Примерът в живота ни

Юни 20, 2019 in Беседи, Начална страница

 

 

Вие казвате на детето си: И да не се гневиш! Чуваш ли? Да не се гневиш! Или: не пуши! И след това гневно му казвате: Я върви до павилиона да ми купиш цигари! Детето обаче възприема това, което му сте показали, а не това, което сте му казали. Детето „държи един тефтер” и записва (нашите постъпки).

Христос казва, че този, „който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно”. Христос дойде сред нас и проповядва с Неговото изцелително слово, което подчерта със Своя пример. Спомнете си, че последните увещания към единството, любовта, смирението не останали само на думи. Последното дело, което направил спрямо учениците Си като жертва, било да умие нозете им. И не само на добрите ученици, на тези, за които предварително знаел, че няма да Го предадат, но и нозете на хората, за които знаел предварително, че ще Го предадат. И за да сме искрени, всички Го изоставили и се скрили поради страх от юдеите. Споменът и носталгията по словото на Христос дошли много по-късно, тъй като Неговият пример бил толкова голям, че можел всекидневно да говори в живота им.

Христос чрез изцелителното Си слово дал на всички еднакви възможности, говорил им за много неща, но преди всичко ги обикнал до смърт. Неговата кръстна смърт, Неговото мъченичество най-добре подчертали проповедническото Му дело.

Една моя позната дала под наем къща на чужденци, които нищо не плащали. Решила да ги изгони. Наближавала и Пасха, както се казва в Евангелието. Тя ходила на библейски курсове, проповеди, беседи и т.н. Нейният съпруг г-н Коста не ходил много на църква. Понякога хората извън Църквата – ги боли от това – сякаш ходят на църква, а тези в нея сякаш никога не ходят. В това е въпросът. Олга, така се казва, дойде и ми каза:

- Имам този проблем. Отче, какво да правя с тях? Да ги изгоня ли? Имам тази дилема. Не знам какво да правя.

Аз я попитах:

- Коста какво ти казва?

- „Добре“, – ми казва, – „идва Пасха и ти искаш да ги изхвърлиш на улицата?“

И й го казал един човек, който не ходи много на църква, а тя искала да ги изгони. С това искам да кажа, че водим два живота – един за пред хората и един в нас.

Нашият пример показва автентичността на вярата ни, която не се вижда в лесните неща, а когато ножът опре до кокала, тогава се проявява. Примерно чувстваме някаква болка и отиваме на лекар, който ни преглежда и казва: трябва да направим компютърна томография! Тази томография вече е като аспирин – всички си правят томография. И тези лекари казват каквото им е на ума:

- Нещо виждам!

Страшно е, той го казва с лекота, а в същото време душата ти ще излезе от тези негови думи, животът ти минава пред тебе като на лента и си казваш: край, това беше! Децата ми, какво ще стане с тях?! Мъжът ми ще се ожени повторно и т.н. И го казваш ти, вярващата? Представи си да не вярваше, тогава какво щеше да става! След това започваш да обвиняваш и Бога: аз, която ходя всяка неделя на църква и нося елей, вино и просфори? И (всичко това) напразно! Ако въпросът е да умираме като кучета, за какво ни е Бога като Приятел? Въпросът е да ни помага в трудните неща, да ни избавя в последния момент! Ако ще се терзаем повече от другите хора, за какво ни е вярата?! – така си мислим.

Автентичността на вярата при светците не се проявявала така – защото Христос никъде не е казал, че тези, които Го обичат, ще живеят в комфорт, а че който Ме обича, ще вземе кръста си и ще Ме последва. Той говорил за кръст, мъченичество, болка. Говорил и за утехата от Бога, но само когато човекът влезе в разпнатата любов. Защото никой, който Го последвал, не живял с комфорт.

Един старец, Филотей Марис от Патмос, свят човек, казва: ако отидеш при Бога и не си намериш белята, не е добре. Виждали ли сте някой светец, от Божията Майка до последните старци, чели ли сте съвременните жития, някой от тях да е живял в комфорт? Няма светец, който да е живял безбурен живот. И ако четете синаксарите, просто имената се сменят – Паисий, Порфирий, Георги. Тяхна обща черта била болката, както и утехата от Бога. Всички извървели живота си с окървавени нозе.

Това показва автентичността на вярата. В лесното всички сме добри и приятели, 99% сме православни. Но кои православни, какви православни? Коя е автентичността на вярата ни?
Примерът е нещо, което първо става наше вътрешно преживяване, и след това се проявява навън.

Един семинарист ми каза:

- Да те попитам нещо, отче? Ако набия някой човек, след това мога ли да стана поп?

Казах му:

- Виж, ако го биеш и ти кажа, че е позволено да го набиеш, ти след това ако станеш поп и дойде някой да те попита същото, ти ще му кажеш „Разбира се, че можеш да го набиеш, аз бих и станах и поп”!
Но ако този твой пример е лайтмотив на живота, можем да го направиш и лайтмотив и на други хора.

В житията на светците виждаме различни начини, по които те са извървели този духовен път – един се качил във висока планина, друг върху стълб – св. Симеон Стълпник, трети на Метеора, отшелници, в света със семейство. Или примерно св. Давид в Солун, който се подвизавал върху бадемово дърво и дори раздавал бадемите като благословение. Животът на християнинът не означава копиране, всеки християнин живее по различен начин, но общият път бил примерът. Не всички проповядвали, нито всички били вселенски учители, нямаме много Златоусти, но никъде няма да намерим един светец, който да не е подчертал своето слово чрез примера си. Всички първо поучили с примера си. Имало мъченици, които никога не говорили. Имало светци, които се подвизавали в мълчание, но примерът им бил гръмогласна проповед, глас, който се чува до днес до ада, до нашия ад.

Примерът показва автентичността на вярата ни. Какво имаме предвид? Св. Юстин Попович казва, че светците са въплътените примери на св. Писание. Той пише, че ако беше станало нещо и изчезнеше Библията и нямахме Евангелията, то житието на един светец би могло да въплъти Евангелието в епохата ни. Тоест житията на светците са въплътени Евангелия. Четейки житието, разбираш, че пътят на светостта и вярата е осъществим, разбираш как един обущар може да стане свят обущар, как един министър може да стане свят министър – трудно. Но имаме образеца на св. Йоан Дамаскин, който бил член на тогавашното „народното събрание”. Също важи и за лекари, адвокати и др. Св. Юстин ни казва, че светците показват как Евангелието може да се въплъти. Всеки светец е отворената книга, която се чете от всички.

Една история от о. Стефан Анагностопулос, която описва в своя книга. Един много възрастен християнин умирал в болницата, болен от рак. Човек с дълбока вяра, търпение и с голяма любов към Бога. До него лежи един невярващ човек, който има абсолютно същите симптоми, но посреща болестта със смут, гняв срещу всички живи и мъртви, кара се с всички. Много хора посещават този християнин и се поучават от него. Той става светлина и чаша, от която прелива любов и търпение. Другият е освирепял човек, който изкарва омраза. Омраза към всички. В един момент той се обърнал към християнина:

- Кажи ми, как го правиш? Откъде намираш силата? Защото зная, че боли! Откъде намираш сила и издържаш?

А християнинът вместо отговор му казал:

- Виж начина, по който умират християните!

Не след дълго смъртта приближила, но въпреки непоносимите болки излъчвал автентичност и святост. С търпеливостта в болката показал автентичността, увереността, че съществува друг живот, че ще отиде в него. Починал. Това събитие накарало другия постепенно да се промени. Така този камък в сърцето му започнал постепенно да се троши, а когато християнинът издъхнал, стаята се изпълнила с неизречено благоухание и нетварна светлина. Другият силно се потресъл и това станало причина да промени целия си живот, който нямало да продължи дълго, но бил толкова поразителен, че можел да го отведе в Рая. Потърсил духовник – това бил авторът на книгата о. Стефан, изповядал се и се очистил, казвайки греховете си от майчина утроба. След като казал всичко, бил готов да последва един друг път, на който го поучил този християнин. Вече бил решен да се промени и казвал на множеството хора, които го посещавали: ако имате да ми кажете нещо за Бога, останете! Ако нямате да ми кажете нещо за Бога, ви моля да ме оставите на спокойствие! Изгубих много време в живота си и нямам време за нищо друго. Този човек само чрез примера на един християнин намерил Бога. Накрая и той се оказал спътник и небесен жител – защо не – в Божията прегръдка, когато приел това послание на огромното търпение от един християнин, който си заминал от този свят с високо вдигната глава, с болки, но и с вяра, голяма колкото планина. Това именно кара вълците да стават агнета в живота си. Всичко друго са думи да се намираме на приказка.

В крайна сметка автентичността откроява златото от останалите материали. Ако отсъства проповедта, тогава примерът може да покрие празнотата. Но ако липсва примерът, тогава проповедта няма никаква значение. Защото нашият пример се отпечатва в сърцата на хората.

Четейки житията, се дивим на големите плодове на вярата на светците. Четем например за св. Паисий, св. Порфирий, за св. Яков, за всички тези съвременни светци, които Бог ни прати за утеха. Нека ги призоваваме, не защото са по-големи от древните отци, а те ни показват, че не се е загубила надеждата, че Църквата продължава да бъде работилница за светци. И това е утешително за нашата епоха, защото показва, че Бог не ни е забравил. И днес има светци, непознати, живеещи и в градовете. И в Атина, в апартаментите има душици, в които Бог почива. Не мислете, че вече няма светци, защото злото вдига много шум, празните тенекии кънтят, докато пълните, ако почукате върху тях, не издават звук. Има хора, пълни с благост, които обаче не се чуват, но Бог върши работа чрез тях. Те са като солта, която не се вижда в яденето, но именно тя го овкусява. Сега лекарите ще кажат, че солта не е здравословна, но Христос казва, че християните са солта на земята – значи е нещо добро.

Една история със стареца Яков, който казва, че много лесно пазил пълно въздържание в храната. Ако кажем да на малките неща, ще го кажем и на големите. Затова постът помага, той е обучение. Старецът казвал, че лесно пазил въздържание в храната. И се питаш защо той го правил по-лесно от нас? Защо за нас е толкова трудно? Защото играела роля, казва старецът, примерът на майка му. Кой е чувал за майката на стареца Яков? Никой. Тя обаче била толкова силен характер, че научила Яковчо, така го наричали като малък, да пости. Чуйте сега историята. Трудни години, бежанци от Мала Азия малоазийци, живеят в областта близо до преп. Давид. Той е с майка си, която го държи за ръцете и вървят по пътя. Той чувства силен глад. Минават покрай една градина, в която има круша, пълна с плодове. Яковчо я гледа, помисълът го победил и казал на майка си:

- Круши, майко!

Майката се направила, че не чува и го хванала още по-здраво. А той отново:

- Круши, мамо!

След като настоявал, майка му решила да отговори:

- Я ми кажи, Якове, тук ли е градинарят да го попитаме?

- Не – казал. Но няма да вземем от тези горе, а от тези на земята. Не е ли грях да се развалят?

- Не, Якове. Това е най-големият грях и ще погубим душата си.

Така той останал гладен. И какво биха яли – круши. И на свещеника да го каже, той би казал: добре правиш, яжте! Но именно майката му, неука жена, която не била чела четирите тома на св. Григорий Палама за обожението и нетварната светлина, от опит обаче знаела това в живота си, и научила стареца на пълно въздържание. Дължа го на майка ми, защото тя ме научи да постя, да не угаждам на вехтия човек, на това, което вика в мен: ела сега, хайде и ти! Кой ще те види, Бог не зачита за грях да си хапнеш малко, Бог зачита любовта ни! Да, но ако Го предаваш в малките неща, след това ще Го предадеш и в големите. Така започва всичко.

Обвиняват ни, че само външно сме християни и ни боли от това, защото чувстваме, че са прави. Ние си казваме: защо, не водя ли борба, не правя ли това, не ходя ли на църква? Нека подредим нещата. Боли ни от това, защото се подлагаме на операция без упойка. Другите ни обвиняват, че сме неделни християни и след това, когато се върнем вкъщи, сякаш нищо не сме чули и видели. Например мъжът ви не ходи на църква и вие ходите сама. Вие сте единственият човек от целия род, който ходи на църква. Смятате го за чест. Връщате се, мъжът ви се е събудил преди малко, ако е неделя и е лято, мие колата, защото какво друго да прави в неделя сутрин, освен да мие колата, за какво са неделите! И ти си смутена. Чувстваш отвращение от мъжа си, който непременно ще отиде в ада, понеже не е дошъл на църква, а ти, понеже си отишла, ще отидеш в Рая! И чувстваш гняв в теб и казваш на Бога: Боже мой, какво да Ти кажа сега! С право живи да ни изгориш! Казваш това и не чувстваш болка за човека, който не е дошъл на църква, а радост, че ти ще се спасиш, а другите ще изгорят! Звучи странно?

Вижте, ние не носим любов и мир у дома. Не казваме на човека, че там, където сме отишли (в храма), е хубаво, и той не вижда това върху лицето ни. Видял ни е да си тръгваме от дома свирепи и да се връщаме още по-свирепи. Един човек, който не ходи на църква, се пита: бре, детето ми, ако там ще стана по-зле, по-добре да не ходя!

Св. Йоан Златоуст прави едно сравнение с Ноевия ковчег и казва, че Църквата е (Ноев) Ковчег, но разликата е, че в Ноевия Ковчег вълкът вълк влязъл и вълк излязъл, а в Църквата вълк влизаш и излизаш агне, преобразяваш се, става нещо. Въпросът е другият какво ще види в нас, да види нещо, на което заслужава да му подражава. Ако се връщаме пълни с гняв, смут, отвращение, или както казват бабите на село, които преди св. Причастие се бутат: изчакай да се причастя и ще те науча аз! тоест малко отлагане на караницата и след това ставаме същите.

Една малка история. Една девойка започнала работа в заведение за бързо хранене и понеже била добра, бързо се издигнала. Но „идеологията” на това заведение била, че трябва да „юркаш” подчинения.
Малко отклонение. Завчера дойде едно детенце, първи клас. Знаете, днес децата растат много бързо, нямат детски години, в моето детство единствената ми грижа бе дали имам топка – сега имат други приоритети.

Детето дойде. Аз го попитах:

- Как си какво правиш?

- Добре, но майка ми ме натиска да уча! – ми каза с неприсъщ за дете тон.

- Защо те натиска?

- Не е виновна, и учителката на свой ред я натиска! А нея я натискат от министерството!

Първи клас дете да казва: какво прави министърът на образованието?!

Казвам това, защото шефовете карали това момиче да „юрка” подчинените й, но тя се опитвала да помага на всички. В даден момент шефът я извикал и й казал:

- Седни. Видяхме как работиш. Бих искал да ти задам един въпрос.

- Кажете!

- Ходиш ли на църква? Имаш ли духовник?

Тя се изумила. Мислила, че не е нужно да заявява това.

- Да, ходя на църква, имам и духовник.

- Тоест изповядваш се, причастяваш се редовно?

- Да.

Той се обърнал и казал на другите, които били там и им казал:

- Казах ви! На църква ходи, за да се държи така с подчинените й!

Там примерът говорил преди проповедта, тя не била заявила, че ходи на църква, нито че има духовник, а оставила това самό да се прояви, както водата от извора тече за всички. Така примерът течал по-бързо от словото.

В големите жилищни блокове обикновено този, който звъни на полицията, се черкува всяка неделя, защото лесно се дразни. Ако има дете на горния етаж, и ние ходим на църква, това е проблем за нас. Или ако една майка дойде с детето си на църква. Какво ще прави детето на църква в храма? Ще седи толкова време да слуша Помилуй ме, Боже, помилуй ме!? То ще прави детски неща. Една майка влиза в храма и се чувства виновна, чувства Църквата като мащеха, а не като майка. Никой не иска да й отстъпи място, тя е с три деца и никой не става да й помогне, да вземе едното, а я оставят да се мъчи, да се чувства неловко, чужда у дома. Да знаете, че децата са утрешните свещеници, и утрешният псалт е тук, не ги гонете, защото храмовете накрая ни ще останат празни дувари. Защото, ако и нас бяха гонили като деца, днес не бихме били тук.

Казали на архиеп. Христодул:

- Нима е позволено децата да вдигат шум в църквата?

А той отвърнал много хубаво, почти разтърсващо:

- Те вдигат шум в храма. Другите къде са? Къде вдигат шум?

Любов е нужна, бре детето ми! Вдигат шум на горния етаж. Кажи си, че все едно е дъщеря ти, която вдига шум. Ще извикаш полиция на дъщеря си? Кажи си, че е твой близък човек, че е детето ти. Къде е примерът? Проблемът е, че хората отъждествяват Църквата с нас.

Примерът смекчава човека. Ние се движим на две скорости, тоест едно показваме навън, а сме други у нас.

Имам познати многодетни съпрузи – водят съзнателен духовен живот, вече като големи открили Христос най-вече благодарение на стареца Ефрем Филотейски, по болничните коридори – там се открива Христос, там е най-доброто място, където можеш да Го срещнеш – в Пресвета Богородице, спаси нас! и в здравните картони. Там „подхващаш” разговор с Него.

Когато съпругът бил малък, майка му била починала и баба му го гледала. Тя го слагала да спи, а през нощта ставала, палела кандилото, кадилничката, в 3-4 часа и се молила. Малкият я виждал и си мислел, че всички баби правят така нощем. Пораснах – казва той – в даден момент баба почина. Юнакът останал сам, минали години, намерил добра девойка, не църковна, но добра, и решил да създаде дом. Съпругата му не след дълго забременяла и тогава: за първи път започнах да мисля какво ще кажа на детето, как ще го възпитам, какво знам, което да му кажа, какво имам в ума и сърцето си? И първото нещо, което ми дойде на ум, бяха поклоните на баба ми и кадилницата. Отидох на църква, потърсих духовник и той ми обясни за първи път какво говореше баба ми нощем в молитвата.

Тази картина на една молеща се старица бил най-добрият пример за обръщането на този младеж, след това на семейството му и за избора да създаде християнско многодетно семейство. Именно този пример станал причина години след това той да се обърне към вярата…


Превод: Константин Константинов

 

 

Обикнете Христос!

Юни 18, 2019 in Беседи, Начална страница

– Благодарим Ви, Владико, че Вие обгръщате със своята любов не само духовните си чеда в Кипър, но и нас, руснаците. Ние Ви обичаме много.

– За мен няма кипърци или руснаци, всички ние сме братя.

– Ритъмът на живот в Москва е стремителен, ние непрекъснато тичаме на някъде и дори Църквата е само част от нашето разписание. Малко получаваме за душата си. Вашите чеда и в света живеят истински духовен живот. Те казват, че Вие сте донесли на Кипър духа на атонското старчество, в този дух сте възстановили манастирите „Махерас”, „Св. Ираклидий”, „Месопотамос”, чрез него сте увлекли след себе си студентите, когато преди около 15 години сте започнали да беседвате с тях в Университета. Какъв опит изнесохте от Света Гора?


– Аз, дъще моя, не съм направил нищо особено. Господ върши Своите дела. Ние сме негодни раби, които не са направили нищо полезно. Не трябва да говорим за делата си. Бог може да изпълни всичко и без нас. Светогорските отци, светците от наши дни, не правеха разлика между това къде живее човек, а как живее той.

Не е важно дали живея на Света Гора, в Русия, на Кипър или в Америка. Важно е как живея! Може да живея нерадиво и на Света Гора! И да претърпя неуспех. А може да живея в Ню-Йорк и да стана светец. Или в Москва и да стана светец. Може да живея в „Махерас” и да си остана грешник. Значение имат начинът на живот и Църквата. Тя е кораб на спасение. Света Гора е толкова скъпоценна, защото принадлежи на Църквата. Манастирите са скъпоценни, защото и те са част от Църквата, където са светите Таинства, където са християнският подвиг и духовните отци, които ни помагат да живеем духовен живот, там е човешкото спасение.

Църквата е корабът на спасението. Не манастирът, Не Света Гора. Не пустинята. Църквата! Църквата спасява всеки човек.

По същество няма разлика между монаха и мирянина. Външно, да, има, но това е само външният образ. Различни са условията на живот на монаха и на женения човек, но в същност техният път е един, защото Христос желае нашето сърце. И сърцето на монаха, и сърцето на мирянина. И на клирика, и на обикновения човек, и на женения, и на неженения. Всички те трябва да възлюбят Христа. А този, който е възлюбил Христа, се обрича Нему в сърцето си. Няма значение къде е и кой е. Разбира се на монасите им е по-леко, те имат безмълвие, послушание, безгрижие…

– …богослужения, молитва …

– Богослужения, молитва. И това е голяма помощ. Но Църквата дава светите Тайни на всички и ги спасява. Спасява ни Църквата, а не мястото или обстоятелствата на нашия живот.


– У Вас и у Вашите духовни чеда ме изумява винаги тихия и радостен дух. Откъде идва той?

– От Христос. (Смее се.) Нима Христос не ни е казал: „Винаги се радвайте!”? „Радвайте се”, – е казал Той на мироносиците, когато е възкръснал. Радвайте се! Христос – това е радост, вътрешен мир, любов. И ако ние край Христос не чувстваме радост и мир, то кой тогава да бъде радостен?

– Но не всички християни са радостни!

– Аз не знам, дали са всички или не са всички. Но как да не бъдем радостни? Радостта, дете мое, е присъствието на Христос в човека. Затова ние трябва да бъдем изпълнени с радост и славословие към Бога, да благодарим на Христос за Неговата любов и присъствието Му в нашия живот.


Но нима тук може да има „трябва”? Любовта винаги е естествена и излиза от сърцето на човека!

– Животът с Христос и Църквата дава именно това. Ние го знаем от собствен опит. Така го чувстваме. Нищо не правим нарочно. Тази любов ни се дава даром, но сякаш като естествено следствие. Такива бяха всички наши отци, светиите от наши дни, старецът Паисий, папа-Ефрем, старецът Йосиф, папа-Харалампий, старецът Порфирий – радостни хора! Пълни с вътрешен мир и любов! В противен случай – горко ни! Христос е светлина, надежда, радост.


– Владико, а как да запазим този мирен дух и доверие към Бога при тежки и внезапни изпитания като смъртта на дете, неизлечима болест?

– Трябва да се молим. Молитвата дава всичко добро на човешката душа. Когато човек се моли, той има мир в душата си. Естествено е в тежки минути да скърбим и да изживяваме всичко. Но не губим мира в душата си, той си остава в нас. Посрещаме всичко с търпение и молитва. Молитвата ни дава сила да съхраним вътрешния си мир.

– Но, за да се молим, трябва първо да имаме доверие към Бога!

– Молитвата е целият ни живот. Аз не мога да се моля по график: сутрин, денем и вечер. А цял ден, цяла нощ, цял живот.

