Възпитание на чувствата

Май 31, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Едно момиченце, което още не ходи на училище, ми зададе въпрос: „Защо Бог е сътворил човека?” Представяте ли си? Разбира се, наложи се да се помоля. „Господи, помогни ми! Такъв труден въпрос… Какво да отговоря на това момиченце?” Казвам му:

– Миличко, харесва ли ти, когато във вашето семейство всичко е наред, татко и мама са добри и ласкави?

– Да.

– Това означава, че всички се обичат един друг. А любовта не се затваря в себе си, тя се излива върху други същества. Нашата православна вяра нарича Бог Любов. Всичките три Лица на Светата Троица се намират във взаимна любов. Живеейки в тази любов, Господ пожелал и други същества да живеят също така в любов и съгласие и сътворил човека. Свойството на любовта и добротата е такова: „Ако си мъдър, мъдър си за себе си и за ближните си, ако си зъл – зъл си за себе си.” (Притч. 9:12)

 

В това се състои предназначението на човека – той е създаден за любов, любов към Бога. Но Бог е Дух и любовта към Него е висше и непостижимо състояние. И за да може любовта на човека да се излива върху подобен нему, Господ му сътворил помощница и продължителка на човешкия род. Адам я нарекъл Ева, което означава Живот – майка на всички хора. Затова предназначението на мъжа е да бъде баща, а на жената – да бъде майка.

Между впрочем, в духовния живот, естествено и дори неволно, когато съпрузите живеят дълго в съгласие и мир, с течение на времето започват да се обръщат един към друг с „татко” и „майко”. Направило ли ви е впечатление? „Майко, какво правиш там?” или „Татко, къде отиваш?” Това не е случайно, това изразява същността на нещата.

Затова семейството е малка Църква. За вселенската Църква е казано: „На когото Църквата не е майка, на него Бог не е Отец” Църквата е наша Майка. А наш Баща е Небесният Отец.

На човека временно му се дава влечение към другия пол с цел продължение на човешкия род. Но с възрастта то преминава. В това има особен смисъл, защото даденото служение – продължението на рода е изпълнено и следва подготовка за бъдещия живот. Помните ли когато задали на Спасителя въпрос: ако седем братя са имали една жена, чия ще бъде тя в Небесното Царство, а Той отговорил, че там „при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като ангели на небесата” (Мат. 22:30). Т.е. угасването на този временен дар се случва, за да може човек да се пренастрои за духовен живот.

Отначало, когато децата са малки, те не се срамуват, поради своята чистота живеят като в рая. След това се появява влечението, доколкото всички ние се намираме в греховния свят, но с течение на времето всичко това отминава и възниква вече друго състояние. Затова и в семейния живот е по-добре да не мислим за това временно състояние – то е преходно. Животът трябва да се устройва на духовни принципи – принципите на любовта, доброто, мира. Както се казва: старият човек е като дете. Не само защото той е безпомощен, а защото и старият човек, и детето жадуват за ласка, за любов, за топлота. Именно това е потребно на човека от детството до старостта. Състоянието на взаимно съгласие ще пребъде и в Царството Небесно. Казано е: мъжът и жената са сънаследници на бъдещия живот.

В това отношение има един потресаващ пример от областта на явяванията от задгробния свят. Починала съпругата на един човек и той останал сам с малките им деца. Спазил едногодишния траур. А след това – мъжът трябва да работи, а децата се нуждаят от грижи, пък той бил и все още млад и както се казва, за да не се изкушава плътта, решил да се ожени повторно. Бидейки вдовец, имал право на това. Но му се случила някаква неприятност – дали изхарчил неразумно всичко, дали го подвели… и както често се случва, намираме утеха около децата. Той влязъл в детската стая – децата спали, седнал край тях и започнал да си спомня за своята жена. Изведнъж вратата се отворила и влязла тя, първата му съпруга – със свещ в ръка. И тъй като той бил свикнал да се обръща към нея като към помощница и съветница, я попитал:

– Знаеш ли какво ми се случи?

– Знам.

– Какво да правя?

– Нищо. Помоли се и всичко ще премине.

Той започнал да разбира, че тя знае нещо.

– А ти знаеш ли кой направи това?

– Знам.

– Кой?

– Не е нужно да знаеш, не е полезно за теб.

Тогава той започнал да разбира, че разговаря с тази, която е от другия свят и на която много неща са открити. Казва й:

– Знаеш ли, аз се ожених втори път. Сърдиш ли ми се?

– Не, напротив, правилно постъпи.

Там вече я няма земната ревност. Това, както казва апостолът, е плътска скръб, но там няма плът – там има само дух. Край душата на нейния мъж, край душите на нейните деца е любеща душа, която се грижи за тях. За нея това било достатъчно, било най-главното.

След това изведнъж се чули стъпките на неговата втора тъща. Съпругата казала: „Не трябва да ни виждат заедно” – и си отишла. Интересното е, че на пода останали капки восък от свещта, за да не си мисли той, че така му се е привидяло.

Предназначението на мъжа и жената е продължението на човешкия род, възпитаването на децата, които трябва да станат наследници на Небесното Царство. За жалост това е почти забравено, повечето хора виждат само земното, временното, плътското. Това е причината за всички грехопадения, разврат и блуд. Затова и семействата се разрушават, пукат се като сапунени мехури. Защото в тях няма любов. Казват: любовта си отиде. Любовта не може да си отиде. „Любовта никога не отпада” (1 Кор. 13:8)

Често това, което се случва е една все още неродила се любов. Само едно влечение, някакви нови усещания. Тези усещания отминават и не остава нищо.

Един човек обикнал една жена. Тя приемала неговите ухажвания, но се отнасяла към него с известно недоверие. И тъй като била вярваща, помолила своя духовен отец да поговори с този не много църковен човек. А неин духовник бил отец Георгий Лавров – днес вече канонизиран изповедник. За нейно учудване старецът говорил с него много дълго и накрая й казал:

– Какво пък, можеш да се омъжиш за него.

– Как така! Но аз не го обичам!

– А ти знаеш ли какво нещо е любовта?

– Е, как – чела съм.

– Това, за което си чела, не е любов. Това е увлечение. То прегорява и остава хладна пепел. А любовта възниква постепенно. Тя е дар Божий и за него трябва да се молим.

Наистина след това тя се омъжила за него и преживяла щастливо живота си.

А една друга Божия рабиня, овдовяла по време на войната (наистина, тя вече имала деца), на която също искали ръката й, но не се омъжила. Тогава аз вече бях свещеник, разговарях с нея и тя простичко ми каза: „Отче, ако Бог не даде любов – не можеш да обикнеш, а що за живот е това – без любов?” И толкова.

Всеки от нас се ражда в този свят по Божие благословение, а по-нататък трябва да се трудим за това – и ние самите, и тези, които Бог ни повери, да наследят Царството Небесно. Но вместо да изпълнява това, което му е определено от Твореца, човек, забравяйки за Него, започва да строи свой живот. И стига до безумие, когато започва да казва: „Защо съм мъж? Защо не съм жена?” Това вече е противене на Божията воля. Нали Господ е сътворил първо Адам, а после Ева и по този начин е установил някаква йерархия. Тя съществува и в Църквата; свещенството е установено от Бога само за мъжкия пол.

Врагът на човешкото спасение се старае да опорочи всичко, да го преправи в противовес на Божията воля. Но той няма творческа сила, а само копира. Някой много сполучливо е казал, че дяволът е маймуна на Бога. Ако у Бога, в Царството Небесно, всички ще бъдат „като ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30) и дори още за земята е казано: „…няма нито мъжки пол, нито женски, но всички вие сте едно в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), то вместо това равенство и вместо тази безплътност в бъдещия живот (както са безплътни ангелите), врагът се старае да устрои равноправие тук на земята. Едва ли не да преобърне плътските дадености – позната ви е тази лудост на някои съвременни хора. Хората се опитват да се отдалечат от Бога и да живеят по своя воля, според своето разбиране. Но какво казва свети Николай Сръбски – а своя ли е тази воля? Свое ли е това разбиране? Или волята и разбирането са дяволски и човек само ги приема?

Веднъж аз чух интересно обяснение на думата „еманципация”. Обикновено казват: „еманципирана жена”. Но първоначално тази дума се е използвала, за да обозначи излизането на децата из под властта на родителите. Това е термин от Римското право. Излизането на жената из под властта на мъжа – това е еманципираната жена.

Как се е осъществявало излизането на децата из под властта на родителите? Римското право, а върху него и до днес се гради юридическата наука – узаконявало този процес. Родителят трябвало да продаде желаещите да се еманципират деца на странично лице – патрон. Синът трябвало да бъде продаден три пъти, а дъщерята или внуците – властта се простирала и върху тях, както и върху цялото потомство – един път. Еманципираните деца съставлявали редовете на пролетариата – можете да прочетете за това в речника на Брокхаус и Ефрон. Пролетариите били тези деца, които не притежавали нищо, защото излизайки из под властта на родителите, не можели да се ползват от техните средства, лишавали се от наследство.

Сега е пълно с еманципирани деца, които не искат да слушат родителите си. Родителите нямат власт над тях. Понякога ми казват: „Отче, те искат да живеят самостоятелно”. А аз им отговарям: „Е какво пък, желанието за самостоятелност само по себе си не е толкова лошо – нека опитат тогава. Нека започнат сами да си готвят, да се перат. Да печелят те още не могат, защото учат – нека поне се обслужват…”. И тук желанието за свобода свършва. Защото трябва да се мият съдовете, да се пере, да се готви, никой не иска да прави това. Както е казал на времето св. Николай Сръбски, свободата е като хляб: когато у един е много, другият няма. Когато децата са свободни, родителите не са и се намират под робството на децата. Т.е. йерархията е нарушена, преобърната.

Когато пожелали да бъдат равноправни (това започнало във Франция в края на XVIII век), жените започнали да създават женски клубове. И започнали да поставят изисквания: щом има равенство, жените трябва да носят мъжки дрехи. Наистина, Конвентът забранил всички тези клубове тогава все още се усещали навреме. А сега почти всички жени ходят в панталони, в мъжки дрехи. Още от детство приучват момиченцата към равноправие чрез мъжките дрехи. А носенето на мъжки дрехи слага отпечатък върху характера.

Да, блажена Ксения ходела в мъжки дрехи, тя юродствала, много обичала своя мъж и в негова памет носела вещите му. Но тя била светица! Мария Египетска изобщо нямала дрехи. Някои днес се приближават до това, но трябва да бъдеш Мария Египетска! Ако достигнем до такива висоти, можем да ходим като Василий Блажени, който също не е бил много облечен. Вярно, той ходел така и през зимата – ние обаче няма да издържим дълго така.

Всички тези примери ни дават храна за размисъл. И то сериозен размисъл, защото смешението на половете, което постепенно се появи, сега си проби път в целия свят.

Така че, външната форма – белите кърпи, начинът на обличане – това са сериозни неща. Да, за съвършените облеклото няма никакво значение. Но ние сме далеч от съвършенството.

Също както и постите. Казват: „Постът не е главното, главното е духовното!” Да, разбира се, ако можеш да бъдеш като свети Спиридон Тримитунтски. Веднъж, по време на пост, на вратата му похлопал странник. Свети Спиридон нямал с какво да го нахрани, защото самият той вкусвал храна само в определени дни, а през останалите не ядял нищо. В този момент в дома му нямало никаква храна. Тогава свети Спиридон казал на дъщеря си да изпече осолено свинско месо, каквото имали в запас, и като го поднесъл на странника, сам той ял с него, за да не го смути. Е, ако можеш като свети Спиридон да превърнеш змията в злато – моля, тогава може да ядеш и месо през поста.

Една вярваща жена, аристократична дама, много почитала свети Филарет Московски и го нагостила с пилешка супа. Той я изял, но след това в продължение на месец не вкусвал нищо, освен хляб и вода. Е, така може и кокошка да през поста да ядеш, и гол да ходиш…

Аз съм вече възрастен човек, заварих следвоенните години. Когато в нашия град се появи жена с начервени устни, гледаха на нея като на чучело. Слушах как възрастните жени си говорят: но как яде? Помада яде. А това не беше толкова отдавна.

„Това не е главното” – казват. Да, може и да не е главното. Но именно от главното почти нищо не остана. Главното е душата. Но какво става в нея? Има ли в нея – смирение, търпение, любов… Това вече много рядко може да се срещне. За жалост болшинството от хората – особено младото поколение – не мислят за душата и са заети със земното и временното.

Преди време прочетох в Пролога поученията на авва Памво (той е живял приблизително преди около хиляда и петстотин години) за последните времена. Там е казано, че ще настъпят безверие, кражби, грабежи, различни начини за отнемане на средства и едновременно с това хората ще се увличат от игри. Прочетох това преди четиридесет години и се замислих: какви игри, футбол ли, какво ли? Сега разбрах. Всички играят, играят, играят. И това понятие е станало толкова разпространено, че понякога хората, без да се замислят, казват: „изиграхме сватбата”. И след това се разделили. Защото са я „изиграли” и спектакълът е свършил. Т.е. дори в земен смисъл хората престанаха да живеят сериозен живот. Разбирането, че човек има някакви задължения, някакъв дълг, вече почти изчезна.

Една вярваща жена, беседвайки с млади хора, им задавала следните въпроси. На младежите: „Какво искате – да имате жена, да имате деца, да имате жилище, вила или да бъдете мъже, да бъдете бащи, да бъдете стопани?” И на девойките: „Какво искате – да имате мъж, да имате деца, да имате дом, или да бъдете жена, да бъдете майка, да бъдете стопанка?” Ето в това е работата – да имаш или да бъдеш.

Източник: Православие ру

За необходимостта от поменаване на умрелите

Май 25, 2018 in Беседи, Начална страница

 

„Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век“

 

Скръбта за нашите починали близки хора би била безгранично неутешима за нас, ако Господ не беше ни дарувал вечен живот. Колко безсмислен щеше да бъде животът, ако той би се свършил със смъртта ни. Тогава, каква полза бихме имали от добродетели, от добри дела? В такъв случай прави щяха да са ония, които казват: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!“

 

Но човекът е създаден за безсмъртие, а със Своето Възкресение Христос ни отвори вратите на Небесното Царство, на вечното блаженство за всички онези, които вярват в Него и живеят праведен живот. Нашият земен живот е подготовка за бъдещия, а смъртта слага точка на тази подготовка. „На човек му е съдено да умре, а след това – съд“.

 

Тогава свършват земните грижи, тялото се разпада, за да се вдигне отново за общото възкресение. Но душата му продължава да живее и нито за миг не прекратява съществуването си. Много събития, станали с умрелите ни дават да разберем отчасти, какво се случва с душата, когато тя напусне тялото. Когато телесните очи престават да виждат, се отваря духовното зрение. Често това се случва с умиращите още преди смъртта им, и те, все още виждайки окръжаващите ги хора и дори все още разговаряйки с тях, виждат това, което другите не могат да видят.

 

Излизайки от тялото, душата се озовава сред други духове, добри и зли. Обикновено тя се стреми към онези, които чувства повече сродни по дух, и ако бидейки в тялото, тя е била под влияние на някого, то тя остава под негова зависимост и излизайки от тялото, колкото и да е неприятно това.

 

В течение на два дена душата се ползва с относителна свобода, може да посещава на земята места, които са й били любими, а на третия ден се отправя в други пространства. При това тя преминава през пълчища от зли духове, които й преграждат пътя и я обвиняват в различни грехове, в които сами са я съблазнявали. Според Откровението, има 20 такива митарства, на които се изпитва този или онзи вид грях. Преминавайки през едно митарство, душата попада на следващото, и само ако благополучно мине през всички, може да продължи пътя си, а не да бъде хвърлена веднага в геената. Доколко ужасни са тези бесове и митарства, показва това, че Самата Пресвета Богородица, известена от архангел Гавриил за предстоящата си кончина, молила Сина Си да я избави от тези бесове и изпълнявайки молитвата Й, Сам Господ Иисус Христос се явил от Небето за да приеме душата на Своята Пречиста Майка и да я възведе на Небето.

 

Страшен е този трети ден за душата на умрелия и тогава тя особено се нуждае от молитва за нея. Като премине благополучно през митарствата и се поклони на Бога, душата още 37 дена посещава небесните селения и адските пропасти, все още не знаейки, къде ще се окаже, и чак на 40-я ден й се определя място до Всеобщото Възкресение на мъртвите.

 

Някои души се намират в предвкусване от радостта на вечната радост и блаженство, а други от страха от вечните мъчения, които ще настъпят в пълния си вид след Страшния Съд. До този момент все още са възможни промени в състоянието на душата, особено чрез принасяне на безкръвна жертва (поменуване през време на литургията), а също и на други молитви. Доколко важно е това показва следния случай.

 

Пред откритите мощи на св. Теодосий Черниговски (1896 г.) свещеникът, който преобличал мощите, уморен, задрямал и видял пред себе си светителя, който му казал: „Благодаря ти, че се потруди за мене. Още те моля, когато отслужваш литургия, помоли се за моите родители“. И назовал имената им – Никита йерей и Мария. „Защо ме молиш за това, светителю, искаш от мен молитва, когато сам стоиш пред Престола Небесен и подаваш милостта Божия на хората?“ – попитал свещеника. „Да, вярно е, но литургийното приношение е по-силно от моята молитва“ – отговорил св. Теодосий.

 

Изключително полезни за умрелите са и панихидите, и домашните молитви, и добрите дела в тяхна памет, като например милостиня, пожертвование за Църквата, но особено полезно е поменуването на Божествената литургия. Има много свидетелства и събития, потвърждаващи тази полезност. Мнозина умрели с покаяние, но не успели да го проявят приживе, са се освобождавали от мъки и са получавали упокоение. Църквата винаги принася молитви за упокой на умрелите, дори и в деня на Св. Дух с коленопреклонните молитви, на вечернята има и особена молитва за „държаните в ада“. Всеки от нас, който иска да прояви своята любов към покойниците и да им окаже действителна помощ, може да го направи чрез молитва за тях, особено със споменаване на св. литургия, когато частици за умрелите и живите се пускат в Чашата с Кръвта Господня с думите: „Умий, Господи, греховете на поменатите тук, където е Твоята Кръв, по молитвите на Твоите светии“. Нищо по-добро и по-голямо не можем да сторим за тях, от това да им подадем имената за поменуване при литургията. Те винаги се нуждаят от това, но особено през онези 40 дена, когато душата на починалия преминава по пътя към вечните обиталища. Тогава тялото не чувства нищо, не вижда събраните близки, не усеща благоуханията на цветята, не чува надгробните речи. Но душата усеща принасяните й молитви, благодарна е на техните приносители и се чувства духовно близка с тях.

 

Роднини и близки на починалите! Направете за тях всичко, каквото трябва и според вашите сили. Не изразходвайте средства за външни украшения на гробове и гробници, но за помощ на нуждаещите се, в памет на близките на починалите, на църквата, където се възнасят молитвите за тях. Покажете милост към починалия, погрижете се за душата му. На всички нас предстои този път – как тогава да искаме и ние да бъдем споменавани молитвено! Нека да бъдем милостиви към починалите. Още щом някой умре, повикайте свещеник да му прочете „Последование при изхода на душата“, което трябва да се прочете на всеки православен веднага след кончината му. Постарайте се опелото да се извърши в самата църква, а до тогава му четете Псалтира. Опелото може и да не бъде извършвано пищно, но обезателно в пълната му част, без съкращения; не мислете за своите удобства, а за покойника, с когото се прощавате навеки. Ако в това време в църквата има няколко покойника, не се отказвайте да ги опеят заедно. По-добре ще е, ако са двама или трима покойници, така молитвата на всички близки заедно ще бъде още по-гореща, отколкото ако ги опяват поотделно, уморени и съкращаващи службата. Всяка молитва ще бъде като още една капка вода за жадния. Погрижете се за извършване на Четиридесетница за починали. В църквите, където се служи ежедневно, умрелите се споменават в течение на тези 40 дена и дори повече. Ако покойникът е опят в църква, където няма всекидневна служба, то тогава близките да се погрижат да намерят такава и там да поръчат Четиридесетница.

 

Също така, добре е имената им да се дадат за четене в манастирите в Йерусалим или в други свети места. Но важното е Четиридесетницата да се поръча веднага след кончината, когато душата особено много се нуждае от молитвена помощ.

 

Да се погрижим за ония, които си отиват в другия свят преди нас, да направим за тях всичко, което можем, като помним, че „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“.

 

https://vk.com/orthodoxy_word

Никога не оскърбявайте другия

Май 22, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Е, аз съм най-неподходящият човек да ви говоря за всичко това, никога не съм бил женен и от 22 години не съм бил на сватба – представете си, доколко не ставам за човек, който да ви говори за такива работи, тъй като нямам никаква връзка с тия неща. Но съм бил на Света гора Атонска и ще ви кажа това, което са ми казвали отците-подвижници, които също нямат отношение към този въпрос.

 

Когато четеш светите отци, то откриваш този баланс, това разбиране за нещата. Но в такъв случай, откъде са знаели за това? Защото са живели правилния живот в Църквата, а тогава не ти е нужна някаква философия, за да кажеш на човека как да се отнася към другите хора.

 

На това и се учим в монашеството. Не си мислете, че монашеството се различава в това отношение. В манастира също се учим как да общуваме с другите хора, но с помощта на послушанието, смирението, с помощта на това, да кажем на човека: „Прости!“ Да разбираш, че ти грешиш, а не другия. Дори и когато си прав за нещо, това е само по външен поглед. Много пъти съм говорил по този въпрос на стареца си и той ми е казвал:

 

- Ако бях съдия, щях да ти кажа – имаш право! Но ти нямаш права, даже и да си прав! Защото не гледаш на нещата от духовната им страна.

 

Примерно, някой те е оскърбил, оклеветил, но ти го приеми от духовната му страна, не отговаряй на злото със зло. С това няма да му помогнеш. Значи, трябва да вземаш отговорността върху себе си и по този повод един от великите светители на Църквата казва: „Вземи грешката върху себе си, кажи: „Тук аз греша!“ Не е важно, че по закон другия не е прав. Аз съм сгрешил, аз признавам грешката си и нося отговорност за нея. Уча се да работя върху себе си, затова и мога да общувам с другите, уча се да превъзмогвам себе си и правя всичко това, защото се старая да се уча в манастира.

 

Знаете ли колко е трудно това? Трудно е, и в брака също не е лесно, а трудно, както и в монашеството. Това е да се научиш да общуваш с другите, да стоиш по 10 часа на бдения, да търпиш човека до теб, когато той плюе, хърка или мирише лошо. Не искаш да търпиш това и казваш: „Това ме дразни!“ И какво значи това – „дразни ме“? Съвсем нищо, ще търпиш.

 

Спомням си за един монах на Света гора. В един манастир имаше много монаси със спортно образование. По едно време много млади хора от спортната академия на Атина станаха монаси – между тях и боксьори, и атлети, изглеждаха като гиганти. В същия този манастир имаше и един монах, който, бедничкия, беше един такъв дребничък и го слагаха в средата, а от двете му страни бяха боксьори, които го гледаха отвисоко по време на бденията. И той казваше:

 

- Не мога да ги гледам, страшно ми става! Надвесили се над мене едни такива същества, два пъти по-високи от мене!

 

Но той беше длъжен да стои там, да се научи да превъзмогва себе си, да се научи да приема човека до себе си, а не само да казва: „Е, търпя те!“ Това е неприемливо. Не „търпя те“, а „обичам те!“ Защото Христос не е казал: „търпи врага си“, но – „обичай врага си“ (Мат. 5:44). Трябва да умреш за врага си, казва Христос, трябва да го обикнеш като самия себе си (Мат. 19:19). А щом трябва да обичаш врага си като самия себе си, то колко повече своята съпруга, ближния си, съседа си, брата си, колегата си.

 

Това, което ни се струва толкова просто, и за което приказваме толкова лесно, всъщност е най-големият подвиг за човека – да превъзмогне себе си. Но за да направи това, да не се побои, но и при това да се чувства уютно, той трябва като начало да победи страха от смъртта. А това се постига, когато човек вкуси от безсмъртието, от Божията любов, която го прави свободен. Тя ти дава чувството за победа над смъртта, и ти вече не се боиш от нищо, нито от клевети, нито от обиди, нито дори, че могат да те убият. И ти преминаваш в един съвършен свят, без всякакво затруднение, именно защото имаш реалната свобода, която се ражда от правилния поглед върху нещата, от правилната връзка с Бога, и най-важното – от Божието присъствие и благословия.

 

Мнозина днес задават въпроса – нима е лошо да имаш връзка с някого? Но разбира се, деца мои, ако искате да се ожените и да си вземете някое момиче за жена, или пък момичето – мъж, то как да стане това? В края на краищата не става въпрос да ти връчат кутия, от която да изскочи момиче, нито да ти го пратят по пощата, т.е. Божията воля не се изпълнява като в приказките. Ти трябва да се запознаеш с другия човек, с някое момиче, да излезеш на разходка с нея, да си поприказвате, да вечеряте заедно, да поседите, да разговаряте по телефона. Та нали в днешно време говорят по телефона с часове. И един телефон в къщи никога не стига.

