На 12 юли 1994 г., се представи пред Господа знаменития атонски старец Паисий Светогорец.
Старецът Паисий – велик светия на нашата Църква, воин, подвижник, молитвеник, човек с велика любов към Бога.
Дръзваме да разкажем за това, което сме видели и чули, като отговорни свидетели на стареца, както светите апостоли са свидетелствали за Христа, за Неговия живот и чудеса в помощ на всички нас, за да повярваме в това, че Той наистина е Христос Спасителя, Избавителя на света, и вярвайки в Него, ние получаваме вечен живот.
Много хора познаваха стареца и бяха свързани с него. Всички те, всеки в своята мяра, са получили неговото благословение и молитва и навярно биха могли много да разкажат. Ето това благословено общение е неизчерпаемо, както е неизчерпаем океанът на Божествената благодат, която винаги преизпълваше стареца.
Аз се запознах със стареца Паисий, когато бях на 18 години. Веднага след завършването на училище, през 1976г., станах студент в богословския факултет на Солунския университет. От различните свои състуденти, аз слушах за Света Гора, и много ми се прииска да отида там. И ето, през септември 1976г., за първи път се отправих към Атон.
Това мое посещение се оказа трагично. На мен там въобще не ми хареса, и сутринта на следващия ден си заминах. И си казах:” повече и дума не може да става за това, аз да се върна тук още веднъж!” Толкова неприятно, толкова мрачно, толкова угнетяващо ми се видя това място. Разбира се, това беше изкушение, не мислете, моля, че това място е такова! Виновен бях аз, а въобще не мястото, въпреки че такава картина ми се изрисува в моето въображение. Не забравяйте, че съм произлязъл от среда, където не сме имали особена представа за монашеския живот на Атон.
На следващото утро аз отпътувах. И после, когато чувах разкази на моите състуденти за това, колко е славно на Света Гора, ме беше срам да си призная, че на мен там въобще не ми хареса. След 10-15 дена аз се реших отново да отида на Атон. Това беше, мисля, някъде в началото на октомври. А аз тогава вече бях чул от моите състуденти за стареца Паисий, за отец Ефрем Катунакски, за някои други старци, които наистина сияеха в този период, подобно на светилници, на светогорския небосвод.
Първа среща със стареца Паисий
При Стареца отидох с един иеродиакон, сега вече починал. Именно той ме заведе при стареца Паисий, който живееше тогава в Капсала, в килията на Честния Кръст.
Аз с вълнение очаквах срещата, защото по пътя дякона ми разказваше истории, чудеса, пророчества. Аз се боях, че стареца ще разобличи всички съкровени тайни на моето сърце, опасявайки се, че ще ме прогони с ритници от своята килия.
Ние позвънихме на звънеца и изчакахме. На мен ми направи впечатление табелката, която беше написал стареца. Там, в килията на Честния Кръст, той бе написал: “По добре не ме занимавайте с празни разговори и т.н., аз повече мога да ви помогна с молитва”.
В един момент ние чухме глас. И аз гледам старче, завито в зелено одеяло на раета. Той бавничко, клатейки се, се изкачваше, за да ни отвори портичката. Дяконът ми каза:” Това е стареца Паисий!” – “Това е стареца Паисий?” В мен пропадна всякакво настроение. Аз очаквах да видя някакъв…Не знам, какво си бях намислил, не е важно…А видях точно пред себе си старче, даже не старче – ако трябва да кажа точно, той беше на възрастта на която съм сега, но както на мен ми се стори, че е старец. Слабичък, болнав… Той ни отвори и ние влязохме вътре, разположихме се в неговия беден, в буквалния смисъл на думата, архондарик. Преизпълнен с недоумение и нетърпение, чаках да видя що за човек е това.
Старецът започна да ни разказва разни истории, въпреки че не ни бяха много интересни. Внезапно той си свали обувките и качвайки се на дъсченото легло, искаше да ни покаже нещо, за което разказваше. Аз си помислих:”Този човек не е на себе си.”
