В манастира Ставроникита имаше бдение за празника Рождество Богородично. Бдението започна в 22.00 ч. и с трапезата завърши в 8.00 ч. Служеше Синайският архиепископ Дамян и много свещеници. Нямах време да отпочина и си тръгнах веднага.

Карея, Дафни, Уранополис, Солун. Пътувах с нощен влак, защото сутринта в манастира Сагмата имахме Литургия и Кръщение. Трябваше непременно да съм там. Намислих да си запазя място и да поспа. За съжаление не успях. Срещу мен седяха 3-4 студенти, които намериха възможност да обсъждат … своите екзистенциални проблеми. Така се принудих да направя второ поредно бдение! На студентите им се разговаряше и обсъждането завърши в 6.00 ч., защото влакът спря в Тива и трябваше да сляза.

Качих се в манастира Сагмата, отслужихме св. Литургия и Кръщението. Дойде и един автобус лекари. Разходка из манастира, почерпка и т.н. Чувствах, че ще рухна. Но бях и архондар. Не можех да постъпя по друг начин. Най-накрая след трапезата се втурнах в килията ми. Бях толкова пренапрегнат, че не можах да затворя очи. Поне бях легнал. И тогава се случи нещо, което, когато се сетя за него, ме досмешава. Около 14.30 ч. удари камбанката. Още не бяхме сложили табела с часовете, в които манастирът е отворен. Принудих се да изляза. Приближавайки вратата, чух хората да разговарят.

- Казах ти, обяд е. Отпочиват хората.

- Хайде, човече, калугери са. Какво правят цял ден, седят, мързелуват и спят!

Понечих да се засмея. Сдържах се. Отворих вратата. Беше едно семейство, родители и трите им деца. Започнаха познатите сладникави „Извиняваме се” и т.н. Заведох ги в храма, приготвих почерпка, кафета и т.н., попитаха ме малко за историята на манастира, благодариха и си тръгнаха.

Отидох отново в килията. Чувствах тялото ми да се сковава. Нямаше и половин час и отново удари камбанката. Станах като пиян. Отварям вратата и виждам същата госпожа. Чувам я удивен да ми казва:

- Отче, прощавайте! Но знаете ли, по-надолу печем пържоли и забравихме да вземем лимон. Сигурно имате половин, само половин лимон?

Нямах сила дори да се ядосам. Отидох в кухнята, взех една торба с лимони и ги донесох.

- А, не, само половин лимон…

- Не прéчи. Вземете ги, да не би да имате нужда от тях, за да не идвате сред жегата отново.

Обзе ме нервен смях. След това не посмях да легна отново. Чаках да дойде понеделник да поръчаме табелата с часовете. В ушите ми още звучат познатите думи: „Какво правят калугерите, седят, мързелуват, спят…”

Близки теми:

Усмивка от Рая Бивши атонски монаси няма Хляб по водите Пустинни цветя Божията Майка ме благослови

Всеки, влязъл в храма, се нуждае от внимание, грижа и утешение. И кой, ако не свещеникът, призван за такава работа, ще трябва да му каже някоя дума, ще му протегне ръка, ще му окаже такова внимание? Днес ще поговорим за неповторимите, радостни чувства на пастира, които се проявяват в бащинско преживяване за пасомите и за това, какво им придава устойчивост в житейските бури, за помощта, давана на енориашите.

Грижата за всекиго

Господ се грижи за всеки човек еднакво, за това свидетелства и ап. Павел, че всички сме умити с кръвта на Господ Иисус Христос (Евр. 9:14; 13:12. Рим. 5:9. Еф.1:7. Откр.1:5). Той се грижи за нас, както всяка любяща майка се грижи за любимите си деца. И пророк Исайа говори с думите на Господа: „Както майка утешава някого, така и Аз ще ви утеша (Ис. 66:13). Постоянно увеличаващият се брой на нуждаещите се от пастирска любов изисква от пастира грамаден запас от духовна енергия. Тук се проявява една любов, която не е краткотрайна и насочена към малко хора, а неограничена по обем и трудна по същество.

При истинския пастир местоимението „аз“ изчезва и се заменя с „ние“. Пастирското настроение, отзивчиво към всички, се явява на паството жив и нагледен образец на любов. Обичайно всеки редови мирянин, който се покайва и очиства от грехове, се грижи преди всичко за себе си и само отчасти за ближния си, като начин да преодолее самолюбието си, но за пастиря този път трябва вече да е извървян. В противен случай той не може да покаже пред паството си ръководен образец за подражание. Спасителят казва за Себе Си на апостолите: „Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Йоан 15:12); „Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото и Аз ви направих“ (Йоан 13:15). Очевидно е, че у пастирите любовта трябва да бъде плод на тяхната всепоглъщаша грижа за спасението на паството.

Скръбта за греховете на пасомите като за собствените си, грижата за тях като за себе си самия, любовта към тях като за самия себе си, се явява основното условие за истинското пастирско душелечение.

Както казваше еп. Вениамин (Милов), основният принцип на пастирското вразумление се свежда до следното: пастирът не трябва да оставя без грижа, вътрешно наблюдение и ръководство и най-малкия член на паството си. И най-малкият от тях има душа по образ Божий, има Ангел-пазител. Христос е дошъл да спаси всекиго със Своята Кръв. Тази вяра заставя пастира да вижда във всеки човек истинска овчица от стадото Христово, която само се е заблудила в планината и е готова да падне в пропастта. Да раздуха Божията искра в грешната човешка душа, да я накара да загори, да заживее, да отдели от нея като капка кал нечистото от чистото – това е пряката пастирска задача.

Както разказват за праведния Алексий (Мечев): „О. Алексий посрещаше всички дошли в храма за помощ, които бяха натежали от грехове, които бяха забравили Бога, със сърдечна приветливост, любов и състрадание. В душите им се вселяваше радостта и мира Христов, появяваше се надежда за Божия милост, възможност за обновяване на душата. Тази отеческа любов пораждаше у всекиго чувство, че той е най-обичаният, съжаляваният, утешаваният. Отецът беше преизпълнен с любов. Той не познаваше жестоката дума „наказвам“, а милостивото – „прощавам“. Не налагаше на чедата си тежко послушание, от никого не изискваше големи подвизи, но всеки път подчертаваше нуждата от някакъв поне малък външен подвиг. Казваше, че трябва да напрегнат силите и възможностите си и да извършат онова, което са решили, с цената на всичко. „Пътят към спасението се заключава в любовта към Бога и към ближния“, казваше той. И сам бе преизпълнен с тази любов“.

Пастирът е длъжен да проявява проникновеност към проблемите на своето паство, да съпреживява тяхната борба и ревност за спасение. Да скърби заедно с тях, да се грижи за тях като за самия себе си. Любовта към ближния е в основата на истинското пастирско служение.

Който не обича ближния си, той не може да го разбере, защото само във великия миг на самоотвержение човек се слива с другия и може да прочете онова, което е в душата му.

Веднъж, при една среща на о. Алексий с праведния о. Йоан Кронщадски, той го попитал: „Да споделите моята скръб ли сте дошли?“ О. Йоан отговорил: „Не, а да споделя радостта, че Господ те посещава“. И посъветвал: „Винаги бъди с народа, влез в чуждата скръб, вземи я в себе си и тогава ще видиш, че твоето нещастие е съвсем незначително в сравнение с общата скръб, и тогава ще ти стане по-леко“.

Ето какво споделиха посетилите веднъж архимандрит Йоан (Крестянкин): „Побеседвахме и след това му предадохме подаръците от енориашите на нашия храм „Св. св. Петър и Павел“. О. Йоан се радваше като малко дете. Взема бонбоните и казва: „О, бонбонки. Сигурно са много вкусни?“ А това бе в 1985 г. и тогава шоколадовите бонбони бяха рядкост. Казваме му: „Да, отче, сигурно са вкусни“. „О, каква радост, каква радост. Е, добре, вземете ги за себе си“. Отговаряме: „Но, отче, дадоха ги за вас“. „Не, не. Ах, така се радвам. Вземете ги за вас. За вас е добре да си похапнете нещо сладичко“. И така правеше с всички подаръци. Радваше им се много и ги връщаше. После пак побеседва с нас. Като че ли нищо особено не ни каза. Просто: „Не забравяйте молитвата, не забравяйте за това, че Небесният наш Отец беседва с нас по време на молитвата. Помнете това винаги. Пазете се. Светът е опасен. Днес животът в света е по-тежък от живота в манастира. И човекът, живеещ в света изпитва по-голяма радост, когато побеждава своите страсти“. Всичките му думи бяха простички, достъпни, и това беше толкова важно за нас“.

Едно духовно ръководство, на всяко място, е добро тогава, когато пастирът началства не толкова над своите пасоми, негови братя по природа, но повече над пороците им. Преди всичко той трябва да вижда в грешника невидимия Божий образ. Заради него е възможно да бъде обичан всеки човек, независимо от душевните му качества. Именно за пастирите казва Господ: „Идете и научете всички народи“ (Мат. 28:19).

Арх. Йоан (Крестянкин) така проповядвяше на своето паство: „Скъпи мои, чеда Божии, вярвайте в Бога, доверявайте Му се! Всичко, което ви се дава в тоя живот приемайте – и радост, и мъка, и благоденствие, и немотия, като милост и истина в пътищата Господни, от нищо не се бойте, освен от греха. Само той ни лишава от Божието благоволение и ни оставя във властта, произвола и тиранията на врага. Любете Бога, любете Любовта и един другиму до самоотверженост. Господ знае как да спаси ония, които Го обичат“.

С цел да излекува душите, пастирът трябва да наставлява грешниците в мисли за Божията любов и всеопрощение, за смисъла на живота и за ненормалността на оня, който съгрешава – че той е като болен. Нека всеки грешник да може да даде най-доброто от себе си, да се откаже от греха, постепенно да се озари от Евангелската светлина чрез пастирското слово. Пастирското увещание към отделните членове на паството е най-доброто средство да се извисят над страстите си и да бъдат подбудени сами да си повлияят в пътя към спасението.

Митрополит Вениамин проповядваше така на Възкресение Христово: „Длъжни сме да ви напомним, че всички ние сме съкровища, купени с драгоценната кръв на Спасителя. Настоящият век е век на крайната злоба, завист, самолюбие, век на бурния разлив на страстите. Но всичко това сега, във великата, свята нощ, ще изгуби силата си – ще утихне злобата, ще замре разяждащата душата завист, ще изчезне самолюбието, ще се притъпят човешките страсти, сърцата ни ще се изпълнят с неизразима духовна радост, възторг и ликуване. И тази радост няма да бъде от това, че в храма ще е радостно, не от това, че ще има събран много народ, а от това, че Господ ще приближи Своето Царство към нас, ще ни даде Своята благодат с особено щедра ръка. Та нали в църква човек е тих, спокоен и радостен, а прибирайки се вкъщи, той пак се потапя в тинята на житейските грижи и вълнения и губи радостта си. В него пак се пробуждат греховните чувства и той отново започва да живее както преди. Как губим тая благодат, получена в толкова велик ден? Сам Господ казва: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи“ (Лука 21:34). Прибирайки се, ние по традиция ще прекратим поста. Но прекратяваме не само телесния пост, а и духовния. Човек цял се вдава само на мисълта за ядене, забравя за всичко, пресища се. Като следствие на това наддава на тегло и му се доспива, налитат го блудни мисли, често извършва някакво падане в грях, или го обхваща някакъв тежък, мрачен сън, който му отравя цялата радост от Възкресението Христово. Човек напълнява, почва да го мързи да прави каквото и да е, даже и да мисли. Ето защо, за да не губим радостта от празника, нека да бъдем умерени в яденето, да се постараем да се запазим бодри и радостни, колкото може по-дълго“.

Пастирът, който тясно обвързва своя живот с проповедта си и човешкото възраждане, започва да смята недостатъците и греховете на хората като свои собствени, счита ги като доказателство за недостатъчната си ревност и отсъствие на мъдрост и святост. Обвинява себе си за всички и за всичко. Преподобният Силуан винаги покорявал със своята сила всеки, който наистина искал да бъде верен на Христа. По Негов образец, никога и в нищо не настоявал, никого не принуждавал, дори и не молил да се съгласяват с него – веднага млъквал, когато чувствал в човека някаква вътрешна съпротива. Но имал други дарове, даровете на светците – сам да се поробва заради другите. И това поробване за всички води към победа, която никой и нищо не може да отнеме.

Такъв пример за пастирска любов към ближните дава в своите писма Николай Сръбски: „Отец Михаил бе родом от Сереза. От детство мечтаел за монашество. Веднъж в храма му се явил св. Николай и му казал, че ще стане монах. Изпълнен с радост, той оставил дом и родина и отишъл на Света гора. Там изживял целия си останал живот. „Аз съм старец на своите старци и отец на своите отци. Длъжен съм да наставлявам, да отхранвам, да укрепвам в любовта и да осигурявам хляб, макар сам да съм необразован и немощен. И всичко с Нейна помощ, с помощта на Богородица. Тя не ни оставя, нашата „Сладкое целование“! Останахме на светата литургия. Народът поиска от отеца да произнесе слово. Той излезе от олтара и каза: „Давам ви три наставления: първо – нашето спасение е по-тънко и от косъм; второ – където е умът ни, там е и домът ни; и трето – ние в този свят сме на тържище, за да си купим нещо благо и да си го занесем у дома“. Благодарният народ побърза да поиска благословение от светия старец. Той непрестанно мислеше за братята си и никога за себе си. И в грижи за тях, да им дава любов и достатъчно хляб, той така изнури тялото си, че скоро се представи пред Господа. Сега неговата душа се радва в Царството Небесно, в което царува „Сладкое целование“.

Близки теми:

Близко или не съвсем Някои аномалии в отношенията ни с духовника Енорийската общност е духовна дружба, но трябва да умеем да дружим Тънка червена линия Кои сме ние?

В своя статия, публикувана в сп. „Християнство и култура“ през 2017 г. (т.е. когато още нищо не предвещаваше всеправославния разкол, породен една година по-късно от църковната криза в Украйна!), доцентът по богословие Светослав Риболов пише: „В този контекст и с покачването на напрежението между все по-радикализиращи се православни и традиционни православни, с голяма вероятност предстои в най-скоро бъдеще разделение на Православната църква на две църкви – прозападна православна църква с център Константинопол, която ще продължи да съжителства мирно със западната демокрация, която ще зачита основните европейски ценности и правов ред, и от друга страна, проруска православна църква с център Москва, която отрича демокрацията, правата на човека, европейския правов ред.
… На Светия и Велик събор в Крит (19-26 юни, 2016) се приеха от десетте присъстващи поместни църкви документи, които приемат демократичния ред, правовия ред и международния закон и човешките права, както ги разбираме в западната цивилизация. В църквите от кръга на Вселенската патриаршия това е автентична православна позиция, която съвпада според епископите на тези църкви с автентичния профил на християнската православна традиция. За разлика от тези документи, РПЦ промотира преди едно десетилетие „Социална концепция на РПЦ” – сборник с документи, написани в процеса на подготовка на Събора в Крит, който тя в крайна сметка саботира чрез БПЦ, в който съвсем явно се отрича демократичният ред; отрича се законовият порядък такъв, какъвто го познаваме от западната цивилизация, в традицията на римското право; отрича човешките права такива, каквито ги познаваме в западната цивилизация – достояние на интерпретация именно на християнската традиция. Като неин основен лайтмотив се налага между редовете „громенето на диктата на западния либерализъм”.

1. Няколко думи за „ретроградното“ руско православие

Противно на твърденията на критиците, Руската православна църква (РПЦ) нито веднъж досега не е изявявала каквито и да било претенции за изключителност, т.е. тя винаги е считала себе си за напълно равнозначна на всяка друга поместна църква. Например, в нейното официално становище никога не е била заложена мегаломанската представа, че Москва може да се разглежда като „Трети Рим“, както мнозина се опитват да ни убедят. Докторът по „Църковна история“ и кандидат на историческите науки свещ. Александър Мазирин споделя: „Руската православна църква не се бори за първенство, власт, територия или друго подобно нещо. Изказаната през XVI век идея „Москва – Трети Рим“ не се явява идеология на РПЦ, която остава аполитична. Както написа още през 1923 г. св. патр. Тихон „Всякакви опити, от страна на когото и да било, да се ангажира Църквата в политическата борба, трябва да бъдат отхвърлени и осъдени“. (Действително тази политико-религиозна идея се появява в Русия в края на XV и началото на XVI век, но тя е била развита още през XIV век, т.е. цели 200 години по-рано, в България и Сърбия, а после и редица други европейски държави по един или друг начин са отъждествявали себе си с „Третия Рим“ – Испания, Гърция, Германия, Франция, Австрия, Италия и др.).
Руската православна църква, дори в най-тежките си и кризисни години, е водила непрестанна борба за утвърждаване на основните християнски ценности в обществото – любов към семейството и родината, защита и утвърждаване на живота, за нравствена и духовна просвета на подрастващите, за опазване на историческите и културни традиции на всеки един народ, за свобода и неприкосновеност на съвестта, словото и творческото изразяване на човешката личност и мн. др. (Вж. „Основы учения Русской Православной Церкви о достоинстве, свободе и правах человека“).
Още от своето възникване през IХ-Х век РПЦ не е прекратявала мисионерската си дейност до Социалистическата революция от 1917 г. В резултат са покръстени твърде голям брой народи и етнически групи в цяла Североизточна Европа, Сибир и Далечния Изток, като съответно мисионерското ѝ поле се пренася на територията на Монголия, Китай и Япония, а по-късно и в голяма част от Европа, САЩ, Канада и редица други страни. След падането на комунистическата диктатура се наблюдава силно възраждане на РПЦ на територията на Русия като разнообразните форми на вероизповедничество обхващат всички сфери от живота на хората в тази велика страна.
Днес към каноничната територия на Руската православна църква влизат общо 16 страни: „Русия, Украйна, Беларус, Молдова, Азербайджан, Казахстан, Киргизия, Латвия, Литва, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Естония, Япония, Монголия и Китай, както и голям брой вярващи на Запад. По брой храмове (над 36 000) и духовници (над 40 000) Руската православна църква е най-голямата от 15-те поместни православни църкви. По думите на патриарх Кирил, цялото паство на Московската патриаршия, „пребиваващо както в Русия, така и извън нейните предели, наброява около 180 милиона души“. В целия свят православните са 260 милиона, според данните на изследователския център „Пю“. Ако можем да сравним поместните православни църкви с апостолите на Христа, то по своята мисионерска активност РПЦ най-много се уподобява на св. ап. Павел!