 

Понякога, когато гледаш някой, който говори по телефон, си е направо комично. Представи си, че изключиш звука и се погледнеш в огледалото. Понякога гледам как хората говорят по телефона в колите си, когато се страхуват, че полицията ще ги пипне, изглежда още по-смешно. Особено, когато някой върви по улицата с микрофон в ушите си и говори, върви, размахва ръце и се усмихва, мръщи се или изобразява на лицето си пълно удовлетворение. Ако не е това устройство в ушите му, ще си кажеш, че този човек наистина има нужда от психиатър.

 

Или, гледаш как някой кара колата си с някаква неразбираема усмивка на лице. Ние се научихме да разговаряме и да се изразяваме чрез тези неща. Виждаш, как човек говори по телефона, като сякаш му се обяснява в любов, гали го или се кани да го бие. А колко мобилни телефони сега са постоянно в действие?

 

Да, така става днес. Всичко това ни превърна в безлични същества. Станахме едни жици, общуваме си чрез жици. Все по жицата.

 

Искам да кажа, че можем и сме длъжни да опознаем другия човек. Вижте, трябва да се преодолее този нездрав страх. Църквата ни учи на правилен поглед на човека до нас. И в монашеството се учим да гледаме на другия човек по красив и свят начин. Св. ап. Павел казва, че в Христа няма ни мъжки пол, ни женски (ср. Гал. 3:28). Значи, не се обръща такова внимание на пола, не се гледа на човека като на мъж или на жена. Църквата набляга върху името на човека – Коста, Мария, Елена, Георги, т.е. най-важно е името на човека, а не пола му, както при лекарите.

 

Например, влиза някой в болницата и лекарят казва: „Да влезе оня с жлъчката“, „оня с черния дроб“, „оня, слепия“. Нима тези хора нямат имена? Аз какво, жлъчка ли съм, въпреки, че страдам от жлъчка?

 

Така говорят лекарите – „жлъчката“, „камъните“. Добре де, ама това е Коста, който има проблем с жлъчката. Това е човек, който е болен от нещо. Той не е нито жлъчка, нито бъбреци, нито сърце.

 

Така че, тук има не само мъж или жена, а човек, личност. И когато се научим на това свято чувство, тогава действително можеш да излезеш с някоя девойка – няма да те изяде, нито ти ще я изядеш. За Бога, трябва ли да се изяждаме един друг, ако излезем на улицата? Ами да се поразходим, да седнем някъде, да си поговорим. Сигурно няма чак такава опасност, ако двама души просто седнат и си поговорят, в това няма да има някакво лукавство, нещо плътско и опасно?

 

Да, но как да се случи по този начин, ако на човек от ранна детска възраст са го учили да гледа на другия по определен начин? При цялата тази реклама? За съжаление, най-пагубното произлиза от тия безсрамни неща, които показват по телевизията, за да не ги назовават по имена. Но това са такива скотски неща, че…

 

Страшно е, колко вреда нанасят на душата на човека, който гледа такива работи. Мисля, че който гледа такива порочни неща, списания и филми, след това ще му е нужен страшно много труд да ги загърби и да започне да гледа на другия по невинен начин. В същото време умът на човека, опазил се чист, даже и няма да се спре върху тях. Той не е такъв и напълно удобно ще си общува с другия.

 

Нашата цел е да преодоляваме подобни трудности и да имаме помежду си едни красиви, удобни отношения. Или, не полът ще бъде това, което ще ни определя в основна степен. В Църквата това положение отпада, но не в смисъла, че се разглеждаме като някакъв неутрален пол, не! А като това, че ние вече реално си общуваме като хора, а тези моменти притежават сакрален характер и достойнство. Затова и вече можем да разберем другия човек, уважавайки го и обичайки го, а по този начин уважаваме Божието присъствие в себе си, не лъжем и не даваме лъжовни обещания.

 

Видите ли, когато се обручаваме, това става пред Бога, и пред много свидетели, и казваме: „Аз искам тази девойка, за да живея с нея до края на живота си и тя да бъде моя жена“. Това е изключително сериозно, да кажеш – „обичам този човек“, да докажеш това и да получиш Божието благословение. Ти признаваш това пред всички хора, пред Бог и дори като гаранция слагаш пръстен, като с това свидетелстваш, че постъпката ти е действително сериозна.

 

Да, това е много важно и сериозно, да помислиш какво ще кажеш на другия човек и какво обещание ще му дадеш. „Аз действително те обичам, искам да се оженим, за да прекараме целия си живот заедно“. Преди всичко трябва да осъзнаем, че тези наши думи са изключително важни за другия човек. За тебе може и да не са от такова значение, но за другия – да. И нямаш никакво право да си играеш с чувствата му.

 

Знайте, че който е предал другия, ще заплати за това. Съвсем не е нищо това, че другия ще роптае заради нас, ще плаче заради нас, но ще дойде и часът, в който ще си платим за това. И това, че ще си платим, не е още нищо. Ще дойде време, когато и ние ще бъдем уязвени, за да се научим, че не трябва да уязвяваме другите. Когато в живота ни възникнат някакви неприятности и хората ни нараняват, то дайте да си спомним, че и ние някога сме наранявали други хора.

 

Много неприятно е, когато други плачат от нас, тоест, че ние сме станали причината за роптанието на другите, че се чувстват уязвени, макар и да не го казват на глас. А велико благословение е, ако други се помолят за нас.

 

Вижте, деца мои, когато сме на сватба, за да ни поднесат угощение, за какво го правим? Защо? Когато каним гости, ние ги угощаваме с вкусни блюда, за да им се харесат. Реално, за да може другият да хапне, да се зарадва и да ти каже: „Бъди жив и здрав! Ядох вкусно ястие, душата ми се зарадва, и аз искам и ти да си ми жив и здрав, дете мое!“ Като в молитвата: „Защото Ти, Господи, развесели Твоето творение“ (Псалм. 91:5).

 

Ядохме хубава храна – благодарим на Бога. Църквата ни учи да извършваме цяла „литургия“, преди да седнем на масата. Ако сте в манастир, то там 20 минути се яде, но наоколо се служи цяла „литургия“, кадим и пеем, това е цяло приключение – да вкусиш от тази храна. И защо? Защото ти си се наситил, развеселил и прославил Бога.

 

Човек, вярващ в Господа, не може да ти пожелае нищо по-добро от това. В това е смисълът на сватбеното угощение – да изядеш тази вкусотия, за да се развесели душата ти и да ми пожелаеш да бъда жив и здрав. Ето какъв е смисълът.

 

Нося ти подарък, за да изразя огромната си любов към теб. Какво огромно значение има това – да кажеш на другия от цялата си душа – „Бъди жив и здрав и Бог да те благослови!“ Спомнете си, деца мои, ние всички имаме познати, които поменуваме и им пожелаваме от душа: „Да е жив и здрав този човек!“ Това ни идва отвътре и чувстваме, че от нас излиза сила, която идва върху този човек, където и да се намира.

 

Освен това, когато другият човек се чувства с нещо уязвен от нас, то той може и да не ни прокълне, да не възроптае против нас, ако е въцърковен човек, но все пак ще е наранен и неговата болка ще лежи като тежко бреме върху теб. Много тежко нещо е това – да нараниш другия. И един ден ще заплащаме за това.

 

Ще кажеш – но нали се покаях! Да, покаял си се, но другият е понесъл раната. Покаял си се и Бог е приел покаянието ти, но за да се изпълни това твое покаяние, за съжаление си длъжен да го заплатиш (моля се това да не се случва!). Тези неща се връщат обратно, като при абортите. Майката, или онзи, който убива детето, казва: „Да, направих аборт, но после се изповядах!“ Хубаво, изповядала си се, покаяла си се, плакала си, но винаги остава едно „но“ – човек си е отишъл от този свят. Кой ще заплати за това, за тази рана? Кой може да го замени?

 

Трябва да гледаме много сериозно на тези неща. Никога не оскърбявайте другия човек! По-добре не казвай на другия, че не го обичаш, изчакай, остави го да се мъчи в очакване. Не му говори за това. По-добре да не го знае, пък дори и хиляди пъти да те пита, отколкото да му кажеш лоша дума.

 

Затова трябва винаги да имаме чувство на отговорност, да бъдем последователни в отношенията си към Бога, към другия и към себе си. Това е онова, което Църквата е установила с помощта на тайнството брак и присъствието ни там говори колко е важно да имаме правилно отношение към другия човек. Тя не го прави тайно, но в храма, пред свещеника и пред всички хора, пред родителите ти и пред Бога. И ти участваш в това, тоест, пръстена, който даваш е гаранция и залог, че действително ще се отнасяш сериозно към тази връзка!

 

Източник: https//vk.com/prav_mama

 

Автор: Митрополит Атанасий Лимасолски

Да обичаме другия повече от себе си

Май 1, 2018 in Беседи, Начална страница

 

- Някои мои енориаши са ми споделяли, че когато не се причастяват, изпитват странно облекчение. На какво се дължи това?

- Божието утешение идва при нас преди всичко чрез Неговите Тяло и Кръв. Защото светите дарове са изпълнени с възкръсналия Христос. Когато успеем да се причастим с тях с чиста съвест и с горещо сърце, тогава усещаме това утешение. Защото тогава влизаме в Божието присъствие, и това Негово присъствие е животворно. Ние можем да влезем в това присъствие и по много други начини. Например, като призоваваме името Христово. Тъй като Христовото име в онтологичен смисъл е свързано с Неговата битийност, призовавайки Го, ние влизаме в Неговата Личност. И по този начин, ние събираме следите на Неговото присъствие в сърцето си. И следите на Неговата благодат, които събираме в сърцето си съграждат в нас един неръкотворен храм Божий. Ето защо св. ап. Павел в едно от посланията си ни казва: „Непрестанно се молете“. Когато непрестанно призоваваме името Христово, по този начин ние се намираме в постоянна връзка с Духа на Христос. И тази връзка ни очиства, просвещава и освещава.

Ето, това е друго средство, много силно, което ни съгражда като неръкотворен храм Божий. Ще ви кажа и за друго едно средство. Всичко е било приведено в битие чрез Божието слово и заповед. И когато ние изучаваме словото Божие, и го оставим да се всели в нас, тогава то ни предава творческата енергия на Бога. Свещеното Писание е слово Божие, онова слово, което Той отправя към нас. И когато ние го направим наше, чрез личната си молитва, и чрез словото Божие започнем да говорим на Бога, тогава Светия Дух, Който ни е дал тези слова, Сам Той се моли с нас и така действа за нас. Словото на Бога е Неговата творческа енергия, Неговото творческо действие. И ние трябва не само да изучаваме словото Божие, но и да го превърнем в наш език, с който да говорим на Бога. С други думи, словото Божие трябва да вдъхновява нашата молитва. Тогава творческата енергия на Бога, която се съдържа в Неговото слово ще ни обновява и вдъхновява. Затова и св. ап. Павел казва, че свети Божии човеци, в които е говорил Светия Дух са ни говорили. Говорили са ни това слово за наше утешение и съграждане.

Говорихме за трите най-мощни средства, с които Бог ни дава Своето утешение и ни съгражда в Свои храмове. Но в живота на Църквата съществуват и много други начини, чрез които можем да привлечем Божията благодат, която ни превръща в избрани Божии съсъди. Например, ще ви кажа нещо просто – всеки път, когато срещаме някой наш Христов брат, и го почитаме, като го поставяме по-горе от себе си, това е много богоугодно и Бог ни изпраща своята благодат. Защото това е начина, по който Той Сам ни се е открил. Той не е пожалил своя собствен живот, а го е предал на страшни мъчения заради нашето спасение, за да живее другия, т.е. ние.

Ето защо св. ап. Павел ни казва, че трябва да почитаме другия много повече от себе си. Именно тогава ще бъдем истински ученици Христови. Тогава нашите срещи ще бъдат в духа на любовта и ще ни подтикват да се обичаме, ако се срещаме в този дух на смирение – да обичаме другия повече от себе си.

С други думи, всички ние сме като образа на Св. Троица. И както Те – Отец, Син и Свети Дух живеят в неизказано единство, така също и ние, ако спазваме Божиите заповеди – да се почитаме един другиго повече, отколкото себе си, тогава и ние ще пребъдваме в такова единство, като на Светата Троица. Ако живеем по този начин, тогава нищо няма да ни тласка към злото. Тъкмо обратното, ще ни подтиква към добри дела.

И тъй, важен е другият Аз, а не моят Аз. Това е от изключителна важност особено за нас, свещениците. Защото, ако ние, свещенослужителите, не успеем да се смирим пред хората, които идват при нас да търсят помощта ни, то няма да можем да им предаваме духовните дарби. Ние не трябва да постъпваме по различен начин с властта, която ни е дадена чрез тайнството свещенство, а наш пример трябва да бъде смирената любов, която виждаме в лицето на нашия Господ Иисус Христос. Той ни е дал един чуден и велик урок – онзи, който служи, стои по-ниско от онзи, на когото служи. И този, който служи, е по-голям от онзи, който е на трапезата.

Отговор на въпрос за греха:

- За всички нас, едно е най-важното нещо – да изпълним Божията заповед – да възлюбим Бога с всичкото си сърце, с всичкия си ум и с цялата си душа. И за нас грях е всичко, което връзва сърцето ни и го прави несвободно да обича Бога. И преди всичко, това е страстта на гордостта, която умъртвява сърцето. Веднъж едно младо момиче дойде при Стареца Софроний и плачеше, защото не можеше да преодолее някаква своя немощ. Тогава той й каза – превърни своя грях на трамплин към вечния живот. Така е и за всеки един от нас – онова, което свързва сърцето му, което го кара да бъде несвободно да се предаде на Бога, това е нещото, което трябва да отсече, да се бори с него и да го преодолее. И за това всички видове страсти са вериги, пленничество. И има само едно средство да освободим сърцето си – това е Кръста Христов. Ако възлюбим Кръста Господен, по този начин той ще се превърне в ключ, който, когато се завърти надясно, ще отваря пред нас всички Божии дарове, цялото богатство на Божия живот, а когато се завърти наляво, ще превърне сърцето ни в пръст. В нашия живот Христовия Кръст се проявява в нас по различни начини. Когато станем приятели на Христовия Кръст, тогава той става средството, чрез което животът ни се преобразява така, както и Вие вече споменахте за преображението.

Много често, когато хората приемат недоброволния кръст на Божия Промисъл в своя живот, но го приемат и правят доброволен, тогава по този начин този кръст става причина за голяма благодат. Монасите и подвижниците, например, се опитват да бъдат приятели на Христос, като приемат доброволната аскеза. Те доброволно избират подвига. Но Христос, който е сътворил сърцето на всеки един от нас по неповторим начин, знае по-добре от всички ни кой е най-подходящия кръст за всекиго. И това е кръста на Божия Промисъл в живота на всеки един. Ако при всички обстоятелства на своя живот ние успеем да отдаваме слава и благодарение Богу и Той остава при всички обстоятелства праведен, тогава ние ще сме приятели на Христовия Кръст. Именно така са постъпвали всички Божии светии и пророци – те винаги са отдавали Богу слава за всичко, а себе си са укорявали и осъждали. Погледнато в тази перспектива на нещата, ще разберем, че дори и греха не може да ни отдели от Бога. Защото в този смисъл, всеки грях може да стане причина за голямо покаяние и от него да получим голяма благодат. В една от коленопреклонните молитви, които Църквата чете на вечернята на Петдесетница се казва: „Пред Тебе, Едничкия, съгрешаваме, но и само Тебе, Едничкия почитаме“. И нашия стремеж е това почитание и поклонение на Бога да погълне смъртта в нашия живот. С други думи, не се спасяваме от делата, които вършим, а когато носим в себе си живо усещането за Бога, носим го живо в телата си, всеки един от нас. А тялото на нашето тяло е сърцето ни, т. е. сърцевината на нашето съществуване. И обратното, ние биваме погубени, когато това усещане за Бога го няма в нас.

В Стария завет се казва: „Кой е човекът? Човекът с дълбоко сърце, което носи умно, дълбоко, божествено усещане“. Има се предвид духовното, а не разсъдъчно сърце, което носи усещане за Бога. И това е нашата цел.

 - Как да приемаме сънищата си, когато там присъства Св. Богородица или Иисус Христос?

- Не знам, имам алергия към сънищата. От малък съм научен да не им обръщам внимание. Но понякога се случва Бог да утеши човека и чрез съня. Но е много опасно винаги да приемаме сънищата си за истина. В Св. Писание има случаи, когато Бог е давал сънища на светиите, чрез които им се е разкривал. Но тези хора са били праведници, т.е. те са живели над нивото на обикновените човеци. Имали са чисти сърца. За нас едно е важно – да имаме съкрушено сърце и смирен дух, за да може Бог да приеме молитвата ни, когато Му се молим. Когато заставаме пред Бога по този начин, тогава Той ни дава такова утешение, което никоя човешка представа нито може да разбере, нито да обясни. Защото човек със своето въображение и със своите сънища може да достигне единствено и само до тварните неща. А онова, което Бог ни дава, то надхвърля всеки разум.

Ето защо при светиите въображението не е нужно, нито действащо. Защото животът, който те носят в сърцето си, животът, който Сам Бог им дава е нещо неописуемо, надхвърля всичко тварно. Затова на последните равнища на духовния живот трябва да отхвърлим въображението. И това е нужно, за да можем да застанем пред нематериалния Бог с нематериален ум. Именно за това трябва да отхвърлим въображението.

 

 

Из: Седмица на православната книга – Варна, 2017 г.

 

Моят кръст е моето възкресение

Април 11, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

- Отче, човекът ли става по-жесток или времената са такива?

 

- И двете. Времето е рамка, ценен дар от Бога, рамка, в която се култивира или светостта (αγιότητα) или свирепостта (αγριότητα) на човека. Когато човекът освирепее, освирепява и епохата му и всичко около него. Затова в Църквата се опитваме да се отдалечим от зверството (θηριότητα) и да преминем към Божеството (θεότητα). Егоизмът много пъти създава твърда черупка около сърцето и не сме осъзнали, че тази черупка е тъмницата на сърцето, сърцето живее в затвор, затваря се в егоизма. Границите на егоизма са много тесни, в тях душата сама си нанася удари, ожесточава се и предава навън тази жестокост. Виждате, човекът е поставен в такова положение сред творението, че предава на околните своите нагласи, желания, душевни движения. И веднъж тези движения имат святост (αγιότητα), и оттук нежност и топлина, а друг път имат свирепост (αγριότητα) и варварство.

 

- Имаме Христос и Евангелието, но ние, християните, сякаш с другите сме в противникови отбори.

 

- Въпросът е ние какво смятаме, че са другите? Кои са другите? Ако осъзная, че другият е Божий образ и го почета, тогава ще стигна до онова предгреховно състояние, ако съборя всичко, което ме отделя от другия и другият стане аз. Когато всичко се охристови в сърцето ми, тогава ще осъзная, че другият е Божий образ. И аз съм Божий образ, следователно другият съм аз. Той не е този срещу мен, а моят рай, не е моят ад, а моят рай. Защо? Защото заедно с другия намираме място в Божията любов.

 

- Ние като християни казваме, че притежаваме Христос, имаме Евангелието и можем да отговаряме на другите, но проявяваме гордост – имаме истината и използваме това изключително много. Забелязал ли сте го?

 

- Да, въпросът е, че вярваме, че имаме истината, но имаме ли я? И ако я имаме, живеем ли я? Имаш истината, знаеш истината, но живееш ли я? Сега ще ми кажеш – как осъзнавам, как разбирам дали живея истината. От това доколко съм свободен. Истината е Христос и когато човек преживява Христос, се освобождава. Но аз виждам, че още съм в тъмницата на моята страст, немощ, егоизъм, завист, осъждане, всички тези елементи, които реално ме пленяват и затварят. Хубаво, зная истината, но живея ли я? За да не съм свободен, означава, че тази истина е останала някъде в ума ми и не е напоила цялото ми същество. Съществува някъде, но не е повлияла всичко в мен. Бл. Августин, казва, че мрази онези дни, в които не е обичал Христос. Горко, казва на дните, на времето, през което не Те обикнах, през което не Те обичах. И аз трябва да намеря частите на душата ми, които още не обичат Христос. Нека не гледам какво мислят и правят другите, как живеят. Въпросът е, че в мен още имам части, които са като Кипър – някои са свободни, но не бива да вярвам, че съм свободен, понеже някои части са се освободили с помощта на Божията благодат, защото другите още са поробени и така сърцето ми е разделено. Сърцето има „граници”, не е свободно, и затова борбата ми се простира до последния миг от живота ми. Не другите са проблемът, винаги трябва да гледам на моето аз като на извор на всичко. Казвам, че вярвам в Христос, но знаеш ли какво не съм направил? Не съм закопнял за Христос, което означава, че нямам копнеж. Повече ще се зарадвам ако срещна един човек, който отдавна не съм виждал, отколкото в неделя да почувствам този копнеж, тази радост, когато влизам в св. Литургия, където усещаш мириса на Христовата кръв – това е атмосферата на св. Литургия, това дишаш, а чрез Кръвта Му – любовта и жертвата Му. И се доближавам там без да копнея, без да жадувам, нямам копнеж, което означава, че в душата ми има места и части, които още не обичат Христос, не копнеят за Него, остават без енергия и движение пред Неговата любов. Това е един голям проблем и затова нека видя какво става в мен. И, повярвайте ми, ако поискам да видя какво става в мен, никога няма да поискам да видя нищо от това, което става около мен. Трябва да влея Христовия живот в моите мъртви части. Определени пъти чувствам скръб, докато всичко е наред. Или виждаш някой човек и го питаш:

- Има ли ти нещо?

- Не.

- Всичко наред ли е?

- Наред е.

- Защо си така?

- Не знам.

 

Знаете ли защо сме така? Защото в нас се извършва едно погребение – на една жива част от душата ни, която е умъртвена от нашия егоизъм, от нашето безразличие. Тя е умряла и понеже душата съпреживява с тялото, предава тази скръб на тялото. Така нямаш желание за нищо, без външно да ти се е случило нещо. В мен има едно погребение и вместо да видя как ще влея живот в тази мъртва част вътре в мен, гледам мъртвите части на другия. Но нима отиваш да плачеш на чуждо погребение? Това обаче правим. Тръгвам от погребението, което имам в мен, и отивам в мъртвите части и елементи в живота на другите хора.

 

- Защото това е по-лесно и по-просто: да гледам погребението на другия и да не се вгледам в себе си и да се опитам да оживея. Последното изглежда тежко.

 

- По-лесно е, защото, ако видя моето погребение, ще трябва да се мобилизирам, за да възкръсна. И това съдържа труд. Днес отбягваме всичко, в което има труд. Знаеш ли на какво прилича нашият духовен живот? – на дистанционно управление за телевизор. Смятам, че трябва да си седя и натискайки копчетата, да сменям състояния – душевни, вътрешни, но и външни. Но това не е възможно. Всичко ценно съдържа труд и се постига трудно. И тъй, без труд нищо не става; без кръст няма възкресение. И за да влезем в този духовен процес, трябва да осъзнаем и винаги да гледаме кръста през светлината на възкресението и възкресението като последица от Кръста. Без кръст нищо не става. Трябва да го осъзнаем. Егоизмът се противи и не искаме да поемем кръста. И не разбираме, че когато не нося кръста си, понасям много по-голяма тежест. Кръстът е този, който ще построи мостове над бездните, които съм създал в живота си. Кръстът е този, който ще ми помогне да открия пътя; от момента, в който няма кръст, съм парализиран. Видяхте ли какво направи Христос с разслабления (парализирания)? Казва му: вземи одъра си и върви у дома. Ще предам това с малко по-различни думи. Всичко, което те е обездвижвало и приковавало на едно място, каквото и да е било, това е кръст, вземи го на гръб и върви у дома си. Кой е твоя дом? Животът ти. Влез динамично в живота си. Имаш възможността и благодатта от Бога да вземеш всичко, което те приковава на едно място, всичко, което смяташ, че е твърде тежко, вземи го, влез динамично в живота си и не се бой от нищо. Това ни казва Христос.

 

- Страхуваме се от промяна на живота.

 

- Излизаме от нашето удобство.

 

- Това обаче не е приятно за нас, осъзнаваме и го и затова не искаме да се променим.

