ДА СЕ ДЪРЖИМ ЗА НИШКАТА НА ВЪТРЕШНАТА МОЛИТВА

Март 29, 2018 in Беседи, Начална страница

Отец Артемий е духовник на Московския Алексеевски ставропигиален девически манастир, опитен педагог, водещ на православни телевизионни и радиопредавания. Настоящият материал съдържа негови разсъждения и отговори на въпроси на вярващи от град Саратов, поставени на среща с отец Артемий, състояла се през месец февруари, тази година.

Навярно си спомняте образа на лернейската хидра от античната митология. Подобен на него в нашето народно творчество е образът на Змей Горянин – щом Иван-царевич отсече една от главите му, на нейно място веднага се появява нова. Това е персонифициран образ на вселенското зло. Несъмнено и митологичният, и приказният образи не са се появили на празно място и не могат да бъдат наречени просто измислица. Понякога този змей, повален в ада, се изобразява дори в храмовете, на западната стена. Върху пръстените на туловището може да се прочетат надписи, с названията на седемте убийствени страсти, свеждащи се до три основни – гордост, гняв и похот. Лекомислената и невнимателна християнска душа може да се окаже в плен на тези грехове, ако, забравяйки Христос, позволи на изгонения от сърцето враг да се върне обратно, заедно със седем още по-зли духове.

Някъде в съкровените тъмни кътчета на нашето сърце се крие горделивото самолюбие или „семето на тлението”, за което се споменава и в ежедневните вечерни молитви.

Това отровно семе, раждащо тление е нашето его, мнимата самодостатъчност; това е нашето „аз”, силещо се да изскочи на първо място в азбуката.* Наистина егоизмът е източник на всички беди и трагедии на човешката душа. Както свидетелства св. Макарий Велики, дори и при великите светци, някъде в дълбините на сърцето остава „опърничавост” – началото на самоутвърждаването. Затова те благодарили на Бога и за скърбите, и за болестите, знаейки добре, че със собствени усилия не можем да се избавим от злощастното „семе на тлението”.

Високото мнение за себе си, предателското чувство за собствена изключителност, фарисейството, противопоставящо ни на околните, високомерието на юношеската възраст (между впрочем нямащо никакво основание), обидчивостта, понякога патологическа – всички те са многообразни прояви на самолюбието.

Някои от нас вече дотам са се предали, че казват: „Аз имам лош характер”. Или: „Отче, по-внимателно с мен, не съм цвете за мирисане”. Т.е. човекът предварително се примирява с това, че има непоносим характер и, по такъв начин, престава да полага усилия.

Уви, срещат се такива хора, които не са в състояние да кажат: „Сгреших, не бях прав, простете ми”. На тях им е невероятно трудно да се погледнат отстрани, да проявят критично отношение към себе си. Това е симптом за болест, която е отишла твърде далеч. Достигналата до край гордост води до безумие.

По същество, мракът на гордостта е една от вечните мъки – „външната тъмнина”. Вечните мъки имат място в нашия живот още сега, с тази разлика, че намирайки се в потока на времето без да сме загубили свободата на покаянието, ние можем да изплуваме от този поток. Но гордостта ни ослепява – тъмно е като в рог, можем да видим само крайчеца на собствения ни нос. Ако не беше Господ и Неговата благодат, никой от нас не би имал шанса да се измъкне от този поток, за излезе на чист въздух и да види Божията светлина.

Приятели! Вие знаете, че смирението (прогонващо гордостта) няма нищо общо със слабохарактерността, с готовността да се отстъпва пред злото, със страхливостта. Смирението е отдаване на подобаваща чест и хвала на Твореца и едновременно изповядване на собствената слабост и немощ. Такава нагласа на християнската душа веднага се възпълва от енергията на Светия Дух, и това е естествено: „На смирените Бог дава благодат” (виж 1 Петр. 5:5). Смиреният човек винаги гледа на себе си отстрани, а това е основа на психическото здраве. По какво се отличава уравновесеният от неуравновесеният човек? В своите думи и постъпки неуравновесеният действа, имайки за критерий единствено себе си. Той възприема неадекватно окръжаващия го свят, не забелязва реакциите на ближните на своите действия. Уравновесеният е способен да оценява себе си отстрани и да коригира своята дейност.

Има още един признак на душевното здраве – самоиронията. Това е състояние, когато можеш да се посмееш на самия себе си. Ти си оставяш право на грешка. Смирението дава чувство за мярка и ни позволява да постигнем душевен мир. Смирението поставя човека в състояние на просител, който бидейки никой и не притежавайки нищо, знае, че може да получи от Бога всичко. Той възлага цялата си надежда на Създателя, труди се и сам, но очаква успеха свише; достига целта, но не приписва заслугата за това на себе си; той винаги благодари на Спасителя – и за неуспехите, обусловени от нашите несъвършенства, и за победите, които ни дарява Бог, възпълвайки по чуден начин нашите сили. Смирението възвръща на човешката личност хармонията, баланса на ума и сърцето и тази вътрешна пълнота, която хората наричат щастие.

– Как и с помощта на какво човек може да се изцели от вкамененото безчувствие, от омъртвяването на сърцето, което е настъпило в резултат на многогодишно пребъдване в тежки, смъртни грехове?

– В такъв случай, разбира се, е нужна генерална изповед. Трябва да се постараем да си припомним всичко, което ни е довело до ожесточаване на сърцето. Такава изповед може да доведе до поразителни промени у човека, понякога той буквално оживява пред очите ни. Но незабавно, за миг, душата да се превърне в нежно цвете, е невъзможно – за това е нужно време, понякога твърде дълго.

След пълната изповед е необходимо да се живее „чисто, честно, благородно”. Едновременно с това трябва с неотслабващо търпение и внимание да се държим за златната нишка на вътрешната молитва.

След светото кръщение нашият безсмъртен дух притежава способността винаги и навсякъде да помни, че има Бог, че Той ни вижда, чува и обича.

На призоваващата ни благодат душата на християнина е призвана да отговаря с кратка, но сърдечна, постоянна молитва.

След свети апостол Павел и св. Теофан Затворник учи своите читатели, че тайната молитва на нашия дух е като блещукащо в душата кандилце. Главното, заради което ние изучаваме Свещеното Писание, четем молитвеното правило, готвим се за Свето Причастие, приемаме Светите Тайни, е молитвата на ума и сърцето. Да намери тази златна нишка се дава на този, който без да се лени призовава Иисус Христос. Понякога молитвата е дори безмълвна – когато всички наши мисли и чувства просто са устремени към Христа.

И завършвайки отговора на Вашия въпрос, ще кажа: с търпение и труд, всичко се преодолява.

Ако ти, с дълбока вяра, предстоейки духовно пред Бога, Го призоваваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй мен, грешния” и при това пазиш сърцето си от лоши мисли и нечисти чувства, малко по малко душата ще се смекчи…

– Как да открием дълбоко егоистичното ни сърце пред Бога?

– До известно време всички ние чувстваме, че сърцето ни сякаш има двойно дъно. Преподобни Макарий Велики казва, че някои, чувствайки духовната светлина в душата си, поради своята неопитност мислят, че Божията благодат ги е просветила изцяло. Всъщност, в грешната душа има дълбини, които все още не са виждали Божията светлина. Макар сама по себе си душата да е проста, грехът я е направил многопластова и сложна. Как да се открият всички тези етажи? Отговорът е един: внимателна, покайна, неприбързана молитва, която извършваш пред Христовото лице, като болен пациент, готов да легне да операционната маса. „Господи, ти виждаш душата ми, ти виждаш греховните язви на моите страсти. Едничък Ти можеш да ме излекуваш и изцелиш. Поверявам себе си на Теб, като на Всемогъщ лекар – помилвай ме!

Молещият се човек е болен, който позволява на лекаря да отвори сърцето му до последните негови дълбини.

– Обяснете какво представлява тщеславието.

– Това е много просто. Тщеславието е суетна, празна слава, чужда, непринадлежаща нам. Тщеславният човек е крадец, който краде слава от Създателя. Славата принадлежи само на нашия Създател, а тщеславният откъсва късче от тази слава, за да я присвои.

Девизът на Христовите ученици е такъв: „Не нам, Господи, не нам, но на Своето име дай слава!”

Когато човек иска да присвои тази небесна слава, когато всячески се опитва да прослави своето име, той се потопява в греховната тиня, в блатото на тщеславието.

– Дайте съвет как да се избавим от безполезните мисли. Можем ли изобщо да управляваме мислите си?

– Има всякакви мисли: от човешката природа, от Бога, от лукавия. „Безполезните” мисли, т.е. тези, които са от лукавия се познават по тяхната натрапчивост, безполезност, несвоевременност. Често зад такива мисли се крие бяс и те са наситени с демонична енергия. Затова ние не можем да се избавим от тях със собствени сили. Но можем да кажем: „Това не е мое, Господи, не е и Твое – не го приемам!” – веднага след което е нужно да се обърнем към Създателя: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”.

И още едно наставление, което може да се срещне у светите отци: учи се да не обръщаш внимание на лошите мисли, сякаш вървиш по пътя с определена цел и се опитват да те отклонят, блъскат те, бутат те… Ако на всяка цена трябва да достигнеш целта, ти няма да обръщаш никакво внимание на пречките – каквото и да става ще вървиш напред, докато не постигнеш своето. Така трябва да се молим – с дълбоко внимание, с целеустременост, с осъзнаване на собствената ни немощ и с вяра в Божията помощ!


* На руски „аз” е „я”, т.е. последната буква от азбуката – бел. прев.

Без Църквата не можем да имаме Христос в сърцето си

Март 24, 2018 in Беседи, Свещеническа конференция

 

- Ние живеем в епоха, която се отдалечава от основните християнски ценности, и хората, влизащи в храма, не разбират евангелските истини. Как можем да им говорим за Бога и правилното изпълнение на евангелските заповеди?

 

- Разбира се, когато човек живее без Бога и не вярва в Него, живее в грях. Грехът – това е болест. И човекът, който греши, е с болна душа. Човек, когато е болен, страда. И всеки, който е роб на греха, изпитва болка и страдание. Затова Христос ни казва да дойдем при Него и Той ще ни утеши. Грехът не носи радост на човека, нито успокоение. Грехът изтощава човека. И все по-дълбоко го потапя в нещастно състояние. Когато той разбере колко е нещастен и далече от Бога, ще осъзнае, че трябва да се обърне към Него и да започне да Го търси.

 

Ние, като църковни хора, особено като пастири на Църквата, трябва да действаме като медсестри или като санитари, в болница, приемащи наранени хора. Трябва да ги обгрижваме, да ги разпределяме по отделенията, да ги настаняваме по леглата. И да повикаме Лекаря, за да ги излекува. Никой не се отчайва в лечебницата Църква. Това е болница, в която даже труповете могат да оживеят. Защото Жизнеподателят се явява като Лекар, и Той възкресява дори и мъртви.Така че у всички има надежда. Ето какво трябва да правим. Лекарят – Бог е всесилен, Той изцелява и оживотворява човека.

 

- Сега често може да се чуе такова мнение: “Не е важно вярва ли човек в Бога или не, главното е Бог да бъде в сърцето му, за да живее по съвест, а Бог, все едно ще го спаси. Какво ще кажете по този повод?

 

- Човек, който мисли, че може да има Христос в сърцето си без Църквата се намира в голямо заблуждение. Такъв прилича на болен, който мисли, че може да се излекува без лекар. За съжаление той по-скоро ще загине, ако не се обърне към лекар. Ако Църквата не беше нужна за нашето спасение, Христос не би я основал и дяволът не би я преследвал. За да бъде тя нашето спасение, Христос стана Човек, за да основе Църквата и да спаси човека.

 

- В неделното училище възникна такъв въпрос – един човек приведе цитат от Евангелието на Йоан: „Дяволът е човекоубиец поначало.“ Възразиха му – Господ е благ, Той е създал добрият ангел от самото начало, който е изпълнявал волята на Господа. Този, който цитираше Евангелието настояваше на своето – ето, тук е написано „поначало“. Какъв е правилния отговор на този въпрос?

 

- Този въпрос е логичен. Дете ли го зададе?

 

- Не, зададе го възрастен.

 

- Все едно, това е логичен въпрос. Какво е злото? Злото няма ипостас. Злото – това е отказ от доброто. Точно така, както и тъмнината е отсъствие на светлина. Бог не е сътворил никакво зло. Ние не сме виждали началото на Сътворението. Бог е направил всичко благо и добро. Но свободата за ангелите и хората дава възможност за отказ от доброто. Когато се откажеш от доброто, веднага се появява ипостасът на злото. Но Бог е създал всичко благо и добро, а човекът може да се откаже от това добро и да направи зло. И затова в този смисъл дяволът се явява като начало на злото – защото се е отказал от доброто. И той бил опустошен, Божията светлина е излязла от него, и на мястото на тази светлината е дошла тъмнината.

 

източник: Православие.ру


Как да се молим, за да ни чуе Бог?

Март 13, 2018 in Беседи, В търсене на вярата

 

 

– Владико, молитвата – това е общение с Бога. За християнина тя трябва да бъде необходима като дихание. Но ние знаем и от собствен опит, а и от опита на нашите читатели, които имат много въпроси по тази тема, че да се научиш да се молиш и да обичаш молитвата е много трудно. Дори светците казват: да се молиш, това е като да проливаш кръв; молитвата изисква труд до последния ден на човека… Защо е толкова трудно да се молим?

– Наистина молитвата е труд, за това са говорили много светци. А руският народ е създал една много точна поговорка: най-трудните неща на света са да се молиш и да се грижиш за старите си родители.

Но защо е трудно да се молим, макар че мнозина светии са имали навика на постоянната молитва? Трябва да си припомним какво представлява молитвата. Тя е предстоене пред Бога, разговор с Него, общение с Него. А какво е потребно в нашия обикновен живот, за да искаш постоянно да общуваш с някой човек?

– Да го обичаш …

– Съвсем вярно. Ето например, младоженецът и невестата – те искат непрекъснато да общуват един с друг, двадесет и четири часа в денонощието. Защото се обичат, имат влечение един към друг. Така е и с Бога: за да не бъде молитвата отегчително задължение, трябва да има стремеж към Бога. Чували сте как казват понякога: „изчетох си правилото”? Сякаш са копали яма… Разбира се, трудно е да се молиш постоянно, живеейки в света, но е възможно поне да се обръщаме към Бога често и с любов.

Спомням си моята младост, когато просто тичах към храма. Познавам и други мои връстници, от тези, които влязоха в Църквата още по съветско време. За нас това беше най-важното, което може да съществува на земята и засланяше абсолютно всичко: и учението, и работата, и семейните връзки. Ние буквално „утренеехме” в храма (както се казва в молитвата: „утренюет бо дух мой ко храму святому Твоему”), т.е. искаше ни се постоянно от най-ранно утро да бъдем в храма, да гледаме, да слушаме това, което се случва там. Аз помня това чувство, до ден днешен паметта за него е в сърцето ми.

Такова живо чувство към Бога трябва да има в човека, за да му се иска да се моли. Но, разбира се, не винаги го има. Човекът е крайно непостоянно същество и дори когато в живота си достигне до някакви върхове, след това следват периоди на охлаждане и падение. Но паметта за това, което е било, за предишните върхове, било то в отношенията с Бога или с хората, трябва да сгрява човешкото сърце, когато пикът на чувствата постепенно премине. Тогава вместо охлаждане ще има тихо горене и постепенно то ще се разгаря все по-силно. Има случаи, когато съпрузи, преживели заедно много десетилетия, в края на своя живот се обичат по-силно, по-дълбоко, отколкото в младостта.

Такива отношения човек може да има и с Бога. На някого този пример може да се стори не съвсем коректен, но той е разбираем. Не трябва да се забравя, че общението на човека с Бога е общение на две личности и то изисква човек постоянно да подхранва и подклажда своите чувства със спомена за тези моменти, когато Бог Сам се явява на човешкото сърце. Всеки човек, който ходи в храма – и в това съм дълбоко убеден – поне веднъж в живота си е видял Бога, почувствал е Неговата близост и още тук, на земята, е изпитал чувството, за което говори апостолът: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат” (1 Кор. 2:9). Споменът за това дава на човека сили, когато дойде охлаждането.

Когато една духовна дъщеря се оплаквала на свети Теофан Затворник от своята хладност и от това, че изобщо не може да се моли, макар че едва вчера се е радвала на всичко и е благодарила на Бога, той и отговорил така: погледнете през прозореца – вчера грееше слънце, а днес вали дъжд. Това не зависи от нас. Така е и в човешкото сърце – ту едно състояние, ту друго. Но трябва да се научим да претърпяваме периодите на охлаждане, униние, забравяне на Бога и да се връщаме отново при Него.

– Владико, искаме да Ви зададем един въпрос за молитвата, който измъчва много от вярващите в нашите храмове. „Намирам се в трудна житейска ситуация. Моля се, но тя не се разрешава, а става все по-лошо. Какво да правя, как да се моля, за да ме чуе Господ” – пита Сергей.

– Трябва да се молим неотстъпно. Но освен това трябва задължително да се опитваме да вникнем в ситуацията, да разберем, защо така се е получило. Понякога Господ иска от нас, самите ние да се променим в някакво отношение, да се потрудим и сами. Да кажем, ние молим Бог за нещо и Той ни поставя в такива обстоятелства, в които можем да изпълним Божията воля, като направим нещо със собствените си ръце. Господ много рядко действа директно в човешкия живот, с помощта на някакво явно чудо. Обикновено хората се поправят от хора.

Затова мисля, че Сергей и всички онези, които имат подобни въпроси, трябва преди всичко внимателно да разгледат тази трудна ситуация, както и да се посъветват с някой духовно опитен човек, за да разберат: къде е моята вина в случващото се? Какво мога да променя не в околните, а в самия мен? И ако ние променим нещо в себе си, и ситуацията след това започва да се променя.

– Още един въпрос за, така да се каже, действеността на молитвата: „Бих искал да си изясня някои важни за мен въпроси. Как е по-добре (по-ефективно) да се изпълнява молитвеното правило: мислено или на глас? Ако отговорът е на глас, то шепнешком или силно? Към каква интонация да се стремим: църковната или своята собствена? Игор”

– Не е правилно да се подхожда към молитвата от гледна точка на „ефективността”. Правилото трябва да се изпълнява така, че да бъде най-полезно за нас. Всички ние сме твърде различни: имаме различни навици, характери. На някой му е по-удобно да чете на ум, на друг – на глас. Важното е текстът на молитвите, които четем, да преминава през нашето сърце, през нашето съзнание. А темпото на молитвата, начинът на нейното произнасяне, зависят от това, как за човека е по-лесно да я възприема. Лично аз имам следния проблем: навремето съм чел много и затова чета много бързо. Например молитвеното правило (три канона и акатист) мога да прочета на ум за петнадесет минути, при това напълно съсредоточено. Затова, когато служа, винаги произнасям молитвите на глас, за да не бъде прекомерно бързо. При друг човек може да е точно обратното, на глас да срича и да му е по-удобно да чете на ум.

Що се отнася до интонацията, която Игор нарича църковна (това е четене на разпев, спокойно, без емоционални акценти) – аз мисля, че тя е за предпочитане, защото така човек по-лесно свиква и с четенето в храма и след това му е по-лесно да вниква в него. Такъв начин на четене в Църква е правилният, защото в думите на молитвата трябва да звучи самата молитва, а не нашите лични емоции. Но що се отнася до домашното правило – ще повторя – всичко е много индивидуално и няма голямо значение, стига молитвата да е разбираема за човека и да преминава през неговото сърце.

– Около десет години се моля и се обръщам със своите нужди към света Матрона. Молила съм, разбира се, за земни неща: здраве, омъжване, за да постъпи дъщеря ми на работа и т.н. Защото още преди да почине, св. Матрона казала: „Идвайте при мен и ми разказвайте като на жива за своите скърби”. Аз мисля, че думата „скърби” означава житейски трудности, проблеми, грижи, несполуки. Но в лекцията на професор А. И. Осипов се казва, че се молим неправилно, когато просим земни блага, а трябва да се молим, просейки помощ за избавяне от греховете. И когато се избавим от греховете, Господ, виждайки нашите нужди, Сам ще ни даде нужното. Сега съм изпълнена със съмнение: и на Матронушка вярвам, и на проф. Осипов вярвам. Обяснете ми как е правилно да се моля? Трябва ли да изповядам това, че съм се молила за земни блага? Ангелина

– Не трябва да се каете за това. Професор Осипов говори за възвишени неща. Но засега ние живеем в този свят и затова ни безпокоят и житейските проблеми, за които Вие пишете. Винаги в такива случаи си спомням епизод от жизнеописанието на преп. Амвросий Оптински. Веднъж при него дошла селянка от съседно село и се оплакала, че й мрат пуйките. Старецът я изслушал, отнесъл се към нея със съчувствие, обяснил й какво и как да направи. Жената си отишла утешена. Правилно ли е било това отношение? Всеки от нас има някакви нужди и скърби и мисля, че е нормално, да се обръща с тях към Бога.

Друг въпрос е – тук съм съгласен с проф. Осипов и самият аз често говоря за това, – че нашите отношения с Бога в никакъв случай не бива да се ограничават само с това „дай, дай, дай…”. Ако ние сме християни, трябва да мислим и за по-дълбоки неща и сами да се стараем да принесем нещо на Бога. „Сине, дай ми сърцето си” – казва Господ. Той очаква от нас нашето сърце и мисля, че това е по-важно от всичко.

Затова, въпреки привидно противоречивите позиции, които се привеждат в писмото, прави са и двете страни. Можем да молим Бога за земни блага – в това няма нищо престъпно или лошо. Но не бива да се ограничаваме само с това, защото нашият земен живот е подготовка за вечността. Най-важното е спасението на душата ни. Именно това трябва да молим от Бога и сами да правим всичко, което зависи от нас.

– Още един въпрос от тези, които често могат да се чуят: „Казват, че за да разберем Божията воля, трябва да се помолим. Но как е правилно да се помолим и как да разберем, че отговорът действително е от Бога?”

– Има такова правило: да следваме тези обстоятелства, в които Бог ни поставя. Особено ако човек се помоли от сърце и попроси Бога за помощ. И изобщо във всички жизнени обстоятелства трябва да се ръководим от Евангелието и тогава ще изпълним Божията воля, защото в Евангелието Божията воля за нас е ясно определена.

– Следващите няколко въпроса, Владико, отново са за охлаждането в молитвата. Това е много разпространен недъг… „Ако сърцето от много време не се отзовава на молитвата, трябва ли да се смиря и да приема това? Например, в храма се молят, аз искам също да се моля, но не мога, а после молитвите дори започват да ме дразнят: Как може толкова пъти едно и също?…” Ирина

– Не, не трябва да се примиряваме с това, а трябва, както казва св. Теофан Затворник, когото аз току-що цитирах, някак да изчакаме това състояние да отмине. В древния патерик има един интересен случай. Един новоначален монах пита по-опитен: какво да прави, ако няма желание за молитва, а точно обратното – обхванало го е униние? Старецът го съветва: стани, насилвай себе си, опитвай се да съгрееш сърцето си. Монахът се оплаква, че не се получава. Тогава, казва старецът, вземи мантията си, загърни се в нея и спи.

Този съвет, макар да изглежда шеговит, всъщност е много мъдър. Защото понякога се случва, че човек просто трябва да дойде на себе си, да спре за малко. Но в никакъв случай не бива да се съгласяваме с такова състояние, а като си отдъхнем, постепенно да се върнем към молитвата. И тук, както вече казах, много важно значение има споменът за периодите, когато човекът се е молил и е бил чут от Бога, когато е усещал единението с Него, Неговата близост.