– Да, в това е разликата. Ние отваряме молитвеника обикновено след полунощ, когато сме завършили домашните си дела…

– Целият ден трябва да е молитва! Целият живот! За да може Бог през целия ни живот да живее в нас. Да бъде с нас: в нашето сърце и в нашия ум. Не е нужно да произнасяме думите на молитвата, а да имаме Христос в сърцето си. И каквато и работа да върша през деня – ако имам послушание, готвя, чистя, седя в офиса, карам кола, Христос трябва да бъде винаги с мен, в моето сърце, за да не Го забравя в живота си. Няма смисъл да произнасяме думите на молитвата и – край – това е всичко. Аз мога да имам Христовото присъствие в мен, паметта за Бога и без думи.

–Владико, вие имате Христос в сърцето си. Означава ли това, че когато се случи нещо страшно, не казвате като нас: „Господи, къде си?”

– Не, аз казвам: „Господи, помилуй ни и ни помогни”.

– Не искате ли да получите от Бога обяснение как е могло да се случи това?

– Какви обяснения? Нима сам не знам, че всички това са последици от първородния грях? Падението на човека е донесло смъртта в света. Донесло е злото. Донесло е скърби и мъка. Злото, което се случва е резултат от греха, от падението на човека. Ето реалността, в която живеем.

– Греховете, които извършваме, те също ли са причина за бедствията и катастрофите?

– Да. Преди всичко падението на човека, но и нашите собствени грехове, нашето зло. Бог не е виновен. Той не носи отговорност за злото, което се случва около нас. Причината за него е злоупотребата със свободата и следгреховното състояние на човечеството. Т.е. всичко, което се случва около нас е напълно естествено за света в неговото състояние след падението. Така е устроен животът.


– Добре, владико, аз разбрах: ако имаме Христос в сърцето си, ще ни бъде по-леко да посрещаме всичко, което се случва около нас, съхранявайки мира в себе си. Но как постоянно да имаме Христос в нашето сърцето, живеейки в света?

– Както майката, която помни своето дете, където и да се намира. Тя може и да не го назовава по име – Йоргос, Александър или Константин. Но нейните деца са в сърцето й. А умът и – с децата. Тя никога не ги забравя. Същото е и с Христос. Той трябва да бъде в сърцето ни. И където и да отидем, Христос ще бъде с нас.

– Старецът Герман от Ставровуни пише, че Бог чува тази молитва, която излиза от чисто сърце. Но може ли ние да имаме чисто сърце?

– Това вече е друга и велика духовна мяра. Ние сме нечисти. Ние просто произнасяме: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. И това е целително за нас. Това, за което говори светия старец Герман е за здравите. Ние с вас сме болни. И както всеки болен, за да оздравее взема лекарства, така и ние. Всеки път, когато казваме: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, ние вземаме лекарство.

– Вие имате пред вид, че ако ние го приемаме постоянно, т.е. постоянно повтаряме думите на молитвата, нещо в нас ще се промени, така ли?

– Разбира се. Но от само себе си се разбира, че трябва да призоваваме Божието име със смирение и покаяние.

– В нас няма смирение!

– Добре, тогава ще принесем на Бога малкото, което имаме. А какво имаме? Език и уста, които са способни да произнесат: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”. Това, което имам, него и отдавам. Останало ще добави Господ.

– Голям проблем на съвременният съвременен човек, който живее в Москва, е загубата на смисъл: той не знае къде отива, защо живее … – изгубен човек. Какво да се прави?

– Всички ние сме изгубени хора (смее се), а не само тези, които живеят в Москва.

– Но при нашите баби не беше така.

– Те живееха в друг ритъм. Имаха време и мислеха за Бога. Съвременният начин на живот отне времето ни. Цял ден бягаме насам-натам, през нощта работим. Постоянно сме на телефона. Преди, когато се свечеряваше, хората затваряха вратата и се намираха в дома си в пълно спокойствие. Но ние трябва да спасяваме душите си, изхождайки от тези условия, в които ни поставя съвременният свят и в този ритъм на града да устройваме нашия духовен живот, призовавайки Христовото име.

– Т.е. отново молитва?

– Разбира се, молитва. Това е връзка с Господа, памет за Бога. Много важно е да помним Бог навсякъде и винаги.

– Това е много високо!

– Постарайте се! Това е лесно.


– Какъв пример на духовен живот Ви показаха старците, които познавахте?

– Старците бяха монаси, живееха в монашески условия. Но бяха духовници на много миряни. Те живееха в пустинята, но непрекъснато общуваха със света. Старецът Паисий по цели дни приемаше хора. Също и преподобни Серафим Саровски. Светите апостоли. Светите апостоли запазвали вътрешната си тишина и молитвата, макар и да се намирали в света, да общували и с езичници, и с християни – с всички! Имали ли са време за безмълвие? Не, но безмълвието живеело в сърцата им. Христос изпълвал сърцата им и те служили на нуждите на хората и на Христовата любов. Същото е и в манастира. Монасите имат множество послушания, те нямат време да пребивават в постоянно безмълвие. Но ние не сме йоги. Нашето спасение не е в съзерцанието, а в подвига. Когато служа на своя брат, когато служа на своето семейство, когато винаги и навсякъде Христос е в моя ум и моето сърце – в това е моето спасение!

А ако човек няма добър духовник, който да му обяснява всичко това?

– Проблемът не е в това ,че няма добри духовници, а това, че ние не сме добри ученици. Духовникът не повтаря словото на Евангелието. И ако нещо по нататък не е така, виновен е ученикът, а не учителят. Аз познавах и свети Порфирий, и Паисий, и Йосиф, и Ефрем от Катунакия, и папа-Харалампий, и Яков Евбейски, и Софроний Ефески, и Филотей (Зервакос). Външно те не си приличаха, но по същността си бяха едно: Божии хора. Христос живееше в сърцата им. Господ ме сподоби да познавам добри учители. Но така и си останах първокласник. И за това не са виновни учителите, а самите ние.


– Кое беше главното на което Ви научиха те – молитвата?

– Главното е Христос. Не молитвата, не подвижничеството. А това Христос да е в сърцето ни. Молитвата е средство, тя е като електрически кабел. Същото е и подвижничеството, бдението, постът. Всичко това е като кабел: включваш го в контакта … и светлината светва. Без кабела нищо не става. Но аз обичам не кабела. Аз обичам Светлината.


- Владико, какво бихте казали на вярващите в Украина?

- На нашите скъпи братя, православните християни, които пребивават в Украинската Църква, бих искал да кажа, че ние ги обичаме, че им съчувстваме, молим се и мислим за тях денонощно, страдаме заедно с тях в големите изпитания, през които преминават. Те трябва да знаят, че в това голямо изпитание са необходими голяма вяра и голямо търпение и изкушението ще премине. Колкото по-трудни са обстоятелствата, толкова по-близко е часът, когато Господ ще даде изход от положението, което сега ни изглежда беизходно. Църквата на Кипър, с решение на Светия Синод и чрез устата на архиепископ Хризостом, изрази поддръжката си за Църквата на Украина и призна каноничната Църква, управлявана от митрополит Онуфрий. С това решение ние искахме да помогнем, както можем, за преодоляване на сложната ситуция, в която се намира днес Украинската Църква. Ние се молим усърдно, защото по човешки е трудно да се намери решение в тези обстоятелства, но Бог е над всички обстоятелства. И нека нашите братя, християните в Украина, имат надежда, нека пребъдват в единство със своята канонична Църква, нека обичат Христос и да бъдат верни на своята Църква и на митрополит Онуфрий. Бог да ви помогне да преодолеете всичко!

 

източник: православие ру

 

Аз съм там, където никога не умират

Май 29, 2019 in Беседи, Начална страница

В памет на схиархимандрит Емилиан Симонопетрит

 

След кончината на своя баща, Хрùстос Вафидис през 1977 година, старецът казвал, че именно това би казал неговият баща, ако събралите се край ковчега биха могли да го чуят. Вероятно и на нас сега старецът Емилиан би казал същите тези думи, ако ние можехме да го чуем. Преди десет дни той отмина във вечния живот. Изпълни се това, което той очакваше и жадуваше през целия си живот.

 

Човек не може да бъде щастлив, ако небето не го влече към себе си

 

Това беше главната тайна на великия съвременен старец схиархимандрит Емилиан Вафидис. Той живееше, копнеейки всеки миг за Небесното Царство. Това обясняваше удивителната радост, която се предаваше на всички, които са имали щастието да общуват с него. Старецът казваше, че „Човек не може да бъде радостен, щастлив, достоен за небесата и мил Богу, ако небесният мир не го притегля, ако той не чувства как душата му се стреми към небето”.

 

Това, което на мнозина се струва далечно и непостижимо – Небесното Царство, Бог, светците – за стареца Емилиан беше близко, просто и реално. Приближи се Царството Небесно (Мат. 4:17) – тези Христови думи той преживяваше с цялата си душа. И за всички, които го познаваха, той беше глашатай на Божието Царство. Впрочем, не само за онези, които го познаваха лично. Достатъчно е да прочетем която и да е негова книга и сякаш сме отпили от живителна напитка, която прогонва всяка скръб. Как може да скърбим, ако Го има Христос, ако го има небето?

 

Старецът Емилиан говореше за Небесното Царство така, сякаш то е тук, зад вратата. Например той съветваше духовните си чеда: „Ние трябва още сега да се замислим, как трябва да се държим в часа, когато Бог ни призове, казвайки: „Ела тук, чедо”. Когато отиваме някъде по работа, ние предварително обмисляме какво ще кажем. Нека по същия начин помислим: когато застана пред Христос, какво ще Му кажа? Какво ще кажа на Богородица? Какво ще кажа на Небесния Отец? Какво ще кажа на Светия Дух, Който ме кръсти, подстрига за монах, даде ми това, за което се молеше душата ми? Какво ще кажа на светиите, които обичах и на чиито мощи се покланях? Как ще им се отблагодаря? Нека помислим за това сега, защото когато се намерим на небето, може да се смутим. Ето затова трябва да се подготвим предварително”.

 

Новият старец Силуан

 

Самият старец непрестанно се „подготвяше предварително” за този миг, в който ще застане лице в лице с Господа. Още в детството си той дал обет да се посвети на Бога. Неговият духовен син, схиархимандрит Елисей Симонопетрит, казва, че Александър (бъдещият отец Емилиан) „от ранно детство възприемал себе си като приношение на Бога и доброволна жертва”. На 26 години той станал монах и още в самото начало на своя монашески живот се удостоил с изключителен благодатен опит, подобен по своята сила на този, с който се сподобил преподобни Силуан Атонски. След отчаяна вътрешна борба и сърдечен плач, Христос удостоил със своето явяване младия монах.

 

– Ти ли си това, Боже мой? – безмълвно попитал отец Емилиан.

 

– Да, това съм Аз – тайнствено отговорил Явилият се. – Толкова време ме призоваваш и сега не Ме ли позна?

 

Така отец Емилиан видял за пръв път Онзи, Когото била възлюбила душата му (срав. Песен на песните 3:1). По какъв начин? Това знае само Бог. Но след това всесветло видение, отец Емилиан видял също и всетъмния мрак. Това бил образът на неговия вътрешен човек. Той го видял ясно в Божията светлина. Гледката била непоносима. Той с болка заплакал и в този момент сякаш чул тайнствен Божи призив:

 

– Ако искаш да бъдеш с Мен, трябва да приемеш своята голота. Тогава Аз ще те изпълня с всяко благо и ще те очистя от всяко зло. А ако не признаеш своята голота и кажеш, че представляваш нещо, тогава завинаги ще си останеш такъв, какъвто си. Ако решиш да скриеш цялата истина за себе си и не я приемеш, Аз ще си отида.

 

С болка подвижникът се решил да каже „да”. Но щом се решил, радостта се върнала в сърцето му. Смирилата се негова душа се изпълнила с ликуване за Възлюбения. Божествената Светлина проникнала в самите дълбини на неговото същество.

 

– И така, приемаш ли, че ти си нищо, а Аз съм всичко за Теб? Тогава Аз съм с теб – тайнствено казал в сърцето му Господ.

 

От този момент за отец Емилиан започнал нов живот. Той дълбоко осъзнал падението на човека и повредата на човешката природа. Разбрал какво означава истинско покаяние и смирение и впоследствие успял да научи на това своите чеда. Много често той казвал, че духовният живот започва от момента, в който човек види, че е гол, грешен и немощен и че за него единственият живот е Христос.

 

„Не отлагайте духовния живот за утре!”

 

Светилникът не могъл да бъде скрит под крина. На 27 години отец Емилиан бил вече игумен. Неговото сърце горяло от любов към монашеството, той изчел всичко, което успял да намери, за устройването на монашеския живот: творенията на светите отци, древните монашески устави, каноните на Църквата, като вникнал в самата им дълбочина и разбрал духа на истинското монашество.

 

Старецът Емилиан казвал, че за Църквата е много важен мистическият живот. Главното в Църквата не е външната дейност, не е стройната нравствена система, а тайнственият живот в Христа. И манастирите са средищата на този тайнствен живот, на дълбокото общение с Христос. Както казвал старецът, монасите биват ценени не за активната дейност, а за горещия стремеж към Бога, за това, че те, живеейки в Бога, стават богоподобни и привличат другите към живот по Бога.

 

За монашеството старецът казвал, че то е „колесница, която ни извежда на небето” и призовавал своите духовни чеда, монаси и монахини: „Какви бихме искали да бъдем в този последен миг, когато  Христос, Богородица и светиите ще ни прегърнат и ще ни пренесат на небесата? За доброто, което бихме искали да имаме в душата си в онзи час, трябва да започнем да се борим още сега, в този момент, без да отлагаме за утре!”.

 

Старецът не само вдъхновявал с пламенни слова, но и много просто и практично обяснявал как монахът да използва „колесницата, извеждаща на небето”, т.е. как да води истински монашески живот: как да общува с ближните, как да изпълнява послушанието си, как да се моли, как да се отнася към своите болести, към роднините си, към вещите – към всичко. Помагал на духовните си чеда да видят Бог във всеки човек и обстоятелство.

 

„Например, ти се молиш в килията си. В този момент на вратата похлопва някой от братята и те моли да му помогнеш в работата. Ти отговаряш: „Сега се моля” и братът си тръгва. Нима след това ще можеш да се молиш? Затръшнала се е вратата на сърцето ти – избягала е от него молитвата. Противопоставил си се на ближния, оставил си брата си сам, без помощ, затова няма да можеш да се помолиш нито тази вечер, нито утре, нито в други ден, нито след месец. В действителност ти си прогонил от себе си Бог, Който е дошъл при теб в този час. Ако откликнеш на молбата на брата, ще съхраниш мира в душата си и единението с ближния и, следователно, ще успееш да се помолиш.

 

„Ако в нашия живот нямаше трудности и скърби, ние щяхме да станем жестоки и безпощадни, сърцата ни щяха да бъдат каменни и неспособни да дадат на ближния нито капка нежност и любов. Човешкото сърце закоравява, ако не изпитва болка и трудности. Истинският християнин излиза от изпитанията по-смирен, по-благороден, по-деликатен, зрял, укрепен, утешен. Душата му се радва, той по-силно обича Бога и Бог го обича.”.

 

Христос воскресе, отче!

 

Истинският монах, аскет, богослов, опитният духовник, психолог, златоустият проповедник, схиархимандрит Емилиан беше даден на нашето време като свидетелство, че Божията благодат в Църквата не оскъднява. Неговото отминаване не бива да се нарича загуба. Както завинаги принадлежат на Църквата свети Василий Велики, преподобни Серафим Саровски, преподобни Паисий Светогорец, така и старецът Емилиан завинаги стана нейно богатство. Прощавайки се със своя духовен отец, схиархимандрит Елисей казал на неговото погребение: „Без преувеличение можем да кажем, че днес всички ние преживяваме тържество, празник! Ликува Църквата, че и днес в нея се издигат стълбове, подобни на древните велики светители и преподобни. О, Старче, твоето сърце беше винаги устремено към Бога, без да се отклонява нито надясно, нито наляво; твоите пътеки бяха прави и кончината ти блажена. Кой не си спомня, че винаги, до последния момент ти беше сияещ, радостен, благороден? Кой, срещайки те, не те обикна? Кой, разговаряйки с теб, не намери утешение?”

 

Както по време на своя земен живот, така и след отминаването си старецът вдъхновява милиони хора със своите думи: „Именно на небето ние сме получили своето начало, родом ние сме от небето. Ние отново вкусихме небесните блага, когато приехме Свето Кръщение, а след това и по време на монашеския подстриг. През целия си живот ние мислим за Небесното Царство и очакваме единствено него. Накрая, в Небесното Царство, ще живеем вечно, не умирайки никога”.

 

Навярно неслучайно старецът си отиде именно в това време, когато Църквата тържествуващо пее: „Христос воскресе!

 

„Во истину воскресе! – отговаря ни старецът Емилиан. – Аз знам това, чеда, аз го виждам”.

 

 

 

Всеки от нас е потенциален светец

Май 28, 2019 in Беседи, Начална страница

 

„Бяха ми нужни не нечии разкази и разсъждения за Христос, аз търсех да преживея Неговото присъствие”

– Владико, защо за вас неверието има смисъл и ценност? Това, да си признаем, е парадоксално да се чуе от един митрополит…

– Защото Господ открива Себе Си истински само на тези, които искрено се съмняват в Неговото съществуване. Аз се съмнявах. Когато бях на 17 години, направо казвах: „Аз съм атеист”.

– Дълго ли продължи това при Вас?

– До към двадесет и втората ми година. И досега смятам, че е по-добре смирено да се съмняваш встрани, отколкото да се перчиш с това, че се намираш в църковната ограда. Моите най-добри учители във вярата не бяха „подкованите” богослови и потомствените свещенослужители, а тези, които бяха минали през изпитанието на неверието.

Това е още по-странно да се чуе от грък. То звучи по-скоро като нещо от недалечната история на нашата страна…

– Гърция наистина се чувства в лоното на двехилядолетна непрекъсната традиция, а у вас сякаш всичко се ражда отново! Свидетели сме на неописуем колорит и свежест на църковния живот. На революция на духа! Уникална за историята на човечеството и показателна за вселенското Православие. Защото нашата вяра не е от този свят. Именно затова в младостта си аз не исках да вярвам „защото така трябва”. Бяха ми нужни не нечии разкази и разсъждения за Христос, аз търсех да преживея Неговото присъствие. Но Той не идваше. И аз си признавах: „Не знам нищо за него”. Истинският Бог е Този, без Когото не можеш да живееш. Църквата живее чрез Него, защото Той не е някакъв сбор от мнения на определени хора за Него, а самият Живот.

Щом сте физици… Първи уроци на Атон

Дори преподобни Паисий Светогорец е бил заразен от неверието в юношеска възраст. Когато бяхте още невярващ ли срещнахте стареца Паисий?

– Да, и не го разбрах. Може дори да се каже, че се изплаших. Той можеше да разгърне моя живот, аз почувствах това и не се поддавах. Стараех се да изляза изпод неговото влияние: нека по-добре потренира на други.

Спомням си, когато ние с брат ми за пръв път го посетихме в килията му, той ни попита: „С какво се занимавате, момчета?” – „Ние сме физици”, – отговорихме му. – „Чуйте! Щом сте физици, трябва да достигнете главното – разпада на атома на собствената си самост тогава ще се освободи фина енергия, с помощта на която вие ще успеете да преодолеете земното притегляне и да обгърнете умозрителното слънце, което е Христос”.

Много ми се понрави, че той, използвайки познатия за нас език на науката, ни разкри духовните хоризонти. С течение на времето за мен те станаха значително по-интересни дори и от космическите висоти.

При първото ни посещение при стареца чух, как някакъв ученик го молеше да го приеме за послушник и старецът се пошегува: „А университет завършил ли си?!” – и когато той, навел глава, съобщи, че засега е все още в лицея, каза: „Приемам само с диплома от университет!” Аз запомних това …

Знаете ли с какво още ни впечатли при първото ни посещение? Той каза: „Не знам какви науки изучавате там, в университетите, но ако постъпите тук, на Света гора, ще разберете, че тук се изучава една единствена наука – светостта. Ако човек възлюби Бога повече от всичко и от самия себе си, тогава чувства, как костите му сякаш омекват и той целият се топи, подобно на восък, приемайки огъня на Божието благословение. Така се освобождава човешката душа…”

Тогава за мен това бяха някакви непонятни думи… Но старецът продължаваше.

„Има един човек, – каза той (мисля, че говореше за себе си) – който понякога се пренася на други места на планетата”. Представете си, какво беше за нас, физиците, да слушаме това?! – „По време на неговата молитва тук, на Атон, Господ го вдигнал и го пренесъл в района на Каспийско море… И му дал поръчение. Когато той го изпълнил, Бог го върнал обратно. Как е могло да се случи това? И има ли доказателство, че то наистина се е случило? Когато се върнал в своята килия, в ръката си изведнъж видял цвете, което расте само в Каспийския район…”.

Тогава не му повярвах. По това време възприемах всичко твърде рационално. Аз и сега не знам, доколко ми се е отдало да разцепя атома на моята самост, но поне сега нямам проблем с възприемането на такива истории.

Вече не си задаваш въпроса: А има ли Бог? Ти Го виждаш!

– След това на Вас ви се е отдало да поживеете със стареца Паисий …

– Да, университетската диплома помогна (смее се). Аз наистина пристигнах при него и му предявих дипломата. И му напомних неговите думи… Той изобщо не приемаше никого.

Да ви кажа, това са напълно различни неща: да слушаш нещо за някой светец, да четеш неговите трудове, да се срещнеш със светец и да живееш заедно със светец. Когато се окажеш край такъв човек като стареца Паисий, ти се уверяваш, че Господ е жив. Че е реален и ти общуваш с Него. Ти вече не си задаваш въпроса: А има ли Бог? Ти Го виждаш!

– Т.е. в Църквата знанието винаги е опит? И, в частност, в това е разликата между вярата и научното познание?

– Силата на вярата разширява съзнанието извън границите на присъщия му рационализъм. Бог е по-голям от нашите представи за Него. И тези, които Го търсят чрез разума, няма да Го намерят. Защото такъв Бог не съществува. Няма Бог, Когото можеш да изведеш от уравнението на живота и да докажеш логически. Истинският Бог се ражда в сърцето от опита на вярата и така се преодолява смъртта.

Благородно завиждам на тези младежи, които са постъпили в манастир преди още да успеят да се заразят с отровата на скептицизма, прагматизма, рационализма. Техният ум (митрополитът използва гръцката дума нус, която в светоотеческата литература означава средоточието на всички духовни сили на човека) не е падал до земята. В противен случай такова рацио би попречило на търсенето на Бога. С такъв ум е невъзможно да постигнеш Бога.

Бог може да ни се открие. И ще направи това само ако се смириш, признавайки своя ум за нищо. И едва после, познал вече опитно Бога, ти ще можеш да се обърнеш към ума, за да разкажеш на другите нещо за Създателя. Но не повече от това, което Сам Бог ти е открил за Себе Си.

В научния живот ние се опитваме на всяка цена да разберем нещо и да направим откритие. А духовният живот ни открива това, което по принцип е невъзможно да се разбере.

Цялата същност е в смирението!

– Така ли се смирява човек?

– Смирението е алфата и омегата на духовния път. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5). Великият светител Григорий Палама постоянно се молел: „Господи, просвети моята тъма”. В смирението е всичко!

