Защо не във всеки храм се създават енорийски общности, какво обединява хората в енорията, защо понякога самите настоятели не позволяват да се развива енорийският живот в поверените им храмове – интервю с протойерей Фьодор Бородин.

– Отец Фьодор, днес много се говори за енорийски общности или общини, но сякаш малцина разбират какво означава това – не на думи, а на практика. Какво означава енорийски живот днес, в ХХI век?

– Енорийската общност е в самата природа на Църквата. Тя е това, което неизбежно възниква между хората, които се стремят да живеят по християнски. Енорията е общество от хора, лично преобразени от присъствието на Христос в техния живот.

Ще поясня това с пример. Ние с нашите енориаши, които са предимно млади хора, от години ходим заедно на гребни походи с лодки. И там, по реката, в гората, на 600 километра от храма, това единство се чувства особено силно. Край нас няма нито един предмет от храма, но все пак това е нашият храм.

Главното в храма е общността от хора. Всички участници в нашите походи чувстват осезаемо това и се държат за него, защото освен, че на младите хора им е интересно да бъдат заедно, да пеят песни, да се веселят, има някакво Присъствие с главна буква. То влиза в този, като че ли нямащ нищо общо с Църквата, полутуристически спортен проект и се усеща – и когато се молим, и когато готвим, храним се, цепим дърва, играем.

Усещане за близостта на Небесното Царство

– А този общ живот не може ли да се почувства без походи?

– Това е форма, която практикуваме в нашата енория. Самата форма на енорийска дейност не е важна. Тя трябва да бъде като минимум не греховна, а като максимум – полезна.

Все пак нас ни обединява не реката, не лодките, а Христос и Неговата Чаша. В първия ден обикновено служим молебен, освещаваме лодките и аз казвам няколко думи: „През тези дни ние с вас ще живеем по християнски един с друг. Мерило за нашите отношения е Евангелието. Нека се постараем”. И хората се стараят. Когато си сред братя и сестри по вяра, които – всеки според силите си – се стараят да бъдат по-добри, у теб наистина се появява чувството, че вече си в предверието на рая.

Именно това е чувството, което трябва да дава християнската община. Спомням си, как лагерувахме край един манастир. Върнахме се от бдението и аз започнах да изповядвам. Един от ръководителите на нашия лагер, човек на години, каза: „Отец Фьодор, не знам за какво да се кая. Аз цяла година чакам този поход, защото никога не живея така чисто, както тук”.

Просто сред братята и сестрите, които се стараят и те обичат, ти живееш по съвсем различен начин, чувстваш, че Царството Божие се е приближило. Църквата е движение, тя се движи към Божието Царство. Тук е началото, предверието на Царството и енорийската общност ти дава да предвкусиш как ще бъде Там.

От една страна енорийската общност е прекрасна, а от друга – неуловима. Тя се променя, хората идват и си отиват, може да се случи така, че свещеникът да напусне енорията. Най-често разпадът на енорийските общности е свързан със смъртта на духовника. Но ние сме на земята и не можем не можем да построим Небесното Царство тук.

– Ако общността се разпада със смъртта или преместването на духовника в друга енория, не означава ли това, че тя е била създадена не около Христос, а около свещеника?

– Струва ми се, че това твърдение не е много коректно. Можем да направим паралел със семейството – умира мъжът и за жената това е огромна мъка и тук, на земята, семейството вече го няма. Но в Божието Царство ще го има, любовта ще се съхрани. Тези хора, на които по време на земния им път им е било дадено да вкусят истинския енорийски живот, след това ще го познаят в цялата му пълнота.

Енорийската общност е пречка пред едноличното управление на енорията

– Възможно ли е енорийският живот да продължи и след като свещеникът вече го няма?

– Това се е случвало в историята. Най-здравите енорийски общности са надживявали с десетилетия своите основатели. Например маросейската община на отец Алексей и отец Сергий Мечови. Когато Господ благословил храмът на „Маросейка” отново да се открие, при тогавашния настоятел отец Александър Куликов дошли около петнадесет човека, които били членове на тази дореволюционна община. Но общността не може да бъде основана без свещеник, тъй като не може да бъде основана без Евхаристията, иначе това ще бъде едно светско единство, макар и благочестиво.

– А как на практика става създаването на енорийска общност? Идва свещеникът и казва: „Назначиха ме за настоятел, утре създаваме енорийска общност”.

– Горе-долу така. Има много свещеници, които са против енорийските общности. Смятат, че всичко това е неправилно и не бива да го има. Защото съществуването на енорийска общност пречи енорията да се управлява еднолично. Част от пълномощията трябва да се делегират, свещеникът неизбежно трябва да се вслушва в това, което му казват. Но често настоятелят не желае това.

– Значи енорийската общност предполага диалог?

– Да. Защото тя е духовна дружба. А дружбата е изкуство, човек трябва да умее да дружи. Дружбата предполага да приемеш човека в неговата различност, да го уважаваш такъв, какъвто е, да не го потискаш. Има много случаи, когато човек изобщо не умее да дружи, макар че същевременно може да е дълбоко образован богослов. Такъв човек никога не може да създаде енорийска общност.

Християнската община предполага главенство на Христа. Христовите закони трябва да бъдат ръководни за общината.

Ако свещеникът, да допуснем, се обижда, създава интриги, приближава до себе си някого, друг дистанцира, не разговаря дълго с някого, защото го „възпитава”, то тогава истинска енорийска общност не се създава. Освен някакво подобие, но и то се разпада.

– Огромните храмове в големите жилищни райони се претъпкани в неделя. В такива условия може ли също да се създаде енорийска общност?

– В такива храмове енорията неизбежно се разпада на няколко по малки общности, обединени около свещениците. Църквата има и Божествено, и човешко измерение. В този смисъл тя е подвластна на някои човешки ограничения. Един психолог ми каза, че ако на една трапеза седят повече от дванадесет души, всеки не може да говори с всеки – това е неизбежно. Тогава тази общност от хора се разделя на някакъв брой групи, които общуват една с друга. Така че в голямата енория трябва да има няколко различни, така да кажем, части.