– Вече много години чета вечерните и сутрешните молитви, но ставам, за да изпълня правилото си, с голямо усилие. Иска ми се да правя каквото и да било – само да не се моля… Как да променя отношението си към молитвата, как да я обикна? Татяна

– Понякога се случва човек просто да се е осуетил, т.е. обикновените ежедневни грижи и задължения да са заели прекалено голямо място в живота му. Но е останал такъв рудимент: трябва да прочете молитвите сутрин и вечер. Естествено, когато го няма живото отношение към Бога, след известно време този рудимент започва да ни дразни: защо, питаме се, да губим време за да повтаряме едни и същи думи, когато сърцето мълчи? Отново е необходимо да спрем и да се вгледаме в себе си. Причината винаги е в самия човек.

Случва се още човек да престане да се моли, да пости, да ходи на Църква, когато начинът му на живот се отдалечи от християнския. Какви сме ние? Сгрешили сме в едно, второ, трето – но нали ни е тежко, и времената са такива, всички живеят така… Всички знаем този набор от самооправдания. И постепенно, когато се натрупат някакви недостатъци, грехове, може би дори и пороци, става невъзможно да се молим. Опитите да се молим могат да предизвикат само съпротива.

Причината може да бъде каква ли не. Затова Татяна и всички, които се намират в подобно състояние, трябва да се замислят, да проанализират живота си и да внесат корекции. Тогава човек отново ще може да се моли с внимание.

– Владико, споменахте за опита на непрестанната молитва. Но тези дела, грижи, за които пише нашата читателка, нали не на всички пречат да се молят, според думите на преподобни Серафим Саровски, който казвал, че работата не е пречка за молитвата?

– Непрестанната молитва все пак е дело на монасите, а дори и при тях в днешно време не винаги се среща. В света не е нужно да се стремим към това, но да се молим често е и възможно, и нужно. Има непрестанна молитва, а има и нейната противоположност – непрестанна суета… Ето тази непрестанна суета трябва да преодолеем. Освен това, молитвата е памет за Бога. И е добре да придобием такъв навик: аз вървя, разговарям, правя нещо – и през цялото време помня, че има Бог, че Той е над всички мои дела. А обикновено ние живеем така, сякаш него Го няма и рядко си спомняме за Него. За Бога трябва да помним винаги.

– „Посъветвайте ме, моля, как да постъпвам, когато по време на молитва в главата ми напира какво ли не, само не и самата молитва… Срещнах две коренно противоположни мнения: да престанем да се молим, тъй като Бог не чува такава молитва – или да принуждаваме себе си, да се молим на сила. Инна”

– В никакъв случай не бива да изоставяме молитвата, трябва да се принуждаваме и да се молим. За да върнем вниманието си към молитвата, може от време на време да правим такова упражнение: когато четете правилото и изведнъж установите, че вниманието е „отлетяло”, трябва да се върнете назад и продължите вече с внимание. Това не е лесно и не е нужно да го правим постоянно, но трябва да опитваме, за да изградим в себе си навик за внимателно четене.

Св. Теофан Затворник има забележителен отговор на подобен въпрос. Една негова духовна дъщеря го попитала: „Понякога разбирам, че просто съм стояла на молитва и нищо в сърцето ми не е трепнало. Какво да правя?” Той отговорил: „Тогава застанете пред иконите, прекръстете се, въздъхнете и кажете: Господи, днес не можах да Ти принеса моето сърце, приеми от мен поне нозете ми.” В своите писма той говори много за това, че трябва да се учим да бъдем събрани, внимателни. Например: лежиш на дивана, спомни си, че това е неправилно и седни, както подобава, изправи се. Такива сякаш дребни неща помагат на човека да се удържа в определени рамки, защото когато излизаме извън тях ние се разпадаме, губим своята събраност. А без това много неща са невъзможни – не само да се молиш на Бога, но – например – да учиш. Голяма част от това, което говорим за молитвата, може да бъде казано и на един студент, който не умее да учи, защото там проблемът е същия – липсва внимание. Много неща в живота на човека ще се променят, много неща той ще започне да върши по-лесно и ще постигне по-големи успехи, ако се настрои за правилна, внимателна молитва.

Препоръчвам на авторите на тези въпроси и на всички наши читатели непременно да прочетат книгата на св. Теофан Затворник „Що е духовен живот и как да се настроим за него”. В нея има отговори на подобни въпроси под формата на писма. А на тези, които обичат да четат и не се страхуват от дебелите книги, бих препоръчал събраните писма на св. Теофан, които съдържат изключително дълбоки, ценни и напълно съвременни материали. В тях светителят отговаря на въпроси на свои духовни чеда, които не се отличават много от тези, които се задават днес. На времето тези книги помогнаха много и на самия мен.

 

Източник:   http://www.eparhia-saratov.ru

Божиите изпитания са благословение за вярващите хора

Март 8, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

- Тъй като всичко е по Промисъл Божий, как бихте обяснили, че ние, както и гърците, сме били толкова дълго време под чуждо робство?

- В посланието на св. ап. Петър има следните думи: „Божият съд започва от дома на Бога. Ако праведникът едва се спасява, какво ще бъде с грешника?“. Какво означава това, че Божият съд започва от Божия дом? Онези, които са Божии, Бог ги изпитва повече от онези, които не са. Св. ап. Павел ни казва, че Бог ни изпитва повече, за да не погинем със суетния свят. И така, св. ап. Петър казва, че Божият съд започва от дома на Бога, защото на първо място е домът на самия Христос, в Когото обитава цялата пълнота на божеството. И при все това, Бог Отец не Го пощади, а заради нас и нашето спасение Го предаде на смърт. И тъй като смъртта на Христос е била невинна, несправедлива, тя става причина за осъждане на нашата справедлива смърт. И този Божи съд се повтаря във всички православни народи. Той може да дойде по различни начини – или като някаква наказваща сила отвън, от някакви врагове, или от вътрешна такава, от нашите едноплеменни, както например е станало във времето на комунизма. Когато Бог ни изпитва, или – наказва (а думата наказва – педеви, на гръцки означава и възпитавам, педагогика). И така Бог, Който ни възпитава (наказва), чрез трудностите, Той има и силата да ни въведе във вечността.

И така, Божиите хора получават благословение, когато намират силата да удържат това Божие изпитание. Да вземем светите апостоли – с изключение на ап. Йоан Богослов, нито един няма естествена, обикновена смърт. Най-светите апостоли Бог ги предава на особено мъченическа смърт. Бог допуска това – тяхната несправедлива смърт да стане за осъждане на справедливата, недуховна смърт, на която всички подлежим. Защото със своята смърт Христос спасява целия човешки род от смъртта. И защото Той е бил безгрешен, доброволно приема да умре на кръста вместо нас. По този начин несправедливата Му смърт става осъждане на нашата справедлива смърт. И така спасява всички нас от смъртта на греха. И през това осъждане минават всички Божии светии.

Христос казва на своите ученици: „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих смъртта“. И така, за нас е важно да следваме само Христос. Ако правим така, тогава Бог ще сподели своята победа с нас, ще участваме в Неговата вечна победа.

- От св. Силуан знаем за откровението на Христос – „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. В същото време знаем и за плача му за изгубения Рай. Тези две неща са се случили в различни моменти на духовното му израстване. Можете ли частично да обясните този път и как може да бъде представен изгубеният Рай за съвременния човек?

- Когато говорим за изгубения Рай, това означава лишаването от благодатта, нейното изгубване. Ако четем службата за Петдесетница, ще видим че Рай и благодат е нещо тъждествено. Бог излива благодат върху всяка твар. Божията благодат е мостът, който съединява тварното с нетварния Бог. За нас Раят е Христос и връзката, която имаме с Него. Ако в този живот имаме силна, чиста връзка с Бога, то това е Раят, който започва от този и продължава във вечния живот. Ето защо за нас е важно да придобиваме благодатта, която ще ни съедини с Христос. Нужна ни е благодатта, която ще прави връзката ни с Христос все по-силна. И така, изгубеният Рай, това е нашето откъсване от Христа, изгубване на връзката ни с Него.

Откъс от беседата с арх. Захариас Захару – Седмица на православаната книга - Варна, 2017 г.

Най-добрият амвон е нашият живот

Март 6, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

- Отче, как днес да не се страхуваме от това, което става в света, да не ни преследва и да не го гледаме като призрак, да не виждаме врагове навсякъде? Как християнинът да преодолее тази опасност?

 

- Навлизаме във Великия пост и не бива да мислим, че след като стигнем до Лазарова събора, излезем от този океан, влезем в открито море на светата и Велика Седмица и вечерта на Възкресението участваме в св. Литургия, причастим се и хапнем на празничната трапеза, значи Великият Пост е останал в миналото. Мисля, че ако реално вървим по духовния път, това винаги трябва да оставя нещо в нас. Ако не остане нещо в нас, т.е. благодат, радост, надежда, по-скоро не сме вървели правилно.


Второ, защо да гледаме света (хората) в царството на дявола? Коя е причината? Човекът е една работилница, така е създаден от Бога – не че злото не съществува, но дори него може да постави в тази работилница, да го обработи и да го превърне в добро, където мракът да става светлина. Въпросът не е, че навсякъде съществуват опасности, че всички искат да ни подложат крак по пътя на спасението ни. Всичко това се случва, но смятам, че губим ориентацията, когато не виждаме, че най-големият ни враг е собственото ни аз. Виждаме хиляди врагове, прехвърляме отговорността за състоянието върху хиляди хора и не осъзнаваме, че първият и най-отговорен съм аз. Ако не разбера това и не го опазя в моя духовен път, мисля, че съм се провалил.


Ще ви кажа много пост пример от живота на една съвременна светица – преп. София Клисурска, с понтийски произход. Прокудена от нейното родно място, губи своя съпруг и дете, пътува с кораб към Гърция, към отечеството, корабът е в опасност, преподобната общува със Света Богородица в онзи момент, която й казва:


- Знаеш ли, грешни сте, затова сега сте в опасност и може да погинете.


И преподобната казва:


- Не хората, Пресвета Богородице, аз съм (грешна)! Да скоча ли в морето да се спасят хората? Аз съм грешна, не хората!


Смятам, че ако стигна до този момент, ако осъзная това и така гледам моята отговорност – която не ме води до отчаяние, а до надежда, която се ражда от утробата на покаянието – тогава реално стоя в един космодрум, готов да полетя към нещо духовно, към духовната атмосфера.


- Следователно не другите, а нашето аз трябва да ни плаши.

 

- Има хора около нас, които ни мразят. Знаете ли кога побеждават? Когато ги намразим. Следователно тук е нашата отговорност. Светците поставяли себе си там, където имало отговорност. Аз съм виновен. Сещам се за една велика личност – св. Николай Велимирович, който има поразителна молитва към Христос. Нека видим молитвите на светците към Христос, защото това не са прости думи, а движения на сърцата им. И какво Му казва? „За всички зли думи, за всички зли мисли, (аз съм отговорен)”, защото светецът вижда неговата отговорност за злото, което доминира, а не отговорността на другия. Ако всеки от нас виждаше това, нещата щяха да бъдат много по-различни. Ние винаги гледаме чуждата отговорност. Сега навлизаме във Великия пост, говорим за пости, естествено постът може да укрепи всяка добродетел и да поддържа любовта.

- С помощта на поста човек може ли да поеме своята отговорност?

- Трябва да видим поста в неговата дълбочина, защото ние сме повърхностни хора, но не можеш да ловиш риба на повърхността. От една страна повърхността има красота, но райската красота на морето и неговото богатство е на дъното. Това, че не ям месо, е повърхност, то е необходимо, но трябва да ме доведе до една дълбочина. Това малко външно въздържание на повърхността трябва да ме доведе преди всичко до моя ум, до моя помисъл. Помисълът е един динамичен елемент на битието, който определя много неща. Помисълът е предвъзвестител на делото и словото. Ако го оставиш, ще го кажеш и ще го осъществиш.


- Предвъзвестител на делото и словото?

- Да. Така го виждам и разглеждам. Ако постът не премине в ума, ако не повлияе душата, ще останем на повърхността. Смятам, че постът означава да пресека малко тази духовна окаяност, означава да разбера другия, да поискам да се преместя от това непреклонно и неподвижно място на егоизма и да доближа другия, за да видя нещата и от неговото място. Постът означава да отсека осъждането, клеветенето, да видя злото, което господства в мен, а не това, което господства около мен, постът означава да не гледам другия и автоматично върху екрана на душата ми да „набирам” неговите отрицателни страни, защото има и положителни. Защо винаги започвам от отрицателните? Защо правя това? Постът има страшна дълбочина и ширина и хората, които са я осъзнали, са блажени. Постът означава да пресека всяка неправда, постът е сприятеляване с врага, култивирането на любовта, настояването върху търпението. Постът означава да дам на другия време, наистина постът е стълбица, където, ако я осъзнаеш, се изкачваш, защото за съжаление ние сме толкова плитки, че вместо да се изкачваме, слизаме. Оставаме в много повърхностни елементи, способни сме да отнесем един бонбон в химическата лаборатория, за да видим дали в нея има нещо, защото тъмните сили може да са сложили нещо вътре, за да наруша поста, а не виждам ближния, който страда и проси малко от моето време, проси малко разбиране. Всичко това не го виждам и си мисля, че постя. Постът не са само въпросите, свързани с хранителния режим и въпросите, свързани с моето изкривяване духовно, защото, ако потърсим в себе си, в ума и сърцето, ще видим малки и големи изкривявания, които егоизмът ни ги представя като наши най-велики добродетели.


- Отче, защо хората днес поставят под съмнение поста повече от всяка друга епоха? Тоест ако чуем, че някой пости, дори и хора от Църквата го нападат?

- Защото много просто, остават в тази повърхност, смятат, че постът не води никъде другаде. Не гледат дълбочината, до която постът води. Мнозина казват – „това го казват поповете! Никаква полза няма от това дали постиш или не! Къде го казва Христос?” Ако човек изследва, не просто да чете, а изследва и поглъща словото Божие, ще види, че Господ не само пости, но и говори за поста и заклеймява формалния пост, т.е. поста без дълбочина и същност, повърхностния пост. Не постът, който човекът принася като една малка жертва пред Бога, който е и като капка пред океана на Божията любов, а онзи пост, който спазва за пред хората. Първият пост има за цел Божията милост, а вторият – похвалата. По това разбираш дали има същност или не.

 

- Именно. Живеем в една епоха, в която децата ни ходят на училище, общуват с други приятели, които в петък вечер ги викат да излязат или сега през постите и това е един въпрос, който се поставя от много отдавна – как да постъпят? Сестра Магдалена от манастира в Есекс казва на родителите и на децата, „Защо приемате толкова лесно, че един съученик индуист може да пости и го разбирате, а се срамувате, като християни, да кажете, че постите?”. Защо се срамуваме като християни да признаем, ако ни попитат, че постим, докато нямаме никакъв проблем с индуста – или вегетарианеца – да пости?

- Защото много просто, вярата ни се задоволява и се движи в едно просто религиозно чувство и постът, молитвата и вярата ни не са живи. Както и защото много пъти ние, за които се предполага, че постим, толкова много изопачаваме поста, че за съжаление хората извън Църквата гледат на него като на нещо лошо.

- Какво имате предвид под „изопачаваме”?

- Имам предвид, че намерихме начин с поста да рекламираме нашата мнима добродетел – докато хората ни виждат да постим, в същото време да нямаме любов и прошка. Виждат, че се задоволяваме във външната страна и въобще не се грижим за други същностни елементи и аспекти на живота ни. Аз постя, но поддържам и култивирам с моето слово и дух враждебност към теб. Хората виждат това, виждат, че спираме до постим и губим други неща, много важни, и накрая постът за нас е една семпла боя върху платното на духовността, докато отсъстват всички други бои. С други думи нямаме завършен образ. Детето вижда у дома да му крещят ако е яло нещо блажно, и в същото време вижда същите родители да не отстъпват, да не се уважават. Така е сигурно, че окарикатурявам поста в очите на детето. Ако истински живеех поста, в неговата дълбочина и ширина, е сигурно, че това щеше да ентусиазира детето и естествено ако уважавам свободата му. Христос пита св. ап. Петър: обичаш ли Ме? Обичам Те. Паси Моите овци. Тоест Христос казва и на всеки от нас – когато Той говори на някого, говори на всички нас – „от момента, в който Ме обичаш, ако искаш да изразиш любовта си към Мене, възлюби хората”. Пастирът е този, който се грижи за овците, т.е. за хората, които имаш около себе си, трябва да се грижиш за тях, да ги закриляш, да ги обикнеш, да ги утешиш, да ги стоплиш. И ние, вместо пастири, ставаме ловци, да не би случайно нещо да се задвижи в ритъм, по-различен от нашия, веднага го вземаме на прицел и го убиваме. Смятам, че това е един друг елемент. След това идва и нашата крайност. Кръстът, който Църквата ни дава, е лек, изпълва човека с радост, дава му перспективата на Възкресението и надежда, изпълва човека със светлина и особено младите хора, повярвайте ми, те „умират” за кръста. Но ние с нашия егоизъм какво правим? Правим кръстове в името на Бога, но без Бога, които не водят до Бога.


Имаме много добри деца, които събличат лицемерието, което навярно ние имахме, култивирахме и култивираме. Искат да живеят една автентична връзка с Бога, не искат нещо посредствено: „е, да вярваме и в Бога между другото!” Не искат нещо подобно. Затова в живота се борят за тази автентичност и искреност. От друга страна, детето не може внезапно да заживее това, което аз живея от моите детски години. Другият не може да стане мое вярно копие, нужна е много голяма разсъдителност, финност, говорим за детски души или изстрадали души на деца в пубертет. Знаете ли как виждам душите на децата? Сякаш носят трънен венец, а ние ги ритаме и тръните се забиват още повече. Вместо да облекчаваме болката, я предизвикваме. Нека оставим малко нашата крайност, да видим нежността на Църквата и разсъдителността на отците ни. Това не е нещо ново, отците говорят за него.

- Чели сме изкючително много текстове за подвижници, които са пазили много суров пост от детските си години, например стареца Йосиф Исихаст, чуваме за стареца Ефрем от Аризона, негово духовно чедо, през колко много трудности са минали. И по радиото сме чели откъси от книгите, посветени на техния живот. Но се боя да не би в даден момент да объркахме слушателите ни, и оттук младите, които живеят в обществото, а не в постниците на Света Гора, и ги зовем да пазят пост без олио, в момента, в който техните съученици до него ядат сандвич с месо – и е Велик пост – защото не знаят, (че е пост). И само едно дете от 30 деца в клас пости, защото другите дори не знаят какво означава пост, какво означава св. Четиридесетница. Вашето мнение.


- Добре е да говорим за подвизите на отците, не е лошо, но винаги подчертавайки, че примерно старецът Йосиф Исихаст е правил това, но аз не съм старецът Йосиф Исихаст – и за да го прави, е сигурно, че е имал вътрешно известие от Божията благодат и Божията благодат го е укрепила. Аз не съм преп. Серафим Саровски, който хиляда дни и нощи се е молил върху един камък. Аз гледам това, което човек може да прави, когато животът му се свърже с Божията благодат, и се опитвам да правя това, което е по моята мяра. Св. Юстин Попович казва нещо много важно – подвизите на светците са дивни за удивление, но не и за подражание. Той имал духовната основа, Божията благодат и за да стигне дотам, извървял един път.


Нека да не ни ужасява пубертетът. Вижте, нима е възможно да ни ужасява пролетта? Представете си, това е една малка революция, един много хубав бунт, който Бог е вложил в човека, в подходящ етап от неговата възраст. Виждате полето през зимата, тихо е, нищо не се вижда, нищо не се движи, листата на дървета са окапали и т.н. В онзи момент помисли само какво става под земята, под нея ври и кипи, семената се движат, въставане, не е шега работа. Това въставане в даден момент се показва на повърхността и резултатът е пролетта. Пубертетът е една такова въставане. Ние смятаме, че детето винаги ще е дете. Но детето трябва да разцъфти, да даде плод. Ако не контролираме височината на клоните на живота му или не го стигаме, това не означава нещо. Нека се удивим на всичко, което Бог е вложил в нас; това не са неестествени и толкова трагични неща.

- Ние нямаме търпение и се плашим.

- И ставаме агресивни без причина. Това е така, защото не разбираме или по-скоро забравяме нашето собствено въставане. Децата са една възможност – стават пътища, за да отидем малко в миналото, за да намерим някои неща, които се нуждаят от особен подход, поправяне или покаяние. Нека не превръщаме всичко в трагедия, не е толкова страшно. Нещата стават страшни, защото „пускаме от ръка” Божията благодат и тогава чувстваме страшна несигурност.


Сещам се за един случай от живота на свети Силуан: „Тяхното семейство било голямо: баща, майка, петима братя и две дъщери. Всички живеели заедно и в сговор. Големите братя работели с бащата. Веднъж, по жетва, Семьон (мирското име на свети Силуан) трябвало да приготви и занесе обяда на полето. Било петък. Той забравил, сварил свинско и всички яли. Минала половин година, било вече зима, когато на един празник бащата казал на Семьон с мека усмивка: – Синко, помниш ли как ме нахрани на полето със свинско? А беше петък; знаеш ли, тогава го ядох като мърша. – Че защо не ми каза тогава? – Не исках, синко, да те смутя.” Баща му автоматично направил „интервенция” в неговата душа, не с меча на безразсъдността, „ние сме добрите, а вие младите сте излишни!”, а с хирургическия скалпел на разсъдителността. Това е ценното.

- Сещам се за другия сценарий – на Великия инквизитор. Как би реагирал един църковен човек, който пости, и детето му направи нещо подобно? Колко различно би посрещнал тази постъпка, с високо вдигнат пръст. Как ще убедиш едно дете с високо вдигнат пръст?

- В старите гръцки филми винаги прокурорът вдига пръст. На Света Гора един старец ми каза – когато изповядваш малки деца, ще седиш на столче, няма да стоиш над тях, никога няма да ставаш да ги гледаш отгоре, а ще си до тях, да те гледат на тяхната височина и ще се опитваш да се поставяш на тяхно място, да ги разбираш и няма да смяташ за безумно нищо от това, което ти казват. Защото това, което ти сметнеш за безумно, навярно е коренът на една страст, която може да изтерзае детето за цял живот. Нека проявяваме разбиране. Мисля, че това е част от поста, да се опитваме да разберем другия и това разбиране ще доведе тази връзка, дълбока любов и абсолютна свобода.

- Това ще стане постепенно.

- Естествено. Всичко, което става магически и бързо, няма основа, няма същност и затова бързо ще рухне. Всичко, което става с търпение, с молитва, с много разсъдителност и много любов, то ще пребъдва.


- Родители ни питат – как децата трябва да изповядват Христос? Един много опасен въпрос.


- С начина на техния живот.

- Самите деца?


- Самите деца. Нека не се опитваме да правим малкото дете или юноша (насила изповедници). Юношата има за своя черта ентусиазма, който обаче бързо угасва, бързо изчезва и имаме много примери. Едно малко дете има незрялост и тя не е добър съветник. Оттук мисля, че чрез нашия начин на живот трябва да „прелеем” в него зряла вяра, която първо ще се прояви в начина му на живот и когато се изрази с думи, няма лесно да се поставя под съмнение. Виждаш – едно дете може да ти каже нещо и да те „закове” на място. Децата казват истини. Но когато детето няма зрялост и е под въздействието на ентусиазма, т.е. има ревност не по разум, тогава неговите думи, които в друг случай биха повлияли на другите, могат да ги провокират и да го осмеят. Живеем това всекидневно и тук трябва да видим нашата отговорност. Не как другите ще го приемат, а как ние ще го дадем. Не всички сме проповедници, нека преживеем първо някои неща (т.е. да имаме духовен опит) и вярвам, че след това начинът на нашия живот ще започне да говори.

- Боя се да не би да товарим децата ни с непоносими товари, когато им казваме да изповядат някои неща – това, че постят, в място, където никой нищо не разбира, т.е. да поучаваме детето да заявява като мъчениците, че пости – това не са ли малко опасни неща за неговия душевния свят?


