Великопостна аритметика на радостта

Март 26, 2020 in Беседи, Начална страница


Премахването на скърбите и дробното число на самопознанието

– Отец Валериан, защо хората днес често униват, когато биха могли да се радват?

– В едно песнопение за свети Серафим Саровски се пее: „Ето го, ликуващ в скърбите, както ние в щастието, готов да отдаде душата си за другите!”… Коренът на всички страсти е гордостта. Това е, когато човек мисли за себе си нещо, несъответстващо на действителността. Например, смята се за по-умен от другите. А когато макар и в малка степен се открие, че в действителност не е такъв, той унива. Разочарова се, дори не от себе си, а от своите фантазии за своя сметка. Затова Господ често не ни открива цялата ни нищета, за да не изпаднем в отчаяние.

– Да, съвсем друго нещо е от изповед на изповед да опитваш да видиш себе си такъв, какъвто си, пред Кръста и Евангелието върху аналоя, уповавайки се за своето спасение на Бога, а не на своите „заслуги”.

– Най-добре е да нямаш високо мнение за себе си. Има такова сравнение: човек е подобен на дроб – числителят е това, което ти представляваш в действителност, а знаменателят – това, което мислиш за себе си; колкото повече се превъзнасяш, толкова по-малка е стойността на дробта. Ако страстите произтичат от гордостта, то основа на всички добродетели е смирението. Свети Теофан Затворник казва: „Ако се смириш, повече от половината скърби в живота ти ще изчезнат”.

Постът умножава радостта

– В съзнанието на светския човек често всички понятия са преобърнати. Ето, сега тече Великият пост и нецърковните хора се ужасяват: „И какво – и телевизия ли да не гледам? Нито нещо вкусничко, нито развлечения?!” Как да не започнеш да униваш?

– Точно обратното – постът умножава радостта! В Устава има дни на строг пост – това е особено време, време на покаяние, а покаяние без радост няма. А когато вече е позволена храна с растителна мазнина, човек даже и не забелязва това, а радостта се увеличава. След това, гледаш, вече и риба се разрешава – отново радост! А отговяването – голямо утешение.

По-рано дори и без пост в домовете не винаги е имало растителна мазнина. А сега, щом започне постът: „И какво, само каша ли да ям?” – възмущават се хората. Преди, особено в последните години на войната, ако на някого биха предложили каша, той би се чувствал, както се казва, на върха на блаженството. „Какво, само хляб ли да ям?” – недоумяват в наши дни. А някога и коматчето хляб носеше радост. И бяхме винаги радостни. Има нещо за ядене – слава Богу!

А непостещите и преситените от всичко дори не се досещат защо са такива унили. Това се отнася и до съпружеския живот. Ако съпрузите се въздържат от време на време, винаги ще бъдат желани един за друг.

Между другото, гърците превеждат думата „униние” като любопитство. Нашият руски мислител Иван Илин отбелязва, че любопитството, като прахосмукачка, всмуква всичко наред, без да гледа какво е то – само да има нещо ново. „Всеки миг – пише той за любопитния – трябва да го утешиш с нещо ново, с нещо ново да го обнадеждиш. Той напрегнато се вглежда и вслушва в света: няма ли да се мерне там нещо ново. Какво? – Няма значение! Нещо неизвестно, неизпитано, нечувано. Иначе… иначе го заплашва скука…”.

Закономерната последователност

– „Унинието е внук на скуката, а дъщеря на леността” – казвал преподобни Амвросий Оптински.

– Да, а леността, както някой е отбелязал, е двигател на прогреса. Но също така е и негов резултат. Сега в дните на Великия пост се чете молитвата на свети Ефрем Сирин: „Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие…” Наистина: отначало е безделието, а след него идва и унинието.

– А за унинието светите отци казват, че то е разпускане, разслабление на душата и тялото…

– Да, даже сега сред младите има такъв израз: „да разпуснеш”. Пази, Боже! И ето – униват.

–Получава се затворен кръг. Има такъв израз: „бесът го върти”. Макар че, казват, има униние и под маската на бурна дейност, но цялата тя също е някак празна. Като центрофуга – човек вече не съзнава какво прави и защо. „Хартийки от място на място преместват” – случвало се с негодувание да казва схиархимандрит Илий (Ноздрин) за московската суета, когато благославял хората да се връщат към земята.

– Преподобни Серафим Вирицки, казвал: „Русия ще живее от земята”. По-рано нямаше кога да скучаем или да се леним – затова и не унивахме. Щом поизраснехме малко, трябваше и вода да носим, и дърва да цепим, дойдеше ли пролетта – трябва да се копае, сади, полива, след това – да се плеви, да се окопава, после да се събира реколтата… Така свикнахме на труд. Аз и сега не мога да разбера: какво униние може да има? На мен време не ми остава! Кога да унивам? Когато не знаеш какво за правиш с времето си – униваш, а когато нямаш време и униние няма да има.

Днес даже и дистанционно измислиха: дори за да включат телевизора не слизат от дивана. Телевизионната наркомания стана обикновено явление. За съжаление, хората забравиха първоначалното название на кинематографа: „илюзион” – т.е. това са илюзии. Ето така живеят хората – с някакви призраци, миражи. Липсата на реален живот принуждава съвременниците да измислят несъществуващи проблеми – това не е така, онова не е така – и постоянно се чувстват нещастни.

– Казват, че врагът действа чрез въображението.

– Светите отци го наричат „художник”, той рисува картини пред мисления поглед на човека. Например, започва да напомня нещо от миналото, подстрекавайки към злопаметност. Или, най-често, ни кара да мечтаем за бъдещето. И при това знае, на кого какво да подхвърли. На някои внушава страхове. Младежта съблазнява най-вече с мечти за някакъв неосъществим разкошен живот, пълен с феерични удоволствия, та след това, като се почувстват излъгани, да изпаднат в униние. Казано е: две са безсмислените неща, които вършат хората – измъчват се от онова, което вече е минало или от онова, което още не е станало.

Погасяване на задълженията

– Не е ли същото, когато поради гордост човек окайва себе си: „Как можах?!” (а кой си ти, че да не падаш?) – или не може да се примири с някакви обстоятелства: „Защо?”, или се страхува от тях?

– Това, което получаваме в живота не е по греховете ни. Кажи на човека, че нещо му е изпратено поради греховете му и той още повече ще отпадне духом. Не, в Писанието е казано: „Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове” (Пс. 102:10). Т.е. това, което се случва в живота ни, получаваме по милост, а не по греховете ни! По греховете ни би могло да бъде и по-лошо.

– Преподобни Паисий Светогорец казва: „Лекарството против униние е да славословиш Бога”!

– Да, а се случва да нареждат: „Ох, животът е така тежък!” Питам: „А аборти правили ли сте?” – „Да, да…” „Знаете ли, за едно убийство на собственото дете – а абортът е убийство! – по земните закони по-рано са давали 25 години каторга. И сумирали сроковете: за две убийства – 50 години, за три убийства – 75 години каторга. А Вие сте на свобода…”

– Свети Игнатий (Брянчанинов) отбелязва, че понякога унинието идва от неправилен поглед върху скърбите, когато човек гледа на тях като на нещо неизменно. Но ако трезво оценим греховете си, излиза че…

– Кръстът се изпраща на човека, за да се очисти душата му. Щом скръбта или болестта принесе своята вътрешна, духовна полза, Господ може да вземе или да облекчи кръста. Премъдрият Соломон написал върху пръстена си: „Всичко преминава, ще мине и това”. Знаейки, че за претърпяването на скърбите Господ прощава грехове, светите отци сами търсели да претърпят нещо от някого. А ние често няма какво да търсим. Просто потърпи човека до теб – той е твой благодетел. Сам Господ ти дава възможност да простиш: простил си – и на теб се прощава някой минал грях – така твоят дълг поне отчасти намалява. Когато осъзнаем колко голям е дългът ни, с всички сили ще се стараем чрез „печалба” да го погасяваме: „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44).

– При вярващите, каквото и да се случи – радваме се, благодарим! Даже когато грешим, нали можем да се покаем – отново радост!

– Казано е: „С нас е Бог, разберете, народи, и се покорявайте, защото с нас е Бог!” (Ис. 8:9). При такова покровителство просто нямаме право да униваме! Унинието е от това, че забравяме Бога.

 

Източник: Православие ру

Случващото се е добър повод Православната Църква да се подготви доктринално за есхатологичните времена

Март 23, 2020 in Беседи, Начална страница


 

Архиепископ Теодосий (Снигирьов) – викарий на Киевския и на цяла Украина митрополит Онуфрий, доцент от Киевската духовна академия, управляващ на Северното викариатство на украинската столица и възглавяващ църковния съд на Киевска епархия.

 

– Владико, в църковните среди тече гореща полемика – трябва ли да се прилагат санитарните изисквания на светските власти към Църквата? Предава ли се вирусът чрез Причастието? Какво да правим, ако от нас поискат да затворим храмовете? Какво е вашето мнение по всички тези въпроси?

 

– Това, че коронавирусът стана подтик за църковна дискусия е много добре. Църквата винаги трябва да бъде готова за външни предизвикателства и опасности, а спокойните времена способстват за отпускане. Коронавирусът е добър повод Православната Църква да се подготви доктринално за есхатологичните времена. Да се подготви богословски, канонически, литургически. Засега това, което се чува по темата в голямата си част е концептуално незряло и недалновидно.

 

– Какво имате пред вид?

 

– Чуват се основно две противоположни позиции, всяка от които е крайна. Неразумно крайна, както ми се струва. Първата е – дайте безпрекословно да слушаме всички противоепидемични предписания на местните власти, да затворим храмовете, да отменим за известно време Причастието и другите тайнства, докато не завърши пандемията. Някои поместни Църкви вече тръгнаха по този път, взеха съответните решения. А втората крайност е следната: нищо не може да навреди на вярващите, нека не обръщаме внимание на тези страшни приказки за малки деца, да ходим по-често в храма, да се причастяваме и всичко ще бъде наред. Е, ако се заразим, значи така ни е било писано. Смятам, че и двете крайности са богословски несъвършени и могат да бъдат много опасни за Църквата, ако не сега, то в бъдеще.

 

Князът на този век, който в лицето на секуларизирания свят противостои на Христовата Църква, през цялото време проверява каква е нашата устойчивост, търси слабите ни места, в които може да направи пробив в живота на Църквата. Сега, с този коронавирус, той също ни пробва. Може би след два месеца ние с усмивка ще си спомняме за тази страшна приказка, както си спомняме сега за „птичия” или „свинския” грип. Но това, което ще бъде казано и прието от Църквата сега, ще има последствия в богословски, канонически и литургически аспект за дълго, а може би, и завинаги. Без да се впускаме в излишни разсъждения, какво представлява коронавирусът – технология на влияние или реална пандемия, ще кажем само, че доктрината, която ще бъде изработена от Църквата във връзка с тази ситуация, ще стане в бъдеще или имунитет и защита от по-силни и по-изтънчени удари срещу Църквата, или ще се превърне в пробойна в църковния кораб.

 

– Как може да стане това? В какво се изразява слабостта на позициите, които изказват днес вярващите?

 

– Ще започна от втората крайност – „на нас нищо няма да ни навреди!” Това звучи, най-малкото, самоуверено и понамирисва на духовна прелест. Тази самоувереност се ражда от неофитството на изразителите на тази позиция, от непознаването на църковната история, на православната аскетика, от това, че те не познават своята немощ, в това число и немощта на своята собствена вяра. Те са уверени, че евангелските думи „ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди” (Марк 16:18), са казани лично за тях, за тяхното днешно духовно състояние. Без да се впускам в детайли в тази дискусия, само ще отбележа, че свещенослужителите от по-възрастното поколение, а също и миряните от традиционно православни семейства, които имат църковна закваска от деди и прадеди, нямат този комсомолски плам – „на нас нищо няма да ни навреди!” Макар че на хората от това поколение по силата на тяхната вяра и смирение, вероятно наистина нищо няма да им навреди. И къде е границата между „няма да ни навреди” и „ще ни навреди”? Евхаристийната чаша – светената вода – чудотворната икона – обикновената икона – храмът – теплотата1 – благословението на свещеника – свещта, просфората? Как да определим границата от какво можем да се заразим, а от какво – не? И ако при това помним изявлението на Светия Синод за необходимостта от дезинфекция на храмовете и използване на еднократни чашки за теплотата, значи все пак е възможно някъде да се заразим. Има ли тук място за чудото? И къде е границата между чудото и обичайното? Лично аз мисля, че място за чудо, безспорно, има. Но има и граница. И тази граница не може да бъде определена така примитивно, както ни се иска и както би ни било по-удобно от практична гледна точка: ето, от Чашата не можем да се заразим, а от теплотата е възможно, затова и чашките са еднократни. Тук нещата са много по-сложни и това е поле за работа на Синодалните комисии и мъдрите духовници. Но сега не става дума за това.

 

Ако хипотетично тази прелестна (в духовния смисъл на тази дума – бел. прев.) хипотеза – „Нищо няма да ни навреди!” – без всякакви уговорки бъде приета днес в качеството на общоцърковна доктрина, то в бъдеще това би могло да стане в ръцете на дявола мощен инструмент за борба с Църквата. Защото уверените в своята праведност и в своето право на чудо хора, които отхвърлят божествения дар на разсъждението, врагът може да сломи много лесно – и духовно, и телесно. Сам Бог посрамва горделивите, а на смирените дава благодат. Мисля, че за читателите е възможно сами лесно да си представят как противниците на Църквата могат да отровят/заразят/осквернят цели общества от такива вярващи горделивци. Ако, разбира се, Бог не се смили над Своите глуповати и самоуверени чеда и не им прати избавление в лицето на някой нов великомъченик Теодор Тирон…

 

– А каква би могла да бъде вредата, ако нашата Църква приеме за правило да следва изцяло предписанията на епидемиолозите, както вече направиха в редица Църкви?

 

– В този случай ние можем да попаднем в капан, който ще щракне зад нас. Земната Църква все някога, по времето на Антихриста, ще се окаже в подобен капан, когато ще ни лишат от свободата да извършваме литургия и от много други неща. Но защо сами да приближаваме тези времена? Ако Църквата приеме като доктрина за реагиране на социалните проблеми – „Изпълняваме всичко, което ни кажат!”, в недалечно бъдеще властите в различни страни ще могат да затварят храмовете ни и да лишават вярващите от литургия под всякакви хуманитарни предлози: пандемия, опасност от ядрена война, промяна на климата и т.н. Вярващите в Украина, а сега и в Черна Гора, в последно време много добре разбраха, как съвременната политика, без да променя хуманния израз на лицето си, може да се опитва да разори и унищожи многомилионни църковни общности, използвайки своите лостове за управление. Това не дава поводи за оптимизъм. И още днес трябва да сме готови за съществуване на Църквата в подобни условия. Сляпо да следваме нарежданията на властите, означава да попаднем в поставените мрежи.

 

– Какъв е изходът? Какви богословски и канонични основи трябва да положи днес Църквата при решаването на подобни хуманитарни въпроси, за да се защити от проблеми в бъдеще?

 

– Нашата Църква вече започна да прави това. Изявлението на Светия синод на Руската Православна Църква във връзка с епидемията, а също местните епархиални послания на йерарсите на нашата Църква твърдо и еднозначно отклоняват паството от едностранчиво разбиране, а значи и от едностранчиво решение на възникналия проблем. Мисля, че над това са длъжни много внимателно и оперативно да поработят и профилните църковни комисии, за да намерят нужните механизми за защита на Църквата и нужните думи за обясняване на тези механизми на вярващите. Ще изкажа своята гледна точка, която в някаква част може да се окаже несъвършена или погрешна – това ще стане ясно след окончателните църковни определения. Струва ми се, че от една страна, трябва да се разработи вътрешно църковна концепция за информационна защита на паството от всякакви лъжевируси, като технология на съвременната геополитика. При това трябва да се вземе пред вид неопределеността на реалната епидемична ситуация, когато в бъдеще ще бъдат използвани такива технологии, което означава, че и фактическата санитарна защита на вярващите при посещението на храмовете трябва да бъде от типа „за бързо реагиране”.

 

А от друга страна – трябва винаги да сме готови за изпълнение на Евангелието:

 

„Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте и не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки” (Мат. 24:6-8).

 

Следователно трябва да разработим и да имаме литургическа концепция за живота на Църквата, ако изведнъж обществото бъде връхлетяно от истинска смъртно опасна инфекция, или заразяване на територии с отрова или радиация, без възможност за евакуация. Това не са фантазии и нечии страшни истории за деца. Това е апокалиптичната реалност на бъдещето. Кога Църквата ще се сблъска с тази реалност не знае никой освен Бог. Но нейни отзвуци, така да кажем „репетиции”, вече се случват. Ето, например, коронавирусът. И Църквата още днес трябва да бъде готова за възможни мащабни катастрофи и реални пандемии.

 

Каква е алтернативата на общественото богослужение? Къде е мярата за допустимост на дезинфекция (дезактивация и т.н.) на светинята? Има ли алтернатива в условията на тотална епидемия храмовото причастяване? Може би в такива изключителни случаи трябва да се позволи на миряните да се докосват да запасните Дарове и да се причастяват с тях у дома, както е било в древната Църква? В този случай ще трябва да се определи кой е истински „мирянин” и кой – не. Фиксирани списъци на енориашите? Еднократни съсъди за запасни Дарове, които могат да се изгарят? Дистанционна изповед? Всичко това са въпроси, пред които, уверен съм, рано или късно нашата свята Православна Църква ще се изправи. Да даде Господ това да се случи колкото се може по-късно. Но ние трябва да се подготвяме за решаването им още днес.

 

1. Теплота – вино, разредено с топла вода, което, според руската литургична традиция, се приема непосредствено след причастяването, за да се предотврати оставането на частици от Причастието в устната кухина на причастилия се.

 

Източник: Православие ру

ОТВОРЕНО ПИСМО ОТ ИГУМЕНИ И ИГУМЕНИИ НА МАНАСТИРИ, МОНАСИ, МОНАХИНИ И СВЕЩЕНИЦИ ОТНОСНО ВЪВЕДЕНОТО ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ И ЕПИДЕМИЯТА С КОРОНАВИРУС.

Март 20, 2020 in Беседи, Начална страница

 

До всички православни християни – членове

на Българската Православна Църква,

до страдащия български народ

20 март 2020 г.

 

Отворено писмо от игумени и игумении на манастири, монаси, монахини и свещеници относно въведеното извънредно положение и епидемията с коронавирус.

 

Скъпи в Господа братя и сестри,

 

Дълбоко страдаме заедно с целия ни народ и молим Нашия Господ Бог Иисус Христос да отклони надвисналото над страната ни и целия свят изпитание, да прекрати пандемията, и в света да се възцари мир и благоденствие.

 

В тези тежки времена всеки един от нас трябва да даде всичко от себе си, според своето звание и професия, за прекратяване на идващото зло.

 

Братя и сестри, целта на човешкия живот е да достигнем светостта, т.е. пълно единeние с Богочовека Иисус Христос и любов към ближния. Отклонихме се от целта, и всесъвършената Божия любов, желаеща да ни спаси, ни отрезвява, за да ни върне отново в своите обятия. Бог допуска да страдаме, за да осъзнаем очевидната истина, че телесната болест се предшества от духовно заболяване. Щом оставяме греха и безверието да царуват в нас, идва и неизбежният духовен резултат – болести, страдания, бедствия, нещастия. Единственият начин да оцелеем физически и духовно е да се обърнем отново към Създателя си, Когото изоставихме. Сега текат дните на Великия Пост. Нека в това време на покаяние, ние православните християни преосмислим отношенията си към Бога и ближния и се постараем чрез лекарствата на изповедта и светото причастие, на църковните тайнства, на съвместните молитви, придружени от дела на милосърдие и любов към ближния, да излекуваме душите си от епидемията на греха. Защото покаяние означава пълна ликвидация на греха. Тогава, по силата на духовните закони, ще победим и болестите.

 

От хилядолетия насам могочислени са случаите на прекратяване епидемии и бедствия, нападения на нашественици, земетресения, пожари и всяко зло, чрез светата Литургия, общи молитви на вярващите християни, молебени и литийни шествия с изнасяне на свети икони и мощи, освещаване на вода и поръсване на хората и домовете им. От многото записани ще приведем само няколко:

 

През 542 г., по времето на царуването на император Юстиниан Велики, в Константинопол имало епидемия, от която умирали по 10 000 души на ден. Към това се прибавило и разрушително земетресение с множество трусове в Антиохия. На празника Сретение Господне, след като целият народ излязъл на литийно шествие с Честния Кръст и обиколил Константинопол, бедствието начаса се прекратило.

 

Подобно събитие се случило в Константинопол, когато градът е спасен от смъртоносна болест – извършило се кръстно шествие с част от Честния кръст Христов и водоосвещение, след което морът се прекратил, в чест на което е установен празникът на произхождението на Честния Кръст на 1 август.

 

През 1352 г. град Новогород бил спасен от чума от чудотворната Богородична икона „Знамение”.

 

През 1654 г. град Шуи в Русия бил спасен от чумна епидемия, след изнасяне по улиците на града и домовете на Шуйско-Смоленската икона на св. Богородица.

 

През 1656 г. град Казан е спасен от чумна епидемия след лития из целия град със Седмиезерната икона на св. Богородица, водоосвещение и помазване на вярващите.

 

През 1654 г. и 1771 г. град Рибна Слобода е спасен от чумни епидемии чрез литийно шествие по домовете на иконата на св. Богородица Одигитрия „Югска”.

 

През 1771 г., по време на най – страшната чумна епидемия в Русия, в Нижни Новогород била донесена Владимирската икона на Божията майка. Тя била понесена из града и станало чудо – хиляди получили изцеление покланяйки се и целувайки иконата, а чумата спряла точно до улицата, през която минало шествието. В същото време в гр. Калуга чумата била толкова жестока, че ежедневно умирали стотици хора и цели домове запустявали. Лекарите били безсилни. Тогава от манастира „св. Лаврентий”, донесли Калужската икона на Божията Майка, обходили всички улици и домове, обявили тридневен пост и отслужили пред нея всенароден молебен. И по застъпничеството на Божията Майка чумата се прекратила.

 

През 1755 г. се прекратява чумната епидемия в Москва, Ярослав, Рябинск и Казан след литийно шествие по улиците и домовете и водосвет пред Казанската икона на Божията Майка.

 

През царуването на Екатерина Втора в Русия (1762 – 1796 г.), след лития с иконата на св. Богородица „Радост на всички скърбящи”, се прекратила епидемията от едра шарка.

 

През 1830 г. и след това през 1855 г. се прекратила върлуващата в гр Изюм холера чрез лития по всички къщи на Изюмско – Плещанската икона на Богоматер и водоосвещението пред нея.

 

В Йерусалим Горненският девически руски манастир в Ейн Карем е спасяван два пъти от холера чрез изнасяне и лития с Казанската икона на Божията Майка, която се пази там.

 

Ще приведем и два случая от нашата страна, като те са много повече.

 

През 1837 г. в Ловешко и Троянско възниква епидемия от чума. Троянските първенци съветали игумена на Троянския манастир да затвори обителта за храмовия празник Успение Богородично, защото събралите се много хора ще заразят всички и мнозина ще умрат. Игуменът категорично отказал да изгони хората дошли за утеха и духовна подкрепа в светата обител. Някои от работниците и монасите в манастира се уплашили и избягали. Всъщност се оказало, че никой от пребиваващите в манастира не се заразил, а всички, които избягали били поразени от чумата и умрели.

 

През 1919 г. в с. Кочериново бушувала „испанската болест”. Всеки ден умирали по 6-8 души.Тогава повикали монаси от Рилския манастир с чудотворната икона на св. Богородица „Осеновица”, която се пази там. След извършения молебен пред иконата в храма на селото, още същия ден, се прекратила епидемията и смъртни случаи вече нямало.

 

Дори и безбожният диктатор Сталин бил принуден през 1941 г. да отвори 20000 храма в СССР, когато му било възвестено видението на Ливанския Митрополит Илия, че Русия ще бъде спасена, само ако се отворят храмовете и семинариите и се правят шествия с чудотворната Казанска икона на Богоматер. Лично маршал Жуков обиколил със самолет обсадената Москва, носейки иконата на борда. Веднага немците започнали да бягат в панически ужас, изоставяйки техниката и оръжията си. Иконата била носена пред войските по целия път на освободителната война от Сталинград до Берлин.

 

По време на епидемията от туберкулоза, в средата на двадесети век, в Гърция много свещеници са служели в църквите на болниците и санаториумите, като са причастявали стотици болни в последен стадий на болестта и по изискването на светите канони, след службата е трябвало да потребят (изпият) останалото св. Причастие. Не е известен нито един случай на заразен от болестта свещеник. Напротив – в една от болниците, където служили свещеник и дякон, дяконът в продължение на три седмици отказвал да потреби причастието поради страх от заразяване и се налагало да го потреби свещеникът. Оказало се, че след три седмици дяконът се е заразил, а свещеникът останал здрав. В тази тежка епидемия не се намерил нито един гръцки лекар, който да посъветва свещенослужителите да не потребяват Светите Тайни поради опасност от заразяване.

 

Както в дните на извънредното положение не спират дейности като здравеопазване, снабдяване с лекарствени средства, доставки на хранителни продукти и продажбата им в хранителните магазини, енергетика, и всички необходими за поддържане на телесния живот и здраве дейности, така и християните не бива да се лишават от духовната храна, без която умира душата, а по-сетне и тялото, която е светото Причастие, молитвата вкъщи и в храма, църковните тайнства. Великият професор по гнойна хирургия и канонизиран за светец на православната църква, св. Лука Войн-Ясенецки, живял в средата на 20 век, и по чиито учебници се учат днес младите хирурзи, пише: „В Светото Причастие нашият Господ Иисус Христос се съединява с нас съвършено реално, субстанциално, със Своята истинска кръв и Своето Тяло, което ни е дал заради греховете на целия свят и заради нашите грехове”. Самият той не прекратявал извършването на богослужения, св. Литургия и св. Причастие при никакви обстоятелства.

 

На всяка света Литургия в храма се извършват молитви за светската и духовната власт, за лекарите, за болните, пленените, затворниците, наркоманите, починалите. Чрез молитвите на Църквата се освещава всеки човек, независимо дали е вярващ или невярващ, цялата страна, целият свят.

 

Вярващите християни винаги са били едни от най-съвестните и отговорни граждани на държавата, защото се стараят да изпитват съвеста си, бдят над себе си и са научени на дисциплина. Затова призоваваме целия ни православен народ да спазва установените от властта изисквания на извънредното положение и да участва по-активно и молитвено в тайнствата на Светата ни Църква.

 

Нека всички се обединим в Светата Евхаристия, в покайни молитви и молебени да измолим прошка на греховете ни и Божията милост над целия свят.

 

Да не се страхуваме, християнинът е храм на Живия Бог и по думите на св. Евангелие „Този, Който е във вас е по-голям от онзи, който е в света (дявола)”.1 Йоан 4:4

 

Да си припомним думите на блаженопочиналия и приснопаметен архиерей на Църквата ни – Неврокопски Митрополит Натанаил, отнасящи се за дълга на всеки християнин: ”Мой дълг е да спася всеки човек, да спася целия свят. Да отдам сърцето си на Христа, а живота – на ближния!”

 

Ако следваме стъпките на Христа по кръстния път към Голгота – с търпение, смирение и душевно спокойствие – ще посрещнем с радост Светлото Христово Възкресение и ще се поздравим с

 

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

 

ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!

 

1. Зографски манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец” – Света Гора, игумен архимандрит Амвросий с братството

2. Роженски манастир „Рождество Богородично”, игумен архимандрит Епифаний с братството

3. Хаджидимовски манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец”, игумен архимандрит Теофил с братството

4. Чекотински манастир „Св. Архангел Михаил”, игумен йеромонах Михаил с братството

5. Правешки манастир „Св. великомъченик Теодор Тирон”, игумен архимандрит Йоан

6. Руенски манастир „Св. Йоан Рилски”, игумен йеромонах Йоан с братството

7. Лопушански манастир „Св. Йоан Кръстител”, игумен архимандрит Нифонт с братството

8. Чипровски манастир „Св. Йоан Рилски”, игумен архимандрит Нифонт с братството

9. Врачешки манастир „св. Четиридесет мъченици”, игумения монахиня Касиана със сестринството

10. Ресиловски манастир „Покров Богородичен“, игумения Мелания със състринството

11. Гоцеделчевски манастир „Живоприемен Източник”, игумения монахиня София със сестринството

12. Клисурски манастир „Св. св. Кирил и Методий”, игумения монахиня Таисия със сестринството

Как се отнася Църквата към катастрофалните явления

Март 20, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Живеем в последната обичайна седмица за света (беседата е изнесена в дните преди Сиропустна Неделя). Оттук нататък, казват специалистите, ако станат нещата, които се очертават, постоянно ще влизаме в един нов начин на живот, където страхът ще господства.
Въпрос: През този период целият свят наблюдава тревожно т. нар. коронавирус, който се разпространява навсякъде с голяма скорост, причинявайки смъртта на хиляди хора. Някои статии, публикувани в чужбина, поставят под съмнение този вирус, казвайки, че е създаден умишлено. Въпросът ми е как Църквата се отнася към такива катастрофални явления, които се нуждаят не само от научно изследване, а и от духовно – нещо, което ние християните очевидно забравяме.