Как да се „впишеш” в енорийската общност?

– Кой организира всичко това?

– Опитният настоятел трябва да намира хора, които да обединяват хората с различни интереси и стремежи, като ги благославя, осъществява контрол и ги призовава към определена дейност.

Трябва да се създават места привлекателни за хора с различни интереси в духовния живот: ето тук, да кажем, четат авва Исая и Игнатий Брянчанинов, а ето в тази група – отец Александър Шмеман. Това са различни хора, в различни периоди от своя духовен път. Ето тук служат на болните, а тук се занимават с просветна дейност. Нали всички имат различни дарби. Добре е, когато общината дава възможност на всеки човек, който иска да се включи в енорийската дейност, да разкрие своите таланти.

Вписва се в енорията и става част от нея онзи човек, който прави нещо, който по някакъв начин служи на Господа и на тази общност. Малко, много – в зависимост от възможностите на енорията, но главното – редовно. Както в семейството, където някой мие съдовете, друг готви, трети чисти, друг пазарува.

В енорията е същото. Ето този човек се занимава с катехизация; този помага да се приготви угощение за празника; този украсява храма с цветя; този пее; онзи помага в олтара; ето тези мъже идват да охраняват в храма в смутно време.

Трябва да съществуват всички страни на енорийския живот. Евхаристията, молитвата, апостолското поучение, общуването. Трябва да има някакво учителство, не само за външните, не само катехизация за тези, които се кръщават, но постоянно изучаване на Свещеното Писание или вероучение. И трябва да има просто човешко общение между хората.

– Често се случва енорията да приема нащрек някой нов човек. И дори той да е в Църквата отдавна, да се намери някой, който в новата енория да започне да го учи, че не трябва да стои тук, не трябва да гледа там и т.н.

– Обикновено това правят възрастни жени, които транслират образа на енорията, в която са били възпитани още в съветско време.

– И все пак, защо понякога енорийските общности не искат да допуснат в себе си нови хора?

– Човек иска да запази този малък свят, в който му е добре и в който са му се открили дверите на Небесната красота. За падналия човек това е напълно естествено. Аз също усещам как старите енориаши понякога се отнасят резервирано към новодошлите. Не им се иска да загубят своя отблясък от Рая на земята. Струва им се, че ще дойдат прекалено много хора и просто ще разрушат познатите им рамки.

В книга Деяния апостолски се разказва как, след проповедта на апостол Петър, за един ден 3000 мъже станали християни и след това учениците ставали все повече и повече. Целта на Господа е доведе хората, но колко трудно е общността от старите ученици да вмести това.

Нашата беда, бедата на нашето време се корени в неразбирането на факта, че именно енорийската общност е главният мисионерски аргумент. Това не съм го измислил аз, Христос е казал това: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21).

Главното, което ние проповядваме на хората е, че Синът Божий е изпратен в света за нашето спасение. И те ще разберат това, ако ние сме единни, т.е. ако сме общност, ако сред нас има любов.

Ние проповядваме, че Синът Божий е дошъл и преобразява човека, който става негов ученик. А хората ни казват: по какво вие се различавате от нас, които обичаме близките си – „Ако обичате онези, които обичат вас, каква вам награда?” (Мат. 5:46). Обикнете другите. Ето ти си доктор на науките – обикни портиера, който се причастява с теб от една Чаша, нека той ти стане брат. Покажете единството, надмогващо всички бариери – социални, политически и т.н.

Тертулиан пише за първите християни, че хората, показвайки ги, възкликвали: „Вижте как те се обичат един друг! И ние искаме така”.

Всеки човек иска любов и, ако е дошъл и я е видял в енорията и на него му се иска да влезе в нея. Но изведнъж се оказва, че хората не го искат, не го пускат, пазят единството си.

Аз съм се сблъсквал с това. Например, вземаме на нашия гребен поход някой нов човек и тези, които ходят на тези походи още от детството си, започват да ревнуват: Твърде много чужди, твърде много нови, трудно ни е, иска ни се да си прекараме заедно. Това е човешко, то съществува край нас непрекъснато.

– Т.е. дълг на свещеника е да изглажда недоразуменията в енорийската общност?

– Да. Той трябва да учи, да говори, че чудото на нашето единство се дължи не на това, че се познаваме от петнадесет години, макар и то да е важно, а на това, че Христос е посред нас. И ако дойде някой човек, а ние не го приемем, не се ли страхуваме, че Христос ще си отиде?

– От друга страна, случва се човек да навлезе в енорийския живот и да се натъкне на всевъзможни интриги, караници, скандали…

– Какъвто е попът, такава е и енорията. Ако свещеникът никога по никакъв начин не приветства, не участва и пресича в зародиш всякакви сплетни и интриги, то те ще изчезнат или ще бъдат минимални. Ако свещеникът не умее да дружи, ако е изпълнен с качества, които водят до сплетни: гордост, себелюбие, тщеславие, то енория просто няма да има. Или животът в нея ще бъде изкривен. Идвайки в такава енория, човек ще очаква да срещне ангели, а ще намери нещо съвсем друго.

Как е възможно това: хората отиват да се причастят от едната Чаша, а след това говорят така един за друг! Разбира се това е нещо недопустимо, то трябва да се преодолява. Това е задача, която общността поставя пред всекиго.

Ние не сме научили хората да носят отговорност за своята енория

– Хората имат желание да дадат нещо повече – да построят храм, да създадат общност. Как може да се използва това?

– В съветско време нямаше енорийски живот. Той беше пресичан в зародиш и държавата воюваше против него. В постсъветското време цялата отговорност и активност в енорията беше съсредоточена в ръцете на настоятеля. От една страна, може би това е било необходимо, за да могат най-конструктивно да се решават всички въпроси свързани със строежа и благолепието на храмовете. Но от друга страна то доведе до там, че енориашите нямат никакво влияние върху живота на енорията. И съответно на това не умеят и не желаят да носят отговорност. Ние не сме им дали възможност, не сме ги научили на това.