 

- Много е приятно, когато придобием вкус от него, защото кръстът е „лъжичката”, с която „ядеш” възкресение. Това е въпросът. И не сме го осъзнали, струва ни се тежко, немислимо, но то ни извежда от егоизма ни, да не се лъжем. Не от живота ни, а от егоизма ни, от това, което ние смятаме живот, докато не е живот. Св. преп. Мария Египетска от мястото на покаянието казва: смятах за живот хулата срещу природата. Хула, където егоизмът ти казва, че това е живот, но в крайна сметка си извън живота. И Христос ти показва реалното измерение на живота, което е кръстът. Там, където ще обездвижиш егоизма и ти самият ще се задвижиш. Когато го направиш, ти се движиш. Когато умъртвяваш егоизма, живееш. Не е тежко. Господ го казва. „Бремето ми е леко”, истина е, стига да придобием вкуса, един път да го изпитаме. Извън това състояние ни изглежда нещо много тежко, докато не е тежко. И, разбира се, съществуват пречки и трудности, но – виждаш го и от пътя на онези хора, които възлюбили Христос – докато има пречки, трудности, изкушения, болки, изпитания, имаш толкова радост, надежда, твоите празноти са покрити, всяка твоя клетка се е изпълнила. Смятам, че извън това болката се преумножава, защото извън това си сам. Докато тук имаш Христос, не един бог на трон, а един Бог, Който пролива кръвта Си и се разпва заедно с теб, не седи пред теб на един трон и да ти казва: прояви търпение!, а е разпнат на един Кръст и ти го казва оттам.

 

- В случай, че не си го осъзнал и не си понесъл този кръст, идват трудностите с цел да те възпитат, но ти може да гледаш на това като на наказание. Така ли е?

 

- В областта, в която живея редовно стават сеизмични трусове. Някои от тях са били много мощни и изравнили цели села със земята. В онзи момент, когато всичко рухва, негодуваш и се отчайваш. Представи си да виждаш всичко разрушено. Но ако след известно време попиташе жителите от тези села и им казваше: какво стори земетресението!, те биха отговорили: кое земетресение (σεισμός)? Спасение (σωσμός) беше! Което означава, че всичко старо и изтъркано е било сринато в земята и построеното било много по-добро, с по-дълбоки основи. Това става и с изкушенията и изпитанията. Егоизмът строи, затова трябва да се заравни със земята, за да се построи нещо добро, което ще подслони живота.

 

Св. Исаак Сириец казва да не считаме всичко това, което ни се случва като наказание от Бога, защото Бог няма да потърси от нас какво сме направили в миналото, а как сме употребили това, което ни е било дадено, за да продължим напред. Например земетресението.

 

Именно. Много пъти си мисля за една картина. Идва нещо и ни нанася удар, един автомобил, причинява ни няколко рани, една травма. Какво разбрах от това? – че трябва да бъда по-внимателен. Научи ме на нещо. Получих рани, но, слава Богу, не толкова големи. Но аз какво правя? Когато дойде някакъв удар, го грабвам с въпроса „Защо, как, защо на мен”, държа го и това ме влече надолу. Така ме разбива, буквално ставам на парчета в тези питания „Защо” и дори може да ме убие, докато преди просто ме е ударило. В живота стават събития, изпитания, изкушения и вместо да спра и да видя какво разбрах от това, винаги гледам какво съм загубил. Това е грешка. И всички тези въпроси „защо, защо, защо” ме карат да се изпълня със страхове, вини, неверие. По коя причина правя това? Нека видя какво разбрах, какво научих, и очевидно в бъдещето ще разбера защо е станало. Защото, докато не съм внимавал, ме е блъснала една малка кола, докато в бъдещето, когато ще внимавам, ще избягна удара от камион. Питаме: това наказание от Бога ли е? Възможно ли е? Затова, когато се случи нещо, нека се опитам да видя какво научих чрез него. Един лек сблъсък ме кара да се махна от мястото, където съм и да отида на друго – нека видя гледката от мястото, на което съм отишъл. Бог е искал да ми покаже нещо, което не го виждах и ме премести. От момента, в който не поисках сам да се преместя, Той ме премести по този начин. От ново място, където ще се окажа, нека хвърля поглед към нещата, които имат връзка с аспектите на живота ми. Ще видя много неща. Но аз какво правя? Един малък мотоциклет ме блъска, но аз се хващам за въпросите „защо и защо”, това ме влече надолу и в крайна сметка не разбирам, че така единствено успявам да се дезориентирам, да загубя целта и да изпитам още по-силна болка.

 

Не е достатъчно да повярваме в Бога. Това е много малко, трябва да повярваме в Божията любов, ако повярвам в нея, тази любов ще премахне всичко – съмнение, неверие, колебание, защо на мен. Ще зная, че всичко е посещение на Божията любов. И ако го видя така, тогава ще мога да разбера изключително много неща.

 

- Така се отварят очите ни.

 

- Именно.

 

- На една богословска конференция дискутираха възкресението и това, че е неприемливо да не вярваме във възкресението. Мислех си, че не можем да убедим никого за това. Тоест някои богослови казваха: „за мен е закон, че възкресението съществува и другите не могат да ми говорят каквото си искат”. Ако живеехме възкресението, както например св. Силуан Атонски, тогава не бихме се гневили на нашите братя, които не вярват.

 

- Възкресението е въставане. Само онзи, който въстава, не срещу другия, а срещу смъртта, срещу всичко, което има мрак, само той може да разбере, да живее това, което наистина е възкресението. То е въставане. Както въставане в границите на моето аз е покаянието, постът, молитвата. Въставане, когато търся от Бога нещо, което не е възможно да се случи в рамките на човешките дадености; когато се покайвам, поразявайки не другия, а себе си. Ако се борех с моето варварство и злоба, нямаше да се боря с другия, нямаше да поразявам другия. Отсъства това вътрешно въставане, и понеже човекът е създаден, за да въстане духовно, но няма това духовно въставане, се вдига срещу другия. Силите, които Бог му е дал да въстане духовно, ги използва срещу другия.

 

- И се обърква.

 

- Обърква се, разбира се. Има сили, човекът е вулкан, Бог така го е създал. Вътрешността на вулкана, който е всеки човек, е много по-дълбока и гореща, отколкото тази на природния вулкан. Когато светците въстанат срещу своя егоизъм, страсти, немощи, мрак, който може да откриват в себе си, в ума и душа, вече не могат да воюват с другите. Характерен е примерът с двама подвижници, които в даден момент си казали – бре, брате, толкова години сме заедно и нито един път не сме се скарали! Ама какъв живот е това? Да се скараме един път! Как да се скараме? – го попитал другият. Тъй като те знаели да се гневят на себе си, на своята страст и да въстават срещу нея. Така си казали:

- Виж, ще поставим една стомна по средата, аз ще кажа, че е моя, ти ще кажеш, че е твоя и накрая ще се скараме.

- Добре.

Поставили стомната по средата и първият подвижник казал на другия:

- Аз ще взема тази стомна!

А другият отговорил:

- Вземи я, брате мой, халал да ти е!

- Ама не ти ли казах да кажеш, че е твоя?

Започнали пак отначало:

- Стомната е моя!

А другият отговорил:

- Твоя ли е? А, трябва да имам още една. Чакай да отида да ти я донеса!

 

И така, докато се опитвали да се скарат, не могли. Аз, който не се гневя на себе си, а само оправдавам себе си, какво ще направя? Ще се разгневя и ще осъдя другия. Всичко в живота на Христос трябва да работи вътре в нас. Всичко, и Кръстът и Преображението. Зная, че страстта ме обезобразява, добродетелта ме преобразява и преобразяването трябва да работи в мен, както и Разпятието и Възкресението и Второто Пришествие. Всяка минута трябва да е едно Второ Пришествие за мен. Да съдя, осъдя и издам присъда над себе си, внимавайте, не като заличавам личността, а като проявявам личността и Божия образ. И е сигурно, че ако осъдиш себе си, не оневиниш себе си, ако осъдиш себе си преди да бъдеш съден, когато бъдеш съден, няма да бъдеш съден. Но ние винаги осъждаме другите и оправдаваме само себе си, защото смятаме, че сме единствените чисти и свети в света, а всички други са виновни, отговорни, тъмни сили.

 

- Всички заговорничат срещу нас – така казваме.

 

- Именно. Където би трябвало всичко в мен: помисъл, желание, нагласа, движение, дело, слово, в тайнственото пространство на смирението да направят „заговор” помежду си за моето спасение.

 

- Но не можем лесно да осъзнаем това.

 

- Един пример. Нещо минава покрай нас, гали нашите чувства, но не стига до сензорите на душата. Възможно ли е св. Литургия да мине през мен и да не копнея и да не жадувам за нея? Ще се подлудявам за нея. Докато сега отивам на служба и гледам часовника си дали отецът е закъснял пет минути, псалтът, проповедта, дремя, тежи ми, гледам наоколо какво става, всичко минава само повърхностно и затова не докосва моя вътрешен, душевен свят. Представете си един път да бях почувствал истински св. Литургия, целия живот на Христос, и в това да срещах Живота, колко различни щяха да бъдат нещата.

 

- Ние, хората, в крайна сметка не намираме покой в това, което Бог ни предлага, казваме, че вярваме, но не преживяваме вярата. Вярата отстои от преживяването и това ни изморява, обърква и не напредваме. Изискваме постоянно от другите да напредват, ние обаче не.

 

- Вяра, любов, смирение, молитва, пост, всички тези неща заедно трябва да се съединят, за да може чрез динамиката, която ще придобият, и най-вече чрез Божията благодат да обгърнат опитното преживяване. Виждате, действаме изолирано, докато постя, не обичам, докато вярвам, не прощавам, докато обичам, не вярвам, всичко това в даден момент трябва да си съдейства. Според един руски велик подвижник, всички тези добродетели са като скачени съдове. Ако отделиш един съд от другите, е логично там да спре всичко. Да го кажем и по различен начин. Всичко това са „братчета” – вярата, любовта, прошката, търпението. Представяш ли си братята да нямат връзка помежду си, да не си приличат, да не си сътрудничат, да не се срещат? Те трябва да имат пълна връзка помежду си, едното да крепи другото. Затова и отците – св. Йоан Лествичник говори за свещен съюз – между любовта и смирението; св. Григорий Богослов говори за две криле, как иначе ще полетиш с едно крило? Св. Никодим Светогорец говори за две гребла.

 

- Ако преживявахме вярата, нямаше да казваме вярвам в един Бог, а щях да преживявам тази тайна.

 

- Това е пътят и перспективата към преживяването. Разбира се, вярата е събитие, което бихме могли да определим като кардиограма – има колебания. Това обаче показва животът. Някога се губи, друг път нараства. Това е кардиограмата на душата, психограмата, една жива душа, която се бори. Мисля, че този, който изразява по-добре вярата в Христос, е бащата с болно дете в Евангелието, където Господ го пита: вярваш ли? И той Му отвръща – „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!” Сега вярвам, след една минута може да не вярвам. Да не забравяме св. ап. Петър, който слиза от лодката в морето, подухва по-силен вятър, Христос допуснал това, защото навярно егоизмът работел: „Ех, оставих другите зад мене в лодката!” Тръгнал, доближил Христос, подухнало малко вятър и започнал да потъва. Когато започнем да потъваме, защото вече не стъпваме върху вярата ни и под пътя ни на живота съществува бездна, тогава казваме, както казал св. ап. Петър: „Господи, помогни ми! Спаси ме, Христе мой!” И да бъдем сигурни, че в следващия момент ще почувстваме ръката на Христос.

 

- Така ще ни помогне. Когато виждаме един човек да се бори, той ни става по-мил.

 

- Естествено. Говорихме за Божията любов и търсейки вътре в себе си, ще констатираме и докоснем отпечатъците на любовта Му в нашия живот и когато констатираме това, тогава тази любов буквално ще ни „подлуди”.

 

Започва Страстната седмица, затова нека видим себе си и да срещнем Христос чрез Йосиф Ариматеец, чрез изоставянето Му от учениците Му, отричането на ап. Петър, предателството на Йуда, греха на блудницата. Ако видим събирателния образ на всички тези лица, които Църквата ни показва през Страстната седмица, ще осъзнаем, че всички те заедно съставят нашето собствено аз. Това са елементи от нашия живот. Нека ги видим и тогава ще кажем това, което казал великият подвижник папа Ефрем Катунакски в един диалог с благодатта и със собствената си душа. Това не е обикновено слово, а преживян опит. Той казва на Божията благодат:

 

„О, светлина, светлина предвечна, светлина, сладчайша моя светлина, просветли и мен, моя мрак, разбий, светлина моя, моето вкаменяване и помрачение. О, светлина, кога ще те видя отново?! Дойди, светлина, светлина на душата ми, нямам повече търпение!”

 

И сега се обръща към душата си:

 

„Душо моя, докога ще държиш очите си затворени? О, душо моя, колко те онеправдах, но дойди и ти при светлината, ако ще да си сляпа. Светлината ще ти отвори очите…”

 

 

Превод: Константин Константинов

 

 

 

Гневлив си, затова няма да видиш Христос

Април 5, 2018 in Беседи, Начална страница

Гневлив си, затова няма да видиш Христос…
Ето обидил си се на някой друг, разгневил си се. И какво, как се държиш?

 

 

Опитваш се да докажеш, че този на когото си се е ядосал, е лош, и затова си му се разгневил. Да, той е лош, това е ясно, но ти се гневиш не защото той е лош, а защото ти си гневлив. Това е всичко, и никъде не можеш да избягаш от това. И докато не победиш своя гняв, винаги ще се намира някой лош човек, на когото да се гневиш. А какво е това гняв? ГНЯВ – ТОВА Е СМЪРТЕН ГРЯХ. Защо той е смъртен? ЗАЩОТО ТОЙ ПОГУБВА ДУШАТА. И човек ходи на църква, чете Евангелието, слуша проповеди, целува икони – и продължава да се гневи, продължава да се обижда, продължава да не прощава и продължава да вярва, че той е прав.

 

 

Да, ти хиляди пъти си прав, моля, успокой се, ти във всичко си прав, НО СИ ГНЕВЛИВ, И ЗАТОВА НЯМА ДА ВИДИШ ХРИСТОС, нито в този живот, нито в бъдещия, дори и всеки ден да се причастяваш, да изпиеш три тона светена вода, дори да изядеш всичката просфора, която са изпекли днес във всички църкви, дори да посетиш всички манастири, дори да живееш на някое свято място, и целия да се заровиш там, нищо няма да излезе. Защо? Защото гневът – това е страст, а нито една страст не допуска Божията благодат в сърцето. Затова, докато човек не се освободи от страстите, благодатта Божия не може да се приближи към него. Следователно, такъв човек не може да се приближи до Христос, защото той сам прогонва Христос. „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат“. А Христос може да бъде познат само чрез Божията благодат. Когато Божията благодат дойде в сърцето, тя води човека към всяка правда и очиства от всяка сквернота.

 

Източник: https://vk.com/

ДА СЕ ДЪРЖИМ ЗА НИШКАТА НА ВЪТРЕШНАТА МОЛИТВА

Март 29, 2018 in Беседи, Начална страница

Отец Артемий е духовник на Московския Алексеевски ставропигиален девически манастир, опитен педагог, водещ на православни телевизионни и радиопредавания. Настоящият материал съдържа негови разсъждения и отговори на въпроси на вярващи от град Саратов, поставени на среща с отец Артемий, състояла се през месец февруари, тази година.

Навярно си спомняте образа на лернейската хидра от античната митология. Подобен на него в нашето народно творчество е образът на Змей Горянин – щом Иван-царевич отсече една от главите му, на нейно място веднага се появява нова. Това е персонифициран образ на вселенското зло. Несъмнено и митологичният, и приказният образи не са се появили на празно място и не могат да бъдат наречени просто измислица. Понякога този змей, повален в ада, се изобразява дори в храмовете, на западната стена. Върху пръстените на туловището може да се прочетат надписи, с названията на седемте убийствени страсти, свеждащи се до три основни – гордост, гняв и похот. Лекомислената и невнимателна християнска душа може да се окаже в плен на тези грехове, ако, забравяйки Христос, позволи на изгонения от сърцето враг да се върне обратно, заедно със седем още по-зли духове.

Някъде в съкровените тъмни кътчета на нашето сърце се крие горделивото самолюбие или „семето на тлението”, за което се споменава и в ежедневните вечерни молитви.

Това отровно семе, раждащо тление е нашето его, мнимата самодостатъчност; това е нашето „аз”, силещо се да изскочи на първо място в азбуката.* Наистина егоизмът е източник на всички беди и трагедии на човешката душа. Както свидетелства св. Макарий Велики, дори и при великите светци, някъде в дълбините на сърцето остава „опърничавост” – началото на самоутвърждаването. Затова те благодарили на Бога и за скърбите, и за болестите, знаейки добре, че със собствени усилия не можем да се избавим от злощастното „семе на тлението”.

Високото мнение за себе си, предателското чувство за собствена изключителност, фарисейството, противопоставящо ни на околните, високомерието на юношеската възраст (между впрочем нямащо никакво основание), обидчивостта, понякога патологическа – всички те са многообразни прояви на самолюбието.

Някои от нас вече дотам са се предали, че казват: „Аз имам лош характер”. Или: „Отче, по-внимателно с мен, не съм цвете за мирисане”. Т.е. човекът предварително се примирява с това, че има непоносим характер и, по такъв начин, престава да полага усилия.

Уви, срещат се такива хора, които не са в състояние да кажат: „Сгреших, не бях прав, простете ми”. На тях им е невероятно трудно да се погледнат отстрани, да проявят критично отношение към себе си. Това е симптом за болест, която е отишла твърде далеч. Достигналата до край гордост води до безумие.

По същество, мракът на гордостта е една от вечните мъки – „външната тъмнина”. Вечните мъки имат място в нашия живот още сега, с тази разлика, че намирайки се в потока на времето без да сме загубили свободата на покаянието, ние можем да изплуваме от този поток. Но гордостта ни ослепява – тъмно е като в рог, можем да видим само крайчеца на собствения ни нос. Ако не беше Господ и Неговата благодат, никой от нас не би имал шанса да се измъкне от този поток, за излезе на чист въздух и да види Божията светлина.

Приятели! Вие знаете, че смирението (прогонващо гордостта) няма нищо общо със слабохарактерността, с готовността да се отстъпва пред злото, със страхливостта. Смирението е отдаване на подобаваща чест и хвала на Твореца и едновременно изповядване на собствената слабост и немощ. Такава нагласа на християнската душа веднага се възпълва от енергията на Светия Дух, и това е естествено: „На смирените Бог дава благодат” (виж 1 Петр. 5:5). Смиреният човек винаги гледа на себе си отстрани, а това е основа на психическото здраве. По какво се отличава уравновесеният от неуравновесеният човек? В своите думи и постъпки неуравновесеният действа, имайки за критерий единствено себе си. Той възприема неадекватно окръжаващия го свят, не забелязва реакциите на ближните на своите действия. Уравновесеният е способен да оценява себе си отстрани и да коригира своята дейност.

Има още един признак на душевното здраве – самоиронията. Това е състояние, когато можеш да се посмееш на самия себе си. Ти си оставяш право на грешка. Смирението дава чувство за мярка и ни позволява да постигнем душевен мир. Смирението поставя човека в състояние на просител, който бидейки никой и не притежавайки нищо, знае, че може да получи от Бога всичко. Той възлага цялата си надежда на Създателя, труди се и сам, но очаква успеха свише; достига целта, но не приписва заслугата за това на себе си; той винаги благодари на Спасителя – и за неуспехите, обусловени от нашите несъвършенства, и за победите, които ни дарява Бог, възпълвайки по чуден начин нашите сили. Смирението възвръща на човешката личност хармонията, баланса на ума и сърцето и тази вътрешна пълнота, която хората наричат щастие.

– Как и с помощта на какво човек може да се изцели от вкамененото безчувствие, от омъртвяването на сърцето, което е настъпило в резултат на многогодишно пребъдване в тежки, смъртни грехове?

– В такъв случай, разбира се, е нужна генерална изповед. Трябва да се постараем да си припомним всичко, което ни е довело до ожесточаване на сърцето. Такава изповед може да доведе до поразителни промени у човека, понякога той буквално оживява пред очите ни. Но незабавно, за миг, душата да се превърне в нежно цвете, е невъзможно – за това е нужно време, понякога твърде дълго.

След пълната изповед е необходимо да се живее „чисто, честно, благородно”. Едновременно с това трябва с неотслабващо търпение и внимание да се държим за златната нишка на вътрешната молитва.

След светото кръщение нашият безсмъртен дух притежава способността винаги и навсякъде да помни, че има Бог, че Той ни вижда, чува и обича.

На призоваващата ни благодат душата на християнина е призвана да отговаря с кратка, но сърдечна, постоянна молитва.

След свети апостол Павел и св. Теофан Затворник учи своите читатели, че тайната молитва на нашия дух е като блещукащо в душата кандилце. Главното, заради което ние изучаваме Свещеното Писание, четем молитвеното правило, готвим се за Свето Причастие, приемаме Светите Тайни, е молитвата на ума и сърцето. Да намери тази златна нишка се дава на този, който без да се лени призовава Иисус Христос. Понякога молитвата е дори безмълвна – когато всички наши мисли и чувства просто са устремени към Христа.

И завършвайки отговора на Вашия въпрос, ще кажа: с търпение и труд, всичко се преодолява.

Ако ти, с дълбока вяра, предстоейки духовно пред Бога, Го призоваваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй мен, грешния” и при това пазиш сърцето си от лоши мисли и нечисти чувства, малко по малко душата ще се смекчи…

– Как да открием дълбоко егоистичното ни сърце пред Бога?

– До известно време всички ние чувстваме, че сърцето ни сякаш има двойно дъно. Преподобни Макарий Велики казва, че някои, чувствайки духовната светлина в душата си, поради своята неопитност мислят, че Божията благодат ги е просветила изцяло. Всъщност, в грешната душа има дълбини, които все още не са виждали Божията светлина. Макар сама по себе си душата да е проста, грехът я е направил многопластова и сложна. Как да се открият всички тези етажи? Отговорът е един: внимателна, покайна, неприбързана молитва, която извършваш пред Христовото лице, като болен пациент, готов да легне да операционната маса. „Господи, ти виждаш душата ми, ти виждаш греховните язви на моите страсти. Едничък Ти можеш да ме излекуваш и изцелиш. Поверявам себе си на Теб, като на Всемогъщ лекар – помилвай ме!

Молещият се човек е болен, който позволява на лекаря да отвори сърцето му до последните негови дълбини.

– Обяснете какво представлява тщеславието.

– Това е много просто. Тщеславието е суетна, празна слава, чужда, непринадлежаща нам. Тщеславният човек е крадец, който краде слава от Създателя. Славата принадлежи само на нашия Създател, а тщеславният откъсва късче от тази слава, за да я присвои.

Девизът на Христовите ученици е такъв: „Не нам, Господи, не нам, но на Своето име дай слава!”

Когато човек иска да присвои тази небесна слава, когато всячески се опитва да прослави своето име, той се потопява в греховната тиня, в блатото на тщеславието.

– Дайте съвет как да се избавим от безполезните мисли. Можем ли изобщо да управляваме мислите си?

– Има всякакви мисли: от човешката природа, от Бога, от лукавия. „Безполезните” мисли, т.е. тези, които са от лукавия се познават по тяхната натрапчивост, безполезност, несвоевременност. Често зад такива мисли се крие бяс и те са наситени с демонична енергия. Затова ние не можем да се избавим от тях със собствени сили. Но можем да кажем: „Това не е мое, Господи, не е и Твое – не го приемам!” – веднага след което е нужно да се обърнем към Създателя: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”.

И още едно наставление, което може да се срещне у светите отци: учи се да не обръщаш внимание на лошите мисли, сякаш вървиш по пътя с определена цел и се опитват да те отклонят, блъскат те, бутат те… Ако на всяка цена трябва да достигнеш целта, ти няма да обръщаш никакво внимание на пречките – каквото и да става ще вървиш напред, докато не постигнеш своето. Така трябва да се молим – с дълбоко внимание, с целеустременост, с осъзнаване на собствената ни немощ и с вяра в Божията помощ!


* На руски „аз” е „я”, т.е. последната буква от азбуката – бел. прев.

Без Църквата не можем да имаме Христос в сърцето си

Март 24, 2018 in Беседи, Свещеническа конференция

 

- Ние живеем в епоха, която се отдалечава от основните християнски ценности, и хората, влизащи в храма, не разбират евангелските истини. Как можем да им говорим за Бога и правилното изпълнение на евангелските заповеди?

 

- Разбира се, когато човек живее без Бога и не вярва в Него, живее в грях. Грехът – това е болест. И човекът, който греши, е с болна душа. Човек, когато е болен, страда. И всеки, който е роб на греха, изпитва болка и страдание. Затова Христос ни казва да дойдем при Него и Той ще ни утеши. Грехът не носи радост на човека, нито успокоение. Грехът изтощава човека. И все по-дълбоко го потапя в нещастно състояние. Когато той разбере колко е нещастен и далече от Бога, ще осъзнае, че трябва да се обърне към Него и да започне да Го търси.