 

Отговор: Много актуален, важен въпрос, и за съжаление съм сигурен, че ще го има и при следващата ни среща. „Платата, що дава грехът, е смърт“ (Римл. 6:23). Забравили сме това, всички ние. Когато четеш Стария Завет, това ти казва. Всички пророци, всички патриарси, цялата история на Стария Завет, който изобщо не е някакъв мит, казва това. Всеки път, когато е налице отдалечаване от истинския Бог, всеки път, когато някой грях се извърша многократно, особено грехове, свързани с вярата, магиите, плътските грехове, особено противоестествените, в, и извън брака, и четвърто, абортите. Тези четири групи грехове са водили и водят до болести като коронавируса.
Въпросът е, че епидимолозите към настоящия момент не са открили лекарство за този вирус, за този странен вирус, за който първоначално ни казаха, че идва от животни, от употребата от страна на китайците на нечисти животни. Припомням ви, че в Стария Завет животните се делят на чисти и нечисти и човекът не е трябвало да яде нечисти животни. Въпросът е, че този проблем се наблюдава и в страни, в които не ядат прилепи и не продават прилепи и паяци на пазарите. Италия е един пример, който трябва повече да ни проблематизира, отколкото Китай. И то коя област на Италия? Северна Италия, която не е слабо развита, както Южна Италия – сега и там има такива случаи.
Преди малко някой попита за малодушието и маловерието. Ако новият световен ред успя да затвори устата на политиците и да гласуват законопроекти за противоестествени неща, извън нашата традиция, извън нашата вяра, (Кипър узакони регистрираното партньорство за еднополови двойки) разбирате какво имам предвид, да не ме пратят на разпит отново! Преди още да се изкаже прокурорът (митрополит Неофит имаше изказвания, насочени към хомосексуалните), някои заявиха: Морфоският митрополит е виновен, да млъкне! И какво казах? Самопонятното. Не казах нещо ново. Повечето архиереи – мълчание. Някои ми намекнаха: Владико, тези неща не се говорят! Казах им: да, виждат се! Интернет е пълен, и ние нищо да не казваме! Колко „хубаво“! Не остана семейство, което да не е заплашено от развод, от това, което гледат. Според света Синклитикия от гледането се поражда желанието (похотта) – и в най-чистия и в най-големия подвижник. Интернет е пълен, малките ни деца от 8-годишна възраст знаят как да влизат и гледат. А родители и дядовци, и свещеници, и владици представа си нямат! И ние да не сме говорили!
Ходим в училищата, отварят ни вратата, казват: елате! Ходих и днес, и вчера, и утре ще ходя. Най-големите герои днес са учителите. Те самите казват: колко хубави неща чухме днес! И за какво говорих на децата? По повод Благовещение, взехме иконата и им говорих. Човек и Богочовек. Какво е човекът? Душа и тяло. Какво е смъртта – разделяне на душата от тялото. Кой победи смъртта, деца? Христос. Кой е Христос? Синът Божий. Така децата от малки научават от местния епископ какво е смъртта, какво е възкресението. Къде намираме Христос? В Литургията, Ваше високопреосвещентво, където се причастяваме с Тялото и Кръвта на Христос, в изповедта, в любовта, в прошката.
По този начин Църквата присъства в живота на децата. Неща, които не могат да ги кажат нито учителите. Защо не могат да ги кажат? Забранява им обединена Европа. Чувате ли? И това, че ни допускат (в училищата) е благодарение на тяхната благоразположеност, както на министерството на образованието, така и на учителите ни. Ако искат, ще ми тръшнат вратата под носа.
Каква връзка има това с коронавируса? Причините за епидемиите не са телесните микроби, те са поводи, а причините са духовните микроби, произвеждани от големите грехове на всички нас. Абортите, богохулства, безбожие, които вече стават професия, които стават закон. Това са невиждани досега неща. Мислете ли, че те ще останат без последици? И не Бог създава епидемиите. Обърнете внимание. Бог ще използва всички тях, за да направи чудеса.
И сега навлизам във въпроса, как Църквата се отнася към такива катастрофални явления. И не са само епидемиите, не се лъжете – поради пророчествата – че следващите ни проблеми ще са само войни – дали с турци или с някой друг. Това са малки епизоди, които ще станат големи, ще доведат до световна война, но всички тези законопроекти, всички тези грехове, които описах преди, изпълват хората с демонични микроби и това започва да влияе – за две години станаха толкова вулканични изригвания, колкото не са станали за 200 години, трусове, няма ден без трус, по цялата земя.  „Всички твари заедно стенат и се мъчат досега“, по думите на св. ап. Павел. Епидемии, цунами, различни явления, които по-рано не бяха толкова силно изразени. Ще ги имаме оттук нататък. И Божии хора са ги предрекли, и ние, клетите, ги казвахме прикрито, за да не се уплашат много хората. Но сега не е нужно да говорим ние, говорят новините. Сега пред нас е последният и може би най-големият въпрос, който трябва да получи отговор и не можем да му отговорим сега. Казвам ви, следващите месеци тези митрополити, които няма да могат да застанат пред хората, Църквата няма да им нужда от тях. Чувате ли? Зная, че това са тежки думи. Какво означава да се изправиш пред хората? Да помогнеш на хората да се покаят, покаянието е изцеление, ако не могат да спрат всички тези катастрофи, поне да са в ограничена степен, в малка степен. Това можем да го постигнем ние, православните християни. Можем да го постигнем, за да дойде по-малко зло. Както каза Света Богородица на Стилиян Милонас през 1964 г., на когото се яви в Еврихорос, и му казала:
- Стилияне, трябва да правиш бдения! От 00.00 ч. до 03.00 ч., да коленичиш, да ставаш и отново да коленичиш!
- И защо Богородице? – й казал – да правя бдения?
- След 10 години ще стане голямо зло в Кипър.
И простодушният Стилиян й казал:
- След като, Богородице, ще стане това зло, аз защо да загубя съня си?
И преблагата ни небесна Майка му отвърнала:
- За да дойде, Стилияне, по-малко зло!
Чувате ли как действа Бог? Човеколюбиво, милосърдно, не наказва, обучава ни, под формата на операция, за да се изцелим. Дяволът иска разрушението на целия свят. Не може да разруши Бога, иска да разруши Божия образ на Бога и Божието творение. Ние се опитваме да станем според силите ни чист Божий образ без зли желания, гняв и неверие. Бог цени усилията на всеки един.
Трябва да говорим за покаяние на близките ни, на тези, които се интересуват. Най-главното – да се помолим усърдно. Попитах един Божий човек: ще отида да говоря, му казах, и съм сигурен, че хората ще чуят сега, защото са много замислени за това, което става, военните действия, но повече за болестите. Какво да им кажа? И какво мислите ми каза? Е, да четат молебния канон към св. Харалампий, защото в по-стари времена той победил чумата. Какво била чумата? Епидемия. И хората умирали без да знаят защо. Почитта към този светец нараснала, защото много хора видели как той прогонва болестта. Ако отидете в Дения (кипърско село) и попитате защо св. Харалампий е ваш покровител светец, ще ви кажат: имаше чума, стигна до Дения, св. Харалампий я прогони и не стига до нашите села.
Искате ли да ви кажа един светец, който ще се яви велик прогонител на инфекциите, защото това е заразна болест – свети Никифор Прокажени. Той почувствал върху собствената си кожа тази болест (проказата). Сега Бог ще му даде благодат и този, който го призовава, ще го има за закрилник. Защото, ако – да не бъде! – тази болест се разпространи и стигне и до нашата страна, което е много вероятно, в Египет стигна, в Италия, не е далеч, имаме и окупираните земи, имаме и толкова чужденци и туристи, никой не смее да каже да спрем многото и безцелни пътувания.
Следователно ще имаме нужда от хора на вярата. Знаете ли защо по време на гоненията мнозина станали християни в първите години от появата на Църквата? Тогава имало една епидемия, като холера, чак децата на императора се заразили. Всички придворни лекари се скрили. И кои отивали да видят децата на императора, болни от холера? Християните от тъмниците. Отправяли молитви, правили Маслосвети и мнозина оздравявали благодарение на вярата, добрите дела и смелостта на християните. Тоест тук те искам, раче, да ходиш по живи въглени (гръцка поговорка). Това ще стане сега. Сега ще се види кои от нас, каквото и положение да заемаме в обществото, имаме вяра в нашия Бог, влагаме Го в нас и отиваме при болния ни брат да му занесем една чаша вода.
Св. Антим Хиоски живеел заедно с болните от проказа в Хиос през 20 век. И им служел, отслужвал им Литургия, причастявал ги и не се заразил, не умрял от проказа и живял до 95 години. Моят старец Евмений, ученик на свети Никифор, се разболял от проказа, в манастирчето, в което живял. Бог допуснал един свят човек да бъде изпитан с тази болест. Отишъл в лепрозорията „Света Варвара“ в Егалео, проказата започнала да го поразява, изпитвал страшни болки, сякаш вила се забива в него и му късала месото му. Така ми го описа. Но вдигал ръце към небето: Христе мой, благодаря Ти за кръста, който ми прати! Голям кръст- голямо възкресение! Прати ми само един човек да ме научи на сърдечната молитва!
И кого му пратил? Св. Антим му пратил стареца Никифор от Хиос в лепрозорията в Егалео, пратил му и едно писъмце и му писал: отче Софроние, както се казвал тогава, пращам ти едно съкровище да те научи на това, което търсиш. Да се погрижиш за него, и ще станеш наследник на това съкровище. И той ме научи – ми каза старецът – на целия духовен живот на светостта.
В даден момент открили лекарство срещу проказата. Имаше пет добри монахини – запознах се с тях, също болни от проказа. Знаете ли какъв обет дали? Чуйте как християнинът подхожда към коронавируса, проказата и всички тези злини, за които говорим.
Тези монахини – едната се казваше Филотея – виждали, че хората изпитват болка, роптаели, някои се самоубивали от отчаяние, пропъждани от близки. Не били всички като св. Антим и св. Никифор. Съществуват различни хора. Милите монахини, които също били болни, им състрадавали и какво казали: Христе мой, да открие някой смирен лекар лекарство срещу проказата, и даваме обет в живота ни, когато оздравеем, и оздравеят и нашите ближни, да не ядем елей! Дори на Пасха!
Дори на Пасха. И лекарството бе открито. Чувате ли как християните се намесват в историята на света? С молитвата си, с жертвата си, с поста си, със светостта си. Лекарството било открито. Какво мислите направили петте монахини? Спазили обета си.
Аз го сварих. Една Пасха прекарах при тях. Бог ме просветли, когато реших да дойда в Кипър да стана монах и казах – последната Пасха няма да отида при стареца Яков в Евбея. Ще отида със стареца Евмений, за да прекарам една Пасха и с тези хора. Това бе най-хубавата Пасха, която преживях.
Казахме Христос воскресе! Повечето от нас обикновено бързаме за барбекюто.
Майка Филотея каза:
- Свали, детето ми, кандилото на Христос!
Свалихме го. Тя сложи пръст в кандилото и каза:
- Христос воскресе, отци мои и сестри!
Облиза пръста си. Това бе елеят, който яде. И отиде и продължи да не яде елей и ядеше картофи, боядисани в червено. Чувате ли? Тя и нейната дружина. Извадиха костите им, всички благоухаеха. Тези скрити светци, които никога нямат да станат икона, но пред Бога са светци.
Старецът Евмений също оздравя от лекарството, което бе открито. Бог направи чудото и всички оздравяха. Оздравелите отиваха у дома, но някои от тях , роднините им селото им не ги искали! Те се върнали обратно в лепрозорията, 400 души. Старецът веднага щом видял това, какво мислите казал?
- Ще остана заедно с останалите прокажени мои братя да им служа, като певец!
Дори още не бил свещеник. Бил обикновен монах. След като тях не ги приемат, защо аз да ходя в селото ми? Защо да ходя в манастира ми? Да остана с болните. Останал, грижил се за свети Никифор, за всички прокажени и се осветил. Сега някои го виждат на небето до свети Паисий. Стана и свещеник и причастяваше прокажените и след това потребяваше св. Причастие. Казвам го за вас, младите свещеници, не утре да ви кажат: ама ще се заразим от св. Причастие! Какво е маловерието и малодушието? Това е. Бог да ни пази!
Бог ще използва тези болести, за да реши проблеми, които сега ни се струват нерешими. Едно само ще ви кажа. Ще реши проблема с мигрантите чрез тези проблеми и всички ще са удовлетворени. И имигрантите, и тези, които протестират.
Нека да вършим делото на св. Никифор, на св. Антим, на светия старец Евмений, делото, което направили петте монахини. Всичко останало е любопитство. Бог има Своите планове и чрез тези болезнени процеси, трусове, наводнения, войни, вулкани и епидемии – една операция не е ли болезнена? Болезнена е. Но трябва да я претърпим, за да настъпи (духовно) здраве при тези, които го искат, а тези, които не го искат, а настояват в своето безбожие, страданието и болката ще ги очисти от множество малки грехове. За големите и неразкаяните грехове ще отговарят пред Бога както те, така и ние.
Да се молим Бог да ни постави сред тези, които са се покаяли, изповядали и изпитват състрадание към страдащия, болен и маловерен наш ближен!

 

 

 

Прави са католиците, че са отменили постите

Март 18, 2020 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Наскоро в нашия храм се отби една дама с вид на учителка, която, разтърквайки постоянно с два пръста ъгълчетата на отворената си уста, разказваше колко хубаво и културно е при католиците и „каква селящина е тази наша Православна Църква”.

И в този момент в паметта ми изплува един отдавнашен разговор с отец Йоан (Крестянкин), когато аз, още съвсем млад, при поредното ми посещение, му се оплаквах от трудностите на поста и също посочвах за пример католиците: ето, например, римо-католическата църква е отменила постите…

Отец Йоан се оживи: „И правилно са постъпили!”

Аз едва не изпуснах молитвеника си от това негово възклицание.

– Постят тези, които още се надяват да се спасят! – продължи отецът. – А римо-католическите прелати прекрасно знаят, кои са и по какъв път вървят. Така че защо да постят? Защо да се измъчват? Поне тук да поживеят в наслада. Има ли на какво да се надяват?

А аз исках да похваля католическата разсъдителност…

След този разговор безусловно се старая да спазвам постните дни в православния календар.

Още се надявам…

 

Източник: Православие ру

Безкрайните дарове на Светия Дух

Март 3, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Постенето за вас, монасите, е начин на живот. За нас, миряните, колко лесно или трудно смятате, че е то? Какво трябва да правим ние?

Постенето, т.е. въздържането от конкретни храни в дните, които Църквата е определила, е наложително. Постното ядене, което ще ядем тези дни, се покрива с благодатта на Светия Дух, укрепва се чрез благодатта на Светия Дух и става по-укрепващо, по-полезно от блажното, което бихме яли, ако нарушим поста, който светата Църква е постановила. Затова изобщо не важи оправданието, че ще отслабнем и няма да можем да се справим, ако постим. Напротив, ще бъдем по-силни, защото ще имаме благодатта на Светия Дух. А душата ни ще се весели, ще бъде радостна и ще й е леко, защото няма съвестта да ни обвинява. Когато на душата й е леко, хляб и маслини да ядеш ти стигат. Не искаш нищо друго. Постът е начин на живот не само за монасите, но и за всички православни християни. Когато потъпкваме поста, се лишаваме от даровете на Светия Дух. Доверяваме се повече на себе си, отколкото на Божията благодат…


Мнозина искат да им посоча един „благодатен старец”. Някой, който има прозорливост. Опитвам се да им обясня, че това, което трябва да търсим, е един добър духовник, за да открием пред него тежестта на греховете ни и да ни ръководи в живота. Малцината, които са украсени с тези изключителни дарове, даровете на Светия Дух, съществуват във всеки род – Бог ги е дал на всеки род – по конкретна причина. Несъмнено не за да ги преследваме постоянно и да ги терзаем. Кажете ни нещо повече по този въпрос.

Бог раздава щедро даровете Си в Църквата Си. На всеки човек е дал таланти. Разбира се, не на всички едни и същи, на един пет, на друг два, на друг един, както се казва в евангелската притча. Въпросът е как всеки ще ги използва, как ще ги оползотвори, как ще ги умножи.

В този контекст естествено има и монаси, които имат различни таланти, различни дарове.  Има някои, които например могат да постят строго. Те са постници, въздържатели. Не всички имат това, в същата мяра. Има монаси, които имат голяма възможност за трезвение и молитва. Виждали сме го и казваме, че броеницата на този старец е огън! Когато се помоли за нещо, Бог ще му отговори. Друг монах има дара на сълзите. Един старец, чиито очи бяха извор на сълзи, казваше: „Помолих св. Ефрем да ми  даде  молитвата и сълзите и ми ги даде.” Като дар. Има  хора, които имат сълзите като постоянно преживяване. Сълзи, които крият обаче. Не ги разбираш. Сякаш имат извор в тях, който блика и им дава възможност да се намират трайно в молитва. Трайно в умиление. Но не се виждат. Не плачат с ридания. Скриват сълзите.


Не са емоционални сълзи, а умилителни. За греховете ни.

Именно. Разбира се, те са и сълзи на радост. Общуването с Бога носи толкова радост, че душата  избухва в сълзи! Не знае как по друг начин да благодари, как да прослави Бога. Но ги пази тайни, скрити. Защото животът на монаха е „скрит в Христос”. Монахът никога не тръби за това, което има. Колкото може го крие. Крие го, за да го задържи. За да не се превъзнася. Монахът винаги иска да изглежда по-долу от това, което е.

Друг пък има дара да разбира и да насочва правилно помислите. Има старци, които само с това да те видят, те разбират. Правят диагноза на душата ти! Преди ти да кажеш каквото и да е, улавят помислите ти и  излагат целия ти вътрешен свят. Ти се изумяваш: ама как, още не отворих уста, и разбра всичко? Как откри греховете ми? Или, ако си избегнал нещо или не му кажеш нищо, ти казва: “Брате мой, по този въпрос какво правиш?” Улавят всичко, без да го разбираш.

Има други, които имат утешителна благодат от Светия Дух, и веднага щом седнеш до тях, изчезват всички твои помисли. Отиваш объркан, смутен, задушен и веднага щом седнеш до един такъв старец, който те утешава чрез благодатта на Светия Дух, се решават всичките ти проблеми!

Има други, които са милостиви. Искат постоянно да дават. Искат постоянно да помагат и да дават милостиня. Следователно днес съществуват хора, които пазят даровете на Светия Дух. Непременно – както казахте – не е нужно да издирваме кой прави чудеса и кой има дар на предвиждане и да търчим да ги намерим. Това, което е нужно и трябва да правим, е да видим как ще украсим душата ни, за да вкусим и ние – всеки християнин – нещо от благодатта на Светия Дух. Не да гледам другите какво имат и какво нямат, а да се погрижа как и аз да преживея този или онзи плод. Ние тук днес казваме хубаво са го казали отците, хубаво са го написали в Добротолюбието, но Добротолюбието не го имаме, за да стои на рафта. Цел е да го направим наше преживяване. Това ще е придобивката на съвременното монашество. Да преживеем и ние това, което са писали отците. Макар и това малко нещо да предадем след това и на хората. Всеки подвизаващ се християнин трябва да прави това, според мярата си. Да казва: ето, това, което прочетох в стареца Паисий или в еди-кой си старец, го преживях и аз. Всички трябва да станем причастници на даровете на Светия Дух. Това ще е нашата придобивка. След това, естествено, вдъхновени и ръководени от светите отци, ще трябва да увеличим тези дарове, така че в съдния ден Бог да не поиска от нас обяснение и да ни каже, че не сме оползотворили добре талантите си.


Колко тесен и скръбен е пътят, който води в живота? Вие тук на Света Гора вървите по един тесен път, в смисъл, че нямате удобствата, които имаме в света, нямате малки всекидневни радости и наслади, които имат хората в света. Минавате през един тесен и мрачен тунел, който обаче води до покой, води до земята на Рая. Колко тесен е този път?

Пътят на монашеството не е тесен и скръбен толкова в смисъл на удобствата, защото монахът счита всяка аскеза и лишение за радост. Тесен и скръбен е пътят, защото монахът трябва да ограничи всички представи, мислите, желанията и да задържи правия помисъл. В това се състои теснотата. Целта е да изчезнат всички зли помисли, от които биваме обсаждани и да се затвори умът в душата. В това затваряне се състои теснотата.

Животът на монаха е апофатичен. Както казваме апофатично богословие. Катафатично богословие е когато казваме, че Бог е справедлив, благ и т.н. Апофатично е, когато казваме, че Бог е над и отвъд всичко това. Точно така животът на монаха, но и на всеки подвизаващ се християнин, е апофатичен. Какво означава това? Че не дойдох в света за това или онова. А за нещо друго. Дойдох за царството небесно. Следователно отстранявам всичко, отдалечавам всички представи, всички желания и вървя по един тесен прав път, воден само от идеалната цел на царството небесно. Когато св. Арсений Велики казвал „Арсение, за това излезе”, това имал предвид. Че, Арсение, не излезе в пустинята по друга причина, освен за царството небесно. Така и ние, след като дойдохме в света за царството небесно и след като се насочваме натам, отсичаме много неща, отхвърляме ги. Защото можеш да отидеш през нощта да се забавляваш и да загубиш времето и здравето си, но можеш и да седнеш и да четеш. Избираш. Този избор е теснотата. Оставяш едното и държиш другото, което изглежда като теснота. Отричането на страстните ти желания изглежда като теснота. Но след като се лишаваш и оставяш неща заради Бога, именно това лишение ти дава – дава на монаха – радостта на Светия Дух. Колкото повече лишаваш себе си, толкова повече се обогатяваш с благодатта на Светия Дух. След това нямаш нужда от нещата, от които се лишаваш. Толкова е пълна душата ти от безкрайните дарове на Светия Дух, че вече всичко смяташ за незначително. Не те е грижа например какво ще ядеш или колко ще ядеш. Нито имаш други желания и стремления. Пълен си с любовта на Светия Бог. Колкото повече човек върви към Бога, толкова повече животът му става апофатичен и от него се отсичат всички желания. Това е теснотата, в която върви монашеството.


Нека задълбочим още повече разговора и да слезем в сърцевината на опитното богословие. Какво означава прав помисъл?

Умът е несъставен по своето естество, както и Бог е несъставен. Бог „живее в непристъпна светлина”, казва св. ап. Павел в посланието към Тимотей. Умът е сътворен по образ Божий, тоест целият е светъл и чист. Когато умът се намира в тази светлост и чистота, струят божествени мисли и слави и благодари на светия Бог. По естествен начин умът пръска тази светлина, която не е негова, а идва от Бога като божествено наследие и дар и просветлява душата. Но когато умът приеме помислите, се осквернява и се помрачава. В светлото пространство на ума навлизат помислите като облаци и угасва светлината, която по естествен начин е съществувала. Мислите вече не са чисти, съждението не е право. Умът вече не управлява самичък, а и помислите, които са влезли в него. Следователно помислите са най-голямото зловоние и вреда за ума и душата. Целият труд и усилия са насочени към това умът отново да стане несъставен и светъл. Душата и умът са сътворени от Бога, за да почива там благодатта на Светия Дух. Всичко друго, което влиза, е чуждо, привмъкнато. Грехът, когато влиза в душата и ума, узурпира една част от тях, придобива права и съждението на ума се отклонява от правия път. Умът не вижда правилно. Това има предвид пророк Давид, когато казва: „не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави за извиняване грешни дела”. В тази простота и светлост се състои правото съждение, правият помисъл. Ако не съществува тази простота, умът винаги ще клони към страстите, притискан и воден от помислите. Най-голямото постижение на всяка подвизаваща се душа е да придобие малко по малко това, което съветва св. Йоан Карпатски. Мисля, че го казах: ако искаме реално да благоугодим на Светия Бог и да придобием блаженото приятелство с Него, нека явим ума ни гол пред Него, без да увличаме с нас никое нещо от този век. Чрез тази голота душата влиза в усещането за своята нищета. Чувства се нища по дух. Доближавайки Бога, душата чувства, че е нищо, губи се в необятността на Светия Бог и се чувства много смирена. От това място започва истинското смирение. Голотата, простотата и светлостта на душата означават свобода и здраве на душата, защото не са влезли микробите на злите помисли. Помислите са отровни вируси, които заразяват душата. Голият или простият помисъл е най-голямата свобода на душата. Той е благоуханието, светостта на душата. Той е извор на молитвата на ума и благословението на  всички дарове на Светия Дух. Той е чистият образ, с който ни е дарил Светият Бог. Той е най-голямата радост и пресвято опитно преживяване, от което устремени славим Отца и Сина и Светия Дух, едната неразделна Троица, на Която подобава всяка слава, чест и поклонение во веки, амин!


Разкажете ни за други простодушни старци, които, както казваме, „око не ги лови” от първото общуване. Виждате, всички търсим, по-точно „преследваме” старци с прозорливост, с предвиждане и губим съвкупността от старците, които са украсени с всички други дарове на Светия Дух.

Ще ви кажа за един старец, който живееше в посока към Капсала. Ходихме веднъж да го посетим. Беше зима и даже валеше сняг. Той седеше пред каливата си, носейки подрасника си без нито едно дреха върху себе си. Снегът валеше по врата му и гърдите му. Казахме му:

- Геронда, покрий се с нещо! Ще замръзнеш.

- Не! – ни отряза с донякъде рязък глас. – Това е себелюбие! Трябва да вярваме в Бога…

Това да предпази малко тялото си – тук горе, където мястото бе открито и снегът го валеше – го смяташе за себелюбие! Помислете колко много ние внимаваме да не си изпатим нещо, от нещо да не се лишим. След това влязохме в каливата му. Подготвяше се да яде в онзи час. Какво бе яденето му? Малко макарони, които бе приготвил преди три дена и ядеше три дена едно и също ядене. Стопляше ги малко върху печката в една черна тенджера, от която, ако ние ядяхме, щяхме да получим натравяне. Такава простота и себеотрицание имаше. Не изхвърляше ядене. От три дена ям това – ни каза радостен - и слава Богу, още не е свършило! Не го интересуваше яденето, защото умът му бе на небесата!


Жив ли още или почина?

Преди две години почина.


Можем ли да кажем името му?

Старец Харалампий. Обичаше го и старецът Паисий изключително много.


 Броеничникът Харалампий, в Капсала?

Да, той. Случи се да го приютим и в нашия манастир един път и ни казваше много неща. Бе наистина от подвизаващите се отци, които хората не познават. Много простодушен и с много благодат. Търсим днес да намерим такива хора, с такова себеотрицание. Даже старецът Паисий разказва един хубав случай със стареца Харалампий, който имаше благородство на душата, една нежност, която не срещаш лесно днес.


Той, един привидно груб човек…

Да. Старецът Паисий разказва следния случай: въпреки че водата там, където обитаваше старец Харалампий бе много оскъдна, той пълнеше всеки ден една кана и отиваше и я изливаше в някакви храсти! Сякаш ги поливаше. Веднъж оттам минавал един старец, видял го и си помислил: Хм! Какво е това, което прави старецът Харалампий? Хвърля вода в храстите? Прелъстен е! Отишъл и го казал на стареца Паисий. Старецът Паисий, който обичаше стареца Харалампий, „подредил” нещата и се втурнал бързо да види какво става:

- Какво правиш, старче Харалампие? Какво чувам? Защо изливаш вода върху храстите?

-А! Геронда Паисий, там в храстите има един хубав крин на Света Богородица и аз го поливам и пея „Радвай се, Невестно неневстная!”.

Какво благородство на душата! Поливаше крина, за да не увехне, пееше в чест на Света Богородица, а другият монах го помисли за прелъстен.


Познавахте добре стареца Паисий.

Можем да кажем, че старецът Паисий принадлежи към съвременни преподобни отци, които живяха на Света Гора, но и в света и всички вече са известни. Както старецът Порфирий, старецът Йаков, старецът Симон, старецът Ефрем Катунакийски, както и други. Всеки от тях имаше един особен дар. Старецът Ефрем Катунакийски имаше много силна молитва и дръзновение към Света Богородица. Броеницата му имаше много сила. Папа-Симон имаше дара на изцеление. Но и сега, тези, които го четат, намират изцеление от болести. Виждате ликовете на Православието! Църквата постоянно явява светци. Отличителен белег на стареца Паисий – според мен, без да искам на никого да повлияя – бе, че изправяше помислите. Най-големият учител относно помислите в наши дни бе той. Лесно изправяше и умиряваше всички и се опитваше да убеди всеки човек да има добри, благи помисли. Старец Паисий означава благ помисъл! Изправя много добре помисъла на всеки човек.


Опишете ни нещо, което помните от вашите посещения при него.

„Един ден – ми каза –  там, където седях и говорих на хората, върху „стасидиите” извън каливата – върху онези… столове, пъновете, които имаше – дойде един от тях. Кои тях? – му казах. –  Ето, от тези, които се крият и веднага щом видя много хора, се скри отзад. Когато хората си тръгнаха, той дойде, прегърна ме, целуна ме – сияеше лицето му – и ми каза: имаш ли нещо да ям? Гладен съм. Не бе ял от много дни. Дадох му да яде. И яде. След това разговаряхме малко духовно и си тръгна. Съществуват и такива днес – ми каза. Те живеят в пещерите и понякога излизат, вършат някаква работа, вземат малко хранителни продукти и отново изчезват. Отново се скриват”.


Тоест днес на Света Гора освен отците в манастирите, освен в скитовете, освен келиотите, съществуват и незабележими подвижници?

Разбира се, и затворници-подвижници съществуват.


Затворници!

Да, но те понеже искат да запазят анонимност, трябва и ние да я пазим.


Имате предвид навън в скалите или затворени в манастирите?

Имам предвид и двете.


Какво точно означава думата затворник? Затворен в килията му постоянно, трайно? Без да говори? Какво точно?

Понякога общува, за да осигури необходимото за прехраната си или по духовните въпроси, но не е „видим”. Не обикаля всеки ден в двора. Не е видим за всички.


Тоест този човек очевидно е посветен постоянно на молитвата.

Разбира се. В противен случай не може да издържи така уединен.


Говорим за големи периоди на уединение в килията или в скалите?

Години наред!…  Тук в манастира Дионисиу имало някой, който бил затворник през целия си живот. Има и такива.


Превод: Константин Константинов

Матронушка

Март 2, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Един епископ, вече покойник, ми разказа следното:

 

- През 30-те години ме изпратиха в концлагер. Тогава бях лекар и ми възложиха да завеждам медицинския пункт в лагера.

 

Повечето от лагерниците бяха в такова тежко състояние, че сърцето ми не издържаше и мнозина освобождавах от работа, за да им помогна поне малко, а най-немощните изпращах в болницата.

 

Веднъж в приемното време, медицинската сестра, която работеше с мен, също лагерничка, ми каза:

 

- Докторе, чух че срещу Вас има донос. Обвиняват Ви, че сте прекалено мек с лагерниците и има опасност да Ви удължат срока на лагерната присъда до 15 години.

 

Сестрата беше сериозен човек, добре осведомена за лагерните работи и затова изпаднах в ужас от думите й. Бях осъден на три години, които вече изтичаха, аз броях колко месеца и седмици ме делят от дългоочакваната свобода и изведнъж – 15 години!

 

Не спах цяла нощ. Когато на сутринта отидох на работа, сестрата видя изпитото ми лице и със съжаление поклати глава. След приемното време тя нерешително ми каза:

 

- Ще ми се да Ви дам един съвет, докторе, но се страхувам да не ми се смеете.

 

- Кажете – помолих я аз.

 

- В родния ми град живее една жена, казва се Матронушка. Господ й е дал особена молитвена сила и ако тя започне да се моли за някого, непременно ще го измоли. Към нея се обръщат много хора и тя не отказва на никого. Помолете я и Вие.

 

Усмихнах се тъжно – докато писмото ми стигне до нея, вече ще са ме осъдили на 15 години.

 

- Няма нужда да й пишете, Вие само… я повикайте – смутено каза сестрата.

 

- Да я повикам?! Оттук?! Та тя живее на стотици километри!

 

- Знаех си, че ще ме вземете на подбив, обаче тя чува отвсякъде, ще чуе и Вас. Направете така: когато излезете вечерта на разходка, изостанете малко и силно викнете три пъти: „Матронушка, помогни ми, в беда съм!“ Тя ще Ви чуе и ще Ви измоли.

 

Макар че всичко това ми се струваше странно и ми приличаше направо на магия, все пак, когато излязох на вечерна разходка направих, както ми беше казала моята помощничка.

 

Мина се ден, седмица, месец… Никой не ме търсеше. Междувременно станаха промени в лагерната администрация – махнаха един, назначиха друг. Мина още половин година и настъпи денят на моето излизане от лагера. Когато ми даваха документите в комендатурата, поисках разрешение да пътувам до града, в който живееше Матронушка, тъй като още преди да я повикам, си бях обещал, че ако ми помогне, ще я споменавам всеки ден в молитвите си, а като изляза от лагера, първата ми работа ще бъде да отида при нея и да й благодаря.

 

Когато си получавах документите дочух, че двама младежи, които също излизаха на свобода, ще пътуват за този град.