И това в пълна мяра се отнася не само за духовния живот, а и за науката. Честното научно изследване помага да видим Бога сякаш през творението и видимия космос и да се смирим. Когато в своите научни търсения ученият достигне до непостижимите тайни на битието, той спира, чувствайки своето безсилие. Тогава започва смирено да се занимава със своето дело. Ето в това „смирено” е солта на истинската наука.

– Тогава защо, като сте извършили своето най-голямо откритие, Вие не сте продължили смирено да се занимавате със своето дело, а сте станали монах?

– Когато имаш възможност да излетиш на Небето, тогава вече ти е непоносимо да скиташ по земята.

– Владико, а какво да правят тези, които още нямат опита на тази духовна левитация?

– Да се молят. Ако не забелязваме чудесата, значи не ги виждаме, защото не умеем да се молим. Ако искаме да видим велики чудеса, трябва да станем хора, които умеят да се молят.

В молитвата нашето сърце се съединява с Христос

– Как да се научим да се молим?

- Този свят всячески се опитва да ни отвлече от молитвата, обременявайки нашия ум с различни, привидно необходими знания и информация. Всъщност незнанието понякога е също толкова ценно, колкото и опитът от неверието. Опразнете сърцето си от безпокойството. Научете се да минимизирате вниманието към това, което разсейва. Авва Исаак Сирин казва, че в молитвата всички външни чувства се умъртвяват, а вътрешните се пробуждат. Понякога това е подобно на възкресяването на мъртвия Лазар: „Излез вън!” (Йоан 11:43) – душата му чува в молитвата гласът на Спасителя и излиза извън тленните рамки на този свят.

Това сигурно е сложно” – ще кажете вие. „Сложно е, но е необходимо. И не е невъзможно” – ще ви отговоря аз. Трябва да се започне от малкото: нека отначало четем не всички утринни молитви, но поне по мъничко трябва да се молим.

– На неофитите, точно обратното, често им се иска веднага да извършат големи подвизи.

– Ако е налице такова желание, това е проблем. Дори автомобилистите знаят, че не тръгваме от пета скорост, а само от първа.

– С какво е по-добре да започнем да се учим на молитва: с усърдие в домашната или в църковната молитва?

– Това са различни неща. Когато се молим в Църква, ние се качваме на орбитална станция и се движим по вече проверени от светите отци траектории, а когато се молим килийно, сякаш сами си създаваме превозно средство и тръгваме на път. Важно е и едното, и другото. Десет минути – много ли са? Пет минути? Само да е от все сърце! Трябва просто да се успокоим, да се отърсим от суетата на преминалия или предстоящия ден и от все сърце да се помолим!

– А ако молитвата се извършва механично, има ли смисъл от такова утринно или вечерно правило?

– Все едно, трябва да я „казваме”. Дори механично. Разбира се, по принцип трябва да се молим правилно. Така ще бъде най-добре. Но вие трябва да ядете не само в ресторант, а понякога и сами да готвите. Разбирате ли? Това смирява. И още, трябва постоянно да помним, че има голяма разлика между това да си „казваме молитвите” и да се „молим”. Молитва – това е когато твоето сърце започва да се движи в напълно определена, зададена от евангелските заповеди посока и се съединява с Христос. Ние трябва да се научим да се доверяваме на Бога.

Ето, скоро стояхме пред Плащаницата… Господ не се разпъна за нас, за да изтляваме в многогрижие. Пасха не се изчерпва с дните на Светлата седмица.

Жизнените принципи на стремящите се към святост

– Владико, моля Ви споделете все пак с нас някои от тайните при овладяването на науката на светостта.

– Сега ще назова четири гръцки думи, те изразяват основните принципи на живот на монаха-исихаст.

Aνάτασις – издигане! „Да издигнем сърцата си нагоре”. В нашата душа съществува възможността да достигаме невъобразими върхове. Човекът, узнал от опит какво е това, вече прилича повече на ангел, отколкото на човек. Неговото състояние съответства повече на пребиваване в Царството Небесно, то вече е несъпоставимо със състоянието, в което пребивават останалите хора на земята. За него вече не е необходимо да защитава Бога и Църквата в дискусии, редом с него у хората не остават въпроси. Причината е, че неговата душа се е издигнала много високо. Това е по възможностите на нашата душа.

Έκστασις – екстаз. Във всички наши действия е необходим преодоляващ всичко порив. Ние правим всичко заради Бога! Нима може да има нещо по-важно от Бога?! Ние се доверяваме на своята логика, на науката, на новините, които чуваме, защо не можем да се доверим на Бога? Това винаги е излаз отвъд границите на падналото човешко естество. Това не означава, че се преодолява човешката същност, а че сме призвани да излезем извън пределите на навиците, страстите и греха.

За да се случи това се изисква έντασις – напрежение, което ни дава опит за аскетическата борба. Ние трябва да се подвизаваме с упоритост. „Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Мат. 11:12).

Това напрежение се освобождава в έκτασις – простирането на човешката природа извън пределите на нейните възможности.

Ние сами не знаем какво се крие в нас

Във всеки един от нас се спотайват неограничени възможности, те просто спят. „Бъдете будни и се молете” (Мат. 26:41) – ни е заповядано в Евангелието. Университетът на Църквата ни позволява да разкриваме тези възможности. Когато ги освободим, нашата душа ще може да пребивава постоянно с Бога. За това именно говореше старецът Паисий при първата ни среща, но тогава аз още не можех да разбера това…

Но в действителност всички светии, всеки Божи човек, преди да започне да води подвижнически начин на живот, не знае, че ще може така дълго да се моли, с такава лекота и много да пости и т.н. Ако Бог не му открие, че всичко това вече е заложено в неговите способности, той не би знаел.

– Да, казват, че способностите идват от опита…

– Ето защо трябва да започнем да живеем с Бога. За да може цялата тази дълбочина на възможностите на нашата природа да се разкрие преди да склопим очи. Всеки от нас е потенциален светец. Сигурно ще се съгласите, че би било жалко да умрем без да опитаме нищо от това.

Целият живот на Църквата е изпълнен с примери за смелостта на хора, които са се решили да живеят с Бога. Представяте ли си, светът би могъл да не узнае за преподобните Сергий Радонежки или Серафим Саровски, а и самите те не биха узнали що за сили се крият в техните души, ако не беше опитът на Църквата.

Но смисълът на живота не е в достигането на крайните цели. Но в смирението и чрез смирението Господ дава възможност на нашата душа да се разкрие в тази мяра и в тази посока, в която е угодно Нему.

 

 

За приемането на болката

Април 23, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети



- Ние живеем в култура, която казва тъкмо обратното на това, което вие предлагате – непрекъснато ни се казва, че трябва да се борим с болката. Медицината на нашата култура казва: „Бори се с нея“. Езикът на медицината е език на войната с болката, на войната със страданието. Бомбардирани сме с това чрез телевизията и т. н. – цялата култура днес е изградена по този начин. Какво мислите за това?



- Да, но това е пътят на света, а светът е във вражда с Бога. Знаем, че е така и че който обича света, не може да угоди на Бога. Вижте, приемането на болката е угодно на Бога, но това се постига малко по малко, с опита. Ще ви разкажа нещо. Веднъж си направих малък експеримент – знаех от творенията на отците, че три неща са най-благоугодни на Бога.

Първото, казват те, е чистата молитва и да са чисти всички наши дела. Второто е монашеското послушание, защото това е пълно пожертване. При монашеското послушание свободата, което е най-ценното което има човек, е положена пред нозете на Христос. Третото е да въздаваме благодарност в болести или скърби. Та веднъж постъпих в болница за операция и си помислих, че мога да изпробвам това, което казват отците. През седмицата след операцията аз се възстановявах в болницата и през цялото време, докато бях там, не казвах никаква друга молитва, освен: „Слава Тебе, Господи. Благодаря Ти, Господи, за всичко“. И беше толкова прекрасно там, че в края на седмицата не ми се тръгваше от болницата. Така че, трябва да опитваме тези неща: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ“.

Можем да си правим свои собствени „експерименти“. Във физиката например, виждаме как един способен учен първо изказва хипотеза, а след това се провеждат експерименти, за да бъде потвърдена тази хипотеза. Ако тя се потвърди, тогава бива формулирана и призната за закон, който обуславя възникването на физичните явления. По този начин сме получили всички физични закони. В нашата вяра цялото Божие откровение ни е дадено в хипотетичен вид. Знаете ли защо? Защото Бог е благ и не желае да ограничава нашата свобода, да ни налага нещо, а казва „Ако приемете учението ми, ще разберете откъде идва то“, т. е. дали идва от човешко същество или от Бога, и ако е от Бога, то ще роди обновен живот.

Ще забележите, че заповедите на Господа и всички Негови слова са дадени като хипотези. Например – „Застанете и познайте, че Аз съм Бог“. Ако опитате безмълвието, ако направите свой собствен експеримент, тогава ще разберете. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“. Ако плачем, тогава ще получим утешението на Утешителя. Цялото Божие откровение, цялото Божие слово ни е дадено като хипотеза и можем да го анализираме в неговия хипотетичен вид не защото не е вярно, а защото Бог е благ и иска ние да извършим експеримента и като го докажем на себе си, да го установим като закон на своя живот. Правим своя експеримент, виждаме, че работи и следователно Неговото слово става за нас несъмнена истина. Ето защо е неправилно богословието да се класифицира като теоретична наука – то е приложна наука. То следва метода на приложните науки и дори в по-голяма степен, отколкото медицинската наука.

Източник: из книгата „Разширяването на сърцето“

Спомени със св. Паисий Светогорец

Април 17, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

Сутринта посетихме о. Паисий. Около каливата си беше направил ограда с високо издигната тел и отпред една желязна врата с ключалка. Преди да почукаме го чухме да вика „Оле”. „Оле”. Спогледахме се учудени. Един такъв вик чуваме обикновено по стадионите… Изчакахме малко. Отново, „Оле”. „Оле”. Гласът се чуваше от отсрещния склон. Нямаше смисъл да чукаме. Мина половин час. Почукахме и веднага дойде да ни отвори. Когато отключваше, му казах:


- Геронда, в крепост сте го превърнали!


- А, да, заради туристите. Има много туристи напоследък. Мнозина търсят чудеса, забележителности и … зоологическа градина, а аз нямам такива. Простете, че се забавих, но бях отишъл тук по-горе да нахраня едно птиче!


- Как?


- Да, едно птиче, от тези, които имат червено на гушата, как се казват…


- Червеношийка.


- А, да. Станахме приятели и му нося малко храна. Сега набра смелост. Днес му давах храна, а то обикаляше около мен. Искаше да си играе. „Бре, ела да ядеш!”, му казвах. То – нищо. „Ела да ядеш, защото ме чакат хора”. Искаше игри. От доста време не бях ходил и когато оставам при него, тогава много се радва. Повече се радва на компанията ми, отколкото на храната. Накрая прояви послушание и дойде и яде!


- Чувахме ви да викате „Оле!”.


- Не „Оле”, а „Олет”. Това е бедуинска дума и означава „дете”.


Така разреши нашето недоумение.


Той попита по-младите за тяхното следване:


- Ти, П., на какъв изпит се яви? Виждам те разстроен.


- За факултета по търговски флот.


- Тоест?


- Монтьор по корабите, но не успях.


- Не, благословени. Не трябва да ходиш там. Има много грях. Благият Бог те е опазил.


- Ама исках го, геронда, и два пъти се явявах на изпити, но се провалих.


- Видя ли как те обича и как се грижи благият Бог? Само не се явявай трети път, защото Бог ще те остави и ще успееш! Сега, когато не успя – успя!…


Разговорът се завъртя в друга посока, за напрежението с Турция и глобалния смут.


- Политиците си играят с нас, както ние като малки играехме морски шах. Знаете ли какво е морски шах?


- Не.


Той взе един остър камък и очерта един квадрат. В краищата постави малки и големи камъни.


- Ето, виждате, този голям камък е Америка, този е Русия и това са Гърция, Турция и Кипър. Играят големите, изваждат един от малките, след това изваждат другите и накрая остават само двата големи. След това поставят отново малките в играта, не за нещо друго, а за да могат да играят. Не мога да разбера какво става. Дяволът обучава политиците или политиците обучават дявола!


***


- Геронда, как мога да си представя, че съм по-лош от другите, както казва св. ап. Павел или светците на Църквата? Как мога да си представя себе си, че съм по-лош от един престъпник?


- Трябва да мислиш, че ако другият имаше в живота си възможностите, които аз имах, той би бил свят. Докато аз проявих нерадение. Целият духовен живот се основава върху помисъла. От него зависи цялото напредване в духовния живот. Затова е и необходимо да направим една работилница на благи помисли. Един благ помисъл е равносилен на едно бдение. Благите помисли ни подбуждат към духовна борба. Хората приличат или на мухата или на пчелата. Виждаш, ако имаме една хубава градина с ароматни цветя и някъде в един ъгъл има нечистотии, мухата ще отиде при нечистотиите. И ако има една нива, пълна с нечистотии, докато някъде в един ъгъл има едно цвете, пчелата ще отиде при цветето. Така и хората – със злите или добрите помисли. Със злите помисли да не подхващаме разговор, нито да се занимаваме.

 

превод: Константин Константинов

Пет-шест чинии въздържание

Април 15, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

Пет-шест чинии въздържание

В житието на св. Атанасий Атонски, ктитора на Великата лавра, има следния случай. Този светец винаги ядял много и другите монаси казвали:

- Е, свят е нашият старец, но яде много…

Понеже ги чул, един ден той наредил на готвача да приготви изключително много ядене и казал:

- Затвори вратата на трапезарията, за да не могат да си тръгнат и ще правиш това, което аз ти казвам!

Монасите седнали и започнали да се хранят. Изяли по една чиния. Той им казал:

- Сложете си втора чиния!

Сложили си втора чиния и изяли и нея.

Трета чиния – помъчили се оттук-оттам, изяли да речем една трета.

Четвърта чиния – не могли, само два-трима яли.

Пета чиния, шеста чиния, седма…

Той изял седем чинии. Междувременно всички се били отказали. Казал им:

- Вижте, седем чинии! И мога да кажа, че едва сега донякъде се наситих! Сякаш чувствам, че съм изял това, което би трябвало да изям, ако не пазя въздържание.

Отците казват за тази история:

- Като се хранят, някои изяждат една чиния и се насищат и им е достатъчно. Друг се храни с тях, изяжда две чинии, но никога не се насища, защото би трябвало да изяде седем. Той изяжда само две или една и половина, и с много труд се въздържа. Затова не съдете по външност. Всеки човек има различна мярка.


В Църковната утроба

Попитали един монах на Света гора:

- Какво правите в Църквата?

- Нищо.

- Нищо не правите?

- Да!

- А защо ходите на църква?

- Добре, бебето в майчината утроба прави ли нещо? То е в утробата на майката и само се храни и расте, а когато дойде час, ще се роди. И ние правим същото.

В Църквата сме, седим там и се молим, храним се от Църквата, от Тайнствата, от Божията благодат и растем, докато дойде момент, когато това ще приключи и ще се родим във вечния живот.


Свърши се!

Имахме един старец на Света гора – благодатен човек, понтиец, от Мала Азия. Не говореше добре гръцки, знаеше наполовина турски, наполовина гръцки. Свят човек – старец Филип, който една седмица преди да почине ни извика всичките и попита:

- Какъв ден е днес?

- Понеделник.

- Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, понеделник, Филипас – така произнасяше името си – свърши се!

Тръгна си, милият. В четвъртък не слезе в храма. Той пръв идваше от всички нас. В петък отново не дойде. Какво да правим, изглежда беше умрял. За да не слезе в църквата, трябваше да е умрял. Отидохме, почукахме на килията, нищо. Не отвори. Какво да правим? Старецът ни каза да разбием вратата – ами ако беше вътре и нещо му се беше случило? Ударихме вратата, цялата падна. И какво съзряхме насреща? Старец Филип, седнал на един стол, сложил си схимата, с броеницата, пред иконите, със запалени свещи, спокоен гледа как пада вратата и пак така спокойно ни казва:

- Излезте всички навън! В понеделник ще е „свърши се!“, не днес!

И наистина, в понеделник Филипас „свърши се“. Почина. Знаеше го отпреди.

Така, чеда, човек стига до крайния предел на своята издръжливост. Там е Бог. Там, където няма повече къде да ходиш. Както Христос слезе до дълбините на ада, както Йона беше в стомаха на кита, в пълна изоставеност. Там е Бог. Затова човек трябва да бъде твърд. Бог не е в широкия път, а там, където си сам. Дори там, където се чувстваш изоставен от Бога, и там можеш да Го намериш.


10 000 тухли благодарност

Сещам се, когато бях на Света гора, имахме монах във Ватопед – папа Ириней, французин. Дойде за пръв път в Света гора – французин по рождение, син на някакъв френски аристократ. Ние, както сме си свикнали, вършим си работата, търчим нагоре-надолу. Ако го срещнеш пред себе си и бързаш за някъде, изгорял си! Първо трябваше да ти се усмихне и ти да се усмихнеш, и да ти каже:

- Прощавайте!

- Няма нищо, кажи?

- Той пак:

- Извинявайте, сигурно Ви безпокоя?

- Не ме безпокоиш, сине мой! Казвай и да приключваме!

- Ако Ви безпокоя, тогава да говорим някой друг път!

- Е, кажи сега, тъй и тъй се срещнахме!

Хиляди пъти „Извинявайте!“, хиляди пъти „Прощавайте!“, за да зададе един въпрос. И след това десет поклона, още толкова усмивки, мерси… Искам да кажа, че и за тези неща има граница. Веднъж се опитах да му обясня, казвам му:

- Рик, (така се казваше, преди да стане монах), знаеш ли, ние тук на Света гора не сме много по любезностите, няма нужда от чак толкова голяма любезност.

Той ми вика:

- Ааа, аз работих в Париж, когато бях войник, разтоварвах камиони. Веднъж разтоварвахме цял камион с тухли. Когато прехвърляхме тухлите помежду си, си казвахме: „Заповядай, благодаря, моля!“, от сутринта до вечерта.

10 000 тухли… 10 000 пъти да кажеш „Благодаря, моля!“. Казах му:

- Ако направиш това с нас, ще свършиш в лудницата. Няма начин.

Искам да кажа, че е велико нещо човек да знае собствените си граници. И за да научи границите на другия, той трябва да научи собствените си граници.


Ако раят се напълни

Както казваше старецът Паисий, ако предположим, че настъпи Второто Пришествие и по парадоксален начин раят се напълни, и не остане място за другите, а Бог каже на някои: „Извинявайте, чеда, не излязоха сметките, не могат всички да отидат в рая. Пълно е!“, тогава някои хора ще започнат да се карат и да правят сцени: „Защо не ни постави предварително и сега стоим! Правехме толкова много неща!“. Докато човекът, който е великодушен, ще каже: „Добре, че раят е пълен. Нищо, че останахме отвън. Нека се радват тези, които са вътре!“. С други думи, зависи как стоиш пред Бога. Съвършенното е да чувствам другия като свое „Аз“, както Христос казва, да възлюбиш ближния като себе си. Тоест, другият да бъде твоето „Аз“, да не бъде вече друг…


Да не съм глупав да отида в ада!

За това съвременните християни, или поне тези на моята възраст, се учудват и не разбират основни неща в Църквата. Казват: „Не е ли достатъчно, че правя толкова много? Какво още искаш?“. Те не могат да разберат съвременния свят, не могат да разберат например монашеството, казват: „Защо ти е да ставаш монах? Не можеш ли да отидеш в рая, подвизавайки се в света?“. Отговорът е, разбира се, че можеш да отидеш в рая. Ама ние не ставаме монаси, за да отидем в рая. Ще отидем ли в рая? Възможно ли е? Или ще останем отвън? Имаше един старец на Света гора – старец Арсений от Кавказ. Простодушен човек, който не говореше много гръцки, а знаеше повече турски. Когато беше на 75 години, се оплакваше, че старец Йосиф не го е прибрал при себе си, че обещал да го вземе, а още не го е взел. Казваха му:

- Дядо, не се ли страхуваш, че ще умреш?

- Не, не се страхувам.

- Добре, ами ако отидеш в ада?

- Да не съм глупав да отида в ада!

С други думи, зависеше от него. Нашата връзка с Бог е въпрос на любов.


Да потънеш от любов

Иначе казано, може да имаш любов, но да нямаш разсъдливост. От любов отиваш да посетиш другия, но нямаш разсъдливост и от любов стоиш дълги часове или му говориш неща, които не му принасят полза. Както казваше приснопаметният старец Паисий, някой може да има лодка, която побира 12 души – на Света гора само с лодки се движим – и друг да го помоли да го закара до Дафни. Но лодката поема 12 човека и ако онзи от любов качи 14, накрая всички ще потънат. Подбудата е била добра, от любов: „Отци, елате в лодката, колкото искате!“. Изобилна любов, но без разсъдливост – резултатът от това е, че ще потопи всички.


0,01% нарушение

Веднъж излязохме от Света гора с неколцина отци, пътувахме с автобуса по линията Уранополис – Солун. Пред мен седяха две отчета от скита Кавсокаливия, единият беше малко по-модерен, така да го наречем, а другият години наред не беше излизал от Света гора. И двамата бяха зилоти, т.е. да ги наречем по-традиционни, простодушни хора, които следваха стария календар по един по-фанатичен начин. Пътуването продължи 3 – 4 часа и единият почерпи другия с бонбон, а той го попита:

- Да не би да са млечни?

- Вземи, благословени! Млечен бонбон, как, това млечен бонбон ли е, яж, нищо няма!

За зла участ, обаче, съседът му взе и прочете съставките. Имаше различни неща и пишеше, че бонбонът съдържа 0,01% млечен продукт, нещо такова. Стана голяма каша в автобуса – викове, крясъци, приказки, скандали, защото човекът нарушил поста с 0,01% млечен продукт.

Много хора прекалено се задълбочават по този въпрос, което, ако произлиза от добър помисъл за акривия (тоест, от желание за строгост), е добре. Човек обаче не бива да е прекалено схоластичен, защото не трябва да оставяме впечатление у хората извън Църквата, че най-важното, което ни интересува, е дали има една капка олио, а не гледаме реално същността и смисъла на поста.


Кой си, та да съдиш?

Знаете ли, има някои стари хора – не знам дали има такива около вас – които си говорят сами и казват на глас мислите си. На Света гора имаше един старец – Давид, който си постави като условие, когато се качва и слиза по стълбите, за да стигне до килията си, да казва Иисусовата молитва. Имаше много стъпала и другите му говореха:

- Дядо, ела в някоя килия по-долу, близо до храма!

А той:

- Не! Аз искам да се качвам по стълбите!

Той искаше да се качва по стълбите и да казва молитвата. Между другото, сам си говореше. Изкачваше едно стъпало и казваше:

- Господи Иисусе Христе!

И си отговаряше:

- Какво искаш, бре, Давид? – все едно, че Бог му отговаря. И пак:

- Помилуй ме, Христе мой!

На следващото стъпало отново:

- Господи Иисусе Христе!