- Естествено, защото това, което ще срещне, е осмиване и като резултат вече няма да иска да изрази вярата си. Едно дете трябва да осъзнае какво е постът и да живее това събитие. Това ще стане с бавни стъпки, за да може да го изрази зряло и в една конкретна среда. В противен случай е сигурно, че ще бъде осмяно – но и това може да му помогне да узрее духовно. Мисля, че всекидневно живеем и чуваме тези неща. Нека бъдем внимателни – децата носят техния кръст. Да не се лъжем, натискът е и вътрешен и външен. Вътрешния натиск и външният са симплигадите (в древногръцката митология двойка скали в Босфора, които често се блъскали една в друга и между тях никой не можел да мине), които ги смазват всекидневно. Да не ги товарим допълнително с непоносими товари.


- Ние като големи (църковни) хора сякаш сме глас, викащ в пустиня – в една среда, която е изцяло извън Църквата. Ще кажем нещо за поста, но кой ще извлече някаква полза в онзи момент? Кой ни пита?

- Това ми напомня за телевизионните предавания, в които някакви проповедници крещят за Рая, докато не осъзнават, че другите първо не знаят какво е Раят, и, второ, Раят не ги интересува. Първото нещо, което създаваме в детето, е жаждата за нещо духовно. Когато другият няма нагласа, няма жажда. . . св. Фотиния Самарянката отива при кладенеца, но има жажда и сяда и слуша Христос. Много хора биха отишли при кладенеца, но не биха останали до Христос. Не сме осъзнали това. Да не смятаме, че всички слушат и живеят нещата, които ние сме чули и живели. Да проявим малко разсъдителност. Мисля, че най-добрият амвон и най-големият проповедник е начинът на живота ни.


Всички искаме да правим нещо духовно, имаме нагласата, опитваме се, имаме желанието да дадем и на децата и на другите, но не осъзнаваме, че другият не е в състояние да го приеме, защото нямаме силите да му го предадем. Харесват ми писмата на светците, защото не са ги писали, за да придобият публичност, а в тях е запечатана тяхната борба, нрав, характер. Св. Амфилохий Иконийски пише на св. Василий Велики: „не мога да понеса тежестта на Свещенството, тази отговорност”. Св. Василий му отговаря: „защо, защо се разочароваш?” „Виж, в епархията ми има 100 сираци и аз мога да нахраня 20; има 50 бедни семейства и аз мога да помогна на две; има толкова еретици, а аз само един успях да обърна към православната вяра. Чувствам разочарование, ще погина, ще отида в ада, ще отговарям пред Бога!” И св. Василий Велики с динамизма, който черпел от вярата си, му отговорил: „отче Амфилохие, защо се разочароваш? Виж, колко сирачета можеш да храниш? 20? Добре, нахрани тези, които можеш. Колко са останалите, 80? Добре. Ти ще нахраниш тези, които можеш, и Христос ще види разположението в сърцето ти за останалите 80 и Той ще ги храни заради тебе.”
Нека не пренебрегваме Христос, да не разчитаме само на нашите възможности, защото там именно ще почувстваме разочарование, ще се отчаем. И тъй, аз имам желание да кажа нещо на другия, Христос го вижда, моля се, знае, че имам разположение. Нека го кажа на Христос и е сигурно, че Той, виждайки моята агония и желание, ще го предаде на другия по подходящ начин, по много благ и вежлив начин, по начина, по който Христос знае да говори в душите на хората.


- Да се върнем към това, с което започнахте, че по този начин поемаме отговорност за нашия брат.

- Именно, ако наред с поста поемем нашата отговорност, мисля, че след като чувстваме и живеем това, което се нарича кръст, ще почувстваме и това, което се нарича възкресение. Няма да запалим само свещта в пасхалната нощ на Възкресението, когато наистина струи светлина в целия свят, а мисля, че ще се „запали” и нашето сърце.


Превод: Константин Константинов

 

 

 

Какво е това смирение и как се ражда то?

Февруари 28, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Брат: Разбрах отлично, отче, колко вреден е грехът на гордостта. Затова ви питам, кажете ми, как можем да се избавим от големите опасности на греха на гордостта?

Старецът: Брате Йоане, най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта – това е смирението!

Б: Но какво е това смирение, отче?

С: Този път, брате Йоане, вие ми зададохте много труден въпрос.

Б: Но защо е толкова труден този въпрос, отче?

С: Затова, брате Йоане, защото тази велика добродетел не може да я обясни никой, освен някой блажен човек, който много е преуспял, вървящ по своя път след Господа, и на дело е достигнал до върха на всички добродетели. Затова най-великото благо – това е смирението – тайнствена сила, която Бог дава на човека като венец за всички добродетели, тоест дава се само на съвършените! Но аз грешния и слабия, още не съм се приближил до нито една от тези всичките, как да говоря за това и как да ти обясня какво е това смирение, с което Бог удостоява само съвършените?

Б: Отче, щом вие казвате, че от вашият опит не можете да ми кажете, какво е това смирение, то ви моля, кажете ми поне, какво знаете за него от светите отци и от Свещеното Писание.

С: Ако братството поставя въпроса така, тогава мога да кажа, че знам за смирението на светите отци, и от което са внушили на мене грешния, някакво дръзновение – да разкажа малко за дивните и най-велики добродетели на смирението. Слушайте, брате Йоане, няколко свидетелства на светите отци за блаженото смирение.

Свети Исак Сирин нарича смирението – Божествена риза, защото Словото се е въплътило, облякло се е в него. Същото казва за смирението и божествения отец Ефрем Сирин: „Смирението е Божия дреха“.

Свети Йоан Лествичник нарича смирението съкровище, съхраняващо се в тленни съдове, и казва че, никоя дума не може напълно да обясни свойството на това духовно съкровище. Светият отец говори, че смирението това е безименна благодат на душата и само познаващите я от собствен опит, тоест от живеенето, само те я познават; това е духовно учение на Господа, което достойно преминава в клетките на душата посредством ума, но с думи да се обясни е невъзможно. Затова, помисли, брате Йоане, ако толкова голям и божествен отец, като свети Йоан Лествичник, казва, че смирението не може да се изрази с думи, тогава как мога аз грешния и неразумния, да кажа на твоето братство, какво е това смирение?

И все пак от свидетелствата на тези божествени отци ние можем да си представим до известна степен, каква голяма и безценна е тази най-голяма пречестна добродетел смирението. И трябва да се задоволим с идеята за неизказаната доброта на смирението, която Благият Бог ни е открил чрез Своите светии, и да не разпитваме този, който е над нас, за да не получим за себе си вреда вместо полза, по думите на божествения Григорий Богослов, който казва, че „неукротимия възглед на този, който е над нас може и в пропаст да ни хвърли“.

Б: Отче, за мен, простия човек с малко ум, мисля, че тези свети отци говорят много възвишено и много изтънчено за смирението. Затова, отче, ви моля, ако е възможно, кажете за смирението няколко по-прости поучения и по-близки за моето разбиране.

С: Брате Йоане, ако тези свидетелствата за смирението на тези трима свети отци ти се струват много сложни и много изтънчени и ако ти се искат по-лесни и разбираеми поучения за смирението, тогава чети “Патерика“, особено глава 4 и 10, където ще намериш сред другото и това.

Един брат попитал стареца, казвайки:

- Отче, какво е това смирение?

И старецът отговорил, казвайки:

- Смирението – това значи да смяташ себе си за най-недостоен и най-грешен от всички и да се подчиняваш на всички.

И братът попитал:

- Какво означава да се подчиняваме на всички?

Старецът отговорил:

- Не се опитвай да виждаш чуждите грехове, но гледай своите грехове и пороци и непрестанно моли Бога за прошка.

Сега, брате Йоане, поучението за смирението е достатъчно просто и лесно. Само Бог да ни помага да не го забравяме и да постъпваме така, както ни учи този блажен старец, тоест да имаме пред очите на нашия ум всякога тежестта на нашите грехове си, да плачем заради тях и никого да не осъждаме.

Как се ражда смирението?


Б: Бих искал да знам, отче, как се ражда смирението в душата на човека и кои са причините, които ни довеждат до смирение?

С: Според светите отци, брате Йоане, смирението има много майки: един от светите отци разбрал, че смирението се ражда от истинското познаване на себе си; други казват, че смирението се ражда от мисълта за смъртта и Страшния съд. Свети Йоан Лествичник казва, че пътя към смирението – това е телесният труд, послушанието и чистото сърце, а свети Исак Сирин казва, че смирението се ражда от скърбите и болката. Свети Исак Сирин казва също, че смирението се ражда от страха Божий или от изкушенията, от богооставеността, от жестоката борба с естеството и бесовете и от многото молитви.

И така, брате Йоане, както виждаш според свидетелствата на тези свети и божествени отци, причините поради които се ражда смирението са много. Затова аз казах по-горе, че смирението има много майки. И ако ти питаш за смирение твоя отец, то той ще ти отговори, че няма да го познаеш, докато не придобиеш Бога в себе си.

Б: Отче, аз разбрах, че смирението се ражда от познаването на собственото аз, от послушанието, страха Божий, ожесточената битка с естеството, от изкушенията, скърбите, тъгата, от битката, идваща от бесовете, и от многото молитви. Но тъй като вие казахте, че никой няма да достигне блаженството ако не придобие Бога в своята душа, то аз оставам в недоумение и все още не знам, кой е истинският родител на смирението?

С: Когато светите отци са ни казали, брате Йоане, че само имащите Бога в своите души могат да познаят истинския родител на смирението, те са искали да ни покажат, че само съвършените могат да постигнат това – познавайки истинския родител на смирението, а не ние, имащи млечни зъби по духовните въпроси. За нас е достатъчно да слушаме поученията на светите отци и да ги прилагаме с много търпение в добродетелни дела, които както виждаме ни водят към най-високи добродетели на смирение, а това, което е по-високо от нас, трябва да го оставим на тези, които са по-старши от нас по духовна възраст.

Б: По-рано вие казахте, отче, и от казаното от вас досега съм разбрал, че смирението е най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта. Но има ли смирението друга полза за човека?

С: Знай, брате Йоане, че смирението носи толкова много полза, че е невъзможно да разкажем това с няколко думи. Но все пак, от това, което си спомням ще се опитам от части да ти отговоря на въпроса на твоето братство.

Смирението е толкова голяма добродетел, че може само то без другите добродетели да ни отвори вратите на Небесното Царство, както е казано: „Покаянието повдига падналите, плача хлопа на небесните врати, а светото смирение ги отваря.“ Смирението – това е единствената добродетел, на която не могата да подражават бесовете. То е източник на самоунижение, което предпазва човека от падение. Смирението, брате Йоане, има силата да спаси хората от праведния Божий гняв, тъй като е написано: „Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре“ (Пс. 50:19). Смирението има силата да научи сърцето ни на страх Божий и не му дава да се задуши от пагубна гордост.

Знай също, брате Йоане, че от всички спасителни дела, които човек извършва, смирението и любовта са най-угодните жертви за Бога. Това ние разбираме още по-добре от Божественото Писание, което гласи: „О, човече, Господ ти е казал какво е добро и какво очаква Той от тебе: да се придържаш към справедливостта, да обичаш милосърдни дела и смирено да живееш пред своя Бог“ (Михей 6:8).

Нека не забравяме, че смирението и многото сълзи са много необходими на този, който живее в служба на Бога, както ни учи нашият велик апостол Павел: „в служение на Господа с пълно смиреномъдрие, със сълзи и с напасти, които ме сполетяха от заговорите на юдеите“ (Деяния 20:19).

Също така, знай брате Йоане, че смирението – това е подбрана и скъпоценна дреха, в която трябва да се обличат святите и избраните от Бога. (Колосяни 3:12).

Смирението – това е свещена и божествена стълба, по която слиза Божия поглед към човека, както е написано: „но пак към този ще погледна, към онзи, който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми“ (Ис. 66:2). Смирението има силата да донесе до Бога нашите думи и да ни донесе от Него опрощение на греховете. Това ние виждаме при всеки, който е съгрешил пред Бога и затова смирено се е покаял, но най-красноречиво свидетелство ни дава цар Манасия, който е грешал повече от всеки друг човек в даден момент и е осквернил Божия Дом, а по време на свещената служба, която се извършва за слава Божия, той се погаврил с поклонение на идолите! Ако дори целият свят да беше постил заради него, той все още нямаше да може да изкупи своите беззакония. Но тъй като той силно се смирил пред Бога, Бог погледнал с внимание на молитвата му, и го послушал, и го довел от плен в Йерусалим. (Деяния 33: 12-13).

Смирението освободило Ровоам от гнева Божий, който се задавал към него и към целия народ. Цар Ахав също прогневил Бога със своите беззакония, само смирението спасява от гнева Божий. Затова Бог говори на Илия Тесвитянина: «Видя ли как се смири Ахав пред Мен? Понеже той се смири пред Мене, няма да докарам злото в неговите дни. В дните на сина му ще докарам злото върху дома му.»(3 Книга Царства 21:29).

По този начин, който има смирение, той се избавя от много опасности. Това можем да разберем и от думите: „Бог смирява гордите, и смирението спасява каещите се.“ Имащите смирение се извисяват към Бога, тъй като е написано: „И тъй, смирете се под мощната ръка на Бога, за да ви възвиси своевременно“ (1 Пет. 5:6). Смирението – това е поучение от Бога, защото е казано: „Дойде ли гордост, идва и срам. А мъдростта е със смирените“ (Притчи 11:2). Смирените са наследници на Царството Небесно, защото Бог казва: „Блажени бедните по дух, защото тяхно е небесното царство“ (Мат. 5:3). На смирените, Бог дава благодат, както е писано: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат“ (Яков 4:6).

Смирението в часа на нашата смърт може да замени всичките ни добродетели и само една смирена дума може да спаси човека! Това посочва и един светец от „Добротолюбие“, като казва: „Ще ти кажа странна дума и не се изненадвай. Дори и да не си придобил безстрастие в своите навици, които притежаваш, но ако в момента на твоята кончина пребъдеш в дълбоко смирение, ще се възнесеш не по-малко безстрастен в облаците. Защото макар че, си събрал безстрастно съкровище от всички добродетели, но най-скъпоценната капка това е смирението и тя е най-скъпа. То е причина не само за помирение с Бога, за този, който го притежава, но и за влизането в брачния чертог на Неговото Царство заедно с избраните.“

Това потвърждава и един преподобен отец от „Патерика“, който казва: „Деца, знайте, че смирението, без всякакви подвизи е спасило мнозина“. Смирението е оправдало митаря с няколко думи само (Лука 18: 13-14), блудният син се облякъл в предишните дрехи (Лука 15:22), разбойникът на кръста се е настанил в рая преди всички праведници и светии (Лука 23: 42-43).

Смирението винаги идва по Божията милост, както се вижда от божествения отец Исаак Сирин, който казва: „Както сянката следва тялото, така и смирението – Божията милост”. А свети Йоан Лествечник казва: „Много са получили спасение на душата, без дара на пророчеството, без да са извършвали знамения и пророчества, без да са имали откровения и без да са виждали ангели. Но без смирение никой няма да влезе в небесния чертог”.

Знай също, брате Йоане, че смирения, като Божи приятел, Бог не допуска да бъде изкушаван твърде много. Това ни учи светият отец Исак Сирин, който казва: „Изкушенията от духовната пръчка служат за преуспяване и израстване на душата, а изкушенията, от които душата на смирения се изпитва и пораства добре, това са: леност, умствено объркване, въображаема телесна немощ, отслабване на надеждата, обърканост в мислите, лишаване от човешка помощ, бедност в телесните потребности и т.н. От тези изпитания човек придобива изоставена и безпомощна душа, и сърце – съкрушено и силно смирено. И ако някой ги откупи, то той е достигнал до своя желан Създател. И се преплитат: утеха и безнадежност, светлина и тъмнина, борба и безпомощност – накратко, трудност и радост. И това е знак за успех при човека, но всичко това – с Божията помощ.

Източник: http://3rm.info

 

 

 

Близко или не съвсем

Февруари 22, 2018 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Защо хора, които идват в Църквата, търсейки спасение от чувството за самота, понякога са самотни и в нея? Причините за това могат да бъдат много, те може да скрити дълбоко в човешкото сърце, но едновременно с това има и съвсем прости, в някакъв смисъл житейски неща, на които в такива случаи трябва да се обърне внимание, за да можем да си изясним ситуацията. За някои от тях става дума в този материал.

 

Понякога се случва някой, който  е започнал да се въцърковява, да посещава църковните служби, да дойде и да се оплаче: църковните хора общуват по различен начин от „светските“ извън храма – държат се на дистанция. И по този повод има толкова преживявания, че си струва за това да се поговори специално.

 

Убеден съм, че общението между енориашите на един храм трябва да бъде топло, искрено, неформално – и това не е второстепенен въпрос, това е важно нещо, на което трябва да обръща внимание и настоятелят и всички, които посещават храма. Образец за такива взаимоотношения можем да намерим в повествованията за живота на ранната Църква – в Деяния на апостолите, в апостолските послания. Ние виждаме, че членовете на християнските общини от това време са живеели общ живот и не са поставяли помежду си никакви прегради. Но тъждествени ли са понятията преграда и дистанция? Съвсем не – прегради не бива да има, но дистанцията често е необходима.

 

„Т.е. трябва да общуваме един с друг както през деветнадесети век?“ Понякога онзи, който е дошъл в Църквата, за да получи близост и топлина, е готов да се обиди от самата дума „дистанция“. Не, аз не смятам, че трябва да се опитваме да възпроизведем в поведението си отминали времена. Просто и близостта, и топлотата трябва да бъдат разбирани правилно – ние не бива да си позволяваме да нахлуваме прекалено в живота на другия човек. В общуването с хората трябва да има деликатност.

 

В какво може и трябва да се изразява дистанцията? Преди всичко трябва да има разбиране за това, че хората в храма не искат да се сближават на основата на празни и суетни неща. Затова понякога изглежда, че в нецърковна среда е по-лесно да се сближиш с нови хора. И наистина там всичко става по-бързо и като че ли по-просто: отишли някъде, забавлявали се, поговорили си за нещо, разказали си едни на други някакви клюки, направили си взаимни комплименти – и на тази база хората станали много близки. Не искам да кажа, че само лоши неща сближават невярващите хора, но много често именно страстите играят ролята на катализатор в отношенията. А църковният човек се противи на такива опити за контакт с него, опитва се да се опази от това. Трябва да се сближаваме на основата на доброто, но не всички умеят това.

 

Има още един непонятен за някои хора въпрос: защо хората в храма, в това число и свещеникът с енориашите, често си говорят на „Вие“? Според мен това е правилно, защото помага да се избегне фамилиарността, която не води до нищо добро. Когато хората се сближават прекалено, особено ако това сближаване е стремително, след като в последствие се изясни колко различни са те все пак, те също толкова стремително се разделят – и често това става чрез конфликт, по недобър начин. А „Вие“ предполага безусловно уважение към събеседника и, когато се обръщаш по този начин към някого, е много по-малко вероятно да му наговориш нещо, за което после ще съжаляваш.

 

Самият израз „да бъдеш близък“ трябва да се разбира като готовност да се притечеш на помощ, да изслушаш човека, да оставиш своята работа и да направиш нещо за него. Но това не означава напълно да се потопиш в живота на другия, да всмучеш него и неговите емоции буквално до мозъка на костите си. Да приемеш изцяло живота на другия човек е възможно само когато това е твоят мъж или жена, когато това е твоето дете – когато това са много близки хора, които в пълния смисъл на думата живеят един живот. В противен случай това ще доведе до големи изкушения и до душевно разстройство.

 

Веднъж чух от Саратовския и Волски митрополит Лонгин следните думи: „Трябва да умееш да бъдеш и близко, и в същото време далеч“. Тогава аз все още не разбирах напълно какво означават тези думи, но с течение на времето, служейки като свещеник, започнах да разбирам. Свещеникът може да дружи с хората, но между него и тях винаги ще има определена дистанция. Иначе не бива. Ако няма такава дистанция, от общението му с енориашите няма да излезе нищо добро. Ще се стигне до разрушаване на взаимоотношенията, които човек трябва да има със свещеника като такъв.

 

Понякога ми се налага да отговарям на два взаимно свързани въпроса: „Ако имаш приятелски отношения с някого, и той стане свещеник, може ли да се изповядваш при него“? и „Може ли с течение на времето да завържеш приятелски отношения със свещеника, при когото се изповядваш?“ Трябва да се каже, че в църковната традиция по отношение на изповедта и родството има само една забрана – жената на свещеника не трябва да се изповядва пред своя мъж. Що се касае да роднините и приятелите, всичко зависи от конкретната ситуация. А аз бих добавил: зависи от това, доколко този, който се изповядва, може сам да се дистанцира и да се изповядва на Бога, а не на свещеника.

 

Веднъж при мен дойде на изповед стар и близък мой приятел, който е доста по-възрастен от мен и отношенията ни с който не винаги са били безоблачни. Това предизвика у мен напрежение, но докато той се изповядваше, аз почувствах, че той наистина разбира, че стои пред Бога и всички наши предишни неразбирателства и конфликти са оставени настрана. Разбира се, такава изповед може да се състои и пред нея не бива да се поставят прегради. Също така и свещеници, които са приятели, могат да се изповядват един на друг – това е обичайна практика. Но се случва и нещо друго: човек не се кае пред Бога, а се вкопчва в свещеника – постоянно, и на изповед, и не на изповед, му излага своите мисли, оплаква му се от нещо. И свещеникът като че ли не може да прекрати това, но все пак е длъжен да го направи, защото иначе на никого повече няма да може да помогне, освен на един единствен човек, който отнема цялото му време и внимание.

 

Иска ми се още да кажа, че понякога грешка по отношение на дистанцията е и въпросът: „Как повярвахте в Бога?“. Не казвам, че този въпрос не бива да се задава, но кой знае защо у нас обичат да го задават хей така – мимоходом: задава го репортерът, който прави проучване и не можеш да разбереш, на какво ще бъде посветен материалът; могат да го зададат на човек, с когото току що са се запознали на работното място или на връщане към къщи в препълнения трамвай; веднъж дори един лекар, мерейки кръвното ми налягане, ме попита: „Интересно, а Вие как повярвахте в Бога?“ – и веднага премина на друга тема. Може би се е създало някакво впечатление, че това е начин да поддържаш непринуден разговор, но на практика това е изключително дълбок и важен въпрос, който в дадения случай се задава в абсолютно неуместен момент. И ти стоиш като оглушал и мислиш да отговориш ли, или да не отговориш: от една страна на всеки, който иска от теб сметка за твоята надежда, трябва, както казва апостолът, с кротост и боязън да дадеш отговор (1 Петр. 3:15). А от друга страна, да говориш сериозно за това, как Господ е влязъл в твоето сърце в такава ситуация, означава да се поставиш в нелепо положение и, което е още по-лошо, да хвърляш бисери – няма да уточняваме на кого… Затова, задавайки въпроси и стремейки се да опознаем някого, ние трябва да си представяме, че сме като реставратор, който пристъпва към икона. Най-важното е да не навредиш. Ако човек не мисли затова, няма да се стигне до желания резултат.

 

източник: Православие ру


В дома на Сина ми не се играе

Февруари 12, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Един от моите роднини ми разказа следната случка. Един негов приятел, лекар, когато бил дете обичал, както всички останали деца, да се смее и да бяга. Веднъж той самият заедно с братовчед си и други деца се смеел и бягал насам натам, без да съобразят, че тогава били в храма на служба.

 

Завършила литургията, хората взели нафора и се разотишли, но двете деца – лекарят и братовчед му, отново взели да тичат насам-натам из храма. И тогава прозвучал женски глас – строг и нежен едновременно, който казал:

 

- В дома на Сина ми не се играе! Не е позволено да се тича насам-натам. Тук се молят, участват в евхаристията, приемайки Тялото и Кръвта на моя Син.

 

Неочаквано докато отворят и затворят очи, двете деца се намерили в двора на църквата.

