Светецът, когото обикнаха финландците

Юни 11, 2020 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Събеседникът на свети Паисий, основателят на монашеска обител в Ламми, Финландия и професор по богословие Ханну Пьоюхьонен, разказва за своите срещи със стареца Паисий.

– Ханну, Вие сте имали щастливата възможност да се срещате и разговаряте с преподобни Паисий Светогорец.

– Да, това наистина беше Божия милост.

– Какви бяха главните теми на вашите разговори?

– Те бяха много, в това число и лични. Но имаше и такива, които касаят всички нас. Например за трудностите, изпитанията и способността на християнина да не изпада в паника, а да знае, че не е сам, а е с Бога. Спомням си как отец Паисий веднъж ми каза: „Знаеш ли какво правят, когато искат да изстрелят ракета в космоса? Броят обратно: ”Десет, девет, осем, седем … едно, нула!”. Когато стигнат до нула, ракетата стартира. Ти си стигнал до нулата – сега ще полетиш нагоре”. Всички ние сме стигали до нулата, нали? Много пъти в течение на тези години аз съм проверявал върху себе си: помощта от Бога идва тогава, когато всички, наистина всички наши сили са изчерпани. По някакво чудо помощта идва и ти разбираш, че изразходваните сили са онези „стъпала”, които са били необходими, но твоята задача е „като забравяш онова, което е зад теб, да се стремиш напред”, по думите на апостола (ср. Фил. 3:13)


– Как се запознахте със стареца Паисий?

– Когато за пръв път дойдох на Света гора, „измъчван от духовна жажда” в буквалния смисъл на думата, аз питах всички, към кого да се обърна за наставление. Всички като един отговаряха: „Отидете при отец Паисий”. Тогава, през 1988 година, на Атон неговото име се чуваше много често. Разбира се, аз силно желаех да поговоря със стареца, но тук си каза думата проклятието на Вавилонската кула: гръцки знаех съвсем слабо. Да, по това време вече знаех древногръцки, четях на него, но за пълноценен разговор с отец Паисий езикът на Омир не вършеше работа, както и английският, да не говорим за родният ми фински език. За какво да говоря с великия старец, ако нито аз знам езика му, нито той моя? Беше ми много неудобно да отида при него с такива важни за мен въпроси и с моя лош гръцки. Така или иначе, тогава, на Света гора, за пръв път чух за преподобни Паисий.

Още на следващата година, изучил новогръцки като следва, аз отново тръгнах към Атон.


Надеждите да се срещна с него не бяха големи: беше Петдесетница и аз бях уверен, че старецът има стотици гости. Но когато пристигнах при килията му, се оказа, че съм единственият посетител. В този ден имало парламентарни избори и всички отишли да гласуват по своите секции.

Е, значи има поне някаква полза от политиката.

– Да, това ми помогна да го видя. И така, ние със стареца беседвахме около час в неговата килия. Той беше потънал в молитва, прехвърляше броеницата, аз му разказвах за моя живот и просех съвет. Нямаше суета, хаотичност, припряност, не – течеше мирен, спокоен разговор. Изобщо това беше, което ме порази веднага: умиротвореното и светло спокойствие по време на беседата ни. Това са такива кратки моменти в живота, които, както по-късно разбираш, представляват именно истинския живот. Ти живееш с тяхната светлина и мир, и споменът за тях ти помага да помниш Христос дори сред суетата и безпорядъка. Бих нарекъл това чувство докосване до светлата вечност. След като си го изпитал веднъж, вече за нищо на света не искаш да го загубиш.


Освен това, в присъствието на такива велики хора, като преподобни Паисий, намираш самия себе си.

– Обяснете, моля.

– Когато човек разговаряше с отец Паисий – след това аз много пъти идвах при него – винаги виждаше неговата любов, неговото уважение към себе си. Разговаряйки с него ти разбираш, че старецът наистина вижда в теб Божия образ и храни почит към този образ, към тази икона. В него винаги имаше стремеж да помогне, да послужи. Не говоря за помощ в битовите неща – да ти предложи кафе, да ти даде стол, да задържи вратата или да ти помогне да пренесеш тежката раница, макар че и всичко това го имаше. Аз говоря за стремежа на истинския християнин да ти помогне по твоя път към Бога според силите си. А сили старецът Паисий имаше! Силата на неговата любов към ближния ти помагаше да бъдеш себе си, да не играеш театър, да не се самозалъгваш. Ще кажа честно: рядко съм виждал у някого такава любов към ближния, както у преподобния.

След нашия разговор, на сбогуване, старецът Паисий се приближи до мен с огромен найлонов чувал за смет: „Нямам чадър – вземете, моля Ви, този чувал. Ще се запазите от дъжда.” – „Какъв чадър, старче? И защо ми е чувал? На небето няма и едно облаче”. – „Ще ти потрябва, бъди сигурен”. Ние се разделихме. След петнадесет минути започна такъв дъжд, какъвто не съм виждал повече никъде и никога през живота си. Може би така е изглеждал Всемирният потоп. Впрочем, не съм сигурен. Направих дупка за лицето в своя „плащ”, подарен ми от стареца, и час и половина вървях към манастира, в който трябваше да пренощувам. Там ме посрещнаха като извънземен: сух, доволен, радостен – и това след бурята. Този смешен „плащ” за мен е своего рода образ на любовта и молитвеното застъпничество на светите хора за нас, грешните: в живота може да има бури, урагани и дори страшни бедствия, но истинската молитва винаги ще те прикрие.

Ето така се запознах със стареца Паисий. След това ние се срещахме още много пъти. Но аз се стараех да го щадя, защото наистина при него идваха хиляди хора и на мен ми беше неудобно да го откъсвам от неговото служение. Често отивах да взема благословението му и да попрося неговите молитви, говорехме минута-две. Но няколко пъти, когато условията позволяваха това, ние беседвахме по-дълго.

Веднъж моят духовник ми каза: „Прости ми, но аз не съм в състояние да ти помогна в този проблем. Отиди при отец Паисий – мисля, че той ще може да ти помогне”. А тогава старецът вече беше много болен. Но щом чу началото на моя разказ, той веднага забрави за болестта си и цял се превърна във внимание. Не просто вежливо и учтиво внимание, а молитва – даже на вид се подмлади. Виждаше се, че в него тече сериозен духовен труд, бих казал дори – съработничество с Бога по моя въпрос. Това беше величествено и страшно.

Като се помоли, отец Паисий вдигна глава и ми каза нещо много просто, но тези простички думи бяха казани от сърце, от неговия опит в борбата с греха и, трябва да кажа, че те като бомба взривиха грамадата от беди и изкушения, с които бях дошъл при стареца. След това аз тичах от неговата килия до Иверския манастир и виках с пълно гърло: „Слава Богу! Слава Богу!” Надявах се, че никой няма да ме види и да ме помисли за луд.


– С благост ли говореше винаги преподобният или …

– Или. Той можеше да бъде и биваше строг. Не зъл, разбира се, но строг. Това също бе продиктувано от човеколюбие. Например, когато строгостта беше единствената възможност да спаси някой човек от отчаяние. Веднъж с един приятел се връщахме от Уранополис в Солун и чух от него следната история. Той загубил в автомобилна катастрофа и двамата си сина. Първо загинал единият, а след година и другият. Мъката на двамата с жена му била неописуема. Съпругата му се разболяла сериозно, самият той получил сърдечен пристъп и двамата били близо до отчаянието. С последни сили моят приятел се отправил към Света гора, за да потърси утеха при стареца Паисий. Като изслушал мъката на бащата и като видял страшното му състояние, старецът се обърнал към него много строго: „Ти скърбиш за синовете си, които сега са с Христос. Ти не за това скърбиш – бедата не е при тях, а при теб. Ти си длъжен – повтарям – длъжен си, да намериш духовен отец и да живееш под негово ръководство”. Приятелят ми каза, че никак не е очаквал да чуе такива думи от винаги приветливия и ласкав старец. „Но къде да намеря духовен отец, старче?” – „Върви в Иверския манастир и ще го срещнеш по пътя”. Той тръгнал и по пътеката срещнал отец Максим, своя бъдещ духовен отец, който помогнал на него и на семейството му да се измъкнат от пропастта на унинието.

Строгостта на отец Паисий била продиктувана единствено от любов. Наистина човекът се нуждаел от подкрепа и я получил, същевременно разбирайки, че Бог се грижи за него, за съпругата му и за починалите им синове.


– Сега, когато отец Паисий напусна този свят, чувствате ли че вашите отношения се запазват? Че продължавате вашите беседи?

– Не мога да нарека себе си достоен събеседник, но се надявам на молитвената подкрепа и любовта на преподобния. И съм щастлив, че успях да преведа и издам някои книги за стареца Паисий, както и неговите писма и беседи тук, във Финландия. Разбира се, аз постоянно се обръщам с молитва към него. Надявам се, че познанството с него ще помогне на много от нас да се приближат към Бога.

– Как се отнесоха финландските читатели към преподобни Паисий? Не е ли той за тях някак странен, чужд?

– Слава Богу, точно обратното: финландците много обикнаха светеца. И мнозина от тях започнаха да се обръщат към Православието. Но това е само началото, предстои ни да научим още много.

Как мислите, защо преподобни Паисий е станал така любим за тях?

– По няколко причини. Той е наш съвременник и прекрасно виждаше условията, в които живее съвременното общество. Обръщайки се към човека, отец Паисий не говореше сложно – всичките му думи бяха прости, достъпни, ярки, образни. Но главното – честни, проверени върху самия него. Това, между другото, може да бъде наречено онзи истински хляб, по който тъгува съвременният човек. Спомняте ли си, ние говорихме за „пластмасовия духовен хляб”? Преподобни Паисий даваше и продължава да ни дава истински хляб. Това е както при добрата детска книга: трябва да умееш на прост език да разкажеш за много важни неща. Старецът умееше да прави това. Освен това, той имаше много тънко и добро чувство за хумор, което според мен е много важно качество: добрата шега може да смекчи сърцето. Усмивката на светеца помагаше да разбереш, че целта на Бога не е да те напъха в кутия, не е да те стегне с всякакви указания и предписания, а да ти даде свобода. Нима човек, който се е освободил от злото, може да не се усмихва?

И ние, опитвайки се да устроим монашеския живот тук, в Ламми, виждаме като своя задача и това, да запознаем тези, които идват при нас, с живота на преподобния, с неговите подвизи. Неговият живот, според нас, е добър пример за живот с Бога в наше време. Да се стремиш и да умееш да посветиш себе си на служение на ближния – това за нашето време, с присъщото му религиозно поклонение на консуматорството и комфорта е нещо революционно. Както впрочем и цялото християнство.

Старецът казваше: „Ако не служиш на ближния, никога няма да постигнеш радостта, твоята радост ще бъде нещо подправено, фалшиво. А когато служиш, когато посветиш себе си на ближния, ще видиш радостта, която ти дава Бог”. Ние ежечасно се убеждаваме в правотата на неговите думи. Огледайте се: колко много нещастни егоисти, крещящи за щастие има наоколо! Хората страдат, гълтат всякакви таблетки, карат „курсове по щастие”, занимават се с какво ли не, за да го постигнат, но резултатът винаги ще бъде очи, изпълнени с болка и опустошени души. Ние отново и отново трябва да се връщаме към азбуката на духовния живот: пътят към щастието е много прост – трябва само да започнем да обичаме другия.


– Вярвам, че поклоничествата на Света гора носят голяма полза на участниците в тях.

– Не само полза, но и нови задачи. В частност за нас, за нашето братство – такава задача е да възстановим почитта към Божията Майка във Финландия.

– Да го възстановите? Нима то е нарушено?

– Почти изцяло. В протестантизма, още повече в съвременния, към Богородица в най-добрия случай изпитват „уважение” – за почитание не може да става и дума. Атеистичното общество е чуждо на Църквата. Мисля, че отказът от застъпничеството на Пресвета Богородица води до разрушаване на семействата. Човекът днес е не просто самотен – той е изолиран от Небето. Ние напълно можем да бъдем наречени духовни сираци. Ето защо нашата община е наречена в чест на Божията майка – Панагия.

Към кого са се обръщали винаги хората в своите беди? – Към Божията Майка. Ето, това искаме да покажем – че ние самотните и изолираните от Небето имаме възможност да пробием тази стена – трябва само да си спомним, че всички ние имаме Усърдна Застъпница, че над всеки от нас е разпрострян Нейният Покров.

 

Из спомени със Свети Паисий Светогорец

Май 27, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Друг път заведох един владика, мой познат. Придружих го да отидем заедно при стареца. Отидохме и ударихме звънчето.  Старецът вече се бе установил в другата килия, в долина на Кутлумуш. Не след дълго старецът се показа на балкона да гледа и да казва:


- А! Кой е?


- Аз, геронда.


Направи се, че не ме познава, за да се пошегува:


-  Кой си ти?


-   Един познат! А ти кой си?


Шегувайки се и аз го попитах  и получих подобаващ  отговор:


-  Аз? Магаре!


-  Магаре!


-  Да, увредих  нивите, полският пазач ме хвана и ме затвори тук зад оградата, да не повторя!


Не се сдържа, казвайки последните думи, и започна да се смее, допълвайки:


- Сега, сега идвам!


Слезе и ни отвори с радост. Владиката се превиваше от  смях и го попита:


- Бре, благословени човече, какви са тези неща, които говориш?


- Знам ли аз, владико, знам ли и аз – отвърна спокойно старецът.


- Е, как си?


- Как да съм. . .


През онези дни имаше астматична криза. Страдаше, както ни каза, много с дишането и влагата влошаваше състоянието му. Владиката го попита отново:


- Какво правиш, геронда?


-  Какво да правя? На нас тук на Света Гора ни дават пенсия от ОГА , но аз съм алчен и влагам и в ТЕВЕ, влагам и в ИКА (гръцки осигурителни фондове)!


Владиката се изуми, чувайки думите на стареца:


- Какво говориш, геронда Паисие? Как работиш за ТЕВЕ и ИКА?


- Е! Благословени човече, духовни ТЕВЕ и ИКА – там имам предвид!


Владиката разбра и продължи разговора:


- Геронда, страдаш ли много?


- Страдам!


- Ама ти правиш толкова чудеса, помагаш на толкова хора. А за себе си? Защо не се помолиш да те излекува Бог? Ще те чуе, ако се помолиш.


- Благословени човече, аз ще давам уроци на Бога?! Не моля Бога, преосвещений, да ми вземе болката; моля Го само да ми дава търпение! Знае Той защо ми дава болката. Моят дълг не е да моля да ми отнеме болката, защото болката е много благотворна в духовния живот. Това, за което съм длъжен да моля, е да ми дава търпение!

Така трябва да правим всички ние като православни християни. Колко поучителни са словата на стареца. . .


Разговорът между архиерея и стареца Паисий продължи:


- Как прекарваш времето си, геронда? Молиш се много часове?


- Какво да ти кажа, владико,  24 часа ако имах в моето денонощие, нямаше да ми стигнат да се моля!


- Геронда, как се молиш?


- Е! Както се молят всички хора. . .


- Молиш се постоянно?


- Е! Зависи. Понякога чета Псалтира, понякога правя по някой поклон,  понякога пея, понякога. . . Нямам един и същ начин. Зависи от състоянието, в което се намирам.  Но виж, да ти кажа, Преосвещений! По-добре да копаех десет декара нива, отколкото да се моля за един човек, който изпитва болка.

- Защо, геронда?


- Защото ставам труп. Всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява! Да се молиш реално за една душа, която изпитва болка е като да проливаш цялата си кръв! Затова ти  казвам, че всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява!

Това беше факт. Цял живот този свят човек бе „умрял” за света – както го разбира св. ап. Павел в Посланието към Галатяни – защото помнеше проблемите и нещастията на всички хора.

 

****


В един от случаите, в които ходих в каливата му, след 4-5 минути дойде някакъв калугер от съседна килия. Старецът Паисий му извика:


- Ела, ела вътре!


- Донесох кореспонденцията, геронда – му каза с уважение.


- Добре, добре. Остави я тук.


Калугерът я остави и си тръгна. Останахме двамата. Както разговаряхме, старецът каза:


-  Да свършим и малко работа, да не оставаме безделни!


Взе писмата и ги постави в четири купчини. Едната не бе обикновена купчина, а грамада. Върху тази купчина ги хвърляше с известно нежелание. Другите ги подреждаше. Гледаше пликовете без да ги отваря. Просто поглеждаше адреса и ги подреждаше в три нормални купчини.


Учудих се на това разпределение и го попитах:


- Геронда, какво е това?


- Тези тук, които хвърлям безразборно, имат чекове. Мислят, че тук имаме супермаркет и ми пращат пари да пазарувам!  Какво да ги правя парите?! Ще видиш сега какво ще направя.


Вземаше и пишеше „Неприето. За връщане”. Поставяше стрелки към изпращачите, без да ги отвори.


Показах му другите купчини, изразявайки и за тях моето учудване. Той ми отговори:


- Тази купчина е за душевно болните. Втората са раковоболните и третата семейните проблеми. Ах, това са трите големи проблема, които мъчат днес хората.


- Геронда, как разбирате съдържанието без да отваряте плика?


- Е, от. . . опит!


Божият угодник не искаше да говори за благодатния дар. Висотата на смиреномъдрието. . . Старецът имаше Божий дух. Колко пъти се оказах свидетел на хора, които без да ги познава – за първи път ги виждаше – ги пронизваше  с онзи проницателен поглед отгоре до долу и веднага разбираше кои бяха и защо отиваха!. . . Беше наистина благодатен старец. Небесен човек и земен ангел. С висша добродетел. Бог ни го даде в това трудно време, през което минаваме, за да ни помогне. Колко голяма помощ получихме лично. . . Зная от изповедите на много хора, които имаха големи проблеми. Аз не можех с малките възможности, които имам, да им помогна и ги пращах при стареца.  Един път ги прекръстваше или една молитва казваше или една почерпка просто им даваше и хората се „изпълваха”! Променяше се животът им! Беше голямо Божие благословение. Много пъти, когато бях при стареца Паисий, идваха различни хора, които по техния външен вид – със светски критерии – бяха отхвърлени. Старецът обаче ги обгръщаше с обич. Помня един юнак, който имаше много психологични и семейни проблеми. Беше се забъркал и с наркотиците. Въпреки че три денонощия не бе спал, понеже се молеше усърдно – разбираш умората му – Старецът Паисий седна със себеотрицание и слушаше младежа цели девет часа! След това ми каза: „Благословена душо, знаеш ли какво е да седиш девет час да слушаш и да кървиш? Да си потопен в кръв за толкова часове! Знаеш ли какво е?”. Това е много характерно. Не знам кой от нас би бил разположен след бдение и молитва три денонощия да седне да слуша някой ближен.

 

превод: Константин Константинов

Kалугерите седят, мързелуват, спят

Май 25, 2020 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

В манастира Ставроникита имаше бдение за празника Рождество Богородично. Бдението започна в 22.00 ч. и с трапезата завърши в 8.00 ч. Служеше Синайският архиепископ Дамян и много свещеници. Нямах време да отпочина и си тръгнах веднага.

Карея, Дафни, Уранополис, Солун. Пътувах с нощен влак, защото сутринта в манастира Сагмата имахме Литургия и Кръщение. Трябваше непременно да съм там. Намислих да си запазя място и да поспа. За съжаление не успях. Срещу мен седяха 3-4 студенти, които намериха възможност да обсъждат … своите екзистенциални проблеми. Така се принудих да направя второ поредно бдение! На студентите им се разговаряше и обсъждането завърши в 6.00 ч., защото влакът спря в Тива и трябваше да сляза.

Качих се в манастира Сагмата, отслужихме св. Литургия и Кръщението. Дойде и един автобус лекари. Разходка из манастира, почерпка и т.н. Чувствах, че ще рухна. Но бях и архондар. Не можех да постъпя по друг начин. Най-накрая след трапезата се втурнах в килията ми. Бях толкова пренапрегнат, че не можах да затворя очи. Поне бях легнал. И тогава се случи нещо, което, когато се сетя за него, ме досмешава. Около 14.30 ч. удари камбанката. Още не бяхме сложили табела с часовете, в които манастирът е отворен. Принудих се да изляза. Приближавайки вратата, чух хората да разговарят.

- Казах ти, обяд е. Отпочиват хората.

- Хайде, човече, калугери са. Какво правят цял ден, седят, мързелуват и спят!

Понечих да се засмея. Сдържах се. Отворих вратата. Беше едно семейство, родители и трите им деца. Започнаха познатите сладникави „Извиняваме се” и т.н. Заведох ги в храма, приготвих почерпка, кафета и т.н., попитаха ме малко за историята на манастира, благодариха и си тръгнаха.

Отидох отново в килията. Чувствах тялото ми да се сковава. Нямаше и половин час и отново удари камбанката. Станах като пиян. Отварям вратата и виждам същата госпожа. Чувам я удивен да ми казва:

- Отче, прощавайте! Но знаете ли, по-надолу печем пържоли и забравихме да вземем лимон. Сигурно имате половин, само половин лимон?

Нямах сила дори да се ядосам. Отидох в кухнята, взех една торба с лимони и ги донесох.

- А, не, само половин лимон…

- Не прéчи. Вземете ги, да не би да имате нужда от тях, за да не идвате сред жегата отново.

Обзе ме нервен смях. След това не посмях да легна отново. Чаках да дойде понеделник да поръчаме табелата с часовете. В ушите ми още звучат познатите думи: „Какво правят калугерите, седят, мързелуват, спят…”

Радостта да се грижиш за своите пасоми

Май 20, 2020 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Всеки, влязъл в храма, се нуждае от внимание, грижа и утешение. И кой, ако не свещеникът, призван за такава работа, ще трябва да му каже някоя дума, ще му протегне ръка, ще му окаже такова внимание? Днес ще поговорим за неповторимите, радостни чувства на пастира, които се проявяват в бащинско преживяване за пасомите и за това, какво им придава устойчивост в житейските бури, за помощта, давана на енориашите.

 

Грижата за всекиго

 

Господ се грижи за всеки човек еднакво, за това свидетелства и ап. Павел, че всички сме умити с кръвта на Господ Иисус Христос (Евр. 9:14; 13:12. Рим. 5:9. Еф.1:7. Откр.1:5). Той се грижи за нас, както всяка любяща майка се грижи за любимите си деца. И пророк Исайа говори с думите на Господа: „Както майка утешава някого, така и Аз ще ви утеша(Ис. 66:13). Постоянно увеличаващият се брой на нуждаещите се от пастирска любов изисква от пастира грамаден запас от духовна енергия. Тук се проявява една любов, която не е краткотрайна и насочена към малко хора, а неограничена по обем и трудна по същество.

 

При истинския пастир местоимението „аз“ изчезва и се заменя с „ние“. Пастирското настроение, отзивчиво към всички, се явява на паството жив и нагледен образец на любов. Обичайно всеки редови мирянин, който се покайва и очиства от грехове, се грижи преди всичко за себе си и само отчасти за ближния си, като начин да преодолее самолюбието си, но за пастиря този път трябва вече да е извървян. В противен случай той не може да покаже пред паството си ръководен образец за подражание. Спасителят казва за Себе Си на апостолите: „Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Йоан 15:12); „Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото и Аз ви направих“ (Йоан 13:15). Очевидно е, че у пастирите любовта трябва да бъде плод на тяхната всепоглъщаша грижа за спасението на паството.

 

Скръбта за греховете на пасомите като за собствените си, грижата за тях като за себе си самия, любовта към тях като за самия себе си се явява основното условие за истинското пастирско душелечение.

 

Както казваше еп. Вениамин (Милов), основният принцип на пастирското вразумление се свежда до следното: пастирът не трябва да оставя без грижа, вътрешно наблюдение и ръководство и най-малкия член на паството си. И най-малкият от тях има душа по образ Божий, има Ангел-пазител. Христос е дошъл да спаси всекиго със Своята Кръв. Тази вяра заставя пастира да вижда във всеки човек истинска овчица от стадото Христово, която само се е заблудила в планината и е готова да падне в пропастта. Да раздуха Божията искра в грешната човешка душа, да я накара да загори, да заживее, да отдели от нея като капка кал нечистото от чистото – това е пряката пастирска задача.

 

Както разказват за праведния Алексий (Мечев): „О. Алексий посрещаше всички дошли в храма за помощ, които бяха натежали от грехове, които бяха забравили Бога, със сърдечна приветливост, любов и състрадание. В душите им се вселяваше радостта и мира Христов, появяваше се надежда за Божия милост, възможност за обновяване на душата. Тази отеческа любов пораждаше у всекиго чувство, че той е най-обичаният, съжаляваният, утешаваният. Отецът беше преизпълнен с любов. Той не познаваше жестоката дума „наказвам“, а милостивото – „прощавам“. Не налагаше на чедата си тежко послушание, от никого не изискваше големи подвизи, но всеки път подчертаваше нуждата от някакъв поне малък външен подвиг. Казваше, че трябва да напрегнат силите и възможностите си и да извършат онова, което са решили, с цената на всичко. „Пътят към спасението се заключава в любовта към Бога и към ближния“, казваше той. И сам бе преизпълнен с тази любов“.

 

Пастирът е длъжен да проявява проникновеност към проблемите на своето паство, да съпреживява тяхната борба и ревност за спасение. Да скърби заедно с тях, да се грижи за тях като за самия себе си. Любовта към ближния е в основата на истинското пастирско служение.

 

Който не обича ближния си, той не може да го разбере, защото само във великия миг на самоотвержение човек се слива с другия и може да прочете онова, което е в душата му.

 

Веднъж, при една среща на о.Алексий с праведния о. Йоан Кронщадски, той го попитал: „Да споделите моята скръб ли сте дошли?“ О. Йоан отговорил: „ Не, а да споделя радостта, че Господ те посещава“. И посъветвал:„Винаги бъди с народа, влез в чуждата скръб, вземи я в себе си и тогава ще видиш, че твоето нещастие е съвсем незначително в сравнение с общата скръб, и тогава ще ти стане по-леко“.

 

Ето какво споделиха посетилите веднъж архимандрит Йоан (Крестянкин): „Побеседвахме и след това му предадохме подаръците от енориашите на нашия храм „Св. Св. Петър и Павел“. О. Йоан се радваше като малко дете. Взема бонбоните и казва: „О, бонбонки. Сигурно са много вкусни?“ А това бе в 1985 г. и тогава шоколадовите бонбони бяха рядкост. Казваме му: „Да, отче, сигурно са вкусни“. „О, каква радост, каква радост. Е, добре, вземете ги за себе си“. Отговаряме: „Но, отче, дадоха ги за вас“. „Не, не. Ах, така се радвам. Вземете ги за вас. За вас е добре да си похапнете нещо сладичко“. И така правеше с всички подаръци. Радваше им се много и ги връщаше. После пак побеседва с нас. Като че ли нищо особено не ни каза. Просто: „Не забравяйте молитвата, не забравяйте за това, че Небесният наш Отец беседва с нас по време на молитвата. Помнете това винаги. Пазете се. Светът е опасен. Днес животът в света е по-тежък от живота в манастира. И човекът, живеещ в света изпитва по-голяма радост, когато побеждава своите страсти“. Всичките му думи бяха простички, достъпни, и това беше толкова важно за нас“.

 

Едно духовно ръководство, на всяко място, е добро тогава, когато пастирът началства не толкова над своите пасоми, негови братя по природа, но повече над пороците им. Преди всичко той трябва да вижда в грешника невидимия Божий образ. Заради него е възможно да бъде обичан всеки човек, независимо от душевните му качества. Именно за пастирите казва Господ: „Идете и научете всички народи“ (Мат. 28:19).

 

Арх.Йоан (Крестянкин) така проповядвяше на своето паство: „Скъпи мои, чеда Божии, вярвайте в Бога, доверявайте Му се! Всичко, което ви се дава в тоя живот приемайте – и радост и мъка, и благоденствие и немотия, като милост и истина в пътищата Господни, от нищо не се бойте, освен от греха. Само той ни лишава от Божието благоволение и ни оставя във властта, произвола и тиранията на врага. Любете Бога, любете Любовта и един другиму до самоотверженост. Господ знае как да спаси ония, които Го обичат“.

 

С цел да излекува душите, пастирът трябва да наставлява грешниците в мисли за Божията любов и всеопрощение, за смисъла на живота и за ненормалността на оня, който съгрешава – че той е като болен. Нека всеки грешник да може да даде най-доброто от себе си, да се откаже от греха, постепенно да се озари от Евангелската светлина чрез пастирското слово. Пастирското увещание към отделните членове на паството е най-доброто средство да се извисят над страстите си и да бъдат подбудени сами да си повлияят в пътя към спасението.

 

Митрополит Вениамин проповядваше така на Възкресение Христово: „Длъжни сме да ви напомним, че всички ние сме съкровища, купени с драгоценната кръв на Спасителя. Настоящият век е век на крайната злоба, завист, самолюбие, век на бурния разлив на страстите. Но всичко това сега, във великата, свята нощ, ще изгуби силата си – ще утихне злобата, ще замре разяждащата душата завист, ще изчезне самолюбието, ще се притъпят човешките страсти, сърцата ни ще се изпълнят с неизразима духовна радост, възторг и ликуване. И тази радост няма да бъде от това, че в храма ще е радостно, не от това, че ще има събран много народ, а от това, че Господ ще приближи Своето Царство към нас, ще ни даде Своята благодат с особено щедра ръка. Та нали в църква човек е тих, спокоен и радостен, а прибирайки се вкъщи, той пак се потапя в тинята на житейските грижи и вълнения и губи радостта си. В него пак се пробуждат греховните чувства и той отново започва да живее както преди. Как губим тая благодат, получена в толкова велик ден? Сам Господ казва: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи“ (Лука 21:34). Прибирайки се, ние по традиция ще прекратим поста. Но прекратяваме не само телесния пост, а и духовния. Човек цял се вдава само на мисълта за ядене, забравя за всичко, пресища се. Като следствие на това наддава на тегло и му се доспива, налитат го блудни мисли, често извършва някакво падане в грях, или го обхваща някакъв тежък, мрачен сън, който му отравя цялата радост от Възкресението Христово. Човек напълнява, почва да го мързи да прави каквото и да е, даже и да мисли. Ето защо, за да не губим радостта от празника, нека да бъдем умерени в яденето, да се постараем да се запазим бодри и радостни, колкото може по-дълго“.

 

Пастирът, който тясно обвързва своя живот с проповедта си и човешкото възраждане, започва да смята недостатъците и греховете на хората като свои собствени, счита ги като доказателство за недостатъчната си ревност и отсъствие на мъдрост и святост. Обвинява себе си за всички и за всичко. Преподобният Силуан винаги покорявал със своята сила всеки, който наистина искал да бъде верен на Христа. По Негов образец, никога и в нищо не настоявал, никого не принуждавал, дори и не молил да се съгласяват с него – веднага млъквал, когато чувствал в човека някаква вътрешна съпротива. Но имал други дарове, даровете на светците – сам да се поробва заради другите. И това поробване за всички води към победа, която никой и нищо не може да отнеме.

 

Такъв пример за пастирска любов към ближните дава в своите писма Николай Сръбски: „Отец Михаил бе родом от Сереза. От детство мечтаел за монашество. Веднъж в храма му се явил св. Николай и му казал, че ще стане монах. Изпълнен с радост, той оставил дом и родина и отишъл на Света гора. Там изживял целия си останал живот. „Аз съм старец на своите старци и отец на своите отци. Длъжен съм да наставлявам, да отхранвам, да укрепвам в любовта и да осигурявам хляб, макар сам да съм необразован и немощен. И всичко с Нейна помощ, с помощта на Богородица. Тя не ни оставя, нашата „Сладкое целование“! Останахме на светата литургия. Народът поиска от отеца да произнесе слово. Той излезе от олтара и каза: „Давам ви три наставления: първо – нашето спасение е по-тънко и от косъм; второ – където е умът ни, там е и домът ни; и трето – ние в този свят сме на тържище, за да си купим нещо благо и да си го занесем у дома“. Благодарният народ побърза да поиска благословение от светия старец. Той непрестанно мислеше за братята си и никога за себе си. И в грижи за тях, да им дава любов и достатъчно хляб, той така изнури тялото си, че скоро се представи пред Господа. Сега неговата душа се радва в Царството Небесно, в което царува „Сладкое целование“.

 

Православието е божествена работилница

Май 19, 2020 in Беседи, Начална страница


Какво означава изразът Православието – начин на живот? Мнозина говорят днес за Православието. Казват например за нас, гърците, че не можем да дадем нищо друго на Европа, освен Православието. Казват го естествено с един „фолклорен” нюанс, и не грешат. Така е. Какво имаме предвид, казвайки, че Православието е начин на живот? Че е неопетнената, откритата Истина?

Православието е небето на земята! Тя е божествената работилница, която изработва спасението на човеците. Извън Православието, извън едната, свята, съборна и апостолска Църква, друга църква не съществува. Тоест не съществува друга църква, от която може да има спасение. Православието е нещо благоуханно, нещо небесно, което не приема никакво смешение или снизхождение към други теории или заблуди. Така е,  защото има правилното лечение.