А как стоят нещата с Вселенската патриаршия? През 2006 г. митрополит Кирил Смоленски (сегашният патриарх Кирил) бе принуден да заяви, че: „Още в началото на ХХ век в Константинопол започва да се развива нетрадиционен прочит относно ролята и значението на Константинополския патриарх, което разбиране по никакъв начин не е свързано с каноничното предание на Православната църква“.
В следващите точки ще проследим историческите факти и развоя на събитията, отнасящи се към посочения период от време!

2. Какво се случва във Вселенската патриаршия през последните сто години

След края на Първата световна война и последвалата Гръцко-турска война (1919-1922 г.) гърците безвъзвратно са изгонени от Мала Азия, което отрязва “мегали идеята” от историческата география на елините. Остава вариантът за реванш в духовната география на Православието, въпреки че, както сполучливо се изразяват някои, с истанбулския квартал Фенер се изчерпва (почти) цялата “вселена” на Вселенския патриарх. В титлата му неслучайно се говори за “Константинопол” и “Новия Рим” – кавичките липсват при изписването, като по такъв начин недвусмислено е изявена реалността на църковно-имперските му амбиции. По думите на архим. Юстин (Попович) архиереите на Вселенската патриаршия са „най-вече титулярни и фиктивни“, „митрополити без народ, епископи, които нямат кого да ръководят (т.е. без епископии), но които, в качеството си на такива, биха искали да държат в ръцете си съдбините на цялата Църква!“
През 1921 г. на Вселенския патриаршески престол се възкачва Мелетий IV Метаксакис. Той израства и се оформя като духовник в лоното на Йерусалимската патриаршия, чийто главен секретар е в продължение на осем години, преди да бъде скандално изгонен оттам. Важна подробност в биографията му е неговата масонска принадлежност. Той е бил племенник на известния гръцки политик и министър-председател Елефтериос Венизелос. Благодарение на неговата подкрепа, след войната Мелетий последователно е избран за Атински архиепископ, а впоследствие за Константинополски патриарх, въпреки че Еладската архиепископия го низвергва от свещен сан, но авторитетът на Венизелос изиграва важна роля за отмяната на това низвержение.
За краткия период на своето управление (1921-1923 г.) патриарх Мелетий извършва доста промени, полагайки основите за дейността на Вселенската патриаршия през XX век. Неговият акцент пада върху статута и контрола над задграничните епархии на патриаршията и гръцката диаспора по света: учредява Гръцка архиепископия в САЩ, а впоследствие отнема независимия статут на задграничните гръцки енории там (съществуващи от 60-те години на XIX век) и ги слива с Гръцката архиепископия на мними канонически основания. Предприема такъв неуспешен опит и по отношение на руските епархии в САЩ. Учредява в Англия “Тиатирска митрополия”, обхващаща Западна и Централна Европа. Истинската цел на дейността му обаче е стремежът да отнеме задграничните епархии на Руската православна църква (РПЦ), възползвайки се от тежкото ѝ положение след установяването на болшевизма в Русия и по възможност да подчини цялата православна диаспора по света под своя жезъл.
През 1924 г. неговият приемник патриарх Григорий VII преговаря с болшевиките в СССР и признава покровителстваните от тях разколници (т. нар. „обновленци“) срещу руския патриарх св. Тихон. Обновленците са готови да се откажат от автокефалията на РПЦ и да се подчинят на Фенер в замяна на легитимацията си. Григорий VII е готов да прати в СССР комисия със свои епископи “за умиротворяване”, предлагайки на св. патриарх Тихон да се оттегли (май 1924 г.).
Руският патриарх отговаря по канона с цитати от Вселенските събори: незаконна намеса във вътрешния живот на РПЦ, която е “признавала и признава първенството по чест, но не по власт” на Вселенския патриарх (юни 1924 г.).
Следва писмо на митрополит Василий (бъдещия вселенски патриарх Василий III) до председателя на Секретариата по въпросите на култовете към президиума на ВЦИК П. Г. Смидович. От името “на целия Константинополски пролетариат”: “Съветска Русия може да откликне на молбата на пролетариата от Близкия Изток… и да окаже на Константинополската патриаршия велика услуга… още повече, че Вселенският патриарх, признат на Изток за глава на целия православен народ, ясно е показал с действията си разположението си към съветската власт, която той признава” (юли, 1924 г.).
По-нататък друг достоен последовател на Мелетий Метаксакис се оказва патриарх Атинагор I, който през 1948 г. е избран за Вселенски патриарх на мястото на Максим V, детрониран по политически съображения (заради симпатиите си към Русия). Атинагор си е създал много контакти в американския политически елит, за което говори и фактът, че е доставен в Истанбул от САЩ с личния президентски самолет на президента Хари Труман. Патриарх Атинагор, също виден икуменист (а твърде вероятно и масон), развива активна дейност по време на своето управление (1948-1972 г.), част от която е “размразяването” на отношенията с Римокатолическата църква. През 1964 г. в Йерусалим се извършва взаимно сваляне на анатемите на двете големи църкви, които те си налагат след “Великата схизма” от 1054 г.
Атинагор е деен участник в икуменическото движение и добър приятел на един от неговите основатели, масона Джон Мот. В тази връзка е и активната му дейност по линия на Световния съвет на църквите (ССЦ), създаден на учредителен конгрес в Амстердам през 1948 г., чийто активен член е Вселенската патриаршия и до днес.
Атинагор I е наследен от Димитрий I (1972-1991 г.), негов секретар и приближен. Той не притежава интелекта и енергията на своя предшественик, като предпочита да се движи по инерция в същото русло. Заслужава да отбележим единствено институционализирането на отношенията с Римокатолическата църква чрез създаването през 80-те години на Смесена комисия за православно-католически диалог, съвместно с папа Йоан-Павел II. Нейните заседания и до настоящия момент формират облика на този диалог.

3. Патриарх Вартоломей и неговите либерално-глобалистки възгледи

След смъртта на патриарх Димитрий I неговото място е заето от Вартоломей І (1991 г.). Новият патриарх съживява наново дейността на Вселенската патриаршия, като по своята енергичност се доближава максимално до Атинагор. Патриарх Вартоломей следва пътя на глобализма и икуменизма. Той смята, че Православието трябва динамично да съдейства за разрешаването на политическите, икономическите и екологичните проблеми на този свят. Активен участник е в православно-католическия, православно-ислямския и православно-юдейския диалог. Представлява Константинополската патриаршия на многобройни икуменически форуми и взема участие в Генералните асамблеи на ССЦ в Упсала (1968), Ванкувър (1983) и Канбера (1991).
Още през 1994 г. по време на организираната от него междурелигиозна световна конференция „Религии за мир”, проведена в Италия, патриарх Вартоломей призовава православните, католиците, протестантите, юдеите, мюсюлманите, както и представителите на езически религии „не просто към примирие, а към съюз и съвместни усилия в името на духовните принципи на икуменизма, братството и мира, тъй като всички сме единни в Духа на Единния Бог”.
Ето какво четем в един протестантски сайт за последното издание на този форум: „Наскоро „Религии за мир“ отбелязаха десетото си Световно събрание в Линдау, Германия, между 20 и 23 август 2019 г. Деветстотин делегати от повече от сто страни се събраха, за да „подхранят“ мултирелигиозното сътрудничество.
Ръководната „светлина“ за този икуменически фарс беше „Пръстенът на мира“. Дървена скулптура с формата на кръг, чиято височина е 25 фута (7,62 метра), беше издигната от организаторите, за да бъде „постоянен многоверски символ“ на междуверско сътрудничество. Според създателите на този съвременен идол, се очаква пръстенът да представлява колелото на Буда, пръстена на пророк Мохамед, пръстена на цар Соломон и „Притчата за пръстена на Лесинг“ – разказ, който приравнява различни вероизповедания в едно. …
Церемонията отбелязва „взаимно завършващото“ и „допълващо се“ естество на всички религии на света. С други думи, това е призив към всички хора от различни верски системи да се оценят, сътрудничат, приемат и хвалят едни други. „Пръстенът на мира“ е паметник на всяко божество, познато на човека – Исус, Аллах, Шива, Буда, Брахма, Ганеша, Махавира, Вишну, Дурга и хиляда други богове. …
Основното послание за тази международна интеррелигиозна конференция беше: „Трябва да работим заедно или всички ние ще се провалим.“ Това бяха мненията, изразени от водещи верски групи.
„Не може да бъде постигнато нищо, ако работим поотделно“ – икуменически патриарх Вартоломей I Константинополски.
„Наблюдавали сме половин век напредък досега и продължаването на това е единственият начин да работим заедно“ – Кошо Нивано, номиниран за президент на японското будистко движение „Ришо Косей-кай“.
„Бъдещето зависи изцяло от това как ще подходим към своето споделено благополучие“ – римокатолически кардинал Джон Онайекан, архиепископ на Абуджа, Нигерия.
„Трябва да работим заедно или всички ние ще се провалим“ – шейх Абдала Бин Баях, президент на „Форума за насърчаване на мира в мюсюлманските общества.“
В реализацията на своите цели Вартоломей използва широк набор от инструменти и похвати. На първо място е усилването на специалните отношения със САЩ, които придобиват още по-голям импулс след 1989 г. Вашингтон е ключов партньор на патриаршията и гарант за нейното съществуване, в замяна на което тя съобразява изцяло своята политика с американските интереси в Източна Европа. Това партньорство е установено от патриарх Атинагор още в самото начало на Студената война, но Вартоломей го задълбочава сериозно и му придава открит, публичен характер. Вартоломей посещава САЩ почти всяка година. Почитта и тържествеността, с която го приемат американските религиозни, политически и държавни дейци, му дават възможността да подчертава положението си на лидер на православните от целия свят (!), както нерядко го наричат по време на срещите и приемите в Америка.
Патриарх Вартоломей е особено близък с т. нар. ултралиберали като Хилъри Клинтън, Барак Обама, Джо Байдън, Нанси Пелоси и много други, които не само усилено поддържат концепциите на радикалния феминизъм и джендър-идеологията, но и правят всичко възможно, за да ги прокарат в цялото западно общество. Тези концепции успешно воюват за пълната дерегулация на половата идентичност, за утвърждаването на хомосексуалния брак и семейство, за правото на аборт дори и през деветия месец на бременността, за отмяната на моралните ограничения на сексуалността и т.н., и т.н., като за несъгласните е предвидено жестоко преследване от закона – огромни финансови глоби и дори затвор!
През октомври 2015 г. архонтите на Вселенския патриарх Вартоломей награждават поддръжника на абортите вицепрезидента на САЩ Джо Байдън с наградата „Атинагор”, която се присъжда за „защита на човешките права“, на годишния им банкет в хотел Хилтън, Ню Йорк. Според уебсайта на Гръцкия архидиоцез наградата „Атинагор” се връчва само на лица, които са „доказано православни, верни на Христовото учение, на вярата, каноните, култа, църковната дисциплина и разпоредби”. При връчването на наградата архиепископ Димитрий провъзгласява Байдън за “Достоен! Достоен! Достоен!”.
Администрацията на Обама е най-големият поддръжник на абортите в историята на САЩ, а Байдън е истински шампион в убийството на бебета още докато е бил сенатор. През своята кариера той е работил за унищожаването на близо 60 милиона неродени американски деца, както и за насърчаването на над един милиард аборта по целия свят. Радикални привърженици на абортите са и „православните” сенатори Олимпия Сноу и Пол Сарбанес, губернаторът Майкъл Дукакис и защитникът на правата на хомосексуалистите Джордж Стефанопулос.
Пол Сарбанес също е награден от Вселенския патриарх, макар да се знае, че е гласувал отпускане на средства за изграждането на клиники за аборт, за човешко клониране, за експерименти с човешки стволови клетки, добивани от ембриони и т.н. Нещо повече, той и Джордж Стефанопулос са провъзгласени за архонти!
Явно и самият патриарх Вартоломей няма нищо против извършването на абортите. В книгата си „Приобщаване към тайнството: Православието в съвременния свят”, в която говори за светостта на живота, той пише: “По всички подобни социални и морални въпроси Православната Църква няма еднозначна позиция”. А по-нататък продължава: “Наистина ние обикновено се въздържаме от прилагане на строгите догмати, когато са налице социални и морални предизвикателства”.
Подобно твърдение е абсолютно некоректно, защото през цялата история на Православната Църква нейните водачи и светци са били единодушни по отношение на абортите и строго са се придържали към постулата, че абортът е убийство. Това е и обида към множеството отци и учители на Църквата, които винаги са се обявявали за защита на неродените младенци и за неприкосновеност на живота, даден от Твореца още при зачеването.

4. Разколи, разцепления и разединение на Православието

Патриарх Вартоломей претендира за първенство в Православния свят, което рязко контрастира с незначителното международно влияние и изключително унизеното положение на Константинополската патриаршия в Турция. Той напълно неоснователно заявява за себе си, че представлява цялото църковно единство, че оглавява всички православни вярващи в света, че координира и инициира действията на поместните църкви. Под това се разбира все още първенстващата роля на Константинопол при свикването на събори и на междуцърковни и междуконфесионални срещи.
Към днешна дата т. нар. Вселенска патриаршия е една подчертано архаична структура, чието наименование е анахронизъм, датиращ от древна Византия, и която по своя смисъл не кореспондира със съвременната църковна реалност. Тук става дума просто за един Истанбулски патриарх, който се самотитулува като Вселенски, но чието паство към момента е малобройно и слабо. Затова настоящата т. нар. Вселенска патриаршия има по-скоро символичен статут. Истанбулският владика Вартоломей е със статут „пръв между равни“ по чест заради старата слава на тази катедра, но реално той няма никакви правомощия, различни от всички останали предстоятели на поместни автокефални църкви.
В желанието си да реализира стратегията на политическите си съмишленици, патриарх Вартоломей се оказа готов на всякакви дързости и компромиси, които обясняват и амбициозното му поведение през годините, където той се възприема като надцърковен фактор, пренебрегващ равенството на останалите първойерарси на поместни църкви. Това се прояви и при настоящата ситуация с автокефалията на т. нар. „Православна църква на Украйна“ (ПЦУ), когато той колаборира, от една страна, с политици, дошли на власт с преврат в Украйна, а от друга – с политици от американски правителства с враждебни на Църквата интереси.
Както се вижда, многобройни са фактите, които доказват пряката зависимост на патриарх Вартоломей от една глобална върхушка в сянка, на която Църквата е нужна като инструмент за налагане на георелигиозна политика, чиято същина обаче е подчертано антихристка. Предишният вицепрезидент на САЩ Джо Байдън лично заяви, при това публично, че подкрепя даването на автокефалия и томос, искани от украинското правителство, към което не е безразличен, понеже връзките на американската администрация на Обама с правителството в Украйна, е съвсем явна. В случая става дума за трансатлантически проект, режисиран извън пределите на държавата Украйна, Това обяснява и форсирането на процеса, тъй като в САЩ дойде нова власт, която изповядва съвсем други ценности, несъвместими с целите на Обама.
Но има ли право Вселенският патриарх самостоятелно да решава статута на която и да било поместна църква? Ето какво споделя Бачкият епископ Ириней от Сръбската православна църква: „Първият епископ при нас на Изток не е пръв в абсолютен смисъл (отделно от останалите), както е в юрисдикцията на стария Рим, а е пръв в събора (πρῶτος ἐν Συνόδῳ). Според всеизвестното 34-то апостолско правило, един събор без своя пръв епископ (предстоятел) е недействителен, но и предстоятел без събор е несъществуващ.
Оттук следва, че Вселенският патриарх няма правото да обсъжда, а още повече да решава, статута на Украинската църква – и по аналогичен начин – на която и да е друга Църква – сам по себе си, надсъборно, самовластно.“
Андрей Романов пише: „От десетилетия, и особено по време на светителстването на патриарх Вартоломей, Фенер се опитва да наложи една по същество римокатолическа еклисиология на Православната църква – начело със себе си, разбира се, а не с папата. Ето например пресни изказвания на патриарха по време на архиерейския събор (синаксис) на Вселенската патриаршия в Истанбул на 4 септември тази (2018) година:
“За православието Вселенската патриаршия е онзи квас, който “заквасява цялото тесто” (Гал. 5:9) на Църквата и историята. Като Пръв Престол на православието Вселенската патриаршия извършва пророческо служение, проповядвайки тайната на Съборната Църква в Христа Иисуса в целия свят и през цялото време”.
“В началото бе Словото… В Него бе животът и животът бе светлината на човеците” (Йоан. 1:1-4). Началото на Православната Църква е Вселенската патриаршия, “в него е животът и този живот е светлината на Църквите”. Покойният митрополит Гортински и Аркадийски Кирил, възлюбен йерарх на Майката-Църква и мой приятел, бе прав, когато подчертаваше, че православието не може да съществува без Вселенската патриаршия”.
“Вселенската патриаршия… притежава каноническата юрисдикция и всички апостолски привилегии в своята отговорност не само за запазването на единството и взаимообщението на Поместните църкви, но и за целия път на православието в историята и съвременността. В това си качество Вселенският патриарх като Президент на Православното Тяло свика Светия и Велик събор в Крит през юни 2016 г.”.
“Вселенската патриаршия носи отговорност за църковния и каноническия ред, защото само той притежава каноническата привилегия, а също и молитвата и благословението на Църквата и Вселенските събори да изпълнява този върховен и изключителен дълг като грижовна Майка и Родителка на църквите. Ако Вселенската патриаршия се откаже от това задължение, то… Поместните църкви ще станат “като овци, които нямат пастир” (Мат. 9:36)”.
От всичко това направо губиш дар-слово. Но ако се вгледаме по-внимателно в тези бомбастични изказвания, ще видим явни заемки от римокатолически документи и дори преки папистки формулировки като тази за “Майката и Родителката на всички църкви”, което буквално повтаря папистката формула “Matrix et Radix omnium Еcclesiarum”… Вселенският патриарх е представен като “Президент на Православното Тяло” (?!) – досущ като папата, който е “Глава на Църквата, отец и учител на всички християни”… В един напълно римокатолически стил се говори за “канонически юрисдикции и апостолски привилегии” (!). С една дума, папизъм в чист вид. Но дори и папата не се е осмелявал никога да сравнява себе си с Божественото Слово, което е в началото на всяко битие (Йоан. 1).
Не е чудно, че с такива идеи и амбиции патриарх Вартоломей води цялото православие към разкол – отначало той предизвика такъв в Естония, после в редовете на руската емиграция в Православната Църква, а понастоящем – и в Украйна. Както обобщава проф. Дарина Григорова: „Разколът като духовна реалност вече е удар срещу Православието, перфидно премислен, надълбоко, в сърцето. При разкол пукнатината е във всяка православна църква, във всеки храм, където и да се намира той. Всяка поместна църква ще трябва да вземе страна. Защото преглътне ли се беззаконието на Вартоломей, всяка поместна църква ще бъде заплашена от “вселенско” опекунство и отричане на автокефалията ѝ под политически натиск отвън, както се случи сега с (каноничната) Украинска православна църква (Московска Патриаршия).“