Окончателно разочарован си казах мислено: “Изглежда той не е добре, затова са го “направили светия”, и идват, за да го погледат…Да погледаме, как той ще се държи, ако смени разговора на сериозна тема!” Представяте ли си докъде стигнах?! – “Отче, вие се ползвате с широка известност в Солун.” На това той ми отвърна:”Детенце, ето там, където по-нагоре ходи, видя ли боклук?” – “Да”. – Той продължи: “Погледни тук”. Аз погледнах: Там се търкаляше стара консервна кутия от калмари, такива носеха тогава на Атон, на нея падаше слънчев лъч и тя блестеше. Отец Паисий каза:”Виждаш ли как блести тази консервна кутия?” – “Да” – “Ето така съм и аз. Празна консервна кутия, загубена. Хората я гледат отдалече и мислят, че тя е нещо по-особено!” Точно, когато се опитах да го питам още нещо, той се протегна и ми даде локум. Така аз изядох 15 парчета локум, докато не дойде време да си тръгваме.
Нищо не ни каза Стареца. Аз се разочаровах и повече нищо не го попитах. Нещо каза на дякона. След това се подготвихме да тръгваме. Аз казах: “Отче, на нас са ни казвали, че тук при вас живеят змии. Вярно ли е?” – “Да. Искаш ли да погледнеш?” – Е как мога на това да му отвърна, че не искам. “Да, хубаво би било да ги видим!” – му казах аз. – “Знаеш ли, утре, когато станеш духовник, ела, и аз ще ти ги покажа, всички те са тук” – отвърна той, подразбирайки своето сърце.
Ние излязохме навън. Аз бях разочарован и мислех: Нищо не представлява, и защо само дойдохме тук! На оградата, около килията, за последен път го попитах, вече безнадеждно: „Кажете ни и нещо душеполезно!” ( като че ли: „и защо ни говори всичко това през цялото време!”) ” Деца, – каза той -вие сте млади, правете много земни поклони”. “Колко”? “Много, много”.
И ни удари по гърбовете. В този момент наяве, признавам ви, се случи велико събитие: цялата местност се изпълни с благоухание. Дърветата, птиците, въздуха, скалите – всичко, всичко. Това беше страшно! Това се случи за първи и последен път в живота ми. Всичко благоухаеше невероятно и нас ни обхвана неведома сила. Старецът каза: „Хайде момчета, тръгвайте, тръгвайте”. Той бързичко ни изгони, затвори килийката и влезе вътре. А мен и дякона ни беше обхванало удивително състояние. Казах му: „Ей, ти благоухаеш!” Той отвърна : „Това е неописуемо! Какво става?!” Ние побягнахме от Честния Кръст и много скоро достигнахме Буразери, просто летяхме по пътя. До Буразери всичко наоколо благоухаеше. След това аз разбрах, че действително този човек таи в себе си велико съкровище.
„Душата ми се прилепи към него”
Отново го навестих след приблизително 10 дена. Вероятно по причина на предшестващото събитие с благоуханието, старецът изглеждаше вече съвсем друг. Оттогава, октомври 1976г., по думите на псалмопевеца „към Тебе се привърза душата ми” (Пс. 62:9), душата ми се прилепи към този старец и аз чувствах, че Бог беше с него, и Той съществуваше!
Първото, в което окончателно се убедих по удивителен начин, общувайки със стареца Паисий беше, че това което говори Христос в Евангелието, това, което са казали светите отци в житията на светиите, всичко, което е написано и казано в Църквата, което съм чувал – всичко това се оказа истина. В душата ми не остана и най-малко съмнение в нищо, казано в Словото Божие и в Евангелието. Защото е естествено, за 18 годишен (колкото бях тогава) – много неща са твърде незрели в душата на човека.