Църквата е като духовна болница, както се вижда и в притчата на Добрия Самарянин. Извършва спасението на човеците, които страдат. Всички страдаме. Ако не намерим Православието,  правилния начин на изцеление, не можем да намерим нашето здраве. Ако премахнеш едно, премахнеш друго, лишаваш човека от божествените Тайнства и от божествените добродетели.  Следователно, как ще се освети човекът?   Как ще се явят светци? Как ще се явят преподобни? Това го прави само Църквата ни,  която пази неизменно цялото предание, което е приела от св. апостоли и св. отци. Затова Църквата ни е единствената, която може да освети и да спаси човека. Затова е единствената истина. „Истината произлезе чрез Иисуса Христа” (Йоан 1:17). Христос е светлината и истината и животът. Представете си Православието като един храм. Храмът е центърът на манастира, както и Православието е центърът на света. Натам се насочват всички желания, всички усилия на хората.  Около храма  тук в манастира се намират монасите, поклонниците, донякъде пръснати бихме казали. Но когато идват и влизат в храма, единият вече е до другия, обединени. Това е единството на  Православието.

В православния храм виждаме да се свещенодейства тайната на Божието домостроителство. Върху купола е изписан Пантократор – Вседържителят. В лявата Си ръка държи Евангелието, защото с него проповядвал, поучавал, разпнал се и се възнесъл Христос на небето, където ни очаква. То е божественото учение, с което ще бъдем съдени. С дясната Си ръка  благославя света и Ангелите. Отдолу – в кръг  около Вседържителя – е ангелският свят. По-надолу са пророците, които проповядвали и предрекли идването на Господ. Под тях, отново в кръг, са изписани светите апостоли, които поучили Божието слово.  По-надолу е изписано учението на нашия Господ, притчите и т.н. и когато вече стигнем до височината, където са стасидиите, виждаме светите мъченици. Там с всички тях и ние като подвизаваща се бореща Църква, но и тържествуваща, починалите, които са на небето, ставаме едно. Защото може в този храм да съществуват светци от всички родове, от всички народи, но всички са православни. Нищо еретично не може да има място. Това е Православието. Истината, единствената съборна истина, която обединява целия свят. Най-голямото послание в съвременната епоха, епоха на глобализацията, го дава Православието. Глобализацията иска да смаже народите, да ги направи безлична маса. Докато Православието не унищожава личността, а я облагородява, обновява, обезтленява и едновременно обединява хората. Истинската всемирност се осъществява чрез Православието.  Глобализацията, както искат да я направят,  е нещо чуждо на природата на човека. Затова виждате, че въстанаха всички европейци – и не само – в Генуа. Сега ще ви припомня- след  като се провокирах с всичко това – 17 глава от Откровението и конкретно стихове 14 и 15. Този Вавилон, казва – тоест съвременния греховен свят – ще го смажат,  заличат и изгорят самите му народи. Така днес държавите, които съставят ЕС и Америка, самите държави, които съставят тази сила, която всъщност управлява целия свят, ще я разрушат. С други думи човечеството няма да издържи това ограничение, тази тиранична власт над свободата и ще се възпротиви. Виждате по-надолу в 18 глава поразителната картина: докато гори Вавилон – съвременният греховен свят, който създава тиранията над човека – тържествува небето, ангелският свят и казва „падна, падна Вавилон – великата блудница, и стана жилище на бесове и свърталище на всякакъв нечист дух, свърталище на всички нечисти и омразни птици; защото от виното на яростното блудство пиха всички народи, и царете земни блудствуваха с нея, а търговците земни разбогатяха от големия й разкош”. Влизаме след това във Второто Пришествие и с 20 и 21 глави.

Споменахте една много гореща тема, глобализацията. Тя е свирепа река, която се стреми да ни завлече.  Нашите духовни водачи, Църквата, пастирите говорят и предупреждават за бедите вследствие  на глобализацията. Кажете ни за  това преминаване от личността към индивида, за което работи глобализацията. Личността става индивид, част от безличната маса, т.е. от едно безлично цяло. Не съществува нищо по-унизително и унищожително.


 
 
Глобализацията е план на антихриста. Не може да дойде антихристът, ако не стигнем първо до глобализацията. Тоест какво правят сега? Постилат килима, за да мине антихристът.  В Църквата искат да внесат икуменизма, да имаме всички една религия, а в политиката да имаме една държава. Това е глобализацията. Ще  го постигнат ли? Ще го постигнат, защото така  казват пророчествата. Пише го в  Откровението. Пишат го отците. Очакваме го. Ще стане. Това, че ще стане обаче не означава, че трябва да се боим. Върху тези замисли работят вече векове наред, но знаем, че краят им ще бъде да бъдат съкрушени  и да блесне отново Православието. Следователно най-голямата пастирска грижа на Църквата е да подготви чедата си за всичко това, за идването на антихриста. Когато Христос се намирал като Богочовек на земята, им го казал: Аз – каза – дойдох в името на Отца и не Ме приехте. Ще дойде друг (тоест антихристът) в свое име и ще го приемете. Оттогава го каза и така ще стане. Ще го доведат. Следователно усилието на глобализацията днес е хората да спрат да служат на истинния Бог. Затова се създава икуменизмът. Всички в един чувал. Всички религии са същите. Ню ейдж. Ах този Ню ейдж. . . Какво да говориш за Християнство, какво за мохамеданство, какво за будизъм. Всичко е едно  и също (така казват). . . Папата не се свени да посети джамия. Не се безпокои. Така се извършва религиозната глобализация и след това идва и политическата. Антихристът няма да дойде обаче само за евреите, но и за тези, които не вярват в истинния Бог. Дори и за нас, православните християни, които по име сме православни християни и в същото време затънали в греха. Антихристът вече е в света, казва св. Йоан Богослов. По Божие допущение ще дойде. Бог не предизвиква това, просто го допуща. Какво ще стане? Ще дойде антихристът, ще има власт – както казват св. книги – три години и половина и оттам нататък се подготвяме за Второто Пришествие. Откровението е пределно ясно. Дяволът, казва, има много гняв,  понеже знае, че му остава малко време. Дяволът се гневи и нанася удари както може по кораба на Църквата, Православието ни, което плава сред бурното море към царството небесно и зове чедата си да останат с нея. Да останат в ковчега на спасението. Дяволът воюва с нея по който начин може, затова казваме сега, че злото беснее и стават всички тези неща, за които казахте преди и християните не знаят откъде да се предпазят.

Постоянно излизат нови неща, нови ереси, нови заблуди. Главното, което трябва да внимават днес християните, е 11 глава от Откровение, където светият Бог нарежда на ев. Йоан следното: „стани и измери Божия храм и жертвеника и ония, които се покланят в него”. Преброй тези, които са в храма и в жертвеника – тоест тези, които са съзнателни чеда на Църквата – и ги запиши в книгата на живота. Защото те са Моите чеда, те Ме обичат, те Ме следват.  Искам сега, когато Църквата влиза във война  с антихриста, да зная кои имам на Моя страна, кои Ме следват. Сега ще се покажат съзнателните християни. Затова сме призвани да пребиваваме в Църквата, в нашето Православие. Най-голямата необмислена постъпка ще направят тези, които, докато са записани – и е голяма чест за човека Бог да го запише – от страх или по други причини  сами да се изтрият. Голямо зло.  Следващата заповед, която дава на ев. Йоан: тези, които са в двора, не ги записвай. Защото там са езичниците, всички заблуди и ереси, икуменизмът. Но и християните, които Ме пренебрегват, безразлични са, не Ме искат. Свободни са да останат там, където искат. Не ги насилвам. Бог никого не насилва. Бог каза: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене”. Но сега с икуменизма ни карат насила – ще отидете всички отвън! Но ние казваме: не, няма да излезем. Това е вярата ни! Край! Тук  ще стане принудително сблъсък, ще стане война. Не става по друг начин. Натам водят  нещата.  Разбира се, от този сблъсък Църквата ще излезе победителка.  Ще блесне. Затова се казва по-нататък, Църквата избяга преследвана в пустинята.  Църквата  е представена от Света Богородица, на която били дадени две крила на голям орел. Лети в пустинята свободна, живее там свободна.  Звярът я преследвал, за да я удави. Как? „И змията изпусна от устата си подир жената вода като река, за да я отвлече с реката. Но земята помогна на жената; и отвори земята устата си и погълна реката, която змеят бе изпуснал из устата си”. Така се спаси и се спасява Църквата ни през вековете.  Тук вече стигаме до последните събития, които са много насърчаващи и когато ги чете човек, вижда славата на Христос. Мракът изчезва, властта на антихриста и биват грабнати живи – казва текстът- лъжепророкът и антихристът и биват хвърляни в огненото езеро и изчезват от лицето на земята. Стигаме вече до Второто Пришествие. На небесната твърд се вижда появява Честният Кръст – това го пишат всички евангелисти – който блести на изток и на запад и треперят тези, които преследвали Християнството, Православието. Напред вървят ангелските чинове, които биват пратени по четирите краища на хоризонта и събират избраните. Тези, които  запазили печата, които запазили св. Кръщение, тези, които не се примирили със събитията от съвременната епоха, а задържали неосквернена вярата си. . .

Казваме в Символа на вярата „една, свята, съборна и апостолска Църква. . ” Това са четирите белега на Църквата ни, четирите крайъгълни камъка на нашата  непорочна православна вяра.  Как това Православие, което ев. Йоан видял да е украсено и да има дванадесет основи! – 12-те апостоли – и от което тече непрестанно вода – Светия Дух -, как да го оставим, как да се отречем от него и с какво друго да го заменим? Не съществува нищо друго. Това е най-значимото послание, което трябва да предадем днес на света – че нашата непорочна  православна вяра е съвършената вяра, чиято цел е да ни спаси и да ни доведе до царството небесно.

Превод: Константин Константинов

Тънка червена линия II Част

Май 7, 2020 in Беседи, Начална страница

 

В своя статия, публикувана в сп. „Християнство и култура“ през 2017 г. (т.е. когато още нищо не предвещаваше всеправославния разкол, породен една година по-късно от църковната криза в Украйна!), доцентът по богословие Светослав Риболов пише: „В този контекст и с покачването на напрежението между все по-радикализиращи се православни и традиционни православни, с голяма вероятност предстои в най-скоро бъдеще разделение на Православната църква на две църкви – прозападна православна църква с център Константинопол, която ще продължи да съжителства мирно със западната демокрация, която ще зачита основните европейски ценности и правов ред, и от друга страна, проруска православна църква с център Москва, която отрича демокрацията, правата на човека, европейския правов ред.
… На Светия и Велик събор в Крит (19-26 юни, 2016) се приеха от десетте присъстващи поместни църкви документи, които приемат демократичния ред, правовия ред и международния закон и човешките права, както ги разбираме в западната цивилизация. В църквите от кръга на Вселенската патриаршия това е автентична православна позиция, която съвпада според епископите на тези църкви с автентичния профил на християнската православна традиция. За разлика от тези документи, РПЦ промотира преди едно десетилетие „Социална концепция на РПЦ” – сборник с документи, написани в процеса на подготовка на Събора в Крит, който тя в крайна сметка саботира чрез БПЦ, в който съвсем явно се отрича демократичният ред; отрича се законовият порядък такъв, какъвто го познаваме от западната цивилизация, в традицията на римското право; отрича човешките права такива, каквито ги познаваме в западната цивилизация – достояние на интерпретация именно на християнската традиция. Като неин основен лайтмотив се налага между редовете „громенето на диктата на западния либерализъм”.

 

1. Няколко думи за „ретроградното“ руско православие

 

Противно на твърденията на критиците, Руската православна църква (РПЦ) нито веднъж досега не е изявявала каквито и да било претенции за изключителност, т.е. тя винаги е считала себе си за напълно равнозначна на всяка друга поместна църква. Например, в нейното официално становище никога не е била заложена мегаломанската представа, че Москва може да се разглежда като „Трети Рим“, както мнозина се опитват да ни убедят. Докторът по „Църковна история“ и кандидат на историческите науки свещ. Александър Мазирин споделя: „Руската православна църква не се бори за първенство, власт, територия или друго подобно нещо. Изказаната през XVI век идея „Москва – Трети Рим“ не се явява идеология на РПЦ, която остава аполитична. Както написа още през 1923 г. св. патр. Тихон „Всякакви опити, от страна на когото и да било, да се ангажира Църквата в политическата борба, трябва да бъдат отхвърлени и осъдени“. (Действително тази политико-религиозна идея се появява в Русия в края на XV и началото на XVI век, но тя е била развита още през XIV век, т.е. цели 200 години по-рано, в България и Сърбия, а после и редица други европейски държави по един или друг начин са отъждествявали себе си с „Третия Рим“ – Испания, Гърция, Германия, Франция, Австрия, Италия и др.).
Руската православна църква, дори в най-тежките си и кризисни години, е водила непрестанна борба за утвърждаване на основните християнски ценности в обществото – любов към семейството и родината, защита и утвърждаване на живота, за нравствена и духовна просвета на подрастващите, за опазване на историческите и културни традиции на всеки един народ, за свобода и неприкосновеност на съвестта, словото и творческото изразяване на човешката личност и мн. др. (Вж. „Основы учения Русской Православной Церкви о достоинстве, свободе и правах человека“).
Още от своето възникване през IХ-Х век РПЦ не е прекратявала мисионерската си дейност до Социалистическата революция от 1917 г. В резултат са покръстени твърде голям брой народи и етнически групи в цяла Североизточна Европа, Сибир и Далечния Изток, като съответно мисионерското ѝ поле се пренася на територията на Монголия, Китай и Япония, а по-късно и в голяма част от Европа, САЩ, Канада и редица други страни. След падането на комунистическата диктатура се наблюдава силно възраждане на РПЦ на територията на Русия като разнообразните форми на вероизповедничество обхващат всички сфери от живота на хората в тази велика страна.
Днес към каноничната територия на Руската православна църква влизат общо 16 страни: „Русия, Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан, Казахстан, Киргизия, Латвия, Литва, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Естония, Япония, Монголия и Китай, както и голям брой вярващи на Запад. По брой храмове (над 36 000) и духовници (над 40 000) Руската православна църква е най-голямата от 15-те поместни православни църкви. По думите на патриарх Кирил, цялото паство на Московската патриаршия, „пребиваващо както в Русия, така и извън нейните предели, наброява около 180 милиона души“. В целия свят православните са 260 милиона, според данните на изследователския център „Пю“. Ако можем да сравним поместните православни църкви с апостолите на Христа, то по своята мисионерска активност РПЦ най-много се уподобява на св. ап. Павел!

 

А как стоят нещата с Вселенската патриаршия? През 2006 г. митрополит Кирил Смоленски (сегашният патриарх Кирил) бе принуден да заяви, че: „Още в началото на ХХ век в Константинопол започва да се развива нетрадиционен прочит относно ролята и значението на Константинополския патриарх, което разбиране по никакъв начин не е свързано с каноничното предание на Православната църква“.
В следващите точки ще проследим историческите факти и развоя на събитията, отнасящи се към посочения период от време!

 

2. Какво се случва във Вселенската патриаршия през последните сто години

 

След края на Първата световна война и последвалата Гръцко-турска война (1919-1922 г.) гърците безвъзвратно са изгонени от Мала Азия, което отрязва “мегали идеята” от историческата география на елините. Остава вариантът за реванш в духовната география на Православието, въпреки че, както сполучливо се изразяват някои, с истанбулския квартал Фенер се изчерпва (почти) цялата “вселена” на Вселенския патриарх. В титлата му неслучайно се говори за “Константинопол” и “Новия Рим” – кавичките липсват при изписването, като по такъв начин недвусмислено е изявена реалността на църковно-имперските му амбиции. По думите на архим. Юстин (Попович) архиереите на Вселенската патриаршия са „най-вече титулярни и фиктивни“, „митрополити без народ, епископи, които нямат кого да ръководят (т.е. без епископии), но които, в качеството си на такива, биха искали да държат в ръцете си съдбините на цялата Църква!“
През 1921 г. на Вселенския патриаршески престол се възкачва Мелетий IV Метаксакис. Той израства и се оформя като духовник в лоното на Йерусалимската патриаршия, чийто главен секретар е в продължение на осем години, преди да бъде скандално изгонен оттам. Важна подробност в биографията му е неговата масонска принадлежност. Той е бил племенник на известния гръцки политик и министър-председател Елефтериос Венизелос. Благодарение на неговата подкрепа, след войната Мелетий последователно е избран за Атински архиепископ, а впоследствие за Константинополски патриарх, въпреки че Еладската архиепископия го низвергва от свещен сан, но авторитетът на Венизелос изиграва важна роля за отмяната на това низвержение.
За краткия период на своето управление (1921-1923 г.) патриарх Мелетий извършва доста промени, полагайки основите за дейността на Вселенската патриаршия през XX век. Неговият акцент пада върху статута и контрола над задграничните епархии на патриаршията и гръцката диаспора по света: учредява Гръцка архиепископия в САЩ, а впоследствие отнема независимия статут на задграничните гръцки енории там (съществуващи от 60-те години на XIX век) и ги слива с Гръцката архиепископия на мними канонически основания. Предприема такъв неуспешен опит и по отношение на руските епархии в САЩ. Учредява в Англия “Тиатирска митрополия”, обхващаща Западна и Централна Европа. Истинската цел на дейността му обаче е стремежът да отнеме задграничните епархии на Руската православна църква (РПЦ), възползвайки се от тежкото ѝ положение след установяването на болшевизма в Русия и по възможност да подчини цялата православна диаспора по света под своя жезъл.
През 1924 г. неговият приемник патриарх Григорий VII преговаря с болшевиките в СССР и признава покровителстваните от тях разколници (т. нар. „обновленци“) срещу руския патриарх св. Тихон. Обновленците са готови да се откажат от автокефалията на РПЦ и да се подчинят на Фенер в замяна на легитимацията си. Григорий VII е готов да прати в СССР комисия със свои епископи “за умиротворяване”, предлагайки на св. патриарх Тихон да се оттегли (май 1924 г.).
Руският патриарх отговаря по канона с цитати от Вселенските събори: незаконна намеса във вътрешния живот на РПЦ, която е “признавала и признава първенството по чест, но не по власт” на Вселенския патриарх (юни 1924 г.).
Следва писмо на митрополит Василий (бъдещия вселенски патриарх Василий III) до председателя на Секретариата по въпросите на култовете към президиума на ВЦИК П. Г. Смидович. От името “на целия Константинополски пролетариат”: “Съветска Русия може да откликне на молбата на пролетариата от Близкия Изток… и да окаже на Константинополската патриаршия велика услуга… още повече, че Вселенският патриарх, признат на Изток за глава на целия православен народ, ясно е показал с действията си разположението си към съветската власт, която той признава” (юли, 1924 г.).
По-нататък друг достоен последовател на Мелетий Метаксакис се оказва патриарх Атинагор I, който през 1948 г. е избран за Вселенски патриарх на мястото на Максим V, детрониран по политически съображения (заради симпатиите си към Русия). Атинагор си е създал много контакти в американския политически елит, за което говори и фактът, че е доставен в Истанбул от САЩ с личния президентски самолет на президента Хари Труман. Патриарх Атинагор, също виден икуменист (а твърде вероятно и масон), развива активна дейност по време на своето управление (1948-1972 г.), част от която е “размразяването” на отношенията с Римокатолическата църква. През 1964 г. в Йерусалим се извършва взаимно сваляне на анатемите на двете големи църкви, които те си налагат след “Великата схизма” от 1054 г.
Атинагор е деен участник в икуменическото движение и добър приятел на един от неговите основатели, масона Джон Мот. В тази връзка е и активната му дейност по линия на Световния съвет на църквите (ССЦ), създаден на учредителен конгрес в Амстердам през 1948 г., чийто активен член е Вселенската патриаршия и до днес.
Атинагор I е наследен от Димитрий I (1972-1991 г.), негов секретар и приближен. Той не притежава интелекта и енергията на своя предшественик, като предпочита да се движи по инерция в същото русло. Заслужава да отбележим единствено институционализирането на отношенията с Римокатолическата църква чрез създаването през 80-те години на Смесена комисия за православно-католически диалог, съвместно с папа Йоан-Павел II. Нейните заседания и до настоящия момент формират облика на този диалог.

 

3. Патриарх Вартоломей и неговите либерално-глобалистки възгледи

 

След смъртта на патриарх Димитрий I неговото място е заето от Вартоломей І (1991 г.). Новият патриарх съживява наново дейността на Вселенската патриаршия, като по своята енергичност се доближава максимално до Атинагор. Патриарх Вартоломей следва пътя на глобализма и икуменизма. Той смята, че Православието трябва динамично да съдейства за разрешаването на политическите, икономическите и екологичните проблеми на този свят. Активен участник е в православно-католическия, православно-ислямския и православно-юдейския диалог. Представлява Константинополската патриаршия на многобройни икуменически форуми и взема участие в Генералните асамблеи на ССЦ в Упсала (1968), Ванкувър (1983) и Канбера (1991).
Още през 1994 г. по време на организираната от него междурелигиозна световна конференция „Религии за мир”, проведена в Италия, патриарх Вартоломей призовава православните, католиците, протестантите, юдеите, мюсюлманите, както и представителите на езически религии „не просто към примирие, а към съюз и съвместни усилия в името на духовните принципи на икуменизма, братството и мира, тъй като всички сме единни в Духа на Единния Бог”.
Ето какво четем в един протестантски сайт за последното издание на този форум: „Наскоро „Религии за мир“ отбелязаха десетото си Световно събрание в Линдау, Германия, между 20 и 23 август 2019 г. Деветстотин делегати от повече от сто страни се събраха, за да „подхранят“ мултирелигиозното сътрудничество.
Ръководната „светлина“ за този икуменически фарс беше „Пръстенът на мира“. Дървена скулптура с формата на кръг, чиято височина е 25 фута (7,62 метра), беше издигната от организаторите, за да бъде „постоянен многоверски символ“ на междуверско сътрудничество. Според създателите на този съвременен идол, се очаква пръстенът да представлява колелото на Буда, пръстена на пророк Мохамед, пръстена на цар Соломон и „Притчата за пръстена на Лесинг“ – разказ, който приравнява различни вероизповедания в едно. …
Церемонията отбелязва „взаимно завършващото“ и „допълващо се“ естество на всички религии на света. С други думи, това е призив към всички хора от различни верски системи да се оценят, сътрудничат, приемат и хвалят едни други. „Пръстенът на мира“ е паметник на всяко божество, познато на човека – Исус, Аллах, Шива, Буда, Брахма, Ганеша, Махавира, Вишну, Дурга и хиляда други богове. …
Основното послание за тази международна интеррелигиозна конференция беше: „Трябва да работим заедно или всички ние ще се провалим.“ Това бяха мненията, изразени от водещи верски групи.
„Не може да бъде постигнато нищо, ако работим поотделно“ – икуменически патриарх Вартоломей I Константинополски.
„Наблюдавали сме половин век напредък досега и продължаването на това е единственият начин да работим заедно“ – Кошо Нивано, номиниран за президент на японското будистко движение „Ришо Косей-кай“.
„Бъдещето зависи изцяло от това как ще подходим към своето споделено благополучие“ – римокатолически кардинал Джон Онайекан, архиепископ на Абуджа, Нигерия.
„Трябва да работим заедно или всички ние ще се провалим“ – шейх Абдала Бин Баях, президент на „Форума за насърчаване на мира в мюсюлманските общества.“
В реализацията на своите цели Вартоломей използва широк набор от инструменти и похвати. На първо място е усилването на специалните отношения със САЩ, които придобиват още по-голям импулс след 1989 г. Вашингтон е ключов партньор на патриаршията и гарант за нейното съществуване, в замяна на което тя съобразява изцяло своята политика с американските интереси в Източна Европа. Това партньорство е установено от патриарх Атинагор още в самото начало на Студената война, но Вартоломей го задълбочава сериозно и му придава открит, публичен характер. Вартоломей посещава САЩ почти всяка година. Почитта и тържествеността, с която го приемат американските религиозни, политически и държавни дейци, му дават възможността да подчертава положението си на лидер на православните от целия свят (!), както нерядко го наричат по време на срещите и приемите в Америка.
Патриарх Вартоломей е особено близък с т. нар. ултралиберали като Хилъри Клинтън, Барак Обама, Джо Байдън, Нанси Пелоси и много други, които не само усилено поддържат концепциите на радикалния феминизъм и джендър-идеологията, но и правят всичко възможно, за да ги прокарат в цялото западно общество. Тези концепции успешно воюват за пълната дерегулация на половата идентичност, за утвърждаването на хомосексуалния брак и семейство, за правото на аборт дори и през деветия месец на бременността, за отмяната на моралните ограничения на сексуалността и т.н., и т.н., като за несъгласните е предвидено жестоко преследване от закона – огромни финансови глоби и дори затвор!
През октомври 2015 г. архонтите на Вселенския патриарх Вартоломей награждават поддръжника на абортите вицепрезидента на САЩ Джо Байдън с наградата „Атинагор”, която се присъжда за „защита на човешките права“, на годишния им банкет в хотел Хилтън, Ню Йорк. Според уебсайта на Гръцкия архидиоцез наградата „Атинагор” се връчва само на лица, които са „доказано православни, верни на Христовото учение, на вярата, каноните, култа, църковната дисциплина и разпоредби”. При връчването на наградата архиепископ Димитрий провъзгласява Байдън за “Достоен! Достоен! Достоен!”.
Администрацията на Обама е най-големият поддръжник на абортите в историята на САЩ, а Байдън е истински шампион в убийството на бебета още докато е бил сенатор. През своята кариера той е работил за унищожаването на близо 60 милиона неродени американски деца, както и за насърчаването на над един милиард аборта по целия свят. Радикални привърженици на абортите са и „православните” сенатори Олимпия Сноу и Пол Сарбанес, губернаторът Майкъл Дукакис и защитникът на правата на хомосексуалистите Джордж Стефанопулос.
Пол Сарбанес също е награден от Вселенския патриарх, макар да се знае, че е гласувал отпускане на средства за изграждането на клиники за аборт, за човешко клониране, за експерименти с човешки стволови клетки, добивани от ембриони и т.н. Нещо повече, той и Джордж Стефанопулос са провъзгласени за архонти!
Явно и самият патриарх Вартоломей няма нищо против извършването на абортите. В книгата си „Приобщаване към тайнството: Православието в съвременния свят”, в която говори за светостта на живота, той пише: “По всички подобни социални и морални въпроси Православната Църква няма еднозначна позиция”. А по-нататък продължава: “Наистина ние обикновено се въздържаме от прилагане на строгите догмати, когато са налице социални и морални предизвикателства”.
Подобно твърдение е абсолютно некоректно, защото през цялата история на Православната Църква нейните водачи и светци са били единодушни по отношение на абортите и строго са се придържали към постулата, че абортът е убийство. Това е и обида към множеството отци и учители на Църквата, които винаги са се обявявали за защита на неродените младенци и за неприкосновеност на живота, даден от Твореца още при зачеването.

 

4. Разколи, разцепления и разединение на Православието

 

Патриарх Вартоломей претендира за първенство в Православния свят, което рязко контрастира с незначителното международно влияние и изключително унизеното положение на Константинополската патриаршия в Турция. Той напълно неоснователно заявява за себе си, че представлява цялото църковно единство, че оглавява всички православни вярващи в света, че координира и инициира действията на поместните църкви. Под това се разбира все още първенстващата роля на Константинопол при свикването на събори и на междуцърковни и междуконфесионални срещи.
Към днешна дата т. нар. Вселенска патриаршия е една подчертано архаична структура, чието наименование е анахронизъм, датиращ от древна Византия, и която по своя смисъл не кореспондира със съвременната църковна реалност. Тук става дума просто за един Истанбулски патриарх, който се самотитулува като Вселенски, но чието паство към момента е малобройно и слабо. Затова настоящата т. нар. Вселенска патриаршия има по-скоро символичен статут. Истанбулският владика Вартоломей е със статут „пръв между равни“ по чест заради старата слава на тази катедра, но реално той няма никакви правомощия, различни от всички останали предстоятели на поместни автокефални църкви.
В желанието си да реализира стратегията на политическите си съмишленици, патриарх Вартоломей се оказа готов на всякакви дързости и компромиси, които обясняват и амбициозното му поведение през годините, където той се възприема като надцърковен фактор, пренебрегващ равенството на останалите първойерарси на поместни църкви. Това се прояви и при настоящата ситуация с автокефалията на т. нар. „Православна църква на Украйна“ (ПЦУ), когато той колаборира, от една страна, с политици, дошли на власт с преврат в Украйна, а от друга – с политици от американски правителства с враждебни на Църквата интереси.
Както се вижда, многобройни са фактите, които доказват пряката зависимост на патриарх Вартоломей от една глобална върхушка в сянка, на която Църквата е нужна като инструмент за налагане на георелигиозна политика, чиято същина обаче е подчертано антихристка. Предишният вицепрезидент на САЩ Джо Байдън лично заяви, при това публично, че подкрепя даването на автокефалия и томос, искани от украинското правителство, към което не е безразличен, понеже връзките на американската администрация на Обама с правителството в Украйна, е съвсем явна. В случая става дума за трансатлантически проект, режисиран извън пределите на държавата Украйна, Това обяснява и форсирането на процеса, тъй като в САЩ дойде нова власт, която изповядва съвсем други ценности, несъвместими с целите на Обама.
Но има ли право Вселенският патриарх самостоятелно да решава статута на която и да било поместна църква? Ето какво споделя Бачкият епископ Ириней от Сръбската православна църква: „Първият епископ при нас на Изток не е пръв в абсолютен смисъл (отделно от останалите), както е в юрисдикцията на стария Рим, а е пръв в събора (πρῶτος ἐν Συνόδῳ). Според всеизвестното 34-то апостолско правило, един събор без своя пръв епископ (предстоятел) е недействителен, но и предстоятел без събор е несъществуващ.
Оттук следва, че Вселенският патриарх няма правото да обсъжда, а още повече да решава, статута на Украинската църква – и по аналогичен начин – на която и да е друга Църква – сам по себе си, надсъборно, самовластно.“
Андрей Романов пише: „От десетилетия, и особено по време на светителстването на патриарх Вартоломей, Фенер се опитва да наложи една по същество римокатолическа еклисиология на Православната църква – начело със себе си, разбира се, а не с папата. Ето например пресни изказвания на патриарха по време на архиерейския събор (синаксис) на Вселенската патриаршия в Истанбул на 4 септември тази (2018) година:
“За православието Вселенската патриаршия е онзи квас, който “заквасява цялото тесто” (Гал. 5:9) на Църквата и историята. Като Пръв Престол на православието Вселенската патриаршия извършва пророческо служение, проповядвайки тайната на Съборната Църква в Христа Иисуса в целия свят и през цялото време”.
“В началото бе Словото… В Него бе животът и животът бе светлината на човеците” (Йоан. 1:1-4). Началото на Православната Църква е Вселенската патриаршия, “в него е животът и този живот е светлината на Църквите”. Покойният митрополит Гортински и Аркадийски Кирил, възлюбен йерарх на Майката-Църква и мой приятел, бе прав, когато подчертаваше, че православието не може да съществува без Вселенската патриаршия”.
“Вселенската патриаршия… притежава каноническата юрисдикция и всички апостолски привилегии в своята отговорност не само за запазването на единството и взаимообщението на Поместните църкви, но и за целия път на православието в историята и съвременността. В това си качество Вселенският патриарх като Президент на Православното Тяло свика Светия и Велик събор в Крит през юни 2016 г.”.
“Вселенската патриаршия носи отговорност за църковния и каноническия ред, защото само той притежава каноническата привилегия, а също и молитвата и благословението на Църквата и Вселенските събори да изпълнява този върховен и изключителен дълг като грижовна Майка и Родителка на църквите. Ако Вселенската патриаршия се откаже от това задължение, то… Поместните църкви ще станат “като овци, които нямат пастир” (Мат. 9:36)”.
От всичко това направо губиш дар-слово. Но ако се вгледаме по-внимателно в тези бомбастични изказвания, ще видим явни заемки от римокатолически документи и дори преки папистки формулировки като тази за “Майката и Родителката на всички църкви”, което буквално повтаря папистката формула “Matrix et Radix omnium Еcclesiarum”… Вселенският патриарх е представен като “Президент на Православното Тяло” (?!) – досущ като папата, който е “Глава на Църквата, отец и учител на всички християни”… В един напълно римокатолически стил се говори за “канонически юрисдикции и апостолски привилегии” (!). С една дума, папизъм в чист вид. Но дори и папата не се е осмелявал никога да сравнява себе си с Божественото Слово, което е в началото на всяко битие (Йоан. 1).
Не е чудно, че с такива идеи и амбиции патриарх Вартоломей води цялото православие към разкол – отначало той предизвика такъв в Естония, после в редовете на руската емиграция в Православната Църква, а понастоящем – и в Украйна. Както обобщава проф. Дарина Григорова: „Разколът като духовна реалност вече е удар срещу Православието, перфидно премислен, надълбоко, в сърцето. При разкол пукнатината е във всяка православна църква, във всеки храм, където и да се намира той. Всяка поместна църква ще трябва да вземе страна. Защото преглътне ли се беззаконието на Вартоломей, всяка поместна църква ще бъде заплашена от “вселенско” опекунство и отричане на автокефалията ѝ под политически натиск отвън, както се случи сега с (каноничната) Украинска православна църква (Московска Патриаршия).“

