко е наред, татко и мама са добри и ласкави?

– Да.

– Това означава, че всички се обичат един друг. А любовта не се затваря в себе си, тя се излива върху други същества. Нашата православна вяра нарича Бог Любов. Всичките три Лица на Светата Троица се намират във взаимна любов. Живеейки в тази любов, Господ пожелал и други същества да живеят също така в любов и съгласие и сътворил човека. Свойството на любовта и добротата е такова: „Ако си мъдър, мъдър си за себе си и за ближните си, ако си зъл – зъл си за себе си.” (Притч. 9:12)

 

В това се състои предназначението на човека – той е създаден за любов, любов към Бога. Но Бог е Дух и любовта към Него е висше и непостижимо състояние. И за да може любовта на човека да се излива върху подобен нему, Господ му сътворил помощница и продължителка на човешкия род. Адам я нарекъл Ева, което означава Живот – майка на всички хора. Затова предназначението на мъжа е да бъде баща, а на жената – да бъде майка.

Между впрочем, в духовния живот, естествено и дори неволно, когато съпрузите живеят дълго в съгласие и мир, с течение на времето започват да се обръщат един към друг с „татко” и „майко”. Направило ли ви е впечатление? „Майко, какво правиш там?” или „Татко, къде отиваш?” Това не е случайно, това изразява същността на нещата.

Затова семейството е малка Църква. За вселенската Църква е казано: „На когото Църквата не е майка, на него Бог не е Отец” Църквата е наша Майка. А наш Баща е Небесният Отец.

На човека временно му се дава влечение към другия пол с цел продължение на човешкия род. Но с възрастта то преминава. В това има особен смисъл, защото даденото служение – продължението на рода е изпълнено и следва подготовка за бъдещия живот. Помните ли когато задали на Спасителя въпрос: ако седем братя са имали една жена, чия ще бъде тя в Небесното Царство, а Той отговорил, че там „при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като ангели на небесата” (Мат. 22:30). Т.е. угасването на този временен дар се случва, за да може човек да се пренастрои за духовен живот.

Отначало, когато децата са малки, те не се срамуват, поради своята чистота живеят като в рая. След това се появява влечението, доколкото всички ние се намираме в греховния свят, но с течение на времето всичко това отминава и възниква вече друго състояние. Затова и в семейния живот е по-добре да не мислим за това временно състояние – то е преходно. Животът трябва да се устройва на духовни принципи – принципите на любовта, доброто, мира. Както се казва: старият човек е като дете. Не само защото той е безпомощен, а защото и старият човек, и детето жадуват за ласка, за любов, за топлота. Именно това е потребно на човека от детството до старостта. Състоянието на взаимно съгласие ще пребъде и в Царството Небесно. Казано е: мъжът и жената са сънаследници на бъдещия живот.

В това отношение има един потресаващ пример от областта на явяванията от задгробния свят. Починала съпругата на един човек и той останал сам с малките им деца. Спазил едногодишния траур. А след това – мъжът трябва да работи, а децата се нуждаят от грижи, пък той бил и все още млад и както се казва, за да не се изкушава плътта, решил да се ожени повторно. Бидейки вдовец, имал право на това. Но му се случила някаква неприятност – дали изхарчил неразумно всичко, дали го подвели… и както често се случва, намираме утеха около децата. Той влязъл в детската стая – децата спали, седнал край тях и започнал да си спомня за своята жена. Изведнъж вратата се отворила и влязла тя, първата му съпруга – със свещ в ръка. И тъй като той бил свикнал да се обръща към нея като към помощница и съветница, я попитал:

– Знаеш ли какво ми се случи?

– Знам.

– Какво да правя?

– Нищо. Помоли се и всичко ще премине.

Той започнал да разбира, че тя знае нещо.

– А ти знаеш ли кой направи това?

– Знам.

– Кой?

– Не е нужно да знаеш, не е полезно за теб.

Тогава той започнал да разбира, че разговаря с тази, която е от другия свят и на която много неща са открити. Казва й:

– Знаеш ли, аз се ожених втори път. Сърдиш ли ми се?

– Не, напротив, правилно постъпи.

Там вече я няма земната ревност. Това, както казва апостолът, е плътска скръб, но там няма плът – там има само дух. Край душата на нейния мъж, край душите на нейните деца е любеща душа, която се грижи за тях. За нея това било достатъчно, било най-главното.

След това изведнъж се чули стъпките на неговата втора тъща. Съпругата казала: „Не трябва да ни виждат заедно” – и си отишла. Интересното е, че на пода останали капки восък от свещта, за да не си мисли той, че така му се е привидяло.