- Какво искаш бре, детенцето Ми?

- Е, какво да искам, Ти знаеш, Ти си Бог. Толкова години не направих крачка напред, та сега ли ще го направя? Помилуй ме!

Между другото, веднъж заведохме същия старец на празника на един друг манастир. Вечернята свърши и седяхме близо до него. Той беше толкова простодушен, нека ви кажа какво стана. Времето минаваше, а все не се чуваше камбаната за трапезата да ходим да ядем. Много скоро щеше да започне бдението. Той каза:

- Ама какво става тук? Няма ли да ходим да ядем?

Отговорихме му:

- Е, дядо, спокойно!

А той:

- Ама в нашия манастир веднага щом свърши вечернята, има трапеза и отиваме да ядем! Манастир ли е това, в което ме доведохте?

И след това пак сам си казваше:

- Ти, Давиде, кой си? Сигурно си игумен тук? Не. Духовен изповедник ли си? Не. Свещеник ли си? Не. Е, какво искаш, та съдиш?

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“. Издание на Ловчанска митрополия

 

Човече, какво е животът?

Април 3, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

 

Ние сме отровили земята

Много ни е открито, но ние с всичко злоупотребяваме. Просто е очевидно, че сами сме създали условия за невъзможността за продължаването на живота на земята. Заради замърсяването. Отровили сме се. Питейната вода е само два процента от общото количество. Когато няма възможност водата да се пречисти, всичко ще се отрови! Враг номер едно на човека се явяват отровните газове от моторните средства, а после и всичко останало. Всяка фабрика изхвърля огромно количество отрови, същото е и в селското стопанство. Отровна вода пие Белград. Един инженер ми каза: „Ние хлорираме водата, а с това още повече я отравяме. В това няма смисъл, бактериите и бацилите е лесно да се отстранят, а отровата не може да се премахне“. Филтрирай колкото искаш, прочиствай, прави каквото искаш – навсякъде около нас е отрова. А като изчезне водата за пиене, изчезва и животът. Човешкият организъм е седемдесет процента вода. Селското стопанство напредна много, а някои видове дървета изчезнаха. Например брястът отдавна го няма. Дори планинските извори са отровени от радиацията, киселинни дъждове отравят земята. Отровили сме се…

А на хората все им е малко. Това е започнало още от грехопадението, веднага се проляла кръв. Каин убил своя по-малък брат Авел от завист, че неговата жертва се приема. Оттогава започнало всичко и до днес няма мир. Всички търсят нещо, като че ли ще векуват тук, на земята, а всичко е напразно. Изглежда, че краят е близо. Фабриките с такава скорост тровят околната среда, че дълго няма да може да се живее.

- Как ни влияе замърсената околна среда?

- Ето, сега казват, че Сърбия особено страда в това отношение. Говорят, че в нея радиоактивното замърсяване е най-силно. В Сърбия е най-голямата радиация.

Не сме болни, но нямаме бодрост. Все не ни е добре. Хората са здрави, а не знаят кое им пречи. Пият лекарства, но им става по-зле. Докато имаме още малко чист въздух, трябва да го използваме. Но и той е вече значително замърсен, всичко е замърсено. Особено ако се занимаваме с умствена работа, е необходимо да дишаме дълбоко, защото мозъкът хаби огромно количество кислород. Ако нямаме достатъчно кислород, не можем да вникваме в работата, нещо не се получава и се чудим защо. Няма достатъчно гориво, няма кислород.

- С какво да се храним?

- Ето, виждате, че ядем отровена храна. Всичко отровихме. На пазара не можеш да купиш нещо здраво. Изглежда красиво, но не смееш да го вземеш. В края на миналия век един старец рекъл: „Ще дойде време, когато хората ще произвеждат много селскостопански продукти, но няма да могат да ги ядат“. Ето че настъпи това време. Храната е отровена материално и духовно. Отровени са децата, отровени са и старците. Хората си мислят, че ще векуват, а животът е твърде кратък.

Човече, какво е животът? Нищо. Той е толкова кратък, че не можем и да си представим. В младостта човек не забелязва това.

Аз често размишлявам колко клети сме ние, не можем да преживеем и четири милиарда секунди, което би било живот от сто и двадесет години. Сто години са три милиарда секунди. Какво са сто години?… Нищо… Момент… Кратък миг… Живеем във вечността.

Ние измерваме времето благодарение на въртенето на земята около своята ос и около слънцето. Ако слънцето би спряло в зенита си, ние нямаше да можем да го измерваме, щеше да цари безкраен ден. Не бихме имали отправна точка. Когато не измерваме времето, като че ли то не съществува. То съществува само в нас, ограничените от пространството.

Трябва да погледнем птиците

Слава Богу, има все още птици… Макар много видове вече да са изчезнали. Животът все повече се унищожава и гасне… това не е тайна. Преди десетина години, като паднеше сняг и се покажеше месечината, се събираха зайци. Голям сняг, а те скачат, гонят се един друг, превъртат се в снега, играят си. Радват се. Радост от живота. Животните чувстват радост от живота, а ние я разрушаваме и помрачаваме. Те имат радост от живота, а ние имаме всичко, но никак не сме доволни. Те не се грижат, не правят хамбари за жито, нищо не вършат, но Господ ги храни. Ще хапнат малко, ще намерят убежище да спят и са благодарни Богу. А ние не. Птиците постоянно хвалят Бога, от ранни зори, от три до девет не престават. След това малко утихват и отиват да търсят храна, да нахранят малките. После отново пеят. Никой не ги заставя, а те пеят. Слуша ли ги някой, или не, те си пеят… А ние сме намръщени, с наведен нос. Нито ни и до песен, нито до нищо. Трябва да се вгледаме в птиците, които винаги са радостни. На нас все нещо ни пречи, а какво е то? Нищо.

из книгата: „Мир и радост в Светия Дух“

Нашата ревност трябва да бъде разтворена в Христа

Март 28, 2019 in Беседи, Начална страница



– Отец Георгий, чувала съм такова наставление: трябва да възненавидите самия факт, че сте още живи – това означава, че душата ви все още не е достигнала до най-доброто си състояние, което се придобива чрез християнския подвиг, за да може Господ да я вземе при Себе си….

– Ако се въоръжим с това твърдение, ще изпаднем в прелест! Животът е Божи дар. Четете посланията на свети апостол Павел: „Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас (Фил.1:24-25). Веднага се чувства здравият дух, който няма нищо общо със самоизтезанието.

Ако тялото е дом на Светия Дух, то към него трябва да се отнасяме по съответен начин. Ние живеем в тяло, то е част от нашата природа и ние не бива да се борим с него. „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф.6:12), – пише апостол Павел.

Постът ни е даден, за да приведем тялото в съответствие с богоустановените правила на живот, изложение в Божия Закон. През Великия пост ние сме призвани да подчиним тялото на стремежите на духа. Всичко прекомерно винаги завършва зле.

– А как светците са „умъртвявали плътта”? И съвременните подвижници също се придържат към правилото: „не бива да жалим плътта”.

– Надмогването на природата е възможно само за хора, достигнали до висок духовен живот: пустинници, затворници, стълпници. При това, за всеки от тези видове подвиг, са давали благословение само на най-опитните подвижници. Т.е. те се готвили дълги години за това поприще и чак след това поемали по него. Вземете например преподобни Паисий Светогорец – един аскет от наши дни – с каква трезвост се отнасял той към всичко.

Нека следваме тези правила, които е установила Църквата. Когато учех в семинарията, четях много светите отци: преподобните Ефрем и Исаак Сирин, св. Макарий Велики и други. Стараех се да усвоя преди всичко техния дух. А при тях има много здрава вътрешна основа на правилно отношение към себе си.. Именно това им е позволило безупречно да преминат по предначертания от Евангелието тесен път (срав. Мат. 7:13) и да оставят след себе си голямо наследство: както духовно семейство от ученици, така и наставления към тях.

Много важно е да имаме пред вид, че досега говорихме за монаси. Миряните трябва така да устройват духовния си живот, че да не пренебрегват нуждите на своето семейство.

– Как да избегнем ревността не по разум?

– Попитали свети Антоний Велики: „Коя е най-високата добродетел?” Той казал: „Разсъдителността”. Ето, аз съм болен от диабет, два пъти ми е правена сърдечна операция. Опитах да постя строго и започна силно главоболие, след службата вървя към къщи, като едва местя краката си. Ами изяж парченце риба и всички тези пристъпи ще те оставят. Апостол Павел пише: „Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде” (Рим. 14:3).

Яденето или неяденето не ни отдалечават от Бога и не ни приближават до него – такъв е принципът на Църквата. Постът е обща норма, която е насочена към всички, но всеки човек трябва да намери своята мяра на въздържание – така казват светите отци. Това ми е по силите, а това е просто буйство на моята ревност; това ми е полезно, укрепва ме и аз преминавам поста, придобивайки духовна сила, а с това, напротив – изтощавам себе си така, че не съм способен нито за молитва, нито за богослужение. На кого е нужен такъв пост? Кой ще те осъди? Яж с мярка, а не така, че стоейки в храма, да мислиш само за това, как по-бързо да притичаш у дома и да хапнеш нещичко. Всеки християнин трябва да определи своята норма, като се посъветва с духовника си.

Припомняйки си своя произход от род на търговци, преподобни Серафим съветвал всеки да търгува с това, което му носи печалба: чувстваш ли от поста несъмнена полза – пости, а ако не си здрав, не се придържай към „манастирския устав”, прибави в храната си това, което те подържа и ти дава сили на носиш послушанието си.

Нашата ревност трябва да бъде разтворена в Христа. Нека спокойно и разумно да се стремим към това, в дните на поста да привикнем към въздържание във всичко. Отказал си се от блажна храна – отсечи и склонността си към развлечение: не включвай телевизора, недей да празнословиш. „Като постим, братя, телесно, нека постим и духовно!” Тогава и след Пасха няма да изгубим тази нагласа.

– Кое е главното за съвременните християни?

– Защо за съвременните? За всички хора и за всички времена, до края на вековете, е дадено едно Евангелие. „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и во веки” (Евр.13:8). Главното е да изпълним Господните заповеди, защото в тях е заключена Божията воля. Случва се, идват хора и казват: „Искам да изпълня Божията воля”. „А как ще намериш волята Божия?” – питам ги. Мълчат. Тя е изразена в Божия закон.

– Най-често на хората им идват на ум старозаветните заповеди: не убивай, не прелюбодействай… (срав. Изх. 20:2-17). А как да изпълняваме евангелските?

– Цялото Свещено Писание е единно, не бива да разделяме Стария и Новия Завет. Сега чета Псалтира и се удивлявам на всеки ред. Тук е заложена такава мъдрост! Всички зърна, които след това са израснали в Новия завет, вече ги има в Псалтира.

Четете Псалтира! Христос казва: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен; и те са, които свидетелстват за Мене” (Йоан 5:39).

Вникнете в думите на пророк Исаия: 700 години преди боговъплъщението и бъдещата Голгота, той вече описва кръстните страдания на Христос – и то така, сякаш всичко това е станало пред очите му. Духът е един и същ! Не бива да разделяме, да противопоставяме Стария и Новия Завет. Недопустимо е Старият Завет да се чете с пренебрежение, сякаш това е нещо изостанало, ненужно, отживяло времето си. Не, и за нас той е също толкова жив и поучителен, както и за тези, които все още са очаквали идването на Спасителя в света.

– По-рано е имало благочестива традиция: вярващите са се стараели през Великия пост да прочетат цялата Библия – от книга Битие до Апокалипсиса. Защо сега от старозаветните текстове у дома в най-добрия случай се чете Псалтира?

– Не знам. Самият аз много обичам да чета Стария Завет. Не само Псалтира, но и пророците, и историята на израилския народ. Един е духът, един е Бог, един е Божият промисъл за спасението на човешкия род. Господ ни е обогатил със Свещеното Писание. Защо пренебрегваме този дар?

Христос казва: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Мат. 5:17). Той не е отхвърлил Стария Завет, Той го е изпълнил. Господ просто е учил правилно да разбираме това, което по-рано е откривал на човечеството чрез пророците. „По-лесно е небе и земя да премине, нежели една чертица от Закона да пропадне” (Лук. 16:17) – така казва Господ. Цялата жива библейска традиция е съвкупна, тя не бива да бъде разделяна.

Сега битува убеждението, че без да разберем миналото, не можем да разберем настоящето. Това е вярно. Ако не се въоръжим, не усвоим всичко, което ни разкрива Стария Завет, ние ще бъдем лоши последователи и на Новия. В Стария Завет има много ярки примери. Някои, четейки Библията, се препъват и недоумяват: „Но там се говори за войни, за убийства!”… Всичко това е описано, за да разберем, че в нашия живот се случва същото. Ако сега пресметнем, колко аборти се извършват в света – или дори само в нашата страна – ще се ужасим: това е по-страшно от атомна война! Идват, правят ти една инжекция – „Не искам детето …” Свещеното Писание ни отваря очите, за да видим как животът на човека е изпълнен с неправди.

И Новия, и Стария Завет са изпълнени с диханието на Светия Дух. Нужно е само правилно да разбираме и да усвояваме Свещеното Писание.

– Какво е различното в евангелските заповеди?

– Евангелието ни открива нов дух, ново отношение към живота, самия нов живот, който ни е явил нашия Господ Иисус Христос. Не пророк, не ангел – а Богочовекът. Именно за това се появяват заповедите: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се, за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44). Казано е: „възлюби господа Бога твоего с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум…. и ближния си, както себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците” (Мат. 22:37-40).

– В прощалната си беседа с учениците си Господ казва: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго” (Йоан 13:34). Т.е. с кръстна любов. Известно е, че преподобни Паисий Светогорец, който се молил за болните от рак: „Нека болестта им дойде върху мене” – когато научил за своята ракова диагноза, се зарадвал.

– Има хора, които стигнали до такова духовно състояние, че вече не се страхуват от смъртта. Преподобни Паисий Светогорец чувствал, че Бог го води. Когато четях за живота му, още преди да бъде канонизиран, учуди ме това, че той е сменил няколко манастира. Но значи, за това е имал указание от Бога. Той не е проявявал своеволие, а наистина е чувствал Божието водителство. По същия начин в свое време и свети Игнатий (Брянчанинов) оставял обителите една след друга: просто чувствал, че това не е неговото място и трябва да продължи нататък.

Винаги съм се стремял да проверявам чрез моя духовен опит ревността на младите пастири, които идват при мен за съвет или които се изповядват при мен. Помня, когато още служех в храма на Божията Майка „Живоприемен източник” в Царицино, дойде един млад свещеник и взе да проповядва за това, че всички ние трябва да умрем за Христа и затова, дайте да не се леним и да постим с цялата възможна строгост и т.н.

„Боже мой! – спирам го аз. Какво говориш? Погледни хората, на които проповядваш това… По-добре ги пожали”. „Утешавайте, утешавайте Моя народ (Ис. 40:1) – ето какво иска от пастирите Бог. „Защо да говорим на тези бедни хора такива думи? – опитвам се да убедя този ревностен отец. Христос е умрял за нас, а ти какво – призоваваш хората: вървете и умрете за Христос? Какво искаш – себе си, човека, да поставиш на мястото на Христос?” Принципът незабележимо се подменя. Божествената Жертва се замества с личната ревност. Слушат ни хора, които у дома имат малки дечица, семейства, възрастни родители. И какво? Да захвърлят всичко това и да търсят своя лична Голгота? Защо тогава Христос умря за нас?

Спомени със св. Паисий Светогорец

Март 27, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Старецът Паисий ни отвори веднага. Имаше много добро настроение. Останахме при него три часа и половина. През цялото време вършеше ръчния си труд и ни говореше по много теми. В началото, искайки да ни почерпи, отиде да извади вода от кладенеца. Въжето се беше оплело. Опитваше се да го разплете с голямо търпение. Бях започнал да губя търпение. Бях и жаден… Старецът ни погледна с блага усмивка и ни каза:


- Имало едно малко дяволче, на което големите дяволи му се подигравали. „Ти си малък, не можеш нищо да направиш. Слаб си и не можеш да изкушиш хората, да ги завлечеш в някой грях.”


А то отвърнало:


- Е, и аз правя нещо. Отивам и оплитам въжетата и конците, за да ругаят хората…


Накрая въжетата се разплетоха и старецът ни даде прясна вода и локум.


- Една вечер видях да блещукат две очи. Помислих, че е изкушение, но на сутринта видях две заешки стъпки. На другия ден ме посети едно малко зайче. Взех го на ръце, нахраних го, взех боя и сложих един кръст на челото му. Тръгна си и след малко дойде отново с братчетата си. Нахраних ги, сложих и на тях един кръст с думите: “Къде ви остави безсърдечната ви майка? Поставих ги на едно място и на сутринта си бяха тръгнали.”


Г. от нашата компания поиска прошка, че така често го безпокоим.


- Не, не е така. Приятно ми е да разговарям с хора, които имат духовни интереси. Това е равносилно на молитвата, която бих отправял. Онова, което ме разстройва, е, че идват някои любопитковци и очакват да видят някаква… зоологическа градина. Дойдоха веднъж трима. Видях ги от прозореца и разбрах, че са любопитковци. Рекох да им отворя да видя какво ще излезе. Седнаха мълчаливи и ме гледаха вцепенено. Не след дълго единият попита:


- Вали ли много сняг тук?


- Е, не много.


Не след дълго вторият попита:


- Морето далеч ли е оттук?


- Е, половин час.


Мина малко време в мълчание и третият попита:


- От дълги години ли сте тук?


- От еди-колко си.


Видях, че нямат нищо друго да кажат и им казах:


- Я да ви попитам и аз сега. Караманлис къде се намира?


- В Париж.


- Папандреу?


- Ама умря, не го ли научихте?


- А, така ли? Я ми кажете, как върви лирата сега?


Започнаха да спорят, единият каза еди-колко си, другият еди-колко си. Слушах ги и им казвам:


- Добре, не се карайте. Я ми кажете, каква духовна полза получихте и какво излезе от разговора, който имахме?


Затова се крия от любопитните. Имам шест бърлоги тук наблизо и отивам и се крия.


(Спомних си, че веднъж старецът беше поставил една табела и пишеше „Подивях, отидох в гората”.)


Старецът Тихон казваше, че „Бог всяка сутрин благославя с едната си ръка целия свят. Когато вижда смирен човек, го благославя с две ръце”. Божията благодат идва задължително в смирения човек.


Не е нужно да се тревожим за спасението ни. Божията милост ще ни спаси даром. „Милост Твоя поженет мя… (Твоята милост ме преследва)”, не казваме ли така? Разположение иска Бог. Разбойникът горе на кръста разположение имал, затова и пръв влязъл в Рая. Даже скочил през оградата, защото св. ап. Петър, който държал ключовете за вратите на Рая, още не бил влязъл…!


Децата искат нещо по-дълбоко. В неделните училища осакатяват децата. Създават разглезени християни. Само тра-ла-ла и игрички. За жертва – нищо. Също така светските хора имат театър? Да направим и ние християнски театър. Светските хора имат телевизия? Да направим и ние християнска програма. Разбира се, детето иска и топката да играе. Но ние даваме само светски радости на децата. Скриваме истинската радост.


Най-малкият от компанията ни попита:


- Тоест е лошо да гледаме телевизия?


- За духовна телевизия не ви ли е говорил никой?


- Не, какво е това?


- Не го ли знаете, че съществува духовната телевизия? Както за тялото съществува телесна наслада, така и за душата съществува духовна наслада. Затова много светци виждали какво става в същия момент далеч от тях. Живеели други духовни състояния.


- Грях ли е, че не се молим?


- Ама кой има нужда, ние или Бог? Ние имаме нужда, не Бог.


Тези, които не се подвизават, имат тревога, те са за съжаление. Докато малката борба загася тревогата.


Когато човекът придобие чистотата на Адам, природата около него се опитомява. Тук имах доста змии. Но аз съм пълен със страсти. Когато змията ме вижда, бяга, не прави място на гнева, дразнението, затова и е по-добра от мене. Мен Бог ме сътвори човек, домоуправител. Можеше да ме създаде змия, не е ли Негово право? И за съжаление още не съм Му благодарил, че ме е сътворил човек.


Направи ми впечатление едно маслиново дърво до него. Беше орязано и обелено. Попитахме го защо е така и той ни каза с кимване:


- А, маслината… Подстригах я, обръснах я, свалих й и расото да видя какъв плод ще даде!


В Атина и в мегаполисите децата живеят в кафези. Не виждат природата. Имат изкуствени цветя, изкуствени животни, изкуствени игри, затова израстват сред фалш и свикват с него. Живеят фалшив живот.


Да сравняваме себе си със светците, не с другите. Аз например постих три дена. Когато обаче чета, че преп. Паисий Велики е постил 20 дни, какво мога да кажа?


Аз, който съм толкова години калугер, ако благодатта ме остави, ще ме видите в някоя долнопробна кръчма в Солун, макар никога досега да не съм ходил.


Светите канони са ограда. Нужно е духовникът да има голяма разсъдителност. Св. Василий Велики постановявал строги канони, но накрая с това, което казва за начина на покаяние и т.н. отхвърля по някакъв начин всичко.


превод: Константин Константинов

 

Мислиш, че управляваш всичко

Март 19, 2019 in Беседи, Начална страница

 

Свети Никодим Светогорец смята, че необходима и основна предпоставка, за да възлюбиш Христос, да се облегнеш на Бога и да повярваш в Него, е първо да се отчаеш от себе си. Какво ще рече това? Да кажеш: „Аз не мога да успея сам, нито мога сам да помогна на другия. Не мога сам да помогна на детето ми. Загубил съм надежда”. И какво да правя след това? Да започнеш да се надяваш. На кого? На Христос.

 

Да се надяваш на Христос. Не на себе си. В себе си вярваше толкова години и не постигна нищо правилно. На себе си се облягаше толкова време и я оплеска. Разчиташе на твоите сили и с шум и трясък се провали. За щастие, ти разбра това. Сега дойде часът да повярваш в Христос. Дойде часът да повярваш в твоята сила. „Ама”, казваш, „аз вярвам в Христос”. Да, казваш, че вярваш, теоретично, но толкова години какво направи? Остáви Христос в ъгъла. „Ама, как Го оставих в ъгъла?”. На практика Го остави в ъгъла. Теоретично вярваше в Него, но какво искаше? Искаше сам да успееш във всички твои житейски въпроси. Ти да извикаш, ти да накажеш детето. Ти да го контролираш. Ти да го разследваш. Ти да вземаш решение за всички въпроси. Мислиш, че управляваш всичко: жена си, детето си, мъжа си, работата си. И имаш огромен егоизъм. Този егоизъм не ти дари търпението. Сега обаче дойде час да оставиш всички твои въпроси в ръцете на Христос. Не в твоите ръце. Защото твоите ръце държат всичкия гняв, ярост и целия океан на егоизма. Но я погледни ръцете на Христос колко по-различни са от твоите собствени ръце! Ръцете на Христос са продупчени и окървавени. Те са продупчени от гвоздеите, които сме поставили. Ръцете на Христос са продупчени и именно затова през тях може да се плъзне всеки порок, но и попиват всеки грях, всяка страст и огорчение, защото Христос  „взема греха на света”. Тези ръце оставят детето ти да диша. И ако детето ти погледне през тези продупчени ръце, ще види само любов, любов и любов. И уважение. Разбра ли го? Сега, когато го разбра, чакай. Чакай и ще видиш чудото. Прояви търпение. Сега, когато след толкова търпение разбра и схвана смисъла на търпението, на издръжливостта, на смирението, чакай. Всички тези неща – търпение, издръжливост, смирение – вървят заедно. Защото, за да чакаш, трябва да имаш смирение. Егоистът не понася да чака. Докато смиреният чака и казва „Бог си знае. Бог има Своите собствени ритми. Детето ми ще се промени не когато искам аз, а когато то само иска и когато Бог иска. Тогава ще се промени детето ми”.