 

Ние, като църковни хора, особено като пастири на Църквата, трябва да действаме като медсестри или като санитари, в болница, приемащи наранени хора. Трябва да ги обгрижваме, да ги разпределяме по отделенията, да ги настаняваме по леглата. И да повикаме Лекаря, за да ги излекува. Никой не се отчайва в лечебницата Църква. Това е болница, в която даже труповете могат да оживеят. Защото Жизнеподателят се явява като Лекар, и Той възкресява дори и мъртви.Така че у всички има надежда. Ето какво трябва да правим. Лекарят – Бог е всесилен, Той изцелява и оживотворява човека.

 

- Сега често може да се чуе такова мнение: “Не е важно вярва ли човек в Бога или не, главното е Бог да бъде в сърцето му, за да живее по съвест, а Бог, все едно ще го спаси. Какво ще кажете по този повод?

 

- Човек, който мисли, че може да има Христос в сърцето си без Църквата се намира в голямо заблуждение. Такъв прилича на болен, който мисли, че може да се излекува без лекар. За съжаление той по-скоро ще загине, ако не се обърне към лекар. Ако Църквата не беше нужна за нашето спасение, Христос не би я основал и дяволът не би я преследвал. За да бъде тя нашето спасение, Христос стана Човек, за да основе Църквата и да спаси човека.

 

- В неделното училище възникна такъв въпрос – един човек приведе цитат от Евангелието на Йоан: „Дяволът е човекоубиец поначало.“ Възразиха му – Господ е благ, Той е създал добрият ангел от самото начало, който е изпълнявал волята на Господа. Този, който цитираше Евангелието настояваше на своето – ето, тук е написано „поначало“. Какъв е правилния отговор на този въпрос?

 

- Този въпрос е логичен. Дете ли го зададе?

 

- Не, зададе го възрастен.

 

- Все едно, това е логичен въпрос. Какво е злото? Злото няма ипостас. Злото – това е отказ от доброто. Точно така, както и тъмнината е отсъствие на светлина. Бог не е сътворил никакво зло. Ние не сме виждали началото на Сътворението. Бог е направил всичко благо и добро. Но свободата за ангелите и хората дава възможност за отказ от доброто. Когато се откажеш от доброто, веднага се появява ипостасът на злото. Но Бог е създал всичко благо и добро, а човекът може да се откаже от това добро и да направи зло. И затова в този смисъл дяволът се явява като начало на злото – защото се е отказал от доброто. И той бил опустошен, Божията светлина е излязла от него, и на мястото на тази светлината е дошла тъмнината.

 

източник: Православие.ру


Как да се молим, за да ни чуе Бог?

Март 13, 2018 in Беседи, В търсене на вярата

 

 

– Владико, молитвата – това е общение с Бога. За християнина тя трябва да бъде необходима като дихание. Но ние знаем и от собствен опит, а и от опита на нашите читатели, които имат много въпроси по тази тема, че да се научиш да се молиш и да обичаш молитвата е много трудно. Дори светците казват: да се молиш, това е като да проливаш кръв; молитвата изисква труд до последния ден на човека… Защо е толкова трудно да се молим?

– Наистина молитвата е труд, за това са говорили много светци. А руският народ е създал една много точна поговорка: най-трудните неща на света са да се молиш и да се грижиш за старите си родители.

Но защо е трудно да се молим, макар че мнозина светии са имали навика на постоянната молитва? Трябва да си припомним какво представлява молитвата. Тя е предстоене пред Бога, разговор с Него, общение с Него. А какво е потребно в нашия обикновен живот, за да искаш постоянно да общуваш с някой човек?

– Да го обичаш …

– Съвсем вярно. Ето например, младоженецът и невестата – те искат непрекъснато да общуват един с друг, двадесет и четири часа в денонощието. Защото се обичат, имат влечение един към друг. Така е и с Бога: за да не бъде молитвата отегчително задължение, трябва да има стремеж към Бога. Чували сте как казват понякога: „изчетох си правилото”? Сякаш са копали яма… Разбира се, трудно е да се молиш постоянно, живеейки в света, но е възможно поне да се обръщаме към Бога често и с любов.

Спомням си моята младост, когато просто тичах към храма. Познавам и други мои връстници, от тези, които влязоха в Църквата още по съветско време. За нас това беше най-важното, което може да съществува на земята и засланяше абсолютно всичко: и учението, и работата, и семейните връзки. Ние буквално „утренеехме” в храма (както се казва в молитвата: „утренюет бо дух мой ко храму святому Твоему”), т.е. искаше ни се постоянно от най-ранно утро да бъдем в храма, да гледаме, да слушаме това, което се случва там. Аз помня това чувство, до ден днешен паметта за него е в сърцето ми.

Такова живо чувство към Бога трябва да има в човека, за да му се иска да се моли. Но, разбира се, не винаги го има. Човекът е крайно непостоянно същество и дори когато в живота си достигне до някакви върхове, след това следват периоди на охлаждане и падение. Но паметта за това, което е било, за предишните върхове, било то в отношенията с Бога или с хората, трябва да сгрява човешкото сърце, когато пикът на чувствата постепенно премине. Тогава вместо охлаждане ще има тихо горене и постепенно то ще се разгаря все по-силно. Има случаи, когато съпрузи, преживели заедно много десетилетия, в края на своя живот се обичат по-силно, по-дълбоко, отколкото в младостта.

Такива отношения човек може да има и с Бога. На някого този пример може да се стори не съвсем коректен, но той е разбираем. Не трябва да се забравя, че общението на човека с Бога е общение на две личности и то изисква човек постоянно да подхранва и подклажда своите чувства със спомена за тези моменти, когато Бог Сам се явява на човешкото сърце. Всеки човек, който ходи в храма – и в това съм дълбоко убеден – поне веднъж в живота си е видял Бога, почувствал е Неговата близост и още тук, на земята, е изпитал чувството, за което говори апостолът: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които го обичат” (1 Кор. 2:9). Споменът за това дава на човека сили, когато дойде охлаждането.

Когато една духовна дъщеря се оплаквала на свети Теофан Затворник от своята хладност и от това, че изобщо не може да се моли, макар че едва вчера се е радвала на всичко и е благодарила на Бога, той и отговорил така: погледнете през прозореца – вчера грееше слънце, а днес вали дъжд. Това не зависи от нас. Така е и в човешкото сърце – ту едно състояние, ту друго. Но трябва да се научим да претърпяваме периодите на охлаждане, униние, забравяне на Бога и да се връщаме отново при Него.

– Владико, искаме да Ви зададем един въпрос за молитвата, който измъчва много от вярващите в нашите храмове. „Намирам се в трудна житейска ситуация. Моля се, но тя не се разрешава, а става все по-лошо. Какво да правя, как да се моля, за да ме чуе Господ” – пита Сергей.

– Трябва да се молим неотстъпно. Но освен това трябва задължително да се опитваме да вникнем в ситуацията, да разберем, защо така се е получило. Понякога Господ иска от нас, самите ние да се променим в някакво отношение, да се потрудим и сами. Да кажем, ние молим Бог за нещо и Той ни поставя в такива обстоятелства, в които можем да изпълним Божията воля, като направим нещо със собствените си ръце. Господ много рядко действа директно в човешкия живот, с помощта на някакво явно чудо. Обикновено хората се поправят от хора.

Затова мисля, че Сергей и всички онези, които имат подобни въпроси, трябва преди всичко внимателно да разгледат тази трудна ситуация, както и да се посъветват с някой духовно опитен човек, за да разберат: къде е моята вина в случващото се? Какво мога да променя не в околните, а в самия мен? И ако ние променим нещо в себе си, и ситуацията след това започва да се променя.

– Още един въпрос за, така да се каже, действеността на молитвата: „Бих искал да си изясня някои важни за мен въпроси. Как е по-добре (по-ефективно) да се изпълнява молитвеното правило: мислено или на глас? Ако отговорът е на глас, то шепнешком или силно? Към каква интонация да се стремим: църковната или своята собствена? Игор”

– Не е правилно да се подхожда към молитвата от гледна точка на „ефективността”. Правилото трябва да се изпълнява така, че да бъде най-полезно за нас. Всички ние сме твърде различни: имаме различни навици, характери. На някой му е по-удобно да чете на ум, на друг – на глас. Важното е текстът на молитвите, които четем, да преминава през нашето сърце, през нашето съзнание. А темпото на молитвата, начинът на нейното произнасяне, зависят от това, как за човека е по-лесно да я възприема. Лично аз имам следния проблем: навремето съм чел много и затова чета много бързо. Например молитвеното правило (три канона и акатист) мога да прочета на ум за петнадесет минути, при това напълно съсредоточено. Затова, когато служа, винаги произнасям молитвите на глас, за да не бъде прекомерно бързо. При друг човек може да е точно обратното, на глас да срича и да му е по-удобно да чете на ум.

Що се отнася до интонацията, която Игор нарича църковна (това е четене на разпев, спокойно, без емоционални акценти) – аз мисля, че тя е за предпочитане, защото така човек по-лесно свиква и с четенето в храма и след това му е по-лесно да вниква в него. Такъв начин на четене в Църква е правилният, защото в думите на молитвата трябва да звучи самата молитва, а не нашите лични емоции. Но що се отнася до домашното правило – ще повторя – всичко е много индивидуално и няма голямо значение, стига молитвата да е разбираема за човека и да преминава през неговото сърце.

– Около десет години се моля и се обръщам със своите нужди към света Матрона. Молила съм, разбира се, за земни неща: здраве, омъжване, за да постъпи дъщеря ми на работа и т.н. Защото още преди да почине, св. Матрона казала: „Идвайте при мен и ми разказвайте като на жива за своите скърби”. Аз мисля, че думата „скърби” означава житейски трудности, проблеми, грижи, несполуки. Но в лекцията на професор А. И. Осипов се казва, че се молим неправилно, когато просим земни блага, а трябва да се молим, просейки помощ за избавяне от греховете. И когато се избавим от греховете, Господ, виждайки нашите нужди, Сам ще ни даде нужното. Сега съм изпълнена със съмнение: и на Матронушка вярвам, и на проф. Осипов вярвам. Обяснете ми как е правилно да се моля? Трябва ли да изповядам това, че съм се молила за земни блага? Ангелина

– Не трябва да се каете за това. Професор Осипов говори за възвишени неща. Но засега ние живеем в този свят и затова ни безпокоят и житейските проблеми, за които Вие пишете. Винаги в такива случаи си спомням епизод от жизнеописанието на преп. Амвросий Оптински. Веднъж при него дошла селянка от съседно село и се оплакала, че й мрат пуйките. Старецът я изслушал, отнесъл се към нея със съчувствие, обяснил й какво и как да направи. Жената си отишла утешена. Правилно ли е било това отношение? Всеки от нас има някакви нужди и скърби и мисля, че е нормално, да се обръща с тях към Бога.

Друг въпрос е – тук съм съгласен с проф. Осипов и самият аз често говоря за това, – че нашите отношения с Бога в никакъв случай не бива да се ограничават само с това „дай, дай, дай…”. Ако ние сме християни, трябва да мислим и за по-дълбоки неща и сами да се стараем да принесем нещо на Бога. „Сине, дай ми сърцето си” – казва Господ. Той очаква от нас нашето сърце и мисля, че това е по-важно от всичко.

Затова, въпреки привидно противоречивите позиции, които се привеждат в писмото, прави са и двете страни. Можем да молим Бога за земни блага – в това няма нищо престъпно или лошо. Но не бива да се ограничаваме само с това, защото нашият земен живот е подготовка за вечността. Най-важното е спасението на душата ни. Именно това трябва да молим от Бога и сами да правим всичко, което зависи от нас.

– Още един въпрос от тези, които често могат да се чуят: „Казват, че за да разберем Божията воля, трябва да се помолим. Но как е правилно да се помолим и как да разберем, че отговорът действително е от Бога?”

– Има такова правило: да следваме тези обстоятелства, в които Бог ни поставя. Особено ако човек се помоли от сърце и попроси Бога за помощ. И изобщо във всички жизнени обстоятелства трябва да се ръководим от Евангелието и тогава ще изпълним Божията воля, защото в Евангелието Божията воля за нас е ясно определена.

– Следващите няколко въпроса, Владико, отново са за охлаждането в молитвата. Това е много разпространен недъг… „Ако сърцето от много време не се отзовава на молитвата, трябва ли да се смиря и да приема това? Например, в храма се молят, аз искам също да се моля, но не мога, а после молитвите дори започват да ме дразнят: Как може толкова пъти едно и също?…” Ирина

– Не, не трябва да се примиряваме с това, а трябва, както казва св. Теофан Затворник, когото аз току-що цитирах, някак да изчакаме това състояние да отмине. В древния патерик има един интересен случай. Един новоначален монах пита по-опитен: какво да прави, ако няма желание за молитва, а точно обратното – обхванало го е униние? Старецът го съветва: стани, насилвай себе си, опитвай се да съгрееш сърцето си. Монахът се оплаква, че не се получава. Тогава, казва старецът, вземи мантията си, загърни се в нея и спи.

Този съвет, макар да изглежда шеговит, всъщност е много мъдър. Защото понякога се случва, че човек просто трябва да дойде на себе си, да спре за малко. Но в никакъв случай не бива да се съгласяваме с такова състояние, а като си отдъхнем, постепенно да се върнем към молитвата. И тук, както вече казах, много важно значение има споменът за периодите, когато човекът се е молил и е бил чут от Бога, когато е усещал единението с Него, Неговата близост.

– Вече много години чета вечерните и сутрешните молитви, но ставам, за да изпълня правилото си, с голямо усилие. Иска ми се да правя каквото и да било – само да не се моля… Как да променя отношението си към молитвата, как да я обикна? Татяна

– Понякога се случва човек просто да се е осуетил, т.е. обикновените ежедневни грижи и задължения да са заели прекалено голямо място в живота му. Но е останал такъв рудимент: трябва да прочете молитвите сутрин и вечер. Естествено, когато го няма живото отношение към Бога, след известно време този рудимент започва да ни дразни: защо, питаме се, да губим време за да повтаряме едни и същи думи, когато сърцето мълчи? Отново е необходимо да спрем и да се вгледаме в себе си. Причината винаги е в самия човек.

Случва се още човек да престане да се моли, да пости, да ходи на Църква, когато начинът му на живот се отдалечи от християнския. Какви сме ние? Сгрешили сме в едно, второ, трето – но нали ни е тежко, и времената са такива, всички живеят така… Всички знаем този набор от самооправдания. И постепенно, когато се натрупат някакви недостатъци, грехове, може би дори и пороци, става невъзможно да се молим. Опитите да се молим могат да предизвикат само съпротива.

Причината може да бъде каква ли не. Затова Татяна и всички, които се намират в подобно състояние, трябва да се замислят, да проанализират живота си и да внесат корекции. Тогава човек отново ще може да се моли с внимание.

– Владико, споменахте за опита на непрестанната молитва. Но тези дела, грижи, за които пише нашата читателка, нали не на всички пречат да се молят, според думите на преподобни Серафим Саровски, който казвал, че работата не е пречка за молитвата?

– Непрестанната молитва все пак е дело на монасите, а дори и при тях в днешно време не винаги се среща. В света не е нужно да се стремим към това, но да се молим често е и възможно, и нужно. Има непрестанна молитва, а има и нейната противоположност – непрестанна суета… Ето тази непрестанна суета трябва да преодолеем. Освен това, молитвата е памет за Бога. И е добре да придобием такъв навик: аз вървя, разговарям, правя нещо – и през цялото време помня, че има Бог, че Той е над всички мои дела. А обикновено ние живеем така, сякаш него Го няма и рядко си спомняме за Него. За Бога трябва да помним винаги.

– „Посъветвайте ме, моля, как да постъпвам, когато по време на молитва в главата ми напира какво ли не, само не и самата молитва… Срещнах две коренно противоположни мнения: да престанем да се молим, тъй като Бог не чува такава молитва – или да принуждаваме себе си, да се молим на сила. Инна”

– В никакъв случай не бива да изоставяме молитвата, трябва да се принуждаваме и да се молим. За да върнем вниманието си към молитвата, може от време на време да правим такова упражнение: когато четете правилото и изведнъж установите, че вниманието е „отлетяло”, трябва да се върнете назад и продължите вече с внимание. Това не е лесно и не е нужно да го правим постоянно, но трябва да опитваме, за да изградим в себе си навик за внимателно четене.

Св. Теофан Затворник има забележителен отговор на подобен въпрос. Една негова духовна дъщеря го попитала: „Понякога разбирам, че просто съм стояла на молитва и нищо в сърцето ми не е трепнало. Какво да правя?” Той отговорил: „Тогава застанете пред иконите, прекръстете се, въздъхнете и кажете: Господи, днес не можах да Ти принеса моето сърце, приеми от мен поне нозете ми.” В своите писма той говори много за това, че трябва да се учим да бъдем събрани, внимателни. Например: лежиш на дивана, спомни си, че това е неправилно и седни, както подобава, изправи се. Такива сякаш дребни неща помагат на човека да се удържа в определени рамки, защото когато излизаме извън тях ние се разпадаме, губим своята събраност. А без това много неща са невъзможни – не само да се молиш на Бога, но – например – да учиш. Голяма част от това, което говорим за молитвата, може да бъде казано и на един студент, който не умее да учи, защото там проблемът е същия – липсва внимание. Много неща в живота на човека ще се променят, много неща той ще започне да върши по-лесно и ще постигне по-големи успехи, ако се настрои за правилна, внимателна молитва.

Препоръчвам на авторите на тези въпроси и на всички наши читатели непременно да прочетат книгата на св. Теофан Затворник „Що е духовен живот и как да се настроим за него”. В нея има отговори на подобни въпроси под формата на писма. А на тези, които обичат да четат и не се страхуват от дебелите книги, бих препоръчал събраните писма на св. Теофан, които съдържат изключително дълбоки, ценни и напълно съвременни материали. В тях светителят отговаря на въпроси на свои духовни чеда, които не се отличават много от тези, които се задават днес. На времето тези книги помогнаха много и на самия мен.

 

Източник:   http://www.eparhia-saratov.ru

Божиите изпитания са благословение за вярващите хора

Март 8, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

- Тъй като всичко е по Промисъл Божий, как бихте обяснили, че ние, както и гърците, сме били толкова дълго време под чуждо робство?

- В посланието на св. ап. Петър има следните думи: „Божият съд започва от дома на Бога. Ако праведникът едва се спасява, какво ще бъде с грешника?“. Какво означава това, че Божият съд започва от Божия дом? Онези, които са Божии, Бог ги изпитва повече от онези, които не са. Св. ап. Павел ни казва, че Бог ни изпитва повече, за да не погинем със суетния свят. И така, св. ап. Петър казва, че Божият съд започва от дома на Бога, защото на първо място е домът на самия Христос, в Когото обитава цялата пълнота на божеството. И при все това, Бог Отец не Го пощади, а заради нас и нашето спасение Го предаде на смърт. И тъй като смъртта на Христос е била невинна, несправедлива, тя става причина за осъждане на нашата справедлива смърт. И този Божи съд се повтаря във всички православни народи. Той може да дойде по различни начини – или като някаква наказваща сила отвън, от някакви врагове, или от вътрешна такава, от нашите едноплеменни, както например е станало във времето на комунизма. Когато Бог ни изпитва, или – наказва (а думата наказва – педеви, на гръцки означава и възпитавам, педагогика). И така Бог, Който ни възпитава (наказва), чрез трудностите, Той има и силата да ни въведе във вечността.

И така, Божиите хора получават благословение, когато намират силата да удържат това Божие изпитание. Да вземем светите апостоли – с изключение на ап. Йоан Богослов, нито един няма естествена, обикновена смърт. Най-светите апостоли Бог ги предава на особено мъченическа смърт. Бог допуска това – тяхната несправедлива смърт да стане за осъждане на справедливата, недуховна смърт, на която всички подлежим. Защото със своята смърт Христос спасява целия човешки род от смъртта. И защото Той е бил безгрешен, доброволно приема да умре на кръста вместо нас. По този начин несправедливата Му смърт става осъждане на нашата справедлива смърт. И така спасява всички нас от смъртта на греха. И през това осъждане минават всички Божии светии.

Христос казва на своите ученици: „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих смъртта“. И така, за нас е важно да следваме само Христос. Ако правим така, тогава Бог ще сподели своята победа с нас, ще участваме в Неговата вечна победа.

- От св. Силуан знаем за откровението на Христос – „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. В същото време знаем и за плача му за изгубения Рай. Тези две неща са се случили в различни моменти на духовното му израстване. Можете ли частично да обясните този път и как може да бъде представен изгубеният Рай за съвременния човек?

- Когато говорим за изгубения Рай, това означава лишаването от благодатта, нейното изгубване. Ако четем службата за Петдесетница, ще видим че Рай и благодат е нещо тъждествено. Бог излива благодат върху всяка твар. Божията благодат е мостът, който съединява тварното с нетварния Бог. За нас Раят е Христос и връзката, която имаме с Него. Ако в този живот имаме силна, чиста връзка с Бога, то това е Раят, който започва от този и продължава във вечния живот. Ето защо за нас е важно да придобиваме благодатта, която ще ни съедини с Христос. Нужна ни е благодатта, която ще прави връзката ни с Христос все по-силна. И така, изгубеният Рай, това е нашето откъсване от Христа, изгубване на връзката ни с Него.

Откъс от беседата с арх. Захариас Захару – Седмица на православаната книга - Варна, 2017 г.

Най-добрият амвон е нашият живот

Март 6, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

- Отче, как днес да не се страхуваме от това, което става в света, да не ни преследва и да не го гледаме като призрак, да не виждаме врагове навсякъде? Как християнинът да преодолее тази опасност?

 

- Навлизаме във Великия пост и не бива да мислим, че след като стигнем до Лазарова събора, излезем от този океан, влезем в открито море на светата и Велика Седмица и вечерта на Възкресението участваме в св. Литургия, причастим се и хапнем на празничната трапеза, значи Великият Пост е останал в миналото. Мисля, че ако реално вървим по духовния път, това винаги трябва да оставя нещо в нас. Ако не остане нещо в нас, т.е. благодат, радост, надежда, по-скоро не сме вървели правилно.


Второ, защо да гледаме света (хората) в царството на дявола? Коя е причината? Човекът е една работилница, така е създаден от Бога – не че злото не съществува, но дори него може да постави в тази работилница, да го обработи и да го превърне в добро, където мракът да става светлина. Въпросът не е, че навсякъде съществуват опасности, че всички искат да ни подложат крак по пътя на спасението ни. Всичко това се случва, но смятам, че губим ориентацията, когато не виждаме, че най-големият ни враг е собственото ни аз. Виждаме хиляди врагове, прехвърляме отговорността за състоянието върху хиляди хора и не осъзнаваме, че първият и най-отговорен съм аз. Ако не разбера това и не го опазя в моя духовен път, мисля, че съм се провалил.


Ще ви кажа много пост пример от живота на една съвременна светица – преп. София Клисурска, с понтийски произход. Прокудена от нейното родно място, губи своя съпруг и дете, пътува с кораб към Гърция, към отечеството, корабът е в опасност, преподобната общува със Света Богородица в онзи момент, която й казва:


- Знаеш ли, грешни сте, затова сега сте в опасност и може да погинете.


И преподобната казва:


- Не хората, Пресвета Богородице, аз съм (грешна)! Да скоча ли в морето да се спасят хората? Аз съм грешна, не хората!


Смятам, че ако стигна до този момент, ако осъзная това и така гледам моята отговорност – която не ме води до отчаяние, а до надежда, която се ражда от утробата на покаянието – тогава реално стоя в един космодрум, готов да полетя към нещо духовно, към духовната атмосфера.


- Следователно не другите, а нашето аз трябва да ни плаши.

 

- Има хора около нас, които ни мразят. Знаете ли кога побеждават? Когато ги намразим. Следователно тук е нашата отговорност. Светците поставяли себе си там, където имало отговорност. Аз съм виновен. Сещам се за една велика личност – св. Николай Велимирович, който има поразителна молитва към Христос. Нека видим молитвите на светците към Христос, защото това не са прости думи, а движения на сърцата им. И какво Му казва? „За всички зли думи, за всички зли мисли, (аз съм отговорен)”, защото светецът вижда неговата отговорност за злото, което доминира, а не отговорността на другия. Ако всеки от нас виждаше това, нещата щяха да бъдат много по-различни. Ние винаги гледаме чуждата отговорност. Сега навлизаме във Великия пост, говорим за пости, естествено постът може да укрепи всяка добродетел и да поддържа любовта.

- С помощта на поста човек може ли да поеме своята отговорност?

- Трябва да видим поста в неговата дълбочина, защото ние сме повърхностни хора, но не можеш да ловиш риба на повърхността. От една страна повърхността има красота, но райската красота на морето и неговото богатство е на дъното. Това, че не ям месо, е повърхност, то е необходимо, но трябва да ме доведе до една дълбочина. Това малко външно въздържание на повърхността трябва да ме доведе преди всичко до моя ум, до моя помисъл. Помисълът е един динамичен елемент на битието, който определя много неща. Помисълът е предвъзвестител на делото и словото. Ако го оставиш, ще го кажеш и ще го осъществиш.