Предназначението на мъжа и жената е продължението на човешкия род, възпитаването на децата, които трябва да станат наследници на Небесното Царство. За жалост това е почти забравено, повечето хора виждат само земното, временното, плътското. Това е причината за всички грехопадения, разврат и блуд. Затова и семействата се разрушават, пукат се като сапунени мехури. Защото в тях няма любов. Казват: любовта си отиде. Любовта не може да си отиде. „Любовта никога не отпада” (1 Кор. 13:8)

Често това, което се случва е една все още неродила се любов. Само едно влечение, някакви нови усещания. Тези усещания отминават и не остава нищо.

Един човек обикнал една жена. Тя приемала неговите ухажвания, но се отнасяла към него с известно недоверие. И тъй като била вярваща, помолила своя духовен отец да поговори с този не много църковен човек. А неин духовник бил отец Георгий Лавров – днес вече канонизиран изповедник. За нейно учудване старецът говорил с него много дълго и накрая й казал:

– Какво пък, можеш да се омъжиш за него.

– Как така! Но аз не го обичам!

– А ти знаеш ли какво нещо е любовта?

– Е, как – чела съм.

– Това, за което си чела, не е любов. Това е увлечение. То прегорява и остава хладна пепел. А любовта възниква постепенно. Тя е дар Божий и за него трябва да се молим.

Наистина след това тя се омъжила за него и преживяла щастливо живота си.

А една друга Божия рабиня, овдовяла по време на войната (наистина, тя вече имала деца), на която също искали ръката й, но не се омъжила. Тогава аз вече бях свещеник, разговарях с нея и тя простичко ми каза: „Отче, ако Бог не даде любов – не можеш да обикнеш, а що за живот е това – без любов?” И толкова.

Всеки от нас се ражда в този свят по Божие благословение, а по-нататък трябва да се трудим за това – и ние самите, и тези, които Бог ни повери, да наследят Царството Небесно. Но вместо да изпълнява това, което му е определено от Твореца, човек, забравяйки за Него, започва да строи свой живот. И стига до безумие, когато започва да казва: „Защо съм мъж? Защо не съм жена?” Това вече е противене на Божията воля. Нали Господ е сътворил първо Адам, а после Ева и по този начин е установил някаква йерархия. Тя съществува и в Църквата; свещенството е установено от Бога само за мъжкия пол.

Врагът на човешкото спасение се старае да опорочи всичко, да го преправи в противовес на Божията воля. Но той няма творческа сила, а само копира. Някой много сполучливо е казал, че дяволът е маймуна на Бога. Ако у Бога, в Царството Небесно, всички ще бъдат „като ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30) и дори още за земята е казано: „…няма нито мъжки пол, нито женски, но всички вие сте едно в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), то вместо това равенство и вместо тази безплътност в бъдещия живот (както са безплътни ангелите), врагът се старае да устрои равноправие тук на земята. Едва ли не да преобърне плътските дадености – позната ви е тази лудост на някои съвременни хора. Хората се опитват да се отдалечат от Бога и да живеят по своя воля, според своето разбиране. Но какво казва свети Николай Сръбски – а своя ли е тази воля? Свое ли е това разбиране? Или волята и разбирането са дяволски и човек само ги приема?

Веднъж аз чух интересно обяснение на думата „еманципация”. Обикновено казват: „еманципирана жена”. Но първоначално тази дума се е използвала, за да обозначи излизането на децата из под властта на родителите. Това е термин от Римското право. Излизането на жената из под властта на мъжа – това е еманципираната жена.

Как се е осъществявало излизането на децата из под властта на родителите? Римското право, а върху него и до днес се гради юридическата наука – узаконявало този процес. Родителят трябвало да продаде желаещите да се еманципират деца на странично лице – патрон. Синът трябвало да бъде продаден три пъти, а дъщерята или внуците – властта се простирала и върху тях, както и върху цялото потомство – един път. Еманципираните деца съставлявали редовете на пролетариата – можете да прочетете за това в речника на Брокхаус и Ефрон. Пролетариите били тези деца, които не притежавали нищо, защото излизайки из под властта на родителите, не можели да се ползват от техните средства, лишавали се от наследство.