 

И лекарят ми каза:

 

- И ще ми казват, дали има или няма Бог! След като Бог ми проговори чрез Своята Пресвета Майка!

 

Източник: Из книгата „Преживяно през време на светата литургия“
Автор: О. Стефанос Анагностопулос

 

Реч сказана на погребението на поп Василя от негова приятел

Февруари 10, 2018 in Беседи, Начална страница

Бачо Киро, 1968 г., Берковица, худ. Феликс Каниц*

Жалостно събрание,
Много пъти сме се събирали на погребение, много пъти сме слушали жалостни плачове, много пъти сме чували за жалостни случки, но тази жалостна случка надминува всичките, която стана съвсем безвременно над този наш незабравен свещеник и приятел, на когото никой не се надяваше да ни замини тъй безвременно и да ни остави в таквази жалост. До вчера го имахме помежду си и никак не вярвахме, че тъй безвременно ще го грабне немилостивата смърт и да ни раздели вечно от него. До вчера имахме всинца надежда в него, че дълго време ще живей между нас и да делим с него злото и доброто на този кратък и лъжовен свят.


О, жалост голяма! Зле се излъгахме! Черна и немилостива съдба го ненадейно взе от нас. Оставаме в голяма жалост ние всинца негови приятели, защото изгубваме достойния си и любим свещеник, от когото много добро очаквахме. О, Боже, дали е туй нещо от теб? Дали ти искаш невинните и да разплакваш стопанка и деца, братя и сестри, роднини и приятели, или си пущаш, Боже, гнева за нашето поправяне? Знаем те, Боже, че си праведен и милостив, не си направил човека да го наказваш, но си го направил, Боже, от голямата си благост да добрува и да те слави, и да бъде наследник на големи добрини, които му си ти приготвил във вечния живот.


Всичкото, което си го направил, Господи, все е добро. Но едно нещо има, Боже, от което ние нищо не можем да разберем – от смъртта не можем нищо да разберем. Защо ни тъй без време граби? Защо ни ненадейно живота пресича? Защо ни в тъмен гроб завлича, там да гнием?



О, смерте, ти си за нас едно неразбрано нещо! Да затвори човек очите си и устата си, да не може да види и да хортува, и да ходи както е гледал и хортувал, и ходил, да лежи пред нас без никакво чувство и в тъмен гроб да се затисне, там да изгние, да стане на пръст и плесен. Туй е за нас едно твърде неразбрано нещо и много лошо. Днес аз мисля да живея много време, а утре да бъда изгубен. Днес аз мисля да изпечеля и достигна много имот, а утре да ме няма, да се изгубя. Днес аз мисля да си направя хубава къща и весело да живея в нея, а утре да ме затиснат под черната пръст!


Ах, неразбрано нещо е за нас смъртта, и лошо, защото докарва работите тъй, както ние никак не сме мислили. Затуй ли се мъчим и трудим всинца на този свят, кога утре ще го заминем без нищо? О, голяма лъжовина человеческа! Напразно се труди всекий жив человек. Всекий си мисли, че много време ще живей и се труди да си направи живота рахатен и радостен. Затуй се труди деня и нощя, но често се излъгва, защото няма нищо в неговата власт, нищо не става по волята му, нищо не се случва, както си той мисли и крои. Всичко става както ищи Бог. Той ни дава живота, той ни дава радостта, той ни провожда и жалостта. Много са чудни и непостигнати неговите работи. Но нашите работи са твърде лъжовни и лоши, защото ние предпочитаме тукашния живот от вечния, все за него се трудим, а за вечния никак не помисляме.


Но елате да видим нашата лъжовина! Ний от земята сме били направени, пак ще в нея да се върнем според божието изречение: „земля еси, в землю пойдеши”. Елате да видим как ни граби смъртта и как ни разплаква. Колко майки разплаква и колко малки дечица, колко братя и роднини! О, жалостно позорище! Кой е този пред нази, дето лежи, не гледа, нито хортува? Не е ли той нашия любим свещенник? Ах, злощастний приятелю, отче поп Василе, защо не ни погледнеш както ни поглеждаше, защо не ни продумаш, както ни сладко хортуваше, защо ни, отче попе, оставяш, защо ни разплакваш, защо ни скъсяваш радостта, защо ни изгубваш надеждата, която имахме на тебе, защо ни оставяш в таквази жалост?


Преди три години те с радост посрещнахме, когато се опопи и се радвахме, че ще живееш много време помежду нас, а днес те изгубваме и за всегда се от тебе разделяме. За толкоз ли ни е била радостта? Догде се нарадваме, че си имаме достоен свещеник, ето днес те изгубваме. Ах, злочести сме били за скоро време да те изгубим! И ти си бил злощастен, дето отиваш млад, зелен в черната земя. Но бъди благодарен, отче попе, от туй, което си имал в живота си. Наумявай се в онзи свят, че ти си имал тука искрени и любезни приятели, които са били готови и живота си за тебе да жертвуват и да те отърват от немилостивата смърт, ако би имало край. Тези приятели и роднини днес със жалост те изпроваждат и често ще въздишат като гледат гроба ти.


И ти, отче попе, в духа си отгоре нагледвай твоите приятели, с които си се с любов поминувал. Таз любов ще ти остане. Бог определил тебе по-напред да повика, но и ние щем след тебе да додим, из този път щем да минем, дано ни Господ събере в небесните селища, дето е живота безкраен.


Елате, братя, елате, сетен път да здрависаме нашия любим свещеник, от когото вечно се разделяме. Елате да видим нашата лъжовина! Как се затиска човек под черната земя, как става на пръст и плесен! Ето нашия любим свещеник не ще го има със нас вече – пресели го в гроба смъртта, живота му като пресече, отдалечи го от света. Всинца щем, братя, тъй да измреме. Смъртта не гледа ред, нито време. Всекий човек е нейн роб, всекий ще лежи в тъмен гроб. Но блазе му, който е поживял на този свят с любов: за него в райската градина венеца е готов. Който в тукашния си живот направи добрини на своя си народ, такъвзи благодетел радостен от този свят отива и неговата памят винаги е жива, каквото и този наш любим свещеник. Той не беше богат, нямаше имот, но и без имот можеше да направи големи добрини на своя си народ. Но няма го вече, живота му се пресече. Елате всинца, братя, сетен път да го здрависаме:



Нека се всинца притечем,
„Вечна му памят!” да речем.
Вечна ти памят, отче поп Василе,
За тебе сме са всинца нажалиле
И жалостни сълзи роними,
Пред черкова те ровими:
Кога в черква идими,
Кога ти гроба видими,
Кога край него минувами –
Тебе ще помянувами.
Тялото ти в тоз тъмен гроб ще почива,
Но твойта памят все ще бъде жива.
Догде твоите приятели живеят
Все щат за тебе да милеят.
Бог да те прости и упокой
И на райски добрини удостой.
Нека ти бъде пръстта лека
Отсега и до века.

 

„……..Покойният беше от сиромашка фамилия, от малък ходил ратайче, после седя и чете 4-5 години на монастир „Света Троица” и стана даскал на селата Димча, Патреш, Мусина и на наше село. На 1864 се ожени, на 1868 се опопи, на 1872 г. май 29 се помина 35 годишен. Беше с всекиго любезен и голям и ревностен родолюбец. Вечна му памят!”.


* Бачо Киро е роден 1835 г., на 6 години баща му почива. Помага на семейството си като ратай. На 12 години майка му го праща да се учи в Батошевски манастир. От ранна възраст става учител (откъдето идва и названието Бачо), като обикаля околните села Коевци, Мусина, Михалци, Вишоград, от 1857 г. до смъртта си преподава в родното си село Бяла Черква. Участва в борбата за църковна независимост и е затварян неколкократно (заедно с бъдещия отец Васил). Под негово въздействие, по време на Априлското възстание, от неговото село излиза чета от 100 човека, несравнимо повече от околните села. Оживява 9 дневната обсада на Дряновския манастир (където в последните дни четата от едва 200 човека е обградена от армия наброяваща близо 10 000 човека), след разбиването на четата и опожаряването на манастира, успява да стигне до родното си село. Там е пленен и предаден от чорбаджиите на селото, които го предават на турците като изкупителна жертва, тъй като техните собствени синове също участват във въстанието. Бачо Киро има възможност да избяга, но отказва да го направи. Изправен пред извънредния турски съд, печели дори враговете с достойното си държане. Търновският първенец Етхем бей прави опит да го спаси, представяйки го за умопобъркан. Тогава Бачо Киро казва на турски език стихотворение, с което заявява съзнателното си участие във въстанието. Обесен е на 28 май 1876 г. в Търново.



През 1868 г. Бачо Киро води отец Гавриил (негов роден брат) и отец Васил, и двамата учители по това време, да бъдат ръкоположени за свещеници от българския владика еп. Доротей Софийски в Берковица. Решава да изминат дългия път от Бяла Черква, Търновско до Берковица пеша. По време на престоя им там се засичат с Феликс Каниц, роден през 1829 г. в Австро-Унгарската империя, останал кръгъл сирак на 14 години, евреин приел християнство, той е известен пътешественик, археолог, географ, етнограф и художник, благодарение на когото България става позната в Западна Европа в годините преди освобождението. Изготвя много точни карти на Северна България, използвани от руската армия по време на войната, за което получава два ордена. Феликс Каниц е впечатлен от личността на Бачо Киро и от дългото пътуване пеша, което е направил и го моли да му направи портрет.



Семейството на Бачо Киро притежава само една негова фотография правена в Букурещ. През 1885 – 1886 г. синът му Теодосий Киров, като офицер в армията води рота, с която преследва шайка разбойници. Случайно се отбива в хана в Берковица и вижда на стената сред други портрети и картини, портрета на баща си, направен от Феликс Каниц.


 

Какво се случва с безбожниците

Февруари 5, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Ти не пишеш нищо за себе си – кой си и къде живееш; подписал си писмото само с: „Безбожник и истински патриот“. Казваш, че приемаш основната догма на руските безбожници за несъществуването на Бога, а отхвърляш всичко останало, каквото проповядват те и смяташ себе си за истински патриот. Нещастни човече, кой те е подвел на този хлъзгав път, на който не е възможно да не паднеш? Защото кой би те задържал и би те върнал до височината, от която си паднал в пропастта? Ти си загубил вярата си – следователно, скъсал си нишката, която те е свързвала с Бога, протегнал си ръка на сатаната и си мислиш, че можеш да се задържиш там, където би поискал да бъдеш.

 

Руските безбожници са последователни в своето зло, а ти си непоследователен. Отричайки Бога, те отхвърлят и всички останали ценности – брак, отечество, душа, съвест, нравственост. А ти, отпаднал от Бога, се надяваш да опазиш всичко останало. Невъзможно е да приемеш тяхната главна разрушителна догма, която влече след себе си разрушение на всички житейски нива, и да опазиш онова, което искаш.

 

Ти си длъжен да избереш – или да не стъпваш на техния опасен път, или да паднеш заедно с тях в бездната. Ако няма Бог, както твърдят те в безумието си, то излиза, че хората са създадени като някакви гъсеници, които, по тяхното мнение, трябва да се охранят хубавичко, преди да умрат. А това е втората им догма – всички да се нахранят еднакво преди жътвата на смъртта. Та нали, не вярвайки във Всемогъщия Бог, те вярват в могъществото на смъртта. Затова, когато говорят за „земния рай“, те в действителност говорят за трапеза, наредена за смъртта.

 

Знай, че този, който в сърцето си отхвърля Бога, се чувства като човек, внезапно освободил се от всички задължения, лишил се е от всяка надежда, помрачил е сърцето и ума си. Много лесно оправдава убийството и самоубийството; бракът за него е комедия, любовта към децата - глупава сантименталност, любовта към родината – още повече, а дружбата е просто сътрудничество. Та нали за тях светът е като кошара на животно без пастир, а животът – случайна земна плесен. И всичко това произтича от отричането на Бога.

 

А ти до каква мисъл си стигнал? „Безбожник и истински патриот“! Трудно ще е на страната с такива патриоти, а на народа – с такива слепи водачи! „И когато бъдат изтребвани нечестивците, ти ще видиш“, говори пророка (Пс. 36:34). Нима не си виждал това преди? Или не си чувал, какво става с безбожниците? Ще ги строши, внимавай, ще ги строши Всевишния безбожниците, „както се строшава глинен съд“ – казва великия Исайя (Пс. 30: 14). Затова пази живота и разума си. А да ги опазиш е възможно само с помощта на Дароподателя на живота и разума.

 

Из писмата на св. Николай Сръбски

 

Когато служението на свещеника е мъченичество

Февруари 3, 2018 in Беседи, Свещеническа конференция

 

За хората е присъщо да чуват това, което им се иска да чуят, и да пропускат покрай ушите си информацията, която едва ли би им се понравила. Така например апостолите не обърнали внимание на Христовите думи за страданията, разпятието и смъртта, но запомнили, че Той ще възкръсне и Царството Му не ще има край. Двама от тях поискали да бъдат с Него в това Царство. Господ се опитал да охлади тяхната разгорещеност: Не знаете какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? (Марк 10:38). „Да, можем” – въодушевено отговорили учениците. Чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено – обяснил Господ (Марк 10:39-40). Пристъпвайки към свещеническо служение, човек се възправя против този свят, в който грехът е норма, а понякога и ценност. Не случайно архимандрит Йоан (Крестянкин) наричаше свещенството доброволно мъченичество. За това, в какво се изразява този подвиг, размишлява игумен Нектарий (Морозов).

 

Да се молиш – това е като да проливаш кръв

 

Твърде сложно е да обясниш на страничен наблюдател, дори ако той е вярващ, църковен човек, защо свещенството е доброволно мъченичество. Това вероятно е нещо, което може да бъде разбрано само отвътре. Ако наистина е тръгнал по пътя на служението с искрено желание и съзнателно е взел върху себе си това едновременно тежко и благо бреме, свещеникът неизбежно ще приема присърце случващото се с различни хора, които ще срещне в живота си и това ще стане за него източник на безкрайно страдание.

 

Преподобни Марк Подвижник говори, че в света действа такъв закон: когато ние причиняваме някому зло, когато угнетяваме някого, ние волю-неволю вземаме върху себе си част от скърбите на този човек, т.е. впоследствие ще бъдем принудени да се разплатим за това причинено от нас зло. По същия начин, когато поръчителстваме и се заемаме да направим нещо за някого, ние ще носим теготите на този човек, но вече от любов към него. А свещеникът е човек, който доброволно взема върху себе си теготите на всички хора от своето паство. И не е важно дали става дума за постоянни енориаши или за някакъв случаен човек, който се е обърнал към него за съвет. След като изповяда каещия се, свещеникът прочита разрешителна молитва. В това време той се моли: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и щедростите на своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името), всички твои съгрешения. И аз, недостойният свещеник, с дадената ми от Него власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин”. И за тази молитва той ще плаща. Не само с времето си, не само с умора, но задължително ще има и духовна разплата – някакво изкушение. Ако на свещеника му се отдаде да помогне на някого, задължително ще получи ответен удар от врага на човешкото спасение. Това е правило. Защото, ако ти искаш да направиш нещо добро, трябва да докажеш, че желаеш да го направиш независимо от това, какво ще ти се случи после. Ето защо да се молиш за хората е като да проливаш кръв.

 

Много често ми се случва да чуя: роднините ми живеят неблагочестиво, всичко при тях върви зле, а аз толкова искам да им помогна – може ли да се моля за тях? Казваш: не само може, но и трябва. Но минава известно време, човекът идва отново и признава, че му е много тежко – молитвеният подвиг се съпровожда с такива изкушения, с които той не може или не иска да се справи. И той пита: може ли да не се моля за тях? А свещеникът не може да се откаже от молитвата, колкото и изкушения да претърпява. И на това човек се обрича доброволно. В този смисъл неговото служение е мъченичество.

 

Когато свещеникът извършва богослужение и се моли за хората, които стоят на службата, той е като бурлак на Волга, който тегли след себе си този огромен кораб. Разбира се, той не го тегли сам, заедно с него го тегли Господ, но и свещеникът също има на рамото си въже, което понякога протрива това рамо до кръв. Когато хората в храма забелязват това, когато чувстват неговата болка, на свещеника му става по-леко, защото всеки от тях сякаш също взема въже и даже, ако пастирът падне, продължават да теглят кораба. За свещеника е голямо щастие, когато в енорията има такива хора. А ако той тегли кораба сам, когато падне, хората ще го прекрачат и ще тръгнат нататък. Но това едва ли ще бъде спасително за тях.

Срещу течението

 

Ако размишляваме за това какво именно причинява болка на свещеника, не може да не посочим и такива тъжни случаи: свещеникът отново и отново вижда хора, които редовно идват на изповед, стараят се да живеят църковен живот, но не се поправят, не стават по-добри. Това също е мъчително за него, тъй като започва да му се струва, че неговото служение е безполезно и безплодно. Много трудно е де осъзнаеш, че единственото, което ще ти се отдаде да направиш в своя земен живот е поне едва-едва да забавиш процеса на разпадане и движението към гибел на някакво число хора. Ние се намираме в река с много силно течение и нашият труд, проявеното усърдие се оценяват не по това, колко високо сме успели да се издигнем, а по това доколко ни се отдава да противостоим на това течение, което ни отнася. За нашето време такова положение в духовния живот е много характерно. Т.е. ние сме като спортисти върху бягаща пътечка, която се движи под краката ни със скорост, многократно превишаваща способността ни да се придвижваме напред. Проумяването на това е много важно, защото ни смирява. Именно затова Господ не ни дава да направим нещо сериозно. Но понякога за свещеника е много трудно да разбере това и неразбирането му е още един източник на страдание.

 

Трябва да бъдеш готов да се срещнеш с предателството и равнодушието

 

Благодарността е нещо универсално. В Евангелието виждаме хора, които са били облагодетелствани от Христос. И същите тези хора, които вчера са го наричали Учител, само след няколко дни крещели: „Разпни Го!” Рано или късно всеки свещеник се сблъсква с подобни прояви на неблагодарност. Ако свещеникът наистина служи, а не просто изпълнява задължения, той дели с хората не само нещо материално, но и сърцето си. Мнозина не забелязват това и, следователно, не изпитват и благодарност към него, както и нямат желание да му помогнат, да се отзоват при нужда. Така че на свещеника се налага да страда и от човешкото равнодушие. Разбира се, той няма право да разчита на човешка благодарност и съпричастие. Много по-правилно е, спомняйки си за Христос, да си казва: ако даже Господ не получаваше благодарност от хората, то нима аз мога да я очаквам? Но и никой няма право да лишава свещеника от това очакване – нали той е всичко на всичко човек.

 

Когато един мой добър познат, днес твърде известен московски свещеник започвал служението си, той решил да обиколи умъдрените от живота и богатия си опит московски свещеници и да им поиска съвет – как да служи, от какво да се опасява и от коя страна. И един старичък свещеник му казал: „Не се притеснявай, своите ще те предадат.” Това е закономерно: чуждите не могат да предадат. Но от друга страна, това било такова „насърчаващо” начало, което доста обезкуражило моя познат.

Друг опитен свещеник – настоятел на голям храм, чиято енория наброява повече от хиляда души, казваше: „Ето, животът е изживян и ако до теб има двама-трима верни хора, на които можеш да разчиташ и да се надяваш, то – слава Богу!” За свещеника ето това – отсъствието на подкрепа, когато се нуждаеш от нея – е най-тежко от всичко. Ако обикновеният човек живее за себе си и за членовете на своето семейство, то „семейството” на свещеника е цялата енория. Разбира се, ако свещеникът не е циник, зает само с печеленето на пари, а истински пастир. И е много тежко да съзнаваш, че когато ти се наложи да потърсиш подкрепа, няма да има към кого да се обърнеш. Има само едно, което може да утеши в такава минута и да превърне скръбта в радост – това е убедеността, че при всички обстоятелства свещеникът все пак не е сам. Ако той се труди за хората, винаги до него е Този, Който поддържа, помага и, в крайна сметка, прави всичко, а ти си само негов помощник по мярата на своите ограничени човешки сили. Но свещеникът, уморен от товара на постоянните грижи, понякога забравя това.


При един старец (св. Исаак Сирин б. ред.), когато той бил епископ и имал правомощията да извършва съд, дошли хора по някакъв съдебен повод. Преподобният, опитвайки се да им обясни своето решение, започнал да говори за Евангелието и чул: „Какво общо има тук твоето Евангелие! Ти отсъди делото ни.” Тогава преподобният отказал да извършва съд сред хора, за които Евангелието не значи нищо, и си отишъл от тях. А свещеникът не може да си иде, той трябва постоянно да бъде сред хората. В това число и сред тези, които казват: „Какво общо има тук Евангелието!”

 

Източник://www.eparhia-saratov.ru

А всичко останало ще направи Бог

Януари 25, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Русия и България са две страни, чиито исторически пътища се пресичат от древни времена. Две близки взаимнообогатяващи се култури. Две Църкви-сестри. Общувайки с българите, ние особено ясно чувстваме и славянското родство, и единството на православните народи – макар в същото време да сме и доста различни.

За нашето единство и за разликата в нашите исторически съдби, за това, какво е дала Русия на един български монах, защо са ни така близки българските светини, а на българите – руските и, накрая, за личния жизнен път на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан – разговаряме с него в Стария саратовски събор.

 

 

– Владико, Русия преживя седемдесет годишен период на жестоки гонения и крайно потисничество над Църквата; когато той завърши, започна „второто кръщение на Русия” и веднага стана ясно колко трудно е делото на духовното възраждане. Историческата съдба на България е по-различна – комунистическият период е бил по-кратък с едно цяло поколение и не е имало такива репресии като в Русия. Но все пак, как се е отразила тази епоха – епохата на социалистическия лагер – върху Българската Църква? С какви загуби е излязла тя от нея? Може ли да се говори за прекъсната традиция? В каква ситуация се намира вашата Църква днес?

 

–  Разбира се, ако сравним съдбите на двете Църкви-сестри, българската и руската, то Руската Църква е претърпяла невиждани в историята гонения и сега нейните мъченици са повече, отколкото в древната християнска църква. Българската Църква също е страдала: на всички наши свещеници, монаси, архиереи, които са служили по това време, е било много тежко. И у нас много храмове са били закрити, взривени, унищожени, макар и не толкова, колкото в Русия.

 

Но историята на Българската църква е сложна и комунистическият период не е първият и не е най-продължителният период на потисничество над нея. Тя е преживяла и турското робство, продължило почти петстотин години (от 1393 до 1878 г.), когато немюсюлманското население е било на практика безправно, когато е протичала принудителна ислямизация на България и Църквата не е имала никакви възможности за развитие – първото килийно училище у нас е било открито през 1835 г. По това време в Русия вече отдавна действали Духовните Академии. След това последвал трудният период след освобождението от Османското робство, след това Първата световна война, Междусъюзническата война, Балканската война – цялата тази епоха е била много трудна за Църквата. По време на царуването на Борис III Църквата успяла да направи много за възраждането на вярата. Но през 1944 г. дошъл на власт атеистическият режим. Комунистите постепенно внедрявали своята идеология в училищата, в университетите. Те успели да внушат на младото поколение, че манастирите са нещо като почивни домове; че там няма никакъв духовен труд, че там не се случва нищо важно, че монасите в действителност не се молят Богу, а просто лентяйстват. Израснало поколение, което не знаело какво представлява православната вяра и какво е потребно за спасението на душата.

 

Да, събитията в България не са били така страшни като тези в Русия, но те все пак са се случили и са оказали своето влияние върху Църквата. И ако говорим за това, какво на първо място трябва да правим днес – това е да възпитаваме младежта. Трябва да говорим с младите хора, да отговаряме на въпросите им, да не се боим от тях. Трябва да направим така, че децата да изучават вероучение, да познават вярата си и да усвояват тези понятия, които живеят само в сърцето; да влизат в Църквата не със своето „аз”, а с доверие и послушание, без да се опитват да я преправят по своя мярка; да знаят, че глава на църквата е Христос. Една от главните ни задачи е вероучението на стане задължителен предмет в училище. Именно задължителен. Защото днес у нас той е свободно избираем и родителите избират – компютър, математика, физика, английски. Всичко това е добро, но вярата е главното нещо, което човек трябва да познава.