 

5. Подводните камъни в решенията на Критския събор

 

Редица анализатори обръщат внимание, че в решенията на състоялия се през 2016 г. Критски събор (не можем да го наречем „Всеправославен“, защото в него не участваха Българската, Грузинската, Руската и Антиохийската църкви) се съдържат подводни камъни, някои от които могат да се окажат бомба със закъснител. Например в документа „Тайнството Брак и препятствията за него” в точка I. 6. е записано:

 

„Църквата винаги с необходимата строгост и подобаваща пастирска чувствителност, по примера на снизходителността на апостола на езичниците Павел (Рим. 7:2-3; 1 Кор. 7:12-15, 39 и др.) е подхождала както към положителните условия (различие на пола, необходима възраст и пр.), така и към препятствията (кръвно родство, родство по съребрена линия, духовно родство, вече сключен брак, различие във вярата и др.) за сключване на тайнството брак.”
От текста излиза, че ап. Павел по снизходителност е допускал бракове между хора от един и същи пол (т.е. хомосексуалисти!), което е в крещящо противоречие с казаното от него в 1 Кор. 6:9, че „мъжеложници няма да наследят царството Божие”!
Този извод се подсилва и от обстоятелството, че хомосексуалността не присъства сред препятствията за брак, упоменати в точка ІІ „Препятствията пред брака и прилагането на икономията”.
А в точка I. 10. четем:
„Църквата не приема за своите членове гражданските съюзи/договорите за съжителство на еднополови или от противоположния пол (двойки) и всяка друга форма на съжителство, различни от брака.”
С други думи, на абсолютно равни основания на хомосексуалните и хетеросексуалните двойки са забранени гражданските съюзи (или договорите за съжителство), а им е разрешено единствено да сключват брак!
Някои сигурно ще спорят, че като цяло документът утвърждава брака между мъжа и жената. Ние обръщаме внимание обаче, че в него е оставена една отворена вратичка. Тя може твърде лесно да се използва от недобронамерени тълкуватели, които да заявят, че Православната църква на Критския събор е утвърдила хомосексуалния брак. Близкото бъдеще ще покаже дали това е било неволна грешка от недоглеждане или е направено съвсем преднамерено!
Българската православна църква изказа изключително сериозни възражения и срещу документа „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят”, които могат да се прочетат в „Становище(то) на Св. Синод относно Събора в Крит (2016)“. В края е направен следният Основен извод:
„Проведеният Събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен:
1. Поради неучастието в него на редица Поместни автокефални църкви, така и поради допуснатите организационни и богословски грешки. Въпреки това ние уважаваме и оценяваме усилията на всички организатори и участници за неговото провеждане.
2. Внимателното изследване на документите, приети от Събора на остров Крит, ни води до извода, че някои от тях съдържат несъответствия с православното църковно учение, с догматичното и канонично предание на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори.
3. Приетите от Събора на остров Крит документи подлежат на по-нататъшно богословско обсъждане с цел изправяне, редакция, коригиране или заменяне с други (нови документи) в духа и преданието на Църквата.“
Във връзка с линията възприета от наскоро учредената т. нар. „Православна църква на Украйна“, гръцкият богослов и протопрезвитер Анастасий Гоцопулос отбелязва: “Новата църква, рожба и оръдие на американската външна политика, няма как да остане встрани от въпросите, свързани с движението на извращенците (хомосексуалистите). В своите първи изявления новият предстоятел Епифаний се изказа относно правата на содомитите, извращенците и прочее ЛГБТ, по следния начин: Разбира се, аз се застъпвам за незабавни реформи в Църквата, за да се премахне този консерватизъм и да се отдалечим от тази руска традиция, за да бъде отворена Църквата, защото тя трябва духовно да води народа. Защото ние се движим към Европа, което означава, че трябва да се отдалечим от консервативната руска традиция. Църквата трябва да бъде по-отворена, а руското православие е много консервативно … Това е сложен въпрос, който не бива да повдигаме в началото на нашия път, защото знаете как украинското общество възприема този въпрос. Сега трябва да работим над посочения проблем, за да го възприеме украинското общество. Това е дълъг път. Разбира се, ние ще търсим отговорите и на всички други сложни въпроси.“
И не след дълго той започна да осъществява плановете си: на последното заседание на Синода на автокефалната Църква, в качеството на преводач, взе участие Иван Рябчий (https://spzh.news/gr/news/67209-na-arkhijereskom-sobore-pcu-prisutstvoval-lgbt-aktivist–smi), член на ръководството на ЛГБТ-движението и един от основните инициатори на гей-парадите в Киев. Според журналистите, Рябчий, въпреки сексуалната си ориентация, се позиционира като националист и патриот, а преди това е бил сред водещите кръгове на „Киевската патриаршия“. Например, през 2016 г. „патриарх“ Филарет (Денисенко) връчва на Рябчий награда от името на УПЦ-КП (схизматичната група на Филарет, наречена „Киевска патриаршия“).
Да! Активен участник в ЛГБТ-движението присъства на заседанието на Синода на Автокефалната църква и е награден от „Почетния патриарх“ Филарет за „специалния си принос за духовното възраждане на Украйна”!!!
Нека се радваме на възхода на новата Църква!“
С други думи, митрополит Епифаний заявява, че ПЦУ е взела решение да бъде на страната на „прогресивна“ Европа и да се раздели с консерватизма на Руската църква относно хомосексуализма и ЛГБТ-движението, която позиция да се прокара с течение на времето и в украинското общество. Явно Критският събор не санкционира подобно решение, защото патриарх Вартоломей, който всъщност е върховен предстоятел на „Православната църква на Украйна“ не изказа никакви възражения срещу изявлението и действията на митр. Епифаний!

 

Както се уверихме, през последните сто години Вселенската патриаршия е поела курс на сближаване и зависимост от световния либерален елит, като все повече е обладавана от неговите „прогресистки“ идеи и възгледи. По такъв начин тя се превръща в троянски кон за превземане на православната крепост отвътре, което особено пролича на събора в Крит, където под неин натиск бе извършена подмяна на християнските истини, догми и ценности. Следователно автокефалията на църквата в Украйна не е истинската причина за кризата, а в дъното стоят дълбоки тектонични процеси, които отдавна раздалечават, а накрая и напълно ще откъснат оформящия се либерален архипелаг от материка на Православната църква.

 

(следва продължение)

Битката на човека с Бога

Май 5, 2020 in Беседи, Начална страница


Трябва да бъдем табели, а не път. В духовния живот е важно да знаем това. Всички като духовници и отци трябва да имаме чувството, че сме табели, които сочат пътя и водим хората не към нас, а към Бога. В Крит има много простреляни табели. Попитах някой там защо табелите са така и той ми каза Материалът е виновен!, но излъга, защото табелите са простреляни. Но ако ги нямаше тези простреляни табели, щяхме да сме паднали от пропастта. Затова духовниците сме табела, която сочи пътя, не сме пътят, пътят е Христос и горко ни, ако забравим това и водим хората към нас.

Днес ще поговорим за битката на човека с Бога. Странна тема.

Старият Завет е нашата баба, както казваше старецът Порфирий, а Новият Завет е нашата майка. Това е връзката, която имаме с книгите на Светото Писание, защото някои смятат, че Старият Завет е еврейска история и не трябва да го четем, а само Новия Завет. Това е грешка. Църквата е балансирала тези неща. Старият Завет не е история на еврейския народ, а история на човешкия род, и явяването на Бога на този конкретен народ и място имало конкретна причина. Оттам нататък тази история засяга цялата вселена, история на целия човешки род. Когато първосъздадените хора паднали, в тяхно лице сме всички ние, не само евреите.

В Стария Завет има един особен разказ – борбата на Йаков с един странен непознат в една пещера, със Самия Бог. Йаков се намирал в много труден момент, бил гонен от Исав, който искал да го убие, тъй като Йаков откраднал благословението от него. Ревека, майка му, го убедила да си тръгне и той тръгнал. Живее в една пещера и през нощта има страшно преживяване, бори се тяло в тяло с мистериозен непознат, висок човек. В даден момент вижда лицето Му и този непознат е Самият Бог. Този разказ е много привлекателен не само за малките, но и за всички. Борбата с Бога е странно нещо. Йаков видял лицето на непознатия, който бил Самият Бог. В Стария Завет никъде не се споменава, че човек може да види Божието лице (и да остане жив). Това остава тайна със седем печата запечатана. Боговидението идва като опит в Новия Завет с учениците, които видели Христос на планината на Преображението. Разбира се, отците на мистическото богословие също стигат до боговидение. Св. Григорий Палама, св. Силуан Атонски и много други, които имат този опит.

Какво означава да водиш битка с Бога?

Повечето от нас сме открили Бога, след като близките ни са ни говорили за Него. Някои са Го открили чрез болката и затруднението. Особено в нашата епоха най-сигурният път за младите хора да намерят Бога е болката. Открили са го в болници, на гробища, пред операционни, чувайки прословутия израз на лекаря “Виждам едно петно”. В този особен момент Бог им се открил. И когато това страшно преживяване отмине или човек започне да го преодолява, разбира какво точно е преживявал, сякаш Ангел го взел в обятията си и покрил с крилете си. Колко важно е човек да си припомня тези моменти на Божието присъствие в живота.

Човек се бори цял живот независимо дали като малък е чул за Христос или Го е открил като голям. Първо на първо се бори със своите страхове. Това свързано ли е с Бога? Да видим един пример от Св. Писание. Обичаме много ап. Петър, защото прилича на нас, по-скоро ние приличаме на него. Той бил ентусиазиран човек, като нас, бързо „палил“ и бързо „угасвал“. Открийте себе, аз го направих: за една и съща вечер могъл да се закълне, че „дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня”, след това да се ядоса и да реже уши, понеже залавят Христос, в същата нощ да се отрече три пъти от Него и след това да плаче за своето отричане. Напомня ли ви за нещо? За една нощ станало всичко това. Ние сме Петър. Не отивайте далеч. Нито казвайте Петър, който се отрече от Христос – аз се отрекох от Христос.

Генисаретското езеро. Ап. Петър вижда отдалеч Иисус, Който върви към лодката, в която се намира апостолът. Св. ап. Петър е на безопасно в лодката, въпреки че е опитен рибар. Разбира, че това е Христос, Който го зове да се приближи, да преодолее своите големи страхове. Ап. Петър веднага стъпва във водата сякаш върху твърд и започнал да ходи. Писанието казва, че той гледал Христос. Някои църковни писатели говорят за тази среща на погледите между човека и Христос. Докато ап. Петър гледал в очите Христос – Христос никога не свалил очи от ап. Петър – вървял във водата. Поразителното е, че ап. Петър направил най-великото – да ходи по вода. Кой би могъл да ходи по вода? С Божията помощ, гледайки Бога в очите, постигнал най-великото. Това е животът ни: докато гледаме Бога, ходим по вода, преодоляваме нашите страхове и трудности. В тази гледка на Бога побеждаваме нашите страхове. Това е първата битка с Бога. Реално водя битка не с Бога, а с моя страх, който ме държи далеч от Него. И когато направя това, което трябва и мога, тогава Бог прави това, което аз не мога. Аз Му казвам: идвам и Ти ми помогни да ходя по вода! Разказът обаче продължава, и то по поразителен начин. Започнал да духа силен вятър и морето да се вълнува. Ап. Петър свалил поглед от лицето на Христос и гледал наоколо. Това, което победил, отново се засилило и той започнал да потъва. Напомня ли ви нещо? За нас самите. Докато човек гледа Христос, докато има вяра в Бога, ходи по водата, преодолява природните закони.

Когато човек вярва, дори да губи за малко куража си, виждайки морето около него да бушува, дори тогава може да утеши душата си с това, че от другата страна има Някой, Който увенчава трудовете и потта. Наистина, колко безутешно е да си убедил себе си, че напразно се бориш и че нищо няма от другата страна, няма Подател на дарове, нито Някой, Който ще те увенчае. Това е безутешно, мрачно пътуване, което става още по-мрачно. Отчаяният човек е погинал човек. Ето първата битка с Бога, реално това е битката със страховете ни.

Човекът има страхове. Той се страхува от тъмното. Когато е в една стая, иска да запали лампата. Какво е светлината? Имаш усещането, че определяш пространството, виждаш. Ако някой дойде, ще го видиш. На тъмно не знаеш как да се предпазиш. Е, това е Христос в живота ни, Той е Светлината. Защото, когато някой е близо до Христос, хиляди светлини светват в душата му, вижда вещите и чувства утеха.
Вярващият не се ли бои? Кой ви каза, че не се бои? Има ли човек, който да не се бои? Всички се боели. В онази нощ в Гетсимания, в най-пламенната и борбена молитва, която светът чул, Христос коленичил и се молил. Христос страда два пъти. Веднъж като Пророк, защото знае какво ще Му се случи. Ние много пъти си въобразяваме какво ще ни се случи и се боим. Христос знаел ясно какво ще стане. Бидейки във вътрешна борба, се молил усилено в Гетсимания. Човек може да победи страховете си вътре в себе си, там, където човек зарежда духовните си батерии, както казваше старецът Паисий, и може да се справи с най-лошите си страхове, дори със самата смърт.

Втората битка е в нашето всекидневние – със страшни въпроси защо, които се появяват с причина и без причина. Тези въпроси, с които се усъмняваме в Бога. Как е възможно да съществува Бог, когато има такова състояние в света? Как търпи да умират деца? Единствените невинни. Защото, ако аз, който съм 52 годишен, умра, и съм извършил престъпления в живота, ще кажа на Бога – закъсня да ме вземеш! Трябваше да ме вземеш по-рано!, но едно бебе на няколко месеца, което е в болница, в онкоболница и родителите му са побелели и пребледнели? Няма по-трагична картина от бащата на децата с онкозаболяване. Майките винаги са така, плачат и се разсейват с плача, но татковците на деца с рак са пребледнели като мъртъвци. Наистина не издържаш. Ако отидете в детска онкоболница, и някой път, когато не се чувствате добре, направете си труда да отидете в една болница, това е най-добрият начин да забравите, че синът ви е казал: “Мразя те!” и ти искаш да умреш, защото малкият ти е казал така. Ще ти го каже още много пъти. Приготви се! Ако получаваш инфаркт с едно  “Мразя те!”, утре, когато те заключи отвън, какво ще правиш?

И така, идват съмненията и въпросите. Ако наистина има един Бог, Който вижда и чува, как е възможно да търпи такива състояния?

Миналата седмица преживях нещо. По време на опело ние, свещениците стоим в източната страна на храма и така гледаме покойника. При възгласа “Блажен е пътят, (по който вървиш днес, душо,) той сякаш отпътува. На опелата никой не говори, докато на сватби и кръщенета се радваме, а на погребенията никой не говори, защото се страхуваме.

Завчера в манастира Дау Пентелис бе опелото на един 17 годишен юнак. Янис Софиянополис, който се разболя от рак и скоропостижно почина. Нямаше част от тялото му без рана. В храма бяха и неговите учители, съученици, съотборници, защото спортуваше. Накрая един учител ме заговори и ми каза: “Гневен съм на Бога!” И аз стоя пред него като какъв на Бога? Като Негов представител? Да кажа какво? Готови отговори, да видя какво казваме в такива случаи, където умират деца? Нищо. В тези случай единствено нещо е мълчание. Мълчанието и да си там, нищо друго.

Гледах другите родители, които имат деца на възрастта на Яни. Какво да говориш на тези хора, на родителите му? И отговорът дойде оттам, откъдето не го очакваш. От Димитри и Калиопи – родителите на Яни. Когато хората минаваха да им изкажат съболезнования, те им казваха: “Не се разстройвате, Яни сега е много добре! Нашият Яни сега не изпитва болки!” Питах се откъде намират сили и си казах, че тези родители, които изпитват страшна болка, които, ако тръгнат да спорят с Бога, ще имат пълно право, откъде намират сила да не го направят и да са Му благодарни, смятайки, че е взел детето, за да е добре? Откъде намират тази сила и вяра? Задаваме си тези въпроси, особено когато ножът опре до кокала.

Когато преди три години бях в Уганда, един ден ми се обади брат ми Яни и ми каза: “Ефрем!…”, със заглъхнал глас. След това някой каза: “Моля, затворете телефона!”

На другия ден ни се обадиха, че Яни е починал. Обвиних Бога. Аз, свещеникът. Казах Му: “Не пазиш Твоите обещания! Аз дойдох слязох в Африка заради Тебе, стараем се да вършим дела, да построим училища и Ти вземаш брат ми? Дори приятел не си, не баща или брат. . .” Не знам дали сте изпитвали такива чувства. Имах гняв, напрежение, без да мога да го открия, на кого какво да кажа? Да кажа на хора, които вчера научиха за Православието: излъгах ви! И внезапно, докато изпитваш болка, идва една майка, загубила своето дете, да ти каже: “Кураж! Бог го взе!” И казваш: как е възможно? Тя едва вчера научи за Христос? Откъде намери чиста, неподправена вяра? А аз, който израснах във вярата, с готовите отговори, да не мога да използвам нито един от тях, за да понеса всичко това?

Мисля, че не трябва да бързаме да даваме отговори. Нека оставим всички натрупани въпроси, които са толкова много, и ставайки още повече, да ги докоснем до Кръста на Христос, до това голямо Защо.

Месогейският митрополит Николай казва: “Припомнете си, че всеки път, когато задаваме въпроса Защо в живота ни, първото Защо било изречено от Христос на Кръста. Защо Ме остави? – казал и Той.”
Всеки път, когато питаме, всеки път, когато искаме убедителни отговори, всеки път, когато сред нашето съмнение искаме пълна сигурност, няма какво друго да направим, освен да поставим въпроси Защо в нозете на Христос и да кажем – “Боже мой, не мога! Знаеш, че не мога. Искам само да ми дадеш сили в този час да го понеса!”

Това е една борба, битка с Бога, която е пожизнена, човек никога не може да каже, че се намира на сигурно в кораба на вярата. Светците също имали такива въпроси Защо.

Преди дни дойде една жена с депресия и ми каза:

- Зле съм, ще умра, Бог ме забрави и т.н.
Казах й:
- Ще ти кажа един израз и ще ми кажеш кой го е изрекъл. Той е следният: “Светлина няма никъде. Христос спи.” Кой го е казал?
- Някой отчаян? Някой, който не вярва в Бога?
- Много си близо.
- Някой, който няма никаква връзка с Църквата? Някой, който не иска нищо да чуе за Църква?
- Още по-близо.
- Кой е в крайна сметка?
- Св. Григорий Богослов.

Всички светци се борили със собственото си аз, със същите мъки, с които се борим и ние. Разликата е, че те намирали пътя си и не потъвали. Св. Григорий пристигнал в Константинопол като патриарх да поеме трона и го посрещнали с камъни. Затова казва: “Светлина няма никъде. Христос спи”, тоест не чува. И ти сега ми казваш: търся, загубих, не ме чува, губя вярата си!

Губиш вярата си. Тук отново ще я намериш. Отново ще се върнеш и отново ще потърсиш утеха от Него.
Някой път казваш: уморих се. Зная го, че се умори. Изпитах болка. Зная, че изпита болка, но ако искаш реално помощ, тук ще я откриеш.

И още нещо за починалия младеж. Той свършваше изповедта, прочитах му опростителната молитва, в която се казва „Господи Боже мой, Ти, Който си дарил на Петър опрощение поради сълзите“, споменавайки примера с опрощението на ап. Петър. Той не знаеше много добре старогръцки. В даден момент ме заговори пред манастирските врати и ми каза:

- Отче, да ти кажа нещо! Яни се казвам, не се казвам Петър!

Оттогава го споменавам за упокой като Яни-Петър.

Знаете ли Христос защо специално споменава ап. Петър след неговото отречение? Защото ап. Петър се безпокоил дали Бог ще му прости и затова Христос след Възкресението казва на жените-мироносици: „Идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал”. Зная, че плака, но да знае, че грехът му е заличен.

Още една битка с Бога. От появата на Бога на земята се появили хора, които искали да заличат името Му от земята. Във Византийската империя имало едно наказание – тогава нямало интернет и информацията не можела да пътува така, както днес. Затова изтривали от всички исторически пергаменти имената на управници, заличавали образите им от всички монети, за да се загуби паметта им, сякаш никога не са съществували. Когато се възкачвал на престола новият управник, който не симпатизирал на предшественика си, заличавал всичко от предишния, статуи, надписи, образи. Имало и хора, които наистина се възпротивили на Бога. Какви били императорите, които буквално казали „ние ще убием Бога, където и да се намира!“ Ирод провел първото гонение и Христос от Витлеем се оказал в Египет изгнаник. Какво друго направили гонителите през последните години? И сега в християнски страни, в Сирия, където вярата бива преследвана? Разговарях с един сръбски свещеник, който ми казваше за Косово, което напълно забравихме. Знаете ли какво става там? Манастирът Дечани е Святая светих на Сърбия, наоколо има миротворчески сили, един манастир в сърцето на косоварите. И тези хора правят православно монашество в сърцето на ислямистите. С тях никой не се занимава, след като CNN не се занимава, те не съществуват. Знаете, там, където няма камери, няма и проблем. Това е известно.

Мнозина завидели на примера на Ирод и искали да заличат името на Христос от света. Когато ходихме в Русия, режимът беше паднал, ходихме в различни места и храмове и класическият ни въпрос бе какъв е бил храмът през годините на комунизма преди да го предадат на Църквата. И ни казваха примерно за манастира “Св. Йоан Кронщадски”, че бил превърнат в обществени тоалетни. Друг храм, понеже имало влажност в него, го превърнали в склад за зеленчуци, друг храм в школа за балет, в обори. Къде са тези, които направили това, и къде е Църквата? Когато отидохме на Червения площад, на входа точно е параклисът “Иверска икона на Пресвета Богородица”, в който постоянно служеха молебни канони. Отсреща е Червеният площад, където, когато се снимали лидерите, липсвал един-защото неговите приятели го унищожили. Хрушчов, който не е смятан за жесток гонител на християните, казал, че ще покаже последния руски поп по телевизията. Къде са всички тези гонители? Няма ги. Умрели и погубили милиони хора, които имали жива вяра в сърцата им.

Днес не знаем какви ветрове ще задухат на следващия ден. Всички тези ветрове на страха, които идват и в нашия двор, не знаем Бог какво ще допусне, ако допусне нещо. Молим се Бог да нямаме по-лоши неща, но разбирате, че, нима Христос има нужда от защита? Трябва да Го защитим? Ние имаме нужда от защитата на Христос.

Да ви кажа един пример, който казва Лимасолският митрополит Атанасий. Казваме понякога за тези, които сквернят храмове, в окупираната част на Кипър турци влизат в храмовете и ги сквернят. И по островите (в Гърция) обвиняваме бежанците, които не зачитат нашата традиция. Ние обаче зачитаме ли я? Те не знаят, това не е оправдание за тях, но не знаят. Eдин културен човек зачита вярата на всички хора. Но ние зачитаме ли нашата традиция? Митрополит Атанасий казва, че турците правят обор от храма. Но когато ние по време на Тайнствата, Кръщение, Бракосъчетание влизаме буквално голи или облечени предизвикателно, зачитаме ли сакралността на храма? Защо имаме такава дързост да говорим за тях с най-лоши думи, докато ние, кръстените и помазаните, се държим така? Бог какво ще подири и от кои? Не трябва ли да сме искрени и честни, ако не спрямо нещо друго, то спрямо нашите избори? Искаме всичко от другите, прецеждайки комара, но поглъщаме камилата. Нека бъдем искрени, защото Бог поругаван не бива, ще потърси обяснение и от тях, но най-вече от нас. Жалбите срещу (шума от ) камбаните от нас тръгват. Никой мюсюлманин не се е обадил в полицията да каже да затворят „дома” на попа. Сега, когато ще дойде имамът с минарето и ще ви събужда в пет сутринта, ще видя кой ще има смелост да се обади на полицията и да каже: моля ви, деликатно, не много грубо, (ги предупредете), защото имамът може да излезе и да започне да реже глави.

Искам да кажа, че наказанията от Бога не са нещо, което Бог пази за нас, а съществува духовен закон, закон на духовната гравитация – ако хвърлиш камък нагоре, не Бог го е хвърлил върху главата ти. Самият камък и духовните закони са отмъстили.
Човекът води битка с Бога, поставя под съмнение, страхува се, много пъти обвинява Бога, и какъв е резултатът? Казандзакис отишъл на Света Гора. Посетил манастири, скитове, но все намирал да каже нещо отрицателно. Ако човек не иска, и в Рая Бог да го отведе, ще каже какво, само това ли е, няма ли още нещо да видим? Наистина бил нещастна душа. Качил се в Карулия, срещнал един подвижник и го попитал:
- Какво правиш тук?
- Боря се.
- С кого се бориш? С дявола?
- Не! В миналото се борих с него. Сега се боря с Бога!
- И какво, очакваш, че ще Го победиш?
- Очаквам да бъда победен!
Запомнете това. Де да можехме да се оставяме да бъдем победени от Бога. Ние да Му кажем – Ти знаеш и начините, времената и колко и кога, всичко знаеш. Най-кратката молитва, която съм чул, е от любимия ни свети Нектарий – „спаси ме, Христе, както знаеш!“ Завчера слушах нещо от папа-Арсений Синайски, превъзходен човек, много силен ум. Всеки път, когато се молите за някой, не казвайте Господи, изцели го!, защото сякаш Му посочваш, сякаш Той не знае какво да прави. Ако му кажеш Господи Иисусе Христе, помилуй го!, Бог ще направи това, което отсъди за правилно. Болестта може да му принесе по-голяма духовна полза от здравето. Трудно е. Помня, че когато баща ми беше болен, отивах и служех параклис към Света Богородица – знаех правилното – и казвах да бъде Твоята воля, но знаех и човешкото – направи това, което искам! Казвах през зъби „да бъде Твоята воля“, да изпълня моето задължение към Бога, но тихо, да не го чуе.

Във всички тези малки и големи битки, е добре човек да се оставя да бъде победен от Бога. . .
Превод: Константин Константинов

 

 

Великопостна аритметика на радостта

Март 26, 2020 in Беседи, Начална страница


Премахването на скърбите и дробното число на самопознанието

– Отец Валериан, защо хората днес често униват, когато биха могли да се радват?

– В едно песнопение за свети Серафим Саровски се пее: „Ето го, ликуващ в скърбите, както ние в щастието, готов да отдаде душата си за другите!”… Коренът на всички страсти е гордостта. Това е, когато човек мисли за себе си нещо, несъответстващо на действителността. Например, смята се за по-умен от другите. А когато макар и в малка степен се открие, че в действителност не е такъв, той унива. Разочарова се, дори не от себе си, а от своите фантазии за своя сметка. Затова Господ често не ни открива цялата ни нищета, за да не изпаднем в отчаяние.

– Да, съвсем друго нещо е от изповед на изповед да опитваш да видиш себе си такъв, какъвто си, пред Кръста и Евангелието върху аналоя, уповавайки се за своето спасение на Бога, а не на своите „заслуги”.

– Най-добре е да нямаш високо мнение за себе си. Има такова сравнение: човек е подобен на дроб – числителят е това, което ти представляваш в действителност, а знаменателят – това, което мислиш за себе си; колкото повече се превъзнасяш, толкова по-малка е стойността на дробта. Ако страстите произтичат от гордостта, то основа на всички добродетели е смирението. Свети Теофан Затворник казва: „Ако се смириш, повече от половината скърби в живота ти ще изчезнат”.

Постът умножава радостта

– В съзнанието на светския човек често всички понятия са преобърнати. Ето, сега тече Великият пост и нецърковните хора се ужасяват: „И какво – и телевизия ли да не гледам? Нито нещо вкусничко, нито развлечения?!” Как да не започнеш да униваш?

– Точно обратното – постът умножава радостта! В Устава има дни на строг пост – това е особено време, време на покаяние, а покаяние без радост няма. А когато вече е позволена храна с растителна мазнина, човек даже и не забелязва това, а радостта се увеличава. След това, гледаш, вече и риба се разрешава – отново радост! А отговяването – голямо утешение.

По-рано дори и без пост в домовете не винаги е имало растителна мазнина. А сега, щом започне постът: „И какво, само каша ли да ям?” – възмущават се хората. Преди, особено в последните години на войната, ако на някого биха предложили каша, той би се чувствал, както се казва, на върха на блаженството. „Какво, само хляб ли да ям?” – недоумяват в наши дни. А някога и коматчето хляб носеше радост. И бяхме винаги радостни. Има нещо за ядене – слава Богу!

А непостещите и преситените от всичко дори не се досещат защо са такива унили. Това се отнася и до съпружеския живот. Ако съпрузите се въздържат от време на време, винаги ще бъдат желани един за друг.

Между другото, гърците превеждат думата „униние” като любопитство. Нашият руски мислител Иван Илин отбелязва, че любопитството, като прахосмукачка, всмуква всичко наред, без да гледа какво е то – само да има нещо ново. „Всеки миг – пише той за любопитния – трябва да го утешиш с нещо ново, с нещо ново да го обнадеждиш. Той напрегнато се вглежда и вслушва в света: няма ли да се мерне там нещо ново. Какво? – Няма значение! Нещо неизвестно, неизпитано, нечувано. Иначе… иначе го заплашва скука…”.

Закономерната последователност

– „Унинието е внук на скуката, а дъщеря на леността” – казвал преподобни Амвросий Оптински.

– Да, а леността, както някой е отбелязал, е двигател на прогреса. Но също така е и негов резултат. Сега в дните на Великия пост се чете молитвата на свети Ефрем Сирин: „Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие…” Наистина: отначало е безделието, а след него идва и унинието.

– А за унинието светите отци казват, че то е разпускане, разслабление на душата и тялото…

– Да, даже сега сред младите има такъв израз: „да разпуснеш”. Пази, Боже! И ето – униват.

–Получава се затворен кръг. Има такъв израз: „бесът го върти”. Макар че, казват, има униние и под маската на бурна дейност, но цялата тя също е някак празна. Като центрофуга – човек вече не съзнава какво прави и защо. „Хартийки от място на място преместват” – случвало се с негодувание да казва схиархимандрит Илий (Ноздрин) за московската суета, когато благославял хората да се връщат към земята.

– Преподобни Серафим Вирицки, казвал: „Русия ще живее от земята”. По-рано нямаше кога да скучаем или да се леним – затова и не унивахме. Щом поизраснехме малко, трябваше и вода да носим, и дърва да цепим, дойдеше ли пролетта – трябва да се копае, сади, полива, след това – да се плеви, да се окопава, после да се събира реколтата… Така свикнахме на труд. Аз и сега не мога да разбера: какво униние може да има? На мен време не ми остава! Кога да унивам? Когато не знаеш какво за правиш с времето си – униваш, а когато нямаш време и униние няма да има.

Днес даже и дистанционно измислиха: дори за да включат телевизора не слизат от дивана. Телевизионната наркомания стана обикновено явление. За съжаление, хората забравиха първоначалното название на кинематографа: „илюзион” – т.е. това са илюзии. Ето така живеят хората – с някакви призраци, миражи. Липсата на реален живот принуждава съвременниците да измислят несъществуващи проблеми – това не е така, онова не е така – и постоянно се чувстват нещастни.

– Казват, че врагът действа чрез въображението.

– Светите отци го наричат „художник”, той рисува картини пред мисления поглед на човека. Например, започва да напомня нещо от миналото, подстрекавайки към злопаметност. Или, най-често, ни кара да мечтаем за бъдещето. И при това знае, на кого какво да подхвърли. На някои внушава страхове. Младежта съблазнява най-вече с мечти за някакъв неосъществим разкошен живот, пълен с феерични удоволствия, та след това, като се почувстват излъгани, да изпаднат в униние. Казано е: две са безсмислените неща, които вършат хората – измъчват се от онова, което вече е минало или от онова, което още не е станало.

Погасяване на задълженията

– Не е ли същото, когато поради гордост човек окайва себе си: „Как можах?!” (а кой си ти, че да не падаш?) – или не може да се примири с някакви обстоятелства: „Защо?”, или се страхува от тях?

– Това, което получаваме в живота не е по греховете ни. Кажи на човека, че нещо му е изпратено поради греховете му и той още повече ще отпадне духом. Не, в Писанието е казано: „Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове” (Пс. 102:10). Т.е. това, което се случва в живота ни, получаваме по милост, а не по греховете ни! По греховете ни би могло да бъде и по-лошо.

– Преподобни Паисий Светогорец казва: „Лекарството против униние е да славословиш Бога”!