- Предвъзвестител на делото и словото?

- Да. Така го виждам и разглеждам. Ако постът не премине в ума, ако не повлияе душата, ще останем на повърхността. Смятам, че постът означава да пресека малко тази духовна окаяност, означава да разбера другия, да поискам да се преместя от това непреклонно и неподвижно място на егоизма и да доближа другия, за да видя нещата и от неговото място. Постът означава да отсека осъждането, клеветенето, да видя злото, което господства в мен, а не това, което господства около мен, постът означава да не гледам другия и автоматично върху екрана на душата ми да „набирам” неговите отрицателни страни, защото има и положителни. Защо винаги започвам от отрицателните? Защо правя това? Постът има страшна дълбочина и ширина и хората, които са я осъзнали, са блажени. Постът означава да пресека всяка неправда, постът е сприятеляване с врага, култивирането на любовта, настояването върху търпението. Постът означава да дам на другия време, наистина постът е стълбица, където, ако я осъзнаеш, се изкачваш, защото за съжаление ние сме толкова плитки, че вместо да се изкачваме, слизаме. Оставаме в много повърхностни елементи, способни сме да отнесем един бонбон в химическата лаборатория, за да видим дали в нея има нещо, защото тъмните сили може да са сложили нещо вътре, за да наруша поста, а не виждам ближния, който страда и проси малко от моето време, проси малко разбиране. Всичко това не го виждам и си мисля, че постя. Постът не са само въпросите, свързани с хранителния режим и въпросите, свързани с моето изкривяване духовно, защото, ако потърсим в себе си, в ума и сърцето, ще видим малки и големи изкривявания, които егоизмът ни ги представя като наши най-велики добродетели.


- Отче, защо хората днес поставят под съмнение поста повече от всяка друга епоха? Тоест ако чуем, че някой пости, дори и хора от Църквата го нападат?

- Защото много просто, остават в тази повърхност, смятат, че постът не води никъде другаде. Не гледат дълбочината, до която постът води. Мнозина казват – „това го казват поповете! Никаква полза няма от това дали постиш или не! Къде го казва Христос?” Ако човек изследва, не просто да чете, а изследва и поглъща словото Божие, ще види, че Господ не само пости, но и говори за поста и заклеймява формалния пост, т.е. поста без дълбочина и същност, повърхностния пост. Не постът, който човекът принася като една малка жертва пред Бога, който е и като капка пред океана на Божията любов, а онзи пост, който спазва за пред хората. Първият пост има за цел Божията милост, а вторият – похвалата. По това разбираш дали има същност или не.

 

- Именно. Живеем в една епоха, в която децата ни ходят на училище, общуват с други приятели, които в петък вечер ги викат да излязат или сега през постите и това е един въпрос, който се поставя от много отдавна – как да постъпят? Сестра Магдалена от манастира в Есекс казва на родителите и на децата, „Защо приемате толкова лесно, че един съученик индуист може да пости и го разбирате, а се срамувате, като християни, да кажете, че постите?”. Защо се срамуваме като християни да признаем, ако ни попитат, че постим, докато нямаме никакъв проблем с индуста – или вегетарианеца – да пости?

- Защото много просто, вярата ни се задоволява и се движи в едно просто религиозно чувство и постът, молитвата и вярата ни не са живи. Както и защото много пъти ние, за които се предполага, че постим, толкова много изопачаваме поста, че за съжаление хората извън Църквата гледат на него като на нещо лошо.

- Какво имате предвид под „изопачаваме”?

- Имам предвид, че намерихме начин с поста да рекламираме нашата мнима добродетел – докато хората ни виждат да постим, в същото време да нямаме любов и прошка. Виждат, че се задоволяваме във външната страна и въобще не се грижим за други същностни елементи и аспекти на живота ни. Аз постя, но поддържам и култивирам с моето слово и дух враждебност към теб. Хората виждат това, виждат, че спираме до постим и губим други неща, много важни, и накрая постът за нас е една семпла боя върху платното на духовността, докато отсъстват всички други бои. С други думи нямаме завършен образ. Детето вижда у дома да му крещят ако е яло нещо блажно, и в същото време вижда същите родители да не отстъпват, да не се уважават. Така е сигурно, че окарикатурявам поста в очите на детето. Ако истински живеех поста, в неговата дълбочина и ширина, е сигурно, че това щеше да ентусиазира детето и естествено ако уважавам свободата му. Христос пита св. ап. Петър: обичаш ли Ме? Обичам Те. Паси Моите овци. Тоест Христос казва и на всеки от нас – когато Той говори на някого, говори на всички нас – „от момента, в който Ме обичаш, ако искаш да изразиш любовта си към Мене, възлюби хората”. Пастирът е този, който се грижи за овците, т.е. за хората, които имаш около себе си, трябва да се грижиш за тях, да ги закриляш, да ги обикнеш, да ги утешиш, да ги стоплиш. И ние, вместо пастири, ставаме ловци, да не би случайно нещо да се задвижи в ритъм, по-различен от нашия, веднага го вземаме на прицел и го убиваме. Смятам, че това е един друг елемент. След това идва и нашата крайност. Кръстът, който Църквата ни дава, е лек, изпълва човека с радост, дава му перспективата на Възкресението и надежда, изпълва човека със светлина и особено младите хора, повярвайте ми, те „умират” за кръста. Но ние с нашия егоизъм какво правим? Правим кръстове в името на Бога, но без Бога, които не водят до Бога.


Имаме много добри деца, които събличат лицемерието, което навярно ние имахме, култивирахме и култивираме. Искат да живеят една автентична връзка с Бога, не искат нещо посредствено: „е, да вярваме и в Бога между другото!” Не искат нещо подобно. Затова в живота се борят за тази автентичност и искреност. От друга страна, детето не може внезапно да заживее това, което аз живея от моите детски години. Другият не може да стане мое вярно копие, нужна е много голяма разсъдителност, финност, говорим за детски души или изстрадали души на деца в пубертет. Знаете ли как виждам душите на децата? Сякаш носят трънен венец, а ние ги ритаме и тръните се забиват още повече. Вместо да облекчаваме болката, я предизвикваме. Нека оставим малко нашата крайност, да видим нежността на Църквата и разсъдителността на отците ни. Това не е нещо ново, отците говорят за него.

- Чели сме изкючително много текстове за подвижници, които са пазили много суров пост от детските си години, например стареца Йосиф Исихаст, чуваме за стареца Ефрем от Аризона, негово духовно чедо, през колко много трудности са минали. И по радиото сме чели откъси от книгите, посветени на техния живот. Но се боя да не би в даден момент да объркахме слушателите ни, и оттук младите, които живеят в обществото, а не в постниците на Света Гора, и ги зовем да пазят пост без олио, в момента, в който техните съученици до него ядат сандвич с месо – и е Велик пост – защото не знаят, (че е пост). И само едно дете от 30 деца в клас пости, защото другите дори не знаят какво означава пост, какво означава св. Четиридесетница. Вашето мнение.


- Добре е да говорим за подвизите на отците, не е лошо, но винаги подчертавайки, че примерно старецът Йосиф Исихаст е правил това, но аз не съм старецът Йосиф Исихаст – и за да го прави, е сигурно, че е имал вътрешно известие от Божията благодат и Божията благодат го е укрепила. Аз не съм преп. Серафим Саровски, който хиляда дни и нощи се е молил върху един камък. Аз гледам това, което човек може да прави, когато животът му се свърже с Божията благодат, и се опитвам да правя това, което е по моята мяра. Св. Юстин Попович казва нещо много важно – подвизите на светците са дивни за удивление, но не и за подражание. Той имал духовната основа, Божията благодат и за да стигне дотам, извървял един път.


Нека да не ни ужасява пубертетът. Вижте, нима е възможно да ни ужасява пролетта? Представете си, това е една малка революция, един много хубав бунт, който Бог е вложил в човека, в подходящ етап от неговата възраст. Виждате полето през зимата, тихо е, нищо не се вижда, нищо не се движи, листата на дървета са окапали и т.н. В онзи момент помисли само какво става под земята, под нея ври и кипи, семената се движат, въставане, не е шега работа. Това въставане в даден момент се показва на повърхността и резултатът е пролетта. Пубертетът е една такова въставане. Ние смятаме, че детето винаги ще е дете. Но детето трябва да разцъфти, да даде плод. Ако не контролираме височината на клоните на живота му или не го стигаме, това не означава нещо. Нека се удивим на всичко, което Бог е вложил в нас; това не са неестествени и толкова трагични неща.

- Ние нямаме търпение и се плашим.

- И ставаме агресивни без причина. Това е така, защото не разбираме или по-скоро забравяме нашето собствено въставане. Децата са една възможност – стават пътища, за да отидем малко в миналото, за да намерим някои неща, които се нуждаят от особен подход, поправяне или покаяние. Нека не превръщаме всичко в трагедия, не е толкова страшно. Нещата стават страшни, защото „пускаме от ръка” Божията благодат и тогава чувстваме страшна несигурност.


Сещам се за един случай от живота на свети Силуан: „Тяхното семейство било голямо: баща, майка, петима братя и две дъщери. Всички живеели заедно и в сговор. Големите братя работели с бащата. Веднъж, по жетва, Семьон (мирското име на свети Силуан) трябвало да приготви и занесе обяда на полето. Било петък. Той забравил, сварил свинско и всички яли. Минала половин година, било вече зима, когато на един празник бащата казал на Семьон с мека усмивка: – Синко, помниш ли как ме нахрани на полето със свинско? А беше петък; знаеш ли, тогава го ядох като мърша. – Че защо не ми каза тогава? – Не исках, синко, да те смутя.” Баща му автоматично направил „интервенция” в неговата душа, не с меча на безразсъдността, „ние сме добрите, а вие младите сте излишни!”, а с хирургическия скалпел на разсъдителността. Това е ценното.

- Сещам се за другия сценарий – на Великия инквизитор. Как би реагирал един църковен човек, който пости, и детето му направи нещо подобно? Колко различно би посрещнал тази постъпка, с високо вдигнат пръст. Как ще убедиш едно дете с високо вдигнат пръст?

- В старите гръцки филми винаги прокурорът вдига пръст. На Света Гора един старец ми каза – когато изповядваш малки деца, ще седиш на столче, няма да стоиш над тях, никога няма да ставаш да ги гледаш отгоре, а ще си до тях, да те гледат на тяхната височина и ще се опитваш да се поставяш на тяхно място, да ги разбираш и няма да смяташ за безумно нищо от това, което ти казват. Защото това, което ти сметнеш за безумно, навярно е коренът на една страст, която може да изтерзае детето за цял живот. Нека проявяваме разбиране. Мисля, че това е част от поста, да се опитваме да разберем другия и това разбиране ще доведе тази връзка, дълбока любов и абсолютна свобода.

- Това ще стане постепенно.

- Естествено. Всичко, което става магически и бързо, няма основа, няма същност и затова бързо ще рухне. Всичко, което става с търпение, с молитва, с много разсъдителност и много любов, то ще пребъдва.


- Родители ни питат – как децата трябва да изповядват Христос? Един много опасен въпрос.


- С начина на техния живот.

- Самите деца?


- Самите деца. Нека не се опитваме да правим малкото дете или юноша (насила изповедници). Юношата има за своя черта ентусиазма, който обаче бързо угасва, бързо изчезва и имаме много примери. Едно малко дете има незрялост и тя не е добър съветник. Оттук мисля, че чрез нашия начин на живот трябва да „прелеем” в него зряла вяра, която първо ще се прояви в начина му на живот и когато се изрази с думи, няма лесно да се поставя под съмнение. Виждаш – едно дете може да ти каже нещо и да те „закове” на място. Децата казват истини. Но когато детето няма зрялост и е под въздействието на ентусиазма, т.е. има ревност не по разум, тогава неговите думи, които в друг случай биха повлияли на другите, могат да ги провокират и да го осмеят. Живеем това всекидневно и тук трябва да видим нашата отговорност. Не как другите ще го приемат, а как ние ще го дадем. Не всички сме проповедници, нека преживеем първо някои неща (т.е. да имаме духовен опит) и вярвам, че след това начинът на нашия живот ще започне да говори.

- Боя се да не би да товарим децата ни с непоносими товари, когато им казваме да изповядат някои неща – това, че постят, в място, където никой нищо не разбира, т.е. да поучаваме детето да заявява като мъчениците, че пости – това не са ли малко опасни неща за неговия душевния свят?


- Естествено, защото това, което ще срещне, е осмиване и като резултат вече няма да иска да изрази вярата си. Едно дете трябва да осъзнае какво е постът и да живее това събитие. Това ще стане с бавни стъпки, за да може да го изрази зряло и в една конкретна среда. В противен случай е сигурно, че ще бъде осмяно – но и това може да му помогне да узрее духовно. Мисля, че всекидневно живеем и чуваме тези неща. Нека бъдем внимателни – децата носят техния кръст. Да не се лъжем, натискът е и вътрешен и външен. Вътрешния натиск и външният са симплигадите (в древногръцката митология двойка скали в Босфора, които често се блъскали една в друга и между тях никой не можел да мине), които ги смазват всекидневно. Да не ги товарим допълнително с непоносими товари.


- Ние като големи (църковни) хора сякаш сме глас, викащ в пустиня – в една среда, която е изцяло извън Църквата. Ще кажем нещо за поста, но кой ще извлече някаква полза в онзи момент? Кой ни пита?

- Това ми напомня за телевизионните предавания, в които някакви проповедници крещят за Рая, докато не осъзнават, че другите първо не знаят какво е Раят, и, второ, Раят не ги интересува. Първото нещо, което създаваме в детето, е жаждата за нещо духовно. Когато другият няма нагласа, няма жажда. . . св. Фотиния Самарянката отива при кладенеца, но има жажда и сяда и слуша Христос. Много хора биха отишли при кладенеца, но не биха останали до Христос. Не сме осъзнали това. Да не смятаме, че всички слушат и живеят нещата, които ние сме чули и живели. Да проявим малко разсъдителност. Мисля, че най-добрият амвон и най-големият проповедник е начинът на живота ни.


Всички искаме да правим нещо духовно, имаме нагласата, опитваме се, имаме желанието да дадем и на децата и на другите, но не осъзнаваме, че другият не е в състояние да го приеме, защото нямаме силите да му го предадем. Харесват ми писмата на светците, защото не са ги писали, за да придобият публичност, а в тях е запечатана тяхната борба, нрав, характер. Св. Амфилохий Иконийски пише на св. Василий Велики: „не мога да понеса тежестта на Свещенството, тази отговорност”. Св. Василий му отговаря: „защо, защо се разочароваш?” „Виж, в епархията ми има 100 сираци и аз мога да нахраня 20; има 50 бедни семейства и аз мога да помогна на две; има толкова еретици, а аз само един успях да обърна към православната вяра. Чувствам разочарование, ще погина, ще отида в ада, ще отговарям пред Бога!” И св. Василий Велики с динамизма, който черпел от вярата си, му отговорил: „отче Амфилохие, защо се разочароваш? Виж, колко сирачета можеш да храниш? 20? Добре, нахрани тези, които можеш. Колко са останалите, 80? Добре. Ти ще нахраниш тези, които можеш, и Христос ще види разположението в сърцето ти за останалите 80 и Той ще ги храни заради тебе.”
Нека не пренебрегваме Христос, да не разчитаме само на нашите възможности, защото там именно ще почувстваме разочарование, ще се отчаем. И тъй, аз имам желание да кажа нещо на другия, Христос го вижда, моля се, знае, че имам разположение. Нека го кажа на Христос и е сигурно, че Той, виждайки моята агония и желание, ще го предаде на другия по подходящ начин, по много благ и вежлив начин, по начина, по който Христос знае да говори в душите на хората.


- Да се върнем към това, с което започнахте, че по този начин поемаме отговорност за нашия брат.

- Именно, ако наред с поста поемем нашата отговорност, мисля, че след като чувстваме и живеем това, което се нарича кръст, ще почувстваме и това, което се нарича възкресение. Няма да запалим само свещта в пасхалната нощ на Възкресението, когато наистина струи светлина в целия свят, а мисля, че ще се „запали” и нашето сърце.


Превод: Константин Константинов

 

 

 

Какво е това смирение и как се ражда то?

Февруари 28, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Брат: Разбрах отлично, отче, колко вреден е грехът на гордостта. Затова ви питам, кажете ми, как можем да се избавим от големите опасности на греха на гордостта?

Старецът: Брате Йоане, най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта – това е смирението!

Б: Но какво е това смирение, отче?

С: Този път, брате Йоане, вие ми зададохте много труден въпрос.

Б: Но защо е толкова труден този въпрос, отче?

С: Затова, брате Йоане, защото тази велика добродетел не може да я обясни никой, освен някой блажен човек, който много е преуспял, вървящ по своя път след Господа, и на дело е достигнал до върха на всички добродетели. Затова най-великото благо – това е смирението – тайнствена сила, която Бог дава на човека като венец за всички добродетели, тоест дава се само на съвършените! Но аз грешния и слабия, още не съм се приближил до нито една от тези всичките, как да говоря за това и как да ти обясня какво е това смирение, с което Бог удостоява само съвършените?

Б: Отче, щом вие казвате, че от вашият опит не можете да ми кажете, какво е това смирение, то ви моля, кажете ми поне, какво знаете за него от светите отци и от Свещеното Писание.

С: Ако братството поставя въпроса така, тогава мога да кажа, че знам за смирението на светите отци, и от което са внушили на мене грешния, някакво дръзновение – да разкажа малко за дивните и най-велики добродетели на смирението. Слушайте, брате Йоане, няколко свидетелства на светите отци за блаженото смирение.

Свети Исак Сирин нарича смирението – Божествена риза, защото Словото се е въплътило, облякло се е в него. Същото казва за смирението и божествения отец Ефрем Сирин: „Смирението е Божия дреха“.

Свети Йоан Лествичник нарича смирението съкровище, съхраняващо се в тленни съдове, и казва че, никоя дума не може напълно да обясни свойството на това духовно съкровище. Светият отец говори, че смирението това е безименна благодат на душата и само познаващите я от собствен опит, тоест от живеенето, само те я познават; това е духовно учение на Господа, което достойно преминава в клетките на душата посредством ума, но с думи да се обясни е невъзможно. Затова, помисли, брате Йоане, ако толкова голям и божествен отец, като свети Йоан Лествичник, казва, че смирението не може да се изрази с думи, тогава как мога аз грешния и неразумния, да кажа на твоето братство, какво е това смирение?

И все пак от свидетелствата на тези божествени отци ние можем да си представим до известна степен, каква голяма и безценна е тази най-голяма пречестна добродетел смирението. И трябва да се задоволим с идеята за неизказаната доброта на смирението, която Благият Бог ни е открил чрез Своите светии, и да не разпитваме този, който е над нас, за да не получим за себе си вреда вместо полза, по думите на божествения Григорий Богослов, който казва, че „неукротимия възглед на този, който е над нас може и в пропаст да ни хвърли“.

Б: Отче, за мен, простия човек с малко ум, мисля, че тези свети отци говорят много възвишено и много изтънчено за смирението. Затова, отче, ви моля, ако е възможно, кажете за смирението няколко по-прости поучения и по-близки за моето разбиране.

С: Брате Йоане, ако тези свидетелствата за смирението на тези трима свети отци ти се струват много сложни и много изтънчени и ако ти се искат по-лесни и разбираеми поучения за смирението, тогава чети “Патерика“, особено глава 4 и 10, където ще намериш сред другото и това.

Един брат попитал стареца, казвайки:

- Отче, какво е това смирение?

И старецът отговорил, казвайки:

- Смирението – това значи да смяташ себе си за най-недостоен и най-грешен от всички и да се подчиняваш на всички.

И братът попитал:

- Какво означава да се подчиняваме на всички?

Старецът отговорил:

- Не се опитвай да виждаш чуждите грехове, но гледай своите грехове и пороци и непрестанно моли Бога за прошка.

Сега, брате Йоане, поучението за смирението е достатъчно просто и лесно. Само Бог да ни помага да не го забравяме и да постъпваме така, както ни учи този блажен старец, тоест да имаме пред очите на нашия ум всякога тежестта на нашите грехове си, да плачем заради тях и никого да не осъждаме.

Как се ражда смирението?


Б: Бих искал да знам, отче, как се ражда смирението в душата на човека и кои са причините, които ни довеждат до смирение?

С: Според светите отци, брате Йоане, смирението има много майки: един от светите отци разбрал, че смирението се ражда от истинското познаване на себе си; други казват, че смирението се ражда от мисълта за смъртта и Страшния съд. Свети Йоан Лествичник казва, че пътя към смирението – това е телесният труд, послушанието и чистото сърце, а свети Исак Сирин казва, че смирението се ражда от скърбите и болката. Свети Исак Сирин казва също, че смирението се ражда от страха Божий или от изкушенията, от богооставеността, от жестоката борба с естеството и бесовете и от многото молитви.

И така, брате Йоане, както виждаш според свидетелствата на тези свети и божествени отци, причините поради които се ражда смирението са много. Затова аз казах по-горе, че смирението има много майки. И ако ти питаш за смирение твоя отец, то той ще ти отговори, че няма да го познаеш, докато не придобиеш Бога в себе си.

Б: Отче, аз разбрах, че смирението се ражда от познаването на собственото аз, от послушанието, страха Божий, ожесточената битка с естеството, от изкушенията, скърбите, тъгата, от битката, идваща от бесовете, и от многото молитви. Но тъй като вие казахте, че никой няма да достигне блаженството ако не придобие Бога в своята душа, то аз оставам в недоумение и все още не знам, кой е истинският родител на смирението?

С: Когато светите отци са ни казали, брате Йоане, че само имащите Бога в своите души могат да познаят истинския родител на смирението, те са искали да ни покажат, че само съвършените могат да постигнат това – познавайки истинския родител на смирението, а не ние, имащи млечни зъби по духовните въпроси. За нас е достатъчно да слушаме поученията на светите отци и да ги прилагаме с много търпение в добродетелни дела, които както виждаме ни водят към най-високи добродетели на смирение, а това, което е по-високо от нас, трябва да го оставим на тези, които са по-старши от нас по духовна възраст.

Б: По-рано вие казахте, отче, и от казаното от вас досега съм разбрал, че смирението е най-голямата добродетел, която ни спасява от греха на гордостта. Но има ли смирението друга полза за човека?

С: Знай, брате Йоане, че смирението носи толкова много полза, че е невъзможно да разкажем това с няколко думи. Но все пак, от това, което си спомням ще се опитам от части да ти отговоря на въпроса на твоето братство.

Смирението е толкова голяма добродетел, че може само то без другите добродетели да ни отвори вратите на Небесното Царство, както е казано: „Покаянието повдига падналите, плача хлопа на небесните врати, а светото смирение ги отваря.“ Смирението – това е единствената добродетел, на която не могата да подражават бесовете. То е източник на самоунижение, което предпазва човека от падение. Смирението, брате Йоане, има силата да спаси хората от праведния Божий гняв, тъй като е написано: „Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре“ (Пс. 50:19). Смирението има силата да научи сърцето ни на страх Божий и не му дава да се задуши от пагубна гордост.

Знай също, брате Йоане, че от всички спасителни дела, които човек извършва, смирението и любовта са най-угодните жертви за Бога. Това ние разбираме още по-добре от Божественото Писание, което гласи: „О, човече, Господ ти е казал какво е добро и какво очаква Той от тебе: да се придържаш към справедливостта, да обичаш милосърдни дела и смирено да живееш пред своя Бог“ (Михей 6:8).

Нека не забравяме, че смирението и многото сълзи са много необходими на този, който живее в служба на Бога, както ни учи нашият велик апостол Павел: „в служение на Господа с пълно смиреномъдрие, със сълзи и с напасти, които ме сполетяха от заговорите на юдеите“ (Деяния 20:19).

Също така, знай брате Йоане, че смирението – това е подбрана и скъпоценна дреха, в която трябва да се обличат святите и избраните от Бога. (Колосяни 3:12).

Смирението – това е свещена и божествена стълба, по която слиза Божия поглед към човека, както е написано: „но пак към този ще погледна, към онзи, който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми“ (Ис. 66:2). Смирението има силата да донесе до Бога нашите думи и да ни донесе от Него опрощение на греховете. Това ние виждаме при всеки, който е съгрешил пред Бога и затова смирено се е покаял, но най-красноречиво свидетелство ни дава цар Манасия, който е грешал повече от всеки друг човек в даден момент и е осквернил Божия Дом, а по време на свещената служба, която се извършва за слава Божия, той се погаврил с поклонение на идолите! Ако дори целият свят да беше постил заради него, той все още нямаше да може да изкупи своите беззакония. Но тъй като той силно се смирил пред Бога, Бог погледнал с внимание на молитвата му, и го послушал, и го довел от плен в Йерусалим. (Деяния 33: 12-13).