 

Присъединих се към тях и тръгнахме заедно. По пътя взех да ги разпитвам дали не познават Матронушка.

 

- Познаваме я много добре, нея всички я знаят, и в града, и в цялата околност. Бихме Ви завели, щом Ви трябва, но не живеем в града, от село сме, пък много ни се иска да се приберем по-скоро у дома. Но щом пристигнете, попитайте първия срещнат къде живее Матронушка и той ще Ви каже.

 

Пристигайки, постъпих точно така, както ме бяха посъветвали моите спътници: попитах първото срещнато момче.

 

- Вървете по тази улица – каза то – покрай пощата завийте по пряката, и там в третата къща отляво живее Матронушка.

 

Развълнуван, се приближих към къщата и поисках да почукам на вратата, но тя не беше заключена и веднага се отвори. От прага огледах почти празната стая. В средата имаше маса, на масата – голям сандък.

 

- Добри хора, има ли някой тук? – високо попитах аз.

 

- Влезте, владико свети! – раздаде се глас от сандъка.

 

Трепнах от изненада. Какъв владика съм аз?!

 

- Ще станеш, ще станеш – отвърна гласът и ме нарече по име.

 

Надникнах в сандъка и видях една дребна жена, която лежеше вътре неподвижно. Тя беше сляпа, с недоразвити ръце и крака. Лицето й беше удивително светло и приветливо. Поздравих я и казах:

 

- Откъде знаете името ми?

 

- Как няма да го зная! – прозвуча слабият й, но чист глас. – Нали ме повика и аз молих Бога за теб – оттам го зная. Сядай, ще ми гостуваш.

 

Дълго стоях при Матронушка. Тя ми разказа как като малка се разболяла от някаква болест и престанала да расте и да се движи. Семейството й било бедно и майка й, отивайки на работа, я вземала в сандъче и я отнасяла в църквата. Там слагала сандъчето с момиченцето на някоя пейка и така го оставяла чак до вечерта. Оттам Матронушка слушала всички църковни служби и проповеди. Енориашите се смилявали над детето и му носели ту нещо за хапване, ту дрешка, или пък само ще го погалят и ще го настанят по-удобно в сандъчето. Свещеникът също жалел момиченцето и се занимавал с него. Така то растяло в атмосфера на дълбока духовност и молитва.

 

После заговорихме с Матронушка за целта на живота, за вярата, за Бога. Като я слушах, останах поразен от мъдрите й разсъждения, от духовното й проникновение. Седейки до нея, аз разбрах, че пред мен лежи не просто една болна жена, а човек, велик пред Бога. Никак не ми се искаше да си тръгвам – толкова ми беше хубаво и отрадно. Обещах си да я навестя отново колкото се може по-скоро, но не можах. Наскоро след това откараха Матронушка в затвора Бутирка, където тя почина.

 

Източник: из книгата „Чудеса на православната вяра“
Православно издателство „Свети апостол и евангелист Лука“

За страшния съд

Февруари 26, 2020 in Беседи, Начална страница

 

- Отче, как ще протече Страшният Съд?

- На Страшния Съд в един миг ще се открие състоянието на всеки човек и всеки сам ще тръгне натам, закъдето е. Всеки ще вижда като на телевизор своите дела и духовното състояние на ближния. Ще оглежда себе си в другия и ще навежда глава, и ще отива на мястото си. Например една снаха, която е седяла с кръстосани крака пред свекърва си, а свекървата със счупен крак се е грижила за внучето, няма да може да каже: „Защо, Христе, слагаш свекърва ми в рая, а мене не?“, понеже пред очите й ще идва онази случка. Ще си спомни как свекърва й със счупен крак е стояла права и се е грижела за внучето си и няма да има очи да отиде в рая, нито пък ще има място за нея в рая. Или пък монасите ще виждат какви трудности, какви изпитания са имали светските хора и как са се справяли с тях, и ако те самите не са живели правилно, ще наведат глава и ще тръгнат сами натам, закъдето са. Монахините, които не са благоугодили на Бога, ще видят майки героини, които нито обети са давали, нито са имали техните благоприятни възможности как са се подвизавали и до каква духовна висота са стигнали, а те, монахините, с какви дребнави неща са се занимавали и за какви незначителни неща са се тревожели, и ще се срамуват! Така, мисля си, ще бъде Съдът. С други думи, Христос няма да каже: „Ела ти тук, какво си направил?“ или: „Ти ще отидеш в ада, ти ще отидеш в рая“, но всеки ще сравни себе си с другия и ще поеме натам, закъдето е.“

 

източник: „За семейния живот“ – Свети Паисий Светогорец

 

Тънка червена линия

Февруари 20, 2020 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

1. „Демократичните сили“ и тяхната битка за реформация на Българската православна църква

През последните 30 години у нас ясно се наблюдава една тенденция за „демократизация“ на Православието. Тя започна малко след промените през 1989 г. и, с някои незначителни прекъсвания, продължава да се осъществява и до ден днешен. Само седем месеца след като спечели изборите през октомври 1991 г. правителството на СДС (Съюз на демократичните сили) с премиер Филип Димитров извърши преврат в БПЦ и създаде алтернативна православна църква в България. Това стана към края на май 1992 г. По думите на митрополит Йосиф: „Разколът бе по явна политическа поръчка. Там инструкторът бе Филип Димитров – убиецът на нашата Църква, човекът, който обяви война на Църквата в България“.[1]

За да бъде преодолян разколът, по инициатива на БПЦ в София през 1998 г. бе свикан Всеправославен събор. На този събор Вселенският патриарх Вартоломей се постави в услуга на властниците, като настояваше за оставката на патриарх Максим. Българските архиереи обаче му възразиха енергично и безкомпромисно, благодарение на което представителите на Поместните православни църкви взеха решение за утвърждаването на каноничната БПЦ (БП) и на нейния законно избран предстоятел. Но разколът затихна напълно едва цели 18 години по-късно, а именно през май 2010 г., когато представителите на алтернативния синод изпратиха писмо до архиереите на Светия Синод на БПЦ, в което се обявиха за помирение и единство с каноничната Църква.

През 2004 г. България се присъедини към НАТО, а в началото на 2007 г. стана пълноправен член и на Европейския съюз. Страната ни получи ясна директива от европейските и американските си партньори, че вече трябва да следва неотклонно т. нар. „евроатлантически ценности“. Дори бегла историческа справка показва, че утвърждаването на тези ценности като „общочовешки“ става през богоборческия период на Просвещението. Те стоят в основата на „Декларацията за независимост на САЩ“ от 4 юли 1776 г., а малко по-късно през 1789 г., влизат и в „Декларацията за правата на човека и гражданина“ (приета в хода на антиклерикалната Френска буржоазна революция), която е залегнала в конституцията на Френската република.

Според член 2 на договора, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 г., Европейският съюз се основава на “зачитане човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и зачитане правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинства; тези ценности са общи за държавите-членки в едно общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.”[2]

Впоследствие се оказа обаче, че при непрестанното си по-нататъшно еволюиране редица от въпросните евроатлантически ценности влизат във все по-антагонистично противоречие с нашата православна вяра, бит, традиции и култура. Още на първо четене сред тях не се откриват такива като “независимост на националната държава”, “уважение към семейните традиции”, “патриотизъм” и др. През следващите години разломът започна да придобива още по-мащабни размери с оказвания от ЕС натиск да бъдат ратифицирани документи, в които се прави опит да се предефинират полът, бракът и пр., т.е. да се прокарват все повече аспекти от т. нар. джендър-идеология във всички държави членки на Съюза.[3]

По този повод Андрей Романов пише: „Но колкото и да се прикриват, за всички е съвършено ясно, че Православието е трън в очите на съвременните западни либерали. И не е възможно да е другояче, защото има твърде много неща в Православието, които изобличават днешния начин на живот, днешния масов човек. Те изобличават падналата човешка природа изобщо, но с особена сила – днешното объркано и залутало се човечество.

Да, Православието съществува и действа днес дори в рамките на т. нар. ”плуралистично” западно общество. Но ако сравним по-издълбоко двете парадигми – православния и западния светоглед, православния и западния начин на живот – ще видим, че те се отричат почти във всичко.

Православието е дълбоко консервативно. То защитава традиционния морал, семейството, ролята на мъжа и жената, традиционните норми и ценности във всички сфери на човешкия живот. Смята ги за дадени от Бога, а не за случайни и преходни социални конвенции. Излишно е да казваме колко далеч е стигнал Западът в разрушаването на всичко това. От гледна точка на съвременния Запад, Православието е архаична, варварска, примитивна и така нататък религия.

Православието е категорично: хомосексуалността е грях и позор. Такава е волята Божия, такъв е библейският закон. По този въпрос Православието и Западът няма да се разберат никога – до момента на Второто пришествие.

Православието зове човека към един аскетичен идеал. То изисква самообуздаване и самоограничение във всичко, сурова самодисциплина, сурови жертви в името на духа. Западът призовава към друго: наслаждавай се на живота! Граби с пълни шепи от всички удоволствия, развлечения и наслади! Това е смисълът на твоето съществуване! Ако си беден – бори се със зъби и нокти, прави кариера, издигай се и печели, печели, печели! Тази алчност, ненаситна обсебеност от плътското, от тленното, тази жажда за пари и блага, този агресивен хедонизъм и материализъм на Запада са безкрайно противоположни на православния дух.

Плурализмът? Какъв плурализъм в Православието? Твърде варварски и реакционерски ние смятаме, че истината е една. Само измамите са много и плурализмът не е нищо друго освен многообразие на заблуди и лъжи. Бог е един, истината е една, църквата е една. Един е пътят на спасението. И тук нагласите на православния и на западния човек са диаметрално противоположни.

Правата на човека? Православието е твърде далеч от това да се съсредоточава маниакално върху нечии ”права”, както прави съвременното западно общество. Напротив, то набляга много повече върху задълженията, върху онова, което се изисква от човешкото същество, а не върху онова, което му се полага. Истината е, че Православието, както ни го разкрива Библията и учението на светите отци, е сурово и рестриктивно. То подхожда строго към човека. Вижда в него не някакъв непорочен ”правоимащ”, а едно осакатено от греха и паднало създание. Смята, че той се нуждае не от глезене и ширене на свобода, а от обуздаване и дисциплина, от сурово отсичане на волята и борба със страстите. Иска за него не ”права” и ”свободи”, а отговорност и предано служене на Божия закон.

Това показва, че Православието е твърде далеч от т. нар. ценности на либералната демокрация. Работата е там, че демокрацията, която претендира да е еднаква към всички, дава еднакви права и на добрите хора, и на злото, на дявола. Те уж са равни в рамките на ”плуралистичния” модел, но в действителност дяволът, който е много по-ловък и обигран, изтласква бързо конкурентите си и завладява цялото общество. Културата на безграничната свобода се изражда в култура на греха и порока. Либерализмът е безсилен срещу злото в човешката природа.

Православието зове към тесния път и тясната врата (Мат. 7:13), а съвременното западно общество – към широкия, по който вървят всички, към плуване по течението. Православието е борба със страстите, а съвременният начин на живот – тяхно пълно разпасване. Православието е служене на духа, а днешният западен ”лайфстайл” – слугуване на търбуха. Православието гледа към Йерусалим, Западът – към Содом. Ето защо е толкова наивно да се смята, че Западът някога ще отвори сърцето си за Православието!“[4]

Тази изключителна несъвместимост на Православието с идеалите на евроатлантизма е била забелязана още през 1989 г. от съветника в кабинетите на няколко американски президента – Збигнев Бжежински. Казват, че той споделил в тесните кръгове на висшата администрация на САЩ: „След падането на комунизма най-големият враг на западната демокрация остава Православието”. Макар тези думи да са станали широко известни и да са цитирани твърде често като оскърбление по адрес на Православната църква, до смъртта си през 2017 г. той нито веднъж не ги опроверга, нито се извини.

А през 2014 г. шведският либерален политик Карл Билд отива още по далеч: „Православието е най-страшният враг на Запада, по-страшен от Ислямска държава”. Резолюцията на Европейския парламент от 14 октомври 2016 г. ”За противодействие на пропагандата, насочена срещу ЕС от трети страни” вижда в Православието оръдие за политическа агитация на зловещия Кремъл (макар в окончателния вариант вместо ”Православна църква” да е казано малко по-завоалирано: ”трансгранични религиозни групи” – т. 8). Прави впечатление, че в тази резолюция, точно както заявява К. Билд, на първо място е поставена битката срещу Русия и Православието и едва след това – тази с ИДИЛ![5]

Една година по-късно и директорът на ЦРУ в доклада си от януари 2017 г. обяви, че Православието в момента е главният идеологически враг на Съединените щати и на водещите демократични държави. Той твърди, че терористични организации за идеологическо подстрекателство ще се използват не само от исляма – същият потенциал има и Ортодоксалната православна църква. По подобие на ИДИЛ е възможно военно-религиозни ордени да възникнат в Централна и Тропическа Африка на основата на смесването на исляма с местните култове; в Индия, на основата на шиваитското направление на индуизма; и в Русия, на основата на Православието.[6]

Борбата срещу Православието е част от една твърде мащабна интелектуална атака изобщо срещу цялото християнство, провеждана с особено ожесточение в “най-престижните съвременни демокрации”. В САЩ беше оказан натиск за премахване на християнството от училищата, понеже то не съответствало на конституционното изискване за отделяне на Църквата от държавата. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа публикува доклад, в който се твърди, че учението за Сътворението е “форма на религиозен екстремизъм” и представлява „опасно нападение срещу науката и правата на човека“.[7] Навсякъде широко се тръби, че Библията е пълна с митове, погрешни норми на поведение и фалшифицирани исторически сведения. Затова сме призовавани да се освободим от рестрикциите на християнския морал и да създадем по-свободно светско общество.

2. Българските учени поемат щафетата за реформация на Православната църква

След като политиците у нас се провалиха, начело на битката за „демократизиране“ на Православието застанаха академичните преподаватели – философи, юристи, историци и др., а понякога (тайно!) и либерални богослови (за последните ще разкажем след малко). Например Атанас Славов, доктор по конституционно право и преподавател във философския факултет на СУ, критикува БПЦ, че е бойкотирала провеждането на Събора в Крит през 2016 година, който „формулира отношението на Църквата към ценностите и принципите на съвременните демократични общества“. А малко по-нататък авторът ни съветва да се присъединим към усилията на „Вселенската православна църква … да изгради и поддържа една политико-теологична перспектива в подкрепа на един справедлив международен ред, демокрацията и правата на човека“.[8]

В друга своя статия А. Славов ни уверява, че в съвременното Православие вече са се оформили „два политически свята“. Ето какво е неговото заключение в самия край на материала: „Последното десетилетие е ключово за формирането на съвременното отношение на Православната църква към политическата модерност. Едновременно протичат два процеса.

От една страна, във все по-голяма степен съборният глас на Православната църква се извисява в подкрепа на демокрацията, правата на човека и правовата държава, в защита на справедливия международен ред, мира и солидарността между народите. Това развитие намери своя консолидиран съборен израз в решенията на Святия и велик събор през 2016 г.

От друга страна, все повече се очертава образът на политическата злоупотреба с православието в Русия, за легитимиране на авторитарния режим, за идеологическа мобилизация на обществото срещу западните либерални и хуманистични ценности.

Това са и двата политически свята, между които трябва да избират „традиционно православните страни“ – либералнодемократичният и евроатлантическият от едната страна, реакционно-авторитарният и евразийският, от другата. Този избор за обществата и православните църкви от региона е стратегически и съдбовен, тъй като ще определи тяхното развитие за десетилетия напред.“

След всички призиви за любов, свобода, братство, равенство и пр., авторът не забравя обаче да предупреди БПЦ, че ако продължава да не се придържа към евроатлантическите ценности, ще се наложи да бъде жестоко санкционирана от демократичната власт: „Като се има предвид високата степен на обществено доверие в Църквата (над 50 %), ежегодната държавна бюджетна субсидия (най-малко 3 милиона лв.), както и гарантираното място на епископата на БПЦ на всякакви държавни чествания, официални клетви, молебени и т.н., възможността за влияние върху обществените нагласи и прокарване на чужди пропагандни тези е значителна.

Ето защо българските институции следва да поставят ясно изискване пред БПЦ за лоялност към демократичния конституционен ред и правата на човека, към цивилизационния избор на българското общество за принадлежност към западните либерални демокрации. От своя страна БПЦ трябва да направи избор дали иска да принадлежи към семейството на православните църкви на демократичните европейски държави, или към някакъв авторитарно-евразийски „православен свят“.[9]

Професорът по философия Калин Янакиев, който често пише и на богословска тематика, смята, че отказът на България да ратифицира Истанбулската конвенция е проява на настъпващия в страната фашизъм. Той дори прави сравнение с евреите по времето на Хитлер!! Както те тогава са били обвинявани за всички злини в обществото, така и ние днес също сме станали един вид нацисти, които искат да превърнат ЕС в невинна изкупителна жертва: „Това започва да ми прилича – бавно и постепенно – на теориите на нацизма. Ако си спомняте, Хитлер е говорил за един “бацил”, който разлага обществата и това е еврейството. В днешно време се оказва, че изглежда това е подлият, гаден Европейски съюз, който идва с някаква невероятна сила и се опитва да ни накара да си сменяме половете. Няма такова нещо в конвенцията.

За „Становище-то на Светия синод по повод Истанбулската конвенция“(виж бел. [10]) професорът по-нататък казва следното: „Позицията на Светия синод е абсолютно несъстоятелна в случая. Тя непрекъснато смесва понятията, тя непрекъснато говори за пол, в скоби слага “джендър”, а джендър не означава пол. Говори за неща, които нямат нищо общо…

Аз не споделям мнението на почитаемите ни отци и свещеноначалници по повод на Истанбулската конвенция. Със своя популистки ход те ще ни наредят в Азия, те ще се наредят на страната на пораждащия се в България фашизъм.“[11]

В други свои статии проф. Янакиев отново подхваща тезата, че неприемането и потъпкването на Истанбулската конвенция се дължи на обстоятелството, че сме далеч изостанал във времето балкански народ, който не може да се отърси от дълбоко вкоренените си ориенталски традиции. Фолклорните ни празници и обичаи, културата, както и нравствените ни ценности са израз на един остатъчен примитивизъм и болестно състояние, поради които ние постоянно отхвърляме проевропейския „елит“ на нацията и го изтласкаме от общественото пространство![12]

Най-добрите наши богослови обаче излязоха с професионална позиция, която рязко контрастира с казаното от професор Янакиев и отразява автентичното православно становище по въпроса за Истанбулската конвенция. Най-общо можем да го разглеждаме като синтезирано в четири основни точки:

„I. Истанбулската конвенция отваря възможности за въвеждането на дефиниции за човека и на ценности, които противоречат на християнската ни идентичност като личности – мъже и жени, на християнската ни традиция като народ и на способността ни като общество – спасило евреите през Втората световна война – да защитим слабите от всяка форма на насилие. В редица текстове на конвенцията (напр. чл. 3, б, чл. 4, ал. 2, чл. 66, ал. 1 и т.н.) се въвежда понятието джендър не само в смисъл на социален пол, но и в смисъл на идентичност.

II. Понятието джендър е квазинаучно и е част от идеологията на джендър идентичността, съгласно която полът е изцяло социален конструкт.

III. Истанбулската конвенция и заложените в нея модели на обществено поведение, морални предписания и законово нормотворство са провокация към Православното християнство като „традиционна религия в Република България” (Конституция на РБ, чл. 13 [3]).

IV. За православното съзнание единствения начин за осъществяването на пола, като възможност за живот, е семейството – като брачен съюз на мъж и жена.“ (Виж подробности – бел. [13])

3. На помощ идва клеветническата пропаганда и либералното богословие

По-надолу ще разкажа за две мои срещи с някои от онези богослови, които са обзети от фикс-идеята да прокарат евроатлантизма в Българската православна църква. Няма да споменавам имена, защото тези хора крият самоличността си като някакви съзаклятници и не желаят да излязат на светло, въпреки че непрестанно възпяват свободата, която ни е дарувала демокрацията.

Преди малко повече от две години, ровейки в интернет, попаднах на гръмкото заглавие „Християни против религиозния екстремизъм“, което се кипреше на място, обозначено като „Официален сайт на Софийския университет „Св. Климент Охридски“!? Липсваха обаче всякакви данни за списващите го журналисти, редактори, администратори и др., нямаше пощенски или електронен адрес, телефони за връзка и т.н. Отначало си помислих, че става въпрос за някаква група християни, които са срещу проявите на ислямския радикализъм и неговите жертви в глобалния свят, но в издателското каре беше записано: „В настоящия сайт ще изобличаваме материали, използващи езика на омразата, екстремизма, политическата експлоатация на православното християнство и промоцирането на нетърпимост и агресия против други религиозни възгледи.

През изминалите поне две десетилетия се засили политическата употреба на Православието от сили, свързани с Руската федерация и нейните геополитически интереси…“

Заглавията на публикациите, които и до днес се мъдрят на сайта (оформен и като фейсбук-група) са още по-шокиращи:

„Кремъл, международният трол. Как Русия реши, че спасява света от Содом и Гомор“;

„Митополит Гавриил пак против цивилизацията, канона и за Путин“;

„Майкъл Макфол*: Путин е параноик, той се страхува от хората – не можем да се договорим с него“;

„Павел Фелгенгауер: Русия подготвя сериозни диверсии на Запад – масови убийства и отравяния на политически лидери и известни хора“;

„Русия с ултиматум към Светия синод – да се обяви против решението на Вселенския патриарх за автокефална Украинска църква“ и т.н.[14]

Както се казва: „гледаш и не вярваш на очите си“!

Все пак реших да попитам жената, изпълняваща длъжността „Връзки с обществеността“ в Софийския университет: дали това наистина е сайт на СУ? Оказа се, че тя дори не подозира за неговото съществуване! Историята излезе тривиална – преподавател, няколко студенти и докторанти спечелват проект на Европейския съюз за „противопоставяне на руския православен екстремизъм“. Решението е да направят сайт, който да информира обществеността за похищението на българското и световното Православие от страна на Русия, за настоящите идеологически „диверсии“, извършвани от нея „в Западния свят“, които накрая ще доведат до „масови погроми, убийства и отравяния на политически лидери“!

Понеже е доста трудно подобна малоумна пропаганда да хване дикиш, явно въпросните ентусиасти са решили интернет платформата им да бъде обявена като „Официален сайт на Софийския университет“. Според изискванията на европейския проект, в края на всеки месец преподавателят и ръководител на групата, е необходимо да изпраща подробен доклад, като последователно изброява целите и задачите, които са изпълнени през изтеклия период. Една от целите несъмнено е била да се предизвика дипломатически скандал между България и Русия, понеже е недопустимо най-висшата академична институция у нас да провежда подобна клеветническа кампания против Руската православна църква, руската държава и президент!

Не беше особено мъчно човек да се досети за тази толкова прозрачна цел, поради което им писах, че ако се наложи ще сезирам компетентните органи, че това е подла инсинуация и че Софийският университет няма нищо общо. Не знам дали моите думи са им подействали отрезвяващо или са получили предупреждение и от управата на учебното заведение, но не след дълго те се представяха само като: „група студенти-християни от СУ “Св. Климент Охридски”. А преди около половин година забелязах, че вече са прекратили и дейността си – явно европейските субсидии по проекта бяха свършили, а с тях и желанието им да изпълняват евроатлантическите директиви. Трябва да призная обаче, че бях доста изненадан да открия, че ЕС плаща на „тролски“ групи да всяват раздор и разделения между православните държави и Поместните църкви. Но онова, което остави особено горчив привкус у мен беше разкритието, че някои наши академични богослови са приели да участват в тази мръсна игра!

Другият ми сблъсък с поборниците за привнасянето на евроатлантизма в Църквата беше само преди няколко месеца. В деня на св. Иван Рилски (19 октомври) се бях запътил към една зала за конференции, като очаквах да попадна на някакво събитие, посветено на светителя и покровител на нашия народ. Близо до вратата стояха двама мъже, които си говореха приглушено. На моя въпрос „ще има ли нещо днес?“ единият мълчаливо ми посочи с глава плаката, който беше залепен насреща. Аз се зачетох: „Gender in the Early Church and Patristic Tradition“.

– Ха, – казах на глас – защо „джендър“? Английската дума за „пол“ не е ли „sex“?

Макар да беше спонтанна реакция от прочетеното, въпросът някак си прозвуча и като отправен към тях. Те се спогледаха, после на лицата им се изписаха презрителни усмивки, като очевиден отговор на моето невежество, но повече не ме удостоиха с никакво внимание, а продължиха да си говорят.

Все пак реших да изчакам – до началото оставаха едва 20-сетина минути. След малко се появи организаторът на конференцията – български православен богослов и университетски преподавател, придружен от немалка свита участници и гости на събитието. Оказа се, че съм попаднал едва ли не на тайно събрание, предназначено само за адепти – за него нямаше никаква информация в интернет и социалните мрежи, а няколкото афиша, които зърнах, бяха разлепени единствено в непосредствена близост до залата. Като капак на всичко и самото мероприятие се провеждаше изцяло на английски език, понеже се оказа че е планирано съвместно с протестантско висше духовно училище. (Да уточня, въпросното училище се намира в София, с клонове във Варна, Бургас и Ст. Загора, макар редица от преподавателите в него да са от САЩ и други англоговорящи държави.)

Единият от говорителите ми беше стар познайник, с него дълго бяхме водили спорове в интернет най-вече по теми, свързани с т. нар. „теистична еволюция“ и „женското свещенство“. Либерален протестант, който явно трябваше с познанията си да помогне на православната общност у нас да се пребори с остарелите си възгледи относно „сътворението на света“ (да си припомним, че според Съвета на Европа учението за Сътворението е “форма на религиозен екстремизъм” и „нападение срещу науката и правата на човека“), както и да ни приобщи към здравите основи на хуманизма и феминизма, стоящи в основата на западната либерална демокрация.

В своя блог той превеждаше на български език безброй статии от най-авторитетните протестантски теолози по тези и други подобни теми, като беше успял вече да повлияе на твърде голям брой християни и значително да реформира религиозните им убеждения. Например един млад православен богослов под негово давление вече престана да смята, че разказът за Сътворението е исторически достоверен: “Коренно различната информация, която виждаме в първите две глави на Битие, … представлява апологетична творба, която, използвайки езика на мита в неговия най-добър смисъл, се бори с разпространени по това време вярвания на езичниците (които заобикаляли израилтяните)…“

а) Теистичната еволюция, икуменизмът, женското свещенство и джендър-идеологията

Тук ще направя малко отклонение за читателите, незапознати с великите “открития” на съвременното демократично богословие. Според неговата либерална доктрина ние трябва да се откажем от автентичното учение за Сътворението (такова, каквото винаги ни е било преподавано от светите отци [15]) и да го подменим с „теистично-еволюционната теория“. Последната заявява, че Бог е използвал, направлявал и контролирал процесите на естествената еволюция, за да “създаде” Вселената, Земята, живите същества и човека. Посочената концепция е в пълно органично единство с евроатлантическите директиви, като спомага да бъдат заобиколени и игнорирани фундаментални положения на християнската етика и антропология (а по отношение на догматиката проблемът е още по-сериозен, но за това ще говорим на друго място) и отваря широко вратите за т. нар. джендър-идеология. Абортът не е грях, защото става на етап, когато ембрионът повтаря стадии от развитието на предшествениците – безгръбначни, риби, земноводни, влечуги и пр. (според биогенетичния закон на Хекел – виж бел. [16]); ако отпадне текстът в Бит. 1:27, според който Бог е създал човека като мъж и жена, не съществуват вече никакви пречки полът да бъде размит в десетки разновидности; бракът може да е между партньори от един и същи пол, понеже думите “затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът” (Бит. 2: 24) са само фраза от красиво измислена басня и т.н.

Наистина при тълкуването на Свещеното Писание ние трябва да се съобразяваме с научните постановки, но само ако те са доказани. Например, християнската екзегетика няма никакъв проблем с теорията на относителността, квантовата механика, учението за клетката като основна структурна и функционална единица на организмите и пр. Еволюционната парадигма на Ч. Дарвин обаче е все още непотвърдена хипотеза, поради което ние като православни християни не сме длъжни да съгласуваме православната етика и догматика с нея!

До средата на ХХ век мнозина протестантски богослови са поддържали становището, че разказът в началото на Битие чудесно се съгласува с т. нар. възглед за „Стационарна вселена” (считан по това време за последната дума на науката), според който Вселената и живите същества съществуват вечно (т.е. наравно с Бога?)!

Американският професор по квантова химия Хенри Шефър пише следното: “Не останаха много космолози, които да вярват в стационарната хипотеза. Забавно е да се върнем назад във времето около 1960 г., да намерим коментари на Книга Битие и да видим начина, по който едно злочесто малцинство обяснява как хипотезата за стационарната Вселена може да бъде помирена с първата глава на Битие. Всеки разумен човек може да види, че разказът в Битие описва сътворение от нищото (ex nihilo), така че е нужно живо въображение, за да се помири началото в пространството, времето и историята с вече дискредитираната хипотеза за стационарната Вселена”.[17]

На конференцията въпросният блогър изнесе доклад на тема: „Junia: A Case for Women Apostles“. Тезата, която той от доста дълго време се опитваше да прокара сред българските протестанти, е, че още през I век е имало жени апостоли. Оттук би трябвало да следва, че жените са заемали и всички останали чинове в събранията на първите християни – епископи, презвитери и дякони. С други думи, наред с мъжете и жените са изпълнявали свещеническа роля в Църквата още от нейното основаване.

Под натиска на феминизма посочената идея от началото на ХХ век се лансира в протестантството и се опитва да си проправи път към останалите християнски конфесии чрез икуменическото движение. Терминът „икуменизъм“ идва от гръцкото съществително οἰκουμένη („населявана земя“) и е въведен от масона Джон Мот на Международния мисионерски съвет през 1910 г. „Икуменизмът си поставя за задача да обедини различните християнски изповедания, като изкуствено преодолее различията им.“[18] С неговото развитие свързваме организацията „Вяра и устройство“, чиято Първа асамблея се провежда в Лозана през 1927 г., и Световния съвет на църквите (ССЦ), основан през 1948 г. в Амстердам (по-късно обаче седалището му е преместено в Женева).

През 1958 г. в Лутеранската общност на Швеция за първи път са допуснати жени до пастирско достойнство, като движението през следващите години се разраства лавинообразно и днес почти няма протестантска деноминация в световен мащаб, която да не ръкополага жени за презвитери, а от доста време насам – и за епископи.[19]

Църковните историци свидетелстват, че проблемът за допускането на жени до тайнството свещенство не е нов за Църквата, а неговите корени могат да бъдат открити още в първите векове, когато различни схизматични групи (най-вече през втори и четвърти век) са имали жени презвитери или епископи, например гностиците маркосианци, монтанистите, колиридианките и др. Светите отци винаги са се противопоставяли на това нововъведение, като до нас са достигнали възраженията на св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов, св. Фирмилиан Кесарийски и Ориген. Православната църква през изминалите две хилядолетия от своето съществуване никога не е ръкополагала жени за свещеници и строго е осъждала всякакви подобни опити като нечестиви и еретически.