– Да, а се случва да нареждат: „Ох, животът е така тежък!” Питам: „А аборти правили ли сте?” – „Да, да…” „Знаете ли, за едно убийство на собственото дете – а абортът е убийство! – по земните закони по-рано са давали 25 години каторга. И сумирали сроковете: за две убийства – 50 години, за три убийства – 75 години каторга. А Вие сте на свобода…”

– Свети Игнатий (Брянчанинов) отбелязва, че понякога унинието идва от неправилен поглед върху скърбите, когато човек гледа на тях като на нещо неизменно. Но ако трезво оценим греховете си, излиза че…

– Кръстът се изпраща на човека, за да се очисти душата му. Щом скръбта или болестта принесе своята вътрешна, духовна полза, Господ може да вземе или да облекчи кръста. Премъдрият Соломон написал върху пръстена си: „Всичко преминава, ще мине и това”. Знаейки, че за претърпяването на скърбите Господ прощава грехове, светите отци сами търсели да претърпят нещо от някого. А ние често няма какво да търсим. Просто потърпи човека до теб – той е твой благодетел. Сам Господ ти дава възможност да простиш: простил си – и на теб се прощава някой минал грях – така твоят дълг поне отчасти намалява. Когато осъзнаем колко голям е дългът ни, с всички сили ще се стараем чрез „печалба” да го погасяваме: „обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44).

– При вярващите, каквото и да се случи – радваме се, благодарим! Даже когато грешим, нали можем да се покаем – отново радост!

– Казано е: „С нас е Бог, разберете, народи, и се покорявайте, защото с нас е Бог!” (Ис. 8:9). При такова покровителство просто нямаме право да униваме! Унинието е от това, че забравяме Бога.

 

Източник: Православие ру

Случващото се е добър повод Православната Църква да се подготви доктринално за есхатологичните времена

Март 23, 2020 in Беседи, Начална страница


 

Архиепископ Теодосий (Снигирьов) – викарий на Киевския и на цяла Украина митрополит Онуфрий, доцент от Киевската духовна академия, управляващ на Северното викариатство на украинската столица и възглавяващ църковния съд на Киевска епархия.

 

– Владико, в църковните среди тече гореща полемика – трябва ли да се прилагат санитарните изисквания на светските власти към Църквата? Предава ли се вирусът чрез Причастието? Какво да правим, ако от нас поискат да затворим храмовете? Какво е вашето мнение по всички тези въпроси?

 

– Това, че коронавирусът стана подтик за църковна дискусия е много добре. Църквата винаги трябва да бъде готова за външни предизвикателства и опасности, а спокойните времена способстват за отпускане. Коронавирусът е добър повод Православната Църква да се подготви доктринално за есхатологичните времена. Да се подготви богословски, канонически, литургически. Засега това, което се чува по темата в голямата си част е концептуално незряло и недалновидно.

 

– Какво имате пред вид?

 

– Чуват се основно две противоположни позиции, всяка от които е крайна. Неразумно крайна, както ми се струва. Първата е – дайте безпрекословно да слушаме всички противоепидемични предписания на местните власти, да затворим храмовете, да отменим за известно време Причастието и другите тайнства, докато не завърши пандемията. Някои поместни Църкви вече тръгнаха по този път, взеха съответните решения. А втората крайност е следната: нищо не може да навреди на вярващите, нека не обръщаме внимание на тези страшни приказки за малки деца, да ходим по-често в храма, да се причастяваме и всичко ще бъде наред. Е, ако се заразим, значи така ни е било писано. Смятам, че и двете крайности са богословски несъвършени и могат да бъдат много опасни за Църквата, ако не сега, то в бъдеще.

 

Князът на този век, който в лицето на секуларизирания свят противостои на Христовата Църква, през цялото време проверява каква е нашата устойчивост, търси слабите ни места, в които може да направи пробив в живота на Църквата. Сега, с този коронавирус, той също ни пробва. Може би след два месеца ние с усмивка ще си спомняме за тази страшна приказка, както си спомняме сега за „птичия” или „свинския” грип. Но това, което ще бъде казано и прието от Църквата сега, ще има последствия в богословски, канонически и литургически аспект за дълго, а може би, и завинаги. Без да се впускаме в излишни разсъждения, какво представлява коронавирусът – технология на влияние или реална пандемия, ще кажем само, че доктрината, която ще бъде изработена от Църквата във връзка с тази ситуация, ще стане в бъдеще или имунитет и защита от по-силни и по-изтънчени удари срещу Църквата, или ще се превърне в пробойна в църковния кораб.

 

– Как може да стане това? В какво се изразява слабостта на позициите, които изказват днес вярващите?

 

– Ще започна от втората крайност – „на нас нищо няма да ни навреди!” Това звучи, най-малкото, самоуверено и понамирисва на духовна прелест. Тази самоувереност се ражда от неофитството на изразителите на тази позиция, от непознаването на църковната история, на православната аскетика, от това, че те не познават своята немощ, в това число и немощта на своята собствена вяра. Те са уверени, че евангелските думи „ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди” (Марк 16:18), са казани лично за тях, за тяхното днешно духовно състояние. Без да се впускам в детайли в тази дискусия, само ще отбележа, че свещенослужителите от по-възрастното поколение, а също и миряните от традиционно православни семейства, които имат църковна закваска от деди и прадеди, нямат този комсомолски плам – „на нас нищо няма да ни навреди!” Макар че на хората от това поколение по силата на тяхната вяра и смирение, вероятно наистина нищо няма да им навреди. И къде е границата между „няма да ни навреди” и „ще ни навреди”? Евхаристийната чаша – светената вода – чудотворната икона – обикновената икона – храмът – теплотата1 – благословението на свещеника – свещта, просфората? Как да определим границата от какво можем да се заразим, а от какво – не? И ако при това помним изявлението на Светия Синод за необходимостта от дезинфекция на храмовете и използване на еднократни чашки за теплотата, значи все пак е възможно някъде да се заразим. Има ли тук място за чудото? И къде е границата между чудото и обичайното? Лично аз мисля, че място за чудо, безспорно, има. Но има и граница. И тази граница не може да бъде определена така примитивно, както ни се иска и както би ни било по-удобно от практична гледна точка: ето, от Чашата не можем да се заразим, а от теплотата е възможно, затова и чашките са еднократни. Тук нещата са много по-сложни и това е поле за работа на Синодалните комисии и мъдрите духовници. Но сега не става дума за това.

 

Ако хипотетично тази прелестна (в духовния смисъл на тази дума – бел. прев.) хипотеза – „Нищо няма да ни навреди!” – без всякакви уговорки бъде приета днес в качеството на общоцърковна доктрина, то в бъдеще това би могло да стане в ръцете на дявола мощен инструмент за борба с Църквата. Защото уверените в своята праведност и в своето право на чудо хора, които отхвърлят божествения дар на разсъждението, врагът може да сломи много лесно – и духовно, и телесно. Сам Бог посрамва горделивите, а на смирените дава благодат. Мисля, че за читателите е възможно сами лесно да си представят как противниците на Църквата могат да отровят/заразят/осквернят цели общества от такива вярващи горделивци. Ако, разбира се, Бог не се смили над Своите глуповати и самоуверени чеда и не им прати избавление в лицето на някой нов великомъченик Теодор Тирон…

 

– А каква би могла да бъде вредата, ако нашата Църква приеме за правило да следва изцяло предписанията на епидемиолозите, както вече направиха в редица Църкви?

 

– В този случай ние можем да попаднем в капан, който ще щракне зад нас. Земната Църква все някога, по времето на Антихриста, ще се окаже в подобен капан, когато ще ни лишат от свободата да извършваме литургия и от много други неща. Но защо сами да приближаваме тези времена? Ако Църквата приеме като доктрина за реагиране на социалните проблеми – „Изпълняваме всичко, което ни кажат!”, в недалечно бъдеще властите в различни страни ще могат да затварят храмовете ни и да лишават вярващите от литургия под всякакви хуманитарни предлози: пандемия, опасност от ядрена война, промяна на климата и т.н. Вярващите в Украина, а сега и в Черна Гора, в последно време много добре разбраха, как съвременната политика, без да променя хуманния израз на лицето си, може да се опитва да разори и унищожи многомилионни църковни общности, използвайки своите лостове за управление. Това не дава поводи за оптимизъм. И още днес трябва да сме готови за съществуване на Църквата в подобни условия. Сляпо да следваме нарежданията на властите, означава да попаднем в поставените мрежи.

 

– Какъв е изходът? Какви богословски и канонични основи трябва да положи днес Църквата при решаването на подобни хуманитарни въпроси, за да се защити от проблеми в бъдеще?

 

– Нашата Църква вече започна да прави това. Изявлението на Светия синод на Руската Православна Църква във връзка с епидемията, а също местните епархиални послания на йерарсите на нашата Църква твърдо и еднозначно отклоняват паството от едностранчиво разбиране, а значи и от едностранчиво решение на възникналия проблем. Мисля, че над това са длъжни много внимателно и оперативно да поработят и профилните църковни комисии, за да намерят нужните механизми за защита на Църквата и нужните думи за обясняване на тези механизми на вярващите. Ще изкажа своята гледна точка, която в някаква част може да се окаже несъвършена или погрешна – това ще стане ясно след окончателните църковни определения. Струва ми се, че от една страна, трябва да се разработи вътрешно църковна концепция за информационна защита на паството от всякакви лъжевируси, като технология на съвременната геополитика. При това трябва да се вземе пред вид неопределеността на реалната епидемична ситуация, когато в бъдеще ще бъдат използвани такива технологии, което означава, че и фактическата санитарна защита на вярващите при посещението на храмовете трябва да бъде от типа „за бързо реагиране”.

 

А от друга страна – трябва винаги да сме готови за изпълнение на Евангелието:

 

„Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте и не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки” (Мат. 24:6-8).

 

Следователно трябва да разработим и да имаме литургическа концепция за живота на Църквата, ако изведнъж обществото бъде връхлетяно от истинска смъртно опасна инфекция, или заразяване на територии с отрова или радиация, без възможност за евакуация. Това не са фантазии и нечии страшни истории за деца. Това е апокалиптичната реалност на бъдещето. Кога Църквата ще се сблъска с тази реалност не знае никой освен Бог. Но нейни отзвуци, така да кажем „репетиции”, вече се случват. Ето, например, коронавирусът. И Църквата още днес трябва да бъде готова за възможни мащабни катастрофи и реални пандемии.

 

Каква е алтернативата на общественото богослужение? Къде е мярата за допустимост на дезинфекция (дезактивация и т.н.) на светинята? Има ли алтернатива в условията на тотална епидемия храмовото причастяване? Може би в такива изключителни случаи трябва да се позволи на миряните да се докосват да запасните Дарове и да се причастяват с тях у дома, както е било в древната Църква? В този случай ще трябва да се определи кой е истински „мирянин” и кой – не. Фиксирани списъци на енориашите? Еднократни съсъди за запасни Дарове, които могат да се изгарят? Дистанционна изповед? Всичко това са въпроси, пред които, уверен съм, рано или късно нашата свята Православна Църква ще се изправи. Да даде Господ това да се случи колкото се може по-късно. Но ние трябва да се подготвяме за решаването им още днес.

 

1. Теплота – вино, разредено с топла вода, което, според руската литургична традиция, се приема непосредствено след причастяването, за да се предотврати оставането на частици от Причастието в устната кухина на причастилия се.

 

Източник: Православие ру

ОТВОРЕНО ПИСМО ОТ ИГУМЕНИ И ИГУМЕНИИ НА МАНАСТИРИ, МОНАСИ, МОНАХИНИ И СВЕЩЕНИЦИ ОТНОСНО ВЪВЕДЕНОТО ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ И ЕПИДЕМИЯТА С КОРОНАВИРУС.

Март 20, 2020 in Беседи, Начална страница

 

До всички православни християни – членове

на Българската Православна Църква,

до страдащия български народ

20 март 2020 г.

 

Отворено писмо от игумени и игумении на манастири, монаси, монахини и свещеници относно въведеното извънредно положение и епидемията с коронавирус.

 

Скъпи в Господа братя и сестри,

 

Дълбоко страдаме заедно с целия ни народ и молим Нашия Господ Бог Иисус Христос да отклони надвисналото над страната ни и целия свят изпитание, да прекрати пандемията, и в света да се възцари мир и благоденствие.

 

В тези тежки времена всеки един от нас трябва да даде всичко от себе си, според своето звание и професия, за прекратяване на идващото зло.

 

Братя и сестри, целта на човешкия живот е да достигнем светостта, т.е. пълно единeние с Богочовека Иисус Христос и любов към ближния. Отклонихме се от целта, и всесъвършената Божия любов, желаеща да ни спаси, ни отрезвява, за да ни върне отново в своите обятия. Бог допуска да страдаме, за да осъзнаем очевидната истина, че телесната болест се предшества от духовно заболяване. Щом оставяме греха и безверието да царуват в нас, идва и неизбежният духовен резултат – болести, страдания, бедствия, нещастия. Единственият начин да оцелеем физически и духовно е да се обърнем отново към Създателя си, Когото изоставихме. Сега текат дните на Великия Пост. Нека в това време на покаяние, ние православните християни преосмислим отношенията си към Бога и ближния и се постараем чрез лекарствата на изповедта и светото причастие, на църковните тайнства, на съвместните молитви, придружени от дела на милосърдие и любов към ближния, да излекуваме душите си от епидемията на греха. Защото покаяние означава пълна ликвидация на греха. Тогава, по силата на духовните закони, ще победим и болестите.

 

От хилядолетия насам могочислени са случаите на прекратяване епидемии и бедствия, нападения на нашественици, земетресения, пожари и всяко зло, чрез светата Литургия, общи молитви на вярващите християни, молебени и литийни шествия с изнасяне на свети икони и мощи, освещаване на вода и поръсване на хората и домовете им. От многото записани ще приведем само няколко:

 

През 542 г., по времето на царуването на император Юстиниан Велики, в Константинопол имало епидемия, от която умирали по 10 000 души на ден. Към това се прибавило и разрушително земетресение с множество трусове в Антиохия. На празника Сретение Господне, след като целият народ излязъл на литийно шествие с Честния Кръст и обиколил Константинопол, бедствието начаса се прекратило.

 

Подобно събитие се случило в Константинопол, когато градът е спасен от смъртоносна болест – извършило се кръстно шествие с част от Честния кръст Христов и водоосвещение, след което морът се прекратил, в чест на което е установен празникът на произхождението на Честния Кръст на 1 август.

 

През 1352 г. град Новогород бил спасен от чума от чудотворната Богородична икона „Знамение”.

 

През 1654 г. град Шуи в Русия бил спасен от чумна епидемия, след изнасяне по улиците на града и домовете на Шуйско-Смоленската икона на св. Богородица.

 

През 1656 г. град Казан е спасен от чумна епидемия след лития из целия град със Седмиезерната икона на св. Богородица, водоосвещение и помазване на вярващите.

 

През 1654 г. и 1771 г. град Рибна Слобода е спасен от чумни епидемии чрез литийно шествие по домовете на иконата на св. Богородица Одигитрия „Югска”.

 

През 1771 г., по време на най – страшната чумна епидемия в Русия, в Нижни Новогород била донесена Владимирската икона на Божията майка. Тя била понесена из града и станало чудо – хиляди получили изцеление покланяйки се и целувайки иконата, а чумата спряла точно до улицата, през която минало шествието. В същото време в гр. Калуга чумата била толкова жестока, че ежедневно умирали стотици хора и цели домове запустявали. Лекарите били безсилни. Тогава от манастира „св. Лаврентий”, донесли Калужската икона на Божията Майка, обходили всички улици и домове, обявили тридневен пост и отслужили пред нея всенароден молебен. И по застъпничеството на Божията Майка чумата се прекратила.

 

През 1755 г. се прекратява чумната епидемия в Москва, Ярослав, Рябинск и Казан след литийно шествие по улиците и домовете и водосвет пред Казанската икона на Божията Майка.

 

През царуването на Екатерина Втора в Русия (1762 – 1796 г.), след лития с иконата на св. Богородица „Радост на всички скърбящи”, се прекратила епидемията от едра шарка.

 

През 1830 г. и след това през 1855 г. се прекратила върлуващата в гр Изюм холера чрез лития по всички къщи на Изюмско – Плещанската икона на Богоматер и водоосвещението пред нея.

 

В Йерусалим Горненският девически руски манастир в Ейн Карем е спасяван два пъти от холера чрез изнасяне и лития с Казанската икона на Божията Майка, която се пази там.

 

Ще приведем и два случая от нашата страна, като те са много повече.

 

През 1837 г. в Ловешко и Троянско възниква епидемия от чума. Троянските първенци съветали игумена на Троянския манастир да затвори обителта за храмовия празник Успение Богородично, защото събралите се много хора ще заразят всички и мнозина ще умрат. Игуменът категорично отказал да изгони хората дошли за утеха и духовна подкрепа в светата обител. Някои от работниците и монасите в манастира се уплашили и избягали. Всъщност се оказало, че никой от пребиваващите в манастира не се заразил, а всички, които избягали били поразени от чумата и умрели.

 

През 1919 г. в с. Кочериново бушувала „испанската болест”. Всеки ден умирали по 6-8 души.Тогава повикали монаси от Рилския манастир с чудотворната икона на св. Богородица „Осеновица”, която се пази там. След извършения молебен пред иконата в храма на селото, още същия ден, се прекратила епидемията и смъртни случаи вече нямало.

 

Дори и безбожният диктатор Сталин бил принуден през 1941 г. да отвори 20000 храма в СССР, когато му било възвестено видението на Ливанския Митрополит Илия, че Русия ще бъде спасена, само ако се отворят храмовете и семинариите и се правят шествия с чудотворната Казанска икона на Богоматер. Лично маршал Жуков обиколил със самолет обсадената Москва, носейки иконата на борда. Веднага немците започнали да бягат в панически ужас, изоставяйки техниката и оръжията си. Иконата била носена пред войските по целия път на освободителната война от Сталинград до Берлин.

 

По време на епидемията от туберкулоза, в средата на двадесети век, в Гърция много свещеници са служели в църквите на болниците и санаториумите, като са причастявали стотици болни в последен стадий на болестта и по изискването на светите канони, след службата е трябвало да потребят (изпият) останалото св. Причастие. Не е известен нито един случай на заразен от болестта свещеник. Напротив – в една от болниците, където служили свещеник и дякон, дяконът в продължение на три седмици отказвал да потреби причастието поради страх от заразяване и се налагало да го потреби свещеникът. Оказало се, че след три седмици дяконът се е заразил, а свещеникът останал здрав. В тази тежка епидемия не се намерил нито един гръцки лекар, който да посъветва свещенослужителите да не потребяват Светите Тайни поради опасност от заразяване.

 

Както в дните на извънредното положение не спират дейности като здравеопазване, снабдяване с лекарствени средства, доставки на хранителни продукти и продажбата им в хранителните магазини, енергетика, и всички необходими за поддържане на телесния живот и здраве дейности, така и християните не бива да се лишават от духовната храна, без която умира душата, а по-сетне и тялото, която е светото Причастие, молитвата вкъщи и в храма, църковните тайнства. Великият професор по гнойна хирургия и канонизиран за светец на православната църква, св. Лука Войн-Ясенецки, живял в средата на 20 век, и по чиито учебници се учат днес младите хирурзи, пише: „В Светото Причастие нашият Господ Иисус Христос се съединява с нас съвършено реално, субстанциално, със Своята истинска кръв и Своето Тяло, което ни е дал заради греховете на целия свят и заради нашите грехове”. Самият той не прекратявал извършването на богослужения, св. Литургия и св. Причастие при никакви обстоятелства.

 

На всяка света Литургия в храма се извършват молитви за светската и духовната власт, за лекарите, за болните, пленените, затворниците, наркоманите, починалите. Чрез молитвите на Църквата се освещава всеки човек, независимо дали е вярващ или невярващ, цялата страна, целият свят.

 

Вярващите християни винаги са били едни от най-съвестните и отговорни граждани на държавата, защото се стараят да изпитват съвеста си, бдят над себе си и са научени на дисциплина. Затова призоваваме целия ни православен народ да спазва установените от властта изисквания на извънредното положение и да участва по-активно и молитвено в тайнствата на Светата ни Църква.

 

Нека всички се обединим в Светата Евхаристия, в покайни молитви и молебени да измолим прошка на греховете ни и Божията милост над целия свят.

 

Да не се страхуваме, християнинът е храм на Живия Бог и по думите на св. Евангелие „Този, Който е във вас е по-голям от онзи, който е в света (дявола)”.1 Йоан 4:4

 

Да си припомним думите на блаженопочиналия и приснопаметен архиерей на Църквата ни – Неврокопски Митрополит Натанаил, отнасящи се за дълга на всеки християнин: ”Мой дълг е да спася всеки човек, да спася целия свят. Да отдам сърцето си на Христа, а живота – на ближния!”

 

Ако следваме стъпките на Христа по кръстния път към Голгота – с търпение, смирение и душевно спокойствие – ще посрещнем с радост Светлото Христово Възкресение и ще се поздравим с

 

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

 

ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!

 

1. Зографски манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец” – Света Гора, игумен архимандрит Амвросий с братството

2. Роженски манастир „Рождество Богородично”, игумен архимандрит Епифаний с братството

3. Хаджидимовски манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец”, игумен архимандрит Теофил с братството

4. Чекотински манастир „Св. Архангел Михаил”, игумен йеромонах Михаил с братството

5. Правешки манастир „Св. великомъченик Теодор Тирон”, игумен архимандрит Йоан

6. Руенски манастир „Св. Йоан Рилски”, игумен йеромонах Йоан с братството

7. Лопушански манастир „Св. Йоан Кръстител”, игумен архимандрит Нифонт с братството

8. Чипровски манастир „Св. Йоан Рилски”, игумен архимандрит Нифонт с братството

9. Врачешки манастир „св. Четиридесет мъченици”, игумения монахиня Касиана със сестринството

10. Ресиловски манастир „Покров Богородичен“, игумения Мелания със състринството

11. Гоцеделчевски манастир „Живоприемен Източник”, игумения монахиня София със сестринството

12. Клисурски манастир „Св. св. Кирил и Методий”, игумения монахиня Таисия със сестринството

Как се отнася Църквата към катастрофалните явления

Март 20, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Живеем в последната обичайна седмица за света (беседата е изнесена в дните преди Сиропустна Неделя). Оттук нататък, казват специалистите, ако станат нещата, които се очертават, постоянно ще влизаме в един нов начин на живот, където страхът ще господства.
Въпрос: През този период целият свят наблюдава тревожно т. нар. коронавирус, който се разпространява навсякъде с голяма скорост, причинявайки смъртта на хиляди хора. Някои статии, публикувани в чужбина, поставят под съмнение този вирус, казвайки, че е създаден умишлено. Въпросът ми е как Църквата се отнася към такива катастрофални явления, които се нуждаят не само от научно изследване, а и от духовно – нещо, което ние християните очевидно забравяме.

 

Отговор: Много актуален, важен въпрос, и за съжаление съм сигурен, че ще го има и при следващата ни среща. „Платата, що дава грехът, е смърт“ (Римл. 6:23). Забравили сме това, всички ние. Когато четеш Стария Завет, това ти казва. Всички пророци, всички патриарси, цялата история на Стария Завет, който изобщо не е някакъв мит, казва това. Всеки път, когато е налице отдалечаване от истинския Бог, всеки път, когато някой грях се извърша многократно, особено грехове, свързани с вярата, магиите, плътските грехове, особено противоестествените, в, и извън брака, и четвърто, абортите. Тези четири групи грехове са водили и водят до болести като коронавируса.
Въпросът е, че епидимолозите към настоящия момент не са открили лекарство за този вирус, за този странен вирус, за който първоначално ни казаха, че идва от животни, от употребата от страна на китайците на нечисти животни. Припомням ви, че в Стария Завет животните се делят на чисти и нечисти и човекът не е трябвало да яде нечисти животни. Въпросът е, че този проблем се наблюдава и в страни, в които не ядат прилепи и не продават прилепи и паяци на пазарите. Италия е един пример, който трябва повече да ни проблематизира, отколкото Китай. И то коя област на Италия? Северна Италия, която не е слабо развита, както Южна Италия – сега и там има такива случаи.
Преди малко някой попита за малодушието и маловерието. Ако новият световен ред успя да затвори устата на политиците и да гласуват законопроекти за противоестествени неща, извън нашата традиция, извън нашата вяра, (Кипър узакони регистрираното партньорство за еднополови двойки) разбирате какво имам предвид, да не ме пратят на разпит отново! Преди още да се изкаже прокурорът (митрополит Неофит имаше изказвания, насочени към хомосексуалните), някои заявиха: Морфоският митрополит е виновен, да млъкне! И какво казах? Самопонятното. Не казах нещо ново. Повечето архиереи – мълчание. Някои ми намекнаха: Владико, тези неща не се говорят! Казах им: да, виждат се! Интернет е пълен, и ние нищо да не казваме! Колко „хубаво“! Не остана семейство, което да не е заплашено от развод, от това, което гледат. Според света Синклитикия от гледането се поражда желанието (похотта) – и в най-чистия и в най-големия подвижник. Интернет е пълен, малките ни деца от 8-годишна възраст знаят как да влизат и гледат. А родители и дядовци, и свещеници, и владици представа си нямат! И ние да не сме говорили!
Ходим в училищата, отварят ни вратата, казват: елате! Ходих и днес, и вчера, и утре ще ходя. Най-големите герои днес са учителите. Те самите казват: колко хубави неща чухме днес! И за какво говорих на децата? По повод Благовещение, взехме иконата и им говорих. Човек и Богочовек. Какво е човекът? Душа и тяло. Какво е смъртта – разделяне на душата от тялото. Кой победи смъртта, деца? Христос. Кой е Христос? Синът Божий. Така децата от малки научават от местния епископ какво е смъртта, какво е възкресението. Къде намираме Христос? В Литургията, Ваше високопреосвещентво, където се причастяваме с Тялото и Кръвта на Христос, в изповедта, в любовта, в прошката.
По този начин Църквата присъства в живота на децата. Неща, които не могат да ги кажат нито учителите. Защо не могат да ги кажат? Забранява им обединена Европа. Чувате ли? И това, че ни допускат (в училищата) е благодарение на тяхната благоразположеност, както на министерството на образованието, така и на учителите ни. Ако искат, ще ми тръшнат вратата под носа.
Каква връзка има това с коронавируса? Причините за епидемиите не са телесните микроби, те са поводи, а причините са духовните микроби, произвеждани от големите грехове на всички нас. Абортите, богохулства, безбожие, които вече стават професия, които стават закон. Това са невиждани досега неща. Мислете ли, че те ще останат без последици? И не Бог създава епидемиите. Обърнете внимание. Бог ще използва всички тях, за да направи чудеса.
И сега навлизам във въпроса, как Църквата се отнася към такива катастрофални явления. И не са само епидемиите, не се лъжете – поради пророчествата – че следващите ни проблеми ще са само войни – дали с турци или с някой друг. Това са малки епизоди, които ще станат големи, ще доведат до световна война, но всички тези законопроекти, всички тези грехове, които описах преди, изпълват хората с демонични микроби и това започва да влияе – за две години станаха толкова вулканични изригвания, колкото не са станали за 200 години, трусове, няма ден без трус, по цялата земя.  „Всички твари заедно стенат и се мъчат досега“, по думите на св. ап. Павел. Епидемии, цунами, различни явления, които по-рано не бяха толкова силно изразени. Ще ги имаме оттук нататък. И Божии хора са ги предрекли, и ние, клетите, ги казвахме прикрито, за да не се уплашат много хората. Но сега не е нужно да говорим ние, говорят новините. Сега пред нас е последният и може би най-големият въпрос, който трябва да получи отговор и не можем да му отговорим сега. Казвам ви, следващите месеци тези митрополити, които няма да могат да застанат пред хората, Църквата няма да им нужда от тях. Чувате ли? Зная, че това са тежки думи. Какво означава да се изправиш пред хората? Да помогнеш на хората да се покаят, покаянието е изцеление, ако не могат да спрат всички тези катастрофи, поне да са в ограничена степен, в малка степен. Това можем да го постигнем ние, православните християни. Можем да го постигнем, за да дойде по-малко зло. Както каза Света Богородица на Стилиян Милонас през 1964 г., на когото се яви в Еврихорос, и му казала:
- Стилияне, трябва да правиш бдения! От 00.00 ч. до 03.00 ч., да коленичиш, да ставаш и отново да коленичиш!
- И защо Богородице? – й казал – да правя бдения?
- След 10 години ще стане голямо зло в Кипър.
И простодушният Стилиян й казал:
- След като, Богородице, ще стане това зло, аз защо да загубя съня си?
И преблагата ни небесна Майка му отвърнала:
- За да дойде, Стилияне, по-малко зло!
Чувате ли как действа Бог? Човеколюбиво, милосърдно, не наказва, обучава ни, под формата на операция, за да се изцелим. Дяволът иска разрушението на целия свят. Не може да разруши Бога, иска да разруши Божия образ на Бога и Божието творение. Ние се опитваме да станем според силите ни чист Божий образ без зли желания, гняв и неверие. Бог цени усилията на всеки един.
Трябва да говорим за покаяние на близките ни, на тези, които се интересуват. Най-главното – да се помолим усърдно. Попитах един Божий човек: ще отида да говоря, му казах, и съм сигурен, че хората ще чуят сега, защото са много замислени за това, което става, военните действия, но повече за болестите. Какво да им кажа? И какво мислите ми каза? Е, да четат молебния канон към св. Харалампий, защото в по-стари времена той победил чумата. Какво била чумата? Епидемия. И хората умирали без да знаят защо. Почитта към този светец нараснала, защото много хора видели как той прогонва болестта. Ако отидете в Дения (кипърско село) и попитате защо св. Харалампий е ваш покровител светец, ще ви кажат: имаше чума, стигна до Дения, св. Харалампий я прогони и не стига до нашите села.
Искате ли да ви кажа един светец, който ще се яви велик прогонител на инфекциите, защото това е заразна болест – свети Никифор Прокажени. Той почувствал върху собствената си кожа тази болест (проказата). Сега Бог ще му даде благодат и този, който го призовава, ще го има за закрилник. Защото, ако – да не бъде! – тази болест се разпространи и стигне и до нашата страна, което е много вероятно, в Египет стигна, в Италия, не е далеч, имаме и окупираните земи, имаме и толкова чужденци и туристи, никой не смее да каже да спрем многото и безцелни пътувания.
Следователно ще имаме нужда от хора на вярата. Знаете ли защо по време на гоненията мнозина станали християни в първите години от появата на Църквата? Тогава имало една епидемия, като холера, чак децата на императора се заразили. Всички придворни лекари се скрили. И кои отивали да видят децата на императора, болни от холера? Християните от тъмниците. Отправяли молитви, правили Маслосвети и мнозина оздравявали благодарение на вярата, добрите дела и смелостта на християните. Тоест тук те искам, раче, да ходиш по живи въглени (гръцка поговорка). Това ще стане сега. Сега ще се види кои от нас, каквото и положение да заемаме в обществото, имаме вяра в нашия Бог, влагаме Го в нас и отиваме при болния ни брат да му занесем една чаша вода.
Св. Антим Хиоски живеел заедно с болните от проказа в Хиос през 20 век. И им служел, отслужвал им Литургия, причастявал ги и не се заразил, не умрял от проказа и живял до 95 години. Моят старец Евмений, ученик на свети Никифор, се разболял от проказа, в манастирчето, в което живял. Бог допуснал един свят човек да бъде изпитан с тази болест. Отишъл в лепрозорията „Света Варвара“ в Егалео, проказата започнала да го поразява, изпитвал страшни болки, сякаш вила се забива в него и му късала месото му. Така ми го описа. Но вдигал ръце към небето: Христе мой, благодаря Ти за кръста, който ми прати! Голям кръст- голямо възкресение! Прати ми само един човек да ме научи на сърдечната молитва!
И кого му пратил? Св. Антим му пратил стареца Никифор от Хиос в лепрозорията в Егалео, пратил му и едно писъмце и му писал: отче Софроние, както се казвал тогава, пращам ти едно съкровище да те научи на това, което търсиш. Да се погрижиш за него, и ще станеш наследник на това съкровище. И той ме научи – ми каза старецът – на целия духовен живот на светостта.
В даден момент открили лекарство срещу проказата. Имаше пет добри монахини – запознах се с тях, също болни от проказа. Знаете ли какъв обет дали? Чуйте как християнинът подхожда към коронавируса, проказата и всички тези злини, за които говорим.
Тези монахини – едната се казваше Филотея – виждали, че хората изпитват болка, роптаели, някои се самоубивали от отчаяние, пропъждани от близки. Не били всички като св. Антим и св. Никифор. Съществуват различни хора. Милите монахини, които също били болни, им състрадавали и какво казали: Христе мой, да открие някой смирен лекар лекарство срещу проказата, и даваме обет в живота ни, когато оздравеем, и оздравеят и нашите ближни, да не ядем елей! Дори на Пасха!
Дори на Пасха. И лекарството бе открито. Чувате ли как християните се намесват в историята на света? С молитвата си, с жертвата си, с поста си, със светостта си. Лекарството било открито. Какво мислите направили петте монахини? Спазили обета си.
Аз го сварих. Една Пасха прекарах при тях. Бог ме просветли, когато реших да дойда в Кипър да стана монах и казах – последната Пасха няма да отида при стареца Яков в Евбея. Ще отида със стареца Евмений, за да прекарам една Пасха и с тези хора. Това бе най-хубавата Пасха, която преживях.
Казахме Христос воскресе! Повечето от нас обикновено бързаме за барбекюто.
Майка Филотея каза:
- Свали, детето ми, кандилото на Христос!
Свалихме го. Тя сложи пръст в кандилото и каза:
- Христос воскресе, отци мои и сестри!
Облиза пръста си. Това бе елеят, който яде. И отиде и продължи да не яде елей и ядеше картофи, боядисани в червено. Чувате ли? Тя и нейната дружина. Извадиха костите им, всички благоухаеха. Тези скрити светци, които никога нямат да станат икона, но пред Бога са светци.
Старецът Евмений също оздравя от лекарството, което бе открито. Бог направи чудото и всички оздравяха. Оздравелите отиваха у дома, но някои от тях , роднините им селото им не ги искали! Те се върнали обратно в лепрозорията, 400 души. Старецът веднага щом видял това, какво мислите казал?
- Ще остана заедно с останалите прокажени мои братя да им служа, като певец!
Дори още не бил свещеник. Бил обикновен монах. След като тях не ги приемат, защо аз да ходя в селото ми? Защо да ходя в манастира ми? Да остана с болните. Останал, грижил се за свети Никифор, за всички прокажени и се осветил. Сега някои го виждат на небето до свети Паисий. Стана и свещеник и причастяваше прокажените и след това потребяваше св. Причастие. Казвам го за вас, младите свещеници, не утре да ви кажат: ама ще се заразим от св. Причастие! Какво е маловерието и малодушието? Това е. Бог да ни пази!
Бог ще използва тези болести, за да реши проблеми, които сега ни се струват нерешими. Едно само ще ви кажа. Ще реши проблема с мигрантите чрез тези проблеми и всички ще са удовлетворени. И имигрантите, и тези, които протестират.
Нека да вършим делото на св. Никифор, на св. Антим, на светия старец Евмений, делото, което направили петте монахини. Всичко останало е любопитство. Бог има Своите планове и чрез тези болезнени процеси, трусове, наводнения, войни, вулкани и епидемии – една операция не е ли болезнена? Болезнена е. Но трябва да я претърпим, за да настъпи (духовно) здраве при тези, които го искат, а тези, които не го искат, а настояват в своето безбожие, страданието и болката ще ги очисти от множество малки грехове. За големите и неразкаяните грехове ще отговарят пред Бога както те, така и ние.
Да се молим Бог да ни постави сред тези, които са се покаяли, изповядали и изпитват състрадание към страдащия, болен и маловерен наш ближен!