Смирението освободило Ровоам от гнева Божий, който се задавал към него и към целия народ. Цар Ахав също прогневил Бога със своите беззакония, само смирението спасява от гнева Божий. Затова Бог говори на Илия Тесвитянина: «Видя ли как се смири Ахав пред Мен? Понеже той се смири пред Мене, няма да докарам злото в неговите дни. В дните на сина му ще докарам злото върху дома му.»(3 Книга Царства 21:29).

По този начин, който има смирение, той се избавя от много опасности. Това можем да разберем и от думите: „Бог смирява гордите, и смирението спасява каещите се.“ Имащите смирение се извисяват към Бога, тъй като е написано: „И тъй, смирете се под мощната ръка на Бога, за да ви възвиси своевременно“ (1 Пет. 5:6). Смирението – това е поучение от Бога, защото е казано: „Дойде ли гордост, идва и срам. А мъдростта е със смирените“ (Притчи 11:2). Смирените са наследници на Царството Небесно, защото Бог казва: „Блажени бедните по дух, защото тяхно е небесното царство“ (Мат. 5:3). На смирените, Бог дава благодат, както е писано: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат“ (Яков 4:6).

Смирението в часа на нашата смърт може да замени всичките ни добродетели и само една смирена дума може да спаси човека! Това посочва и един светец от „Добротолюбие“, като казва: „Ще ти кажа странна дума и не се изненадвай. Дори и да не си придобил безстрастие в своите навици, които притежаваш, но ако в момента на твоята кончина пребъдеш в дълбоко смирение, ще се възнесеш не по-малко безстрастен в облаците. Защото макар че, си събрал безстрастно съкровище от всички добродетели, но най-скъпоценната капка това е смирението и тя е най-скъпа. То е причина не само за помирение с Бога, за този, който го притежава, но и за влизането в брачния чертог на Неговото Царство заедно с избраните.“

Това потвърждава и един преподобен отец от „Патерика“, който казва: „Деца, знайте, че смирението, без всякакви подвизи е спасило мнозина“. Смирението е оправдало митаря с няколко думи само (Лука 18: 13-14), блудният син се облякъл в предишните дрехи (Лука 15:22), разбойникът на кръста се е настанил в рая преди всички праведници и светии (Лука 23: 42-43).

Смирението винаги идва по Божията милост, както се вижда от божествения отец Исаак Сирин, който казва: „Както сянката следва тялото, така и смирението – Божията милост”. А свети Йоан Лествечник казва: „Много са получили спасение на душата, без дара на пророчеството, без да са извършвали знамения и пророчества, без да са имали откровения и без да са виждали ангели. Но без смирение никой няма да влезе в небесния чертог”.

Знай също, брате Йоане, че смирения, като Божи приятел, Бог не допуска да бъде изкушаван твърде много. Това ни учи светият отец Исак Сирин, който казва: „Изкушенията от духовната пръчка служат за преуспяване и израстване на душата, а изкушенията, от които душата на смирения се изпитва и пораства добре, това са: леност, умствено объркване, въображаема телесна немощ, отслабване на надеждата, обърканост в мислите, лишаване от човешка помощ, бедност в телесните потребности и т.н. От тези изпитания човек придобива изоставена и безпомощна душа, и сърце – съкрушено и силно смирено. И ако някой ги откупи, то той е достигнал до своя желан Създател. И се преплитат: утеха и безнадежност, светлина и тъмнина, борба и безпомощност – накратко, трудност и радост. И това е знак за успех при човека, но всичко това – с Божията помощ.

Източник: http://3rm.info

 

 

 

Близко или не съвсем

Февруари 22, 2018 in Беседи, Начална страница, Свещеническа конференция

 

Защо хора, които идват в Църквата, търсейки спасение от чувството за самота, понякога са самотни и в нея? Причините за това могат да бъдат много, те може да скрити дълбоко в човешкото сърце, но едновременно с това има и съвсем прости, в някакъв смисъл житейски неща, на които в такива случаи трябва да се обърне внимание, за да можем да си изясним ситуацията. За някои от тях става дума в този материал.

 

Понякога се случва някой, който  е започнал да се въцърковява, да посещава църковните служби, да дойде и да се оплаче: църковните хора общуват по различен начин от „светските“ извън храма – държат се на дистанция. И по този повод има толкова преживявания, че си струва за това да се поговори специално.

 

Убеден съм, че общението между енориашите на един храм трябва да бъде топло, искрено, неформално – и това не е второстепенен въпрос, това е важно нещо, на което трябва да обръща внимание и настоятелят и всички, които посещават храма. Образец за такива взаимоотношения можем да намерим в повествованията за живота на ранната Църква – в Деяния на апостолите, в апостолските послания. Ние виждаме, че членовете на християнските общини от това време са живеели общ живот и не са поставяли помежду си никакви прегради. Но тъждествени ли са понятията преграда и дистанция? Съвсем не – прегради не бива да има, но дистанцията често е необходима.

 

„Т.е. трябва да общуваме един с друг както през деветнадесети век?“ Понякога онзи, който е дошъл в Църквата, за да получи близост и топлина, е готов да се обиди от самата дума „дистанция“. Не, аз не смятам, че трябва да се опитваме да възпроизведем в поведението си отминали времена. Просто и близостта, и топлотата трябва да бъдат разбирани правилно – ние не бива да си позволяваме да нахлуваме прекалено в живота на другия човек. В общуването с хората трябва да има деликатност.

 

В какво може и трябва да се изразява дистанцията? Преди всичко трябва да има разбиране за това, че хората в храма не искат да се сближават на основата на празни и суетни неща. Затова понякога изглежда, че в нецърковна среда е по-лесно да се сближиш с нови хора. И наистина там всичко става по-бързо и като че ли по-просто: отишли някъде, забавлявали се, поговорили си за нещо, разказали си едни на други някакви клюки, направили си взаимни комплименти – и на тази база хората станали много близки. Не искам да кажа, че само лоши неща сближават невярващите хора, но много често именно страстите играят ролята на катализатор в отношенията. А църковният човек се противи на такива опити за контакт с него, опитва се да се опази от това. Трябва да се сближаваме на основата на доброто, но не всички умеят това.

 

Има още един непонятен за някои хора въпрос: защо хората в храма, в това число и свещеникът с енориашите, често си говорят на „Вие“? Според мен това е правилно, защото помага да се избегне фамилиарността, която не води до нищо добро. Когато хората се сближават прекалено, особено ако това сближаване е стремително, след като в последствие се изясни колко различни са те все пак, те също толкова стремително се разделят – и често това става чрез конфликт, по недобър начин. А „Вие“ предполага безусловно уважение към събеседника и, когато се обръщаш по този начин към някого, е много по-малко вероятно да му наговориш нещо, за което после ще съжаляваш.

 

Самият израз „да бъдеш близък“ трябва да се разбира като готовност да се притечеш на помощ, да изслушаш човека, да оставиш своята работа и да направиш нещо за него. Но това не означава напълно да се потопиш в живота на другия, да всмучеш него и неговите емоции буквално до мозъка на костите си. Да приемеш изцяло живота на другия човек е възможно само когато това е твоят мъж или жена, когато това е твоето дете – когато това са много близки хора, които в пълния смисъл на думата живеят един живот. В противен случай това ще доведе до големи изкушения и до душевно разстройство.

 

Веднъж чух от Саратовския и Волски митрополит Лонгин следните думи: „Трябва да умееш да бъдеш и близко, и в същото време далеч“. Тогава аз все още не разбирах напълно какво означават тези думи, но с течение на времето, служейки като свещеник, започнах да разбирам. Свещеникът може да дружи с хората, но между него и тях винаги ще има определена дистанция. Иначе не бива. Ако няма такава дистанция, от общението му с енориашите няма да излезе нищо добро. Ще се стигне до разрушаване на взаимоотношенията, които човек трябва да има със свещеника като такъв.

 

Понякога ми се налага да отговарям на два взаимно свързани въпроса: „Ако имаш приятелски отношения с някого, и той стане свещеник, може ли да се изповядваш при него“? и „Може ли с течение на времето да завържеш приятелски отношения със свещеника, при когото се изповядваш?“ Трябва да се каже, че в църковната традиция по отношение на изповедта и родството има само една забрана – жената на свещеника не трябва да се изповядва пред своя мъж. Що се касае да роднините и приятелите, всичко зависи от конкретната ситуация. А аз бих добавил: зависи от това, доколко този, който се изповядва, може сам да се дистанцира и да се изповядва на Бога, а не на свещеника.

 

Веднъж при мен дойде на изповед стар и близък мой приятел, който е доста по-възрастен от мен и отношенията ни с който не винаги са били безоблачни. Това предизвика у мен напрежение, но докато той се изповядваше, аз почувствах, че той наистина разбира, че стои пред Бога и всички наши предишни неразбирателства и конфликти са оставени настрана. Разбира се, такава изповед може да се състои и пред нея не бива да се поставят прегради. Също така и свещеници, които са приятели, могат да се изповядват един на друг – това е обичайна практика. Но се случва и нещо друго: човек не се кае пред Бога, а се вкопчва в свещеника – постоянно, и на изповед, и не на изповед, му излага своите мисли, оплаква му се от нещо. И свещеникът като че ли не може да прекрати това, но все пак е длъжен да го направи, защото иначе на никого повече няма да може да помогне, освен на един единствен човек, който отнема цялото му време и внимание.

 

Иска ми се още да кажа, че понякога грешка по отношение на дистанцията е и въпросът: „Как повярвахте в Бога?“. Не казвам, че този въпрос не бива да се задава, но кой знае защо у нас обичат да го задават хей така – мимоходом: задава го репортерът, който прави проучване и не можеш да разбереш, на какво ще бъде посветен материалът; могат да го зададат на човек, с когото току що са се запознали на работното място или на връщане към къщи в препълнения трамвай; веднъж дори един лекар, мерейки кръвното ми налягане, ме попита: „Интересно, а Вие как повярвахте в Бога?“ – и веднага премина на друга тема. Може би се е създало някакво впечатление, че това е начин да поддържаш непринуден разговор, но на практика това е изключително дълбок и важен въпрос, който в дадения случай се задава в абсолютно неуместен момент. И ти стоиш като оглушал и мислиш да отговориш ли, или да не отговориш: от една страна на всеки, който иска от теб сметка за твоята надежда, трябва, както казва апостолът, с кротост и боязън да дадеш отговор (1 Петр. 3:15). А от друга страна, да говориш сериозно за това, как Господ е влязъл в твоето сърце в такава ситуация, означава да се поставиш в нелепо положение и, което е още по-лошо, да хвърляш бисери – няма да уточняваме на кого… Затова, задавайки въпроси и стремейки се да опознаем някого, ние трябва да си представяме, че сме като реставратор, който пристъпва към икона. Най-важното е да не навредиш. Ако човек не мисли затова, няма да се стигне до желания резултат.

 

източник: Православие ру


В дома на Сина ми не се играе

Февруари 12, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Един от моите роднини ми разказа следната случка. Един негов приятел, лекар, когато бил дете обичал, както всички останали деца, да се смее и да бяга. Веднъж той самият заедно с братовчед си и други деца се смеел и бягал насам натам, без да съобразят, че тогава били в храма на служба.

 

Завършила литургията, хората взели нафора и се разотишли, но двете деца – лекарят и братовчед му, отново взели да тичат насам-натам из храма. И тогава прозвучал женски глас – строг и нежен едновременно, който казал:

 

- В дома на Сина ми не се играе! Не е позволено да се тича насам-натам. Тук се молят, участват в евхаристията, приемайки Тялото и Кръвта на моя Син.

 

Неочаквано докато отворят и затворят очи, двете деца се намерили в двора на църквата.

 

И лекарят ми каза:

 

- И ще ми казват, дали има или няма Бог! След като Бог ми проговори чрез Своята Пресвета Майка!

 

Източник: Из книгата „Преживяно през време на светата литургия“
Автор: О. Стефанос Анагностопулос

 

Реч сказана на погребението на поп Василя от негова приятел

Февруари 10, 2018 in Беседи, Начална страница

Бачо Киро, 1968 г., Берковица, худ. Феликс Каниц*

Жалостно събрание,
Много пъти сме се събирали на погребение, много пъти сме слушали жалостни плачове, много пъти сме чували за жалостни случки, но тази жалостна случка надминува всичките, която стана съвсем безвременно над този наш незабравен свещеник и приятел, на когото никой не се надяваше да ни замини тъй безвременно и да ни остави в таквази жалост. До вчера го имахме помежду си и никак не вярвахме, че тъй безвременно ще го грабне немилостивата смърт и да ни раздели вечно от него. До вчера имахме всинца надежда в него, че дълго време ще живей между нас и да делим с него злото и доброто на този кратък и лъжовен свят.


О, жалост голяма! Зле се излъгахме! Черна и немилостива съдба го ненадейно взе от нас. Оставаме в голяма жалост ние всинца негови приятели, защото изгубваме достойния си и любим свещеник, от когото много добро очаквахме. О, Боже, дали е туй нещо от теб? Дали ти искаш невинните и да разплакваш стопанка и деца, братя и сестри, роднини и приятели, или си пущаш, Боже, гнева за нашето поправяне? Знаем те, Боже, че си праведен и милостив, не си направил човека да го наказваш, но си го направил, Боже, от голямата си благост да добрува и да те слави, и да бъде наследник на големи добрини, които му си ти приготвил във вечния живот.


Всичкото, което си го направил, Господи, все е добро. Но едно нещо има, Боже, от което ние нищо не можем да разберем – от смъртта не можем нищо да разберем. Защо ни тъй без време граби? Защо ни ненадейно живота пресича? Защо ни в тъмен гроб завлича, там да гнием?



О, смерте, ти си за нас едно неразбрано нещо! Да затвори човек очите си и устата си, да не може да види и да хортува, и да ходи както е гледал и хортувал, и ходил, да лежи пред нас без никакво чувство и в тъмен гроб да се затисне, там да изгние, да стане на пръст и плесен. Туй е за нас едно твърде неразбрано нещо и много лошо. Днес аз мисля да живея много време, а утре да бъда изгубен. Днес аз мисля да изпечеля и достигна много имот, а утре да ме няма, да се изгубя. Днес аз мисля да си направя хубава къща и весело да живея в нея, а утре да ме затиснат под черната пръст!


Ах, неразбрано нещо е за нас смъртта, и лошо, защото докарва работите тъй, както ние никак не сме мислили. Затуй ли се мъчим и трудим всинца на този свят, кога утре ще го заминем без нищо? О, голяма лъжовина человеческа! Напразно се труди всекий жив человек. Всекий си мисли, че много време ще живей и се труди да си направи живота рахатен и радостен. Затуй се труди деня и нощя, но често се излъгва, защото няма нищо в неговата власт, нищо не става по волята му, нищо не се случва, както си той мисли и крои. Всичко става както ищи Бог. Той ни дава живота, той ни дава радостта, той ни провожда и жалостта. Много са чудни и непостигнати неговите работи. Но нашите работи са твърде лъжовни и лоши, защото ние предпочитаме тукашния живот от вечния, все за него се трудим, а за вечния никак не помисляме.


Но елате да видим нашата лъжовина! Ний от земята сме били направени, пак ще в нея да се върнем според божието изречение: „земля еси, в землю пойдеши”. Елате да видим как ни граби смъртта и как ни разплаква. Колко майки разплаква и колко малки дечица, колко братя и роднини! О, жалостно позорище! Кой е този пред нази, дето лежи, не гледа, нито хортува? Не е ли той нашия любим свещенник? Ах, злощастний приятелю, отче поп Василе, защо не ни погледнеш както ни поглеждаше, защо не ни продумаш, както ни сладко хортуваше, защо ни, отче попе, оставяш, защо ни разплакваш, защо ни скъсяваш радостта, защо ни изгубваш надеждата, която имахме на тебе, защо ни оставяш в таквази жалост?


Преди три години те с радост посрещнахме, когато се опопи и се радвахме, че ще живееш много време помежду нас, а днес те изгубваме и за всегда се от тебе разделяме. За толкоз ли ни е била радостта? Догде се нарадваме, че си имаме достоен свещеник, ето днес те изгубваме. Ах, злочести сме били за скоро време да те изгубим! И ти си бил злощастен, дето отиваш млад, зелен в черната земя. Но бъди благодарен, отче попе, от туй, което си имал в живота си. Наумявай се в онзи свят, че ти си имал тука искрени и любезни приятели, които са били готови и живота си за тебе да жертвуват и да те отърват от немилостивата смърт, ако би имало край. Тези приятели и роднини днес със жалост те изпроваждат и често ще въздишат като гледат гроба ти.


И ти, отче попе, в духа си отгоре нагледвай твоите приятели, с които си се с любов поминувал. Таз любов ще ти остане. Бог определил тебе по-напред да повика, но и ние щем след тебе да додим, из този път щем да минем, дано ни Господ събере в небесните селища, дето е живота безкраен.


Елате, братя, елате, сетен път да здрависаме нашия любим свещеник, от когото вечно се разделяме. Елате да видим нашата лъжовина! Как се затиска човек под черната земя, как става на пръст и плесен! Ето нашия любим свещеник не ще го има със нас вече – пресели го в гроба смъртта, живота му като пресече, отдалечи го от света. Всинца щем, братя, тъй да измреме. Смъртта не гледа ред, нито време. Всекий човек е нейн роб, всекий ще лежи в тъмен гроб. Но блазе му, който е поживял на този свят с любов: за него в райската градина венеца е готов. Който в тукашния си живот направи добрини на своя си народ, такъвзи благодетел радостен от този свят отива и неговата памят винаги е жива, каквото и този наш любим свещеник. Той не беше богат, нямаше имот, но и без имот можеше да направи големи добрини на своя си народ. Но няма го вече, живота му се пресече. Елате всинца, братя, сетен път да го здрависаме:



Нека се всинца притечем,
„Вечна му памят!” да речем.
Вечна ти памят, отче поп Василе,
За тебе сме са всинца нажалиле
И жалостни сълзи роними,
Пред черкова те ровими:
Кога в черква идими,
Кога ти гроба видими,
Кога край него минувами –
Тебе ще помянувами.
Тялото ти в тоз тъмен гроб ще почива,
Но твойта памят все ще бъде жива.
Догде твоите приятели живеят
Все щат за тебе да милеят.
Бог да те прости и упокой
И на райски добрини удостой.
Нека ти бъде пръстта лека
Отсега и до века.

 

„……..Покойният беше от сиромашка фамилия, от малък ходил ратайче, после седя и чете 4-5 години на монастир „Света Троица” и стана даскал на селата Димча, Патреш, Мусина и на наше село. На 1864 се ожени, на 1868 се опопи, на 1872 г. май 29 се помина 35 годишен. Беше с всекиго любезен и голям и ревностен родолюбец. Вечна му памят!”.


* Бачо Киро е роден 1835 г., на 6 години баща му почива. Помага на семейството си като ратай. На 12 години майка му го праща да се учи в Батошевски манастир. От ранна възраст става учител (откъдето идва и названието Бачо), като обикаля околните села Коевци, Мусина, Михалци, Вишоград, от 1857 г. до смъртта си преподава в родното си село Бяла Черква. Участва в борбата за църковна независимост и е затварян неколкократно (заедно с бъдещия отец Васил). Под негово въздействие, по време на Априлското възстание, от неговото село излиза чета от 100 човека, несравнимо повече от околните села. Оживява 9 дневната обсада на Дряновския манастир (където в последните дни четата от едва 200 човека е обградена от армия наброяваща близо 10 000 човека), след разбиването на четата и опожаряването на манастира, успява да стигне до родното си село. Там е пленен и предаден от чорбаджиите на селото, които го предават на турците като изкупителна жертва, тъй като техните собствени синове също участват във въстанието. Бачо Киро има възможност да избяга, но отказва да го направи. Изправен пред извънредния турски съд, печели дори враговете с достойното си държане. Търновският първенец Етхем бей прави опит да го спаси, представяйки го за умопобъркан. Тогава Бачо Киро казва на турски език стихотворение, с което заявява съзнателното си участие във въстанието. Обесен е на 28 май 1876 г. в Търново.



През 1868 г. Бачо Киро води отец Гавриил (негов роден брат) и отец Васил, и двамата учители по това време, да бъдат ръкоположени за свещеници от българския владика еп. Доротей Софийски в Берковица. Решава да изминат дългия път от Бяла Черква, Търновско до Берковица пеша. По време на престоя им там се засичат с Феликс Каниц, роден през 1829 г. в Австро-Унгарската империя, останал кръгъл сирак на 14 години, евреин приел християнство, той е известен пътешественик, археолог, географ, етнограф и художник, благодарение на когото България става позната в Западна Европа в годините преди освобождението. Изготвя много точни карти на Северна България, използвани от руската армия по време на войната, за което получава два ордена. Феликс Каниц е впечатлен от личността на Бачо Киро и от дългото пътуване пеша, което е направил и го моли да му направи портрет.



Семейството на Бачо Киро притежава само една негова фотография правена в Букурещ. През 1885 – 1886 г. синът му Теодосий Киров, като офицер в армията води рота, с която преследва шайка разбойници. Случайно се отбива в хана в Берковица и вижда на стената сред други портрети и картини, портрета на баща си, направен от Феликс Каниц.


 

Какво се случва с безбожниците

Февруари 5, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Ти не пишеш нищо за себе си – кой си и къде живееш; подписал си писмото само с: „Безбожник и истински патриот“. Казваш, че приемаш основната догма на руските безбожници за несъществуването на Бога, а отхвърляш всичко останало, каквото проповядват те и смяташ себе си за истински патриот. Нещастни човече, кой те е подвел на този хлъзгав път, на който не е възможно да не паднеш? Защото кой би те задържал и би те върнал до височината, от която си паднал в пропастта? Ти си загубил вярата си – следователно, скъсал си нишката, която те е свързвала с Бога, протегнал си ръка на сатаната и си мислиш, че можеш да се задържиш там, където би поискал да бъдеш.

 

Руските безбожници са последователни в своето зло, а ти си непоследователен. Отричайки Бога, те отхвърлят и всички останали ценности – брак, отечество, душа, съвест, нравственост. А ти, отпаднал от Бога, се надяваш да опазиш всичко останало. Невъзможно е да приемеш тяхната главна разрушителна догма, която влече след себе си разрушение на всички житейски нива, и да опазиш онова, което искаш.

 

Ти си длъжен да избереш – или да не стъпваш на техния опасен път, или да паднеш заедно с тях в бездната. Ако няма Бог, както твърдят те в безумието си, то излиза, че хората са създадени като някакви гъсеници, които, по тяхното мнение, трябва да се охранят хубавичко, преди да умрат. А това е втората им догма – всички да се нахранят еднакво преди жътвата на смъртта. Та нали, не вярвайки във Всемогъщия Бог, те вярват в могъществото на смъртта. Затова, когато говорят за „земния рай“, те в действителност говорят за трапеза, наредена за смъртта.

 

Знай, че този, който в сърцето си отхвърля Бога, се чувства като човек, внезапно освободил се от всички задължения, лишил се е от всяка надежда, помрачил е сърцето и ума си. Много лесно оправдава убийството и самоубийството; бракът за него е комедия, любовта към децата - глупава сантименталност, любовта към родината – още повече, а дружбата е просто сътрудничество. Та нали за тях светът е като кошара на животно без пастир, а животът – случайна земна плесен. И всичко това произтича от отричането на Бога.

 

А ти до каква мисъл си стигнал? „Безбожник и истински патриот“! Трудно ще е на страната с такива патриоти, а на народа – с такива слепи водачи! „И когато бъдат изтребвани нечестивците, ти ще видиш“, говори пророка (Пс. 36:34). Нима не си виждал това преди? Или не си чувал, какво става с безбожниците? Ще ги строши, внимавай, ще ги строши Всевишния безбожниците, „както се строшава глинен съд“ – казва великия Исайя (Пс. 30: 14). Затова пази живота и разума си. А да ги опазиш е възможно само с помощта на Дароподателя на живота и разума.

 

Из писмата на св. Николай Сръбски

 

Когато служението на свещеника е мъченичество

Февруари 3, 2018 in Беседи, Свещеническа конференция

 

За хората е присъщо да чуват това, което им се иска да чуят, и да пропускат покрай ушите си информацията, която едва ли би им се понравила. Така например апостолите не обърнали внимание на Христовите думи за страданията, разпятието и смъртта, но запомнили, че Той ще възкръсне и Царството Му не ще има край. Двама от тях поискали да бъдат с Него в това Царство. Господ се опитал да охлади тяхната разгорещеност: Не знаете какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? (Марк 10:38). „Да, можем” – въодушевено отговорили учениците. Чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено – обяснил Господ (Марк 10:39-40). Пристъпвайки към свещеническо служение, човек се възправя против този свят, в който грехът е норма, а понякога и ценност. Не случайно архимандрит Йоан (Крестянкин) наричаше свещенството доброволно мъченичество. За това, в какво се изразява този подвиг, размишлява игумен Нектарий (Морозов).