Сега е пълно с еманципирани деца, които не искат да слушат родителите си. Родителите нямат власт над тях. Понякога ми казват: „Отче, те искат да живеят самостоятелно”. А аз им отговарям: „Е какво пък, желанието за самостоятелност само по себе си не е толкова лошо – нека опитат тогава. Нека започнат сами да си готвят, да се перат. Да печелят те още не могат, защото учат – нека поне се обслужват…”. И тук желанието за свобода свършва. Защото трябва да се мият съдовете, да се пере, да се готви, никой не иска да прави това. Както е казал на времето св. Николай Сръбски, свободата е като хляб: когато у един е много, другият няма. Когато децата са свободни, родителите не са и се намират под робството на децата. Т.е. йерархията е нарушена, преобърната.

Когато пожелали да бъдат равноправни (това започнало във Франция в края на XVIII век), жените започнали да създават женски клубове. И започнали да поставят изисквания: щом има равенство, жените трябва да носят мъжки дрехи. Наистина, Конвентът забранил всички тези клубове тогава все още се усещали навреме. А сега почти всички жени ходят в панталони, в мъжки дрехи. Още от детство приучват момиченцата към равноправие чрез мъжките дрехи. А носенето на мъжки дрехи слага отпечатък върху характера.

Да, блажена Ксения ходела в мъжки дрехи, тя юродствала, много обичала своя мъж и в негова памет носела вещите му. Но тя била светица! Мария Египетска изобщо нямала дрехи. Някои днес се приближават до това, но трябва да бъдеш Мария Египетска! Ако достигнем до такива висоти, можем да ходим като Василий Блажени, който също не е бил много облечен. Вярно, той ходел така и през зимата – ние обаче няма да издържим дълго така.

Всички тези примери ни дават храна за размисъл. И то сериозен размисъл, защото смешението на половете, което постепенно се появи, сега си проби път в целия свят.

Така че, външната форма – белите кърпи, начинът на обличане – това са сериозни неща. Да, за съвършените облеклото няма никакво значение. Но ние сме далеч от съвършенството.

Също както и постите. Казват: „Постът не е главното, главното е духовното!” Да, разбира се, ако можеш да бъдеш като свети Спиридон Тримитунтски. Веднъж, по време на пост, на вратата му похлопал странник. Свети Спиридон нямал с какво да го нахрани, защото самият той вкусвал храна само в определени дни, а през останалите не ядял нищо. В този момент в дома му нямало никаква храна. Тогава свети Спиридон казал на дъщеря си да изпече осолено свинско месо, каквото имали в запас, и като го поднесъл на странника, сам той ял с него, за да не го смути. Е, ако можеш като свети Спиридон да превърнеш змията в злато – моля, тогава може да ядеш и месо през поста.

Една вярваща жена, аристократична дама, много почитала свети Филарет Московски и го нагостила с пилешка супа. Той я изял, но след това в продължение на месец не вкусвал нищо, освен хляб и вода. Е, така може и кокошка да през поста да ядеш, и гол да ходиш…

Аз съм вече възрастен човек, заварих следвоенните години. Когато в нашия град се появи жена с начервени устни, гледаха на нея като на чучело. Слушах как възрастните жени си говорят: но как яде? Помада яде. А това не беше толкова отдавна.

„Това не е главното” – казват. Да, може и да не е главното. Но именно от главното почти нищо не остана. Главното е душата. Но какво става в нея? Има ли в нея – смирение, търпение, любов… Това вече много рядко може да се срещне. За жалост болшинството от хората – особено младото поколение – не мислят за душата и са заети със земното и временното.

Преди време прочетох в Пролога поученията на авва Памво (той е живял приблизително преди около хиляда и петстотин години) за последните времена. Там е казано, че ще настъпят безверие, кражби, грабежи, различни начини за отнемане на средства и едновременно с това хората ще се увличат от игри. Прочетох това преди четиридесет години и се замислих: какви игри, футбол ли, какво ли? Сега разбрах. Всички играят, играят, играят. И това понятие е станало толкова разпространено, че понякога хората, без да се замислят, казват: „изиграхме сватбата”. И след това се разделили. Защото са я „изиграли” и спектакълът е свършил. Т.е. дори в земен смисъл хората престанаха да живеят сериозен живот. Разбирането, че човек има някакви задължения, някакъв дълг, вече почти изчезна.

Една вярваща жена, беседвайки с млади хора, им задавала следните въпроси. На младежите: „Какво искате – да имате жена, да имате деца, да имате жилище, вила или да бъдете мъже, да бъдете бащи, да бъдете стопани?” И на девойките: „Какво искате – да имате мъж, да имате деца, да имате дом, или да бъдете жена, да бъдете майка, да бъдете стопанка?” Ето в това е работата – да имаш или да бъдеш.

Източник: Православие ру