Православните църкви отново се сблъскват с въпроса за ръкополагането на жени, поставен в ССЦ и организацията „Вяра и устройство“, най-вече през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век. Този проблем придобива „животрептящо значение в резултат на феминистките движения в Западна Европа и Северна Америка“[20]. Всички отговори на Православната църква на многобройните срещи, семинари и конференции, проведени по това време са категорично негативни. През 1989 г. на Световната мисионерска конференция в Сан Антонио Коптският епископ Маркос формулира становището на източните християни така: „Ръкополагането на жени за свещеници за нас не представлява предмет за обсъждане, защото то противоречи на христологията, еклисиологията, Преданието и практиката на ранната Църква“.[21] Трябва да отбележим обаче, че по въпроса за жените и свещенството и досега не съществува всеобщо постановление, което да има официален и върховен авторитет, задължителен за Православната църква.

В своята книга „Жени равини“ М. Крайчева ни споделя, че от първата третина на ХХ век до днес жени са ръкоположени за равини във всички течения на съвременния юдаизъм (дори наскоро и в най-ортодоксалните!). Основен двигател за придвижването на нещата в тази посока винаги е бил проникналият в юдаизма феминизъм – крайно агресивно явление, което в радикалните си форми преминава към т. нар. „джендър-идеология”. Дори в някои от по-либерални течения на исляма жените-имами вече са факт, например в джамиите само за жени, но има и единични случаи, когато жена води петъчна молитва, където присъстват и мъже. Но щом като в тези крайно консервативни религии феминизмът е успял да се наложи, не е ли изправено пред същата опасност и Православието?

На едно място авторката пише: „В общественото пространство днес все повече се обсъжда мястото на жената, съпътствано с пледиране за равенството ѝ с мъжа и оплакване от дискриминационно отношение към нея. Този секуларен феминистки модел се опитва да разклати и устоите на Църквата.

Макар и възникнал като външен (т.е. привнесен от протестантството – б.а. В.В.), проблемът за ръкоположението на жени за свещеници според изследователи като Бер-Сижел „не се поставя вече отвън като резултат от икуменическия диалог, но се е превърнал във вътрешен проблем за Православието. Стига се до момента, в който отговорът на въпроса за ръкоположението на жени изисква формулиране на автентична православна позиция по него.

Тази „новост“ днес навлиза чрез протестантството и се превръща в едно от съвременните предизвикателства за традиционните религиозни общности най-вече чрез дебата, който се сформира в контекста на икуменическия диалог, иницииран от ССЦ“.[22]

б) Опит за прокарване на феминизма и джендър-идеологията в българското Православие

Но да се върнем към въпросната конференция. Голяма част от останалите доклади бяха посветени на отношението към жените в патристичната традиция! Ето как звучаха техните заглавия:

” ‘My Sister and My Teacher’: Women Transcending their Gender?”

“Gregory the Theologian and his Attitude to Towards Women in his Poemata Arcana and Orations”

“Ecclesial Epistemology in Saint Augustine’s Theology of Sexual Order”

“Life of Angels: Policy and Practice of St. Jerome Towards Women”

“The Feminine in Christology: The Legacy of Origen, Gregory of Nyssa, and Methodius of Olympus”

А имаше и такива, които засягаха различни аспекти от Queer-теорията на Джудит Бътлър и нейното тълкуване от различни съвременни теолози в светлината на богословието на отците, както и препратки към „социалните роли на пола“:

“Returning to Eden: Engaging critically Sarah Coakley’s Patristic Reading of Judith Butler’s Queer Theory”

“Church Women Between Social Roles and Literary Cliches: The Epigrams of St. Gregory the Theologian for his Mother Nonna”

В съдържанието на докладите на пръв поглед нямаше нищо, което да влиза в противоречие с православното богословие. Но понеже дълго време се бях занимавал с полемиките около женското и хомосексуалното свещенство, както и тези свързани с джендър-идеологията, не можеше да не ми направи впечатление, че темите на докладите много точно следваха именно опорните точки на споровете по тези въпроси.

Нещо повече, американската централа на протестантската деноминация, която стоеше в основата на въпросното висше духовно училище, поддържаше не само женското и хомосексулното свещенство, но вече ръкополагаше и служители от десетките социални полове на ЛГБТИ-общността! Като прибавим и дълбоко конспиративния характер на конференцията, бързо се набиваше на очи, че организаторите използваха перфидната стратегия на т. нар. „Прозорец на Овертон“[23]. Първо бяха решили да обговорят „научно“ и „богословски“ тези проблеми, а после стъпка по стъпка, систематично и незабележимо да накарат православното ни общество да сметне за уместни новите норми на поведение и на служение, да се примири с тях, а накрая да ги узакони в Църквата! Точно както феминизмът само за няколко десетки години постигна това в протестантството!

(следва продължение)

БЕЛЕЖКИ

[1] Митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф: Филип Димитров е убиецът на Българската църква

https://tinyurl.com/wf5mzxz

[2] Защитата на основните права в ЕС

https://tinyurl.com/udll6h2

[3] Генезисът и все по-извратените форми, които придобива т. нар. джендър-идеология са проследени в книгата на Г. Куби „Глобалната сексуална революция“. Виж статията на доц. Св. Тутеков в сп. „Християнство и култура“.

https://tinyurl.com/qwfdx6z

[4] Ще получи ли Българската православна църква Нобелова награда за мир?

https://www.pravoslavie.bg/анализи/ще-получи-ли-българската-православна/

[5] Предложение за резолюция на Европейския парламент

https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/A-8-2016-0290_BG.html?redirect

[6] ЦРУ: Православието, а не Ислямска държава е най-голямата опасност за САЩ

https://pogled.info/svetoven/tsru-pravoslavieto-a-ne-islyamska-darzhava-e-nai-golyamata-opasnost-za-sasht.83515

GLOBAL TRENDS: PARADOX OF PROGRESS

https://www.dni.gov/files/documents/nic/GT-Full-Report.pdf

[7] “Council of Europe to Vote on Creationism”, ABC News, 26 September 2007, at: abc.net.au; “Council of Europe of Europe States Must “Firmly Oppose” the Teaching of Creationism as a Scientific Discipline, Say Parliamentarias`, press release by the Council of Europe, 4 October 2007, at: assembly.coe.int.

Council of Europe to vote on creationism

https://tinyurl.com/v7q7y9t

[8] Универсалност, съборност, свобода: политико-теоретични визии на Събора в Крит

https://tinyurl.com/wo3zfd5

[9] ДВАТА ПОЛИТИЧЕСКИ СВЯТА НА СЪВРЕМЕННОТО ПРАВОСЛАВИЕ

http://www.hkultura.com/articles/detailed/135

[10] Становище на Светия Синод по повод Истанбулската конвенция

https://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=254101

[11] В България настъпва фашизъм по повод Истанбулската конвенция

https://offnews.bg/analizi-i-komentari/v-balgaria-nastapva-fashizam-po-povod-istanbulskata-konventcia-673575.html

[12] „БЪЛГАРЩИНАТА“ СРЕЩУ „ЕЛИТА“

https://tinyurl.com/w9qwhqw

[13] Становище на Центъра по систематическо богословие към Великотърновския университет по повод Истанбулската конвенция

https://tinyurl.com/vuytajm

[14] Християни против религиозния екстремизъм

https://tinyurl.com/yk679ez3

[15] БИТИЕ: Сътворението на света и първите ветхозаветни хора

https://pravoslavna-vyara.blogspot.com/2009/06/blog-post.html

[16] Ч. Дарвин пръв стига до идеята за връзка между индивидуалното и историческото развитие на организмите. Ф. Мюлер (ембриолог и зоолог), изучавайки историята и етапите от развитието на някои ракообразни се съгласява с тази идея. През 1886 г. Ф. Мюлер съвместно със своя колега Е. Хекел (естественик и зоолог) формулират т. нар. биогенетичен закон, според който онтогенезата е кратко повторение на основните етапи от филогенезата.

Днес биогенетичният закон се приема от (почти) всички еволюционисти, които заявяват, че при онтогенезата се повтарят особеностите в устройството не на възрастните форми на прадедите (както е смятал още Дарвин), а на техните зародиши. Затова, ако трябва да бъдем напълно коректни, според съвременната интерпретация зародишът на човека никога не повтаря възрастните стадии на рибите, на земноводните и на влечугите, а е сходен само с техните зародиши. Но дори и според тази си формулировка биогенетичният закон дава „зелена светлина“ и напълно оправдава абортите!

[17] Хенри „Фриц“ Шефър е директор на Центъра по изчислителна и квантова химия към University of Georgia. Бил е номиниран няколко пъти за Нобелова награда и е третият най-цитиран химик в света.

Учените и техните богове

https://harta-bg.info/statia/97

[18] Виж „Kакво е икуменизъм и има ли той почва у нас?“

http://www.pravoslavieto.com/inoverie/ecumenism/index.htm

[19] Виж Крайчева, М., Жени равини, София, 2018, с. 226

[20] Бер-Сижел, Е., К. Уеър, Жените в Православната църква, Силистра, 2002, с. 18.

[21] Пак там, с. 17.

[22] Крайчева, М., Жени равини, София, 2018, с. 225-226.

[23] Прозорецът на Овертон

https://glasove.com/categories/komentari/news/prozorecyt-na-overton

Беседа за отец Георги Жигларски

Февруари 12, 2020 in Беседи, Свещеническа конференция


 

Тази наша беседа се надявам да бъде една малка част от пъзела на големия образ на един свят свещеник, живял в наше време, когото сме видели, когото сме слушали, и когото са попипали ръцете ни. В началото молим Бога да вложи в устата ни думи, за да възхвалим подобаващо неговия угодник отец Георги, и от друга страна се молим Господ да смекчи и сърцата на вас, които ще прочетете това, за да можете да станете добрата почва от евангелския разказ.

 

Хубаво е, когато човек чете за подвижниците на благочестието, да се вдъхновява от техните примери. Но по-хубаво е, ако тези хора са живели в по-близко до нас време. Виждаме колко полза са донесли жизнеописанията и разказите за такива съвременни духоносни отци в братските нам православни народи от Гърция, Русия, Сърбия, Румъния, а и не само там.

 

Но колко по-хубаво е, когато разберем и чуем за добродетелния и христоподражателния живот на някой наш сънародник. Това е така, защото всеки народ си има своите особености, манталитет, характер и други специфични само нему културни и исторически обстоятелства. Колко от нас са обикаляли по най-различни светини из православния свят, но вярвам, че всеки от вас ще се съгласи, че никъде по-уютно не се е чувствал така, както в нашия Рилски манастир.

 

Затова е много важно, както и за нас, така и за идните ни поколения, да се запазят спомените за тези хора, които са живели между нас в святост.

 

Мисля, че когато един човек живее и има възможност да се докосне до живота на един съвременен нему духовник, придобил святост, много е важно да бъде наблюдателен. Защото обикновено светостта е незабележима.

 

За отец Георги за първи път чух през 1992 г. когато бях в Семинарията. В един от часовете по църковна история, нашият приснопаметен преподавател г-н Ганчо Велев, спомена между другото, за един наш съученик, който бил от Жегларския род. От там били дошли в Семинарията много момчета да се учат. С това кратко вмъкване, по време на преподавания урок, темата приключи. Тогава останах с впечатлението, че щом толкова семинаристи са произлязли от този род, то неговият т. н. родоначалник, отец Георги, трябва да е някой свещеник, отдавна живял и вече починал. Не си поставих за цел да запомня този епизод.

 

Но както казва самият отец Георги, което е от Бога, не се забравя.

 

Минаха десетина години и аз за втори път чух отново за отец Георги. Един мой познат се беше върнал от Света Гора и спомена, че отишъл там при един многоуважаван от всички духовник, който му казал, че в България знае за трима праведници, които молитвено крепят Родината ни. Това били митрополит Натанаил, дядо Добри и отец Георги от с. Жегларци.

 

След още няколко години един мой близък ми предложи да ме закара при отеца, в село Жегларци.

 

Тогава, да си призная, отдох малко със свито сърце, от една страна знаех, че отивам като при пророк, от друга, все пак това, че не познавах човека създаваше в мен леко чувство на недоверие.

 

След едно не кратко пътуване пристигнахме в селото, където улиците, по които бяхме минали, бяха трудно преодолими от многото дупки.

 

Влязохме в дворчето на къщичката. Отстрани на гаражната врата имаше некролог на презвитерата. Беше тих топъл ден. Отецът беше отзад в стопанския двор и под един нисък сайвант, където не можеш да стоиш прав, ни прие.

 

Благословихме се, седнахме и започнахме да му помагаме. Ронихме царевица. Той започна да говори с моя познат, а аз внимателно го наблюдавах. Постепенно в мен изчезна всякакво недоверие и накрая усетих, че съм заобичал този човек. Или по скоро той ме е обикнал, с тази любов, за която мнозина свидетелстват, че се усеща осезателно, когато си на служба при него или просто го слушаш, докато обядваш при него.

 

За тази обич, която чувствам, че ни е дал като заем, с този наш малък труд, сега се опитвам да върна една малка част от нея.

 

Отец Георги се е родил в село Караманкьой, Румъния. Семейството му е благочестиво и много бедно. Когато бил съвсем малък, се случило така, че през лятото всички спали на двора. Георги, най-малкият спял в едно дървено корито. През нощта баща му се събудил и видял в тъмното един вълк се надвесил над детето. Уплашил се много и събудил жена си. По-късно отецът ще каже: „Бедни бяха родителите ми, бедни, с осем деца. Е, ако едното го беше грабнал вълкът, щеше да ги облекчи.“

 

Когато поотрасва малко, получава един от първите си духовни уроци. Било Великият пост. Брат му наловил риба от езерото, което било близо до тях. Когато донесъл рибата в къщи, се създали два лагера. Едните не искали да ядат, другите искали. Бедни и гладни години били тогава. Георги бил на страната, на тези, които искали да хапнат от рибата. Яли. Но вечерта получил силна болка в корема. Какво ли не правили. Майка му по някакъв прастар метод, му навивала пъпа с точилка, но и това не помогнало. Тогава Георги, лежейки си спомнил, че това може би е заради нарушаването на поста и обещал мислено Богу, че от сега нататък ще спазва поста. Болката в този момент му преминала. Но на следващия ден имало още неизядена риба и брат му отново подканил малкия Георги да яде. Но момчето категорично отказало, помнейки вчерашните си проблеми. Но брат му не отстъпвал, казвайки че всичко е било случайно, и че този път няма да има никакви проблеми. Е, пак ял. Вечерта отново същите болки. Отново точилката, но нищо не помагало. Тогава Георги отново в себе си решително си обещал, че ако сега всичко му се размине, повече никога, ама никога няма да нарушава поста. В този момент отново се повторила същата „случайност“ и болките престанали.

 

Още веднъж преживял едно такова изкушение, но вече като по-голям в Семинарията.

 

Искам да отворя една скоба: който е учил в Семинарията през онези години, а и не само тогава, но чак до средата на 90-те, знае как семинаристите бяха постоянно гладни. Нямаше тогава нито такива магазини, нито такива евтини сладки и всякакви видове пакетирани храни, като днешните.

 

Помня един случай, когато бяхме измолили с големи трудности половин бурканче от детско пюре, олио, за да си запалим кандилото в стаята, когато четяхме вечерното правило. Но когато се събрахме вечерта, предвкусвайки удоволствието от горящото кандило по време на общите ни молитви, с ужас видях, че олиото от кандилото липсва. Тогава едно от момчетата, сега вече дългогодишен добър свещеник, си призна, че следобяд сипал олиото на една филия и я изял…

 

Та тогава, в годините, вече, когато бил в Черепишката Семинария, отново по време на Великият пост в неделя ректорът, за да се подхранят малко момчетата, решил да се сготви риба. Но този път на подканите и молбите на своите съученици, отец Георги решително отказал.

 

Сега отново ще се върнем в годините, когато Георги е още момче и току що са се преселили в България. Тогава по силата на Крайовския мирен договор българското население, което живеело на територията на Румъния се преселило в България, а румънците, живели тук си отишли в Румъния. Цар Борис казал по този случай, че хората, дошли от там били като ангели. Това било така, защото всички вярвали в Бога и тази си вяра я въплъщавали и в своя живот. Но не такива били хората, които заварили семейството на Георги, пристигайки на новото си жителство. Отец Георги по-късно ще каже по този повод: „За първи път видяхме тогава християни да не ходят на църква в неделя.“

 

В новия си дом, многодетното семейство заживяло отново стария си ритъм на живот. Тук се случило едно събитие, когато Георги бил младеж. Наложило се да отиде с каручката за слама. Времето било студено и навръщане не обърнал внимание, че блузата му отзад се била повдигнала и кръстът му изстинал. В първия понеделник на Великият пост се разболял тежко и в петък вече легнал в пълна немощ. Двама негови приятели дошли да го видят и да донесат една питка, която изпратила майка им. Но той не помръдвал. Баща му се приближил и допрял ухо до гърдите му, след което казал на жена си, че момчето е свършило вече. В този момент Георги видял Райските селения с неизказаните си красоти и самия Господ.

 

В това време вече му били сложили свещ в ръцете и прикадили с тамян. Но Георги се съвзел и оттогава започнал бързо да се оправя. След това казал на майка си да пазят тази къща, защото ще стане свято място. От това време повече не ходел на хорото, а се усамотявал по поляните и лежейки си спомнял чудния аромат на райската градина.

 

Известно време по-късно, било началото на Рождественския пост, се случила някаква свада между двама приятели на Георги. Той се опитал да ги разтърве и ударил два шамара на единия, който му бил по-близък. Но след това бил ударен от него с нож в гърба. Следващата Година, вече в казармата, пристигнал същият този човек да моли Георги да му прости и да му напише оправдателно писмо, иначе щял да лежи 6 години в затвора и да плати 3000 лв. кръвнина. Георги му простил великодушно и помолил един войник да му напише оправдателното писмо на български, защото той самият знаел да пише само на румънски. Но командирът им, като разбрал, взел и хвърлил писмото. Не бил съгласен този да не си излежи присъдата. Но Георги отново помолил друг войник да му напише писмото и така човекът се отървал.

 

След като се уволнил от казармата, на 26 години се оженил за бъдещата си презвитера Мария.

 

В онези години руснаците спускали парашутисти из различни окръзи в страната, които имали за цел да намерят и организират хора, които ще работят за идването на комунистическата власт. Един такъв човек, който бил преследван от тогавашната жандармерия, се скрил в една от къщите в Жегларци. По-късно нейният стопанин, под въздействието на руснака, ще стане виден партиен активист и ще успее за кратко да подлъже младия и честен Георги да стане партиен ръководител на младежта. Но скоро разбрал истинското лице на новата власт, която започнала да се бори с Църквата и категорично напуснал. Имал свои 16 дка ниви, от които се препитавали.

 

В селото нямало храм и той ходел на служба в съседното село Орляк. Там започнал да помага на свещеника и да пее на клира.

 

Времената все повече се усложнявали и през 1960 г. на свещениците, които били останали живи се гледало унизително, като врагове на народната власт.

 

По едно и също време трима свещеници – о. Петър от с Орляк, о. Стефан от Генерал Тошево и о. Иван от Тервел си хвърлили расата. Но не само това. След това, както разказваше по-късно о. Георги, както мечка, когато я хванеш с халка за носа, били принуждавани да обикалят събрания и да говорят срещу Църквата.

 

Точно по това време в Русия е описан същият случай за един свещеник, който бил завършил с отличие Духовната академия и се отрекъл публично от вярата. Сед това обикалял по събрания, където осмивал Църквата и вярващите. На едно такова събрание попаднала по молба на местния владика, една млада християнка, сега вече монахиня. Там слушайки всички хули и подигравки и бурния смях в залата не можала да издържи и открито станала и се опитала да противостои на тази мерзост. Това без малко не й коствало свободата. Но след като свършило всичко бившият свещеник предложил да продължат своя спор в един от кабинетите на сградата. Там след дълго препиране от страна и на двамата, жената най-накрая казала, че всъщност той не е бил първият, който се е отрекъл от Бога. От любопитство той започнал да разпитва кои са другите, изброявайки всички имена, за които се сещал. Но младата християнка неодобрително му показвала, че не можел да се сети кой е бил първият, отрекъл се от свещенството. Най-накрая го погледнала право в очите и му споменала името – Юда. От това попадение младият бивш свещеник се сепнал и неволно съборил нещо от масата. Крахът му бил абсолютен. Минали години. Комунизмът залязъл и един ден те двамата отново се срещнали, но този път в храма, където бившият свещеник стоял отзад и постоянно плачел. По-късно подал молба за връщане на свещеническия си сан, но владиката отговорил, че щом публично се е отрекъл, трябва и публично да се разкае. Самият бивш свещеник завършил живота си в разкаяние, като певец в една от църквите.

 

Странно е може би съвпадението, че и един от тези тримата свещеници също е станал певец при църквата. Години по-късно отец Георги ще спомене, че видял един от тези свещеници във видение как служи пред Престола на Господа, Който е многомилостив. Не грехът е пречката ни с Бога, а неразкаянието в него. Отецът нагледно така разказваше как Бог е взел свещеника в Рая: „Я ела тука бе калпазанино.“

 

Много го боляло Георги за празните църкви без Литургия. Въпреки, че обикалял с велисипед с един свой приятел, и когато из нивята видели някой, който е спрял да си почине от работата, отивали, беседвали и му четяли за Бога.

 

Тогава решил да стане свещеник. Както по-късно ще каже: „Господи, аз не съм достоен, ама никак не съм достоен, но Твоята благост нека да запълни моята немощ.“ В този преломен момент от живота му Господ му се явява и му дава безстрашие.

 

За да разберем по-добре в какви времена се случва това ще споменем за едно интервю с един чешки дисидент от тези години. На въпроса на журналиста, защо в България нямаше такива дисиденти както в Чехия, той му отговаря: „В Чехия имаше дисиденти, защото тук те вкарваха в затвора за 10 – 20 г., а при вас в България всички, които бяха против властта, ги убиваха и унищожаваха.“

 

След много пречки от страна на властта, най-накрая Георги бил готов за постъпване в Семинарията.

 

Да отидеш тогава в Семинарията е голям подвиг, ако си сам. Но ако имаш жена и 5 деца този подвиг става неимоверно по-голям.

 

Жена му, както всяка съпруга на нейно място, изпаднала в голямо притеснение. Но той я утешавал, като й кавал, че ако бил легнал болен на легло 3 години нямало да бъде за нея по-добре. А сега е жив и здрав, още повече, че ще се връща за през ваканциите.

 

Заедно с това свое намерение, той проявил и разсъдителност, оставайки за времето, през което ще липсва, достатъчна сума пари и зърно за животните. Бог устроил така, че до тяхната къща имало малка пясъчна кариера, откъдето той вадел пясък. Тази работа била тежка и опасна и затова никой не се наемал да я върши. Но пък за сметка на това можел да изкара достатъчно средства да остави на семейството си и за своите разходи в Семинарията.

 

След всичко това той потеглил за Семинарията в Черепиш. По онова време, тя била изместена от София в затънтената местност до Черепишкия манастир. От това имало и полза, защото тук нямало как да попаднат случайни хора, от една страна, а от друга отдалечеността и пустотата на мястото школувала всички, които преминавали от тук, запазвайки семинаристите от съблазните на големия град, създавайки условия за чистота и целомъдрие, толкова необходими за бъдещите пастири.

 

Още от първите си стъпки като свещеник отец Георги се проявил като примерен духовник и пастир. Тук се запознал и общувал с архим. Киприан, дядо Синесий, йеромонах от Черепишкия манастир и дядо Тихон и всички преподаватели, от които вземал пример.

 

Веднъж, по време на една лятната ваканция, му се случило да преживее голямо изпитание. Вадили пясък. Единият му син, тогава четиринадесет годишен, влязъл в тунелите, но се случило срутване и той останал под тонове пясък. Отец Георги, който бил отвън, като видял, че детето не излиза, разбрал какво се е случило и паднал на колене да се моли. Имало и други хора наоколо. Едни се втурнали да копаят, други изтичали за помощ и да обадят на презвитерата. Атмосферата била трескава. Отецът казал да спрат да копаят с кирките, за да не насекат момчето, тъй като не се знаело къде е лежало. Започнали с всички сили да копаят с ръце. Най-накрая, след половин час го изровили. Положението изглеждало безнадежно. Детето било посиняло. Дошлата линейка го взела, но когато видели, че случаят е много тежък, не го откарали в Тервел, но в болницата в Добрич. Отецът пътувал след момчето, но когато влезли в болницата, той се отклонил и отишъл в църквата. Там се молил Бог да съживи сина му, защото ако се случило най-лошото, нямало да има сили да противостои на безбожниците, които щели да кажат, че Неговият Бог го е наказал. След това дошъл при детето. Имало там една лекарка, която питала защо с това дете не е дошъл никой от родителите му. Отецът се появил и влязъл при сина си. Казали му, че няма много надежда. Свлякъл се на колене и отново започнал да се моли. В това време сънът му дошъл на себе си. Тогава отец Георги го оставил на лекарите да го доизлекуват.

 

По-късно, когато отишли в Семинарията, където синът му учел вече, разказвали за случилото се като за голямо чудо. Обърнали внимание на това, че Бог при полагането на основите на земята сътворил един голям камък точно на това място, който при срутването предпазил живота на момчето.

 

Интересен е случаят, когато при завършването си, випускниците преди зрелостния изпит попитали отец Георги коя според него ще е предстоящата тема. Той отговорил, че според него ще трябва да се наблегне на „Рождество Христово“. И на изпита на дъската била написана темата „Слава във висините Богу и на земята мир между човеците благоволение“. На следващата година пак питали отеца за темата на зрелостния изпит. „Мисля, че трябва да се наблегне на св. Климент Охридски“. На дъската изписали: „Св. Климент Охридски, живот и дело“.

 

Веднъж отец Георги преживял в Семинарията следния случай. Един ден много му се приискало да се прибере у дома, но се притеснявал да помоли ректора за това. Тогава се помолил пред иконата на света Богородица в стаята си, тя да направи така, че дядо Тихон да го срещне на двора и да го попита дали не иска да се прибере за малко у дома. И наистина така се случило. Владиката го срещнал и го попитал дали не му се иска да се прибере. Когато се върнал посред нощ в къщи, презвитерата като го видяла, се разплакала от вълнение. Точно по това време имало един търговец, дошъл в селото, който предлагал да им купи прасето, но тя не знаела как да се спазари. Отецът веднага се справил със ситуацията.

 

Запомнила се и случката от това време, когато на една от прощалните речи при завършването си, един от семинаристите балагодарил на Ректора, за неговите майчински грижи: „Един ден, аз се събудих и ви видях през нощта да се рзхождате между леглата ни и да завивате децата“. Дядо Тихон се просълзил. А семинаристът бил сегашният нинездравстващ патриарх Неофит.

 

Дошло времето, когато завършил духовното училище Алма Матер, и трябвало вече да се прибере на село и да се заеме с огромната духовна работа, която го очаквала.

 

„За словеса устен Твоих сохраних пути жестоки“ (Пс. 16:4). Сега открито трябвало да застане в неравен двубой с враждебно настроената власт.

 

Отец Георги дошъл в най-плодородната добруджанска земя, която комунистичеката власт бе превърнала в духовна пустиня. Храмовете заключени, народът обезверял, изглеждало наистина че Църквата е почти унищожена. Отецът се оказал като „Нощний вран на нирищи“ (Пс. 101:7), като бухал в развалини.

 

Първото нещо с което се заел, било да направи в селото църква. За тази цел избрал старата си бащина къща, където живял като момче. Къщата била наследена от брат му Атанас, който я дарил на селото за църква. Отец Георги пренагодил помещението за нуждите на една църква, сложил икони, направил св. Престол, и след като всичко било готово, русенският Митрополит Стефан я осветил.

 

Не се забавила и ответната реакция на враждебно настроената власт. Дошли група партийни началници: „Абе ний събаряме и затваряме църквите, а пък ти тука си тръгнал нова да правиш.“ Влезли в храма и един от тях демонстративно запалил цигара. Опитали се да го сплашат, но не успели. След известно време отново дошли, но този път се били събрали повече хора. Поискали му ключовете. Той отказал. Казали, че ще я запалят. „Запалете я. През робството са горели църкви и манастири, сега нега да видим как гори църква под българско ведомство.“ Тръгнали заплашително към храма, но отецът застанал пред тях и започнал пред всички пламенна реч. Тогава му поискали отново ключовете, на което отговорил, че ще отвори, но вътре няма да позволи да се пуши. На това активистите дръзко отговорили, че обезателно ще запалят вътре цигари. „Е, щом е така, няма да ви отворя църквата. Ако искате ме пребийте, иначе няма да отстъпя пред вас. Пред вас стои човек от стомана. Свещеник на Българската Православна Църква.“ Отецът стоял пред малкото храмче, което приличало по-скоро на колиба, но за него било от такава важност и той стоял решително изправен и готов на жертва, сякаш бил пред стъпалата на „Св. Александър Невски“. Тогава решили да я запечатат. След това отецът скъсал печата и продължил да си влиза свободно в храма. Тогава го повикали за разпит в съседното село Орляк. След твърдостта на отеца и като видели, че не могат да се справят с него, написали протокол и го изпратили в прокуратурата.

 

След време трима агенти на властта, които носили открито пистолети, дошли с мотоциклети у тях. Говорили, каквото говорили и по едно време насочили пистолет към него. Децата му помислии, че ей сега ще го убият. Но отецът бил спокоен и тържествуващ. Отново не успели да го сплашат.

 

Един ден, когато бил на пясъчната кариера отново го взели с кола и го откарали на разпит. Дали са го били или измъчвали, той никога нищо не казвал.

 

За пореден път отново бил на разпит. Питали го защо е разпечатал църквата, а той отговорил, че това е бащината му къща и, че той има право на кабинет. Не ги е пуснал вътре, защото заявили, че ще изкарат всичко навън и ще го стъпчат в калта. След дългото следствие, което продължило цял ден, прокурорът го оправдал и приключил случая.

 

Но сега борбата срещу него се надигнала, защото пращал деца да учат в Семинарията. Чичо Иван, неговият стар певец разказваше, че отецът когато срещанел някого на улицата веднага го заговарял за Бога, и ако е бил мъж, започвал да го убеждава за Семинарията. Едно време почти всички хора нямаха канонически пречки за приемане на духовен сан. През 1969 г. дошъл в Жегларци началникът на просвета в Добрич с други партийци. След като не успели да го убедят за децата, от „Просвета“ отнесли случаят до областния началник в Добрич.

 

Отново разпити и заплахи и отново неуспех на комунистическите местни активисти. Отнесли случая този път до София и за да се запознае на място с обстановката пристигнал заместникът на директора по вероизповеданията с „Волга“ – Димитър Тодоров.

 

Отново извикали отец Георги. С влизането си свещаникът ги поздравил с най-топли думи. След рутинния разпит го накарали да изчака в коридора 20 минути. След това му казали обвиненията, че е наричал хората братя, че е опявал покойници, че ръсел по Йорданов ден къщата на партийния секретар и т. н. Заявили, че ще го накажат по чл. 12 от Наказателния кодекс, с отстраняване от длъжност. Казали, че ще отменят това, ако се откаже да изпраща деца в Семинарията. Отецът категорично отказал. „Ако трябва царевица ще ям, трева ще паса, но няма да се съглася“. Казал им също, че от една страна гонят Църквата, а от друга парадират пред чужденците, че у нас има свобода на вероизповеданията.