 

Да се молиш – това е като да проливаш кръв

 

Твърде сложно е да обясниш на страничен наблюдател, дори ако той е вярващ, църковен човек, защо свещенството е доброволно мъченичество. Това вероятно е нещо, което може да бъде разбрано само отвътре. Ако наистина е тръгнал по пътя на служението с искрено желание и съзнателно е взел върху себе си това едновременно тежко и благо бреме, свещеникът неизбежно ще приема присърце случващото се с различни хора, които ще срещне в живота си и това ще стане за него източник на безкрайно страдание.

 

Преподобни Марк Подвижник говори, че в света действа такъв закон: когато ние причиняваме някому зло, когато угнетяваме някого, ние волю-неволю вземаме върху себе си част от скърбите на този човек, т.е. впоследствие ще бъдем принудени да се разплатим за това причинено от нас зло. По същия начин, когато поръчителстваме и се заемаме да направим нещо за някого, ние ще носим теготите на този човек, но вече от любов към него. А свещеникът е човек, който доброволно взема върху себе си теготите на всички хора от своето паство. И не е важно дали става дума за постоянни енориаши или за някакъв случаен човек, който се е обърнал към него за съвет. След като изповяда каещия се, свещеникът прочита разрешителна молитва. В това време той се моли: „Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и щедростите на своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името), всички твои съгрешения. И аз, недостойният свещеник, с дадената ми от Него власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин”. И за тази молитва той ще плаща. Не само с времето си, не само с умора, но задължително ще има и духовна разплата – някакво изкушение. Ако на свещеника му се отдаде да помогне на някого, задължително ще получи ответен удар от врага на човешкото спасение. Това е правило. Защото, ако ти искаш да направиш нещо добро, трябва да докажеш, че желаеш да го направиш независимо от това, какво ще ти се случи после. Ето защо да се молиш за хората е като да проливаш кръв.

 

Много често ми се случва да чуя: роднините ми живеят неблагочестиво, всичко при тях върви зле, а аз толкова искам да им помогна – може ли да се моля за тях? Казваш: не само може, но и трябва. Но минава известно време, човекът идва отново и признава, че му е много тежко – молитвеният подвиг се съпровожда с такива изкушения, с които той не може или не иска да се справи. И той пита: може ли да не се моля за тях? А свещеникът не може да се откаже от молитвата, колкото и изкушения да претърпява. И на това човек се обрича доброволно. В този смисъл неговото служение е мъченичество.

 

Когато свещеникът извършва богослужение и се моли за хората, които стоят на службата, той е като бурлак на Волга, който тегли след себе си този огромен кораб. Разбира се, той не го тегли сам, заедно с него го тегли Господ, но и свещеникът също има на рамото си въже, което понякога протрива това рамо до кръв. Когато хората в храма забелязват това, когато чувстват неговата болка, на свещеника му става по-леко, защото всеки от тях сякаш също взема въже и даже, ако пастирът падне, продължават да теглят кораба. За свещеника е голямо щастие, когато в енорията има такива хора. А ако той тегли кораба сам, когато падне, хората ще го прекрачат и ще тръгнат нататък. Но това едва ли ще бъде спасително за тях.

Срещу течението

 

Ако размишляваме за това какво именно причинява болка на свещеника, не може да не посочим и такива тъжни случаи: свещеникът отново и отново вижда хора, които редовно идват на изповед, стараят се да живеят църковен живот, но не се поправят, не стават по-добри. Това също е мъчително за него, тъй като започва да му се струва, че неговото служение е безполезно и безплодно. Много трудно е де осъзнаеш, че единственото, което ще ти се отдаде да направиш в своя земен живот е поне едва-едва да забавиш процеса на разпадане и движението към гибел на някакво число хора. Ние се намираме в река с много силно течение и нашият труд, проявеното усърдие се оценяват не по това, колко високо сме успели да се издигнем, а по това доколко ни се отдава да противостоим на това течение, което ни отнася. За нашето време такова положение в духовния живот е много характерно. Т.е. ние сме като спортисти върху бягаща пътечка, която се движи под краката ни със скорост, многократно превишаваща способността ни да се придвижваме напред. Проумяването на това е много важно, защото ни смирява. Именно затова Господ не ни дава да направим нещо сериозно. Но понякога за свещеника е много трудно да разбере това и неразбирането му е още един източник на страдание.

 

Трябва да бъдеш готов да се срещнеш с предателството и равнодушието

 

Благодарността е нещо универсално. В Евангелието виждаме хора, които са били облагодетелствани от Христос. И същите тези хора, които вчера са го наричали Учител, само след няколко дни крещели: „Разпни Го!” Рано или късно всеки свещеник се сблъсква с подобни прояви на неблагодарност. Ако свещеникът наистина служи, а не просто изпълнява задължения, той дели с хората не само нещо материално, но и сърцето си. Мнозина не забелязват това и, следователно, не изпитват и благодарност към него, както и нямат желание да му помогнат, да се отзоват при нужда. Така че на свещеника се налага да страда и от човешкото равнодушие. Разбира се, той няма право да разчита на човешка благодарност и съпричастие. Много по-правилно е, спомняйки си за Христос, да си казва: ако даже Господ не получаваше благодарност от хората, то нима аз мога да я очаквам? Но и никой няма право да лишава свещеника от това очакване – нали той е всичко на всичко човек.

 

Когато един мой добър познат, днес твърде известен московски свещеник започвал служението си, той решил да обиколи умъдрените от живота и богатия си опит московски свещеници и да им поиска съвет – как да служи, от какво да се опасява и от коя страна. И един старичък свещеник му казал: „Не се притеснявай, своите ще те предадат.” Това е закономерно: чуждите не могат да предадат. Но от друга страна, това било такова „насърчаващо” начало, което доста обезкуражило моя познат.

Друг опитен свещеник – настоятел на голям храм, чиято енория наброява повече от хиляда души, казваше: „Ето, животът е изживян и ако до теб има двама-трима верни хора, на които можеш да разчиташ и да се надяваш, то – слава Богу!” За свещеника ето това – отсъствието на подкрепа, когато се нуждаеш от нея – е най-тежко от всичко. Ако обикновеният човек живее за себе си и за членовете на своето семейство, то „семейството” на свещеника е цялата енория. Разбира се, ако свещеникът не е циник, зает само с печеленето на пари, а истински пастир. И е много тежко да съзнаваш, че когато ти се наложи да потърсиш подкрепа, няма да има към кого да се обърнеш. Има само едно, което може да утеши в такава минута и да превърне скръбта в радост – това е убедеността, че при всички обстоятелства свещеникът все пак не е сам. Ако той се труди за хората, винаги до него е Този, Който поддържа, помага и, в крайна сметка, прави всичко, а ти си само негов помощник по мярата на своите ограничени човешки сили. Но свещеникът, уморен от товара на постоянните грижи, понякога забравя това.


При един старец (св. Исаак Сирин б. ред.), когато той бил епископ и имал правомощията да извършва съд, дошли хора по някакъв съдебен повод. Преподобният, опитвайки се да им обясни своето решение, започнал да говори за Евангелието и чул: „Какво общо има тук твоето Евангелие! Ти отсъди делото ни.” Тогава преподобният отказал да извършва съд сред хора, за които Евангелието не значи нищо, и си отишъл от тях. А свещеникът не може да си иде, той трябва постоянно да бъде сред хората. В това число и сред тези, които казват: „Какво общо има тук Евангелието!”

 

Източник://www.eparhia-saratov.ru

А всичко останало ще направи Бог

Януари 25, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Русия и България са две страни, чиито исторически пътища се пресичат от древни времена. Две близки взаимнообогатяващи се култури. Две Църкви-сестри. Общувайки с българите, ние особено ясно чувстваме и славянското родство, и единството на православните народи – макар в същото време да сме и доста различни.

За нашето единство и за разликата в нашите исторически съдби, за това, какво е дала Русия на един български монах, защо са ни така близки българските светини, а на българите – руските и, накрая, за личния жизнен път на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан – разговаряме с него в Стария саратовски събор.

 

 

– Владико, Русия преживя седемдесет годишен период на жестоки гонения и крайно потисничество над Църквата; когато той завърши, започна „второто кръщение на Русия” и веднага стана ясно колко трудно е делото на духовното възраждане. Историческата съдба на България е по-различна – комунистическият период е бил по-кратък с едно цяло поколение и не е имало такива репресии като в Русия. Но все пак, как се е отразила тази епоха – епохата на социалистическия лагер – върху Българската Църква? С какви загуби е излязла тя от нея? Може ли да се говори за прекъсната традиция? В каква ситуация се намира вашата Църква днес?

 

–  Разбира се, ако сравним съдбите на двете Църкви-сестри, българската и руската, то Руската Църква е претърпяла невиждани в историята гонения и сега нейните мъченици са повече, отколкото в древната християнска църква. Българската Църква също е страдала: на всички наши свещеници, монаси, архиереи, които са служили по това време, е било много тежко. И у нас много храмове са били закрити, взривени, унищожени, макар и не толкова, колкото в Русия.

 

Но историята на Българската църква е сложна и комунистическият период не е първият и не е най-продължителният период на потисничество над нея. Тя е преживяла и турското робство, продължило почти петстотин години (от 1393 до 1878 г.), когато немюсюлманското население е било на практика безправно, когато е протичала принудителна ислямизация на България и Църквата не е имала никакви възможности за развитие – първото килийно училище у нас е било открито през 1835 г. По това време в Русия вече отдавна действали Духовните Академии. След това последвал трудният период след освобождението от Османското робство, след това Първата световна война, Междусъюзническата война, Балканската война – цялата тази епоха е била много трудна за Църквата. По време на царуването на Борис III Църквата успяла да направи много за възраждането на вярата. Но през 1944 г. дошъл на власт атеистическият режим. Комунистите постепенно внедрявали своята идеология в училищата, в университетите. Те успели да внушат на младото поколение, че манастирите са нещо като почивни домове; че там няма никакъв духовен труд, че там не се случва нищо важно, че монасите в действителност не се молят Богу, а просто лентяйстват. Израснало поколение, което не знаело какво представлява православната вяра и какво е потребно за спасението на душата.

 

Да, събитията в България не са били така страшни като тези в Русия, но те все пак са се случили и са оказали своето влияние върху Църквата. И ако говорим за това, какво на първо място трябва да правим днес – това е да възпитаваме младежта. Трябва да говорим с младите хора, да отговаряме на въпросите им, да не се боим от тях. Трябва да направим така, че децата да изучават вероучение, да познават вярата си и да усвояват тези понятия, които живеят само в сърцето; да влизат в Църквата не със своето „аз”, а с доверие и послушание, без да се опитват да я преправят по своя мярка; да знаят, че глава на църквата е Христос. Една от главните ни задачи е вероучението на стане задължителен предмет в училище. Именно задължителен. Защото днес у нас той е свободно избираем и родителите избират – компютър, математика, физика, английски. Всичко това е добро, но вярата е главното нещо, което човек трябва да познава.

 

– Каква е ситуацията в България, има ли много младежи в нейните храмове? Енориите на Руската Църква лека-полека се подмладяват и присъствието на активни, творчески млади хора в Църквата се чувства все по-силно.

 

– Да, тук в Русия, виждам много млади хора в Църквата. Те не само посещават храма, но задават въпроси, търсят пътищата на духовния живот. Днес в Руската църква младите свещеници и монаси са много активни. В България също има искрено вярващи млади хора. Но те са по-малко и аз мисля, че трябва да вземам пример от Руската Църква – да развиваме религиозното образование, да усвоим вашия опит по организация на неделните училища. Убеден съм, че развитието на неделните училища в българските храмове би дало значим резултат. Засега у нас няма много такива училища за деца и възрастни. Днес в България децата довеждат своите родители в храма, защото родителите се интересуват какво правят децата им там. Но на родителите трябва да се помогне, затова училищата за възрастни също са много важни.

 

– Щом заговорихме за децата, за тяхното духовно просвещение – разкажете ни за Вашето собственото детство, за това какво беше присъствието на вярата в него, как стигнахте до решението да постъпите в семинария, а след това да станете монах.

 

– Моите родители са обикновени скромни хора. Баща ми е военнослужещ, а майка ми – икономист, счетоводител. Дълбоко религиозна беше баба ми – майката на моя баща. В детството му често са го причестявали. По това време той познавал всички български духовници, те макар и негласно, посещавали дома на баба ми. Аз също познавах тези свещеници, това бяха достойни хора и много увлекателно ни говореха за Бога, за вярата.

 

Първите си крачки към вярата направих в детството си благодарение на това, че се занимавах с музика, свирех на флейта. В съседство с нашия дом в Ямбол се намираше храмът „Св. Николай”. Когато чух църковно пеене, започнах да мисля за хората, които са написали тази музика и тези текстове. Що за хора са били те и какво е било това, което е живеело в тях, за да напишат тази музика! А когато чух знаменития ангелогласен хор на преподобни Йоан Кукузел, разбрах, че не искам да изучавам нищо друго – само тази музика…

 

Макар моите родители да бяха по-скоро неутрални по отношение на Църквата, отколкото въцърковени, аз съм им благодарен за отношението им към моя избор. Не съм имал проблеми с тях, те ми помагаха и ме подкрепяха.

 

– И приеха избора Ви да станете монах?

 

– Баща ми отначало не беше съгласен. Майка ми се съгласи. Баба ми каза: „Слава Богу – това е благословение за нашето семейство”. Точно когато станах монах, баща ми беше в болница и много трудно изживяваше това. Но след това, когато се срещнахме, се прегърнахме, зарадвахме се и всичко беше забравено. Не е лесно за родителите да приемат такъв избор на техния син или дъщеря. Малцина от родителите леко и радостно благославят своето дете за такъв път.

 

И за самия мен този въпрос не бе лек. След военната служба постъпих в Медицинския университет, но учих в него само четири семестъра – разбрах, че това не е моят път. Напуснах Университета и отидох в Софийската семинария. Тогава, през 1991 г., срещнах бъдещия владика Лонгин. По това време той беше все още йеромонах и студент в Богословския факултет. Йеромонах Лонгин ми говореше много за монашеството. За нас, българите, беше особено важно това, че той беше монах от Троице-Сергиевата лавра. Той служеше прекрасно – както и сега, прекрасно проповядваше. Той стана пример за мен и от него аз получих представа за монашеския живот.

 

По същото време се случи и срещата ми с архимандрит Назарий (Терзиев), който стана мой духовен отец. Казах на отец Назарий, че имам голямо желание да стана монах, но все още не познавам достатъчно монашеския живот. Тогава той ми даде благословение да попътувам по различни манастири, да видя как тече животът там. Но колкото повече пътувах и гледах, толкова по-добре осъзнавах, че трябва да се върна в Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил”, при отец Назарий.

 

На моя избор повлия и това, че по време на Втората световна война в този манастир често идвал архиепископ Серафим (Соболев), почти тридесет години от живота на който преминали в България. Той създал Руско братство, което помагало на бедни и болни руски емигранти; и Българската Църква дала Кокалянския манастир на Руската Църква за да го ползва за известен период. Това е отдалечен от населени места манастир, намиращ се високо в планината, там е спокойно и владика Серафим обичал да го посещава, да служи в него, да общува с братята.

 

През ноември 1998 г. приех пострижение с името Йоан в чест на преподобни Йоан Рилски. След пострижението шест месеца живях в Кокаляне. През април следващата година Макариополският епископ Гавриил ме ръкоположи за йеродякон, а на следващия ден – за йеромонах. След това светейшият български патриарх Максим благослови да отида в Русия, на специализация в Московската Духовна Академия. Такова беше желанието и на моя старец.

 

От 1999 до 2001 г. живях в Москва, в подворието на Троице-Сергиевата Лавра, настоятел на което беше игумен, впоследствие архимандрит Лонгин и писах работа посветена на свети Тихон Задонски. Да живея сред монасите от Лаврата и подворието беше изключителна възможност за мен. Там се запознах и с архимандрит Евтимий, и с владика Пахомий – тогава все още просто монах от подворието – и от този момент духовната връзка между нас не се е прекъсвала и, надявам се, няма да се прекъсне.

 

Това са хората, които изиграха много важна роля в моя живот: владика Лонгин, стареца Назарий, митрополит Натанаил, който твърде много ми помагаше, и, разбира се, светейшия български патриарх Максим. Пет години бях негов протосингел и шест – викариен епископ.

 

– Вие участвахте в Архийерейския събор през февруари 2016 г., когато се решаваше въпроса за канонизацията на Богучарския архиепископ Серафим (Соболев). Кажете, моля ви, какво означава този светител лично за Вас?

 

–  Архиепископ Серафим изигра много важна роля в моя живот. Той много ми помагаше, когато бях семинарист. Тогава имах много трудни моменти и винаги се молех на владика Серафим; с всяка своя беда, болка, нужда, отивах на неговия гроб и чувствах помощта му. И по-късно, когато взех решение да стана монах, помощта му значеше много за мен.

 

Когато владика Лонгин, тогава още просто отец Лонгин, живееше в България, веднъж той извършваше панихида за архиепископ Серафим и произнесе много хубаво слово. След това то бе публикувано в изданието на Троице-Сергиевата Лавра „Троицкий листок”. Когато отново препрочетох словото на отец Лонгин в това издание, започнах малко по малко да разбирам какво означава владика Серафим за България. Аз прочетох всичките му трудове и изпитах голяма любов към него. Бях убеден, че той рано или късно ще бъде канонизиран. Защото целият му живот е свидетелство за святост. Той е бил духоносен човек: когато погледнеш лицето му, можеш да видиш дъблочината на неговото сърце. Като архиерей той е служил именно в България и Българската църква го познава като архиерей по-добре от Руската; но все пак той е чедо на Руската Църква. Когато Светейшият български патриарх и Софийски митрополит Неофит ми възложи да бъда председател на комисията по канонизацията от българска страна, аз благодарих на него и на патриарх Кирил, който взе много важно решение – в тази жътва да участват два сърпа – както на Руската, така и на Българската Църкви. От руска страна председател беше Волоколамският митрополит Иларион. Благодаря на Андрей Кострюков – той написа подробното житие; благодаря на професор Михаил Шкаровски от Санкт-Петербург – той направи прекрасен доклад. Протойерей Владимир Воробьов изясни някои трудни моменти в биографията на светителя. Всеки участник в работата – и от руска, и от българска страна – даде своята лепта и прославата на архиепископ Серафим се състоя.

 

– Владико, на земното кълбо има немалко православни страни, има автокефални Църкви и в страни, които исторически са неправославни. Разбираемо е, че те общуват помежду си, гостуват си – както например сега Вие при нас; но възможно ли е днес да говорим за единен православен свят и за някаква негова реална тежест, влияние в останалия свят? Засега изглежда, че останалият свят върви по съвсем друг път, а православните живеят свой живот.

 

– Православният свят винаги е имал тежест и влияние, защото това е свят, който пръв е проповядвал Иисус Христос, и Го е проповядвал православно – правилно. Право славещ Господа – това означава думата православен. Православието е не национална, а вселенска религия; много важно е всеки православен християнин, независимо къде живее, да чувства това. Това е много добре изразено в кореспонденцията на схиархимандрит Софроний (Сахаров) и протойерей Георгий Флоровски. Те скърбели за това, че днес много малко вярващи разбират този вселенски характер. Затова ние трябва да съсредоточим всичките си сили върху това да търсим пътища за обединение и да подкрепяме единството на православните Църкви – единство на основата на чистата, искрена православна вяра. Нас ни обединява красотата – красотата на православното богослужение, на храмовия интериор, на духовната музика, всичко това у нас е общо. Но, за да бъде православният свят наистина единен, ние трябва да служим на Църквата, да се намираме в послушание и всеки от нас трябва да знае, че ако в Църквата има нужда нещо да се реформира, това не е тя, а самите ние, за да станем нова твар в Господа.

 

Ние можем да повлияем на останалия свят само по един начин: чрез живия пример на живот в Христа. Днес много протестантски деноминации, католическата Църква оправдават неща, несъвместими с християнството, но защо? Защото отначало са направили съвсем малки компромиси, съгласили са се с неща, които са изглеждали дребни. Но след малкия компромис неизбежно следва голям, който ще се разпространи по целия свят и по-нататък ще бъде неразбираем дори за вярващите хора, които по незнание са поддържали неправилните действия.

 

Правейки компромис, човек постъпва не по Христовите заповеди, а според своите човешки възгледи; поставя човешкото преди Божественото. Съвременната секуларна култура е поставила човека на мястото на Бога – в центъра на света, там, където трябва да стои само Христос. И за да противопоставим нещо на тази култура, ние винаги трябва да съобразяваме волята си с Божията воля, безукорно и чистосърдечно да извършваме светата Евхаристия. И да проповядваме Христос. Това е нашата мисия в света. А всичко останало ще направи Бог.

 

– В Евангелието има пророчество за оскъдняването на любовта и вярата в последните времена: Син Човечески кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лук. 18: 8) и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта (Мат. 24:12). Вие виждате ли това изстиване? Как гледате на утрешния ден? Кой ще дойде в православния храм, кой ще служи в него утре?

 

– Разбира се, евангелските думи са истинни. Не трябва да се съмняваме – така ще бъде! Вие знаете, че на Запад много храмове вече се затварят, защото никой не ходи в тях – у хората няма интерес. Едновременно с това расте културата на егоцентризма, културата на предизвикателството. И тя изтласква Бога от сърцата на хората: те не знаят нищо за Него и не искат да знаят. Погледнете какво отношение към брака и към семейството се формира, какви беззакония днес вече се приемат за норма. Сега времената са свободни, демократични, но понятието „свобода” се разбира неправилно от мнозина. Хората постоянно говорят за свобода, без да разбират, че истинската свобода – това е освобождението от робството на греха; че лъжливо разбраната свобода не е свобода, а тежък път наложен на човека.

 

Какво да правят православните в тези обстоятелства? Да водят благочестив, правилен духовен живот. Това не е просто, не е леко, но Бог никога не оставя честния труд на човека без възнаграждение. Така че главното за нас е нашето старание, нашето усърдие в духовния живот, изучаването на Свещеното Писание и светоотеческата литература. И, разбира се, централно място в нашия живот трябва да заема богослужението. В него трябва да влагаме всичките си сили, защото красивото богослужение ще накара даже този, който е влязъл в храма случайно, да дойде и втори, и трети път, и накрая да остане в него завинаги – за да се моли тук заедно с всички и винаги да усеща Божествената благодат.

 

В своята книга „Духовно съкровище, събирано в света” свети Тихон Задонски казва: всичко тече, всичко се променя. Бях малък и беден, но това отмина. След това бях юноша, но и това мина. Бях ректор на семинария, но мина и това. Станах епископ и ето – уважават ме, оказват ми почести, но и това ще мине. И ще настане блажената вечност, а тя няма да премине никога. Ние сме странници в този свят. Най-известното за всички нас обстоятелство е, че ще умрем; но най-неизвестното е – кога и как. Ние се молим да бъдем избавени от внезапна смърт, молим Бог да ни даде време да се подготвим за смъртта. Но тя може да дойде за нас в най-неочаквания момент. Ние трябва да помним това, да бъдем готови за нея: тя ще ни отвори вратата към вечността. И тогава всеки от нас ще даде отговор – какво и как е правил, за да не оскъднява вярата, за да живее в хората любовта към Бога и ближния.

 

Както казват светите отци, Бог не случайно е разположил очите върху човешкото тяло така, че те да бъдат горе, да гледат винаги напред и нагоре, а не назад и надолу. Ние трябва да гледаме небето и да вървим напред по земята.

 

Източник: eparhia-saratov.ru

 

 

 

Църквата – спасението за света

Януари 23, 2018 in Беседи, Начална страница

 


Църквата е тяло Христово, тя е истинският живот, тя е живот, защото Св. Литургия е Литургия на живота, който побеждава смъртта. Каква е мисията на Църквата в съвременния свят?


Отговорът е изключително лесен. Това, което винаги е било мисия на Църквата в света, не е нещо по-различно от това, което е било вчера. Църквата шества в света, за да го преобразява и спаси, за да го приеме в неговото тление, крах и смърт, за да го засади на Божието лозе и да го съхрани. Църквата не прави нещо ново, просто ние – както и във всяка една епоха – осъзнаваме тлението, което ни заобикаля, и краха, който преживяваме, който винаги има една и съща причина, както при първата човешка двойка – Адам и Ева. Крахът на човека извира от неговото разположение към автономия, защото автономията е насилване на естеството на нещата. По своята природа човекът бил създаден да живее в общение с Бога. Колкото пъти той отричал това общение, толкова пъти той претърпявал крах. Той се подчинил на тлението и на смъртта, на разнообразните способи на смъртта. Когато той поискал да си възвърне това общение, тогава всъщност бил спасен, независимо дали това се отнася към живота на конкретния човек или към живота на дадено общество в определено място.