5. Подводните камъни в решенията на Критския събор

Редица анализатори обръщат внимание, че в решенията на състоялия се през 2016 г. Критски събор (не можем да го наречем „Всеправославен“, защото в него не участваха Българската, Грузинската, Руската и Антиохийската църкви) се съдържат подводни камъни, някои от които могат да се окажат бомба със закъснител. Например в документа „Тайнството Брак и препятствията за него” в точка I. 6. е записано:

„Църквата винаги с необходимата строгост и подобаваща пастирска чувствителност, по примера на снизходителността на апостола на езичниците Павел (Рим. 7:2-3; 1 Кор. 7:12-15, 39 и др.) е подхождала както към положителните условия (различие на пола, необходима възраст и пр.), така и към препятствията (кръвно родство, родство по съребрена линия, духовно родство, вече сключен брак, различие във вярата и др.) за сключване на тайнството брак.”
От текста излиза, че ап. Павел по снизходителност е допускал бракове между хора от един и същи пол (т.е. хомосексуалисти!), което е в крещящо противоречие с казаното от него в 1 Кор. 6:9, че „мъжеложници няма да наследят царството Божие”!
Този извод се подсилва и от обстоятелството, че хомосексуалността не присъства сред препятствията за брак, упоменати в точка ІІ „Препятствията пред брака и прилагането на икономията”.
А в точка I. 10. четем:
„Църквата не приема за своите членове гражданските съюзи/договорите за съжителство на еднополови или от противоположния пол (двойки) и всяка друга форма на съжителство, различни от брака.”
С други думи, на абсолютно равни основания на хомосексуалните и хетеросексуалните двойки са забранени гражданските съюзи (или договорите за съжителство), а им е разрешено единствено да сключват брак!
Някои сигурно ще спорят, че като цяло документът утвърждава брака между мъжа и жената. Ние обръщаме внимание обаче, че в него е оставена една отворена вратичка. Тя може твърде лесно да се използва от недобронамерени тълкуватели, които да заявят, че Православната църква на Критския събор е утвърдила хомосексуалния брак. Близкото бъдеще ще покаже дали това е било неволна грешка от недоглеждане или е направено съвсем преднамерено!
Българската православна църква изказа изключително сериозни възражения и срещу документа „Отношенията на Православната Църква с останалия християнски свят”, които могат да се прочетат в „Становище(то) на Св. Синод относно Събора в Крит (2016)“. В края е направен следният Основен извод:
„Проведеният Събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен:
1. Поради неучастието в него на редица Поместни автокефални църкви, така и поради допуснатите организационни и богословски грешки. Въпреки това ние уважаваме и оценяваме усилията на всички организатори и участници за неговото провеждане.
2. Внимателното изследване на документите, приети от Събора на остров Крит, ни води до извода, че някои от тях съдържат несъответствия с православното църковно учение, с догматичното и канонично предание на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори.
3. Приетите от Събора на остров Крит документи подлежат на по-нататъшно богословско обсъждане с цел изправяне, редакция, коригиране или заменяне с други (нови документи) в духа и преданието на Църквата.“
Във връзка с линията възприета от наскоро учредената т. нар. „Православна църква на Украйна“, гръцкият богослов и протопрезвитер Анастасий Гоцопулос отбелязва: “Новата църква, рожба и оръдие на американската външна политика, няма как да остане встрани от въпросите, свързани с движението на извращенците (хомосексуалистите). В своите първи изявления новият предстоятел Епифаний се изказа относно правата на содомитите, извращенците и прочее ЛГБТ, по следния начин: Разбира се, аз се застъпвам за незабавни реформи в Църквата, за да се премахне този консерватизъм и да се отдалечим от тази руска традиция, за да бъде отворена Църквата, защото тя трябва духовно да води народа. Защото ние се движим към Европа, което означава, че трябва да се отдалечим от консервативната руска традиция. Църквата трябва да бъде по-отворена, а руското православие е много консервативно … Това е сложен въпрос, който не бива да повдигаме в началото на нашия път, защото знаете как украинското общество възприема този въпрос. Сега трябва да работим над посочения проблем, за да го възприеме украинското общество. Това е дълъг път. Разбира се, ние ще търсим отговорите и на всички други сложни въпроси.“
И не след дълго той започна да осъществява плановете си: на последното заседание на Синода на автокефалната Църква, в качеството на преводач, взе участие Иван Рябчий (https://spzh.news/gr/news/67209-na-arkhijereskom-sobore-pcu-prisutstvoval-lgbt-aktivist–smi), член на ръководството на ЛГБТ-движението и един от основните инициатори на гей-парадите в Киев. Според журналистите, Рябчий, въпреки сексуалната си ориентация, се позиционира като националист и патриот, а преди това е бил сред водещите кръгове на „Киевската патриаршия“. Например, през 2016 г. „патриарх“ Филарет (Денисенко) връчва на Рябчий награда от името на УПЦ-КП (схизматичната група на Филарет, наречена „Киевска патриаршия“).
Да! Активен участник в ЛГБТ-движението присъства на заседанието на Синода на Автокефалната църква и е награден от „Почетния патриарх“ Филарет за „специалния си принос за духовното възраждане на Украйна”!!!
Нека се радваме на възхода на новата Църква!“
С други думи, митрополит Епифаний заявява, че ПЦУ е взела решение да бъде на страната на „прогресивна“ Европа и да се раздели с консерватизма на Руската църква относно хомосексуализма и ЛГБТ-движението, която позиция да се прокара с течение на времето и в украинското общество. Явно Критският събор не санкционира подобно решение, защото патриарх Вартоломей, който всъщност е върховен предстоятел на „Православната църква на Украйна“ не изказа никакви възражения срещу изявлението и действията на митр. Епифаний!

Както се уверихме, през последните сто години Вселенската патриаршия е поела курс на сближаване и зависимост от световния либерален елит, като все повече е обладавана от неговите „прогресистки“ идеи и възгледи. По такъв начин тя се превръща в троянски кон за превземане на православната крепост отвътре, което особено пролича на събора в Крит, където под неин натиск бе извършена подмяна на християнските истини, догми и ценности. Следователно автокефалията на църквата в Украйна не е истинската причина за кризата, а в дъното стоят дълбоки тектонични процеси, които отдавна раздалечават, а накрая и напълно ще откъснат оформящия се либерален архипелаг от материка на Православната църква.

(следва продължение)

Близки теми:

Смисълът на страстите и Възкресението Смирението е истинското мъжество. Знаци за духовно напредване За да бъде светла вечерта Хляб по водите

Трябва да бъдем табели, а не път. В духовния живот е важно да знаем това. Всички като духовници и отци трябва да имаме чувството, че сме табели, които сочат пътя и водим хората не към нас, а към Бога. В Крит има много простреляни табели. Попитах някой там защо табелите са така и той ми каза Материалът е виновен!, но излъга, защото табелите са простреляни. Но ако ги нямаше тези простреляни табели, щяхме да сме паднали от пропастта. Затова духовниците сме табела, която сочи пътя, не сме пътят, пътят е Христос и горко ни, ако забравим това и водим хората към нас.

Днес ще поговорим за битката на човека с Бога. Странна тема.

Старият Завет е нашата баба, както казваше старецът Порфирий, а Новият Завет е нашата майка. Това е връзката, която имаме с книгите на Светото Писание, защото някои смятат, че Старият Завет е еврейска история и не трябва да го четем, а само Новия Завет. Това е грешка. Църквата е балансирала тези неща. Старият Завет не е история на еврейския народ, а история на човешкия род, и явяването на Бога на този конкретен народ и място имало конкретна причина. Оттам нататък тази история засяга цялата вселена, история на целия човешки род. Когато първосъздадените хора паднали, в тяхно лице сме всички ние, не само евреите.

В Стария Завет има един особен разказ – борбата на Йаков с един странен непознат в една пещера, със Самия Бог. Йаков се намирал в много труден момент, бил гонен от Исав, който искал да го убие, тъй като Йаков откраднал благословението от него. Ревека, майка му, го убедила да си тръгне и той тръгнал. Живее в една пещера и през нощта има страшно преживяване, бори се тяло в тяло с мистериозен непознат, висок човек. В даден момент вижда лицето Му и този непознат е Самият Бог. Този разказ е много привлекателен не само за малките, но и за всички. Борбата с Бога е странно нещо. Йаков видял лицето на непознатия, който бил Самият Бог. В Стария Завет никъде не се споменава, че човек може да види Божието лице (и да остане жив). Това остава тайна със седем печата запечатана. Боговидението идва като опит в Новия Завет с учениците, които видели Христос на планината на Преображението. Разбира се, отците на мистическото богословие също стигат до боговидение. Св. Григорий Палама, св. Силуан Атонски и много други, които имат този опит.

Какво означава да водиш битка с Бога?

Повечето от нас сме открили Бога, след като близките ни са ни говорили за Него. Някои са Го открили чрез болката и затруднението. Особено в нашата епоха най-сигурният път за младите хора да намерят Бога е болката. Открили са го в болници, на гробища, пред операционни, чувайки прословутия израз на лекаря “Виждам едно петно”. В този особен момент Бог им се открил. И когато това страшно преживяване отмине или човек започне да го преодолява, разбира какво точно е преживявал, сякаш Ангел го взел в обятията си и покрил с крилете си. Колко важно е човек да си припомня тези моменти на Божието присъствие в живота.

Човек се бори цял живот независимо дали като малък е чул за Христос или Го е открил като голям. Първо на първо се бори със своите страхове. Това свързано ли е с Бога? Да видим един пример от Св. Писание. Обичаме много ап. Петър, защото прилича на нас, по-скоро ние приличаме на него. Той бил ентусиазиран човек, като нас, бързо „палил“ и бързо „угасвал“. Открийте себе, аз го направих: за една и съща вечер могъл да се закълне, че „дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня”, след това да се ядоса и да реже уши, понеже залавят Христос, в същата нощ да се отрече три пъти от Него и след това да плаче за своето отричане. Напомня ли ви за нещо? За една нощ станало всичко това. Ние сме Петър. Не отивайте далеч. Нито казвайте Петър, който се отрече от Христос – аз се отрекох от Христос.

Генисаретското езеро. Ап. Петър вижда отдалеч Иисус, Който върви към лодката, в която се намира апостолът. Св. ап. Петър е на безопасно в лодката, въпреки че е опитен рибар. Разбира, че това е Христос, Който го зове да се приближи, да преодолее своите големи страхове. Ап. Петър веднага стъпва във водата сякаш върху твърд и започнал да ходи. Писанието казва, че той гледал Христос. Някои църковни писатели говорят за тази среща на погледите между човека и Христос. Докато ап. Петър гледал в очите Христос – Христос никога не свалил очи от ап. Петър – вървял във водата. Поразителното е, че ап. Петър направил най-великото – да ходи по вода. Кой би могъл да ходи по вода? С Божията помощ, гледайки Бога в очите, постигнал най-великото. Това е животът ни: докато гледаме Бога, ходим по вода, преодоляваме нашите страхове и трудности. В тази гледка на Бога побеждаваме нашите страхове. Това е първата битка с Бога. Реално водя битка не с Бога, а с моя страх, който ме държи далеч от Него. И когато направя това, което трябва и мога, тогава Бог прави това, което аз не мога. Аз Му казвам: идвам и Ти ми помогни да ходя по вода! Разказът обаче продължава, и то по поразителен начин. Започнал да духа силен вятър и морето да се вълнува. Ап. Петър свалил поглед от лицето на Христос и гледал наоколо. Това, което победил, отново се засилило и той започнал да потъва. Напомня ли ви нещо? За нас самите. Докато човек гледа Христос, докато има вяра в Бога, ходи по водата, преодолява природните закони.

Когато човек вярва, дори да губи за малко куража си, виждайки морето около него да бушува, дори тогава може да утеши душата си с това, че от другата страна има Някой, Който увенчава трудовете и потта. Наистина, колко безутешно е да си убедил себе си, че напразно се бориш и че нищо няма от другата страна, няма Подател на дарове, нито Някой, Който ще те увенчае. Това е безутешно, мрачно пътуване, което става още по-мрачно. Отчаяният човек е погинал човек. Ето първата битка с Бога, реално това е битката със страховете ни.

Човекът има страхове. Той се страхува от тъмното. Когато е в една стая, иска да запали лампата. Какво е светлината? Имаш усещането, че определяш пространството, виждаш. Ако някой дойде, ще го видиш. На тъмно не знаеш как да се предпазиш. Е, това е Христос в живота ни, Той е Светлината. Защото, когато някой е близо до Христос, хиляди светлини светват в душата му, вижда вещите и чувства утеха.
Вярващият не се ли бои? Кой ви каза, че не се бои? Има ли човек, който да не се бои? Всички се боели. В онази нощ в Гетсимания, в най-пламенната и борбена молитва, която светът чул, Христос коленичил и се молил. Христос страда два пъти. Веднъж като Пророк, защото знае какво ще Му се случи. Ние много пъти си въобразяваме какво ще ни се случи и се боим. Христос знаел ясно какво ще стане. Бидейки във вътрешна борба, се молил усилено в Гетсимания. Човек може да победи страховете си вътре в себе си, там, където човек зарежда духовните си батерии, както казваше старецът Паисий, и може да се справи с най-лошите си страхове, дори със самата смърт.

Втората битка е в нашето всекидневние – със страшни въпроси защо, които се появяват с причина и без причина. Тези въпроси, с които се усъмняваме в Бога. Как е възможно да съществува Бог, когато има такова състояние в света? Как търпи да умират деца? Единствените невинни. Защото, ако аз, който съм 52 годишен, умра, и съм извършил престъпления в живота, ще кажа на Бога – закъсня да ме вземеш! Трябваше да ме вземеш по-рано!, но едно бебе на няколко месеца, което е в болница, в онкоболница и родителите му са побелели и пребледнели? Няма по-трагична картина от бащата на децата с онкозаболяване. Майките винаги са така, плачат и се разсейват с плача, но татковците на деца с рак са пребледнели като мъртъвци. Наистина не издържаш. Ако отидете в детска онкоболница, и някой път, когато не се чувствате добре, направете си труда да отидете в една болница, това е най-добрият начин да забравите, че синът ви е казал: “Мразя те!” и ти искаш да умреш, защото малкият ти е казал така. Ще ти го каже още много пъти. Приготви се! Ако получаваш инфаркт с едно  “Мразя те!”, утре, когато те заключи отвън, какво ще правиш?

И така, идват съмненията и въпросите. Ако наистина има един Бог, Който вижда и чува, как е възможно да търпи такива състояния?

Миналата седмица преживях нещо. По време на опело ние, свещениците стоим в източната страна на храма и така гледаме покойника. При възгласа “Блажен е пътят, (по който вървиш днес, душо,) той сякаш отпътува. На опелата никой не говори, докато на сватби и кръщенета се радваме, а на погребенията никой не говори, защото се страхуваме.

Завчера в манастира Дау Пентелис бе опелото на един 17 годишен юнак. Янис Софиянополис, който се разболя от рак и скоропостижно почина. Нямаше част от тялото му без рана. В храма бяха и неговите учители, съученици, съотборници, защото спортуваше. Накрая един учител ме заговори и ми каза: “Гневен съм на Бога!” И аз стоя пред него като какъв на Бога? Като Негов представител? Да кажа какво? Готови отговори, да видя какво казваме в такива случаи, където умират деца? Нищо. В тези случай единствено нещо е мълчание. Мълчанието и да си там, нищо друго.

Гледах другите родители, които имат деца на възрастта на Яни. Какво да говориш на тези хора, на родителите му? И отговорът дойде оттам, откъдето не го очакваш. От Димитри и Калиопи – родителите на Яни. Когато хората минаваха да им изкажат съболезнования, те им казваха: “Не се разстройвате, Яни сега е много добре! Нашият Яни сега не изпитва болки!” Питах се откъде намират сили и си казах, че тези родители, които изпитват страшна болка, които, ако тръгнат да спорят с Бога, ще имат пълно право, откъде намират сила да не го направят и да са Му благодарни, смятайки, че е взел детето, за да е добре? Откъде намират тази сила и вяра? Задаваме си тези въпроси, особено когато ножът опре до кокала.

Когато преди три години бях в Уганда, един ден ми се обади брат ми Яни и ми каза: “Ефрем!…”, със заглъхнал глас. След това някой каза: “Моля, затворете телефона!”

На другия ден ни се обадиха, че Яни е починал. Обвиних Бога. Аз, свещеникът. Казах Му: “Не пазиш Твоите обещания! Аз дойдох слязох в Африка заради Тебе, стараем се да вършим дела, да построим училища и Ти вземаш брат ми? Дори приятел не си, не баща или брат. . .” Не знам дали сте изпитвали такива чувства. Имах гняв, напрежение, без да мога да го открия, на кого какво да кажа? Да кажа на хора, които вчера научиха за Православието: излъгах ви! И внезапно, докато изпитваш болка, идва една майка, загубила своето дете, да ти каже: “Кураж! Бог го взе!” И казваш: как е възможно? Тя едва вчера научи за Христос? Откъде намери чиста, неподправена вяра? А аз, който израснах във вярата, с готовите отговори, да не мога да използвам нито един от тях, за да понеса всичко това?