 

 

 

Прави са католиците, че са отменили постите

Март 18, 2020 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Наскоро в нашия храм се отби една дама с вид на учителка, която, разтърквайки постоянно с два пръста ъгълчетата на отворената си уста, разказваше колко хубаво и културно е при католиците и „каква селящина е тази наша Православна Църква”.

И в този момент в паметта ми изплува един отдавнашен разговор с отец Йоан (Крестянкин), когато аз, още съвсем млад, при поредното ми посещение, му се оплаквах от трудностите на поста и също посочвах за пример католиците: ето, например, римо-католическата църква е отменила постите…

Отец Йоан се оживи: „И правилно са постъпили!”

Аз едва не изпуснах молитвеника си от това негово възклицание.

– Постят тези, които още се надяват да се спасят! – продължи отецът. – А римо-католическите прелати прекрасно знаят, кои са и по какъв път вървят. Така че защо да постят? Защо да се измъчват? Поне тук да поживеят в наслада. Има ли на какво да се надяват?

А аз исках да похваля католическата разсъдителност…

След този разговор безусловно се старая да спазвам постните дни в православния календар.

Още се надявам…

 

Източник: Православие ру

Безкрайните дарове на Светия Дух

Март 3, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Постенето за вас, монасите, е начин на живот. За нас, миряните, колко лесно или трудно смятате, че е то? Какво трябва да правим ние?

Постенето, т.е. въздържането от конкретни храни в дните, които Църквата е определила, е наложително. Постното ядене, което ще ядем тези дни, се покрива с благодатта на Светия Дух, укрепва се чрез благодатта на Светия Дух и става по-укрепващо, по-полезно от блажното, което бихме яли, ако нарушим поста, който светата Църква е постановила. Затова изобщо не важи оправданието, че ще отслабнем и няма да можем да се справим, ако постим. Напротив, ще бъдем по-силни, защото ще имаме благодатта на Светия Дух. А душата ни ще се весели, ще бъде радостна и ще й е леко, защото няма съвестта да ни обвинява. Когато на душата й е леко, хляб и маслини да ядеш ти стигат. Не искаш нищо друго. Постът е начин на живот не само за монасите, но и за всички православни християни. Когато потъпкваме поста, се лишаваме от даровете на Светия Дух. Доверяваме се повече на себе си, отколкото на Божията благодат…


Мнозина искат да им посоча един „благодатен старец”. Някой, който има прозорливост. Опитвам се да им обясня, че това, което трябва да търсим, е един добър духовник, за да открием пред него тежестта на греховете ни и да ни ръководи в живота. Малцината, които са украсени с тези изключителни дарове, даровете на Светия Дух, съществуват във всеки род – Бог ги е дал на всеки род – по конкретна причина. Несъмнено не за да ги преследваме постоянно и да ги терзаем. Кажете ни нещо повече по този въпрос.

Бог раздава щедро даровете Си в Църквата Си. На всеки човек е дал таланти. Разбира се, не на всички едни и същи, на един пет, на друг два, на друг един, както се казва в евангелската притча. Въпросът е как всеки ще ги използва, как ще ги оползотвори, как ще ги умножи.

В този контекст естествено има и монаси, които имат различни таланти, различни дарове.  Има някои, които например могат да постят строго. Те са постници, въздържатели. Не всички имат това, в същата мяра. Има монаси, които имат голяма възможност за трезвение и молитва. Виждали сме го и казваме, че броеницата на този старец е огън! Когато се помоли за нещо, Бог ще му отговори. Друг монах има дара на сълзите. Един старец, чиито очи бяха извор на сълзи, казваше: „Помолих св. Ефрем да ми  даде  молитвата и сълзите и ми ги даде.” Като дар. Има  хора, които имат сълзите като постоянно преживяване. Сълзи, които крият обаче. Не ги разбираш. Сякаш имат извор в тях, който блика и им дава възможност да се намират трайно в молитва. Трайно в умиление. Но не се виждат. Не плачат с ридания. Скриват сълзите.


Не са емоционални сълзи, а умилителни. За греховете ни.

Именно. Разбира се, те са и сълзи на радост. Общуването с Бога носи толкова радост, че душата  избухва в сълзи! Не знае как по друг начин да благодари, как да прослави Бога. Но ги пази тайни, скрити. Защото животът на монаха е „скрит в Христос”. Монахът никога не тръби за това, което има. Колкото може го крие. Крие го, за да го задържи. За да не се превъзнася. Монахът винаги иска да изглежда по-долу от това, което е.

Друг пък има дара да разбира и да насочва правилно помислите. Има старци, които само с това да те видят, те разбират. Правят диагноза на душата ти! Преди ти да кажеш каквото и да е, улавят помислите ти и  излагат целия ти вътрешен свят. Ти се изумяваш: ама как, още не отворих уста, и разбра всичко? Как откри греховете ми? Или, ако си избегнал нещо или не му кажеш нищо, ти казва: “Брате мой, по този въпрос какво правиш?” Улавят всичко, без да го разбираш.

Има други, които имат утешителна благодат от Светия Дух, и веднага щом седнеш до тях, изчезват всички твои помисли. Отиваш объркан, смутен, задушен и веднага щом седнеш до един такъв старец, който те утешава чрез благодатта на Светия Дух, се решават всичките ти проблеми!

Има други, които са милостиви. Искат постоянно да дават. Искат постоянно да помагат и да дават милостиня. Следователно днес съществуват хора, които пазят даровете на Светия Дух. Непременно – както казахте – не е нужно да издирваме кой прави чудеса и кой има дар на предвиждане и да търчим да ги намерим. Това, което е нужно и трябва да правим, е да видим как ще украсим душата ни, за да вкусим и ние – всеки християнин – нещо от благодатта на Светия Дух. Не да гледам другите какво имат и какво нямат, а да се погрижа как и аз да преживея този или онзи плод. Ние тук днес казваме хубаво са го казали отците, хубаво са го написали в Добротолюбието, но Добротолюбието не го имаме, за да стои на рафта. Цел е да го направим наше преживяване. Това ще е придобивката на съвременното монашество. Да преживеем и ние това, което са писали отците. Макар и това малко нещо да предадем след това и на хората. Всеки подвизаващ се християнин трябва да прави това, според мярата си. Да казва: ето, това, което прочетох в стареца Паисий или в еди-кой си старец, го преживях и аз. Всички трябва да станем причастници на даровете на Светия Дух. Това ще е нашата придобивка. След това, естествено, вдъхновени и ръководени от светите отци, ще трябва да увеличим тези дарове, така че в съдния ден Бог да не поиска от нас обяснение и да ни каже, че не сме оползотворили добре талантите си.


Колко тесен и скръбен е пътят, който води в живота? Вие тук на Света Гора вървите по един тесен път, в смисъл, че нямате удобствата, които имаме в света, нямате малки всекидневни радости и наслади, които имат хората в света. Минавате през един тесен и мрачен тунел, който обаче води до покой, води до земята на Рая. Колко тесен е този път?

Пътят на монашеството не е тесен и скръбен толкова в смисъл на удобствата, защото монахът счита всяка аскеза и лишение за радост. Тесен и скръбен е пътят, защото монахът трябва да ограничи всички представи, мислите, желанията и да задържи правия помисъл. В това се състои теснотата. Целта е да изчезнат всички зли помисли, от които биваме обсаждани и да се затвори умът в душата. В това затваряне се състои теснотата.

Животът на монаха е апофатичен. Както казваме апофатично богословие. Катафатично богословие е когато казваме, че Бог е справедлив, благ и т.н. Апофатично е, когато казваме, че Бог е над и отвъд всичко това. Точно така животът на монаха, но и на всеки подвизаващ се християнин, е апофатичен. Какво означава това? Че не дойдох в света за това или онова. А за нещо друго. Дойдох за царството небесно. Следователно отстранявам всичко, отдалечавам всички представи, всички желания и вървя по един тесен прав път, воден само от идеалната цел на царството небесно. Когато св. Арсений Велики казвал „Арсение, за това излезе”, това имал предвид. Че, Арсение, не излезе в пустинята по друга причина, освен за царството небесно. Така и ние, след като дойдохме в света за царството небесно и след като се насочваме натам, отсичаме много неща, отхвърляме ги. Защото можеш да отидеш през нощта да се забавляваш и да загубиш времето и здравето си, но можеш и да седнеш и да четеш. Избираш. Този избор е теснотата. Оставяш едното и държиш другото, което изглежда като теснота. Отричането на страстните ти желания изглежда като теснота. Но след като се лишаваш и оставяш неща заради Бога, именно това лишение ти дава – дава на монаха – радостта на Светия Дух. Колкото повече лишаваш себе си, толкова повече се обогатяваш с благодатта на Светия Дух. След това нямаш нужда от нещата, от които се лишаваш. Толкова е пълна душата ти от безкрайните дарове на Светия Дух, че вече всичко смяташ за незначително. Не те е грижа например какво ще ядеш или колко ще ядеш. Нито имаш други желания и стремления. Пълен си с любовта на Светия Бог. Колкото повече човек върви към Бога, толкова повече животът му става апофатичен и от него се отсичат всички желания. Това е теснотата, в която върви монашеството.


Нека задълбочим още повече разговора и да слезем в сърцевината на опитното богословие. Какво означава прав помисъл?

Умът е несъставен по своето естество, както и Бог е несъставен. Бог „живее в непристъпна светлина”, казва св. ап. Павел в посланието към Тимотей. Умът е сътворен по образ Божий, тоест целият е светъл и чист. Когато умът се намира в тази светлост и чистота, струят божествени мисли и слави и благодари на светия Бог. По естествен начин умът пръска тази светлина, която не е негова, а идва от Бога като божествено наследие и дар и просветлява душата. Но когато умът приеме помислите, се осквернява и се помрачава. В светлото пространство на ума навлизат помислите като облаци и угасва светлината, която по естествен начин е съществувала. Мислите вече не са чисти, съждението не е право. Умът вече не управлява самичък, а и помислите, които са влезли в него. Следователно помислите са най-голямото зловоние и вреда за ума и душата. Целият труд и усилия са насочени към това умът отново да стане несъставен и светъл. Душата и умът са сътворени от Бога, за да почива там благодатта на Светия Дух. Всичко друго, което влиза, е чуждо, привмъкнато. Грехът, когато влиза в душата и ума, узурпира една част от тях, придобива права и съждението на ума се отклонява от правия път. Умът не вижда правилно. Това има предвид пророк Давид, когато казва: „не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави за извиняване грешни дела”. В тази простота и светлост се състои правото съждение, правият помисъл. Ако не съществува тази простота, умът винаги ще клони към страстите, притискан и воден от помислите. Най-голямото постижение на всяка подвизаваща се душа е да придобие малко по малко това, което съветва св. Йоан Карпатски. Мисля, че го казах: ако искаме реално да благоугодим на Светия Бог и да придобием блаженото приятелство с Него, нека явим ума ни гол пред Него, без да увличаме с нас никое нещо от този век. Чрез тази голота душата влиза в усещането за своята нищета. Чувства се нища по дух. Доближавайки Бога, душата чувства, че е нищо, губи се в необятността на Светия Бог и се чувства много смирена. От това място започва истинското смирение. Голотата, простотата и светлостта на душата означават свобода и здраве на душата, защото не са влезли микробите на злите помисли. Помислите са отровни вируси, които заразяват душата. Голият или простият помисъл е най-голямата свобода на душата. Той е благоуханието, светостта на душата. Той е извор на молитвата на ума и благословението на  всички дарове на Светия Дух. Той е чистият образ, с който ни е дарил Светият Бог. Той е най-голямата радост и пресвято опитно преживяване, от което устремени славим Отца и Сина и Светия Дух, едната неразделна Троица, на Която подобава всяка слава, чест и поклонение во веки, амин!


Разкажете ни за други простодушни старци, които, както казваме, „око не ги лови” от първото общуване. Виждате, всички търсим, по-точно „преследваме” старци с прозорливост, с предвиждане и губим съвкупността от старците, които са украсени с всички други дарове на Светия Дух.

Ще ви кажа за един старец, който живееше в посока към Капсала. Ходихме веднъж да го посетим. Беше зима и даже валеше сняг. Той седеше пред каливата си, носейки подрасника си без нито едно дреха върху себе си. Снегът валеше по врата му и гърдите му. Казахме му:

- Геронда, покрий се с нещо! Ще замръзнеш.

- Не! – ни отряза с донякъде рязък глас. – Това е себелюбие! Трябва да вярваме в Бога…

Това да предпази малко тялото си – тук горе, където мястото бе открито и снегът го валеше – го смяташе за себелюбие! Помислете колко много ние внимаваме да не си изпатим нещо, от нещо да не се лишим. След това влязохме в каливата му. Подготвяше се да яде в онзи час. Какво бе яденето му? Малко макарони, които бе приготвил преди три дена и ядеше три дена едно и също ядене. Стопляше ги малко върху печката в една черна тенджера, от която, ако ние ядяхме, щяхме да получим натравяне. Такава простота и себеотрицание имаше. Не изхвърляше ядене. От три дена ям това – ни каза радостен - и слава Богу, още не е свършило! Не го интересуваше яденето, защото умът му бе на небесата!


Жив ли още или почина?

Преди две години почина.


Можем ли да кажем името му?

Старец Харалампий. Обичаше го и старецът Паисий изключително много.


 Броеничникът Харалампий, в Капсала?

Да, той. Случи се да го приютим и в нашия манастир един път и ни казваше много неща. Бе наистина от подвизаващите се отци, които хората не познават. Много простодушен и с много благодат. Търсим днес да намерим такива хора, с такова себеотрицание. Даже старецът Паисий разказва един хубав случай със стареца Харалампий, който имаше благородство на душата, една нежност, която не срещаш лесно днес.


Той, един привидно груб човек…

Да. Старецът Паисий разказва следния случай: въпреки че водата там, където обитаваше старец Харалампий бе много оскъдна, той пълнеше всеки ден една кана и отиваше и я изливаше в някакви храсти! Сякаш ги поливаше. Веднъж оттам минавал един старец, видял го и си помислил: Хм! Какво е това, което прави старецът Харалампий? Хвърля вода в храстите? Прелъстен е! Отишъл и го казал на стареца Паисий. Старецът Паисий, който обичаше стареца Харалампий, „подредил” нещата и се втурнал бързо да види какво става:

- Какво правиш, старче Харалампие? Какво чувам? Защо изливаш вода върху храстите?

-А! Геронда Паисий, там в храстите има един хубав крин на Света Богородица и аз го поливам и пея „Радвай се, Невестно неневстная!”.

Какво благородство на душата! Поливаше крина, за да не увехне, пееше в чест на Света Богородица, а другият монах го помисли за прелъстен.


Познавахте добре стареца Паисий.

Можем да кажем, че старецът Паисий принадлежи към съвременни преподобни отци, които живяха на Света Гора, но и в света и всички вече са известни. Както старецът Порфирий, старецът Йаков, старецът Симон, старецът Ефрем Катунакийски, както и други. Всеки от тях имаше един особен дар. Старецът Ефрем Катунакийски имаше много силна молитва и дръзновение към Света Богородица. Броеницата му имаше много сила. Папа-Симон имаше дара на изцеление. Но и сега, тези, които го четат, намират изцеление от болести. Виждате ликовете на Православието! Църквата постоянно явява светци. Отличителен белег на стареца Паисий – според мен, без да искам на никого да повлияя – бе, че изправяше помислите. Най-големият учител относно помислите в наши дни бе той. Лесно изправяше и умиряваше всички и се опитваше да убеди всеки човек да има добри, благи помисли. Старец Паисий означава благ помисъл! Изправя много добре помисъла на всеки човек.


Опишете ни нещо, което помните от вашите посещения при него.

„Един ден – ми каза –  там, където седях и говорих на хората, върху „стасидиите” извън каливата – върху онези… столове, пъновете, които имаше – дойде един от тях. Кои тях? – му казах. –  Ето, от тези, които се крият и веднага щом видя много хора, се скри отзад. Когато хората си тръгнаха, той дойде, прегърна ме, целуна ме – сияеше лицето му – и ми каза: имаш ли нещо да ям? Гладен съм. Не бе ял от много дни. Дадох му да яде. И яде. След това разговаряхме малко духовно и си тръгна. Съществуват и такива днес – ми каза. Те живеят в пещерите и понякога излизат, вършат някаква работа, вземат малко хранителни продукти и отново изчезват. Отново се скриват”.


Тоест днес на Света Гора освен отците в манастирите, освен в скитовете, освен келиотите, съществуват и незабележими подвижници?

Разбира се, и затворници-подвижници съществуват.


Затворници!

Да, но те понеже искат да запазят анонимност, трябва и ние да я пазим.


Имате предвид навън в скалите или затворени в манастирите?

Имам предвид и двете.


Какво точно означава думата затворник? Затворен в килията му постоянно, трайно? Без да говори? Какво точно?

Понякога общува, за да осигури необходимото за прехраната си или по духовните въпроси, но не е „видим”. Не обикаля всеки ден в двора. Не е видим за всички.


Тоест този човек очевидно е посветен постоянно на молитвата.

Разбира се. В противен случай не може да издържи така уединен.


Говорим за големи периоди на уединение в килията или в скалите?

Години наред!…  Тук в манастира Дионисиу имало някой, който бил затворник през целия си живот. Има и такива.


Превод: Константин Константинов

Матронушка

Март 2, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Един епископ, вече покойник, ми разказа следното:

 

- През 30-те години ме изпратиха в концлагер. Тогава бях лекар и ми възложиха да завеждам медицинския пункт в лагера.

 

Повечето от лагерниците бяха в такова тежко състояние, че сърцето ми не издържаше и мнозина освобождавах от работа, за да им помогна поне малко, а най-немощните изпращах в болницата.

 

Веднъж в приемното време, медицинската сестра, която работеше с мен, също лагерничка, ми каза:

 

- Докторе, чух че срещу Вас има донос. Обвиняват Ви, че сте прекалено мек с лагерниците и има опасност да Ви удължат срока на лагерната присъда до 15 години.

 

Сестрата беше сериозен човек, добре осведомена за лагерните работи и затова изпаднах в ужас от думите й. Бях осъден на три години, които вече изтичаха, аз броях колко месеца и седмици ме делят от дългоочакваната свобода и изведнъж – 15 години!

 

Не спах цяла нощ. Когато на сутринта отидох на работа, сестрата видя изпитото ми лице и със съжаление поклати глава. След приемното време тя нерешително ми каза:

 

- Ще ми се да Ви дам един съвет, докторе, но се страхувам да не ми се смеете.

 

- Кажете – помолих я аз.

 

- В родния ми град живее една жена, казва се Матронушка. Господ й е дал особена молитвена сила и ако тя започне да се моли за някого, непременно ще го измоли. Към нея се обръщат много хора и тя не отказва на никого. Помолете я и Вие.

 

Усмихнах се тъжно – докато писмото ми стигне до нея, вече ще са ме осъдили на 15 години.

 

- Няма нужда да й пишете, Вие само… я повикайте – смутено каза сестрата.

 

- Да я повикам?! Оттук?! Та тя живее на стотици километри!

 

- Знаех си, че ще ме вземете на подбив, обаче тя чува отвсякъде, ще чуе и Вас. Направете така: когато излезете вечерта на разходка, изостанете малко и силно викнете три пъти: „Матронушка, помогни ми, в беда съм!“ Тя ще Ви чуе и ще Ви измоли.

 

Макар че всичко това ми се струваше странно и ми приличаше направо на магия, все пак, когато излязох на вечерна разходка направих, както ми беше казала моята помощничка.

 

Мина се ден, седмица, месец… Никой не ме търсеше. Междувременно станаха промени в лагерната администрация – махнаха един, назначиха друг. Мина още половин година и настъпи денят на моето излизане от лагера. Когато ми даваха документите в комендатурата, поисках разрешение да пътувам до града, в който живееше Матронушка, тъй като още преди да я повикам, си бях обещал, че ако ми помогне, ще я споменавам всеки ден в молитвите си, а като изляза от лагера, първата ми работа ще бъде да отида при нея и да й благодаря.

 

Когато си получавах документите дочух, че двама младежи, които също излизаха на свобода, ще пътуват за този град.

 

Присъединих се към тях и тръгнахме заедно. По пътя взех да ги разпитвам дали не познават Матронушка.

 

- Познаваме я много добре, нея всички я знаят, и в града, и в цялата околност. Бихме Ви завели, щом Ви трябва, но не живеем в града, от село сме, пък много ни се иска да се приберем по-скоро у дома. Но щом пристигнете, попитайте първия срещнат къде живее Матронушка и той ще Ви каже.

 

Пристигайки, постъпих точно така, както ме бяха посъветвали моите спътници: попитах първото срещнато момче.

 

- Вървете по тази улица – каза то – покрай пощата завийте по пряката, и там в третата къща отляво живее Матронушка.

 

Развълнуван, се приближих към къщата и поисках да почукам на вратата, но тя не беше заключена и веднага се отвори. От прага огледах почти празната стая. В средата имаше маса, на масата – голям сандък.

 

- Добри хора, има ли някой тук? – високо попитах аз.

 

- Влезте, владико свети! – раздаде се глас от сандъка.

 

Трепнах от изненада. Какъв владика съм аз?!

 

- Ще станеш, ще станеш – отвърна гласът и ме нарече по име.

 

Надникнах в сандъка и видях една дребна жена, която лежеше вътре неподвижно. Тя беше сляпа, с недоразвити ръце и крака. Лицето й беше удивително светло и приветливо. Поздравих я и казах:

 

- Откъде знаете името ми?

 

- Как няма да го зная! – прозвуча слабият й, но чист глас. – Нали ме повика и аз молих Бога за теб – оттам го зная. Сядай, ще ми гостуваш.

 

Дълго стоях при Матронушка. Тя ми разказа как като малка се разболяла от някаква болест и престанала да расте и да се движи. Семейството й било бедно и майка й, отивайки на работа, я вземала в сандъче и я отнасяла в църквата. Там слагала сандъчето с момиченцето на някоя пейка и така го оставяла чак до вечерта. Оттам Матронушка слушала всички църковни служби и проповеди. Енориашите се смилявали над детето и му носели ту нещо за хапване, ту дрешка, или пък само ще го погалят и ще го настанят по-удобно в сандъчето. Свещеникът също жалел момиченцето и се занимавал с него. Така то растяло в атмосфера на дълбока духовност и молитва.

 

После заговорихме с Матронушка за целта на живота, за вярата, за Бога. Като я слушах, останах поразен от мъдрите й разсъждения, от духовното й проникновение. Седейки до нея, аз разбрах, че пред мен лежи не просто една болна жена, а човек, велик пред Бога. Никак не ми се искаше да си тръгвам – толкова ми беше хубаво и отрадно. Обещах си да я навестя отново колкото се може по-скоро, но не можах. Наскоро след това откараха Матронушка в затвора Бутирка, където тя почина.

 

Източник: из книгата „Чудеса на православната вяра“
Православно издателство „Свети апостол и евангелист Лука“

За страшния съд

Февруари 26, 2020 in Беседи, Начална страница

 

- Отче, как ще протече Страшният Съд?

- На Страшния Съд в един миг ще се открие състоянието на всеки човек и всеки сам ще тръгне натам, закъдето е. Всеки ще вижда като на телевизор своите дела и духовното състояние на ближния. Ще оглежда себе си в другия и ще навежда глава, и ще отива на мястото си. Например една снаха, която е седяла с кръстосани крака пред свекърва си, а свекървата със счупен крак се е грижила за внучето, няма да може да каже: „Защо, Христе, слагаш свекърва ми в рая, а мене не?“, понеже пред очите й ще идва онази случка. Ще си спомни как свекърва й със счупен крак е стояла права и се е грижела за внучето си и няма да има очи да отиде в рая, нито пък ще има място за нея в рая. Или пък монасите ще виждат какви трудности, какви изпитания са имали светските хора и как са се справяли с тях, и ако те самите не са живели правилно, ще наведат глава и ще тръгнат сами натам, закъдето са. Монахините, които не са благоугодили на Бога, ще видят майки героини, които нито обети са давали, нито са имали техните благоприятни възможности как са се подвизавали и до каква духовна висота са стигнали, а те, монахините, с какви дребнави неща са се занимавали и за какви незначителни неща са се тревожели, и ще се срамуват! Така, мисля си, ще бъде Съдът. С други думи, Христос няма да каже: „Ела ти тук, какво си направил?“ или: „Ти ще отидеш в ада, ти ще отидеш в рая“, но всеки ще сравни себе си с другия и ще поеме натам, закъдето е.“

 

източник: „За семейния живот“ – Свети Паисий Светогорец

 

Тънка червена линия

Февруари 20, 2020 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

1. „Демократичните сили“ и тяхната битка за реформация на Българската православна църква

През последните 30 години у нас ясно се наблюдава една тенденция за „демократизация“ на Православието. Тя започна малко след промените през 1989 г. и, с някои незначителни прекъсвания, продължава да се осъществява и до ден днешен. Само седем месеца след като спечели изборите през октомври 1991 г. правителството на СДС (Съюз на демократичните сили) с премиер Филип Димитров извърши преврат в БПЦ и създаде алтернативна православна църква в България. Това стана към края на май 1992 г. По думите на митрополит Йосиф: „Разколът бе по явна политическа поръчка. Там инструкторът бе Филип Димитров – убиецът на нашата Църква, човекът, който обяви война на Църквата в България“.[1]

За да бъде преодолян разколът, по инициатива на БПЦ в София през 1998 г. бе свикан Всеправославен събор. На този събор Вселенският патриарх Вартоломей се постави в услуга на властниците, като настояваше за оставката на патриарх Максим. Българските архиереи обаче му възразиха енергично и безкомпромисно, благодарение на което представителите на Поместните православни църкви взеха решение за утвърждаването на каноничната БПЦ (БП) и на нейния законно избран предстоятел. Но разколът затихна напълно едва цели 18 години по-късно, а именно през май 2010 г., когато представителите на алтернативния синод изпратиха писмо до архиереите на Светия Синод на БПЦ, в което се обявиха за помирение и единство с каноничната Църква.

През 2004 г. България се присъедини към НАТО, а в началото на 2007 г. стана пълноправен член и на Европейския съюз. Страната ни получи ясна директива от европейските и американските си партньори, че вече трябва да следва неотклонно т. нар. „евроатлантически ценности“. Дори бегла историческа справка показва, че утвърждаването на тези ценности като „общочовешки“ става през богоборческия период на Просвещението. Те стоят в основата на „Декларацията за независимост на САЩ“ от 4 юли 1776 г., а малко по-късно през 1789 г., влизат и в „Декларацията за правата на човека и гражданина“ (приета в хода на антиклерикалната Френска буржоазна революция), която е залегнала в конституцията на Френската република.

Според член 2 на договора, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 г., Европейският съюз се основава на “зачитане човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и зачитане правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинства; тези ценности са общи за държавите-членки в едно общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.”[2]

Впоследствие се оказа обаче, че при непрестанното си по-нататъшно еволюиране редица от въпросните евроатлантически ценности влизат във все по-антагонистично противоречие с нашата православна вяра, бит, традиции и култура. Още на първо четене сред тях не се откриват такива като “независимост на националната държава”, “уважение към семейните традиции”, “патриотизъм” и др. През следващите години разломът започна да придобива още по-мащабни размери с оказвания от ЕС натиск да бъдат ратифицирани документи, в които се прави опит да се предефинират полът, бракът и пр., т.е. да се прокарват все повече аспекти от т. нар. джендър-идеология във всички държави членки на Съюза.[3]

По този повод Андрей Романов пише: „Но колкото и да се прикриват, за всички е съвършено ясно, че Православието е трън в очите на съвременните западни либерали. И не е възможно да е другояче, защото има твърде много неща в Православието, които изобличават днешния начин на живот, днешния масов човек. Те изобличават падналата човешка природа изобщо, но с особена сила – днешното объркано и залутало се човечество.

Да, Православието съществува и действа днес дори в рамките на т. нар. ”плуралистично” западно общество. Но ако сравним по-издълбоко двете парадигми – православния и западния светоглед, православния и западния начин на живот – ще видим, че те се отричат почти във всичко.

Православието е дълбоко консервативно. То защитава традиционния морал, семейството, ролята на мъжа и жената, традиционните норми и ценности във всички сфери на човешкия живот. Смята ги за дадени от Бога, а не за случайни и преходни социални конвенции. Излишно е да казваме колко далеч е стигнал Западът в разрушаването на всичко това. От гледна точка на съвременния Запад, Православието е архаична, варварска, примитивна и така нататък религия.

Православието е категорично: хомосексуалността е грях и позор. Такава е волята Божия, такъв е библейският закон. По този въпрос Православието и Западът няма да се разберат никога – до момента на Второто пришествие.

Православието зове човека към един аскетичен идеал. То изисква самообуздаване и самоограничение във всичко, сурова самодисциплина, сурови жертви в името на духа. Западът призовава към друго: наслаждавай се на живота! Граби с пълни шепи от всички удоволствия, развлечения и наслади! Това е смисълът на твоето съществуване! Ако си беден – бори се със зъби и нокти, прави кариера, издигай се и печели, печели, печели! Тази алчност, ненаситна обсебеност от плътското, от тленното, тази жажда за пари и блага, този агресивен хедонизъм и материализъм на Запада са безкрайно противоположни на православния дух.

Плурализмът? Какъв плурализъм в Православието? Твърде варварски и реакционерски ние смятаме, че истината е една. Само измамите са много и плурализмът не е нищо друго освен многообразие на заблуди и лъжи. Бог е един, истината е една, църквата е една. Един е пътят на спасението. И тук нагласите на православния и на западния човек са диаметрално противоположни.

Правата на човека? Православието е твърде далеч от това да се съсредоточава маниакално върху нечии ”права”, както прави съвременното западно общество. Напротив, то набляга много повече върху задълженията, върху онова, което се изисква от човешкото същество, а не върху онова, което му се полага. Истината е, че Православието, както ни го разкрива Библията и учението на светите отци, е сурово и рестриктивно. То подхожда строго към човека. Вижда в него не някакъв непорочен ”правоимащ”, а едно осакатено от греха и паднало създание. Смята, че той се нуждае не от глезене и ширене на свобода, а от обуздаване и дисциплина, от сурово отсичане на волята и борба със страстите. Иска за него не ”права” и ”свободи”, а отговорност и предано служене на Божия закон.