Енориашите на православните храмове в Европа, в Америка, разбират, че издръжката на храма, на енорията, е тяхна отговорност. Те имат бюджет и ако си станал част от енорията ти поемаш част от този бюджет, правиш вноски.

У нас не е така. У нас енориашите идват, причастяват се, изпълват се с радост – и това е прекрасно. След това си отиват и свещеникът остава сам да се чуди как да обезпечи издръжката на храма, как да плати сметката за ток и т.н. А той не печати пари. Даренията стигат за покриването на половината от нуждите. От къде да вземе пари. Отива пред Престола, пада на колене и, едва ли не, плаче: „Трябват ми пари за отопление, за ремонт на протеклия покрив и няма от кого да поискам”.

Какво да се прави не е много ясно. Неучастието на енориашите в стопанския живот на храма, което сега е фиксирано и в устава, и в традициите, е много тежко за свещениците.

– От една страна е нужна съзнателност от страна на членовете на енорията. А от друга страна – как да се намерят пари? И тогава в храмовете се появява дискосът преди изповед или след причастие. Какво мислите за това?

– Това е ужасно. Това е на границите на симонията. Наистина свещеникът постоянно е на границата. От една страна трябва да осигури издръжката на храма, от друга – не му се иска да превръща своето общение с хората в постоянно искане на пари.

Аз имах такъв случай. Веднъж, бидейки още млад свещеник, извършвах кръщение не в моя, а в друг храм. Помолих кръстникът да прочете Символа на вярата, дадох му текста и той започна да се превива от смях. Беше му смешно, текстът му се видя комичен, той сочеше с пръст и се смееше – с две думи, това си беше кощунство. Аз му казах: „Застанете настрана. Вие не можете да бъдете кръстник, ако никога не сте се докосвали до вярата. Той ми отговори: „Аз съм си платил. Вие не можете да ме отстраните, аз съм записан като кръстник”.

Затова от самото начало в нашия храм няма никакви ценоразписи. Това ми позволява честно да гледам хората в лицата. Мога да им кажа: това може, това не бива, за това не сте готови. Не ми задават въпроси защо записването на тези имена струва толкова, а на тези толкова, в какво е разликата? Когато няма цени, всички, за които са попросили да се молим, се поменават еднакво на проскомидията.

– Но въпросът как да се плати сметката за тока остава открит.

– Да, просто не знаеш какво да направиш. Това е постоянен проблем за мен и за много други свещеници. В нашата енория той не е решен.

– Но в домовете си всички плащат своите сметките. Може би енориашите трябва да носят отговорност за храма си?

– Тези, които считат енорията за свое семейство, правят каквото могат. Дори ако човек не може да даде пари, той остава в неделя за почистването на храма. Достатъчно е да кажа: „Моля ви, помогнете да приготвим храма за Пасха или за Рождество, или за храмовия празник – идват двадесетина души след работа, чистят, мият, лъскат. И всичко се прави с радост. Нали това е твоята енория.

Но ние, свещениците, трябва да се научим да допускаме хората до всички проблеми. Разбира се, ако човек участва финансово, той иска да знае къде отиват парите. И това е нормално. Но и в това трябва да има баланс.

Спомням си, четох разказа на един настоятел на храм в САЩ, който току-що бил изпратен в тази енория. Дошъл, гледа – навсякъде мръсно. Отишъл, купил метла и започнал да чисти. Тогава до него се приближил председателят на енорийския съвет и казал: „Пари за тази метла няма да Ви се дадат, защото без да сте получили одобрение от енорийския съвет, нямате право да похарчите нито цент.” Т.е. става така, че свещеникът няма никаква власт. Това също съдържа в себе си проблеми, защото по-нататък енорийският съвет ще започне да му диктува как и кога да извършва богослуженията.

Човешките връзки не бива да бъдат разкъсвани

Такива са реалностите на енорийския живот, но все пак това не е главното. Главното са Христовите думи, че Той е изпратен в света от Бог Отец и хората ще повярват в това, ако видят нашето единство (Йоан. 17:21). Затова енорията трябва да бъде пазена, трябва да бъде събирана, на енориите трябва да се помага. Необоснованото преместване на свещенослужители от едно място на друго е ужасно.

Един мой познат свещеник беше преместен от мястото, където беше служил 18 години. Той казал на архиерейския наместник: „Ако още веднъж ме преместите, аз просто ще се пенсионирам. Имам много болести и имам право на това. Просто ще си отида”. Наместникът кипнал: „Ако трябва, още десет пъти ще те местим! Какво си позволяваш?!” А отецът тихо му казал: „Аз просто няма да издържа това. Преди четири години ме преместихте, а сърцето още ме боли, защото там останаха хора, които обичам. Вие ни разделихте”. Така не бива. В древната Църква свещеникът се обручавал с определена енория. Както и митрополитът с определена катедра.

Не може хората просто да се преместват. Не бива да се разкъсват човешките връзки и на свещеника да се прекършват ръцете. Ако преместят свещеника два-три пъти, той просто вече ще се страхува да създава такива отношения. Защото не само хората са се обикнали един друг, но са обикнали и него, и той ги е обикнал. И да го вземеш, да го откъснеш, това е все едно да откъснеш бащата от децата или по-големия брат от по-малките. Това е много болезнено. Енорията трябва да се пази. Трябва да й се помага.

Ние полагаме мисионерски усилия, говорим, че любовта е дошла в света и животът, изпълнен с любов, е възможен за новите хора в християнската община. А в отговор чуваме: „Покажете ни”. И ние трябва да покажем. Ако не го направим, кой ще чуе нашата проповед?