 

Видя ли какво ми каза? „Искам да се промени детето ми. Да го видя, пък ако ще да умра!”. Не знам дали ще го видиш променено преди да умреш. Може да го видиш след като умреш. Бог може да иска да проявиш такова търпение, че да не съумееш да го видиш променено, както ти го искаш. Господ обаче ще го види и ще го видиш и ти оттам, където ще бъдеш, във вечния живот. Необходимо е обаче голямо търпение. Трябва да очакваш отговор на молитвата, която едва вчера отправи. Помоли ли се вчера? Ще чакаш. Кога? Не се безпокой. Когато стрелата на твоята молитва стигне до сърцето на Бога, прободе го и окървави от любов, тогава ще видиш резултата. Кога отправи стрелата на молитвата? Вчера. Тогава почакай. Тя пътува. Никоя молитва не е напразна. Никоя молитва не остава без отговор. Необходимо е обаче търпение. Трябва да чакаш.

 

Определени хора очакват да видят резултат на момента. Сега се молиш и искаш утре да видиш резултат. Може и това да стане. Но когато вземеш броеницата в ръката си, не очаквай веднага плодове. Мнозина отиват на Света Гора с броеница в ръка и искат да видят Бога с едно бдение, което ще направят. Искат да видят нетварната светлина с молитва за една нощ. Не става така. Необходимо е голямо търпение, необходимо е голямо очакване и да казваш „Господи, когато Ти искаш. Аз ще чакам. Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли”. Господ ми обърна внимание, погледна ме, чу ме, но първо трябва да почакам. Хубаво е да очакваш Бога и да проявяваш търпение в тези божествени въпроси.

 

Знаеш ли св. Амон колко време чакал докато се освободи от гнева? Той всеки ден молил Бога за това. И знаеш ли колко чакал? Осем години. През всички тези години продължавал да се гневи, но се борил отново и отново, молил се, и отново и отново проявявал търпение. На осмата година Господ дошъл и го освободил. Я си представи той да се беше отчаял на седмата година и да беше казал: „Е, няма да продължа. Не мога повече. Една, две, четири, пет, шест, седем години търпение. Е, нищо не става”. Обаче. Той потърпял още една година, стигнал до осмата и дошло неговото освобождаване и избавяне. След това сърцето му станало толкова спокойно, че никога не се разгневил повторно през живота си. Ти гневиш ли се? Гневиш се. И аз се гневя малко. Не толкова много, но и аз се гневя. И тъй, искаш ли и ти да живееш това чудо? Тогава от днес започни да се молиш с търпение.  Моли Бога да ти отнеме гнева. Моли това на всяка св. Литургия. И не ми казвай: „Какво да правя в Църквата?” Ето. Това да правиш. Ако се гневиш, ходи всяка неделя и моли Бога да ти отнеме гнева. И само заради това да ходиш на Църква, ще имаш сериозна причина да ходиш в Божия храм. И да казваш „Господи, дари ми кротост, спокойствие; да не избухвам; да не ме гледат децата и да треперят, да не ме гледа жена ми вкъщи, да я притеснявам и да създавам този тежък климат с мои викове, гняв и нерви. Господи, отнеми ми гнева!”. Зная, че ти се помоли за това. Колко пъти? „Е, колко пъти да се моля за това”. Много. Св. Амон – осем години. Ти колко години се моли? Колко дълго казва на Господ „Избави ме, Господи, от тази страст”. От гнева, яростта, блудството, пиянството, пушенето, грабежа, лъжата, любопитството. Каквото и да имаш, моли Бога и след това прояви търпение. И знаеш ли защо трябва и ти да проявяваш търпение, както правил св. Амон и всеки един светец? Защото Този, Който чакаш търпеливо, не е някой случаен, а светият Бог, Който никога не е изрекъл лъжа, а остава верен на Своите обещания и любов. Бог ще дойде в даден момент, ще ти помогне, и ти ще станеш спокоен като овчица, никога няма да се разгневиш повторно, никога няма да пиеш повторно, никога няма да пушиш повторно, ще се избавиш от твоите страсти и ще станеш нов човек. Необходимо е търпение и молитва. Очаквай и твоята спътница да се промени към по-добро. Не бързай. Не искай всички неща да станат още днес и рязко по-добри. Жена ти не е натрупала всички грешки, които има за един месец. Това са грешки на цял един живот. Това е характерът, който се очертал, затова се казва характер. Характерът се очертава в нас още от детските години. Не можем в един миг да променим тези неща. Някои съпрузи си поставят краен срок „Ако не се разберем до една година, ще се разделим!”. Ама седни, бре, детето ми! Как ще се разделиш. Чакай, прояви търпение. „Какво търпение, отче?” Ама характерът е такъв. Променя ли се така лесно? Трябва да почакаш…

 

превод от гръцки

 

Сега ще се ядосам

Март 11, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 


 

Сега ще се ядосам!

 

Веднъж един човек, който тежеше 140 кг, дойде да става монах. Висок, пълен, гневлив – викам си: „Аман, аман!“ Дойде и каза: „Отче, когато се ядосам, треперя, гневя се и скърцам със зъби!“ Веднага щом си припомнеше нещо, за което да се ядосва, започваше да скърца със зъби. Един хубав ден реши да стане монах. Изби ме студена пот и си рекох: „Пресвета Богородице! Той ще ни изтрепе! Ако дойде тук и го хванат нервите, звяр е, какво ще правим? Ще ни изтреби! Дано не идва!“ Ала дойде. Предупредих другите: „За Бога, гледайте да не му кажете нещо накриво! Ако видите, че нещо не му харесва много, дръпнете се малко назад, да видим как ще се справим с него, защото само да духне и всички ни ще изтреби!“ Какво да ви кажа. Благодатта толкова силно подейства в този човек, че сега не знае какво означава гняв. Невероятно нещо. Напълно се промени и вярвам, че вече и да иска, не може да се ядоса.

Сещам се за един старец на Света гора – Йаков, който беше юродив заради Христа. Винаги обикаляше бос, сред скалите, в снега… Носеше едно расо, което някога беше черно, но с времето избеля и цялото беше в кръпки. Някои отци решиха да му ушият ново расо. Искаха и му го ушиха, но той не искаше да го облече. Един ден го хванаха двама по-здрави монаси, свалиха му старото расо и се опитаха насила да му сложат новото, а той, клетият, повтаряше: „Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам!“ Но не можа да се ядоса – опитваше се, но беше забравил как човек се ядосва, не можеше да намери механизма на гнева и се предаде на волята на отците. Той беше велик светец. Беше и пророк.

Да не ви казвам, че един ден дойде и му дадохме да яде макарони. Имахме и гости. Той седна на земята, защото не ядеше на трапезата. Когато един отец му донесе чинията с макароните, той каза: „Момент!“, изсипа чинията на цимента и даде да я измият. Междувременно започна да яде макароните от земята, но един котарак отиде и му измъкна два-три макарона. Той започна да го гони, за да си вземе обратно макароните – и това ставаше пред посетителите. Те се смееха и не разбираха какъв е този човек.

Той почина. Беше дивен човек и се движеше в друга атмосфера. Не знам дали някога ще бъде описано житието му.

Друг случай с него. Беше март и на Света гора имаше голям сняг, намериха го някъде сред снега. Трепереше от студ, беше страшен студ. Когато го доведоха до печката, за да се стопли малко, той каза: „Слава Богу! Днес бях като св. 40 мъченици!“ Лицето му и сърцето му бяха пълни с радост, защото се удостоил с това изпитание.

Знам, че това не се предава с думи. Просто го казваме, за да очертаем пътя, че когато Бог утешава душата на човека, тази утеха надмогва всички събития от този свят и може да угаси насладите, както и скръбните събития да обърне в радостни.

 

Сватба ли е, или погребение

 

Казах ли ви историята с онзи светогорец? Има един светогорец, старец Модест, клетият, живее в пустинята, в скита „Света Анна“. Простодушен, но изпълнен с ревност. Веднъж минал край църквата „Света София“ в Солун и видял венци, тъй като имало погребение. В Гърция слагат венци, които са много скъпи. Ако починалият е някой богат, църквата е пълна с венци, украсяват с цветя, с ленти… Объркваш се, мислиш, че си на сватба… Има някакви погребални бюра, където продават такива неща, сега и в Кипър ги има. Купуват ги оттам, а ние гледаме покойниците през прозорчето или изобщо не ги виждаме. Сега нямаш пряка комуникация с мъртвеца. По-рано вземаха починалите вкъщи, обличаха ги, грижеха се за тях, целуваха ги, почитаха ги… Днес починалият е затворен в ковчега.

Този старец отишъл, видял цветята и извикал:

- Сватба ли има тука?

- Не, погребение!

- И какво е това тука?

- Това са венците за починалия.

- Колко струват?

- 5000 драхми единият.

- 5000 драхми единият? Ама това е тщеславие, прахосничество, не е правилно!

- Е, какво да правим, отче? Ние ли ще променим обичаите на света?

Той влязъл вътре.

- Къде е вдовицата?

Опечалената вдовица била отсреща. Той я попитал:

- Вдовице, какви са тия неща, които правиш? Тези неща обременяват душата на човека! Какъв е този егоизъм и тщеславие?

Той продължавал, а тя, клетата, в своята болка казала:

- Остави ме на мира, клети човече! Остави ме на мира, махни се оттук!

- Какво да се махам, дойдох да ти кажа да се покаеш и да мислиш за мъжа си!

Тогава тя извикала:

- Не издържам вече! Обадете се на 100 (номера на полицията в Гърция)!

Отецът не знаел какво е 100 и казал:

- Ако щете, обадете се на 1000!

Така и остана това на Света гора, защото, когато се върна, го разказваше…

Да не говорим, че счупи и една статуя в Атина. Отишъл в Министерството на образованието. Някой му казал, че пред Министерството има гола статуя на Афродита. Тръгнал от Света гора, пътувал с влака през нощта, отишъл и се ужасил. Върнал се обратно и отсякъл:

- Не стават така тия работи!

Взел един лост, отишъл на другия ден с влака рано сутринта и направил на прах статуята. Тя обаче била археологически паметник, хванали го на място и щели да го съдят. Съдията го попитал:

- Искаш ли адвокат?

- Не!

- Знаеш, че ще последва затвор.

- Господин съдия, аз живея в пустинни места, върху скалите. В затвора поне ще ми дават хляб и чиния ядене без пари!

- Една година и половина затвор! – отсъдил съдията.

- Какво безобразие! – извикала една жена, която се опитала да защити отеца.

- Безобразие? И на теб шест месеца затвор! – казал съдията.

В крайна сметка, оневиниха отеца, изкараха го невменяем и го пуснаха, но след това той остана шест месеца в Атина, за да ходи на свиждане на жената, като й повтаряше:

- Кой ти каза да викаш и да ме защитаваш?

Това са светогорски истории, които са свидетелство за простотата на човека, която е изключително красива. Когато човек функционира просто, неговите сили вътрешно се обединяват, от ума му изчезват всички лукавщини и сплетни на този свят и става като малко дете. Щом придобие такава простота, тогава човекът придобива голям уют, придобива вътрешен простор и свобода.

 

За уединението и утехата

 

Нека ви кажа от малкия си опит – самотата на града е по-болезнена от пустинята. Тя е много болезнена. Сещам се, че когато бях студент и живеех сам в Солун, преживях жестока самота. Градът е жесток. Страшно нещо, онази самота те убива. Да живееш в блок, с други 200 души и да не знаеш какво става около тебе, кой е пред тебе, долу, горе или до тебе… Да живееш в град, в който, за да вървиш пеша, очите ти трябва да бъдат отворени на четири, за да не те смачкат. И ако закачиш другия, няма „Извинявай!“. Ако вървиш и блъснеш другия, без да внимаваш, тозчас ще си получиш заслуженото. Живееш в такъв град, но въпреки това си изцяло сам. Жестока самота. Сещам се, че тогава казах на стареца Паисий:

- Трудно е в града, голяма самота!

Той ми отговори:

- Прояви търпение. Ако проявиш търпение там, където си, ще ти дам благословение да отидеш в Карулия (Карулия е най-суровата част на Света гора, с пещери в скалите, докъдето се стига по вериги).

Е, тогава и аз си мислех, че ще отида там…

В пустинята има утеха. Сещам се за един приятел пустинник, беше математик. Заваля сняг. Четири метра сняг, всички бяха блокирани. Няма го Харитон. Той дори храна не беше взел със себе си. След двадесет дена успях да отида да го видя. Попитах го:

- Какво става с тебе?

- Добре съм!

- Как изкара толкова дни сам?

Бях първият човек, когото виждаше от седемнадесет дена. Каза ми:

- Трудно ми беше. За пръв път живях толкова дни сам в пустинята, в гората. Напълно сам, да не виждаш нищо! Както бях самичък, в килията ми дойде едно котенце и почувствах такава радост и утеха от това, че… го сметнах като дар, изпратен от Бога, за да ми прави компания.

Разбира се, това е човешката страна, но тя има и друго измерение. Сред жестокостите на града трудно намираш утеха.

 

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“ Ловчанска митрополия

 

Спомени със св. Паисий Светогорец

Март 6, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети



Цялото зло идва от неверието. Когато човекът не вярва в Бога, иска уж да се зарадва, да погуляе в живота си. Затова и пада във всички грехове.


Най-важното нещо е да мислиш за другия човек. Да поставяш себе си последен, да не зачиташ себе си. Това е основата на духовния живот.


Божията благодат не идва така. Идва при този, който се подвизава със себеотрицание, с благородство, с любочестие, със смирение. Христос е сложил щепсела в контакта, но кабелите ни са ръждясали и Божията благодат не може да мине. Нека изчистим ръждата от кабелите, т.е. да отсечем страстите си, да се подвизаваме за придобиването на добродетелите и тогава ще дойде Божията благодат.


Когато човек започне духовния живот, Бог не му позволява – от любов – да узнае греховността си, но и нито даровете и благодеянията, които му оказва, за да не се отчае, особено ако е чувствителен.


****


- Отче Паисие, какво да правим с молитвата? Имаме работи, уроци, занимания. Не ни остава време. И идва вечерта, уморени сме, изтощени сме и не е лесно.


- Имайте малко кураж, малко сила за молитвата, а не да прахосваме всички сили за светски неща. Плода да давате на Бога, не черупката. Ние имаме нужда от Бога, не Той от нас. Бог иска да има хора, които да се молят. Той може да се намеси в живота ни, но не иска да даде права на дявола. Не че има нужда от него, но, ето, това е благородството на Бога.


- Геронда, какво да казваме в молитвата? – попита С.


- „Господи помилуй”.


- Само това?


- Да, включва всичко.


С. настояваше.


- Ама, геронда, аз искам да кажа това, което ме занимава, отделно на Бога.


- Знае Бог от какво имаш нужда. Не е нужно да Му го казваш.


С. отново настояваше. Старецът го прекъсна и с усмивка му каза:


- Бре, благословени, кажи „Господи помилуй”, съдържа всички витамини!


- А когато имаме помисли?


- Помисълът е телеграма на дявола отвън. Нямаме го в нас. Това, което трябва да правим, е да прогонваме помисъла, да не го държим. Нито да подхващаме разговор с дявола, защото и всички адвокати на света да се съберат, няма да се справят с едно дяволче.


Можеш да накараш дявола да се моли и да прави добро. Как? Когато ти внушава помисли, ти се моли. Ако дойде отново, да казваш: Добре че ми припомни Христос, дяволе! Така той ще каже: виж, вместо да му правя зло, му правя добро, и така ще се махне.


Ако чувстваш Божията милост като нужда, тогава молитвата ще те отморява, ще е смирена, а не принудителна. Молитвата е съприкосновение, общуване, не е искане. Нейната цел е съприкосновението с Бога, независимо дали спиш или си буден, продължаваш да се молиш.


Съвършенството не за всички е едно и също. Припомнете си притчата за талантите. За един отличното е 10, за друг 2. Ако този, който е взел 10 таланта, ги направи 9, е по-лош от този, който е взел 2 и ги е направил 4.


Авва Исаак говори за най-дълбокия смисъл на живота. Мнозина, които се намират в психиатриите, дори и християни, се намират там, защото не са схванали най-дълбокия смисъл на живота. Тези, които четат авва Исаак, могат да се изцелят. Някои са се разболели, защото не са успели в следването, в професията и т.н. Ама благословени човече, това не те лишава от Рая. Ако нямаше други светоотечески текстове и съществуваше само авва Исаак, щеше да ми е достатъчен, нямаше да искам други текстове.


Старецът не само познаваше много добре авва Исаак на теория, но и опитно преживяше написаното от него. Спомних си онзи откъс от авва Исаак. „Какво е милващото сърце? Възпламеняване сърцето на човека за цялото творение: за човеците, за птиците, за животните, за демоните и за всяко създание. Когато човек си спомня за тях и ги погледне, очите му проливат сълзи от голяма и силна жалост, обземаща сърцето му. И от голямо търпение сърцето му се свива и то не може да понесе или да слуша, или да гледа каквато и да е вреда или малка печал, претърпявана от създанията. Поради това ежечасно възнася молитва със сълзи и за безсловесните, и за враговете на истината, и за причиняващите му вреда, за да бъдат запазени и очистени; също и за природата на влечугите се моли с голяма жалост, която се поражда в сърцето му без мярка, уподобявайки се по това на Бога.”


Бях чул, че старецът не издържа да гледа „каквато и да е вреда”. Един монах ми беше казал, че можел да види и една убита мравка, и сърцето му да изпита болка до сълзи.


В онзи час преживяхме нещо трогателно. Както ни говореше, скочи и се втурна 3-4 метра по-нататък. Какво беше видял? Няколко мравки бяха хванали една голяма оса и я влечаха към гнездото си. Той взе една съчка и се опитваше да разгони мравките. Не успяваше. Наведе се на земята, взе ги в шепата си и започна да ги раздухва силно. Но отново не постигна резултат. Отиде до кладенеца, извади вода с кофата, хвърли ги вътре и изля водата на земята с молитва, да не би случайно да… се удавят. Наистина осата се освободи и той самият се върна радостен.


Между временно дойде един богослов на средна възраст. И той седна с нас, но не беше вежлив. Започна да говори за различни неща. Бяхме започнали да се гневим. Искахме да му кажем, че дойдохме да чуем стареца, не тебе. Старецът Паисий остана несмутим. Наведе смирено глава и го слушаше. Богословът навярно разбра нашето недоволство и спря. Не след дълго си тръгна. Старецът имаше да каже добра дума.


- Много добър богослов е и вярващ човек. Идват мнозина тук. Не искам любопитните, тези, които нямат духовни интереси. Вчера, Разпети Петък, бяха дошли двама и чакаха два часа. Не им отворих. На Разпети Петък, чедо мое, ние се разпваме.


Той разреши едно мое недоумение. Старецът не се появи въобще на службите на Разпети Петък и с моя оскъден ум не можех да си го обясня. Старецът обаче имаше друг типик. Само той и Бог знае какво живееше през онзи ден. „Ние се разпваме” казваше много често.


Сега, когато сте млади, трябва да отхвърлите страстите. Ако остареете, няма да можете да ги победите. Завчера чистих няколко картофа, които бяха пресни. Обелката сама падаше, много лесно. Преди дни имах остарели картофи. Опитвах се и трудно ги чистих с ножа. Да не говорим, че половината не ставаха. Сега, когато сте млади, да се подвизавате. Ако остареете, ще ви пречи дори и вятърът, който минава през ключалката!


Разговорът се насочи съм брака. Старецът каза:


- Да не гледате външната красота на жената или богатството, а дали има доброта и страх Божий. Страх Божий не означава ужас, а благоговението, уважението, което детето има към баща си. Веднъж дойде един „благочестив”, готов да се разведе с жена си. Имаше и две деца. Животът му с нея бил непоносим. Ходил при много духовници в Атина и всички му казвали да прояви търпение и ще придобие венци от Бога. Попитах го защо се е оженил за нея и той ми отвърна „заради красотата й”. Това бил критерият. Казах му тогава: „Каква награда очакваш да получиш? Съд ще получиш и осъждане от Бога. Върви да се помолиш, да се покаеш и да поискаш прошка.” Наистина го направи. Всичко се промени и сега живеят щастливи.”
Отците много правилно увещават младите да се оженят млади. Децата се задушават в учене и се отчайват. Гледайте да се ожените млади. Знаете, когато някой е на 30 години, 30 (други човека) го карат да се ожени. Когато е на 40 г., 60 човека го карат!


****


Старецът ме попита за свещеническото училище. Казах му няколко неща и изразих някои мисли и размисли за начина, по който работи и за неговите ученици. Той каза това, че завършилите свещеническите училища (семинарии) трябва да отиват за три години в манастир. Да четат, да се помолят, да живеят с отците и след това да проповядват от своя опит и преживяване. Днешните проповедници са плитки и предават плитки неща. Богословието се превърна в мозъчна наука. Както правистът и филологът преподава своята наука, така и богословът неговата. Затова и не се променя светът. Проповедта се превърна в предаване на знания, затова и хората остават жестоки. Казват, че хората имат нужда. Нека имат. Да излязат малко свещеници, но да са достойни. По-добре е в едно село да се служи един път в месеца. Селото, което няма поп, Бог го управлява. Селото, което има лош поп, дяволът го управлява.


И безбрачните трябва да остават в манастири, не в апартаментите. Може някой да приеме малка схима, да живее в манастира и с благословението на стареца да работи в света. Но да се занимава с едно нещо. Днес свещениците имат 4-5 отговорности и 3-4 заплати, без нищо да сварят (да направят).


Когато бях малък в Коница, четях жития на светиите. Веднъж се бях разболял тежко и трябваше да пия мляко, но понеже беше пост, не исках и се опитаха насила да ми дадат. Сметнаха, че книгите, които чета, ме провокират да правя тава.


Започнаха да ми ги късат и да ме гонят. Тръгвах си и аз от вкъщи и отивах да чета тайно в гората. Книгите криех в хралупите на дърветата и на следващия ден отивах и продължавах. Приятелите ми ми се подиграваха и ми казваха: отче Исаия, Акакий, Аввакум. . .