В течение на година много пъти ходих при стареца. Вече реших да остана на Света Гора, поради което исках да прекъсна училище. Това старецът Паисий не го одобряваше, защото имах стипендия от Кипърската Църква. Каза ми: „Е добре, остани на Света Гора, само за сесията отивай в Солун и вземай изпитите, защото след като Църквата ти е назначила стипендия, ще е неправилно веднага след като си дошъл тук да захвърлиш учението.” Така се случи всичко.
„С Божия човек не може да се свикне”
Бих искал да ви обърна внимание не толкова на чудесата на стареца Паисий, многочислени, скрити от външен поглед, извършени вече посмъртно, а на това, което действително го отличаваше от другите, и на това, което го направи, по смиреното ми мнение, толкова велик светец. Аз изцяло вярвам, че става въпрос за велик светец на Православната Църква от наши дни, в моето съзнание той е причислен към великите светии. Убеден съм, че той държи света със своята молитва.
Виждайки, колко съм немощен и нещастен, старецът ми даде благословение, и аз прекарах много нощи при него. Понякога това продължаваше до две седмици и половина.
Аз внимателно го следях и се стараех да забелязвам всичко до най-малките подробности. Беше ми любопитно да видя целия му живот. Винаги в мен се създаваше впечатлението, че този човек държи в ръката си света и го укрепва със своята молитва.
Първия път, когато останах да нощувам при него, помня, че ми предложи: „Да отидем да хапнем”. Но какво да ядем?! Там просто нямаше нищо! Не мога да ви опиша крайната нищета, особено в килията на Честния Кръст! Старецът постла на земята, маса нямаше, а само квадратен къс мрамор. На него трябваше да ядем. Той изкара един два лука, няколко сухара и консервна кутия, която някой беше донесъл. Старецът Паисий каза: „Сега ще ти я отворя, пазех я специално за теб”. Но как да я отвори?! Поради липсата на друг инструмент, той я отвори с теслата. Станахме за да се помолим, да прочетем „Отче наш”. Отец Паисий се изправи насред пустинята (такава беше Капсала, келията на Честния Кръст, съвършено уединено място), въздигна ръце към небето и произнесе: „Отче наш, Който си на небесата…” Признавам ви, толкова години са минали, но никога повече не съм чул Господнята молитва звучаща с такава сила. Усещах, че Бог е прострял Своята ръка от небесата, за да благослови нашето „ястие и питие”. Това беше нещо невероятно!
Такъв силен беше целият му живот. Аз живях около него до 1992г.; много често ходих при него, изкарвах много нощи, много пъти служих в църквичката, но никога не можех да привикна към този човек. Всеки път, когато го срещах, чувствах това вълнение от първия път. Моето недоумение разреши стареца Софроний Есекски. Когато отидохме при него с приснопаметния старец (Иосиф Ватопедски), то в беседата сред останалото той ни каза: „срещата с духовен човек ежесекундно съдържа в себе си някакво пророческо събитие. Никога не е възможно да се привикне към Божия човек. Общението с него винаги е уникално и неповторимо”. Именно така беше със стареца Паисий.
Този човек беше надмогнал законите на природата, животът му беше силно и явно присъствие на благодатта. Аз просто не можех да се представя, той да се разболее и умира, а аз да не отида да го видя в последните му дни. По много хора, които го посещаваха, той ми предаваше своите молитви.
Това, което го отличаваше, беше огромната любов към Бога. Безгранична любов, която зануляваше любовта към самия себе си. Там, където живееше стареца Паисий, не съществуваше никакво човешко утешение, абсолютно нищо, затова толкова забележима беше Божията любов, благодатта в живота на стареца. Бог пребиваваше с него постоянно, и „ръката Божия беше винаги над него”.