Това показва, че Православието е твърде далеч от т. нар. ценности на либералната демокрация. Работата е там, че демокрацията, която претендира да е еднаква към всички, дава еднакви права и на добрите хора, и на злото, на дявола. Те уж са равни в рамките на ”плуралистичния” модел, но в действителност дяволът, който е много по-ловък и обигран, изтласква бързо конкурентите си и завладява цялото общество. Културата на безграничната свобода се изражда в култура на греха и порока. Либерализмът е безсилен срещу злото в човешката природа.

Православието зове към тесния път и тясната врата (Мат. 7:13), а съвременното западно общество – към широкия, по който вървят всички, към плуване по течението. Православието е борба със страстите, а съвременният начин на живот – тяхно пълно разпасване. Православието е служене на духа, а днешният западен ”лайфстайл” – слугуване на търбуха. Православието гледа към Йерусалим, Западът – към Содом. Ето защо е толкова наивно да се смята, че Западът някога ще отвори сърцето си за Православието!“[4]

Тази изключителна несъвместимост на Православието с идеалите на евроатлантизма е била забелязана още през 1989 г. от съветника в кабинетите на няколко американски президента – Збигнев Бжежински. Казват, че той споделил в тесните кръгове на висшата администрация на САЩ: „След падането на комунизма най-големият враг на западната демокрация остава Православието”. Макар тези думи да са станали широко известни и да са цитирани твърде често като оскърбление по адрес на Православната църква, до смъртта си през 2017 г. той нито веднъж не ги опроверга, нито се извини.

А през 2014 г. шведският либерален политик Карл Билд отива още по далеч: „Православието е най-страшният враг на Запада, по-страшен от Ислямска държава”. Резолюцията на Европейския парламент от 14 октомври 2016 г. ”За противодействие на пропагандата, насочена срещу ЕС от трети страни” вижда в Православието оръдие за политическа агитация на зловещия Кремъл (макар в окончателния вариант вместо ”Православна църква” да е казано малко по-завоалирано: ”трансгранични религиозни групи” – т. 8). Прави впечатление, че в тази резолюция, точно както заявява К. Билд, на първо място е поставена битката срещу Русия и Православието и едва след това – тази с ИДИЛ![5]

Една година по-късно и директорът на ЦРУ в доклада си от януари 2017 г. обяви, че Православието в момента е главният идеологически враг на Съединените щати и на водещите демократични държави. Той твърди, че терористични организации за идеологическо подстрекателство ще се използват не само от исляма – същият потенциал има и Ортодоксалната православна църква. По подобие на ИДИЛ е възможно военно-религиозни ордени да възникнат в Централна и Тропическа Африка на основата на смесването на исляма с местните култове; в Индия, на основата на шиваитското направление на индуизма; и в Русия, на основата на Православието.[6]

Борбата срещу Православието е част от една твърде мащабна интелектуална атака изобщо срещу цялото християнство, провеждана с особено ожесточение в “най-престижните съвременни демокрации”. В САЩ беше оказан натиск за премахване на християнството от училищата, понеже то не съответствало на конституционното изискване за отделяне на Църквата от държавата. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа публикува доклад, в който се твърди, че учението за Сътворението е “форма на религиозен екстремизъм” и представлява „опасно нападение срещу науката и правата на човека“.[7] Навсякъде широко се тръби, че Библията е пълна с митове, погрешни норми на поведение и фалшифицирани исторически сведения. Затова сме призовавани да се освободим от рестрикциите на християнския морал и да създадем по-свободно светско общество.

2. Българските учени поемат щафетата за реформация на Православната църква

След като политиците у нас се провалиха, начело на битката за „демократизиране“ на Православието застанаха академичните преподаватели – философи, юристи, историци и др., а понякога (тайно!) и либерални богослови (за последните ще разкажем след малко). Например Атанас Славов, доктор по конституционно право и преподавател във философския факултет на СУ, критикува БПЦ, че е бойкотирала провеждането на Събора в Крит през 2016 година, който „формулира отношението на Църквата към ценностите и принципите на съвременните демократични общества“. А малко по-нататък авторът ни съветва да се присъединим към усилията на „Вселенската православна църква … да изгради и поддържа една политико-теологична перспектива в подкрепа на един справедлив международен ред, демокрацията и правата на човека“.[8]

В друга своя статия А. Славов ни уверява, че в съвременното Православие вече са се оформили „два политически свята“. Ето какво е неговото заключение в самия край на материала: „Последното десетилетие е ключово за формирането на съвременното отношение на Православната църква към политическата модерност. Едновременно протичат два процеса.

От една страна, във все по-голяма степен съборният глас на Православната църква се извисява в подкрепа на демокрацията, правата на човека и правовата държава, в защита на справедливия международен ред, мира и солидарността между народите. Това развитие намери своя консолидиран съборен израз в решенията на Святия и велик събор през 2016 г.

От друга страна, все повече се очертава образът на политическата злоупотреба с православието в Русия, за легитимиране на авторитарния режим, за идеологическа мобилизация на обществото срещу западните либерални и хуманистични ценности.

Това са и двата политически свята, между които трябва да избират „традиционно православните страни“ – либералнодемократичният и евроатлантическият от едната страна, реакционно-авторитарният и евразийският, от другата. Този избор за обществата и православните църкви от региона е стратегически и съдбовен, тъй като ще определи тяхното развитие за десетилетия напред.“

След всички призиви за любов, свобода, братство, равенство и пр., авторът не забравя обаче да предупреди БПЦ, че ако продължава да не се придържа към евроатлантическите ценности, ще се наложи да бъде жестоко санкционирана от демократичната власт: „Като се има предвид високата степен на обществено доверие в Църквата (над 50 %), ежегодната държавна бюджетна субсидия (най-малко 3 милиона лв.), както и гарантираното място на епископата на БПЦ на всякакви държавни чествания, официални клетви, молебени и т.н., възможността за влияние върху обществените нагласи и прокарване на чужди пропагандни тези е значителна.

Ето защо българските институции следва да поставят ясно изискване пред БПЦ за лоялност към демократичния конституционен ред и правата на човека, към цивилизационния избор на българското общество за принадлежност към западните либерални демокрации. От своя страна БПЦ трябва да направи избор дали иска да принадлежи към семейството на православните църкви на демократичните европейски държави, или към някакъв авторитарно-евразийски „православен свят“.[9]

Професорът по философия Калин Янакиев, който често пише и на богословска тематика, смята, че отказът на България да ратифицира Истанбулската конвенция е проява на настъпващия в страната фашизъм. Той дори прави сравнение с евреите по времето на Хитлер!! Както те тогава са били обвинявани за всички злини в обществото, така и ние днес също сме станали един вид нацисти, които искат да превърнат ЕС в невинна изкупителна жертва: „Това започва да ми прилича – бавно и постепенно – на теориите на нацизма. Ако си спомняте, Хитлер е говорил за един “бацил”, който разлага обществата и това е еврейството. В днешно време се оказва, че изглежда това е подлият, гаден Европейски съюз, който идва с някаква невероятна сила и се опитва да ни накара да си сменяме половете. Няма такова нещо в конвенцията.

За „Становище-то на Светия синод по повод Истанбулската конвенция“(виж бел. [10]) професорът по-нататък казва следното: „Позицията на Светия синод е абсолютно несъстоятелна в случая. Тя непрекъснато смесва понятията, тя непрекъснато говори за пол, в скоби слага “джендър”, а джендър не означава пол. Говори за неща, които нямат нищо общо…

Аз не споделям мнението на почитаемите ни отци и свещеноначалници по повод на Истанбулската конвенция. Със своя популистки ход те ще ни наредят в Азия, те ще се наредят на страната на пораждащия се в България фашизъм.“[11]

В други свои статии проф. Янакиев отново подхваща тезата, че неприемането и потъпкването на Истанбулската конвенция се дължи на обстоятелството, че сме далеч изостанал във времето балкански народ, който не може да се отърси от дълбоко вкоренените си ориенталски традиции. Фолклорните ни празници и обичаи, културата, както и нравствените ни ценности са израз на един остатъчен примитивизъм и болестно състояние, поради които ние постоянно отхвърляме проевропейския „елит“ на нацията и го изтласкаме от общественото пространство![12]

Най-добрите наши богослови обаче излязоха с професионална позиция, която рязко контрастира с казаното от професор Янакиев и отразява автентичното православно становище по въпроса за Истанбулската конвенция. Най-общо можем да го разглеждаме като синтезирано в четири основни точки:

„I. Истанбулската конвенция отваря възможности за въвеждането на дефиниции за човека и на ценности, които противоречат на християнската ни идентичност като личности – мъже и жени, на християнската ни традиция като народ и на способността ни като общество – спасило евреите през Втората световна война – да защитим слабите от всяка форма на насилие. В редица текстове на конвенцията (напр. чл. 3, б, чл. 4, ал. 2, чл. 66, ал. 1 и т.н.) се въвежда понятието джендър не само в смисъл на социален пол, но и в смисъл на идентичност.

II. Понятието джендър е квазинаучно и е част от идеологията на джендър идентичността, съгласно която полът е изцяло социален конструкт.

III. Истанбулската конвенция и заложените в нея модели на обществено поведение, морални предписания и законово нормотворство са провокация към Православното християнство като „традиционна религия в Република България” (Конституция на РБ, чл. 13 [3]).

IV. За православното съзнание единствения начин за осъществяването на пола, като възможност за живот, е семейството – като брачен съюз на мъж и жена.“ (Виж подробности – бел. [13])

3. На помощ идва клеветническата пропаганда и либералното богословие

По-надолу ще разкажа за две мои срещи с някои от онези богослови, които са обзети от фикс-идеята да прокарат евроатлантизма в Българската православна църква. Няма да споменавам имена, защото тези хора крият самоличността си като някакви съзаклятници и не желаят да излязат на светло, въпреки че непрестанно възпяват свободата, която ни е дарувала демокрацията.

Преди малко повече от две години, ровейки в интернет, попаднах на гръмкото заглавие „Християни против религиозния екстремизъм“, което се кипреше на място, обозначено като „Официален сайт на Софийския университет „Св. Климент Охридски“!? Липсваха обаче всякакви данни за списващите го журналисти, редактори, администратори и др., нямаше пощенски или електронен адрес, телефони за връзка и т.н. Отначало си помислих, че става въпрос за някаква група християни, които са срещу проявите на ислямския радикализъм и неговите жертви в глобалния свят, но в издателското каре беше записано: „В настоящия сайт ще изобличаваме материали, използващи езика на омразата, екстремизма, политическата експлоатация на православното християнство и промоцирането на нетърпимост и агресия против други религиозни възгледи.

През изминалите поне две десетилетия се засили политическата употреба на Православието от сили, свързани с Руската федерация и нейните геополитически интереси…“

Заглавията на публикациите, които и до днес се мъдрят на сайта (оформен и като фейсбук-група) са още по-шокиращи:

„Кремъл, международният трол. Как Русия реши, че спасява света от Содом и Гомор“;

„Митополит Гавриил пак против цивилизацията, канона и за Путин“;

„Майкъл Макфол*: Путин е параноик, той се страхува от хората – не можем да се договорим с него“;

„Павел Фелгенгауер: Русия подготвя сериозни диверсии на Запад – масови убийства и отравяния на политически лидери и известни хора“;

„Русия с ултиматум към Светия синод – да се обяви против решението на Вселенския патриарх за автокефална Украинска църква“ и т.н.[14]

Както се казва: „гледаш и не вярваш на очите си“!

Все пак реших да попитам жената, изпълняваща длъжността „Връзки с обществеността“ в Софийския университет: дали това наистина е сайт на СУ? Оказа се, че тя дори не подозира за неговото съществуване! Историята излезе тривиална – преподавател, няколко студенти и докторанти спечелват проект на Европейския съюз за „противопоставяне на руския православен екстремизъм“. Решението е да направят сайт, който да информира обществеността за похищението на българското и световното Православие от страна на Русия, за настоящите идеологически „диверсии“, извършвани от нея „в Западния свят“, които накрая ще доведат до „масови погроми, убийства и отравяния на политически лидери“!

Понеже е доста трудно подобна малоумна пропаганда да хване дикиш, явно въпросните ентусиасти са решили интернет платформата им да бъде обявена като „Официален сайт на Софийския университет“. Според изискванията на европейския проект, в края на всеки месец преподавателят и ръководител на групата, е необходимо да изпраща подробен доклад, като последователно изброява целите и задачите, които са изпълнени през изтеклия период. Една от целите несъмнено е била да се предизвика дипломатически скандал между България и Русия, понеже е недопустимо най-висшата академична институция у нас да провежда подобна клеветническа кампания против Руската православна църква, руската държава и президент!

Не беше особено мъчно човек да се досети за тази толкова прозрачна цел, поради което им писах, че ако се наложи ще сезирам компетентните органи, че това е подла инсинуация и че Софийският университет няма нищо общо. Не знам дали моите думи са им подействали отрезвяващо или са получили предупреждение и от управата на учебното заведение, но не след дълго те се представяха само като: „група студенти-християни от СУ “Св. Климент Охридски”. А преди около половин година забелязах, че вече са прекратили и дейността си – явно европейските субсидии по проекта бяха свършили, а с тях и желанието им да изпълняват евроатлантическите директиви. Трябва да призная обаче, че бях доста изненадан да открия, че ЕС плаща на „тролски“ групи да всяват раздор и разделения между православните държави и Поместните църкви. Но онова, което остави особено горчив привкус у мен беше разкритието, че някои наши академични богослови са приели да участват в тази мръсна игра!

Другият ми сблъсък с поборниците за привнасянето на евроатлантизма в Църквата беше само преди няколко месеца. В деня на св. Иван Рилски (19 октомври) се бях запътил към една зала за конференции, като очаквах да попадна на някакво събитие, посветено на светителя и покровител на нашия народ. Близо до вратата стояха двама мъже, които си говореха приглушено. На моя въпрос „ще има ли нещо днес?“ единият мълчаливо ми посочи с глава плаката, който беше залепен насреща. Аз се зачетох: „Gender in the Early Church and Patristic Tradition“.

– Ха, – казах на глас – защо „джендър“? Английската дума за „пол“ не е ли „sex“?

Макар да беше спонтанна реакция от прочетеното, въпросът някак си прозвуча и като отправен към тях. Те се спогледаха, после на лицата им се изписаха презрителни усмивки, като очевиден отговор на моето невежество, но повече не ме удостоиха с никакво внимание, а продължиха да си говорят.

Все пак реших да изчакам – до началото оставаха едва 20-сетина минути. След малко се появи организаторът на конференцията – български православен богослов и университетски преподавател, придружен от немалка свита участници и гости на събитието. Оказа се, че съм попаднал едва ли не на тайно събрание, предназначено само за адепти – за него нямаше никаква информация в интернет и социалните мрежи, а няколкото афиша, които зърнах, бяха разлепени единствено в непосредствена близост до залата. Като капак на всичко и самото мероприятие се провеждаше изцяло на английски език, понеже се оказа че е планирано съвместно с протестантско висше духовно училище. (Да уточня, въпросното училище се намира в София, с клонове във Варна, Бургас и Ст. Загора, макар редица от преподавателите в него да са от САЩ и други англоговорящи държави.)

Единият от говорителите ми беше стар познайник, с него дълго бяхме водили спорове в интернет най-вече по теми, свързани с т. нар. „теистична еволюция“ и „женското свещенство“. Либерален протестант, който явно трябваше с познанията си да помогне на православната общност у нас да се пребори с остарелите си възгледи относно „сътворението на света“ (да си припомним, че според Съвета на Европа учението за Сътворението е “форма на религиозен екстремизъм” и „нападение срещу науката и правата на човека“), както и да ни приобщи към здравите основи на хуманизма и феминизма, стоящи в основата на западната либерална демокрация.

В своя блог той превеждаше на български език безброй статии от най-авторитетните протестантски теолози по тези и други подобни теми, като беше успял вече да повлияе на твърде голям брой християни и значително да реформира религиозните им убеждения. Например един млад православен богослов под негово давление вече престана да смята, че разказът за Сътворението е исторически достоверен: “Коренно различната информация, която виждаме в първите две глави на Битие, … представлява апологетична творба, която, използвайки езика на мита в неговия най-добър смисъл, се бори с разпространени по това време вярвания на езичниците (които заобикаляли израилтяните)…“

а) Теистичната еволюция, икуменизмът, женското свещенство и джендър-идеологията

Тук ще направя малко отклонение за читателите, незапознати с великите “открития” на съвременното демократично богословие. Според неговата либерална доктрина ние трябва да се откажем от автентичното учение за Сътворението (такова, каквото винаги ни е било преподавано от светите отци [15]) и да го подменим с „теистично-еволюционната теория“. Последната заявява, че Бог е използвал, направлявал и контролирал процесите на естествената еволюция, за да “създаде” Вселената, Земята, живите същества и човека. Посочената концепция е в пълно органично единство с евроатлантическите директиви, като спомага да бъдат заобиколени и игнорирани фундаментални положения на християнската етика и антропология (а по отношение на догматиката проблемът е още по-сериозен, но за това ще говорим на друго място) и отваря широко вратите за т. нар. джендър-идеология. Абортът не е грях, защото става на етап, когато ембрионът повтаря стадии от развитието на предшествениците – безгръбначни, риби, земноводни, влечуги и пр. (според биогенетичния закон на Хекел – виж бел. [16]); ако отпадне текстът в Бит. 1:27, според който Бог е създал човека като мъж и жена, не съществуват вече никакви пречки полът да бъде размит в десетки разновидности; бракът може да е между партньори от един и същи пол, понеже думите “затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът” (Бит. 2: 24) са само фраза от красиво измислена басня и т.н.

Наистина при тълкуването на Свещеното Писание ние трябва да се съобразяваме с научните постановки, но само ако те са доказани. Например, християнската екзегетика няма никакъв проблем с теорията на относителността, квантовата механика, учението за клетката като основна структурна и функционална единица на организмите и пр. Еволюционната парадигма на Ч. Дарвин обаче е все още непотвърдена хипотеза, поради което ние като православни християни не сме длъжни да съгласуваме православната етика и догматика с нея!

До средата на ХХ век мнозина протестантски богослови са поддържали становището, че разказът в началото на Битие чудесно се съгласува с т. нар. възглед за „Стационарна вселена” (считан по това време за последната дума на науката), според който Вселената и живите същества съществуват вечно (т.е. наравно с Бога?)!

Американският професор по квантова химия Хенри Шефър пише следното: “Не останаха много космолози, които да вярват в стационарната хипотеза. Забавно е да се върнем назад във времето около 1960 г., да намерим коментари на Книга Битие и да видим начина, по който едно злочесто малцинство обяснява как хипотезата за стационарната Вселена може да бъде помирена с първата глава на Битие. Всеки разумен човек може да види, че разказът в Битие описва сътворение от нищото (ex nihilo), така че е нужно живо въображение, за да се помири началото в пространството, времето и историята с вече дискредитираната хипотеза за стационарната Вселена”.[17]

На конференцията въпросният блогър изнесе доклад на тема: „Junia: A Case for Women Apostles“. Тезата, която той от доста дълго време се опитваше да прокара сред българските протестанти, е, че още през I век е имало жени апостоли. Оттук би трябвало да следва, че жените са заемали и всички останали чинове в събранията на първите християни – епископи, презвитери и дякони. С други думи, наред с мъжете и жените са изпълнявали свещеническа роля в Църквата още от нейното основаване.

Под натиска на феминизма посочената идея от началото на ХХ век се лансира в протестантството и се опитва да си проправи път към останалите християнски конфесии чрез икуменическото движение. Терминът „икуменизъм“ идва от гръцкото съществително οἰκουμένη („населявана земя“) и е въведен от масона Джон Мот на Международния мисионерски съвет през 1910 г. „Икуменизмът си поставя за задача да обедини различните християнски изповедания, като изкуствено преодолее различията им.“[18] С неговото развитие свързваме организацията „Вяра и устройство“, чиято Първа асамблея се провежда в Лозана през 1927 г., и Световния съвет на църквите (ССЦ), основан през 1948 г. в Амстердам (по-късно обаче седалището му е преместено в Женева).

През 1958 г. в Лутеранската общност на Швеция за първи път са допуснати жени до пастирско достойнство, като движението през следващите години се разраства лавинообразно и днес почти няма протестантска деноминация в световен мащаб, която да не ръкополага жени за презвитери, а от доста време насам – и за епископи.[19]

Църковните историци свидетелстват, че проблемът за допускането на жени до тайнството свещенство не е нов за Църквата, а неговите корени могат да бъдат открити още в първите векове, когато различни схизматични групи (най-вече през втори и четвърти век) са имали жени презвитери или епископи, например гностиците маркосианци, монтанистите, колиридианките и др. Светите отци винаги са се противопоставяли на това нововъведение, като до нас са достигнали възраженията на св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов, св. Фирмилиан Кесарийски и Ориген. Православната църква през изминалите две хилядолетия от своето съществуване никога не е ръкополагала жени за свещеници и строго е осъждала всякакви подобни опити като нечестиви и еретически.

Православните църкви отново се сблъскват с въпроса за ръкополагането на жени, поставен в ССЦ и организацията „Вяра и устройство“, най-вече през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век. Този проблем придобива „животрептящо значение в резултат на феминистките движения в Западна Европа и Северна Америка“[20]. Всички отговори на Православната църква на многобройните срещи, семинари и конференции, проведени по това време са категорично негативни. През 1989 г. на Световната мисионерска конференция в Сан Антонио Коптският епископ Маркос формулира становището на източните християни така: „Ръкополагането на жени за свещеници за нас не представлява предмет за обсъждане, защото то противоречи на христологията, еклисиологията, Преданието и практиката на ранната Църква“.[21] Трябва да отбележим обаче, че по въпроса за жените и свещенството и досега не съществува всеобщо постановление, което да има официален и върховен авторитет, задължителен за Православната църква.

В своята книга „Жени равини“ М. Крайчева ни споделя, че от първата третина на ХХ век до днес жени са ръкоположени за равини във всички течения на съвременния юдаизъм (дори наскоро и в най-ортодоксалните!). Основен двигател за придвижването на нещата в тази посока винаги е бил проникналият в юдаизма феминизъм – крайно агресивно явление, което в радикалните си форми преминава към т. нар. „джендър-идеология”. Дори в някои от по-либерални течения на исляма жените-имами вече са факт, например в джамиите само за жени, но има и единични случаи, когато жена води петъчна молитва, където присъстват и мъже. Но щом като в тези крайно консервативни религии феминизмът е успял да се наложи, не е ли изправено пред същата опасност и Православието?

На едно място авторката пише: „В общественото пространство днес все повече се обсъжда мястото на жената, съпътствано с пледиране за равенството ѝ с мъжа и оплакване от дискриминационно отношение към нея. Този секуларен феминистки модел се опитва да разклати и устоите на Църквата.

Макар и възникнал като външен (т.е. привнесен от протестантството – б.а. В.В.), проблемът за ръкоположението на жени за свещеници според изследователи като Бер-Сижел „не се поставя вече отвън като резултат от икуменическия диалог, но се е превърнал във вътрешен проблем за Православието. Стига се до момента, в който отговорът на въпроса за ръкоположението на жени изисква формулиране на автентична православна позиция по него.

Тази „новост“ днес навлиза чрез протестантството и се превръща в едно от съвременните предизвикателства за традиционните религиозни общности най-вече чрез дебата, който се сформира в контекста на икуменическия диалог, иницииран от ССЦ“.[22]

б) Опит за прокарване на феминизма и джендър-идеологията в българското Православие

Но да се върнем към въпросната конференция. Голяма част от останалите доклади бяха посветени на отношението към жените в патристичната традиция! Ето как звучаха техните заглавия:

” ‘My Sister and My Teacher’: Women Transcending their Gender?”

“Gregory the Theologian and his Attitude to Towards Women in his Poemata Arcana and Orations”

“Ecclesial Epistemology in Saint Augustine’s Theology of Sexual Order”

“Life of Angels: Policy and Practice of St. Jerome Towards Women”

“The Feminine in Christology: The Legacy of Origen, Gregory of Nyssa, and Methodius of Olympus”

А имаше и такива, които засягаха различни аспекти от Queer-теорията на Джудит Бътлър и нейното тълкуване от различни съвременни теолози в светлината на богословието на отците, както и препратки към „социалните роли на пола“:

“Returning to Eden: Engaging critically Sarah Coakley’s Patristic Reading of Judith Butler’s Queer Theory”

“Church Women Between Social Roles and Literary Cliches: The Epigrams of St. Gregory the Theologian for his Mother Nonna”

В съдържанието на докладите на пръв поглед нямаше нищо, което да влиза в противоречие с православното богословие. Но понеже дълго време се бях занимавал с полемиките около женското и хомосексуалното свещенство, както и тези свързани с джендър-идеологията, не можеше да не ми направи впечатление, че темите на докладите много точно следваха именно опорните точки на споровете по тези въпроси.

Нещо повече, американската централа на протестантската деноминация, която стоеше в основата на въпросното висше духовно училище, поддържаше не само женското и хомосексулното свещенство, но вече ръкополагаше и служители от десетките социални полове на ЛГБТИ-общността! Като прибавим и дълбоко конспиративния характер на конференцията, бързо се набиваше на очи, че организаторите използваха перфидната стратегия на т. нар. „Прозорец на Овертон“[23]. Първо бяха решили да обговорят „научно“ и „богословски“ тези проблеми, а после стъпка по стъпка, систематично и незабележимо да накарат православното ни общество да сметне за уместни новите норми на поведение и на служение, да се примири с тях, а накрая да ги узакони в Църквата! Точно както феминизмът само за няколко десетки години постигна това в протестантството!

(следва продължение)

БЕЛЕЖКИ

[1] Митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф: Филип Димитров е убиецът на Българската църква

https://tinyurl.com/wf5mzxz

[2] Защитата на основните права в ЕС

https://tinyurl.com/udll6h2

[3] Генезисът и все по-извратените форми, които придобива т. нар. джендър-идеология са проследени в книгата на Г. Куби „Глобалната сексуална революция“. Виж статията на доц. Св. Тутеков в сп. „Християнство и култура“.

https://tinyurl.com/qwfdx6z

[4] Ще получи ли Българската православна църква Нобелова награда за мир?

https://www.pravoslavie.bg/анализи/ще-получи-ли-българската-православна/

[5] Предложение за резолюция на Европейския парламент

https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/A-8-2016-0290_BG.html?redirect

[6] ЦРУ: Православието, а не Ислямска държава е най-голямата опасност за САЩ

https://pogled.info/svetoven/tsru-pravoslavieto-a-ne-islyamska-darzhava-e-nai-golyamata-opasnost-za-sasht.83515

GLOBAL TRENDS: PARADOX OF PROGRESS

https://www.dni.gov/files/documents/nic/GT-Full-Report.pdf

[7] “Council of Europe to Vote on Creationism”, ABC News, 26 September 2007, at: abc.net.au; “Council of Europe of Europe States Must “Firmly Oppose” the Teaching of Creationism as a Scientific Discipline, Say Parliamentarias`, press release by the Council of Europe, 4 October 2007, at: assembly.coe.int.

Council of Europe to vote on creationism

https://tinyurl.com/v7q7y9t

[8] Универсалност, съборност, свобода: политико-теоретични визии на Събора в Крит

https://tinyurl.com/wo3zfd5

[9] ДВАТА ПОЛИТИЧЕСКИ СВЯТА НА СЪВРЕМЕННОТО ПРАВОСЛАВИЕ

http://www.hkultura.com/articles/detailed/135

[10] Становище на Светия Синод по повод Истанбулската конвенция

https://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=254101

[11] В България настъпва фашизъм по повод Истанбулската конвенция

https://offnews.bg/analizi-i-komentari/v-balgaria-nastapva-fashizam-po-povod-istanbulskata-konventcia-673575.html

[12] „БЪЛГАРЩИНАТА“ СРЕЩУ „ЕЛИТА“

https://tinyurl.com/w9qwhqw

[13] Становище на Центъра по систематическо богословие към Великотърновския университет по повод Истанбулската конвенция

https://tinyurl.com/vuytajm

[14] Християни против религиозния екстремизъм

https://tinyurl.com/yk679ez3

[15] БИТИЕ: Сътворението на света и първите ветхозаветни хора

https://pravoslavna-vyara.blogspot.com/2009/06/blog-post.html

[16] Ч. Дарвин пръв стига до идеята за връзка между индивидуалното и историческото развитие на организмите. Ф. Мюлер (ембриолог и зоолог), изучавайки историята и етапите от развитието на някои ракообразни се съгласява с тази идея. През 1886 г. Ф. Мюлер съвместно със своя колега Е. Хекел (естественик и зоолог) формулират т. нар. биогенетичен закон, според който онтогенезата е кратко повторение на основните етапи от филогенезата.

Днес биогенетичният закон се приема от (почти) всички еволюционисти, които заявяват, че при онтогенезата се повтарят особеностите в устройството не на възрастните форми на прадедите (както е смятал още Дарвин), а на техните зародиши. Затова, ако трябва да бъдем напълно коректни, според съвременната интерпретация зародишът на човека никога не повтаря възрастните стадии на рибите, на земноводните и на влечугите, а е сходен само с техните зародиши. Но дори и според тази си формулировка биогенетичният закон дава „зелена светлина“ и напълно оправдава абортите!

[17] Хенри „Фриц“ Шефър е директор на Центъра по изчислителна и квантова химия към University of Georgia. Бил е номиниран няколко пъти за Нобелова награда и е третият най-цитиран химик в света.

Учените и техните богове

https://harta-bg.info/statia/97

[18] Виж „Kакво е икуменизъм и има ли той почва у нас?“

http://www.pravoslavieto.com/inoverie/ecumenism/index.htm

[19] Виж Крайчева, М., Жени равини, София, 2018, с. 226

[20] Бер-Сижел, Е., К. Уеър, Жените в Православната църква, Силистра, 2002, с. 18.

[21] Пак там, с. 17.

[22] Крайчева, М., Жени равини, София, 2018, с. 225-226.

[23] Прозорецът на Овертон

https://glasove.com/categories/komentari/news/prozorecyt-na-overton

Беседа за отец Георги Жигларски

Февруари 12, 2020 in Беседи, Свещеническа конференция


 

Тази наша беседа се надявам да бъде една малка част от пъзела на големия образ на един свят свещеник, живял в наше време, когото сме видели, когото сме слушали, и когото са попипали ръцете ни. В началото молим Бога да вложи в устата ни думи, за да възхвалим подобаващо неговия угодник отец Георги, и от друга страна се молим Господ да смекчи и сърцата на вас, които ще прочетете това, за да можете да станете добрата почва от евангелския разказ.

 

Хубаво е, когато човек чете за подвижниците на благочестието, да се вдъхновява от техните примери. Но по-хубаво е, ако тези хора са живели в по-близко до нас време. Виждаме колко полза са донесли жизнеописанията и разказите за такива съвременни духоносни отци в братските нам православни народи от Гърция, Русия, Сърбия, Румъния, а и не само там.

 

Но колко по-хубаво е, когато разберем и чуем за добродетелния и христоподражателния живот на някой наш сънародник. Това е така, защото всеки народ си има своите особености, манталитет, характер и други специфични само нему културни и исторически обстоятелства. Колко от нас са обикаляли по най-различни светини из православния свят, но вярвам, че всеки от вас ще се съгласи, че никъде по-уютно не се е чувствал така, както в нашия Рилски манастир.

 

Затова е много важно, както и за нас, така и за идните ни поколения, да се запазят спомените за тези хора, които са живели между нас в святост.

 

Мисля, че когато един човек живее и има възможност да се докосне до живота на един съвременен нему духовник, придобил святост, много е важно да бъде наблюдателен. Защото обикновено светостта е незабележима.

 

За отец Георги за първи път чух през 1992 г. когато бях в Семинарията. В един от часовете по църковна история, нашият приснопаметен преподавател г-н Ганчо Велев, спомена между другото, за един наш съученик, който бил от Жегларския род. От там били дошли в Семинарията много момчета да се учат. С това кратко вмъкване, по време на преподавания урок, темата приключи. Тогава останах с впечатлението, че щом толкова семинаристи са произлязли от този род, то неговият т. н. родоначалник, отец Георги, трябва да е някой свещеник, отдавна живял и вече починал. Не си поставих за цел да запомня този епизод.

 

Но както казва самият отец Георги, което е от Бога, не се забравя.

 

Минаха десетина години и аз за втори път чух отново за отец Георги. Един мой познат се беше върнал от Света Гора и спомена, че отишъл там при един многоуважаван от всички духовник, който му казал, че в България знае за трима праведници, които молитвено крепят Родината ни. Това били митрополит Натанаил, дядо Добри и отец Георги от с. Жегларци.

 

След още няколко години един мой близък ми предложи да ме закара при отеца, в село Жегларци.

 

Тогава, да си призная, отдох малко със свито сърце, от една страна знаех, че отивам като при пророк, от друга, все пак това, че не познавах човека създаваше в мен леко чувство на недоверие.