И така, какво прави Църквата в света? Както казахме, тя преобразява света, приема тлението и смъртта на света и ги засажда. Това е Литургията – дума, която всъщност чуваме, но какво означава? Литургията е делото на народа, делото на всички човеци. И кое е това дело? Делото, при което принасяме на Бога нашия живот, пълен с тление и смърт, и получаваме Божия живот. Хлябът и виното, които принасяме, са нашият собствен живот. Бог идва и взема нашия живот във вид на хляб и вино, Той не взема просто хляба и виното, а нашия живот. Носим нашия живот, принасяме го на Бога, Той идва, взема го и чрез благодатта на Светия Дух от хляба и виното прави Христово Тяло и Кръв. Той взема нашия живот и го прави Негов живот, а след това ни го предлага и ни призовава със страх Божий, вяра и любов да пристъпим, да се причастим. Това е средоточието на живота на Църквата. Животът, който извира оттук, се предлага и разпростира към цялото останало тяло, в цялото наше всекидневие. Можем да видим това в живота на отделни хора. Например ние, хората, много пъти чувстваме голямо недоволство в нас. И най-малкото нещо ни е виновно. Всичко ни е виновно. Дори и рая превръщаме в ад. Веднъж отидох в една къща и когато стигнах там, си казах:


- Сбъркал съм номера, не е възможно да е това къщата, в която ме очакват!


В крайна сметка не бях сгрешил номера. Въпреки че къщата беше внушителна, в нея имаше не радост, а болка, неуспех, тление, ропот.


Наскоро се запознах с една млада девойка, която е сляпа. Ние бихме казали за нея „Клетата!”. А тя ми каза:


- Ваше Високопреосвещенство, срамувам се да се помоля на Бога да оздравея! Чувствам, че Бог ми е дал такава любов, чувствам се много хубаво! Какво да Му искам, Той знае по-добре от мене какво ми принася полза!


А ние – „Първо за мене първо и после за всички вас!”, за всички нас. И нещо малко да ни се случи, веднага:


- Защо , Боже, на мене? Защо това? Защо онова?


И роптаем. Защо ли? Именно защото нашият живот не е приет от Бога и затова не е излекуван. Църквата действа в света, като изцелява света. Тя идва, изцелява раните и може да прави това, след като в крайна сметка изцелява и побеждава дори смъртта. Също така Църквата обяснява света, тъй като притежава истината и много ясно вижда грешките. Днес се случват много неща около нас, но бих казал, че Църквата не се изненадва, тя знае всичко това и го очаква.


Мисля, че миналата година имаше конференция, посветена на екологията. Какво всъщност представлява унищожаването на околната среда? Грях. И искам да помните това, че думата грях означава крах. Ние какво преживяваме – преживяваме нашите всекидневни неуспехи в по-тесен и по-широк кръг. Защо се руши околната среда? Защото отказахме да я засадим в Божията благодат, отказахме да я разглеждаме като средство за общение с Бога. Не правим ли това в Светата Литургия? Не правим ли това в Елеосвещението? Не правим ли това във Водосвета? Вземаме творението, материя на света и го правим средство за общение с Бога. Материалните елементи на света се преобразяват и чрез тях всъщност общуваме с Бога.


Отказахме да се вгледаме един в друг. Затова и вчера казах – отиваш да се причастиш и блъскаш другия. Защо? Кой е другият, странникът? Тогава защо си ти тук? И тъй, Църквата ни обяснява това, което ни се случва. Днес съществува цял един свят неспособен да възлюби. Един неуспял свят. Защо е неуспял? Защото отхвърли своето изцеление, отхвърли любовта като дар на Светия Дух, отхвърли Светия Дух в живота си и не може да има Неговите плодове, не може да има любов, не може да има радост, не може да има мир. Живеем тези неща и търсим оправдания, но не съществуват други оправдания. Когато дървото отсъства от твоя двор, няма как да имаш неговите плодове. И ние днес нямаме плодовете. Не се замисляме обаче защо не ги имаме. Не се замисляме, че причината за тяхното отсъствие в нашия живот е отсъствието на Светия Дух. В крайна сметка, къде е нашият разум? Предполага се, че двама човека се обичат, женят се, но не след дълго се разделят, ругаят се, бият се и т.н. Какво става в крайна сметка? Знаем ли какво става? Какво се случва? Имахме или нямахме любов? И ако имахме, тя къде отиде? И ако нямахме, какво разбрахме по погрешка? Всъщност не разбрахме кой е другият. Не се научихме да обичаме. Ама, любовта учи ли се? Да, защото любовта е аскеза, тя е превъзмогване на егото, не можеш да обичаш, ако имаш егоизъм. И цялата тази любов е болна и погрешна. Колко деца бяха погубени от болната любов на родителите? Къде е нашият разум? Гордеем се с него. Той обаче е негоден да ни покаже дори простите неща в живота.


Защо създаваме деца? За да отровим живота им? Нима не можем да им дарим усмивка? Тогава какво правим? Какво им даваме? Пари? Облаги? Това означава, че вече сме се провалили – когато заменим нашето сърце с нашия джоб. Защото децата искат не нашия джоб, а нашето сърце. Ние обаче не разбираме това или понеже нямаме сърце, което да им дадем, затова мислим, че ще заменим сърцето с джоба ни! Цялата тази беда при младите хора е наша и тяхна отговорност, но и наша, доколкото не сме им дали истината. Коя истина им предлагаме днес?


Когато виждате децата да чувстват скука и досада, когато ги питаш защо вземат наркотици, а те ти казват:


- Кажи ми защо да не взема?!


Дали само този отговор не показва, че сме се провалили? Защо? Сещам се, че веднъж слушах едно предаване по радиото, говореха за наркотиците. Там имаше един юнак, който каза:


- Аз само чрез вярата в Христос успях да се отърся!


Там имаше три госпожи, които се опитаха да изопачат отговора му.


- Имате предвид…


- Не, нямам предвид нищо друго, освен това, което казах!


Подразни ги. Какво? Истината. Да, това е реалността. Защо? Защото общението с Бога изцелява болестта на човека. Как едно дете с болна душа ще се изправи на краката си, когато душата му не се храни?


Църквата обяснява света, тя не се ужасява от света, нито от онези, които воюват с нея, защото знае, че Победителят съществува. Църквата знае дори това, което днес вижда. Тя го е прочела в Откровението, знае как ще дойдат тези неща, знае че не това е краят, тя знае, че това е краят на онези, които мислят, че знаят, но не знаят. И затова днес хората дори в нашата страна се опитват да поставят Църквата в изолация. В крайна сметка какво са успели да направят? Да поставят хората в изолация. Да сложат младите хора в изолация. Затова те са големите виновници. Тези, които убиват надеждата и възможността за изцеление на хората. Разбираш това още по-добре, когато виждаш човека, който довчера е бил развалина, отрепка, а сега се изправя на краката си. Как? Благодарение на Божията благодат. Църквата не прави нещо ново. Докато съществува този свят, Църквата ще продължи своята Литургия – нейната сърцевина, чрез която ще се опита да приеме всички, за да ги изцели, за да открие истината и лъжата на всеки един и след това да го изцели.


Бог не дойде, за да създаде някакво сдружение, Той не търси привърженици, Бог е любов и предлага любовта Си, за да изцели човеците. Внимавайте, има една велика тайна, тайната на свободата ни, Бог ни е създал свободни. Ние казваме, че другите трябва да са свободни, но да са свободни по такъв начин, че да са съгласни с нас, защото ако не са съгласни с нас, сме готови да ги затрием по всякакъв начин, използвайки всяко едно средство, за да са съгласни с нас. Само такава свобода имат. Бог обаче ни е сътворил свободни до такава степен, че да бъдем способни да Му кажем и „Не!”. И когато Му казахме „Не!”, не Той, а ние пострадахме. И Той отново дойде, дойде с абсолютно уважение към нашата свобода. Затова Той влезе в света като Младенец. Не за да ни изплаши, а за да ни спечели със Своята любов посредством нашата свобода. Той изцели човешката природа, но остави инициативата и отговорността на всяка една човешка личност. Той направи Своя излекуваната човешка природа. Но ние не искаме, просто оставаме отвън. И страдаме. И се изненадваме и не разбираме защо страдаме.


Понякога сме сигурни, че вършим нещата правилно, но Църквата, която обяснява нещата, знае предварително, че ще претърпим крах. Когато човек общува с хората и ги обича, много пъти вижда това и го откроява. Крахът на много съпрузи е предначертан преди техния брак. Когато се оженят, те ще се разведат, колкото и добри светски предпоставки да имат. Защо? Защото са неспособни да възлюбят. Затова. И когато тази неспособност е реална, тя много бързо ще се прояви и ние ще търкаме очите си:


- Какво стана?


- Нищо изненадващо.


Сещам се веднъж за един човек, на когото се удивяваха. Образован, университетски преподавател. По един любопитен начин, по човешки любопитен начин, без този човек нищо да ми беше направил – аз, само да го видех, да го кажа на народен език, червата ми се обръщаха. Какво имам предвид? Имах впечатлението, че е един тотално фалшив човек и се сещам, когато веднъж в крайна сметка се случи нещо. Всъщност той разби семейство си и не само това. Обадиха ми се по телефона и ми казаха:


- Дръж се да не паднеш!


- Какво искате да ми кажете?


- Това и това!


- Единственият, който не се изненада от това, което ми казахте, съм аз.


Защо? Това, което казах преди – личи си.


Много пъти нямаш какво да дадеш. Ако това, което имаш, е едно изкуствено цвете, то впечатлява, но няма аромат, няма същностна красота, след малко ще събира прах.


От момента на своята поява в света Църквата има една и съща мисия: да спаси света и човека, да обясни живота му и да го изцели. Тя ще продължи да прави това обаче не като някакъв режим, който се опитва да се наложи, а като постоянна покана и едновременно предизвикателство към свободата на човека.


превод: Константин Константинов

Благодарността към Бога

Януари 18, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Първо искам да благодаря на Бога, който ми е дал благословението да бъда отново в България сред вас тази вечер. Благодаря също и на Негово Високопреосвещенство, който ми даде честта да стоя пред вас тази вечер.

Темата, която ще разгледаме тази вечер е много важна. Това е темата за благодарността и признателността към Бога. Всички неща биват освещавани чрез благодарението. Ще се опитам само да ви кажа един цитат от св. Максим Изповедник: „Всички достижения на светиите са неща, които не са били техни, а са неща, за които те са благодарили на Бога и така са станали техни“. И даровете, които са получили светиите, са в съответствие с тяхната благодарност. И всеки светия притежава само онова, за което вече е благодарил като получен дар от Бога.

Благодарението върви ръка за ръка със смирението. Св. ап. Павел казва, че не сме получили духа на тоя свят, който е дух на гордост и дързост, а сме получили Божия Дух, който е дух на смирение, за да познаем нещата, които сме получили от него.

Веднъж, през IV век, двама монаси оставили своя манастир и отишли в Александрия. За съжаление, заради това паднали в грях. Но после и двамата отишли в пустинята, за да се покаят. И когато се завърнали от пустинята, отците ги поставили в две ями. Оставили ги в тези ями, като им хвърляли хляб и плодове, за да поддържат живота им. След година ги извадили от ямите, и единия от тях бил изпълнен със светлина и радост. Другият бил бледен и кожата му била залепнала за костите му. Отците ги попитали каква духовна работа били извършили, докато стояли там. Единият казал: „Постоянно благодарих на Бога, че не ме остави да погина в Александрия, но ме изпрати в пустинята и ми даде възможност да се поправя“. И така, той бил пълен с радост и светлина. Попитали втория, какво е правил. Той казал: „През цялото време аз стоях пред Бога, сякаш бях пред Страшния съд, и с огромен страх аз предусещах и очаквах този Страшен съд“. Отците казали, че и двамата са получили прошка от Бога, трудът им бил приет, но са постигнали това по два различни начина. Първият е постигнал това чрез благодарението, а втория – помнейки смъртта и предусещайки Страшния Божи съд. Защото тези неща в своята дълбока същност са идентични – този, който благодари, не се интересува дали е жив или мъртъв, а от това да благодари на Бога докрай. А вторият, който постоянно помни смъртта и предусеща със своята молитва Страшния Божи съд, това е човек, който нито може да каже нещо, нито да мисли и да се интересува за земното и суетното.

Мирското униние и ревността на Божиите чеда 

Всички хора се намират в противоестествено състояние поради падението в греха на непослушанието. Ако бяхме в състояние според природата си, щяхме да обичаме Бога от цялото си сърце и от цялото си същество и умът ни нямаше да може да се откъсне от спомена за Бога нито за миг. Това ни учат светиите, които помнят Бога по-често, отколкото дишат. Техният дъх е прилепен към Божието име, тъй като те непрестанно призовават това име и го изричат не само с устата си, но и със сърцето си. Ние, свещениците, често чуваме в духовническото си служение, дори от усърдни християни да изповядват – „нямам стабилност по пътя си към Господа. Не се моля колкото и както трябва. Умът ми е пълен със суетни, мирски помисли, нямам вдъхновение, разумът ми е замъглен и чувствам мъртвост в сърцето си“ и други подобни. Евангелското слово за такива хора остава бездействено, живата надежда на Божиите обещания и нетленното утешение на Светия Дух не са живи за тях.

Факт е, че светът, който ни заобикаля, култивира в хората забрава за Бога, чрез плътските образци, които предлага и ни наранява със своя богоборчески дух. Светият Дух ни казва, чрез Св. Писание, че плътското мъдруване е вражда против Бога, на Закона Божий то не се покорява, нито пък може и също така, че приятелството със света е вражда против Бога. И така, целият наш подвиг се състои в това, как да победим противоприродното състояние в нашето отделяне от Бога и да постигнем природното си състояние или, както често се казва, свръхприродното си състояние, т.е. нашият дух да се съедини с Божия Дух. За да постигнем това, обаче, трябва да водим борба със страстите и лошите навици, които сме придобили. Имаме най-различни страсти – гордост, сребролюбие, тъга, плътска страст, и е ясно, че дяволът ни води с всички тях, за да ни отдели от Бога. Има обаче една страст, която е най-страшна от всички – това е унинието. Според духовното определение, унинието означава духовна леност, липса на грижа за нашето вечно спасение.

Ако борбата с другите страсти може да доведе до голяма духовна полза, то унинието води до пълна забрава на Бога и всъщност така убива душата, че бедният човек да не може да окаже никаква съпротива. Състоянието на униние е много опасно, защото изтрива у човека спомена за Бога. Когато някой се намира в униние, той може да предприеме много и най-различни трудове, само не и труда за своето спасение. Ето защо можем да видим монаси, които се намират в състояние на униние, но същевременно остават и особено активни. Вместо постоянно да се намират в Божието присъствие, и в непрестанен диалог с Бога, те изпадат в многогрижие. Това води до тяхното духовно опустошаване от богатството на духовните промени на онова сърце, което непрестанно се стреми с копнеж към благодетеля Бога.

И така, едно е духовното униние, и съвсем друго, обичайното душевно униние, при което човек се стреми да избегне какъвто и да е труд. Духовното униние произтича или от гордост, или от отчаяние. Гордостта изсушава сърцето на човека и го отделя от животворното общение с Бога, а също и от брата. Такъв човек, който е откъснат, сам, и лишен от благодатта, която изобилно се излива от Тялото Христово – Църквата, такъв човек става немощен и неспособен да се противопостави на духа на съпротивния и на оня глас, който грехът носи в живота му. Човекът, изпаднал в униние, стремейки се да намери някакво лъжливо и преходно утешение, се предава на страстите на нечестието, които умъртвяват душата и я правят неспособна да пребивава в чудното пространство на Божието присъствие и да вкусва от нетленното утешение на Светия Дух. Доколкото даваме пространство на гордостта, в някоя от нейните форми, осъждане, презрение, безразличие, ние прогонваме от себе си не само благодатта, но и помненето на Бога.

Тежкото състояние на заблуда, в резултат на унинието, е изразено много добре от думите на великия ап. Павел: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем“.

Греховната страст на унинието се поражда също и от отчаянието. То е неизбежен резултат от неверието. Тази страст опразва сърцето от надеждата и копнежа по вечния живот. Няма по-голяма трагедия от това, човек да живее на тоя свят със сърце, празно и лишено от вдъхновение и от Божието утешение. В монашеството, например, цялото ежедневие е насочено към това, да подпомага към развиване на усещането за Бога, това усещане за топлина, радост, утешение, мир, които носи в сърцето свръхестественото Божие присъствие.

Когато, обаче, се умъртви връзката на човек с Христос поради неверието, човек престава да има надежда за възкресението. Според думите на Господа, „там, където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Ако във вас има жива надежда, то тогава сърцето ви хвърля котва в небето и ставаме богати, понеже там е нашето съкровище. Когато, обаче, нямаме надежда, сърцето ви не може да се откъсне от земята. Онези, които нямат надежда във възкресението и вечния живот, още тук вкусват безутешните мъчения на своята раздяла с живия и благ Бог на любовта. Това е истинската духовна смърт, която предшества вечната смърт в ада.

И така, целият подвиг на християнина се съсредоточава в преодоляване на унинието, което парализира душата и води до духовна смърт. В своята първосвещеническа молитва Господ казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан 17: 3). От тези думи става ясно, че вечността е състояние на личността, която се предава на човека, когато той работи с вяра за поддържане на жива връзка с личностния Бог на откровението, с Отца, Сина и Светия Дух. Тъй като имаме дръзновение и достъп до Бога чрез нашия Господ Иисус Христос става ясно, че връзката ни с Господа има абсолютно значение за нашата победа над греха и наследяването на вечното ни спасение. Нашата връзка с Господ Иисус Христос, която започва сега на земята с вярата и ще продължи във вечността чрез светата любов е неповторим дар, който трябва да се разгаря постоянно в живота ни, за да можем усилено да вървим към все по-съвършено познание на Бога и към единение с Него.

Кои мисли ни помагат за това, да влезем в това най-голямо чудо, което познава тварният свят – единението на човешкото сърце с Божия Дух? Виждането, което имаме от Свещеното Писание за човека е, че Бог по безкрайната си благост е сътворил човешкото сърце по неповторим начин, така, че то да бъде способно да приеме своя Създател, Който в бъдеще ще дойде в света, за да спаси всички. Бог е направил сърцето на човека своя цел, за да го посещава от сутрин до вечер. Бог е намислил един велик план за човека, за да го направи подобен на образа на своя Син, т.е. да го направи бог по благодат. За тази цел Той не е пощадил дори Своя Единороден Син. Ако човекът е занимавал ума на Бога, от преди свят да се създаде, тогава той е наистина велик по своя произход и предназначение. Велик, според удивителните способности, които крие неговата природа, създадена по Божий образ. Това виждане вдъхва вяра, която действа чрез духовната признателност. Когато вярващият благодари на Бога за Неговия благ Промисъл, той става богат на духовни дарове. Благодатта, която приемаме, е съразмерна на благодарността, която показваме. Както казва великият Максим Изповедник, Бог отмерил своите дарове на човеците, според благодарността, с която те ги приемат. Именно по този начин влизаме в блажената пълнота на Божията благодат. Колкото по-голямо благодарение и слава отдаваме на Бога, толкова повече Той излива даровете Си. Чрез тези благодатни дарове вярващия влиза в другите членове на Тялото Христово – на светиите, които са на небето и на земята. Колкото повече вярващия навлиза чрез благодарението в тази благодатна общност, толкова повече той забравя предходните по-малки дарове, и с глад и жажда се стреми напред към все по-голяма пълнота на любов и съвършенство. Човекът, който благодари на Бога, не познава унинието, той се измъчва само от една, благословена печалност – от това, че не може да благодари на Бога така, както подобава, за всички Негови дарове, дори за всеки един дъх, който Бог излива върху земното лице.

По този начин, благодарението води към истинското покаяние, което няма край в този живот. Тогава разбираме, защо Господ поставя най-горе от всички заповеди заповедта с признателност да осъждаме себе си като непотребни и недостойни. Той казва – като изпълним всички Негови заповеди, да казваме „ние сме слуги негодни, защото извършихме онова, що бяхме длъжни да извършим“. Този начин на мислене поддържа пламенна Божията благодат в живота на вярващите. В тази нагласа се крие спасителното вдъхновение, което съкрушава смъртоносното униние. То носи на вярващите сила всеки ден да вършат свети дела със страх Божий. Пътят на благодарението ни изцелява, съкрушава гордостта и ни укрепва срещу изкушението на отчаянието. Благодарност и признателност всъщност означават смирение.

Тези добродетели са едни от най-благородните прояви на смирението. В Св. Писание на Стария и Новия завет четем: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“. И така, важно е да помним, че Божието благоволение и благодат нарастват в нас чрез смирението, и особено, чрез благодарността. Когато влезем в благодатта на благодарението, придобиваме правилната ревност по Бога, което подобава на Божиите чеда. Хората, които благодарят на Бога никога не се отчайват и сърцето им никога не остава празно от Неговото утешение.

Ще ви разкажа един случай. Един християнин изповядал, че искал да се самоубие, тъй като всичко в живота му вървяло лошо, целия му живот бил една болка и нищо нямало никакъв смисъл. Духовникът го попитал дали все пак няма и нещо добро в живота му, като например, че в този момент той дишал и бил жив. Отговорът на изповядващия се бил положителен и тогава духовникът го посъветвал: „започни да благодариш на Бога за всеки дъх, който ти дава, за този телесен живот и после за всичко друго, което Бог ти покаже, че си получил като Негов дар“. Този човек започнал да прави добро и скоро усетил в себе си една сила. Започнал да благодари на Бога, че му помогнал да познае Неговото име, а по-късно и затова, че почувствал утешение от Христовата молитва. Накрая този човек достигнал такава степен на жар и ревност в благодарението си, че напълно забравил за своето отчаяние. Забравил за самоубийството и се избавил от това бесовско изкушение.

Според думите на нашите свети отци, няма по-голяма добродетел от благодарението, когато страдаме от болест, гонение, несправедливост и презрение от хората. Когато в своята болка казваме: „Слава Тебе, Боже, благодаря Ти за всичко, което си направил за мен“ – това е особено угодно на Бога. Когато св. Йоан Златоуст бил воден на заточение, измъчен, уморен и отруден, той и придружаващите го минали край един храм. Светецът помолил да го оставят за малко край светия престол. Облегнал се на него и казал на Бога: „Слава Тебе, Боже, за всичко!“, и в този миг предал святата си душа в Неговите ръце.

Когато животът ни е в опасност, няма по-угодно нещо за нашето сърце от благодарението. С други думи, ако в този момент обърнем ума си към Бога и Му кажем: „Благодаря Ти, Господи, за всичко, нито смърт, нито друга скръб не ще ме отдели от Тебе, защото Ти Си Победителят на смъртта“, това означава, че нашата вяра е станала по-силна от смъртта, която ни заплашва. В Божиите очи това е един велик подвиг, който ни пренася на отсрещния бряг. Този подвиг ни въвежда в един силен духовен живот, в блажената общност на всички светии, във вечното славословие и благодарение на Бога, което звучи през вековете и в Неговото Небесно Царство.

Едно голямо средство, което ни е дадено да се борим със страстта на унинието, да победим духовната смърт, която заплашва живота ни, е Божествената литургия. За нея ще говоря по-подробно на беседата си в петък. А сега ще отбележа само следното – в Божествената литургия вярващите получават духовни дарове в съответствие с подготовката, която извършват за нея. Чрез подготовката, в личната си молитва, те трябва да поддържат сърцата си горещи, така, че когато отиват на църква, да принасят на Бога и на братята си дарове, и обратното, когато отиваме на света литургия неподготвени, ние вършим несправедливост спрямо Бога и братята си, тъй като нямаме дарове, които да принесем, с които да влезем в тихото благодатно общение със светиите.

В заключение ще кажа, че благодарението е ревността, която трябва да владеят Божиите чеда. Благодарението е толкова угодно на Бога, че великият ап. Павел ни насърчава да излагаме всички свои прошения пред Бога, само като преди това сме Му благодарили докрай за всичко. Не се грижете за нищо, но всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби и още за всичко благодарете, защото за всичко такава е за вас волята Божия в Христа Иисуса. В общението на благодатта намираме истинското и силно божествено вдъхновение, което не дава на човека покой на земята. Това вдъхновение ни води от вяра към все по-съвършена вяра; от надежда към увереност в живия Иисус, Който възкресява от мъртвите; от любов към все по-голяма пълнота на любовта; от една степен на светлината към съвършения и невечерен ден на Божието Царство, където е мястото и вечния покой на нашия дух заедно с всички Божии светии и с духовете на праведниците, които са постигнали съвършенство.


Източник: „Седмица на православната книга” – Варна, 2017 г.