Близки теми:

Близко или не съвсем Някои аномалии в отношенията ни с духовника Неделя Вайя “Боже, бъди милостив към мене грешния” В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ТАЙНСТВАТА КРАЙНОСТИТЕ СА НЕУМЕСТНИ

Понеже днес много се говори за любовта и хората мислят, че тя е едно пасивно състояние, бих искал да поговорим за любовта като движеща сила на живота. Без любов все едно имаш автомобил без двигател.

Вярваме в силата на любовта. За да разберем тази велика истина, бих искал да прибегнем към първите страници на човешката история, защото смятам, че първите глави на Стария Завет са ключови. От Стария Завет научаваме, че троичният Бог, движен от безкрайна любов, създал света и в този твърде добър райски свят поставил човека като цар на творението. Свят (κόσμος) на гръцки означава „украшение“, светът бил Рай, човекът живеел в Рая, който трябва да разбираме не като едно хубаво място, а като общение на любов, любящо хармонично отношение на човека с Бога и с ближния, природата и неговото Аз. За да го кажем по друг начин, Раят съществувал докато царяла любовта, която била свръзката. Това с прости думи било основно предписание за функционирането и живота на света. Купуваме един уред, автомобил, пералня, каквото искате, купуваме го, продавачът ни дава ръководството и ни казва: „Това са предписанията, за да работи правилно уредът“. Но ако заредя колата вместо с бензин с вода, поради кризата, тогава автомобилът няма да тръгне и ще се повреди. Харесва ни или не, автомобилът се движи с бензин, дизел или газ. Във всеки случай не и с вода, това са неговите предписания. Или ни казват, че трябва да минава през сервиз, да сменяме маслото и т.н.

И така, можем ли да определим като слабост на автомобила това, че използва бензин, а не вода? Тоест можем ли да определим като слабост, като пасивно състояние усилието на човека да живее в съгласие с неговите предписания и неговото предназначение?
Св. Писание в крайна сметка е една Книга с предписания – как ще живее човекът, за да живее реално.

Предписанията обаче не били спазени, грехът довел до разпада на хармонията и светът от украшение станал долина на плача. Свръзката на любовта се разкъсала – човекът първо прекъснал общението си с Бога, второ, с ближния, трето с природата, четвърто, със самия себе си. Виждаме това в действията му веднага след падението. Какво става в прародителите? Става трус, любовта изчезва и идват срамът, страхът, отчуждението, човекът вече живее в едно шизофренично състояние, грехът го наранява много тежко. Видяхте ли какво прави Адам? Чува Божия глас и вместо да се втурне да види Бога и да Му говори, както дете на баща си, какво прави? Крие се, бяга, срамува се, страхува се.
Така човекът загубил Рая като хармонична и любяща връзка, разрушил връзката си с Бога и след това връзката със своя ближен. Помните, когато за първи път видял Адам Ева, възкликнал в онази първа любовна песен: „това е кост от костите ми и плът от плътта ми”.
След това, когато паднал в греха, какво казал на Бога? „Не аз съм виновен, а тази, която Ти ми даде, тя е виновна!“ Ева, разбира се, казала: „Змията е виновна!“ Така връзката се разкъсала. „Кост от костта ми“ станала „Тя“!

Така се загубила тази връзка, хармонията се разрушила, но споменът останал. Човекът напуска Рая, седи срещу Рая и Ангел с огнен меч пази Рая, за да не влезе вътре. Разбира се, това са символични изрази, но това, че Адам гледа Рая показва неговия жив спомен. И какво прави? В тропарите на Сирна Неделя, се казва, че Адам седнал срещу Рая и плачел, припомняйки си Рая, и казва: „няма да ти се насладя отново“ и плаче, и ридае за това, което загубил. Именно тази картина показва незатихващата жажда на човека, неговата трайна носталгия по загубения рай, за загубеното общение на любовта. Човекът започва да блуждае, опитва се да намери отново изгубения Рай, изгубената любов, но използва погрешен начин – себелюбието, егоизма, любовта към себе си.

Илия Вулгаракис пише: „Обикновено хората разсъждават, живеят и говорят за любовта, виждайки само едната й страна, тоест откъслечно. Друг пък я преживява по болестен начин, във форми, които спадат към нейната патология, някога, и изобщо не рядко, я преживяват като пълно нейно отрицание, което не е омразата, както смятаме, а егоизмът и безразличието към другия. Църквата приема, че любовта е всеобхватно явление, което не се среща само при хората, но и при животните, приема още, че цялата вселена е сътворена от любов и в нейното най-дълбоко устройство функционира в съгласие с нейните закони. Любовта е оста, около която се върти целият свят. Дори и злото, колкото и да изглежда дръзко това, което казвам, се подчинява на закона на любовта. Никой не прави злото без да гледа своето лично добро, тоест едно движение на любов към себе си, колкото и тази любов да е извратена. Липсата на любов, по-скоро нейното изопачаване, което е егоизмът, е причината за злото. Егоизмът е форма на любов с обратна посока. Вместо да върви към другия, тя се разгръща като любов към нашето Аз, вместо да води до единство с другия, завършва в нейната изкривена форма, в себе-единство (т.е. единство с моето Аз), до изолация, вместо човекът да се жертва заради другия, за да се зарадва заедно с него на красотата на общуването, той експлоатира другия, за да стигне до пълно разпадане и самота. Много се опасявам, че тази самота е болестта на нашия век, голямата цена, която плащаме, защото се отрекохме от християнската любов. Някои църковни текстове описват ада като място, където хората ще са заедно, но вързани за гърбовете, тоест да не могат да се гледат в лицето, да не могат да общуват. Много се боя, че тази форма на ад не ни е неизвестна”.

Обратното движение на любов е себелюбието, егоизмът. Човекът вътрешно се бунтува срещу Бога, ближните, природата. Няма да се спрем на други последици, а само върху последицата за връзката му с другия човек. Другият престава да е брат, ближен, плът от плътта му, става враг, противник, конкурент. Първите страници на човешката история са оцапани с кръвта на Авел. Първата смърт била насилствена, братоубийствена. Оттогава хората търсят все по-усъвършенствани начини, средства и оръжия, за да могат, ако е възможно, при една война никой да не остане жив.