 

Тогава Димитър Тодоров заявил, че ще накара владиката да го измести в Русе в най-хубавата енория. Някой му подшушнал, че попът в големия град още повече деца ще завербува.

 

Скоро пристигнал в селото самият митрополит. Казал му, че този Тодоров е много опасен и, че трябва да се съобразяват с него. Отец Георги след дълъг и пламенен разговор успял да убеди владиката да не отстъпва пред комунистическите власти. Това продължило две години, като завършило с категоричния отказ на митрополита пред властите в София.

 

Три пъти разглеждали на заседание на ЦК на партията случаят в Жегларци. Един ден протосингелът на Русенския митрополит – Калиник, казал, че му обещали да го направят патриарх, ако се справи със свещеника от Жегларци. Друг път казал, че ще убият отец Георги.

 

Най-накрая, както разказва отец Георги, омалели и го оставили. Но продължили неприятностите на местно ниво по повод на опелата, гражданските ритуали, а също и една венчавка на едни софиянци. За тях искали да им предаде имената, на което той категорично отговорил, че няма да стане предател.

 

Отците от Русенска епархия протестирали срещу отеца, казвайки му да спре да спори с атеистите, защото настройвал всички и срещу тях.

 

Но отецът продължавал спокойно да живее по съвест, носейки си расото и не подстригвайки брадата си.

 

Един ден решили насила да му я одрежат, обсъждайки подробностите в кметсвото. Там работила неговата племенница Станка, която веднага предупредила за опасността. Вечерта дошли с един джип в къщата му, но презвитерата го скрила, като казала, че още не се е прибрал.

 

Отец Георги съчетавал в себе си две трудно съвместими черти. Той бил излючително благ и смирен, но в същото време имал изключително твърд характер.

 

Отецът разказваше за един случай, станал през 1970 г. Един човек, на име Панайот, в неделя рано сутрин, когато служим Литургия, отишъл на лов в гората. Там изведнъж му се явил дяволът, в образа на една огромна жена. Тя го заплашила и той понечил да вземе пушката да се защити и в този момент ръката му се схванала, паднал и започал да вика за помощ. Закарали го в болницата, но лекарите казали, че тая болест не е за тях. Тогава намерили отец Георги. Той направил водосвет, прочел и други молитви и човекът пред него се съвзел, ръката му се оправила и устата си дошла на мястото. Но след време у дома му започнали да се случват странни неща, които ужасно плашили домашните. Тогава отецът отново прочел нужните молитви, но му казал, че неговата служба не е достатъчна. Трябва самият той да тръгне на църква, да се изповядва и причастява. Но Панайот се страхувал, че ще му се подиграват и не послушал отеца. Скоро починали – той и майка му без покаяние и в големи мъки.

 

Веднъж вървял пеш до с. Орляк. Качила го една кола с трима партийци. Завързал се разгорещен разговор: „Кажи ни има ли Бог и какъв е Той, топъл, студен, бял, червен?“. „Ще ви кажа ако и вие ми кажете какъв е вашият ум, бял, червен или зелен . И не ми говорете за физиката и мозъка. Той е слушалката, писалката, цигулката. Мозъкът е инструмент, а умът е духовната субстанция.”

 

Въпреки гонението, хората много го уважавали, дори партийците.

 

Веднъж видял във видение едно райско място. Там била сестра му, която го поканила да влезе. Но той като понечил, се спрял малко смутен, защото вътре видял гонителите си. Сестра му го успокоила, като му казала, че те са тук, защото той се е молил за тях.

 

Отец Георги и презвитерата му били много гостоприемни хора. Всички, които са ходели при него знаят, че няма да те пусне, докато не те нахрани с всичко, каквото може. Веднъж един мой познат отишъл за първи път в Жегларци по време на Великия пост и отецът изкарал на масата много неща, включително и месо. Той самият, както разбрахме изключително стриктно спазвал поста, но уважавал свободата на другите. Все пак тогава никой не вкусил от месото.

 

Една вечер в къщата му дошъл човек, чийто външен вид предизвиквал смут и страх. Той помолил отеца да го приюти да нощува. Презвитерата категорично се възпротивила, но отецът го приел. Заедно с това проявил и разсъдителност, като до полунощ будувал, като си вършел свои делови работи. След това вдигнал презвитерата тя да си върши свои домакински неща, а той да поспи. След това отецът казваше, че не можел да изгони Христа, който е бил за него в образа на този човек. Гостът не им напакостил, но по-късно взел една немалка сума пари от неговия син, който живеел в Елин Пелин, заблуждавайки го, че добре се познават с баща му.

 

Един ден някой си Иван, заможен човек от селото решил преди Великден, когато всички християни постили, да ожени дъщеря си. Вдигнал голяма сватба и тържествено заявявал, че постите са за простите. Но след Великден, когато всичхи християни отговели и се радвали, него го убили конете.

 

Друг случай, когато един баща направил годеж в началото на Великия пост. Раздал подаръците, след което паднал и издъхнал.

 

В съседното село отново през Великия пост, на Кръстопоклонна неделя решават да правят сватба. И отново бащата в навечерието на сватбата умира внезапно, докато оправял градината за пред гостите. Тогава отецът, като дошъл вместо да ги жали, ги сгълчал. „Щяхте да ядете и да пиете, и да пеете. Ха сега се веселете.“

 

Друг случай, по време на поста. Дошъл за опело, но преди да влезе в помещението с покойната малко се позабавил в коридора. Жените го питали нещо за последованието на църковната служба по това време на Великия пост. В това време се чул силен трясък и стаята с ковчега пропаднала в мазето. Починала още една жена. След това отецът им казал, че това се случва, защото никой не спазва постите.

 

Веднъж сънувал, че стои на един площад. Там били събрани много хора, а всред тях стоял един много красиво облечен свещеник. Пред него стояло едно момиче, което не се славило с добро име. Свещеникът й зашлевил силен шамар и й казал да не говори лоши думи за света Богородица, след което я отвели на съд.

 

Веднъж един негов добър познат се бе върнал от пътуване. Въпреки строгостта на поста, казал на жена си да му сготви една кокошка. Решил, че от следващия ден ще започне да пости. Бог известил отеца за това и той отишъл и братски го смъмрил. Човекът се разплакал и разкаял.

 

Една жена, която си зашила копчето в неделя, също без да подозира нищо, била изобличена от отеца.

 

Отец Георги много обичаше да служи и служеше често. В църковните календарчета си отбелязваше кога е служил. Задължително служеше Литургия в неделите и на празниците. На по-малките празници обикновено служел само утрена. Като наближи Великият пост, служил 60 дена сутрин и вечер. От Сирни заговезни, до Томина неделя. Ако го извикат в митрополията през този период, изкарваше службата много рано и след това отиваше. Тримиреше през целия си живот. Освен на празника служеше и на отданието, както той казваше, ако посрещнеш някой скъп гост, после и го изпращаш с уважение. Иван, неговият певец казва, че той служел с такава ревност, без да я намалява, още откак е станал свещеник. Обичаше кандилата в църквата да горят постоянно и затова зиме и лете, с един фенер, пренасяше от вкъщи, където държеше през годината неугасващ Благодатния огън, и палеше изгасналите кандила. Също казваше, че църквата не е мръсна и занемарена, а е опушена от служби. Обичаше да слага много тамян в кадилницата. Димитър, неговият клисар, казваше, че като тръгнел да кади из църквата бил като локомотив. Сам си месел просфорите, и подбирал хубаво, домашно приготвено вино за служба. Службите му се отличаваха с дълбок молитвен дух. Не се бързаше. Когато служеше, възгласите приличаха повече на диалог с Бога. Незабравими са тези служби за всички, които са присъствали на тях.

 

Една жена споделя, че преди да се въцъркови, имала бурен и динамичен живот. Фирмата й стремглаво се разраствала но тя, като начело на всичко това, като жена, която не живее по предназначението, за което я е създал Творецът, започнала да изпитва обичайните за подобни случаи смущения, които се разраснали в дълбока душевна криза. Започнала да търси изход в предлагащите релакс и спокойствие различни източни практики, йога и т. н. Започнала да осъзнава, че има Бог, но не знаела къде да го търси всред хилядите религиозни формирования, които твърдят, че са притежатели на истинското учение за Бога. По нейно твърдение, тогава Православната църква не била всред нейните номинации. За тази цел, тя предприела далечно пътуване до Индия и в Хималаите, изкачвайки се някъде на много високо, по някакви безкрайни стълби, въпросът къде и кой е Бог постоянно я занимавал. В този момент, вдясно от нея, в облаците, видяла една двойна врата с два кръста на нея. Но много бързо това било забравено всред многобройните впечатления, която създавала тамошната обстановка.

 

След време, отново решила да пътува до екзотичния остров Бали. Това е т. н. остров на хилядата храма. Целта била – курс по кристалотерапия. След като всичко било платено и уредено оставало само да се изчака една седмица до отпътуването. През това време, става така, че се среща с един православен християнин, в един дом за бездомници в село Юнак. През следващите няколко дни, той напористо й разказвал за жития на светии. Въпреки, че не искала да го слуша, все пак разказите й направили впечатление и в навечерието на заминаването тя решила да не отпътува. Последвало предложението да отидат до някакво далечно село до един стар свещеник. Тя се съгласила и в неделя сутринта тръгнали към Жегларци. Странната обстановка в колата – пътуващите слушали, а един от пътуващите четял, влизането в бедната селска църква, предстоящото уморително стоене на непонятната служба, започнали да карат жената да се пита какво всъщност прави тук и за какво е всичко това. Но това състояние не продължило дълго, когато свещеникът излязъл от олтара и благославяйки другите, стигнал до нея, й целунал ръката. След това тя се намерила от другата страна в храма, заливайки се със сълзи. Поогледала се дали другите няма да я сметнат за ненормална, но като видяла, че никой не й обръща внимание, продължила да реве. Приискало й се да падне по очи на земята, но това й се сторило прекалено и се въздържала. Но след малко свещеникът призовал всички да коленичат (Това било Петдесятница). Но най-странното за нея било, че когато отецът излязъл със светите Дарове, без да я познава или очаква, споменал три пъти нейното име. Но тя не се решила да пристъпи да се причасти. След като свършило всичко и излезли навън, дърветата, цветята, тревата й се стрували вече различни. Това бил преломният момент в нейния живот, в който тя открила това, което толкова дълго търсила. Не си представяла, че ще открие Бога на толкова близко разстояние.

 

Една друга християнка, също сподели, че след неговата служба променила живота си. Отново отишли рано на Литургия в Жегларци. Тя от известно време ходила на църква, но някак несериозно. Закъснявала за Литургията и общо взето по-важно било тогава да се види с една нейна приятека. Но когато влязла сега в храма и постояла, усетила как някой се моли за нея. В този момент дълбоко се развълнувала, след което променила коренно повърхностното си отношение към Бога. До такава степен придобила ревност за вярата, че чак прекалявала, съжалявайки, че се е оженила, и то за невярващ съпруг, а не е станала монахиня. Следващият път, когато отишли, отецът пръв заговорил за случката със св. Макарий, когато той се чудел, дали има някой, който да е угодил на Бога повече от него и Бог го завел при две жени, които били женени за двама братя. Те и двете искали да стават монахини, но останали при мъжете си, които не ги пуснали, търпели ги и не казали никога лоша дума помежду си. Тази християнка толкова се развълнувала, особено, когато разбрала, че и тези жени си нямали деца. След време решила да отиде при отец Георги, за да го пита дали да си осиновят дете. Но когато тръгвала, казала на съпруга си, който по това време, отново благодарение на отец Георги вече се бил въцърковил, че би искала да поговорят за евентуалното осиновяване, но съпругът й отложил за по-нататък този разговор. Тогава тя решила да отиде при отеца, без да пита нищо. Но когато влезли, той неочаквано я запитал дали има съпруг (а той знаел, че има), и дали си имат деца (а той знаел, че нямат). Този въпрос го повторил след известно време, след което отново добавил: „А вие молите ли се?“. „Молим се“. „И аз ще се помоля“. На излизане тя си помислила: „А пък аз се чудех дали да го питам, или да не го питам, дали да му кажа или да не му кажа.“

 

По-късно, след като отецът вече се бе представил, се наложило да й направят операция. Тя трябвало да бъде лапароскопична. След операцията заедно с другите оперирани по този начин жени общо 12 на брой, била настанена в реанимацията. Към 23 часа мястото я заболяло, но тя решила да потърпи. След малко целият персонал се прибрал да си почива, другите жени всички заспали, но нейната болка се усилвала, докато към 1 часа станала нетърпима. Чудела се какво да прави. Да започне да вика било неуместно. Всички спяли. Тогава помислила, че ако махне от себе си разните кабели и маркучи, ще се включи някакъв датчик и ще й се притекат на помощ. Вече не можела да разсъждава, когато се сетила да се моли. Започнала да казва „Господи помилуй“, но нямало резултат. След това „Богородице Дево“, но пак нищо не се получило. Най-накрая се сетила за отец Георги и започнала да му се моли. Болките престанали. След това се появили отново, но тя отново призовавала отеца, след което се успокоявала, и така до сутринта. В 5 часа една сестра дошла и казала: „Вие май не спахте тази вечер“. После разбрала, че нейната операция била отворена, а не както мислели отначало.

 

Разбира се, молитвите към Бога и Пресвета Богородица са най-чувани и силни, но понякога, когато Бог иска да прослави някой свой светия прави така, че да чудотвори чрез него.

 

На погребението на отеца били дошли много хора. Същата тази жена била дошла от Варна с други 7 коли. След като опелото минало имало направен курбан. Но понеже се били събрали много хора, той не стигнал за всички. Свещениците с техните семейства и други по-близки били седнали в трапезарията. На останалите раздали по една малка порция хляб и кебапчета. Но на нея по детски много й се искало да си вкуси от курбана. Но въпреки всичко не успяла. След това си тръгнали с колата, с която били дошли. За Варна може да се мине по два еднакви по дължина пътя – през Добрич и през Провадия. Те решил да се приберат през Провадия, но там спукали гума. Оказало се, че и резервната гума е издута. В колата били три жени. Едната започнала да маха, да спре някоя кола, другата била монахиня – започнала да чете псалтира, а тя започнала да се обажда по телефона. Всеки реагирал според своето душевно устроение. Оказало се, че всички коли са минали през Добрич, само една кола карала след тях и скоро дошла. След като им помогнали, се оказало, че носят един буркан курбан, изпратен от баба Иванка, съпругата на чичо Митко, клисаря на о. Георги, специално за нея. Съвпадението на всички тези случайности, а също и, че ако беше получила буркана на следващия ден, нямаше да може да яде от него, защото днес било Месни заговезни, ни подсеща за поговорката, че Бог се крие зад случайностите, а когато тези случайности са повече, тогава Бог не се крие.

 

Случило се веднъж една християнка така да се бе оплела в дългове към банките, че положението изглеждало абсолютно безизходно. Тогава тя отишла при отец Георги. Споделила отново големия си проблем, а отецът с обичайната си ласкавост й казал: „Не бой се“. Скоро след като се върнала, съвсем неочаквано за нея, баща й, с който до тогава въобще не били в добри отношения, й заявил, че ще изплати всичките й дългове. Скоро отецът починал, а точно на едната година от кончината му, тя успяла да приключи с този голям за нея проблем.

 

Тези думи: „Не бойте се“ той ги повтаряше постоянно, но те никога излизайки от устата му не оставаха без да попаднат в нечие сърце.

 

Имаше едно момче, което беше прекарало изключително тежко детство. От това беше придобило някаква несигурност, която във времето прерасна в голям страх и притеснение. Това продължило 6 години. Когато един ден отишъл при отец Георги, той след като го изслушал го погледнал право в очите и му казал отново: „Не бой се“. Оттогава, този страх изчезнал напълно.

 

Интересен е и разказът на една жена, която била затрупана от проблеми, но след поредното изпитание, нещата изглеждали непреодолими. Със своя съпруг почти стигнали до пълен разрив. Положението изглеждало необратимо. Тогава тя намерила отец Георги и той започнал да се моли за семейството й. Един ден, когато пътували към София, нещата толкова се обтегнали, че нямало повече накъде. В този момент телефонът на мъжа й звъннал. Обадила му се някаква врачка, при която редовно ходел. Тя му се оплакала, че нещата не вървят добре и казала, че някой й пречи. По-късно тази врачка сама казала на мъжа да приключи с всички свои планове, водещи извън семейството и да намери някой си отец Георги от село Жегларци. След тази случка съпругът се осъзнал и станал един от най-големите почитатели на отец Георги, като многократно след това му е помагал и се е грижел за него.

 

Това прилича на история случила се скоро след падането на комунизма в Русия. Една много бедна жена се обърнала за помощ към хората чрез едно радио, като в обръщението си казала, че вярва, че Бог ще и помогне. Един от слушателите, като чул това се подразнил и решил да се подиграе с жената. Той изпратил своя служителка до дома на бедната, да й занесе доволно количество хубави продукти и една прилична сума пари. Само че й заръчал, когато предава продуктите да каже, че й ги изпраща дяволът. Служителката така и постъпила. Когато бедната жена със сълзи на очи благодарила на Бога и на благодетелката, тя й казала, че това й го изпраща дяволът. Бедната жена не се смутила ни най-налко и отвърнала, че когато Бог поиска, тогава и дяволът изпълнява Неговите заповеди.

 

Една друга случка, разкриваща прозорливостта на отеца: Един ден една жена, влизайки в жегларската църква била спряна от отеца с думите: „Слушай, това детенце, което ще почине ще отиде на небето като ангел, това ще е за назидание на родителите.“ “Какво дете, кой ще почине”. „Слушай, преди години в Разград имаше голямо наводнение, че чак военните с лодки плаваха на площада. В това време един военен, който бил с детето си, видял една баба да се прекръства. Раздразнен й викнал: „Къде е тоя Бог, който ни праща такова бедствие, за да го хвана за брадата“. В този момент гръм пада и убива детето му на място. След като минало погребението и човекът се прибрал, през вечерта сънувал Бога, който му казал: „Можех да убия теб, но взех невинното ти дете, което е като ангел, за да можеш и ти чрез страданието да се спасиш.“ Когато се върнала у дома, разбрала, че на едно много близко приятелско семейство детето е с тежка пневмнония в болницата. Тя веднага разбрала, че това дете ще почине за назидание на родителите, както казал отец Георги, което се случило след 3 часа.

 

Един ден същата жена, поради интензивността на работата си си изгубила съня и отишла при отеца да й прочете молитва. Взела със себе си и някои приятелки. Отецът ги посрещнал, изслушал я, но първо казал, че ще хапнат. Там на трапезата унесена от многото неща, за които говорил отец Георги, заспала. После приятелките й се смяли, че казвала че уж не можела да заспи.

 

Една християнка, повлияна от това, което чела, започнала да мисли, че лекарствата, които използваме нямат за цел да излекуват човека, а да го държат полуздрав с цел на някаква световна конспирация. Когато след служба, седели на трапезата, отец Георги си изкарал лекарствата и казал: „Лекарите са от Бога и трябва да ги слушаме.“ И си изпил хапчетата. До нея стояла една нейна позната, която знаела за нейните смущения, и я бутнала с лакът.

 

Един християнин от Варна, с две деца много тъгувал, тъй като се бил вече въцърковил, но съпругата му и дума не давала да се спомене за венчание. С този проблем отишъл в Жегларци. Отецът го посрешнал ласкаво, успокоил го и му казал да не се притеснява, защото като дойде следващия път, ще бъдат вече венчани, както и станало.

 

Казваше на едно семейство, което беше отишло при него с двете си малки деца, че възпитанието е като второ раждане.

 

Един свещеник от Търново бил в голям смут и се чудел дали да се премести някъде другаде. Когато отишъл при отеца, още преди да си отвори устата чул, че камъкът си тежи на мястото.

 

Отец Георги казваше, че сега е голямо имане. Едно време, когато някой му подари стара риза, кърпели са я и са се радвали, а сега не смее да разпечата някоя нова, защото ако я облече, после на никого няма да може да я даде.

 

Изповедта се краси не толкова от изповедника, колкото от изповядващия се. На изповед всичко прощаваше, нищо не забелязваше.

 

На смъртния му одър, когато двама мои познати свещеници си вземали прошка, той им казал, че небесата сега са отворени и вижда ангелите.

 

Любовта е най-търсеното и най-желаното нещо в целия свят. Усещането, че тази негова любов не е обща, а е насочена конкретно към теб раздвижваше най-големите дълбочини в душата и променяше хората. За какво толкова народ се стичаше при него и го заобграждаше, когато се появяваше някъде из другите градове. Защото този човек беше пример за жива вяра, плодът на която беше безпределната му любов. Някой беше казал, че който истински обича Бога, говори за Него интересно. Неговите разкази за библейските събития оживяваха в неговите уста. Някои с повърностен поглед казваха: „Ами той все едно и също повтаря“. Това прилича на онази случка с архимандрит Серафим Алексиев, който възхитен от песента на един славей попитал един шоп: „Чуваш ли как чудно пее това птиче?“ А онзи му отвърнал: „Ами оно все така си цвърчи“.

 

Един свещеник учуден от това, че една християнка ходела често в това далечно село Жегларци, я попитал: „Какво толкова ви е интересно там?“ Тя му отвърнала: „Ами това, че тук при вас се говорят едни неща, които обаче не се припокриват с действителността, а там всичко каквото се говори, се и живее“.

 

Безспорно смирението на отец Георги беше неговата визитна картичка. Неговите думи, че е нищо, че е една прашинка, не бяха просто едно смиренословие, а извираха искрено от дълбочината на душата му. На един християнин, който се опитваше да „му вдигне самочуствието“, той отговори: „Всички сме една кал“.

 

Чичо Ненко, един от тримата братя, които му помагали, разказва, че му се появила някаква голяма бучка под брадата. Когато отишъл на лекар, му казали, че това нещо може да се отстрани само чрез операция. Но той като се върнал на село, отишъл на гроба на отеца. Там има израснала една малка лоза. Откъснал няколко листа и започнал да си ги налага на болното място. Скоро бучката напълно изчезнала.

 

Една нощ неговият най-малък син, сега свещеник, го сънувал. Отец Георги му заръчал през 2027 г. да му разкопаят гроба и като знак, че той е придобил святост, ще станат много чудеса.

 

Едно такова събитие безспорно ще е голямо утешение за нашата Църква. А утешенията идват, когато човек живее в покаяние.

 

Говорейки по този начин за личността на отец Георги от Жегларци, ние сякаш избързваме, и като че ли нямаме търпението да изчакаме официално Църквата да се произнесе и да прослави своите светии. Но тази наша малка беседа нека не се възприема като такава, а да е едно от многото свидетелства, които да събудят интереса на Църквата. Нека да оставим бъдещето на Бога, за да могат нещата да се случат в своето време. Амин.

 

Беседата е изнесена пред духовници и миряни във Видинска Епархия

 

„Станете като деца” – как да се отзовем на този призив на Христос?

Февруари 6, 2020 in Беседи, Начална страница

Как да разбираме думите на Иисус Христос: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно”. Трябва ли да бъдем безгрижни? Как се съвместява това с трезвия поглед върху живота? Каква е разликата между истинската евангелска детскост и инфантилизма? Разговор с протоиерей Владимир Зелински, настоятел на храма „Радост на всички скърбящи” в Бреша (Италия) и автор на книгата „Бъдете като деца. Теофания на детството”.

 

 

– Отец Владимир, Вие сте посветили на изследването на тази Христова фраза цяла книга. Защо тя пробуди у Вас такъв интерес?

 

– Преди време тези думи от осемнадесета глава от Евангелието на Матея приковаха вниманието ми. Те имаха сходство с други Христови думи, а именно, че приемайки едно дете, ние приемаме самия Христос (Марк. 9:36-37; Лук. 9:47-48). Те звучаха, звучат и сега, твърдо и недвусмислено, дори категорично и едновременно с това, както ми се струваше, не бяха привлекли вниманието на тълкувателите в такава степен, както други заповеди.

 

В евангелското Христово „дете” ме привлече някаква тайна, стори ми се че тук има нещо повече от назидателен пример на добро поведение за възрастните. Опитах се да я разгадая. Не за да обясня какво сме задължени да правим – книгата „Бъдете като деца” има за цел да избяга от моралистическото разбиране на детството като някакъв дълг, който трябва да изпълним. Целта й беше да намери друго, неочаквано измерение на детството. Ако в нещо сме длъжни, ако имаме някакъв дълг, то това е преди всичко дълг пред  детето, което още живее в нас. Ние трябва да го намерим. Трябва да открием отново собственото си детство с неговия, макар и неосъзнат, опит за Божието присъствие. Осмелявам се да мисля, че именно това означава „бъдете като деца” в устата на Христос. И тук става дума не толкова за задължение, а за призвание. Ние сме призвани да осъществим Божия замисъл за всеки един от нас: да бъдем с Бога.

 

– А как можем да го осъществим?

 

Като начало, например, да се удивим на това, че Бог е решил да ни подари живот. Лично на всеки. Той е пожелал да бъдем, да ни има, вложил е в това решение Своята мисъл, Своята любов. Свидетелства за тази любов намираме нееднократно в Библията, особено в изумителния сто тридесет и осми псалом. Нека опитаме да се вслушаме:

 

Славя Те, защото съм дивно устроен. Дивни са Твоите дела и душата ми напълно съзнава това. Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината на утробата. Твоите очи видяха зародиша ми; в Твоите книги са записани всичките назначени за мен дни, когато нито един от тях още не съществуваше.

 

Тук псалмопевецът Давид не измисля нищо, а сякаш „спомня” себе си в погледа на Бога. „Спомня” си цялото свое същество – от образуването на костите до дните на предназначения му живот, записани в книгата на Божията памет. „Спомня” себе си като тяло и себе си като личност. Науката отдавна е разгадала тайната на възникването на човека като организъм, но едва ли ще бъде разгадана тайната на възникването на личността. Защото личността води своето начало от Божия замисъл за човека, дори и тогава, когато човекът отстъпва от този замисъл.

 

И ето този замисъл се преоткрива в ранното детство. Именно в ранното, докато змията още не е внушила на нашето растящо „аз” своята главна заповед: бъдете като богове, познаващи добро и зло… В ранното детство ние все още не сме „богове”, ние сме това, което неотдавна е сътворил Бог с участието на нашите родители, също създадени от Него.

 

Детето пази в себе си чудото от шестия ден на сътворението, когато човекът се е появил в света сред Божиите творения. Да бъдеш като дете, да станеш като дете, означава да се отправиш в търсене на това чудо. Не в сантиментален смисъл, съвсем не, а в изначално религиозния, който ни свързва с Твореца.

 

– Не веднъж в Евангелието срещаме мисълта, че царството Небесно ще бъде открито на младенците, а не на „мъдрите и разумните”. Нима мъдростта и разумността са порок? Как трябва да разбираме това?

 

– Нека опитаме да се замислим: а какво е открито на младенците? На тях им е открита – на някакво дорационално, доразумно ниво – Божията любов. Тя тайно свети в сътворения свят, във въздуха, който дишаме, в самото наше съществуване. В любовта на родителите, когато ги има. В природата, докато тя не е разрушена. В цветята, в облаците, в домашните животни. И когато човек постави любовта в центъра на своя живот, разумът и мъдростта й се покоряват, живеят в хармония с нея. Така се появяват светците.

 

Или разумът става господар на нашето автономно „аз” и на неговите страсти, които същото това „аз”, дори религиозното и църковното, често не вижда в себе си: гордостта, себелюбието, егоцентризма. Оттук израства отговорът на въпроса: какво да правим? И отговорът не е един. Отговорите са много, защото ние сме свободни и можем да избираме различни пътища.

 

И ако ние сме задължени да правим нещо, ако ние непременно искаме да поставим нещата в плоскостта на морала, то това е само едно: да се подчиняваме на любовта. Да я носим в света, като започнем поне от децата, от това да им служим. От грижата за опазването им, за ограждането им от злото.

 

Изобщо, когато откриваме за себе си Божията любов, а това е най-важното откритие в нашия живот, не трябва да се отнасяме към нея като към свое притежание, като към нещо, което по право ни принадлежи. Не, любовта разкрива себе си само тогава, когато се споделя безкористно. Случвало ми се е да чета за семейства, които осиновяват болни деца. В тях Божията любов става видима, просветваща пред очите ни. Януш Корчак (аз нищо не знам за неговите религиозни възгледи), който влязъл доброволно с обречените деца в газовата камера, изпълнил до край Христовата заповед: „станал като дете”.

 

– Какво се крие зад определението на детето, което дава Господ?

 

– В дадения случай Господ не дава определения. Той поставя загадка, която трябва за разгадаем. Не с ума си, не  богословствайки, а със сърцето си, съучастващо в Божията любов. Т.е. проявявайки я на дело, споделяйки любовта, „ставайки като дете”. (…)

 

– Срещали ли сте хора, които съответстват на това определение за „детското”?

 

– Случвало ми се е да срещам хора, в които се е проявявала тази свята „детскост” и не само се е проявявала, но е ставала очевидна. Колкото и да е странно, тя често се проявява на стари години след дълъг молитвен живот. Василий Розанов наричал детството и старостта метафизическа възраст. Но работата тук не е в някаква философия, а в придобиване на веднъж изгубения и отново намерен дар. Защото детството е дар, който после ние изразходваме, заличаваме, губим, но той никога не пропада напълно, до край. Да се върнем към него, да го придобием отново е по-лесно може би в старостта, когато земните дела остават встрани, техният напор отслабва, но това се случва само в просветлената старост, която се е върнала към своето детско начало в Бога.

 

В своята книга аз напомням за особеното изражение на погледа на новороденото. Понякога в този поглед прозира някаква бездънна мъдрост, мярва се за миг и после изчезва. На много родители им се е случвало да забележат този удивителен поглед на своето дете, а след това го забравят. Защо аз изведнъж си припомням това? Защото понякога той се пробужда в хората, които отново са се върнали към детското. Когато срещнем погледа на някой друг човек, най-често ние чувстваме в него чуждия, от когото ни се иска да се скрием. Но от погледа на детето – никога. И ако детският поглед се пробуди в някой възрастен, то неговият поглед става поглед на приятел, на ближен, на някой, който ни съчувства, не на съгледвач. Такъв е погледът на стареца, на истинския духовник. Когато го срещнеш, макар веднъж, после никога не го забравяш.

 

– Има хора, които смятат, че да „бъдем като деца” означава да гледаме на всичко през розови очила…

 

– Думите на Христос ако не се обърнете и не станете като деца са насочени към възрастните. Те отдавна не са деца, те са обременени от всичко преживяно, от целия натрупан, „възрастен”, неизбежно греховен опит. Христос изобщо не ни съветва да се вдетиняваме и да си слагаме розови очила, каквито впрочем тогава не е имало. Той ни призовава да преодолеем самите себе си. Призовава ни към промяна на ума. Към вътрешна работа, към особена аскеза. Такава аскеза изисква разсъдителност, която се смята за една от главните монашески добродетели.