Тук наоколо в Капсала (Света Гора) и другаде живеят свети и простодушни старчета. Малко по-надолу живеят двама старци румънци. Единият е на легло. Другият му служи. Трудно е и за двамата. Бог не ги оставя. Веднъж един Ангел слязъл и им казал: „Ти да имаш любов и ти (болният) търпение”. Когато им дават нещо, правят всичко, за да се отплатят. Ако им занесеш например един килограм портокали, ти казват: „А, брата, ни донесе един килограм портокали. Струват 15 драхми. Следователно трябва да направим 15 броеници за брата (т.е. да се молим за него), който ни ги даде”. Струва си да се запознаете с тях.


превод : Константин Константинов

Да ви разкажа една история от Света гора

Февруари 19, 2019 in Беседи, Начална страница


 

Какво е, прочие, Павел? Какво е Аполос? Не са ли те служители, чрез които вие повярвахте, и то колкото всекиму от тях Господ е дал?

 

Какво сме ние всички? Слуги, дякони на Бога, и вършим Божието дело: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте“.

Не ние, хората, вършим Божието дело, а Бог върши делото, ние сме прости хора, смирени, слаби, нищожни, имаме конкретно служение, Бог ни е поставил да вършим това служение в Църквата, да изповядваме хората, да преподаваме Божието слово, да извършваме св. Тайнства. Добре. И какво означава това? Ние сме смирени слуги на Църквата, но Бог върши всичко и трябва да знаем това и да не правим противното, защото това говори за духовно младенчество. Църквата не е човешка институция, където всичко зависи от качеството на нейните служители. Както казваше един успял собственик на магазин, който искаше да предаде бизнеса на децата си и да ги научи на някои тайни, например как да имат клиенти. Той им казвал:

 

- Когато дойде клиентът, го черпете! Казвайте му: „Изпий една оранжада!“ Почерпете го с локум, ракия, кока кола, вино, дайте му някакъв подарък!

 

Децата, млади хора, реагирали: „Е, ако иска нещо да купи – да купи, ако иска да пие вино – да отиде отсреща!“. Така казвали. Но за шест месеца магазинът се опразнил и никой не стъпвал. Дядото се върнал, започнал с ракията, с виното, почерпките и локумите и клиентелата се върнала. Това – да. Ако Църквата беше човешка институция, добре ще отидем там, където са добри служителите, но Църквата не се крепи върху „интелекта“ на своите служители, а върху Божията благодат. Една св. Литургия, която служи един свещеник, има същата сила, с която може да я извърши и всеки друг свещеник, независимо дали е свят или грешен. Защото Христос върши действието. Сега, дали свещеникът е свят или грешен, е негова работа, той ще се осъди или ще се спаси.

 

Следователно Бог е Този, Който действа в живота на църквата и трябва да се чувстваме чеда на Христовата Църква, а не да се отъждествяваме с човешки лица, макар че са необходими – каквито са нашите духовни отци, учители и духовници, от които имаме голяма духовна полза и които ни укрепват.

 

Понякога и вярата, с която доближаваме един човек, има значение. Духовникът изповедник може да е свят, но може да отидем с неверие при него и да не получим нищо. Духовникът може да е грешен, но ако попиташ с вяра, ще получиш отговор от Светия Дух.

 

Да ви кажа една история от Света гора. При стареца Паисий отиваха много хора. Ние живяхме известно време в манастира Кутлумуш. Имаше табели, на които пишеше „Към стареца Паисий“ и по пътечките се стигаше до него. Хората губеха пътя, хлопаха на килиите на всички отци: „Тук ли е старецът Паисий?“. Не. „Къде е?“. По-надолу. Хайде, монахът влизаше вътре да върши своето ръкоделие, да си отпочине, да върши духовните си занимания, но на вратата пак се хлопаше: „Тук ли е старецът Паисий?“. Не. „Къде е?“. По- надолу. Това ставаше по сто пъти на ден. Другите отци се бяха възмутили. Имаше един дякон Нифон, много възрастен, мисля, че беше осемдесет годишен, три пъти по-голям от мене на ръст, много забавен, изключителен. Килията му беше първата, на която хлопаха всички. Тя беше насред пътя. В даден момент и той се възмути. Хората го попитали и той казал:

 

-Тук е, бре деца, аз съм старецът Паисий!!!

 

Е, те повярвали.

 

- А, благословете, Геронда!

 

Седнали около него, седнал и той по средата и им казал пророчества, откровения, други неща, каквото можете да си представите. Те се зарадвали, въодушевили се, той ги почерпил, дал им разни неща. Казал им шеги, беше и шегаджия. Хората след това се върнаха в манастира. Бързо дойдоха. Попитах ги:

 

- Ама ходихте ли при стареца Паисий?

 

- А, отче, намерихме го от първия път!

 

- Добре, пътят до там е половин час и още половин час – да се върнете.

 

- Колко време ни нямаше?

 

- Половин час.

 

- Но ходихме!

 

Господи помилуй!

 

- Добре, разговаряхте ли?

 

- Разговаряхме! УУУ! Каквото искахме ни каза! За живота на всеки, ама колко мъдър човек! Колко ценен!

 

Едно дете, което беше с тях каза:

 

- Не е ли много пълничък?

 

- Пълничък?! Старецът Паисий? – зачудих се аз.

 

Та той е слаб като щиглец!

 

- Отче, много е пълен! Твърде много. След като коремът му започва от врата – каза детето.

 

Хм, нещо не е наред, си казах аз.

 

- Добре, вървете да си починете и утре ще говорим отново.

 

Пратих ги в архондарика. Изхвърчах долу при дякона Нифон и му казах:

 

- Геронда?

 

- Какво, бре?

 

- Минаха ли оттук млади хора, близо двадесет души?

 

- Минаха, разбира се!

 

- И какво стана?

 

- Какво стана?

 

- Да ме подлудят ли? Който ме пита къде е старецът Паисий, как да го намери, му казвам:

 

„Тук е Паисий, питайте ме каквото искате!“. Седнах и казах и пророчества и откровения, всичко им казах!

 

- Бре, благословени човече, какво направи!

 

Тръгнах и отидох при стареца Паисий.

 

- Ако знаеш какво стана днес!

 

Той се превиваше от смях.

 

- Бре, детето ми, много е добър дякон Нифон! Избави ме от главоболието, което навярно щях да имам с двадесет души!

 

Но в крайна сметка старецът наистина им говори по Бога, защото и те имаха вяра. Старецът се вдъхновил и наистина им казал важни неща, без да е пророк. Добре, от дете беше на Света Гора, смирен човек, много добър човек, златен, пълен – да, но ние пълните сме златни! Не сме хърби. Не гледайте светците, които били слаби – те били слаби, понеже били святи!

 

Един психиатър ми го обясни и много се успокоих. Той ме попита:

 

- Отче, защо много свещеници са пълни?

 

Казах:

 

- Наистина, изглежда не се движим достатъчно.

 

- Не, отче! Това е така, защото сте спокойни хора. Човекът, който е спокоен, който не се гневи и не избухва, той напълнява, докато ние цял ден имаме нерви, нерви, как да качим килограми?

 

Казах му:

 

- Имаш право. Ние, слава Богу, се ядосваме един път на всеки два-три месеца!…

 

Какво да правим. Посмяхте се и днес. Както завчера ми каза една госпожа от Атина по телефона:

 

- Отче, слушам беседите ви, ама колко са хубави, как само се смея, когато ги слушам!

 

Казах и:

 

- Госпожо, наистина!

 

За смях не можеш ги стигна. Но за всичко друго нищо не струват.

 

Източник: “Думи за живот” издава храм “Св. Кирил и Методий” – гр. Ловеч

 

Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

Февруари 12, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Разговор на Манолис Мелинос с отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст” на манастира Кутлумуш

Манолис Мелинос: Скъпи мои читатели, удивлявам се на суровия живот и жестоките духовни борби на монасите, особено на светогорските старци, и се питам как са достигнали до такива висоти на добродетелите. Монахът се отрича от всичко, заради Единия Бог! Отрича се от семейство, от имущество, от себе си…

Със своето смело себеотрицание монахът се стреми към пълнота. Той не напуска света от страх или защото не желае да живее в него, а защото е привлечен от възвишения духовен живот. С други думи, единственият смисъл на монашеското отричане от света е в избягването на всичко онова, което може да попречи на душата му да търси Бога.

Следването на монашеските обети е свързано с непрестанна тежка борба, с „проливане на кръв”, със спадове и ново възправяне чрез молитвата, която е единственият път, теглещ монаха към висините, особено, когато хоризонтът е затворен… Чрез нея, монахът вдъхва небесен въздух, който го очиства, избавя, освежава и непрестанно го обновява.

Спирайки до тук, давам думата на многоуважавания отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст”, който, надявам се, ще ни разкаже повече за светогорския живот и за светогорските старци.

– Отец Мойсей: Нека благодарим на Бога за духовния повод на този наш разговор. Аз внимателно изслушах Вашето изключително точно и ясно въведение и ще използвам това, че споменахте за дадената ни велика привилегия на молитвата, за да кажа няколко думи. Тук, на Света Гора, ние опознахме хора, които се молеха не само за себе си, но и за цялото човечество. Опознахме хора, които се молеха и за онези, които не се молят, които се молеха и за онези, които не искат да се молят, молеха се и за онези, които не бяха и помисляли да се молят, молеха се за онези, които не могат да се молят, молеха се и за онези, които се молят! Молитвата им беше молитва за цял свят, за цялото творение, за всички хора и най-вече за онези, които страдаха, които просеха молитви и за които молитвата беше много нужна.

Старецът Паисий ни е казвал, че има тетрадки, пълни с имена, в които записва болни хора – и то по болести: отделно болните от рак, отделно сърдечно болните, отделно наркоманите, отделно пострадалите при катастрофи. Ден и нощ той споменаваше хиляди имена…

Една сутрин мой познат и аз посетихме  килията на стареца Паисий. Той четеше Псалтира и Евангелието и ни разказа как св. Арсений Кападокийски, на когото той беше първият и най-добър биограф, четял за всяка болест подходящ откъс от Евангелието и подходящ псалм и след горещата му молитва, Бог му отговарял, извършвайки чрез него чудеса. След разговора с него, ние си тръгнахме, за да го оставим с неговата приятелка – молитвата и с неговия приятел – изучаването на Божието Слово. Малко преди да вземем благословение за тръгване, човекът, който беше дошъл с мен, го помоли следното:

– Молете се за моя брат, който почина. Името му е Спиридон.

Старецът му отговори, хвърляйки го в почуда:

– Вече се моля!

Онзи изненадано рече:

– Отче, но аз не съм Ви казвал името му. Направих това току-що.

Старецът му отговори:

– Виж, всяка вечер оттук тръгва една дълга „композиция”. В първите вагони слагам болните, на които им предстои скорошна операция, после учениците и младежите. На края, в големите вагони, поставям починалите, защото те имат голяма нужда, по-голяма от онези, които са живи. За починалите трябва да се молим много. И тъй, след като тази композиция вече пътува, защо да има празни места?! И без това вече поменавам Георги, Александър, Василий, казвам и Спиридон, но поменавам и всички Георгиевци, и всички Спиридоновци и така включвам и твоя брат.

В този простодушен отговор се разкриват велики богословски дълбини, а именно фактът, че в часа на молитвата, няма индивидуализъм, защото няма и индивидуално спасение. Ние не се спасяваме като индивиди, като единици; спасяваме се като патриаршия, като епархия, като енория, като семейство, като манастир, като общежитие, като братя. Нашите взаимни отношения, нашата взаимна молитва, имат последици за цял свят. Моят грях или моята добродетел имат последици за цялото Тяло (за Църквата), позитивни или негативни. Затова молитвата на подвижника има дълбок богословски смисъл; тя е свързана с цялата вселена, с цялото творение.

– Отче, днес хората, които се задушават от множество проблеми, търсят старци, за да има на кого да се опрат и за да почерпят сили от техния опит. Много често те ни молят да им посочим благодатни старци, от които биха могли да получат помощ.

– Съществува опасност към всичко това да се пристъпва като към фолклор, да се гледа на него само като на един хубав обичай. Често тези неща са само повод за свободен разговор, така че някой, седейки със скръстени крака по светските салони, да говори за богоносните старци, с които се е запознал и така, чрез познанството с някои свети лица, някак да растат и неговите „акции”… Казвал съм вече, и искам да повторя, че светостта не е заразна. Нито от един от всички тези преизпълнени с благодат хора, от трижди благословените старци, които споменахме и които бихме могли да споменем, благодатта не се пренася, ако ние не решим и не пожелаем твърдо да обикнем Бога и да постоянстваме в тази любов и в това свое желание… (…)

Блаженопочившият старец Ефрем от Катунакия казваше: „Душо моя, и входният билет ще замине безвъзвратно”, искайки да каже, че в такива случаи, от посещението на Света гора няма никаква полза. Но не мога да не кажа и това, че повечето хора – когато става дума за младежи, това е особено радостно – си тръгват от Атон, преживели една блага промяна. Това е утешително за нас, монасите. Прославяме Бога за това, че и ние поне малко сме допринесли за духовното преобразяване на хора, пред които е животът. Благодарим му, че дава такива възможности и такива благодатни промени в душите на младите.

Света Гора е и си остава купел на ново кръщение за мнозина, които са нейни постоянни жители или пък посетители и поклонници.

Понякога при стареца Паисий идвали хора, които се учудвали, научавайки за чудесни случаи от живота на светците, например на свети Симеон Стълпник, който живял върху стълп цели четиридесет години и казвали: „Тогава ние сме загубени, спасението е недостижимо за нас”. Старецът ги укорявал, казвайки им: „Не сте разбрали това добре, защото ние не четем синаксарите, за да загубим надежда и да изпаднем в отчаяние, а за да се ободрим, да се подкрепим и да добием надежда, която ще ни помогне в нашия личен подвиг, в нашето възкресение и преображение. Ако свети Симеон Стълпник е преживял четиридесет години върху стълп, ти сдържай четиридесет минути гнева си, т.е. прави нещо, което е по твоята мяра. Ако тези свети хора са оставили родителите си, напуснали са своите братя, приятели, отказали са се от светлите успехи, които сигурно биха постигнали в света, откажи се и ти от онова, което те отделя от Бога!”

Патерикът и всички тези духовни четива и разкази за старци са добри, когато дават резултат, когато се превръщат в трамплин, в будилник, който ни събужда, за да станем и да намерим онзи малък процент на наша лична отговорност, според мярата на нашите възможности, да намерим онова, което можем да принесем, да предложим онова, което можем, а не невъзможното за нас. Те не са писани, за да се обезсърчим и да изоставим онова, което ни е възможно, без да го извършим. Това е много важно и именно то трябва да се търси. И тъй, наистина е много приятно да се говори за тези свети хора. Но трябва да ви призная, че всеки път, когато чета или слушам, или гледам такива хора, съвестта ми ме бичува, че не правя нищо, за да придобия и аз нещо от техните добродетели, че не използвам възможността, която ми е дадена, че не предавам себе си напълно на Бога, за да се приближи и Бог до мен. Защото, ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас, но първата крачка трябва да направим ние, за да покажем, че наистина жадуваме за Него и че Бог не е нещо маргинално, някой, за когото се сещаме, когато сме в нужда. С тези прости и скромни, но сърдечни мисли, вярвам, скъпи мои в Христа братя, желая и се моля, тези наистина хубави разкази за благодатните старци да ни служат за малък отдих, но и за покаяние и поправяне. Тези хора – старецът Паисий и останалите старци – са били като нас. Били са обикновени хора, живели са в нашето време. Неотдавна починаха. Много от тях са живи и до днес. Факт и велика истина е, че ако спрат да съществуват такива хора на светостта, добродетелите и молитвата, вече няма да има смисъл от съществуването на света.

Блаженството на преобразените и възродени вярващи принадлежи и на хората от нашето време, но – повтарям – за такова нещо са нужни решителност, подвиг, трезвеност, вдъхновение, жертва – неща, които трябва да си признаем, ги няма у нас. Блажено починалият старец Паисий често повтаряше: „Бог се открива на юнаците!” (…)

– Всекидневно, във всяка минута, ние се сблъскваме с хиляди мъки и неволи. Това са най-вече лични, семейни и професионални проблеми, но общото между тях е притеснението, което ни завладява. От светогорските отци ние търсим слова на наставление и утеха. Какво има да ни каже по този въпрос от своя духовен опит един светогорски монах?

– Ще ви кажа това, което казваше отец Паисий: „Какво може да ни се случи на нас монасите, когато излезем от своята килия и се запътим към Карея или някой друг манастир? Най-много някой трън да ни скъса расото. Но вие, миряните, когато излизате от своя дом, трябва многократно да се прекръстите. И като се върнете, пак трябва много пъти да се прекръстите, защото преминавате през многобройни подводни гребени, през различни опасности и, ако имахме духовно зрение, бихме видели и разбрали, че нашият живот е едно непрестанно чудо: а именно това, че се спасяваме чрез множеството различни проблеми, с които се сблъскваме и през които преминаваме…”

Молитвата, скъпи мой брате, няма определено работно време. Целият ден и целият живот на човека е възможност за молитва, арена, на която човек е призван да се бори. Свети Василий казва, че думите „непрестанно се молете” загатват за Божието вездесъщие, за Неговия постоянен покров над цялостния ход на нашия живот. Помненето на Бога, на Неговите благодеяния е молитва. Когато човек се измъчва от помисли и тревоги, може да насочи своя ум към Бога, да си припомни многото благодеяния, които му е сторил Бог и това да стане повод за благодарност и славословие, което е най-добрата молитва. Отец Тихон, наречен Светогорец, от когото отец Паисий приел велика схима, казвал: „Едно “Господи, помилуй” струва 100 драхми; едно “Слава Тебе, Боже” – 1 000 драхми!”

И наистина, славословието е белег на благодарния човек и на голямото сърце, което се жертва и живее за другите, а не за себе си. (…)

– Старецът Паисий е избягвал да се изказва публично, да се показва на обществени места. Много от посетителите си той е изпращал при техните собствени духовници. Вие, който сте го познавали и рядко някой друг го е познавал, какво бихте ни казали за това?

– Има други отци, които го познаваха много по-добре от мен. Да, нашите килии бяха много близко, една срещу друга. Делеше ни един овраг. Мога да кажа, че наистина дворът на килията му всеки ден беше препълнен от множество хора, които търсеха от него благословение и съвет. Отец Паисий наистина имаше обичай да казва „Вървете при своя духовник, а на мен оставете своите имена, за да се моля за вас”. Бдеше всяка нощ, за да спомене хилядите имена на всички хора, които му поверяваха проблемите си… Това правят и други старци тук, на Света Гора. Те опитват да свържат хората с изповедта, с техните духовници, с техните енории, защото от чисто практична гледна точка да се посещава често Света гора е много трудно. Старците се радват, когато хората живеят светотайнствен живот в своята енория. Старецът Паисий имаше това за правило и постоянно подтикваше към това всички, които го посещаваха. Същото правеше и о. Ефрем от Катунакия и всички останали свети старци.

– Отче, моля Ви да ни кажете нещо повече за общите черти, които са имали светогорските старци (Паисий, Йосиф Исихаст, Порфирий Кавсокаливит, Софроний Сахаров и др.). Можем ли да намерим някакъв общ елемент в техния начин на живот?

– Да, мисля че първото нещо, което без затруднение бихме могли да кажем е, че те имаха и имат онова, което съществува при всички Божии люде – любовта към Бога и произтичащата от нея любов към хората. Тази любов се изразяваше на първо място чрез молитвата, чрез непрестанното им молитвено застъпничество за всички хора и най-вече за онези, които им бяха поверили своите проблеми.

Друга обща черта на онези отци, които споменахме, но и на онези които не сме, а са познати по своята добродетел на Света Гора и извън нея – беше тяхното смирение. Всеки от тях смяташе смирението за върховна цел на своя живот. Никой от тях не желаеше слава и чест. Никой не желаеше да се изказва, да се натрапва. Този начин на мислене ги издигаше духовно. Ако видим за някого, че иска да се изказва и показва, че иска за него да се говори, значи нещата не стоят добре.

– Старецът Паисий твърдеше, че съществуват т. нар. голи подвижници, които живеят скрити от човешки очи и в състояние на духа от преди човешкото падение. Освен тях съществуват ли на Света Гора отшелници, до които е трудно да се стигне, отшелници, които живеят „по планини, пещери и земни пропасти” (Евр.11:38).

– Онова което е сигурно и което никой не може да отрече е, че има Божии люде. Те могат да се намират и посред Карея, и в пристанището на Дафни. Могат да се срещнат в някой манастир, как палят кандилата или почистват двора, или приготвят храната, или слагат трапезата. Никой от тях няма върху себе си етикет с надпис: „Обърнете внимание, аз съм този и този! Стигнал съм до там и там, имам такава и такава степен на духовност”. Духовността обича да е невидима, тайна, скрита. Рекламата, а още повече саморекламата показва, че човекът не върви добре, няма добродетел. Най-големите светци на Църквата са се смятали за първи между грешниците!

Хора на светостта съществуват. Ние може да ги срещаме всеки ден, но да не ги познаваме, по-точно да не ги разпознаваме. Само един свят човек, един духовен човек, в чийто собствен живот са се възцарили добродетелите, може да ги разпознае, да разговаря и общува с тях. В наше време няма много затворници и скрити подвижници. Техният брой много е намалял, но със сигурност свети хора има. Когато светите хора, хората на молитвата изчезнат, тогава няма да има смисъл от съществуването на света и Бог ще оттегли своята милост от нас. На молитвите, моленията и протегнатите ръце на светците ние дължим своя живот и благодарение на тях светът продължава да съществува.

 

Източник: “Чуваjте душу”, Православна мисионерска школа при храм Свети Александър Невски, Белград, 2005 г.

Смирението е идеалът на християнския живот

Януари 30, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Хората мислят за себе си, че са нещо, но човек е нищо. Владика Николай казва: Какво е човекът? „Една торба смрадливо месо и нищо повече“. Нищо. Многознайко. Не разбира, че е оръдие… в ръцете на падналите духове.


Господ прави с нас каквото иска, но ни е дал поле за действие, където можем да мислим и да се определяме дали желаем доброто, или не. Духовете са паднали още преди сътворението на човека. Не са запазили своето състояние. Човекът е създаден в края на творението, последен, за да е негов венец, и господарува над материалния свят.


Материалният свят – космосът, не е бил в такова положение. След грехопадението е станал груб и тленен. Но въпреки че е такъв, светът има своята красота…


Нашите прародители са били безсмъртни. Не са зависели от времето и пространството, както сега зависим ние. Движели са се като мисълта… След падението всичко се разрушило. Бог, Който целият е Любов, знаел, че разумните същества няма да могат да запазят своето състояние и им дал времето от Сътворението до Страшния Съд да се опомнят и върнат в лоното на своя Родител. Да се съединят с абсолютното Добро и абсолютната Любов.