„Изгарях от Божията любов”
На Рождество 1982г., ако не бъркам, след всенощното бдение, когато отдъхнахме малко, аз отидох при стареца. Той беше сам в килията си (Панагуда) Беше в прекрасно разположение на духа; тишина; наоколо няма никой (може би тогава имаше лошо време) и той ми каза следното: „Виж какво ще ти кажа, дяконе! (тогава още бях дякон). Веднъж съществото ми изгаряше от любовта Божия толкова силно, че аз чувствах, как моите кости се топят, като свещи. …Аз даже спрях, защото не можех да се движа от Божията любов, която усещах вътре в себе си. Наведох се към стоящото до мене дърво и казах: „само никой да не ме види сега, защото ще разбере неправилно! Дано никой не узнае, какво изпитах. Толкова силно се разгоря в мен любовта Божия. Изминаха вече седем-осем години и тази любов не само не престана да гори в мене, но се превърна в любов към света, аз ежедневно се топя за страдащите хора и не мога да постигна, как Бог заради нас е станал човек. Понякога размишлявам за това, как се е родил Христос, къде се е родил и се топя”. Очите му се напълниха със сълзи, макар той обикновено да не си позволяваше това пред хората. Доблестен войн, той избягваше да разказва за своя вътрешен опит, макар че живота му в Панагуда наистина беше ежедневна жертва за народа Божий и образец за съвършена любов. Както Христос казал на Петър: „и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си” (Лк. 22:32), точно така се случи и със стареца Паисий. Тъй като той достигна висотата на съзерцанието на Бога и обожението, той възприе от Бога словото за това, че трябва да поддържа своите братя. В неговата калива се събираха множество хора, особено обичаше страдащите и младежите, търсещи своя път в живота, и с голяма жертвеност заставаше до тях. Той ги изслушваше, изцеляваше, съветваше, успокояваше.
А неговото слово беше наистина удивително, аз сам се убедих в това. Някое време аз прекарах в Кутлумуш, съпровождайки нашия старец, там изпълнявах послушанието на архондар и вратар. Аз винаги съм се отличавал с бъбривост, обичах да се правя на учител, и измъчвах със своите „проповеди” всеки, който минаваше покрай мен. Когато хората виждаха стареца им беше достатъчно едно негово слово, а понякога той даже нищо не им казваше – те просто го виждаха, и от това целият им живот се изменяше. Както се казва в Евангелието „Господ им помагаше и подкрепяше словото с личби” (Мк.16 : 20). Христос заверяваше и запечатваше словото на стареца с последващи знаци на благодатта, които явяваше на него. Те бяха толкова чисти, толкова изобилни и многочислени, че от тях сега се съставят книги! А колко чудеса се съхраняват в паметта на хората като свой личен опит от срещата със стареца. Действително, подобни знаци ни показват великата святост и дръзновение на този човек.
Билетът на св. Максим Кавсокаливит
Една вечер, когато останах при стареца Паисий, аз бях разстроен: нашия старец Иосиф беше в Кипър, в един манастир, който се опитваше да устрои и аз нямах никакви известия от него. Той закъсняваше с писмото и аз се вълнувах. Отец Паисий попита: „Какво ти има, защо си угрижен?” – „Няма новини от стареца Иосиф, затова ми е неспокойно в душата”.- „Е, защо се притесняваш, бедни! Дай да купим билет и да отидем в Кипър!” – „С удоволствие”. Той попита: „А с коя авиокомпания ще летим, с Олимпиаки? – „Олимпиаки”. – „Добре – каза – да разберем кога има полети и да отлетим за Кипър”. –„Разбрахме се, отче”. – „Но – каза той – ние ще летим с билета на св. Максим Кавсокаливит”. – „Какво имате в предвид?” “Как какво имам в предвид? Той изяждал по един сухар и на крила се пренасял от Кавсокаливия във Ватопед. И ние ще изядем по сухар довечера и ще се отправим на Кипър”. “А, вие се шегувате” – помислих за себе си. Изядохме нашите сухари и аз отидох да спя. Старецът се молеше.