Така цялата човешка история е трагична история, история на войни, насилие, безкрайни кръвопролития. Виждаме и днес какво става малко по-встрани от нас – в Сирия.

В това безизходно състояние изход даде Бог, Който е любов. Божията любов се яви и се явява по много начини. Най-величественият е, че прати Сина Си на земята, стана Човек, жертва се, с единствена цел да спаси всички хора, да донесе мир между човека и Бога, да разруши стената на позора, да отвори райските двери. Христовият Кръст в очите на невярващите изглежда като крайна слабост и по думите на апостола като безумие. Но в действителност е най-голяма сила, израз на съвършената любов. „Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай”. И сега докрай ще покаже Своята съвършена любов. Как? На Кръста. Този неповторим жест на Бога ни поучава, че най-дълбокият смисъл на любовта е себеотрицанието и това е пътят към другия. Чрез кръста човек може да възстанови връзката си с Бога, ближния и цялото творение. Фрагментираният свят може да се интегрира и да стане отново свят (κόσμος), украшение, да стане Църква, да стане семейство. Свръзката, движещата сила е любовта, тя е главната черта на християнина. Христос в последните Си думи казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си”. Пътят към Бога вече минава през другия. Човек не може да приближи Бога, ако отношенията му с него са разстроени. Днес тази голяма истина е пренебрегната, изопачена, забравена. Посланието, което приемаме от малки, е антиевангелско и антихристиянско. Другият? – „Той е лош, противник, враг, – другият само лошо може да ти причини, не те обича, нито заслужава любовта ти.“ Така стигнахме дотам да гледаме другия не като брат и спътник, а като ад, както казва Сартр. Човекът, бидейки отдалечен от Бога и ближния, се затваря в егоизма си, обожествява себе си и претендира за култ към себе си, стига до демонично състояние, до ад, това е ад. Св. Максим Изповедник, който пише превъзходни текстове за любовта, пише на едно място, че умът, който се съединява с Бога и остава завинаги съединен с Него, чрез молитвата и любовта става мъдър, благ, човеколюбив, милосърден, дълготърпелив и въобще носи със себе си почти всички божествени харизми и белези. Напротив, отдалечен от Бога и прилепвайки към материални неща, тъй като е станал сластолюбив и като скот, като звяр, влиза в конфликти с хората.

Човекът без Бога е скот, звяр. И както казва св. Ефрем Сириец: „Този, който не обича, е глупав по ум.“ Глупав е. Точка по въпроса.
Живеем днес интензивно това демонично състояние, този ад. И лошото е, че свикнахме с него и го смятаме за естествено състояние. Сартр, както отбелязахме, казва, че другият е моят ад, и следователно всяка връзка с другия, дори и любовта, е осъдена предварително на неуспех и както утвърждава сръбският епископ Атанасий Йевтич, цялата тази ужасна по-скоро демонология, отколкото антропология, Сартр я нарича хуманизъм, тоест да гледаш на другия като ад, като противник, като враг, – и това било хуманизъм!

В противовес на този демоничен хуманизъм стои учението на Църквата. В Църквата човекът има възможността да преживее общението на любовта, естествено ако го иска. Защото може да е църковен човек и да живее като нецърковен. Божият човек, истинският Божи човек вижда другия не като ад, а като ближен, като брат. Другият е неговият рай, вечен живот и радост. Всичко това не са теории. Църквата го е живяла в лицата на светците. Св. Антоний Велики казва – от ближния зависи животът и смъртта. Ако спечелим брата си, Бога печелим, ако скандализираме брата ни, срещу Христос съгрешаваме. Св. Аполос казва: „Когато идват братята ни, да им се покланяме, защото не на тях, а на Бога се покланяме. Видял си брата си, видял си Господа, Бога твоего. Не търси да видиш Бога във видения, видял си брата си, видял си Бога твоего”.

Св. Аммонас има много хубав текст, да го поставим в рамка и да го гледаме всички ние, когато толкова много говорим срещу другите. „Истинната любов никого не мрази, никого не осмива, никого не осъжда, никого не утеснява, от никого не се гнуси, нито вярващ, нито невярващ, нито чужденец, нито грешник, нито блудник, нито нечист, напротив, повече обича грешниците и немощните и нерадивите, за тях страда, скърби и плаче, повече състрадава на злите и грешниците, отколкото на добрите. Така се почита Христос, Който грешниците призовал към покаяние, ядейки и пиейки с тях. Затова, показвайки коя е истинската любов, Той поучавал, казвайки „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден… Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни”. Така, който има истинска любов, всички обича, всички милва, за всички се моли”.

Любовта за св. Василий Велики била движеща сила, тя била причината да създаде прочутата Василиада, където служил на страдащия човек. Навярно не знаете, той бил лекар, имал седем дипломи, както бихме казали днес. Една от тях била по медицина и какво направил – в болниците се грижел за прокажените, сам чистел техните страшни рани и не само това, а миел наранените им ръце и нозе и ги целувал, защото казвал, че целува нозете на Христос, раните на Христос. Кой знае днес това? Днес казват, че св. Василий е книжовен човек, учен. Ама какво говорим сега? (Денят на писмеността в Гърция е на 30 януари, празникът на Св. Три Светители – бел. прев.) Това ли бил само, или този, който се навеждал към човешката болка и организирал цялата тази социална дейност?

Св. Симеон Нови Богослов казва: в лицето на другите трябва да виждаме Христос и такава любов да чувстваме, че да сме в състояние да жертваме и нашия живот за тях.