Но ето, на хората им харесва повече злото, отколкото доброто. Паднала природа! По-лесно е да се мисли за злото, отколкото за доброто, но в злите помисли няма мир и покой. Колко голямо е нашето падение! Страшно! Не можем да дойдем на себе си, не можем да направим нищо за себе си. Въобще нямаме съзнание за това колко ни тероризират умните сили. Смятаме, че това са наши мисли. Мъчат ни завист, злоба, ненавист. Тирания на тираниите! Душата не иска това, но не може да се освободи. От малка е навикнала и злото е пуснало дълбок корен в нея. Необходимо е да се изхвърли всичко това. Трябва да се превърнеш в любов. Да бъдеш абсолютно мирен и тих. Но това не е лесно, страшно е човешкото падение!


Човек не може без Божията помощ

Човек не може без Божията помощ. Твърдоглавият човек си мисли, че знае нещо. А всичко наоколо е тайна Божия. Дори за себе си сме тайна. Не знаем какво сме, откъде сме дошли, къде отиваме? Що за същество е това, което мисли, движи се и говори. Прави нещо, но само не знае как. Каква тайна е това? Как работят вътрешните му органи без негова воля, и то съвършено? Със своите помисли човек разрушава всичко.


- Болестите идват от греха?

- Причината за болестите са в мислените падения. Всичко е от мисълта. Обикновено ние имаме и добри, и зли помисли. С каквито мисли се занимаваме, такъв ни е животът. Духът се храни от мислите, а тялото – с физическа храна.


- Съществуват ли наши мисли и мисли, които ни се внушават отвън?

- От всички страни ни се внушават помисли. Ние живеем сред мисловни вълни. Ако можехме да ги видим, щеше да ни се открие страшна мрежа. Всеки от нас има в себе си „радио-приемник“. Човекът е много по-прецизен „приемник“ от радиостанцията и телевизора, само че функциите на ума му са повредени. Колко прецизно и възвишено битие е човекът! Но ние не можем да ценим това. Не успяваме да се включим към Извора на живота, за да чувстваме радост. Врагът постоянно ни подмята помисли. На свети Антоний Господ открил мислената мрежа, която ни обкръжава. Виждайки я, той въздъхнал: „Господи, кой може да избегне това?“. Чул глас: „Само смирените и кротките“. Тях дори не ги докосва. Смирените и кротките са причастни само на мира и тишината.


из книгата: „Мир и радост в Светия Дух“

 

Бог не дава добродетелите в пакет

Януари 23, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Спомени със св. Паисий Светогорец


- Да славим, братя мои, Бога, че ни е удостоил да приемем ангелската схима. Само дето трябва да се трудим с любочестие. Да обикнете килията и вътрешния труд, за да помогнете след това положително на хората. В противен случай ще се опитате да изпълните вакуума със светски неща, които не изпълват душата, а я задавят с повече тревога, защото светските неща нямат кислород. Виждам в нашата епоха много и добри младежи да се посвещават на Христос, но да не се напрягат с любочестие и да не се подвизават светоотечески, а само четат светоотечески книги, и не напредват.

Гордостта прави труден живота ни и ни терзае. Да не се доверяваме на себе си, нито да имаме самоувереност. Виждате от природата, например ехидната. Има самоувереност. Докато всички други змии веднага щом те видят, бягат, тя не бяга. Седи там, чака, съска и те подготвя да я удариш. Лошо нещо е самоувереността.

Някога дойде един баща, който беше отчаян. Детето му имаше увредено око. Другите деца му се подигравали и го иронизирали. Завел го на психолози и казали на бащата да го облича с хубави дрехи, да не се лишава от нищо, за да не се различава от другите деца. Ситуацията обаче ставала по-зле. Казах му да му даде да чете жития на светиите. Наистина го направил. Виждайки гоненията и страданията на светците, малкото дете поискало да им подражава. Вече не само не се разстройвало от своите съученици, а стигнало дотам да ги закача, за да го иронизират!

Искаме от Бога да ни даде смирение или други добродетели. Но как ще ни даде Бог смирение? Ще ни каже: вземете 5 кг. смирение? Не, Бог не дава добродетелите в пакет. Ще ни даде възможности за смирение. Ще ни го даде с някой чепат човек. Или ще отнеме за малко благодатта от игумена, и така ще ни се скара несправедливо. Ако приемем това, лека полека ще дойде смирението. След това ще прати благодатта на игумена и ще разбере… или молим Бога за чистота. Как ще я придобием? Чрез изкушенията. Във всички добродетели полагаме изпити. Нека се подвизаваме да вземе малко повече от основната оценка.

Ако човек обича себе си, тогава се изолира от Бога. Сякаш си поставя изолация. И този, който мисли само за себе си, Бог не мисли за него.

Виждате, благодатта издава смирения. Смирения дори и егоистът не го безпокои. Горделивият се дразни от горделивия, докато от смирения извлича духовна полза, защото има Божията благодат.

Днес хората бързат да сварят във всичко. Работа цял ден, тревога, търчане. И когато свършат работата, бидейки изморени, замаяни, вземат волана и шофират колата. Опазил ни Бог и нямаме повече катастрофи. Дойде един човек, глава на семейство и ме попита какво да прави. Има три коли и срещаше много трудности. Казах му да задържи само едната, по-малко да пътува, защото три коли са много разходи. Колкото повече улеснения търсим, толкова повече затрудняваме живота си.

Християнинът и много повече монахът трябва да има любочестие. Да се подвизаваме да влезем в Рая не от страх от ада, а за да не наскърбим Бога.

Днешните младежи се затрудняват да тръгнат напред. Маслото в двигателя е замръзнало и гумите са квадратни. Но благият Бог не съди греховете на днешните младежи с греховете на младежите от по-стари епохи.

Един човек беше дошъл в каливата и хлопаше да му отворя. Видях го през прозореца и казах: три пъти разговарях с теб. Не е нужно сега обсъждане. Само една броеница. Той хлопаше постоянно. Не ме оставяше да се помоля един път с броеница за него. Накрая успя да мине оградата, дойде в каливата, счупи стъклото и влезе. Аз онемях.

- Какво ти стана, бре детето ми? – му казах.

- Геронда, дойдох за обсъждане – ми каза.

Аз му отговорих:

- Бре, за обсъждане ли си или за връзване?


превод: Константин Константинов

За раните на душата и за “духовния пластир”

Януари 17, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Кратко или подробно да се изповядваме?

Ако говорим за словесния израз на покаянието, то как трябва да се кае човек? Има хора, които по време на изповед просто разказват своя живот или – още по-често – се оплакват колко лошо е всичко при тях. Други претоварват своето покаяние с множество детайли, погребвайки в тях същността на това, за което искат да попросят прошка от Бога. Случва се, изповядвайки се, човек пряко или косвено да оправдава себе си – например, дълго обяснява, че знае точно как би трябвало да постъпи, но ето – сбъркал е и е постъпил по друг начин. Между другото, има грешка – противоположна на тази, и това е липсата на всякаква конкретност. Изповедта звучи така: „Съгреших с дело, слово и помисъл, с гордост, завист, ненавист, преяждане, прелюбодеяние” и т.н., с което покаянието завършва.

Как да пристъпим към изповядването на своите грехове? Ще се постарая да посоча няколко основни момента.

На изповед човек трябва да говори за това, за което се чувства виновен. В една от случките описани в „Патерика” някакъв брат пита своя духовен отец: „Авва! С какво да се занимавам в килията?”. Онзи отговаря: „Какво ще те безпокои, когато застанеш на Страшния съд?” – „Моите грехове.” – „Тогава отиди в килията и плачи за греховете си”.

Ако се опитаме да приложим този съвет към нашия живот, трябва да се запитаме: защо отиваме на изповед в крайна сметка? За да се помирим с Бога, да попросим от Него прощение за тези грехове, в които се съзнаваме виновни. Ако отиваме за друго – по-добре да не ходим: нашето покаяние ще бъде формално, безполезно. Ако сме дошли при Бога със съкрушение за конкретни грехове – нека просим прошка за тях, а не да се опитваме да разводняваме покаянието си с излишни разсъждения. Ако ние сериозно обидим някого, но отивайки при него, вместо да му кажем: „Прости ми за това и това”, започнем да говорим за какво ли не, няма ли той в края на краищата да ни каже: „Слушай, приятелю, какво искаш? Аз едва се сдържам след това, което ми причини, а ти тук ми дрънкаш някакви врели-некипели. Върви си, моля те.” Бог няма да ни каже така, но на практика нещата ще станат по-лоши.

Преподобни Йоан Лествичник казва, че преди да застане на молитва, човек трябва да се подготви за нея и да напише на хартията на своето прошение правилните думи. Ако той прави това небрежно, разсеяно и без усърдие, тогава ще скъсат прошението му и ще му го захвърлят в лицето. Същото, образно казано, може да се случи и при изповедта, когато нашата хартия, с написания на нея цял роман, може също да бъде скъсана и хвърлена в лицето ни. И което е най-страшното, ние може и да не забележим това.

Изповедта трябва да бъде конкретна, понятна за свещеника. Когато ние казваме: „Съгреших с дело, слово и помисъл” или „Грешен съм в гордост и гняв”, остава абсолютно неясно какво стои зад това. Ние само назоваваме страсти, които живеят и по един или друг начин се проявяват във всеки човек. На изповедта трябва да се каем в конкретни прегрешения, защото само тогава можем да се поправим.

Да не говорим, че зад една или друга дума може да стоят напълно различни неща. Например гневът (това е може би най-очевидният пример) може да се прояви във викове, във вопли, в побои, в това човек да изпотроши целия дом, или в това, просто да кипи вътрешно и да не може да каже нито дума. Всичко това са различни степени на греха. Освен това, ако един човек, изпадайки в гняв, преди се е бил, след това е престанал да налита на бой и, разгневявайки се, само е ругаел, а постепенно се отучил и да ругае и сега само скърца със зъби – това е огромен напредък! И ако свещеникът знае какво е било преди и вижда, какво е сега, той разбира, че за този гняв не трябва да порицава човека, а трябва да му каже: „Ти си герой. Слава Богу! Сега престани да скърцаш и със зъби, след това вникни в поводите, които те карат да се гневиш, разбери, че те са нищожни и ще успееш напълно да се избавиш от този грях”.

Ако изповедта не е конкретна, свещеникът няма да може да каже нищо на дошлия при него за изповед човек. И на изповядващия се често му е трудно да си изясни какво се случва с него: той чувства, че гневът го задушава както и преди. Но, докато му е давал израз, му е било по-леко, а сега се сдържа и чувства още по-голяма тежест. Струва му се, че от неговите усилия няма никаква полза – положението не става по-добро, а се влошава. Ето защо ясната изповед е много важна.

Ето още един пример как неконкретната изповед може да доведе до недоразумение. Човек от енорията се кае: „Виновен съм в прелюбодеяние”. Но аз виждам този човек в храма, той редовно се изповядва и причастява, и дори не е женен, а да предположа, че има отношения с омъжена жена, ми е трудно. Питам го: „Какво по-точно имате пред вид?” – „Имах нечист сън…” Това дава възможност на свещеника да разясни: не, това не е прелюбодеяние, това е просто сън. Грехът може да се изразява в някакви неподобаващи мечтания преди лягане или в това, че след събуждането е останало съчувствие към видяното на сън, а не в това, че ни се е присънило нещо нецеломъдрено – в това няма никакъв грях. Но когато човек говори без да даде никакви пояснения, не можеш да разбереш за какво става дума. Той казва: „Виновен съм в прелюбодеяние.” и ти отговаряш: „Добре, отлъчен си за една година от Причастие.” Разбира се това е безумие и формализъм и от двете страни! Не бива да ги има.

Има неща, които изискват обяснение. Например, чуваш на изповед: „Пребих човек.” Какво е това? Хулиганство, за което по закон се предвиждат петнадесет денонощия в ареста, а ако са нанесени тежки телесни повреди и реална присъда. Но ако човекът обясни, че е вървял по улицата, видял, че бият някого, застъпил се за него, завързала се схватка – това е напълно различна ситуация, нали? Или например, идва човек и казва: „Скарах се жестоко с Иван Иванич.” Какво може да каже свещеникът по този повод? Нищо, ако изповядващият не се уточни: „Скарах се с него и не мога да му простя, чувствам, че дори не искам.” Друго нещо е, когато той каже: „Скарахме се, после ме хвана срам, отидох, помолих за прошка и се сдобрихме.” Затова такива детайли, поясняващи същността на случилото се, не са излишни.

Говорейки по същество, трябва да говорим лаконично. Не са нужни обяснения от рода на: „Отидох в магазина, болеше ме главата и затова по пътя се разсърдих на човека, който ме обля с кал с колата си. А в магазина се скарах с касиера, защото се опитваше да ме излъже в сметката…”. Това е излишно. „Постъпиха с мен нечестно и аз не се отнесох към това спокойно, разгневих се”, или „Една кола ме опръска с кал и аз наругах наум шофьора”.

Когато християнинът се изповядва редовно, възниква възможност веднага да се проведе някаква духовна работа. „Ето ти постъпи така, а какво трябваше да направиш?” – „Да премълча”. – „И още?” – „Това и това”. Разборът на греха е и негово лечение. Човекът е показал раната си и ти си му предложил пластир – ето това се извършва по време на тайнството Покаяние. По-точно – и това.

Изповедта не е време за съвети?

Много често на свещеника му се налага да слуша от идващите на изповед разказ за техните скърби, болести, обиди и неуредици. Разбира се, оплакванията от живота и разказът за това колко лошо е всичко, в никакъв случай не са изповед, а желание на човек да сподели това, с което сам не може да се справи, желание да получи подкрепа, наставление, понякога просто да си излее душата. И пастирът, от една страна, не трябва да отблъсква този, който вместо разкаяние за греховете е решил да му разкаже за болките си, защото негов дълг е не само да приеме изповедта, но и да утеши, да подкрепи дошлия. От друга страна е възможно свещеникът да няма време за това при изповедта и, което е по-важно, той не бива да допуска християнинът да подмени едното с другото, защото тогава ще остане без това, за което е дошъл – вместо насъщен хляб, ще получи, ако не камък, то корав комат.

Човек сам трябва да разграничава изповедта от разговора по вълнуващите го проблеми. Ако е нужно да се посъветва със свещеника, по-добре ще бъде да го помоли да му отдели за това време извън изповедта – след нея или в друг ден, а пред аналоя с кръста и Евангелието трябва да се кае Богу (помнейки и това, че нашите грехове от една страна и житейските ни трудности и беди от друга, са тясно свързани).

Дневникът като начин за самоконтрол

Няколко думи по повод подготовката за изповед. Много неразумно е човек да живее безгрижно седмица, две, три, може и месец, а след това изведнъж да се сепне: „Какво се случи в живота ми за това време и какво ставаше в моята душа?” и да се опита да едновременно да сумира, проанализира и изповяда всичко това. Не за месец – за няколко дни се случват много събития и ние, бидейки невнимателни, се отпускаме духовно през това време.

По време на едно пътуване из Русия свети Йоан Кронщадски бил запитан от събралите се за среща с него свещеници: как можем да водим внимателен живот и да се променяме към добро, а не към лошо? Той отвърнал, че за него един от начините за самоконтрол и работа над себе си е дневникът. Дневникът на свети Йоан Кронщадски не е публикуван изцяло. Освен откъсите от него, влезли в книгата „Моят живот в Христа”, ние имаме възможност да се запознаем с други извадки, публикувани отделно. Но даже четейки само тези фрагменти, ние виждаме непрекъснатата работа на светия пастир над себе си, строгото му самоизобличаване в най-дребни прегрешения и немощи, искреното му покаяние.

Вероятно подходящата форма за самоконтрол е индивидуална за всеки. Но това, което може еднозначно да се препоръча, е извършваното всяка вечер изпитване на съвестта и покаяние за тези грехове, които сме допуснали през деня. За това, като средство за запазване на вниманието върху себе си и средство за промяна, говори преподобни Никодим Светогорец в своята книга „Невидимата бран”.

Важно е не просто да си припомним в какво сме съгрешили през деня и педантично да го запишем в тетрадката си – не, трябва да обмислим: защо паднах в тези грехове? Как бих могъл да ги избегна? В какво се състои грешката ми – просто в невнимание или в недостатъчна строгост към себе си? Дали, разбирайки как трябва да постъпя, аз все пак се поддадох на изкушението или обстоятелствата бяха такива, че не успях да се справя?

От една страна трябва да попросим прошка от Бога, а от друга точно да проанализираме какво да направим, за да не падаме отново в тези грехове. Внимателният към себе си човек, помнейки това, което се е случило вчера и завчера – а той помни това, ако работи над себе си по подобен начин, още днес се готви за утрешния ден. Така се създава един непрекъснат цикъл.

Преди да отидем в храма на изповед, можем да извадим тази пазеща се на някое скришно място тетрадка и да я прегледаме, припомняйки си записаното в нея. Разбира се и тук можем да се хлъзнем по пътя на формализма: например, прочитайки своите записки подред, без да ги анализираме, да говорим на свещеника едно и също по няколко пъти с различни думи. Естествено, всичко записано трябва да бъде обобщено по някакъв начин: ако в нашите записки един и същи грях се повтаря в различна форма, трябва просто да кажем, че този грях е бил извършен от нас не веднъж по един или друг начин.

Разбира се, говорейки за един или друг грях, трябва да разбираме: дали това е бил срив, предшестван от борба или сме грешили неограничено и произволно. Това също трябва да се каже на изповедта. То ще позволи на свещеника да разбере степента на падението и състоянието на душата. Тогава той наистина може да ни даде добър съвет и наистина да ни помогне.

Има и изповеди, които е достатъчно просто да изслушаш, без да казваш нищо, разбирайки, че човекът сам ще направи всичко необходимо. Може само да се помолиш за него, да го подкрепиш и това ще бъде достатъчно. Но по-често с изповядващите се трябва да говорим, да им подскажем, да ги посъветваме. За съжаление, някои трябва да бъдат изобличени, отрезвени. Трябва да направим за тях това, което те сами не са направили за себе си и дори да ги „изплашим”. Как? Да им напомним за смъртта, за това, че покаянието не е просто някаква рутинна процедура, а сериозен момент от живота. Макар че най-добре е, когато християнинът сам изобличава и отрезвява себе си.

Фрагменти от книгата на игумен Нектарий (Морозов) – „Тайнството Изповед: Как да се научим да се каем и да престанем да се крием от Бога”

източник: сайт на Саратовска епархия

 

Да изградиш щастливо християнско семейство? Няма нищо по-просто!

Януари 10, 2019 in Беседи, Начална страница, Семейство

 



– Има една известна фраза на писателя Лев Толстой: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему”.  Как мислите, прав ли е бил Толстой?

– Доколкото си спомням, в семейния си живот самият Лев Николаевич е бил, меко казано, не най-щастливият човек. Затова аз лично не бих се доверил на това негово обобщение. Струва ми се, че всички щастливи семейства, които днес, уви, са все по-малко и по-малко, са уникални – всяко по своему. Нали и всеки човек е неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Когато наричаме Господ Творец, на гръцки това е „поетис” трябва да помним, че главното Негово творение е човекът. Истинският художник няма две еднакви картини. Така е и при Господ.

И, разбира се, когато две неповторими личности създават единство, това е такава тайна, която само при повърхностен поглед изглежда проста. Сякаш това е някакъв стандарт, който усреднява или нивелира индивидуалностите. Но всички щастливи семейства, които съм виждал, са неповторими. Може да става дума за мълчаливи, сдържани за страничния поглед отношения, но винаги се чувства тяхната удивителна дълбочина. Можем да видим и радостни, весели отношения между съпрузите. Дългогодишните семейства са еднакви само в едно отношение – съпрузите започват да си приличат един на друг. Виждал съм семейства (за съжаление такива рядко се срещат), в които и двамата съпрузи са християни, преживели дълъг съвместен живот. Възгледите им за живота са почти еднакви, дори интонацията им при разговор е еднаква. Гледаш ги и разбираш, че именно това е истинското щастие. На някого това може да се стори скучно. Не знам, на мен не ми се струва така.

– Идват ми на ум думите на Алексей Илич Осипов за това, че има закони на духовния живот, благодарение на които хората стават щастливи. Да, всички хора са индивидуални, но има някои закономерности, които трябва да се спазват, иначе мозайката ще се разпадне на безсмислени фрагменти.

– Разбира се, пътищата към семейното щастие са различни, но по същество има и напълно необходими изисквания и тях можем да наречем закони. Между другото, книгата на А. И. Осипов „Брак. Любов. Семейство” е потресаваща. Според мен, това е най-добрата брошура за брака. Винаги ме е поразявало това, че Алексей Илич, без самият да е семеен, толкова дълбоко е прозрял същността на семейните отношения. Затова на всички, които искат да се венчаят и се замислят за целта на християнския брак, давам тази книга.

По-кратко същината на християнския брак беше изразил веднъж о. Димитрий Смирнов. Майка ми се черкуваше в неговия храм и ми разказа този случай: „Неделен майски ден, горещина като през лятото, службата е свършила. Отец Димитрий седи изморен на един стол, опашка от хора, чакат да разговарят с него. В храма влита двойка млади хора, държащи се за ръце. Видно е, че много се обичат. Погълнати от своето щастие те не забелязват опашката, отправят се направо към него и на всеослушание питат: „Отче, какво трябва да направи човек, за да изгради добро християнско семейство?” Отец Димитрий вижда, че пред него стоят невъцърковени хора, замисля се за миг, и като остроумен човек, казва: „Няма нищо по-просто: вземаш един добър християнин и една добра християнка и се получава добро християнско семейство”.

Това звучи като шега, но на практика в нея се съдържа целият опит на Църквата. Ако ти се молиш, ако се стремиш към Христос, ако изпълняваш думите на апостола, че „вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5), ако се стараеш да приличаш на Него, ако преодоляваш греховете си и се бориш със страстите си, то тогава ще бъдеш добър съпруг, а тя добра съпруга.

С други думи, когато Христовите заповеди са основа за изграждането на младото семейство и така си остане през целия живот, когато двамата имат тази обща ценностна система, която за тях е абсолютен авторитет, тогава това ще бъде едно щастливо семейство.

– Знаете ли, ужасно е, но сега си дадох сметка, че не познавам такива семейства. Знам повече или по-малко хармонични семейства, но и там има забележими търкания и поне някакво малко недоволство от другия. Уви, аз не мога да кажа, че познавам напълно щастливи семейства.

– Ние с вас в този смисъл сме сираци, почти няма такива примери.

– А двойките, за които говорихте – това по-възрастни хора ли са?

– Разбира се. Това са възрастни хора, които се преживели заедно по 30-40 години.

– Но те са живели и са се възпитавали в атеистичното съветско време – откъде е това при тях?

– И в съветско време също имаше отделни вярващи хора.

– Но сега сякаш вярващите станаха повече.

– Да, но основните духовни закони, които Вие споменахте, спазваме все по-малко и по-малко. Парадоксът е в това, че по съветско време все още работеха остатъчни християнски принципи и вече невярващи по това време хора, считаха, че трябва да ги спазват. Именно това помагаше да се създават и запазват семействата.