Мисля, че не трябва да бързаме да даваме отговори. Нека оставим всички натрупани въпроси, които са толкова много, и ставайки още повече, да ги докоснем до Кръста на Христос, до това голямо Защо.

Месогейският митрополит Николай казва: “Припомнете си, че всеки път, когато задаваме въпроса Защо в живота ни, първото Защо било изречено от Христос на Кръста. Защо Ме остави? – казал и Той.”
Всеки път, когато питаме, всеки път, когато искаме убедителни отговори, всеки път, когато сред нашето съмнение искаме пълна сигурност, няма какво друго да направим, освен да поставим въпроси Защо в нозете на Христос и да кажем – “Боже мой, не мога! Знаеш, че не мога. Искам само да ми дадеш сили в този час да го понеса!”

Това е една борба, битка с Бога, която е пожизнена, човек никога не може да каже, че се намира на сигурно в кораба на вярата. Светците също имали такива въпроси Защо.

Преди дни дойде една жена с депресия и ми каза:

- Зле съм, ще умра, Бог ме забрави и т.н.
Казах й:
- Ще ти кажа един израз и ще ми кажеш кой го е изрекъл. Той е следният: “Светлина няма никъде. Христос спи.” Кой го е казал?
- Някой отчаян? Някой, който не вярва в Бога?
- Много си близо.
- Някой, който няма никаква връзка с Църквата? Някой, който не иска нищо да чуе за Църква?
- Още по-близо.
- Кой е в крайна сметка?
- Св. Григорий Богослов.

Всички светци се борили със собственото си аз, със същите мъки, с които се борим и ние. Разликата е, че те намирали пътя си и не потъвали. Св. Григорий пристигнал в Константинопол като патриарх да поеме трона и го посрещнали с камъни. Затова казва: “Светлина няма никъде. Христос спи”, тоест не чува. И ти сега ми казваш: търся, загубих, не ме чува, губя вярата си!

Губиш вярата си. Тук отново ще я намериш. Отново ще се върнеш и отново ще потърсиш утеха от Него.
Някой път казваш: уморих се. Зная го, че се умори. Изпитах болка. Зная, че изпита болка, но ако искаш реално помощ, тук ще я откриеш.

И още нещо за починалия младеж. Той свършваше изповедта, прочитах му опростителната молитва, в която се казва „Господи Боже мой, Ти, Който си дарил на Петър опрощение поради сълзите“, споменавайки примера с опрощението на ап. Петър. Той не знаеше много добре старогръцки. В даден момент ме заговори пред манастирските врати и ми каза:

- Отче, да ти кажа нещо! Яни се казвам, не се казвам Петър!

Оттогава го споменавам за упокой като Яни-Петър.

Знаете ли Христос защо специално споменава ап. Петър след неговото отречение? Защото ап. Петър се безпокоил дали Бог ще му прости и затова Христос след Възкресението казва на жените-мироносици: „Идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал”. Зная, че плака, но да знае, че грехът му е заличен.

Още една битка с Бога. От появата на Бога на земята се появили хора, които искали да заличат името Му от земята. Във Византийската империя имало едно наказание – тогава нямало интернет и информацията не можела да пътува така, както днес. Затова изтривали от всички исторически пергаменти имената на управници, заличавали образите им от всички монети, за да се загуби паметта им, сякаш никога не са съществували. Когато се възкачвал на престола новият управник, който не симпатизирал на предшественика си, заличавал всичко от предишния, статуи, надписи, образи. Имало и хора, които наистина се възпротивили на Бога. Какви били императорите, които буквално казали „ние ще убием Бога, където и да се намира!“ Ирод провел първото гонение и Христос от Витлеем се оказал в Египет изгнаник. Какво друго направили гонителите през последните години? И сега в християнски страни, в Сирия, където вярата бива преследвана? Разговарях с един сръбски свещеник, който ми казваше за Косово, което напълно забравихме. Знаете ли какво става там? Манастирът Дечани е Святая светих на Сърбия, наоколо има миротворчески сили, един манастир в сърцето на косоварите. И тези хора правят православно монашество в сърцето на ислямистите. С тях никой не се занимава, след като CNN не се занимава, те не съществуват. Знаете, там, където няма камери, няма и проблем. Това е известно.

Мнозина завидели на примера на Ирод и искали да заличат името на Христос от света. Когато ходихме в Русия, режимът беше паднал, ходихме в различни места и храмове и класическият ни въпрос бе какъв е бил храмът през годините на комунизма преди да го предадат на Църквата. И ни казваха примерно за манастира “Св. Йоан Кронщадски”, че бил превърнат в обществени тоалетни. Друг храм, понеже имало влажност в него, го превърнали в склад за зеленчуци, друг храм в школа за балет, в обори. Къде са тези, които направили това, и къде е Църквата? Когато отидохме на Червения площад, на входа точно е параклисът “Иверска икона на Пресвета Богородица”, в който постоянно служеха молебни канони. Отсреща е Червеният площад, където, когато се снимали лидерите, липсвал един-защото неговите приятели го унищожили. Хрушчов, който не е смятан за жесток гонител на християните, казал, че ще покаже последния руски поп по телевизията. Къде са всички тези гонители? Няма ги. Умрели и погубили милиони хора, които имали жива вяра в сърцата им.

Днес не знаем какви ветрове ще задухат на следващия ден. Всички тези ветрове на страха, които идват и в нашия двор, не знаем Бог какво ще допусне, ако допусне нещо. Молим се Бог да нямаме по-лоши неща, но разбирате, че, нима Христос има нужда от защита? Трябва да Го защитим? Ние имаме нужда от защитата на Христос.

Да ви кажа един пример, който казва Лимасолският митрополит Атанасий. Казваме понякога за тези, които сквернят храмове, в окупираната част на Кипър турци влизат в храмовете и ги сквернят. И по островите (в Гърция) обвиняваме бежанците, които не зачитат нашата традиция. Ние обаче зачитаме ли я? Те не знаят, това не е оправдание за тях, но не знаят. Eдин културен човек зачита вярата на всички хора. Но ние зачитаме ли нашата традиция? Митрополит Атанасий казва, че турците правят обор от храма. Но когато ние по време на Тайнствата, Кръщение, Бракосъчетание влизаме буквално голи или облечени предизвикателно, зачитаме ли сакралността на храма? Защо имаме такава дързост да говорим за тях с най-лоши думи, докато ние, кръстените и помазаните, се държим така? Бог какво ще подири и от кои? Не трябва ли да сме искрени и честни, ако не спрямо нещо друго, то спрямо нашите избори? Искаме всичко от другите, прецеждайки комара, но поглъщаме камилата. Нека бъдем искрени, защото Бог поругаван не бива, ще потърси обяснение и от тях, но най-вече от нас. Жалбите срещу (шума от ) камбаните от нас тръгват. Никой мюсюлманин не се е обадил в полицията да каже да затворят „дома” на попа. Сега, когато ще дойде имамът с минарето и ще ви събужда в пет сутринта, ще видя кой ще има смелост да се обади на полицията и да каже: моля ви, деликатно, не много грубо, (ги предупредете), защото имамът може да излезе и да започне да реже глави.

Искам да кажа, че наказанията от Бога не са нещо, което Бог пази за нас, а съществува духовен закон, закон на духовната гравитация – ако хвърлиш камък нагоре, не Бог го е хвърлил върху главата ти. Самият камък и духовните закони са отмъстили.
Човекът води битка с Бога, поставя под съмнение, страхува се, много пъти обвинява Бога, и какъв е резултатът? Казандзакис отишъл на Света Гора. Посетил манастири, скитове, но все намирал да каже нещо отрицателно. Ако човек не иска, и в Рая Бог да го отведе, ще каже какво, само това ли е, няма ли още нещо да видим? Наистина бил нещастна душа. Качил се в Карулия, срещнал един подвижник и го попитал:
- Какво правиш тук?
- Боря се.
- С кого се бориш? С дявола?
- Не! В миналото се борих с него. Сега се боря с Бога!
- И какво, очакваш, че ще Го победиш?
- Очаквам да бъда победен!
Запомнете това. Де да можехме да се оставяме да бъдем победени от Бога. Ние да Му кажем – Ти знаеш и начините, времената и колко и кога, всичко знаеш. Най-кратката молитва, която съм чул, е от любимия ни свети Нектарий – „спаси ме, Христе, както знаеш!“ Завчера слушах нещо от папа-Арсений Синайски, превъзходен човек, много силен ум. Всеки път, когато се молите за някой, не казвайте Господи, изцели го!, защото сякаш Му посочваш, сякаш Той не знае какво да прави. Ако му кажеш Господи Иисусе Христе, помилуй го!, Бог ще направи това, което отсъди за правилно. Болестта може да му принесе по-голяма духовна полза от здравето. Трудно е. Помня, че когато баща ми беше болен, отивах и служех параклис към Света Богородица – знаех правилното – и казвах да бъде Твоята воля, но знаех и човешкото – направи това, което искам! Казвах през зъби „да бъде Твоята воля“, да изпълня моето задължение към Бога, но тихо, да не го чуе.

Във всички тези малки и големи битки, е добре човек да се оставя да бъде победен от Бога. . .
Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Старецът Ефрем, скитоначалник на атонския скит „Свети Андрей” Усмивка от Рая Парадоксалното спасение За чувствата За раните на душата и за “духовния пластир”

Архиепископ Теодосий (Снигирьов) – викарий на Киевския и на цяла Украина митрополит Онуфрий, доцент от Киевската духовна академия, управляващ на Северното викариатство на украинската столица и възглавяващ църковния съд на Киевска епархия.

– Владико, в църковните среди тече гореща полемика – трябва ли да се прилагат санитарните изисквания на светските власти към Църквата? Предава ли се вирусът чрез Причастието? Какво да правим, ако от нас поискат да затворим храмовете? Какво е вашето мнение по всички тези въпроси?

– Това, че коронавирусът стана подтик за църковна дискусия е много добре. Църквата винаги трябва да бъде готова за външни предизвикателства и опасности, а спокойните времена способстват за отпускане. Коронавирусът е добър повод Православната Църква да се подготви доктринално за есхатологичните времена. Да се подготви богословски, канонически, литургически. Засега това, което се чува по темата в голямата си част е концептуално незряло и недалновидно.

– Какво имате пред вид?

– Чуват се основно две противоположни позиции, всяка от които е крайна. Неразумно крайна, както ми се струва. Първата е – дайте безпрекословно да слушаме всички противоепидемични предписания на местните власти, да затворим храмовете, да отменим за известно време Причастието и другите тайнства, докато не завърши пандемията. Някои поместни Църкви вече тръгнаха по този път, взеха съответните решения. А втората крайност е следната: нищо не може да навреди на вярващите, нека не обръщаме внимание на тези страшни приказки за малки деца, да ходим по-често в храма, да се причастяваме и всичко ще бъде наред. Е, ако се заразим, значи така ни е било писано. Смятам, че и двете крайности са богословски несъвършени и могат да бъдат много опасни за Църквата, ако не сега, то в бъдеще.

Князът на този век, който в лицето на секуларизирания свят противостои на Христовата Църква, през цялото време проверява каква е нашата устойчивост, търси слабите ни места, в които може да направи пробив в живота на Църквата. Сега, с този коронавирус, той също ни пробва. Може би след два месеца ние с усмивка ще си спомняме за тази страшна приказка, както си спомняме сега за „птичия” или „свинския” грип. Но това, което ще бъде казано и прието от Църквата сега, ще има последствия в богословски, канонически и литургически аспект за дълго, а може би, и завинаги. Без да се впускаме в излишни разсъждения, какво представлява коронавирусът – технология на влияние или реална пандемия, ще кажем само, че доктрината, която ще бъде изработена от Църквата във връзка с тази ситуация, ще стане в бъдеще или имунитет и защита от по-силни и по-изтънчени удари срещу Църквата, или ще се превърне в пробойна в църковния кораб.

– Как може да стане това? В какво се изразява слабостта на позициите, които изказват днес вярващите?

– Ще започна от втората крайност – „на нас нищо няма да ни навреди!” Това звучи, най-малкото, самоуверено и понамирисва на духовна прелест. Тази самоувереност се ражда от неофитството на изразителите на тази позиция, от непознаването на църковната история, на православната аскетика, от това, че те не познават своята немощ, в това число и немощта на своята собствена вяра. Те са уверени, че евангелските думи „ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди” (Марк 16:18), са казани лично за тях, за тяхното днешно духовно състояние. Без да се впускам в детайли в тази дискусия, само ще отбележа, че свещенослужителите от по-възрастното поколение, а също и миряните от традиционно православни семейства, които имат църковна закваска от деди и прадеди, нямат този комсомолски плам – „на нас нищо няма да ни навреди!” Макар че на хората от това поколение по силата на тяхната вяра и смирение, вероятно наистина нищо няма да им навреди. И къде е границата между „няма да ни навреди” и „ще ни навреди”? Евхаристийната чаша – светената вода – чудотворната икона – обикновената икона – храмът – теплотата1 – благословението на свещеника – свещта, просфората? Как да определим границата от какво можем да се заразим, а от какво – не? И ако при това помним изявлението на Светия Синод за необходимостта от дезинфекция на храмовете и използване на еднократни чашки за теплотата, значи все пак е възможно някъде да се заразим. Има ли тук място за чудото? И къде е границата между чудото и обичайното? Лично аз мисля, че място за чудо, безспорно, има. Но има и граница. И тази граница не може да бъде определена така примитивно, както ни се иска и както би ни било по-удобно от практична гледна точка: ето, от Чашата не можем да се заразим, а от теплотата е възможно, затова и чашките са еднократни. Тук нещата са много по-сложни и това е поле за работа на Синодалните комисии и мъдрите духовници. Но сега не става дума за това.

Ако хипотетично тази прелестна (в духовния смисъл на тази дума – бел. прев.) хипотеза – „Нищо няма да ни навреди!” – без всякакви уговорки бъде приета днес в качеството на общоцърковна доктрина, то в бъдеще това би могло да стане в ръцете на дявола мощен инструмент за борба с Църквата. Защото уверените в своята праведност и в своето право на чудо хора, които отхвърлят божествения дар на разсъждението, врагът може да сломи много лесно – и духовно, и телесно. Сам Бог посрамва горделивите, а на смирените дава благодат. Мисля, че за читателите е възможно сами лесно да си представят как противниците на Църквата могат да отровят/заразят/осквернят цели общества от такива вярващи горделивци. Ако, разбира се, Бог не се смили над Своите глуповати и самоуверени чеда и не им прати избавление в лицето на някой нов великомъченик Теодор Тирон…

– А каква би могла да бъде вредата, ако нашата Църква приеме за правило да следва изцяло предписанията на епидемиолозите, както вече направиха в редица Църкви?

– В този случай ние можем да попаднем в капан, който ще щракне зад нас. Земната Църква все някога, по времето на Антихриста, ще се окаже в подобен капан, когато ще ни лишат от свободата да извършваме литургия и от много други неща. Но защо сами да приближаваме тези времена? Ако Църквата приеме като доктрина за реагиране на социалните проблеми – „Изпълняваме всичко, което ни кажат!”, в недалечно бъдеще властите в различни страни ще могат да затварят храмовете ни и да лишават вярващите от литургия под всякакви хуманитарни предлози: пандемия, опасност от ядрена война, промяна на климата и т.н. Вярващите в Украина, а сега и в Черна Гора, в последно време много добре разбраха, как съвременната политика, без да променя хуманния израз на лицето си, може да се опитва да разори и унищожи многомилионни църковни общности, използвайки своите лостове за управление. Това не дава поводи за оптимизъм. И още днес трябва да сме готови за съществуване на Църквата в подобни условия. Сляпо да следваме нарежданията на властите, означава да попаднем в поставените мрежи.

– Какъв е изходът? Какви богословски и канонични основи трябва да положи днес Църквата при решаването на подобни хуманитарни въпроси, за да се защити от проблеми в бъдеще?

– Нашата Църква вече започна да прави това. Изявлението на Светия синод на Руската Православна Църква във връзка с епидемията, а също местните епархиални послания на йерарсите на нашата Църква твърдо и еднозначно отклоняват паството от едностранчиво разбиране, а значи и от едностранчиво решение на възникналия проблем. Мисля, че над това са длъжни много внимателно и оперативно да поработят и профилните църковни комисии, за да намерят нужните механизми за защита на Църквата и нужните думи за обясняване на тези механизми на вярващите. Ще изкажа своята гледна точка, която в някаква част може да се окаже несъвършена или погрешна – това ще стане ясно след окончателните църковни определения. Струва ми се, че от една страна, трябва да се разработи вътрешно църковна концепция за информационна защита на паството от всякакви лъжевируси, като технология на съвременната геополитика. При това трябва да се вземе пред вид неопределеността на реалната епидемична ситуация, когато в бъдеще ще бъдат използвани такива технологии, което означава, че и фактическата санитарна защита на вярващите при посещението на храмовете трябва да бъде от типа „за бързо реагиране”.

А от друга страна – трябва винаги да сме готови за изпълнение на Евангелието:

„Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте и не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки” (Мат. 24:6-8).

Следователно трябва да разработим и да имаме литургическа концепция за живота на Църквата, ако изведнъж обществото бъде връхлетяно от истинска смъртно опасна инфекция, или заразяване на територии с отрова или радиация, без възможност за евакуация. Това не са фантазии и нечии страшни истории за деца. Това е апокалиптичната реалност на бъдещето. Кога Църквата ще се сблъска с тази реалност не знае никой освен Бог. Но нейни отзвуци, така да кажем „репетиции”, вече се случват. Ето, например, коронавирусът. И Църквата още днес трябва да бъде готова за възможни мащабни катастрофи и реални пандемии.