 

След едно не кратко пътуване пристигнахме в селото, където улиците, по които бяхме минали, бяха трудно преодолими от многото дупки.

 

Влязохме в дворчето на къщичката. Отстрани на гаражната врата имаше некролог на презвитерата. Беше тих топъл ден. Отецът беше отзад в стопанския двор и под един нисък сайвант, където не можеш да стоиш прав, ни прие.

 

Благословихме се, седнахме и започнахме да му помагаме. Ронихме царевица. Той започна да говори с моя познат, а аз внимателно го наблюдавах. Постепенно в мен изчезна всякакво недоверие и накрая усетих, че съм заобичал този човек. Или по скоро той ме е обикнал, с тази любов, за която мнозина свидетелстват, че се усеща осезателно, когато си на служба при него или просто го слушаш, докато обядваш при него.

 

За тази обич, която чувствам, че ни е дал като заем, с този наш малък труд, сега се опитвам да върна една малка част от нея.

 

Отец Георги се е родил в село Караманкьой, Румъния. Семейството му е благочестиво и много бедно. Когато бил съвсем малък, се случило така, че през лятото всички спали на двора. Георги, най-малкият спял в едно дървено корито. През нощта баща му се събудил и видял в тъмното един вълк се надвесил над детето. Уплашил се много и събудил жена си. По-късно отецът ще каже: „Бедни бяха родителите ми, бедни, с осем деца. Е, ако едното го беше грабнал вълкът, щеше да ги облекчи.“

 

Когато поотрасва малко, получава един от първите си духовни уроци. Било Великият пост. Брат му наловил риба от езерото, което било близо до тях. Когато донесъл рибата в къщи, се създали два лагера. Едните не искали да ядат, другите искали. Бедни и гладни години били тогава. Георги бил на страната, на тези, които искали да хапнат от рибата. Яли. Но вечерта получил силна болка в корема. Какво ли не правили. Майка му по някакъв прастар метод, му навивала пъпа с точилка, но и това не помогнало. Тогава Георги, лежейки си спомнил, че това може би е заради нарушаването на поста и обещал мислено Богу, че от сега нататък ще спазва поста. Болката в този момент му преминала. Но на следващия ден имало още неизядена риба и брат му отново подканил малкия Георги да яде. Но момчето категорично отказало, помнейки вчерашните си проблеми. Но брат му не отстъпвал, казвайки че всичко е било случайно, и че този път няма да има никакви проблеми. Е, пак ял. Вечерта отново същите болки. Отново точилката, но нищо не помагало. Тогава Георги отново в себе си решително си обещал, че ако сега всичко му се размине, повече никога, ама никога няма да нарушава поста. В този момент отново се повторила същата „случайност“ и болките престанали.

 

Още веднъж преживял едно такова изкушение, но вече като по-голям в Семинарията.

 

Искам да отворя една скоба: който е учил в Семинарията през онези години, а и не само тогава, но чак до средата на 90-те, знае как семинаристите бяха постоянно гладни. Нямаше тогава нито такива магазини, нито такива евтини сладки и всякакви видове пакетирани храни, като днешните.

 

Помня един случай, когато бяхме измолили с големи трудности половин бурканче от детско пюре, олио, за да си запалим кандилото в стаята, когато четяхме вечерното правило. Но когато се събрахме вечерта, предвкусвайки удоволствието от горящото кандило по време на общите ни молитви, с ужас видях, че олиото от кандилото липсва. Тогава едно от момчетата, сега вече дългогодишен добър свещеник, си призна, че следобяд сипал олиото на една филия и я изял…

 

Та тогава, в годините, вече, когато бил в Черепишката Семинария, отново по време на Великият пост в неделя ректорът, за да се подхранят малко момчетата, решил да се сготви риба. Но този път на подканите и молбите на своите съученици, отец Георги решително отказал.

 

Сега отново ще се върнем в годините, когато Георги е още момче и току що са се преселили в България. Тогава по силата на Крайовския мирен договор българското население, което живеело на територията на Румъния се преселило в България, а румънците, живели тук си отишли в Румъния. Цар Борис казал по този случай, че хората, дошли от там били като ангели. Това било така, защото всички вярвали в Бога и тази си вяра я въплъщавали и в своя живот. Но не такива били хората, които заварили семейството на Георги, пристигайки на новото си жителство. Отец Георги по-късно ще каже по този повод: „За първи път видяхме тогава християни да не ходят на църква в неделя.“

 

В новия си дом, многодетното семейство заживяло отново стария си ритъм на живот. Тук се случило едно събитие, когато Георги бил младеж. Наложило се да отиде с каручката за слама. Времето било студено и навръщане не обърнал внимание, че блузата му отзад се била повдигнала и кръстът му изстинал. В първия понеделник на Великият пост се разболял тежко и в петък вече легнал в пълна немощ. Двама негови приятели дошли да го видят и да донесат една питка, която изпратила майка им. Но той не помръдвал. Баща му се приближил и допрял ухо до гърдите му, след което казал на жена си, че момчето е свършило вече. В този момент Георги видял Райските селения с неизказаните си красоти и самия Господ.

 

В това време вече му били сложили свещ в ръцете и прикадили с тамян. Но Георги се съвзел и оттогава започнал бързо да се оправя. След това казал на майка си да пазят тази къща, защото ще стане свято място. От това време повече не ходел на хорото, а се усамотявал по поляните и лежейки си спомнял чудния аромат на райската градина.

 

Известно време по-късно, било началото на Рождественския пост, се случила някаква свада между двама приятели на Георги. Той се опитал да ги разтърве и ударил два шамара на единия, който му бил по-близък. Но след това бил ударен от него с нож в гърба. Следващата Година, вече в казармата, пристигнал същият този човек да моли Георги да му прости и да му напише оправдателно писмо, иначе щял да лежи 6 години в затвора и да плати 3000 лв. кръвнина. Георги му простил великодушно и помолил един войник да му напише оправдателното писмо на български, защото той самият знаел да пише само на румънски. Но командирът им, като разбрал, взел и хвърлил писмото. Не бил съгласен този да не си излежи присъдата. Но Георги отново помолил друг войник да му напише писмото и така човекът се отървал.

 

След като се уволнил от казармата, на 26 години се оженил за бъдещата си презвитера Мария.

 

В онези години руснаците спускали парашутисти из различни окръзи в страната, които имали за цел да намерят и организират хора, които ще работят за идването на комунистическата власт. Един такъв човек, който бил преследван от тогавашната жандармерия, се скрил в една от къщите в Жегларци. По-късно нейният стопанин, под въздействието на руснака, ще стане виден партиен активист и ще успее за кратко да подлъже младия и честен Георги да стане партиен ръководител на младежта. Но скоро разбрал истинското лице на новата власт, която започнала да се бори с Църквата и категорично напуснал. Имал свои 16 дка ниви, от които се препитавали.

 

В селото нямало храм и той ходел на служба в съседното село Орляк. Там започнал да помага на свещеника и да пее на клира.

 

Времената все повече се усложнявали и през 1960 г. на свещениците, които били останали живи се гледало унизително, като врагове на народната власт.

 

По едно и също време трима свещеници – о. Петър от с Орляк, о. Стефан от Генерал Тошево и о. Иван от Тервел си хвърлили расата. Но не само това. След това, както разказваше по-късно о. Георги, както мечка, когато я хванеш с халка за носа, били принуждавани да обикалят събрания и да говорят срещу Църквата.

 

Точно по това време в Русия е описан същият случай за един свещеник, който бил завършил с отличие Духовната академия и се отрекъл публично от вярата. Сед това обикалял по събрания, където осмивал Църквата и вярващите. На едно такова събрание попаднала по молба на местния владика, една млада християнка, сега вече монахиня. Там слушайки всички хули и подигравки и бурния смях в залата не можала да издържи и открито станала и се опитала да противостои на тази мерзост. Това без малко не й коствало свободата. Но след като свършило всичко бившият свещеник предложил да продължат своя спор в един от кабинетите на сградата. Там след дълго препиране от страна и на двамата, жената най-накрая казала, че всъщност той не е бил първият, който се е отрекъл от Бога. От любопитство той започнал да разпитва кои са другите, изброявайки всички имена, за които се сещал. Но младата християнка неодобрително му показвала, че не можел да се сети кой е бил първият, отрекъл се от свещенството. Най-накрая го погледнала право в очите и му споменала името – Юда. От това попадение младият бивш свещеник се сепнал и неволно съборил нещо от масата. Крахът му бил абсолютен. Минали години. Комунизмът залязъл и един ден те двамата отново се срещнали, но този път в храма, където бившият свещеник стоял отзад и постоянно плачел. По-късно подал молба за връщане на свещеническия си сан, но владиката отговорил, че щом публично се е отрекъл, трябва и публично да се разкае. Самият бивш свещеник завършил живота си в разкаяние, като певец в една от църквите.

 

Странно е може би съвпадението, че и един от тези тримата свещеници също е станал певец при църквата. Години по-късно отец Георги ще спомене, че видял един от тези свещеници във видение как служи пред Престола на Господа, Който е многомилостив. Не грехът е пречката ни с Бога, а неразкаянието в него. Отецът нагледно така разказваше как Бог е взел свещеника в Рая: „Я ела тука бе калпазанино.“

 

Много го боляло Георги за празните църкви без Литургия. Въпреки, че обикалял с велисипед с един свой приятел, и когато из нивята видели някой, който е спрял да си почине от работата, отивали, беседвали и му четяли за Бога.

 

Тогава решил да стане свещеник. Както по-късно ще каже: „Господи, аз не съм достоен, ама никак не съм достоен, но Твоята благост нека да запълни моята немощ.“ В този преломен момент от живота му Господ му се явява и му дава безстрашие.

 

За да разберем по-добре в какви времена се случва това ще споменем за едно интервю с един чешки дисидент от тези години. На въпроса на журналиста, защо в България нямаше такива дисиденти както в Чехия, той му отговаря: „В Чехия имаше дисиденти, защото тук те вкарваха в затвора за 10 – 20 г., а при вас в България всички, които бяха против властта, ги убиваха и унищожаваха.“

 

След много пречки от страна на властта, най-накрая Георги бил готов за постъпване в Семинарията.

 

Да отидеш тогава в Семинарията е голям подвиг, ако си сам. Но ако имаш жена и 5 деца този подвиг става неимоверно по-голям.

 

Жена му, както всяка съпруга на нейно място, изпаднала в голямо притеснение. Но той я утешавал, като й кавал, че ако бил легнал болен на легло 3 години нямало да бъде за нея по-добре. А сега е жив и здрав, още повече, че ще се връща за през ваканциите.

 

Заедно с това свое намерение, той проявил и разсъдителност, оставайки за времето, през което ще липсва, достатъчна сума пари и зърно за животните. Бог устроил така, че до тяхната къща имало малка пясъчна кариера, откъдето той вадел пясък. Тази работа била тежка и опасна и затова никой не се наемал да я върши. Но пък за сметка на това можел да изкара достатъчно средства да остави на семейството си и за своите разходи в Семинарията.

 

След всичко това той потеглил за Семинарията в Черепиш. По онова време, тя била изместена от София в затънтената местност до Черепишкия манастир. От това имало и полза, защото тук нямало как да попаднат случайни хора, от една страна, а от друга отдалечеността и пустотата на мястото школувала всички, които преминавали от тук, запазвайки семинаристите от съблазните на големия град, създавайки условия за чистота и целомъдрие, толкова необходими за бъдещите пастири.

 

Още от първите си стъпки като свещеник отец Георги се проявил като примерен духовник и пастир. Тук се запознал и общувал с архим. Киприан, дядо Синесий, йеромонах от Черепишкия манастир и дядо Тихон и всички преподаватели, от които вземал пример.

 

Веднъж, по време на една лятната ваканция, му се случило да преживее голямо изпитание. Вадили пясък. Единият му син, тогава четиринадесет годишен, влязъл в тунелите, но се случило срутване и той останал под тонове пясък. Отец Георги, който бил отвън, като видял, че детето не излиза, разбрал какво се е случило и паднал на колене да се моли. Имало и други хора наоколо. Едни се втурнали да копаят, други изтичали за помощ и да обадят на презвитерата. Атмосферата била трескава. Отецът казал да спрат да копаят с кирките, за да не насекат момчето, тъй като не се знаело къде е лежало. Започнали с всички сили да копаят с ръце. Най-накрая, след половин час го изровили. Положението изглеждало безнадежно. Детето било посиняло. Дошлата линейка го взела, но когато видели, че случаят е много тежък, не го откарали в Тервел, но в болницата в Добрич. Отецът пътувал след момчето, но когато влезли в болницата, той се отклонил и отишъл в църквата. Там се молил Бог да съживи сина му, защото ако се случило най-лошото, нямало да има сили да противостои на безбожниците, които щели да кажат, че Неговият Бог го е наказал. След това дошъл при детето. Имало там една лекарка, която питала защо с това дете не е дошъл никой от родителите му. Отецът се появил и влязъл при сина си. Казали му, че няма много надежда. Свлякъл се на колене и отново започнал да се моли. В това време сънът му дошъл на себе си. Тогава отец Георги го оставил на лекарите да го доизлекуват.

 

По-късно, когато отишли в Семинарията, където синът му учел вече, разказвали за случилото се като за голямо чудо. Обърнали внимание на това, че Бог при полагането на основите на земята сътворил един голям камък точно на това място, който при срутването предпазил живота на момчето.

 

Интересен е случаят, когато при завършването си, випускниците преди зрелостния изпит попитали отец Георги коя според него ще е предстоящата тема. Той отговорил, че според него ще трябва да се наблегне на „Рождество Христово“. И на изпита на дъската била написана темата „Слава във висините Богу и на земята мир между човеците благоволение“. На следващата година пак питали отеца за темата на зрелостния изпит. „Мисля, че трябва да се наблегне на св. Климент Охридски“. На дъската изписали: „Св. Климент Охридски, живот и дело“.

 

Веднъж отец Георги преживял в Семинарията следния случай. Един ден много му се приискало да се прибере у дома, но се притеснявал да помоли ректора за това. Тогава се помолил пред иконата на света Богородица в стаята си, тя да направи така, че дядо Тихон да го срещне на двора и да го попита дали не иска да се прибере за малко у дома. И наистина така се случило. Владиката го срещнал и го попитал дали не му се иска да се прибере. Когато се върнал посред нощ в къщи, презвитерата като го видяла, се разплакала от вълнение. Точно по това време имало един търговец, дошъл в селото, който предлагал да им купи прасето, но тя не знаела как да се спазари. Отецът веднага се справил със ситуацията.

 

Запомнила се и случката от това време, когато на една от прощалните речи при завършването си, един от семинаристите балагодарил на Ректора, за неговите майчински грижи: „Един ден, аз се събудих и ви видях през нощта да се рзхождате между леглата ни и да завивате децата“. Дядо Тихон се просълзил. А семинаристът бил сегашният нинездравстващ патриарх Неофит.

 

Дошло времето, когато завършил духовното училище Алма Матер, и трябвало вече да се прибере на село и да се заеме с огромната духовна работа, която го очаквала.

 

„За словеса устен Твоих сохраних пути жестоки“ (Пс. 16:4). Сега открито трябвало да застане в неравен двубой с враждебно настроената власт.

 

Отец Георги дошъл в най-плодородната добруджанска земя, която комунистичеката власт бе превърнала в духовна пустиня. Храмовете заключени, народът обезверял, изглеждало наистина че Църквата е почти унищожена. Отецът се оказал като „Нощний вран на нирищи“ (Пс. 101:7), като бухал в развалини.

 

Първото нещо с което се заел, било да направи в селото църква. За тази цел избрал старата си бащина къща, където живял като момче. Къщата била наследена от брат му Атанас, който я дарил на селото за църква. Отец Георги пренагодил помещението за нуждите на една църква, сложил икони, направил св. Престол, и след като всичко било готово, русенският Митрополит Стефан я осветил.

 

Не се забавила и ответната реакция на враждебно настроената власт. Дошли група партийни началници: „Абе ний събаряме и затваряме църквите, а пък ти тука си тръгнал нова да правиш.“ Влезли в храма и един от тях демонстративно запалил цигара. Опитали се да го сплашат, но не успели. След известно време отново дошли, но този път се били събрали повече хора. Поискали му ключовете. Той отказал. Казали, че ще я запалят. „Запалете я. През робството са горели църкви и манастири, сега нега да видим как гори църква под българско ведомство.“ Тръгнали заплашително към храма, но отецът застанал пред тях и започнал пред всички пламенна реч. Тогава му поискали отново ключовете, на което отговорил, че ще отвори, но вътре няма да позволи да се пуши. На това активистите дръзко отговорили, че обезателно ще запалят вътре цигари. „Е, щом е така, няма да ви отворя църквата. Ако искате ме пребийте, иначе няма да отстъпя пред вас. Пред вас стои човек от стомана. Свещеник на Българската Православна Църква.“ Отецът стоял пред малкото храмче, което приличало по-скоро на колиба, но за него било от такава важност и той стоял решително изправен и готов на жертва, сякаш бил пред стъпалата на „Св. Александър Невски“. Тогава решили да я запечатат. След това отецът скъсал печата и продължил да си влиза свободно в храма. Тогава го повикали за разпит в съседното село Орляк. След твърдостта на отеца и като видели, че не могат да се справят с него, написали протокол и го изпратили в прокуратурата.

 

След време трима агенти на властта, които носили открито пистолети, дошли с мотоциклети у тях. Говорили, каквото говорили и по едно време насочили пистолет към него. Децата му помислии, че ей сега ще го убият. Но отецът бил спокоен и тържествуващ. Отново не успели да го сплашат.

 

Един ден, когато бил на пясъчната кариера отново го взели с кола и го откарали на разпит. Дали са го били или измъчвали, той никога нищо не казвал.

 

За пореден път отново бил на разпит. Питали го защо е разпечатал църквата, а той отговорил, че това е бащината му къща и, че той има право на кабинет. Не ги е пуснал вътре, защото заявили, че ще изкарат всичко навън и ще го стъпчат в калта. След дългото следствие, което продължило цял ден, прокурорът го оправдал и приключил случая.

 

Но сега борбата срещу него се надигнала, защото пращал деца да учат в Семинарията. Чичо Иван, неговият стар певец разказваше, че отецът когато срещанел някого на улицата веднага го заговарял за Бога, и ако е бил мъж, започвал да го убеждава за Семинарията. Едно време почти всички хора нямаха канонически пречки за приемане на духовен сан. През 1969 г. дошъл в Жегларци началникът на просвета в Добрич с други партийци. След като не успели да го убедят за децата, от „Просвета“ отнесли случаят до областния началник в Добрич.

 

Отново разпити и заплахи и отново неуспех на комунистическите местни активисти. Отнесли случая този път до София и за да се запознае на място с обстановката пристигнал заместникът на директора по вероизповеданията с „Волга“ – Димитър Тодоров.

 

Отново извикали отец Георги. С влизането си свещаникът ги поздравил с най-топли думи. След рутинния разпит го накарали да изчака в коридора 20 минути. След това му казали обвиненията, че е наричал хората братя, че е опявал покойници, че ръсел по Йорданов ден къщата на партийния секретар и т. н. Заявили, че ще го накажат по чл. 12 от Наказателния кодекс, с отстраняване от длъжност. Казали, че ще отменят това, ако се откаже да изпраща деца в Семинарията. Отецът категорично отказал. „Ако трябва царевица ще ям, трева ще паса, но няма да се съглася“. Казал им също, че от една страна гонят Църквата, а от друга парадират пред чужденците, че у нас има свобода на вероизповеданията.

 

Тогава Димитър Тодоров заявил, че ще накара владиката да го измести в Русе в най-хубавата енория. Някой му подшушнал, че попът в големия град още повече деца ще завербува.

 

Скоро пристигнал в селото самият митрополит. Казал му, че този Тодоров е много опасен и, че трябва да се съобразяват с него. Отец Георги след дълъг и пламенен разговор успял да убеди владиката да не отстъпва пред комунистическите власти. Това продължило две години, като завършило с категоричния отказ на митрополита пред властите в София.

 

Три пъти разглеждали на заседание на ЦК на партията случаят в Жегларци. Един ден протосингелът на Русенския митрополит – Калиник, казал, че му обещали да го направят патриарх, ако се справи със свещеника от Жегларци. Друг път казал, че ще убият отец Георги.

 

Най-накрая, както разказва отец Георги, омалели и го оставили. Но продължили неприятностите на местно ниво по повод на опелата, гражданските ритуали, а също и една венчавка на едни софиянци. За тях искали да им предаде имената, на което той категорично отговорил, че няма да стане предател.

 

Отците от Русенска епархия протестирали срещу отеца, казвайки му да спре да спори с атеистите, защото настройвал всички и срещу тях.

 

Но отецът продължавал спокойно да живее по съвест, носейки си расото и не подстригвайки брадата си.

 

Един ден решили насила да му я одрежат, обсъждайки подробностите в кметсвото. Там работила неговата племенница Станка, която веднага предупредила за опасността. Вечерта дошли с един джип в къщата му, но презвитерата го скрила, като казала, че още не се е прибрал.

 

Отец Георги съчетавал в себе си две трудно съвместими черти. Той бил излючително благ и смирен, но в същото време имал изключително твърд характер.

 

Отецът разказваше за един случай, станал през 1970 г. Един човек, на име Панайот, в неделя рано сутрин, когато служим Литургия, отишъл на лов в гората. Там изведнъж му се явил дяволът, в образа на една огромна жена. Тя го заплашила и той понечил да вземе пушката да се защити и в този момент ръката му се схванала, паднал и започал да вика за помощ. Закарали го в болницата, но лекарите казали, че тая болест не е за тях. Тогава намерили отец Георги. Той направил водосвет, прочел и други молитви и човекът пред него се съвзел, ръката му се оправила и устата си дошла на мястото. Но след време у дома му започнали да се случват странни неща, които ужасно плашили домашните. Тогава отецът отново прочел нужните молитви, но му казал, че неговата служба не е достатъчна. Трябва самият той да тръгне на църква, да се изповядва и причастява. Но Панайот се страхувал, че ще му се подиграват и не послушал отеца. Скоро починали – той и майка му без покаяние и в големи мъки.

 

Веднъж вървял пеш до с. Орляк. Качила го една кола с трима партийци. Завързал се разгорещен разговор: „Кажи ни има ли Бог и какъв е Той, топъл, студен, бял, червен?“. „Ще ви кажа ако и вие ми кажете какъв е вашият ум, бял, червен или зелен . И не ми говорете за физиката и мозъка. Той е слушалката, писалката, цигулката. Мозъкът е инструмент, а умът е духовната субстанция.”

 

Въпреки гонението, хората много го уважавали, дори партийците.

 

Веднъж видял във видение едно райско място. Там била сестра му, която го поканила да влезе. Но той като понечил, се спрял малко смутен, защото вътре видял гонителите си. Сестра му го успокоила, като му казала, че те са тук, защото той се е молил за тях.

 

Отец Георги и презвитерата му били много гостоприемни хора. Всички, които са ходели при него знаят, че няма да те пусне, докато не те нахрани с всичко, каквото може. Веднъж един мой познат отишъл за първи път в Жегларци по време на Великия пост и отецът изкарал на масата много неща, включително и месо. Той самият, както разбрахме изключително стриктно спазвал поста, но уважавал свободата на другите. Все пак тогава никой не вкусил от месото.

 

Една вечер в къщата му дошъл човек, чийто външен вид предизвиквал смут и страх. Той помолил отеца да го приюти да нощува. Презвитерата категорично се възпротивила, но отецът го приел. Заедно с това проявил и разсъдителност, като до полунощ будувал, като си вършел свои делови работи. След това вдигнал презвитерата тя да си върши свои домакински неща, а той да поспи. След това отецът казваше, че не можел да изгони Христа, който е бил за него в образа на този човек. Гостът не им напакостил, но по-късно взел една немалка сума пари от неговия син, който живеел в Елин Пелин, заблуждавайки го, че добре се познават с баща му.

 

Един ден някой си Иван, заможен човек от селото решил преди Великден, когато всички християни постили, да ожени дъщеря си. Вдигнал голяма сватба и тържествено заявявал, че постите са за простите. Но след Великден, когато всичхи християни отговели и се радвали, него го убили конете.

 

Друг случай, когато един баща направил годеж в началото на Великия пост. Раздал подаръците, след което паднал и издъхнал.

 

В съседното село отново през Великия пост, на Кръстопоклонна неделя решават да правят сватба. И отново бащата в навечерието на сватбата умира внезапно, докато оправял градината за пред гостите. Тогава отецът, като дошъл вместо да ги жали, ги сгълчал. „Щяхте да ядете и да пиете, и да пеете. Ха сега се веселете.“

 

Друг случай, по време на поста. Дошъл за опело, но преди да влезе в помещението с покойната малко се позабавил в коридора. Жените го питали нещо за последованието на църковната служба по това време на Великия пост. В това време се чул силен трясък и стаята с ковчега пропаднала в мазето. Починала още една жена. След това отецът им казал, че това се случва, защото никой не спазва постите.

 

Веднъж сънувал, че стои на един площад. Там били събрани много хора, а всред тях стоял един много красиво облечен свещеник. Пред него стояло едно момиче, което не се славило с добро име. Свещеникът й зашлевил силен шамар и й казал да не говори лоши думи за света Богородица, след което я отвели на съд.

 

Веднъж един негов добър познат се бе върнал от пътуване. Въпреки строгостта на поста, казал на жена си да му сготви една кокошка. Решил, че от следващия ден ще започне да пости. Бог известил отеца за това и той отишъл и братски го смъмрил. Човекът се разплакал и разкаял.

 

Една жена, която си зашила копчето в неделя, също без да подозира нищо, била изобличена от отеца.

 

Отец Георги много обичаше да служи и служеше често. В църковните календарчета си отбелязваше кога е служил. Задължително служеше Литургия в неделите и на празниците. На по-малките празници обикновено служел само утрена. Като наближи Великият пост, служил 60 дена сутрин и вечер. От Сирни заговезни, до Томина неделя. Ако го извикат в митрополията през този период, изкарваше службата много рано и след това отиваше. Тримиреше през целия си живот. Освен на празника служеше и на отданието, както той казваше, ако посрещнеш някой скъп гост, после и го изпращаш с уважение. Иван, неговият певец казва, че той служел с такава ревност, без да я намалява, още откак е станал свещеник. Обичаше кандилата в църквата да горят постоянно и затова зиме и лете, с един фенер, пренасяше от вкъщи, където държеше през годината неугасващ Благодатния огън, и палеше изгасналите кандила. Също казваше, че църквата не е мръсна и занемарена, а е опушена от служби. Обичаше да слага много тамян в кадилницата. Димитър, неговият клисар, казваше, че като тръгнел да кади из църквата бил като локомотив. Сам си месел просфорите, и подбирал хубаво, домашно приготвено вино за служба. Службите му се отличаваха с дълбок молитвен дух. Не се бързаше. Когато служеше, възгласите приличаха повече на диалог с Бога. Незабравими са тези служби за всички, които са присъствали на тях.

 

Една жена споделя, че преди да се въцъркови, имала бурен и динамичен живот. Фирмата й стремглаво се разраствала но тя, като начело на всичко това, като жена, която не живее по предназначението, за което я е създал Творецът, започнала да изпитва обичайните за подобни случаи смущения, които се разраснали в дълбока душевна криза. Започнала да търси изход в предлагащите релакс и спокойствие различни източни практики, йога и т. н. Започнала да осъзнава, че има Бог, но не знаела къде да го търси всред хилядите религиозни формирования, които твърдят, че са притежатели на истинското учение за Бога. По нейно твърдение, тогава Православната църква не била всред нейните номинации. За тази цел, тя предприела далечно пътуване до Индия и в Хималаите, изкачвайки се някъде на много високо, по някакви безкрайни стълби, въпросът къде и кой е Бог постоянно я занимавал. В този момент, вдясно от нея, в облаците, видяла една двойна врата с два кръста на нея. Но много бързо това било забравено всред многобройните впечатления, която създавала тамошната обстановка.

 

След време, отново решила да пътува до екзотичния остров Бали. Това е т. н. остров на хилядата храма. Целта била – курс по кристалотерапия. След като всичко било платено и уредено оставало само да се изчака една седмица до отпътуването. През това време, става така, че се среща с един православен християнин, в един дом за бездомници в село Юнак. През следващите няколко дни, той напористо й разказвал за жития на светии. Въпреки, че не искала да го слуша, все пак разказите й направили впечатление и в навечерието на заминаването тя решила да не отпътува. Последвало предложението да отидат до някакво далечно село до един стар свещеник. Тя се съгласила и в неделя сутринта тръгнали към Жегларци. Странната обстановка в колата – пътуващите слушали, а един от пътуващите четял, влизането в бедната селска църква, предстоящото уморително стоене на непонятната служба, започнали да карат жената да се пита какво всъщност прави тук и за какво е всичко това. Но това състояние не продължило дълго, когато свещеникът излязъл от олтара и благославяйки другите, стигнал до нея, й целунал ръката. След това тя се намерила от другата страна в храма, заливайки се със сълзи. Поогледала се дали другите няма да я сметнат за ненормална, но като видяла, че никой не й обръща внимание, продължила да реве. Приискало й се да падне по очи на земята, но това й се сторило прекалено и се въздържала. Но след малко свещеникът призовал всички да коленичат (Това било Петдесятница). Но най-странното за нея било, че когато отецът излязъл със светите Дарове, без да я познава или очаква, споменал три пъти нейното име. Но тя не се решила да пристъпи да се причасти. След като свършило всичко и излезли навън, дърветата, цветята, тревата й се стрували вече различни. Това бил преломният момент в нейния живот, в който тя открила това, което толкова дълго търсила. Не си представяла, че ще открие Бога на толкова близко разстояние.

 

Една друга християнка, също сподели, че след неговата служба променила живота си. Отново отишли рано на Литургия в Жегларци. Тя от известно време ходила на църква, но някак несериозно. Закъснявала за Литургията и общо взето по-важно било тогава да се види с една нейна приятека. Но когато влязла сега в храма и постояла, усетила как някой се моли за нея. В този момент дълбоко се развълнувала, след което променила коренно повърхностното си отношение към Бога. До такава степен придобила ревност за вярата, че чак прекалявала, съжалявайки, че се е оженила, и то за невярващ съпруг, а не е станала монахиня. Следващият път, когато отишли, отецът пръв заговорил за случката със св. Макарий, когато той се чудел, дали има някой, който да е угодил на Бога повече от него и Бог го завел при две жени, които били женени за двама братя. Те и двете искали да стават монахини, но останали при мъжете си, които не ги пуснали, търпели ги и не казали никога лоша дума помежду си. Тази християнка толкова се развълнувала, особено, когато разбрала, че и тези жени си нямали деца. След време решила да отиде при отец Георги, за да го пита дали да си осиновят дете. Но когато тръгвала, казала на съпруга си, който по това време, отново благодарение на отец Георги вече се бил въцърковил, че би искала да поговорят за евентуалното осиновяване, но съпругът й отложил за по-нататък този разговор. Тогава тя решила да отиде при отеца, без да пита нищо. Но когато влезли, той неочаквано я запитал дали има съпруг (а той знаел, че има), и дали си имат деца (а той знаел, че нямат). Този въпрос го повторил след известно време, след което отново добавил: „А вие молите ли се?“. „Молим се“. „И аз ще се помоля“. На излизане тя си помислила: „А пък аз се чудех дали да го питам, или да не го питам, дали да му кажа или да не му кажа.“

 

По-късно, след като отецът вече се бе представил, се наложило да й направят операция. Тя трябвало да бъде лапароскопична. След операцията заедно с другите оперирани по този начин жени общо 12 на брой, била настанена в реанимацията. Към 23 часа мястото я заболяло, но тя решила да потърпи. След малко целият персонал се прибрал да си почива, другите жени всички заспали, но нейната болка се усилвала, докато към 1 часа станала нетърпима. Чудела се какво да прави. Да започне да вика било неуместно. Всички спяли. Тогава помислила, че ако махне от себе си разните кабели и маркучи, ще се включи някакъв датчик и ще й се притекат на помощ. Вече не можела да разсъждава, когато се сетила да се моли. Започнала да казва „Господи помилуй“, но нямало резултат. След това „Богородице Дево“, но пак нищо не се получило. Най-накрая се сетила за отец Георги и започнала да му се моли. Болките престанали. След това се появили отново, но тя отново призовавала отеца, след което се успокоявала, и така до сутринта. В 5 часа една сестра дошла и казала: „Вие май не спахте тази вечер“. После разбрала, че нейната операция била отворена, а не както мислели отначало.

 

Разбира се, молитвите към Бога и Пресвета Богородица са най-чувани и силни, но понякога, когато Бог иска да прослави някой свой светия прави така, че да чудотвори чрез него.