Ще ви приведа следния пример. Има една известна съветска песен ”Толкова много златни огньове има по улиците на Саратов”. Текстът е написан от поета Николай Доризо, член на партията от 1947 година, т.е. човек, вече не причастен към християнската традиция. И въпреки това вижте какви редове има там:

Ох, рано се ожени той!
Печална история!
Аз крия от себе си своята любов,
а от него – още повече.
Не трябва да го виждам –
страхувам се да не му се харесам.
С любовта си ще се справя сама,
а заедно няма да можем да се справим.

– Т.е. тя обича женен мъж?

– Да. Именно. Но все пак тук има отношение към чуждия брак като към най-голяма светиня, която е по-горе дори от собствената влюбеност. Човекът ще преодолее своето влечение към другия, защото не може да разруши чуждия брак. Това християнско отношение към семейството се е предавало през съветската епоха още известно време, чрез примера на родителите, като общоприета норма, но след това е започнало да се руши. И не случайно виждаме, че у европейските народи бракът, като социален институт, почти прекратява своето съществуване. В това число и у нас – на десет брака приблизително девет развода. Това е чудовищна статистика.

Защо се случва това? Защото Евангелието е престанало да бъде основа на семейния живот. Християнското отношение към брака е такова: веднъж за цялата вечност. Дори не за цял живот, а за цялата вечност. Т.е. ти, тя и Той. Както сега на венчанието стоите пред царските двери, така, държейки се за ръце, ще стоите пред Божия престол на Съда. И тъй като вяра и надежда в Божието Царство вече няма да има (те вече няма да са необходими, тъй като всичко ще се изпълни), а любовта пребивава во веки, то вашата любов ще остане. Да, тя ще бъде в друга форма, „защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30). Но любовта не може да изчезне, ние знаем това от Божието Откровение – от Свещеното Писание.

Любовта на Бога към човека е така висока и силна, че Господ отива на Кръст заради тази любов. И християнинът е човек, който е призван именно към такава любов към съпруга, към децата, към родителите, към всички. Не случайно Свещеното Писание винаги свързва заедно любовта към хората и любовта към Бога, защото едното е невъзможно без другото. Такова разбиране за любовта, като за нещо по-силно и по-важно от живота и смъртта, е предложено на човека от християнството. И, ако разбираме, че именно него трябва да въплътим в своя семеен живот, тогава ще разберем защо в Църквата са невъзможни, например, разводите. Църквата не приветства също и втория или третия брак. Истинският християнски брак може да бъде само един.

Да, от Свещеното писание ние знаем, че овдовелият човек може да създаде ново семейство и каноните на Църквата позволяват това. Но ако погледнете богослужебните указания за венчанието на овдовели хора, в учудване ще забележите, че венчаващият се вдовец се отлъчва от причастие за една година. Защо? Защото не е достигнал до онази височина, оказал се е по-плитко от онази дълбочина, към която е бил призван в своя брак. Да, загубата на съпруг или съпруга е изпитание и болка, които е допуснал Господ, но тя или той вече те чакат там, във вечността.

Така също на овдовелия свещеник в Църквата винаги е било забранено да създава второ семейство – не защото към него се предявяват някакви отделни изисквания, а защото изискванията, които Църквата предявява към всеки християнин, се прилагат към свещеника на сто процента. Към останалите може да има някакво снизхождение: по немощ на човек може да му бъде разрешен втори и даже трети брак, ако той се е оказал твърде слаб, за да въплъти християнския идеал за брака. Но свещеникът трябва да покаже своя брак на Христос и да каже: „Ето, Господи, аз успях всичко с Твоя помощ. Да, в един момент Ти ми я взе. Но аз бях щастлив, и тя беше щастлива”.

   „Основният принцип на любовта е служението“

– А как бихте отговорили на въпроса какво е любовта?

– Ако говорим за такава любов, разбираме, че нейната основа е подражанието на Христовата Любов. На Тайната вечеря, Христос, отивайки на страдания казал много важни думи: „Син Човечески не дойде за да Му служат, но да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20:28). Удивително! Божият Син, Творецът на вселената, Който възпира бури, насища хиляди хора с пет хляба, е дошъл, за да служи. И за да разберем, че това не са просто думи, той изпълнява робското послушание – измива нозете на учениците. Реакцията на апостол Петър е напълно разбираема: това е невъзможно. Кой си Ти, и кой съм аз? Но Христос го прави именно затова, апостол Петър да разбере какво се иска от него в служението му и какво трябва да бъде то.

Изключително важно е да се разбере, че принципът на любовта е служението. Обичам – значи служа. И това е акт на волята, а не емоция. Това не е „тя е прекрасна, красива и изящна” или „той е състоятелен и мъжествен, той е силен и ще ме защити”. Не, това е „аз ще служа на този човек, аз ще го направя щастлив”. Парадоксалното е, че изключително голяма част от хората встъпват в брак, за да бъдат щастливи. Това е естествено очакване на грешния човек, но християнинът встъпва в брак на първо място, за да направи другия щастлив и чрез това и самият той да стане такъв.

Аз имах такъв случай – не мога да го забравя. Потресе ме един сякаш дълбоко въцърковен човек в четвъртото десетилетие на живота си, който имаше жена и дете. Бракът му започна да се разпада. Седнахме на една пейка в храма и разговаряхме два часа и половина. И за всичко според него беше виновна жена му. Той вече вътрешно изцяло беше намерил оправдание за това, че иска да я напусне. И аз му казвам: „Слушай, а ти когато се женеше, искаше ли да я направиш щастлива?”. Той отривисто се обърна към мен и каза: „Каква интересна мисъл, никога не съм мислил за това”.

А е църковен човек, разбирате ли? Той е преживял 8 или 10 години брачен живот, но за това дори не е помислял. Защо? Защото хората не искат да служат на ближния. Един мой познат свещеник казва: „Днес всеки човек е един възпален пъп на земята”. Всеки сякаш мисли за себе си: „Аз съм център на вселената, всичко се върти около мен и една от орбитите трябва да заеме жена ми, да ми предоставя това и това и да бъде такава и такава. Аз трябва да получавам от нея това и това. А ако престана да получавам, повече не мога да я обичам”.

– Възможно е да Ви кажат така ”Аз съм индивидуалност и тя е индивидуалност, нашите индивидуалности не си подхождат и не се съчетават. Защо да отравяме взаимно живота си?”

– Добре, но в какво тогава е същността на любовта, която наричаме християнска? Същността е в това, че тя следва примера на Христос: ние служим един на друг. Нещо повече, пътят към щастието минава единствено през това служение. Ето думите на Иисус Христос, които са дошли до нас чрез апостол Павел: „По-блажено е да се дава, отколкото да се получава” (Деян. 20:35). „По-блажено” означава „по-щастливо”, но „блажено” е още по-силна и по-дълбока дума. Пълнотата на щастието, което дава Бог – това е блаженството. Човекът, който отдава, е по-щастлив от човека, който взема. И ако ти служиш, има по-голяма надежда, че твоята втора половина също ще служи на теб. Ти сякаш предизвикваш своя съпруг за ответно служение. Ако той вижда, че ти го обичаш безразделно, че със всички сили се стараеш да го направиш щастлив, то и той ще поиска да те ощастливи.

Разбира се, пълна гаранция няма. Ти може да бъдеш свят и във всяка своя мисъл и дело да правиш всичко правилно, но при съпруга или съпругата могат да възникнат някакви изкушения, и той/тя да те изостави. Но надеждите за щастие все пак са значително по-големи.

В недосегаемото семейство принципът на служението се реализира сякаш всеки ден. Например – имате малко детенце. Жена Ви прекарва безсънни нощи и на сутринта е напълно без сили. Станете и й пригответе горещ сладък чай с лимон. Напълнете един термос за през нощта. Или мъжът става сутринта и си мисли: с какво днес мога да послужа на жена ми? Да допуснем, че тя има токсикоза и не може дори да влезе в кухнята, защото започва да й се повръща дори само от мириса на готвена храна. Е, стани половин час по-рано, не я укорявай, а почисти кухнята, ако тя не е направила това. Обели картофи, сложи ги във вода и ги постави в хладилника. Свари й кафе и го постави в термоса. Купи продукти, приготви вечеря. Ако е уморена психически, изпрати я да се поразходи, а ти се погрижи за детето.

Служи. Не „прибрах се уморен и всички трябва да се въртят около мен”. А „прибрах се, и макар че вече нямам почти никакви сили, все пак трябва да помисля какво мога да направя, за да ощастливя тази измъчена жена?” А всъщност на нея не й трябва много. Тя чувства, че вашата любов към нея е жива и действена. На едно място свети апостол Павел говори за „вярата, която действа чрез любов (Гал. 5:6) Нека тя действа дори в ежедневния бит.

Това, което за вашата жена е било лесно преди десет години, изведнъж може да стане непоносимо за нея. Тя може просто да легне и да каже: „Не мога повече”. Това с особена сила важи за многодетните семейства, защото това е система, работеща при пълно напрежение и често не достигат нужните ресурси – времеви, финансови, емоционални. И когато жена ви казва: „Не мога повече”, трябва да умеете да чуете това. Или изведнъж разбирате че трябва да дадете почивка на вашия мъж, че той не може, че се задъхва, че не издържа емоционално, че трябва да го оставите. Спомням си как един многодетен свещеник, виждайки задънената улица, в която се е оказала съпругата му, просто всяка вечер я изпращаше да гледа някакъв приличен филм. Друг би я притискал, би крещял: „Ти си длъжна!”. Е, човек не може петнадесет години подред всеки ден да закрива с гърдите си амбразурата, понякога трябва да му бъде дадена почивка.

Още веднъж искам да кажа, че истинската любов е волево действие, а не емоция. Емоцията е влюбеност. Но любовта е нещо съвършено друго, тя е действие. Когато нямаш никакви сили и тя няма никакви сили, а ти казваш: „Скъпа, почини си, аз ще приготвя вечерята”. И отиваш и приготвяш тази вечеря. Ето това е любов. Ако ти всеки ден планираш, какво можеш да направиш, за да облекчиш живота на човека до теб, да го направиш радостен и щастлив, това ще бъде служение.

– Един философ казва, че законът на нашия съзнателен живот е такъв, че не „аз подарявам огърлица, защото обичам”. А точно обратното – „аз обичам, защото подарявам огърлица”.

– Може и така да е. Човекът е много сложно създание. Той има сърце, има ум, има воля. Понякога сърцето мълчи. Човекът гледа и си мисли: защо живея с тази жена? Защото не искам да бъда предател? А след това изведнъж й подаряваш колие и сърцето оживява. Видял си радостта върху лицето на жена си и при теб също се връща радостта.

    „Всички ние сме станали лоши християни“

Може ли да се каже, че при тези щастливи възрастни двойки, за които Вие говорихте, се реализира именно този принцип на служението?

– Разбира се. Но сега такива двойки са все по-малко, защото всички ние сме станали лоши християни – дори и като че ли въцърковените хора. А какво да говорим за тези, които са далеч от Църквата?

Макар че, от друга страна, попитай който и да е човек за какъв брак мечтае? И той ще каже „Един брак за цял живот и аз бих бил щастлив”. Все пак душата тъгува и копнее по истинските ценности. Но как да се постигне това, ако човек изисква да служат на самия него? Как да се съхрани бракът с жена, която се е състарила и е престанала да бъде красива, ако за теб физическата красота е била главното? Невъзможно е, ако през тези години, в които сте били заедно, ти не си успял да се потопиш в душата й и да я обикнеш.

– Отец Фьодор, какво друго може да разруши брака и да бъде опасно за него?

– Трябва да се каже, че, колкото и днес да възразяват на това, предбрачните връзки разрушават бъдещите бракове. Това е съвършено очевидно. Прелюбодеянието в руския език много точно се нарича измяна. Предателството на войника или офицера също се нарича измяна, само че измяна на Родината. Виждаме, че това е дума, която означава предателство, предателство на идеала на любовта.

Ние имаме родина, знаем множеството нейни недостатъци, но все пак не преставаме да я обичаме. Но ако младият човек се среща с девойка и, не поемайки никаква отговорност, встъпва с нея във връзка, което трябва да се случи след бракосъчетанието, а след това просто се отказва от нея, сменя я, то придобива опит за предателството, който след това ще пренесе и в своето семейство.

Тогава в главата остава отворена вратичка: „Ако нещо не се получи, ще напусна тази жена.” Човекът не е целият в този брак. Той отчасти е тук, а част от живота му не е за жена му. Не знам как да изразя това, но не целият човек се е оженил.

– А в какво се изразява това? Да кажем, ако някой има творческа професия, а съпругът му по някакви причини е недоволен от това, трябва ли да я остави?

– Веднъж ме порази мисълта на отец Александър Елчанинов. Той говореше за това, че ако аз съм женен и отида на театър без жена ми, то вече чувствам началото на измяната. Защото имам радост, която не съм споделил с нея. Чувствам, че тази радост е престъпна – съвсем мъничко, но е престъпна.

Защото, какво представлява прелюбодеянието? Това е незаконна радост на страни, която не само не е споделена с любимия, но освен това му причинява огромна болка. Ние не можем до край да въплътим това, за което говори отец Александър, но трябва поне да се стремим към това. Да, всички ние сме различни и това, между впрочем, е прекрасно. Нали когато съм обикнал, когато съм взел върху себе си тази отговорност, започвам да виждам света, Бога и хората с очите на любимия човек. Аз ставам значително по-богат, чрез любовта на мен ми се открива опитът на целия негов живот и това е прекрасно. А ако искам той само да изпълнява тези функции, които съм му отредил, неговият вътрешен свят не ми е интересен, интересува ме само това, той да работи като детайл в създадения от мен механизъм. Но именно това е тази любов не докрай, за която говорихме.

Ти можеш да получиш от Бога дара на любовта, но само след като поемеш отговорност за човека. Защо Църквата не венчава в случаите, когато няма сключен граждански брак? Защото тогава не може да бъде постигнат идеалът, не може да се каже „всичко мое е твое, и всичко твое – мое”. Сега ти си млада и красива. Но когато станеш стара и болна, това също ще бъде мое. И аз съм готов да нося отговорност за това. Твоята душа е не по-малко важна за мен от твоето тяло.

– Но ние виждаме каква е ситуацията сега? Даже мнозина от влезлите в Църквата хора, мои връстници, са израснали в напълно нецърковна среда, където е имало други норми и обичаи, не са ги възпитавали в духа на тези ценности и сега те имат зад гърба си различни неща, в това число и т.нар. предбрачни връзки. Какво трябва да се прави сега?

– Христос е казал на фарисеите: „Митарите и блудниците ви изпреварват в Царството Божие” (Мат. 21:31). Христос прощава и на тежко съгрешилия човек. Какво представлява Божието опрощение, което получаваме при условие да е налице покаяние? Това е когато Господ прави греха сякаш не съществуващ. Само Той може това. Човек наистина може да се върне към целомъдрено състояние, както се е върнала, например, Мария Египетска. За нас нейната степен е непостижима, но поне можем, с Божията помощ, да запазваме верността си и да не падаме в греха на измяната.

Покаянието е не само акт на прощение от страна на Бога, но и действие на Божията благодат, която се дава на човек за преодоляване на греховния му навик. Можем десет години да се каем в един и същи грях, а след това изведнъж идва Божията милост.

Но и венчанието, като основа на християнския брак, е получаване на Божията помощ при изграждането на семейството. Когато човек е станал християнин, той може да преразгледа целия свой предишен живот. Този, който изцяло е бил поразен от блудния грях до такава степен, че това е било главното съдържание на неговия живот, може напълно да се прероди.

Но ако престанеш да се трудиш над своето семейство, а това е труд за цял живот, останалите зад гърба ти рани могат отново да се възобновят, да се окажат мина с отложено действие. Елементарно е – ако човек не е имал никакви връзки преди брака, няма с какво да сравнява: „А може би ако бях се оженил за онази жена, би било по-добре, кой знае?” И започва да приема тези мисли. Разбира се, подобни спомени изкушават. Още веднъж искам да повторя, че опита от раздялата, от християнска гледна точка, е опит за предателството. Такъв опит със сигурност ще изкушава човека в бъдеще.

    „Аз призовавам всички семейства да се молят заедно“

– Има ли някакви начини да се удържи разпадащият се брак? Какво в никакъв случай не бива да се прави, когато на хоризонта започне да се мярка призракът на развода?

– Нека първо да кажа още едно много важно нещо, което трябва да се прави: задължително трябва да се молим заедно. Ако не се получава сутрин, когато татко отива на работа рано, а мама с децата става по-късно, то вечер трябва да застанем на съвместна молитва. Защото семейството е малка Църква. Но ако ние сме издигнали храм, обаче в него не се извършват служби, какъв е смисълът от този храм за Господа? Никакъв.

Ето, семейството се е събрало за молитва. Първо, и нейното, и неговото сърце знаят, че не бива да започваш молитвата, когато си скаран с някого, когато си обиден, когато има някакво недоволство един от друг.

Затова почти винаги още преди молитвата се стига до помирение. Господ е казал: „Дето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20). Това се реализира преди всичко в семейството. Христос, Който е дал Своята благодат в тайнството Венчание, отново е с това семейство и отново съединява всички. Затова призовавам всички семейства, преди всичко, да се молят заедно.

Да, децата не могат да издържат пълното молитвено правило. Прочетете го, като го съкратите така, че те да могат да го вместят. Нека това бъде една трета, една четвърт от цялото правило. Нека това бъде правилото на свети Серафим Саровски.* Но да бъде казано бавно, искрено, с внимание. А после ще допълните молитвата си, ако имате нужда. А имате. Но съвместната молитва удивително съединява сърцата.

А как мислите, защо днес се разпадат даже и християнските бракове? Какво се случва изобщо?

– Християнските семейства, семействата на въцърковените хора, все пак се разпадат по-рядко. Но понякога това се случва и с тях, защото хората идват в Църквата от света. Не всички са готови наистина да се променят. Мислят си: ето, аз влязох в Църквата и веднага всичко се промени. Не съвсем всичко, трябва още тридесет години да поработиш над себе си и тогава наистина всичко ще се измени. В това число и егоистичното отношение към съпругата или съпруга. Повярвай, след двадесет и пет години ти изведнъж с ужас ще видиш какъв чудовищен, страстен егоист си бил в началото на твоя семеен живот и ще ти стане ужасно срамно.

Себелюбието, при което аз съм център и мерило дори в нашата малка вселена, е мъка за другия човек. Затова преодоляването на своята съсредоточеност върху себе си е необходимо условие за създаване на щастливо семейство. В някакъв момент аз с учудване забелязах, че моята жена се справя с някакви неща много по-добре от мен. С радост разбрах, че не е задължително, аз – като глава на семейството, винаги да съм прав. Длъжен съм да се смирявам, когато не съм прав и да постъпвам правилно, даже ако „как е правилно” са ми казали жена ми или детето ми. На това дете ще му бъде много по-лесно да бъде послушно, ако татко може да поиска прошка, когато не е прав. Семейството разцъфтява тогава, когато знае, че татко не ни мачка само защото винаги се смята за прав. А когато настоява, значи наистина знае, че това е правилно.

Удивително е богатството на християнския брак! Мъжът така обича своята жена, че знае какво се случва с нея и обратното. Ето например, мъжът се връща от работа, жената е в кухнята. И по това, как той сумти в коридора, тя вече знае какво се случва с него. Защо знае? Защото го обича, защото любовта е прозорлива. Защо бил прозорлив свети Серафим Саровски? Защото той безкрайно обичал всеки човек, който влизал при него. Любовта е прозорлива, защото само така се открива света на другия човек. Бог е любов, затова Той е абсолютно прозорлив. На Него всичко Му е известно.

Основното богатство на човека на земята, това са хората, които го обичат. Няма богатство равно на това. Ако ти служиш, ако се стараеш да ги направиш щастливи, то и твоята, и тяхната любов се умножават.


* Свети Серафим Саровски съветвал миряните, при недостиг на време или други извинителни обстоятелства, да заменят сутрешните и/или вечерни молитви с кратко правило, което включва: три пъти „Отче наш”, три пъти „Богородице Дево” и един път Символа на вярата.

 

Разумът на отците

Ноември 29, 2018 in Беседи, Начална страница

 

В наше време е много трудно да гледаме към Небето под тежкия товар на заобикалящите ни светски неща. Но дори при неголяма борба, ако тя се води с постоянство, у човека започва да се формира различен от светския поглед към живота, съвсем друг начин на действие. Всяка духовна активност, която може да се прояви в условията на нашето време, всяка православна мисионерска дейност, апостолство и пр., трябва да се основава на такова възприемане на живота. Тя трябва да се базира главно върху мисълта – какво Бог иска от нас? Първо трябва да се гледа нагоре, към възвишеното, към това, за което са говорили светите отци. Едва на второ място да се поглежда надолу – към практическите средства, към финансовите проблеми, дори към болестите, защото те винаги ни се изпращат за наша полза и трябва да се научим да извличаме ползата от тях. Товарът ще тегли надолу този, който не може да мисли и постъпва така – особено в наши дни. И ако човек се вгледа в хората, ще види, че 99% от тях го влекат надолу със своите проблеми, страсти и т.н… Ако тази страна на живота стане особено тежка, тя просто ще го тегли назад и той няма да може да води другите към Небето. Затова свещеникът, или който и да е духовен наставник, е длъжен да води към Небето първо себе си, а после вече и другите.

 

Не е необходимо да си изграждаме представа за другия свят, да си съставяме собствено мнение за него, защото имаме едно неоценимо съкровище – разумът на светите отци, който чрез техните произведения днес вече е достъпен и за англоезичните читатели.

 

Съвсем до неотдавна сме имали такива велики светци, като епископ Игнатий Бранчанинов (+1867), който е не само един от най–проницателните разобличители на апостасията, но и един от най–добрите тълкуватели на светите отци. Трябва да разберем техния език, тяхното виждане за света, защото това е Православието. Разбира се, православието не се променя от ден за ден и от век за век. Когато изучаваме света на протестантите и на римокатолиците виждаме, че някои духовни писатели остаряват, после отново може да са на мода. Това става очевидно, защото те са свързани със земното, което импонира на читателя в определено време, по–точно импонира на духа на времето.

 

Иначе стоят нещата с творенията на православните свети отци. Когато станем напълно съпричастни към православния християнски мироглед, казано направо – към християнския мироглед, който ни е даден от Христа и апостолите до днес, тогава всичко става съвременно. Четете, например, свети Макарий, живял в Египетската пустиня, и той се обръща непосредствено към вас сега. Той е живял в други условия, в друго време, и все пак се обръща непосредствено към вас, на вашия език. Той отива там, където отивате и вие; той гледа като вас на заобикалящото; той има като вашите изкушения и падения, и у него няма нищо, което да ви е чуждо. Същото може да се каже и за другите отци – от древността до наши дни, като например свети Иоан Кронщадски (+1908). Те всички говорят на един език, на езика на духовния живот, в който трябва да навлезем и ние. Когато стигнем до това, тогава можем да спасяваме себе си. И още повече – според думите на преподобния Серафим: „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Не е наша работа да броим дали хиляди ще се спасят около нас. Нашата работа е да придобием мирен дух – Светия Дух; а другото да оставим на Господа.