Каква е алтернативата на общественото богослужение? Къде е мярата за допустимост на дезинфекция (дезактивация и т.н.) на светинята? Има ли алтернатива в условията на тотална епидемия храмовото причастяване? Може би в такива изключителни случаи трябва да се позволи на миряните да се докосват да запасните Дарове и да се причастяват с тях у дома, както е било в древната Църква? В този случай ще трябва да се определи кой е истински „мирянин” и кой – не. Фиксирани списъци на енориашите? Еднократни съсъди за запасни Дарове, които могат да се изгарят? Дистанционна изповед? Всичко това са въпроси, пред които, уверен съм, рано или късно нашата свята Православна Църква ще се изправи. Да даде Господ това да се случи колкото се може по-късно. Но ние трябва да се подготвяме за решаването им още днес.

1. Теплота – вино, разредено с топла вода, което, според руската литургична традиция, се приема непосредствено след причастяването, за да се предотврати оставането на частици от Причастието в устната кухина на причастилия се.

Източник: Православие ру

Близки теми:

Ключ, който отваря вътрешния живот Неправилни решения с болезнени последствия Болестите са от бесовете Мъката е господар на този свят Тънка червена линия

До всички православни християни – членове

на Българската Православна Църква,

до страдащия български народ

20 март 2020 г.

Отворено писмо от игумени и игумении на манастири, монаси, монахини и свещеници относно въведеното извънредно положение и епидемията с коронавирус.

Скъпи в Господа братя и сестри,

Дълбоко страдаме заедно с целия ни народ и молим Нашия Господ Бог Иисус Христос да отклони надвисналото над страната ни и целия свят изпитание, да прекрати пандемията, и в света да се възцари мир и благоденствие.

В тези тежки времена всеки един от нас трябва да даде всичко от себе си, според своето звание и професия, за прекратяване на идващото зло.

Братя и сестри, целта на човешкия живот е да достигнем светостта, т.е. пълно единeние с Богочовека Иисус Христос и любов към ближния. Отклонихме се от целта, и всесъвършената Божия любов, желаеща да ни спаси, ни отрезвява, за да ни върне отново в своите обятия. Бог допуска да страдаме, за да осъзнаем очевидната истина, че телесната болест се предшества от духовно заболяване. Щом оставяме греха и безверието да царуват в нас, идва и неизбежният духовен резултат – болести, страдания, бедствия, нещастия. Единственият начин да оцелеем физически и духовно е да се обърнем отново към Създателя си, Когото изоставихме. Сега текат дните на Великия Пост. Нека в това време на покаяние, ние православните християни преосмислим отношенията си към Бога и ближния и се постараем чрез лекарствата на изповедта и светото причастие, на църковните тайнства, на съвместните молитви, придружени от дела на милосърдие и любов към ближния, да излекуваме душите си от епидемията на греха. Защото покаяние означава пълна ликвидация на греха. Тогава, по силата на духовните закони, ще победим и болестите.

От хилядолетия насам могочислени са случаите на прекратяване епидемии и бедствия, нападения на нашественици, земетресения, пожари и всяко зло, чрез светата Литургия, общи молитви на вярващите християни, молебени и литийни шествия с изнасяне на свети икони и мощи, освещаване на вода и поръсване на хората и домовете им. От многото записани ще приведем само няколко:

През 542 г., по времето на царуването на император Юстиниан Велики, в Константинопол имало епидемия, от която умирали по 10 000 души на ден. Към това се прибавило и разрушително земетресение с множество трусове в Антиохия. На празника Сретение Господне, след като целият народ излязъл на литийно шествие с Честния Кръст и обиколил Константинопол, бедствието начаса се прекратило.

Подобно събитие се случило в Константинопол, когато градът е спасен от смъртоносна болест – извършило се кръстно шествие с част от Честния кръст Христов и водоосвещение, след което морът се прекратил, в чест на което е установен празникът на произхождението на Честния Кръст на 1 август.

През 1352 г. град Новогород бил спасен от чума от чудотворната Богородична икона „Знамение”.

През 1654 г. град Шуи в Русия бил спасен от чумна епидемия, след изнасяне по улиците на града и домовете на Шуйско-Смоленската икона на св. Богородица.

През 1656 г. град Казан е спасен от чумна епидемия след лития из целия град със Седмиезерната икона на св. Богородица, водоосвещение и помазване на вярващите.

През 1654 г. и 1771 г. град Рибна Слобода е спасен от чумни епидемии чрез литийно шествие по домовете на иконата на св. Богородица Одигитрия „Югска”.

През 1771 г., по време на най – страшната чумна епидемия в Русия, в Нижни Новогород била донесена Владимирската икона на Божията майка. Тя била понесена из града и станало чудо – хиляди получили изцеление покланяйки се и целувайки иконата, а чумата спряла точно до улицата, през която минало шествието. В същото време в гр. Калуга чумата била толкова жестока, че ежедневно умирали стотици хора и цели домове запустявали. Лекарите били безсилни. Тогава от манастира „св. Лаврентий”, донесли Калужската икона на Божията Майка, обходили всички улици и домове, обявили тридневен пост и отслужили пред нея всенароден молебен. И по застъпничеството на Божията Майка чумата се прекратила.

През 1755 г. се прекратява чумната епидемия в Москва, Ярослав, Рябинск и Казан след литийно шествие по улиците и домовете и водосвет пред Казанската икона на Божията Майка.

През царуването на Екатерина Втора в Русия (1762 – 1796 г.), след лития с иконата на св. Богородица „Радост на всички скърбящи”, се прекратила епидемията от едра шарка.

През 1830 г. и след това през 1855 г. се прекратила върлуващата в гр Изюм холера чрез лития по всички къщи на Изюмско – Плещанската икона на Богоматер и водоосвещението пред нея.

В Йерусалим Горненският девически руски манастир в Ейн Карем е спасяван два пъти от холера чрез изнасяне и лития с Казанската икона на Божията Майка, която се пази там.

Ще приведем и два случая от нашата страна, като те са много повече.

През 1837 г. в Ловешко и Троянско възниква епидемия от чума. Троянските първенци съветали игумена на Троянския манастир да затвори обителта за храмовия празник Успение Богородично, защото събралите се много хора ще заразят всички и мнозина ще умрат. Игуменът категорично отказал да изгони хората дошли за утеха и духовна подкрепа в светата обител. Някои от работниците и монасите в манастира се уплашили и избягали. Всъщност се оказало, че никой от пребиваващите в манастира не се заразил, а всички, които избягали били поразени от чумата и умрели.

През 1919 г. в с. Кочериново бушувала „испанската болест”. Всеки ден умирали по 6-8 души.Тогава повикали монаси от Рилския манастир с чудотворната икона на св. Богородица „Осеновица”, която се пази там. След извършения молебен пред иконата в храма на селото, още същия ден, се прекратила епидемията и смъртни случаи вече нямало.

Дори и безбожният диктатор Сталин бил принуден през 1941 г. да отвори 20000 храма в СССР, когато му било възвестено видението на Ливанския Митрополит Илия, че Русия ще бъде спасена, само ако се отворят храмовете и семинариите и се правят шествия с чудотворната Казанска икона на Богоматер. Лично маршал Жуков обиколил със самолет обсадената Москва, носейки иконата на борда. Веднага немците започнали да бягат в панически ужас, изоставяйки техниката и оръжията си. Иконата била носена пред войските по целия път на освободителната война от Сталинград до Берлин.

По време на епидемията от туберкулоза, в средата на двадесети век, в Гърция много свещеници са служели в църквите на болниците и санаториумите, като са причастявали стотици болни в последен стадий на болестта и по изискването на светите канони, след службата е трябвало да потребят (изпият) останалото св. Причастие. Не е известен нито един случай на заразен от болестта свещеник. Напротив – в една от болниците, където служили свещеник и дякон, дяконът в продължение на три седмици отказвал да потреби причастието поради страх от заразяване и се налагало да го потреби свещеникът. Оказало се, че след три седмици дяконът се е заразил, а свещеникът останал здрав. В тази тежка епидемия не се намерил нито един гръцки лекар, който да посъветва свещенослужителите да не потребяват Светите Тайни поради опасност от заразяване.

Както в дните на извънредното положение не спират дейности като здравеопазване, снабдяване с лекарствени средства, доставки на хранителни продукти и продажбата им в хранителните магазини, енергетика, и всички необходими за поддържане на телесния живот и здраве дейности, така и християните не бива да се лишават от духовната храна, без която умира душата, а по-сетне и тялото, която е светото Причастие, молитвата вкъщи и в храма, църковните тайнства. Великият професор по гнойна хирургия и канонизиран за светец на православната църква, св. Лука Войн-Ясенецки, живял в средата на 20 век, и по чиито учебници се учат днес младите хирурзи, пише: „В Светото Причастие нашият Господ Иисус Христос се съединява с нас съвършено реално, субстанциално, със Своята истинска кръв и Своето Тяло, което ни е дал заради греховете на целия свят и заради нашите грехове”. Самият той не прекратявал извършването на богослужения, св. Литургия и св. Причастие при никакви обстоятелства.

На всяка света Литургия в храма се извършват молитви за светската и духовната власт, за лекарите, за болните, пленените, затворниците, наркоманите, починалите. Чрез молитвите на Църквата се освещава всеки човек, независимо дали е вярващ или невярващ, цялата страна, целият свят.

Вярващите християни винаги са били едни от най-съвестните и отговорни граждани на държавата, защото се стараят да изпитват съвеста си, бдят над себе си и са научени на дисциплина. Затова призоваваме целия ни православен народ да спазва установените от властта изисквания на извънредното положение и да участва по-активно и молитвено в тайнствата на Светата ни Църква.

Нека всички се обединим в Светата Евхаристия, в покайни молитви и молебени да измолим прошка на греховете ни и Божията милост над целия свят.

Да не се страхуваме, християнинът е храм на Живия Бог и по думите на св. Евангелие „Този, Който е във вас е по-голям от онзи, който е в света (дявола)”.1 Йоан 4:4

Да си припомним думите на блаженопочиналия и приснопаметен архиерей на Църквата ни – Неврокопски Митрополит Натанаил, отнасящи се за дълга на всеки християнин: ”Мой дълг е да спася всеки човек, да спася целия свят. Да отдам сърцето си на Христа, а живота – на ближния!”

Ако следваме стъпките на Христа по кръстния път към Голгота – с търпение, смирение и душевно спокойствие – ще посрещнем с радост Светлото Христово Възкресение и ще се поздравим с

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ!

1. Зографски манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец” – Света Гора, игумен архимандрит Амвросий с братството

2. Роженски манастир „Рождество Богородично”, игумен архимандрит Епифаний с братството

3. Хаджидимовски манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец”, игумен архимандрит Теофил с братството

4. Чекотински манастир „Св. Архангел Михаил”, игумен йеромонах Михаил с братството

5. Правешки манастир „Св. великомъченик Теодор Тирон”, игумен архимандрит Йоан

6. Руенски манастир „Св. Йоан Рилски”, игумен йеромонах Йоан с братството

7. Лопушански манастир „Св. Йоан Кръстител”, игумен архимандрит Нифонт с братството

8. Чипровски манастир „Св. Йоан Рилски”, игумен архимандрит Нифонт с братството

9. Врачешки манастир „св. Четиридесет мъченици”, игумения монахиня Касиана със сестринството

10. Ресиловски манастир „Покров Богородичен“, игумения Мелания със състринството

11. Гоцеделчевски манастир „Живоприемен Източник”, игумения монахиня София със сестринството

12. Клисурски манастир „Св. св. Кирил и Методий”, игумения монахиня Таисия със сестринството

Близки теми:

Да станеш шедьовър на духовната архитектура Винаги ли е свята любовта Защо се разпадат енориите Промяна на ума Добродетелите на сърдечното пространство

Един епископ, вече покойник, ми разказа следното:

- През 30-те години ме изпратиха в концлагер. Тогава бях лекар и ми възложиха да завеждам медицинския пункт в лагера.

Повечето от лагерниците бяха в такова тежко състояние, че сърцето ми не издържаше и мнозина освобождавах от работа, за да им помогна поне малко, а най-немощните изпращах в болницата.

Веднъж в приемното време, медицинската сестра, която работеше с мен, също лагерничка, ми каза:

- Докторе, чух че срещу Вас има донос. Обвиняват Ви, че сте прекалено мек с лагерниците и има опасност да Ви удължат срока на лагерната присъда до 15 години.

Сестрата беше сериозен човек, добре осведомена за лагерните работи и затова изпаднах в ужас от думите й. Бях осъден на три години, които вече изтичаха, аз броях колко месеца и седмици ме делят от дългоочакваната свобода и изведнъж – 15 години!

Не спах цяла нощ. Когато на сутринта отидох на работа, сестрата видя изпитото ми лице и със съжаление поклати глава. След приемното време тя нерешително ми каза:

- Ще ми се да Ви дам един съвет, докторе, но се страхувам да не ми се смеете.

- Кажете – помолих я аз.

- В родния ми град живее една жена, казва се Матронушка. Господ й е дал особена молитвена сила и ако тя започне да се моли за някого, непременно ще го измоли. Към нея се обръщат много хора и тя не отказва на никого. Помолете я и Вие.

Усмихнах се тъжно – докато писмото ми стигне до нея, вече ще са ме осъдили на 15 години.

- Няма нужда да й пишете, Вие само… я повикайте – смутено каза сестрата.

- Да я повикам?! Оттук?! Та тя живее на стотици километри!

- Знаех си, че ще ме вземете на подбив, обаче тя чува отвсякъде, ще чуе и Вас. Направете така: когато излезете вечерта на разходка, изостанете малко и силно викнете три пъти: „Матронушка, помогни ми, в беда съм!“ Тя ще Ви чуе и ще Ви измоли.

Макар че всичко това ми се струваше странно и ми приличаше направо на магия, все пак, когато излязох на вечерна разходка направих, както ми беше казала моята помощничка.

Мина се ден, седмица, месец… Никой не ме търсеше. Междувременно станаха промени в лагерната администрация – махнаха един, назначиха друг. Мина още половин година и настъпи денят на моето излизане от лагера. Когато ми даваха документите в комендатурата, поисках разрешение да пътувам до града, в който живееше Матронушка, тъй като още преди да я повикам, си бях обещал, че ако ми помогне, ще я споменавам всеки ден в молитвите си, а като изляза от лагера, първата ми работа ще бъде да отида при нея и да й благодаря.

Когато си получавах документите дочух, че двама младежи, които също излизаха на свобода, ще пътуват за този град.

Присъединих се към тях и тръгнахме заедно. По пътя взех да ги разпитвам дали не познават Матронушка.

- Познаваме я много добре, нея всички я знаят, и в града, и в цялата околност. Бихме Ви завели, щом Ви трябва, но не живеем в града, от село сме, пък много ни се иска да се приберем по-скоро у дома. Но щом пристигнете, попитайте първия срещнат къде живее Матронушка и той ще Ви каже.

Пристигайки, постъпих точно така, както ме бяха посъветвали моите спътници: попитах първото срещнато момче.

- Вървете по тази улица – каза то – покрай пощата завийте по пряката, и там в третата къща отляво живее Матронушка.

Развълнуван, се приближих към къщата и поисках да почукам на вратата, но тя не беше заключена и веднага се отвори. От прага огледах почти празната стая. В средата имаше маса, на масата – голям сандък.

- Добри хора, има ли някой тук? – високо попитах аз.

- Влезте, владико свети! – раздаде се глас от сандъка.

Трепнах от изненада. Какъв владика съм аз?!

- Ще станеш, ще станеш – отвърна гласът и ме нарече по име.

Надникнах в сандъка и видях една дребна жена, която лежеше вътре неподвижно. Тя беше сляпа, с недоразвити ръце и крака. Лицето й беше удивително светло и приветливо. Поздравих я и казах:

- Откъде знаете името ми?

- Как няма да го зная! – прозвуча слабият й, но чист глас. – Нали ме повика и аз молих Бога за теб – оттам го зная. Сядай, ще ми гостуваш.

Дълго стоях при Матронушка. Тя ми разказа как като малка се разболяла от някаква болест и престанала да расте и да се движи. Семейството й било бедно и майка й, отивайки на работа, я вземала в сандъче и я отнасяла в църквата. Там слагала сандъчето с момиченцето на някоя пейка и така го оставяла чак до вечерта. Оттам Матронушка слушала всички църковни служби и проповеди. Енориашите се смилявали над детето и му носели ту нещо за хапване, ту дрешка, или пък само ще го погалят и ще го настанят по-удобно в сандъчето. Свещеникът също жалел момиченцето и се занимавал с него. Така то растяло в атмосфера на дълбока духовност и молитва.

После заговорихме с Матронушка за целта на живота, за вярата, за Бога. Като я слушах, останах поразен от мъдрите й разсъждения, от духовното й проникновение. Седейки до нея, аз разбрах, че пред мен лежи не просто една болна жена, а човек, велик пред Бога. Никак не ми се искаше да си тръгвам – толкова ми беше хубаво и отрадно. Обещах си да я навестя отново колкото се може по-скоро, но не можах. Наскоро след това откараха Матронушка в затвора Бутирка, където тя почина.

Източник: из книгата „Чудеса на православната вяра“
Православно издателство „Свети апостол и евангелист Лука“

Близки теми:

С болка и любов Един прекрасен знак преди края За ненормалността на съвременния живот и за двата лъжливи подхода към духовния живот Лаборатория на светостта Беседа за страстите

1. „Демократичните сили“ и тяхната битка за реформация на Българската православна църква

През последните 30 години у нас ясно се наблюдава една тенденция за „демократизация“ на Православието. Тя започна малко след промените през 1989 г. и, с някои незначителни прекъсвания, продължава да се осъществява и до ден днешен. Само седем месеца след като спечели изборите през октомври 1991 г. правителството на СДС (Съюз на демократичните сили) с премиер Филип Димитров извърши преврат в БПЦ и създаде алтернативна православна църква в България. Това стана към края на май 1992 г. По думите на митрополит Йосиф: „Разколът бе по явна политическа поръчка. Там инструкторът бе Филип Димитров – убиецът на нашата Църква, човекът, който обяви война на Църквата в България“.[1]

За да бъде преодолян разколът, по инициатива на БПЦ в София през 1998 г. бе свикан Всеправославен събор. На този събор Вселенският патриарх Вартоломей се постави в услуга на властниците, като настояваше за оставката на патриарх Максим. Българските архиереи обаче му възразиха енергично и безкомпромисно, благодарение на което представителите на Поместните православни църкви взеха решение за утвърждаването на каноничната БПЦ (БП) и на нейния законно избран предстоятел. Но разколът затихна напълно едва цели 18 години по-късно, а именно през май 2010 г., когато представителите на алтернативния синод изпратиха писмо до архиереите на Светия Синод на БПЦ, в което се обявиха за помирение и единство с каноничната Църква.