Сутринта, когато се събудих, той вече беше на крака. Попита ме: – “Как спа?” “Добре”. “Манастирът там е забележителен”. “Прекрасен” – отвърнах. И той ми описа всички детайли на мястото, където се намираше стареца Иосиф, неговата килия, кабинет, даже каза къде стои писалката му, ножа за хартия, чехлите, всичко. “Отче, откъде знаете това”? “Над нас прелетя самолет. Аз погледнах, за да те извикам със себе си, но ти спеше, и аз отидох сам. Твоя билет пропадна. Аз летях сам и сутринта се върнах”. С такива неща беше изпълнен живота му.
Божествено Причащение
Ще завърша с друг случай, които стана в 1977г., в килията на Честния Кръст. Тогава бях дякон. Сутринта аз отидох при стареца. Веднага като ме видя, както обикновено, шегувайки се каза: „Добре дошъл, дяконе! На мен точно ми липсваше дякон за престолния празник!” Аз казах: „Ето ме пристигнах”. А той: „Аз поръчах 100 килограма риба, ще дойдат от скита на пророк Даниил, от килията на ап. Тома, ще дойдат тези и тези… Ще дойде владика… ще отбелязваме престолния празник”. В този момент аз му повярвах.
„Ще останеш ли днес?” – попита той. Това беше първата нощ, когато оставах при него. Летях от щастие. Вечерта той ми каза: „Виж, ще служим бдение на Честния Кръст”, и ми обясни какво следва да правя. Разбира се, бдение по броеница, нямаше кой да пее. Започнахме около 5 ч. следобед. „Около полунощ ще те повикам, за да прочетем последованието към св. Причастие. Сутринта ще дойде свещеник от Ставроникита, за да служи”. „Да бъде благословено, отче”. Даде ми обстойни препоръки как да извършвам молитвата. Самият той остана в една килия, а аз в друга. На всеки час и половина той чукаше по стената и питаше: „Дяконе, как си, добре ли си?” – „Добре съм, отче”. – „Спиш ли” – „Не, не спя”. Той ме предупреди: „Ако чуеш шум, не се стряскай; това са диви свине или чакали”. Цяла нощ аз чувах стъпките му. Тъй като стареца имаше половин бял дроб, той въздишаше дълбоко и след това казваше: „Слава Тебе, Боже” по своя удивителен маниер.
Аз чувствах, че старецът е редом с мен и правех всичко каквото можех. Около полунощ той ме повика и заедно отидохме в църквичката. Това беше тясна, дълга църквичка с една стасидия и пет икони – на Христос, Богородица, Иоан Кръстител, Въздвижението на Честния Кръст и един руски светец (не помня, кой именно, някога там живял отец Тихон Руски). Старецът каза: “Дай да четем последование към св. Причастие”. Той ме постави в стасидията, отвори ми Часослова, даде ми запалена свещ; стоейки редом до мен произнасяше словата: “Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе”. Всеки път, когато произнасяше стиха, плавно правеше земен поклон. Аз четях: “Във хляб за живот вечен да ми бъде Светото Ти Тяло..”
Около нас непроницаем мрак, нощ в пустинята. Когато стигнахме до стиха, в който се казва: “Мария, Майко Божия, благоуханна свещена скиния…”, аз чух как някакъв ветрец влезе в църквата. Помислих, че стареца е отворил прозореца, но той стоеше до мен. Неочаквано цялото пространство се освети и кандилото на Майката Божия започна да се движи. Всички кандила бяха пет, но се люлееше само това, другите оставаха неподвижни. В църквата стана светло, разбрах това защото свещта, която държах в ръка, повече не ми беше нужна. Обърнах се към стареца. Той ме погледна и ми показа да мълча. Аз прекратих четенето, старецът преклони колена. Стоях, чаках, чаках, мина повече от половин час и през цялото време се случваше следното. Кандилото се люлееше назад и напред, църквата беше осветена, старецът стоеше на колена, а аз, със свещ в ръката, не знаех какво да правя. Мина половин час и казах: “Да чета ли последованието или какво ще правим?” Започнах да чета без да спирам.