 

В своята книга аз се опитвам да намеря свързващата нишка между превръщането в дете и формирането на светеца чрез покаяние и аскеза, чрез вътрешно очистване. Т.е. чрез борба със своето „аз”, желаещо да се утвърди в този свят, да „богатее” в него, а не в Бога.

 

За самия мен това беше откритие – връзката на детството със светостта, при това светостта, придобита чрез молитва и пост. Нашата греховна възрастност, т.е. живеещата в нас воля за власт, за натрупване, обладаване, служене на себе си, превъзнасяне над другите, комфортно устройване в този свят за сметка на другите и т.н. се побеждава и преобразява чрез съзнателното усилие „да станем като деца”.

 

– Някои невярващи смятат, че православните често са несамостоятелни и аргументират своето мнение, цитирайки същите думи на Христос. В какво се състои тяхната неправота?

 

– Те не са прави преди всичко в това, че искат да пародират Откровението. Хората, които не уважават вярата на другите, съзнателно, а понякога почти инстинктивно, искат да я доведат до нелепост, до пародия. Инфантилността е именно пародия на „детскост”. Както розовите очила са карикатура на детския поглед.

 

– А как „детскостта” на християнина трябва да се съвместява с трезвия поглед върху живота?

 

– „Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни” (1 Кор. 14:20). Умът, за който говори апостол Павел е ум, обърнат към Бога и едновременно с това запазващ трезвост в практическите дела. Погледнете как Христос решава проблема с данъците: каквато и да е властта, данъците трябва да се плащат. Но пари за тях Той намира сякаш на игра – даже в рибената паст. Той ни показва: нека това не бъде наша грижа, да търсим първо Божието Царство, а останалото … то нека си върви по своя ред.

 

И със Закхей, добре известен мошеник, той се отнася като към възлюбено Божие чедо, защото и той е син на Авраам, както – духовно – и всички ние. Закхей по детски се покатерва на дървото, за да види Иисус и, откликвайки на този порив, Иисус веднага познава в него детето и казва: „Ще дойда у дома ти”. И това дете, внезапно пробудило се в събирача на данъци, раздава немислими обещания, без да се замисля дали ще е в състояние да ги изпълни. Шега ли е това: „Половината от имота си давам на сиромаси” – нима човек, свикнал да брои пари може да каже нещо подобно? Тук ние чуваме наистина детски лепет на прага на откриващото се вече Божие Царство. Това са първите попаднали ни под ръка примери от Евангелието, каквито там могат да се намерят много.

 

– А в практически план какво трябва да направи християнинът, за да откликне на Христовия призив да бъде като дете?

 

– Аз нямам готов списък с практически предписания. Като начало трябва да намерим детето в себе си, за да съумеем да го усетим и в другия и да го обикнем, като бивше дете. Любовта ще ни научи и във всяка конкретна ситуация ще ни напомни как да постъпим, бидейки младенци за злото и пълнолетни по ум, ако перифразираме апостол Павел.

 

В своята книга аз пиша за „цивилизацията на детето”, която трябва да стои под знака на Христовата заповед „да приемем дете”. Тя би могла да ни научи на съпротива срещу цивилизацията на апаратите и умните („по-умни” от нас) машини, която се надига срещу нас. Понеже изведнъж, дори без да забележи това, човекът може да се окаже във властта на собствените си изобретения и оживели фантазии. Тогава мъдростта на детството в Христовото разбиране ще се окаже наше убежище.

 

Какво означава да бъдеш дете в живота? Означава да хвърлиш своите рибарски, своите житейски мрежи и да последваш Христос като апостолите. Ако те повика, да тръгнеш към Него по водата, като Петър. Мигновено да Го познаеш и да Го изповядаш като евангелския Натанаил, в когото няма лукавство. Да извикаш от радост като Мария Магдалина, когато Го срещнеш край празния гроб.

 

Всички тези случаи са исторически, но едновременно с това са станали език, по-точно метаезик на нашата вяра. Всеки, ако пожелае, може да преведе този образен език в контекста на житейските ситуации, на своя жизнен път. Христос рядко казва на учениците си: прави това, а това не прави. Той не ръководи всяка наша крачка. Той открива истината – в това дете, каквото сме били сътворени и което можем да разпознаем в другите. Ето тази истина трябва да следваме, помнейки думите: „синовете са свободни” (Мат. 17:26).

 

Християните трябва да са като спортистите – да тренират всеки ден

Февруари 5, 2020 in Беседи, Начална страница

 

- Разкажете нещо за Вашата света обител.

 

- Тя има наистина дълга история. Според някои извори е основана през 5-ти век от св. благоверна Пулхерия – сестра на византийския император Теодосий Втори, на мястото на старо езическо селище. Първите писменни източници датират обаче от 11-ти век. В пещера близо до манастира в края на 10-ти век се подвизавал основателят на руското монашество, св. преп. Антоний Киевски, основал Киево-Печорската лавра. Игумен на Есфигмен е бил св. Григорий Палама през краткото време, в което напуснал скита св. Сава Сръбски (1335 – 1336 г.). Сред подвизавалите се в него са покровителят на манастира св. Дамян Мироточиви, св. Ананий, основател на Лаврата на пустиножителите, св. Григорий Пети, патриарх Константинополски, обесен от турците през 1821 г., когато започва борбата за независимост на Гърция, св. Антим Никомидийски – друг мъченик, чиито мощи са сред най-благоуханните. Св. Паисий Светогорец, който наскоро беше канонизиран, също е бил монах в нашия манастир.

 

- Какво означава името на манастира?

 

- Имам две версии за това. Едната е, че първият монах, който е бил в него се е казвал Есфигмен. Той е бил известен с монашеските си подвизи, като един от тях е бил този, че е връзвал на тялото си въже, с което се е пристягал, за да измъчва плътта си. Другата легенда, която е по-достоверна, че е заради мястото му – между две големи възвишения, които го притискат. Есфигменос на гръцки означава нещо, което е притиснато.

 

- В ново време манастирът стана известен с конфликтното поведение на монасите си. За какво става въпрос?

 

- За съжаление това е така. Това е дело на монаси старостилци, известни в публичното пространство като зилоти. Поради това, че в един момент в манастира имало много малко монаси, те постепенно го населват, стават мнозинство и накрая превземат и неговото управление през 1972 г. и влизат в конфликт с останалите 19 манастира.

 

- До кога продължава това?

 

- Това продължи до 2005 г., когато Светият Кинотис (управлението на Света гора) избра нашето братство, което дотогава живееше в една килия близо до манастира, за канонично. Вселенската Патриаршия, съгласно устава на Света гора и в съгласие с гръцката конституция, реши зилотите да бъдат изгонени от Атон и ги лиши от статута им на светогорци и есфигменци. Те обаче отказват да напуснат Света гора. Все още чакаме да ни върнат сградите, които не са ни върнати, въпреки, че има 40 съдебни решения за това.

 

Оказа се, че зилотите са извършили огромни злоупотреби с имоти на манастира, които са прехвърляли на светски лица извън Църквата. Парите, които са били в сметките на манастира, също са били източени, за да могат да казват на миряните, които ги подкрепят, че са бедни и нямат никакви средства. Те се мъчат да си създадат имидж, че са големи борци за вярата, че именно те са „истинските православни, че всички останали църкви по един или друг начин са предали вярата“.

 

Проповедите им са изпълнени с един недопустим фанатизъм, но така те се мъчат да привлекат към себе си поклонниците, посещаващи манастира. Но така те не възпитават истински вярващи хора, възпитани в любовта към ближния, а създават фанатици, екстремисти.

 

- Проповядват фанатизъм?

 

- Това противоречи на всичко, което учи Православната Църква. Нима Сам Христос не е казал: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце“? Фанатизмът, който те проповядват, може да породи само ярост и гняв. При тях няма изобщо желание за диалог, те не признават никакво друго мнение освен своето. В този смисъл смело могат да се нарекат „православни талибани“. За тях всички са врагове. Не гледат на другия, който е различен, като на ближен. И не само, че са забравили думите на Христос „обичайте враговете си“, но са готови да приложат насилие. И всичко това го оправдават с лозунга си „Да спасим православието!“. А всъщност правят точно обратното.

 

- Как трябва да отговори Църквата на проблемите на днешния ден?

 

- Това е наистина големият проблем, който виждаме днес. Всички удобства и постижения на днешното време, вместо да облекчат човека, всъщност го заробват. Удовлетворявайки неговите нужди, те го правят уязвим. Хората все по-трудно се противопоставят на изкушенията на модерния начин на живот и не търсят опорните точки, които да им дадат морална сила. Всички тези духовни ценности, които са крепили народа през вековете на чуждото робство, както в Гърция, така и в България – вярата, традициите и т. н. се обявяват за някакви старомодни неща. Смята се, че Църквата вече не може да удовлетвори съвременния човек. На пръв поглед светът върви напред в материално отношение, но в духовно стои на едно място. И дори се връщаме назад. Християнинът трябва да е подвижник, а това се е изгубило. А човек трябва да се стреми да се доближи до Христос, за да придобие Неговите качества.

 

- Как може да стане това?

 

- Ще дам прост пример – християнинът трябва да бъде като един спортист. Спортистът ежедневно тренира, за да бъде във форма в деня на състезанието. Но може да го загуби, може и да го спечели. Така и подвижникът може да победи, може и да загуби, но трябва да знае как да понесе загубата. В живота ни има и скръб, и радост, има светлина и тъмнина, живот и смърт. Но всичко това е, за да може човекът да върви напред и да преодолява трудностите, да посреща спокойно случващото се и да постъпва правилно. Големият проблем на нашата епоха е, че господстват униженията и чувството за безнадеждност. Тези проблеми ги има в Гърция, дори в Света гора, предполагам, че не са чужди и на България. Пълно е с отчаяни хора, които смятат, че всичко за тях е свършило, които не намират смисъл в живота.

 

- Как може да помогне Църквата на тези хора?

 

- Може да оприличим Църквата на една майка. Тя също като майката дава любов на човека. Също като майката, когато детето не слуша, тя не го гони, а му обяснява кое е правилно и кое не е, за да може то да се поправи. Защото иначе ще се мъчи и ще съсипе живота си. Така и Църквата не гони съгрешилия, а му дава още повече любов. Това е духовната терапия, която Църквата е давала през вековете и ще дава и занапред. Няма да наказва и да преследва хората, нарушили предназначението, с което Бог ги е дарил, а полага усилие да помогне на наранения човек с едно слово на утешение и усмивка.

 

- Какъв трябва да бъде съвременният свещеник?

 

- Целият живот на свещеника трябва да е пример за подражание. Той трябва да покаже на дело, че е християнин. Той трябва да излъчва светлина – със словото си, с усмивката си, с отношението си. За да почувстват миряните тази светлина и да се върнат към живота си.

 

 

Източник: в-к „Телеграф“, бр. от 3 октомври 2019 г.; стр. 13
Автор: Константин Събчев

 

Светостта има благородство

Февруари 3, 2020 in Беседи, Начална страница, Сладкарница


 

Февруари, 1988 г. В Карея е доста студено. Надморската височина е голяма. Има и влажност, която затруднява нещата. Днес обаче времето е сухо. Има и ветрец, на който се наслаждаваш, ако си добре облечен. Надвечер е. Току-що слънцето се скри зад планината. Напредваме по пътеката заедно със стареца Паисий. По пътя срещаме о. Калиник от Кутлумушския скит.

Стигаме до неговото дървено мостче. Около нас има само голи лешникови дървета без листа. Само клони.

„Хм, кой донесе мандарини?” – пита изненадан старецът Паисий.

В далечината, на разстояние повече от 60 м. се вижда вратата на двора му и нещо, което се червенее в нейната основа, навярно с оранжев цвят. Разстоянието не дава възможност за повече подробности.
След малко се доближаваме. Наистина, виждаме една голяма прозрачна торба, с оранжев цвят, пълна с мандарини. Как ги видя човекът! Как различи, че са мандарини, а не портокали! След като и торбичката е оранжева, можеше да има и ябълки.

- Как ми харесват мандарините! – казва старецът с видимо престорено чревоугодие. Ще задържа за мене три… По-добре да ги направя пет… След като се откри възможност, ще взема седем! – казва с очарователна усмивка и се спира. Вземи останалите, отче Калинике, и ги занеси отсреща на геро-Йосиф.

Старецът Йосиф бе едно старче в Кутлумушкия скит, на 103 г., който обаче всекидневно обработваше градината си.

О. Калиник поиска благословение и тръгна. Ние със стареца Паисий влязохме в неговата малка калива. Седнахме в една килия и той ме помоли да му прочета някакви негови ръкописни текстове. Минаха близо 20 минути и удари желязото на дворната врата. Някои дойдоха да се срещнат с него.

- Да отворя ли, геронда? – питам.

- Остави по-добре. Ако са любопитни, ще си тръгнат. Ако са страдащи или духовно зажаднели, ще настояват.

Продължаваме четенето. След няколко минути отново се почука.

- Какво правим сега, геронда? – питам отново.

На прозореца му вместо завеса висеше парче от чаршаф.

- Погледни отстрани, да не те видят и виж колко са – ми каза.

- Не мога да ги преброя, не се виждат – отговарям.

- Добре, не знаеш ли аритметика? Какво прави толкова години в Америка? Нека изчакаме, те ще похлопат отново.

Наистина, след няколко минути похлопаха за трети път.

- Сега аз ще се опитам да ги преброя. Може да не съм завършил основно училище, но ще успея – ми каза.

Става и отваря вратата на каливата.

- Какво ви стана, юнаци, в такъв час? За какво дойдохте?

- Отче, искаме да ви видим за малко. Може ли?

- Да ме видите може. Но какво ще намерим да ви почерпим. Колко сте? Я да ви преброя – един, два… седем. Я да видим какво ще намерим в „магазина”, в такъв час.

Влиза вътре и се връща със седем мандарини.

Колко изумителен човек, си мисля удивен! Откъде знаеше и задържа мандарините! Предузна го? Бог го просветли без той да го осъзнава?

- Откъде идвате, юнаци? – попита с интерес.

- От Атина сме. А Брус с Джон – от Америка.

- От Америка? Ама ако ги почерпим с една мандарина, те ще ни направят за резил по целия свят! Я да намерим нещо американско в… supermarket-а.

Влиза отново вътре и се върна с пакет американски бисквити и една кутия с различни видове ядки Ρlanters, от най-известната марка в Америка. Удивени те изразяват своето удивление и впечатление.

- Отче, какво символизира клепалото, което бият в манастирите? – пита плахо единият.

- Не знам какво символизира. Нито има някакво значение. Това, което е ценно, не е някой да бие клепалото на манастира, а да умножава таланта (на гръцки думата за клепалото и талант е една и съща – τάλαντο – бел. прев.) от Бога. Чуйте, хора! Понеже времето мина, трябва да тръгвате. Едно само да кажа: проблемът на американците е, че на английски „Аз” (на гръцки ἐγώ) се пише винаги с главна буква, докато ние в Гърция го пишем понякога и с малка.

Засмяха се на забавната забележка и американците попитаха:

- Това какво означава? Ние какво трябва да правим.

- Да зачеркнете „его”-то от вашия речник, деца. Егоизмът е големият ни враг. С него трябва да воюваме всички без изключение.

Светостта има благородство, нежност, благодат в себе си. Той не каза мъдрости, нито богословски слова, нито направи впечатляващи откровения. Но изпълни сърцата на всички. Промисли разсъдливо, скри своя благодатен дар, любезно почерпи своите посетители, отнесе се по красив и оригинален начин, назида със словото си, утеши с присъствието си. Без да се опитва да убеди някого в нещо, убеждава всички за най-великите неща. До него се просветляваш, радваш се, утешаваш се. Чувстваш се като Мария „при нозете на Иисуса”. Като апостолите на планината на светото Преображение – не искаш да се отлепиш за нищо на света.


Превод: Константин Константинов

Целта е да обикнем Бога

Януари 21, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Геронда, да преминем, моля, към една друга тема. Много монаси тук на Света Гора и другаде, чуваме, че виждат нетварната светлина, че имат тези божествени съзерцания и преживявания. Какво означава, отче Атанасие, нетварна светлина? Съответно ви моля да ни поговорите за познанието, което сте почерпили от светогорските отци, които са имали и имат това опитно преживяване.


Това е една огромна тема. Накратко бих могъл да кажа, че Света Гора е превъзходното място на нетварната светлина, след като тук през 14 век се водили големите исихастски борби за догматическото формулиране и обосноваване на църковното учение за нетварната светлина, в които начело бил проповедникът на светлината св. Григорий Палама, Солунски архиепископ, чиято памет честваме във втората Неделя на Великия пост. Нетварната светлина, разбира се, не съществува като преживяване само на Света Гора. Съществува винаги като преживяване, от самото начало, когато Господ като Създател казал: „Да бъде светлина!” Това е една нетварна енергия на Бога (една от многото Негови енергии), чрез която нашият троичен Бог явява Своето присъствие. В Новия Завет имаме много богоявления, тоест проявления на нетварната светлина с връх на такова богоявленско събитие Преображение Господне на планината Тавор. Това събитие, като го тълкуват, всички свети отци казват, че е предначинание на светлината, която ще съществува в горния Йерусалим, както го описва св. евангелист Йоан в последните глави на Откровението. Казва, че някога няма да съществува слънце, няма да съществува земна светлина, а ще съществува тази Светлина на Христос. Участието в нея, в тази нетварна енергия на светлината, се локализира в житията на светците на Църквата. За малко светци се казва, че нямали участие и опит в светлината. Помня блаженопочившия свят старец о. Софроний, който ми беше казал, че като духовник, какъвто бе в миналото тук в манастирите – преди да замине за Франция и след това в Англия – знаел много старчета, които виждали нетварната светлина, но не разбирали, че това било нетварната светлина! Същото събитие констатираме и ние всекидневно. Съществуват изключително много монаси, но и миряни съм срещал в света, които виждат нетварната светлина, без при това да разбират, че това е нетварната светлина! Не могат да го изразят догматически; само опитно могат. Бих искал тук да подчертая, че за нас целта не е нетварната светлина.

Целта е да обикнем Бога, както казваше блаженопочившият старец Порфирий Кавсокаливит. Какво мислите, че ме попита първия път, когато го видях? Чуйте диалог…

- Отче Атанасие, кажи ми, ти защо стана монах?

- Ще помисля върху това, отче Порфирие, за да ви отговоря – му казах, за да внимавам какво ще кажа.

- Не мисли, защото аз ще ти кажа отговора – ме изпревари той. – Не ми казвай, че отиде, за да спасиш душата си, защото душата си я спасява и един мирянин в света. Ние станахме монаси, за да възлюбим Бога. Разбра ли? За да възлюбим Бога, бре! За да обикнем Бога. Това е нашата цел. Да възлюбим Бога. В това наше усилие, ако Бог ни даде опит от светлина, това е Негова работа. Ние не трябва да търсим такива неща, защото по някой път дяволът ни „подлага крак” и вместо да видим нетварна светлина, можем да видим други демонични „светлини” и да загубим и ума си и след това да изпаднем в прелест и да стигнем до състояние, където демоните да имат власт над нас. Ако Бог ни даде, нека ни даде! Да бъде благословено! Ако не ни даде, отново да бъде благословено! Неговото съкровище е светлината. Затова нашата цел не е нетварната светлина. Целта е да видим нетварната светлина в другия живот. В този временен живот, ако Бог ни даде, ще го приемем с предълбока благодарност. Няма да ни го даде? „Буди имя Господне благословено…”.

Във всеки случай срещнах твърде много случаи на добродетелни хора, които имаха опит от нетварната светлина, преживявания, които не можеха да опишат. Казваха характерно: „Както и да ти го кажем, не можем да ги изразим. Защото наистина в онзи час душата преминава в едно друго равнище, както св. ап. Павел бил грабнат в Рая и нямал думи да изрази преживяното, а чул неизречени думи!… По същия начин монахът, вярващият, който е в състояние на нетварната светлина, не може да го опише с човешки думи. Просто описателно може нещо да каже… Човек трябва да го преживее, за да го предаде. Той самият трябва да разбере, да вкуси сладостта на меда и след това да говори за меда”. Както казваше и папа Ефрем Катунакиотски, който имаше опит от нетварната светлина и от смирение го криеше: „Каквото и да каже някой, празни приказки ще казва! Ако не го видиш, не можеш да го опишеш!” Това е въпрос на дар от Бога. Когато иска Бог, го дава. Може да вършиш съвършена аскеза – с мярата, изискана от светоотеческата аскетика – и да нямаш този дар. Може отново да не стоиш на толкова голяма духовна висота, и да те посети нетварната светлина. Тези неща не влизат в схеми. Това е нещо, което зависи от Бога. Затова и аз молитвено желая от все сърце всички да я видим ако не тук, поне в царството небесно.


Да обобщим: това е едно сияние, отче, едно благоухание?

Не е само едно сияние, нито просто едно благоухание; и това е! Повече обаче е едно усещане за пълнота на живота в Христос. В онзи час, когато живееш това състояние, не можеш да го опишеш. Не е подвластно на категориите на човешката логика. Отнася се към духовната сфера и няма думи за описание. Само условно и образно този, който приема дара, може да даде някакви описания. Виждаш и самият ап. Павел стигнал до трето небе. Много е трудно да говори човек за тези неща. Въпреки това е несъмнен факт, че нетварната светлина се преживява. За да прибегнем отново към голямата съкровищница на нашето богословие: Бога влиза във връзка със света чрез Неговите нетварни енергии. Една от нетварните Му енергии е светлината. Когато Бог понякога влизал във връзка със свети хора – виждаме го в Св. Писание, но и в житията на светците – като изключително преживяване на тази тяхна връзка светците имали първоначално светлината. Тази светлина се описва изключително хубаво в последната книга на Новия Завет, Откровението. В нетварната светлина – като енергия – можем да участваме. В същността (на Бога) не можем. В енергиите участваме според мярата на нашето очистване, както казват отците. Тоест колкото повече човек очиства себе си от страстите, толкова повече зрителното поле на душата се отваря. Става бляскаво огледалото на душата, за да приема отблясък на Светия Дух чрез тази енергия на нетварната светлина. Разбира се, определени пъти има случаи, в които нетварната светлина озарява и грешници, но нямат тази енергия. Може да има същия произход, но енергиите са различни. Защото, както казват светите отци, св. Григорий Палама, тя е като манната от Стария Завет. Всички ядели същата храна – манна – тя обаче съобразно нуждите на всеки имала вкуса на месо или на мляко или на мед! Всеки съобразно неговия характер, желания, съобразно неговото естествено разположение, чувствал по съответен начин манната. Така и нетварната светлина има различни енергии. Когато в началото се появи, е като покана, за да започне човек живота по Христос. Тогава носи покаяние, носи умиление. Докато в последния стадий е това, което нарекохме по-рано, свещеното безмълвие, наслаждаването на Бога! Разбира се, всичко това, колкото и да се опитваме да го обясним, не става ясно, ако не се преживее. Ако не се случи „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!”, в рамките на логиката е непонятно да се проумеят и да усвоят тези неща. Трябва да се подвизаваме, за да можем да станем причастни на нетварната светлина.

О. Ефрем, светият катунакски старец, с неговите литургични преживявания, на колко много неща ни поучи… В продължение на четири и повече десетилетия служеше св. Литургия всекидневно! Преживяванията му са щедри прояви на Божията благодат, на нетварната светлина, на светците и т. н. Това е едно друго измерение на аскезата. Живях заедно с о. Ефрем. Веднъж даже за тридесет и три дни бяхме заедно в болницата. Оттогава имах тясна връзка с него.
Струва си тук да ви оповестя молитвата, която папа-Ефрем беше отправил гласно, един път тук в Симонопетра. Записахме я и е следната:

„Боже, вечни, безначални, безкрайни, неизследими, умонепостижими, неизменни. Боже Утешителю, Душе на утехата, Душе на любовта, Душе на мира, Душе на сладостта, Душе на търпението, Душе на снизхождението, Душе на дълготърпението. Щедри и милостиви, дълготърпеливи и многомилостиви… Ние, Твоите грешни деца, в Твое име сме кръстени. Макар и да сме грешни, във всеки случай сме Твои деца. Молим Те, по молитвите на… прати лъч на Твоя божествен огън и ни изгори, запали ни! Дойди в душата ни и свий гнездо. Помогни ни, просветли ни да Те последваме, да Те утешим, да Ти благоугодим. За да можем един ден да се насладим и ние, грешните и неблагодарните човеци, на неизречените и неизказаните блага, които приготви Твоята бащинска любов, за нас, грешните и непотребни Твои раби. Защото възхваляемо и възпявано е Твоето име в безкрайните векове. Амин.”

Веднъж бях посетил блаженопочившия старец о. Юстин Попович. Помоли ме, помня, да му разкажа различни случаи – както става и сега – с тези отци, но и с други светогорци. От очите му започнаха да текат сълзи и както се прекръстваше, сам си казваше: „Грешни Юстине, мислиш и ти, че нещо правиш! Виж братята ти на Света Гора какво правят! Слава Богу! Слава Богу!” Трогнах се дълбоко. Бях казал няколко прости случаи, а не всичко, което знаех. Въпреки това светият старец се беше умилил и славословеше Бога, изобличавайки себе си в… нерадение!

Много от читателите навярно ще сметнат това за приказки; когато обаче го преживееш… Признавам, че и аз преди да ги преживея, се затруднявах донякъде да ги почувствам дълбоко в сърцето ми. Сега обаче и на петстотин парчета да ме нарежат, не мога да кажа, че не са истина, след като ги преживях! Този свят старец, както и старец Паисий, се отличаваха с тяхното смиреномъдрие, въпреки че бяха и са – и двамата – велики стълпове на нашето Православие и по-специално на светогорското монашество. И двамата смятаха себе си за големи грешници! Ако някой път свещеник направи нещо нередно, медиите го възпроизвеждат, правейки от мухата слон! Напротив, светците, именно защото са стигнали до такава святост и добродетел, смятат себе си за най-грешните и гледат другите като светци! Това е много характерно.


Вие говорите за светите старци, които или живеят още сред нас или принадлежат вече на тържествуващата Църква. Благодарим ви о всех и за вся. Моля сега да ни поговорите за светците, след като вие се занимавате специално с агиология и химнология. Нека конкретизираме. Кажете ни за честните мощи, които имате тук в Симонопетра и, слава Богу, много пъти имахме благословението да се поклоним на някои от тях.

В манастира ни светите мощи са и единствените наши реликви, защото Симонопетра три пътя претърпя пожар. Последният път през 1891 г. бе напълно изпепелен. Само стените останаха! Също така бяха спасени и светите мощи, защото отците сварили и ги хвърлили в щерната! Имаме свети мощи от 130 светци! От много светци имаме и две и три свещени частици. Сред тях имаме четири големи частици от Честното Дърво. Най-ценните свети мощи, които имаме и особено почитаме в манастира ни, е лявата ръка на мироносицата света Мария Магдалина, която е нетленна! Благоухае и от всички св. мощи тук на Света Гора всички поклонници чувстват, че ръката на светицата поддържа естествена температура на човешко тяло! Също така имаме честната глава на св. Павел Изповедник, патриарх Константинополски, десния крак на св. Кирик, тригодишният мъченик, част от честната глава на св. Модест, четири частици от св. Анна, частица от св. мощи на св. Пантелеймон, също така от св. Трифон, имаме честната глава на св. вмчк Сергий, който пострадал мъченически при Диоклетиан (дори е видим белегът от секирата на палача). Също така от света Варвара имаме частица от десния лакът и десния крак, които особено благоухаят; всички го усещат. Имаме от св. Елевтерий, от св. Харалампий, имаме дясната ръка на св. Евдокия Самарянката, имаме от св. Дионисий Закинтски лявата ръка от 1716 г. Тогава турците я отсекли и я… продали в Хиос и стигна тук. Имаме и други изключително много св. мощи и на по-нови светци, като св. Никодим Светогорец, св. Силуан, св. Герман Аляски, част от гръбначния стълб на св. Нектарий, св. Арсений Кападокийски. Изключително много св. мощи – близо 200 частици – от 130 светци. Всеки има неговата благодат. Да имаме тяхното благословение!


Сред тях не съм виждал на светия основател на манастира, на преп. Симон Мироточиви. Знаете ли дали съществуват и къде са честните му мощи?

Да, сега засягаш една друга тема. За съжаление манастирът ни три пъти бе разрушен от пожар. Така архивът ни се смали твърде много и жизнеописанието на св. Симон се съхрани в други кодекси (не на Симонопетра). Историческият ход на манастира ни бе прекъснат и знаем много малко за гроба и мироточенето на светеца. Блаженопочившият о. Порфирий, който посетих през 1987 г. и го попитах, ми каза: „Зная, детето ми, къде е гробът на свети Симон, но нямам благословение да говоря”.

Сега и ние до… ново нареждане, чакаме. Ако св. Симон даде благословение, добре; ако не даде, нека да бъде там, където и както е избрал – да „стъпваме” върху него вероятно – и да живее прославен на небето.


Позволете ми да продължа моя въпрос и молба. Моля да останем в агиологията и да ни поговорите за днешната ситуация на Света Гора. Несъмнено и в наши дни има светци. Имам предвид живи…

Всеки от нас пред Бога ще бъде съден, защото Бог знае дълбините на човеците. Във всеки случай е радостно, че наистина съществуват много скрити светци, както ми беше казал старецът Паисий. Съществуват – по мнението на светия старец – 50 живи светци в този момент на Света Гора! Вярвам го, констатирал съм го и освен това вярвам, че ще има повече, ако пресметнем и тези, които живеят в света, защото светостта, както я живее нашата Православна Църква, не обича да се показва. Обича много скришността, обича скришността, както казват отците. Под едно кърпено расо, под разрошените и веещите се коси, под едно рязко поведение на един пустинник, които ще срещнеш при първото си посещение, може да се крие едно голямо духовно съкровище, едно доброволно безумство. Слава Богу, имаме изключително много такива старчета!

 

Превод: Константин Константинов

 

 

 

Нужна е решимост да изпълним заповедите

Януари 14, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Защо е така трудно да изпълняваме заповедта за почитане на родителите? Къде да намерим наставници? Как да се молим за началниците си и за властта, ако те не са добри? Интервю с митрополит Лонгин

– Старозаветната заповед за почит към родителите е потвърдена и в Новия Завет. При това, както казва свети апостол Павел (Еф.6:1-3), тя е първата заповед съпроводена с обещание: „за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята”. Почитанието към родителите като че ли трябва да бъде естествено за човека. Но защо тогава изпълнението на тази заповед за много християни е свързана с огромно усилие?

– Почитта към родителите е основа на човешкото общество. Това е не само Божия заповед, но и естествено чувство, което изначално е заложено в човека и върху което се крепи човешката цивилизация. В продължение на хилядолетия тази почит е била нещо естествено. Отделните примери на нарушаване на тази заповед са били възприемани от обществото, а и от самите нарушители, като нещо нередно и примерите за това са много – и в историята, и в художествената литература.

Но светът стремително се променя. При това, ако по-рано промени от такъв мащаб – в областта на нравствеността, на самоопределението на човека, на взаимоотношенията между хората – са се извършвали за няколко десетилетия или даже столетия, днес те се побират в рамките на пет до осем или максимум десет години. И това, което по-рано е изглеждало невъзможно, сега става, ако не напълно естествено, то поне много просто.