През 2004 г. България се присъедини към НАТО, а в началото на 2007 г. стана пълноправен член и на Европейския съюз. Страната ни получи ясна директива от европейските и американските си партньори, че вече трябва да следва неотклонно т. нар. „евроатлантически ценности“. Дори бегла историческа справка показва, че утвърждаването на тези ценности като „общочовешки“ става през богоборческия период на Просвещението. Те стоят в основата на „Декларацията за независимост на САЩ“ от 4 юли 1776 г., а малко по-късно през 1789 г., влизат и в „Декларацията за правата на човека и гражданина“ (приета в хода на антиклерикалната Френска буржоазна революция), която е залегнала в конституцията на Френската република.

Според член 2 на договора, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 г., Европейският съюз се основава на “зачитане човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и зачитане правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинства; тези ценности са общи за държавите-членки в едно общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.”[2]

Впоследствие се оказа обаче, че при непрестанното си по-нататъшно еволюиране редица от въпросните евроатлантически ценности влизат във все по-антагонистично противоречие с нашата православна вяра, бит, традиции и култура. Още на първо четене сред тях не се откриват такива като “независимост на националната държава”, “уважение към семейните традиции”, “патриотизъм” и др. През следващите години разломът започна да придобива още по-мащабни размери с оказвания от ЕС натиск да бъдат ратифицирани документи, в които се прави опит да се предефинират полът, бракът и пр., т.е. да се прокарват все повече аспекти от т. нар. джендър-идеология във всички държави членки на Съюза.[3]

По този повод Андрей Романов пише: „Но колкото и да се прикриват, за всички е съвършено ясно, че Православието е трън в очите на съвременните западни либерали. И не е възможно да е другояче, защото има твърде много неща в Православието, които изобличават днешния начин на живот, днешния масов човек. Те изобличават падналата човешка природа изобщо, но с особена сила – днешното объркано и залутало се човечество.

Да, Православието съществува и действа днес дори в рамките на т. нар. ”плуралистично” западно общество. Но ако сравним по-издълбоко двете парадигми – православния и западния светоглед, православния и западния начин на живот – ще видим, че те се отричат почти във всичко.

Православието е дълбоко консервативно. То защитава традиционния морал, семейството, ролята на мъжа и жената, традиционните норми и ценности във всички сфери на човешкия живот. Смята ги за дадени от Бога, а не за случайни и преходни социални конвенции. Излишно е да казваме колко далеч е стигнал Западът в разрушаването на всичко това. От гледна точка на съвременния Запад, Православието е архаична, варварска, примитивна и така нататък религия.

Православието е категорично: хомосексуалността е грях и позор. Такава е волята Божия, такъв е библейският закон. По този въпрос Православието и Западът няма да се разберат никога – до момента на Второто пришествие.

Православието зове човека към един аскетичен идеал. То изисква самообуздаване и самоограничение във всичко, сурова самодисциплина, сурови жертви в името на духа. Западът призовава към друго: наслаждавай се на живота! Граби с пълни шепи от всички удоволствия, развлечения и наслади! Това е смисълът на твоето съществуване! Ако си беден – бори се със зъби и нокти, прави кариера, издигай се и печели, печели, печели! Тази алчност, ненаситна обсебеност от плътското, от тленното, тази жажда за пари и блага, този агресивен хедонизъм и материализъм на Запада са безкрайно противоположни на православния дух.

Плурализмът? Какъв плурализъм в Православието? Твърде варварски и реакционерски ние смятаме, че истината е една. Само измамите са много и плурализмът не е нищо друго освен многообразие на заблуди и лъжи. Бог е един, истината е една, църквата е една. Един е пътят на спасението. И тук нагласите на православния и на западния човек са диаметрално противоположни.

Правата на човека? Православието е твърде далеч от това да се съсредоточава маниакално върху нечии ”права”, както прави съвременното западно общество. Напротив, то набляга много повече върху задълженията, върху онова, което се изисква от човешкото същество, а не върху онова, което му се полага. Истината е, че Православието, както ни го разкрива Библията и учението на светите отци, е сурово и рестриктивно. То подхожда строго към човека. Вижда в него не някакъв непорочен ”правоимащ”, а едно осакатено от греха и паднало създание. Смята, че той се нуждае не от глезене и ширене на свобода, а от обуздаване и дисциплина, от сурово отсичане на волята и борба със страстите. Иска за него не ”права” и ”свободи”, а отговорност и предано служене на Божия закон.

Това показва, че Православието е твърде далеч от т. нар. ценности на либералната демокрация. Работата е там, че демокрацията, която претендира да е еднаква към всички, дава еднакви права и на добрите хора, и на злото, на дявола. Те уж са равни в рамките на ”плуралистичния” модел, но в действителност дяволът, който е много по-ловък и обигран, изтласква бързо конкурентите си и завладява цялото общество. Културата на безграничната свобода се изражда в култура на греха и порока. Либерализмът е безсилен срещу злото в човешката природа.

Православието зове към тесния път и тясната врата (Мат. 7:13), а съвременното западно общество – към широкия, по който вървят всички, към плуване по течението. Православието е борба със страстите, а съвременният начин на живот – тяхно пълно разпасване. Православието е служене на духа, а днешният западен ”лайфстайл” – слугуване на търбуха. Православието гледа към Йерусалим, Западът – към Содом. Ето защо е толкова наивно да се смята, че Западът някога ще отвори сърцето си за Православието!“[4]

Тази изключителна несъвместимост на Православието с идеалите на евроатлантизма е била забелязана още през 1989 г. от съветника в кабинетите на няколко американски президента – Збигнев Бжежински. Казват, че той споделил в тесните кръгове на висшата администрация на САЩ: „След падането на комунизма най-големият враг на западната демокрация остава Православието”. Макар тези думи да са станали широко известни и да са цитирани твърде често като оскърбление по адрес на Православната църква, до смъртта си през 2017 г. той нито веднъж не ги опроверга, нито се извини.

А през 2014 г. шведският либерален политик Карл Билд отива още по далеч: „Православието е най-страшният враг на Запада, по-страшен от Ислямска държава”. Резолюцията на Европейския парламент от 14 октомври 2016 г. ”За противодействие на пропагандата, насочена срещу ЕС от трети страни” вижда в Православието оръдие за политическа агитация на зловещия Кремъл (макар в окончателния вариант вместо ”Православна църква” да е казано малко по-завоалирано: ”трансгранични религиозни групи” – т. 8). Прави впечатление, че в тази резолюция, точно както заявява К. Билд, на първо място е поставена битката срещу Русия и Православието и едва след това – тази с ИДИЛ![5]

Една година по-късно и директорът на ЦРУ в доклада си от януари 2017 г. обяви, че Православието в момента е главният идеологически враг на Съединените щати и на водещите демократични държави. Той твърди, че терористични организации за идеологическо подстрекателство ще се използват не само от исляма – същият потенциал има и Ортодоксалната православна църква. По подобие на ИДИЛ е възможно военно-религиозни ордени да възникнат в Централна и Тропическа Африка на основата на смесването на исляма с местните култове; в Индия, на основата на шиваитското направление на индуизма; и в Русия, на основата на Православието.[6]

Борбата срещу Православието е част от една твърде мащабна интелектуална атака изобщо срещу цялото християнство, провеждана с особено ожесточение в “най-престижните съвременни демокрации”. В САЩ беше оказан натиск за премахване на християнството от училищата, понеже то не съответствало на конституционното изискване за отделяне на Църквата от държавата. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа публикува доклад, в който се твърди, че учението за Сътворението е “форма на религиозен екстремизъм” и представлява „опасно нападение срещу науката и правата на човека“.[7] Навсякъде широко се тръби, че Библията е пълна с митове, погрешни норми на поведение и фалшифицирани исторически сведения. Затова сме призовавани да се освободим от рестрикциите на християнския морал и да създадем по-свободно светско общество.

2. Българските учени поемат щафетата за реформация на Православната църква

След като политиците у нас се провалиха, начело на битката за „демократизиране“ на Православието застанаха академичните преподаватели – философи, юристи, историци и др., а понякога (тайно!) и либерални богослови (за последните ще разкажем след малко). Например Атанас Славов, доктор по конституционно право и преподавател във философския факултет на СУ, критикува БПЦ, че е бойкотирала провеждането на Събора в Крит през 2016 година, който „формулира отношението на Църквата към ценностите и принципите на съвременните демократични общества“. А малко по-нататък авторът ни съветва да се присъединим към усилията на „Вселенската православна църква … да изгради и поддържа една политико-теологична перспектива в подкрепа на един справедлив международен ред, демокрацията и правата на човека“.[8]

В друга своя статия А. Славов ни уверява, че в съвременното Православие вече са се оформили „два политически свята“. Ето какво е неговото заключение в самия край на материала: „Последното десетилетие е ключово за формирането на съвременното отношение на Православната църква към политическата модерност. Едновременно протичат два процеса.

От една страна, във все по-голяма степен съборният глас на Православната църква се извисява в подкрепа на демокрацията, правата на човека и правовата държава, в защита на справедливия международен ред, мира и солидарността между народите. Това развитие намери своя консолидиран съборен израз в решенията на Святия и велик събор през 2016 г.

От друга страна, все повече се очертава образът на политическата злоупотреба с православието в Русия, за легитимиране на авторитарния режим, за идеологическа мобилизация на обществото срещу западните либерални и хуманистични ценности.

Това са и двата политически свята, между които трябва да избират „традиционно православните страни“ – либералнодемократичният и евроатлантическият от едната страна, реакционно-авторитарният и евразийският, от другата. Този избор за обществата и православните църкви от региона е стратегически и съдбовен, тъй като ще определи тяхното развитие за десетилетия напред.“

След всички призиви за любов, свобода, братство, равенство и пр., авторът не забравя обаче да предупреди БПЦ, че ако продължава да не се придържа към евроатлантическите ценности, ще се наложи да бъде жестоко санкционирана от демократичната власт: „Като се има предвид високата степен на обществено доверие в Църквата (над 50 %), ежегодната държавна бюджетна субсидия (най-малко 3 милиона лв.), както и гарантираното място на епископата на БПЦ на всякакви държавни чествания, официални клетви, молебени и т.н., възможността за влияние върху обществените нагласи и прокарване на чужди пропагандни тези е значителна.

Ето защо българските институции следва да поставят ясно изискване пред БПЦ за лоялност към демократичния конституционен ред и правата на човека, към цивилизационния избор на българското общество за принадлежност към западните либерални демокрации. От своя страна БПЦ трябва да направи избор дали иска да принадлежи към семейството на православните църкви на демократичните европейски държави, или към някакъв авторитарно-евразийски „православен свят“.[9]

Професорът по философия Калин Янакиев, който често пише и на богословска тематика, смята, че отказът на България да ратифицира Истанбулската конвенция е проява на настъпващия в страната фашизъм. Той дори прави сравнение с евреите по времето на Хитлер!! Както те тогава са били обвинявани за всички злини в обществото, така и ние днес също сме станали един вид нацисти, които искат да превърнат ЕС в невинна изкупителна жертва: „Това започва да ми прилича – бавно и постепенно – на теориите на нацизма. Ако си спомняте, Хитлер е говорил за един “бацил”, който разлага обществата и това е еврейството. В днешно време се оказва, че изглежда това е подлият, гаден Европейски съюз, който идва с някаква невероятна сила и се опитва да ни накара да си сменяме половете. Няма такова нещо в конвенцията.

За „Становище-то на Светия синод по повод Истанбулската конвенция“(виж бел. [10]) професорът по-нататък казва следното: „Позицията на Светия синод е абсолютно несъстоятелна в случая. Тя непрекъснато смесва понятията, тя непрекъснато говори за пол, в скоби слага “джендър”, а джендър не означава пол. Говори за неща, които нямат нищо общо…

Аз не споделям мнението на почитаемите ни отци и свещеноначалници по повод на Истанбулската конвенция. Със своя популистки ход те ще ни наредят в Азия, те ще се наредят на страната на пораждащия се в България фашизъм.“[11]

В други свои статии проф. Янакиев отново подхваща тезата, че неприемането и потъпкването на Истанбулската конвенция се дължи на обстоятелството, че сме далеч изостанал във времето балкански народ, който не може да се отърси от дълбоко вкоренените си ориенталски традиции. Фолклорните ни празници и обичаи, културата, както и нравствените ни ценности са израз на един остатъчен примитивизъм и болестно състояние, поради които ние постоянно отхвърляме проевропейския „елит“ на нацията и го изтласкаме от общественото пространство![12]

Най-добрите наши богослови обаче излязоха с професионална позиция, която рязко контрастира с казаното от професор Янакиев и отразява автентичното православно становище по въпроса за Истанбулската конвенция. Най-общо можем да го разглеждаме като синтезирано в четири основни точки:

„I. Истанбулската конвенция отваря възможности за въвеждането на дефиниции за човека и на ценности, които противоречат на християнската ни идентичност като личности – мъже и жени, на християнската ни традиция като народ и на способността ни като общество – спасило евреите през Втората световна война – да защитим слабите от всяка форма на насилие. В редица текстове на конвенцията (напр. чл. 3, б, чл. 4, ал. 2, чл. 66, ал. 1 и т.н.) се въвежда понятието джендър не само в смисъл на социален пол, но и в смисъл на идентичност.

II. Понятието джендър е квазинаучно и е част от идеологията на джендър идентичността, съгласно която полът е изцяло социален конструкт.

III. Истанбулската конвенция и заложените в нея модели на обществено поведение, морални предписания и законово нормотворство са провокация към Православното християнство като „традиционна религия в Република България” (Конституция на РБ, чл. 13 [3]).

IV. За православното съзнание единствения начин за осъществяването на пола, като възможност за живот, е семейството – като брачен съюз на мъж и жена.“ (Виж подробности – бел. [13])

3. На помощ идва клеветническата пропаганда и либералното богословие

По-надолу ще разкажа за две мои срещи с някои от онези богослови, които са обзети от фикс-идеята да прокарат евроатлантизма в Българската православна църква. Няма да споменавам имена, защото тези хора крият самоличността си като някакви съзаклятници и не желаят да излязат на светло, въпреки че непрестанно възпяват свободата, която ни е дарувала демокрацията.

Преди малко повече от две години, ровейки в интернет, попаднах на гръмкото заглавие „Християни против религиозния екстремизъм“, което се кипреше на място, обозначено като „Официален сайт на Софийския университет „Св. Климент Охридски“!? Липсваха обаче всякакви данни за списващите го журналисти, редактори, администратори и др., нямаше пощенски или електронен адрес, телефони за връзка и т.н. Отначало си помислих, че става въпрос за някаква група християни, които са срещу проявите на ислямския радикализъм и неговите жертви в глобалния свят, но в издателското каре беше записано: „В настоящия сайт ще изобличаваме материали, използващи езика на омразата, екстремизма, политическата експлоатация на православното християнство и промоцирането на нетърпимост и агресия против други религиозни възгледи.

През изминалите поне две десетилетия се засили политическата употреба на Православието от сили, свързани с Руската федерация и нейните геополитически интереси…“

Заглавията на публикациите, които и до днес се мъдрят на сайта (оформен и като фейсбук-група) са още по-шокиращи:

„Кремъл, международният трол. Как Русия реши, че спасява света от Содом и Гомор“;

„Митополит Гавриил пак против цивилизацията, канона и за Путин“;

„Майкъл Макфол*: Путин е параноик, той се страхува от хората – не можем да се договорим с него“;

„Павел Фелгенгауер: Русия подготвя сериозни диверсии на Запад – масови убийства и отравяния на политически лидери и известни хора“;

„Русия с ултиматум към Светия синод – да се обяви против решението на Вселенския патриарх за автокефална Украинска църква“ и т.н.[14]

Както се казва: „гледаш и не вярваш на очите си“!

Все пак реших да попитам жената, изпълняваща длъжността „Връзки с обществеността“ в Софийския университет: дали това наистина е сайт на СУ? Оказа се, че тя дори не подозира за неговото съществуване! Историята излезе тривиална – преподавател, няколко студенти и докторанти спечелват проект на Европейския съюз за „противопоставяне на руския православен екстремизъм“. Решението е да направят сайт, който да информира обществеността за похищението на българското и световното Православие от страна на Русия, за настоящите идеологически „диверсии“, извършвани от нея „в Западния свят“, които накрая ще доведат до „масови погроми, убийства и отравяния на политически лидери“!

Понеже е доста трудно подобна малоумна пропаганда да хване дикиш, явно въпросните ентусиасти са решили интернет платформата им да бъде обявена като „Официален сайт на Софийския университет“. Според изискванията на европейския проект, в края на всеки месец преподавателят и ръководител на групата, е необходимо да изпраща подробен доклад, като последователно изброява целите и задачите, които са изпълнени през изтеклия период. Една от целите несъмнено е била да се предизвика дипломатически скандал между България и Русия, понеже е недопустимо най-висшата академична институция у нас да провежда подобна клеветническа кампания против Руската православна църква, руската държава и президент!

Не беше особено мъчно човек да се досети за тази толкова прозрачна цел, поради което им писах, че ако се наложи ще сезирам компетентните органи, че това е подла инсинуация и че Софийският университет няма нищо общо. Не знам дали моите думи са им подействали отрезвяващо или са получили предупреждение и от управата на учебното заведение, но не след дълго те се представяха само като: „група студенти-християни от СУ “Св. Климент Охридски”. А преди около половин година забелязах, че вече са прекратили и дейността си – явно европейските субсидии по проекта бяха свършили, а с тях и желанието им да изпълняват евроатлантическите директиви. Трябва да призная обаче, че бях доста изненадан да открия, че ЕС плаща на „тролски“ групи да всяват раздор и разделения между православните държави и Поместните църкви. Но онова, което остави особено горчив привкус у мен беше разкритието, че някои наши академични богослови са приели да участват в тази мръсна игра!