 

– Каква е ситуацията в България, има ли много младежи в нейните храмове? Енориите на Руската Църква лека-полека се подмладяват и присъствието на активни, творчески млади хора в Църквата се чувства все по-силно.

 

– Да, тук в Русия, виждам много млади хора в Църквата. Те не само посещават храма, но задават въпроси, търсят пътищата на духовния живот. Днес в Руската църква младите свещеници и монаси са много активни. В България също има искрено вярващи млади хора. Но те са по-малко и аз мисля, че трябва да вземам пример от Руската Църква – да развиваме религиозното образование, да усвоим вашия опит по организация на неделните училища. Убеден съм, че развитието на неделните училища в българските храмове би дало значим резултат. Засега у нас няма много такива училища за деца и възрастни. Днес в България децата довеждат своите родители в храма, защото родителите се интересуват какво правят децата им там. Но на родителите трябва да се помогне, затова училищата за възрастни също са много важни.

 

– Щом заговорихме за децата, за тяхното духовно просвещение – разкажете ни за Вашето собственото детство, за това какво беше присъствието на вярата в него, как стигнахте до решението да постъпите в семинария, а след това да станете монах.

 

– Моите родители са обикновени скромни хора. Баща ми е военнослужещ, а майка ми – икономист, счетоводител. Дълбоко религиозна беше баба ми – майката на моя баща. В детството му често са го причестявали. По това време той познавал всички български духовници, те макар и негласно, посещавали дома на баба ми. Аз също познавах тези свещеници, това бяха достойни хора и много увлекателно ни говореха за Бога, за вярата.

 

Първите си крачки към вярата направих в детството си благодарение на това, че се занимавах с музика, свирех на флейта. В съседство с нашия дом в Ямбол се намираше храмът „Св. Николай”. Когато чух църковно пеене, започнах да мисля за хората, които са написали тази музика и тези текстове. Що за хора са били те и какво е било това, което е живеело в тях, за да напишат тази музика! А когато чух знаменития ангелогласен хор на преподобни Йоан Кукузел, разбрах, че не искам да изучавам нищо друго – само тази музика…

 

Макар моите родители да бяха по-скоро неутрални по отношение на Църквата, отколкото въцърковени, аз съм им благодарен за отношението им към моя избор. Не съм имал проблеми с тях, те ми помагаха и ме подкрепяха.

 

– И приеха избора Ви да станете монах?

 

– Баща ми отначало не беше съгласен. Майка ми се съгласи. Баба ми каза: „Слава Богу – това е благословение за нашето семейство”. Точно когато станах монах, баща ми беше в болница и много трудно изживяваше това. Но след това, когато се срещнахме, се прегърнахме, зарадвахме се и всичко беше забравено. Не е лесно за родителите да приемат такъв избор на техния син или дъщеря. Малцина от родителите леко и радостно благославят своето дете за такъв път.

 

И за самия мен този въпрос не бе лек. След военната служба постъпих в Медицинския университет, но учих в него само четири семестъра – разбрах, че това не е моят път. Напуснах Университета и отидох в Софийската семинария. Тогава, през 1991 г., срещнах бъдещия владика Лонгин. По това време той беше все още йеромонах и студент в Богословския факултет. Йеромонах Лонгин ми говореше много за монашеството. За нас, българите, беше особено важно това, че той беше монах от Троице-Сергиевата лавра. Той служеше прекрасно – както и сега, прекрасно проповядваше. Той стана пример за мен и от него аз получих представа за монашеския живот.

 

По същото време се случи и срещата ми с архимандрит Назарий (Терзиев), който стана мой духовен отец. Казах на отец Назарий, че имам голямо желание да стана монах, но все още не познавам достатъчно монашеския живот. Тогава той ми даде благословение да попътувам по различни манастири, да видя как тече животът там. Но колкото повече пътувах и гледах, толкова по-добре осъзнавах, че трябва да се върна в Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил”, при отец Назарий.

 

На моя избор повлия и това, че по време на Втората световна война в този манастир често идвал архиепископ Серафим (Соболев), почти тридесет години от живота на който преминали в България. Той създал Руско братство, което помагало на бедни и болни руски емигранти; и Българската Църква дала Кокалянския манастир на Руската Църква за да го ползва за известен период. Това е отдалечен от населени места манастир, намиращ се високо в планината, там е спокойно и владика Серафим обичал да го посещава, да служи в него, да общува с братята.

 

През ноември 1998 г. приех пострижение с името Йоан в чест на преподобни Йоан Рилски. След пострижението шест месеца живях в Кокаляне. През април следващата година Макариополският епископ Гавриил ме ръкоположи за йеродякон, а на следващия ден – за йеромонах. След това светейшият български патриарх Максим благослови да отида в Русия, на специализация в Московската Духовна Академия. Такова беше желанието и на моя старец.

 

От 1999 до 2001 г. живях в Москва, в подворието на Троице-Сергиевата Лавра, настоятел на което беше игумен, впоследствие архимандрит Лонгин и писах работа посветена на свети Тихон Задонски. Да живея сред монасите от Лаврата и подворието беше изключителна възможност за мен. Там се запознах и с архимандрит Евтимий, и с владика Пахомий – тогава все още просто монах от подворието – и от този момент духовната връзка между нас не се е прекъсвала и, надявам се, няма да се прекъсне.

 

Това са хората, които изиграха много важна роля в моя живот: владика Лонгин, стареца Назарий, митрополит Натанаил, който твърде много ми помагаше, и, разбира се, светейшия български патриарх Максим. Пет години бях негов протосингел и шест – викариен епископ.

 

– Вие участвахте в Архийерейския събор през февруари 2016 г., когато се решаваше въпроса за канонизацията на Богучарския архиепископ Серафим (Соболев). Кажете, моля ви, какво означава този светител лично за Вас?

 

–  Архиепископ Серафим изигра много важна роля в моя живот. Той много ми помагаше, когато бях семинарист. Тогава имах много трудни моменти и винаги се молех на владика Серафим; с всяка своя беда, болка, нужда, отивах на неговия гроб и чувствах помощта му. И по-късно, когато взех решение да стана монах, помощта му значеше много за мен.

 

Когато владика Лонгин, тогава още просто отец Лонгин, живееше в България, веднъж той извършваше панихида за архиепископ Серафим и произнесе много хубаво слово. След това то бе публикувано в изданието на Троице-Сергиевата Лавра „Троицкий листок”. Когато отново препрочетох словото на отец Лонгин в това издание, започнах малко по малко да разбирам какво означава владика Серафим за България. Аз прочетох всичките му трудове и изпитах голяма любов към него. Бях убеден, че той рано или късно ще бъде канонизиран. Защото целият му живот е свидетелство за святост. Той е бил духоносен човек: когато погледнеш лицето му, можеш да видиш дъблочината на неговото сърце. Като архиерей той е служил именно в България и Българската църква го познава като архиерей по-добре от Руската; но все пак той е чедо на Руската Църква. Когато Светейшият български патриарх и Софийски митрополит Неофит ми възложи да бъда председател на комисията по канонизацията от българска страна, аз благодарих на него и на патриарх Кирил, който взе много важно решение – в тази жътва да участват два сърпа – както на Руската, така и на Българската Църкви. От руска страна председател беше Волоколамският митрополит Иларион. Благодаря на Андрей Кострюков – той написа подробното житие; благодаря на професор Михаил Шкаровски от Санкт-Петербург – той направи прекрасен доклад. Протойерей Владимир Воробьов изясни някои трудни моменти в биографията на светителя. Всеки участник в работата – и от руска, и от българска страна – даде своята лепта и прославата на архиепископ Серафим се състоя.

 

– Владико, на земното кълбо има немалко православни страни, има автокефални Църкви и в страни, които исторически са неправославни. Разбираемо е, че те общуват помежду си, гостуват си – както например сега Вие при нас; но възможно ли е днес да говорим за единен православен свят и за някаква негова реална тежест, влияние в останалия свят? Засега изглежда, че останалият свят върви по съвсем друг път, а православните живеят свой живот.

 

– Православният свят винаги е имал тежест и влияние, защото това е свят, който пръв е проповядвал Иисус Христос, и Го е проповядвал православно – правилно. Право славещ Господа – това означава думата православен. Православието е не национална, а вселенска религия; много важно е всеки православен християнин, независимо къде живее, да чувства това. Това е много добре изразено в кореспонденцията на схиархимандрит Софроний (Сахаров) и протойерей Георгий Флоровски. Те скърбели за това, че днес много малко вярващи разбират този вселенски характер. Затова ние трябва да съсредоточим всичките си сили върху това да търсим пътища за обединение и да подкрепяме единството на православните Църкви – единство на основата на чистата, искрена православна вяра. Нас ни обединява красотата – красотата на православното богослужение, на храмовия интериор, на духовната музика, всичко това у нас е общо. Но, за да бъде православният свят наистина единен, ние трябва да служим на Църквата, да се намираме в послушание и всеки от нас трябва да знае, че ако в Църквата има нужда нещо да се реформира, това не е тя, а самите ние, за да станем нова твар в Господа.

 

Ние можем да повлияем на останалия свят само по един начин: чрез живия пример на живот в Христа. Днес много протестантски деноминации, католическата Църква оправдават неща, несъвместими с християнството, но защо? Защото отначало са направили съвсем малки компромиси, съгласили са се с неща, които са изглеждали дребни. Но след малкия компромис неизбежно следва голям, който ще се разпространи по целия свят и по-нататък ще бъде неразбираем дори за вярващите хора, които по незнание са поддържали неправилните действия.

 

Правейки компромис, човек постъпва не по Христовите заповеди, а според своите човешки възгледи; поставя човешкото преди Божественото. Съвременната секуларна култура е поставила човека на мястото на Бога – в центъра на света, там, където трябва да стои само Христос. И за да противопоставим нещо на тази култура, ние винаги трябва да съобразяваме волята си с Божията воля, безукорно и чистосърдечно да извършваме светата Евхаристия. И да проповядваме Христос. Това е нашата мисия в света. А всичко останало ще направи Бог.

 

– В Евангелието има пророчество за оскъдняването на любовта и вярата в последните времена: Син Човечески кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лук. 18: 8) и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта (Мат. 24:12). Вие виждате ли това изстиване? Как гледате на утрешния ден? Кой ще дойде в православния храм, кой ще служи в него утре?

 

– Разбира се, евангелските думи са истинни. Не трябва да се съмняваме – така ще бъде! Вие знаете, че на Запад много храмове вече се затварят, защото никой не ходи в тях – у хората няма интерес. Едновременно с това расте културата на егоцентризма, културата на предизвикателството. И тя изтласква Бога от сърцата на хората: те не знаят нищо за Него и не искат да знаят. Погледнете какво отношение към брака и към семейството се формира, какви беззакония днес вече се приемат за норма. Сега времената са свободни, демократични, но понятието „свобода” се разбира неправилно от мнозина. Хората постоянно говорят за свобода, без да разбират, че истинската свобода – това е освобождението от робството на греха; че лъжливо разбраната свобода не е свобода, а тежък път наложен на човека.

 

Какво да правят православните в тези обстоятелства? Да водят благочестив, правилен духовен живот. Това не е просто, не е леко, но Бог никога не оставя честния труд на човека без възнаграждение. Така че главното за нас е нашето старание, нашето усърдие в духовния живот, изучаването на Свещеното Писание и светоотеческата литература. И, разбира се, централно място в нашия живот трябва да заема богослужението. В него трябва да влагаме всичките си сили, защото красивото богослужение ще накара даже този, който е влязъл в храма случайно, да дойде и втори, и трети път, и накрая да остане в него завинаги – за да се моли тук заедно с всички и винаги да усеща Божествената благодат.

 

В своята книга „Духовно съкровище, събирано в света” свети Тихон Задонски казва: всичко тече, всичко се променя. Бях малък и беден, но това отмина. След това бях юноша, но и това мина. Бях ректор на семинария, но мина и това. Станах епископ и ето – уважават ме, оказват ми почести, но и това ще мине. И ще настане блажената вечност, а тя няма да премине никога. Ние сме странници в този свят. Най-известното за всички нас обстоятелство е, че ще умрем; но най-неизвестното е – кога и как. Ние се молим да бъдем избавени от внезапна смърт, молим Бог да ни даде време да се подготвим за смъртта. Но тя може да дойде за нас в най-неочаквания момент. Ние трябва да помним това, да бъдем готови за нея: тя ще ни отвори вратата към вечността. И тогава всеки от нас ще даде отговор – какво и как е правил, за да не оскъднява вярата, за да живее в хората любовта към Бога и ближния.

 

Както казват светите отци, Бог не случайно е разположил очите върху човешкото тяло така, че те да бъдат горе, да гледат винаги напред и нагоре, а не назад и надолу. Ние трябва да гледаме небето и да вървим напред по земята.

 

Източник: eparhia-saratov.ru

 

 

 

Църквата – спасението за света

Януари 23, 2018 in Беседи, Начална страница

 


Църквата е тяло Христово, тя е истинският живот, тя е живот, защото Св. Литургия е Литургия на живота, който побеждава смъртта. Каква е мисията на Църквата в съвременния свят?


Отговорът е изключително лесен. Това, което винаги е било мисия на Църквата в света, не е нещо по-различно от това, което е било вчера. Църквата шества в света, за да го преобразява и спаси, за да го приеме в неговото тление, крах и смърт, за да го засади на Божието лозе и да го съхрани. Църквата не прави нещо ново, просто ние – както и във всяка една епоха – осъзнаваме тлението, което ни заобикаля, и краха, който преживяваме, който винаги има една и съща причина, както при първата човешка двойка – Адам и Ева. Крахът на човека извира от неговото разположение към автономия, защото автономията е насилване на естеството на нещата. По своята природа човекът бил създаден да живее в общение с Бога. Колкото пъти той отричал това общение, толкова пъти той претърпявал крах. Той се подчинил на тлението и на смъртта, на разнообразните способи на смъртта. Когато той поискал да си възвърне това общение, тогава всъщност бил спасен, независимо дали това се отнася към живота на конкретния човек или към живота на дадено общество в определено място.


И така, какво прави Църквата в света? Както казахме, тя преобразява света, приема тлението и смъртта на света и ги засажда. Това е Литургията – дума, която всъщност чуваме, но какво означава? Литургията е делото на народа, делото на всички човеци. И кое е това дело? Делото, при което принасяме на Бога нашия живот, пълен с тление и смърт, и получаваме Божия живот. Хлябът и виното, които принасяме, са нашият собствен живот. Бог идва и взема нашия живот във вид на хляб и вино, Той не взема просто хляба и виното, а нашия живот. Носим нашия живот, принасяме го на Бога, Той идва, взема го и чрез благодатта на Светия Дух от хляба и виното прави Христово Тяло и Кръв. Той взема нашия живот и го прави Негов живот, а след това ни го предлага и ни призовава със страх Божий, вяра и любов да пристъпим, да се причастим. Това е средоточието на живота на Църквата. Животът, който извира оттук, се предлага и разпростира към цялото останало тяло, в цялото наше всекидневие. Можем да видим това в живота на отделни хора. Например ние, хората, много пъти чувстваме голямо недоволство в нас. И най-малкото нещо ни е виновно. Всичко ни е виновно. Дори и рая превръщаме в ад. Веднъж отидох в една къща и когато стигнах там, си казах:


- Сбъркал съм номера, не е възможно да е това къщата, в която ме очакват!


В крайна сметка не бях сгрешил номера. Въпреки че къщата беше внушителна, в нея имаше не радост, а болка, неуспех, тление, ропот.


Наскоро се запознах с една млада девойка, която е сляпа. Ние бихме казали за нея „Клетата!”. А тя ми каза:


- Ваше Високопреосвещенство, срамувам се да се помоля на Бога да оздравея! Чувствам, че Бог ми е дал такава любов, чувствам се много хубаво! Какво да Му искам, Той знае по-добре от мене какво ми принася полза!


А ние – „Първо за мене първо и после за всички вас!”, за всички нас. И нещо малко да ни се случи, веднага:


- Защо , Боже, на мене? Защо това? Защо онова?


И роптаем. Защо ли? Именно защото нашият живот не е приет от Бога и затова не е излекуван. Църквата действа в света, като изцелява света. Тя идва, изцелява раните и може да прави това, след като в крайна сметка изцелява и побеждава дори смъртта. Също така Църквата обяснява света, тъй като притежава истината и много ясно вижда грешките. Днес се случват много неща около нас, но бих казал, че Църквата не се изненадва, тя знае всичко това и го очаква.


Мисля, че миналата година имаше конференция, посветена на екологията. Какво всъщност представлява унищожаването на околната среда? Грях. И искам да помните това, че думата грях означава крах. Ние какво преживяваме – преживяваме нашите всекидневни неуспехи в по-тесен и по-широк кръг. Защо се руши околната среда? Защото отказахме да я засадим в Божията благодат, отказахме да я разглеждаме като средство за общение с Бога. Не правим ли това в Светата Литургия? Не правим ли това в Елеосвещението? Не правим ли това във Водосвета? Вземаме творението, материя на света и го правим средство за общение с Бога. Материалните елементи на света се преобразяват и чрез тях всъщност общуваме с Бога.


Отказахме да се вгледаме един в друг. Затова и вчера казах – отиваш да се причастиш и блъскаш другия. Защо? Кой е другият, странникът? Тогава защо си ти тук? И тъй, Църквата ни обяснява това, което ни се случва. Днес съществува цял един свят неспособен да възлюби. Един неуспял свят. Защо е неуспял? Защото отхвърли своето изцеление, отхвърли любовта като дар на Светия Дух, отхвърли Светия Дух в живота си и не може да има Неговите плодове, не може да има любов, не може да има радост, не може да има мир. Живеем тези неща и търсим оправдания, но не съществуват други оправдания. Когато дървото отсъства от твоя двор, няма как да имаш неговите плодове. И ние днес нямаме плодовете. Не се замисляме обаче защо не ги имаме. Не се замисляме, че причината за тяхното отсъствие в нашия живот е отсъствието на Светия Дух. В крайна сметка, къде е нашият разум? Предполага се, че двама човека се обичат, женят се, но не след дълго се разделят, ругаят се, бият се и т.н. Какво става в крайна сметка? Знаем ли какво става? Какво се случва? Имахме или нямахме любов? И ако имахме, тя къде отиде? И ако нямахме, какво разбрахме по погрешка? Всъщност не разбрахме кой е другият. Не се научихме да обичаме. Ама, любовта учи ли се? Да, защото любовта е аскеза, тя е превъзмогване на егото, не можеш да обичаш, ако имаш егоизъм. И цялата тази любов е болна и погрешна. Колко деца бяха погубени от болната любов на родителите? Къде е нашият разум? Гордеем се с него. Той обаче е негоден да ни покаже дори простите неща в живота.


Защо създаваме деца? За да отровим живота им? Нима не можем да им дарим усмивка? Тогава какво правим? Какво им даваме? Пари? Облаги? Това означава, че вече сме се провалили – когато заменим нашето сърце с нашия джоб. Защото децата искат не нашия джоб, а нашето сърце. Ние обаче не разбираме това или понеже нямаме сърце, което да им дадем, затова мислим, че ще заменим сърцето с джоба ни! Цялата тази беда при младите хора е наша и тяхна отговорност, но и наша, доколкото не сме им дали истината. Коя истина им предлагаме днес?


Когато виждате децата да чувстват скука и досада, когато ги питаш защо вземат наркотици, а те ти казват:


- Кажи ми защо да не взема?!


Дали само този отговор не показва, че сме се провалили? Защо? Сещам се, че веднъж слушах едно предаване по радиото, говореха за наркотиците. Там имаше един юнак, който каза:


- Аз само чрез вярата в Христос успях да се отърся!


Там имаше три госпожи, които се опитаха да изопачат отговора му.


- Имате предвид…


- Не, нямам предвид нищо друго, освен това, което казах!


Подразни ги. Какво? Истината. Да, това е реалността. Защо? Защото общението с Бога изцелява болестта на човека. Как едно дете с болна душа ще се изправи на краката си, когато душата му не се храни?


Църквата обяснява света, тя не се ужасява от света, нито от онези, които воюват с нея, защото знае, че Победителят съществува. Църквата знае дори това, което днес вижда. Тя го е прочела в Откровението, знае как ще дойдат тези неща, знае че не това е краят, тя знае, че това е краят на онези, които мислят, че знаят, но не знаят. И затова днес хората дори в нашата страна се опитват да поставят Църквата в изолация. В крайна сметка какво са успели да направят? Да поставят хората в изолация. Да сложат младите хора в изолация. Затова те са големите виновници. Тези, които убиват надеждата и възможността за изцеление на хората. Разбираш това още по-добре, когато виждаш човека, който довчера е бил развалина, отрепка, а сега се изправя на краката си. Как? Благодарение на Божията благодат. Църквата не прави нещо ново. Докато съществува този свят, Църквата ще продължи своята Литургия – нейната сърцевина, чрез която ще се опита да приеме всички, за да ги изцели, за да открие истината и лъжата на всеки един и след това да го изцели.


Бог не дойде, за да създаде някакво сдружение, Той не търси привърженици, Бог е любов и предлага любовта Си, за да изцели човеците. Внимавайте, има една велика тайна, тайната на свободата ни, Бог ни е създал свободни. Ние казваме, че другите трябва да са свободни, но да са свободни по такъв начин, че да са съгласни с нас, защото ако не са съгласни с нас, сме готови да ги затрием по всякакъв начин, използвайки всяко едно средство, за да са съгласни с нас. Само такава свобода имат. Бог обаче ни е сътворил свободни до такава степен, че да бъдем способни да Му кажем и „Не!”. И когато Му казахме „Не!”, не Той, а ние пострадахме. И Той отново дойде, дойде с абсолютно уважение към нашата свобода. Затова Той влезе в света като Младенец. Не за да ни изплаши, а за да ни спечели със Своята любов посредством нашата свобода. Той изцели човешката природа, но остави инициативата и отговорността на всяка една човешка личност. Той направи Своя излекуваната човешка природа. Но ние не искаме, просто оставаме отвън. И страдаме. И се изненадваме и не разбираме защо страдаме.


Понякога сме сигурни, че вършим нещата правилно, но Църквата, която обяснява нещата, знае предварително, че ще претърпим крах. Когато човек общува с хората и ги обича, много пъти вижда това и го откроява. Крахът на много съпрузи е предначертан преди техния брак. Когато се оженят, те ще се разведат, колкото и добри светски предпоставки да имат. Защо? Защото са неспособни да възлюбят. Затова. И когато тази неспособност е реална, тя много бързо ще се прояви и ние ще търкаме очите си:


- Какво стана?


- Нищо изненадващо.


Сещам се веднъж за един човек, на когото се удивяваха. Образован, университетски преподавател. По един любопитен начин, по човешки любопитен начин, без този човек нищо да ми беше направил – аз, само да го видех, да го кажа на народен език, червата ми се обръщаха. Какво имам предвид? Имах впечатлението, че е един тотално фалшив човек и се сещам, когато веднъж в крайна сметка се случи нещо. Всъщност той разби семейство си и не само това. Обадиха ми се по телефона и ми казаха:


- Дръж се да не паднеш!


- Какво искате да ми кажете?


- Това и това!


- Единственият, който не се изненада от това, което ми казахте, съм аз.


Защо? Това, което казах преди – личи си.


Много пъти нямаш какво да дадеш. Ако това, което имаш, е едно изкуствено цвете, то впечатлява, но няма аромат, няма същностна красота, след малко ще събира прах.