В някакъв момент, на седмата песен, ние отново потънахме в мрак. Кандилото се спря. Божественото Причастие свърши. Ние седнахме в малкото коридорче, отвън в архондарика, от страна на църквата. Старецът изглеждаше невероятно преобразен духовно.
Аз му казах: “Отче, какво се случи в църквата?” Той отвърна: “Какво да се случи” “Нима не видяхте кандилото… нима не видяхте?”- “А-а-а, кандилото го видях. А ти какво видя още?” Казах: “Нищо не видях, само църквата се озари и кандилото се люлееше”. – “Повече нищо ли не видя?” – “Не, нищо друго не видях, какво още имаше?” – “Нищо нямаше, детето ми”. Отговорих: “Нима може да е нищо? Защо тогава не наблюдаваме това ежедневно? И защо не всички виждат това?” – “Наистина, нищо не е станало, дете мое, но нима не си чел, че Богородица вечер обхожда Света Гора и гледа, какво правят монасите”. Аз в действителност преди няколко дена бях чел за това. “Ето, Тя мина от тук, видя двама луди, които четяха молитви и залюля кандилото, за да ни поздрави”. Друг път той ми каза, че в този час в църквата видял Богородица.
Това, което се случи в тази нощ, беше един от най-потресаващите опити, които съм преживявал със стареца, защото приблизително до 6 часа сутринта, когато разсъмна и дойде отеца от Ставроникита, за да служи, ние седяхме и старецът ми разказваше много случаи от неговия духовен живот. Някои ме питат: “Отец Паисий светец ли е? Правилно ли е, че го поменаваме заедно със светиите?” Признавам ви (това не е официално мнение на Църквата, а мое мнение) аз безусловно вярвам, че ако стареца Паисий не е светец, то светии в Църквата просто няма. Не е възможно човек, който има такава изобилна благодат Божия и сила на Светия Дух, изпълняващ такива свръхестествени подвизи, да не пребивава заедно със светиите.
Веднъж аз го попитах: “Отче, можем ли да служим панихиди за светиите, които още не са канонизирани?” Той отговори: “Виж, благословени, за светиите няма вреда. Когато ние се молим за тях, те се молят за нас”.
По отношение на стареца е приложимо всичко, което се пя на Божествената литургия днес, в това осветено място – манастира Стомион – благодатен, прекрасен, благословена обител. Ние пяхме причастния, всяка дума от който е действително за стареца: “Блажени, които си приел и избрал Господи, и паметта им е от род в род”. Старецът Паисий е един от тези блажени, които Господ избра и прие при Себе си.
Предсказване на епископство
Ако бъде благословено ще ви кажа и за това, което разказах на отец Иоил. Аз никога не съм помислял за епископство, защото на Света Гора такава перспектива не съществува. Това беше просто невъзможно и дори в най-страшния сън никой не можеше да си го помисли. В деня на св. Андрей, някъде в 1989 или 1990 г., след литургията, която отслужихме в Карея, в скита на ап. Андрей, аз отидох да видя стареца Паисий. Малко след това започна да вали ситен сняг с дъжд, времето беше променливо. Аз казах: „Отче, ще тръгвам, трябва да побързам, защото нямам даже чадър, ще прогизна до кости”. Той отвърна: „Не се вълнувай, ще ти дам добър сакос”. Аз помислих: „Какъв сакос ще ми даде?” А той взе чувал за смет (игра на думи σάκκος – «сакос», σακούλα – «торба за смет»). Не зная вече откъде го намери, по средата му направи дупка и каза: „Застани тук в средата, аз ще ти го сложа”. „Отче, аз сам ще го сложа, недейте”. „Не – каза – застани тук, аз ще ти го сложа и ще изпея „Свише пророци”. „Отче, що за шега?” А той сериозно: „И шегите, отче, стават сериозно нещо”. Разбира се, аз взех чувала и си го сложих, чувал за боклук.