Другият ми сблъсък с поборниците за привнасянето на евроатлантизма в Църквата беше само преди няколко месеца. В деня на св. Иван Рилски (19 октомври) се бях запътил към една зала за конференции, като очаквах да попадна на някакво събитие, посветено на светителя и покровител на нашия народ. Близо до вратата стояха двама мъже, които си говореха приглушено. На моя въпрос „ще има ли нещо днес?“ единият мълчаливо ми посочи с глава плаката, който беше залепен насреща. Аз се зачетох: „Gender in the Early Church and Patristic Tradition“.

– Ха, – казах на глас – защо „джендър“? Английската дума за „пол“ не е ли „sex“?

Макар да беше спонтанна реакция от прочетеното, въпросът някак си прозвуча и като отправен към тях. Те се спогледаха, после на лицата им се изписаха презрителни усмивки, като очевиден отговор на моето невежество, но повече не ме удостоиха с никакво внимание, а продължиха да си говорят.

Все пак реших да изчакам – до началото оставаха едва 20-сетина минути. След малко се появи организаторът на конференцията – български православен богослов и университетски преподавател, придружен от немалка свита участници и гости на събитието. Оказа се, че съм попаднал едва ли не на тайно събрание, предназначено само за адепти – за него нямаше никаква информация в интернет и социалните мрежи, а няколкото афиша, които зърнах, бяха разлепени единствено в непосредствена близост до залата. Като капак на всичко и самото мероприятие се провеждаше изцяло на английски език, понеже се оказа че е планирано съвместно с протестантско висше духовно училище. (Да уточня, въпросното училище се намира в София, с клонове във Варна, Бургас и Ст. Загора, макар редица от преподавателите в него да са от САЩ и други англоговорящи държави.)

Единият от говорителите ми беше стар познайник, с него дълго бяхме водили спорове в интернет най-вече по теми, свързани с т. нар. „теистична еволюция“ и „женското свещенство“. Либерален протестант, който явно трябваше с познанията си да помогне на православната общност у нас да се пребори с остарелите си възгледи относно „сътворението на света“ (да си припомним, че според Съвета на Европа учението за Сътворението е “форма на религиозен екстремизъм” и „нападение срещу науката и правата на човека“), както и да ни приобщи към здравите основи на хуманизма и феминизма, стоящи в основата на западната либерална демокрация.

В своя блог той превеждаше на български език безброй статии от най-авторитетните протестантски теолози по тези и други подобни теми, като беше успял вече да повлияе на твърде голям брой християни и значително да реформира религиозните им убеждения. Например един млад православен богослов под негово давление вече престана да смята, че разказът за Сътворението е исторически достоверен: “Коренно различната информация, която виждаме в първите две глави на Битие, … представлява апологетична творба, която, използвайки езика на мита в неговия най-добър смисъл, се бори с разпространени по това време вярвания на езичниците (които заобикаляли израилтяните)…“

а) Теистичната еволюция, икуменизмът, женското свещенство и джендър-идеологията

Тук ще направя малко отклонение за читателите, незапознати с великите “открития” на съвременното демократично богословие. Според неговата либерална доктрина ние трябва да се откажем от автентичното учение за Сътворението (такова, каквото винаги ни е било преподавано от светите отци [15]) и да го подменим с „теистично-еволюционната теория“. Последната заявява, че Бог е използвал, направлявал и контролирал процесите на естествената еволюция, за да “създаде” Вселената, Земята, живите същества и човека. Посочената концепция е в пълно органично единство с евроатлантическите директиви, като спомага да бъдат заобиколени и игнорирани фундаментални положения на християнската етика и антропология (а по отношение на догматиката проблемът е още по-сериозен, но за това ще говорим на друго място) и отваря широко вратите за т. нар. джендър-идеология. Абортът не е грях, защото става на етап, когато ембрионът повтаря стадии от развитието на предшествениците – безгръбначни, риби, земноводни, влечуги и пр. (според биогенетичния закон на Хекел – виж бел. [16]); ако отпадне текстът в Бит. 1:27, според който Бог е създал човека като мъж и жена, не съществуват вече никакви пречки полът да бъде размит в десетки разновидности; бракът може да е между партньори от един и същи пол, понеже думите “затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът” (Бит. 2: 24) са само фраза от красиво измислена басня и т.н.

Наистина при тълкуването на Свещеното Писание ние трябва да се съобразяваме с научните постановки, но само ако те са доказани. Например, християнската екзегетика няма никакъв проблем с теорията на относителността, квантовата механика, учението за клетката като основна структурна и функционална единица на организмите и пр. Еволюционната парадигма на Ч. Дарвин обаче е все още непотвърдена хипотеза, поради което ние като православни християни не сме длъжни да съгласуваме православната етика и догматика с нея!

До средата на ХХ век мнозина протестантски богослови са поддържали становището, че разказът в началото на Битие чудесно се съгласува с т. нар. възглед за „Стационарна вселена” (считан по това време за последната дума на науката), според който Вселената и живите същества съществуват вечно (т.е. наравно с Бога?)!

Американският професор по квантова химия Хенри Шефър пише следното: “Не останаха много космолози, които да вярват в стационарната хипотеза. Забавно е да се върнем назад във времето около 1960 г., да намерим коментари на Книга Битие и да видим начина, по който едно злочесто малцинство обяснява как хипотезата за стационарната Вселена може да бъде помирена с първата глава на Битие. Всеки разумен човек може да види, че разказът в Битие описва сътворение от нищото (ex nihilo), така че е нужно живо въображение, за да се помири началото в пространството, времето и историята с вече дискредитираната хипотеза за стационарната Вселена”.[17]

На конференцията въпросният блогър изнесе доклад на тема: „Junia: A Case for Women Apostles“. Тезата, която той от доста дълго време се опитваше да прокара сред българските протестанти, е, че още през I век е имало жени апостоли. Оттук би трябвало да следва, че жените са заемали и всички останали чинове в събранията на първите християни – епископи, презвитери и дякони. С други думи, наред с мъжете и жените са изпълнявали свещеническа роля в Църквата още от нейното основаване.

Под натиска на феминизма посочената идея от началото на ХХ век се лансира в протестантството и се опитва да си проправи път към останалите християнски конфесии чрез икуменическото движение. Терминът „икуменизъм“ идва от гръцкото съществително οἰκουμένη („населявана земя“) и е въведен от масона Джон Мот на Международния мисионерски съвет през 1910 г. „Икуменизмът си поставя за задача да обедини различните християнски изповедания, като изкуствено преодолее различията им.“[18] С неговото развитие свързваме организацията „Вяра и устройство“, чиято Първа асамблея се провежда в Лозана през 1927 г., и Световния съвет на църквите (ССЦ), основан през 1948 г. в Амстердам (по-късно обаче седалището му е преместено в Женева).

През 1958 г. в Лутеранската общност на Швеция за първи път са допуснати жени до пастирско достойнство, като движението през следващите години се разраства лавинообразно и днес почти няма протестантска деноминация в световен мащаб, която да не ръкополага жени за презвитери, а от доста време насам – и за епископи.[19]

Църковните историци свидетелстват, че проблемът за допускането на жени до тайнството свещенство не е нов за Църквата, а неговите корени могат да бъдат открити още в първите векове, когато различни схизматични групи (най-вече през втори и четвърти век) са имали жени презвитери или епископи, например гностиците маркосианци, монтанистите, колиридианките и др. Светите отци винаги са се противопоставяли на това нововъведение, като до нас са достигнали възраженията на св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов, св. Фирмилиан Кесарийски и Ориген. Православната църква през изминалите две хилядолетия от своето съществуване никога не е ръкополагала жени за свещеници и строго е осъждала всякакви подобни опити като нечестиви и еретически.

Православните църкви отново се сблъскват с въпроса за ръкополагането на жени, поставен в ССЦ и организацията „Вяра и устройство“, най-вече през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век. Този проблем придобива „животрептящо значение в резултат на феминистките движения в Западна Европа и Северна Америка“[20]. Всички отговори на Православната църква на многобройните срещи, семинари и конференции, проведени по това време са категорично негативни. През 1989 г. на Световната мисионерска конференция в Сан Антонио Коптският епископ Маркос формулира становището на източните християни така: „Ръкополагането на жени за свещеници за нас не представлява предмет за обсъждане, защото то противоречи на христологията, еклисиологията, Преданието и практиката на ранната Църква“.[21] Трябва да отбележим обаче, че по въпроса за жените и свещенството и досега не съществува всеобщо постановление, което да има официален и върховен авторитет, задължителен за Православната църква.

В своята книга „Жени равини“ М. Крайчева ни споделя, че от първата третина на ХХ век до днес жени са ръкоположени за равини във всички течения на съвременния юдаизъм (дори наскоро и в най-ортодоксалните!). Основен двигател за придвижването на нещата в тази посока винаги е бил проникналият в юдаизма феминизъм – крайно агресивно явление, което в радикалните си форми преминава към т. нар. „джендър-идеология”. Дори в някои от по-либерални течения на исляма жените-имами вече са факт, например в джамиите само за жени, но има и единични случаи, когато жена води петъчна молитва, където присъстват и мъже. Но щом като в тези крайно консервативни религии феминизмът е успял да се наложи, не е ли изправено пред същата опасност и Православието?

На едно място авторката пише: „В общественото пространство днес все повече се обсъжда мястото на жената, съпътствано с пледиране за равенството ѝ с мъжа и оплакване от дискриминационно отношение към нея. Този секуларен феминистки модел се опитва да разклати и устоите на Църквата.

Макар и възникнал като външен (т.е. привнесен от протестантството – б.а. В.В.), проблемът за ръкоположението на жени за свещеници според изследователи като Бер-Сижел „не се поставя вече отвън като резултат от икуменическия диалог, но се е превърнал във вътрешен проблем за Православието. Стига се до момента, в който отговорът на въпроса за ръкоположението на жени изисква формулиране на автентична православна позиция по него.

Тази „новост“ днес навлиза чрез протестантството и се превръща в едно от съвременните предизвикателства за традиционните религиозни общности най-вече чрез дебата, който се сформира в контекста на икуменическия диалог, иницииран от ССЦ“.[22]

б) Опит за прокарване на феминизма и джендър-идеологията в българското Православие

Но да се върнем към въпросната конференция. Голяма част от останалите доклади бяха посветени на отношението към жените в патристичната традиция! Ето как звучаха техните заглавия:

” ‘My Sister and My Teacher’: Women Transcending their Gender?”

“Gregory the Theologian and his Attitude to Towards Women in his Poemata Arcana and Orations”

“Ecclesial Epistemology in Saint Augustine’s Theology of Sexual Order”

“Life of Angels: Policy and Practice of St. Jerome Towards Women”

“The Feminine in Christology: The Legacy of Origen, Gregory of Nyssa, and Methodius of Olympus”

А имаше и такива, които засягаха различни аспекти от Queer-теорията на Джудит Бътлър и нейното тълкуване от различни съвременни теолози в светлината на богословието на отците, както и препратки към „социалните роли на пола“:

“Returning to Eden: Engaging critically Sarah Coakley’s Patristic Reading of Judith Butler’s Queer Theory”

“Church Women Between Social Roles and Literary Cliches: The Epigrams of St. Gregory the Theologian for his Mother Nonna”

В съдържанието на докладите на пръв поглед нямаше нищо, което да влиза в противоречие с православното богословие. Но понеже дълго време се бях занимавал с полемиките около женското и хомосексуалното свещенство, както и тези свързани с джендър-идеологията, не можеше да не ми направи впечатление, че темите на докладите много точно следваха именно опорните точки на споровете по тези въпроси.

Нещо повече, американската централа на протестантската деноминация, която стоеше в основата на въпросното висше духовно училище, поддържаше не само женското и хомосексулното свещенство, но вече ръкополагаше и служители от десетките социални полове на ЛГБТИ-общността! Като прибавим и дълбоко конспиративния характер на конференцията, бързо се набиваше на очи, че организаторите използваха перфидната стратегия на т. нар. „Прозорец на Овертон“[23]. Първо бяха решили да обговорят „научно“ и „богословски“ тези проблеми, а после стъпка по стъпка, систематично и незабележимо да накарат православното ни общество да сметне за уместни новите норми на поведение и на служение, да се примири с тях, а накрая да ги узакони в Църквата! Точно както феминизмът само за няколко десетки години постигна това в протестантството!

(следва продължение)

БЕЛЕЖКИ

[1] Митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф: Филип Димитров е убиецът на Българската църква

https://tinyurl.com/wf5mzxz

[2] Защитата на основните права в ЕС

https://tinyurl.com/udll6h2

[3] Генезисът и все по-извратените форми, които придобива т. нар. джендър-идеология са проследени в книгата на Г. Куби „Глобалната сексуална революция“. Виж статията на доц. Св. Тутеков в сп. „Християнство и култура“.

https://tinyurl.com/qwfdx6z

[4] Ще получи ли Българската православна църква Нобелова награда за мир?

https://www.pravoslavie.bg/анализи/ще-получи-ли-българската-православна/

[5] Предложение за резолюция на Европейския парламент

https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/A-8-2016-0290_BG.html?redirect

[6] ЦРУ: Православието, а не Ислямска държава е най-голямата опасност за САЩ

https://pogled.info/svetoven/tsru-pravoslavieto-a-ne-islyamska-darzhava-e-nai-golyamata-opasnost-za-sasht.83515

GLOBAL TRENDS: PARADOX OF PROGRESS

https://www.dni.gov/files/documents/nic/GT-Full-Report.pdf

[7] “Council of Europe to Vote on Creationism”, ABC News, 26 September 2007, at: abc.net.au; “Council of Europe of Europe States Must “Firmly Oppose” the Teaching of Creationism as a Scientific Discipline, Say Parliamentarias`, press release by the Council of Europe, 4 October 2007, at: assembly.coe.int.

Council of Europe to vote on creationism

https://tinyurl.com/v7q7y9t

[8] Универсалност, съборност, свобода: политико-теоретични визии на Събора в Крит

https://tinyurl.com/wo3zfd5

[9] ДВАТА ПОЛИТИЧЕСКИ СВЯТА НА СЪВРЕМЕННОТО ПРАВОСЛАВИЕ

http://www.hkultura.com/articles/detailed/135

[10] Становище на Светия Синод по повод Истанбулската конвенция

https://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=254101

[11] В България настъпва фашизъм по повод Истанбулската конвенция

https://offnews.bg/analizi-i-komentari/v-balgaria-nastapva-fashizam-po-povod-istanbulskata-konventcia-673575.html

[12] „БЪЛГАРЩИНАТА“ СРЕЩУ „ЕЛИТА“

https://tinyurl.com/w9qwhqw

[13] Становище на Центъра по систематическо богословие към Великотърновския университет по повод Истанбулската конвенция

https://tinyurl.com/vuytajm

[14] Християни против религиозния екстремизъм

https://tinyurl.com/yk679ez3

[15] БИТИЕ: Сътворението на света и първите ветхозаветни хора

https://pravoslavna-vyara.blogspot.com/2009/06/blog-post.html

[16] Ч. Дарвин пръв стига до идеята за връзка между индивидуалното и историческото развитие на организмите. Ф. Мюлер (ембриолог и зоолог), изучавайки историята и етапите от развитието на някои ракообразни се съгласява с тази идея. През 1886 г. Ф. Мюлер съвместно със своя колега Е. Хекел (естественик и зоолог) формулират т. нар. биогенетичен закон, според който онтогенезата е кратко повторение на основните етапи от филогенезата.

Днес биогенетичният закон се приема от (почти) всички еволюционисти, които заявяват, че при онтогенезата се повтарят особеностите в устройството не на възрастните форми на прадедите (както е смятал още Дарвин), а на техните зародиши. Затова, ако трябва да бъдем напълно коректни, според съвременната интерпретация зародишът на човека никога не повтаря възрастните стадии на рибите, на земноводните и на влечугите, а е сходен само с техните зародиши. Но дори и според тази си формулировка биогенетичният закон дава „зелена светлина“ и напълно оправдава абортите!

[17] Хенри „Фриц“ Шефър е директор на Центъра по изчислителна и квантова химия към University of Georgia. Бил е номиниран няколко пъти за Нобелова награда и е третият най-цитиран химик в света.

Учените и техните богове

https://harta-bg.info/statia/97

[18] Виж „Kакво е икуменизъм и има ли той почва у нас?“

http://www.pravoslavieto.com/inoverie/ecumenism/index.htm

[19] Виж Крайчева, М., Жени равини, София, 2018, с. 226

[20] Бер-Сижел, Е., К. Уеър, Жените в Православната църква, Силистра, 2002, с. 18.

[21] Пак там, с. 17.

[22] Крайчева, М., Жени равини, София, 2018, с. 225-226.

[23] Прозорецът на Овертон

https://glasove.com/categories/komentari/news/prozorecyt-na-overton

Близки теми:

Близко или не съвсем Някои аномалии в отношенията ни с духовника Енорийската общност е духовна дружба, но трябва да умеем да дружим Беседа за отец Георги Жигларски Бялата Демония

Как да разбираме думите на Иисус Христос: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно”. Трябва ли да бъдем безгрижни? Как се съвместява това с трезвия поглед върху живота? Каква е разликата между истинската евангелска детскост и инфантилизма? Разговор с протоиерей Владимир Зелински, настоятел на храма „Радост на всички скърбящи” в Бреша (Италия) и автор на книгата „Бъдете като деца. Теофания на детството”.

– Отец Владимир, Вие сте посветили на изследването на тази Христова фраза цяла книга. Защо тя пробуди у Вас такъв интерес?

– Преди време тези думи от осемнадесета глава от Евангелието на Матея приковаха вниманието ми. Те имаха сходство с други Христови думи, а именно, че приемайки едно дете, ние приемаме самия Христос (Марк. 9:36-37; Лук. 9:47-48). Те звучаха, звучат и сега, твърдо и недвусмислено, дори категорично и едновременно с това, както ми се струваше, не бяха привлекли вниманието на тълкувателите в такава степен, както други заповеди.