От момента на своята поява в света Църквата има една и съща мисия: да спаси света и човека, да обясни живота му и да го изцели. Тя ще продължи да прави това обаче не като някакъв режим, който се опитва да се наложи, а като постоянна покана и едновременно предизвикателство към свободата на човека.


превод: Константин Константинов

Благодарността към Бога

Януари 18, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Първо искам да благодаря на Бога, който ми е дал благословението да бъда отново в България сред вас тази вечер. Благодаря също и на Негово Високопреосвещенство, който ми даде честта да стоя пред вас тази вечер.

Темата, която ще разгледаме тази вечер е много важна. Това е темата за благодарността и признателността към Бога. Всички неща биват освещавани чрез благодарението. Ще се опитам само да ви кажа един цитат от св. Максим Изповедник: „Всички достижения на светиите са неща, които не са били техни, а са неща, за които те са благодарили на Бога и така са станали техни“. И даровете, които са получили светиите, са в съответствие с тяхната благодарност. И всеки светия притежава само онова, за което вече е благодарил като получен дар от Бога.

Благодарението върви ръка за ръка със смирението. Св. ап. Павел казва, че не сме получили духа на тоя свят, който е дух на гордост и дързост, а сме получили Божия Дух, който е дух на смирение, за да познаем нещата, които сме получили от него.

Веднъж, през IV век, двама монаси оставили своя манастир и отишли в Александрия. За съжаление, заради това паднали в грях. Но после и двамата отишли в пустинята, за да се покаят. И когато се завърнали от пустинята, отците ги поставили в две ями. Оставили ги в тези ями, като им хвърляли хляб и плодове, за да поддържат живота им. След година ги извадили от ямите, и единия от тях бил изпълнен със светлина и радост. Другият бил бледен и кожата му била залепнала за костите му. Отците ги попитали каква духовна работа били извършили, докато стояли там. Единият казал: „Постоянно благодарих на Бога, че не ме остави да погина в Александрия, но ме изпрати в пустинята и ми даде възможност да се поправя“. И така, той бил пълен с радост и светлина. Попитали втория, какво е правил. Той казал: „През цялото време аз стоях пред Бога, сякаш бях пред Страшния съд, и с огромен страх аз предусещах и очаквах този Страшен съд“. Отците казали, че и двамата са получили прошка от Бога, трудът им бил приет, но са постигнали това по два различни начина. Първият е постигнал това чрез благодарението, а втория – помнейки смъртта и предусещайки Страшния Божи съд. Защото тези неща в своята дълбока същност са идентични – този, който благодари, не се интересува дали е жив или мъртъв, а от това да благодари на Бога докрай. А вторият, който постоянно помни смъртта и предусеща със своята молитва Страшния Божи съд, това е човек, който нито може да каже нещо, нито да мисли и да се интересува за земното и суетното.

Мирското униние и ревността на Божиите чеда 

Всички хора се намират в противоестествено състояние поради падението в греха на непослушанието. Ако бяхме в състояние според природата си, щяхме да обичаме Бога от цялото си сърце и от цялото си същество и умът ни нямаше да може да се откъсне от спомена за Бога нито за миг. Това ни учат светиите, които помнят Бога по-често, отколкото дишат. Техният дъх е прилепен към Божието име, тъй като те непрестанно призовават това име и го изричат не само с устата си, но и със сърцето си. Ние, свещениците, често чуваме в духовническото си служение, дори от усърдни християни да изповядват – „нямам стабилност по пътя си към Господа. Не се моля колкото и както трябва. Умът ми е пълен със суетни, мирски помисли, нямам вдъхновение, разумът ми е замъглен и чувствам мъртвост в сърцето си“ и други подобни. Евангелското слово за такива хора остава бездействено, живата надежда на Божиите обещания и нетленното утешение на Светия Дух не са живи за тях.

Факт е, че светът, който ни заобикаля, култивира в хората забрава за Бога, чрез плътските образци, които предлага и ни наранява със своя богоборчески дух. Светият Дух ни казва, чрез Св. Писание, че плътското мъдруване е вражда против Бога, на Закона Божий то не се покорява, нито пък може и също така, че приятелството със света е вражда против Бога. И така, целият наш подвиг се състои в това, как да победим противоприродното състояние в нашето отделяне от Бога и да постигнем природното си състояние или, както често се казва, свръхприродното си състояние, т.е. нашият дух да се съедини с Божия Дух. За да постигнем това, обаче, трябва да водим борба със страстите и лошите навици, които сме придобили. Имаме най-различни страсти – гордост, сребролюбие, тъга, плътска страст, и е ясно, че дяволът ни води с всички тях, за да ни отдели от Бога. Има обаче една страст, която е най-страшна от всички – това е унинието. Според духовното определение, унинието означава духовна леност, липса на грижа за нашето вечно спасение.

Ако борбата с другите страсти може да доведе до голяма духовна полза, то унинието води до пълна забрава на Бога и всъщност така убива душата, че бедният човек да не може да окаже никаква съпротива. Състоянието на униние е много опасно, защото изтрива у човека спомена за Бога. Когато някой се намира в униние, той може да предприеме много и най-различни трудове, само не и труда за своето спасение. Ето защо можем да видим монаси, които се намират в състояние на униние, но същевременно остават и особено активни. Вместо постоянно да се намират в Божието присъствие, и в непрестанен диалог с Бога, те изпадат в многогрижие. Това води до тяхното духовно опустошаване от богатството на духовните промени на онова сърце, което непрестанно се стреми с копнеж към благодетеля Бога.

И така, едно е духовното униние, и съвсем друго, обичайното душевно униние, при което човек се стреми да избегне какъвто и да е труд. Духовното униние произтича или от гордост, или от отчаяние. Гордостта изсушава сърцето на човека и го отделя от животворното общение с Бога, а също и от брата. Такъв човек, който е откъснат, сам, и лишен от благодатта, която изобилно се излива от Тялото Христово – Църквата, такъв човек става немощен и неспособен да се противопостави на духа на съпротивния и на оня глас, който грехът носи в живота му. Човекът, изпаднал в униние, стремейки се да намери някакво лъжливо и преходно утешение, се предава на страстите на нечестието, които умъртвяват душата и я правят неспособна да пребивава в чудното пространство на Божието присъствие и да вкусва от нетленното утешение на Светия Дух. Доколкото даваме пространство на гордостта, в някоя от нейните форми, осъждане, презрение, безразличие, ние прогонваме от себе си не само благодатта, но и помненето на Бога.

Тежкото състояние на заблуда, в резултат на унинието, е изразено много добре от думите на великия ап. Павел: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем“.

Греховната страст на унинието се поражда също и от отчаянието. То е неизбежен резултат от неверието. Тази страст опразва сърцето от надеждата и копнежа по вечния живот. Няма по-голяма трагедия от това, човек да живее на тоя свят със сърце, празно и лишено от вдъхновение и от Божието утешение. В монашеството, например, цялото ежедневие е насочено към това, да подпомага към развиване на усещането за Бога, това усещане за топлина, радост, утешение, мир, които носи в сърцето свръхестественото Божие присъствие.

Когато, обаче, се умъртви връзката на човек с Христос поради неверието, човек престава да има надежда за възкресението. Според думите на Господа, „там, където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Ако във вас има жива надежда, то тогава сърцето ви хвърля котва в небето и ставаме богати, понеже там е нашето съкровище. Когато, обаче, нямаме надежда, сърцето ви не може да се откъсне от земята. Онези, които нямат надежда във възкресението и вечния живот, още тук вкусват безутешните мъчения на своята раздяла с живия и благ Бог на любовта. Това е истинската духовна смърт, която предшества вечната смърт в ада.

И така, целият подвиг на християнина се съсредоточава в преодоляване на унинието, което парализира душата и води до духовна смърт. В своята първосвещеническа молитва Господ казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан 17: 3). От тези думи става ясно, че вечността е състояние на личността, която се предава на човека, когато той работи с вяра за поддържане на жива връзка с личностния Бог на откровението, с Отца, Сина и Светия Дух. Тъй като имаме дръзновение и достъп до Бога чрез нашия Господ Иисус Христос става ясно, че връзката ни с Господа има абсолютно значение за нашата победа над греха и наследяването на вечното ни спасение. Нашата връзка с Господ Иисус Христос, която започва сега на земята с вярата и ще продължи във вечността чрез светата любов е неповторим дар, който трябва да се разгаря постоянно в живота ни, за да можем усилено да вървим към все по-съвършено познание на Бога и към единение с Него.

Кои мисли ни помагат за това, да влезем в това най-голямо чудо, което познава тварният свят – единението на човешкото сърце с Божия Дух? Виждането, което имаме от Свещеното Писание за човека е, че Бог по безкрайната си благост е сътворил човешкото сърце по неповторим начин, така, че то да бъде способно да приеме своя Създател, Който в бъдеще ще дойде в света, за да спаси всички. Бог е направил сърцето на човека своя цел, за да го посещава от сутрин до вечер. Бог е намислил един велик план за човека, за да го направи подобен на образа на своя Син, т.е. да го направи бог по благодат. За тази цел Той не е пощадил дори Своя Единороден Син. Ако човекът е занимавал ума на Бога, от преди свят да се създаде, тогава той е наистина велик по своя произход и предназначение. Велик, според удивителните способности, които крие неговата природа, създадена по Божий образ. Това виждане вдъхва вяра, която действа чрез духовната признателност. Когато вярващият благодари на Бога за Неговия благ Промисъл, той става богат на духовни дарове. Благодатта, която приемаме, е съразмерна на благодарността, която показваме. Както казва великият Максим Изповедник, Бог отмерил своите дарове на човеците, според благодарността, с която те ги приемат. Именно по този начин влизаме в блажената пълнота на Божията благодат. Колкото по-голямо благодарение и слава отдаваме на Бога, толкова повече Той излива даровете Си. Чрез тези благодатни дарове вярващия влиза в другите членове на Тялото Христово – на светиите, които са на небето и на земята. Колкото повече вярващия навлиза чрез благодарението в тази благодатна общност, толкова повече той забравя предходните по-малки дарове, и с глад и жажда се стреми напред към все по-голяма пълнота на любов и съвършенство. Човекът, който благодари на Бога, не познава унинието, той се измъчва само от една, благословена печалност – от това, че не може да благодари на Бога така, както подобава, за всички Негови дарове, дори за всеки един дъх, който Бог излива върху земното лице.

По този начин, благодарението води към истинското покаяние, което няма край в този живот. Тогава разбираме, защо Господ поставя най-горе от всички заповеди заповедта с признателност да осъждаме себе си като непотребни и недостойни. Той казва – като изпълним всички Негови заповеди, да казваме „ние сме слуги негодни, защото извършихме онова, що бяхме длъжни да извършим“. Този начин на мислене поддържа пламенна Божията благодат в живота на вярващите. В тази нагласа се крие спасителното вдъхновение, което съкрушава смъртоносното униние. То носи на вярващите сила всеки ден да вършат свети дела със страх Божий. Пътят на благодарението ни изцелява, съкрушава гордостта и ни укрепва срещу изкушението на отчаянието. Благодарност и признателност всъщност означават смирение.

Тези добродетели са едни от най-благородните прояви на смирението. В Св. Писание на Стария и Новия завет четем: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“. И така, важно е да помним, че Божието благоволение и благодат нарастват в нас чрез смирението, и особено, чрез благодарността. Когато влезем в благодатта на благодарението, придобиваме правилната ревност по Бога, което подобава на Божиите чеда. Хората, които благодарят на Бога никога не се отчайват и сърцето им никога не остава празно от Неговото утешение.

Ще ви разкажа един случай. Един християнин изповядал, че искал да се самоубие, тъй като всичко в живота му вървяло лошо, целия му живот бил една болка и нищо нямало никакъв смисъл. Духовникът го попитал дали все пак няма и нещо добро в живота му, като например, че в този момент той дишал и бил жив. Отговорът на изповядващия се бил положителен и тогава духовникът го посъветвал: „започни да благодариш на Бога за всеки дъх, който ти дава, за този телесен живот и после за всичко друго, което Бог ти покаже, че си получил като Негов дар“. Този човек започнал да прави добро и скоро усетил в себе си една сила. Започнал да благодари на Бога, че му помогнал да познае Неговото име, а по-късно и затова, че почувствал утешение от Христовата молитва. Накрая този човек достигнал такава степен на жар и ревност в благодарението си, че напълно забравил за своето отчаяние. Забравил за самоубийството и се избавил от това бесовско изкушение.

Според думите на нашите свети отци, няма по-голяма добродетел от благодарението, когато страдаме от болест, гонение, несправедливост и презрение от хората. Когато в своята болка казваме: „Слава Тебе, Боже, благодаря Ти за всичко, което си направил за мен“ – това е особено угодно на Бога. Когато св. Йоан Златоуст бил воден на заточение, измъчен, уморен и отруден, той и придружаващите го минали край един храм. Светецът помолил да го оставят за малко край светия престол. Облегнал се на него и казал на Бога: „Слава Тебе, Боже, за всичко!“, и в този миг предал святата си душа в Неговите ръце.

Когато животът ни е в опасност, няма по-угодно нещо за нашето сърце от благодарението. С други думи, ако в този момент обърнем ума си към Бога и Му кажем: „Благодаря Ти, Господи, за всичко, нито смърт, нито друга скръб не ще ме отдели от Тебе, защото Ти Си Победителят на смъртта“, това означава, че нашата вяра е станала по-силна от смъртта, която ни заплашва. В Божиите очи това е един велик подвиг, който ни пренася на отсрещния бряг. Този подвиг ни въвежда в един силен духовен живот, в блажената общност на всички светии, във вечното славословие и благодарение на Бога, което звучи през вековете и в Неговото Небесно Царство.

Едно голямо средство, което ни е дадено да се борим със страстта на унинието, да победим духовната смърт, която заплашва живота ни, е Божествената литургия. За нея ще говоря по-подробно на беседата си в петък. А сега ще отбележа само следното – в Божествената литургия вярващите получават духовни дарове в съответствие с подготовката, която извършват за нея. Чрез подготовката, в личната си молитва, те трябва да поддържат сърцата си горещи, така, че когато отиват на църква, да принасят на Бога и на братята си дарове, и обратното, когато отиваме на света литургия неподготвени, ние вършим несправедливост спрямо Бога и братята си, тъй като нямаме дарове, които да принесем, с които да влезем в тихото благодатно общение със светиите.

В заключение ще кажа, че благодарението е ревността, която трябва да владеят Божиите чеда. Благодарението е толкова угодно на Бога, че великият ап. Павел ни насърчава да излагаме всички свои прошения пред Бога, само като преди това сме Му благодарили докрай за всичко. Не се грижете за нищо, но всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби и още за всичко благодарете, защото за всичко такава е за вас волята Божия в Христа Иисуса. В общението на благодатта намираме истинското и силно божествено вдъхновение, което не дава на човека покой на земята. Това вдъхновение ни води от вяра към все по-съвършена вяра; от надежда към увереност в живия Иисус, Който възкресява от мъртвите; от любов към все по-голяма пълнота на любовта; от една степен на светлината към съвършения и невечерен ден на Божието Царство, където е мястото и вечния покой на нашия дух заедно с всички Божии светии и с духовете на праведниците, които са постигнали съвършенство.


Източник: „Седмица на православната книга” – Варна, 2017 г.

Вкусът от Бога

Януари 16, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Целият ни живот е път на промяна, оттогава, когато позна Христос преди години, от твоите детски години или отскоро, аналогично в какво състояние е всеки, ти си в този път. И това е нещо много съществено. То означава, че всяка година, всеки ден, който минава, Христос се изобразява в душата ни, придобива очертание в сърцето ни Неговият образ и етос, доближаваме възрастите на Христос, духовната атмосфера на Христос и Неговата святост. Това е свързано с напредване, с развитие, с път към съвършенство, вълните на живота ни носят, Сам Свети Дух ни носи в пътуването към съвършенството, това не е нещо статично, а нещо, което се променя. Един приятел веднъж ми каза, че с моето аз, което имах преди години, със старото им аз дори едно кафе не мога да изпия, тоест гледам моето старо аз и не мога да се примиря в мен как бях преди. Променил съм се и го казваше. Тоест тазгодишният човек не може да е същият с миналогодишния, и тазгодишният не може да бъде същият с този, който ще бъде догодина. Човекът променя вкуса от Бога в устните си и сърцето си, Бог е Същият, Той е неизменим, ние обаче, след като напредваме духовно, сме призвани да разберем Бога всеки път по различен начин. Трябва да внимаваме в това да не го изопачим и да го видим с много радост и оптимизъм, да го видим и като доказателство, че наистина вървим добре. Когато вървиш добре, това означава, че английския език, който знаеше първата година, сега ти се струва много оскъден, защото вече можеш да четеш много трудни книги, вестници и филми. Тоест английски знаеше тогава, английски знаеш и сега, английски ще знаеш и по-късно, когато напреднеш, но не е същият английски. Освен с английския, същото става и с ангелския език – езикът, който е твоето съприкосновение с пространството на Бога и не може да е същият, както е бил преди. В миналото си вярвал в Бога по един много груб начин, дечицата вярват, че Бог е на луната, високо на небето и значи не е тук. Затова отиват в кухнята или в стаята си, крият се в банята и си мислят, че са се скрили от Бога. В Бога вярват, да, но вярват с едно несъвършено знание. Този подход към Бога всеки път е аналогичен с нашите преживявания, духовност, вътрешното потапяне, молитвата, която отправяме, времето, което отделяме за всичко това, за молитва, четене, вътрешен труд, себепознание и контакт с другите хора. Защото оттам придобиваш опит и истинно чувство за Бога, не от книгите, книгите в даден момент отиват в ъгъла и идва опитът на живота, и опитът е свързан с истинската битка със Самия Бог и с хората, които са до теб. Затова казваме, че едно е да четеш книги за брака, а друго да живееш брака. Същото става и с Бога. Един приятел монах ми каза, че едно е да четеш книги за монашеството, а друго да живееш монашеството. Аз преди да стана монах четях много неща, представях си много неща, бях създал в мен един въображаем свят, но когато станах монах и видях една друга реалност, някъде по-положителна, другаде по-отрицателна, разбрах, че животът е различен от четивата. Следователно Бог е отвъд книгите, отвъд това, какво ще ти каже един, какво ще ти каже друг, едно е какво ще ти кажа аз за Бога, а друго Сам Бог да ти го каже в сърцето, да ти прошепне нещо. Това е много различно. И помня това, което казва светият вече Порфирий, че когато бях млад, имах една картина за Бога – изключително строга, едностранна, шаблонна, бях поставил известни схеми и ограничения, гледах хората и мислех, че Бог се съгласява с моята логика. Но колкото повече време минаваше, колкото повече влизах в съприкосновение с хора и душата ми се замесваше с тяхната душа и виждах реалността на живота им и гледах техните чувства, сърце, борба, всеки път ми се откриваше един друг Бог. И докато започнах с „Кормчая книга” и със строгостта, шаблонността и абсолютизирането, след време гледах различно на нещата и оценявах по различен начин постъпките на хората. Защото старецът отивал зад това, което виждал, по-скоро зад това, което се виждало, и виждал това, което останалите хора не можели да разберат. Така зад много грешни хора той виждал изключително търсещи истината и щастието хора. И им дал едно друго обяснение на това какво ще рече грях, какво ще рече лош човек, добър човек. Всичко това защо го живял, защо го чувствал? – защото променил в себе си вкуса от Бога, усещането какво ще рече Бог. Както и по времето на Христос хората мислели, че познавали Бога, но Христос, Който е Самият въплътен Бог, им показал, че имали погрешно мнение за Бога. Когато учениците Му казали кажи да падне огън да изгори този град, защото не Те приеха, тогава те мислели, че това било божественият нрав, но Христос им казал: „не знаете от какъв дух сте вие”. Не разбрахте Моя нрав, моята атмосфера, Аз нося любов, не нося отмъстителност. Ама ние имаме картина за един такъв бог. Да, не ви се карам, но идвам да ви помогна да направите едно „кликване” по-горе, да се изкачите. Не съществува причина да воюваме с някой, който гледа нещата по свой начин, това е един стадий от живота, една фаза, която минава; не можем да го осъдим, да го отхвърлим, можем само да го разберем, да го уважим, да се поставим на негово място, да разберем, че и ние на негово място така бихме гледали, тоест и той имал някаква причина (да прави това, което прави), някаква картина в ума, някакъв предразсъдък.

 

Не съм виждал светец, който някога да е бил с широко сърце и след това да го е стеснил и да е станал по-своенравен и труден. Светостта означава откриване, разширяване на сърцето, простор на ума, който да побира всички, да разбира всички, да прощава всички, да обича и дори и порочни грешни жени, както св. Порфирий направил в един такъв дом на площад Омония и ги благословил с кръста на Богоявление. Той казал всички момичета да излязат вън и те излезли полуоблечени и дърпали оскъдните дрехи, които носели да се покрият, и казвал тук обитават търсещи душици. На този човек какво му станало? Това му станало – отворил ума си и почувствал Бога с едно друго усещане.

 

Човекът, който и на 20 и на 80 години има същите възгледи, и обикновено, когато казваме същите възгледи, имаме предвид същите едностранчиви и строги възгледи, той не е разбрал нещо от благостта на Господ, това, което казва: Вкусете и вижте, че благ е Господ, опитайте да видите колко благ е Господ, Бог не е така, както ти си Го въобразяваш. Бог няма връзка с нещата, които ти говориш за Него. Христос винаги казвал това: не разбирате – затова и Му казвали, за да Го доведат в трудно положение – законът казва да убием с камъни тази жена, да хвърлим камъни. Тоест когато казват закон, това имат предвид – Бог, Който казал на Моисей това и това. И Христос казал: давайте! Ако сте безгрешни, хвърлете! Вижте това, Той винаги ги поставя на едно друго мисловно равнище, винаги ги взема оттам, където са, и ги отвежда другаде. Това разположение на Христос да не оставаме в застой, духовността означава отмяна на статичността, означава трайно гъвкав ум, трайно „замесване” на битието ни, гъвкавост, да гледаме нещата различно, всеки път с очите на Христос.

 

Не е достатъчно да казваш истини, ако истините смазват другия. Да казваш истини, когато те са като тръните на кактус и нараняват другия до кръв. Не мога да отида да почистя оченцето на едно дете и да взема четката за килими, защото така ще го увредя. Когато тръгваш да правиш добро, трябва да го направиш  добре, и  за да го направиш така, трябва трайно да разбереш, че Бог е отвъд тези схеми, форми, тези шаблонизирания на движенията, където ние определени пъти правим копи-пейст, копиране, каквото правихме тогава, го правим и сега. Старецът Порфирий обаче не правил така, защото казал някога бях строг, сега обаче не съм. Старецът Порфирий те хваща за ръка и ти казва: научи се да виждаш и зад греха едно търсене, искрено търсене, което е загубило своя път, виж търсенето, красотата на душата, която търси нещо, и това нещо е много истинно. Ядрото на сърцето на всеки човек не търси порока, не търси мрака, не търси тленното, а радостта, Бога, красотата, процъфтяването на душата, красотата, умиротворението, щастието, и когато разбереш това, ставаш уютен човек, можеш да срещнеш всеки човек, да го обикнеш, да го уважиш, да го почетеш. Да му кажеш, че аз те разбирам, съчувствам ти, състрадавам ти, и пред това твое поведение и държание падат оръжията на другия, пада неговата съпротива, и така човекът се отключва, защото, когато се окаже пред някой, който има това разбиране за Христос и това Божие снизхождение, тогава разбира, че не съществува причина да се скрие, да води полемика, да живее във враждебност, няма причина да се надигне и да каже аргументите си колко е добър, а сам пада и ти казва нищо съм, много съм грешен, лош, имам страсти. И защо ми казваш всичко това? Именно защото излъчваш красота, топлина, където тази твоя топлина не ме ужасява, не ме кара да се окопавам, да се заключвам и да ме е страх от теб. Хората днес се страхуват от нас, които казваме, че сме духовни хора, именно защото нашата духовност не убеждава. Това показват нещата, не го казвам аз, а го показва отношението на хората към нас, хората не ни доближават лесно, за да отворят душите си, именно защото не виждат този Бог върху лицата ни, Който ще ги разбере, проумее, обикне, докосне човеколюбиво. Или аз може да направя това човеколюбиво действие в началото, с цел да кажа на другия ела, но веднага  щом дойде – ела ми сега тук, хванахме те сега! и да започнем с натиска и задушаването. Затова не малко хора ни доближават, правят първата стъпка, но не продължават. Има много хора, които влизат, виждат и си тръгват, идват, вкусват, усещат горчивина, не чувстват сладост, както се казва вкусете и ще видите, че благ е Господ, тази благост на Господ, тази доброта и милосърдие не ги чувстват в нас. Това го казвам, имайки горчив опит от такива погрешни поведения и движения – толкова години, с резултат другият да те гледа, да се ужасява и да си тръгва.