Св. Серафим Саровски, когато някой идвал при него, го поздравявал с „Радост моя, Христос воскресе!” Другият бил неговата радост. Представете си там да бил Сартр, който казвал, че „другият е моят ад – ти си моят ад, махни се!“, а светецът казва: „Ела, радост моя!“
Тази любов била движеща сила на св. Лука Симферополски и на всички светци. Цялото им същество преливало от любов към човека. Чели сте житието на свети Лука, той бил талантлив художник и можел да направи голяма кариера, но вътрешно го „ядяло” това: мога ли да се занимавам с нещо, което ми харесва в същия момент, в който има толкова болка до мене? И било трудно за него да го приемат медицина, не се справял добре с физиката и химията, но взел решение. И когато го взел и завършил с отличие, негови състуденти го попитали: „Какъв ще станеш?“, той отговорил: „Селски лекар. Ще отида в провинцията да служа на бедния мужик.“ Ама какво говориш? Ти, роден учен, ще отидеш там да помагаш на бедните селяни? Той сам пише: „Тези думи ме бяха наранили, понеже не бяха разбрали, че аз следвах медицина с изключителна цел да помагам на бедните хора през целия ми живот“. И естествено го направил.

В Симферопол и в други части имало шпиони, които го следили ден и нощ. Днес излязоха архивите и знаем, че шофьорът му, свещениците му и околните го шпионирали и доносничели. Той го знаел, но тези хора, когато се разболявали, не отивали при друг лекар, а при св. Лука, който се грижел за тях.

Завършвам с една картина: някои от вас са ходили в Светите Земи, по стъпките на Христос. В Палестина има две езера. Малкото – Тивериадско езеро и голямото – Мъртво море. Малкото езеро е живо – пълно с риба, там Христовите ученици ловели риба. Голямото езеро – Мъртво море – е мъртво и няма следа от живот. Тук е парадоксът – малкото езеро дава водите си на река Йордан, която се влива и в Мъртво море. Тук е парадоксът, че малкото езеро не пресъхва, остава живо, винаги има риба в него, хиляди години. Голямото езеро, т.е. Мъртво море приема живи води и не оживява, а остава мъртво.

Това именно е естеството на любовта – защото много пъти казваме: „Аз, който направих толкова много, а другият не отвърна на любовта ми и постъпи неблагодарно“. Дори само това показва, че нямаме любов. Търговия правихме – „давам ти, за да ми дадеш“. Това обаче не е любов. Истинската любов е Тивериада – дава водите и не очаква нищо, нито едно „Благодаря“, но така остава жива. Когато обаче човек от малък се е учил да краде и да ощетява другите, остава мъртъв. Може да му растат нокти, коси и брада, да расте на височина и да пробва, но реално да е мъртъв. Човекът без любов е мъртъв. Вярвам, че тази картина на двете езера ни показва естеството на любовта.
В пустинята отците живеели толкова бедно, яли хляб и сол. Веднъж занесли на един подвижник свежо грозде. Грозде в пустинята?! Подвижникът се зарадвал, поблагодарил и си помислил: „Харесва ми гроздето, но ще се хареса на еди-кой си старец. Нека му го занеса.“ Занесъл му го и той се зарадвал, но си казал: „Харесвам ми гроздето, но по-добре да го занеса на брата по-горе!“ И му го занесъл. И той на свой ред го занесъл на друг брат, и той направил същото и така гроздето направило една обиколка и се върнало при първия. Ето кое е общение – любов. Никой не искал да изяде благословеното грозде от любов към брата си.

Има още една картина. Веднъж един човек поискал да научи какво е раят и адът. Един Ангел му казал: „Ще ти покажа“. Завел го в ада – там имало пищна трапеза, хубави завеси, светлини, на масата имало всичко каквото можеш да си представиш, нищо не липсвало. Хората обаче наоколо било нещастни, защото имали големи ръце и вземали храната, но не можели да я поставят в устата си, ръката им не можела да се свие (в друга версия на разказа хората държали много големи лъжици, с които нямало как да се хранят). Опитвали се, но не можели. Ангелът казал на човека: „Това е адът.“

Отиваме в Рая. Абсолютно същата обстановка и трапеза. Всякакви ястия, и там хората имали големи ръце, но били радостни и сити. Защо? И те не можели да ядат сами. Но единият хранил другия. Това, – му казал Ангелът, – е Раят.
Бог, Който е любов, по молитвите на нашите светци да ни помогне да почувстваме тази любов, да отвърнем на великата любов на Бога, Който дойде на земята и стана Човек, като живеем с любов.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Благоприятно време за добродетелите Да станем истински и автентични християни Разбойниците при кръста Най-страшният грях Ето какво значи да обичаш

Скърбящи майки, молете се за своите деца! Не наричайте децата си – отстъпници от Бога, но се молете на Божията Майка, за да може Тя да ги насочи към пътя на спасението, молейки Своя Син за вашите заблудени деца.

Молете Й се усърдно, постоянно, с любов, и Тя ще изпълни вашите желания. Любовта върши всичко. Молитвата на майката изважда от дъното на морето нейните деца, както се казва в поговорката, и това е вярно. Не дразнете своите деца, не им казвайте нищо обидно, вие сте безсилни да ги обърнете към Бога със своите думи.

Те вече много учат и мислят, че всичко знаят, много са умни, а вие, старите майки, – сте глупави, останали сте без ум и нищо не разбирате. Но ще дойде време, и Господ ще ги вразуми, както често се случва. Ще ви дам един пример. Мой приятел ми разказваше за себе си и ми каза: „Когато бях дете и живеех с майка си, тогава много обичах да посещавам Божия дом, много ми харесваше църковното пеене и цялото богослужение.

Но когато започнах да уча и си отидох от майка ми, в това кипящо и бурно море от пороци, страсти и разврат, тогава аз спрях да ходя на църква. Когато се изучих и се върнах при майка ми у дома, вече не ходих с майка ми на църква, срамувах се. А майка ми скърбяла за своя блуден син и усърдно се молела на Божията Майка за обръщане на сина й към пътя на истината.

И един ден на свечеряване  аз минах покрай Божия храм; вдигнах  главата си и видях горе кръст, целия сияеше, и в това сияние – образа на Божията Майка. Аз бях много впечатлен и реших да вляза в храма.