 

На погребението на отеца били дошли много хора. Същата тази жена била дошла от Варна с други 7 коли. След като опелото минало имало направен курбан. Но понеже се били събрали много хора, той не стигнал за всички. Свещениците с техните семейства и други по-близки били седнали в трапезарията. На останалите раздали по една малка порция хляб и кебапчета. Но на нея по детски много й се искало да си вкуси от курбана. Но въпреки всичко не успяла. След това си тръгнали с колата, с която били дошли. За Варна може да се мине по два еднакви по дължина пътя – през Добрич и през Провадия. Те решил да се приберат през Провадия, но там спукали гума. Оказало се, че и резервната гума е издута. В колата били три жени. Едната започнала да маха, да спре някоя кола, другата била монахиня – започнала да чете псалтира, а тя започнала да се обажда по телефона. Всеки реагирал според своето душевно устроение. Оказало се, че всички коли са минали през Добрич, само една кола карала след тях и скоро дошла. След като им помогнали, се оказало, че носят един буркан курбан, изпратен от баба Иванка, съпругата на чичо Митко, клисаря на о. Георги, специално за нея. Съвпадението на всички тези случайности, а също и, че ако беше получила буркана на следващия ден, нямаше да може да яде от него, защото днес било Месни заговезни, ни подсеща за поговорката, че Бог се крие зад случайностите, а когато тези случайности са повече, тогава Бог не се крие.

 

Случило се веднъж една християнка така да се бе оплела в дългове към банките, че положението изглеждало абсолютно безизходно. Тогава тя отишла при отец Георги. Споделила отново големия си проблем, а отецът с обичайната си ласкавост й казал: „Не бой се“. Скоро след като се върнала, съвсем неочаквано за нея, баща й, с който до тогава въобще не били в добри отношения, й заявил, че ще изплати всичките й дългове. Скоро отецът починал, а точно на едната година от кончината му, тя успяла да приключи с този голям за нея проблем.

 

Тези думи: „Не бойте се“ той ги повтаряше постоянно, но те никога излизайки от устата му не оставаха без да попаднат в нечие сърце.

 

Имаше едно момче, което беше прекарало изключително тежко детство. От това беше придобило някаква несигурност, която във времето прерасна в голям страх и притеснение. Това продължило 6 години. Когато един ден отишъл при отец Георги, той след като го изслушал го погледнал право в очите и му казал отново: „Не бой се“. Оттогава, този страх изчезнал напълно.

 

Интересен е и разказът на една жена, която била затрупана от проблеми, но след поредното изпитание, нещата изглеждали непреодолими. Със своя съпруг почти стигнали до пълен разрив. Положението изглеждало необратимо. Тогава тя намерила отец Георги и той започнал да се моли за семейството й. Един ден, когато пътували към София, нещата толкова се обтегнали, че нямало повече накъде. В този момент телефонът на мъжа й звъннал. Обадила му се някаква врачка, при която редовно ходел. Тя му се оплакала, че нещата не вървят добре и казала, че някой й пречи. По-късно тази врачка сама казала на мъжа да приключи с всички свои планове, водещи извън семейството и да намери някой си отец Георги от село Жегларци. След тази случка съпругът се осъзнал и станал един от най-големите почитатели на отец Георги, като многократно след това му е помагал и се е грижел за него.

 

Това прилича на история случила се скоро след падането на комунизма в Русия. Една много бедна жена се обърнала за помощ към хората чрез едно радио, като в обръщението си казала, че вярва, че Бог ще и помогне. Един от слушателите, като чул това се подразнил и решил да се подиграе с жената. Той изпратил своя служителка до дома на бедната, да й занесе доволно количество хубави продукти и една прилична сума пари. Само че й заръчал, когато предава продуктите да каже, че й ги изпраща дяволът. Служителката така и постъпила. Когато бедната жена със сълзи на очи благодарила на Бога и на благодетелката, тя й казала, че това й го изпраща дяволът. Бедната жена не се смутила ни най-налко и отвърнала, че когато Бог поиска, тогава и дяволът изпълнява Неговите заповеди.

 

Една друга случка, разкриваща прозорливостта на отеца: Един ден една жена, влизайки в жегларската църква била спряна от отеца с думите: „Слушай, това детенце, което ще почине ще отиде на небето като ангел, това ще е за назидание на родителите.“ “Какво дете, кой ще почине”. „Слушай, преди години в Разград имаше голямо наводнение, че чак военните с лодки плаваха на площада. В това време един военен, който бил с детето си, видял една баба да се прекръства. Раздразнен й викнал: „Къде е тоя Бог, който ни праща такова бедствие, за да го хвана за брадата“. В този момент гръм пада и убива детето му на място. След като минало погребението и човекът се прибрал, през вечерта сънувал Бога, който му казал: „Можех да убия теб, но взех невинното ти дете, което е като ангел, за да можеш и ти чрез страданието да се спасиш.“ Когато се върнала у дома, разбрала, че на едно много близко приятелско семейство детето е с тежка пневмнония в болницата. Тя веднага разбрала, че това дете ще почине за назидание на родителите, както казал отец Георги, което се случило след 3 часа.

 

Един ден същата жена, поради интензивността на работата си си изгубила съня и отишла при отеца да й прочете молитва. Взела със себе си и някои приятелки. Отецът ги посрещнал, изслушал я, но първо казал, че ще хапнат. Там на трапезата унесена от многото неща, за които говорил отец Георги, заспала. После приятелките й се смяли, че казвала че уж не можела да заспи.

 

Една християнка, повлияна от това, което чела, започнала да мисли, че лекарствата, които използваме нямат за цел да излекуват човека, а да го държат полуздрав с цел на някаква световна конспирация. Когато след служба, седели на трапезата, отец Георги си изкарал лекарствата и казал: „Лекарите са от Бога и трябва да ги слушаме.“ И си изпил хапчетата. До нея стояла една нейна позната, която знаела за нейните смущения, и я бутнала с лакът.

 

Един християнин от Варна, с две деца много тъгувал, тъй като се бил вече въцърковил, но съпругата му и дума не давала да се спомене за венчание. С този проблем отишъл в Жегларци. Отецът го посрешнал ласкаво, успокоил го и му казал да не се притеснява, защото като дойде следващия път, ще бъдат вече венчани, както и станало.

 

Казваше на едно семейство, което беше отишло при него с двете си малки деца, че възпитанието е като второ раждане.

 

Един свещеник от Търново бил в голям смут и се чудел дали да се премести някъде другаде. Когато отишъл при отеца, още преди да си отвори устата чул, че камъкът си тежи на мястото.

 

Отец Георги казваше, че сега е голямо имане. Едно време, когато някой му подари стара риза, кърпели са я и са се радвали, а сега не смее да разпечата някоя нова, защото ако я облече, после на никого няма да може да я даде.

 

Изповедта се краси не толкова от изповедника, колкото от изповядващия се. На изповед всичко прощаваше, нищо не забелязваше.

 

На смъртния му одър, когато двама мои познати свещеници си вземали прошка, той им казал, че небесата сега са отворени и вижда ангелите.

 

Любовта е най-търсеното и най-желаното нещо в целия свят. Усещането, че тази негова любов не е обща, а е насочена конкретно към теб раздвижваше най-големите дълбочини в душата и променяше хората. За какво толкова народ се стичаше при него и го заобграждаше, когато се появяваше някъде из другите градове. Защото този човек беше пример за жива вяра, плодът на която беше безпределната му любов. Някой беше казал, че който истински обича Бога, говори за Него интересно. Неговите разкази за библейските събития оживяваха в неговите уста. Някои с повърностен поглед казваха: „Ами той все едно и също повтаря“. Това прилича на онази случка с архимандрит Серафим Алексиев, който възхитен от песента на един славей попитал един шоп: „Чуваш ли как чудно пее това птиче?“ А онзи му отвърнал: „Ами оно все така си цвърчи“.

 

Един свещеник учуден от това, че една християнка ходела често в това далечно село Жегларци, я попитал: „Какво толкова ви е интересно там?“ Тя му отвърнала: „Ами това, че тук при вас се говорят едни неща, които обаче не се припокриват с действителността, а там всичко каквото се говори, се и живее“.

 

Безспорно смирението на отец Георги беше неговата визитна картичка. Неговите думи, че е нищо, че е една прашинка, не бяха просто едно смиренословие, а извираха искрено от дълбочината на душата му. На един християнин, който се опитваше да „му вдигне самочуствието“, той отговори: „Всички сме една кал“.

 

Чичо Ненко, един от тримата братя, които му помагали, разказва, че му се появила някаква голяма бучка под брадата. Когато отишъл на лекар, му казали, че това нещо може да се отстрани само чрез операция. Но той като се върнал на село, отишъл на гроба на отеца. Там има израснала една малка лоза. Откъснал няколко листа и започнал да си ги налага на болното място. Скоро бучката напълно изчезнала.

 

Една нощ неговият най-малък син, сега свещеник, го сънувал. Отец Георги му заръчал през 2027 г. да му разкопаят гроба и като знак, че той е придобил святост, ще станат много чудеса.

 

Едно такова събитие безспорно ще е голямо утешение за нашата Църква. А утешенията идват, когато човек живее в покаяние.

 

Говорейки по този начин за личността на отец Георги от Жегларци, ние сякаш избързваме, и като че ли нямаме търпението да изчакаме официално Църквата да се произнесе и да прослави своите светии. Но тази наша малка беседа нека не се възприема като такава, а да е едно от многото свидетелства, които да събудят интереса на Църквата. Нека да оставим бъдещето на Бога, за да могат нещата да се случат в своето време. Амин.

 

Беседата е изнесена пред духовници и миряни във Видинска Епархия

 

„Станете като деца” – как да се отзовем на този призив на Христос?

Февруари 6, 2020 in Беседи, Начална страница

Как да разбираме думите на Иисус Христос: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно”. Трябва ли да бъдем безгрижни? Как се съвместява това с трезвия поглед върху живота? Каква е разликата между истинската евангелска детскост и инфантилизма? Разговор с протоиерей Владимир Зелински, настоятел на храма „Радост на всички скърбящи” в Бреша (Италия) и автор на книгата „Бъдете като деца. Теофания на детството”.

 

 

– Отец Владимир, Вие сте посветили на изследването на тази Христова фраза цяла книга. Защо тя пробуди у Вас такъв интерес?

 

– Преди време тези думи от осемнадесета глава от Евангелието на Матея приковаха вниманието ми. Те имаха сходство с други Христови думи, а именно, че приемайки едно дете, ние приемаме самия Христос (Марк. 9:36-37; Лук. 9:47-48). Те звучаха, звучат и сега, твърдо и недвусмислено, дори категорично и едновременно с това, както ми се струваше, не бяха привлекли вниманието на тълкувателите в такава степен, както други заповеди.

 

В евангелското Христово „дете” ме привлече някаква тайна, стори ми се че тук има нещо повече от назидателен пример на добро поведение за възрастните. Опитах се да я разгадая. Не за да обясня какво сме задължени да правим – книгата „Бъдете като деца” има за цел да избяга от моралистическото разбиране на детството като някакъв дълг, който трябва да изпълним. Целта й беше да намери друго, неочаквано измерение на детството. Ако в нещо сме длъжни, ако имаме някакъв дълг, то това е преди всичко дълг пред  детето, което още живее в нас. Ние трябва да го намерим. Трябва да открием отново собственото си детство с неговия, макар и неосъзнат, опит за Божието присъствие. Осмелявам се да мисля, че именно това означава „бъдете като деца” в устата на Христос. И тук става дума не толкова за задължение, а за призвание. Ние сме призвани да осъществим Божия замисъл за всеки един от нас: да бъдем с Бога.

 

– А как можем да го осъществим?

 

Като начало, например, да се удивим на това, че Бог е решил да ни подари живот. Лично на всеки. Той е пожелал да бъдем, да ни има, вложил е в това решение Своята мисъл, Своята любов. Свидетелства за тази любов намираме нееднократно в Библията, особено в изумителния сто тридесет и осми псалом. Нека опитаме да се вслушаме:

 

Славя Те, защото съм дивно устроен. Дивни са Твоите дела и душата ми напълно съзнава това. Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината на утробата. Твоите очи видяха зародиша ми; в Твоите книги са записани всичките назначени за мен дни, когато нито един от тях още не съществуваше.

 

Тук псалмопевецът Давид не измисля нищо, а сякаш „спомня” себе си в погледа на Бога. „Спомня” си цялото свое същество – от образуването на костите до дните на предназначения му живот, записани в книгата на Божията памет. „Спомня” себе си като тяло и себе си като личност. Науката отдавна е разгадала тайната на възникването на човека като организъм, но едва ли ще бъде разгадана тайната на възникването на личността. Защото личността води своето начало от Божия замисъл за човека, дори и тогава, когато човекът отстъпва от този замисъл.

 

И ето този замисъл се преоткрива в ранното детство. Именно в ранното, докато змията още не е внушила на нашето растящо „аз” своята главна заповед: бъдете като богове, познаващи добро и зло… В ранното детство ние все още не сме „богове”, ние сме това, което неотдавна е сътворил Бог с участието на нашите родители, също създадени от Него.

 

Детето пази в себе си чудото от шестия ден на сътворението, когато човекът се е появил в света сред Божиите творения. Да бъдеш като дете, да станеш като дете, означава да се отправиш в търсене на това чудо. Не в сантиментален смисъл, съвсем не, а в изначално религиозния, който ни свързва с Твореца.

 

– Не веднъж в Евангелието срещаме мисълта, че царството Небесно ще бъде открито на младенците, а не на „мъдрите и разумните”. Нима мъдростта и разумността са порок? Как трябва да разбираме това?

 

– Нека опитаме да се замислим: а какво е открито на младенците? На тях им е открита – на някакво дорационално, доразумно ниво – Божията любов. Тя тайно свети в сътворения свят, във въздуха, който дишаме, в самото наше съществуване. В любовта на родителите, когато ги има. В природата, докато тя не е разрушена. В цветята, в облаците, в домашните животни. И когато човек постави любовта в центъра на своя живот, разумът и мъдростта й се покоряват, живеят в хармония с нея. Така се появяват светците.

 

Или разумът става господар на нашето автономно „аз” и на неговите страсти, които същото това „аз”, дори религиозното и църковното, често не вижда в себе си: гордостта, себелюбието, егоцентризма. Оттук израства отговорът на въпроса: какво да правим? И отговорът не е един. Отговорите са много, защото ние сме свободни и можем да избираме различни пътища.

 

И ако ние сме задължени да правим нещо, ако ние непременно искаме да поставим нещата в плоскостта на морала, то това е само едно: да се подчиняваме на любовта. Да я носим в света, като започнем поне от децата, от това да им служим. От грижата за опазването им, за ограждането им от злото.

 

Изобщо, когато откриваме за себе си Божията любов, а това е най-важното откритие в нашия живот, не трябва да се отнасяме към нея като към свое притежание, като към нещо, което по право ни принадлежи. Не, любовта разкрива себе си само тогава, когато се споделя безкористно. Случвало ми се е да чета за семейства, които осиновяват болни деца. В тях Божията любов става видима, просветваща пред очите ни. Януш Корчак (аз нищо не знам за неговите религиозни възгледи), който влязъл доброволно с обречените деца в газовата камера, изпълнил до край Христовата заповед: „станал като дете”.

 

– Какво се крие зад определението на детето, което дава Господ?

 

– В дадения случай Господ не дава определения. Той поставя загадка, която трябва за разгадаем. Не с ума си, не  богословствайки, а със сърцето си, съучастващо в Божията любов. Т.е. проявявайки я на дело, споделяйки любовта, „ставайки като дете”. (…)

 

– Срещали ли сте хора, които съответстват на това определение за „детското”?

 

– Случвало ми се е да срещам хора, в които се е проявявала тази свята „детскост” и не само се е проявявала, но е ставала очевидна. Колкото и да е странно, тя често се проявява на стари години след дълъг молитвен живот. Василий Розанов наричал детството и старостта метафизическа възраст. Но работата тук не е в някаква философия, а в придобиване на веднъж изгубения и отново намерен дар. Защото детството е дар, който после ние изразходваме, заличаваме, губим, но той никога не пропада напълно, до край. Да се върнем към него, да го придобием отново е по-лесно може би в старостта, когато земните дела остават встрани, техният напор отслабва, но това се случва само в просветлената старост, която се е върнала към своето детско начало в Бога.

 

В своята книга аз напомням за особеното изражение на погледа на новороденото. Понякога в този поглед прозира някаква бездънна мъдрост, мярва се за миг и после изчезва. На много родители им се е случвало да забележат този удивителен поглед на своето дете, а след това го забравят. Защо аз изведнъж си припомням това? Защото понякога той се пробужда в хората, които отново са се върнали към детското. Когато срещнем погледа на някой друг човек, най-често ние чувстваме в него чуждия, от когото ни се иска да се скрием. Но от погледа на детето – никога. И ако детският поглед се пробуди в някой възрастен, то неговият поглед става поглед на приятел, на ближен, на някой, който ни съчувства, не на съгледвач. Такъв е погледът на стареца, на истинския духовник. Когато го срещнеш, макар веднъж, после никога не го забравяш.

 

– Има хора, които смятат, че да „бъдем като деца” означава да гледаме на всичко през розови очила…

 

– Думите на Христос ако не се обърнете и не станете като деца са насочени към възрастните. Те отдавна не са деца, те са обременени от всичко преживяно, от целия натрупан, „възрастен”, неизбежно греховен опит. Христос изобщо не ни съветва да се вдетиняваме и да си слагаме розови очила, каквито впрочем тогава не е имало. Той ни призовава да преодолеем самите себе си. Призовава ни към промяна на ума. Към вътрешна работа, към особена аскеза. Такава аскеза изисква разсъдителност, която се смята за една от главните монашески добродетели.

 

В своята книга аз се опитвам да намеря свързващата нишка между превръщането в дете и формирането на светеца чрез покаяние и аскеза, чрез вътрешно очистване. Т.е. чрез борба със своето „аз”, желаещо да се утвърди в този свят, да „богатее” в него, а не в Бога.

 

За самия мен това беше откритие – връзката на детството със светостта, при това светостта, придобита чрез молитва и пост. Нашата греховна възрастност, т.е. живеещата в нас воля за власт, за натрупване, обладаване, служене на себе си, превъзнасяне над другите, комфортно устройване в този свят за сметка на другите и т.н. се побеждава и преобразява чрез съзнателното усилие „да станем като деца”.

 

– Някои невярващи смятат, че православните често са несамостоятелни и аргументират своето мнение, цитирайки същите думи на Христос. В какво се състои тяхната неправота?

 

– Те не са прави преди всичко в това, че искат да пародират Откровението. Хората, които не уважават вярата на другите, съзнателно, а понякога почти инстинктивно, искат да я доведат до нелепост, до пародия. Инфантилността е именно пародия на „детскост”. Както розовите очила са карикатура на детския поглед.

 

– А как „детскостта” на християнина трябва да се съвместява с трезвия поглед върху живота?

 

– „Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни” (1 Кор. 14:20). Умът, за който говори апостол Павел е ум, обърнат към Бога и едновременно с това запазващ трезвост в практическите дела. Погледнете как Христос решава проблема с данъците: каквато и да е властта, данъците трябва да се плащат. Но пари за тях Той намира сякаш на игра – даже в рибената паст. Той ни показва: нека това не бъде наша грижа, да търсим първо Божието Царство, а останалото … то нека си върви по своя ред.

 

И със Закхей, добре известен мошеник, той се отнася като към възлюбено Божие чедо, защото и той е син на Авраам, както – духовно – и всички ние. Закхей по детски се покатерва на дървото, за да види Иисус и, откликвайки на този порив, Иисус веднага познава в него детето и казва: „Ще дойда у дома ти”. И това дете, внезапно пробудило се в събирача на данъци, раздава немислими обещания, без да се замисля дали ще е в състояние да ги изпълни. Шега ли е това: „Половината от имота си давам на сиромаси” – нима човек, свикнал да брои пари може да каже нещо подобно? Тук ние чуваме наистина детски лепет на прага на откриващото се вече Божие Царство. Това са първите попаднали ни под ръка примери от Евангелието, каквито там могат да се намерят много.

 

– А в практически план какво трябва да направи християнинът, за да откликне на Христовия призив да бъде като дете?

 

– Аз нямам готов списък с практически предписания. Като начало трябва да намерим детето в себе си, за да съумеем да го усетим и в другия и да го обикнем, като бивше дете. Любовта ще ни научи и във всяка конкретна ситуация ще ни напомни как да постъпим, бидейки младенци за злото и пълнолетни по ум, ако перифразираме апостол Павел.

 

В своята книга аз пиша за „цивилизацията на детето”, която трябва да стои под знака на Христовата заповед „да приемем дете”. Тя би могла да ни научи на съпротива срещу цивилизацията на апаратите и умните („по-умни” от нас) машини, която се надига срещу нас. Понеже изведнъж, дори без да забележи това, човекът може да се окаже във властта на собствените си изобретения и оживели фантазии. Тогава мъдростта на детството в Христовото разбиране ще се окаже наше убежище.

 

Какво означава да бъдеш дете в живота? Означава да хвърлиш своите рибарски, своите житейски мрежи и да последваш Христос като апостолите. Ако те повика, да тръгнеш към Него по водата, като Петър. Мигновено да Го познаеш и да Го изповядаш като евангелския Натанаил, в когото няма лукавство. Да извикаш от радост като Мария Магдалина, когато Го срещнеш край празния гроб.

 

Всички тези случаи са исторически, но едновременно с това са станали език, по-точно метаезик на нашата вяра. Всеки, ако пожелае, може да преведе този образен език в контекста на житейските ситуации, на своя жизнен път. Христос рядко казва на учениците си: прави това, а това не прави. Той не ръководи всяка наша крачка. Той открива истината – в това дете, каквото сме били сътворени и което можем да разпознаем в другите. Ето тази истина трябва да следваме, помнейки думите: „синовете са свободни” (Мат. 17:26).

 

Християните трябва да са като спортистите – да тренират всеки ден

Февруари 5, 2020 in Беседи, Начална страница

 

- Разкажете нещо за Вашата света обител.

 

- Тя има наистина дълга история. Според някои извори е основана през 5-ти век от св. благоверна Пулхерия – сестра на византийския император Теодосий Втори, на мястото на старо езическо селище. Първите писменни източници датират обаче от 11-ти век. В пещера близо до манастира в края на 10-ти век се подвизавал основателят на руското монашество, св. преп. Антоний Киевски, основал Киево-Печорската лавра. Игумен на Есфигмен е бил св. Григорий Палама през краткото време, в което напуснал скита св. Сава Сръбски (1335 – 1336 г.). Сред подвизавалите се в него са покровителят на манастира св. Дамян Мироточиви, св. Ананий, основател на Лаврата на пустиножителите, св. Григорий Пети, патриарх Константинополски, обесен от турците през 1821 г., когато започва борбата за независимост на Гърция, св. Антим Никомидийски – друг мъченик, чиито мощи са сред най-благоуханните. Св. Паисий Светогорец, който наскоро беше канонизиран, също е бил монах в нашия манастир.

 

- Какво означава името на манастира?

 

- Имам две версии за това. Едната е, че първият монах, който е бил в него се е казвал Есфигмен. Той е бил известен с монашеските си подвизи, като един от тях е бил този, че е връзвал на тялото си въже, с което се е пристягал, за да измъчва плътта си. Другата легенда, която е по-достоверна, че е заради мястото му – между две големи възвишения, които го притискат. Есфигменос на гръцки означава нещо, което е притиснато.

 

- В ново време манастирът стана известен с конфликтното поведение на монасите си. За какво става въпрос?

 

- За съжаление това е така. Това е дело на монаси старостилци, известни в публичното пространство като зилоти. Поради това, че в един момент в манастира имало много малко монаси, те постепенно го населват, стават мнозинство и накрая превземат и неговото управление през 1972 г. и влизат в конфликт с останалите 19 манастира.

 

- До кога продължава това?

 

- Това продължи до 2005 г., когато Светият Кинотис (управлението на Света гора) избра нашето братство, което дотогава живееше в една килия близо до манастира, за канонично. Вселенската Патриаршия, съгласно устава на Света гора и в съгласие с гръцката конституция, реши зилотите да бъдат изгонени от Атон и ги лиши от статута им на светогорци и есфигменци. Те обаче отказват да напуснат Света гора. Все още чакаме да ни върнат сградите, които не са ни върнати, въпреки, че има 40 съдебни решения за това.

 

Оказа се, че зилотите са извършили огромни злоупотреби с имоти на манастира, които са прехвърляли на светски лица извън Църквата. Парите, които са били в сметките на манастира, също са били източени, за да могат да казват на миряните, които ги подкрепят, че са бедни и нямат никакви средства. Те се мъчат да си създадат имидж, че са големи борци за вярата, че именно те са „истинските православни, че всички останали църкви по един или друг начин са предали вярата“.

 

Проповедите им са изпълнени с един недопустим фанатизъм, но така те се мъчат да привлекат към себе си поклонниците, посещаващи манастира. Но така те не възпитават истински вярващи хора, възпитани в любовта към ближния, а създават фанатици, екстремисти.

 

- Проповядват фанатизъм?

 

- Това противоречи на всичко, което учи Православната Църква. Нима Сам Христос не е казал: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце“? Фанатизмът, който те проповядват, може да породи само ярост и гняв. При тях няма изобщо желание за диалог, те не признават никакво друго мнение освен своето. В този смисъл смело могат да се нарекат „православни талибани“. За тях всички са врагове. Не гледат на другия, който е различен, като на ближен. И не само, че са забравили думите на Христос „обичайте враговете си“, но са готови да приложат насилие. И всичко това го оправдават с лозунга си „Да спасим православието!“. А всъщност правят точно обратното.

 

- Как трябва да отговори Църквата на проблемите на днешния ден?

 

- Това е наистина големият проблем, който виждаме днес. Всички удобства и постижения на днешното време, вместо да облекчат човека, всъщност го заробват. Удовлетворявайки неговите нужди, те го правят уязвим. Хората все по-трудно се противопоставят на изкушенията на модерния начин на живот и не търсят опорните точки, които да им дадат морална сила. Всички тези духовни ценности, които са крепили народа през вековете на чуждото робство, както в Гърция, така и в България – вярата, традициите и т. н. се обявяват за някакви старомодни неща. Смята се, че Църквата вече не може да удовлетвори съвременния човек. На пръв поглед светът върви напред в материално отношение, но в духовно стои на едно място. И дори се връщаме назад. Християнинът трябва да е подвижник, а това се е изгубило. А човек трябва да се стреми да се доближи до Христос, за да придобие Неговите качества.

 

- Как може да стане това?

 

- Ще дам прост пример – християнинът трябва да бъде като един спортист. Спортистът ежедневно тренира, за да бъде във форма в деня на състезанието. Но може да го загуби, може и да го спечели. Така и подвижникът може да победи, може и да загуби, но трябва да знае как да понесе загубата. В живота ни има и скръб, и радост, има светлина и тъмнина, живот и смърт. Но всичко това е, за да може човекът да върви напред и да преодолява трудностите, да посреща спокойно случващото се и да постъпва правилно. Големият проблем на нашата епоха е, че господстват униженията и чувството за безнадеждност. Тези проблеми ги има в Гърция, дори в Света гора, предполагам, че не са чужди и на България. Пълно е с отчаяни хора, които смятат, че всичко за тях е свършило, които не намират смисъл в живота.

 

- Как може да помогне Църквата на тези хора?

 

- Може да оприличим Църквата на една майка. Тя също като майката дава любов на човека. Също като майката, когато детето не слуша, тя не го гони, а му обяснява кое е правилно и кое не е, за да може то да се поправи. Защото иначе ще се мъчи и ще съсипе живота си. Така и Църквата не гони съгрешилия, а му дава още повече любов. Това е духовната терапия, която Църквата е давала през вековете и ще дава и занапред. Няма да наказва и да преследва хората, нарушили предназначението, с което Бог ги е дарил, а полага усилие да помогне на наранения човек с едно слово на утешение и усмивка.

 

- Какъв трябва да бъде съвременният свещеник?

 

- Целият живот на свещеника трябва да е пример за подражание. Той трябва да покаже на дело, че е християнин. Той трябва да излъчва светлина – със словото си, с усмивката си, с отношението си. За да почувстват миряните тази светлина и да се върнат към живота си.

 

 

Източник: в-к „Телеграф“, бр. от 3 октомври 2019 г.; стр. 13
Автор: Константин Събчев

 

Светостта има благородство

Февруари 3, 2020 in Беседи, Начална страница, Сладкарница


 

Февруари, 1988 г. В Карея е доста студено. Надморската височина е голяма. Има и влажност, която затруднява нещата. Днес обаче времето е сухо. Има и ветрец, на който се наслаждаваш, ако си добре облечен. Надвечер е. Току-що слънцето се скри зад планината. Напредваме по пътеката заедно със стареца Паисий. По пътя срещаме о. Калиник от Кутлумушския скит.

Стигаме до неговото дървено мостче. Около нас има само голи лешникови дървета без листа. Само клони.

„Хм, кой донесе мандарини?” – пита изненадан старецът Паисий.

В далечината, на разстояние повече от 60 м. се вижда вратата на двора му и нещо, което се червенее в нейната основа, навярно с оранжев цвят. Разстоянието не дава възможност за повече подробности.
След малко се доближаваме. Наистина, виждаме една голяма прозрачна торба, с оранжев цвят, пълна с мандарини. Как ги видя човекът! Как различи, че са мандарини, а не портокали! След като и торбичката е оранжева, можеше да има и ябълки.

- Как ми харесват мандарините! – казва старецът с видимо престорено чревоугодие. Ще задържа за мене три… По-добре да ги направя пет… След като се откри възможност, ще взема седем! – казва с очарователна усмивка и се спира. Вземи останалите, отче Калинике, и ги занеси отсреща на геро-Йосиф.

Старецът Йосиф бе едно старче в Кутлумушкия скит, на 103 г., който обаче всекидневно обработваше градината си.

О. Калиник поиска благословение и тръгна. Ние със стареца Паисий влязохме в неговата малка калива. Седнахме в една килия и той ме помоли да му прочета някакви негови ръкописни текстове. Минаха близо 20 минути и удари желязото на дворната врата. Някои дойдоха да се срещнат с него.

- Да отворя ли, геронда? – питам.

- Остави по-добре. Ако са любопитни, ще си тръгнат. Ако са страдащи или духовно зажаднели, ще настояват.

Продължаваме четенето. След няколко минути отново се почука.

- Какво правим сега, геронда? – питам отново.

На прозореца му вместо завеса висеше парче от чаршаф.

- Погледни отстрани, да не те видят и виж колко са – ми каза.

- Не мога да ги преброя, не се виждат – отговарям.

- Добре, не знаеш ли аритметика? Какво прави толкова години в Америка? Нека изчакаме, те ще похлопат отново.

Наистина, след няколко минути похлопаха за трети път.

- Сега аз ще се опитам да ги преброя. Може да не съм завършил основно училище, но ще успея – ми каза.

Става и отваря вратата на каливата.

- Какво ви стана, юнаци, в такъв час? За какво дойдохте?

- Отче, искаме да ви видим за малко. Може ли?

- Да ме видите може. Но какво ще намерим да ви почерпим. Колко сте? Я да ви преброя – един, два… седем. Я да видим какво ще намерим в „магазина”, в такъв час.

Влиза вътре и се връща със седем мандарини.

Колко изумителен човек, си мисля удивен! Откъде знаеше и задържа мандарините! Предузна го? Бог го просветли без той да го осъзнава?

- Откъде идвате, юнаци? – попита с интерес.

- От Атина сме. А Брус с Джон – от Америка.

- От Америка? Ама ако ги почерпим с една мандарина, те ще ни направят за резил по целия свят! Я да намерим нещо американско в… supermarket-а.

Влиза отново вътре и се върна с пакет американски бисквити и една кутия с различни видове ядки Ρlanters, от най-известната марка в Америка. Удивени те изразяват своето удивление и впечатление.

- Отче, какво символизира клепалото, което бият в манастирите? – пита плахо единият.

- Не знам какво символизира. Нито има някакво значение. Това, което е ценно, не е някой да бие клепалото на манастира, а да умножава таланта (на гръцки думата за клепалото и талант е една и съща – τάλαντο – бел. прев.) от Бога. Чуйте, хора! Понеже времето мина, трябва да тръгвате. Едно само да кажа: проблемът на американците е, че на английски „Аз” (на гръцки ἐγώ) се пише винаги с главна буква, докато ние в Гърция го пишем понякога и с малка.

Засмяха се на забавната забележка и американците попитаха:

- Това какво означава? Ние какво трябва да правим.

- Да зачеркнете „его”-то от вашия речник, деца. Егоизмът е големият ни враг. С него трябва да воюваме всички без изключение.

Светостта има благородство, нежност, благодат в себе си. Той не каза мъдрости, нито богословски слова, нито направи впечатляващи откровения. Но изпълни сърцата на всички. Промисли разсъдливо, скри своя благодатен дар, любезно почерпи своите посетители, отнесе се по красив и оригинален начин, назида със словото си, утеши с присъствието си. Без да се опитва да убеди някого в нещо, убеждава всички за най-великите неща. До него се просветляваш, радваш се, утешаваш се. Чувстваш се като Мария „при нозете на Иисуса”. Като апостолите на планината на светото Преображение – не искаш да се отлепиш за нищо на света.


Превод: Константин Константинов