 

Ако си близо до Бога и живееш истинен духовен живот, ще го разбереш и от промяната, която ще чувстваш в себе си спрямо Бога.

 

За да се промениш, трябва да разрушиш старото. Ти казваш толкова години го строих и живях с него. Да, но Христос това идва да направи, ако искаш да се зарадваш, истински да се открие сърцето ти, не трябва да се страхуваш от такива срутвания, ще претърпиш един срив, ще се сринат неща в теб, които не са истинни, които не са истинският Бог, и ще дойде нещо ново. Заслужава си трудът, но трябва да претърпиш това срутване и руини, защото това, което ще се построи, новото, ще бъде много по-добро, много по-красиво, ще те направи много по-щастлив, и другите ще те гледат и ще казват ето това е промяната от Бога – Бог наистина е докоснал, променил и преобразил този човек. Това ще се вижда и от начина, по който ще гледаш Бога и от начина, по който ще предадеш и на другия Божието послание…

 

превод: Константин Константинов

Щастието е сам Господ

Януари 11, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Вероятно всеки човек се стреми към щастие или поне съзнателно или несъзнателно мечтае за него. Някой си блъска главата над въпроса: а какво означава щастие, къде да го търсим и как да го достигнем? Какво да правим, ако това, което някога ни е изглеждало щастие, се окаже химера? А не е ли само по себе си търсенето на щастието неосъществима фантазия?

 

Когато „добре” все още не е щастие

Всички се стремят към щастие, но представата за него е твърде различна при различните хора. Понякога тази представа има утилитарен характер: аз съм щастлив, когато се чувствам добре. А начините за постигане на това „добре” са много. Защо съвременният човек се оказва толкова зависим, в това число и от различни вещества и състояния? Защото днес щастието често се преживява и мисли на някакво, условно казано, хормонално ниво. Отделят се определено количество хормони, които дават на човек чувство за щастие и той смята, че е щастлив. Но това продължава понякога ден, понякога час, понякога няколко минути. Без съмнение е много трудно да се нарече щастие това, което е следствие от дразнението на някакви определени нервни центрове и изчезва, щом това дразнение стихне.

 

Ако пренесем всичко това върху плоскостта на междуличностните взаимоотношенията, често и тук виждаме стремеж към щастие, което се достига за някакъв кратък период за сметка на удоволствието от общуването. Това общуване може да бъде интелектуално, което е по-рядко; може да бъде душевно, психологическо, а може да бъде удоволствие от тези отношения, които навярно няма смисъл да обсъждаме подробно. Но всичко това много бързо изчезва и се разрушава, защото няма дълбоки, здрави основи и в него липсва главното, липсва онзи смисъл, който да го пронизва и изпълва.

 

Тук можем да си припомним известната полемика между Виктор Франкъл и Зигмунд Фройд. Фройд твърдял, че базова потребност за човека е не дори щастието, а наслаждението. А Франкъл казвал, че тази идея е абсолютно несъстоятелна, защото, ако човек си постави за задача, да достигне състояние на наслаждение, той никога няма да го изпита. Защо? Защото според Франкъл наслаждението е страничен ефект. Т.е. човек живее този живот, който трябва да бъде живян, пълноценен живот, който съответства на дълбинния смисъл, заложен в основата му и именно тогава се чувства щастлив. Не защото се стреми към щастието и иска да го преживее и изпита на всяка цена. Това вероятно може да бъде обяснено и от гледна точка на психологията, даже на неврологията. Нали когато човек изпитва щастие е напълно отпуснат. А когато е в напрежение, не може да бъде щастлив. И когато човек се напряга за да постигне отпускане, всеки път ще преживява някакви сурогатни състояния. И за това ще му бъдат необходими наркотици, алкохол, леки, неангажиращи отношения и прочие. Мнозина знаят, че в началото, с помощта на изброените от мен неща, човек се приближава до някакъв пик на преживяванията, които мисли за щастие, а след това настъпва синдромът на махмурлука или „прекършването”. Ако става дума за отношения, то лекотата и неангажираността са само илюзия, защото това по един дълбок начин засяга не само душата на човека, за която той понякога и не мисли, а и нервната система, психиката. Изпитвайки това преживяване, което им се струва щастие и преставайки да го изпитват след това, хората преживяват удар, а понякога и махмурлук, когато след опиянението от страстта настъпва отрезвяване и ти виждаш себе си съвсем друг, оказваш се не на това място, не в това положение, не с този човек, и си мислиш: „Какво е това?! Как стигнах до тук?” По същия начин, когато човек се опитва по изкуствен начин да стане щастлив, става истински нещастен. Винаги се получава така, това е неизбежно.

 

Ако говорим за тези емоции, които е прието да се наричат щастие на творчеството, те сякаш не се вписват в посочената схема, но с това мога да се съглася само отчасти. Творчеството и радостта от творчеството могат да бъдат много различни. Едно нещо е когато човек е творец във висшия смисъл на тази дума и животът му представлява разкриване на скритото в него вътрешно богатство и пълнота, когато за него е съвършено естествено да твори. А друго е, когато творчеството опиянява човека и става за него своеобразен наркотик, когато човек изпитва удоволствие и чувство, че не живее напразно само в тези моменти, когато нещо създава. И твори именно затова – отново и отново да изпитва това усещане. Има поети, художници, музиканти, които се чувстват хора в пълния смисъл на тази дума, само когато творят. А когато настъпи периодът на т.нар. творчески застой, те изпадат в депресия, отпускат се и могат да стигнат дори до самоубийство. Т.е. творчеството също може да бъде както здраво и дълбоко, така и болно и мъчително. Тези неща трябва да се разграничават.

 

Човекът е същество, създадено за благобитие. Не за нещастие, не за мъчения, не за страдания. Естествено, че човек по природа винаги ще се стреми към щастието и даже чисто инстинктивно, интуитивно ще го търси. Но не знаейки в какво се състои то, няма да го постига и ще се опита с нещо да го подмени.

 

Животът като чудо

А какво представлява щастието? Мисля, че човек придобива истинското щастие когато разбере, че животът не е стечение на случайни обстоятелства, не е нещо, което изведнъж се е стоварило върху него, а удивителен, велик дар и когато открие на Кого дължи този дар. Оттук се ражда чувството на отговорност за това, което ти е дадено и то, колкото и да е странно не потиска човека, не го угнетява, не прави живота му тежък и безрадостен, а го изпълва със смисъл. Защо? Защото тогава човек живее не просто така, а животът му става постоянно общение с Онзи, който е извор на този живот. Тогава животът става най-голямото чудо и човек го преживява именно така – като чудо. Да, има хора, в чийто живот всичко е сиво, унило и не се случва нищо, на което си струва да обърнеш внимание. А друг живее така, сякаш неговият живот е като дъга, в която се преливат всички отенъци на цветовете и всеки миг е различен от другия. Защо при втория е така? Защото в неговия живот присъства Господ и този живот е неговото общо дело с Бога.

 

В този живот могат да присъстват или да отсъстват някакви компоненти, които хората обикновено считат (погрешно според мен) за причини или източници на щастие. Едни са убедени, че щастието се състои в семейния живот например, но ние виждаме много семейни хора, които са нещастни и от време на време виждаме несемейни, но щастливи. Други смятат за щастие определен кариерен резултат, достигането на определено положение в професионалното поприще, което са си избрали. Но ние виждаме много хора, във висша степен успешни и при това абсолютно нещастни, както и такива, които не са постигнали нищо в кариерата си, но са щастливи. Цялата работа е във взаимоотношенията с живота и с Този, който го е дал. И колкото и да е странно, тези отношения могат да имат не напълно осъзнат характер. Понякога в живота на нецърковни хора, които не могат смислено да обяснят вярващи ли са или не, присъства някаква светлина. Защото човек е такова удивително същество, което може да бъде в общение с Бога не само на видимо за всички ниво, но и преди това общение да добие някакви конкретни и познати за нас форми, то може да протича в дълбините на човешката душа. Т.е. в дълбините на душата си човек може да прави особени неща, които да са Божии. А какви са причините за този ступор, защо той не може да доведе това до край и да разбере, че всичко което прави е Божие дело и той живее с Бога? Защо не може да признае това сам пред себе си? Трудно е да се каже. Но нашата неверност не унищожава Божията вярност и затова, когато човек живее по този начин, Господ откликва и животът на този човек става друг.

 

Нали животът се открива по отношение на нас в зависимост от това, какви сме ние. Това лесно може да бъде разбрано от един прост пример. В някой ден ти излизаш от дома и всичко ти е противно: и това не е наред, и това не е наред; чувстваш се отвратително и каквото и да се случи, то само потвърждава правилността на това твое мнение. А в друг ден се събуждаш и благодариш на Бога просто за това, че си се събудил, радваш се и виждаш всичко в съвършено друга светлина. Причината не е в живота – тя е в теб, защото ти сега, в този момент си способен да го видиш така. Преподобни Антоний Велики казва, че трябва да завършваме всеки ден с благодарност към Бога и всеки ден да започваме с благодарност към Него. Дори ако не разбираш за какво да благодариш – благодари, и изведнъж ще разбереш защо. И това веднага ще промени всичко около теб – и живота, и хората.

 

Щастието носим в самите себе си

Веднъж ми описаха такава ситуация: млада жена, дълбоко вярваща, със сериозен стремеж към Бога, много иска да създаде семейство. И като че ли има всички „данни” за това, но … не се получава. Поради това тя много скърби. Друга жена, по-възрастна, при която на практика също не всичко е благополучно, защото бракът й е разбит и любимият и мъж е отишъл при друга жена, казва на първата следните думи: „Защо толкова тъгуваш? Щом не става, значи Бог е приготвил за теб нещо друго. Значи Сам Той ще замени за теб това, за което мечтаеш. Нима нещо може да се сравни със сладостта от пребиваването в Бога? Какво още може да се желае?!” Думи сякаш правилни, точни, но не донасят утеха, защото в отговор младата жена укорява събеседницата си: „Как можеш да ми кажеш това?! Може би го знаеш от опит, но ти си имала мъж, имаш деца – ние не сме равни! Нима ти можеш да разбереш моята болка?!” И възниква закономерният въпрос: защо за да сме щастливи, за нас, християните, Христос се оказва недостатъчен? Отговорът е очевиден: значи не сме християни. Само така си мислим. Християнин е този човек, за когото Христос е по-важен от всичко. Преподобни авва Доротей казва, че на онзи, който е претърпял лишение заради Бога, Господ ще бъде и вместо вещите, и вместо храната, и вместо всичко, от което той се е лишил. Но при какви обстоятелства? Само тогава, когато търсиш Бога, когато Той е на първо място за теб.

 

Разбира се не е необходимо сега веднага всеки от нас да се откаже от всичко и да каже: нека Христос ми бъде вместо всичко това. Това би било безумие. Но когато това става последователно и постепенно, човек започва да се изпълва от жажда по Христос и да освобождава все повече и повече място за Него.

 

Аз не познавам добре жената, за която споменах по-горе, но изхождайки от своя пастирски опит, допускам, че дори тя да създаде семейство, няма да бъде щастлива. По-скоро ще изпита чувство, подобно на щастие и еуфория, но то ще бъде краткотрайно, защото тя ще продължи да сравнява себе си с някой друг. Щастлив може да бъде само този човек, който може да бъде щастлив въпреки всичко. Щастието не е следствие от някакви външни обстоятелства и събития. Щастието само по себе си е това което ние или носим, или не носим в себе си, независимо от всичко. Щастието се корени дълбоко в самия човек.

 

Вероятно е нужно да си зададем главния въпрос: защо вътре в мен цари такава пустота? Защо съм си нарисувал някаква идеална картина, чиято реализация трябва да ме направи щастлив, а ако това не се реализира, ще бъда нещастен? Това е психологията на неудачника, на жертвата. Когато човек вкарва себе си в това състояние, той вече не може да бъде щастлив. Ето защо понякога човек, който е постигнал всичко в живота, взема револвер, върти барабана и играе на руска рулетка. Всичко има, а щастие няма – това е възможно най-страшното състояние.

 

За някой средство за преодоляване на пустотата и депресията става Бог, но ако човек гледа на Бога само като на средство, почти нищо добро не излиза. Да, човек се измъква от страшното състояние, в което се е намирал, но по-нататък в живота му не произтичат никакви кардинални промени. А много хора просто влизат в задънена улица и вече нищо не могат нито да открият, нито да намерят, защото както те смятат, Христос също не е изпълване на вътрешната пустота, която толкова страшно е зейнала в тях.

 

Не бива да си мислиш, че ако си влязъл в Църквата, веднага за теб ще започне нов живот. Когато човек живее живота си осмислено, дълбоко, когато търси, когато животът му е творчество – не творчество в областта на музиката, скулптурата, живописта или литературата, а жизнено творчество, когато човек с Божията помощ твори сам себе си, когато става сякаш сътворец на самия себе си, тогава с влизането в Църквата този нов живот става възможен.

 

Грешно ли е да се стремиш към благобитие?

Има много по-страшни ситуации от тази, за която сега говорихме: например болест или смърт на дете, тежко заболяване, социална неустроеност и прочие неволи. И понякога по човешки ти се иска един обикновен живот, с неговите простички радости и приятни грижи. Греховно ли е това желание?

 

От една страна то е напълно естествено: нали човек, ще се повторя, е създаден за благобитие. Някои възникващи трудности ни се удава да преодолеем и да приведем живота си към това благобитие, но има неща, които не са ни по-силите. Тогава трябва не просто да приемеш това, не да се примириш и да кажеш: щом е така, значи така. Макар и това да има висока цена – да повториш след Йов: „Господ даде, Господ взе”. Тук е важно и да разбереш, че това е изпитание, което ти се дава и да намериш това съкровище, което безусловно е скрито в него. Ето това е най-важното.

 

Но често в желанието просто да се наслаждаваш на момента и да забравиш за теготите на живота, за болестите и смъртта, в крайна сметка се крие желание да забравиш за Бога. И така постъпват много хора. Според мен това е една от най-страшните и съдбовни грешки. Ако щете дори затова, защото и да забравяш, и да не забравяш за края на живота, този край все пак ще дойде и ако ти си забравил за Бога, твоят живот е протекъл напразно и ти си се оказал неподготвен за вечността. Ти си толкова пуст, дотолкова нямаш нищо в себе си, че във вечността няма какво да се разкрие. Работата не е дори в това, че ще те накажат и адът, като място за мъчение ще стане твоя участ. На практика ние не знаем какво е адът. Ние знаем, че той е място на пребиваване на онези, който нямат в себе си нужното, за да бъдат с Бога. Как човек отминава Бога, как не забелязва Неговата любов, как не откликва на нея – това е един от най-важните и страшни въпроси. Именно нежеланието на човек да откликне става залог за неговия ад тук, на земята и за ада във вечността.

 

Страшно неразумно е да забравиш за ограничеността на своето битие и поради факта, че само в перспективата на вечността човек може да преживее живота си истински дълбоко и сериозно. А иначе той се спуска до някакво чисто животинско ниво и според мен става твърде плосък. Когато човек вкарва себе си, създадения за вечността, в тясното и малко пространство на днешния ден, се оказва, че този ден твърде бързо изчерпва сам себе си. Това се отнася и за човешките отношения. Истинската любов не се ограничава с текущия момент. Защо казват: ние се обичахме един друг, а после всичко това изчезна? Защото се е оземлило, отишло е единствено в земята, не се е обърнало към Небето, не се нахранило с него.

 

Щастието е тайнство

Веднъж ме попитаха: „Ако обичаш Бога, вероятно ще се появи чувството за щастие. И доколкото е казано, че никой и нищо няма да може да ни отлъчи от Божията любов, то и това щастие няма да има край. Но как да се научиш да обичаш Бога?”

 

Работата е там, че нашата любов към Бога винаги е нещо вторично, защото ние сме извикани към живот от Божията любов към нас. Преди да бъде сътворен светът всеки от нас вече е съществувал във вид на някаква идея, на някакъв, както казва св. Максим Изповедник, логос, творчески замисъл. Това е нещо потресаващо: Господ е вечен, неизменен и значи, идеята на всеки човек присъства в Бога изначално. Това означава, че Господ винаги е обичал всеки от нас. Когато човек започне да мисли за тази любов, да се задълбочава в размишленията за нея, в съзерцанието й, неговото сърце започва да оживява и да откликва. Така интересно е устроен човешкият ум: вгледаш се задълбочено в нещо и по мярата на твоето вглеждане, започваш да го разбираш, да постигаш дълбочината му и в някакъв момент сърцето ти откликва.

 

Същото е и с Божията любов. Ние сме така устроени, че за нас любовта е най-нужното нещо и когато я намерим се ражда ответно чувство. Много важно е след това да не заглушиш това чувство, да му позволиш да се развие в теб. И колкото повече откликваш, толкова повече чувстваш тази любов. Твоята любов никога няма да стане такава, както онази, която си почувствал, защото тя е неизмерима и безгранична. Но и твоята любов може да се стреми към тази безграничност, и тя може да расте. Ето това е щастието. Ето това, е което не може да бъде описано с никакви думи, това е Царството небесно.

 

Господ казва за Себе си, че Той е пътят, истината и животът, и макар това да не е казано в Евангелието, аз ще се реша да го произнеса и то няма да бъде грешка: Господ е и щастието. И затова щастието е тайна, щастието е тайнство.

 

източник: Православие ру

 

Беседа за страстите

Януари 8, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Всяка страст е болест на душата. Известно е, че завистта, гнева, скъперничеството не са телесни, а душевни болести. Лекуваме болното тяло, а още повече трябва да лекуваме и болната душа. За борбата със страстите съществуват манастирите. Между другото и хората в света, ако искат спасение, не могат да бъдат избавени от тази борба. Тук и при нас в скита се води борба. Никой веднага не става безстрастен. Някой пристига с гордост, друг е блудник, ако не чувствено, то умствено, трети е много зъл, покрай когото трябва да минаваш със страх, четвърти е скъперник, брои всяка стотинка, така че неволно можеш да кажеш, защо тогава той е отишъл в манастира? Пети е чревоугодник, иска да яде всичко.

- Ти вече се нахрани – му казват.

- Какво да направя, това не ми стигна – отговаря той и се храни скришно в килията си, устройва си следобедна закуска, и полунощно хранене и т.н.

И други подобни. Такива хора сами осъзнават своите грехове и се покайват за тях. Но в началото поправянето идва бавно. Опитните в духовния живот старци гледат на тях снизходително: ами нали той е нов, какво да очакват от него? Но минават двадесет и пет години, и виждаме, че трудът не е бил напразно. От чревоугодник е станал постник, от блудник – целомъдрен, от горд – смирен и т.н. В света много малко хора знаят за тази борба.

На въпроса, как да се спасим, повечето отговарят добронамерено: „Трябва да се молим на Бог за спасение, а щом се молиш – ще се спасиш“. И да не излизаме от този кръг. И все пак молитвата не може да спаси човек, който има страсти. Единствената цел в нашия живот се състои в това, да изкореним страстите и да ги заменим с противоположните на тях добродетели.

 

Да започнем тази борба е най-доброто: въпреки че на нас са ни присъщи всякакви страсти, някои в по-голяма степен, а други – в по-малка. Трябва да определим каква страст господства в нас и да се въоръжим против нея. Да водиш борба с всички страсти едновременно е невъзможно: ще те задушат. Побеждаваш първо една страст и тогава трябва да преминеш към изкореняване на друга. Човек, достигнал безстрастие, получава диплома за правото си да влезе в Царството Небесно, става събеседник на ангелите и светиите. Човек, който не е победил страстите, е невъзможно да бъде в рая, ще бъде задържан в митарствата. Но да предположим, че той е влязъл в рая, но не може да остане там, тъй като той самия няма да иска. Колко е тежко на човек, който е невъзпитан да бъде в благовъзпитано общество, затова не може човек който има страсти, да бъде в безстрастно общество. Завистливият и в рая ще бъде завистлив, гордият и на небето няма да стане смирен.

Научете се да се борите с вашите страсти, това е много важно и дори необходимо. Най-доброто ръководство за вас ще бъдат житията на светиите, и те много ще ви утешат. В житията на светиите ще намерите напътствия, как да се борите с духа на злобата и да станете победители. Господ да ви помогне!

Източник: православие. ру

Аз имам нужда да се кръстя от Теб

Януари 6, 2018 in Беседи, Начална страница

 

„Тогава Иисус дохожда от Галилея до Йордан при Йоана, за да се кръсти от него. А Йоан Го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене?” Кой е виждал господаря да стои пред слугата си? Кой е виждал цар да прекланя глава пред своя войник? Кой е виждал пастир, на когото овцата да показва пътя?  Кой е виждал началник на състезанията, който да получава награда от упражняващия се в бягането? „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе”, тоест – преподай ми, Владико, Сам Ти, това кръщение, което искаш да даруваш на света. Аз се нуждая от това, Ти да ме кръстиш, понеже се намирам под бремето на прародителския грях и нося в себе си змийската отрова. Аз се нуждая от това – да бъде умита в мен сквернотата на древното престъпление; а Ти – заради кои грехове дойде да се кръстиш? За Тебе и пророкът свидетелстваше, говорейки: „не бе сторил грях, и в устата Му нямаше лъжа”. И как, когато Сам подаваш избавлението, Ти търсиш очищение? Кръщаваните според обичая, изповядват греховете си; а Ти какво имаш да изповядваш, когато във всичко Си безгрешен? Защо искаш от мене това, на което не съм научен? Не ще дръзна да сторя това, което превишава моите сили!  Не зная аз как да умия Светлината! И как бих могъл да осветя Слънцето на правдата! Нощта не осветява деня, оловото не може да бъде по-чисто от златото, глината не може да поправи грънчаря, морето не заимства струи от извора, реката не се нуждае от капката вода, чистотата не се освещава от сквернотата и осъденият не пуска на свобода съдията. ? „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе”! Мъртвецът не може да повдигне живия, болният не изцелява лекаря; и аз зная немощта на своето естество! „Няма ученик по-горен от учителя си, нито слуга по- горен от господаря си”. Към мен не пристъпват със страх херувимите, серафимите не се покланят на мен и не ми възгласят трисветата песен. Аз нямам за престол небето, не мен посочи звездата на влъхвите. Моисей, Твоят угодник, се сподоби да те види едва „изотзад”, а как ще дръзна аз да се докосна до Твоята пресвята глава? Защо ми заповядваш да извърша това, което превъзхожда моите сили? Нямам аз длани, с които да мога да кръстя Бога: „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе”! Аз се родих от престарялата, защото на Твоята заповед природата не можеше да противоречи. Когато се намирах в утробата на майка си и нямах сам да говоря, тогава аз се възползвах от нейните уста; а сега сам, със собствените си уста, прославям Тебе Невместимия, Когото вмести девическият кивот. Аз не съм сляп като иудеите, защото зная, че Ти си Владиката, Който само временно е приел вида на раб, за да излекува човека. Зная, че Ти дойде, за да спасиш нас. Зная, че Ти си камъкът, който биде отсечен от планината без участието на човешки ръце. Камъкът, вярващият в който, не ще бъде излъган. Не ще ме заблудят видимите знаци на Твоето смирение и аз духом познавам величието на Твоето Божество. Аз съм смъртен, а Ти – безсмъртен; аз съм от безплодната, а Ти – от Девата. Аз се родих по-рано от Тебе но не съм по-голям от Тебе. Аз можах само по-рано от Теб да изляза на проповед, но не смея да Те кръстя. Зная, че Ти си секирата, която лежи при корена на дърветата – тази секира, която посича безплодните дървета на иудейската градина. Аз видях сърпа, който е готов да отсече страстите и възвестявах, че скоро навсякъде ще потекат извори на изцеление; защото кое място ще остане недостъпно за Тебе? Ти с една Своя дума ще очистваш прокажени, течението на кръвта ще се прекрати само чрез едно докосване до края на Твоята дреха. От една Твоя заповед разслабеният отново ще се изпълни със сили. Ти насищаш дъщерята на хананейката с трохите на Своите чудеса, с кал отваряш очите на слепия. Как тогава ме молиш да възложа ръце върху Тебе? ? „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене”? – Ти, Който поглеждаш „към земята, и тя се тресе”? Ти, Който ходиш по водите като по земя; Ти, за Когото аз много пъти възвестявах в проповедта си: „след мене иде по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му”! Само на Твоята неизказана благост се полагам и се надявам на Твоето безмерно човеколюбие, според което Ти и блудницата допускаш да отрие с косите си пречистите Твои нозе и да се докосне до Твоята пресвета глава!