Във всички времена между поколенията е съществувал някакъв водораздел: винаги младите не са слушали по-възрастните и възрастните са били крайно недоволни от това, мърморели са и са казвали, че всичко е пропаднало. Но днес наистина много хора, не само от по-възрастното, но и от средното поколение, не разбират младите и даже не могат да си представят как биха могли да им въздействат, как биха могли да намерят общ език с тях.

За щастие, все още не можем да кажем, че никой не почита по-възрастните. Мисля, че болшинството вярващи, църковни хора все пак се отнасят по-добре към своите родители, баби и дядовци, отколкото хората, които не познават Христос и за които словата на Свещеното Писание не означават нищо. Но наистина проблемът е много сериозен.

Има стара мъдрост, която гласи, че каквото хората възпитат у децата си, това и ще видят от тях в своята старост. Но днес виждаме много случаи, когато хора остават самотни и след като са посветили целия си живот на възпитанието на децата и внуците си. Когато се канех да стана монах, близките ми, моята майка в това число, като последен аргумент, че не трябва да правя това, казваха: „Но как ще останеш сам на стари години?” Оттогава мина много време и аз виждам, че хора, които са посветили живота си на семейството, отдали са всичките си сили, здраве и способности на възпитанието на своите деца, а след това и на внуците, все пак на стари години остават сами. Никой не е застрахован от това. То се случва, и даже много често, при живи деца и внуци.

– Ако днес, в обществения транспорт, младеж отстъпи място на възрастен мъж, най-често този младеж е от Кавказ. Той даже ще каже с топлота: „Седни, бащице”. А нашите не правят това. Понякога могат да отстъпят място, но на някоя съвсем немощна старица или на майка с дете… В нашия народ почитанието към възрастните е изгубено. Каква е причината според Вас?

– Що се касае до младите хора от Кавказ – да, разбира се – безусловната почит към възрастните е характерна за традиционното общество. А какво представлява то? Това е религиозно общество, в което постъпките на хората, отношението им към света и околните са мотивирани от предписанията на учението, което следват. Но аз не мисля, че на традиционните общества от Кавказ ще се отдаде дълго да се съпротивляват на този валяк, под който попаднахме ние. Същите процеси постепенно ще набират сила и при тях.

Веднъж вие казахте, че много хора са се оказали буквално сломени от разрушението на нашата страна през деветдесетте години. Вероятно и това трябва да имаме пред вид, когато говорим за хората от по-възрастното поколение?

– Това е така. Но и от сегашния „разцвет” са сломени не по-малко хора, отколкото през деветдесетте години.

Днес главната мисъл, която се внушава отвсякъде е: „Вземи от живота всичко”, „Ти заслужаваш това”. А човек и без това е склонен към егоизъм. И тъй като живеем в свят, ориентиран към удоволствието, във всеки от нас егоизмът бурно разцъфтява. Какво представлява грижата за по-възрастните, за старите хора? Това е саможертва, т.е. време, сили и средства, които трябва да бъдат изразходвани за другите.

– На мен ми се струва, че освен това се случва някакво душевно вкаменяване. Хората просто са се отучили да обичат в широкия смисъл на тази дума…

– Вкаменяването се случва именно защото човек привиква да се грижи само за самия себе си. Днес от най-ранни години той е окръжен, първо, от огромно количество информация и, второ, от неща, които носят удоволствие. Знаете ли, когато човек яде много сладко, вкусът му се притъпява. Любещите родители се стараят всячески да развличат детето, да му доставят колкото се може повече радост. И тъй като нашият съвременник от детство е заобиколен от развлечения и удоволствия, нещо се случва със сърцето му. То престава да чувства някои фини неща и задебелява в духовния смисъл на тази дума.

Това се отнася, разбира се, и за вярващите, църковните хора, защото не е тайна, че болшинството от тях не се ръководят в живота си от Евангелието. Да, ходят на Църква, понякога спазват постите, изповядвате се, причастяват се. Но често се отнасят към своята вяра като към онази кърпа, която жената, влизайки в храма изважда от чантичката си, а излизайки я сваля и я слага обратно. Същото се случва и с нашите свещеници, когато те започнат да се бръснат и подстригват. Те не искат да са свещеници постоянно. Те искат да са като всички. И голямо число вярващи хора искат да са като всички. Вижте каква борба тече в медийното пространство против полите, кърпите и другите външни атрибути на религиозността. Не дай, Боже, православният човек поне с нещо да се различава от неправославния… Това е много печално. Ние, вярващите хора, съвсем не сме свободни от тенденциите на съвременния свят.

Често задават въпроса: защо в нашата страна всичко е така зле? Когато питат за това протойерей Димитрий Смирнов, той отговаря така: „А какво очаквате от нация от убийци?” – имайки пред вид, че в Русия се извършват няколко милиона аборта на година. Да, това са жестоки думи и те веднага предизвикват възмущение: „Ах, какъв ужас! Колко нетолерантно е това, колко груби са у нас свещениците!” Но докато нашето общество се бори с тези, които наричат нещата с истинските им имена, вместо да се бори със самите явления, нашето развитие ще върви именно по този начин – от лошо към по-лошо.

– Може би причините са и в това, че епохите са много различни една от друга и опитът на възрастното поколение вече е неприложим за по-младите? Едва ли на внучката днес и е нужен опитът на бабата, защото внучката има друг начин на живот, живее в друго темпо, в друго обкръжение и е снабдена с други технически средства, а и в обществото битуват съвсем други ценности… Старите хора са престанали да изпълняват своята вековна функция – да бъдат носители на жизнено необходим опит. Може ли да се каже, че разрушаването на традиционното семейство е закономерно явление и че опитът на възрастните в обществото вече не е така важен?

– Да, има такова мнение. Но разрушаването на традиционното семейство не е закономерно явление. То въобще не е свидетелство, че семейството е „изживяло времето си” и опитът на предишните поколения не е нужен. Това е следствие от масираното, агресивно настъпление на принципно антихристиянската, античовешка съвременна идеология, която си поставя за главна цел разрушаването на традиционните ценности. На практика, това е също такава безумна утопическа идеология, каквато беше добре познатият ни комунизъм.

– Много труден и, за съжаление много разпространен днес е въпросът: как да почитаме родителите си, които са били лоши родители. Ако те не просто не са ни били пример за подражание, но постъпките им дълбоко са ни наранявали? Случва се порасналите вече деца да не могат да простят на родителите си, защото считат, че те са съсипали живота им.

– За съжаление, съвременните млади хора са „невъзпитани деца на невъзпитани родители”. Ако техните родители не са ги възпитали правилно, как на свой ред, те самите биха могли да възпитат своите деца. Затова проблемът се задълбочава и аз не съм оптимист в това отношение.

Как да бъде преодоляна обидата към родителите е много сложен въпрос. Според мен неговият отговор лежи единствено в плоскостта на вярата. Никаква психология тук няма да помогне. Сега се разрушава не само традиционното семейство – разрушават се човешките взаимоотношения изобщо. И наистина има чудовищни случаи, за които дори не ми се иска да говоря. Трудно е да се повярва, че родители могат да се отнасят така към децата си, и обратното – деца към родителите си.

Трябва да имаме решимост каквото и да стане да изпълним Божията заповед. Трябва да има разбиране: да допуснем, че майка ми не е права, но тя все пак си остава моя майка. И ако човек се старае да изпълни заповедта за почит към родителите, той трябва да изпълнява дълга си – да се моли за тях, да им оказва знаци на почтителност, да им помага. Може би дори си струва човек да изключи своите емоции, не изисквайки от себе си невъзможното. Да извършва дела на любов, когато тази любов я няма. Кой знае, може би това отношение ще доведе до там, че някой от тези лоши родители ще се разкае и ще разбере, че не е бил прав по отношение на своето дете.

– А можете ли да дадете някакъв съвет на родителите, които чувстват, че са станали чужди на порасналите си деца?

– Да търпят. Да се молят. Да подкрепят децата си, поне външно, в това, с което те се занимават. И да чакат кога този тежък период ще отмине, защото често се случва с възрастта, когато преживеят трудности, хората да се променят, да започнат по-добре да разбират своите родители и да се сближат с тях. Не винаги се случва така, но шанс има.

– В нашите молитвеници задължително има молитва за „началниците, наставниците, благодетелите”. Днес „наставничество” е почти забравена дума. Вие винаги казвате, че човек трябва да се учи цял живот. Сигурно е важно да търсим тези по-възрастни хора, които могат да бъдат пример – във вярата, в живота, в някакъв труд?

– Да, щастлив е онзи човек, който навреме е съумял да разбере, че по-възрастните могат да бъдат пример за него, могат да му помогнат да израсне, че той може да се възползва от техния опит и да избегне някои грешки. Ако човек започва винаги от нулата, животът няма да му стигне да се научи пълноценно на нещо. В най-добрия случай, ще се приближи до опита на онези, които са вървели пред него и чийто опит той е могъл просто да приеме, да сложи в спестовната си касичка и да продължи по-нататък.

– Владико, Вие винаги с топлота говорите за възрастните. Обичате ли старите хора?

– Да, аз обичам старите хора, при това още от детството ми. До голяма степен мен ме е възпитавала баба ми и аз съм свикнал със старите хора. Те винаги са ми били интересни, защото имат опит, преживели са много, помнят много неща. Това ми е интересно – и преди, и сега.

При нас в манастира имаше забележителни възрастни монаси, истински старци. Благочестиви, благоговейни, преживели интересен и много труден живот, изпитали много неща и не просто съхранили, а умножили в себе си вярата. Архимандритите отец Кирил, отец Наум, отец Николай, отец Лаврентий, отец Матей… Дори само да бъдеш край такива хора, да ги виждаш всеки ден е нещо много ценно.

За съжаление, много млади хора днес не разбират това. Когато се опитваш да им говориш по този въпрос – отвръщат се като от празни приказки. Какво да правиш…

Има и нещо друго. В обикновения живот опитните хора от по-възрастното поколение често са външно незабележими. Лесно е да минеш покрай тях и да не ги забележиш. Самият аз на времето, когато бях на Атон „минах покрай” стареца Паисий: бях съвсем до него, моят спътник ме помоли да почакам в двора на неговата килия, докато се посъветва с него, а аз не знаех нищо за стареца, не проявих интерес, не влязох, не поговорих.

– Т.е. трябва да търсим? Да бъдем внимателни към хората…

– Трябва да търсим. Архимандрит Рафаил (Карелин) има забележително есе, озаглавено „Когато мисля за миналото”. Написано е гениално, с голяма болка за това, че в света намаляват духовните хора, които имат опит от молитвата, от вътрешния живот, от очистването на сърцето. За това колко важно е да ценим срещите с тях и да усвояваме поне трохи от техния опит. Но ние не правим това, те си отиват и без тях в нашия свят става хладно и тъмно.

– Лесно е да се молиш за някого, ако той се отнася добре към теб, ако си му благодарен. Но малцина изпитват добри чувства към своите началници и често за това има причина. Как да се молим на Бога за лошия началник?

– Това е дълъг разговор – за отношението на нашия народ към началството по принцип. То винаги е лошо. Но да се молим за началстващите е необходимо. Искаш да ти е добре? Работиш, ето го твоят началник. Може да злословиш по негов адрес, да го ненавиждаш, да разправяш навсякъде колко глупав и лош е той… А може и да се молиш: „Господи, направи така, че той да стане добър”.

Има още нещо, над което човек трябва добре да се замисли. Струва ти се, например, че твоят началник не постъпва правилно, не разбира някаква ситуация. Но на практика вие гледате на нея от различни позиции. Ако ти стоиш долу, не виждаш картината, която се разкрива от високото. Виждаш само своя мъничък, тесен участък и казваш: „Защо той не прави това и това, това и това?” А другият вижда отгоре много повече и разбира, че ако постъпи по определен начин, може да разруши нещо. Виждайки ситуацията в цялост, той може да вижда ограничеността на своите възможности и да избира по-малката от две злини и т.н. Нужно е известно смирение, за да признаеш, че твоят кръгозор неизбежно е ограничен, че той е по-тесен от кръгозора на този, който е поставен над теб. Началникът носи по-голяма отговорност и затова трябва да се молим за него.

Но нашето традиционно отношение към властта е страшно. Ние възприемаме властта като враг априори. Може човекът, назначен на ръководна позиция да иска да направи нещо добро, опитва се, но получава толкова удари от всички страни, среща такава ненавист от хора, които дори не го познават лично, че добрите му намерения се изпаряват. Психологически това е разбираемо. Това е много голям проблем.

– Критичното отношение към властта може да бъде разбрано. Всеки човек може да приведе много примери, показващи, че властта не изпълнява своите преки и най-важни задължения. Често в исторически план християните са били упреквани, че призовават към послушание по отношение на всяка власт, към „съглашателство”. Какво може да отговорите на това?

– Неправилно е да се мисли, че ако Църквата се моли за съществуващата власт, тя е съгласна с абсолютно всички нейни действия: и с пенсионната реформа, и с липсата на грижа за слабите, и изобщо с цялото безобразие, което се върши около нас. Съвсем не. Когато Църквата се моли за властта, тя се надява, че тази власт по някакъв начин ще коригира отношението си към народа, че с Божията помощ по нашите молитви ще се поправя. Някой може би ще каже, че този начин не е ефективен. Но той е по-безопасен от революцията, която по правило завършва с големи кръвопролития. Църквата е категорично против всякакви революции и опити да бъде свалена съществуващата власт, защото знае една проста истина: властта, дори и не много добрата, е онази удържаща сила (виж. 2 Сол. 2:7), която не позволява обществото да изпадне в хаос и да се стигне до взаимно унищожение на всеки от всеки. Примери за това виждаме както в историята на нашата страна така и в съвременния свят.

Трябва да се молим във всеки случай. Бог ни е заповядал да се молим дори за онези, които ни ненавиждат и гонят.

Тук има още един въпрос. Много от църковните хора смятат, че участието в различните форми на власт не е за нас, не бива да го правим. Ние не ходим на избори, не гледаме телевизия и, изобщо, се стараем да живеем така, сякаш властта в нашето общество не съществува. Това не е правилно. Вярващият, църковният човек трябва да бъде активен. Защото докато болшинството от вярващите хора се правят, че живеят някъде в небесното Царство, на власт идват хора, на които са чужди нашата вяра, нашата история, та дори и нашата страна. Трябва ли след това да се учудваме на ставащото наоколо?

Странно е, че в Русия – хилядолетна православна страна с достатъчно голям дял вярващо население – до ден днешен няма нито едно политическо консервативно движение, което да се асоциира с Православието. Ако утре има избори – кого да избере вярващият човек? За това е виновен не някой друг, а самите ние.

Църквата не ни ограничава, а ни предпазва

Декември 17, 2019 in Беседи, Начална страница

 

 

Отче, едното понятие, едната добродетел – в рамките на нашия разговор – диктува въпроси за другата. Мисълта ми се насочва сега към покаянието, тази твърда основа на нашето спасение. Умът се насочва към търсенето на прошка и Божия милост. Също (се насочва) към голямата добродетел на послушанието. Както покаянието, така и послушанието предполагат смиреномъдрието…
Насочвайки фокуса на изследването върху свещеното пространство, където се намираме, ви моля да ни кажете какво е значението на израза „Благослови!”, което тук на Света Гора чуваме постоянно, във връзка със светото послушание.

Говориш за жертването на личната воля заради волята на другия. Това става, когато поставяме другия по-горе от нас – по образа на Христос – и отсичайки нашата собствена воля пред волята на другия, подражаваме на Христос, Който отсякъл волята Си пред Небесния Отец. Помниш, в молитвата в Гетсимания казал: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята”.

Също така със сигурност помниш от живота на много обичния свети Силуан, чието житие написа светият старец Софроний Светогорец, че един ден един голям подвижник, с който бил заедно в Стария Русик, в Руския манастир, искал да отиде в българския манастир да види един прочут духовник. Казал и на о. Силуан, ако иска, да отиде с него. Така и станало. По пътя не разговаряли, а се молили. В даден момент старецът казва на о. Силуан:

- Аз ще попитам това и това духовника. Ти какво ще го попиташ?

- Аз няма да го попитам нищо!

- Тогава защо идваш с мен?

- Идвам, за да… отсека волята ми!

- За да отсечеш волята си? Ама какво означава това?

- Ето – обяснил св. Силуан. – Това, че ти го поиска, означава, че Бог те е накарал да го поискаш! И аз, проявявайки послушание, за да бъда благоугоден Богу и понеже те смятам по-горе от мене, те поставям отпред и идвам с теб! Това за мен ще е по-голяма придобивка, отколкото да попитам нещо духовника и той да ми отговори.

Това има много дълбок духовен смисъл. И ние тук на Света Гора, казвайки едно „Благослови”, всъщност обезсилваме действието на сатаната. Тук в Градината на Света Богородица „Благослови” го смятаме за „тайнство”.

Добре е да се спрем върху светия лик от наше време, върху светогорския старец Софроний в Есекс, житиеописателят на свети Силуан, и да си припомним какво казваше относно послушанието – наред с всичко друго:

„Науката на светото послушание е наистина велика и е нужна усърдна молитва, за да се отворят духовните ни очи и да видим превъзходството на науката на монашеското, по-точно на християнското послушание.

Но ето още един забележим резултат от подвига на послушанието. Научавайки се да приема вътрешно мислите и волята на другите личности, послушникът се научава едновременно да живее различните състояния не само като индивидуални, но като откровение за нещата, които стават в човешкия свят. Не живее егоистично само неговите страдания, неговите мъки, неговите успехи като нещо индивидуално, а се пренася духовно в страданието на всички хора, защото несъмнено във всеки момент милиони хора се намират в състояние, подобно на нашето, и това води естествено и непринудено до молитва за света. Молейки се за живите, споделя радостта на любовта им или ужаса на отчаянието им. Изпитвайки болката, се моли за всички страдащи в света и свежда глава към леглото на тези, които умират наскърбени, изоставени и безпомощни пред ужаса на смъртта. Споменавайки умрелите, се пренася мисловно в дълбините на вековете или стои духовно в невидимия, но страшен път, през който преминават всекидневно стотици хиляди души, след като напуснат телата си, обикновено в страшна агония.

Така в душата на послушника се развива християнското състрадание към цялото човечество и молитвата му става носител на целия свят, тоест „ипостасна”, подобна на молитвата на Христос в Гетсимания. С тази молитва послушникът чувства своето единство с цялото човечество, а любовта към ближния, тоест към всеки човек, става естествена. Една такава молитва допринася истински за спасението на света.

В този човек неговата истинска вяра му дава и истински етос! Тогава без да го разбираме ставаме като радиоактивни тела, които без да полагат никакво… мисионерско усилие, излъчват „радиактивност”, където се озоват”.

Затова мисля, че и Света Гора днес дава това послание за Православието. Тук чрез Божията благодат бе запазена ненарушена православната догма, която създава православния етос, и това го разбират хората – и православни, и инославни. Идват и търсят помощ бележити инославни и иноверни личности, които разбират грешките на своята вяра. Не можем да оповестим всичко това. Ако можехме, щяхте да виждате реално какъв дар ни е дал Бог с това да сме православни, а ние не го разбираме… Трябва да се решим да живеем реално Истината на Църквата ни с нейното аскетическо предание.

Отче Атанасие, след като го споменахте, нека се спрем малко върху смисъла на думата догмат и върху смисъл на думата ерес. Днес има много и разнообразни ереси. Постоянно се регистрират нови. Никнат като гъби. Да се спрем на това. Също така моля да отговорите на това, което от време на време мнозина казват, че догматът е ограничаване на човешката логика…

Нека започнем от това. Не е ограничаване на човешката логика, а нейно преодоляване. Ереста е рационализиране на догмата. Тя е усилие за рационализиране на евангелското послание. Сам Христос ни преподава догмата. В Св. Писание съществуват всички догмати. Просто това, което Църквата винаги е преживявала, отците са го предали чрез догматични определения. Единосъщието на Първия Вселенски събор, божеството на Светия Дух на Втория, приснодевството на Света Богородица на Третия, двете природи на личността на Господ на Четвъртия, възможността за изобразяване на Господ и светците Му на Седмия Вселенски събор, което празнуваме изключително на Неделя Православна. Всичко това не е ограничаване на логиката, а нейно превъзмогване. От друга страна, ереста е усилие за рационализиране на евангелското послание, на догмата. Тоест догматът е открилата се Истина. Ереста е едно човекоцентрично разбиране и тълкувание на евангелското послание. Това е голямата разлика и не са я разбрали братята ни еретици, мислейки, че трябва всеки съобразно неговата логика да настройва и вярата си! Но нещата не стоят така. Христос ни остави, разбира се, свободни да правим избор; ако искаме, дори и ада да изберем! Но вярата, както Той ни я даде и както светите отци са ни я предали, не го направили, за да ограничат човешката свобода, човешката ни личност, а за да ни помогнат.

Да ти дам един пример, нещо, което казваше блаженопочившият свят старец Паисий на група младежи. Бях там. Бяха дошли няколко студенти и казваха точно това:

- Ама какво е това, което има Църквата? Недей едно, недей друго! Поставя догмати оттук, канони оттам, ограничава ни постоянно свободата!

Старецът Паисий с характерната за него проницателност каза:

- Бре, деца, аз разбира се съм бежанец, но живях в Коница и знаете, там горе има изключително много планини. Хората нямат място да обработват, равнини и т.н., затова където намирали малко земя, се опитвали да засеят малко царевица, за да имат. Един път, когато бях в тази област, се бях разболял. Е, тръгнах и отивах към манастира Стомио пеша. Минах през едно село и срещнах две дечица 3-5 годишни, вързани с въже през кръста за една черница!… Подразних се и помислих: тези родители са варвари, за да ги държат вързани… Някъде са отишли и са ги оставили вързани, за да не могат да избягат. Както се бях подразнил, минах през селото и след няколко метра видях една малка нива близо до много голяма пропаст.

Отдолу се чуваше шумът на минаващата река. Там видях нещо, което ме накара да онемея; един мъж да седи в края на нивата, да пуши и през кръста му вързано едно въже. За другия край на въжето бе вързана жена му през кръста и копаеше.

Една женица кожа и кости. Жал ти беше да я гледаш. Той пушеше постоянно. Е, тогава кръвта ми кипна и му казвам: „Бре, не ви ли е срам? Какво е това село тук? Колко сте безчовечни! Видях вързани дечица. Връзвате децата, връзвате и жените си тук?” Човекът гаси цигарата, зачервявайки се от срам, стана с уважение, казвайки: „Отче, да ти кажа нещо! Това, което правя и връзвам жена ми, не го правя по друга причина, а от мерки за сигурност. Виждаш ли тук? Ако стъпи леко накриво човекът, който работи, ще падне в пропастта и ще се пребие. Ако съм сам и работя, малко да стъпя накриво, ще падна в пропастта и ще се пребия. Ще съсипя дома ми. Докато така, както правя сега, връзвам жена ми, тя е обезопасена и поне царевичката ще прокара да ядем цялото семейство”. Така човекът ме обезоръжи с това, което каза.

Тогава Старецът Паисий погледна студентите право в очите и им каза:

- И така, юнаци, това прави и Църквата ни. Мислим си ние, че ни ограничава свободата. Не ни ограничава свобода, благословени души, а ни предпазва, понеже сме като непокорни деца и слаби женици и помисълът често ни изкушава. Дяволът постоянно ни изтъква логиката и искаме всичко да прекарваме през нейното „сито”. Затова Църквата ни „връзва”, за да ни предпази да не паднем в пропастта на ереста и да се пребием духовно. Да загубиш вечната си душа, това е ужасно. Затова Църквата ни връзва така.

Младежите бяха напълно удовлетворени, но и на мене ми хареса изключително много това сравнение, което каза старецът Паисий. И така, виждаме, че Църквата от любов и човеколюбие прави това, което прави и не ограничава свободата ни, а погрешната и болна логика, която всички имаме, бидейки чеда на стария Адам. Но каква е тази логика, когато имаме самоувереност, че сме всезнаещи и даже задминаваме и светите отци, които посветили живота си на аскезата и страданието сред постоянно покаяние, сред постоянно съприкосновение с Бога… Нима стоим по-горе и можем по-добре да изтълкуваме Вярата? Това именно е ереста: един ясен израз на човешкия егоизъм, в чиито рамки не искаме да признаем авторитета на църковната Истина, напротив, искаме да станем съдии на вселената и да съдим тази Истина! Големите еретици не били случайни хора. Арий нямал случайно образование. Бил много образован. Ако беше останал в евангелските рамки на Истината, би бил велик отец. Навярно би надминал и св. Атанасий Велики. Но това егоистично отношение, което запазил – не искайки да подчини себе си, помисъла си на догмата на Църквата, на Божеството на Словото – го направило най-големият еретик! Даже бащата на еретиците! Върху това стъпват всички съвременни ереси. Затова именно е нужно голямо внимание. Там, където логиката ни не достига, да не мислим – понеже ние не го разбираме – че нещата не са така. Нека нямаме такава самоувереност в нашата логика.

Знаете, отче Атанасие, че споменаването на стареца Паисий винаги ни очарова и ни трогва. Поради постоянния контакт, който имахте с него дълго време – когато бяхте главен секретар в Карея, в Св. Кинотис и следобедите след работата в канцеларията ходехте в неговата постница – ви моля да ни кажете още нещо от този ваш опит. Как разглеждаше старецът въпроса с еретиците?

Да, много пъти се озовавах там, когато идваха различни хора независимо дали православни вярващи или католици или протестанти или младежи, които имаха връзка с източните религии.

Помня характерно един случай с един немски пастор, който беше следвал в Солун и знаеше гръцки. Човекът твърде много се скандализираше, защото почитаме Света Богородица. След като старецът Паисий го почерпи, го попита:

- Какво работиш?

- Богослов съм.

Прозорливият старец го погледна проницателно и го попита:

- Просто си „богослов” или сигурно си и нещо друго?

- Не, и пастор съм.

- А, добре. Как ти се видя Света Гора? Хареса ли ти?

- Всичко ми хареса, но тук много почитате Света Богородица!

- Защо те дразни това?

- Е, повече трябва да почитаме Христос.

- Ама, почитайки Света Богородица, Христос почитаме!

- Е, не, отче, не е същото! – настояваше той.

Старецът Паисий, прилагайки един хубав пастирски подход, му казва:

- На теб майка ти не е от добър сой!

- Откъде знаеш майка ми и я хулиш?

- Е, както аз не познавам майка ти и я хуля и не ти харесва, така и на мене не ми харесва, защото не познаваш Майка ми Света Богородица и говориш такива неща! Хайде, да ти кажа коя е Света Богородица…

Започна да му говори за Света Богородица, по един много хубав начин, оттук човекът се изуми! Даже конкретно му каза един пример с една тръба. Попита го:

- През една тръба, когато мине водата, тази тръба има ли някаква стойност?

- Не, няма никаква стойност. Просто е помогнала, водата е минала и оттам нататък ролята й е приключила – отговори пасторът.

Старецът Паисий продължи:

- Да, Света Богородица обаче не е една тръба, през която просто е минала Водата. Тя е една небесна гъба, която държи постоянно Христос, затова се нарича Богородица, затова и ние я почитаме!

С този прост малък пример човекът не знам дали се убеди напълно, във всеки случай зная, че утихна, тръгвайки си от стареца.

Друг път, когато разговаряхме във връзка с диалога с инославните, казваше, че трябва да сме много внимателни, но в същото време да проявяваме и любов, уважение и снизхождение към тези хора, защото са се озовали там в тяхната заблуда и следователно не носят напълно отговорност за това, което вярват.

превод: Константин Константинов

 

Енорийската общност е духовна дружба, но трябва да умеем да дружим

Декември 12, 2019 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Защо не във всеки храм се създават енорийски общности, какво обединява хората в енорията, защо понякога самите настоятели не позволяват да се развива енорийският живот в поверените им храмове – интервю с протойерей Фьодор Бородин.

– Отец Фьодор, днес много се говори за енорийски общности или общини, но сякаш малцина разбират какво означава това – не на думи, а на практика. Какво означава енорийски живот днес, в ХХI век?

– Енорийската общност е в самата природа на Църквата. Тя е това, което неизбежно възниква между хората, които се стремят да живеят по християнски. Енорията е общество от хора, лично преобразени от присъствието на Христос в техния живот.

Ще поясня това с пример. Ние с нашите енориаши, които са предимно млади хора, от години ходим заедно на гребни походи с лодки. И там, по реката, в гората, на 600 километра от храма, това единство се чувства особено силно. Край нас няма нито един предмет от храма, но все пак това е нашият храм.

Главното в храма е общността от хора. Всички участници в нашите походи чувстват осезаемо това и се държат за него, защото освен, че на младите хора им е интересно да бъдат заедно, да пеят песни, да се веселят, има някакво Присъствие с главна буква. То влиза в този, като че ли нямащ нищо общо с Църквата, полутуристически спортен проект и се усеща – и когато се молим, и когато готвим, храним се, цепим дърва, играем.

Усещане за близостта на Небесното Царство

– А този общ живот не може ли да се почувства без походи?

– Това е форма, която практикуваме в нашата енория. Самата форма на енорийска дейност не е важна. Тя трябва да бъде като минимум не греховна, а като максимум – полезна.

Все пак нас ни обединява не реката, не лодките, а Христос и Неговата Чаша. В първия ден обикновено служим молебен, освещаваме лодките и аз казвам няколко думи: „През тези дни ние с вас ще живеем по християнски един с друг. Мерило за нашите отношения е Евангелието. Нека се постараем”. И хората се стараят. Когато си сред братя и сестри по вяра, които – всеки според силите си – се стараят да бъдат по-добри, у теб наистина се появява чувството, че вече си в предверието на рая.

Именно това е чувството, което трябва да дава християнската община. Спомням си, как лагерувахме край един манастир. Върнахме се от бдението и аз започнах да изповядвам. Един от ръководителите на нашия лагер, човек на години, каза: „Отец Фьодор, не знам за какво да се кая. Аз цяла година чакам този поход, защото никога не живея така чисто, както тук”.

Просто сред братята и сестрите, които се стараят и те обичат, ти живееш по съвсем различен начин, чувстваш, че Царството Божие се е приближило. Църквата е движение, тя се движи към Божието Царство. Тук е началото, предверието на Царството и енорийската общност ти дава да предвкусиш как ще бъде Там.

От една страна енорийската общност е прекрасна, а от друга – неуловима. Тя се променя, хората идват и си отиват, може да се случи така, че свещеникът да напусне енорията. Най-често разпадът на енорийските общности е свързан със смъртта на духовника. Но ние сме на земята и не можем не можем да построим Небесното Царство тук.

– Ако общността се разпада със смъртта или преместването на духовника в друга енория, не означава ли това, че тя е била създадена не около Христос, а около свещеника?

– Струва ми се, че това твърдение не е много коректно. Можем да направим паралел със семейството – умира мъжът и за жената това е огромна мъка и тук, на земята, семейството вече го няма. Но в Божието Царство ще го има, любовта ще се съхрани. Тези хора, на които по време на земния им път им е било дадено да вкусят истинския енорийски живот, след това ще го познаят в цялата му пълнота.

Енорийската общност е пречка пред едноличното управление на енорията

– Възможно ли е енорийският живот да продължи и след като свещеникът вече го няма?