В евангелското Христово „дете” ме привлече някаква тайна, стори ми се че тук има нещо повече от назидателен пример на добро поведение за възрастните. Опитах се да я разгадая. Не за да обясня какво сме задължени да правим – книгата „Бъдете като деца” има за цел да избяга от моралистическото разбиране на детството като някакъв дълг, който трябва да изпълним. Целта й беше да намери друго, неочаквано измерение на детството. Ако в нещо сме длъжни, ако имаме някакъв дълг, то това е преди всичко дълг пред  детето, което още живее в нас. Ние трябва да го намерим. Трябва да открием отново собственото си детство с неговия, макар и неосъзнат, опит за Божието присъствие. Осмелявам се да мисля, че именно това означава „бъдете като деца” в устата на Христос. И тук става дума не толкова за задължение, а за призвание. Ние сме призвани да осъществим Божия замисъл за всеки един от нас: да бъдем с Бога.

– А как можем да го осъществим?

Като начало, например, да се удивим на това, че Бог е решил да ни подари живот. Лично на всеки. Той е пожелал да бъдем, да ни има, вложил е в това решение Своята мисъл, Своята любов. Свидетелства за тази любов намираме нееднократно в Библията, особено в изумителния сто тридесет и осми псалом. Нека опитаме да се вслушаме:

Славя Те, защото съм дивно устроен. Дивни са Твоите дела и душата ми напълно съзнава това. Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината на утробата. Твоите очи видяха зародиша ми; в Твоите книги са записани всичките назначени за мен дни, когато нито един от тях още не съществуваше.

Тук псалмопевецът Давид не измисля нищо, а сякаш „спомня” себе си в погледа на Бога. „Спомня” си цялото свое същество – от образуването на костите до дните на предназначения му живот, записани в книгата на Божията памет. „Спомня” себе си като тяло и себе си като личност. Науката отдавна е разгадала тайната на възникването на човека като организъм, но едва ли ще бъде разгадана тайната на възникването на личността. Защото личността води своето начало от Божия замисъл за човека, дори и тогава, когато човекът отстъпва от този замисъл.

И ето този замисъл се преоткрива в ранното детство. Именно в ранното, докато змията още не е внушила на нашето растящо „аз” своята главна заповед: бъдете като богове, познаващи добро и зло… В ранното детство ние все още не сме „богове”, ние сме това, което неотдавна е сътворил Бог с участието на нашите родители, също създадени от Него.

Детето пази в себе си чудото от шестия ден на сътворението, когато човекът се е появил в света сред Божиите творения. Да бъдеш като дете, да станеш като дете, означава да се отправиш в търсене на това чудо. Не в сантиментален смисъл, съвсем не, а в изначално религиозния, който ни свързва с Твореца.

– Не веднъж в Евангелието срещаме мисълта, че царството Небесно ще бъде открито на младенците, а не на „мъдрите и разумните”. Нима мъдростта и разумността са порок? Как трябва да разбираме това?

– Нека опитаме да се замислим: а какво е открито на младенците? На тях им е открита – на някакво дорационално, доразумно ниво – Божията любов. Тя тайно свети в сътворения свят, във въздуха, който дишаме, в самото наше съществуване. В любовта на родителите, когато ги има. В природата, докато тя не е разрушена. В цветята, в облаците, в домашните животни. И когато човек постави любовта в центъра на своя живот, разумът и мъдростта й се покоряват, живеят в хармония с нея. Така се появяват светците.

Или разумът става господар на нашето автономно „аз” и на неговите страсти, които същото това „аз”, дори религиозното и църковното, често не вижда в себе си: гордостта, себелюбието, егоцентризма. Оттук израства отговорът на въпроса: какво да правим? И отговорът не е един. Отговорите са много, защото ние сме свободни и можем да избираме различни пътища.

И ако ние сме задължени да правим нещо, ако ние непременно искаме да поставим нещата в плоскостта на морала, то това е само едно: да се подчиняваме на любовта. Да я носим в света, като започнем поне от децата, от това да им служим. От грижата за опазването им, за ограждането им от злото.

Изобщо, когато откриваме за себе си Божията любов, а това е най-важното откритие в нашия живот, не трябва да се отнасяме към нея като към свое притежание, като към нещо, което по право ни принадлежи. Не, любовта разкрива себе си само тогава, когато се споделя безкористно. Случвало ми се е да чета за семейства, които осиновяват болни деца. В тях Божията любов става видима, просветваща пред очите ни. Януш Корчак (аз нищо не знам за неговите религиозни възгледи), който влязъл доброволно с обречените деца в газовата камера, изпълнил до край Христовата заповед: „станал като дете”.

– Какво се крие зад определението на детето, което дава Господ?

– В дадения случай Господ не дава определения. Той поставя загадка, която трябва за разгадаем. Не с ума си, не  богословствайки, а със сърцето си, съучастващо в Божията любов. Т.е. проявявайки я на дело, споделяйки любовта, „ставайки като дете”. (…)

– Срещали ли сте хора, които съответстват на това определение за „детското”?

– Случвало ми се е да срещам хора, в които се е проявявала тази свята „детскост” и не само се е проявявала, но е ставала очевидна. Колкото и да е странно, тя често се проявява на стари години след дълъг молитвен живот. Василий Розанов наричал детството и старостта метафизическа възраст. Но работата тук не е в някаква философия, а в придобиване на веднъж изгубения и отново намерен дар. Защото детството е дар, който после ние изразходваме, заличаваме, губим, но той никога не пропада напълно, до край. Да се върнем към него, да го придобием отново е по-лесно може би в старостта, когато земните дела остават встрани, техният напор отслабва, но това се случва само в просветлената старост, която се е върнала към своето детско начало в Бога.

В своята книга аз напомням за особеното изражение на погледа на новороденото. Понякога в този поглед прозира някаква бездънна мъдрост, мярва се за миг и после изчезва. На много родители им се е случвало да забележат този удивителен поглед на своето дете, а след това го забравят. Защо аз изведнъж си припомням това? Защото понякога той се пробужда в хората, които отново са се върнали към детското. Когато срещнем погледа на някой друг човек, най-често ние чувстваме в него чуждия, от когото ни се иска да се скрием. Но от погледа на детето – никога. И ако детският поглед се пробуди в някой възрастен, то неговият поглед става поглед на приятел, на ближен, на някой, който ни съчувства, не на съгледвач. Такъв е погледът на стареца, на истинския духовник. Когато го срещнеш, макар веднъж, после никога не го забравяш.

– Има хора, които смятат, че да „бъдем като деца” означава да гледаме на всичко през розови очила…

– Думите на Христос ако не се обърнете и не станете като деца са насочени към възрастните. Те отдавна не са деца, те са обременени от всичко преживяно, от целия натрупан, „възрастен”, неизбежно греховен опит. Христос изобщо не ни съветва да се вдетиняваме и да си слагаме розови очила, каквито впрочем тогава не е имало. Той ни призовава да преодолеем самите себе си. Призовава ни към промяна на ума. Към вътрешна работа, към особена аскеза. Такава аскеза изисква разсъдителност, която се смята за една от главните монашески добродетели.

В своята книга аз се опитвам да намеря свързващата нишка между превръщането в дете и формирането на светеца чрез покаяние и аскеза, чрез вътрешно очистване. Т.е. чрез борба със своето „аз”, желаещо да се утвърди в този свят, да „богатее” в него, а не в Бога.

За самия мен това беше откритие – връзката на детството със светостта, при това светостта, придобита чрез молитва и пост. Нашата греховна възрастност, т.е. живеещата в нас воля за власт, за натрупване, обладаване, служене на себе си, превъзнасяне над другите, комфортно устройване в този свят за сметка на другите и т.н. се побеждава и преобразява чрез съзнателното усилие „да станем като деца”.

– Някои невярващи смятат, че православните често са несамостоятелни и аргументират своето мнение, цитирайки същите думи на Христос. В какво се състои тяхната неправота?

– Те не са прави преди всичко в това, че искат да пародират Откровението. Хората, които не уважават вярата на другите, съзнателно, а понякога почти инстинктивно, искат да я доведат до нелепост, до пародия. Инфантилността е именно пародия на „детскост”. Както розовите очила са карикатура на детския поглед.

– А как „детскостта” на християнина трябва да се съвместява с трезвия поглед върху живота?

– „Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни” (1 Кор. 14:20). Умът, за който говори апостол Павел е ум, обърнат към Бога и едновременно с това запазващ трезвост в практическите дела. Погледнете как Христос решава проблема с данъците: каквато и да е властта, данъците трябва да се плащат. Но пари за тях Той намира сякаш на игра – даже в рибената паст. Той ни показва: нека това не бъде наша грижа, да търсим първо Божието Царство, а останалото … то нека си върви по своя ред.

И със Закхей, добре известен мошеник, той се отнася като към възлюбено Божие чедо, защото и той е син на Авраам, както – духовно – и всички ние. Закхей по детски се покатерва на дървото, за да види Иисус и, откликвайки на този порив, Иисус веднага познава в него детето и казва: „Ще дойда у дома ти”. И това дете, внезапно пробудило се в събирача на данъци, раздава немислими обещания, без да се замисля дали ще е в състояние да ги изпълни. Шега ли е това: „Половината от имота си давам на сиромаси” – нима човек, свикнал да брои пари може да каже нещо подобно? Тук ние чуваме наистина детски лепет на прага на откриващото се вече Божие Царство. Това са първите попаднали ни под ръка примери от Евангелието, каквито там могат да се намерят много.

– А в практически план какво трябва да направи християнинът, за да откликне на Христовия призив да бъде като дете?

– Аз нямам готов списък с практически предписания. Като начало трябва да намерим детето в себе си, за да съумеем да го усетим и в другия и да го обикнем, като бивше дете. Любовта ще ни научи и във всяка конкретна ситуация ще ни напомни как да постъпим, бидейки младенци за злото и пълнолетни по ум, ако перифразираме апостол Павел.

В своята книга аз пиша за „цивилизацията на детето”, която трябва да стои под знака на Христовата заповед „да приемем дете”. Тя би могла да ни научи на съпротива срещу цивилизацията на апаратите и умните („по-умни” от нас) машини, която се надига срещу нас. Понеже изведнъж, дори без да забележи това, човекът може да се окаже във властта на собствените си изобретения и оживели фантазии. Тогава мъдростта на детството в Христовото разбиране ще се окаже наше убежище.

Какво означава да бъдеш дете в живота? Означава да хвърлиш своите рибарски, своите житейски мрежи и да последваш Христос като апостолите. Ако те повика, да тръгнеш към Него по водата, като Петър. Мигновено да Го познаеш и да Го изповядаш като евангелския Натанаил, в когото няма лукавство. Да извикаш от радост като Мария Магдалина, когато Го срещнеш край празния гроб.

Всички тези случаи са исторически, но едновременно с това са станали език, по-точно метаезик на нашата вяра. Всеки, ако пожелае, може да преведе този образен език в контекста на житейските ситуации, на своя жизнен път. Христос рядко казва на учениците си: прави това, а това не прави. Той не ръководи всяка наша крачка. Той открива истината – в това дете, каквото сме били сътворени и което можем да разпознаем в другите. Ето тази истина трябва да следваме, помнейки думите: „синовете са свободни” (Мат. 17:26).

Близки теми:

Духовни наставления на стареца Арсений Пещерник и Исихаст за молитвата Видях монаси Стареца Дионисий от Колицу – за семейството Наставления на стареца Клеопа Христос вика грешната душа при себе си

- Разкажете нещо за Вашата света обител.

- Тя има наистина дълга история. Според някои извори е основана през 5-ти век от св. благоверна Пулхерия – сестра на византийския император Теодосий Втори, на мястото на старо езическо селище. Първите писменни източници датират обаче от 11-ти век. В пещера близо до манастира в края на 10-ти век се подвизавал основателят на руското монашество, св. преп. Антоний Киевски, основал Киево-Печорската лавра. Игумен на Есфигмен е бил св. Григорий Палама през краткото време, в което напуснал скита св. Сава Сръбски (1335 – 1336 г.). Сред подвизавалите се в него са покровителят на манастира св. Дамян Мироточиви, св. Ананий, основател на Лаврата на пустиножителите, св. Григорий Пети, патриарх Константинополски, обесен от турците през 1821 г., когато започва борбата за независимост на Гърция, св. Антим Никомидийски – друг мъченик, чиито мощи са сред най-благоуханните. Св. Паисий Светогорец, който наскоро беше канонизиран, също е бил монах в нашия манастир.

- Какво означава името на манастира?

- Имам две версии за това. Едната е, че първият монах, който е бил в него се е казвал Есфигмен. Той е бил известен с монашеските си подвизи, като един от тях е бил този, че е връзвал на тялото си въже, с което се е пристягал, за да измъчва плътта си. Другата легенда, която е по-достоверна, че е заради мястото му – между две големи възвишения, които го притискат. Есфигменос на гръцки означава нещо, което е притиснато.

- В ново време манастирът стана известен с конфликтното поведение на монасите си. За какво става въпрос?

- За съжаление това е така. Това е дело на монаси старостилци, известни в публичното пространство като зилоти. Поради това, че в един момент в манастира имало много малко монаси, те постепенно го населват, стават мнозинство и накрая превземат и неговото управление през 1972 г. и влизат в конфликт с останалите 19 манастира.

- До кога продължава това?

- Това продължи до 2005 г., когато Светият Кинотис (управлението на Света гора) избра нашето братство, което дотогава живееше в една килия близо до манастира, за канонично. Вселенската Патриаршия, съгласно устава на Света гора и в съгласие с гръцката конституция, реши зилотите да бъдат изгонени от Атон и ги лиши от статута им на светогорци и есфигменци. Те обаче отказват да напуснат Света гора. Все още чакаме да ни върнат сградите, които не са ни върнати, въпреки, че има 40 съдебни решения за това.

Оказа се, че зилотите са извършили огромни злоупотреби с имоти на манастира, които са прехвърляли на светски лица извън Църквата. Парите, които са били в сметките на манастира, също са били източени, за да могат да казват на миряните, които ги подкрепят, че са бедни и нямат никакви средства. Те се мъчат да си създадат имидж, че са големи борци за вярата, че именно те са „истинските православни, че всички останали църкви по един или друг начин са предали вярата“.

Проповедите им са изпълнени с един недопустим фанатизъм, но така те се мъчат да привлекат към себе си поклонниците, посещаващи манастира. Но така те не възпитават истински вярващи хора, възпитани в любовта към ближния, а създават фанатици, екстремисти.

- Проповядват фанатизъм?

- Това противоречи на всичко, което учи Православната Църква. Нима Сам Христос не е казал: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце“? Фанатизмът, който те проповядват, може да породи само ярост и гняв. При тях няма изобщо желание за диалог, те не признават никакво друго мнение освен своето. В този смисъл смело могат да се нарекат „православни талибани“. За тях всички са врагове. Не гледат на другия, който е различен, като на ближен. И не само, че са забравили думите на Христос „обичайте враговете си“, но са готови да приложат насилие. И всичко това го оправдават с лозунга си „Да спасим православието!“. А всъщност правят точно обратното.

- Как трябва да отговори Църквата на проблемите на днешния ден?

- Това е наистина големият проблем, който виждаме днес. Всички удобства и постижения на днешното време, вместо да облекчат човека, всъщност го заробват. Удовлетворявайки неговите нужди, те го правят уязвим. Хората все по-трудно се противопоставят на изкушенията на модерния начин на живот и не търсят опорните точки, които да им дадат морална сила. Всички тези духовни ценности, които са крепили народа през вековете на чуждото робство, както в Гърция, така и в България – вярата, традициите и т. н. се обявяват за някакви старомодни неща. Смята се, че Църквата вече не може да удовлетвори съвременния човек. На пръв поглед светът върви напред в материално отношение, но в духовно стои на едно място. И дори се връщаме назад. Християнинът трябва да е подвижник, а това се е изгубило. А човек трябва да се стреми да се доближи до Христос, за да придобие Неговите качества.

- Как може да стане това?

- Ще дам прост пример – християнинът трябва да бъде като един спортист. Спортистът ежедневно тренира, за да бъде във форма в деня на състезанието. Но може да го загуби, може и да го спечели. Така и подвижникът може да победи, може и да загуби, но трябва да знае как да понесе загубата. В живота ни има и скръб, и радост, има светлина и тъмнина, живот и смърт. Но всичко това е, за да може човекът да върви напред и да преодолява трудностите, да посреща спокойно случващото се и да постъпва правилно. Големият проблем на нашата епоха е, че господстват униженията и чувството за безнадеждност. Тези проблеми ги има в Гърция, дори в Света гора, предполагам, че не са чужди и на България. Пълно е с отчаяни хора, които смятат, че всичко за тях е свършило, които не намират смисъл в живота.

- Как може да помогне Църквата на тези хора?

- Може да оприличим Църквата на една майка. Тя също като майката дава любов на човека. Също като майката, когато детето не слуша, тя не го гони, а му обяснява кое е правилно и кое не е, за да може то да се поправи. Защото иначе ще се мъчи и ще съсипе живота си. Така и Църквата не гони съгрешилия, а му дава още повече любов. Това е духовната терапия, която Църквата е давала през вековете и ще дава и занапред. Няма да наказва и да преследва хората, нарушили предназначението, с което Бог ги е дарил, а полага усилие да помогне на наранения човек с едно слово на утешение и усмивка.

- Какъв трябва да бъде съвременният свещеник?

- Целият живот на свещеника трябва да е пример за подражание. Той трябва да покаже на дело, че е християнин. Той трябва да излъчва светлина – със словото си, с усмивката си, с отношението си. За да почувстват миряните тази светлина и да се върнат към живота си.

Източник: в-к „Телеграф“, бр. от 3 октомври 2019 г.; стр. 13
Автор: Константин Събчев

Близки теми:

Кажи ми кой е твоя приятел, за да ти кажа кой си ти За дядо Назарий „Ако си спомниш, че твоя брат има нещо против тебе”… Защо не приличаме на древните светии От ближния са и животът, и смъртта