 

А какво му казва Господ? – „Остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда”. Послужи на Словото – като глас на човек, послужи на Владиката – като раб, както воинът служи на царя и както глината – на грънчаря. Не се бой, а смело Ме кръсти, защото Аз ще спася света. Аз предавам Себе Си на смърт за да оживя умъртвеното човешко естество. Ти, независимо от Моята заповед , все така се бавиш да простреш ръката си, а иудетите скоро няма да се посрамят да прострат ръце върху Мен, за да Ме предадат на смърт. „Остави сега; защото тъй нам подобава”! По Своето  човеколюбие Аз преди всички векове реших да спася човешкия род. Заради човеците Аз станах човек. Как може да е по-дивно от това, че Аз като обикновен човек идвам да се кръстя? Това Аз правя, защото не презирам създанието на ръцете Си, не се срамувам от земното естество. Аз останах такъв, какъвто Съм бил отвека, и приех ново естество, при което Моето същество остана неизменно: „остави сега”! Защото врагът на човешкият род, бидейки свален от небето и изгонен от земята се гнезди във водното естество, а Аз дойдох и оттук да го изгоня, както възвестяваше за Мене пророкът: „ Със силата Си Ти раздвои морето, във водата строши главите на змейовете”. „Остави сега””! Защото този враг иска да Ме изкуси като човек и Аз претърпявам това, за да докажа неговото безсилие; защото ще му кажа: „ няма да изкусиш Господа, Бога твоего”!

 

О, ново чудо! О, неизказана благодат! Христос извършва подвига, а аз получавам почести! Той воюва с дявола, а аз се оказвам победител! Той съкрушава змийската глава във водите, а аз бивам увенчаван като истински борец! То се кръщава, а от мен се снема сквернотата. Върху Него слиза Светия Дух, а на мен се подава освобождение от греховете! За Него Отец Свидетелства като за Своя възлюбен Син, а аз ставам син Божий заради Него! На Него Му се отвориха небесата, а аз влизам в тях! Пред Него – Кръщаващият се – се явява горното царство, а аз го получавам в наследствено владение! Към Него се обръща гласът на Отца, а заедно с Него и аз бивам призован! Отец благоволи към Него, и мен също не отхвърля! А аз прославям Отца, Който дава от небесата Своя глас, Сина, Който се кръщава на земята, и Духа, Който слиза като гълъб – Единия Бог в Троица, на Когото всякога ще се покланям! Амин.

 

 

Владиката, който знаеше всичко

Декември 13, 2017 in Беседи, Начална страница

Ако мога да се гордея с това, съм кръстена от свети Йоан Шанхайски. Родила съм се рано в шестия месец и половина, с тегло – един и половина килограма и едва съм оцеляла, а седмица по-късно са ме кръстили. И смятам, че оттогава насам владиката е мой покровител.

В мен владика Йоан е оставил само детски впечатления. Той преди всичко много обичаше сираците, много се грижеше за тях. Учеше ни да обичаме молитвата и да бъдем милостиви.

Например, ни взимаше със себе си в болницата. Спомням си, че бяхме три момичета – Ляля, Леля и Люля. Аз бях Леля.

Имаше и едно момче Филип. Владиката първо ни заведе в един магазин и каза:

- Изберете си играчки.

А ние тогава изобщо нямахме играчки. Живеехме много бедно.

Той ми каза:

- А ти, Леля, вземи две играчки.

Аз бях малка, но вече знаех, че щом на етикета цифрата стои пред запетаята – това е скъпо, а ако е след нея – евтино. И все оглеждах играчките. Владиката се приближи до мен и каза:

- Не гледай колко струва, просто избери това, което ти харесва.

Много обичах като дете пухкавите зайци, и затова избрах един голям заек, и един малък. 

По-късно отидохме в детската болница. Децата видяха владиката Йоан и веднага заплакаха. Защото той по външност не беше красив, беше прегърбен, с много необичайна коса, често ходеше бос, с една дума – юродив.

Приближихме се до едно момиче, и той каза:

- Леля, дай своята играчка на момичето.

Аз си помислих – та аз самата още не съм успяла да си поиграя. Поглеждам владиката, поглеждам момичето, а той ми казва:

- Това момиче сега е болно, а ти си здрава. После и ти също може да се разболееш.

Е, аз толкова обичах владиката, как бих могла да не го послушам? И веднага дадох по-големия заек, а малкия го скрих зад мен. От този ден ми се появи прякора – Заека.

Когато напуснахме болницата той каза на моята приятелка Ляле:

- Ти ще станеш монахиня.

А тя изкрещя:

- Аз не искам да живея в манастир.

- Нищо, нищо, ще станеш монахиня.

Тя в момента е съпруга на свещеник в Женева.

На мен каза:

- Където направиш своите първи крачки, там ще направиш и последните.

Владика Йоан често се изразяваше образно, затова разбрахме, че щом първите си крачки съм направила в манастира, то, това означава, че и последните ще ги направя в манастира.

Веднъж, когато пак бяхме отишли в детската болница, Филип не искаше да даде своята играчка на болните деца. Владиката стоеше с него близо до кревата на болното дете, което заплака, изплашено от непознатите хора. Плачеше също и Филип, защото не искаше да се раздели с играчката.

После владиката му каза:

- Ти ще завършиш зле.

И той, за съжаление, когато порасна, станал наркоман и умря рано.

Много обичахме нашия владика Йоан и бяхме готови да отидем навсякъде с него, въпреки че беше строг. Аз държах владишкия жезъл, когато служеше в Леснинския манастир. На мен ми беше трудно да стоя права и се прехвърлях от единия крак на другия. Държеше всички да стоят прави. Не можеше да се разговаря в храма. По време на богослужението нищо не пропускаше, службите бяха много дълги, така че ние понякога дори негодувахме – кога вече ще свърши?

Той знаеше всичко. Не мога да обясня с думи. В мен имаше детска любов и привързаност. Но дори и сега аз разбирам, че той всичко знаеше.

 

Да, той беше прозорлив. Например, стоим в църквата. Време е да се приближим до кръста, а зад мен две жени стоят и спорят. Едната казва:

 

-О, аз няма да дойда, гнуслива съм, няма да целуна ръката му.

А втората й казва:

-Да, ама това е владиката, трябва да отидеш.

А тя, в никакъв случай не иска и не иска. Приближава се втората, а владиката й казва:

- Кажи на своята приятелка, да дойде поне да целуне кръста. Ръката ми може да не целува.

Един друг случай стана с мен в моето ранно детство. Аз бях малка, но много упорита. По онова време вече ме бяха поставили да слагам орлите на архиерейската служба. И един ден някой владика взел и хвърлил орела, казвайки, че владика Йоан няма да стои после на него. А аз така го обичах – и си казах: „Ах, така значи! Аз ще ти покажа!” И замълчах. Аз разбира се, казах всичко на майка Теодора, и после реших да си мълча. На следващия ден беше заседанието на Синода, пет архиереи служиха на литургията. Оставих всички орли настрана, освен един. Майка ми каза:

- Леля, орлеца.

Аз поклащам глава. А тя отново:

- Леля, орлеца.

Аз отново поклащам глава.

След литургията ми поискаха обяснение. Всички питаха:

- Леля, защо не постави орела?

И тогава владика Йоан влиза и казва:

- А може, някой да не иска да стои на този орел?

Бях на пет и половина години, погледнах владиката и си помислих: „Сега той ще разкаже всичко за моите детски пакости”.

И без да чакам пълното разобличаване, казах:

- О, владико, простете, аз вчера откраднах краставиците от градината. Толкова ми се ядяха.

Той обичаше децата. И тази любов остана завинаги в сърцето ми.

Помня, че той често посещаваше болниците, довеждаше хората в църквата, причастяваше ги. И ако докторите казваха за някой, че той е безнадеждно болен, то владиката възразяваше:

 

- Не, той ще живее.

 

Той простичко утешаваше:

- Всичко ще бъде наред.

И човекът се възстановяваше.

Една жена се разболяла от рак, направили й операция, а на третия ден при нея отишъл докторът и й казал:

- Нищо ви няма.

- Как нищо? – се удивила тя.

- Не знам, но при вас дойде вашия дядо, прекръсти ви и ви поръси с вода.

- Но, аз нямам никакъв дядо – възразила жената.

- Ето на вашето нощно шкафче има снимка на вашия дядо.

А там стояла снимката на свети Йоан.

И в моя личен живот се случват удивителни неща. Ако с някой съм постъпила лошо, тогава аз виждам на сън владика Йоан, размахва пръст към мен и ми казва – „бъди внимателна, докато свещта не е угаснала”. И разбирам, че съм направила нещо неправилно. Всъщност не вярвам в сънища, но това беше особен случай.


Източник: православие ру

 

От ближния са и животът, и смъртта

Декември 12, 2017 in Беседи, Начална страница

 

„Любовта към ближния е пътека, водеща до любовта към Бога, защото Христос е благоволил тайнствено да се облече във всеки наш ближен” – пише свети Игнатий (Брянчанинов). Ежедневно ни се налага да общуваме с много хора – роднини, колеги, непознати, които срещаме в градския транспорт, в магазина и т.н. Няма какво да крием – не винаги това общуване е приятно… Как да се научим да се отнасяме с всички по християнски, като към ближни? Това е темата на интервюто с митрополит Лонгин, която предлагаме на читателите.

 

Владико, обяснете ни, моля Ви, как трябва да разбираме светоотеческите думи: „От ближния са и животът, и смъртта”?  

 

– Това означава, че чрез нашите отношения с ближните, с тези хора, с които се срещаме в течение на целия си живот, се проявява нашето отношение към Бога. В едно от посланията на апостол Йоан Богослов, който е наречен „апостол на любовта” има забележителни думи: „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Иоан 4:20). В израза „От ближния са и животът, и смъртта” се има пред вид вечната участ на човека. Ако човекът е с Бога, ако той обича Бога, живее съгласно Неговите заповеди – а значи и в мир с ближните си – той ще наследи вечния живот. И обратното: ако живее, съпротивлявайки се на Бога, не постъпва по Евангелието – той е близо до гибелта. Изобщо чрез отношението към ближния се проявява нашето отношение към окръжаващия ни свят и даже към самите себе си.

 

Нима е възможно да се научим да обичаме всеки човек, какъвто и да е той?  

 

– Изпълнението на заповедите изисква усилия. Вече сме споменавали за евангелските слова, че царството Небесно се взема насила (на църковно-славянски глаголът е „нудится”) и насилници го грабят (Мат. 11:12). Всеки от нас трябва много да се потруди. Любовта към ближния, както и придобиването на всички други добродетели, е резултат от много дълъг, напрегнат вътрешен труд на човека над самия себе си.

 

Ние имаме примера на светците. Нали това са били обикновени земни хора, като мен и вас. Има една много точна църковнославянска дума – „подобострастни” – „подобострастни” на нас, т.е. те са били борени от същите страсти, имали са подобни на нашите немощи, но са успели да обикнат Бога и хората. Друг въпрос е това, че не е възможно да изпълниш една, отделно взета добродетел. Не можеш да бъдеш „обикновен” човек, т.е. потънал в суетата, в светските грижи, в своите немощи, незабелязващ околните – и заедно с това избирателно добродетелен. Всички евангелски добродетели, всички добри качества се възпитават, само ако човек се труди над всички тях едновременно, стараейки се да възпита у себе си и търпение, и смирение, и, разбира се, любов към ближния. Естествено, начело на всичко това трябва да бъде любовта към Бога. Тя е онзи подбуждащ мотив, който принуждава човека да работи над себе си.

 

 

Владико, има много въпроси от наши читатели, касаещи взаимоотношенията с другите хора, и проблемите, които те засягат, са характерни за мнозина. Анна Ви пита: „Напоследък хората често ме дразнят и аз изпитвам злоба. При това самата аз не винаги мога да разбера от къде идва тази реакция. Какво може да ми помогне да се избавя от пристъпите на злоба и да стана по-добра?”  

 

– Животът според Евангелието. Освен това придобиването на умение да се възпираме. Това е много полезно за всеки човек, за да може да разбере къде се намира, какво се случва с него, какви ценности изповядва. От време на време трябва да се спираме, да оставаме насаме със себе си, (така да се каже) за „инвентаризация”, да се оглеждаме назад: защо ми се  случи това? Трябва да се постараем да намерим причината и да поведем борба именно с нея. Лошите чувства, за които става дума в този въпрос – злобата към ближните, раздразнителността – винаги се гнездят в нас самите. Сигурно има изключения: например има човек, който щом ни види, се нахвърля върху нас… Всичко се случва в живота, но това са редки ситуации. В повечето случаи хората около нас са съвсем обикновени. И отношението ни към тях зависи от нашето вътрешно състояние, от вътрешния ни строй. Разрешението на проблема трябва да търсим в себе си.

 

И първото, което трябва да направим, е категорично да си забраним всякакви прояви навън на тези свои неподобаващи чувства, така че никой да не ги види, почувства, забележи. Да допуснем, че аз не мога да търпя някой човек, но тази лична неприязън не бива да проявявам по никакъв начин. С усилие на волята трябва да си забраним да правим това. А след това вече да потърсим причината в себе си и да започнем борба с нея.

 

 – Владико, спомняме си, че в подобни случаи Вие сте съветвали също да вършим дела на любов…  

 

– Това не е мой, това е светоотечески съвет. Да, това е следващият етап. Когато искаме да се избавим от неприязнените чувства към някой човек, трябва да вършим дела на любов по отношение на него. Т.е. трябва да постъпваме с този човек така, сякаш го обичаме истински: да се грижим за него, да му оказваме внимание, да му помагаме, да не го осъждаме. Представете си някой човек, когото обичате – вие ставате и си лягате с добри мисли за него. По подобен начин трябва да са стараете да се отнасяте и към този, който днес не ви харесва, но вие сте решили да победите в себе си това неправилно отношение. Когато човек започне да върши дела на любов, да принуждава себе си към това, тогава – като минимум – у него изчезват лошите мисли и недоброжелателството по адрес на този човек. А след това, може би, ще ни отдаде и да го обикнем.

 

Трябва само да имаме предвид, че когато говорим за любов, ние имаме пред вид любовта в християнски смисъл. Това не е любовта между мъжа и жената, дори не е любовта между родителите и децата – това е малко по-различно чувство – по-възвишено, свободно от лични пристрастия и най-вече от егоизъм, защото много често ние обичаме близките си като своя собственост. Това е особеност на нашите човешки взаимоотношения: в тези хора ние обичаме себе си или ги обичаме като нещо, което ни принадлежи. Но християнската любов е по-различно чувство.

 

– Ето един въпрос в потвърждение на Вашите думи: „Обичам всичко да става по моему, особено в семейството. Грях ли е това? Нали аз винаги искам за близките си само най-доброто. Марина”  

 

– Това е много разпространено явление, то се среща много често днес. Знаете ли, понякога идват при мен и казват: „Владико, дайте ми благословение за добри дела”. Но на мен винаги ми се иска да попитам: „А вие уверени ли сте, че са добри?” Къде е критерият? Всички ние сме хора, всички имаме някакви недостатъци, някакви страсти. Не случайно се е появила известната фраза: „Пътят към ада е постлан с добри намерения”. Кои сме ние, че да бъдем уверени в своите намерения и да знаем какво е нужно и полезно за другите хора? Това може да важи за родителите по отношение на децата до определена възраст. Но в повечето случаи то е просто преувеличена оценка на своите собствени мисли и чувства. И ако усетите съпротива срещу това, например в семейството, значи трябва да се замислите.

 

Изобщо, когато човек обича „всичко да бъде по-моему”, това категорично е неправилно. Аз настойчиво бих препоръчал на всеки да се откаже от такава оценка на мислите и постъпките си. И в никакъв случай да не настоява винаги, че е прав и да иска другите да му се подчиняват.

 

„Как да се научим да с радваме с радващите се? Засега аз все още често чувствам завист и не мога да направя нищо със себе си. Татяна”  

 

– Наистина, да се радваш с радващите се не е лесна добродетел и да се придобие тя е трудно. Отново трябва да се започне от самото начало – човек трябва да започне да изпълнява в живота си Божиите заповеди, да се учи да обича Бога и хората. Когато тази любов поне отчасти започне да намира място в сърцето ни, тогава тихичко ще започнем да се радваме на радостта на другия. Повтарям, не е възможно да изпълниш някаква отделна добродетел. Особено в този случай: как може с усилие на волята да принудиш себе си да се радваш? Това трябва да бъде естествено чувство, то трябва да излиза от сърцето, а сърцето трябва да бъде с Бога – тогава ще дойде и радостта.

 

„Как да стана по-малко чувствителна и впечатлителна? Различните събития, взаимоотношенията с хората – всичко това много силно ми влияе. Ако се сблъскам с грубост и аз самата ставам груба и лоша. Ако някой ми направи забележка, обиди ме или просто не ми оказва внимание, уважение, за мен това е трагедия, аз унивам. Мога ли да се справя с тази вълна от емоции? Ксения”  

 

– Мисля, че повишената емоционалност е особеност на характера. Има една много популярна книга на епископ Тихон (Шевкунов) – „Несветите светии” и в нея, говорейки за един от своите герои, авторът неколкократно повтаря: „Характерът не се лекува”. Но да промениш характера си все пак е възможно, тук има голямо поле за дейност. Мисля, че за това е необходимо и да се молиш на Бога, и да придобиеш постоянен навик да се контролираш. На първо място трябва да се научиш да се владееш. И, разбира се, да възпитаваш в себе си християнските добродетели. Изобщо това е универсалният ключ към всички проблеми на личността. Трябва да станеш истински, пълноценен християнин. А християнството се проявява във всичко, включително и в правилните реакции към околния свят.

 

Владико, в едно свое интервю, вие съветвате да се избягва всичко, което е прекомерно…

 

– Това също е светоотечески съвет – всичко прекомерно винаги вреди. Неслучайно има такъв израз „царски път” или казано на обикновен език – „златна среда”. Лошо е, когато човек е напълно неемоционален, безчувствен, когато той гледа равнодушно на всичко. Но не е добре и когато емоционалността е прекомерна и човек бурно реагира на случващото се. Затова можем просто да пожелаем на Ксения да започна да работи върху себе си. Това е много дълъг процес – тренировка на душата, подобна на тренировката на тялото. Тя изисква големи усилия – постоянни и ежедневни. Светите отци са сравнявали живота с олимпийски игри, а подвижниците с атлети. Дори днес, представете си, че някой си е поставил за цел да се сдобие с красива фигура. Нали не е възможно да отидеш в спортната зала и с една, две тренировки да постигнеш желания резултат. Трябва да ходиш дълго и упорито, да тренираш, да се потиш, да изнемогваш. И ако си постигнал някакви резултати, но след това си изоставил тренировките, след месец ще се върнеш в предишното и даже в по-лошо състояние.

 

Същото се случва и с човешката душа. Тя също изисква постоянно внимание, постоянна работа над себе си и тази работа трябва да продължава цял живот. Не става така: аз нещо съм направил, нещо съм постигнал и то вече е мое трайно състояние – оттук нататък ще раста само нагоре. Нищо подобно! Отпуснеш ли се веднага се връщаш не само там, откъдето си тръгнал, но дори и по-ниско.

 

– Следващият въпрос, Владико, е сложен. „Често пътувам и виждам, че единствено в Русия хората крещят на своите деца, дори ги бият, говорят грубо с тях. Защо е така?” – пита Ангелина  

– Не мисля, че могат да се правят такива обобщения. За съжаление, в по-голяма или в по-малка степен, това се случва в целия свят. Този проблем е свързан с невъздържаността, с невъзпитаността на чувствата, с неумението да се владееш, с раздразнителността.

 

За съжаление нивото на раздразнителност сред нашето население понякога е по-високо, отколкото в останалия свят – това е вярно. Но има много причини за това – и обективни, и субективни. Мисля, че това е свързано и с нашето общо наследство, и със ситуацията, в която живеем днес.

 

– Има два въпроса, които според мен са подобни. Случва се отношенията с околните да не вървят добре. „Имам проблем в отношенията с хората – пише Мария. – Струва ми се, че без някаква определена причина предизвиквам у тях раздразнение, никой не ме обича. Това е много тежко. Моят съпруг казва, че имам социопатия. Как да се моля, на кои светци, за да се променя? Душата ме боли.” И другият въпрос: „Не мога да завържа с колегите си нито добри отношения, нито дружба. Никой не иска да общува с мен. Уж не правя нищо лошо никому, старая се да живея в мир с всички, а някак ме избягват. Дали това не е заради някакви мои грехове? Олга”  

 

– Бих посъветвал авторката на първото писмо да се вслуша в думите на съпруга си. Мисля, че не е възможно да предизвиква раздразнение у всички. Това е някакво вътрешно състояние, което трябва да преодолее. Може би си струва дори да се обърне към психолог, към специалист по междуличностни отношения. Далеч не винаги и не веднага е необходимо да прилагаме духовни средства за лечение. Има проблеми, които напълно се разрешават чрез обръщането към съответен специалист, към лекар и т.н.

 

Никак не обичам да отговарям на въпроси на кой светец по какъв повод да се молим. Ние се молим на Бога и призоваваме ходатайството на едни или други светци, но опитът да ги разделим „по специализация” (един отговаря за зъбобол, друг за главоболие, а трети за добро настроение) е профанация и аз не поощрявам подобно отношение. Макар че е разбираемо как са се появили подобни предпочитания, те са исторически обясними. И ако хората разбират това, тогава няма нищо лошо да се молят, да кажем, на свети мъченик Бонифаций за избавяне от пиянство, защото самият светец е страдал от този порок преди мъчението си и т.н. Нужно е първо да разберем своя проблем, може би с помощта на близките, да се успокоим, да дойдем на себе си. А да се молим на Бога е нужно винаги, по всяко време.

 

- В заключение ще ви задам такъв въпрос: „Възможно ли е с лоши чувства към някой човек, със завист към него, да му докараме реални беди?”  

 

– Не. Това е магическо отношение към живота. С любов, да кажем, можем да разтопим човешкото сърце, да въодушевим човека, да му помогнем – а ненавистта, ако е изказана, може да го ожесточи, да го разстрои. Човешките чувства са тънка материя. Затова категорично не бива да проявяваме отрицателното си отношение към друг човек. Но не защото се страхуваме да не му „навлечем” нещо лошо, а просто защото това противоречи на християнското отношение към света и ближните.

 

превод от руски език

 

Източник: Православие ру