– Това се е случвало в историята. Най-здравите енорийски общности са надживявали с десетилетия своите основатели. Например маросейската община на отец Алексей и отец Сергий Мечови. Когато Господ благословил храмът на „Маросейка” отново да се открие, при тогавашния настоятел отец Александър Куликов дошли около петнадесет човека, които били членове на тази дореволюционна община. Но общността не може да бъде основана без свещеник, тъй като не може да бъде основана без Евхаристията, иначе това ще бъде едно светско единство, макар и благочестиво.

– А как на практика става създаването на енорийска общност? Идва свещеникът и казва: „Назначиха ме за настоятел, утре създаваме енорийска общност”.

– Горе-долу така. Има много свещеници, които са против енорийските общности. Смятат, че всичко това е неправилно и не бива да го има. Защото съществуването на енорийска общност пречи енорията да се управлява еднолично. Част от пълномощията трябва да се делегират, свещеникът неизбежно трябва да се вслушва в това, което му казват. Но често настоятелят не желае това.

– Значи енорийската общност предполага диалог?

– Да. Защото тя е духовна дружба. А дружбата е изкуство, човек трябва да умее да дружи. Дружбата предполага да приемеш човека в неговата различност, да го уважаваш такъв, какъвто е, да не го потискаш. Има много случаи, когато човек изобщо не умее да дружи, макар че същевременно може да е дълбоко образован богослов. Такъв човек никога не може да създаде енорийска общност.

Християнската община предполага главенство на Христа. Христовите закони трябва да бъдат ръководни за общината.

Ако свещеникът, да допуснем, се обижда, създава интриги, приближава до себе си някого, друг дистанцира, не разговаря дълго с някого, защото го „възпитава”, то тогава истинска енорийска общност не се създава. Освен някакво подобие, но и то се разпада.

– Огромните храмове в големите жилищни райони се претъпкани в неделя. В такива условия може ли също да се създаде енорийска общност?

– В такива храмове енорията неизбежно се разпада на няколко по малки общности, обединени около свещениците. Църквата има и Божествено, и човешко измерение. В този смисъл тя е подвластна на някои човешки ограничения. Един психолог ми каза, че ако на една трапеза седят повече от дванадесет души, всеки не може да говори с всеки – това е неизбежно. Тогава тази общност от хора се разделя на някакъв брой групи, които общуват една с друга. Така че в голямата енория трябва да има няколко различни, така да кажем, части.

Как да се „впишеш” в енорийската общност?

– Кой организира всичко това?

– Опитният настоятел трябва да намира хора, които да обединяват хората с различни интереси и стремежи, като ги благославя, осъществява контрол и ги призовава към определена дейност.

Трябва да се създават места привлекателни за хора с различни интереси в духовния живот: ето тук, да кажем, четат авва Исая и Игнатий Брянчанинов, а ето в тази група – отец Александър Шмеман. Това са различни хора, в различни периоди от своя духовен път. Ето тук служат на болните, а тук се занимават с просветна дейност. Нали всички имат различни дарби. Добре е, когато общината дава възможност на всеки човек, който иска да се включи в енорийската дейност, да разкрие своите таланти.

Вписва се в енорията и става част от нея онзи човек, който прави нещо, който по някакъв начин служи на Господа и на тази общност. Малко, много – в зависимост от възможностите на енорията, но главното – редовно. Както в семейството, където някой мие съдовете, друг готви, трети чисти, друг пазарува.

В енорията е същото. Ето този човек се занимава с катехизация; този помага да се приготви угощение за празника; този украсява храма с цветя; този пее; онзи помага в олтара; ето тези мъже идват да охраняват в храма в смутно време.

Трябва да съществуват всички страни на енорийския живот. Евхаристията, молитвата, апостолското поучение, общуването. Трябва да има някакво учителство, не само за външните, не само катехизация за тези, които се кръщават, но постоянно изучаване на Свещеното Писание или вероучение. И трябва да има просто човешко общение между хората.

– Често се случва енорията да приема нащрек някой нов човек. И дори той да е в Църквата отдавна, да се намери някой, който в новата енория да започне да го учи, че не трябва да стои тук, не трябва да гледа там и т.н.

– Обикновено това правят възрастни жени, които транслират образа на енорията, в която са били възпитани още в съветско време.

– И все пак, защо понякога енорийските общности не искат да допуснат в себе си нови хора?

– Човек иска да запази този малък свят, в който му е добре и в който са му се открили дверите на Небесната красота. За падналия човек това е напълно естествено. Аз също усещам как старите енориаши понякога се отнасят резервирано към новодошлите. Не им се иска да загубят своя отблясък от Рая на земята. Струва им се, че ще дойдат прекалено много хора и просто ще разрушат познатите им рамки.

В книга Деяния апостолски се разказва как, след проповедта на апостол Петър, за един ден 3000 мъже станали християни и след това учениците ставали все повече и повече. Целта на Господа е доведе хората, но колко трудно е общността от старите ученици да вмести това.

Нашата беда, бедата на нашето време се корени в неразбирането на факта, че именно енорийската общност е главният мисионерски аргумент. Това не съм го измислил аз, Христос е казал това: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21).

Главното, което ние проповядваме на хората е, че Синът Божий е изпратен в света за нашето спасение. И те ще разберат това, ако ние сме единни, т.е. ако сме общност, ако сред нас има любов.

Ние проповядваме, че Синът Божий е дошъл и преобразява човека, който става негов ученик. А хората ни казват: по какво вие се различавате от нас, които обичаме близките си – „Ако обичате онези, които обичат вас, каква вам награда?” (Мат. 5:46). Обикнете другите. Ето ти си доктор на науките – обикни портиера, който се причастява с теб от една Чаша, нека той ти стане брат. Покажете единството, надмогващо всички бариери – социални, политически и т.н.

Тертулиан пише за първите християни, че хората, показвайки ги, възкликвали: „Вижте как те се обичат един друг! И ние искаме така”.

Всеки човек иска любов и, ако е дошъл и я е видял в енорията и на него му се иска да влезе в нея. Но изведнъж се оказва, че хората не го искат, не го пускат, пазят единството си.

Аз съм се сблъсквал с това. Например, вземаме на нашия гребен поход някой нов човек и тези, които ходят на тези походи още от детството си, започват да ревнуват: Твърде много чужди, твърде много нови, трудно ни е, иска ни се да си прекараме заедно. Това е човешко, то съществува край нас непрекъснато.

– Т.е. дълг на свещеника е да изглажда недоразуменията в енорийската общност?

– Да. Той трябва да учи, да говори, че чудото на нашето единство се дължи не на това, че се познаваме от петнадесет години, макар и то да е важно, а на това, че Христос е посред нас. И ако дойде някой човек, а ние не го приемем, не се ли страхуваме, че Христос ще си отиде?

– От друга страна, случва се човек да навлезе в енорийския живот и да се натъкне на всевъзможни интриги, караници, скандали…

– Какъвто е попът, такава е и енорията. Ако свещеникът никога по никакъв начин не приветства, не участва и пресича в зародиш всякакви сплетни и интриги, то те ще изчезнат или ще бъдат минимални. Ако свещеникът не умее да дружи, ако е изпълнен с качества, които водят до сплетни: гордост, себелюбие, тщеславие, то енория просто няма да има. Или животът в нея ще бъде изкривен. Идвайки в такава енория, човек ще очаква да срещне ангели, а ще намери нещо съвсем друго.

Как е възможно това: хората отиват да се причастят от едната Чаша, а след това говорят така един за друг! Разбира се това е нещо недопустимо, то трябва да се преодолява. Това е задача, която общността поставя пред всекиго.

Ние не сме научили хората да носят отговорност за своята енория

– Хората имат желание да дадат нещо повече – да построят храм, да създадат общност. Как може да се използва това?

– В съветско време нямаше енорийски живот. Той беше пресичан в зародиш и държавата воюваше против него. В постсъветското време цялата отговорност и активност в енорията беше съсредоточена в ръцете на настоятеля. От една страна, може би това е било необходимо, за да могат най-конструктивно да се решават всички въпроси свързани със строежа и благолепието на храмовете. Но от друга страна то доведе до там, че енориашите нямат никакво влияние върху живота на енорията. И съответно на това не умеят и не желаят да носят отговорност. Ние не сме им дали възможност, не сме ги научили на това.

Енориашите на православните храмове в Европа, в Америка, разбират, че издръжката на храма, на енорията, е тяхна отговорност. Те имат бюджет и ако си станал част от енорията ти поемаш част от този бюджет, правиш вноски.

У нас не е така. У нас енориашите идват, причастяват се, изпълват се с радост – и това е прекрасно. След това си отиват и свещеникът остава сам да се чуди как да обезпечи издръжката на храма, как да плати сметката за ток и т.н. А той не печати пари. Даренията стигат за покриването на половината от нуждите. От къде да вземе пари. Отива пред Престола, пада на колене и, едва ли не, плаче: „Трябват ми пари за отопление, за ремонт на протеклия покрив и няма от кого да поискам”.

Какво да се прави не е много ясно. Неучастието на енориашите в стопанския живот на храма, което сега е фиксирано и в устава, и в традициите, е много тежко за свещениците.

– От една страна е нужна съзнателност от страна на членовете на енорията. А от друга страна – как да се намерят пари? И тогава в храмовете се появява дискосът преди изповед или след причастие. Какво мислите за това?

– Това е ужасно. Това е на границите на симонията. Наистина свещеникът постоянно е на границата. От една страна трябва да осигури издръжката на храма, от друга – не му се иска да превръща своето общение с хората в постоянно искане на пари.

Аз имах такъв случай. Веднъж, бидейки още млад свещеник, извършвах кръщение не в моя, а в друг храм. Помолих кръстникът да прочете Символа на вярата, дадох му текста и той започна да се превива от смях. Беше му смешно, текстът му се видя комичен, той сочеше с пръст и се смееше – с две думи, това си беше кощунство. Аз му казах: „Застанете настрана. Вие не можете да бъдете кръстник, ако никога не сте се докосвали до вярата. Той ми отговори: „Аз съм си платил. Вие не можете да ме отстраните, аз съм записан като кръстник”.

Затова от самото начало в нашия храм няма никакви ценоразписи. Това ми позволява честно да гледам хората в лицата. Мога да им кажа: това може, това не бива, за това не сте готови. Не ми задават въпроси защо записването на тези имена струва толкова, а на тези толкова, в какво е разликата? Когато няма цени, всички, за които са попросили да се молим, се поменават еднакво на проскомидията.

– Но въпросът как да се плати сметката за тока остава открит.

– Да, просто не знаеш какво да направиш. Това е постоянен проблем за мен и за много други свещеници. В нашата енория той не е решен.

– Но в домовете си всички плащат своите сметките. Може би енориашите трябва да носят отговорност за храма си?

– Тези, които считат енорията за свое семейство, правят каквото могат. Дори ако човек не може да даде пари, той остава в неделя за почистването на храма. Достатъчно е да кажа: „Моля ви, помогнете да приготвим храма за Пасха или за Рождество, или за храмовия празник – идват двадесетина души след работа, чистят, мият, лъскат. И всичко се прави с радост. Нали това е твоята енория.

Но ние, свещениците, трябва да се научим да допускаме хората до всички проблеми. Разбира се, ако човек участва финансово, той иска да знае къде отиват парите. И това е нормално. Но и в това трябва да има баланс.

Спомням си, четох разказа на един настоятел на храм в САЩ, който току-що бил изпратен в тази енория. Дошъл, гледа – навсякъде мръсно. Отишъл, купил метла и започнал да чисти. Тогава до него се приближил председателят на енорийския съвет и казал: „Пари за тази метла няма да Ви се дадат, защото без да сте получили одобрение от енорийския съвет, нямате право да похарчите нито цент.” Т.е. става така, че свещеникът няма никаква власт. Това също съдържа в себе си проблеми, защото по-нататък енорийският съвет ще започне да му диктува как и кога да извършва богослуженията.

Човешките връзки не бива да бъдат разкъсвани

Такива са реалностите на енорийския живот, но все пак това не е главното. Главното са Христовите думи, че Той е изпратен в света от Бог Отец и хората ще повярват в това, ако видят нашето единство (Йоан. 17:21). Затова енорията трябва да бъде пазена, трябва да бъде събирана, на енориите трябва да се помага. Необоснованото преместване на свещенослужители от едно място на друго е ужасно.

Един мой познат свещеник беше преместен от мястото, където беше служил 18 години. Той казал на архиерейския наместник: „Ако още веднъж ме преместите, аз просто ще се пенсионирам. Имам много болести и имам право на това. Просто ще си отида”. Наместникът кипнал: „Ако трябва, още десет пъти ще те местим! Какво си позволяваш?!” А отецът тихо му казал: „Аз просто няма да издържа това. Преди четири години ме преместихте, а сърцето още ме боли, защото там останаха хора, които обичам. Вие ни разделихте”. Така не бива. В древната Църква свещеникът се обручавал с определена енория. Както и митрополитът с определена катедра.

Не може хората просто да се преместват. Не бива да се разкъсват човешките връзки и на свещеника да се прекършват ръцете. Ако преместят свещеника два-три пъти, той просто вече ще се страхува да създава такива отношения. Защото не само хората са се обикнали един друг, но са обикнали и него, и той ги е обикнал. И да го вземеш, да го откъснеш, това е все едно да откъснеш бащата от децата или по-големия брат от по-малките. Това е много болезнено. Енорията трябва да се пази. Трябва да й се помага.

Ние полагаме мисионерски усилия, говорим, че любовта е дошла в света и животът, изпълнен с любов, е възможен за новите хора в християнската община. А в отговор чуваме: „Покажете ни”. И ние трябва да покажем. Ако не го направим, кой ще чуе нашата проповед?

Колко светли са светогорските нощи

Декември 11, 2019 in Беседи, Начална страница

фото: Stavros Veligrakis

Откъси от книгата на Арголидския митрополит Нектарий „ПЛАНИНАТА НА СВЕТЦИТЕ – планината, която малко познах, но много обикнах”


Старец Арсений Пещерник:

Чеда мои, намираме се в изгнание. Затова всичко, което правим, е суетно, както и Соломон признал след толкова слава. „Суета на суетите, всичко е суета”.

Където съществува „Благослови” (= Прости), е добро, където не съществува, е грях и непослушание. Така станало и с прародителите. Във всичко съществувало „Благослови”, само в ябълката, от която яли нямало това „Благослови”. Те тръгнали да станат богове. Ева преварила и изяла бързо ябълката. Адам обаче не сварил. Веднага щом понечил да я преглътне, Бог му извикал: „Адаме, къде си?” и от страх ябълката приседнала на гърлото му. Затова и ние имаме това тук на гърлото!… (посочи ни адамовата ябълка).


***


Старец Харалампос Дионисийски:

Молитвата изисква борба, аскеза, послушание. Лека-полека чувстваш такава сладост, че не се сещаш нито да ядеш, нито да спиш. Отец Арсений, който видяхте, знаете ли каква аскеза вършил със стареца си о. Йосиф? Правили три хиляди поклона на ден и много пъти навън на снега. Безброй молитви с броеница и суров пост. Тримирили и тетрамирили освен всекидневния пост. Живял първо в Палестина и по-късно дошъл на Света Гора.

Един руски монах казвал постоянно молитвата. Имал един бастун във формата на Т. Крепял се на него и когато сънят го унасял и щял да падне, се пробуждал и започвал отново Иисусовата молитва. Живял 17 години само с хляб и вода.
Да изричате молитвата където и да сте. Ще срещнете много пречки. Дяволът ще ви внушава грозни помисли, дори и духовни – добри помисли, за да ви откъсне. Не отдавайте значение. Продължете.

 

***


… Един непознат за нас поклонник слушаше внимателно. Изглежда не знаеше много неща и беше дошъл за първи път на Света Гора. Той попита о. Василий (Гондикакис):

- Макар да ми харесва на Света Гора, не мога да разбера нещо. Защо монасите да не излизат в света? Тук се занимават само с душите си.

Обичаен въпрос. О. Василий трябва да го е чувал много пъти, но и всеки монах.

- Много е важно да знаем, че Църквата не е една организация, нито едно сдружение или едно дружество. Тя е едно Тяло. Едно тяло (и един дух) сме ние многото. В Тялото, в едното Тяло, където сме много, всеки е един член. И всеки член има една мисия. Една задача имат нозете, друга ръцете, ушите, очите. Има обаче и някои органи, които не се виждат, но изпълняват важно дело, например ендокринните жлези, които не се виждат, които не е нужно да видим, нито и ще ги видим.
Обаче, когато тези жлези функционират правилно и отделят малко количество секрет, тогава помагат за нормалното функциониране на цялото тяло. Някак така можем да видим и да разберем ролята на монасите в тялото на Църквата.

В Добротолюбието пише: „Блажен е монахът, който на всички хора гледа като на богове след Бога”. На друго място казва „Блажен е монахът, който смята себе си за отпадък на всички”. Един млад монах казвал на стареца си, че с Божията помощ чувствал, че умът му винаги се намира в божествените неща. И старецът му отвърнал: „Не е голямо нещо. Велико е да смяташ себе си „под всяка твар, последен от всички”.

На друго място казва: „Блажен е монахът, който вижда с всяка радост спасението и преуспяването на всички като негово собствено”. И най-важното – истинският монах се е отделил от всички и се е съединил с всички. Не се е съединил с една част, защото тогава би се отделил от всички други. Затова чрез Божията благодат се е отделил от всички и е обгърнал всички. Смята себе си за едно с братята си, защото вижда себе си във всеки от братята си.


***


Тръгнахме си от Ставроникита ентусиазирани. Днес имаме доста път да извървим: Карея – Дафни – Карулия. В моторната лодка един непознат монах не след дълго стана център на внимание. Хареса ни неговата простота. Искайки да ни поучи да избягваме „сътрудничеството” с дявола, с магьосниците и т.н., ни каза следната история:

- Веднъж един магьосник направил съглашение с дявола, за да си прекара добре в живота. Вършил грабежи, убийства, разни престъпления. Минали години и през цялото това време дяволът го покровителствал. Някога обаче полицията го заловила.

Дяволът го успокоил.

- Не се притеснявай, нищо няма да ти направят.

Отвели го в съда. Човекът се обезпокоил, но дяволът отново го успокоил. Осъдили го на смърт и то кръстна. Дяволът отново казал:

- Не се притеснявай, аз съм тук!

Отвели го на мястото на присъдата и го разпнали. Тогава извикал:

- Дяволе, къде си?

Тогава дяволът показал на жертвата си една камила, натоварена с изтъркани обуща.

- Виждаш ли ги? – му казал. Протърках всички тези обуща, за да те доведа дотук!


***


… о. С. говорил на един послушник за Иисусовата молитва:

- Когато напреднеш, ще чуеш в теб един глас. Ще казваш „Господи Ииусе Христе” и в теб ще чуваш гласа: „Какво искаш?” и ти ще отговаряш „Помилуй ме!”. Никога, нито за миг да не оставяш молитвата.



Слова на съвременни светогорски отци:

Колко светли са светогорските нощи!

Ако ние, монасите, знаехме какво става при пострижението ни, щяхме да си плюем на петите. Бог понякога ни замайва, за да ни спечели.

Поради нашите глупости ще загубим Рая.

Разколът, когато продължи дълго, става ерес.

Младите днес са като нови двигатели със замръзнали масла.

Трябва да научим нравите на Бога. Бог е всичко най-чувствително, което можем да си представим. Той толкова много се вслушва в нас, толкова много е близо до нас. А ние Го смятаме за жесток, безразличен, отвъд облаците. Но не е така.

Отношенията ни с другите показват отношението ни с Бога.

Многословците обикновено са най-самотните.

С това да се сравняваш с другите се отделяш.

Трябва да се погребем, за да процъфтим. Като семето.

Когато виждаш Бога, нямаш какво да Му кажеш и от радост плачеш.

Трагедията на света много по-дълбоко от светския човек я чувства подвижникът, защото той знае от какво се лишават хората.

Добро е да вярваш в Бога, но да Го познаваш е по-добро.

Който не обича, няма мир, дори да го сложат в Рая.

Нито една добра мисъл Бог не забравя.

Един монах се оплакал на своя Ангел, че не върши добре работата си и демонът го изкушава. И Ангелът се явил и му отдал поклон!

Някой друг видял своя Ангел и се втурнал с радост да го каже на стареца си. А той, опитен в духовния живот, му отвърнал: „Това не е нищо, още не си влязъл в детската градина”.


***


Отец А.:
Хората са загубили вярата си в истинския Бог и затова се занимават с всички тези неща (магии) и се страхуват много. Опитват се да запълнят вакуума на вярата със суеверия и предразсъдъци. Както казваше един наш преподавател в университета: когато вярата си тръгне през вратата, суеверието ще влезе през прозореца. Знаете, който не се страхува от Бога, се страхува от всичко друго. Дават право на дявола и превръщат живота си в мъчение. Окичват себе си, децата, домовете си с цял куп безумни неща, подкови, очи, специални гривни. Всичко това е за смях.


***


Отец Р.:
Основателят на манастира Симонопетра Симон живял през 14 век. Повод да се построи манастирът била появата на светла звезда в нощта на Рождество Христово върху скалата. Той поискал с помощта на малцината, които били дошли да живеят уединени, да започне този дързък строеж. Строителите започнали, но се уплашили пред страшната пропаст и спрели. Приготвили се да си тръгнат и преп. Симон дал заповед на послушника си Исаия да им донесе почерпка. Докато носил подноса с почерпката, Исаия се хлъзнал и паднал в пропастта. Всички се смутили и наскърбили за тъжното събитие и оправдали своето решение да преустановят този толкова опасен труд. След малко обаче видели Исаия да се изкачва без изобщо да е пострадал, докато в ръцете си държал почерпката. Нищо не си изпатили нито съдовете, нито виното се изляло. Виждайки това чудо, строителите се убедили, че е Божия воля манастирът да се построи и така бил построен.


***


Насочихме се към Кутлумуш. Бяхме много гладни. Едно благо старче ни посрещна. Сякаш ни познаваше:

- Елате, чеда мои, да ви заведа в трапезарията да се нахраните!

Сервира ни и седна отсреща, изпълнен с радост. Честичко повтаряше:

- Яжте, чеда мои, Кутлумуш има ядене!

Дойде и един друг монах. Веднага подхвана горещата тема.

- Какво ще стане? Ще остане ли някой тук за монах?

Навярно изразяваше тревогата си. Кутлумуш намаляваше. Малцина бяха останали.

- Ще видим. Бог си знае!

- Какво ще видим? Ако вървиш така, никога няма да станеш. Сега да решиш и да останеш!

Първият повтаряше:

- Яжте, чеда мои, Кутлумуш има ядене!

Вторият започна да се разочарова:

- Остави ги, мόре, нямат плам. Няма да станат монаси!

Зарадвахме се на простота му. Мислеше, че е толкова лесно да вземеш едно такова решение.


***


По това време над нас прелетяха два самолета „Фантом”. Вдигнаха много шум, очертаха кръг и отлетяха в Егейско море. Попитах папа-Ефрем:

- Смятате, геронда, че е станало нещо?

- Не, благословени, не се страхувай. Нищо не е. Самолетите минаха, за да ни покажат, че помислите приличат на тях. Видя ли самолетите? Слязоха ниско, не намериха летище, вдигнаха малко шум и отлетяха. Ако бяха намерили летище, щяха да се приземят. Така и помислите, ако направиш летище в теб, кацат, ако не им отдадеш значение, си тръгват. Просто вдигат малко шум и те безпокоят.

… М. помоли папа-Ефрем да се моли, за да го приемат в университета, а старецът му каза:

- Не, детето ми. Няма да се помоля да успееш. Ще се помоля да бъде Божията воля.

Д. каза нещо и се опита да се оправдае.

- Детето ми, оправданието не е записано в Писанието. Оправданието е неизвестно на отците. Не са виновни другите, нито дяволът. Най-големият враг на човека е неговото аз, не е дяволът. Владее ни егоизмът ни. Когато човекът победи себе си, той е най-големият великомъченик пред Бога.


превод: Константин Константинов

 

Усмивка от Рая

Декември 10, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Ще ви разкажа за един православен християнин. Той не беше свещеник, а прост селянин. В нашата Румъния селяните са почти винаги неграмотни или полуграмотни. Той познаваше добре Библията, но освен нея никога не беше чел друга книга. Сега беше в една килия с професори, академици и други високообразовани хора, които бяха затворени от комунистите. И този беден селянин се опитваше да доведе до Господ един член на Академията на науките. Но в замяна получаваше само подигравки.

 

- Господине, не мога да ви обясня много, но аз вървя с Иисус Христос, говоря с Него, виждам Го.

 

- Остави ме на мира. Не ми разказвай фантасмагории, че виждаш Христос. Как виждаш Христос?

 

- Е, не мога да ви кажа точно как Го виждам. Просто Го виждам. Има много начини да виждаш. В сънищата, например, виждаш много неща. Достатъчно за мен е да затворя очи. Сега виждам сина ми пред мен, сега виждам моята снаха, сега виждам моята внучка. Всеки може да вижда. Има и друго зрение. Аз виждам Христос.

 

- Ти виждаш Христос?

 

- Да, виждам Христос.

 

- Как изглежда Той? Какъв ти се показва? Изглежда ли мирен, ядосан, отегчен, раздразнен, радващ се да те види? Усмихва ли ти се понякога?

 

- Познахте! Усмихва ми се.

 

- Господа, елате да чуете какво ми говори този човек. Подиграва се с мен. Казва, че Христос му се усмихва. Покажи ми, как ти се усмихва Той?

 

Това беше един от най-великите мигове в живота ми. Селянинът стана много, много сериозен. Лицето му започна да сияе. В църквата днес има много пастири и богослови, които не могат да повярват на цялата Библия. Вярват в половината, в една четвърт от нея. Просто не могат да повярват в чудесата. Аз мога да вярвам във всичко, защото съм виждал чудеса. Виждал съм преображения – не като това на Христос, но нещо отделно. Виждал съм лица, които сияят.

 

Усмивка се появи на лицето на този селянин. Ще ми се да съм художник, за да мога да нарисувам тази усмивка. Имаше частица тъга в нея за загубената душа на учения. Но имаше толкова много надежда в тази усмивка. И толкова много любов и толкова много състрадание, и копнеж тази душа да бъде спасена. Цялата красота на рая беше в усмивката на това лице. Лицето беше мръсно и неизмито, но върху себе си носеше красивата усмивка на рая.

 

Професорът наведе главата си и каза: “Господине, вие сте прав. Видели сте Христос. Той ви се е усмихнал.”

 

 

превод от английски

източник: списание “Again”

 

При Бога всичко е претеглено и преброено

Декември 5, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Как да се изповядваме правилно? Може ли да даваме на свещеника бележки със списък на греховете, без да ги изповядваме устно? Какво да правим, ако служител на Църквата дава лош пример? Какво да се прави, ако труда на някого бива недооценен? На тези и други въпроси отговаря протойерей Валериан Кречетов, настоятел на храм „Покров Богородичен” в село Акулово, Московска област.

– Въпрос за покаянието: как да се изповядваме правилно?

– Това е много сложен въпрос. Защото да се изповядваш, означава да виждаш греховете си. Но ако според светите отци, да виждаш греховете си е по-горе от това да виждаш ангели, то кой от нас може да види прегрешенията си в цялата им пълнота? Освен това, Господ понякога скрива част от греховете ни, защото не всеки би могъл да понесе пълната картина.

Между другото, положението на духовниците е много сложно. Те трябва да изслушат откровеното признание на човека и да останат с правилна нагласа към него. Т.е. да не гледат на него като на негодник, а като на човек, който е духовно болен.

Затова покаянието е един от най-сложните въпроси в духовния живот. И изповедта – това знаят свещениците – е най-сложното дело. Защото в изповедта често имаш работа не със самия човек, а в значителна степен с духовния свят, който въздейства на всеки от нас. А в тази област да хванеш дявола за опашката, както се казва, не е толкова лесно. Нещо повече, често човек не може да си изясни дори сам за себе си – кое е негово и кое не е.

Казват, че навикът е втора природа. А коя е първата? Първата е тази, която се дава на детето, когато то се ражда на белия свят. По-нататък човек за съжаление попива от окръжаващата го среда лъжи, пушене, пиянство и прочее. Тогава се появява втората му природа. И ако човек сам е направил избор, вината е негова. Но често причината не е в самия човек, а в обкръжението му. Защото, ако той не е видял определени неща, може би и понятие няма да си има за тях. А когато той вижда нещо, започва да му подражава.

Човекът е създаден по Божи образ и подобие. Затова трябва да има пред себе си образа, на който се уподобява. Видимите образи са родителите, околните, а във висш смисъл – Бог. Коренът на думата „образование” е „образ”. Този образ Божий, който човек трябва да пресъздаде в себе си. Затова образованието се състои от три компонента. Първо – възпитание на нравствеността, на чувствата, второ – умение правилно да мислим, да разсъждаваме. И на трето място идват знанията. Без първите две знанието може да навреди на човека – важно е как той ще го употреби.

 

От изповед до изповед човек преминава през някаква школа, през някакъв процес. Това особено подчертавал свещеномъченик Сергий Мечов. Той казвал, че когато се чете разрешителната молитва (т.е. човек вече се е изповядал), изведнъж прозвучават думите: „Дай му начин на покаяние”. И той пита: какво тогава е било на изповедта, ако се казва „дай му начин на покаяние”? Работата е там, че всяка изповед е своеобразно стъпало към следващ етап. След нея Господ ни открива още и още, на части. Отначало главното, забележимото, а после по-малкото, още по-малкото, понякога човек си спомня до най-малките подробности как е грешил. Това именно е покайният труд, който извършва човекът, стараещ се да се избави от греховете. Някои си записват греховете и това е добре, защото постепенно се забравя. Понякога се случва някой да дойде, искал е нещо да каже и го е забравил.

Склонността към забравяне в голяма степен е свързана с духовния свят. Понякога човек говори, говори, и изведнъж внезапно губи мисълта си – изобщо не може да си спомни. Врагът го смущава.

Има един потресаващ пример от серията чудеса на свети Николай: един човек, който бил иконом на богат търговец, пътувал с обоза със стоки на своя господар. И изведнъж се сепнал: а къде са парите? Оказало се, че ги няма. И стока, на стойност десет хиляди, също я няма. В онези времена това било цяло състояние. Той изпаднал в ужас. Загубил е парите! Но кой ще му повярва? Какъв позор. Ще го обявят за крадец. Помислил си: „След малко ще наближим река, ще се хвърля в нея, защото не мога да понеса това.” Появили се мисли за самоубийство. В това време обозът минавал край манастир, носещ името на „Св. Николай”. Изведнъж пред него застанал светецът и му казал: „Какво си намислил? По дяволско въздействие ти забрави, че даде стоката на доверие”. По-рано било така – дадат ти дума, че ще заплатят и това било достатъчно. Тогава човекът си спомнил всичко. Т.е. врагът така помрачил разсъдъка му, че той забравил всичко.

Това се случва често, когато става дума за покаяние – човек забравя. Затова мнозина си записват греховете и свещеникът ги прочита, а това, което не прочита на глас, все едно – Бог го знае, Той знае дори мислите ни. Друг въпрос е, че доколко човек се разкайва също знае само Бог. Но, разбира се, г Read the rest of this entry →