Чудото в Кипър
Ще ви разкажа за едно чудо, което стареца Паисий направи неотдавна в Кипър, вече след своята кончина.
Един човек от Патос ми го разправи. Той самия е водопроводчик, работяга, простоват човек, съвсем невъцърковен, но имащ народно благочестие, свойствено за всички хора. Веднъж работил в двора на една къща, бил малко невнимателен, наклонил се, за да смени някаква тръба, и в окото му влязло нещо подобно на рибарска кукичка – страшно нещо! Той почувствал, че окото му буквално излязло навън. “Майко Божия!” – възкликнал той и започнал да губи съзнание. Изведнъж вижда пред себе си монах с вълнена шапка. Монахът го хванал за ръкава и му казал: “Не се бой, нищо ти няма. Послушай ме: изкарай със сила това, което ти е влязло в окото, а след това отивай в болницата”. – “Не мога, ще умра”, Старецът го хванал, изкарал кукичката от окото и му казал: “Сега отивай в болницата, нищо ти няма”, и си сложил ръката на окървавеното му око, за което бедничкият мислел, че вече е изтекло. Човекът почувствал вътре в окото си желязото, но почувствал силата, с която Старецът изкарал желязото от окото. Едва жив той завикал. В болницата офталмолога потвърдил, че всичко е наред, нищо няма, освен някаква малка драскотина.
След пет – шест дена този човек отишъл за хляб до пекарната. Там собственичката чела книгата за о.Паисий, и той видял снимката на стареца на корицата, изплашил се и казал: “Извинявайте, кой е този?” – “Отец Паисий от Света Гора Атон, съвременен светия”. Тогава той казал: “Но аз го видях, той ми направи това и това… това е именно той”. Разбира се, тя го посъветвала: “Отивай в Лимасол, там ще намериш отец Атанасий, разкажи му за това”. той ми разказа историята, после я записа и изпрати в манастира, където събират свидетелства за посмъртните чудеса на стареца.
Твърде много чудеса са извършени от стареца след неговата смърт. Те потвърждават светостта му и това, че той е бил светия не само приживе, но и след смъртта. За неговите чудеса разказват хора, които не са го познавали, не са чували за него и нито веднъж не са го срещали.
Отец Паисий бил голям патриот и много обичал Гърция и “византийството”. Имало две неща, от които той се притеснявал. Първото, когато засягали родината и му казвали: “Знаеш ли отче, ето Македония е славянска”. Тогава той излизал от себе си. И второто, че го разстройвало това, когато той ставал причина за неудобство за някой друг; когато някой използвал неговото име говорейки, че отец Паисий казал това и това, когато старецът такива неща не е казвал. А думите се предавали от уста на уста: “Отец Паисий казал: “Купувайте продукти, копайте окопи, лятото ще има война”, и хората се втурвали да купуват продукти. Старецът никога не говореше за срокове. Такива работи от него никога не съм слушал. Той казваше, че ще дойдат трудни времена, и ние сме длъжни да живеем в пълна бойна готовност, живеейки в покаяние. Точно това казваше. Че “турците ще се разпаднат и ще ни дадат Константинопол” – това също го казваше. Но той не казваше колко време остава, не назовавайки точни дати. Когато чуваше, че неговото име се използва, това наистина много го опечаляваше.
Колко пъти ми се е случвало да го наблюдавам как той понякога здраво разтърсваше хората (буквално – ги изтупваше от прах), както той го наричаше, и аз се боях да не би да дойде и моя ред, и много внимателно следях за думите си, стараейки се да не говоря нищо излишно. Знаех за неговата по отношение към това чувствителност, затова и със страх говоря за него. Ето, той даже и да е починал, е винаги жив и такова разтърсване може да спретне и сега. Нищо не му пречи.
превод от руски
източник:http://www.pravoslavie.ru