Службата в църквата беше обикновена, делнична, видях само своята майка, молеща се със сълзи пред иконата на Божията Майка за своя заблуден син. Бях много развълнуван, аз също застанах на колене и започнах да се моля.“

източник: https://vk.com/materinstvo_vk

Близки теми:

Възпитанието на младите в съвременното общество Избор на спътник в живота (най-важното) Родители в пубертет На какво учим децата си? Колко струва едно чудо

Отношенията между духовния отец и духовните чеда приличат на различни форми на управление на държавите, а именно: демократично, аристократично, монархическо и деспотично.

Демократичното ръководство

Тук отецът и духовните чеда са преди всичко приятели. Те се съветват един с друг, заедно обсъждат делата, заедно решават проблемите и т. н. Словото на духовния отец тук не е задължително, то е един от гласовете в общия хор. На пръв поглед това изглежда нелошо, няма никакво принуждение и насилие над личността, подчинението е на принципа на любовта. Духовният отец се явява само като диригент на своя хор. С една дума – мир и радост. Но всъщност се случва съвсем друго, същото като в държавите с демократичен строй на управление. Започват популизъм и интриги, които духовният отец не може да пресече и предотврати.

Тук се случва скрита борба за власт, в която, както и в демокрацията, побеждават най-целеустремените и властолюбивите. Тук, както и при демократичния строй, се образуват вътрешни, противостоящи една на друга групировки, в които в ход влизат подкупът, прелъстяването, заплахата, интригите, инсценирани припадъци и глухи заплахи за извършване на самоубийство, които произвеждат особено силно въздействие на изплашения духовен отец. Той е готов да тръгне към всякаква капитулация, отколкото да види своето духовно чедо висящо на въжето или лежащо бездиханно в струя кръв с пистолет в ръка, около което се суетят фигури на полицаи. Вместо духовно ръководство, наставникът-демократ тича с шишенце нишадърен спирт около своите духовни чеда. Финалът е един. Всички заедно започват да ръководят своя духовен отец, а той се мята от страна на страна, опитвайки се безуспешно да примири враждуващите лагери. Но всичко това има край. Както оцелява най-силната акула, така връх взима най-волевият от духовните чеда. Той затваря духовния отец в дома му и залепва на вратата листче с думите: „Отецът е болен, моля да не го безпокоите“.

Ако отецът иска да погледне през прозореца, безцеремонно го отблъскват назад. А тъй като демокрацията е свързана тясно с либерализма, то отношението към духовния отец става съвършено свободно. Но тук понякога се случват дворцови преврати – идващите на себе си след шока духовни чеда се договарят и уцелвайки времето, отвличат духовния отец и го скриват на противоположната страна.

След такива изпитания отците-демократи в края на живота си стават безнадеждни човекомразци. Някои от тях, които в младостта си са сравнявали своите духовни чеда с мироносици, в старостта си започват да се съмняват като мюсюлманина – има ли въобще жената душа, макар да не казват това на глас.

Аристократичното ръководство

Тук духовният отец се проявява като джентълмен. Той е изискано вежлив и любезен. Посреща духовното си чедо, ставайки от креслото, възхищава се от нейния вид, подчертава вкуса към облеклото. Духовното чедо започва да се чувства дама, която е отдала сърцето си на рицар. Финалът е един. Всяко духовно чедо смята, че рицарят-наставник изпитва платонически чувства именно към нея, като единствено достойна за високи чувства. На другите духовни чеда тя гледа с още по-голяма свирепост, отколкото при „демократичното управление“. Наставникът-аристократ благодари на своите чеда за тяхното посещение и изпращайки ги до вратата, изобразява печално лице. Той оправдава във всичко своите духовни чеда. Да направи забележка, за него е трудно; дори бивайки оскърбен, той не казва „обиден съм“, а „опечален съм“. Ако на „демократите“ духовните им чеда носят картофи, то на наставника-аристократ те носят цветя, за предпочитане лилии, а понякога – торта. Нерядко, събирайки своите духовни чеда, той изразително чете книга, например „Нравствено богословие“ на Мартенсен (протестантски автор) и след това им го тълкува. Когато отива в храма, то духовните му чеда го следват като дружина и го чакат пред вратите.

Когато служи, всяко чедо се интересува кого първи ще помене на молебена и предават на това трагично значение. Въобще, аристократичното служение се превръща в някакъв рицарски роман, където Христос въобще отсъства, а Неговото място заема духовният отец.

Трябва да кажем, че обикновените хора инстинктивно се отделят от учените монаси и наставниците с аристократични маниери, те ги чувстват чужди, но затова пък дамите с дипломи са във възторг от тях. Затова тук пряко волята на духовните отци се появява разделение между „плебеите“ и „патрициите“; „плебеите“ от само себе си остават извън прага.

Наставникът-аристократ посреща гостите си с някаква тържественост. Този израз е застинал като печат на лицето му. Подрасникът му винаги е чист и изгладен, той предпочита одеждите с бял цвят.

Често в дома му има пиано или роял. Обикновено такъв наставник има голяма библиотека, където наред с духовните книги се намира и светска литература. Ако случайно, когато търси книга, се натъкне на томче от Виктор Юго или Уолтър Скот, тогава казва с тъжна усмивка: „Нали съм длъжен да познавам психологията на грешника, за да го изправя“. Той обича да говори за това, че за него всички хора са равни. В разговор, обаче, често намеква за своя благороден произход – действителен или лъжлив.

Следващият вид ръководство, който е станал господстващ в този свят е плутокрацията, тоест власт на тези, на които принадлежи богатството.

Тук обаче е нужна уговорка. Духовният отец при този вид ръководство на духовните чеда не е задължително да бъде егоист и сребролюбец, той чисто и просто смята, че хората, имащи власт и богатство, могат да бъдат полезни за Църквата и затова им отделя специално внимание. На бедните обръща малко внимание, оправдавайки се с това, че бедните по-лесно ще се спасят, а за богатите това е по-трудно, затова те се нуждаят от грижа и внимание. Той ги предразполага да употребят властта и богатството си за благото на Църквата и бедните; понякога организира и нещо като негласен „фонд за бедни“. Но тук се случва да премине към гъвкава политика. Ориентацията към външната сила и положението в света се превръщат в духовно поробване. Знаците на внимание и услужливост, които се оказват на богатите, го поставят в ролята на православен йезуит, при когото целта – благолепието на храма, помощта за бедните и т.н. се постига с доволно съмнителни средства.

Тази част от хората, която търси в Църквата истинната правда, виждайки двойствената нравственост на свещеника, неговото различно отношение към хората, може да охладнее и към самата Църква. Повтаряме все пак: прагматикът отец може изобщо да не е себелюбец, йезуитите често са жертвали живота си за своите идеи, а православният йезуит и католическият, дори и да се борят един с друг, остават братя по методите си. Това ухажване на богатите е също такава йезуитска продажба на съвестта в името на материалното благо и тя компрометира Църквата в очите на вярващите повече, отколкото правят това враговете на християнството.

Непосредственото обкръжение на прагматика веднага разбира с кого и как трябва да се действа – кого радостно да приветства, като най-достоен човек, на кого трябва по време на служба да се изнесе стол и т.н. Прагматикът смята, че може да поизкриви църковните правила, ако от това ще има изгода за храма или за бедните, например да опее некръстен или самоубиец, да помене по време на Литургия друговерец и т.н. Плутократът, в зависимост от своя характер, може да бъде скъперник или щедър. Но щедростта му по-често се разпростира към тези, които са му нужни. В обкръжението му в повечето случаи всички са доволни. Но духовен живот там почти няма, главните сили се употребяват за външното. Молитвите се изместват от поздравителни телеграми с обяснение в гореща любов; колкото повече пожертвования, толкова повече любов. Тук се води строг отчет и се поставя точен ценоразпис.

Този начин на ръководство е невъзможен без лъжа, затова лъжата в такива кръгове е задължителен атрибут – на лъстивостта се гледа като на проява на мъдрост. За тези хора Църквата, колкото и да е странно, се превръща в понятие, извлечено от тях самите, при това не става и дума за мистичното Тяло Христово. Човешката институция и грижата за благолепието на храма заслоняват при тях образа на Самия Христос.

Плутократът може да бъде бизнесмен, който се стреми към лично обогатяване, но може да бъде и аскет, поддаващ се на духа на тщеславието и забравящ за това, че любовта трябва да бъде съединена с правдата.

Ако демократичният принцип в духовния свят се обръща в хаос, аристократичният – в романтика, то плутократичната форма е материализация на духовния живот.

Четвъртата форма на ръководство – монархията

Това е най-разумният принцип в отношенията между духовния отец и неговите чеда. Монархията, в нейното идеално значение, изисква разумност в ръководенето и любов към хората. Пред монарха всички са равни. Той се явява висша власт, но власт, която е ограничена не от висши институции, а от традицията. Думата на духовния отец трябва да е непререкаема, но в същото време разумна и справедлива. Човекът, който изпълнява повеленията на монарха трябва да знае, че постъпва разумно и че в това повеление се съдържа грижа за неговото благо. Монархът е единовластен, но той не е чужд да приеме съвета и да изслуша просбата, отправена към него.

В наше време духовният отец е длъжен да постъпва със своите чеда разумно и справедливо и на това основание да изисква послушание. Той може да изслушва и да изпълнява съвети и просби, но последната дума си остава неговата. При тази форма не са допустими пререкания, спорове и т.н. Може да се поиска разяснение за дадено благословение, но не трябва то самоволно да се отменя или нарушава. Впрочем, и тук има изключения. Монархът трябва да ръководи традицията, а духовният отец – правилата на Църквата. Вън от руслото на църковното Предание и евангелските заповеди, духовното ръководство губи сила. Монархът се превръща в узурпатор.

Деспотизмът

Той се отличава от монархията с това, че понятията за традиция, добро и зло и т.н. се заменят от личния диктат.

Тук даже понятието за справедливост и за каквито и да било правила отсъства. Всичко зависи от волята на деспота. Тази форма може или да сломи духовното чедо, или пък бързо да го изправи. Но в наше време това силнодействащо лекарство е непригодно за слабите организми. Без особена благодат, която действа в духовен огън, деспотизмът по отношение на духовното чедо може просто да го повреди. Без решимост за послушание от страна на духовното чедо, този принцип също може да предизвика в него протест и да отбие желанието за всякакво послушание. В древни времена наставниците са прибягвали към такива силнодействащи средства.

Те давали трудни, почти неизпълними задания, понякога противоречащи на здравия смисъл, а учениците, които предавали себе си на послушание към стареца, с готовност са ги изпълнявали и тяхното духовно преуспяване ставало много бързо. Чрез такова послушание човек много успешно се е борел с демона на гордостта, който разколебава целия свят. Днес няма такива наставници, нито такива послушници. И послушанието в днешно време трябва да се дава от страна на наставника с голямо разсъждение и съблюдаване на принципа на целесъобразността и справедливостта. Човешката гордост, която преминава през всичките стадии на болестта, се е превърнала във възпалена гнойна рана, която мъчително боли при всяко докосване.

Затова на духовния отец му е необходимо търпение и състрадание, но също и воля. Той трябва да има като хирурга лека, но твърда ръка.

Източник: из книгата „Свещеното слово и човешкото възприятие“ – Енорийски издателски център „Свв. Кирил и Методий“ и издателство „Лествица“
Автор: Архимандрит Рафаил Каренин

Близки теми:

Близко или не съвсем Енорийската общност е духовна дружба, но трябва да умеем да дружим Духовникът не е консултант или оракул За коварната страст, която може да те побърка Божията любов е най-голямото богатство на човека